Приливът на тайните

34.

Пролетта в Мартас Винярд закъсня. Докато останалата част от Масачузетс потъна в зарево от цветове и ухания още с настъпването на март, зимата на носа и островите се бе вкопчила в живота като столетник. Дълго след като се стопи и последният сняг, на Мартас Винярд продължиха да вилнеят люти канадски ветрове. Всяка иглика или нарцис, които дръзнеха да надникнат изпод почвата, биваха помитани в небитието заради лекомислието си. Жителите на островите продължаваха да си носят ръкавиците, шаловете и ушанките. Когато в началото на май най-сетне настъпи дългоочакваното затопляне, настана повсеместна еуфория.

Алексия де Вер се чувстваше специално облагодетелствана от късната смяна на сезоните. За разлика от приятелката си Луси Майър, Алексия нямаше нищо против продължителната зима. В известен смисъл суровият студ и натрупалият сняг й предоставяха допълнителна закрила срещу жестокия свят извън островите — света, от който Алексия бягаше и се криеше. Същевременно новото пролетно начало сякаш съвпадна с усещането за възраждане в душата й.

Физически се беше възстановила напълно от нападението на Гилбърт Дрейк. Малък двусантиметров белег на мястото, където бе проникнал куршумът, единствено напомняше, че е имало такъв инцидент. По-дълбоки се оказаха емоционалните поражения. Цели глави, при това най-важните, от живота на Алексия бяха приключили. Политическата й кариера, бракът й, поне във вида, в който го познаваше. Теди беше зад решетките в Оксфорд и очакваше присъдата си — заради съкращенията в английската съдебна система делата се бавеха и процесът Короната срещу Де Вер нямаше да се гледа преди лятото.

Отношенията между Алексия и Теди си оставаха сърдечни, дори топли. Пишеха си писма, в които споделяха за времето, градината, затворническото ежедневие на Теди, но никога не споменаваха Андрю Бийзли, Били Хамлин или някоя от „трудните“ теми. И без това нямаше какво повече да си кажат по тези въпроси — нищо нямаше да помогне. Връщането към стария им начин на съществуване, изглежда, беше най-лесният и най-безопасният път към оцеляването им. Алексия отдавна бе решила, че остава до Теди. Той бе опазил тайната й предано повече от четирийсет години. Сега беше неин ред да му върне жеста. Заминаването й помогна да се откъсне емоционално, да заглуши мислите си за Били Хамлин и Андрю Бийзли и за всичко останало и да се фокусира върху настоящето. Опитваше се да не мисли за миналото, нито за бъдещето, макар да знаеше, че Теди ще остане в затвора много дълго, и тази мисъл я плашеше.

„От сега нататък аз ще трябва да съм скалата. Да съградя отново собствен живот. Да започна отначало. Правила съм го и преди, ще го направя и сега“.

Най-тежката част бяха децата. Майкъл вече бе преместен в специализирано интензивно отделение в Лондон. Лекарите бяха много внимателни с Алексия, но тя знаеше какво означава това преместване: Майкъл никога нямаше да се подобри. Вече нямаше надежда. Знаеше, че в даден момент трябва да погледне фактите в очите и да изключи животоподдържащите машини. Но не сега. Още не. Не беше готова. А трябваше да се погрижи и за чувствата на Съмър Майър.

Междувременно цяла кохорта психиатри бдяха над живота на Рокси и напълно я изолираха от Алексия. Явно Рокси живееше в дом за специализирани грижи, някъде в западната част на Англия. Но й беше абсолютно забранено да я посещава, дори да знае местонахождението й, по предписание на психиатрите.

„Аз съм я родила! — искаше да крещи Алексия. — Аз я обичам. Кои, по дяволите, сте вие, че да ми казвате дали мога да виждам собственото си дете?“ Но осъзнаваше, че Рокси не е дете и че сама е настояла за тази забрана. Може би един период на изолация щеше да й помогне да се възстанови. Но много я болеше, като жива рана, която нито разстоянието, нито времето можеха да излекуват.

Междувременно мълчанието от партньорите й в политическия живот беше оглушително. Не бе разговаряла с Хенри Уитман от деня, в който бе подала оставка, никой от колегите й в кабинета и в парламента не й се бе обадил да я попита как е. Едуард, милият Едуард й бе изпратил няколко имейла с клюки. И толкоз. След двайсет години, отдадени в служба на консервативната партия, тази пълна забрава би трябвало да е много болезнена. Но всъщност не беше. Тъкмо обратно — донесе й освобождение.

Може би въпреки онова, което бе изповядала пред Майкъл, все пак този път щеше да се отърси от миналото. Да се съгради отново, да започне от нищото и да стигне далеч.

Този път, изглежда, миналото й искаше да я остави на мира.

Луси Майър наблюдаваше Алексия, докато тя се взираше в екрана на компютъра. Само преди няколко месеца мислеше, че е загубила приятелката си завинаги. Че някакъв луд таксиметров шофьор ще й отнеме един от най-важните хора в живота й. Но Алексия оцеля. Беше се съвзела и бе дошла при нея, където тя щеше да я държи под око.

— Сигурно няма да ми кажеш? — каза Луси през залък кейк.

— Какво да ти кажа? — попита Алексия, без да откъсва поглед от екрана.

Луси се бе отбила уж да поиска назаем гребло за градината и остана за кафе. Алексия пък с нетърпение я чакаше да си тръгне.

— Върху какво работиш. Мишкуваш нещо, трупаш тайничко като катерица.

Алексия се усмихна.

— Та кое от двете съм — мишка или катерица?

— Истински политик, мила — умееш да се измъкваш от въпросите.

— Вече не съм.

— Е, върху какво работиш? Не е по случая на Теди, предполагам. Защото наистина си мисля, че трябва да се откажеш от това. Не можеш да направиш нищо повече.

— Отказала съм се. — Алексия затвори компютъра и седна срещу Луси. — Не е свързано с делото на Теди.

— А с какво?

— Работя върху нещо… друго — деликатно избегна уточненията Алексия. — Нищо важно.

Луси повдигна вежда и зачака.

— Добре, добре — предаде се Алексия. — Работя по един неразкрит случай. Помниш ли, разказвах ти за Били Хамлин, момчето, което…

— Помня — прекъсна я Луси.

— Знаеш, че беше убит, нали?

Луси кимна.

— И дъщеря му също. Дженифър. Беше убита миналата година при изключително потресаващи обстоятелства и явно никой няма представа защо или кой го е извършил. Нищо.

Луси смръщи вежди.

— Да. Тъжна история. Но какво общо има това с теб?

— Когато Били дойде в Англия и се опита да се срещне с мен, а аз го отблъснах, той се опитваше да ми каже нещо за дъщеря си. Мисля, че се страхуваше, че може да й се случи нещо лошо.

— И се случи.

— Да.

— И ти се чувстваш отговорна?

— Не, не точно отговорна. Но чувствам, че дължа на Били помощ поне сега.

— Защо?

— Защото не му помогнах тогава — заяви Алексия. — А можех. Трябваше да го направя. Но му обърнах гръб. Може би, ако го бях изслушала, Джени щеше още да е жива.

— Това е лудост — отсече Луси. — Това няма нищо общо с теб.

— Започнах да проучвам убийството на Джени още миналата година, докато бях в кабинета. Но с всичко, което се случваше — вкъщи и в Уестминстър, нямах време да се съсредоточа. Сега имам само време.

Луси отмести недояденото парче кейк.

— Мислех, че си тук, за да се отървеш от миналото. От целия стрес у дома.

— Така е — призна Алексия. — И успях. До голяма степен.

— Тогава защо трябва да бъркаш в чувала със змиите?

— Защото никой друг няма да го направи, Луси. Никой не го е грижа кой е убил Джени Хамлин. Медиите забравиха за случая само след две седмици. Полицията напълно се отказа. Може би, ако успея да открия истината, ако постигна някаква справедливост за дъщерята на Били, мога да се реванширам.

— На кого да се реваншираш?

— На Били. На децата си. Не знам, Луси, не мога да го обясня. Просто ми се струва редно да направя нещо. Поне да се поровя.

Луси поклати глава. Познаваше Алексия достатъчно добре, за да осъзнае, че каквото и да й каже, няма да промени мнението й на този етап.

— Какво означава „да се поровиш“? — попита тя. — Щом полицията не е успяла да открие нещо, какво те кара да мислиш, че ти ще успееш, и то пред компютъра в Маргас Винярд?

Алексия се усмихна.

— Няма да стане така. Затова заминавам за Ню Йорк.

— За Ню Йорк? Кога?

— Скоро. Утре, ако успея да си купя билет.

Луси вдигна чашите за кафе.

— Ясно. Вече е сигурно, че си откачила. Трябваше да си почиваш, да се отърсиш от миналото, да възстановиш силите си, помниш ли? А не да обикаляш по градовете заради някаква загубена битка, заради някакво си момиче, което дори не си познавала. Момиче, чийто баща, между другото, вероятно се е опитвал да те провали.

— Не вярвам, че Били е искал да ми навреди — отвърна Алексия. — А и вече възстанових силите си. Трябва да върша нещо, Луси. Нуждая се от цел. Разбираш ме, нали?

— Предполагам. Само се пази, Алексия. Има врати, които отвориш ли ги, е трудно да ги затвориш. Почнеш ли да ровиш в живота на това момиче, кой знае на какво може да се натъкнеш.

Томи Лайън седеше в американския бар в лондонския хотел „Савой“ и оглеждаше деловите дами и лъскавите засукани майки, които влизаха. Повечето носеха брачни халки, освен пищната брюнетка на ъгловата маса, въпреки че беше отрупана с диаманти къде ли не.

„На трийсет и няколко? Не, прехвърлила е четирийсетте, но е с добър ботокс. Разведена. Богата. Може би истинска тигрица“.

Томи се изживяваше като познавач на жените. Майкъл беше виртуоз, разбира се. Майкъл де Вер можеше да надуши вкусовете на една жена, нейните желания и слабости от хиляда крачки. Томи Лайън никога не бе могъл да се мери в това с приятеля си. Въпреки че бе висок, рус и атлетичен, с волева челюст и топли кафяви очи, точно толкова красив колкото Майкъл, Томи някак си все свиреше втора цигулка. Липсваше му блясъкът на Де Вер, онази неповторима харизма, която привличаше жените към Майкъл като мухи на мед.

Майкъл ужасно липсваше на Томи Лайън. Хубавото бе, че най-сетне той щеше да е фаворитът сред момичетата.

Брюнетката долови погледа на Томи и му се усмихна. Той отвърна на усмивката й и тъкмо се канеше да й изпрати чаша шампанско, когато едно зашеметяващо момиче изникна на врата на бара. Носеше джинси, гуменки и бледозелена тениска от ГАП. По луничавото й лице нямаше никакъв грим. В бар, пълен с напудрени и качени на високи токчета пантери, тя се открояваше като красива орхидея сред море от изкуствени цветя. И като във вълшебна приказка се запъти право към него.

— Томи?

— Съмър?

Томи никога не бе виждал момичето на Майкъл. През по-голямата част от връзката им тя бе в Америка, а когато идваше, Майкъл все я криеше. Сега Томи разбра защо. Майкъл винаги успяваше да спипа страхотни момичета, но тази беше особено привлекателна. Всички мъже в залата я гледаха. Изведнъж той изпита особена гордост, че е дошла при него.

— Благодаря, че прие да се срещнем. — Тя го целуна по бузите, в европейски стил. — Предполагам си страшно зает.

— Изобщо не. За мен е удоволствие. — Томи потупа столчето до себе си. — Какво да ти поръчам? Вино? Шампанско?

— Благодаря, нищо. Малко ми е рано.

— Глупости. Ако Майкъл беше тук, щеше да пийнеш. Хайде. Какво ще кажеш за чаша „Кристал“?

Съмър сбърчи нос. „Кристал“? Сериозно? Майкъл никога не би предложил нещо толкова евтино. За да не бъде груба, тя каза:

— Ще взема бира. Будвайзър, ако имат, в бутилка.

Томи плати бирата и се преместиха на по-тиха маса — минаха покрай разочарованата брюнетка. Като наблюдаваше как Съмър допря бутилката бира до устните си, Томи долови познатото привличане. Напомни си, че това е момичето на Майкъл. От друга страна, Майкъл никога нямаше да се събуди, факт, с който Томи Лайън отдавна се бе примирил, за разлика от Съмър.

Той подхвана светски разговор:

— Значи сега си във „Ванити Феър“?

— Не точно. На свободна практика съм, но работя на парче за тях.

— Какво?

— Богати млади руснаци в Лондон. Ежедневните им капризи, нещо такова.

— Внимавай с какво се захващаш — предупреди я Томи. — Руските олигарси не обичат разни разкрития за живота си. Сигурен съм, че си чела за западните журналисти в Москва, открити с куршум в тила.

— Е, аз съм далеч от работата на Удуърд и Бърнстийн — отвърна Съмър. — По-скоро са въпроси от типа какви обувки си е купила тази седмица Даша Жукова. Голяма досада. Не че се оплаквам. Все е работа и ми дава възможност да остана в Лондон, близо до Майкъл.

Томи се опитваше да не се разсейва от повдигането на гърдите й под прилепналата тениска.

— Продължаваш ли да ходиш в хосписа всеки ден?

— Разбира се. И това не е хоспис! — Съмър го изгледа сърдито. — Това е лечебно заведение за дълъг престой. Не са го преместили там, за да умре.

„Да“, помисли Томи. Но не каза нищо.

— От месеци се каня да говоря с теб — продължи Съмър, — но заради преместването на Майкъл в Лондон трябваше да си търся апартамент, работа и какво ли още не. Пълна лудница. Знаеш ли, че започнах разследване на катастрофата?

— Не, не знаех. — Томи замислено потърка брадичката си. — Има ли какво да се разследва? Нали беше… злополука?

— Ще те изненадам.

И Съмър му разказа за пътуването си до сервиза на „Дукати“ в Източен Лондон и за подозренията си, че моторът на Майкъл може да е бил повреден нарочно.

Томи зададе логичния въпрос:

— Защо някой ще го прави?

— Точно това се надявах да ми подскажеш — каза Съмър. — Сигурно си чул за Теди?

— Имаш предвид за трупа в градината? Ще го затворят до живот, предполагам. Въпреки това ми е трудно да повярвам. Теди винаги е изглеждал толкова… благ.

— Знам — съгласи се Съмър. — Изглежда, Майкъл се е натъкнал на трупа при разкопките за павилиона и го е преместил.

— Божичко! Наистина ли?

— Да. И се чудя, дали ако Майкъл е знаел за убийството на Андрю Бийзли, между двата случая няма връзка.

— Например?

— Не знам. Надявах се ти да знаеш нещо.

Томи я гледаше безизразно.

— Забелязал ли си нещо необичайно, каквото и да е, нещо случило се в дните преди тържеството, което да ти е направило впечатление — нещо странно? Майкъл срещал ли се е с някой непознат?

— Нищо необичайно — отвърна Томи. — Доставчици, фирми за храни, наемане на персонал. Беше пълна лудница… вече не знаехме на кой свят сме.

Въпреки протестите на Съмър Томи поръча по още едно питие и ядки. Беше убеден, че теориите й за някаква конспирация са пълни глупости, фантасмагории, които си създава, за да компенсира загубата на Майкъл. Но тя беше поразително момиче, толкова секси и чувствена с тази копринена грива и дългите си крака. Не му се искаше да си тръгва.

Тя продължи с въпросите, докато Томи белеше шамфъстък.

— Майкъл споменавал ли ти е, че е бил заплашван?

— Не. Никога.

— И не е споменал нищо за трупа?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Едва ли бих забравил подобно нещо.

— Ти чувал ли си да е имал врагове?

— Познаваш Майкъл. Всички го обичаха.

— Явно не всички. Някой е искал смъртта му. Или най-малкото да му затвори устата. И са получили каквото са искали.

— Виж — каза Томи. — Мисля, че си губиш времето, наистина. Но ако търсиш врагове, трябва да се обърнеш към майка му. Много откачалки й имаха зъб. Като хората на Пател. Такава й беше работата.

— Ами да! — възкликна Съмър. — Майкъл пази цял архив за всички тях в апартамента си. Исках да ги разгледаш, когато имаш време. — След второто питие всичко около нея леко се поклащаше. Съмър се сети, че беше забравила да обядва. — Но ти си прав, Томи — продължи тя въодушевено. — Алексия може да се окаже ключът към това. Да й прережат спирачките би било направо невъзможно. Като вътрешен министър тя имаше сериозна охрана, шофьор, хора, които наблюдаваха колите денонощно. Моторът на Майкъл би бил много по-лесна мишена. И какъв по-добър начин да навредиш някому от това да нараниш детето му?

Беше толкова възхитителна в откровението си, че Томи не можеше повече да се владее. Приведе се напред, плъзна ръка зад врата й и притисна устни до нейните.

За миг тя остана толкова изненадана, че не помръдна. После обаче се дръпна гневно.

— Какво правиш, по дяволите?! Да не си се побъркал?

Комбинацията от притеснение и сексуално неудовлетворение, подсилени от прекалено много питиета, предизвикаха бурната реакция на Томи:

— Какъв ти е проблемът? Просто една целувка. Защо да не те целуна?

— А защо да ме целунеш? — с недоумение попита Съмър.

— Не знаех, че си дала обет за въздържание.

— Аз съм с Майкъл, копеле такова! С твоя така наречен приятел! — Съмър се изправи и се олюля.

— Ей… — Томи я хвана за ръка. — Майкъл беше мой приятел. Най-добрият ми приятел. Няма „така наречен“ в това. Но Майкъл е мъртъв, Съмър.

— Не, не е!

— Да, така е. В медицински и всеки друг смисъл. — Всички клиенти на бара се обърнаха да гледат разиграващата се на масата в ъгъла драма. Томи все повече надигаше глас. — Майкъл е в кома и никога няма да се събуди. Никога.

— Майната ти! — изкрещя Съмър.

— Мислиш ли, че той би искал това? — продължи Томи и я стисна още по-силно. — Да пожертваш живота си за него, като хиндуистка булка, която се хвърля върху погребалната клада на мъжа си? Защото ако е така, значи изобщо не си го познавала.

Съмър успя да се измъкне от хватката на Томи, грабна чантата си и тичешком излезе от бара. Сълзи на гняв и унижение замъгляваха погледа й, докато се препъваше към изхода.

— Той не беше светец, нали знаеш — извика след нея Томи. — Дори не ти беше верен.

Съмър се обърна и го зяпна.

— Лъжец!

— Не лъжа. Седмицата, преди да пристигнеш в Оксфорд Майкъл ми каза, че се среща с някаква по-голяма от него жена. Наричаше я „сладкото мамче“. Точно тя му подари проклетия мотор, ако искаш да знаеш.

Стомахът на Съмър се сви.

Тя се обърна и избяга.

Трафикът в Лондон беше толкова натоварен, че й отне цял час да стигне до заведението, където беше настанен Майкъл — викторианска сграда от червени тухлички близо до Батърси Парк.

— Изглеждате ужасно — отбеляза загрижено една от сестрите. Косата на Съмър бе разчорлена, лицето — подпухнало от плач. — Добре ли сте?

— Не особено. — Съмър зае обичайното си място на стола до леглото на Майкъл, но беше прекалено разстроена и не го хвана за ръката. Знаеше, че казаното от Томи Лайън е истина. След като избяга от „Савой“, се опита да се убеди, че е лъжа, жестока измишльотина на Томи от злоба, защото го бе отблъснала. Но докато таксито й пъплеше през реката, прие истината. „Знаех го през цялото време. Тъкмо заради това дойдох в Оксфорд, да говорим. Знаех, че има друга“.

— Как смееш да си лежиш така кротко, ти, кучи сине! — изхлипа тя. — Как можа да ми причиниш това?

Измъчваха я хиляди въпроси, които се забиваха в съзнанието й като игли. Дали тази по-възрастна жена е била с Майкъл в нощта преди пристигането на Съмър?

Съмър осъзнаваше, че може би е била в леглото му само часове преди нея. Искаше да знае, трябваше да знае. Но Майкъл й бе отказал дори тази малка частица спокойствие, спокойствието на края.

— Дължиш ми отговор! Дължиш ми отговор! — закрещя тя на Майкъл в желанието си да го накара да я чуе. И се разрида, защото отговор нямаше.

И никога нямаше да има.

35.

Полицейски инспектор Хари Дубловски от Нюйоркския отдел се усмихна на привлекателната жена срещу себе си.

Когато му се обади, Хари помисли, че е чувал някъде името й. Звучеше екзотично. Аристократично. Международната политика не представляваше особен интерес за него, но като я провери в Гугъл, всичко му се изясни. Новата Желязна лейди! Английският отговор на Хилари Клинтън, в комплект с грешния й съпруг. Само дето най-голямото прегрешение на Бил беше заиграването му с някаква млада дебеланка в Овалния кабинет, а Теди де Вер бе обвинен в убийство.

Онова, което Хари Дубловски не бе очаквал, бе да открие, че госпожа Де Вер всъщност е страхотна дама. Повечето жени на неговата възраст не приличаха на нищо. Други така си дялкаха лицата, че наподобяваха мумии. Но Алексия де Вер беше истински красива. Снимките й в Гугъл бяха бледа сянка. Според биографията й беше прехвърлила шейсетте, но изглеждаше с десет години по-млада. Беше облечена в семпла права рокля в телесен цвят, обувки на токчета, карамелен кашмирен шал през раменете. Може би беше прекалено слаба, но въпреки това елегантна, а в застаряващия поглед на Хари — страхотно секси. Винаги си бе падал по жени с класа. Бог му бе свидетел, че такива много рядко се срещаха в неговата професия.

Алексия премери седналото насреща й ченге на средна възраст и с наднормено тегло и си направи бърз извод: „Този мъж обича ласкателствата“. В дадения случай щеше да улови повече мухи с мед, отколкото с вино.

— Първо, господин Дубловски, позволете ми да кажа колко много съм ви благодарна, че отделихте време да се срещнете с мен.

— Няма защо. — Лицето на Хари Дубловски грейна. — Ще ви помогна с удоволствие.

— Както споменах по телефона, тук съм заради убийството на Дженифър Хамлин. Проявявам чисто личен интерес.

— Познавали сте жертвата?

Алексия се изрази внимателно:

— Тя беше приятел на семейството.

Хари Дубловски стана и се затътри до старомодна картотека в ъгъла на офиса.

— Всичко е компютризирано в наши дни, но аз съм привърженик на хартията. Има нещо в докосването до хартия, което те кара да мислиш по-добре, нали? Или просто така е само при мен.

— Не, не — увери го Алексия. — И аз съм така. Винаги съм настоявала материалите във вътрешното министерство да ми се предоставят на хартия. Сигурна съм, че с това подлудявах по-младите служители.

Дубловски й подаде досието и дебелите му пръсти се докоснаха за миг до нейните.

— Сигурно не трябва да ви напомням, госпожо Де Вер, че това е напълно неофициално. По принцип не предоставяме информация за разследване на убийство на приятели и роднини на жертви. И нищо не може да напуска тази стая.

— Разбира се. Както вече казах, много съм ви благодарна. — Алексия вече четеше. Спомни си как сър Едуард Манинг й бе предоставил досието на Били Хамлин от ФБР, след като той отново се появи в живота й. Две години ли бяха минали оттогава? Сякаш беше вчера. А от тогава се случиха толкова много неща. Толкова много ужасни неща.

— Така и не сте арестували заподозрян? — Тя прониза Дубловски с леденосините си очи.

— Не. — Лицето му помръкна. — Случаят беше доста странен, ако трябва да съм напълно откровен.

— В какъв смисъл?

— Ами, както знаете, младата жена беше отвлечена и убита чак по-късно. Това обикновено открива повече възможности за разследване. Затова отначало хранехме надежди.

— Какви възможности?

— Повече време, през което някой може да види нещо — кола например — или да дочуе нещо. Може би писъци на момиче. Или пък някой да забележи нещо необичайно в нечие жилище или офис. Има едно неписано правило: колкото по-сложно е едно престъпление — включва повече от едно място например или период от няколко дни, — толкова по-вероятно е извършителят да допусне грешка. Улики е другото име на грешки.

— Но в този случай нямаше такива?

— Не. Убиецът беше внимателен. Внимателен и хитър. Не пасваше на типичния профил.

— Профил?

— При такова убийство, в което жертвата е млада жена, убита така садистично, бихме очаквали да последват и други престъпления със същия почерк. Още момичета със същите наранявания. Още удавени. Серия. Но нищо такова не се случи. И слава богу, нали. Но това не ни отведе доникъде със случая Хамлин. Патолозите не можаха да разберат много от трупа.

— А косвените улики?

Хари Дубловски сви рамене.

— Жертвата е водила изключително скромен живот.

Алексия кимна. Знаеше това от собственото си скромно проучване за Дженифър. Тя бе водила възможно най-незабележимо, напълно безпроблемно съществуване. Дори не бе получавала глоба за неправилно паркиране.

— А баща й?

Хари леко присви очи.

— Какво по-точно? Познавали сте бащата?

— Много отдавна — побърза да отговори Алексия. — Както казах, аз съм стара семейна приятелка. Последния път, когато видях бащата на Дженифър, той беше много притеснен за сигурността й.

Дори да му се видя странно, че висш британски политик е бил семеен приятел на бивш затворник от Куинс и убитата му дъщеря, началник Дубловски не го показа. Вместо това сподели фактите:

— Бащата е бивш затворник, параноиден шизофреник. Не искам да съм груб, но кучето на Дженифър би било по-надежден свидетел от баща й. На човека му се причуваха гласове и, да, вярно, че някои от тях касаеха дъщеря му. Настояваше да ги проверим. Наистина беше тъжно.

— И направихте ли го? Проверихте ли, имам предвид.

— О, разбира се. Към всички сигнали за заплахи се отнасяме сериозно, дори когато идват от луди хора. Но той нямаше никакви доказателства. Абсолютно нищо. Всичко беше в главата му. А пък и всичко това се случи най-малко година преди убийството на Джени Хамлин, а може и повече. Повярвайте, няма връзка.

— Разбирам. Е, все пак благодаря ви. — Алексия извади химикалка „Монблан“ от чантата си „Баленсиага“ и се усмихна мило. — Наясно съм, че информацията е поверителна и не може да се фотокопира. Но, чудя се, господин началник, дали ще бъдете толкова против да си запиша някои неща?

Началник Хари Дубловски изобщо не се шегуваше, като каза, че полицията е разполагала с много оскъдни данни. Нищожната лична информация за Джени бяха получили от единствения разпит на бившата й съквартирантка Кели Дюпрей.

Алексия посети Кели на работното й място. „Маникюр при Кели“ беше ателие като хралупа, свряно в тясна сграда между супермаркет и аптека в неугледен район на Бруклин. Но собственичката се бе постарала да създаде атмосфера. Имаше стилни кожени столове, стените бяха току-що боядисани в искрящо бяло, а по цялата стена в дъното малки шишенца с лакове „Еси“ бяха подредени във формата на цветна дъга, което придаваше на салона атмосфера на старомоден магазин за бонбони.

— Почакайте ме малко! — жизнерадостно каза Кели и помръкна, когато Алексия й обясни, че не идва като клиент, а заради Джени.

— Вижте! Имам работа. Нямам време за губене. Вече казах всичко, което знам, на ченгетата.

— Оценявам това. Просто се притеснявам, че полицията много бързо се е отказала от случая.

Кели присви скептично очи.

— Аха. Притеснена сте значи?

— Не съм журналистка. Аз съм приятел на приятел.

— Чуйте, госпожо. Ако се опитвате да ме метнете и да изопачите думите ми в някоя пикантна скапана статия, заклевам се пред Господа, че…

— Не се опитвам да ви метна. Няколко минути от времето ви, това е всичко, за което моля.

Кели трябваше да признае, че лъскавата възрастна дама с британски акцент никак не прилича на журналистка.

— Добре — заяви тя въпреки твърдото си намерение да откаже. — Ще се срещнем в „Старбъкс“, след като приключа тук. Отсреща. Да кажем в пет?

Оказа се, че държи на думата си. Точно в пет Алексия поръча кафета и двете седнаха да говорят.

Кели Дюпрей имаше червена коса и бледа кожа като ирландка, носът й бе покрит с лунички, които я правеха да изглежда по-млада от двайсет и осемте си години. Веждите й бяха изскубани като на професионална гримьорка и потупваше нервно с изкуствените си нокти, докато говореше.

— Съжалявам, ако бях малко груба. Случилото се с Джен е ужасно. Но много от вестниците и телевизионните канали разказваха за смъртта й като за нещо много любопитно. Като че ли е някакво противно риалити. Беше ми омръзнало да повтарям едно и също.

— Не ви обвинявам — каза Алексия. — Бях политик и добре разбирам колко манипулативни могат да са медиите.

— А вие защо се интересувате от Джени? Не се обиждайте, но ми е трудно да ви повярвам, че сте „приятел на приятел“. Джен не познаваше много хора като вас.

— Познавах баща й преди много години. Загубихме връзка. Когато чух за смъртта на Дженифър, почувствах, че дължа на Били поне да се опитам да открия истината. Може и да бъркам, но ми се струва, че полицията не се е задълбочила много в този случай.

Кели Дюпрей се изсмя горчиво.

— Не сте далеч от истината. Ченгетата бяха същите като медиите. Дори по-лоши в известен смисъл. Няколко седмици убийството на Джен беше гореща новина. После всички я забравиха и се захванаха с нови случаи. Нямаха никаква следа. Разследването им беше подигравка. Щом осъзнаха, че не е Лука, приключиха. Отказаха се.

— Лука Миноти? Приятелят на Джени?

— Годеникът. Точно така. Най-милото момче на света. Лука на мравката път прави. Извади късмет, че беше заминал за Италия, когато това се случи с нея, иначе полицията щеше да му го лепне на него. Така им се искаше да е той. Постоянно ме разпитваха за него.

Алексия отпи глътка кафе.

— Ами вие? Имате ли някакви теории, подозрения кой би могъл да е?

Кели поклати глава.

— Всъщност не. Някой психо. Не беше ограбена. Не беше изнасилена. Нямаше никаква видима причина. Изглеждаше безсмислено.

— Джени имаше ли някакви проблеми преди смъртта си?

— Беше поразена от загубата на баща си. Знаете, че и той беше убит. В Лондон, предишната година.

— Да — тихо отвърна Алексия и изтри образа на Теди от мислите си. — Знам за това. Бяха ли близки?

— О, да! Много. Били беше малко странен, разбирате ли, но Джен беше единственото му дете. Той я обожаваше. И тя толкова се тревожеше за него.

— За психическото му състояние имате предвид.

Кели кимна.

— За това и за самотата му. Но знаете ли, имаше и друго. Бил е в затвора преди много години, още преди Джени да е била родена. Така и не разбрах точно защо, но Джени, изглежда, беше убедена, че е бил невинен. Страдаше от параноя. Точно преди да умре, спомням си, че веднъж се обади в апартамента и каза на Джени, че британското правителство било по петите му. Че го били упоили и го качили на самолет и разни такива глупости. Беше наистина уплашен.

Алексия стисна чашата. „Горкият Били! Дойде при мен да търси помощ, а аз така го подплаших. Никой не му е вярвал, дори собственото му семейство“. Вината тежеше като камък на шията й.

Кели Дюпрей продължи:

— Родителите й запазиха приятелските си отношения, но баща й така и не можа напълно да преглътне развода. А после и бизнесът му се срина. И най-добрият му приятел, който му беше и съдружник, офейка и го остави да се оправя сам.

Алексия пак се върна към досието за Били, предоставено й от Едуард Манинг. Смътно си спомняше за някакъв съдружник, Бейтс. Но не беше разбрала, че двамата с Били са били толкова близки.

— Джен все повтаряше, че баща й сякаш е прокълнат. А ние все отвръщахме: „Не, не, това е смешно“. Но явно имаше нещо такова.

Алексия добре знаеше.

— Иронията беше, че към края Били беше напълно обсебен от сигурността на Джени. Тя стоеше тук и се тревожеше за него, а Били беше на другия край на света, обсебен от идеята, че нещо може да й се случи. Всички мислехме, че е луд, ако трябва да съм напълно откровена. Но може би той е знаел нещо, което е останало скрито за нас.

— Нас?

— Аз, Лука — приятелят на Джени. Майка й.

— Значи майката на Джени не е подозирала за някаква опасност над дъщеря си?

— Не. Никой от нас не подозираше. Нямаше причина. Мислехме, че Били просто си бръщолеви. Може и да беше така. Но изглежда странно, че Били е убит в Лондон, а година по-късно някакъв психар причинява това на Джени. Не е ли така? Сякаш има някой, който никак, ама никак не харесва това семейство.

Семейство.

Тази мисъл я жегна. Двамата с Теди някога бяха семейство — когато Майкъл и Рокси бяха още деца, недокоснати от трагедията, блажено неосъзнаващи горчивото бъдеще, което щеше да сполети всички тях. Хрумна й, че съдбата й много прилича на тази на Били. Имаше чувството, че са прокълнати, че са навлекли беди на себе си и семействата си. И двамата имаха разбити бракове, и двамата бяха загубили децата си. Бизнесът на Били бе фалирал; кариерата на Алексия се бе сринала. Когато Кели Дюпрей спомена, че някой има зъб на семейство Хамлин, Алексия помисли: „Точно така се чувствам и аз. Сякаш всички в моето семейство са кукли на конци и някакъв садистичен злонамерен кукловод ни дърпа конците“.

Естествено, знаеше, че това са глупости. Теди бе убил Били. А Теди не знаеше нищо за смъртта на Дженифър. Така че явно нямаше връзка. Както нямаше връзка между опита за самоубийство на Рокси и катастрофата на Майкъл или между арестуването на Теди и провалената й политическа кариера. „Присъщо на човек е да търси връзка между събитията. Да търси шаблона, да вярва, че може би зад нещастието се крие конкретна причина. Тъкмо това се опитва да направи и Съмър Майър. А сега и аз — с убийството на Джени Хамлин. Но истината е, че няма причина, няма връзка, няма тайнствен човек, който дърпа конците“.

Алексия излезе от „Старбъкс“ малко преди седем. Кели Дюпрей й бе дала адреса на годеника на Дженифър Хамлин, Лука, и на майка й Сали, но вече беше прекалено късно за посещения. Алексия реши да хапне, да се наспи и да продължи на сутринта.

Когато се прибра в хотела, бутикова къща в Ист Вилидж, Алексия се стовари на леглото. Беше изтощена. След мудния ритъм на живот във Винярд самото й присъствие в Ню Йорк я уморяваше. Светлините, шумът, неистовата енергия на града. „Прекалено стара съм за това. Може би Луси беше права. Трябваше да си остана в Гейбълс и да не се ровя в миналото“.

Нищо от чутото през деня не я поощри да вярва, че би успяла там, където Хари Дубловски и хората му се бяха провалили. Нямаше да открие убиеца на Дженифър. Изведнъж всичките й усилия й се сториха безсмислени. „Какво, по дяволите, правя тук? Да ровя в скръбта на чужди семейства? Като че ли моята не ми стига“.

Провери съобщенията си. След откровения разговор до леглото на Майкъл Съмър Майър бе започнала да й пише редовно от Лондон, просто за да поддържат връзка и да й изпраща снимки на спящия Майкъл. Но този ден не бе получила нищо. Луси, майката на Съмър, й бе звъняла два пъти, но не бе оставила съобщение. Колко странно, мислеше си Алексия, как семейство Майър бе запълнило празнотата, оставена от собственото й разбито семейство. Луси, Арни и Съмър бяха най-близките й хора сега. Благодари на Господ за тях.

Реши да звънне на Съмър да провери дали всичко е наред. Но преди да провери колко е часът в Англия, умората я пребори. Телефонът се изплъзна от ръката й и тя потъна в дълбок безпаметен сън.

Сали Хамлин отъпка земята около току-що посадените хортензии и огледа двора пред къщата със задоволство. Пролетта бе набрала скорост в Такъхоу, закътаното предградие на Уестчестър, където Сали живееше след пенсионирането си преди три години. Ароматите на лятото вече се носеха омайващо във въздуха. В Куинс Сали не бе имала двор, въпреки мечтите си. Затова сега изпитваше дълбоко, неописуемо удоволствие от малкото си правоъгълно парче трева и цветните лехи. Простичкото занимание да засадиш нещо, да се грижиш за него и да го наблюдаваш как израства я изпълваше със задоволство и спокойствие, даваше й толкова нужното усещане за контрол и ред в живота й. След толкова загуби, толкова ужас, Сали се бе научила да се радва на малките, простички неща в живота.

Видя жената да се приближава още от предната пресечка. Висока и елегантна, с устремена походка, с горда, почти царствена стойка, това не беше жена от Такъхоу, домакиня, излязла на неделна разходка. Когато наближи оградата на Сали, жената намали ход, явно търсеше нещо.

— Мога ли да ви помогна?

— Търся госпожа Сали Хамлин.

Британският акцент я издаде и Сали веднага се сети коя е бляскавата непозната. Поизбърса изцапаните си с пръст ръце в панталоните си, изправи се и подаде ръка.

— Аз съм. По-добре да влезем вътре, госпожо Де Вер.

Къщата беше подредена като по конец. Алексия свали сакото си и го окачи внимателно на облегалката на кухненския стол, докато Сали правеше кафето. Навсякъде имаше снимки на Дженифър — на хладилника, по рафтовете, дори върху телевизора в хола. Нямаше нито една на Били.

Сали седна и Алексия веднага забеляза дълбоките бръчки около очите й. Беше привлекателна жена, може би десетина години по-млада от Алексия, със старателно боядисана кестенява коса и стройна фигура като на момиче. Но скръбта бе оставила отпечатъка си върху лицето й.

— Дошли сте заради Били, предполагам — подхвана Сали. — Чух, че ви е притеснявал, както и семейството ви в Англия, преди да умре. Съжалявам за това.

— Няма за какво да се извинявате, повярвайте.

— Той говореше за вас постоянно. Алексия де Вер това, Алексия де Вер онова. Беше убеден, че ви познава. Че сте били приятели. Мисля, че ви бъркаше със стара приятелка или нещо подобно. Но той беше толкова болен…

„Значи тя не знае истината — помисли си Алексия. — Не знае за миналото ми. Били ме е предпазил до самия си край. Предпазвал е и двама ни“.

— Наистина се видях със съпруга ви за кратко — каза тя. — Когато беше в Лондон.

— Бивш съпруг — поправи я Сали. — Разведохме се отдавна.

— Тъкмо затова съм тук, донякъде. Тогава ми спомена нещо за дъщеря ви. Имах усещането, че е долавял някаква опасност около нея. Че някой може би се е опитвал да я нарани.

При споменаването на Дженифър Сали Хамлин видимо се сви, после отпусна рамене. Болката все още беше много силна.

— Страхувам се, че не се отнесох сериозно тогава — призна Алексия. — Но след като чух за случилото се с Дженифър, аз… ами, чудех се дали не можех да направя нещо повече. Това постоянно ме гложди.

Сали Хамлин изглеждаше изненадана.

— Не ме разбирайте погрешно. Искам да кажа, че наистина е много мило, че се тревожите, и изобщо. Но не разбирам защо проблемите на моето семейство ви се струват важни. Вие дори не сте познавали Били.

— Да — излъга Алексия. — Не го познавах. Но срещата ми с него се загнезди в съзнанието ми. Вече не съм в политиката — самата аз имам семейни проблеми, — затова ми остана време да проуча случая.

Сали кимна. Мислите й вече се бяха отнесли към дъщеря й и ужасяващия кошмар.

— Ако не е прекалено болезнено за вас — внимателно подхвана Алексия, — моля ви да ми разкажете малко повече за Дженифър.

— Разбира се.

Веднъж започнала да говори, Сали не можеше да спре. Каза на Алексия всичко — от раждането на Дженифър до развода и как това се отразило на Джени; за щастливите й отношения с Лука Миноти. Разказа за добрата й връзка с баща й. Въпреки явните психически проблеми на Били Алексия беше впечатлена, че бившата му съпруга все още говори за него с искрена топлота и привързаност.

„Слава на бога, че се е оженил за такава мила и безкористна жена като Сали, а не за себична и амбициозна като мен. Надявам се да са били щастливи, поне за известно време. Били го заслужаваше“.

Когато приключи с думите, Сали изтича на горния етаж и се върна с кутия със снимки и стари документи на Били.

— Повечето са разни документи за фирмата и силно се съмнявам, че може да има някакво отношение към убийството на Дженифър. Но това е всичко, с което разполагам.

Алексия взе кутията.

— Благодаря.

— Мисля, че Били рухна психически, когато Майлоу напусна — обясни Сали. — Майлоу Бейтс бе най-добрият му приятел. Единственият му истински приятел, освен мен. Разводът беше трудно преживяване за Били, но напускането на Майлоу по този начин — да изостави Били сам да се оправя с дълговете и рухналия бизнес? Това го смаза. Тогава започна да чува гласове и се отключи параноята. Разви онези мрачни фантасмагории.

— Какви фантасмагории?

Сали поклати глава.

— О, беше толкова откачено! Първо разказваше, че Майлоу бил „отведен“. Отвлечен всъщност. Не можеше да приеме, че Майлоу го е изоставил. После се чу, че Майлоу бил убит. После Били започна да разправя, че самият той бил отвлечен, че станал свидетел на убийството на Майлоу. Фантазията ставаше все по-голяма и по-сложна. Беше ужасно.

— Спомена ли някога кой е отвлякъл Майлоу?

Сали се усмихна.

— О, да. Гласът.

— Моля?

— Гласът. Гласът беше виновен за всичко. Всички знаехме, че това е само в главата му, естествено, но за Били всичко беше реално. В минутата, когато приключеше въздействието на лекарството му, бум: гласът се връщаше. Започна, когато Майлоу напусна града, и може да се каже, че не е спирал. Постоянно се оплакваше от заплахите на гласа.

— Но така и не е виждал този човек. Само го е чувал?

— Точно така. Слуховите халюцинации са нещо много типично при шизофрениците.

— Казвал ли ви е как звучи този глас?

Сали погледна Алексия в очите.

— Като робот. Като машина. През синтезатор.

Космите по ръцете на Алексия настръхнаха, като хиляди мънички войници, застанали мирно. Мислите й се втурнаха към едно друго обаждане. Онова, което бе получила преди две години в дома си в Чейни Уок. Помнеше обаждането, сякаш беше вчера. Помнеше зловещия синтезиран глас:

„Ридайте, защото денят Господен е близък, — иде като разрушителна сила от Всемогъщия“.

Гърлото й пресъхна.

— Споменавал ли е, че гласът използва религиозни цитати?

Сали се ококори.

— Да! Невероятно. От къде знаете?

Алексия не беше сигурна как точно се добра до наетата кола. Качи се и седна вцепенена, загледана напред.

„Гласът не е бил само в главата на Били.

Бил е истински.

Този глас се обади и на мен“.

Какво още е било реално? Убийството на Майлоу Бейтс? Дали Били наистина е бил принуден да гледа как умира приятелят му, както бе казал на полицията? Ами заплахите към дъщеря му?

— Това ли се опитваше да ми кажеш, Били? — попита Алексия на глас и думите й отекнаха глухо в празната кола. — Защо не те изслушах?

Трябваше да открие кой е „гласът“. Не само заради Били и Дженифър, а и заради себе си.

„Защото който и да е, още не е приключил.

Те са по петите ми“.

36.

Рокси де Вер погледна през френската врата, която водеше от стаята й към градината, и пое дълбоко дъх. Малко места можеха да се мерят по красота през пролетта със Съмърсет. Градините на Феърмонт Хаус, величествената къща, превърната в дом за специални грижи, където Рокси живееше понастоящем, бяха най-изящните в графството. Човек не можеше да остане равнодушен към отрупаните с цвят будлеи, около които пърхаха ята пеперуди, към ароматните розови градини, добре оформените живи плетове от чемшир и покритите с чакъл пътечки. Имаше езеро с изкуствено островче и беседка в средата, до което „гостите“ можеха да отидат с лодки на пикник или да медитират, или за упражнения по йога по изгрев. Изобщо приличаше на илюстрация към роман на Джейн Остин: спокойно, идилично и съвършено нереално.

Рокси отвори вратите и пусна топлия въздух да нахлуе в стаята й, после включи радиото на Класик Еф Ем. Днес за първи път щеше да допусне една мъничка частица от външния свят в своята какавида. Съмър Майър щеше да дойде да я види — първият близък човек, когото Рокси се бе съгласила да види от почти половин година. Предстоящата среща беше едновременно вълнуваща и изнервяща.

— Чувствам се като индийска булка, която очаква да види за първи път бъдещия си съпруг — каза Рокси на своя терапевт доктор Удс — мил канадец към шейсетте, който се бе превърнал в нещо като неин баща. — Залозите изглеждат много високи.

— Само доколкото ти им позволиш да бъдат — увери я доктор Удс. — Не се напрягай много. Това е просто чай с приятелка, и толкоз. Можеш да се справиш, Роксан.

Рокси си беше мислила, че може. Но сега, когато Съмър щеше да пристигне всеки момент, почувства, че нервното напрежение я завладява отново.

Бе толкова болна, когато за пръв път постъпи във „Феърмонт“ — сънуваше кошмари за Андрю и получаваше ежедневни пристъпи на паника. „Не бива да позволявам посещението на Съмър да ме връща назад“. Беше й отнело седмици да свикне с мисълта, че Теди, любимият й баща, е разстрелял и убил мъжа, когото обичаше. Но да знаеш истината и да подчиниш емоциите си на нея бяха две съвсем различни неща. Защо не можеше да е Алексия? Беше й лесно да мрази майка си. Беше й станало навик, като да облича старото си палто. През повечето време от последните десет години Рокси се бе изживявала като жертва на жестокостта и себичността на Алексия. Това бе станало нейна идентичност, нейна същност. А сега, посред шока и скръбта й по Андрю, трябваше да се пренастрои. Да приеме, че Алексия е била любяща и безкористна през цялото време. Признаването на този факт означаваше отричане на целия й съзнателен живот. Както доктор Удс бе казал — това е като още една смърт. Като нейната собствена смърт. Нищо чудно, че я плашеше.

Само за един месец Рокси бе загубила брат си, баща си и Андрю, за пореден път. Всичко, в което бе вярвала през последните десет години от живота си, се оказа лъжа. Нищо не беше каквото изглеждаше. За една нощ светът отвън Феърмонт Хаус се бе превърнал в страховито място. А сега Съмър Майър пристигаше с вести от там. Да й напомни, че всичко си е там… че някой ден трябва да се върне там.

— Ей, Рокс. Изглеждаш супер.

Съмър бе влязла в стаята, без да я усети. И преди да има време да мисли, Рокси се озова в прегръдката й. Инстинктивно я прегърна и тя.

Изпита облекчение. Истинската Съмър нямаше нищо общо с плашещия посетител от нейното въображение. Беше хубаво, че са заедно. Усмихна се.

— Какъв прекрасен ден. Искаш ли да се поразходим?

Докато вървеше към езерото до количката на Рокси, Съмър се протегна и завъртя ръце. Във Феърмонт Хаус всичко беше създадено, за да помага на хората да добият физическа и емоционална независимост. Дните, в които Роксан беше бутана от други хора, бяха приключили.

Пътуването от Лондон до тук беше дълго и изтощително в горещината. Съмър се бе сковала в малкия „Фиат Пунто“ и сега свежият въздух и просторът й подействаха като балсам. Европейските коли, изглежда, бяха създадени за джуджета или деца.

— Това място е поразително — въздъхна тя. — Нищо чудно, че не искаш да го напускаш.

— Знаеш, че не съм на почивка — сопна се Рокси. — Това е болница. Тук съм, защото трябва.

— Знам — отвърна Съмър. — Просто исках да кажа, че природата е много красива. Спокойна. Не влагах друг смисъл.

— Извинявай. Малко съм напрегната. Наистина е живописно. Права си. Извадих късмет, че попаднах тук.

— Много ли е скъпо?

Рокси сви рамене.

— Вероятно. Здравната застраховка на баща ми го плаща, така че не съм видяла сметката.

Споменаването на Теди беше неочаквано. Част от причините за посещението на Съмър беше, че следващата седмица предстоеше делото на Теди. Алексия пристигаше в Лондон за процеса и бе помолила Съмър да го съобщи предварително на Рокси и да проучи дали би се срещнала с майка си.

Тъй като Рокси първа повдигна въпроса, Съмър я попита предпазливо:

— Говорила ли си с Теди? Откакто… нали знаеш.

Рокси отмести поглед.

— Не. Изобщо не.

Продължиха да вървят мълчаливо още известно време. После Рокси каза:

— Опитах се да му простя. Искам да го направя. Щеше да ми е по-лесно, ако можех. Но не мисля, че ще мога.

Съмър кимна.

— Разбирам те.

— Съмнявам се — отвърна Рокси, макар и не ядно. — През всичките тези години ме утешаваше, подкрепяше ме, преструваше се на загрижен.

Съмър влезе в ролята на адвокат на дявола.

— Мислиш ли, че се е преструвал? Сигурна съм, че те обича, Рокси.

— Може би. Но любовта не е достатъчна. Знаел е какво е направил. Остави ме да си мисля всичко най-лошо за мама и за горкия Андрю само за да спаси собствената си кожа. Това е толкова егоистично. Мислех, че го познавам, както познавам себе си. — Изсмя се кратко и иронично. — Макар че познанията за самата мен не са най-силната ми страна.

— Трябва да си по-толерантна към себе си — отвърна Съмър. — Премина през ада, преживя повече болка, колкото хората през цял един живот. Справяш се много добре.

Рокси се усмихна.

— Благодаря. Но остави ме мен. Какво става с теб? Пишеш ли отново?

Поговориха за работата на Съмър, а после разговорът неизбежно се обърна към Майкъл. Съмър все още не можеше да обсъди казаното от Томи Лайън за любовницата на Майкъл с никого. Нямаше да е честно да товари бедната Рокси, нито да вгорчава спомените й за него. Но й разказа за новия медицински център, където го бяха преместили, за сестрите, за окуражителните статии, които бе чела за пациенти в дългогодишна кома, които чудодейно се възстановяват.

Най-накрая, с известно притеснение, Съмър заговори и за Алексия. Обясни как двете са се сближили през последните месеци.

— Пристига за процеса на баща ти следващата седмица. Би искала да те види.

Рокси се напрегна.

— Не мисля, че е добра идея.

— Много й липсваш — каза Съмър. — Майка ти има твърда черупка, но под нея се крие добър човек. Чувствителна личност.

— Преди не мислеше така.

— Имах погрешно мнение. Не знаех фактите. Виж, Рокси, знам, че е допускала грешки.

— Това е много меко казано, не мислиш ли? — сопна се Рокси.

— Добре, големи грешки. Но иска да оправи нещата. Няма ли да я приемеш, само за няколко минути?

Рокси енергично завъртя глава.

— Не мога.

— Никога не е искала да те нарани.

— Знам това, не ми го напомняй! — Рокси вдигна насълзените си очи към Съмър. — Но го направи. Нарани ме. Е, добре, не е прогонила Андрю, както си мислех. Но не е невинна, Съмър. Тя продължава да лъже. Тя лъга и лъга и аз изградих живота си върху тези лъжи! Не можеш да си представиш какво е да осъзнаеш, че всичко, което си знаела за себе си, за семейството си, е било вятър и мъгла!

„Разбирам много повече, отколкото си представяш — помисли Съмър. — Всичко, което си мислех, че знаех за себе си и Майкъл, се оказа лъжа. Но ето, продължавам да си живея в лъжа и да съм все така влюбена в него“.

— Твоето семейство е цяло и толкова нормално — продължи Рокси. — Нямаш представа какъв късмет си извадила, че Луси ти е майка. Да имаш двама щастливи родители.

— Знам — отвърна Съмър.

Върнаха се и им сервираха чай и домашен орехов кекс в стаята на Рокси. Преди да си тръгне, Съмър обеща на Рокси да й изпрати снимка на Майкъл и да й се обажда.

След като сгъна отново дългите си крака в миниатюрната кола, Съмър каза:

— Пак помисли. Майка ти пристига следващия петък. Отчаяно иска да те види. В крайна сметка, Рокс, каквито и грешки да е допуснала, тя е единствената майка, която имаш.

Докато се спускаше по алеята, Съмър мислеше само за Роксан. Животът и на двете бе поел в толкова различни посоки. Но в някои отношения оставаха свързани.

„И двете бяхме побъркани от любов. Аз по Майкъл. Роксан по Андрю Бийзли“. Дори Алексия, която все още бе до Теди след всичко случило се, беше доказателство, че любовта е сляпа.

Рокси беше права. Майка й я беше лъгала.

„Но не сме ли всички ние лъжци, когато говорим за любов? Лъжци към другите и лъжци към себе си?“

Пътуването обратно до града беше истински кошмар по еднопосочното шосе, което се виеше безкрайно в далечината като пътя с жълтите павета от Оз.

По някое време видя табела: СЛЕДВА 50 КИЛОМЕТРА ПЪТ БЕЗ ОТБИВКИ.

Не беше гладна, но неочакваното съобщение, че няма да има храна поне час, изведнъж накара стомаха й да изкурка. Тя отвори жабката и зарови за бонбони, като без да иска разпиля документите, които бяха вътре. Вдигна един и видя, че е регистрацията на мотора на Майкъл, която бе взела от Теди преди почти година от Кингсмиър.

Там бе записано името на агенцията, доставила мотора: „Дрейк Мотърс“. Имаше и адрес, в Съри, близо до пътя, по който се движеше в момента.

След онази вечер в „Савой“, когато се срещна с Томи, Съмър бе зарязала разследването за инцидента на Майкъл. Чувствата й бяха все още твърде противоречиви и донякъде бе решила, че си губи времето. Не беше готова да напусне Англия и да загърби Майкъл. Но от друга страна бе решила да послуша майка си и да се съсредоточи върху живота си, върху собственото си бъдеще. Майкъл бе постъпил егоистично. Защо трябваше тя да посвещава всеки свободен миг на търсене на истината за него?

Томи Лайън я бе наранил дълбоко, но така я бе накарал да приеме някои истини. Майкъл не бе съвършен. И още по-важно, дори ако Съмър успееше да открие цялата истина за инцидента, това нямаше да й върне любимия.

Но сега, заседнала в трафика, отегчена и с документ в ръка, интересът й се поднови. Би било глупаво упорство да мине покрай „Дрейк Мотърс“, без дори да се отбие. Кой знае кога пак щеше да дойде насам.

Сър Едуард Манинг се изненада да чуе гласа на Алексия де Вер.

През месеците, последвали нейното напускане, Едуард почти бе забравил кошмарните моменти от живота си през онзи период: садистичните заплахи на Сергей Милеску, терора, който постоянно висеше над главата му, постоянния страх, заседнал на топка в гърдите му. А колкото до потресаващата гледка на Сергей във ваната, вътрешностите му плуващи около подпухналата му глава като низ свински наденици… все още ги виждаше в сънищата си. Но се успокояваше, че за каквото и да е било това, за него ужасът вече е приключил. Оставката на Алексия бе дошла твърде късно за Сергей. Но бе спасила живота на Едуард Манинг.

Полицията, открила трупа на Сергей, бе идвала в Камарата на лордовете, за да разпитва колегите му от обслужващия персонал. Бяха казали, че в това убийство се чете почеркът на руската мафия. Но никой не знаеше каква е връзката на румънеца с руснаците. И никой не го свърза със сър Едуард.

Кевин Ломакс си имаше своите силни и слаби страни, и като шеф, и като министър на вътрешните работи. От вниманието на сър Едуард не убягна, че първото, което Ломакс направи в кабинета, бе да върне закона за данъчно облагане, което заплашваше богатия руски елит в Лондон. Но Едуард остави това без коментар. С назначаването на Ломакс за вътрешен министър за Едуард настъпи период на мир и спокойствие.

Гласът на Алексия го разби на пух и прах само за миг.

— Толкова съжалявам, че те безпокоя през почивните ти дни, Едуард. Чудех се дали бих могла да те помоля за една услуга.

— Разбира се — изфъфли Едуард. — Макар че не разбирам как…

— Трябва ми малко информация.

Последва многозначително мълчание от негова страна.

— Знам, че информацията е класифицирана — каза Алексия. — Ще те разбера, ако ми откажеш.

— Продължавайте.

— Искам да знам всичко, с което разполагате за човек на име Майлоу Бейтс.

„Няма нищо общо с Русия. Нито с Ломакс. Нито с убийството на Милеску“. Сър Едуард си отдъхна.

— Майлоу Бейтс… — Името му звучеше познато. След няколко минути се сети. — А, да, спомням си. Партньорът на Уилям Хамлин. Него ли имате предвид? Онзи, който е изчезнал.

Алексия беше впечатлена, макар и не изненадана. Паметта на Едуард бе по-голяма от Националната библиотека.

— Именно. Освен това искам списък на всички неидентифицирани трупове, открити в района на Ню Йорк през годината, в която Майлоу е изчезнал.

Този път мълчанието продължи по-дълго. Алексия затаи дъх, но най-сетне сър Едуард каза:

— Ще видя какво мога да направя. Къде да ви намеря?

„Дрейк Мотърс“ беше по-изискан сервиз от гаража „Сейнт Мартинс“ в Уолтамстоу. Първата изложбена зала, с мраморен под, фонтан и лъскава рецепционистка, облечена от глава до пети във „Виктория Бекъм“, беше натъпкана с най-новите модели спортни коли — от последните „Бугати“ в модното сребристо мате до лъскавите стари „Ягуар“ и „Бентли“ във виненочервено или спортно зелено. Съмър веднага се почувства не на място с потната си тениска, джинси и гуменки. Дори не бе сигурна, че е на правилното място. Не виждаше изложен нито един мотор. Може би край пътя имаше друго представителство на „Дрейк Мотърс“.

— Какво ще обичате?

Мъжът беше на средна възраст, красив, с безупречна дикция и скъп костюм.

„Управителят“, помисли Съмър. За разлика от рецепционистката, той изглеждаше приятен и не особено стресиран от небрежното облекло на Съмър. „Явно отдавна е търговец на коли и знае, че не бива да определя книгата само по корицата“.

— Един приятел получи подарък мотор преди около година и половина. Купен е от вашата агенция. „Дукати Панигале“.

Руменина плъзна по врата и бузите на Съмър. Беше абсурдно да мрази неодушевени предмети, но откакто Томи Лайън й бе казал, че моторът е подарък от любовница, тя го намрази така, сякаш беше човек.

— Е — галантно отвърна управителят, — не продаваме много мотори, откровено казано. Може би ще си спомня сделката, ако ми кажете името на купувача.

— Тъкмо в това е проблемът. Знам името на приятеля си, естествено. У мен е документът за собственост. Но не знам кой е платил за него.

И му подаде регистрационните документи. Отне му няколко минути да се сети за кой Майкъл става въпрос.

— Де Вер. Да не е онзи Де Вер? Момчето на вътрешния министър?

— Точно така.

Съмър изчака израза на съчувствие. Вместо това получи враждебен поглед.

— Как се добрахте до това? — Приветливото настроение на управителя се изпари. — Да не сте журналистка? Защото ако душите наоколо за скандал, няма да го откриете. Всички наши стоки се проверяват по два пъти, да ви е ясно.

— Всъщност наистина съм журналистка — отвърна гневно Съмър. Негодуваше срещу начина, по който хората във Великобритания принизяваха журналистите до педофили и убийци, сякаш не купуваха вестници и не гледаха телевизия. — Но случайно не съм тук по работа. Аз съм приятелката на Майкъл де Вер. И не търся скандал, а само информация. Може в мотора да е имало дефект.

— Не и когато е излязъл от тук.

— Пазите ли името на купувача? — попита Съмър. — Това е всичко, което искам.

Управителят се замисли. Ако тя наистина бе приятелката на Майкъл де Вер, явно изживяваше тежък период.

— Не знам. Може и да го пазим. Елате.

Съмър го последва през мраморния атриум до един неугледен офис отстрани на сградата. Тук една не толкова лъскава секретарка в полиестерен костюм от „Некст“ пишеше нещо на компютър.

— Дата на покупката? — попита управителят.

— Трябва да е било между първи и двайсети юли миналата година.

Той се обърна към секретарката.

— Карън, би ли проверила тези дати? Търси мотор „Панигале Дукати“.

Последва почукване по клавишите, няколко секунди изчакване и секретарката бодро обяви:

— Да. Ето го. Двайсети юли. Платена цялата сума с превод.

Съмър попита с надежда:

— Има ли име?

Още почукване по клавишите.

— Не. Няма име. Само номер на сметка и СУИФТ код. Ситибанк, Цюрих.

Разочарованието й дойде като удар в корема.

— Благодаря ви за помощта все пак.

Управителят й върна документите на мотора с малко неловко изражение.

— Съжалявам за преди малко. Реагирах невъздържано.

— Няма проблем.

Съмър напусна офиса и почти бе стигнала до колата, когато секретарката я догони.

— Госпожице, госпожице!… Червен ли беше моторът? Нещо като състезателен?

Съмър кимна.

— Точно така.

— Помня го — победоносно заяви секретарката. — Помня купувача и всичко. Беше жена. Сама дойде да го вземе.

— Бихте ли я описали?

Секретарката се замисли.

— Беше американка. С тъмна коса. Много красива.

Сърцето на Съмър заби лудешки.

— На колко години според вас?

Секретарката сви рамене.

— Средна възраст, предполагам. Нито стара, нито млада.

— И не си каза името?

— Не. Каза, че моторът е подарък. Мисля, че каза, че е за сина й. Но това не може да е вярно, нали? Не и щом е момчето на Алексия де Вер.

Главата на Съмър се завъртя.

— Бихте ли ми услужили с писалка? — попита тя. — И лист хартия?

Записа телефонния си номер и имейла си и подаде листа на жената.

— Ако си спомните нещо друго, каквото и да е, бихте ли ми се обадили?

— Разбира се. — Секретарката я изгледа с любопитство. — Може да ме помислите за луда, но имам чувството, че ви познавам отнякъде. Лицето ви ми е познато.

— Едва ли — отвърна Съмър.

— Не сте ли от телевизията? Актриса?

— За жалост не.

— Е, няма значение. — Младата жена се усмихна приветливо. — Успех.

И се прибра вътре.

Съмър изведнъж се почувства ужасно уморена.

Беше време да се прибира.

37.

Алексия седеше в „Старбъкс“ и четеше. Докладът на Едуард Манинг бе отчайващо кратък.

„Значи Били не е бил единственият притеснен за Майлоу. Семейството му също е съобщило за изчезването му. Защо ли Дубловски не го спомена?“

Алексия четеше между оскъдния брой редове. Един мъж, според всички данни щастливо женен и предан баща, внезапно изчезва безследно. Дали Майлоу Бейтс е изпаднал в паника заради дълговете си? Това достатъчно основание ли е човек да се оттегли от живота? Не само да се откъсне от съпругата си и от съдружника си, но и от децата си? Или му се бе случило нещо по-зловещо?

Втората страница от доклада на Едуард беше още по-кратка.

Алексия спря, за да осмисли потискащата информация. Само за една година в един град бяха умрели или убити повече от сто мъже, от които никой не се интересува. Всеки от тях е бил нечий син. Като Майкъл. Наложи си да продължи да чете.

Банди. Война между наркодилъри. Алексия потръпна. Прецизен както винаги, Едуард бе описал причините за смъртта на тримата бели мъже.

Стрелба.

Стрелба.

Третата, последна дума от доклада на Едуард се беше стаила в дъното на страницата като смъртоносна бенка:

Алексия чу в главата си гласа на началника на полицията Дубловски. „Очаквахме да последват и други престъпления със същия почерк. Още момичета със същите наранявания. Още удавени“. Това тяло не беше на момиче. А дали беше на бял мъж на име Майлоу Бейтс? Дали е бил измъчван, както бе твърдял Били? И хвърлен в Хъдсън жив, за да се удави като горката Дженифър? Нямаше причина да се очаква, че убиецът на Дженифър се цели само в жени. Джени не бе изнасилена. Може би полът й нямаше значение. Възможно бе връзката й с Били да е подписала присъдата й, както и тази на Майлоу. Били, горкият объркан шизофреник и бивш затворник. Били, на когото никой не бе повярвал, когото никой не бе изслушал. Дори самата Алексия.

— Приключихте ли?

Един кисел барман взе празната й чаша. Тя си погледна часовника и временно заглуши безумните си хипотези за Майлоу Бейтс. „Защото те са точно това — помисли си. — Хипотези. Това тяло би могло да е на всеки. Майлоу може да си е жив и здрав и да си живее някъде в Маями“.

Днес беше последният й ден в Ню Йорк и трябваше да свърши работа. Утре вечер щеше да е в самолета за Лондон, за да присъства на делото на Теди. Разполагаше с двайсет и четири часа, за да провери последните четири имена от списъка си.

Сали Хамлин й бе дала куп документи от периода, в който бизнесът на Били се беше сринал. Това се бе случило, когато Майлоу Бейтс бе изчезнал и когато „гласът“ се бе появил в живота на Били. През критичния период, когато бе започнало всичко. Алексия бе преровила документите и си бе записала всички имена на кредитори, клиенти и доставчици, работили с „Хамлин Мотърс“. Беше минало доста време, но още имаше шанс някой от тях да си спомни нещо значимо.

Джеф Уилкис беше собственик на фирма за пътна помощ в Куинс, един от най-големите и най-важните клиенти на Били до началото на кризата. Джеф Уилкис, огромен дебелак на петдесет и отгоре, който миришеше на чесън и пот, с огромни като чинии мокри кръгове под мишниците, не беше нито доволен, нито впечатлен, че вижда бивш вътрешен министър на Великобритания.

— Вижте, госпожо, не ме интересува коя сте — грубо заяви той на Алексия и се почеса по чатала под бюрото в мърлявия си офис над гаража. — Не обсъждам бизнес отношенията си с никого, освен със счетоводителя си и с банковия инспектор. И то само ако е наложително.

— Били Хамлин ви е бил приятел — студено отвърна Алексия. — Той и дъщеря му са убити. Ако имате информация, която би помогнала да се разкрият тези престъпления, бихте ли я споделили?

— С ченгетата може би. Но не и с някаква жена, която не съм виждал през живота си. Не ви познавам.

— Казах ви коя съм.

Джеф Уилкис сви рамене.

— Е, и? Нямам никаква информация, ясно? Не знам нищо за никакви шибани убийства. А и Били Хамлин беше просто делови партньор, познат. Не бяхме приятели.

Явно, че с Уилкис не вървеше да свири по тънката струна. Алексия прибягна до трик, който бе усвоила в политиката — повтаряше въпроса отново и отново, и отново, докато човекът отсреща не се пречупеше и не отговореше почти без да съзнава, че отговаря.

— Защо прекратихте договора си с Хамлин?

— Вижте, казах ви…

— Защо отрязахте Били?

— Да не сте глуха?

— Не предлагаше качествени услуги?

— Не. Нямам нищо общо с това.

— Имахте ли проблеми помежду си?

— Не! Вече ви казах. Не бяхме приятели. Вижте, имам работа.

— Защо прекратихте договора си с Хамлин?

След минута Джеф Уилкис се предаде. Алексия си помисли: „Този не би издържал и един ден в Долната камара“.

— Бях притиснат — изфъфли Джеф. — В моя бизнес това се случва. Мафията, рекетьори. Нямаш избор, ако въртиш гараж в Ню Йорк.

— Някой ви е притискал да прекратите бизнеса с Били? Това ли ми казвате?

— Нищо не ви казвам.

— Заплашваха ли ви?

— Нито ще ви кажа имена, нито ще обвинявам някого, ясно? Аз съм един дребен бизнесмен и правя най-доброто, което мога.

— Но отношенията ви с Били Хамлин се превърнаха в проблем?

— Забелязах — отвърна дебелият, — че ще е по-добре за моя си бизнес, ако Хамлин не работи по моите камиони. Така става ли? Не му дължах нищо. Разплатих се напълно и навреме за всичките му услуги. Но… — той разпери ръце — пътищата ни се разделиха. Това е. Край на историята.

Това, естествено, не беше краят на историята. Но Алексия нямаше да научи нищо повече от противния Джеф Уилкис този ден.

Следващата й спирка беше дистрибутор на автомобилни части също в Куинс. За нейна изненада шефът беше жена.

— Да, спомням си Били Хамлин. Разбира се. Малко странен тип. Но аз го харесвах.

Жената не беше чула нищо за убийствата и се смая, когато Алексия й разказа.

— Боже! Четох за някакво тяло, изхвърлено на брега, но не направих връзка с името. Откровено казано, изобщо не знаех, че Били е имал дъщеря. Това е ужасно.

Нейните причини за прекратяване на бизнеса с Хамлин бяха по-прозаични.

— Това беше труден период в автомобилния бизнес. Много фирми фалираха. Истината е, че извадихме късмет и сключихме голям договор с онези, известните момчета — Де Салис. След това прекратихме работа с деветдесет процента от по-малките ни клиенти. Бяхме на предела на възможностите си. Но сега, като споменахте това, се сещам, че бях дочула слухове за Хамлин.

— Така ли? — Алексия наостри уши.

— Говореше се, че Били и Майлоу били в черния списък. Не знам дали са имали проблеми с някоя от групировките, или е било друго. Но всичко, до което тези момчета се докосваха, ставаше на лайно, ще ме прощавате.

Алексия познаваше това чувство. През последната година като политик го беше изпитала.

— Знаете ли кой е поел доставките за Хамлин след вас?

Жената надраска на един лист някакво име.

— Мислите ли, че това може да е свързано със смъртта му или с тази на детето му?

— Вероятно — отвърна Алексия. — Ще проверя лично.

Този ден Алексия направи още четири посещения — три при бивши клиенти и едно при друг доставчик. Навсякъде чу едно и също. „Заплашваха ни. Получихме предупреждение да се оттеглим. Получихме по-добра оферта“. Фирмата на Хамлин беше фалирана от конкуренцията. Двата най-големи конкурентни местни сервиза — „Куинс Карс“ и „Макадамс Ауто Сървисиз“ — бяха получили големи финансови инжекции от чудодейни купувачи, което им позволило рязко да понижат цените, което било много странно предвид тежката рецесия за автомобилния сектор по онова време.

Алексия се прибра в хотела към пет, подремна, за да се зареди, взе душ и тъкмо се канеше да излезе, за да хапне някъде, когато телефонът й звънна.

— Къде си? — Гласът на Луси Майър прозвуча топло и конспиративно както винаги.

Алексия се усмихна.

— Знаеш къде съм. В Ню Йорк, в града, който никога не спи.

— Още ли?

— Още. Утре летя за Англия.

— Ясно. Е, разкри ли вече случая, Шерлок Холмс?

— Не, още не. Преливам от пусто в празно, както винаги. С теб какво става?

— Покажи се на прозореца.

Алексия повтори като ехо:

— На прозореца? Сега ли?

— Не, след две седмици. Сега, разбира се!

— Но защо?

— Просто го направи.

Алексия отиде до прозореца и го отвори. Долу на улицата стоеше Луси, ухилена като котка, глътнала канарче. В едната си ръка държеше мобилния си телефон, а в другата — пликове с покупки от „Барнис“.

— Реших да дойда да те проверя! — извика тя отдолу. — Къде ще ме заведеш на вечеря?

Вечеряха в „Илейнс“ по настояване на Луси.

— Идвам в Ню Йорк веднъж на сто години, така че мога да се поглезя.

— Мислех, че аз те каня.

— Точно така, ти ме каниш. Още по-добре. Мисля да си взема хайвер, равиоли с раци и една хубава бутилка отлежало „Шабли“. А ти можеш да обясниш какво правиш тук толкова време, както и за заминаването си за Лондон. Нали каза, че не искаш да присъстваш на произнасянето на присъдата.

— Така беше, но промених мнението си.

— Защото…?

Алексия отпи глътка от бялото вино.

— Теди е направил доста ужасни неща. Но и аз не падам по-долу. Той все още ми е съпруг.

— И това е достатъчно, за да се оправят нещата?

Алексия долови в гласа на Луси горчивина, каквато не бе очаквала, някаква остра нотка, която не бе чувала никога.

— Не, разбира се, че не. Вече нищо не може да оправи нещата. Означава обаче, че поне бих могла да се опитам да простя.

— Не разбирам защо ще го правиш. — Луси скри лицето си зад менюто, така че Алексия не можа да разчете изражението й. — Все още ли го обичаш?

Алексия не бързаше да отговори.

— Да — призна накрая. — Мисля, че да. Колкото и абсурдно да звучи, срещата с бившата съпруга на Били Хамлин тази седмица ми даде повод да размисля.

— Срещала си се със… — Луси поклати отчаяно глава. — Сега вече нищо не разбирам. Какво общо има тя с теб и с Теди, за бога?

— Сали и Били са се развели повече от десет години преди убийството му. Въпреки това тя все още изпитва към него толкова състрадание, толкова много любов. Беше наистина вълнуващо. Сякаш са две части на едно и също тяло.

— О, моля те! — Луси драматично завъртя очи, допи чашата си и си наля още.

— Говоря сериозно — отвърна Алексия. — Хрумна ми, че същото е при нас с Теди. След всичките тези години заедно той е сякаш част от самата мен. Не мога просто да го отрежа. Сигурно и ти изпитваш същото към Арни, не е ли така?

— Не знам дали е така, или не — важно заяви Луси. — Арни никога не е убивал човек, не го е заравял в задния двор, нито е лъгал за това.

— Права си. Ами ако го е направил? Не мислиш ли, че би му простила?

— Не! — Луси беше толкова сигурна, толкова брутално крайна.

— Дори ако го е направил, за да предпази Съмър?

— Не. Никога.

— Наистина ли? Но как би могла да знаеш това, Луси? Никога не си попадала в такава ситуация.

Луси сви рамене.

— За мен има неща, които не могат да бъдат простени, и точка. Хайде да похапнем.

Поръчаха си храна и настроението моментално се ободри. Алексия разказа на Луси за напредъка в разследването си. За срещите си с началника на полицията Хари Дубловски, с приятелката и семейството на Дженифър Хамлин, с различните делови партньори, изоставили Били и докарали го до банкрут през деветдесетте. Накрая разказа за информацията за Майлоу Бейтс, която й бе събрал Едуард Манинг.

— Били винаги е твърдял, че партньорът му е отвлечен и убит, но всички са пренебрегвали това като болна фантазия. Полицията, съпругата му, всички.

— И ти мислиш, че е казвал истината? — Луси отпи от леденото шабли и набоде ароматно парче равиоли с раци.

— Имало е труп, само един труп на бял мъж, изхвърлен от река Хъдсън в годината, когато Майлоу Бейтс е изчезнал.

Луси се изсмя.

— Но това може да е всеки! Бездомник или избягало хлапе. Имаш ли представа колко много хора изчезват в този град? Колко много губят живота си?

— Да, имам — възбудено отвърна Алексия. — Близо хиляда. Само половината са мъже и само неколцина имат следи от насилие, което според Били се е случило на Майлоу. Този бял мъж е бил изтезаван и хвърлен в реката жив, за да се удави. Абсолютно същото се е случило на Дженифър Хамлин. Съвсем същото!

Луси се замисли, после попита:

— Къде е тялото сега? Можеш ли да поискаш експертиза? ДНК анализ или… нещо такова. Каквото правят на местопрестъплението.

— За съжаление не. Непотърсените до две години трупове се кремират. Но съм сигурна, че е бил Майлоу Бейтс, че е бил убит от психопата, убил Дженифър Хамлин. Гласовете, които е чувал Били, не са били само в главата му. Един от тях е бил реален.

— Постоянно го повтаряш. А от къде си сигурна?

— Защото същият глас се обади и на мен, още в първите дни след назначаването ми на поста вътрешен министър. Точно след появяването на Били в Лондон. Обадиха ми се в Чейни Уок, цитираха ми библейски щуротии, заплашваха ме. Използваха гласов преобразовател, точно какъвто е описвал Били. Едва ли е съвпадение, не мислиш ли?

Луси смръщи вежди.

— Досега не си ми споменавала за никакви странни гласове.

— Не съм ли?

— Не. А ми казваше всичко друго. Всичко за миналия ти живот, за Били, за случилото се в Мейн онова лято. Как така изобщо не си го споменавала?

— Сигурно защото не мислех, че е важно. — Алексия махна пренебрежително с ръка. — Ако се оставях да бъда притеснявана от всички откачалки, никога не бих успяла в политиката.

— Значи обажданията не те уплашиха?

— Не особено. Може би мъничко. Но никога не съм се отнасяла сериозно към тях. Досега. Когато Сали Хамлин ми описа гласа, от който се е страхувал Били, веднага разбрах. Същото копеле се е обаждало и на мен. Обзалагам се, че това е нашият убиец. И все още е някъде наоколо.

— Мислиш, че той е убил и Майлоу Бейтс?

— Да.

— И Дженифър Хамлин?

— Да.

— Ами Били? Той не пасва в този модел, нали? — каза Луси.

— Не. — Алексия отмести поглед. — Не знам какво се случи с Били.

Част от нея искаше да признае на Луси истината: как Теди е причакал Били до апартамента му в Лондон и го е намушкал смъртоносно. Нали й беше казала всичко друго. Каква разлика ако и каже поредната безумна тайна? Но нещо в тона на Луси я възпря. Не можеше да понесе мисълта, че ще отблъсне Луси, единствената скала, единствената опора, която й бе останала. Освен това бе обещала на Теди, че ще опази тайната му за Били, а Алексия държеше на обещанията си.

Луси обра остатъците от соса с раци от чинията си и въздъхна доволно.

— Да разбирам ли, че си съобщила на полицията новата си информация?

Мълчанието на Алексия бе красноречиво.

Луси шумно пусна вилицата си в чинията.

— Не си го направила, нали?

— Не е толкова просто.

— Алексия! Ти току-що каза, че може би си застрашена от човека — глас. Че все още е наоколо. Защо не съобщиш каквото знаеш?

— Защото нямам доказателство. Нямам запис, нямам телефонна справка. Нищо. И защото полицията вече е решила, че не вярва на показанията на Били. И защото утре летя за Лондон. Нямам време за обяснения и разпити, особено когато знам, че така или иначе няма да бъдат проверени. Вече не съм в кабинета, така че никой не го е грижа какво ще ми се случи.

— Мен ме е грижа — гневно заяви Луси. — И тази работа никак не ми харесва.

Поръчаха си десерт — пудинг с лакта за Луси и сорбе меланж за Алексия. „Нищо чудно, че е толкова слаба — помисли си Луси. — Яде като врабче“. След няколко минути отново потънаха в приятелски разговор. Алексия плати сметката и излязоха да си хванат таксита.

— Струва ли ти се странно — попита Луси — да се връщаш в Ню Йорк след толкова време в Англия?

Градските светлини блещукаха като лампички на коледна елха. Вечер Манхатън оживяваше. Двете жени усещаха пулса му в топлия летен въздух, пулса на живия, дишащ град.

— Знаеш ли кое е най-странното? — попита Алексия. — Ти си единственият човек на света, на когото мога да го кажа. За първи път от четирийсет години се чувствам свързана с Тони Джилети. Момичето, което бях някога.

Луси попита:

— Така ли?

— През по-голямата част от живота си се убеждавах, че Тони е мъртва и погребана. А тя е тук. — Алексия докосна гърдите си. — Винаги е била тук. Теди го е знаел и й е простил. И нещо повече — обичал я е, въпреки всичко. Може би заради това сега и аз му прощавам. Не оправдавам действията му. Просто се опитвам да мразя греха, а не грешника. Ако това има някакъв смисъл.

Едно жълто такси се приближи.

— Качвай се — подкани я Луси. Изведнъж стана някак дистанцирана, сякаш накрая умората я натисна.

— Сигурна ли си? — попита Алексия. — Ти си по-далеч от мен.

— Сигурна съм. Утре ще ставаш рано за полета. Върви. Друго ще дойде след минута.

Целунаха се по бузите и поеха всяка по своя път.

Алексия бе твърде превъзбудена, за да заспи. Теориите й за Майлоу Бейтс, срещите й със стари познати на Били, ненадейната вечеря с Луси и спомените за миналото отприщиха мислите й. Трябваше да мисли и за присъдата на Теди. Предстоящото й връщане в Англия след толкова дълго отсъствие, и то при такива трудни обстоятелства, опъваше нервите й. Алексия все още не знаеше дали Роксан ще се съгласи да се срещнат. Не знаеше дали би понесла да посети Майкъл. Само мисълта, че медиите ще пощуреят да отразяват присъствието й на делото на Теди, беше достатъчна да вдигне адреналина й до космически нива.

В опит да се поразсее тя включи компютъра и започна да подрежда събраната през деня информация. Имаше нещо успокояващо в логиката на данните, в начина, по който фактите се трупаха, един върху друг, за да стигнат до крайното заключение — истината. Истината бе толкова неуловима, илюзорна. Стабилният предсказуем свят на фактите и цифрите носеше спокойствие. Алексия усети как се разтоварва от напрежението и мислите й взеха да се проясняват, докато пишеше.

Беше почти един след полунощ, когато го видя.

Отначало помисли, че е допуснала грешка, и се върна да провери информацията. Но не. Беше видяла правилно още първия път. В дребния шрифт на всички фирмени документи постоянно се появяваше едно и също име — „ХМ Кепитъл“ ЕООД.

„Уоли Тракинг“, фирмата на Джеф Уилкис, беше изцяло дъщерна фирма на „ХМ Кепитъл“. Част от „Трамъл Лоджистикс“, друг клиент на Били и Майлоу, беше купена от „ХМ Кепитъл“ в годината, в която „Хамлин“ бе фалирала, макар че фирмата бе продала дела си скоро след това. „Куинс Ауто Партс“, доставчикът, когото Алексия бе посетила този следобед, нямаше видима връзка. Но когато Алексия написа „Де Салис“ в Гугъл — името на богатия клиент, спасил „Куинс Ауто“ през деветдесетте и заел мястото на „Хамлин“, — хоп, излезе същото име: „ХМ Кепитъл“. Според годишния си отчет „ХМ Кепитъл“ притежаваше дял от 25 процента. Това беше допълнение към известни интереси в автомобилния бизнес в Куинс и Бруклин на група с ограничена отговорност, чиито други инвестиции бяха изключително във финансовия сектор. До 1996 портфолиото на „ХМ Кепитъл“ включвало нискобюджетни дейности на нововъзникващи пазари. „ХМ“ купували финансови къщи в Могадишу и застрахователни компании в бившия Съветски съюз. Всичко това налагаше очевидния въпрос: „Какво, по дяволите, са търсили от клиентите на «Хамлин Мотърс»?“

Следващите четирийсет минути ровене из интернет пространството не дадоха никакъв отговор. Алексия разтърка уморено очи. Трябваше да тръгва към летището след по-малко от пет часа, а все още не беше мигнала. Точно когато се канеше да изключи лаптопа и да подремне, й хрумна една мисъл.

Натисна подробно търсене и изписа: „ХМ Кепитъл — ръководство, служители“. На екрана се появи списък с около двайсет имена. Приблизително на средата на списъка Алексия забеляза едно познато.

Бе последното име на света, което бе очаквала да види.

38.

Делото на Теди де Вер се гледа в известния лондонски Върховен съд на Странд. Като част от Кралската съдебна палата, готическата сграда от късната викторианска епоха със своите кули, богато украсени арки и множеството статуи — от библейски личности до известни прависти на съвремието. — Върховният съд е бил сцена на много съдебни драми в Англия. През последните години съдът се бе прочул още повече. Тук бяха разпитвани свидетелите за смъртта на принцеса Даяна, тук бяха водени дела на разни вестници от Флийт Стрийт, на Майкъл Дъглас и Катрин Зита-Джоунс, Наоми Кембъл и цяла плеяда известни имена.

Теди де Вер може и да не беше точно от тази категория, но той и съпругата му си оставаха една от най-известните и най-противоречиви двойки в британската политика. Алексия де Вер бе напуснала политическата сцена във вихъра на семейните скандали предишната година, бе обърнала гръб на Великобритания и медиите й, което правеше присъствието и на произнасянето на присъдата на мъжа й гореща новина. Големият въпрос не беше: „Колко години ще дадат на Теди де Вер?“, а: „С какво ще бъде облечена Алексия де Вер? Състарила ли се е? Как стресът се е отразила на фигурата й?“ Дали бедната й осакатена дъщеря, някогашната годеница на убития Андрю Бийзли, все още презираше известната си майка, втората британска Желязна лейди? Или на известното каменно стълбище пред Върховния съд щеше да се наблюдава вълнуващо семейно помирение? Това бяха важните въпроси, чиито отговори търсеха читателите на „Дейли Мейл“. Стотици обикновени хора се бяха събрали на Странд, за да зърнат Алексия де Вер при пристигането й в съда. Както самата тя бе предполагала, зяпачите, новинарските екипи и папараците образуваха истинска лудница.

За щастие Ангъс Грей беше до нея и я преведе през тълпата.

— Просто се дръж за ръката ми, скъпа, и гледай само напред.

С тогата и перуката си Ангъс изглеждаше още по-поразителен от обичайно. Ако Алексия не го познаваше достатъчно добре, би се усъмнила, че опънатите му бръчки около очите и устата са дело на някой дерматолог, а не следствие от триседмичната почивка на остров Мавриций, както твърдеше Ангъс.

— Запомни — не поглеждай надолу — посъветва я той. — Така ще изглеждаш виновна.

— За бога, Ангъс. Не аз съм обвиняемата.

— Според тези тук и ти си обвиняема. — Кралският адвокат кимна към тълпата, докато колата спираше. И беше прав, както винаги. В мига, в който Ангъс и Алексия се показаха от колата, ги застигна вълна от въпроси и оглушителни освирквания.

— Как се чувствате отново на родна земя?

— Какво очаквате от днешния ден, госпожо Де Вер?

— Ще бъдете ли до съпруга си?

— Дъщеря ви ще присъства ли? Госпожо Де Вер!

Сърцето на Алексия заби лудешки от паника. „Само като си помисля, че някога се радвах на това внимание. Дори се опиянявах от него. А сега единственото, което искам, е просто да видя Теди и да приключа с това“.

Влязоха в сградата. За нея имаше запазено място до Ангъс на първия ред, така че нямаше да се наложи да се изправя срещу зяпачите в залата. Въпреки това усещаше изгарящите им погледи върху гърба си през кремавото сако от „Шанел“.

— На мен ли така ми се струва, или тук наистина е много топло? — пошегува се тя.

— Не им обръщай внимание. Теди ще се появи всеки миг. Той ще влезе последен, преди съдията, ето от там. — Ангъс посочи една резбована дъбова врата, която беше по-подходяща за църква. — Заседанието няма да отнеме много време. Обвинителят ще направи кратко изявление. Близките на жертвите също имат право на изявление, но в този случай никой не присъства.

— Така ли? Никой не е дошъл да защити името на Андрю? Колко тъжно.

— За нас това е добре — увери я Ангъс Грей. — Подсмърчащи майки и сестри е последното, от което Теди се нуждае. Макар че съдията вече е проучил делото в детайли и най-вероятно вече е решил каква присъда ще даде. Всичко това… — той махна към залата, — всичко това е само представление. След като обвинението приключи, аз ще кажа няколко думи и после е ред на съдията. Обикновено съдиите не говорят повече от десет минути. Най-често се ограничават с около минута поучения. После произнасят присъдата и отвеждат Теди в килията.

— Ясно — мрачно заяви Алексия. Тя знаеше всичко това, но като го чуваше от Ангъс, й се струваше още по-болезнено.

— Тогава ще имаш възможност да го видиш, ако искаш. Само ми кажи и ще подам молба до съда още сега.

Мислите на Алексия я отнесоха към един друг процес преди много години, в един друг живот, когато Били Хамлин бе отведен в килията. Бащите им едва не се бяха сбили и в суматохата тя се бе промушила, за да види Били. Беше толкова ужасно, потресаващо. Той й бе направил предложение за брак и тя бе приела — „Имах ли избор?“ — и когато си тръгваше, знаеше, че няма да го види никога повече. Все пак го беше видяла отново и от този ден всичко, целият й свят започна да се сгромолясва.

— Алексия? — Ангъс Грей я гледаше учудено. — Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Би ли искала да видиш Теди след произнасянето на присъдата?

Алексия кимна.

— Да. Определено.

Точно тогава в задната част на залата настъпи някакво оживление. Чуха се смаяни ахвания и възгласи. Ставаше нещо важно, но то бе зад гърба й, така че Алексия не можеше да види нищо.

— Какво става? — попита тя Ангъс. Но преди той да успее да отвори уста, отговорът й дойде по централната алея до нея. Излъчваща достойнство, красива в семплата права черна рокля с наниза перли от майката на Теди, Роксан добута количката си и спря до майка си.

— Ти дойде — прошепна Алексия.

— Да.

— Заради баща си? Или заради Андрю?

— Заради нито един от двамата. Заради себе си. И може би мъничко заради теб.

Без да се замисля, Алексия се наведе и прегърна Рокси. Жуженето и щракането на фотоапаратите от ложата на пресата бяха оглушителни.

Ангъс Грей си помисли: „Ето ти първата страница на утрешните вестници“.

Последва ново зарево на светкавици, когато Теди излезе на подсъдимата скамейка. Алексия и Рокси се стиснаха за ръце.

— Толкова е отслабнал — прошепна Рокси.

— Виждам.

Любимият му костюм от „Търнбул и Асер“ висеше на раменете му като взет под наем. Червендалестите му бузи се бяха стопили и хлътнали. Изобщо целият се беше свил — беше по-дребен, смален. Като видя Алексия и Рокси, седнали заедно до защитника му, им се усмихна изненадано.

— Не поощрявай това. Не го гледай — прошепна Ангъс в ухото на Алексия. — Съдят го за убийство. Трябва да показва разкаяние.

„Трябва да излъчва разкаяние — помисли Алексия. — Проблемът е, че той не мисли, че е извършил нещо нередно“.

— Всички да станат. Влиза председателят — главен съдия Карнарвън. Всички да станат.

Главата на Алексия се завъртя, когато се изправи. Това беше.

Делото беше просто и лишено от емоции: според собствените му признания Теди де Вер бе застрелял Андрю Бийзли предумишлено. Успешно бе прикривал престъплението в продължение на девет години и при разкриването му не бе демонстрирал никакво съжаление. Заради явната му липса на адекватно разбиране или разкаяние за извършеното и заради тежестта на престъплението Теди де Вер е опасен за обществото. По тази причина и в интерес на правосъдието обвинението на Короната призовава за доживотна присъда.

Рокси изслуша изложението на обвинението, без да трепне. Бе решила да дойде на произнасянето на присъдата с надеждата, че това ще й помогне да преодолее себе си. Тази мисъл й подсказа посещението на Съмър Майър. Това се отнасяше не само за съдебния процес, но и за срещата с майка й — искаше да направи първата малка крачка към опрощението. Терапевтът й, доктор Удс, веднъж описа негативното й отношение към реалността така, че успя да докосне най-болезнената струна: „Все едно ти изпиваш отровата и се чудиш защо мразеният човек не умира“. Тогава Рокси осъзна: „През по-голямата част от живота си пих отрова и се чудех защо майка ми не умира. Не трябва да допускам същата грешка с татко“. Идването й във Върховния съд бе истинско изпитание. Но Рокси се надяваше, че ако се справи, ще излезе по-силна и ще се пребори с поне някои от своите демони.

В известен смисъл вече усещаше ефекта. Като видя Теди на подсъдимата скамейка — един слаб възрастен мъж, тя осъзна, че той все още е неин баща, все още е човекът, когото бе обичала през целия си живот. Не можеше да му прости. Но осъзна с изпепеляваща яснота, че не може и да спре да го обича.

Колкото до Андрю Бийзли, той вече не беше реална личност за нея. Чертите му, докосването му, гласът му… всичко бе загубено толкова отдавна. Роксан не можеше да свърже днешния процес с този човек. Андрю беше само копнеж, спомен, нещо, което бе очаквала и всъщност никога не бе имала. Беше толкова тъжно. Но беше минало. Приключило. Завинаги. Когато обвинението завърши пледоарията си и Ангъс Грей взе думата, Рокси почувства, че бъдещето я привлича, неизвестно, загадъчно, но въпреки това реално, осезаемо, така както не бе усещала от много дълго време.

Пледоарията на Ангъс беше още по-кратка и от тази на обвинението. Теди се бе признал за виновен и бе спестил на Короната и на всички страни по делото един скъп процес. Беше поел отговорност и беше готов да понесе наказанието си. Колкото и противозаконни да бяха действията му, той е бил воден единствено от желание да предпази дъщеря си. Ползва се с добро име.

Главен съдия Карнарвън се покашля. Той беше много стар, слаб и имаше противно висяща кожа на шията, като пуяк, готов за дръвника. Лицето му не излъчваше състрадание.

Седнала до дъщеря си, Алексия се приготви за най-лошото.

— Зверско престъпление… уязвим млад мъж, примамен, за да бъде убит.

Думите на съдията се сипеха върху нея.

— Без никакво чувство за разкаяние.

Алексия погледна Теди. За миг погледите им се срещнаха и тя прочете в неговите благодарност и любов. Той изглеждаше толкова спокоен. Дори да се страхуваше, не го показваше.

— Въпреки доброто име, с което се ползва, в интерес на правосъдието е…

„Всъщност изобщо познавала ли съм го някога? — помисли Алексия. — Познавали ли сме се?“

— Осъждам ви на доживотен затвор, с минимум петнайсет години без право на помилване.

И удари с чука. Това беше. Петнайсет години. Същата присъда бе получил Били Хамлин някога. Връхлетя я чувството за дежа вю, за капана на някаква ужасяваща цикличност, от която няма измъкване.

„Той ще умре в затвора. Никога повече няма да споделяме едно легло. Никога повече няма да го държа в обятията си“.

Отведоха Теди. Ангъс Грей й говореше нещо. Алексия наблюдаваше как се мърдат устните на адвоката, но не чуваше думите му. Гласът му сякаш идваше изпод вода. Вълните отново се надигнаха и я повлякоха надолу.

— Мамо. — Гласът на Рокси взе да я дърпа нагоре. — Мамо, чуваш ли ме? Добре ли си?

Алексия кимна мълчаливо.

— Ако искаш да видиш татко, трябва да тръгнеш сега — внимателно я подкани Рокси. — Върви. Ангъс ще те заведе.

Съмър Майър вдигна телефона.

— Ало?

— Здравейте. Обажда се Карън.

— Карън?

— Карън Дейвис. От „Дрейк Мотърс“. Идвахте преди седмица за мотора „Дукати“.

Секретарката на грубия управител на гаража. Съмър съвсем бе забравила, че й беше дала телефонния си номер.

— Разбира се, Карън. Спомням си.

— Помолихте да ви се обадя, ако се сетя нещо за дамата, която купи мотора. Е, сетих се.

— Наистина ли? — Съмър затаи дъх.

— Не разбирам защо ли не се сетих преди това, нито пък Дейвид. Той е шефът. Пада си малко тъп, да го кажа направо. Ами сетих се, че в изложбената зала имаме камера!

Съмър се опита да овладее въодушевлението си.

— Това е страхотно! И мислите, че жената е записана?

— Не мисля, знам го — възторжено заяви Карън Дейвис. — Касетата е при мен. Искате ли да дойдете и да я вземете?

Съдебният процес й се бе сторил сюрреалистичен, но срещата й с Теди се оказа още по-странна.

— Алексия, миличка. — Той я целуна по двете бузи. — Как си? Сигурно си капнала след пътуването. Хубаво, че дойде.

Държеше се като домакин на прием, който посреща стара приятелка. А не като човек, току-що получил доживотна присъда за убийство.

— Седни, седни. Моля те. — Погледна с надежда над рамото на Алексия. — Рокси не е ли с теб?

— Не. Тя е отвън с Ангъс. За нея е голямо изпитание, че изобщо е тук. Мисля, че това… — Алексия посочи мрачната стая с олющена боя по стените и заковани за пода мебели — щеше да й дойде в повече.

— Да, така е… — Теди кимна тъжно. — Предполагам.

— Не изглеждаш добре, Теди. Ужасно си отслабнал.

— Добре съм, мила. Имах проблеми с някаква стомашна бактерия, но вече съм тип-топ.

— Ходи ли на лекар?

— Лекар? Не, за бога. Няма нужда от толкова паника. Повярвай, добре съм.

Алексия се опита да му повярва.

— Ще се справиш ли, Теди? — попита го разтревожено. — Чувствам се толкова безпомощна.

— Разбира се, че ще се справя — засмя се Теди. — Що за въпрос! Щом съм оцелял в предучилищната група, затворът ще ми се стори като песен.

„Наистина го вярва“. Алексия не знаеше да се смее ли, да плаче ли.

— Да не говорим сега за това — каза Теди. — Сигурно имаме само няколко минути. Кажи ми ти как си, скъпа? Как беше във Винярд?

— Винярд си е все същият. Прекрасен. Спокоен.

— А Ню Йорк?

Алексия го изгледа стреснато.

— От къде знаеш, че съм била в Ню Йорк?

— Мисля, че Ангъс спомена нещо — небрежно отвърна Теди. — Бях изненадан. Не го спомена в писмата си. Винаги съм мислел, че мразиш този град.

— Имах нужда от промяна — излъга го Алексия. Последното, което би искала да обсъжда с Теди, бе разследването й на убийството на Дженифър Хамлин. След признанието му за убийството на Били повече не бяха говорили за този случай. Не можеха, не и ако искаха бракът им да оцелее. Но един въпрос Алексия трябваше да зададе. И то сега, когато имаше възможност.

— Чувал ли си някога за фирмата „ХМ Кепитъл“?

Теди я изгледа озадачено.

— Защо питаш?

— Дълга история — блъфира Алексия. — Нищо важно. Просто се чудех дали това име ти говори нещо.

— Чакай. Ами да, точно така, сещам се. Това е една от фиктивните фирми на Арни Майър. Инвестиционен механизъм. Регистрирана е на Каймановите острови, доколкото си спомням.

Като чу Теди да потвърждава откритото от нея, Алексия изпита нещо като вълнение. Когато за първи път видя името на Арни Майър в списъка на директорите, помисли, че е грешка. Но скоро се оказа, че Арни не е просто директор, но и основател и главен инвеститор в „ХМ Кепитъл“. Другите имена в списъка бяха на професионални финансисти, адвокати и счетоводители, данъчни съветници. „ХМ Кепитъл“ беше Арни Майър. И точно тази фирма се бе заела систематично да смаже бизнеса на Били Хамлин.

— В какво инвестира?

— В нововъзникнали пазари — уверено заяви Теди. — Главно в бившите съветски републики. Нефт и газ.

— Нищо друго?

— Не, доколкото ми е известно.

— Не инвестират ли например в автомобилната индустрия? В Америка.

— Не. — Теди смръщи вежди. — За какво е всичко това, скъпа?

— Всъщност нищо съществено — усмихна се Алексия. — Мислех да инвестирам някъде, това е всичко. Затова исках да чуя твоето мнение.

— Ще ти кажа моето мнение! — Теди изведнъж сякаш побесня. — Кажи на Арни, че ако се опитва да измъкне пари от това семейство, да вземе да дойде при мен, по дяволите! Как смее да те примамва така, когато си толкова уязвима? Знаех, че има проблеми с финансите, но не си представях, че нещата са стигнали чак до там.

— Моля те, успокой се, скъпи. Никой не ме притиска, най-малко Арни. Не трябваше да те питам за това.

За облекчение на Алексия двама охранители от затвора влязоха в същия момент и много учтиво я помолиха да напусне. Теди я взе в обятията си и забрави за Арни Майър.

— Благодаря ти, че дойде да ме видиш.

— Ще идвам при всяка възможност. Веднага щом ми кажат къде си. — Алексия го целуна нежно по бузата.

— Грижи се за Рокси — подвикна Теди през рамо, докато го отвеждаха.

— Ще направя всичко по силите си.

Алексия изпрати с поглед мъжа, с когото бе споделила четирийсет години от живота си. У нея се надигна вълна от емоции, но тя побърза да я потисне. Сега не можеше да направи нищо повече за Теди. Но все още можеше да помогне убиецът на Дженифър Хамлин да бъде изправен пред правосъдието.

Арни Майър бе свързан с Били Хамлин. Колкото и странно да звучеше, беше истина. Теди го бе потвърдил. Арни Майър, съседът и приятел на Алексия, бе използвал фиктивната си фирма „ХМ Кепитъл“ за целенасоченото унищожение на бизнеса на Били. Според бившата съпруга на Били точно това в най-голяма степен бе докарало горкия Били до ръба.

Теди явно нищо не знаеше по въпроса. Объркването му беше искрено.

Но все някой знаеше за това.

„Ще трябва да поговоря с Луси“.

Съмър Майър гледаше втренчено екрана. Беше толкова разочарована, че й идеше да заплаче.

— Това ли е? Само това ли имате?

— Това е — каза Карън. — Тя влезе и излезе много бързо. Значи не я познахте?

Съмър може и да познаваше жената на екрана, но нищо не можеше да се различи. Изображението беше мътно, с ниска резолюция, черно-бяло, а и беше снимано само отзад и отгоре. Камерата бе уловила само част от профила й, когато се бе приближавала до рецепцията. През останалото време лицето й бе скрито. За момент Съмър помисли, че долавя у нея нещо познато — походката може би, или жестовете, когато се навеждаше към бюрото. Но скоро реши, че се хваща за сламки.

„Толкова ми се иска да видя нещо, че вече си измислям“.

— Дали бих могла да взема копие от записа вкъщи?

Не очакваше да получи нещо повече от образите, но ако ги качеше на компютъра си, можеше да ги проучи по-подробно.

Секретарката се огледа предпазливо, после извади диска и го тикна в ръката на Съмър.

— Нямам копие, само оригинал. Вземете го и ми го върнете, когато приключите. Само не го губете. Дейвид ще ме обеси, ако научи. Дори не искаше да ви се обаждам. Беше притеснен след първото ви посещение.

— Така ли? — изненада се Съмър, докато пъхаше диска в джоба си. Чудеше се какво ли има да крие управителят на „Дрейк Мотърс“. — Е, благодаря, Карън. Обещавам да внимавам.

— Беше ми приятно. — Карън Дейвис й намигна. „Разследването“ на Съмър Майър беше най-интересното нещо, което й се бе случвало от много време. — Ние, момичетата, трябва да се подкрепяме, нали така?

Вечерта Съмър се беше опънала на дивана в наетия от нея апартамент в Бейсуотър и гледаше записа от Карън Дейвис за хиляден път. Колкото повече наблюдаваше елегантната сива фигура, която се движеше из магазина, толкова по-сигурна беше, че я познава. Но не можеше да я свърже с нищо. Дрехите на жената — пола до коленете и пуловер — бяха семпли и с нищо незабележими. Носеше шал на главата си — никоя от познатите на Съмър не носеше шал, — но може би беше искала да скрие лицето си от камерите? Със сигурност добре бе постигнала анонимността си, дори по-добре, отколкото с маска.

Съмър заряза компютъра, пусна телевизора и почна да превключва каналите, докато не стигна новините на Би Би Си. Теди де Вер бе осъден този ден. Петнайсетгодишната му присъда беше главна новина. Дори сега, след толкова много месеци, на Съмър й беше трудно да повярва, че този благ, мил, сърдечен чичо Теди би могъл да убие човек, да го застреля хладнокръвно. С изненада научи, че Рокси е отишла в съда. Само преди две седмици категорично бе заявила, че не иска да има нищо общо с родителите си. В репортажа от новините изглеждаше хубава, спокойна, елегантна в прилепналата си черна рокля на излизане от съда до майка си.

Съмър се усмихна. Ако Алексия и Рокси се сдобряха, щеше да има поне една полза от цялата тази тъжна какофония. Забеляза, че Алексия носи кремавия жакет на „Шанел“, който Луси й бе подарила за миналия й рожден ден. Съмър добре си спомняше този ден. Тогава бе побесняла, като видя как майка й прекосява стаята с плика от „Шанел“ в ръка — още един скъп подарък за жена, която тогава в очите на Съмър бе коравосърдечна и крайно себична. Това беше преди да разбере истината. Спомни си как Алексия бе протегнала ръце, за да вземе подаръка, и колко злостно тя си бе помислила: разглезената кралица приема дарове от преданата си придворна.

И точно тогава се сети. И това я порази така, че тя зяпна и ахна.

„О, боже, вече знам. Знам коя е жената“.

Грабна лаптопа, като проклинаше секундите, които бяха нужни за зареждането на диска. Най-сетне неясната фигура се появи на екрана. Нямаше никаква грешка. Това беше тя.

Любовницата на Майкъл.

Жената, която му беше купила мотора.

Жената, която бе разбила живота му и живота на Съмър.

За част от секундата Съмър изпита бегло задоволство. Беше решила загадката. Беше победила. Вече знаеше. Но истината беше толкова поразителна, толкова неестествена, толкова извратена, че я заля отвращение. Съмър стисна главата си с ръце и зарида.

Алексия отлетя за Америка два дни след делото на Теди. Полетът бе рано сутринта и на Хийтроу нямаше фотографи, там бе само дъщеря й Рокси.

— Скоро ще се върна, скъпа — обеща й Алексия. — Има няколко неща, които трябва да обсъдя с Луси. Но няма да ми отнеме много време. После двете с теб ще измислим план за бъдещето.

В самолета, в комфорта на първа класа, Алексия най-сетне си позволи да се отпусне.

Утре щеше да се срещне с Луси. Луси щеше да знае истината за Арни. Луси щеше да й каже.

Двете си имаха доверие.

Алексия де Вер се усмихна и се понесе в синевата.

39.

— Филийката изгоря.

Арни Майър вдигна поглед от „Уол Стрийт Джърнъл“. Беше в кухнята в дома си на Мартас Винярд, отпиваше ароматно карибско кафе и се наслаждаваше на изгледа към пристанището отвъд градината си, когато неочакваната стипчива миризма на пушек го стресна. Неочаквана, защото Луси никога не прегаряше нищо. Никога. Храните, които приготвяше, бяха винаги шедьоври на красотата, поднасяни димящи в съвършени съдове от китайски порцелан в точно определения момент като добре планирана военна маневра. Това бяха прецизност и перфекционизъм до най-малката подробност, които Арни Майър харесваше и очакваше. Той беше човек, който получаваше онова, което искаше.

— Хмм? — Луси погледна Арни, после към тостера. — О, боже! Защо не каза?

— Казах.

Луси не го слушаше. Натисна копчето, извади двете почернели като въглен филийки, отвори кухненската врата и ги изнесе навън, още димящи.

— Внимавай, миличка — подвикна след нея Арни. — Ще си изгориш пръстите. Да сложа ли други?

Отвън, на хладния сутрешен въздух, Луси Майър си пое дълбоко дъх и отвърна жизнерадостно:

— Не, не! Аз ще сложа.

Прикрит зад вестника, Арни наблюдаваше как съпругата му се суети из кухнята, реже филийки от пресния ръчен хляб и разбива яйцата, които щеше да му опържи с пушена сьомга. „Все още е толкова красива“, помисли си нежно. Обичаше тънката талия на Луси — беше елегантна, но не прекалено слаба като приятелката й Алексия. Госпожа Де Вер направо бе измършавяла напоследък, а според Арни една жена трябваше да има малко месце по себе си. Облечена в разкроена рокля с цвят на метличина, с престилка на цветя, вързана през кръста, тази сутрин Луси имаше някакво ретро излъчване от петдесетте години на двайсети век, което внасяше атмосферата на по-щастливи, по-семпли времена. Напомняше му за майка му като млада: женствена, грижовна, истински тих защитен пристан от превратностите на света.

— Обичам те.

Луси се обърна, усмихната и изненадана. Арни не беше по словесните излияния.

— Ами чудесно — разсмя се тя. — Защото на този етап си залепен за мен.

Арни най-сетне остави вестника.

— Има ли някакъв проблем, Луси? Изглеждаш ми някак напрегната тази сутрин.

— Защо, защото ти изгорих филийките ли? — разсмя се отново Луси, но той долови нервността й.

— Не знам. Може би. Ти никога не прегаряш филийките. И никога не загаряш нищо.

— Няма нищо, Арни. — Тя остави тигана с яйцата на котлона, намали го, заобиколи масата и го целуна. — Може би съм малко развълнувана. Не съм виждала Съмър толкова отдавна. Ще е чудесно да се върне тук.

— О, мамка му! — възкликна Арни Майър. — Днес си идва, нали? Съвсем забравих!

— Арни!

— Знам. Съжалявам. Уговорих се да ходя на риба с Джейк Макинтайър.

— Е, значи отмени уговорката — каза Луси, върна се до печката и взе една дървена лъжица. — Каза, че ще я вземеш от летището. Ще те очаква.

— Не може ли да отидеш ти? Обещах на Джейк…

— Не, не мога — раздразнено отвърна Луси. — Ще се разхождам с Алексия, забрави ли? Тя ми се обади от Англия специално да попита дали можем да прекараме малко време сами днес.

— Но може да се видиш с Алексия по всяко време.

— За бога, Арни! Теди току-що бе вкаран в затвора! Ти можеш да се видиш с Джейк Макинтайър по всяко време. Алексия има нужда от мен точно сега.

Арни Майър протегна ръка като футболист, признаващ фал. След три десетилетия брак знаеше, че когато почне битка, винаги губи.

— Добре, добре, ще взема Съмър. Кога каца, между другото?

Съмър притисна лице към илюминатора на малкия едномоторен самолет, за да наблюдава все по-ясно очертаващите се контури на Мартас Винярд. Триъгълникът, сключен между Атлантическия океан, Нантъкет и Винярд, изглеждаше най-спокойното и най-съвършеното място. Щом самолетът почна да се спуска, тя различи очертанията на познатите къщи с бели дървени облицовки, пръснати по острова като кукленски. Плувни басейни блестяха в синьо като малки квадратни сапфири насред изумруденозелените дворове. Всичко беше подредено, съвършено, излъчващо сигурност, в пълен контраст с бурята в душата на Съмър.

Като дете много обичаше тези кратки полети от Бостън. Първото зърване на острова винаги й носеше магическо очарование и слагаше началото на летните приключения. В онези дни Съмър бе потискащо свенлива: с наднормено тегло, вързан език и абсолютно непохватна. Но майка й направи всичко възможно да й осигури идилично детство. Винаги беше до нея, за да държи ръката й и да я утешава, да й вдъхва увереност. Луси Майър бе майката мечта за всяко дете.

За стотен път през това дълго пътуване от Лондон очите на Съмър се наляха със сълзи.

„Как е могла? Как е могла?“

Когато Съмър осъзна, че жената от записа на „Дрейк Мотърс“ е собствената й майка, отначало, естествено, не повярва. Да, походката бе на Луси, жестовете на тялото и ръцете — също. (Точно това, повече от всичко останало, бе събудило подозрението на Съмър. Представи си как майка й подава подаръка за рождения ден на Алексия.) Но мисълта, че майка й е имала любовна връзка с Майкъл? Това просто не можеше да проумее. Все едно някой да й каже, че светът е квадратен, а небето — зелено. Колкото и снимки да ти покаже някой, как ще повярваш на такова нещо? Фактът, че Луси е „сладкото мамче“ на Майкъл де Вер, противоречеше на всички природни закони, на вероятността, на реалността, каквато Съмър я познаваше.

Неспособна да повярва на собствената си преценка, нито дори на собствените си очи, Съмър бе направила онова, което би направил всеки добър журналист. Потърси неопровержими доказателства. Карън Дейвис от „Дрейк Мотърс“ й бе дала данните на анонимната офшорка и номера на банковата сметка, от която бе платен моторът. Първоначално те нищо не означаваха за Съмър. Бяха просто поредица от някакви си номера: Ай БАН и СУИФТ и други кодове. Но когато ги сравни отново с данните, които Арни й бе предоставил преди години за всички банкови активи на семейство Майър, откри пълното съответствие.

Луси беше купила мотора.

Луси беше любовницата на Майкъл.

Дали Луси се беше опитала да го убие? Нарочно ли беше повредила мотора?

Силно разтърсване върна Съмър към действителността.

„Кацнахме“.

Разкопча колана, избърса сълзите и се опита да се съсредоточи върху гнева, който я бе обгърнал като пелерина. Как смееше майка й да й причинява това? Как смееше Майкъл! Какво ли са си мислили? Предателството на Майкъл дълбоко я бе наранило, но от страна на майка й — това беше още по-зле. Не осъзнаваше ли Луси, че Съмър вече е загубила всичко? Не само Майкъл и надеждите си да създаде ново семейство, но и старото си семейство. Всичките й спомени, цялото й детско щастие бе опетнено, отровено, разрушено. Щеше да я боли по-малко, ако Луси бе отрязала двете й ръце или бе заляла лицето й с киселина. И през цялото това време се преструваше на перфектната майка! Това бе най-противното от всичко.

Сети се за казаното от Рокси във Феърмонт Хаус.

„Нямаш представа колко си щастлива с майка като Луси.

Не можеш да си представиш какво е да осъзнаеш, че всичко, което си мислила, че знаеш за себе си и семейството си, е било само вятър и мъгла!“

Съмър вече си го представяше.

Вече бе решила какво ще прави. Първо, щеше да каже на баща си. Щеше да покаже на Арни записа, банковото извлечение, да му разкаже, че светицата Луси Майър е лъжкиня, прелюбодейка, измамница и… убийца.

В този момент всичко започна да й се изяснява. Дори сега, след онова, което знаеше, Съмър не можеше да повярва, че Луси би се опитала да убие Майкъл, като нарочно повреди мотора му. Имаше поне една причина, заради която да не иска да го нарани. Освен всичко друго той бе син на най-близката й приятелка. Луси познаваше Майкъл от дете. Освен това механикът от сервиза „Сейнт Мартинс“ не беше сигурен, че някой се е опитвал да пререже спирачките умишлено. Можеше да е случайност. Съмър не знаеше вече на какво да вярва. Единственият човек, който знаеше истината, беше майка й, но дали Съмър щеше да има смелостта да застане срещу нея? Какво ли казва човек при такива обстоятелства? Бе имала цели дванайсет часа да го обмисли, но още нямаше представа как да започне.

„Мамо, знам, че се чукаш с гаджето ми.

Мамо, ти ли се опита да убиеш Майкъл?“

Всичко това беше абсурдно.

Прекоси пистата като в унес, взе си багажа и тръгна към изхода. Направи всичко възможно да се овладее преди двойната врата да се отвори. Пред нея се простря море от усмихнати лица. Всички бяха облечени в униформата на Винярд — къси панталонки в цвят каки и ризи с копчета, всички очакваха приятели и роднини, като че ли си беше съвсем нормален ден, като че ли светът не бе спрял да се върти. Съмър огледа тълпата. Не виждаше баща си. Раздразнението й се смеси с облекчение — поне нямаше да се наложи веднага да му съобщава новината. Но когато тръгна към колонката за такситата, той се появи — подтичваше запъхтян към терминала. Щом видя Съмър, намали крачка, доближи я и я сграбчи в прегръдката си.

— Съжалявам, миличка.

Ухаеше на афтършейв, кафе и пури — ароматът на татко. Въпреки всичките си усилия Съмър отново избухна в сълзи.

— Толкова е хубаво, че си у дома — каза Арни и избърса потта от челото си. — Направи ми една услуга. Обещай ми да не казваш на майка си, че закъснях.

И в този миг Съмър осъзна: „Не мога да му кажа. Поне не и докато не поговоря с нея. Не и докато не разбера истината със сигурност. Напълно ще го разбия“.

— Здрасти, тате. Толкова се радвам да те видя. — Опита се да преглътне сълзите, но това се оказа невъзможно.

Арни изглеждаше потресен.

— Миличка, какво се е случило?

„Всичко“.

— Нищо. Сигурно защото много ми липсвахте.

— О, мила моя! И ти ни липсваше. Но вече си тук. Не плачи. Хайде. — Арни взе куфара й в една ръка, а самата нея — в другата. — Джипът е отвън. Да се прибираме у дома.

Алексия погледна притеснено натъпканата раница на Луси.

— Какво толкова носиш? Сякаш си тръгнала към Северния полюс.

— Ами нали сме на пикник — обясни Луси.

— Ние или цяла армия?

— Е, нося някои важни неща. Човек винаги трябва да е подготвен.

Алексия се чувстваше всичко друго, освен подготвена. Беше пристигнала на острова предната вечер. Часовата разлика притъпяваше реакциите й, замъгляваше съзнанието й. В Англия всичко бе изглеждало толкова нормално. Беше си мислила — ще дойде, ще разкаже на Луси какво е открила в Ню Йорк за фирмата на Арни, как е смазал бизнеса на Били, и ще я попита какво знае. Съвсем просто.

Само че изобщо не беше просто. Сега, след като беше тук, с Луси, Алексия осъзна истинския смисъл на онова, за което се канеше да я пита. Ставаше дума за Арни. За съпруга на Луси. За мъжа, когото тя обичаше. Как щеше да й каже, че е замесен не само в заплашване и изнудване, но и в убийство? Луси би имала пълното право да откаже да я слуша.

„А и защо да ми вярва? Не съм сигурна дали аз самата си вярвам“.

Алексия познаваше Арни Майър от много години. Представяше си, че може да е суров в бизнес отношенията, дори да използва забранени похвати, ако е нужно. Но не можеше да си го представи като някакъв психопат, който се обажда през синтезатор, търси вендета по неясни причини и отвлича и убива невинни хора. Но, от друга страна, след всичко, което бе научила за съпруга си през последната година, Алексия вече не можеше напълно да се довери на преценката си.

„Няма да го обвинявам в нищо. Ще изложа фактите пред Луси. Спокойно. Рационално. Без излишни емоции“.

Наблюдаваше Луси, с туристическите й обувки, намазана с крем против изгаряне, напръскана против комари. Един поглед към откритото кръгло негримирано лице на Луси неволно напомни на Алексия, че двете живеят в съвсем различни светове. Алексия бе така привикнала към драми и трагедии през последните две години, че нищо вече не можеше да я шокира. Но светът на Луси беше спокоен както винаги — обикновен и сигурен, нормален и предсказуем. Самата идея, че Арни може да е познавал Били Хамлин, би й прозвучала абсурдно, да не говорим за идеята, че е причинил зло на Били и семейството му.

„Защото наистина е абсурдно. В това няма никакъв смисъл“.

Луси се усмихна.

— Готова ли си?

„Не. Не съвсем“.

— Готова съм. Накъде потегляме, между другото?

Луси я изгледа критично.

— Изненада. Ще видиш.

Отбиха вляво от Пилгрим Роуд и поеха към вътрешността на острова. Солените блата и обраслите с боровинки поляни бяха пресечени от сякаш безкрайни лабиринти песъчливи пътеки, като никоя от тях не бе обозначена. От време на време други туристи изскачаха на някоя от пътеките или кола минаваше покрай тях с леко изпуснати гуми, за да върви по-добре през дюните. Иначе целият район беше пуст, ако не се брояха сърните и зайците, от които островът гъмжеше.

Луси вървеше напред и току поглеждаше картата или спираше да си пийне вода от шишето. Често поглеждаше през рамо и се усмихваше на Алексия — проверяваше дали е добре. Но не се опитваше да води разговор. Алексия беше тази, която предложи екскурзията и която многократно бе казала, че има нужда да поговори с нея. Луси очакваше това да стане, когато Алексия е готова.

Мина час, после втори. Превали обяд и слънцето, приятно топло сутринта, вече прежуряше. Алексия никога не бе идвала в тази част на острова. Чу шума на океана, мощното разбиване на вълните в скалите, и разбра, че сигурно приближават северния бряг. Теченията в тази част на острова бяха по-силни, а приливите непредсказуеми. Както винаги шумът на морето я плашеше, напомняше й за друго време, за друг плаж, който никога нямаше да забрави.

— Какво ще кажеш да си починем? — подвикна тя напред към Луси. — Горещо е.

— Разбира се — отвърна Луси. — Само да изкачим ей онези скали. Там има пейка и ще поседнем.

„Пейката“ се оказа грубо разцепен пън, избутан на четири-пет метра от ръба на скалата, която беше като отсечена. Стръмна камениста пътека, сякаш отъпкана от сърни, а не от хора, се виеше надолу към скрита в ниското пещера.

Вече бяха на най-високата точка и пред тях се откриваше внушителна гледка към Нантъкет. Полето с гъсталаците от пирен и прещип се простираше зад тях докъдето поглед стига, точно както синята морска шир се беше опънала отпред. Алексия имаше чувството, че е кацнала на върха на света.

Алексия седна и отпи дълга глътка вода. Луси направи същото. Изведнъж, тук, на това спокойно, изолирано място, Алексия се почувства готова да говори.

— Има нещо, което искам да те питам.

— Предполагах. Когато се обади от Лондон, малко ме притесни.

Алексия се опита да се усмихне, но не можа.

— Не е… не е лесно.

— И това предполагам.

— Не искам да ме разбереш погрешно.

Луси смръщи вежди.

— Алексия. След всичко, което си споделяла с мен през годините, наистина ли мислиш, че ще те предам точно сега? Давай. Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.

— Става дума за Арни.

Луси не можа да скрие изненадата си.

— За Арни?!

— Да. Когато бях в Ню Йорк, се срещнах с майката на Дженифър Хамлин. Бившата съпруга на Били.

— Знам. Каза ми. Сали. И как тъкмо тя ти е повлияла да простиш на Теди.

„Леле! Наистина ме е слушала в «Илейнс»!“

— Точно така. Тя беше тази, която ми каза за заплахите по телефона, от които се е оплаквал Били. Освен това ми даде информация, контакти и други работи, от някогашния офис на Били.

— И какво? — Луси изглеждаше объркана.

— Обажданията от откачения тип с библейските цитати започнали през периода, когато „Хамлин“ банкрутирала — обясни Алексия. — Затова тя мисли, че може да има някаква връзка. Е, оказа се, че има.

Луси мълчаливо чакаше.

— Връзката е била фирмата „ХМ Кепитъл“. Чувала ли си за нея?

— Разбира се. Това е една от фирмите на Арни.

— Точно така. Видях името му в списъка на директорите. По-късно питах Теди за това и той ми каза, че Арни е основател и собственик.

— Точно така — отвърна Луси.

Не изглеждаше нито сърдита, нито притеснена. Окуражена, Алексия продължи:

— В период от две години „ХМ Кепитъл“ системно е отстранявала клиентите на Били Хамлин и е купувала доставчиците му. Има прекалено много данни за това и едва ли е случайно съвпадение, особено като се има предвид, че фирмата няма нищо общо с автомобилния бранш. Колкото и откачено да звучи, явно Арни е искал фалита на Били Хамлин. И го е постигнал.

Луси мълчеше.

— Та въпросът ми е: защо? Можеш ли да ми посочиш една връзка, една-едничка, която Арни е имал със семейството на Били? Колкото и да е незначителна.

Луси поклати глава.

— Не. Наистина не мога.

— Моля те, опитай — подкани я Алексия. — Трябва да има нещо. Сериозно е, Луси. Дъщерята на Били и съдружникът му Майлоу Бейтс са били убити.

— Знам — спокойно отвърна Луси.

— Когато ти разказах, че Били Хамлин е идвал да ме търси в Лондон, последния път, когато се разхождахме на острова… когато ти разказах за миналото си… не си ли чувала това име и преди?

Луси се усмихна, но този път някак особено. Имаше нещо странно, нещо необичайно и не съвсем нормално.

— Може би Арни го е споменавал?

— Арни никога не го е споменавал.

Луси стана и започна да крачи бавно напред-назад между ръба на скалата и пейката.

Алексия се чудеше защо Луси е ядосана. Дали не бе прекалила с намеците за Арни? Опита се да замаже положението.

— Не обвинявам Арни за нищо. Може да няма нищо общо с телефонните обаждания, нито с убийствата. Не знам.

— Не го обвиняваш. — Луси говореше като робот.

Нещо определено не беше наред. „Да не би да я е напекло слънцето?“

— Но фирмата на Арни изскочи, и то неведнъж, а многократно, навсякъде. Не може да е съвпадение. Трябва да има някаква връзка.

— Разбира се, че трябва!

Луси се изсмя високо, но в смеха й нямаше никаква радост. Беше повече като крякане, на ръба на истерията. Клекна и отвори раницата си. Още вода ли търсеше? Или храна? „Шокирана е — помисли Алексия. — А и май и двете сме вече прекалено старички за такива разходки…“

Луси Майър извади пистолет. И се прицели точно между очите на Алексия. Вече не се смееше. Цялата излъчваше омраза.

— Ти, Алексия, не разбираш ли? Ти си връзката. Може би трябва да те наричам с истинското ти име. Тони. Антония Луиз Джилети — подлата, изобретателна, гадна кучка! Всичко, което се случи — толкова смърт, толкова болка — е заради теб.

40.

Съмър Майър метна чантата на леглото си и после се опъна до нея. Беше смазана от умора, но не от онази, която те води към съня. Вместо това тялото й потръпваше от емоционално напрежение. Загледа се в тавана, все още обсипан със звездичките от детството й, и очите й отново се наляха със сълзи.

„Трябва да говоря с мама“.

В колата баща й, й каза, че сутринта Луси излязла на екскурзия и щяла да се прибере чак късно следобед.

— С Алексия.

— Как така с Алексия? Тя е в Англия.

— Не. С майка ти е.

— Татко, даваха я по всички телевизионни новинарски емисии в Англия. Заради Теди. Видях я.

— Това, което мога да ти кажа, е, че се е обадила на майка ти и е искала да се срещнат, за да обсъдят нещо важно. Толкова важно, че не било за по телефон. Пристигнала е снощи.

Това беше огромна пречка в плана й. Съмър искаше да разговаря с майка си насаме. Щеше да каже и на Алексия, разбира се. Тя имаше право да знае истината за отношенията на сина си с така наречената й най-добра приятелка. Но това щеше да стане по-късно.

От друга страна, идеята да чака до вечерта беше непоносима. Вече беше напрегната до пръсване. Още шест часа и щеше да се побърка.

Като не знаеше какво друго да направи, тя си взе душ, изми си зъбите и се преоблече в по-леки удобни дрехи: отрязани джинси и тънка памучна риза от „Джеймс Пърс“.

— Изглеждаш страхотно, мила — каза Арни, като я видя да слиза по стълбите. — Да кажа ли на Лидия да ни приготви късен обяд?

— Не, благодаря, татко. Не мога да ям.

— Какво означава — не можеш да ядеш? Трябва да се храниш, Съмър. Какво ти е?

— Добре съм, татко. Просто малко ми се гади.

— Да не си бременна?

— Бременна? Боже, татко! Разбира се, че не съм бременна!

— Тогава излез, поседни навън. Лидия ще ти донесе плодове и сирене. Поне това хапни.

Явно беше безполезно да протестира. Съмър тръгна към кухнята.

— О, между другото, майка ти остави това за теб. — Арни й подаде един плик. — Помоли ме да ти го дам, щом кацнеш, но аз забравих. Не й казвай, става ли?

— Писмо? За какво?

— Виж, това вече не знам. Обикновено мистерията на пликовете се разгадава, когато ги отвориш.

При нормални обстоятелства Съмър би се разсмяла. Сега просто взе плика и се отдалечи.

„Нещо не е наред с това момиче — помисли Арни. — Какво им става на моите жени днес?“

— Ставай!

Луси Майър здраво стискаше пистолета. Гласът й отново беше спокоен — типичният мек напевен тембър, който Алексия познаваше толкова добре. Истерията се бе сменила с хладнокръвен делови тон.

Алексия се изправи.

— Знаеш ли, за толкова умен човек, който стигна до върха, понякога си изключително глупава.

— Сигурно е така. Аз…

— Млък! — изкомандва я Луси. — Сега аз говоря. Натам. — И й направи знак с пистолета да върви към ръба на скалата. Алексия бавно тръгна и чу Луси да казва: — Спри. Мисля, че най-смешното в цялата работа е, че обвиняваш Арни. „Не че го обвинявам“ — Луси имитираше перфектно гласа на Алексия. — Това е пълен абсурд. Сякаш ти, точно ТИ, която уби невинно дете, можеш да си позволиш да обвиняваш когото и да било за каквото и да било! Самодоволна наперена лицемерна кучка!

„Ти, която уби невинно дете“.

— За Николас Хандемайър ли говориш?

— Точно така. Николас Хандемайър. Малкото момче, което остави да се удави. Той беше мой брат.

Съмър се втурна в къщата с писмото на Луси в ръка.

— Накъде тръгнаха, татко?

Арни режеше хляб на кухненския плот.

— Кой?

— Мама! — почти изкрещя Съмър. — Мама и Алексия! Къде са? Трябва веднага да ги намерим! Моментално.

— Успокой се, миличка. — Арни сложи ръка на рамото й. — Не знам точно къде са. Някъде в северната част на острова. Защо е тази паника?

Съмър му подаде писмото на Луси, той го зачете и пребледня като платно. После прошепна:

— Господи! Веднага се обади на полицията.

Съмър вече набираше номера.

— Но… моминското ти име не е Хандемайър — каза Алексия, без да се замисля. Нуждата да проумее какво става надделя над страха й. — Беше Милър.

— Точно така. Браво — отвърна Луси, допи водата от шишето и го метна на земята. — Боби Милър беше ученическата ми любов. Оженихме се на осемнайсет. Бракът ни продължи само половин година, но запазих фамилията. Хандемайър ми навяваше прекалено тъжни спомени. Ужасяващи спомени. — Тя отново насочи пистолета и го размаха под носа на Алексия като юмрук. — Имаш ли представа изобщо какво причинихте на семейството ми? Ти и Били Хамлин?

Алексия не каза нищо. Очите й бяха приковани в пистолета.

— Нико беше най-сладкото детенце на света, толкова доверчиво, толкова обичливо. Смъртта му ни разби, но мама… — Очите й се наляха със сълзи. — Майка ми беше съкрушена. Така и не се съвзе. Самоуби се две години по-късно, на годишнината от смъртта на Нико. Знаеш ли как? Обеси се в хамбара ни с въженцето му за скачане.

Алексия заклати глава в безмълвен ужас. Спомняше си госпожа Хандемайър от процеса срещу Били. Рут. Колко достойно се бе държала в съдебната зала. Колко красива бе с косата си като светъл карамел и кафявите си очи, същите като на мъртвия й син. Алексия нямаше никакъв спомен от Луси в онзи период. Бе имало сестра на процеса, момиче, което стискаше ръката на майка си. Но Алексия не й бе отделила много внимание. Не можеше да си спомни лицето й.

— Татко почина по-малко от година след нея. Сърцето му не издържа. Ти ми отне всичко! И си мислела, че ще стоя и ще те оставя да изчезнеш, да отлетиш и да си живееш щастливо до края на дните си, без да платиш за греховете си? Няколко десетилетия, най-дългият период в живота ми, не знаех, че ти си виновна. Като всички останали обвинявах Били Хамлин за убийството на брат ми. Него исках да накажа.

— Но Били беше наказан — отвърна Алексия. — Отиде в затвора.

— За петнайсет години? В безопасна килия с храна три пъти дневно? Да не се шегуваш? Това не е наказание. Това е майтап! — Ненавистта в погледа на Луси беше искрена. — Мислех да го застрелям в главата веднага щом излезе от затвора. Но щеше да е прекалено бързо и безболезнено. Знаеш ли колко време е нужно човек да се удави?

Алексия поклати глава.

— Не? Горе-долу. Познай.

— Не знам.

— Двайсет и две минути. Двайсет и двете минути див ужас, които горкият малък Нико е преживял, молил се е, викал е за помощ. Нямаше начин убиецът му да се отърве с бърза смърт. Трябваше да страда както семейството ми, както страдах аз. Трябваше да разбере какво означава да загубиш всички, които обичаш, да загубиш дете. Затова… — тя сви рамене, — затова трябваше да чакам. Чаках Били Хамлин да се ожени, да има дете, да изгради свой бизнес. Кучият му син трябваше да си изгради живота, преди да започна да го унищожавам, така както той унищожи мен.

„Само дето не той те унищожи! — отчаяно помисли Алексия. — Аз го направих. Горкият Били никога не те е наранявал, нито семейството ти. Никога не е наранявал никого. Всичко е заради мен!“

Луси продължи:

— Наблюдавах го с години, преди да предприема нещо. А междувременно животът си вървеше. С Арни се оженихме. Родих Съмър. Купихме имението. Но не изпусках от поглед Били Хамлин. Нито за ден, нито за час. Господ трябва да е бдял над мен и ми помогна. Защото в периода около освобождаването на Били открих, че не съм единственият човек, който се интересува от него. Някакъв англичанин, Теди де Вер, душеше наоколо. Частният детектив, когото бях наела тогава, ми подаде сигнала. Ако това не беше станало — усмихна се тя, — никога нямаше да те открия. Никога не бих стигнала до истината. „И вие ще познаете истината и тя ще ви направи свободни“, Йоан, глава осма.

Алексия зяпна.

— Гласът. Заплахите по телефона. Ти си била!

Луси се поклони артистично.

— Най-после загря. Та докъде бях стигнала? А, да. Теди. Когато научих, че Теди има частна финансова къща, намерих начин да го срещна с Арни. Мислех, че така ще успея да разбера защо този мъж се интересува от убиеца на Нико. Тогава не успях. Нямах представа и накрая се отказах. Останалото ти е известно. Арни и Теди станаха приятели. Теди купи къщата в Пилгрим. А аз се запознах с теб. Кажи, че не е съдба.

Алексия настръхна. Завладя я някакво странно чувство — комбинация от физически страх — Луси все още държеше пистолета, насочен към главата й, — и интелектуална възбуда. Всяка дума, казана от Луси, беше като парче в пъзела. В отвратителния пъзел. Почувства дори известно задоволство, че е разгадала мистерията.

От мястото си на ръба на скалата Алексия виждаше каменистата пътека надолу към пещерата. Беше невероятно стръмна и опасна. Единственият възможен вариант за бягство бе от там, откъдето бяха дошли — през храсталаците. Това означаваше, че трябва да мине покрай Луси и да я обезвреди. Нямаше шанс.

„В капан съм“.

Колкото и да беше странно, тази мисъл накара Алексия да се отпусне. Беше сигурна, че ще умре тук, и това й даде смелост. Трябваше да научи истината, цялата истина, преди да напусне този свят.

— Значи ти си съсипала бизнеса на Били?

— Разбира се. Това бе само началото.

— И Арни нищо не знаеше за това?

— Нищичко. Аз съм главният акционер на „ХМ Кепитъл“, а не Арни. ХМ идва от Хандемайър, между другото. Явно малкото ти разследване в интернет не те е отвело далеч.

Явно не.

Някъде зад тях, в храсталаците, изпука съчка. Двете замръзнаха. Алексия помисли дали да вика за помощ, но реши, че това ще предизвика Луси да натисне спусъка. Не я плашеше самата смърт, а мисълта, че ще умре, преди да е чула истината, края на историята.

— Слизай! — шепнешком й нареди Луси и посочи каменистата пътека.

— Много е опасно — пак шепнешком й отвърна Алексия. — Ще паднем.

Луси освободи предпазителя на пистолета със звучно щракване и повтори:

— Слизай!

Офицер Брайън Съливан прочете писмото. Беше виждал прощални писма на самоубийци и преди. Но нито едно като това. Ако в изповедта на Луси Майър имаше нещо вярно, полицията в Мартас Винярд щеше да види голям зор.

Така че каза на Арни Майър:

— Ще имаме нужда от помощ. Хеликоптери. Кучета. Ще трябва да се обадя в Бостън. Нямате представа къде се намират, казвате?

Арни поклати безпомощно глава. Явно още беше в шок.

— Някъде в северната част?

— Да. Луси познава пътеките, но там е истински лабиринт. Съмър вече тръгна да ги търси, но още не се е обадила.

Брайън Съливан го погледна разтревожено.

— Дъщеря ви е тръгнала след тях сама?

— Не можах да я спра.

Арни Майър заплака.

Сипеят под краката на Алексия поддаде и тя загуби равновесие. Инстинктивно се вкопчи в скалата отляво. Зад нея Луси Майър направи същото.

— Продължавай!

Нямаше нужда от това подканяне. „Пътеката“ над тях вече се бе свлякла и почти не бе останала следа от нея. Дори ако Алексия някак си успееше да надвие Луси, нямаше как да се изкачи обратно. Щом дойдеше приливът, пещерата щеше да бъде наводнена. Можеше да се измъкне единствено с плуване, но теченията от тази страна на острова бяха смъртоносни.

Алексия се опита да не мисли за това. Сурна се надолу към брега, падна отвисоко на пясъка и си навехна глезена. Извика от болка.

— Млък! — изсъска Луси, хлъзна се след Алексия и стъпи стабилно, без да изпуска пистолета.

Вече бяха съвсем скрити от поглед под образуваната от скалите козирка. Докато Алексия влачеше болезнено крака си по пясъка, Луси продължи:

— Когато вече бях готова да действам срещу Били Хамлин, той взе, че се разведе. Сам разруши брака си. Така че за мен остана бизнесът му.

Алексия опря гръб на гладката скала. Глезенът й пулсираше, но тя мълчеше. Болката бе все още поносима. Заслуша се в онова, което разказваше Луси.

— Реших, че ще подходя с нещо по-дребно, а после ще продължа с нещата и хората, на които Били държеше.

— Като Майлоу Бейтс?

— Като Майлоу Бейтс.

— Значи ти си убила Майлоу?

— Не лично. — Луси се усмихна. — Аз съм само петдесет килограма. Майлоу беше едър мъж, по-едър от Арни. Но аз уредих въпроса, да.

Сякаш слушаше Теди да говори за убийството на Андрю Бийзли. Луси изобщо не изпитваше разкаяние.

— Но Майлоу Бейтс е бил невинен — каза Алексия. — Имал е семейство. Жена и три деца.

— Да не си посмяла да ме поучаваш! — изрева Луси. — Нито един приятел на Били не беше невинен. Бейтс знаеше за присъдата му. Знаеше какво е направило това копеле! И все пак въртеше бизнес с него. — Пое си дъх, за да се овладее. — Смъртта на Майлоу Бейтс беше удар номер едно. Всъщност се оказа много лесно. Дори отвличането на Били след това, за да гледа записа на случилото се с приятеля му… Тогава вече Хамлин бе завладян от параноята. Няколко телефонни обаждания, малко напрежение в бизнеса — и готово. Когато съобщи на ченгетата какво сме направили на Майлоу, никой не му повярва — каза тя гордо.

„Ти си ненормална. Напълно ненормална“ — помисли си Алексия.

— Ами Дженифър Хамлин? Сигурно и нея си убила?

— Ще стигна и до това — заяви Луси. — Наистина трябва да се научиш на малко търпение, Тони.

Алексия се сви. Все още мразеше да я наричат така.

— Да, Хамлин загуби жена си. Загуби бизнеса си. Загуби единствения си истински приятел. Но имаше още нещо. Поинтересувах се от семейството му, но всички бяха умрели. Баща му — скоро след процеса. Нямаше майка, нито братя и сестри. Разбира се, оставаше дъщеря му Дженифър. Исках обаче дъщеря му да е грандиозният финал, последното нещо, за което кучият му син щеше да страда преди собствената си смърт. Още не й бе дошло времето. Трябваше ми някой друг.

На Алексия бавно взе да й просветлява накъде бие Луси.

— Бях чула слухове за някаква жена — каза Луси. — Жена, която Били бе обичал в младостта си и от която още се интересуваше. Вече се беше пропил сериозно и бръщолевеше за нея — за теб, Тони, — по барове и ресторанти, на всеки, който го слушаше. Смътно си спомнях името от процеса. Джилети. Но чак когато най-сетне се добрах до една стара снимка, успях да събера две и две. Е, можеш да си представиш шока ми. Ужасът ми. Ти, моята съседка, най-близката ми приятелка на света. Ти и Хамлин сте били любовници! Ти си била там, когато Нико е умрял! Най-после разбрах защо Теди е следял Били през всичките тези години като мен. Заради теб! Това ме съкруши, признавам. Били бе отишъл в Англия, за да се опита да те намери. Предполагам, че е искал да те предупреди. Може би е усещал, че ти си следващата, не знам. Истината е, че още не бях решила.

— Какво да си решила? — попита Алексия.

— Дали да те убия, или не. Е, малко те уплаших. С онези телефонни обаждания, макар че при Били свършиха добра работа… и също да намеря някой, който да се справи с онова подобие на куче, което следваше Теди по петите. Как се казваше?

— Дани. — На Алексия й прималя.

— Откровено казано, не знаех дали ще мога да стигна до убийството ти. Проблемът беше, че те харесвах. Дори те обичах. Децата ни израснаха заедно. Ти ми беше като сестра. Беше трудно.

„Съчувствие ли търси? От мен?!“

— Но Господ отново отвори очите ми. Доведе те тук, на този остров, и ти ми призна какво си направила. Ти си оставила брат ми да се удави! Били Хамлин, мъжът, на чието унищожение посветих целия си смислен живот, беше просто съучастник. Незначителен. — Луси поклати глава с отвращение. — Нямаш представа как се почувствах, Тони. Можеш ли да си го представиш? С теб бях споделила толкова вечери. Смели сме се, плакали сме заедно.

— Ти си ме тероризирала! — гневно заяви Алексия. — Убила си кучето ми. — Не можеше да понася повече сълзливото самосъжаление на Луси. — Смъртта на брат ти беше нещастен случай. Просто нещастен случай.

— Не! Беше убийство. Така каза съдът.

— Съдът? Съдът, който осъди погрешния човек? — ехидно попита Алексия. — Какво, по дяволите, знае съдът за истината? Искаха жертвено агне и Били Хамлин изпълни тази роля. Аз бях там, когато Николас умря, Луси. Няма нужда да гадая какво се е случило. Аз знам. Беше нещастен случай, и точка.

— Млък! — пак викна Луси и я изрита в глезена. Алексия зави в агония. — Няма да се обаждаш, чуваш ли ме? Няма да говориш. Чу ли ме? Това не ти е парламентът. На никой не му пука какво казваш. Никой дори не се интересува дали си жива, или умряла. Сега аз говоря.

Болката в крака й беше неистова. Алексия дори нямаше сила да кимне. Захлипа и заслуша пороя налудничави бръщолевеници на Луси.

— След това вече знаех, че трябва да те убия. За малко да ме изпревари онзи таксиметров шофьор Дрейк! Представяш ли си да беше успял? Но Господ се смили и не го допусна. Лиши те от такава чиста, безболезнена смърт. Пазеше те за мен. Знаеше, че трябва първо да те накарам да страдаш, като Били. Това обаче никак не беше лесно с твоя пост и какво ли не. — Тя я изгледа с ненавист. — Известно време се чудех дали не съм сбъркала, като съм преследвала Били Хамлин толкова години. После реших, че не съм. Били Хамлин беше излъгал заради теб. Предпазваше те. Знаеше, че ти си отговорна за смъртта на Нико, и направи всичко възможно да ти помогне да се изплъзнеш от правосъдието. Затова двамата трябваше да страдате еднакво. Били трябваше да разбере какво е да загубиш дете. Ти също.

— Майкъл — прошепна Алексия.

— О, да, Майкъл. — Луси махна пренебрежително с ръка. — Майкъл оживя, за съжаление. Въпреки че ме утешава мисълта, че е като мъртъв. Е, може би донякъде това е още по-болезнено.

Алексия изпита толкова силна омраза, че направо се задави.

— Най-голямото ми разочарование не е, че безценният ти син оцеля — продължи Луси, — а че Били Хамлин така и не доживя да види как умира дъщеря му. След десетилетия, прекарани в очакване, в подготовка, тази възможност ми беше отнета. Някакъв ненормалник в Лондон го наръгал с нож в сърцето и му подарил бърза смърт.

Луси поклати глава. Беше наистина огорчена. Злото, което се сипеше от устата й, беше смразяващо.

— Не можех да го понеса.

— Виждам — обади се Алексия през стиснати зъби. Болката в крака й беше непоносима. — Но все пак уби Дженифър. Само за спорта. Една невинна млада жена.

— Не ме ли чуваш? — озъби се Луси. — Кучият му син не можа да види смъртта на дъщеря си, страданията й, така както майка ми понесе загубата на Нико. Изплъзна се на възмездието. И двамата се изплъзнахте. Затова трябваше да оправя нещата. Око за око… това повелява Бог. Смъртта на едно дете се изкупва само със смъртта на друго дете.

Нямаше смисъл да се спори с Луси. Алексия разбра, че с годините скръбта се е трансформирала в омраза, после в ярост и накрая в психоза. Въпреки това не можеше да позволи на Луси да отнеме живота й, без да я накара да страда поне малко, поне заради стореното на Майкъл и заради всички други жертви.

— Говориш за истината — каза Алексия, — но изобщо не я знаеш. След всички тези години чакане си пропуснала толкова много!

Луси присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Били Хамлин не беше убит от някаква откачалка.

— Беше, разбира се. Така пише в доклада на полицията. Бил е прободен от наркоман за пари.

— Глупости — заяви Алексия. — Полицията нямаше никаква следа. И все още няма. Но аз имам. Беше Теди!

На лицето на Луси се изписа истинско объркване.

— Не. Това е невъзможно.

— Разбира се, че е възможно. Това е факт. — Алексия се наслаждаваше на ефекта. — Той ми призна това, след като го обвиниха в убийството на Андрю. Направил го е, за да защити мен и семейството ни. Мислел, че Били се опитва да ме изнудва. Знаел е истината през цялото време и ми е простил. Така че след всичките тези години чакане Теди те е прецакал!

— Млъкни! — изкрещя Луси. — Не ти вярвам.

Алексия се усмихна.

— Напротив, вярваш ми.

— Вече няма значение. На кой му пука? Хамлин е мъртъв, дъщеря му е мъртва. Скоро и ти ще ги последваш. — Луси бръкна в раницата си и измъкна белезници. — На колене!

Алексия поклати глава.

— На колене! — Луси опря дулото на пистолета в слепоочието на Алексия.

Алексия каза спокойно:

— Не мога, Луси. Глезенът ми. Не мога да мръдна.

— Добре — отсече Луси. Вдигна левия си крак и скочи с все сила върху глезена на Алексия. Последното нещо, което чу Алексия, бяха собствените й крясъци. После всичко потъна в мрак.

Съмър спря и се ослуша, наострила сетивата си като сърна в гората.

„Чайка ли изкряска? Или беше човек?“

Замръзна в очакване, молеше се да го чуе отново. Но не последва нищо.

Беше идвала по тези места с майка си, но много отдавна. Лабиринтът от пътеки беше много по-оплетен, отколкото го помнеше, а и жегата, заедно с изтощението и паниката, не й позволяваха да се съсредоточи.

Опита се да не мисли за писмото на майка си. Нещо между прощално писмо и изповед, то издаваше един объркан, разстроен ум. Тонът постоянно се луташе от една крайност в друга — важните обяснения за Майкъл — „знам, че ще те нараня, скъпа, но това трябваше да бъде направено“, — зловещите библейски цитати, вплетени в текста, само доказваха колко тежко е психичното състояние на Луси. „Тя е болна — помисли Съмър. — Трябва й помощ“.

Ала нищо не можеше да извини, нито да омаловажи голите факти за извършеното от майка й и за онова, което възнамеряваше да направи.

„Трябва да я открия. Трябва.

Ако види полицията, ще изпадне в паника“.

Вече бе близо до океана, чуваше ритмичния прибой на вълните. Нещо изпука под краката й и тя спря. Наведе се и вдигна празната пластмасова бутилка от вода. Беше от „Нантъкет Спрингс“, марката, която купуваше майка й.

— Мамо! — изкрещя Съмър срещу вятъра.

Нищо.

— Мамо, аз съм, Съмър. Чуваш ли ме?

Но думите й бяха заглушени не само от вятъра и прибоя, но и от някакъв друг шум.

Шум, който идваше отгоре.

Луси Майър вдигна очи.

„Хеликоптер. Само това ми липсваше“.

Може би беше само бреговата охрана на редовна обиколка. После се сети, че Съмър сигурно вече е прочела писмото й. Не можеше да рискува.

Алексия все още лежеше в несвяст. Луси издърпа ръцете й назад, закопча белезниците, после я завлече под навеса на скалите. Беше слаба като вейка, лека като парцалена кукла. Тук не можеха да ги видят от хеликоптера. Но не можеха и да се крият вечно. Приливът прииждаше. До час пещерата щеше да е под вода.

— Събуди се, да те вземат мътните! — Луси разтърси Алексия за рамената. Устните й едва потрепнаха, но това бе достатъчно. Луси изпита облекчение.

„Идва на себе си“.

Арни Майър говореше в микрофона:

— Виждате ли нещо?

Полицаят поклати глава.

— Още не.

— Може ли да помолите пилота да се сниши?

— Не мога. Трябва да внимаваме. Тук ветровете са на силни пориви и скалите са сериозна опасност.

— Да, но дъщеря ми…

Полицаят се пресегна и сложи ръка на рамото на Арни.

— Ако е някъде тук, ще я намерим, господине. Дъг, спусни се още малко.

41.

Алексия се свести и усети, че краката й са във вода. За момент я завладя неистова паника — „Къде съм?“ В същия миг болката в глезена я прониза като светкавица и я върна към реалността.

Луси.

Пещерата.

Пистолетът.

— Ще те върна към онзи ден.

Гласът на Луси долетя някъде отзад. Явно още беше до входа на пещерата. Алексия бе завлечена напред на пътя на прилива и поставена на колене като пленник за екзекуция.

— Горещо лято в Мейн. На плажа сте ти, Били и децата. Тъкмо сте обядвали.

Ужас се прокрадна в сърцето на Алексия, когато осъзна какво се случва.

„Пресъздава смъртта на брат си. Няма да ме застреля. Ще ме удави.“

Понечи да се премести, да се претърколи, да направи някакво движение, но беше здраво завързана. Луси бе прикрепила към белезниците тежести — бе направила нещо като котва.

— Сега мисли за децата — нареди й Луси. — Опитай да си представиш лицата им. Виждаш ли брат ми? Помниш ли го?

„Дали го помня? Лицето му ме преследва през целия ми живот. Всеки ден. Всяка нощ. Заблуждавах се, че съм го надживяла, че съм се отърсила от миналото си. Но Николас е винаги в ума ми. Винаги“.

— Какво прави?

— Играе си. — По страните на Алексия потекоха сълзи.

— На какво си играе?

— Не знам.

— КАЗВАЙ!

— На гоненица, мисля. Не съм сигурна. Тича по плажа. Щастлив е.

— Добре! Много добре — насърчи я Луси. — Продължавай. Какво става после?

— Не знам — изхлипа Алексия. Водата се покачваше. Вече беше до кръста й, студена като гроб.

— Разбира се, че знаеш! Не ме лъжи. Ще прострелям проклетите ти пръсти един по един, точно като на Джени Хамлин. Какво става после?

Алексия затвори очи.

— Изгубих го от поглед. Били се прави на глупак, гмурка се за перли. Гмурка се и не изплува толкова дълго, че си помислих…

— Не ме интересува Били Хамлин! — изкрещя Луси. — Говори ми за Нико. Какво стана с брат ми?

— Не знам! — извика на свой ред Алексия. — Беше във водата, на плиткото, играеше си. Беше с другите деца. Когато го потърсих, беше изчезнал.

— Не! Не е така. Трябва да си видяла нещо.

— За бога, Луси, ако бях видяла, мислиш ли, че нямаше да реагирам? Не мислиш ли, че нямаше да се опитам да го спася?

Уплаши се от отчаянието в гласа си. Не се страхуваше от смъртта. Но удавянето бе най-страшният й кошмар. Да седи безпомощно, докато водата я залива и поглъща, да се бори за глътка въздух, докато дробовете й се пълнят, да се задушава, мозъкът й бавно да остава без кислород… Беше преживявала този ужас толкова много пъти в сънищата си, че си мислеше колко добре разбира страданията на Николас Хандемайър. Че донякъде е изкупила вината си. Но сега осъзна, че не знае нищо. Да е закотвена тук сред вълните, като животно в капан, бе много, много по-страшно от най-кошмарните й представи.

— Ти? Щяла си да го спасиш? — изсмя се Луси. — Ти си се интересувала само от себе си. Още тогава като Тони Джилети и сега като госпожа Всемогъща де Вер. Ти, ти и Хамлин сте оставили Нико да умре!

Водата вече бе до раменете на Алексия.

— Това не е вярно. Не си била там, Луси. Не знаеш какво стана. Аз обичах брат ти. Той беше чудесно момченце.

Луси зави като животно. Запуши ушите си с ръце.

— Не смей! Не смей да ми казваш, че си го обичала!

— Вярно е! — запелтечи Алексия. — Беше ми любимец. Рисуваше ми мили картички.

Преди да каже още нещо, Луси се втурна към нея с рев на дива ярост, натисна раменете й и потопи главата й под водата.

След миг безумен ужас Алексия спря да се бори.

Край. Това беше краят.

Под повърхността цареше тъмнина, тишина и спокойствие. Тук нямаше Луси, нито крясъци, нито лудост, нито болка. Завладя я спокойствие. Отпусна се, предаде всяка частица от тялото си в прегръдката на смъртта.

„Няма от какво да се страхувам“.

Всичко около нея се движеше все по-бавно. Вече не усещаше нищо, освен собствения си слаб пулс. В съзнанието й изникнаха един по един хората, които обичаше.

Майкъл, отново здрав, усмихнат, млад, кипящ от енергия и оптимизъм.

Рокси — вървеше към нея, разтворила ръце за прегръдка, сияеща от обич, простила всичко.

Теди, какъвто го помнеше от първите дни на връзката им. Забавен, мил, самоотвержен, изпълнен с обожание.

Били Хамлин, млад, силен, усмихнат на плажа в Мейн.

Започна да се моли. „Дано Майкъл намери покой. Дано Рокси прости на баща си“. За себе си не помоли нищо.

Помисли си колко арогантна е била да си въобразява, че изобщо може да контролира нещо. Да си мисли, че може да избяга от съдбата.

Луси беше права за едно: смъртта на Николас Хандемайър наистина заслужаваше жертва. Но тази жертва трябваше да е само на Алексия. През целия й живот океанът я зовеше, притегляше, настояваше тя да се върне и да плати дълга си: живот за живот, душа за душа. Сега, най-сетне, кръгът се бе затворил.

— Какво е това?

Пилотът посочи през стъклото.

Арни Майър и разследващият офицер погледнаха накъде сочи.

— Кое? — попита Арни. — Нищо не виждам.

— Там, в подножието на скалата — отвърна пилотът. — Подминахме го. Ще обърна. Мисля, че видях…

— Хора! — Офицерът насочи бинокъла си. — Определено. Точно до водата. Сигурно са те.

— Нищо не виждам — отчаяно каза Арни, когато вертолетът рязко се наклони надясно и стремглаво се спусна над океана като птица за риба. — Къде? Съмър с тях ли е? Какво виждате?

Никой не му отговори.

— Брегова охрана! — изрева офицерът в предавателя. — Искам спешно съдействие. Две жени. Да. Не, от тук не можем да се доближим.

— Какво искате да кажете? — викна панически Арни Майър. — Приливът се покачва. Ще се удавят!

Офицерът го погледна право в очите.

— Не можем да се приближим повече. Ще се ударим в скалите.

— Но трябва да направим нещо!

— Ще се разбием, господин Майър. Не можем да стигнем до тях. Съжалявам.

Алексия де Вер продължаваше да се моли.

„Моля те, прости ми. Заради Николас. Заради Били. Заради всички страдания, които причиних“.

Луси Майър бе пуснала главата й и се бе качила на един малък скален перваз, за да я наблюдава как умира бавно. Докато жадно си поемаше въздух, примижавайки от болка, когато кислородът нахлуваше в дробовете й. Алексия се сети, че Луси също се кани да умре. Вълните щяха да повлекат и нея само минути след като погълнат Алексия.

„Сигурно е знаела това, когато ме доведе тук. Не я интересува, че ще умре. Иска го. Очаква покоя. Но чак след като ме види наказана. Тя просто иска всичко да си дойде на мястото. В крайна сметка, оказва се, че двете сме толкова еднакви…“

Някакъв шум я изтръгна от мислите й. Отначало беше като глухо жужене на пчела, но ставаше все по-силно и по-силно, докато не заглуши гръмкото разбиване на вълните. Алексия вдигна глава.

Хеликоптер! Спасение!

До този момент не изпитваше страх. Защото си мислеше, че смъртта е неизбежна, че е успяла да я приеме, да се примири. Но сега, когато имаше шанс за живот, за спасение, адреналинът и отчаянието отново завладяха тялото й.

„Искам да живея!“

Вече само лицето й се подаваше над водата. Инстинктивно понечи да размаха ръце, но те бяха закопчани с белезници под вълните. Заплака.

— Тук съм! — напразно завика тя към небето. — Тук съм! Моля ви, помогнете ми.

Хеликоптерът се поклащаше точно над главата й — толкова близо и същевременно толкова далеч. Алексия напрегна очите си срещу светлината, надяваше се да види стълба или въже. Вместо това хеликоптерът с едно ненадейно завъртане се понесе в синевата.

— Не! — изкрещя Алексия. Вече не можеше да овладее ужаса си. — Не, моля ви! Не ме оставяйте!

Луси Майър се усмихна.

„Това е за теб, Нико, миличък мой“.

Скоро щяха да са отново заедно.

Докато се спускаше по пътеката, Съмър забиваше нокти в ронещата се скала.

„Тук са. Трябва да са тук“.

Пътят надолу към пещерата беше по-стръмен, отколкото си спомняше, а приливът бе толкова висок, че брегът не се виждаше отгоре. Но бутилката от вода беше доказателство. Толкова навътре в шубраците майка й би могла да е само на едно място.

И тогава ги видя. Майка й бе клекнала на един перваз над малката пясъчна ивица. Едва ли би забелязала Алексия, ако не бе проследила погледа на Луси. На десетина метра напред глава на човек подскачаше като шамандура.

— Мамо!

Луси се обърна и изкрещя:

— Махай се от там! — „Как ни намери толкова бързо?“ — Отдръпни се от скалата. Много е опасно.

— Само с теб.

— Казах, отдръпни се! — Луси насочи пистолета към нея.

Съмър се облещи от ужас. „Няма да стреля. Не би застреляла собствената си дъщеря“.

— Изчезвай! — изкрещя отново Луси.

Докато Съмър се чудеше какво да направи, скалата под краката й почна да се рони.

Арни Майър скочи от хеликоптера пръв.

Свали слушалките от главата си и без да обръща внимание на виковете на двамата полицаи, приведен мина под още въртящите се перки и се втурна към шубраците.

— Спри, глупак такъв! — викаше след него офицерът. Но Арни продължи да тича към ръба на скалата.

Чу писък на жена, после втори.

„Господи! Дано не съм закъснял!“

Луси гледаше втрещена как дъщеря й лети надолу, пищяща, с размятани ръце и крака като парцалена кукла. Падна на една скална площадка по средата на скалата и главата й тупна силно в камъка. Писъците секнаха.

Луси погледна към вълните. Алексия вече беше почти цялата под вода. Обърна се отново към дъщеря си — Съмър лежеше безжизнена.

„Не е справедливо! Не трябваше да става така“.

Бе искала да наблюдава смъртта на убийцата на Нико. Бе чакала толкова дълго този момент. Цял живот. Ами ако Съмър бе още жива? Ами ако детето й се нуждаеше от помощ, а тя стоеше и бездействаше? Противоестествен гняв завладя Луси. „Защо й трябваше на Съмър да идва? Защо провали всичко?“

— Полиция!

Луси вдигна поглед. Трима мъже стояха горе на пътеката. Единият бе извадил пистолета си и я държеше на прицел. Вторият заслиза към Съмър. Луси се вгледа внимателно. „О, боже, това е Арни!“

— Хвърлете оръжието и вдигнете ръце над главата си.

Луси пренебрегна командата и насочи вниманието си изцяло към третия мъж. Той се спускаше по скалата, завързан с въже през кръста. Явно се насочваше към Алексия.

— Госпожо! Казах да хвърлите оръжието!

Луси затвори очи и стисна пистолета. Беше толкова трудно да се съсредоточи…

Мъжът на ръба на скалата продължи да крещи:

— Хвърли го веднага или ще стрелям!

„Защо не вземе да млъкне? Не мога да мисля при този шум“.

Погледна наляво и забеляза, че Съмър е седнала. Арни се бе добрал до нея. Държеше я, говореше й.

„Добре. Двамата са добре“.

Долу под нея полицаят с въжето вече бе стигнал до пясъка. Луси го видя как се хвърли във водата. Само върхът на главата на Алексия се подаваше на повърхността, но давенето не ставаше бързо. Вероятно бе още жива. Ако полицаят я измъкнеше на брега и й окажеше помощ достатъчно бързо…

И тогава разбра какво трябва да направи.

Прицели се внимателно и изстреля един куршум директно в главата на Алексия.

— Луси. Не! — изкрещя Арни Майър.

Прекалено късно. Край.

Обърна се към Арни, изпрати на него и дъщеря им въздушна целувка, после, преди полицаят горе на ръба да успее да реагира, лапна дулото на пистолета и натисна спусъка.

Долу на брега леките вълни продължиха спокойния си вечен ритъм.

Само че вече почервенели от кръв.

42.

Рокси де Вер гледаше замислено през прозореца.

Пътническият влак — пъстър наниз вагони, — пътуващ от Западен Съсекс към Лондон, бавно прекосяваше покритите с килим от камбанки полета, подминаваше кокетни къщички с каменна зидария и внушителни имения, пухтеше покрай реки и дълбоки долини през тучни пасища, през най-плодородните земи на Англия. Знаците на пролетта бяха навсякъде — в цветовете на ябълките и черешите, в блеенето на агънца, в свежите пориви на бриза, долитащ от френския бряг на Ламанша.

„Такъв ден те кара да се чувстваш щастлив, че си жив“. И точно така се чувстваше Рокси — щастлива, макар и с тъжна нотка заради всичко загубено. Вече имаше само един родител. Един-единствен близък на света, с когото можеше да споделя спомените от детството си и някогашните по-щастливи времена.

Споделено щастие, споделена болка, споделена тъга. Това едва ли бе най-здравата основа за взаимоотношения, но със сигурност бе всичко, което Рокси имаше. Това и две свиждания на месец. Противно на общото мнение затворите на Нейно величество не бяха хотел „Риц“. Не предлагаха свободни часове за посещения, нито свободно движение през територията. Една гола стая, в която миришеше на дезинфектант и отчаяние, бе заета от дълга маса — от едната страна седяха въдворените, от другата — посетителите. От сега нататък всичките им срещи щяха да се провеждат в тази обстановка…

„Не. Не трябва да мисля за това“.

Наложи си да мисли за бъдещето.

Ако през последните няколко години бе научила нещо, то бе, че всичко е възможно.

Живей замига. Обичай за мига. Прощавай на мига.

Най-потискащото в затворническия живот беше скуката. Монотонният ритъм, нарушаван единствено от звънци и часовете за хранене, разпределян на точни интервали за работа, почивка, тренировки, сън, беше далеч от реалността, от живота отвън.

Единственият начин да направиш затвора поносим бе напълно да се дистанцираш от предишния си живот. Да забравиш кой си бил отвън и да приемеш новия си свят безусловно и без въпроси.

Затворник 5067 бе постигнал това дистанциране. Разбира се, известността не помагаше много. Другите затворници не бяха така склонни да пренебрегват миналото на номер 5067. Помнеха защо е тук и въпреки аристократичното си име и политическите си контакти номер 5067 търкаше наровете и превиваше гръб заедно с наркодилъри и убийци.

Нямаше насилие. Нямаше заплахи. Поне още не. Затворник 5067 обаче никога нямаше да бъде приет от мнозинството въдворени. Животът беше самотен. Но нали тъкмо това беше част от наказанието? Част от онова, което заслужаваше. Посещенията на Рокси нарушаваха тази монотонност, макар че бяха болезнено напомняне за всичко, което затворът отнемаше.

В залата за посещения затворник 5067 наблюдаваше пропускането на семейства и приятели и тръпнеше в очакване. Ами ако не е успяла? Може нещо да я е накарало да си промени мнението? Ето я! Рокси усмихната, провираше инвалидната си количка през масите.

„Дъщеря ми. Скъпата ми дъщеря. Бог да я благослови, че намери сили в сърцето си да ми прости“.

Рокси, завладяна от обич, разтвори ръце за прегръдка.

— Здравей, мамо. — Лицето й сияеше. — Радвам се да те видя.

43.

Разкритията на британската преса за миналото на Алексия де Вер и дълго пазените й тайни предизвикаха най-грандиозния политически скандал след аферата Профумо от деветдесетте години на двайсети век. Политиката никога не бе изглеждала по-мръсна и по-пикантна. Стрелби по американски плажове, убийство, лъжесвидетелстване, фалшива идентичност и дълъг списък с трупове. Цялата история беше като мокър сън за всеки издател на Флийт Стрийт.

Разбира се, за участниците в тези събития реалността беше много по-трагична и по-прозаична. Самата Алексия де Вер се чувстваше късметлийка. Бе извадила късмет, че оцеля. Куршумът на Луси Майър само бе одраскал рамото й, а спасителният екип на полицията я бе извадил от водата и й беше оказал първа помощ, преди да настъпят трайни увреждания. Минути, дори секунди закъснение и всичко можеше да приключи. Алексия се опитваше да не се връща към това.

Беше извадила късмет и в други отношения. Двете с Рокси се бяха върнали една към друга още преди милият Теди да си отиде. (Теди де Вер получи масивен инфаркт в затворническата килия през седмицата, когато в Америка се гледаше делото за екстрадирането на Алексия.) Бе извадила късмет дори със затвора — попадна в британски вместо в американски. Може би вече, най-сетне, бе изплатила дълговете си към боговете. Когато след време напуснеше женския затвор „Холоуей“, щеше да е свободна жена в много отношения.

Онзи ужасяващ ден на плажа на Мартас Винярд бе променил всичко за Алексия. Кой я беше спасил — дали Бог, или съдбата, или щастливата случайност — нямаше никакво значение. Важното бе, че е спасена. Беше убедена, че това е станало по конкретна причина.

Трябваше да каже истината.

Вече не можеше да има тайни.

В болницата в Бостън Алексия разказа на полицията всичко. Призна за проявената небрежност, с която бе причинила смъртта на Николас Хандемайър и така бе допуснала осъждането на Били Хамлин. Според закона вече бе твърде късно да бъде съдена за извършване на непредумишлено убийство. В крайна сметка й дадоха шест години ефективна присъда за лъжесвидетелстване и възпрепятстване на правосъдието.

Призна още, че Теди е извършил убийството на Били Хамлин. Дълго бе пазила тайната му, но беше време истината да излезе наяве. Теди така или иначе излежаваше доживотна присъда, а Алексия дължеше поне това на горкия Били.

Теди го понесе добре. Писа на Алексия от затворническата килия в типичния си мил и забавен стил.

Той така и не изпита угризения за онова, което бе извършил. Сякаш му се губеше някой от гените. Страдаше от липса на чувство за вина. Но не изпитваше към жертвите си озлоблението, водило Луси Майър, нямаше нейната стръв към насилие и жажда за отмъщение. Според него той просто бе изпълнил дълга си, бе предпазил семейството си. Фактът, че двама невинни мъже бяха загубили живота си, за него беше нещо незначително, допълнителна щета, неизбежен страничен ефект. Теди умря в съня си седмица преди да бъде изправен пред съда за убийството на Били Хамлин. Може би това беше повече, отколкото заслужаваше, след всичко извършено от него. Но Алексия изпитваше облекчение от факта, че си е отишъл така леко. Обичаше го до последно.

А колкото до нея — тя бе подала молба да излежи присъдата си в Англия. Заради пълните й самопризнания и факта, че има две деца „инвалиди“, както и лични и политически контакти в страната, американският съд даде съгласие. Алексия бе прехвърлена в „Холоуей“ преди три месеца и вече бе виждала Рокси три пъти.

— Идвал ли е някой друг да те види? — попита Рокси.

— Не, мила. Но това да не те безпокои. Не искам да виждам никого.

Рокси не можеше да повярва на ушите си. От детството си помнеше колко общителна беше майка й. Всъщност и двамата й родители. Политиката е социална професия. Тя бе наркотикът на Алексия през почти половината й живот.

— Наистина ли? Никой от миналото? Ами Хенри Уитман?

— Хенри? — Алексия се изсмя високо. — Сигурно се шегуваш. Знаеш ли, че през цялото време, докато бях вътрешен министър, той се страхуваше да не го изоблича, че има любовница? Можеш ли да повярваш? Назначи ме само за да ми запуши устата. Пази ме, боже, от приятелите, от враговете си ще се пазя сама.

— Защо ли си е мислел това?

Алексия сви рамене.

— Слухове. Уестминстърски клюки. Кой знае? Със сигурност никога не съм имала намерения да го натопя.

— Значи изобщо не се е обаждал, дори след като татко умря?

— Не съм и очаквала, мила. Говори се, че се гласи да става генерален секретар на Обединените нации. С приятели като мен няма да се нуждае от врагове.

Рокси бе повече огорчена от Алексия.

— Все някой от Уестминстър трябва да се обаждал. След толкова години…

— Получих мило писмо от сър Едуард Манинг — подхвърли Алексия.

— Какво пише?

— О, това-онова. Най-вече политически клюки. Поиска да ме посети, но реших, че няма да е редно. Обаче ми изпрати затворническите дневници на Джефри Арчър. Чела ли си ги? Страхотни са.

— Не съм.

На масата настъпи неловко мълчание. Двете копнееха да се сближат. Но след всички тези години отчуждение разговорите не вървяха лесно. Толкова бяха различни. Рокси беше артистична и творческа личност, Алексия — прагматична и амбициозна. Единственото, което ги свързваше, беше семейството. Но след всичко случило се семейството беше единствената тема, която и двете си налагаха да отбягват.

— Как е Съмър? — попита Алексия накрая. — Виждате ли се често?

Лицето на Рокси грейна.

— Виждаме се. Опитваме се. Тя все още ходи при Майкъл всеки ден.

Двете се възхищаваха на лоялността на Съмър. Връзката й с Майкъл вече беше публична тайна. Прощалното писмо на Луси бе представено като доказателство в съда. Луси Майър бе осъдена посмъртно за убийствата на Майлоу Бейтс и Дженифър Хамлин, както и за опита за убийство на Майкъл де Вер. Беше погребана в семейната гробница на Мартас Винярд и Арни ходеше там всеки ден. Продължаваше да я обича, да скърби, да не може да осмисли разкритията около смъртта й. Горкият човек.

В писмото си Луси пишеше, че винаги е възнамерявала да се самоубие, щом „разобличи“ Алексия. Също като Алексия, Луси бе търсила справедливост, възмездие и истината. Само че нейното чувство за справедливост, за правилно и грешно, бе изопачено и отровено от десетилетия омраза. В думите й нямаше и намек за извинение към дъщеря й заради онова, което бе причинила на Майкъл.

Съмър и Арни бяха станали свидетели на злощастната й смърт. Съмър бе само на метри от Луси, когато майка й си пръсна мозъка. Човек никога не преодолява подобно нещо. Арни намери спасение в отричането, но Съмър беше прекалено рационална за такава стратегия. Вместо това се върна в Англия при Майкъл и зарови чувствата си много старателно. Цяло чудо бе, че не беше загубила разсъдъка си.

— Поздрави я, когато я видиш — каза Алексия.

— Ще я поздравя.

— И брат ти, естествено.

— Естествено — виновно отвърна Рокси. Истината беше, че Рокси вече не ходеше при Майкъл. Нямаше смисъл. Тялото му може и да беше в леглото, но него го нямаше там. Премълча това, за да не разстройва майка си. По-добре да се съсредоточи върху бъдещето, върху щастливи мисли.

— Между другото, не че е нещо важно, но излизам с един човек. — Рокси се изчерви.

Лицето на Алексия светна.

— Това е чудесно, скъпа! Кой е той?

— Казва се Уилям. Уилям Каръдърс.

Алексия смътно си спомняше това име.

— Той е агент по недвижими имоти — продължи Рокси. — Всъщност той продаде Кингсмиър след смъртта на татко.

Алексия се намръщи. Канеше се да каже: „Значи знае колко пари имаш и добре си е направил сметката“. Обаче положи усилие и си прехапа езика. Нямаше право да управлява живота на Рокси — и личен, и всякакъв. В определен момент трябваше да се довери на преценката й. В крайна сметка едва ли можеше да е по-лоша от нейната.

— Още е рано да се каже — продължи Рокси. — Въпреки това съм много щастлива.

— Значи и аз съм щастлива. — Алексия стисна ръката й. — Бих искала някога да се запозная с него.

— Някога. — Рокси отново се изчерви. — Да видим как ще тръгнат нещата.

Поговориха още малко. После се чу неизбежното позвъняване, което известяваше края на свиждането. В залата се запрегръщаха затворници със семействата и приятелите си. Някои се държаха стоически, други се поддаваха на емоциите, особено майките с малки деца. Алексия им съчувстваше. Тези безценни детски години, отминали веднъж, не можеха да бъдат компенсирани с нищо. „Рокси и Майкъл имаха щастливо детство. С Теди успяхме да им дадем поне това“.

Изпрати дъщеря си с поглед. Опита се да е оптимистка за бъдещето. Дали този Уилям Каръдърс наистина обичаше Рокси? Или щеше да й разбие сърцето като предишните мъже в живота й? Самата мисъл за това разстрои Алексия, докато се прибираше в килията си.

„Не можеш да я предпазиш — твърдо си каза тя. — И не бива да се опитваш. Любовта е риск. А живот без любов не е живот“.

Бъдещето принадлежеше на Рокси.

И бе единствено в нейните ръце.