Приливът на тайните

16.

Тони Джилети си представяше, че ще е трудно да изчезне. Всъщност се оказа плашещо лесно.

Няколко дни след произнасянето на присъдата на Били Хамлин една ранна утрин тя се измъкна през прозореца на стаята си и побягна. Бяга и бяга, без да поглежда назад. Когато вече не можеше да бяга, зачака възмездието. Очакваше да дойде баща й. Или приятелите й. Или полицията. Или адвокатите на Били, работещи вече по молбата за помилване. Сигурна бе, че накрая справедливостта ще я застигне. Щяха да я хвърлят в затвора и да я оставят да изгние там.

Но нищо подобно не се случи. Нямаше съобщения по телевизията, нямаше частни детективи по петите й. Никой не търсеше Тони Джилети. Никой не се интересуваше от нея.

Е, не съвсем никой. Единственият човек, който наистина се интересуваше от Тони Джилети, бе пожертвал свободата си заради нея и се бе оставил да го заклеймят като убиец. Като отплата Тони бе обещала да се омъжи за него, да му посвети живота си, точно както той бе посветил своя на нея. Око за око.

Но Тони не можеше да го направи. Не можеше да пожертва целия си живот на олтара на една младежка грешка. Не и заради Били Хамлин. Нито за никого. В мига, в който осъзна това, пътят й се очерта ясно: Тони Джилети имаше само една възможност — да бяга.

Прекара първите две години в меката на изгубените души: Лас Вегас. Невада беше като друга планета — гореща, суха, бездушна, безсънна, съвършеното място да потънеш в неизвестност. Годината бе 1975, бизнесът процъфтяваше, нови хотели и казина никнеха като гъби. Усилено се наемаше работна ръка и никой не се интересуваше от миналото ти. Лас Вегас през седемдесетте бе идеалното място да смениш идентичността си. Точно това направи Тони Джилети. Превърна се в Алексия Паркър (най-добрата й приятелка в началното училище се бе казвала Алексия и тя винаги бе харесвала това име. Паркър звучеше банално и истинско) и стана барманка. Нямаше документи, нито номер на социална осигуровка, но работодателите във Вегас на драго сърце плащаха в брой. Алексия Паркър беше сексапилно момиче и клиентите я харесваха. Работеше много и беше отговорна, което собствениците на клубове оценяваха. Вегас бе царството на сексапилните момичета, но Алексия Паркър съчетаваше красота и въздържание — не пиеше, не взимаше наркотици. Това вече си беше истинска находка. Освен това сякаш бе дала обет за въздържание, защото никога не излизаше с клиенти, нито с някого от персонала.

Тони Джилети беше купонджийка. Но Тони Джилети беше мъртва. Алексия Паркър живееше, за да работи. За две години спечели достатъчно пари, за да се запише в колеж. Кандидатства в Калифорнийския университет на Лос Анджелис с намерение да специализира политически науки.

За съжаление в университета, за разлика от собствениците на барове във Вегас, изискваха лични документи. Алексия Паркър нямаше нито социалноосигурителен номер, нито паспорт, нито акт за раждане, нито лична история. Това беше проблем.

Алексия го реши, като се премести в Лос Анджелис и наруши обета си за въздържание — прелъсти Дуейн от Службата за социално осигуряване на булевард „Санта Моника“.

— Заради това може да ме уволнят. Може да отида в затвора — изстена Дуейн, докато вкарваше фалшивите данни на Алексия Паркър в системата, а тя умело действаше под бюрото му.

— Аз също — отвърна Алексия, след като извади от устата си потръпващия пенис на Дуейн като пиле — червей. — Което означава, че и двамата ще пазим тайната, нали?

— Какво правиш? Не спирай!

— Казвам, че и двамата ще пазим тайната. Нали, Дуейн?

— Точно така, да, разбира се. Печелиш. Няма да кажа на никого. Само моля те, моля те, не спирай.

Алексия Паркър излезе от офиса на Дуейн с нова социалноосигурителна карта и акт за раждане със задна дата. Резултатите от изпита САТ фалшифицира лично.

Не се възприемаше като нечестен човек. Просто правеше каквото беше нужно. Гледаше напред, никога назад, и решаваше проблемите още в зародиш, като прилагаше вродената си артистична дарба, за да изгради новата си идентичност.

„Първо правило в политиката: бъди прагматичен“.

Само за две години, след като си скъса задника от работа, завърши ЮКЛА с отличие и отлетя за Лондон. Нямаше никакъв шанс да направи политическа кариера във Вашингтон, без да възкреси миналото си. Тя бе родена за политиката. Започваше нова глава.

Алексия Паркър кацна на летище „Хийтроу“ без приятели, без лични връзки, само с двеста лири в джоба.

Беше на двайсет и три.

Били Хамлин стисна ръката й още по-силно.

— Моля те, Тони, трябва да говоря с теб.

Сърцето й биеше лудо. Алексия издърпа ръката си.

— Страхувам се, че сте се объркали. Не познавам никаква Тони. Извинете ме.

Служебният вход на парламента бе само на няколко крачки. Тя запристъпва нататък, уплашена за живота си. Но Били Хамлин се хвърли към нея и отново я сграбчи за ръката.

— Тони, за бога, това съм аз! Били.

Алексия го погледна в очите и видя в тях объркване и отчаяние. „Какво търсиш тук, Били? Не разбираш ли? Тони е мъртва. Умря преди много години. Сега съм Алексия, нов човек, феникс, надигнал се от пепелта на разрушения си живот. Не мога да ти позволя да ме повлечеш обратно!“

— Пуснете ме.

— Знам, че си заета. — Очите на Били Хамлин се наляха със сълзи. — Но е важно. Въпрос на живот и смърт. Дъщеря ми е в ужасна опасност.

— Отдръпнете се, господине. — Най-сетне един полицай успя да издърпа Били. Алексия едва не припадна от облекчение. Слава богу, че в този момент сър Едуард Манинг се появи отново, стисна ръката на Алексия, вмъкна я през портата и оттам в сградата.

— Добре ли сте, госпожо министър?

Алексия кимна. Продължаваше да трепери. Зад затворената врата чуваше крясъците на Били. Сър Едуард Манинг също ги чу.

— Тони, моля те! Става дума за дъщеря ми! Моята дъщеря! Защо постъпваш така? Знам коя си!!!

Изчакаха вълнението да се успокои. Настъпи тишина. Сър Едуард Манинг каза:

— Мисля, че трябва да поговорим, госпожо министър. Нали?

Отидоха в личния кабинет на Алексия. Сър Едуард Манинг затвори вратата и я заключи.

— Това беше той, нали? Уилям Хамлин.

Алексия кимна.

— Така мисля. Да.

— Той ви познава. Вие се познавате.

Алексия погледна покрай сър Едуард през прозореца. Две баржи величествено се носеха по Темза — плъзгаха се лениво и грациозно като двойка сънливи лебеди.

„Ето това е реалността. Лондон, парламентът, животът мис Теди. Настоящето.

Аз съм Алексия де Вер. Аз съм министър на вътрешните работи на Великобритания.

Миналото е приключило“.

Само дето не беше приключило. То беше там, отвън на площада пред парламента, беше я сграбчило за ръката посред бял ден и настояваше да бъде чуто. То заплашваше всичко, което представляваше тя, всичко, за което бе работила.

— Госпожо министър? — наруши мислите й сър Едуард Манинг. — Какво общо имате с Уилям Хамлин?

— Нямам нищо общо, Едуард.

— Не вярвам на това, госпожо — категорично заяви държавният служител. — Каквото и да ми кажете, ще си остане между тези четири стени. Но аз трябва да знам какво става. Иначе не мога да си върша работата.

Мозъкът на Алексия работеше на пълни обороти.

Дали да му се довери?

Имаше ли избор?

— Познавахме се бегло. Като деца. Това е всичко. Не съм го виждала почти четирийсет години.

— Но решихте да не споделяте тази информация с полицията. Защо?

— Защото съм родена в Америка и израснах там. Никой в тази страна не знае това — нито медиите, нито партията, нито дори личните ми приятели — и бих искала да си остане така.

Сър Едуард Манинг сериозно се замисли. Какво откровение! Да стигнеш в обществения живот, докъдето бе стигнала Алексия де Вер, и успешно да държиш в тайна такава важна част от миналото си, беше голямо постижение.

— Мога ли да попитам защо избрахте да скриете това, госпожо министър? В крайна сметка да си американец не е престъпление.

— Така е. Но аз не съм американка, Едуард. Отказах се от американското си гражданство преди години, още преди да се кандидатирам за парламента. Целият ми съзнателен живот е прекаран в тази страна и смятам себе си за истинска англичанка. Освен това не съм крила нищо. Никога не са ме питали за детството ми, освен най-общо. Просто не се е налагало.

— Но сега се налага.

Алексия въздъхна.

— Да. Онази вечер в Кингсмиър, човекът от записа на охранителната камера. Имаше нещо познато у него. Отначало не можех да определя точно какво. Но после се сетих.

— Познали сте Хамлин?

— Не точно. Не знаех, че е той. Не бях сигурна. Както казах, не съм го виждала от детството си. Но щом комисар Грант спомена името…

Тя не довърши.

— Знаете ли, че е бил в затвора?

Алексия се поколеба за момент. После отвърна:

— Да. Съобщиха по новините.

— За удавеното дете.

— Да. — Алексия потръпна. Дори само произнасянето на думата „удавено“ смразяваше кръвта й. — Но не знаех какво е станало с него впоследствие. Душевното му разстройство, виденията, всички тези работи.

— Защо мислите, че Хамлин иска да се свърже с вас сега? — попита сър Едуард Манинг.

— Нямам представа. Видя досието му. Има служебни и финансови проблеми, а и душевното му заболяване…

Сър Едуард Манинг поразрови паметта си. Спомни си, че бе чел нещо за фалит. Хамлин бе имал автосервиз, фалирал по време на рецесията.

— Мислите ли, че е заради пари?

Алексия сви рамене.

— Както казах, нямам представа.

— Бяхте ли любовници?

Въпросът бе толкова директен, че за момент Алексия онемя.

— Аз… ние… има ли значение? За бога, Едуард, това беше преди четирийсет години!

— Може да има значение, госпожо министър. Хамлин знае ли нещо, с което може да ви изнудва?

Алексия отмести поглед.

— Не. Поне не се сещам.

— Някакви сексуални пикантерии, нещо от този сорт?

— Не. — Алексия му хвърли смразяващ поглед.

— Наркотици?

— Не! Е, може би малко трева. Все пак беше през седемдесетте. — Тя прокара пръсти през косата си. — Виж, когато комисар Грант потвърди, че мъжът от Кингсмиър онази вечер е Били Хамлин, останах изключително изненадана. Тъкмо затова дискретно те помолих за досието му. Но онова, което прочетох там, ме притесни. Очевидно Били не е добре психически. Проявява маниакално обсебване от известни личности. А сега се появява в Англия и се държи агресивно към мен. Това не ми харесва.

— И на мен, госпожо министър — искрено заяви сър Едуард Манинг. — И на мен.

Останаха смълчани за известно време. До известна степен Алексия бе казала на Едуард истината. Не знаеше какво би могъл да иска от нея Били Хамлин. Бе положила огромни усилия, за да изгради кариерата и семейството си, за да позволи да бъдат застрашени от някакъв дух от миналото — минало, с което бе скъсала отдавна. И така щеше да бъде до края на дните й.

А пък и момичето, което Били Хамлин търсеше, вече бе умряло.

Алексия де Вер бе погребала Тони Джилети много, много отдавна.

— Едуард?

— Госпожо министър?

— Искам да се отървеш от него.

Сър Едуард Манинг настръхна. Това го накара да погледне с други очи на шефката си.

„Не подозирах, че е толкова безскрупулна и сурова. Явно е биткаджийка. Умее да оцелява.

Също като мен“.

Какво бе изкрещял Хамлин на Алексия, когато полицията го повлече?

„Знам коя си!“

Сър Едуард Манинг би искал да може да каже същото. Неговото собствено оцеляване може би зависеше от това. Сети се за Сергей Милеску и неизвестните, които му плащаха. Спомни си острата болка от кухненския нож, ужаса, който изпита, завързан на собственото си легло, безпомощен, острието, опряно до гениталиите му. Спомни си за камерата и ужасните, извратени неща, които Сергей му бе правил.

И Едуард Манинг си имаше тайни.

Няколко напрегнати секунди двамата с Алексия де Вер стояха втренчили погледи един в друг през бюрото като два пустинни гущера. Нетрепващи, хладнокръвни, замръзнали като статуи, обмислящи следващия ход на противника. Дали бяха два хищника, обединени от общата опасност Били Хамлин? Или единият бе хищник, а другият — плячка?

— Да, госпожо министър. Мога да се отърва от него. Ако това е вашето желание.

— Това е. Едуард. Това е.

— Тогава го смятайте за уредено. — Сър Едуард Манинг стана и тръгна да излиза от стаята. На вратата се обърна:

— Само още една малка подробност, госпожо министър. Чух Хамлин да ви нарича Тони. Защо?

— Това беше прякорът ми като дете — отвърна Алексия без никакво колебание. — И да ти призная, дори не помня защо. Толкова е странно да го чуя след толкова много години.

Сър Едуард Манинг каза:

— Представям си.

И излезе.

Всичко приключи невероятно бързо.

Никакви адвокати, никакви телефонни разговори, никакво явяване в съда, нито обжалване. След като Алексия де Вер отказа да приеме Били Хамлин, полицията го хвърли в един ван заедно с още шестима други протестиращи и ги откара в една килия в полицейския участък на Уестминстър. След няколко часа някакъв елегантно облечен мъж пристигна за него.

— Господин Хамлин? Станало е недоразумение. Моля, последвайте ме.

Мъжът изглеждаше добронамерен. Говореше възпитано, носеше костюм. Били се почувства в пълна безопасност, когато се качи в колата, карана от шофьор; предположи, че отиват в министерството на вътрешните работи. Всъщност още щом се качи го хванаха и му биха инжекция успокоително. В замъгленото си състояние той усети, че го местят от луксозната кола в неизвестен бял ван, който го откара на Хийтроу. После всичко се случи като в сън. Взеха му паспорта, после му го върнаха с множество страшни на вид черни печати по задната страница. Заведоха го без багаж до редовен пътнически самолет на „Вирджиния Атлантик“, стовариха го на седалката, закопчаха му колана и докато той неуспешно се бореше с мощното въздействие на сънотворната инжекция, самолетът се издигна в сивото дъждовно небе. Когато дойде на себе си, бе в Ню Йорк, без пукната пара, съвсем сам, отново на американска почва като непотърсена пощенска пратка, върната на изпращача.

Със замъглено съзнание се добра до една пейка на летището, седна и забърка по джобовете си за мобилния си телефон.

Нямаше го!

Не! Не можеше да е изчезнал! Какво щеше да стане, ако гласът го потърсеше? Кой щеше да отговори?

Били Хамлин се разтрепери.

Защо Алексия де Вер не бе пожелала да го изслуша? Защо не я бе накарал да го чуе?

Беше се провалил. Сега щеше да се лее кръв, още кръв, и това щеше да тегне на неговата съвест.

Заплака.

— Господин Хамлин?

Били вдигна глава. Беше съкрушен.

Не оказа никаква съпротива, остави се в силните ръце, които го вдигнаха и го повлякоха нанякъде.

17.

— Така-а. Значи имаме девет омара, три килограма речни раци, пресни домати за салата от ферма „Адамс“.

Лидия, филипинката, която се грижеше за домакинството на семейство Майър, вдигна огромната натъпкана платнена торба.

— Достатъчно да нахраня цяла армия, госпожо Луси.

— Добре. Защото наистина ще сме цяла армия. Какво още трябва? Телешко?

— Вече къкри във фурната.

— Пресен хляб?

— Имаме.

— Ягоди? Тоник за джина на Теди. — Луси Майър се плесна по челото с отрупаната си с диаманти ръка. — Нямаме и капка джин! Ще пратя Арни в града да купи. Мислиш ли, че гастрономът още е отворен?

— В един на обяд? Да, госпожо Луси. Със сигурност. — Лидия докосна ръката на господарката си. Обичаше да работи за госпожа Майър. — Не се безпокойте. Вечерята ще е съвършена.

Луси Майър разчиташе на това. Обичаше всичко да е съвършено — от вечерите, които организираше, до небрежните карамелени кичури в косата си и ежегодно претапицираните мебели в лятната й вила на Мартас Винярд. В детството й прекарваха летата наблизо в Нантъкет. От тези ваканции тя помнеше пикниците на майка си като изложби на изтънчена красота — пъстроцветните салати, пресните морски дарове, неповторимия шик на френските порцеланови съдове от различни сервизи и трептящите бели ленени покривки, постлани върху одеялата. Вечерите, които даваше, бяха също толкова забележителни. Дълги старовремски маси, отрупани с бляскав кристал и изящни сребърни прибори. В онези времена мъжете идваха, облечени в смокинги, а дамите блестяха в шифон и мъниста, коприна, дантели и бижута. Луси и малкият й брат наблюдаваха приготовленията със страхопочитание, преди да бъдат изпратени горе в стаята си с детегледачката.

Естествено, всичко вече беше много по-различно от шейсетте години. Луси вече предпочиташе Мартас Винярд пред Нантъкет, донякъде защото тук беше по-оживено и не толкова претенциозно. Тук наблягаха на барбекю, коктейли край басейните и вкусната, уловена на място морска храна. Не че не трябваше да се подготвят, особено когато предстоеше вечеря в чест на Алексия и Теди.

Луси се въртеше из огромния сводест хол и оправяше и без това съвършените възглавници на канапетата от „Ралф Лорън“ в старанието си да се вслуша в съвета на домашната си помощница.

„Бъдете спокойна. Това е само една вечеря. Всичко ще е наред“.

Как, за бога, приятелката й Алексия де Вер се справяше със стреса, когато цяла държава беше на главата й? Луси Майър не можеше да проумее това, при положение че управлението на едно домакинство й се виждаше достатъчно изтощително занимание.

Светът на Алексия де Вер бе невъзможно далеч от света на Луси Майър. Онова, което крепеше приятелството им, бе, че нито една от двете не би искала да е на мястото на другата. Луси обичаше да е домашарка и домакиня точно толкова, колкото Алексия обичаше политиката и предизвикателствата на властта. И двете се справяха съвършено с ангажиментите си. Въпреки толкова различния си начин на живот имаха и нещо общо. И двете бяха омъжени за прекрасни, предани мъже, които работеха в сферата на финансите. Теди де Вер беше управител на хедж фонд — бутиков, но рентабилен европейски бизнес. Арни Майър беше капиталист спекулант и притежаваше акции във фондове в Америка, Азия и в развиващия се близкоизточен пазар. Двамата нямаха общ бизнес, но добре познаваха сферите си на дейност. От първия ден си дойдоха на думата.

Бе трудно за вярване, че бяха изминали повече от двайсет години, откакто Арни Майър бе продал лятната им вила на семейство Де Вер. Гейбълс бе добре уреден неголям имот в периферията на имението на семейство Майър — Пилгрим Фарм — с басейн, малка къща за гости и кокетен двор, пълен с лози, рози и високи ружи. Арни и Луси живееха в много по-просторната „голяма къща“ — внушителна сграда от осемнайсети век с високи тавани, стари дъбови дюшемета и просторни светли помещения. През лятото, когато Теди купи Гейбълс, Алексия и Луси бяха млади майки. Луси помнеше първата си среща с Алексия сякаш беше вчера. Тя вече бе член на британския парламент и още тогава си личеше, че е изключително амбициозна. Но никой, най-малко Луси Майър, не си бе представял, че един ден новата съседка ще достигне такива зашеметяващи висоти.

„Моята приятелка — британският министър на вътрешните работи“.

Луси така и не се умори да го повтаря. Не само заради пристигането на Алексия и Теди на острова след триумфалното назначение. А и защото Майкъл, невероятно красивият им син, щеше да дойде след толкова много години. Рокси винаги прекарваше летата тук. Горкото момиче нямаше голям избор, а и след инцидента тя и баща й бяха станали неразделни. Майкъл де Вер не се бе появявал във Винярд от юношеските си години. Луси Майър не можеше да престане да си мисли колко прекрасно, колко мило и съвършено и изобщо чудесно би било, ако Майкъл де Вер се влюби в Съмър. „Тогава всички ще станем едно голямо щастливо семейство“.

Двайсет и две годишната дъщеря на Луси току-що бе скъсала с колежанската си любов — онова противно наперено момче Чад Бейтс. („Чад. Боже! Какви са тия хора, дето ще нарекат съвършеното си новородено момченце Чад?“) Луси тълкуваше това като знак, че Съмър е готова за нова връзка. И си представяше как Съмър и Майкъл ще се оженят и ще си родят дечица! Луси и Алексия щяха да бъдат всеотдайните баби на общите си внуци.

Можеше да стане. Луси Майър можеше да направи така, че да стане. „И всичко започва от тази вечер“.

Майкъл де Вер седеше на задния ред в църквата на Удлон Авеню и хъркаше, докато паството пееше госпели.

— Събуди се! — Рокси го сръчка в ребрата. — Хората гледат.

Майкъл се стресна, надигна се и моментално му призля, сякаш някой стовари юмрук в корема му. Какво правеше тук, по дяволите? Каква лудост го бе подтикнала да дойде не само в тази църква, пълна със закоравели вярващи американци, но и на този остров?

Разбира се, добре знаеше отговора. Опитваше се да умилостиви баща си. Теди му бе толкова бесен заради напускането на Оксфорд, че го бе заплашил, че ще го лиши от наследство.

— Ще оставя всичко, до последното пени, на сестра ти! Не си мисли, че само те заплашвам!

Но Майкъл бе отстоял позицията си, бе продължил с плановете си за „Събития в Кингсмиър“ и бе наел офис в Оксфорд заедно с приятеля си Томи. По едно изключително щастливо стечение на обстоятелствата веднага бяха спечелили ангажимент в Хамптънс — тържество по случай шейсетгодишния юбилей на един милиардер от строителния бранш на новата му суперяхта „Океано“. Само преди четирийсет и осем часа Майкъл се бе изтягал на луксозния плавателен съд, прегърнал два супер модела с двете си ръце, беше се наслаждавал на фойерверките за стотици хиляди, озаряващи небето над Хамптън, и бе изчислявал наум печалбата си. (Е, може би „супермодели“ бе малко пресилено. Момичетата всъщност бяха скъпо платени руски проститутки, но тарифата им бе като за супермодели и изглеждаха божествено, така че да не издребняваме.) Последното, което Майкъл би искал, бе на следващата сутрин да хване самолет до сънливия Мартас Винярд — най-префърцунения остров на света. Но Теди бе настоял. „Това ще означава много за майка ти“.

Въпреки свободолюбивия си дух Майкъл де Вер беше привързан към майка си и към наследството си. Нямаше намерение да губи нито едно от двете. Затова се озова тук, с неистов махмурлук, надянал сако и вратовръзка, и полагаше огромни усилия да не повърне, докато казваше „Отче наш“.

Най-сетне службата приключи. Майкъл изкара количката на Рокси на яркото слънце и болезнено примижа зад тъмните си очила „Рей Бан“.

Алексия го прегърна през кръста с елегантната си ръка.

— Как си, скъпи? Не изглеждаш добре.

— Добре съм, мамо, благодаря.

— Препил е — изръмжа Теди.

— Прекрасна служба. — Майкъл се усмихна като щастлив мирянин, но Теди не се хвана.

— Моля те. Не на мен тия. Вониш на алкохол.

Теди де Вер бе с традиционните си кадифени панталони, спортно сако и спортни боти. Ходеше на църква облечен така всяка неделя от годината и не виждаше причина да променя този навик само защото е в Америка или защото температурата надвишава трийсет градуса. Бащата на Майкъл приличаше на лорд Грантам от „Абатство Даунтън“, емблематичният англичанин като чая от Пи Джи Типс и сандвичите с краставички. Ако в Англия някога направеха тематичен парк „Дисниленд“, Теди де Вер щеше да е сред главните персонажи.

Алексия намигна на Майкъл.

— Препил или не, радваме се, че си тук, скъпи. Нали, Теди?

— Хм.

— Сега да идем да поздравим отец Тимоти. Ще видим и двама ви на вечеря.

— Вечеря? — намръщи се Майкъл.

— У семейство Майър — отвърна Алексия и го целуна по бузата, после избърса червилото с носната си кърпичка. — Питиетата се раздават в шест.

— За мен няма ли целувка? — саркастично попита Рокси.

Алексия се прозина.

— Смени плочата, Роксан. Понякога се чудя как не ти идва наум колко си досадна.

— Кучка — измърмори Рокси, докато майка й се отдалечаваше.

Майкъл примижа. Мразеше конфликта между майка си и сестра си повече от всичко. Закара Роксан с инвалидната й количка до кафенето на Ивън Кийл — тяхно любимо място още от младежките им години, и я утеши с едно фрапучино.

— Предполагам сега ще започнеш да я защитаваш? — подкачи го Рокси.

— Не. Ще си кротувам.

— Същият си като татко. Никога не заставате срещу нея.

— Да ти призная, не знам дали ще успея да дойда у семейство Майър довечера — смени темата Майкъл. — Главата ми е като ударена с чук.

— Ами аз лично ще се погрижа да те фрасна с чук, ако ме изоставиш тази вечер. Няма да ме оставиш сама да търпя самохвалството на майка ми: срещата на Г-7 това, Даунинг Стрийт десет онова. И Луси Майър да я гледа предано като пудел. Пфу!

Майкъл смръщи вежди, но не каза нищо.

— Съмър идва специално за случая, знаеш ли — подкачи го Рокси. — Сигурна съм, че много държиш да я видиш.

Майкъл завъртя очи. Съмър Майър беше тяхното другарче в игрите в детството им. Винаги тайничко си бе падала по Майкъл. Беше свито дете, а като тийнейджърка качи много килограми. Последния път, когато се видяха, бе на седемнайсет години и стотина килограма и мълчеше като аутистка. От мисълта, че ще трябва да прекара четири часа в празни приказки с една сладка мълчалива пухкавелка, му се гадеше. И то без махмурлука.

— Ако дойда, ще накараш ли татко да ме включи отново в завещанието си?

Рокси се разсмя.

— Не. Но ако не дойдеш, някой ден, когато аз притежавам цялото семейно богатство и ти си напълно зависим от мен, ще те пратя да работиш.

— Предавам се. Ще дойда. Но отказвам да седна до Съмър Майър. Точка по въпроса.

— Майкъл, ти си ето там. До Съмър. Ако изобщо успее да дойде.

Луси Майър посочи празния стол отдясно на Майкъл. Рокси де Вер се изкиска и си спечели убийствения му поглед.

Отляво на Майкъл седеше Ванджи Браберман, абсолютно глухата вдовица на сенатор Браберман, която притежаваше една от по-малките къщи в имението Пилгрим Фарм. Ванджи наближаваше осемдесетте и имаше цяла енциклопедия болести, които бяха неизчерпаем източник на теми за разговор. Майкъл де Вер я познаваше от дете и вероятно вече знаеше повече — повече, отколкото му се искаше, — и от личния й лекар за синдрома на раздразнените черва на старата дама. Ванджи отказваше да носи слухов апарат, а предпочиташе фунийката, някога принадлежала на баба й, заради което изглеждаше като излязла от викторианската епоха. Освен това обичаше да почуква младежите с нея, ако мънкаха, което според Ванджи поколението на Майкъл правеше „ПОСТОЯННО“!

Столът отдясно на Майкъл бе все така празен. Имаше малка надежда полетът на Съмър от Бостън да закъснее, така че той щеше да си спести свенливите й искрящи погледи поне по време на предястието. Но нямаше да му се размине за десерта. Майкъл добре си спомняше, че няма сила на земята, която да отклони Съмър Майър от един хубав десерт. Тирамисуто на Луси бе достатъчно да я докара от Бостън с плуване. „Първият кит, забелязан край бреговете на Винярд това лято“.

Междувременно Луси — елегантна в семплата си бяла рокля и сламени сандали, се развихряше в ролята си на домакиня. Тя винаги бе имала онова майчинско, грижовно излъчване, което собствената му майка никога не проявяваше, и въпреки това успяваше да се поддържа в страхотна форма. Като малък Майкъл я възприемаше като съвършената майка. Стана му приятно, като видя, че си е все същата.

— Сега, ако всички сте се настанили, бих искала да кажа няколко думи, преди да започнем — разнесе се из стаята звънливият, женствен глас на Луси. — Всички присъстващи се знаем от дълго време. Двамата с Арни обичаме да казваме „семейство Пилгрим Фарм“. Всички сте ни много скъпи. Но един член от компанията ни заслужава специално внимание тази вечер.

Всички погледи се обърнаха към Алексия, която се изчерви подобаващо на хора от поздравителни възгласи.

— На нашата мила госпожа Де Вер не й стигна да влезе в британския парламент, ами реши, че трябва да се заеме с цялата страна.

— Че кой би се справил по-добре? — обади се Теди. Сияеше от гордост.

— Кой наистина? Затова с нашето тържество не само я приветстваме за добре дошла, но бихме искали да поздравим със закъснение прекрасната Алексия. Може да си фанатичен републиканец…

— Консерватор — поправи я Алексия.

Бащата на Луси се бе занимавал с политика и семейството открай време бе поддържало демократите.

— … но ние те обичаме и сме невероятно горди с теб. За Алексия!

— За Алексия!

Петнайсет чаши се вдигнаха и кристалът зазвънтя и заискри на светлината на свещите. През протегнатите ръце Майкъл зърна сестра си. Тя също бе вдигнала чаша, но някога миловидното й лице сега изглеждаше като издялано от камък. „С яростта си може да запали огън. В този поглед се чете убийствена омраза“, помисли тъжно Майкъл.

— Извинете, че закъснях.

Всички се обърнаха. Високо загоряло момиче бе влязло в стаята по време на тоста. Шумно стовари раницата си на дървения под. Носеше избелели дънки и бяла тениска с дълбоко изрязано деколте, така че се виждаха следите от презрамките на банския й. Дългата й кестенява коса бе вързана на конска опашка, а лицето й, по което нямаше и следа от грим, сияеше от здраве и младост въпреки явната й умора. С една дума, беше поразителна.

— Съмър, скъпа! — Арни Майър скочи да прегърне дъщеря си.

— Най-после! — Луси плесна с ръце. — Сядай, миличка, ето тук. Мястото ти е до Майкъл.

Съмър се изчерви и стрелна с поглед майка си. Да не кажем „застреля“! Луси потупа стола.

— Няма ли да поздравиш?

— Здравей. — Съмър кимна притеснено на Майкъл. — Отдавна не сме се виждали.

— Да.

Искаше му се да каже нещо галантно, но беше прекалено зает да затваря увисналата си до покривката челюст. „Да му се не види! Ако Арни не бе казал името й, нямаше да я позная“.

— Ще останеш ли на острова? — попита го учтиво Съмър.

— Ъ-ъ… аз, ъ-ъ…

— За съжаление не — отвърна Алексия вместо него и обяви на всеослушание: — Майкъл тъкмо започва нов бизнес в Англия. Много сме щастливи, че изобщо успя да ни посети, нали, Теди?

— Хмм — неодобрително изръмжа Теди.

— След няколко дни трябва да се връща.

— Е, то… аз… не е задължително — запелтечи Майкъл, без да откъсва поглед от съвършената бронзова кожа на Съмър. А устните й — меки и нежно розови, съблазнително се разтвориха, за да отпие глътка студено бяло вино. И преди ли имаше такива устни? Защо не ги бе забелязвал никога досега? — Бих могъл да остана още малко. Томи ще удържи положението за известно време. Нали разбираш. Ако се наложи.

— Наистина ли? — зарадва се Алексия. Присъствието на Майкъл правеше живота много по-приятен. — Това е чудесно. Сигурен ли си, че можеш да отделиш време?

— Разбира се, мамо. За теб — винаги.

Рокси де Вер се чудеше как брат й успява да се владее.

По-късно Алексия помогна на Луси в кухнята да направят кафе.

— Вечерята беше истински триумф, Луси. Много ти благодаря.

— Лидия се погрижи за всичко. Остави тези вечери-мечери — каза Луси, докато нареждаше чашите за кафе с розови мотиви върху чинийките от костен порцелан. — Разказвай. Как е там? Имам предвид как са нещата отвътре?

— Работата ли? Вълнуваща. — Алексия се усмихна, но очите й издаваха напрежение. Спестяваше нещо.

— Но?

— Няма „но“. Голяма чест е, че бях назначена. И, естествено, голямо предизвикателство.

— Скъпа — започна мило Луси, — не си пред Фокс Нюз. Не е нужно да рецитираш партийни лозунги. По дяволите, та аз дори не мога да гласувам в Англия, така че давай, казвай истината.

Алексия се усмихна.

— Това е истината. Ами, работата е много интересна. Но е стресираща. Имах един-два неприятни инцидента.

— Което на английски означава…?

— Заплахи. Получих телефонно обаждане няколко седмици преди пристигането ми тук. — Алексия й разказа за зловещия преправен глас и за фанатичното проклятие за Божия гняв. — Беше нещо за кръвта ми в пепелта. Не си спомням точно.

— Боже! — Луси зяпна. — Това е потресаващо!

— Не бих го определила точно така. Повече ме притесни, че тази откачалка има домашния ми номер.

— Как не — тихо добави Луси. — Теди знае ли?

— За телефонното обаждане знае.

Луси добре познаваше приятелката си и четеше между редовете.

— А за другото? Онова, за което не ми казваш?

Подтекстът на изказването накара Алексия да се усмихне.

— Още толкова други неща не съм му казвала, Луси! Повярвай ми, нямаш представа. Има неща, заради които би ме зарязал на мига.

— Теди? Да те зареже? Никога!

— Би го направил.

Алексия седна в люлеещия се стол в ъгъла. Тук, в познатата кухня на най-близката си приятелка, далеч от Лондон и Уестминстър и всичко случило се, изпита завладяваща нужда да сподели бремето си. Да има поне един-единствен човек на тази земя, който да знае цялата истина за миналото й. Коя е — каква е била — и какво е станала. Имаше нужда от човек, който да опрости греховете й.

Дали Луси Майър би могла да бъде този човек?

Луси остави чашите и се приближи до приятелката си.

— Алексия, ти трепериш, миличка. Какво става, за бога? Каквато и да е причината, можеш да ми кажеш. Едва ли е толкова страшно.

„И още как!“

— Преди няколко седмици един човек се опита да се свърже с мен. Човек от миналото ми.

— Какъв е този човек? Гадже ли?

— Нещо такова. — Алексия отпусна глава в ръцете си. — Искам да ти разкажа. Наистина. Но не знам откъде да започна. Има неща, които не знаеш за мен. Неща, които не знае никой друг. Ужасни неща.

Луси Майър се стресна от думите й. Инстинктивно усещаше, че не бива да настоява, че трябва да остави Алексия да сподели тайните си, когато сама пожелае.

— А този човек от миналото ти… той знае?

— Да. Дойде да говори с мен. Бил е в затвора и има психически проблеми.

— Господи. Алексия! Трябва да кажеш на Теди. Този човек изглежда много опасен.

— Да. Е, справих се с това.

— Как?

— Наредих да го депортират.

— Хубаво.

— Така ли мислиш? Сега се чудя дали постъпих правилно. Длъжница съм на този човек. Някога той направи нещо заради мен, нещо мило и благородно, заради което плати висока цена. А сега, когато се нуждаеше от мен, аз го прогоних. — За свое собствено учудване Алексия се разплака. — Просто бях подложена на такова напрежение… Телефонните заплахи. Били, изникнал така внезапно…

— Били ли се казва? Мъжът от миналото ти.

Алексия кимна.

— Има и друго. Целият кабинет ме мрази. Знам, че работят срещу мен почти всеки ден. А и отравянето на кучето ни. Всъщност кучето на Теди.

Луси я гледаше смаяно.

— Понякога имам чувството, че всичко е свързано — цялата тази омраза. Но не мога да разбера каква е връзката. Това е ужасното. Не знам, а това ме подлудява. Това трябваше да е най-щастливият период в живота ми, а вместо това имам чувството, че ще откача.

— Ами — логично подхвана Луси, — изглежда, че този тип Били е в дъното на всичко. Сега, след като си го депортирала, всичко ще се оправи, сигурна съм.

— Надявам се. — Алексия подсмръкна. — Ами ако няма нищо общо с него? Зад тези заплахи може да стои всеки. Може да е някой от затворниците, чиито присъди увеличих, или техен роднина. Толкова много хора ме мразят, Луси. Дори собствената ми дъщеря. Да си кажем истината — ако някой иска кръвта ми да се лее в прахта, това е Роксан.

— Не е вярно — каза преданата Луси, макар че и тя подозираше нещо такова. На вечеря й бе направило впечатление как блуждаеше погледът на Рокси, как момичето буквално се сви от гласа на Алексия, като ухапано от змия. Явно след последната им среща положението на този фронт се бе влошило. Но Алексия наистина бе прекалено хаплива с дъщеря си — факт, за който бе напълно сляпа.

Арни Майър подаде глава през вратата на кухнята и остана смаян от гледката на жена си, коленичила да утешава плачещата Алексия де Вер. Никога не бе виждал Алексия да плаче. Не бе плакала дори когато Рокси беше в болница и се бореше за живота си.

— Какво става?

— Нищо — отвърна Алексия.

— Мога ли да помогна?

— Да — веднага реши Луси. — Можеш да сложиш чашите за кафе на масата. Трябва ни още минутка.

— Да повикам ли Теди?

— Не — категорично забрани Алексия. — Горкият Теди е достатъчно стресиран. Нека си почива. Наистина, Арни, добре съм. Просто малко се разчувствах.

Луси Майър извади от едно чекмедже съвършено изгладена бяла ленена кърпичка и я подаде на приятелката си.

— Не можем да говорим сега. Има прекалено много хора.

— Знам. Съжалявам. Провалих ти вечерята.

— Глупости. Всъщност това беше твоята вечеря.

— Значи тържеството си е мое и мога да си плача, колкото си искам?

— Точно така! — Двете се разсмяха. — Можем да се поразходим утре. Знам един страхотен безлюден плаж в северната част на острова. Ако тръгнем достатъчно рано, ще си остане само за нас.

— Звучи страхотно. Но утре не мога. Теди заминава за Лондон заради голямата си бизнес среща във вторник и му обещах утре да бъдем заедно. Ще плаваме.

— Тогава след като замине. Аз никъде няма да ходя.

Алексия стисна ръката на Луси. Беше истински благодарна за това приятелство.

— С удоволствие.

— Тогава ще ми разкажеш всичко.

„Де да можех“.

— Е, да вървим — подкани я бодро Луси. — Не можем да стоим и да подсмърчаме тук. Давай да видим дали този божествено красив твой син най-после си падна по дъщеря ми. Вече съм подготвила тоалета си за сватбата, да знаеш. Пазя го в гардероба от години.

Алексия се разсмя.

„Благодаря ти, боже, за Луси“.

18.

На сутринта след вечерята у Луси Майкъл де Вер покани Съмър на среща.

— Запазил съм най-хубавата маса в „При Марко“. Събота вечер, осем часа.

— Много мило от твоя страна — отвърна Съмър. — Но току-що приключих една връзка. Не съм готова да ходя по срещи.

— Ами тогава да похапнем? — предложи Майкъл. — Ти изобщо ядеш ли? Защото храната е важно нещо, да знаеш. Също като водата. И като въздуха. Ти дишаш ли?

Съмър се разсмя.

— Да, Майкъл. Дишам.

— Слава богу. Както и да е, да се върнем на храната. Храната в „При Марко“ е най-хубавата на острова. Това искам да кажа.

— Така ли? Благодаря за информацията. Ще взема да си поръчам храна за вкъщи някоя вечер и да я опитам. Сама.

И затвори.

На следващата сутрин Майкъл де Вер цъфна на прага на Пилгрим Фарм.

— Донесох ти подарък.

И тикна добре опаковано пакетче в ръцете на Съмър Майър.

Тя го отвори. Беше готварска книга със заглавие „ХРАНА ЗА ЕДИН“.

— Колко находчиво. — Тя се опита да не се разсмее, но се оказа невъзможно.

— Аз съм си находчив — заяви Майкъл. — Как се справяш с разбитото си сърце?

— Бавно.

— Искаш ли да ускорим процеса?

— Довиждане, Майкъл. Благодаря за книгата.

В два през нощта Съмър се събуди от силно чукване по прозореца. Стана, отвори го и на косъм от лицето й профуча едно камъче.

— Какво правиш? — Тя разтърка очи.

Майкъл се хилеше насреща й на лунната светлина.

— Опитвам се да привлека вниманието ти. Справям ли се?

— Не.

— Донесъл съм китара.

— Хайде бе!

— Искаш ли да ти направя серенада?

— Не! Искам да си вървиш, откачалко. Посред нощ е.

— Добре. Няма да пея, ако се съгласиш да вечеряш с мен.

— Майкъл, вече се разбрахме за това.

— Можеш да сготвиш вечеря за един и аз ще изям половината.

— Влюбена съм в друг!

— Знам. Чад Бейтс. Майка ти ми каза.

— Тогава?

— Какво „тогава“? Скъсали сте. Аз пък познавам Бари Манилоу. — Майкъл размята заплашително китарата на шега. — А и не се страхувам да го използвам.

Съмър избухна в смях.

— Боже мой. Ти явно не приемаш да ти отказват.

— Семейна черта.

— Хубаво. Ще вечерям с теб. Но само като стари приятели, нищо повече. Сега, за бога, прибирай се и ме остави да спя.

Майкъл де Вер се прибра. Но Съмър Майър така и не заспа. Остана да лежи будна и да мисли за Чад. Чад, когото бе обичала толкова силно, толкова дълго и за когото искрено бе вярвала, че ще се омъжи, докато през май той не й заяви, че имал нужда от свобода, и не я потърси повече. Чад беше сериозен мъж, интелектуалец и гений, и щеше да стане известен журналист някой ден.

После се сети за Майкъл с коженото му яке бомбър, с абсурдната китара, метната през рамо. Майкъл беше секси и незрял и импулсивен и се бе отказал от Оксфорд, за да стане професионален купонджия.

„Ето ти отговора — каза си Съмър. — Майкъл де Вер не е типът мъж, от когото имам нужда.

Абсолютно, категорично не“.

— Написах ти стихотворение.

Бяха излезли на вечеря, но не в „При Марко“, а в едно малко забутано кафене до плажа Иствил Пойнт. Съмър тъкмо бе довършила вкусния си бургер с картофки, полят с два сока „Сам Адамс“, и бе започнала да се отпуска. (Нямаше нищо нередно двама стари приятели да вечерят заедно. Не беше нужно да става нещо.) И точно тогава Майкъл извади плика от джоба си.

Лицето й помръкна.

— Стихотворение? Мислех, че се споразумяхме. Нали ти казах, че не съм готова за срещи. А дори и да бях, не си падам по поезията.

— От къде знаеш? Още не си го прочела.

Съмър отвори плика и зачете на глас:

Съмър се усмихна.

— Много романтично.

— Хареса ли ти? — Майкъл се ухили. — Написах цяла камара стихчета, но това се получи най-добре. Никога не те е заслужавал, да знаеш.

— Ти пък откъде знаеш? Изобщо не го познаваш!

— Знам. Стига, моля те — Чад. Що за име е това?

— Най-нормално име.

— Да си говорим откровено, не мога да си представя как някой ще стене в екстаз: „Чад! О, Чад! По-силно, Чад!“

— Спри! — каза Съмър с престорено възмущение. — Майкъл да не би да звучи много по-добре?

— Естествено. Просто ти се лепва на езика. По-късно мога да ти покажа, ако искаш.

Съмър наклони глава и внимателно се вгледа в него. В избелелите си кафяви бермуди от „Абъркромби“, джапанки и тениска на ветроходен клуб „Бейлиол“, загорял от слънцето и с тъмна чуплива коса в рокерски стил, Майкъл изглеждаше по-красив от всякога. Беше хубавец още от дете. Но дали вътрешността отговаряше на външността?

— Като малка страшно си падах по теб.

— Подозирах нещо такова — отвърна Майкъл.

— Тук трябваше да кажеш, че ти също много си ме харесвал — подкачи го Съмър. — Не беше ли така?

— Всъщност… — Майкъл завъртя замислено шишето бира. — Ти не беше толкова малка.

— Моля?

— Сериозно. Беше си направо огромна.

Съмър грабна парче хляб от кошницата и го метна по него.

— Това не е много галантно!

— Но е вярно. — Той се разсмя. — Беше си дебелана и изобщо не говореше. Зяпаше ме като хипопотам, готов за атака. Трябва да знаеш, че ми беше изкарала акъла.

Това бе най-грубото нещо, което някой й беше казвал, но от устата на Майкъл звучеше смешно.

— Как отслабна? — попита той.

— Започнах да ям по-малко.

— Добра стратегия.

— Благодаря. — И двамата се усмихнаха. — Не знам — продължи Съмър. — Сигурно защото станах по-щастлива.

— Знаеш ли кое е смешното? — каза Майкъл, след като допи бирата си и поръча друга.

„Фактът, че трябва да съм съкрушена, а се чувствам напълно щастлива?

Или фактът, че знам, че си играч и ще ми въртиш номера, но въпреки това искам да спя с теб?“

— Не. Какво?

— Познавам те от петгодишна. А всъщност изобщо не те познавам.

Майкъл се пресегна през масата, хвана ръката на Съмър, обърна я и бавно почна да гали дланта й с палец. Чад Бейтс никога не бе правил това. Съмър почувства как кръвта й се втурна към слабините й, сякаш гонеше самолет.

— Хайде да си лягаме.

— За какво мислиш?

Теди де Вер погледна жена си. На слабата лунна светлина кожата на Алексия изглеждаше безупречна както някога, в началото на връзката им. Нощните сенки бяха заличили бръчките и несъвършенствата на възрастта. Виждаше се само красивият й профил със силната челюст, издължения й орлов нос, високото чело. Алексия беше почти на шейсет, но си оставаше все така чувствена, поне в очите на Теди. Любовта му към нея беше белязала по-голямата част от съзнателния му живот и го бе променила напълно. Ако трябваше да я опише с една дума, това щеше да е „сила“. Красотата на нейната сила беше заразителна. Тя беше направила и него силен. Затова Теди толкова я обичаше.

Вечеряха на верандата на Гейбълс. Само те двамата. Сред обсипаното със звезди небе се очертаваше изящният сребрист сърп на луната, откъм езерото в дъното на имението долиташе сънливото квакане на жабите. Прозорците на къщата за гости светеха, но децата им бяха излезли. Рокси щеше да вечеря с приятелка, рядко събитие напоследък, а Майкъл беше някъде със Съмър Майър. След вечерята у Луси и Арни Майкъл следваше дъщеря им по петите като кученце. Въпреки че на Теди му беше болно да го признае, изглеждаше мило. Не си спомняше някога да е виждал сина си толкова омагьосан, ако не се броеше привързаността към майка му в бебешкия период.

Алексия въздъхна дълбоко.

— Какво има? Нещо притеснява ли те? — попита Теди.

— Не, не точно. Просто си мислех колко е хубаво тук. Какво спокойствие.

Беше права. Бе съвършена топла вечер — във влажния лепкав въздух се бореха за надмощие нежният аромат на рози, теменуги и лавандула и апетитното ухание на печено пиле с лимон и чесън, което долиташе от прозореца на кухнята. Въпреки това Теди усети, че Алексия не е изцяло тук.

— Нещо те тревожи. Виждам го. Какво има, мила?

Алексия обгърна с двете си шепи чашата „Пелегрино“ и сви колене към гърдите си.

— Толкова ли е явно?

— Само за мен.

— Ако ти кажа, обещаваш ли да запазиш спокойствие?

— Ще се постарая. Какво има, Алексия?

— Помниш ли онзи мъж, който дойде в Кингсмиър вечерта на назначението ми?

— Бегло. Помня, че ти напусна вечерята. Но не каза ли, че е нещо незначително?

— Така беше. Може би все още е така.

Теди повдигна вежди.

— Може би?

— Не ти казах, че преди няколко седмици в Лондон го видях отново. Същият мъж.

— Но… от къде знаеш кой е? Сега си спомням — каза, че си е тръгнал, докато отидеш до портала, а камерите не работели.

— Работеха — безстрастно каза Алексия. — Излъгах те, защото не исках да те тревожа.

— За бога, Алексия. Да не съм дете. Искам да ми казваш тези работи.

— Знам. Съжалявам. Така или иначе, дадох записа на полицията и те откриха кой е.

— И кой е?

— Американец. Бивш затворник с психически проблеми.

— Господи!

— Не е толкова зле, колкото изглежда. Не е агресивен. Работата е там, че се появи отново. На площада пред парламента, две седмици преди началото на ваканцията. Сграбчи ме за ръката, докато излизах с Едуард. Ние…

— Чакай, чакай! — Теди се наежи. — Сграбчил те е за ръката? Какво искаш да кажеш? Нарани ли те?

— Не. Стресна ме, само това.

Теди се опита да асимилира информацията. Мразеше, когато Алексия имаше тайни от него, особено такива. Той трябваше да я закриля. Беше негов дълг. Почувства се като кастриран.

— Къде беше полицията, когато се случи всичко това? Твоята така наречена охрана?

— Там бяха. Отведоха го.

— Надявам се, че си подала оплакване.

Алексия го гледаше неловко.

— Не подаде ли оплакване?

— Не беше нужно. Едуард се справи с това.

— Как?

— Депортирахме го. Тихомълком. Не исках пресата да раздухва случая. Просто исках да се махне.

Теди кимна одобрително. Това беше единственото успокоително нещо, което чуваше тази вечер. Няколко минути остана смълчан, като замислено отпиваше от бордото си. После попита:

— Как се казваше?

Този въпрос я изненада.

— Какво значение има?

— За мен има. Искам да знам.

— Не мога да ти кажа.

Теди я погледна недоумяващо.

— Какво? Стига глупости, мила. Кой беше този човек?

— Щях да ти кажа, ако можех, Теди. Но не мога. Просто ще трябва да ми се довериш.

— Да ти се доверя? Това вече е прекалено! Явно не ми вярваш достатъчно, за да споделяш с мен. — Теди гневно стана и закрачи по верандата. Изведнъж цялото спокойствие и очарование на вечерта се изпариха.

Алексия се опита да го вразуми.

— Не се сърди. Ти знаеше с какво се захващам, когато кандидатствах за тази длъжност.

„Дали?“ — горчиво си помисли Теди.

— Вече не съм някакъв си член на парламента от задните редове, а министър на вътрешните работи.

— Знам как се нарича новата ти длъжност, Алексия. — Не беше в стила на Теди да изпуска нервите си, особено по отношение на нея, но сега не можеше да се овладее.

— Тогава сигурно знаеш, че ще има неща, и то много неща, които не мога да споделям с теб — почна да се отбранява Алексия. — Просто това е положението.

— Тогава защо изобщо ми казваш каквото и да било? Защо ми казваш, че се безпокоиш заради онзи мъж, а после не ме допускаш да ти помогна?

Алексия долови притеснението и болката в гласа му. Може би не трябваше да му казва нищо. Но след онази вечер в кухнята на Луси Майър изпитваше нарастваща нужда да говори за страховете си.

— Казах ти, защото ме попита. А и защото исках да съм откровена, доколкото това е възможно.

— Е, хубаво. Само че изобщо не е достатъчно!

Алексия се приближи към Теди, който я беше загърбил, прегърна го през кръста и се притисна към него. Този жест бе признание за нейната привързаност, за уязвимостта й, за нуждата й от него, за съжалението за постъпката й. Въпреки че беше разгневен, това разтопи сърцето му.

Обърна се и я взе в обятията си.

— Искам да те закрилям, Алексия. Това е всичко. Не разбираш ли?

— Ти ме закриляш — прошепна Алексия. — Точно сега. Толкова много се нуждая от теб, Теди. Не бих могла да постигна и една хилядна от всичко това без теб.

Теди я целуна страстно. Никога нямаше да й се насити.

Никога.

Съмър Майър лежеше гола и изтощена в прегръдката на Майкъл де Вер, взираше се в тавана и се хилеше.

Вече бе свършило.

Беше сложила точка на Чад Бейтс.

Дъхът на Майкъл гъделичкаше ухото й, докато топлото му тяло се притискаше към гърба й. Долавяше уханието му на пот, парфюм и секс. Мислеше си, че досега не е имало мъж, когото да желае повече от него. Целуна го и прошепна:

— Мислех си за онова, което каза.

— Че дупето ти е осмото чудо на света? — Майкъл плъзна ръка надолу.

— Не, не това — закиска се Съмър.

— Защото е точно така, да знаеш. Да ти призная, ако беше англичанка, щях да те предложа за национален обект на културата. Разбира се, вие янките нямате усещане за културно наследство.

— Имам предвид онова, което каза — че ние всъщност не се познаваме въпреки толкова години зад гърба ни.

— О, това ли?

— Така е.

— Е, слава богу, сега вече не е чак така.

Майкъл се пресегна към гърдите й и почна лениво да чертае кръгчета около зърната й с показалец. Съмър изстена от удоволствие. Докосването му беше истинско блаженство. Тя потръпна, като си помисли къде ли е овладял всички тези техники.

— Говоря сериозно. Искам да кажа, че познавам цялото ти семейство по-добре от теб. Майка ти е робот. Баща ти — светец.

— Не бих влизал в такива детайли — промърмори Майкъл.

— А Рокси беше толкова жизнерадостна и мила… преди, разбираш ме.

— Да — тъжно се усмихна Майкъл. — Беше.

— Но за теб нищо не знам. Нищо конкретно.

Майкъл се отпусна по гръб с широко разперени ръце като разпятие.

— Питай каквото искаш. Аз съм отворена книга.

— Добре. — Съмър се надигна на лакът. Майкъл бе пленен от начина, по който дългата й кестенява коса се стелеше по раменете й и чаршафите му.

— Защо напусна Оксфорд?

— Този е лесен — отвърна Майкъл. — Беше скучно. Следващият.

— Лесно ли се отегчаваш?

— Много.

— А от жените?

— Ако са отегчителни, да. Не се безпокой. Ти не си от тях.

И пъхна ръка между бедрата й. Съмър категорично я отблъсна.

— Не се притеснявам. Ти също не си скучен. Засега.

Майкъл се ухили. Хареса му предизвикателството.

— Други въпроси, госпожице Майър, или свидетелят може да бъде освободен?

— Много. Защо винаги вземаш страната на майка си, когато двете с Рокси се карат?

Майкъл смръщи вежди.

— Така ли правя?

— Така направи предишната вечер.

Той се замисли за момент, после каза:

— Предполагам, че я защитавам, защото никой друг не го прави. Обичам Рокси много, както всички останали, и всички се чувстваме ужасно заради случилото се. Но тя е много несправедлива към мама. Обвинява я за всичко.

— А няма ли основание?

— Понякога наистина е жестока към Рокс — призна Майкъл. — Така че сама си е виновна.

— Но нали тъкмо тя е прогонила приятеля на Рокси? Поне така чух.

— Не можеш да прогониш човек, който не иска да бъде прогонен. Той беше голям човек, не кутренце.

Майкъл се разгневи, макар да не знаеше точно защо. Никога не бе обсъждал това с друг, дори с Томи, най-добрия си приятел. Никой в семейството не говореше за това. Но може би тъкмо това бе част от проблема и голямата трагедия на Рокси — че тази тема се бе превърнала в табу.

— Ще ти разкажа какво стана. Мама нае някакъв тенисист едно лято, казваше се Андрю Бийзли. — Майкъл изрече името сякаш беше отровно.

— Не си го харесвал.

— Изобщо. От самото начало. Беше змия. Хубавец — ясно го осъзнаваше.

„Виж ти кой го казва“, помисли си Съмър, но разумно замълча.

— Бийзли много хойкаше по жени. Мисля, че изобщо не му пукаше за Рокси, а тя много се увлече по него.

— И майка ти не е одобрявала това?

— И двамата с баща ми не одобряваха. И аз също, и повечето приятелки на Рокс. Преди да се събере с Рокс Андрю вече беше овършал половината Оксфордшър.

„Обзалагам се, че ти си се справил с другата половина“.

— След няколко месеца Андрю й направи предложение. Рокси беше на седмото небе от щастие. Прие веднага. Но мама се притесняваше, че е по сметка, и имаше основание, както се оказа. Един ден го покани на обяд, докато Рокси беше в Лондон. Доколкото разбрах, му е предложила пари, за да развали годежа, да се върне в Австралия и никога повече да не търси Рокси.

— Тоест го е подкупила, така ли?

— Да. Въпреки несъгласието на баща ми…

— Каква сума му е предложила?

Майкъл сви рамене.

— Не знам. Достатъчно, за да започне свой бизнес. Предполагам няколкостотин хиляди. Колкото и да са били, той ги е приел. Очевидно добре е изръсил мама, което според мен показва колко малко е държал на Рокси. Целта му просто е била парите на сестра ми. Когато мама му е дала да разбере, че няма да се сдобие с нито пени, ако се ожени за нея, се е омел по-бързо, отколкото Борис Бекер смъква панталоните си в някой килер.

— Рокси обвини изцяло мама. Каза, че не е трябвало да се меси, че тя е отровила отношенията им. Като нищо в даден момент може да е обвинила мама, че е спала с него. Толкова беше полудяла. — Той поклати тъжно глава. — Беше ужасно.

— Сигурна съм — отвърна Съмър с искрено съчувствие. Представяше си колко болезнено трябва да е било за всички.

— Истината е, че Рокси превъртя оттогава. Беше толкова влюбена в този негодник, така неистово, безнадеждно, опасно влюбена. Заминаването на Андрю я съкруши. Мисля, че дори мама не е очаквала, че ще го приеме толкова трагично.

Очите му се насълзиха. Съмър се пресегна и нежно го погали по лицето.

— Не продължавай, ако не искаш.

Майкъл хвана ръката й и я целуна.

— Не. Всъщност хубаво е, че мога да го споделя. Това ме разтовари… Две седмици след заминаването на Бийзли татко ми се обади и ми каза, че Рокси е скочила от прозореца на спалнята си в Кингсмиър. Определено е искала да умре. Не е било зов за помощ или някаква друга глупост. Беше оставила писмо, с което обвиняваше горката мама.

— Потресаващо. За всички вас.

— Да — каза Майкъл. — Но нали знаеш. Тя не умря. Можеше и да е по-зле.

— Все пак нещо е умряло.

— Да. Нещо умря. Момичето у нея. Семейството, което бяхме. Ужасно е тъжно, но тогава не можех да направя нищо, нито пък сега.

Съмър го прегърна и положи главата му на меката възглавница на гърдите си.

— Разбира се, че не можеш. Вината не е твоя.

— Не е и на мама. Не напълно във всеки случай. Но и самата тя не си помага. Татко беше толкова любвеобилен и разбиращ, а мама просто… не беше. Не че не я интересуваше. Просто не я бива да изразява чувствата си.

„Защото е скапана машина“, помисли си Съмър. Алексия винаги я беше плашела — и все още беше така донякъде. Неслучайно я наричаха Желязната лейди. А и отношенията й с Рокси открай време бяха трудни, още преди на сцената да се появи онзи мъж.

Сякаш прочел мислите й, Майкъл каза:

— Мама не е такъв непосредствен и сърдечен човек като твоята майка. Тя е по-практична. Не е по сантименталностите.

— Мисли си, че Рокси се глези и капризничи? Това е малко грубо предвид обстоятелствата, не мислиш ли?

— Не точно — отбранително отвърна Майкъл. Но после се разколеба. — Не знам. Може би. Тя, майка ми, е сурова, а Рокси не е, и според мен по принцип мама просто не може да разбере защо Рокси постъпи така.

— А ти? — попита Съмър.

— Какво аз?

— Ти разбираш ли я.

— Не. Опитвах се. Но не успях. Разбирам да обичаш някого, но не и да загубиш ума си до такава степен. Не е здравословно.

„Да — помисли си Съмър, — не е. Но е човешко“.

Зачуди се дали Майкъл де Вер някога се е влюбвал.

Но този въпрос прекалено я плашеше, за да го зададе.

19.

Алексия де Вер затвори очи и се опита да се наслади на соления бриз в косите си и топлия пясък между пръстите си. Години наред, всъщност до трийсетата си година, бе избягвала плажовете. Най-много я напрягаха звуците: ритмичното плискане на вълните, детският смях. Дори самата мисъл за тях я потискаше. Но след като Теди я убеди да купят Гейбълс в началото на деветдесетте, тя бавно възвърна любовта си към океана. По ирония на съдбата Теди, може би най англичанинът сред англичаните, бе избрал да купи имот в Щатите. Арни Майър му бе предложил изкусителна сделка и с времето двамата с Алексия се бяха влюбили в Мартас Винярд.

Точно сега Алексия откри, че океанската шир я успокоява, вместо да я плаши. Забавляваше я мисълта за величието на природата и за нищожността на живота с всичките му битки. Откакто се помнеше, Алексия де Вер се бе борила да бъде някой, да бъде важна, да осмисли съществуването си. Заради нея едно малко момченце бе загубило живота си, а един почтен мъж бе разрушил своя. Тъкмо на тях двамата дължеше значимите си постижения. Тъкмо в това беше иронията, че океанът, който я караше да се чувства толкова нищожна, можеше да й носи такова съвършено спокойствие.

— Раз — два, без мотаене! — Луси Майър имитираше Мери Попинс твърде несполучливо, но с това винаги бе успявала да разсмее Алексия, защото Луси в много отношения наистина приличаше на Мери Попинс. — И до обяд няма да стигнем до плажа, ако продължаваш да стоиш там като Кейт Уинслет на „Титаник“.

Това сравнение не я разведри много. Напоследък Алексия често се чувстваше като на борда на „Титаник“, който се носи към неизбежната си гибел. Беше оправила конфликта с премиера преди парламентът да се разпусне за лятна ваканция — или поне така си мислеше. И въпреки бурята от негодувание в партията заради проблема с флага всички социологически проучвания показваха, че рейтингът на Алексия е все така висок. Дори „Дейли Мейл“ смени тона в подкрепа на твърдата й позиция по имигрантския въпрос. Но бъркотията в личния й живот не й позволи да се зарадва на успеха си. Най-много я измъчваше, че не може открито да сподели притесненията си с Теди. Дори само намекът за съществуването на Били Хамлин миналата вечер бе хвърлил Теди в пълна паника. Преди бе предполагала, но сега вече знаеше със сигурност: трябваше да решава проблемите съвсем сама.

— Извинявай — подвикна тя на отдалечаващата се Луси. — Ти водиш.

Най-после бяха намерили време за дълго отлаганата разходка до фара Гейхед. Постройката от червени тухли бе изградена в опасна близост до ерозиращите скали през 1844 на мястото на старата дървена кула, строена с разрешението на президент Джон Куинси Адамс, и бе известна туристическа атракция на острова. Благодарение на енциклопедичните си познания за крайбрежния релеф и тайнствените пътечки на Мартас Винярд Луси бе открила маршрут, по който нямаше да ги безпокои никой.

След поверителния им разговор в кухнята на Луси преди две седмици нито една от двете не бе споменавала „тайните“ от миналото на Алексия. Вървяха вече повече от час, но Алексия не бе отронила ни дума. Остави на Луси възможността вълнуващо да бърбори за процъфтяващата любов между Майкъл и Съмър.

— Казвам ти, че чувам сватбени звънчета.

— Все ти се причуват звънчета — разсмя се Алексия. — Ти си Квазимодо.

Алексия отчаяно искаше да говори за Били Хамлин и миналото си. Но подхващането на този разговор се оказа много по-трудно от очакваното. Онази вечер в Пилгрим Фарм, разчувствана от милото отношение и сърдечните пожелания на близките си хора, тя бе отворила дума съвсем естествено. А сега, на разобличаващата дневна светлина, трябваше да започне от самото начало.

„Как става това след четирийсет години мълчание?“

Накрая Луси направи първата крачка.

— Е — подхвана тя, след като най-после бяха спрели да обядват на едно сечище на върха. — Още ли искаш да ми разкажеш за Били?

„Помни името му. Явно е мислила за това“.

— Ако не искаш, няма проблем. Просто помислих, че е редно да попитам. В случай, че още те притеснява.

Каза го съвсем между другото, между две хапки сандвич с яйце и кресон. Дори бе подбрала съвсем безобидни думи. Ако Били Хамлин „притеснявал“ Алексия. Не тероризирал. Не преследвал. А притеснявал. Като муха или дупка на чорапа.

Алексия нервно прехапа устна. Или сега, или никога.

— Как би реагирала, ако ти кажа, че някога съм извършила нещо ужасно? Нещо, за което бих дала всичко, ако можех да върна времето назад, но вече е непоправимо.

Луси се постара да не издава собствената си нервност.

— Бих казала: добре дошла сред човешкия род. Всички имаме разкаяния, Алексия. Особено на нашата възраст.

Разкаяния. Притеснение. Луси правеше всичко да звучи толкова приемливо, нормално. Тя просто не знаеше истината. Още не.

— Това е повече от разкаяние. Това е нещо, което бях погребала за повече от четирийсет години. Никой не знае за него. Дори Теди. И ако някога се разчуе, това ще е краят на политическата ми кариера. А може би и на брака ми.

Луси Майър си пое дълбоко дъх, за да овладее лудия ритъм на сърцето си.

— Слушам те.

Докато Боинг 747 се издигаше над Бостън, Теди де Вер се отпусна на седалката в първа класа и затвори очи. Беше притеснен, че оставя Алексия сама, особено с все така трудните им отношения с Рокси. Но работата му не можеше да върви на автопилот цяло лято. Освен това имаше да свърши и нещо друго в Лондон.

Като министър на вътрешните работи Алексия беше публична личност. Известно нежелано внимание беше неизбежно. Освен това обаче госпожа Едуард де Вер беше и съпруга, и майка, и член на един от най-старите и най-прославени родове в Англия. Опазването на името на семейство Де Вер беше дълг на Теди. А той не можеше да го пази, ако знаеше само половината факти.

Беше време да си поговори със сър Едуард Манинг.

— Как мина разходката?

В кухнята на Пилгрим Фарм Съмър Майър подреждаше последния букет, който й бе подарил Майкъл де Вер. В жълтата си плажна рокля и сандали, с току-що измита коса, която висеше влажна на гърба й, Съмър изглеждаше самото щастие. Но Луси не забеляза нищо — просто мина покрай нея и тръгна по стълбите.

— Мамо? Какво е станало?

— Нищо — отвърна Луси.

Качи се в стаята си, затвори вратата и се отпусна на леглото. Историята, която й бе разказала Алексия, я бе потресла. Беше благодарна, че е сама, че Арни не е вкъщи да я преследва с въпроси. Трябваше да осмисли всичко.

Мислеше за Теди де Вер. Според Алексия Теди не знаеше нищо за миналото й. Луси нямаше основание да не й вярва. Но всичко това я разтърси до мозъка на костите. Трийсетгодишен брак, стабилен като скала в очите на хората, а изграден върху измама! Алексия де Вер изобщо не беше реален човек, а измислен образ, несъществуващ, фантом, създаден по волята на едно момиче на име Тони Джилети преди повече от четирийсет години.

Американка.

„Лошо“ момиче.

Момиче без надежда, без бъдеще, без шансове.

Луси Майър никога не би станала приятелка с Тони Джилети. За нищо на света. И все пак Алексия бе най-добрата й приятелка, почти сестра, и то през половината от съзнателния й живот.

След като Алексия бе направила признанието си, Луси бе запазила спокойствие и я бе уверила, че депортирането на Били Хамлин е било правилно решение.

— Направила си го, за да предпазиш себе си и семейството си. И точка по въпроса.

— Но той пожертва толкова много, Луси, за да ме предпази.

— Това е било негово решение. Той е отговорен за действията си. Ти отговаряш за своите.

Луси се надяваше, че е успяла да изрази подкрепата си, че е останала невъзмутима и лоялна. Но вътрешно емоциите й бушуваха като страховито бурно море.

На вратата се почука.

— Аз съм. Добре ли си? — Съмър влезе с ваза божури. — Да помогна с нещо?

Луси си сложи дежурната усмивка.

— Добре съм, миличка. Изглежда, с Алексия прекалихме с разходката, това е. Направо съм изцедена.

— Искаш ли да ти напълня ваната?

Луси я целуна по бузата.

— Не, мила. Не съм чак толкова стара, мога и сама. Ти трябва да си долу на плажа с Майкъл и да се забавляваш.

Само като спомена името на Майкъл, лицето на Съмър грейна като слънце.

„Млади и влюбени — помисли Луси. — Колко прекрасно! И колко опасно“.

Били Хамлин и Тони Джилети са били също толкова млади и влюбени и това бе довело до трагедията, белязала живота на Алексия де Вер. Самата тя се бе справила много успешно. Но животът на другите бе съсипан. Луси мислеше за удавеното момченце. Николас. Той беше истинската жертва. Не Били Хамлин, заради когото Алексия изпитваше такова разкаяние, нито пък Алексия. Но някак си историята на Николас бе потънала в забвение, засенчена от славата и успеха на Алексия. Той се бе превърнал във фона на случилото се след това.

На онова, в което се бе превърнала Алексия.

Което бе постигнала.

На онова, което Алексия рискуваше да загуби, ако Били Хамлин или други недоброжелатели успееха с плановете си.

Луси Майър щеше да остане лоялна. Нямаше никакво съмнение. Сестрите винаги трябва да са лоялни. Трябва да се подкрепят през огън и вода. Луси Майър бе възпитана да вярва в семейната институция и го правеше.

Луси щеше да запази тайната на Алексия.

Но след днешната изповед нищо помежду им нямаше да е същото.

20.

Беше типична лондонска нощ в края на лятото: дъждовна, сива и студена. И всички заведения бяха пълни.

В „Старият лъв“ на Бейкър Стрийт Саймън Бътлър работеше зад бара, както обичайно. На вратата се появи един мъж явно не на себе си.

— Наблюдавай го този — заръча на Саймън собственичката, която също бе забелязала мъжа: веднага позна приведените рамена, нестабилната походка, празния поглед и неприкритото отчаяние на отколешен бездомник. — Изглежда, вече добре се е подредил.

Мъжът стигна на зигзаг до бара.

— Една халба, моля. — И бутна шепа дребни монети към Саймън.

— Веднага.

„Не чака никого. Дошъл е да пие, за да забрави“.

Докато му наливаше, Саймън забеляза, че човекът си говори сам. Отначало тихичко, после по-възбудено. Класически параноичен диалог на шизофреник. Мати, братът на Саймън, беше шизофреник и Саймън бе станал експерт по разпознаване на вътрешните демони.

— Алкохолът не е отговор, от мен да знаеш — мило каза той на мъжа, докато му поднасяше бирата. Отблизо изглеждаше още по-зле — смъртнобледен, с кървясали очи. Около него се носеше миризма на отчаяние и мръсотия.

— Тя щеше да се омъжи за мен.

Мъжът не говореше на Саймън, а по-скоро на себе си, на въздуха.

— Някога ме обичаше. Двамата се обичахме.

— Сигурен съм в това, приятел.

Горкият негодник. Не беше от опасните, а просто разчувстван.

Какъв жесток свят.

„Бруксис“ е един от най-специалните мъжки клубове в Лондон. Разположен е в западната част на Сейнт Джеймс Стрийт и е основан от четирима херцози и още няколко благородници през шейсетте години на осемнайсети век като политически салон на вигите, предшествениците на либералите.

В наши дни членството е по-свободно, но все още преобладават дипломати, политици и обществени служители. Единственото важно негласно условие е кандидатът да е мъж, британец и безспорно от висшите слоеве на обществото.

Теди де Вер не членуваше там просто защото принадлежеше към Карлтън Клуб на торите на отсрещната страна на улицата. Известно беше, че двете институции са в благородно съревнование и членство в двата клуба беше нещо нечувано. Теди обаче често гостуваше в „Бруксис“, затова днешният обяд не беше нищо необичайно.

— Де Вер.

Сър Едуард Манинг, началникът на кабинета на Алексия, поздрави сърдечно Теди. Докато сър Едуард се държеше на почтителна дистанция с госпожа министъра, то нейният съпруг беше друга работа. Двамата се познаваха бегло. За равнопоставени в обществото на лична среща проявата на фамилиарност беше съвършено подходяща.

— Манинг. Благодаря, че прие да се срещнем. Сигурен съм, че програмата ти е плътно натоварена.

— Не повече от твоята, старче.

Поръчаха си джин с тоник и пържоли алангле с прочутите хрупкави картофки на „Бруксис“. Теди премина направо на въпроса.

— Става дума за Алексия.

— Така и предполагах. Какво те тревожи?

— Малко е неловко. Спомена, че е имала проблеми с някакъв тип, когото познавала преди години.

Сър Едуард Манинг с нищо не издаде изненадата си, че Алексия е решила да се довери на съпруга си за Били Хамлин. Заповедта за депортация бе изпълнена така бързо и тайно, че дори личната охрана на министъра не беше информирана за случая. При това по молба на Алексия! Ако Хамлин държеше ключ към някоя мрачна част от миналото на министъра, сър Едуард си представяше, че последният човек, с когото би споделила, би бил съпругът й — приятният, но затворен Теди.

— Тя спомена, че този човек я е преследвал.

Сър Едуард отново не каза нищо. Теди де Вер не бе задал въпрос. Просто го бе съобщил. Сър Едуард Манинг не се бе издигнал до най-високите нива на йерархията в британската администрация заради отговаряне на изявления.

— Странното е, че Алексия не ми казва името на мъжа. Просто ми обясни, че ти си се справил с „проблема“. — Теди отряза сочно парче пържола и го лапна. — Та бих искал да знам дали е така?

— Да — отвърна сър Едуард с типичния си премерен тон. — Доколкото ми позволяват възможностите.

— Това пък какво означава?

— Извън протокола?

— Естествено.

— Мъжът, когото има предвид госпожа министърът, е американски гражданин.

— Каза ми. Също ми каза, че е бивш затворник и откачен.

Сър Едуард Манинг повдигна вежда.

— Не съм сигурен, че трябва да съм толкова краен. Работата е там, че заради неговата националност правомощията ни, макар и значителни, в случая са ограничени.

— Алексия каза, че си го депортирал.

— Точно така. Беше депортиран и паспортът му бе подпечатан, така че за него вече е невъзможно легално да влезе отново в Англия. По неофициална информация от американски приятели разбирам, че освен това е бил и прибран. Доколкото ми е известно, е бил настанен в специализирано лечебно заведение някъде по Източното крайбрежие.

Това не успокои Теди де Вер.

— Доколкото ти е известно? Някъде?

— Не е най-доброто — призна сър Едуард. — Но като се има предвид, че ни следят под лупа, така да се каже, това беше максималното, което можехме да направим, без да изложим на риск министерството. Трябва винаги да мислим какво бихме казали на пресата, ако изтече информация. Докъде можем да стигнем. Фактът, че един шизофреник, бивш затворник, който е преследвал вътрешния министър, е бил депортиран и настанен в психиатрично заведение, би бил добре приет от повечето избиратели според мен. Особено когато става дума за американец. Никой не обича американците.

— Така е — съгласи се Теди. — Има ли вероятност да се получи изтичане на информация?

— Изтичането никога не е невероятно. За съжаление се случва ежедневно.

Теди кимна разбиращо.

Сър Едуард продължи:

— Назначението на съпругата ти притесни доста хора, както знаеш. Имаше непристойни настроения срещу нея през цялата криза с националния флаг. Много хора душат за пробив в защитата й. Не бихме искали да им го предоставим.

За няколко минути се отдадоха на пържолите си. После Теди каза:

— Значи този откачен все пак може да влезе в страната нелегално?

— Всеки би могъл да предприема нелегални действия. — Сър Едуард отпи глътка бургундско и попи крайчетата на устата си със салфетка с монограм.

— А ако го направи? Какво би се случило тогава?

— Тогава ще го арестуваме като всеки друг нелегален имигрант и отново ще го депортираме. Виж, Де Вер, разбирам притесненията ти. И аз бих се чувствал така, ако ставаше дума за моята жена.

Теди неуспешно се опита да си представи абсурда сър Едуард Манинг и съпруга.

— Но наистина не мисля, че вие с госпожа министъра имате основание да се притеснявате. Този човек е болен. Няма средства за издръжка. Довери ми се. Видях го лично и твърдя, че няма криминално съзнание. Той просто няма начин да се добере обратно до Англия.

Довършиха вечерята. Теди си поръча пудинг с лакта и сос батърскоч. Сър Едуард внимаваше за обиколката на талията си и остана само с двойно еспресо. Сергей Милеску го искаше във форма. Едуард се надяваше, че скоро ще успее да даде на Сергей каквото му е нужно и ще го разкара завинаги, в буквалния и в преносния смисъл. Дотогава менюто с десерти оставаше затворено за него.

Сър Едуард подписа сметката, двамата станаха и взеха палтата си от гардероба.

— Кога се връщаш в Бостън? — попита сър Едуард. — Все още си във ваканция, нали?

— И да, и не. Всъщност се връщам тази вечер. Искам да съм с Алексия. Положението у дома все още е нестабилно заради дъщеря ни и не ми се иска да я оставям сама.

За втори път в продължение на час сър Едуард Манинг успя да прикрие изненадата си. Знаеше, че лошите отношения между госпожа Де Вер и дъщеря й Роксан са табу, но Теди току-що бе заговорил за тях открито.

— Е, непременно предай специални поздрави на госпожа министъра — учтиво каза той. — Очакваме я тук с нетърпение.

— Ще й предам — отвърна Теди. — И благодаря много за обяда. О, и още нещо — добави той небрежно.

— Да?

— Дали не би могъл да ми кажеш името на онзи човек?

През следващата седмица мъжът идваше в заведението всеки ден. Винаги сядаше на бара, винаги пиеше по две бири, нито капка повече, и никога не разговаряше с друг, освен със Саймън Бътлър.

Със Саймън Бътлър и с гласа в главата си.

Саймън вече знаеше някои неща за него. Беше в Лондон, за да посети приятел. Обичаше колите. Имаше дъщеря. Някаква жена щяла да се омъжи за него, но после променила намерението си. Според Саймън това беше истина. Но голяма част от другото, което говореше мъжът, си беше чиста параноя.

Британското правителство било по петите му.

Вътрешният министър се опитвал да му запуши устата.

Опитен убиец го искал мъртъв и се целел във всеки от близките му.

Всяка вечер мъжът разказваше на Саймън Бътлър за „гласа“. Гласът от телефона. В главата му. В сънищата му. Той му казвал какво да прави. Тероризирал го. Никой не му вярвал. Но гласът бил истински.

Не искаше да каже името си на Саймън. Това беше част от параноидните му илюзии. Не се доверяваше на никого. Но не спираше да споменава за дъщеря си Дженифър.

Една вечер след работа Саймън каза на собственичката:

— Иска ми се да опитам да я намеря. Очевидно тя е единственото му семейство, а човекът се нуждае от помощ. Сигурно се е побъркала от притеснение.

Собственичката на бара погледна младия барман с умиление. Колко добро момче беше този Саймън Бътлър. Мило. Не като сина й Артър. Беше й болно, но не можеше да не признае, че Артър и приятелите му са разбойници.

— Хубава идея, Сай. Обаче разполагаш само с едно лично име. Това няма да те отведе доникъде.

Саймън само сви рамене.

— Ако наистина се тревожиш, по-добре се свържи със социалните служби. Може би те ще успеят да му помогнат.

— Може би — отвърна Саймън. — Все пак ще ми трябва някакъв адрес.

Не беше болница, а затвор.

Да, имаше лекари — прословутите мъже с бели престилки. Но те не искаха да му помогнат. Те искаха да го контролират. Да го вкарат в капан. Били Хамлин помнеше само как го затвориха и завързаха и как го упояваха до козирката с бог знае какво. С неща, които го караха да забрави, да се отпусне, с които го държаха в постоянно състояние на безтегловност.

Гласът беше изчезнал. Докторите наричаха това напредък.

Но паниката на Били нарастваше.

Времето изтичаше.

Колкото и да го ужасяваше гласът, Били се нуждаеше от него. Трябваше да му казва какво да прави. Да му даде още един шанс. Животът на Джени зависеше от това.

По ирония на съдбата го спаси тъкмо Джени. Беше в безопасност — засега — и след като го откри, започна да го посещава всеки ден. Били не можеше да признае на дъщеря си цялата истина за гласа. Истината би я ужасила, а той не искаше това. Но й казваше за хапчетата, за пухкавите облаци в главата си, които притъпяваха всички усещания и емоции. За копнежа си по свободата. В крайна сметка Джени бе убедила докторите, че може да се грижи за него и че той ще е на сигурно място в дома й. Тя нямаше ни най-малка представа, че всъщност той, Били, се грижеше за нейната сигурност. Наблюдаваше я всяка нощ как спи, будуваше край нея в скромното й апартаментче в Куинс.

Не бе искал да си тръгва. Да се измъква като крадец през нощта, без обяснение, без сбогом. Но гласът се беше обадил и му бе дал инструкции. А на гласа трябваше да се подчинява.

Били сви юмруци и ги притисна към очите си, за да не допусне да се разплаче. Трябваше да остане концентриран. И позитивен. Концентриран и позитивен — това беше разковничето.

И накрая ето го тук, в Лондон. Беше успял. Това само по себе си беше голямо постижение. Но първото, което научи при пристигането си на английска земя, бе, че с Алексия няма да се получи. Парламентът беше излязъл в дълга лятна ваканция и министърът на вътрешните работи беше заминала за три седмици на почивка в Мартас Винярд — на по-малко от петдесет километра от болницата, където го бяха държали затворен. Да си беше останал там! Горчивата ирония направо го давеше. Студената ръка на съдбата го бе стиснала за гърлото.

Алексия де Вер я нямаше. Но щеше да се върне.

Не му оставаше нищо друго, освен да чака.

Саймън Бътлър беше бесен. Социалните служби бяха толкова ефективни, колкото воден пистолет при горски пожар.

— Имаме няколко брошури — услужливо обясни отегченият малоумник по така наречената гореща линия. — Или влезте в сайта ни за повече информация за най-близкия социален център.

Саймън се бе сблъсквал със същото безотговорно отношение, когато брат му Мати беше болен.

— Кой е адресът на уебсайта? — сопна се той. — Да не е „Хич-не-ми-пука-за-вас-точка ком“?

— Разбирам притеснението ви, господине…

Саймън Бътлър затвори. Трябваше да има по-добър начин.

Били Хамлин се чувстваше по-добре.

Слънцето бе изгряло и Лондон вече не изглеждаше рапсодия в сиво. Жените отново си бяха сложили късите поли, хората се усмихваха един на друг по улиците, посетителите на заведения се изнасяха по тротоарите, седяха по малките масички, пушеха, смееха се и се радваха на новата възможност да си поръчат тройно „алфреско“.

Парламентът се събираше отново след девет дни, но Алексия щеше да се върне след шест.

Вече му се виждаше краят.

Обикновено той отиваше до „Старият лъв“ на Бейкър Стрийт. Там беше винаги пълно и можеше да си останеш анонимен, да бъдеш един от редовните посетители, а и Били харесваше тамошния барман. Държеше се приятелски, без да любопитства, и черпеше Били с чипс и фъстъци. Но в „Старият лъв“ бяха изнесли масите навън и този ден Били реши да направи изключение и отиде до „Роза и корона“ на Марилбоун.

До втората бира беше добре. Но с превалянето на деня и увеличаването на алкохола настроението му ставаше все по-мрачно.

— Тя щеше да се омъжи за мен, разбираш ли?

— Коя?

Неколцина млади мъже седяха на бара до него, облечени делово като за Ситито. От кога ли седяха тук? Не ги бе забелязал досега.

— Тони. Тони Джилети.

— А, ясно. — Младите мъже го загърбиха.

По някаква причина Били се почувства пренебрегнат и сграбчи единия за ръкава.

— Знам някои неща, разбираш ли. Знам неща за министъра на вътрешните работи. Мога да сваля правителството на Великобритания. Затова ме преследват.

— Какъв ти е проблемът, задник? — Борсовият посредник издърпа ръката си и без да иска, събори Били от стола на бара. Той загуби равновесие и се стовари върху близката маса, на която вечеряха хора, и се разхвърчаха чинии и прибори. Чу се писък.

Били успя да се изправи, но един от вечерящите го цапна. Завладян от паника, той диво взе да се отбранява, риташе и крещеше, докато персоналът на бара го извличаше на улицата.

— Само посмей да се върнеш и ще повикам полицията! — извика след него собственикът. — Шибана откачалка!

Чак когато тръгна да се прибира и взе да се върти из непознати улици, Били осъзна колко е пиян. Устната му беше сцепена, прилоша му, главата му се замая, усети, че едното му око започва да се затваря. По-лошото бе, че не знаеше къде се намира. Усмивките, които бе забелязал по-рано по улиците, вече бяха изчезнали. Хората го подминаваха и го зяпаха особено — с изражения, които варираха между неодобрение и открита враждебност.

„Страхуват се от мен“.

Тази мисъл го натъжи.

Докато се добере до пансиона — цяло каре еднотипни викториански къщи по Еджуеър Роуд, вече наближаваше полунощ. Отмалял, той тръгна нагоре по стъпалата. До вратата стоеше някакъв непознат.

— Били Хамлин?

Като плъх в капан Били се заозърта за изход, но изход нямаше.

— Кой си ти? Какво искаш?

— Не се притеснявай, Били — усмихна се непознатият. — Не съм от полицията. Не си в беда. Тук съм, за да ти помогна.

Въпреки чистия английски акцент Били веднага разпозна искрения загрижен тон на социалния работник. Толкова често го бе чувал в Щатите, беше му до болка познат. Но кой ли бе съобщил адреса му? Кой изобщо знаеше, че е в Англия?

— Виж, добре съм. Нямам нужда от помощ.

— Всички имаме нужда от помощ, Били, по един или друг повод. Няма от какво да се срамуваш.

— Не знам кой те е пратил. Но аз съм добре. Моля те, остави ме на мира. — Били бръкна в джоба си за ключа.

— Чакай. — Непознатият се приближи зад него. — Дай да ти помогна.

Ножът беше толкова остър, че Били Хамлин почти не усети как острието проникна между лопатките му и прониза сърцето му.

21.

Алексия де Вер отпиваше от леденостудения си боровинков сок и се взираше през илюминатора на самолета. В скута й лежеше разтворено дебело досие, което човъркаше гузната й съвест. „Имигрантски разпоредби на Великобритания за двайсет и първи век“. Дори самото заглавие звучеше обезкуражаващо — чаша студена вода в лицето. Алексия още не можеше да го приеме.

Почивката на Мартас Винярд й се бе отразила прекрасно. Най-вече Луси Майър бе повдигнала духа й и бе поощрила решимостта й. Алексия бе постъпила съвсем правилно, като бе оставила Били Хамлин и миналото зад гърба си. Луси я бе подкрепила за това. Каква полза би имало от една среща с Били в този момент, от възкресяването духа на Тони Джилети и живота, който тя, Алексия, бе запратила в небитието с толкова усилия? Постепенно се научи да интерпретира случилото се по свой начин. Не беше отхвърлила грубо Били Хамлин. Били беше болен и тя се бе погрижила да му помогне. Едуард Манинг беше взел нещата в свои ръце, а тя му имаше доверие. Беше време да продължи напред и да се заеме с важните държавни дела. А колкото до Теди — казано накратко, онова, което не знаеше, не можеше да го нарани.

Сега Теди спеше на седалката до нея и кротко похъркваше с полупразна чаша „Гленфидик“ в ръка и вчерашното издание на „Таймс“ в другата. С типичната си съобразителност Теди се бе върнал на Мартас Винярд, за да прекарат заедно последната седмица от ваканцията, вместо да остане да я чака в Лондон. „Колко ли съпрузи на политически фигури биха прелетели осем хиляди мили за една седмица само за да правят компания на съпругите си?“

Освен всичко Алексия се бе зарадвала на връщането на Теди, защото Рокси и Майкъл бяха заминали за Англия предишната седмица. Горкият Майкъл се раздели със сладката малка Съмър Майър с такова явно нежелание, за да се върне при Томи и бизнеса си. Рокси не искаше да остава на острова без брат си и тръгна с него. Последните няколко дни в Гейбълс се бяха превърнали във втори меден месец за Теди и Алексия — спомени, които тя щеше да пази още много дълго.

„Не бях влюбена в него, когато се оженихме — мислеше си Алексия. — Но сега го обичам. Обичам съвместния ни живот, всичко, което изградихме“.

Измъкна вестника от ръката на Теди внимателно, за да не го събуди, и прелисти на страниците с вътрешните новини. По време на ваканцията й Едуард Манинг й бе изпращал обзор на събитията два пъти дневно, така че тя постоянно беше в течение на всички важни събития или поне на онези, които изискваха реакция от нейна страна. Но не се беше докосвала до британски вестник цели три седмици.

Заглавието я подразни. Онези мръсници от „Таймс“. С какво безсрамие манипулираха данните. Всъщност бяха открити нови работни места в обществения и в частния сектор — нещо, което Алексия бе съобщила по новините в един по Би Би Си чрез сателитна връзка още предния ден. „Таймс“ може и да беше собственост на Мърдок, но според Алексия всички журналисти, работещи там, бяха последователи на Троцки.

Обърна на втора страница, където се мъдреше скучна статия за ветрогенераторните паркове. Възобновяемите енергийни източници отегчаваха Алексия до смърт, но зелените теми бяха важни за премиера, така че тя, както и цялата партия, им отдаваха дължимото внимание. Алексия се зачуди дали някой друг от кабинета знае за любовната връзка на Хенри Уитман с Лора Луелин — много красивата, много женена еко лобистка, чийто съпруг Майлс Луелин беше единственият и най-голям спонсор на партията на консерваторите? Едва ли. Самата тя го беше научила съвсем случайно, когато се натъкна на Хенри и Лора в някакъв забутан йоркшърски хотел преди партийната конференция в Блекпул предишната година. Дори и да имаше някакви слухове, Алексия сигурно щеше да е последната, която да ги научи. Нейните така наречени колеги от кабинета бяха най-отявлената хайка негодници, с които бе имала нещастието да работи.

Като стигна до четвърта страница, едно кратко съобщение привлече вниманието й.

Алексия се зачете.

Алексия стисна подлакътника на седалката си за опора.

„Не! Не може да е вярно. Не е Били! Той е в Америка. В безопасност. Едуард се погрижи за това“.

Продължи да чете.

Буквите се размазаха пред очите на Алексия. Сърцето й заби лудо, устата и гърлото й пресъхнаха, сякаш бе глътнала пясък. Тя разтърси Теди.

— Виж това!

Теди де Вер скочи и разля уискито по ризата си.

— Гръм и мълния! Какво има, скъпа?

— Виж! — Алексия посочи снимката на Били, правена в полицията вероятно преди около десет години. — Това е той.

— Кой?

— Мъжът, за когото ти разказах.

— Моля те, не ми говори със загадки, Алексия. Още не съм се събудил.

— Уилям Хамлин! — раздразнено отвърна Алексия.

— А. Значи така се казва. Не ми го каза преди.

— Казваше се — уточни Алексия. — Убили са го.

— Мислех, че е депортиран. Нали така каза?

— Беше депортиран. Явно е успял да се върне. А сега е мъртъв. Прочети статията.

Теди зачете. И си спомни разговора със сър Едуард Манинг само отпреди седмица.

„Довери ми се. Видях го лично и твърдя, че няма криминално съзнание. Той просто няма начин да се добере обратно до Англия“.

И толкова по въпроса. Теди потръпна при мисълта, че този луд е бил на крачка от Алексия за втори път и че може би е щял да я нарани.

— Журналистът не те споменава — каза той и й върна вестника.

— Не. Изглежда, никой не е направил връзката.

— Хубаво. — Теди се обърна, избърса кехлибарената течност от ризата си и пооправи възглавницата. — Тогава няма за какво да се тревожиш. Лека нощ.

Алексия беше потресена.

— Няма за какво да се тревожа? Теди, та той е убит!

— Точно така. Значи няма да те притеснява отново. Според мен това е добра новина.

— Защо си толкова циничен? — ядно попита Алексия. — Той не заслужаваше да умре. Просто беше болен. Объркан.

Теди въздъхна уморено.

— Виж, Алексия, този мъж те е заплашвал. Не може да очакваш от мен да харесвам хора, които заплашват живота на жена ми, нито да изпитвам съжаление към тях. Не съм такъв лицемер, че да демонстрирам фалшива скръб за някакъв непознат, само за да спася съвестта ти.

— Прав си. Извинявай. — Тя се наведе и го целуна по бузата. — Просто съм шокирана. Това е. Някога беше сладко момче.

— Също като Хитлер — находчиво отвърна Теди. — Опитай се да си починеш.

След няколко минути той захърка.

Стюардесата се приближи до Алексия.

— Да ви предложа нещо за ядене, госпожо министър? Може би плато със сирена или плодове? Казахте, че предпочитате нещо леко.

Алексия дойде на себе си. Теди беше прав. Случилото се с Били беше ужасно, но то слагаше чертата на положението. А не искаше ли тя точно това, дълбоко в себе си? Не че смъртта му бе по нейна вина или нейна отговорност. Колкото и да изглеждаше трагично, може би беше за добро.

Тя се усмихна на стюардесата.

— Бих предпочела сирене. Да не е синьо. И чаша силно кафе. Трябва да свърша много работа, преди да кацнем.

22.

Следващата година беше истински триумф за Алексия де Вер. С подема на британската икономика духът на нацията избуя като нарцис след дълга студена зима. Според проучване на агенция „Галъп“ Хенри Уитман бе най-популярният действащ премиер след Чърчил и кабинетът със задоволство черпеше от сиянието на славата му. А колкото до Алексия де Вер — нейната популярност не беше по-малка от тази на премиера.

Как се случи това? Само допреди две години Алексия де Вер бе една от най-мразените фигури сред редовите британски политици, препратка към старите времена на безсърдечен консерватизъм. Хората свързваха Алексия де Вер (ако изобщо мислеха за нея) с бунтовете в затворите и страховитото безкомпромисно правосъдие. Фактът, че беше червива от пари, че говореше високомерно и че се бе омъжила в семейство по-аристократично и от Уиндзорите, не й помагаше да спечели симпатиите на обикновените гласоподаватели. Но след година и половина на длъжност, до която никой, включително самата Алексия, не бе очаквал, че ще се добере, и въпреки първоначалните сблъсъци по имигрантския въпрос госпожа Де Вер бе успяла да спечели сърцата и мислите на британското общество с внушителния си замах. Хората оценяваха мерките, които предприе за заздравяване на полицията и за увеличаване на полицейското присъствие по улиците. Одобряваха закрилата й на болниците и либерализирането на образованието, подкрепата й за включване на родителите в образованието и закона й за домовете за възрастни хора. Да, Алексия де Вер беше сурова. Но освен това работеше упорито, ефективно и решително за съхраняването на британските ценности и институции. Ротвайлерът от миналото се бе превърнал в британски булдог. Враговете й можеха единствено да гледат и да се дивят.

А след като подписа и договора за изграждане на автомобилен завод на „Рено“ в Ист Мидландс, с което откри десетки хиляди нови работни места, Алексия получи покана на Даунинг Стрийт десет.

— Трябваше да те направя министър на външните работи. — Премиерът изпъна крака, докато икономът наливаше чай. — Французите те възприемат като истинско чудо. Много си популярна там.

— Е, за това не мога да знам — скромно отвърна Алексия. Никога не беше сигурна къде е точно спрямо Хенри Уитман. Колегите й от кабинета протестираха, че я подкрепя безрезервно, но Алексия често усещаше подводните течения на неодобрение зад усмивките му.

— Опитай шоколадовия кейк — покани я Хенри. — От Дейлсфорд. Божествен е.

— Благодаря, ще се въздържа. — Алексия се наслаждаваше на елегантните си мерки и това я мотивираше да овладява страстта си към сладкото. — Трябва да внимаваш да не те чуе Иън. Той добре се справя във външно министерство.

— Така е — призна Хенри. — Но никой не публикува грозноватата муцуна на Иън Джеймс на първа страница на „Фигаро“, ако трябва да съм точен.

Алексия се разсмя. Беше вярно, че нейната фотогеничност и безцеремонният й прям маниер й бяха спечелили популярност във Франция и я бяха превърнали в истински посланик на британското правителство. Но не си представяше, че Хенри Уитман я е поканил на Даунинг Стрийт десет, за да я ласкае.

— Има ли някаква специална причина за поканата ти?

— Нищо специално. — Уитман отпи глътка чай. Алексия усещаше изпитателния му поглед. Долавяше някакво недоверие, предпазливост, която не проумяваше. „Какво ли иска да знае? А каквото и да е, защо не ме пита направо?“ — Имаш ли някакви планове за лятото? Предполагам, ще се връщаш в Щатите.

Разговорът ставаше все по-странен. „Защо Хенри Уитман се интересува от ваканцията ми? Дали не се опитва да се отърве от мен?“

— Всъщност не, не и тази година. Ще останем в Англия. Това абсурдно тържество, което Теди организира в Кингсмиър, изисква повече работа от срещата на Г-7.

— А, да — кимна Хенри. — Тържеството.

Вече всички в Уестминстър знаеха, че онзи чаровен негодник, съпругът на Алексия де Вер, подготвя пищно празненство по повод тристагодишния юбилей на фамилията Де Вер в Кингсмиър, известно като едно от най-изисканите имения в Англия. Всички известни имена в европейската политика щяха да присъстват, както и много други известни личности от развлекателния бранш и бизнеса. Щеше да бъде нещо като бала на Елтън Джон „С бяла връзка и тиара“, без вулгарната част.

— Ти ще присъстваш, доколкото знам? — попита Алексия.

— Разбира се.

— С Шарлот?

Хенри Уитман сключи вежди.

— Естествено с Шарлот. Не обичам да ходя сам по обществени мероприятия, Алексия.

— Да, разбира се.

Ето пак тази студенина.

— Ще се върнем от Сицилия малко преди това, но определено ще присъстваме.

След кратко неловко мълчание премиерът зададе няколко учтиви въпроса за предстоящото пътуване на Алексия и Кевин Ломакс до Париж. Като министър на икономиката Кевин също имаше заслуги за сделката с „Рено“, но всички знаеха, че успехът се дължи на Алексия.

— Как вървят нещата между вас двамата напоследък? — попита Хенри Уитман.

— Добре — излъга Алексия. — Нормално. — Всички знаеха, че Кевин Ломакс иска главата й на кол, затова тя се учуди на въпроса на Хенри.

— Не очакваш проблеми по време на пътуването?

— Не, господин премиер. Никакви засега.

— Хубаво.

Хенри Уитман се изправи, с което даде знак, че странният им разговор е приключил. Но когато Алексия стигна до вратата, той се обади зад нея:

— Има още нещо, което бих искал да те попитам.

Алексия спря.

— Да?

— За началника на охраната ти. Доволна ли си от него?

Алексия го погледна изненадано.

— От Едуард? Напълно. Фантастичен е.

— Хубаво. — Хенри Уитман се усмихна. — Чудесно.

— Защо питаш?

— О, просто така. Просто гледам на вътрешното министерство като на кораб влекач, това е всичко. Проверявам дали в трюмовете всичко е наред.

Алексия повдигна вежди.

— Защо да не е?

— Няма никаква причина. Наистина. Не се хващай за думата. Просто искам да съм сигурен, че получаваш нужната подкрепа. Ако си доволна от сър Едуард Манинг, значи всичко е наред.

— Да, доволна съм от сър Едуард Манинг.

— Чудесно! — засмя се премиерът. — Тогава няма проблем.

— Никакъв, Хенри.

Пет минути след като Алексия напусна сградата, Хенри Уитман вдигна телефона:

— Аз съм. Току-що си тръгна. Мисля, че имаме проблем.

Майкъл де Вер вървеше по Броуд Стрийт в Оксфорд с енергична крачка и весело си свирукаше.

Колкото и да бе странно, през двете години, прекарани в Бейлиол, така и не бе забелязвал възхитителната барокова архитектура на Оксфорд, нито прословутите му „спящи кули“. Единственото, което си спомняше, бяха сухите лекции, дъждът и скучните вечери в „Олд Боар Ин“, с момичета, които му надуваха главата с празни приказки и които не искаха да бръснат космите под мишниците си. Но сега, като свободен човек — „Събития в Кингсмиър“ процъфтяваше, особено с предстоящото тържество, замислено от баща му, — Майкъл оценяваше всички достойнства на града. Точно този ден топлото слънце и цъфналите череши изпълваха улиците с оптимизъм и енергия. Подобно на всички университетски градчета, Оксфорд принадлежеше на младите. Докато вървеше край Ексетър и Юнивърсити Колидж, Майкъл се наслаждаваше на младостта и успеха в новото си начинание. Когато регистрираха фирмата си, Майкъл и Томи наеха офис в Оксфорд, за да си спестят високите наеми в Лондон. Сега, вече с осем служители на пълен работен ден и скъпите поръчки, които валяха, можеха да си позволят да се преместят, но никой от двамата не го искаше. Животът си беше много хубав и така.

Майкъл си погледна часовника. Дванайсет и петнайсет.

Не биваше да закъснява.

Беше се запътил към „Сан Доминго“, може би най-скъпия ресторант в Оксфорд, за да обядва с майка си. Щеше да плати сметката, а после да си я включи в графа „Представителни разходи“. Да имаш за клиенти собствените си родители си имаше своите преимущества. За негов ужас и удоволствие Алексия бе убедила Теди да позволи на него и Томи да организират тържеството в Кингсмиър. Щяха да им вземат много по-евтино от обичайното. Теди де Вер би получил инфаркт, ако Майкъл му покажеше тарифата, по която таксуваха богатите си клиенти от Лондон за подобни събития. Но пък това щеше да им донесе безценна репутация.

Томи, съдружникът на Майкъл, бе останал смаян от получения сутринта списък с поканените гости.

— Видя ли това? Мик Хакнал ще се върне на сцената, за да пее на живо, принцеса Майкъл от Кент ще произнася тостове, а Найджъл Кенеди току-що потвърди концерт за цигулка на терасата преди вечерята. И за всичко това трябва да благодарим на майка ти.

— Всъщност аз поканих Кенеди — поясни Майкъл. — Запознахме се миналата година на представянето на автобиографичната му книга.

Майкъл запомни забележката на Томи. Тристагодишният юбилей на Кингсмиър може и да беше идея на Теди, но благодарение на мощното обществено и политическо влияние на Алексия това щеше да се превърне в специално събитие за медиите. Благодарение на майка му списъкът с гостите беше като класация на стоте най-влиятелни личности на „Венити Феър“, с мъничко от блясъка на списание „Хелоу!“ за баланс. Хенри Уитман и съпругата му щяха да стоят рамо до рамо с френския президент и коронования принц на Испания. На друга маса Саймън Кауъл, Гуинет Полтроу и сър Боб Гелдоф щяха да споделят кафето след вечеря с вдовицата на херцога на Девоншър, Никола Хорлик и сър Гюс О’Донъл, бивш началник на държавната администрация в Уайтхол, известен с акронима ГОД7. Майкъл би се обзаложил, че ако Исус Христос беше жив, би отделил време в програмата си, натоварена с чудеса, за да дойде на лятното парти в Кингсмиър. В крайна сметка, щом беше достатъчно престижно за Матю Фройд и Елизабет Мърдок…

„Сан Доминго“ беше пълен както винаги, но Майкъл бе отведен до една голяма маса до прозореца, с гледка към реката и прочутия парк на Модлин Колидж. Едва успя да се настани и да си поръча бутилка сода, когато се появи Алексия, властна и бляскава в тъмнозеления си костюм — панталон и сако — от „Прада“ и блуза от кремава коприна, куфарче в едната ръка и блекбъри в другата.

— Скъпи. Отдавна ли ме чакаш?

— Изобщо не. Изглеждаш възхитително, както винаги, мамо.

Тя завъртя очи, целуна го по двете бузи и седна. Поръча си риба и зелена салата, без да отваря менюто. Майкъл избра обичайната пържола и картофки.

— Извинявай, че така съм се разбързала — каза Алексия, — но за съжаление…

— Ти винаги си забързана.

— Да. Утре пътувам за Париж с министъра на икономиката, който ме ненавижда. Не съм имала и секунда да прочета информация, а сега и баща ти настоява да прекараме вечерта в Оксфордшър.

— Защо?

— Според него със сестра ти трябва да прекарваме повече време заедно. Като че ли времето може да реши нещо.

През последната година Майкъл бе толкова зает с работа, че бе виждал Рокси много рядко, заради което се чувстваше виновен. В редките случаи, когато успяваше да се откъсне от бизнеса, отделяше всяка свободна минута за Съмър, колкото и да бе трудно. Съмър завършваше обучението си по журналистика в Нюйоркския университет, а Майкъл се подвизаваше на три хиляди мили разстояние в Оксфорд.

— Няма ли разведряване на фронта на Рокси?

— Все същото си е. Аз отварям врати, сестра ти ги затваря. — Алексия се усмихна, но Майкъл долови прикритата й болка.

— Дали наистина отваряш врати, мамо? — предпазливо попита той. — Понякога си много рязка с Рокси.

— Знам — въздъхна Алексия. — Толкова ме ядосва, че ми е трудно да се сдържам. Но наистина се опитвам. Не ми се иска да се отказвам от нея, Майкъл, но сякаш тя сама се е отказала от себе си.

— Знам — въздъхна и Майкъл.

— Но стига с тези глупости. Кажи ми ти как си, мили? Как върви подготовката за тържеството на баща ти?

— Чудесно, благодаря.

— Мога ли да ти бъда полезна с нещо?

— Не. — Майкъл отпи глътка вода. — Вече направи повече от достатъчно. Томи каза да ти предам, че ако някога ти омръзне да управляваш държавата, имаш гарантирано място при нас.

Алексия се разсмя високо.

— Колко мило от страна на Томи. Непременно да го поздравиш.

— Не трябва да се отказваш от Рокс — внезапно заяви Майкъл. — Виж колко по-добре сега са отношенията между нас с татко, отколкото бяха преди година.

— Съвсем не е същото.

— Донякъде е.

— Сестра ти никога няма да преглътне факта, че Андрю Бийзли я напусна. Дори, откровено казано, си мисля, че не иска да го направи. Понякога ми се струва, че й е по-удобно да е жертва, отколкото да е щастлива. — Алексия опита от рибата. — Това прекалено откровено ли е от моя страна?

Действително бе прекалено откровено, макар тази мисъл да беше минавала и на Майкъл. Рокси обичаше да е жертва, а Теди обичаше да се грижи за жертви. По някакъв откачен, перверзен начин трагедията устройваше и двамата.

Лицето на Майкъл помръкна.

— Мразя Андрю Бийзли. Толкова го мразя, че чак ме боли в гърдите.

Алексия се взря в сина си.

— Наистина ли?

— Да. Колко по-различно щеше да е всичко, ако Рокси никога не го беше срещнала. Не мислиш ли?

— Не — откровено призна Алексия. — Никога не мисля за миналото. Каквото било — било. Няма връщане.

— Значи не мразиш Андрю Бийзли? — с недоумение попита Майкъл.

— Да, не го мразя.

— А би било добре да го мразиш. Би било нормално.

Алексия се разсмя по-скоро от нерви, отколкото от изненада. Нещо в тона на Майкъл я притесни.

— Ти би ли искал да го мразя?

— Не. Просто казвам, че не бих те съдил, ако го мразиш. Някои хора са си лоши. Заслужават да страдат. Заслужават да умрат.

Настроението внезапно се промени. При нейното идване Майкъл сияеше. Сега изведнъж стана толкова студен, че Алексия потръпна. Същото чувство бе изпитала и на номер десет, когато Хенри Уитман така тайнствено я бе разпитвал за отношенията й със сър Едуард Манинг.

Дали Хенри не се бе опитвал да й каже нещо? Или пък Майкъл?

— Как е Съмър? — Алексия реши да смени темата с по-весела.

— Добре, струва ми се.

— Какво означава „струва ми се“? Ти не знаеш ли?

Майкъл притеснено почна да мачка салфетката.

— Не съм я виждал от няколко месеца, ако трябва да съм откровен. Тя е в Ню Йорк, аз съм тук. Не е лесно.

— Но не си ли говорите по телефона? По скайпа?

Майкъл уклончиво сви рамене.

„О, боже — помисли си Алексия. — Имаме проблем в рая?“ Надяваше се да не е права.

Отначало Алексия не споделяше особено ентусиазма на Луси Майър за обвързването на децата им. Но Съмър бе добра партия за Майкъл. Тя го бе укротила и го бе дарила със спокойствие и удовлетворение до степен, в която Алексия бе започнала да се надява, че децата им ще се оженят. Нямаше спор, че Съмър Майър щеше да е много по-приемлива снаха от пъстрия парад сервитьорки, модели и литовски „студентки“, с които Майкъл излизаше преди.

— Но още сте щастливи заедно?

— Ммм-хмм. — Салфетката вече беше на топка.

— И тя ще присъства на тържеството?

— Мм… да. Ще лети с Луси и Арни. Може ли да сменим темата?

— Разбира се.

Бърбориха приятно до края на обяда, шегуваха се с пълното обсебване на Теди от празненството в Кингсмиър и с великата фамилна история на Де Вер. Докато дойде време Алексия да си тръгва, странното настроение на Майкъл се бе изпарило. Прегърна я с обичайната закачлива усмивка.

— Значи утре — Париж?

— Утре — Париж — въздъхна Алексия. — Не помня кога за последно съм имала толкова много работа.

— Така ли? — Майкъл се усмихна. Майка му бе фанатично амбициозна работохоличка от деня на раждането му, а и сигурно много преди това.

— Виж, мамо, държа на това, което ти казах за Рокси. Не губи надежда. Дълбоко в себе си тя те обича. Знам, че е така.

Алексия го целуна по бузите.

— Мило момче.

Излезе от ресторанта, без да поглежда назад.

Търговските преговори в Париж бяха обичайно скучни, поне когато се провеждаха сутрин. Във Франция всички пиеха вино на обяд, така че следобедните срещи бяха малко по-поносими за повечето участници. За съжаление Алексия беше въздържателка — понятие толкова чуждо на парижките домакини, че се бе превърнало в централна тема за обсъждане.

— Но сигурно пиете вино вечер, мадам?

— Не, не. Аз не пия.

— A, oui, je vois. Не пиете на работа. Разбирам. Това е британски обичай, n’ést-ce pas?

— Всъщност изобщо не пия алкохол.

— Съжалявам. Не разбирам.

— Не обичам.

— Не обичате?

— Не обичам алкохола.

— Ah, d’accord. Но ще пийнете глътка „Шато Латур“, нали? Това не е алкохол, мадам. Това е изключително вино.

Алексия беше повече от сигурна, че зад слуха, че тя не пие, защото е била алкохоличка, стои Кевин Ломакс. Но последното, което би искала, бе да бъде въвлечена в мърлява битка с Кевин, затова го подмина. Деловите срещи с Ломакс бяха в най-добрия случай стресиращи и алкохолът нямаше да помогне. Имаше облекчение само ако успееше да избяга за няколко часа. Докато министърът на търговията и индустрията обикаляше офисите на „Рено“ и се наслаждаваше на déjeuner de bienvenue8 сам, Алексия се бе освободила за бърз пазар по авеню Монтание. Без съмнение останалите преговарящи щяха да са доста пийнали, когато се върнеше в заседателната зала. Дразнеше се, че на следобедните заседания се постига толкова малко, но се опитваше да се съсредоточи върху настоящото си занимание: да избере рокля за Рокси. Консултантите в „Кристиан Диор“ бяха все мъже, издокарани в безупречни тъмни костюми като икономи от деветнайсети век, и всички бяха овладели изкуството на деликатното обслужване.

— С какво мога да ви помогна, мадам? Търсите нещо делово или нещо за вечерта може би?

— Всъщност искам нещо за дъщеря си — отвърна Алексия. — Подарък.

Бе взела присърце съвета на Майкъл и реши да положи повече усилия по отношение на Рокси. Тъй като комуникацията — лична и емоционална — никога не беше била нейна силна черта, Алексия реши, че ще започне с някакъв жест за примирие. С подарък.

— Мадам, имаме класически копринени шалове, разбира се. Много шик, много красиви. А и новата ни колекция от sac-a-mains9 пристигна току-що.

— Мислех си по-скоро за рокля. Предстои ни градинско тържество и дъщеря ми би искала да изглежда по най-добрия начин. Носи моя размер.

— И сигурно е красива като вас — галантно отбеляза мъжът.

Едно старо познато чувство прободе Алексия, но тя побърза да го заглуши. Не можеше да се понася заради ревността си от младостта и красотата на дъщеря си. Но независимо от всичко тя винаги искрено бе обичала Роксан.

Плеснаха ръце, щракнаха пръсти и за миг Алексия се озова сред море от фини тъкани, памук, тюл, коприна, кадифе и дантела във всевъзможни форми и цветове.

Отдавна не бе излизала по магазините за дрехи. Напоследък поръчваше всичко от „Нет-а-порте“ или поръчваше на личната си асистентка какво да й донесе. Беше забравила какво удоволствие носи да влезеш в такъв магазин.

Освен това бе забравила и колко неприятни могат да са американците, особено в чужбина. В съседната пробна някаква много шумна и много груба жена с тексаски акцент викаше на съпруга си да изключи айпада си и да й обърне малко внимание.

— Кълна се в бога, Хауи, ако моментално не изключиш това нещо, ще изхарча толкова много пари тук, че няма да ти останат и за такси до „Джордж Пети“. — Алексия се бе отървала от американския си акцент преди четирийсет години и се дразнеше, когато го чуеше, като бивш пушач от цигарен дим. Очевидно тази жена искаше да покаже на всички, че двамата с „Хауи“ са отседнали в най-скъпия хотел в Париж.

— Би ли си затворила проклетата уста, Лорийн? — грубиянски отвърна съпругът й. — Опитвам се да чуя новините.

— Можеш да ги чуеш и в хотела. Аз пък се опитвам да купя нещо.

— Имам предвид истински новини, а не някакви си френски комунистически бръщолевеници.

Оказа се, че „истинските новини“ са от „Фокс“, медийния канал, който Алексия най-малко понасяше. Но тя, както и целият магазин, скоро бяха оглушени от звука, идващ от айпада на Хауи — той го бе надул докрай, за да покаже на жена си кой командва.

Служителите на „Диор“ бяха безупречно учтиви, както винаги.

— Господине, опасявам се, че ще трябва да ви помоля да го изключите.

— Няма да стане, Пиер — сопна се тексасецът. — Ще си слушам новините, и точка. Имаш ли представа колко пари съм похарчил в магазина ви през последните четирийсет и осем часа?

— Не, господине, нямам.

— Повече, отколкото ти изкарваш за година. Аз ти плащам скапаната заплата, Пиер, така че ми се разкарай от главата.

— Хауи! Престани да се държиш като простак и ми помогни да си избера рокля.

Докато семейната кавга продължаваше, Алексия, без да иска, се заслуша в новините. Американският президент бе произнесъл реч през първия ден от посещението си в Израел. Америка отново бе увеличила разходите си за въоръжаване, за трето поредно тримесечие. „Грешка“, помисли си Алексия. Еврото беше поевтиняло спрямо долара. Някакъв енергичен бизнесмен републиканец от Маями се бе кандидатирал да участва в изборите през следващата пролет. Но последното съобщение, добавено някак между другото от говорителя, спря дъха на Алексия.

— Обезобразеното тяло на млада жена бе открито вчера сутринта на брега на Джърси. Жената е идентифицирана като Дженифър Хамлин, двайсет и две годишна секретарка от Куинс, Ню Йорк.

Дженифър Хамлин!

Името прониза Алексия като предупредителен сигнал. Умът й се върна година назад и тя си спомни случилото се на площада пред парламента — как Били Хамлин я бе нарекъл Тони, как я бе молил да го приеме. Алексия още чуваше гласа му, сякаш в момента стоеше до нея: „Тони, моля те! Става дума за дъщеря ми. Моята дъщеря!“

„Беше уплашен, много уплашен за дъщеря си и се нуждаеше от помощта ми, а аз му обърнах гръб. И сега дъщеря му е мъртва. Убита, също като горкия Били“.

Явно я измъчваше чувството й за вина. Можеше да е някоя друга Джени Хамлин, нали? Изобщо да не е дъщерята на Били. Но дълбоко в себе си тя знаеше, че такова съвпадение е почти невероятно. Спомни си досието на Били Хамлин, приготвено от Едуард Манинг. Там пишеше, че Били има само една дъщеря — Дженифър. Семейството беше от Куинс. „Какво ли искаше да ми каже Били за дъщеря си? Какво не успях да чуя заради прекаления си страх и егоизъм? Дали не можех да я спася? А може би и двамата?“

Върна роклята на консултанта и излезе от магазина. Не беше на себе си.

Обади се по телефона.

— Дъщерята на Били Хамлин е била убита.

От другата страна на линията сър Едуард Манинг не показа никаква емоция.

— Разбирам.

Точно така бе реагирал и след като Били Хамлин бе открит мъртъв предишната година и полицията приключи случая, без да открие нито един заподозрян. Хладнокръвно. Сдържано. С безразличие. Донякъде точно това очакваше от него Алексия, това искаше. И все пак, необяснимо защо, това я притесняваше.

— Ще наредите ли нещо, госпожо министър?

— Да. Събери ми цялата информация по случая. Цялата. Свържи се с американската полиция, с държавния департамент, с ФБР. Не ме интересува как ще стане това, не ме интересува кой ще знае. Искам докладът за убийството на Дженифър Хамлин да е на бюрото ми, като се върна в Лондон.

— А ако хората питат защо британското министерство на вътрешните работи толкова се интересува от разследването на някакво американско убийство?

— Кажи им да си гледат работата.

И затвори. Трепереше. Изведнъж търговските преговори и тъпото лятно парти в Кингсмиър загубиха всякакво значение. Единствената й мисъл бе за Били Хамлин и бедната му дъщеря. Миналото й отново изплува и я обсеби. Но този път не можеше да го пренебрегне. Не можеше да зарови главата си в пясъка и просто да се скрие. Умираха хора. „Дали заради мен?“

Същата вечер Алексия де Вер хвана „Евростар“ до Лондон с лошо предчувствие в душата.

Роксан де Вер така и не получи жеста на примирие.

23.

Луси Майър седна на края на леглото и започна внимателно да разопакова куфара си.

— Защо правиш това? — попита я Арни. — Ще се обадя на рецепцията да пратят камериерка.

— И да ми пратят някоя непохватна източноевропейка да ми омърля шедьовъра на Алая? Не, благодаря — отсече Луси. — Ще се справя сама.

Арни се разсмя. Удивяваше го, че дори тук, в свръх луксозния лондонски хотел „Дорчестър“, в най-скъпия апартамент, който бе наел, съпругата му бе все така недоверчива към чужденците. След толкова години брак Арни се бе научил да се отнася към странностите на Луси с чувство за хумор. От друга страна, като финансист, който прекарваше половината от живота си в контакт с други култури, той недоумяваше защо съпругата му проявява такова упорито тесногръдие към всичко европейско. Според Луси Майър ако нещо не беше направено точно като в Америка, значи не струва.

Семейство Майър бе пристигнало заради лятното парти в Кингсмиър следващата седмица. Всички съседи в Пилгрим Фарм знаеха, че Теди и Алексия ще пропуснат ваканцията във Винярд тази година заради някакво тържество в Англия. Но чак когато кацнаха в Лондон Луси и Арни осъзнаха на какво високо ниво ще е събитието. Британският премиер и съпругата му Шарлот се връщаха специално от почивката си в Сицилия, за да присъстват. Всички английски вестници публикуваха снимки на знаменитости от цял свят, правени от папараци, които се събираха в Лондон като гълъби заради забележителния министър на вътрешните работи на Великобритания. Много от гостите прекарваха първата си вечер в „Дорчестър“, за да превъзмогнат часовата разлика и да избегнат любопитните погледи. Луси вече бе мярнала долу на бара принца на Монако Алберт, а испанският премиер и съпругата му чакаха след тях, за да се регистрират. „Точно до нас!“ — както развълнувано написа Луси в страницата си във Фейсбук.

— Надявам се Съмър да си е избрала достатъчно официален тоалет — вайкаше се Луси, докато заканваше дългата си до земята сребриста рокля в гардероба. — Помниш ли миналата Коледа, на вечерята с журналистите в Белия дом? Появи се с къса рокля! — И несъзнателно повдигна едното си рамо.

— Съмър винаги изглежда великолепно — каза Арни Майър. — Освен това Майкъл е организаторът на това събитие, доколкото разбрах. Сигурен съм, че я е информирал за стила на облеклото.

— Надявам се — притеснено отговори Луси. — Въпреки това мисля да отскоча до „Хародс“ преди пристигането й и да подсигуря някоя и друга дреха, за всеки случай.

— Някоя и друга? — подкачи я Арни. — Дали не е по-разумно да купиш всичко на етажа, скъпа? Не бива да оставяш нищо на случайността.

— Смей се, колкото си искаш — Луси грабна златистата си чантичка на „Шанел“ от масата до вратата, — но е изключително важно една жена да изглежда както трябва на такива събития.

— Знам, скъпа.

— Да не забравяме, че Съмър ще присъства като потенциалната снаха.

Арни Майър завъртя очи.

„Как ще забравим?“ Със сватбената треска на Луси изобщо нямаше такава вероятност.

Съмър Майър чакаше багажа си на лента номер осем.

Чакаше.

И чакаше.

Накрая отиде до гишето за обслужване на пътници.

— Сигурни ли сте, че всичко от самолета е свалено?

— Да, госпожице. Пазите ли номера на багажа си? Би трябвало да е на гърба на билета ви.

Съмър почна да рови в чантата си. Както винаги вътре беше пълна бъркотия — гримове, химикалки, недоядени десертчета и листчета хартия с идеи за бъдещи статии. Но бордната карта я нямаше.

— Сигурно съм я изпуснала в самолета.

Служителят прояви разбиране, записа описанието на немаркирания куфар („черен“ и „голям“). Но и двамата знаеха, че ще е истинско чудо да се намери. Изтощена и сразена, Съмър хвана първия експрес от Хийтроу до Лондон и потъна в седалката до прозореца почти разплакана.

„Какво ми става, по дяволите? Трябва най-после да се стегна!“

За страничния наблюдател отговорът бе очевиден. Тъмните сенки под очите й и нездраво бледата й кожа издаваха, че Съмър не е спала много през последния месец. Програмата й по журналистика в Нюйоркския университет беше натоварена и налагаше наваксване нощем и дълги часове лекции, както и да седи закована на стажантското си място в „Поуст“. Но истинската причина за безсънието й беше по-различна.

Майкъл се държеше странно вече от месеци. Отначало, когато това започна, малко след Коледа, Съмър го бе отдала на напрежението в работата. „Събития в Кингсмиър“ все още беше нова фирма и Майкъл и Томи се трепеха като роби да я вдигнат на крака. Често това означаваше изтощителни пътувания — тържество в Кейптаун, после в Лондон или Париж, от там в Ню Йорк. Работеха с малко персонал, караха на адреналин и еспресо, така че не беше чудно, че Майкъл нямаше много време за романтични преживявания.

Положението се усложняваше и от разстоянието помежду им. Съмър си имаше своите ангажименти в Ню Йорк, своите мечти и амбиции. Не можеше постоянно да хвърка до Англия, за да играе ролята на малката женичка на Майкъл де Вер. И все пак променливото поведение на Майкъл подсказваше още нещо. Трудните телефонни разговори, отменените полети, странните изблици на раздразнение, когато бяха заедно, последвани от сълзливи пристъпи на разкаяние. Дали заради женската си интуиция, или поради журналистическия си нюх, но Съмър Майър знаеше, че става нещо, нещо, което Майкъл премълчава. И не беше нужно да си Айнщайн, за да проумееш какво.

Майкъл де Вер си беше женкар. Още като юноша имаше цяла колекция приятелки, които постоянно сменяше. Съмър беше наясно с това, но бе решила да си затвори очите. Беше глупачка и си мислеше, че той ще се промени. И още по-лошо — беше очаквала, че тя ще го промени. Какво клише!

Предишния ден, точно преди тя да тръгне към летището, той й се бе обадил.

— Знаеш ли, защо не останеш с вашите в „Дорчестър“ първите една-две вечери? Аз ще съм затрупан с последни приготовления. Ще ти е по-забавно, отколкото да висиш в апартамента ми в Оксфорд, докато съм на работа.

Съмър се бе съгласила — какво друго й оставаше, — но вътрешно сърцето й се късаше. С Майкъл не се бяха виждали от месеци. И вместо да брои минутите до срещата им, той я отблъскваше.

„Ако е променил намеренията си, защо не поиска направо да скъсаме? Защо удължава агонията?“

Заради това мразеше Майкъл, а още повече себе си, защото не й стигаше смелост да постави въпроса. Не знаеше кога, защо или как се бе случило, но тя се бе влюбила до полуда в Майкъл де Вер и се чувстваше безпомощна като коте, хвърлено в езеро.

— Следваща спирка Лондон, Виктория. Влакът е дотук.

Дали връзката между Съмър и Майкъл щеше да приключи на тържеството в Кингсмиър? Или преди това?

Не можеше да понася тази мисъл.

Майкъл де Вер беше в лошо настроение.

— Не ме интересува, Аджай, разбираш ли? Рамката трябваше да е тук още вчера — крещеше той в уоки-токито и крачеше нервно из имението на родителите си като озверял от глад тигър. — Седя тук, затрупан с цветя за сто бона, с огромно платнище, с което можеш да покриеш Кралския флот, топяща се ледена скулптура, доставена два дни по-рано, а нямам шибаната маркиза. Няма да ви платя нито стотинка, ако не сте тук до един час.

Имението Кингсмиър изглеждаше приказно през юни — същинско зарево от ябълкови цветчета и ухаещи цветя. Към шест часа къщата се изпълваше със златистото сияние и меката топлина на късното следобедно слънце. Теди се бе завъртял навън по-рано през деня, без изобщо да разбира как точно вървят приготовленията. Видя огромен брой стройни млади хора, които се щураха насам-натам със сребърни прибори, порцеланови съдове, балони и какво ли още не. С много резерви бе поверил на Майкъл и Томи организацията на такова престижно събитие, в което бе заложена честта на рода Де Вер. Но момчетата бяха проявили изключително усърдие. Появиха се в имението още призори, за да контролират доставката на специалните химически тоалетни, и изобщо ловко управляваха целия процес.

Майкъл се усмихна на баща си и му махна уверено. Теди нямаше ни най-малка представа, че всъщност това е махане на удавник. Оставаха по-малко от седемдесет и два часа до пристигането на първите важни гости на майка му, а Майкъл стоеше насред градина, пълна с работници, храна и декорации, а тентите още ги нямаше. Междувременно Алексия се бе върнала от Париж пребледняла като платно, веднага пое към Лондон и не си правеше труда да връща обажданията на Майкъл. А Рокси бе по-напрегната от всякога заради приближаването на вечерта, когато щеше да бъде обект на внимание. Отгоре на всичко Съмър бе кацнала в Англия същия ден и естествено очакваше неговото внимание.

Майкъл си мислеше: „Какъв страхливец съм. Трябва да съм откровен с нея, а не просто да я отблъсквам без никакво обяснение“. Но и без това стресът му идваше в повече. Колко странно чувство — да копнееш за някого и същевременно да се ужасяваш от срещата. Работата беше сериозно оправдание.

Мобилният му звънна. Майкъл прочете съобщението, ухили се и си погледна часовника.

— Нещо много сме се разбързали? — подкачи го Томи Лайън, неговият съдружник и най-добър приятел. — Надявам се, не се готвиш да духнеш.

— О, я стига. От нощес съм тук — отвърна Майкъл.

— С пагодата ли се занимаваш? Да, видях. Явно си копал дупка и си наливал бетон на лунна светлина. Изглежда великолепно, между другото.

— Ха-ха.

„Пагодата“, както я нарече Томи, щеше да е в центъра на голямото тържество. Теди де Вер бе поръчал да се построи павилион с колони в гръцки стил в близост до езерото, но проектът не беше осъществен по всевъзможни причини — от лошо дрениране до потъващи основи. Накрая Майкъл се зае с този въпрос. Късно през деня бе принуден да намери спешно решение, като заля с бетон недовършения фундамент. С малко късмет, бетонът щеше да изсъхне до следващия ден. После ландшафтните архитекти щяха да доставят големи маслинови дървета в саксии, щяха да ги окичат с фенерчета и ето ти флорентинска градина.

— Няма да се бавя — увери Майкъл Томи. — Четирийсет минути. Най-много час.

— Само толкова ли й отделяш напоследък? — пошегува се Томи. — Горкото момиче. Която и да е, съчувствам й.

Майкъл направи гримаса.

— Просто ме покрий, става ли?

— Дадено. А ако приятелката ти цъфне и пита къде си?

— Няма. Тя е в Лондон. На покупки.

Томи Лайън се загледа след приятеля си, който се метна на новия си мотор „Дукати“ и отпраши по алеята. Някой ден дивотиите на Майкъл щяха да му изиграят лоша шега.

Томи Лайън не разбираше как изобщо се справя.

Арни Майър бе запазил маса за трима в „Скалини“. Спагетите „ала вонголе“ бяха най-добрите в Лондон, можеше да се поръча бутилка „Санджовезе“, а втората е безплатна, а и беше достатъчно близо до „Хародс“, така че Луси можеше да демонстрира новия си вечерен тоалет от „Марк Джейкъбс“, без да се налага да се връща до хотела. Арни знаеше, че Съмър ще е уморена и гладна след полета, затова резервира масата за седем и половина.

Заради обикалянето по магазини и забележителности Арни Майър не бе прекарал повече от пет минути с жена си, откакто бяха пристигнали в Лондон, и очакваше вечерята с нетърпение. А присъствието на Съмър беше приятен бонус.

— Обичайната ви маса ли, господине?

— Да, ако обичате, Джакомо.

Арни се усмихна. Не беше идвал в „Скалини“ повече от пет години, но тези хора умееха да обслужват.

— И джин с тоник, докато чакам дамите.

— Разбира се, господин Майър.

Арни Майър обичаше Англия. Беше доволен, че дойдоха, радваше се, че Теди де Вер го бе придумал. Само да се появяха и двете му любими момичета и вечерта щеше да е направо съвършена.

Влакът забави и Съмър се събуди. Нима вече бе минал цял час? Кестенявата й коса беше мазна, сплескана и залепнала за бузата, а на рамото на тениската й се виждаше изключително неприятно петно от лиги.

Копнееше да си вземе душ и да се преоблече, да се намъкне между колосаните чаршафи и да спи цяла година. Вместо това трябваше да бъде в известен италиански ресторант след само петнайсет минути. Заради изгубения багаж не можеше да се преоблече в тоалетните на гарата. Точно сега дори една чиста тениска и малко парфюм бяха истински лукс.

Само да можеше да се откаже от тази вечеря. Но знаеше какво би казал баща й, ако се измъкне: „Ти Майър ли си, или мишка?“ Като си представи смешното изражение на Арни и тона му, тя се разсмя, а после заплака.

„Наистина трябва да се стегна“.

Луси Майър пристигна в „Скалини“ задъхана и с торби, пълни със скъпи дрехи.

— Съжалявам, че закъснях. — Целуна Арни по бузата.

— Наистина закъсня.

— Знам, скъпи. Май малко се поувлякох. — И му се усмихна невинно.

Арни преглътна раздразнението си. Не знаеше как се справя Теди де Вер, след като постоянно чака жена си и свири втора цигулка. Вероятно беше светец. Е, поне Алексия имаше по-сериозно извинение от съпругата му.

— Къде е Съмър? — попита Луси, без да обръща внимание на лошото настроение на съпруга си.

— Ти ми кажи. Виждам, че е наследила точността от майка си.

— Сигурна съм, че ще дойде всеки момент. Защо не си поръчаме някакъв ордьовър, докато чакаме? Това търчане по магазините ме изтощи.

„Точно така. Светец.

Истински светец“.

Съмър закъсняваше.

Секретарката, която й бе обяснила как да стигне до ресторанта, или се беше объркала, или нарочно я бе пратила за зелен хайвер, защото ресторантът изобщо не беше „на две крачки“ от гарата. Никой от минувачите, които попита, не бе чувал за него, въпреки настояването, че е „много известен“.

Най-сетне, почти в девет, тя се озова пред вратата. Заведението изглеждаше по-скоро уютно, отколкото скъпо. Виждаше се меката светлина на свещите, а през отворените прозорци се носеше апетитният аромат на чесън и трюфели. Приятната атмосфера вътре се допълваше от приглушен смях и разговори.

„Само и аз да можех да се отпусна така. Но щом вече съм тук, трябва да го постигна“.

Съмър залепи усмивка на лицето си, вдигна високо глава и влезе. Веднага забеляза масата, приближи се и седна.

— Съмър! Ка… какво правиш тук?

Кръвта от лицето на Майкъл се отцеди като вода в канала.

— Мисля, че трябва да поговорим, Майкъл. Какво ще кажеш?

Арни Майър затвори.

— Е, поне всичко е наред. Тя е в Оксфорд с Майкъл.

Луси облещи очи.

— В Оксфорд? Някакво ново развитие ли е това? Защо не ни каза?

— Защото е на двайсет и три и защото за нея нуждите на другите са като досадна винарка.

Луси се разсмя.

— Предполагам си прав. Каза ли… имам предвид, мислиш ли, че всичко между тях е наред?

Арни завъртя очи.

— Кой, по дяволите, би могъл да знае? Каза, че „обсъждат положението“, каквото и да означава това. Искаш ли тирамису?

Луси знаеше, че не трябва, особено ако искаше да влезе в роклята си в събота. Но количката с десертите изглеждаше така примамлива. А пък и бе имала толкова изтощителен следобед.

— О, давай. То се видя. — Намигна на съпруга си. — Веднъж се живее.

Съмър лежеше в обятията на Майкъл и се чувстваше като глупачка. Когато секретарката от Кингсмиър Сара й бе казала, че Майкъл имал резервация в „Били“ в Оксфорд в осем — маса за двама, — Съмър бе убедена, че той ще се среща с друга жена. Внезапно й щукна да се метне на първия влак от Падингтън и реши да го спипа, но след като пристигна в ресторанта, откри Майкъл сам.

— Къде ти е човекът? — саркастично попита тя.

— В тоалетната.

— Ясно. Тогава, с твое позволение, ще почакам. Умирам от любопитство да се запозная с нея.

— Така ли?

Майкъл изглеждаше по-скоро объркан, отколкото притеснен. И тя скоро разбра защо. Другият човек се оказа изключително чаровен мъж — индиец. Аджай Сингх беше на около петдесет, миришеше леко на терпентин и беше един от най-важните доставчици на Майкъл и Томи.

— Нали ти обясних, че трябва да работя тази вечер — каза Майкъл по-късно, когато двамата вървяха към апартамента му. Беше приказна нощ в Оксфорд — топла, безоблачна, небето бе обсипано със звезди като светулки. Млади двойки минаваха край тях в тъмнината и недалеч камбанният звън на катедралата Крайстчърч отмери полунощ както винаги през последните осемстотин години.

— Да, обясни ми. — Съмър го хвана за ръката. — Но толкова исках да те видя. Не се ли радваш, че дойдох?

— Още не си дошла. — Той я дръпна към себе си и я целуна страстно. От месеци не бе усещала у него такова желание и се бе страхувала, че това е далечно минало. — Но и това ще стане.

И Майкъл удържа на думата си. По-късно се любиха страстно, диво и красиво, както го бяха правили предишното лято. От едно негово докосване Съмър усети как умората я напусна и потиснатото й настроение отпреди няколко часа се изпари като дъждовни капки на слънце.

„Всичко е само плод на фантазията ми. Няма нищо нередно. Просто е бил претрупан с работа, а и ни дели цял океан. Сега, щом сме заедно, всичко ще е наред“.

Тя лениво се протегна и погали Майкъл по гърба.

— Напрегнат ли си за събота вечер?

— Напрегнат? Направо съм ужасен. Днес Томи каза нещо велико. Каза, че все едно чука таралеж. При мен е същото.

Съмър се разсмя. Беше смешно и също такова облекчение, че отново са си Съмър и Майкъл, а не мнителните непознати, в каквито се бяха превърнали.

— Ще го запомня. Мога да го използвам в някоя политическа статия в „Поуст“: Сенатор Боунлоу „чука таралеж“ на предварителните избори в Айова. Да, харесва ми. Мисля, че ще има успех. А родителите ти? Спокойни ли са?

— Майка ми да. Тя винаги е спокойна.

Дали си въобразяваше, или долови в гласа на Майкъл леко раздразнение?

— А Теди?

— Във въображението на баща ми това тържество е само за семейната чест. Триста години семейство Де Вер в Кингсмиър. Той се интересува главно от това. Не мисля, че му отдава друго значение, например за кариерата на мама. Имам предвид, че всички идват заради нея. На никой не му пука за фамилното дърво на рода Де Вер.

Без много да се замисля, Съмър измънка:

— Мислех, че тази вечер си с друга жена. Мислех, че ще те разоблича.

— О? — Майкъл се намръщи. — Затова ли дойде?

Съмър кимна и прехапа устна в опит да сдържи сълзите си.

— Съжалявам. Просто всичко между нас беше… беше така странно напоследък. Чувствах, че се отчуждаваме.

Майкъл допря пръст до устните й.

— Шшшт. Няма да говорим за това. Аз също съжалявам. Обичам те.

Целунаха се отново. Съмър се почувства зашеметена от облекчение, сякаш бе сдържала дъха си от половин година и накрая бе успяла да поеме глътка въздух. Когато най-сетне се отделиха, каза:

— Не искам да имаме тайни един от друг. Искам да се опознаем напълно.

— Не мисля, че е възможно.

Съмър повдигна вежди.

— Не мислиш, че е възможно да сме откровени?

— Само донякъде — отвърна Майкъл. — Всеки си има своите тайни, не е ли така?

— Така ли било? — Съмър започваше да се чувства неловко.

— Да, така е. Но не е задължително това да е лошо. Тайните могат да са бреме. Имам предвид, когато ги научиш. Тогава няма връщане назад. Не можеш да се откажеш от това, което знаеш. Неведението, в което си живял преди, изчезва. Не бива да причиняваш това на някого, освен ако не се налага. Особено на хората, които обичаш.

Съмър се изправи.

— Е, сега вече взе да ме плашиш. Искаш нещо да ми кажеш ли, Майкъл?

— Не! Тъкмо в това е проблемът. Няма нищо.

— Добре, тогава нещо, което не искаш да ми кажеш? Нещо особено?

— Изобщо не трябваше да започвам, нали? — Той неуспешно се опита да го обърне на шега. — Виж, наистина, тревожиш се неоснователно. Няма нищо общо с нас. Разбираш ли?

— Разбирам — уморено отвърна Съмър.

— Говоря напълно хипотетично. Да кажем, знаеш някоя тайна. Нещо лошо, което е направил някой друг.

— И какво?

— Искам да кажа нещо, ама наистина лошо. И да кажем, че обичаш човека, на когото си причинил това.

— Но нали не говорим за нас?

— Не говорим за нас. Ти би ли казала тайната на човека, когото познаваш? Би ли казала направо?

Съмър се замисли.

— Зависи от човека. И от тайната.

— Това не е отговор.

— Е, а твоето не беше въпрос! Това е гатанка! Добре де, ще ти отговоря. Следвай вътрешния си глас. Постъпи така, както ти подсказва интуицията.

Майкъл се обърна и я погледна. Сенките под очите й бяха по-тъмни и по-широки от обикновено. Изглеждаше уморена — „Дали е заради мен?“ — но въпреки това — толкова красива. Бе забравил този факт.

„Какъв идиот съм. Пълен идиот“.

— Знаеш ли какво ми подсказва вътрешният глас? — попита той.

— Какво?

Той се захили и се търколи върху й.

— Ето това.

Беше доволен, че Съмър бе дошла в Оксфорд. А още повече се радваше, че бе решила да го изненада в ресторанта, а не в апартамента му няколко часа преди това. Щеше да е истински филм на ужасите. За момент го завладя чувство за вина, но той го заглуши. Станалото — станало. Само веднъж да приключи с това шантаво тържество, щеше да се съсредоточи повече върху Съмър, щеше да й се реваншира за лошото си поведение.

А колкото до тайните му — щеше да си ги отнесе в гроба.

24.

Най-сетне настъпи денят на лятното тържество в Кингсмиър. Алексия де Вер се събуди призори след поредната неспокойна нощ. Отиде до банята на пръсти, за да не събуди Теди, и погледна отражението си в огледалото. Насреща й стоеше пълна развалина. Сиви кичури напираха изпод русата коса, кожата й изглеждаше суха, спечена и състарена като стара италианска паста, а дълбоките бръчки около очите и устата издаваха изтощение и стрес.

Така нямаше да стане.

Тя включи блекбърито си и изстреля светкавично съобщение до секретарката си, Маргарет, да изпрати фризьор, козметик и гримьор в къщата в ранния следобед. Сър Едуард Манинг организираше политическия живот на Алексия, но в личните й дела Маргарет Френч беше дясната й ръка. След като се обади, Алексия плътно се загърна в кашмирения си халат и слезе в офиса си.

— Добро утро, мадам. Рано сте станали. Да ви донеса ли кафе?

Бог да благослови Бейли. Добри икономи се намираха все по-трудно, но техният в Кингсмиър беше самото съвършенство.

— Да, Бейли, ще е чудесно. И да е много силно, с топло мляко и подсладител. И малко печени ръжени филийки.

— Леко прегорели, мадам. Знам как ги обичате.

Колко беше хубаво, че си е у дома, където малките ритуали имаха огромно значение, а важните житейски ценности никога не се променяха. След командировката в Париж и разтърсващия следобед в „Диор“, когато научи за убийството на Дженифър Хамлин, Алексия имаше чувството, че светът — нейният свят — е полудял. С всеки ден програмата й в министерството ставаше все по-натоварена. Среща с комисия по образованието тук, откриване на болница там, изявления за какво ли не — от неадекватни присъди за терористи до все по-спорните и непопулярни споразумения за екстрадиция с Америка. Но през цялото време някъде дълбоко в съзнанието й я преследваха две съдби — на Били Хамлин и на дъщеря му. Когато се хранеше или когато беше в тоалетната, или спеше, или включваше телевизора, Алексия непрекъснато виждаше Били. Преследваше я като духа на Банко, настояваше за вниманието й, за справедливост.

„Търсех те заради дъщеря си.

Защото имах нужда от помощта ти.

А ти ме отблъсна“.

Нямаше ден, в който вината да не я мъчеше — беше се загнездила в сърцето й като просяк, който чука на вратата и моли милостиня. „Толкова много дължиш на Били Хамлин, а му даде толкова малко“. И всеки път с огромно усилие на волята тя потискаше това чувство. Греховете от миналото бяха грехове на Тони Джилети, а Тони Джилети бе мъртва. Сега тя беше Алексия де Вер — любяща съпруга, всеотдайна майка и отдаден на страната си политик. Не беше убила никого. Нямаше вина за случилото се.

С вината може би се справяше, но с любопитството не успяваше и скоро то се отприщи с пълна сила. Кой бе убил Били и Дженифър Хамлин и защо? Бяха ли свързани двата случая, имаха ли общо с нея, или бяха случайни прояви на насилие, два изолирани жестоки инцидента в жесток свят? Но по-важното бе дали е направено всичко възможно убиецът или убийците да бъдат изправени пред правосъдието. Като политик Алексия де Вер закриляше жертвите на насилие, настояваше за още по-сурови наказания за онези, които тероризираха по-слабите като Били и Дженифър Хамлин.

Тони Джилети не бе помогнала на Били Хамлин, когато бе имал нужда от нея. Но може би Алексия де Вер можеше да използва влиянието си и да му помогне този път…

Кафето и печените филийки пристигнаха. Ободрена, Алексия извади от куфарчето си доклада, който сър Едуард Манинг бе събрал за Дженифър Хамлин. Едуард наистина бе надминал себе си този път — беше потърсил съдействието на ФБР и Интерпол. Беше разговарял с журналисти от Ню Йорк, ловко и настървено като невестулка се бе хвърлил в море от неофициална информация, беше я отсявал и претеглял, за да представи само най-надеждните, доказуеми факти на министъра на вътрешните работи. Както винаги Алексия бе впечатлена и благодарна. Едуард се бе превърнал в най-доверения й политически съюзник, понякога дори по-близък и от собственото й семейство. Някой ден щеше да му се отблагодари подобаващо.

Първите шест страници съдържаха снимки на обезобразения труп на Дженифър Хамлин. Макар че ги бе виждала вече няколко пъти, те я поразяваха с все същата сила. Кой ли звяр би причинил подобно нещо? Поне Били не бе страдал, беше убит с един удар в сърцето. Горката му дъщеря очевидно бе подложена на мъчения. По всичките й крайници личаха следи от изгаряния, а по китките, глезените и врата й имаше белези от връзване. Според аутопсията Джени била жива, когато я хвърлили във водата. Причина за смъртта бе удавяне.

Удавяне.

Алексия разтърси глава в опит да се отърве от нежеланите образи. Дали беше съвпадение?

Изведнъж проумя, че всъщност подробностите около убийството на Дженифър Хамлин са единственото, което знае за нея. Нямаше никаква информация за живота й, за характера й. Сали, майката на Джени, и всички приятели я бяха описали пред полицията по един и същи начин — като скромно мило момиче, доволна от работата си като секретар в правна кантора, щастлива с приятеля си, местен пекар на име Лука Миноти. Обикновено партньорите бяха първите заподозрени в убийствата на млади жени, но невинността на Миноти беше безспорна. През седмицата, когато Джени бе изчезнала, той бил в Италия при роднини, а повече от трийсет клиенти потвърдиха присъствието му във фурната в деня на смъртта й.

Най-ужасното бе, че Джени Хамлин била бременна. Лука Миноти знаел за бебето и бил луд от щастие. Двамата с Джени планирали сватба. Никой не можеше да повярва, че е възможно да бъде наранено такова мило младо момиче.

Никой, освен Били Хамлин. Той бе повярвал.

От много време бил убеден, че Дженифър е в опасност. Две години преди смъртта си се бе обръщал за помощ към полицията в Ню Йорк, към ФБР, към местните вестници и към всеки, който би чул сигналите му за заплашителните телефонни обаждания. „Гласът“ се готвел да го нарани. Канел се да убие дъщеря му. За съжаление Били също казал пред полицията, че много известни личности също са в опасност. Сред тях двама известни бейзболисти, губернаторът на Масачузетс и австралийката Даниел Хайамс, модел на бански костюми, от която Били бил обсебен за кратко по време на една от последните си дълбоки депресии. Тъкмо затова твърденията му били отдавани на душевното му заболяване. Полицията не открила никакви данни за подозрителни обаждания нито на мобилния, нито на домашния му телефон. А Били не можел да предостави никакви записи. Така никой не разпитал Дженифър Хамлин, нито някой от другите хора, споменавани от Били.

Телефонът й иззвъня и Алексия подскочи. Бе малко след шест сутринта. Кой би се обаждал по това време?

— Алексия? Хенри се обажда. Събудих ли те? — Гласът на премиера беше напрегнат.

— Не. Не. Станала съм. Какво е станало?

— Нищо извънредно. Може би не биваше да ти звъня толкова рано. Просто исках да те информирам навреме. Опасявам се, че с Шарлот няма да успеем да дойдем довечера.

— О! — Алексия преглътна разочарованието и раздразнението си. Щом нямаше нищо извънредно, беше непростимо да се отказва в последния момент. — Колко жалко.

— Да. Изскочи нещо… лично — оправда се Хенри. Алексия се зачуди дали „нещото“ не е Лора Луелин, съпругата на спонсора, но не каза нищо. — Съжалявам.

Алексия затвори. Първоначалният й гняв премина в притеснение. Напоследък премиерът определено се държеше странно с нея. Тя долавяше у Хенри Уитман някаква непозната доскоро предпазливост. „Тези копелета в кабинета са готови на всичко, за да ме видят провалена. Дали са намерили повод да му извиват ръцете? Вероятно Едуард Манинг знае нещо. Сигурно заради това Хенри ме разпитваше за него онзи ден и едва не ме приканваше да се отърва от началника на кабинета си“.

Или пък проблемът беше в Шарлот Уитман. Съпругите често ревнуват мъжете си от служебните им отношения с други жени. „Само че аз съм прекалено стара, за да ме възприемат като заплаха“.

Може би ВСЕ ПАК беше Лора Луелин? Явно зад ненадейния отказ на Хенри имаше сериозна причина.

След само пет минути безплодни разсъждения Алексия се овладя. „Ставаш параноичка. Оставяш се на стреса“. Убийствата не й даваха миг покой нощем, а и като се добавеше и притеснението за предстоящото парти, плюс ежедневните битки, които тя като жена в Уестминстър бе принудена да води… Определено имаше нужда от почивка.

Телефонът й звънна отново. Този път беше съобщение от Луси Майър.

„Нямам търпение да те видя!!! — гласеше текстът, последван от цял низ усмихнати танцуващи и целуващи емотикони. — Купонът ще е върховен!!!“

Алексия се засмя. Луси й беше липсвала с неизменно бодрото си настроение и неизчерпаем ентусиазъм. Вероятно някога на надгробната й плоча вместо епитаф щяха да издялат три удивителни.

Алексия пъхна досието на Хамлин в чекмеджето на бюрото си и го заключи.

„Майната му на Хенри Уитман. Тази вечер двамата с Теди ще се повеселим с приятели и ще отпуснем.

Ще е забавно“.

Майкъл де Вер натисна газта на супермотора си „Дукати Панигале“ и остави мощният му рев да заглуши какофонията в главата му.

Познаваше пътя от Оксфорд до Кингсмиър като петте си пръста, но този ден нарочно пое по страничен маршрут, през Уидам Удс — вековната гора край Северен Оксфорд, а от там през долината Ивънлоуд. Денят беше съвършен — не можеше и да бъде иначе за съвършеното парти на майка му — безоблачно ясносиньо слънчево небе. Високият жив плет, който ограждаше пътя, гъмжеше от живот — орлови нокти, пчели и пеперуди с всякакви размери и цветове жужаха и пръскаха сладък аромат като фонтан от животворна енергия. Подплашени от мотора на Майкъл скорци, синигери и калугерици литваха към небето над главата му експлозивно като въздушен салют. При други обстоятелства Майкъл щеше да е възхитен от красотите, които толкова обичаше, щеше да се наслаждава на вятъра в лицето си и на слънчевата топлина по гърба си. Но сега бе притеснен, напрегнат, гневен заради бушуващите у него емоции.

Някои от тях разпознаваше лесно. Например чувството за вина, настанило се в сърцето му като жаба, заглушаваща щастието му. Миналата вечер Съмър за малко да го спипа. Отърва се на косъм. Така се мразеше, че я лъже, че се е превърнал в клишето неверен любим, пародия на най-лошото у себе си. Когато бяха разделени, той си казваше, че всичко е под контрол. Чувстваше се уверен, че може да владее отношенията си със Съмър и живота си в Англия. Че всичко ще е наред. Предишната вечер му бе станало ясно, че това е чиста проба самозаблуда.

„Обичам я. Обичам я и съм пълен кретен. И всичко това трябва да спре“.

Обърканият любовен живот на Майкъл съвсем не бе единствената му грижа. От седмици се правеше, че всичко е нормално. Като че ли не знаеше. Бе сновал напред-назад до Кингсмиър за инсталиране на осветлението, за проекта по злополучния павилион, сякаш не се бе случило нищо.

Но всъщност нещо се бе случило. Нещо ужасно.

И Майкъл де Вер нямаше никаква представа как да се справи с това положение.

Трябваше да го сподели с някого. Но с кого? Невъзможно бе да разговаря с майка си. Дори да знаеше какво да каже, графикът на Алексия беше така плътно зает, че нямаше шанс да я откъсне. А колкото до баща му — Теди де Вер винаги бе живял в собствен свят: фантазии за минала слава, свързана с някаква архаична представа за рицарство, която Майкъл така и не бе успял да разбере. Теди можеше да се справи с реалността колкото четиригодишно дете с мотора на Майкъл. Истината би го съкрушила, би го взривила на хиляди парченца като изпусната играчка за коледната елха. Майкъл не би могъл да сподели с баща си.

Оставаше му само Рокси.

Разгневен, Майкъл завъртя дръжките на мотора и подаде още газ на и без това виещия двигател. Бедната Рокси — някога жизнерадостната му общителна сестра, превърната в самотен начумерен инвалид заради бивш неискрен любим. Майкъл не би й причинил допълнителни страдания. Така че и тя оставаше затворена врата.

Предишната вечер бе на крачка да признае на Съмър. Но успя да се спре, преди да е стигнал прекалено далеч. Ако го изкажеше на глас, ако го споделеше с друг човек, то щеше да стане реалност. В един момент предишната вечер Майкъл де Вер ясно осъзна, че не иска това да е истина. Искаше му се това да не съществува, да остане скрито, заровено, както е било толкова дълго време. Искаше си обратно невинността, но не можеше да я има, а това така го вбесяваше, че беше готов да крещи и крещи и никога да не спира.

„Трябва да изкарам някак си тържеството. Да го организирам успешно, да се усмихвам на всяка цена. После ще се заема с това. Ще реша какво да правя“.

Наближаваше върха на Кум Хил. От там се виждаха кулите на Оксфорд от едната страна и дремещият Котсуолд — от другата, миля след миля се нижеха кокетни селца и тучни зелени долини, все още осеяни с бели овци, някога главен източник на доходи в района. Погледна километража — вече бе стигнал деветдесет, но по този тесен безлюден път му се струваше много повече, — отново завъртя газта и увеличи скоростта нагоре по хълма, така че когато превали билото, гумите за миг се отлепиха от земята. Спомни си как в детството си с Томи бяха минавали на задна гума през извити мостчета с колелата си Бе Ем Хикс. Но това „Дукати“ беше друга работа, истински звяр — див и опасен, — сякаш яздеше леопард.

За щастие Майкъл беше опитен водач. С лекота овладя мотора при приземяването му и грациозно полегна настрани на завоя. Наклонът ставаше все по-стръмен и той отпусна газта, но стрелката на километража продължаваше да се мести към по-големите цифри, задвижена от ускорението. Майкъл леко стисна предната спирачка. Никакъв ефект. Изненадан, но не особено притеснен, той натисна още по-силно, като инстинктивно се приведе над предното колело, за да намали ускорението.

Нищо. „Какво става, по дяволите?“

Подножието на хълма приближаваше бързо. Адреналинът започна да кипи неприятно във вените му. Слава богу, че нямаше други коли по пътя, но пътят долу завиваше на четирийсет и пет градуса, след което почти веднага стигаше до Т-образно кръстовище с натоварената А-40. Майкъл си наложи да запази самообладание и отново погледна километража.

110 километра в час.

115.

При тази скорост, ако натиснеше само задните спирачки, щеше да е особено опасно, защото моторът можеше да занесе и да изгуби контрол, но не му оставаше друго. „Какво трябва да направиш, за да овладееш мотора при поднасяне на задната гума?“ Да можеше да си спомни. „А, да. Не откъсвай поглед от хоризонта“.

Той вдигна поглед, но в очите му пареха сълзи от паника. Хоризонтът не беше вече равна линия, а приливна вълна от полета и небе, които се носеха срещу него с главоломна скорост.

125 километра в час.

130.

Разтреперан, Майкъл сграбчи задната спирачка, пренебрегвайки предпазливостта, и я изви към себе си с всички сили. Цялото му тяло се напрегна, очаквайки поднасянето, рязкото спиране, но не последва нищо. Спирачката се завъртя без съпротива и увисна в ръцете му.

Тогава разбра.

„Исусе Христе! Ще умра“.

Обзе го странно спокойствие, пулсът и реакциите му се забавиха, всичките му сетива сякаш заработиха на бавни обороти. Знаеше, че това е краят. Но като че ли се случваше на другиго. Като че друг човек виждаше все по-близо летящите по главния път камиони. Не можеше нито да спре, нито да помръдне, нито дори да отбие встрани, а просто пасивно се остави на неизбежното като парализиран наблюдател.

Последното, което мина през главата на Майкъл де Вер, бе: „Сутринта не се сбогувах със Съмър. Трябваше да й кажа довиждане“.

Тогава дойде ударът и тъмнината и нямаше повече мисли и нищо вече нямаше значение.

Рокси де Вер гледаше отражението си в огледалото на тоалетката.

Не се интересуваше от външния си вид. След Андрю никога нямаше да има друг мъж. Дори тялото й да не бе осакатено и безполезно, тя вече нямаше сърце да обича, нямаше сексуално желание, нито стръв за живот или за любов, а имаше неизбежна болка, съпровождаща двете. Въпреки това в нощ като тази, когато целият свят щеше да гледа, Рокси изпитваше някакво перверзно удоволствие да бъде красива. Ако имаше нещо по-поразително от младо момиче, приковано в инвалидна количка, това със сигурност беше зашеметяваща красавица в инвалидна количка. По-важното бе, че Рокси осъзнаваше, че дори сега майка й ревнува от красотата й.

Тази вечер тя отпусна всички задръжки. Прибра гъстата си естествено руса коса в гладко кокче, забоде го със старите викториански фиби, украсени с красиви разноцветни стъклени мъниста. Висящите й диамантени обици някога бяха принадлежали на бабата на Теди — лейди Мод де Вер. Отблясъците от пречупената светлина съвършено контрастираха с гладката й леко загоряла кожа. Роклята й бе семпла, далеч от романтичния модел на „Диор“, който Алексия бе планирала да й купи в Париж. Оставена сама да избира, Рокси бе предпочела изчистена права рокля от кремава коприна, която леко покриваше осакатените й крака и повдигаше налетите й гладки гърди в оскъден корсет. Резултатът бе комбинация от невинност и чувственост, подсилена от деликатния грим на Рокси — много бледорозови устни и скули, подчертани с брокатен прасковен руж. Стилизирано златно сърчице висеше закачливо на врата й и завършваше картината.

Закара количката до прозореца и погледна надолу към легионите сервитьори в ливреи, които тичаха насам-натам като мравки. Томи Лайън крачеше из имението като напрегнат генерал преди битка, подвикваше указания, жестикулираше и предвождаше войските в отсъствието на Майкъл. Съвсем необичайно бе Майкъл да не се появи в Кингсмиър този тъй важен следобед. Томи нямаше представа къде може да е, а и мобилният му телефон, обикновено залепнал за ухото му, бе изключен. Първите гости щяха да пристигнат след около час и напрежението разбираемо беше високо. Рокси се надяваше, че неочакваната поява на приятелката й Съмър Майър в Оксфорд предишната вечер не стои зад изчезването на брат й. Ако Съмър бе хванала Майкъл в деликатно положение с някоя от мадамите му, би могло да се случи всичко. Не че той не би го заслужавал. Но Рокси харесваше Съмър и връзката й с Майкъл. Щеше да съжалява, ако Майкъл я провали.

Мобилният телефон на Рокси звънна и на екрана се изписа името на Майкъл. „Говорим за вълка…“

„Дано да имаш основателна причина, Худини. Горкият Томи ще получи удар тук“.

— Госпожица Де Вер?

Гласът не беше на Майкъл.

— Да? Кой се обажда?

— Полицията на Оксфордшър. Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че…

— Как изглеждам?

Алексия се завъртя пред Теди като гимназистка на абитуриентски бал.

Теди изпухтя от щастие.

— Съвършена си, скъпа. Ще се пръсна от гордост.

„Добре“, помисли си Алексия. Тъкмо към съвършенство се стремеше.

Мрачното настроение от тази сутрин бе изчезнало. Както и уплашената жена, вторачена в обезобразения труп на Джени Хамлин. А също и параноичният политик, поглеждащ през рамо за въображаеми врагове. Това щеше да е вечер без врагове. Без смърт. Без страх. Без изненади. Премиерът и съпругата му може и да бяха изменили на Алексия и Теди, но Алексия имаше намерение да накара семейство Уитман да съжаляват, че не са присъствали. Тържеството щеше да бъде, както бе предрекла Луси Майър, „върховно“!

В последния момент се спря на друг тоалет — зелена рокля от жакардова коприна с висока ориенталска яка. С нея напомняше леко на Круела де Вил, но не в лошия смисъл. Роклята бе изключително елегантна и стилна. За разлика от нашийника от перли и диаманти, но на нейната възраст едно такова бижу прикриваше множество несъвършенства, а и това бе наследство от рода Де Вер, което естествено очарова Теди. С боядисаната си и направена коса, всеки кичур на място, с освежената кожа и безупречен грим, Алексия изглеждаше и се чувстваше като жена за милиони. „Готова за бой“, както би се изразил Теди.

— Да му се не види! Тази досада. Къде е Бейли?

Теди се бореше с папийонката си пред огледалото. Въпреки че повече от четирийсет години редовно присъстваше на събития със смокинг, всеки път връзването на папийонката за него беше изпитание.

— Нямаме нужда от Бейли — заяви Алексия, тупна го през ръцете и лично се зае с проблема. — Отгоре, премяташ, подпъхваш и стягаш. Готово. Не правиш ракета, скъпи.

Теди плъзна ръце около кръста й и я дръпна към себе си. Алексия затвори очи и вдиша познатия аромат — комбинация от афтършейв „Флорис“, сапун „Пиърс“, паста зъби и лъсната кожа на обувките. Сигурност. Дом. Теди никога не я бе привличал сексуално, дори в младостта им. Но физическото му присъствие винаги й действаше успокоително, беше й приятно и вълнуващо, все едно гушкаше малко овехтял, но много обичан плюшен мечок. Точно така се чувстваше и сега. Искаше й се да съхрани някак това чувство, да се връща към него, когато се чувстваше самотна, когато стресът от настоящето и ужасите от миналото й идваха в повече.

— Обичам те.

Теди де Вер се бе оженил за Алексия преди повече от три десетилетия. Достатъчно добре разбираше съпругата си и знаеше, че словесният израз на привързаност не е в стила й.

Вдигна ръка и загрижено пипна челото й.

— Добре ли се чувства моето старо момиче?

Алексия притеснена бутна ръката му.

— Не ме занасяй. Не мога ли понякога да казвам на съпруга си колко много го обичам?

— Не те занасям. — И тя разбра, че казва истината. — Миличка, миличка Алексия — настоятелно зашепна Теди. — Само да знаеш колко много те обичам, докъде бих стигнал да те предпазя…

— Какво?

— Ще бъдеш ужасена.

И я целуна — страстно, дълбоко като тийнейджър на последния ред в киносалон. Алексия бе толкова поразена, че едва успя да му отвърне. Беше вълнуващо, все едно целуваше непознат, но след няколко секунди усети, че някой ги наблюдава. Отдръпна се и видя Рокси в инвалидната количка на прага. Изглеждаше зашеметяващо в роклята си от кремава коприна. Или поне би изглеждала, ако на лицето й не бе изписан истински ужас.

Алексия изпусна нервите си.

— Сега пък какво има, Роксан? Не си ли виждала целувка между съпрузи?

— Спокойно, скъпа — измърмори Теди, но Алексия продължи:

— Не, съжалявам, Теди, но не мога да се успокоя. Как се осмелява да ни зяпа така? Писнало ми е от нея да дебне из къщата ми. Сякаш ходя в минно поле. С баща ти се обичаме, Роксан. Щастливи сме заедно, безумно щастливи, и ако на теб не ти харесва… е, толкова по-зле за теб.

Рокси понечи да каже нещо, но затвори уста. Стоеше замръзнала на прага като че ли цяла вечност. Когато най-после успя да проговори, гласът й изграчи.

— Майкъл…

Леден страх скова сърцето на Алексия.

— Майкъл? Какво Майкъл? Какво е станало?

— Това дойдох да ви кажа… — Рокси се разплака. — Катастрофирал е.

25.

Съмър Майър изскочи от таксито и се втурна през двойната плъзгаща се врата на болница „Джон Радклиф“. Разположена в Хедингтън, на няколко мили северно от центъра на Оксфорд, „Радклиф“ имаше едно от най-натоварените спешни отделения в страната.

Беше късен следобед и слънцето вече бе залязло. В събота вечер всички заведения бяха отворени. Съмър едва си проправи път до рецепцията между множество подпийнали студенти, които шумно обсъждаха нараняванията, които си бяха причинили сами.

— Майкъл де Вер — каза тя задъхано. — Катастрофа с мотор. Приет е преди няколко часа.

„Моля те, моля те, дръж се, Майкъл! Моля те, не умирай. Трябва да те видя“.

Цяла поредица странни съвпадения бяха попречили на Съмър да пристигне по-рано. Роксан бе посочена в личните документи на Майкъл като най-близък роднина и когато чу новината, веднага се обади на Съмър. За съжаление американският мобилен телефон на Съмър не бе зареден и тя излезе от апартамента на Майкъл на покупки няколко минути преди Рокси да се обади и да й остави съобщение. Съмър го чу чак след два часа. Щеше да го помни до края на живота си. Като се прибра, натисна бутона в очакване да чуе гласа на Майкъл, а вместо това се чу Рокси. Със задавени ридания тя й казваше, че Майкъл бил „блъснат“ от камион в ужасяващ инцидент и го карат към болницата. Последните няколко думи, казани от Рокси, щяха да се запечатат в съзнанието на Съмър завинаги:

— Може и да не оцелее.

Съмър изхвръкна на улицата, боса, с мокра от банята коса. Отне и петнайсет минути да хване такси и още пет, за да убеди шофьора да я качи полугола и в пълна истерия. Щом тръгнаха, попаднаха в задръстения трафик…

Рецепционистката написа името на Майкъл в компютъра и каза:

— Де Вер. Да, ето го.

— Как е той? Оперират ли го?

Рецепционистката вдигна поглед от екрана.

— А вие сте?

— Съмър. Съмър Майър.

— От семейството ли сте?

— Аз съм приятелката му.

— Съжалявам. Разрешено е само за семейството.

— Но нали ви казвам. Аз съм приятелката му.

— Ше бъеш моа приятелка с тоа готин… ’ма мноо готин задник… — Някакъв противен, пиян като тараба мъж с костюм се лепна отзад на Съмър и се хвана за нея, за да не падне.

Тя се обърна, изблъска го гневно и го запрати чак в близката група пациенти.

— Разкарай се! Вижте — замоли рецепционистката, — сестрата на Майкъл ми се обади и ме помоли да дойда. Тя е най-близкият роднина. Моля ви. Наистина съм от семейството. Трябва да го видя.

— Изчакайте тук един момент.

Жената стана и отиде да обсъди нещо шепнешком с колегите си. Съмър забеляза тревожните им състрадателни изражения и стигна до очевидното заключение. „Закъснях. Мъртъв е“. Искаше й се да зададе въпроса директно, но откри, че не й идват думи. Просто безмълвна и безпомощна чакаше завръщането на рецепционистката, която й подаде листче с номер.

— Ако някой ви попита, кажете, че сте роднина. Интензивно отделение, четвърти етаж, асансьор С. Това е пропускът ви.

— Мъртъв ли е? — най-сетне успя да промълви Съмър.

Рецепционистката сведе поглед.

— Ще ти обяснят на четвъртия етаж, пиленце.

— Моля ви! Кажете ми. Мъртъв ли е?

Рецепционистката и колежката й се спогледаха притеснено.

— Виж, нямаме право да даваме информация — прошепна тя. — Но според данните, които имам, Майкъл де Вер беше обявен за мъртъв преди около час. Много съжалявам. В интензивното ще ти кажат повече.

Съмър мина през летящите врати като в мъгла.

„Майкъл е мъртъв. Мъртъв. Закъснях“.

Един санитар я упъти към асансьора.

Като в сън Съмър долавяше движението на хора около себе си — сестри, пациенти, посетители и лекари. Чуваше се музика, в кафенето продаваха увити в прозрачно фолио сандвичи, около голям аквариум обикаляха отегчени деца. Но за нея всичко бе спряло. Вървеше по коридора като призрак — безчувствена и онемяла.

„Мъртъв е. Майкъл е мъртъв“.

Странното бе, че в този момент се замисли за тържеството. Какво ли ставаше в Кингсмиър след трагедията с Майкъл? Дали въпреки това събитието щеше да се състои? Или пък пристигналите държавни глави щяха да бъдат връщани? Опита се да си представи това:

„Съжалявам, ваше височество. Случи се трагедия. Синът на домакините загина“.

— Нагоре ли си, мила?

„Майкъл е мъртъв, не можем да продължим“.

— Четвърти етаж.

„Майкъл умря в болницата, не можем да продължим“.

— Интензивно отделение. С какво мога да ви помогна?

— Съмър? — Гласът на Теди де Вер достигна до съзнанието й.

Обърна се и го видя. Трябваше да минат няколко секунди преди мъглата в съзнанието й да се разнесе и да разпознае приятните познати черти на бащата на Майкъл.

— Теди! — Тя избухна в истеричен плач.

— Недей, недей… — Теди я прегърна бащински, за да я успокои. — Не плачи. Всичко е наред.

— Как наред? Не е наред — изви Съмър. — Той е мъртъв!

Теди я погледна объркано.

— Не, не е.

Надежда задави Съмър.

— Не е мъртъв?

— Не, мила. Кой ти каза това?

— Рецепционистката. Долу.

Краката й се подкосиха. Теди я заведе до един стол.

— Сигурно се е объркала. Отначало екипът на бърза помощ го е обявил за мъртъв. Но след като са го докарали тук, лекарите са успели да върнат сърцето му към живот.

— Значи е добре?

Толкова силни емоции наведнъж. Лутането между надежда и отчаяние я замайваше.

— Не бих казал, че е добре. В кома е. Само това знаем. Оперираха го цели три часа и направиха всичко възможно.

— Но той ще се оправи.

Теди разтърка очи и каза изтощено:

— Откровено казано, не знам, Съмър. Алексия разговаря с лекарите. По-добре да попиташ нея. Сега е при Майкъл.

Една сестра заведе Съмър в стаята, която приличаше по-скоро на командния център на космическия кораб „Ентърпрайз“, отколкото на болница. Навсякъде се виждаха апарати, жици и светлинки — по стените, на стативи до леглото на Майкъл, някои дори висяха от тавана.

И сред всичко това лежеше самият Майкъл.

Съмър вдигна ръка пред устата си.

Нямаше кръв. Беше толкова чист и лежеше така безжизнено, че все едно не беше реален човек. Тялото му бе покрито с бял чаршаф, а цялата горна част на лицето му беше бинтована. Виждаха се само брадата и устата му, закрити от тръбите на дихателната апаратура зад леглото. Свистенето на помпата, която вкарваше и изкарваше въздух от дробовете му, придаваше на модерно оборудваната стая старомодната атмосфера на анимациите на Руб Голдбърг10. Съмър почти очакваше някакво джудже да изскочи иззад таблата. Вместо това Алексия стана от стола си да я посрещне.

— Съмър. Как си? — Алексия й протегна ръка със съвършен маникюр. Пръстите й бяха ледени. — Толкова мило от твоя страна, че дойде.

Съмър я погледна безизразно. Мило ли?! Алексия я посрещаше, сякаш бяха на коктейл. Не си ли даваше сметка колко сериозно е положението?

— Какво става, Алексия? Какви са всичките тези апарати? Теди каза, че си разговаряла с лекарите.

— С хирурга, да. Доктор Крикдейл. Изключително приятен човек.

Съмър чакаше.

— Виждали сме се и преди — продължи Алексия. — Запознахме се на една сбирка с избирателите. Съпругата му свърши невероятна работа като организатор на благотворителната акция.

На Съмър й се прииска да я зашлеви. „Не ми пука за срещата с избирателите! Какви ги дрънкаш? Синът ти сигурно умира!“ Вместо това направи усилие да се овладее и попита:

— Какво казва доктор Крикдейл за състоянието на Майкъл?

— А, да. Майкъл е в кома, предизвикана кома.

Съмър се ужаси.

— Искаш да кажеш, че лекарите са му причинили това нарочно?

— Наложи се, за да могат да оперират мозъка му.

— Оперирали са му мозъка? — Съмър се вцепени от страх. За втори път през последните няколко минути й се наложи да седне.

— Да — каза Алексия. — Твърдят, че е карал с над сто и трийсет километра в час, когато се е блъснал в камиона. Било е страничен удар, но при тази скорост е истинско чудо, че въобще е оживял. Двата крака и двете му ръце са счупени, има вътрешни кръвоизливи, но главната травма е в главата. Доктор Крикдейл е извадил шестнайсет костици от дясното му полукълбо.

Все едно съобщаваше прогнозата за времето — толкова спокойна, толкова хладнокръвна.

— Има сериозно подуване и кървене в мозъка. За съжаление първите снимки от скенера показват много слаба активност. Ще чакаме следващите резултати, но доктор Крикдейл не дава голяма надежда.

— Ще оживее ли? — шепнешком попита Съмър.

— На този етап не могат да кажат. Може би. Но това може да не е най-добрият изход.

Съмър я погледна изумено. Майката на Майкъл винаги я бе плашила. Според Съмър Алексия беше студена като риба, но тя никога не си бе представяла, че може да е толкова безчувствена към собствения си син. Към Рокси — е, това се знаеше. Но Майкъл открай време бе нейната гордост.

— Какво искаш да кажеш? Че не искаш той да живее?

— Не и като зеленчук. Не. Ще остана с него довечера. — Алексия царствено й обърна гръб и положи отрупаната си с диаманти ръка върху безжизнената ръка на Майкъл. — По-добре ела сутринта.

Императрицата отпращаше личната си прислуга. Смайването на Съмър от дистанцирането на Алексия премина в гняв.

— Искам да остана. Майкъл би искал да съм тук.

— Не. — Стоманеният тон на Алексия не остави никакво място за уговорки.

Съмър понечи да се възпротиви, но Теди деликатно докосна ръката й и й прошепна:

— Не сега.

Отвън, в коридора, й обясни:

— Не я съди прекалено сурово, скъпа. Тя е в шок. Като всички нас.

— Как може да е толкова студена, Теди!

Не бе искала да е толкова пряма, но думите сами изскочиха от устата й.

— Знам, че изглежда така — мило отвърна Теди. — Но това момче е всичко за нея.

„Той е всичко и за мен“, отчаяно помисли Съмър.

— Не можеш ли да я убедиш да ми позволи да остана? Ами ако… — Тя отново се разплака. — Ами ако умре нощес?

Теди я погледна безкрайно мило.

— Ако умре нощес, няма да има нужда от теб. Нали така?

На следващата сутрин неделните вестници бяха пълни със снимки на несъстоялото се тържество в Кингсмиър и със сензационни факти за почти фаталния инцидент със сина на Алексия де Вер. Неделният „Сън“ пръв измисли израза, който щеше да преследва Алексия през следващите месеци: „ПРОКЛЯТИЕТО НА ДЕ ВЕР?“ Сякаш за една нощ добрият образ, който Алексия бе градила през изминалата година пред британското общество, бе започнал да се срива. Покрай последната трагедия, която им даваше богат материал за предъвкване, таблоидите изровиха всички стари слухове за Рокси и „истинската история“ на дъщерята на вътрешния министър и мистериозното й падане от третия етаж. Публикуваха се снимки на Рокси в инвалидна количка пред болница „Джон Радклиф“, където Майкъл де Вер оставаше „в критично, но стабилизирано състояние“. Отново бяха извадени от прахта старите познати нападки за случая на Санджай Пател.

В дома си в Източен Лондон Гилбърт Дрейк поглъщаше със злорадо задоволство отразяването на събитията.

Точно като в „Изход“, когато фараонът отказал да освободи Божиите хора и за отмъщение Господ избил всички първородни, и хора, и животни, така и Алексия де Вер бе наказана за това, че бе държала бедния Санджай зад решетките.

„Тя ще пожертва първородния от утробата си пред Господа.

Трябва да се предпазвам от греха на гордостта. Отмъщението е от Бога, не от мен. Аз съм само Негово оръдие.“

Помоли се за напътствие. „Покажи ми волята си, о, Боже. Покажи ми изход от тук“.

Възмездието най-сетне бе дошло. Но краят му още беше далеч.

Две седмици след инцидента с Майкъл Алексия се срещна с премиера.

— Имаш право на отпуск, нали знаеш — напомни й Хенри Уитман. — Никой няма да те вини, ако решиш да се оттеглиш за малко, за да бъдеш със семейството си.

Алексия присви недоверчиво очи. Министрите от кабинета не се оттегляха „за малко“. Те или се впиваха в поста си, или го губеха. Хенри Уитман знаеше това не по-зле от нея.

— Опитваш се да се отървеш от мен, Хенри?

— Не, разбира се — запротестира Уитман. — Не бих посмял!

— Добре — отвърна Алексия, но си спести усмивката. — Майкъл още не е дошъл в съзнание. Според лекарите това изобщо е малко вероятно.

— Наистина съжалявам.

— Моля те, спести ми съчувствието си — каза Алексия почти гневно. Хенри Уитман се надяваше, че е заради скръбта й, но бе трудно да се каже. — Ако питат мен, още утре трябва да изключим проклетите апарати. Теди обаче настоява да ги поддържаме. Но аз нямам намерение да прекарвам живота си в някаква болнична стая, за да държа напълно безжизнената ръка на сина си, вместо да съм тук и да съм полезна, само защото това би накарало някакво критично чудовище в „Дейли Мейл“ да се чувства по-добре.

— Никой не предлага подобно нещо, Алексия.

— Така ли? Бих се обзаложила, че Кевин и Чарлз угоднически са посочили колко негативно настроена е пресата след случилото се.

— Нищо подобно!

Хенри Уитман лъжеше. Враговете на Алексия в кабинета изобщо не се бяха помайвали да подновят атаките си срещу нея. Но Хенри едва ли имаше нужда кабинетът да му казва онова, което можеше да прочете и сам. Каквито и да бяха истинските й чувства, Алексия де Вер се бе явила студена и безсърдечна след инцидента със сина й и настояваше за „обичайното темпо на работа“. Ефектът върху имиджа й бе катастрофален, а неприятните отзиви в пресата се прехвърляха и върху цялата партия.

Шарлот Уитман, съпругата на премиера, му беше казала предишната нощ в леглото:

— Тази жена ти вреди, Хенри. Трябва да се отървеш от нея.

— Знам, но какво мога да направя? Не мога да я уча как да скърби за сина си.

— Да скърби ли? — Шарлот се изсмя ехидно. — Тя да скърби?! Ти си премиерът, скъпи. Ти раздаваш картите.

Само да беше толкова лесно! Само Алексия де Вер да не го държеше на мушка! Макар никой да не го споменаваше, дяволът си висеше на стената жив и здрав и предпазваше Алексия дори сега.

Алексия погледна Хенри Уитман и си каза: „Крие нещо.“ Смътното тревожно чувство, което бе доловила преди инцидента с Майкъл, бе прераснало в почти истинска параноя. Каква ли бе ролята на Хенри Уитман във всичко това? Много мистериозно се бе отказал от тържеството в Кингсмиър в последната минута, а само след часове Майкъл беше в кома. Нямаше явна причина да се свързват двете събития и все пак Алексия търсеше скрит, зловещ подтекст. Накъдето и да се обърнеше, подушваше дебнещи врагове. Врагове от миналото и от настоящето. Врагове у дома и на работното й място. Кариерата й се сриваше пред очите й. Майкъл се бореше за живота си. Били Хамлин и дъщеря му бяха мъртви. Собствената й дъщеря я мразеше. Имаше чувството, че някаква злонамерена невидима ръка унищожава живота й тухла по тухла, разрушава всичко, което е градила, всичко, в което се бе превърнала. Ако не беше стабилната подкрепа на Теди — неговата и на Луси Майър… Луси стоеше зад гърба й като скала през целия този кошмар, — Алексия сигурно щеше да загуби разсъдъка си.

Когато се върна в кабинета си в парламента, сподели със сър Едуард Манинг:

— Всички са по петите ми, Едуард. Хенри само чака удобен шанс да нанесе удара.

— Съмнявам се да е така, госпожо министър — мазно отвърна сър Едуард.

— Така е, повярвай ми. Ти си единственият, на когото имам доверие, Едуард. Сега се нуждая от помощта ти повече от всякога.

— С удоволствие ще ви помогна, госпожо министър. С най-голямо удоволствие. Опитайте да не се тревожите. Заедно ще се справим с бурята.

В Оксфорд Луси Майър пиеше кафе със Съмър. Бяха минали две седмици от катастрофата с Майкъл и Луси и Арни се готвеха да се връщат в Щатите. Луси настояваше Съмър да се върне с тях — „не можеш да стоиш тук безкрайно, мила“. Поне засега Съмър упорстваше, че не може да остави Майкъл. За разлика от някои други хора.

— Осъзнаваш ли, че Алексия не го е посетила нито веднъж — нито веднъж — от деня след катастрофата? Тя просто изчезна.

Луси отпи глътка кафе.

— Сигурна съм, че има сериозна причина.

— И още как. Егоизъм — вбесено отвърна Съмър. — Сякаш си напълно заслепена от тази жена. Защо винаги я защитаваш?

— Защо да я защитавам? — попита Луси. Предишния ден бе обядвала с Алексия в Лондон, за да я разсее. — Миличка, знам, че имаш нужда да търсиш виновник. Но в случилото се с Майкъл майка му няма вина. Било е просто злополука.

— Може би.

— Какво искаш да кажеш? Злополука е!

— Майкъл беше добър шофьор — заяви Съмър. — Опитен. Пътят е бил пуст, посред бял ден. Как така изведнъж ще загуби контрол?

— Защото е карал прекалено бързо — логично отвърна Луси.

— Да, но защо?

— Младите мъже на мощни мотори понякога наистина карат прекалено бързо, скъпа. Без специална причина.

— Вярно, но не чак толкова бързо. Сигурно нещо е отвлякло вниманието му. Предишната вечер се държа много странно. Все споменаваше някаква тайна и ми задаваше странни въпроси. Дали ако съм знаела тайната на човек, когото обичам, бих я издала?

Луси остави чашата си.

— Каква тайна?

— Това е въпросът. Нямам представа. Но бе очевидно, че е нещо лошо. Имах силното усещане, че е свързано с Алексия.

Луси замислено почна да върти пръстена си. Пръстенът беше семейно наследство, подарък от баща й още като млада. Служеше й като броеница, успокояваше нервите й и й помагаше да се съсредоточи. Луси бе поощрявала връзката на Съмър с Майкъл де Вер. Но сега, след тази трагедия, просто искаше Съмър да се върне у дома, в Щатите, и да е далеч от тази бъркотия. Луси вече знаеше повече за тайните на семейство Де Вер, отколкото й се искаше. Поне Съмър трябваше да бъде пощадена.

Съмър допи двойното си еспресо и каза:

— Трябва да разбера какво имаше предвид Майкъл. Какво го е разсейвало, когато е…

Осъзна виновно, че щеше да каже: „умрял“. „Не бива да се отказвам от него. Не бива да съм като всички останали. Има ли искрица живот, има и надежда“.

— Когато е катастрофирал.

— Не ти ли е хрумвало, че той не е искал да знаеш? — каза Луси. — Тази тайна, или каквото е там. Имал е възможност да ти каже, но не го е направил. Може би е искал да стоиш настрана. Да продължиш живота си.

— Аз продължавам живота си — тросна се Съмър. — Като стоя тук до Майкъл. Като го подкрепям да се възстанови. Това е моят живот.

— Съмър, миличка…

— Не е ли време да тръгваш, мамо? Нали не искаш да изпуснеш полета си?

Луси Майър си погледна часовника. Наистина трябваше да тръгва. Колкото и да й се искаше дъщеря й да тръгне с нея, знаеше, че не може да живее нейния живот.

— Добре, тръгвам. Но ще трябва да поговорим пак за това.

— Разбира се — набързо приключи разговора Съмър.

— Баща ти вече се е обадил в деканата на Нюйоркския университет. Убедил ги е да ти разрешат да отсъстваш за гледане на близък, но все някога ще искат да знаят кога се връщаш.

— Разбира се, ще ти кажа. Довиждане, мамо.

Съмър изпрати с поглед майка си.

„Никога няма да се върна. Няма да се върна в Ню Йорк, нито в колежа, нито към стажа си в «Поуст». Всичко това вече е част от един друг живот. Безсмислен и незначителен. Нищо от това няма значение без Майкъл“.

Съмър пое по дългия път към апартамента на Майкъл през лабиринта от алеи между колежите „Ексетър“ и „Линкълн“, надолу към „Модлин“ и реката. Заради тревожното потискащо чувство след посещението на майка й не можеше да се наслади на топлината на късното лятно слънце и на красотата на кулите, извисяващи се над нея. Улиците на Оксфорд бяха пълни с усмихнати влюбени двойки по шорти, със слънчеви очила, които се снимаха под „спящите кули“ или се целуваха по вековните мостчета. Дългите вейки на върбите се спускаха в спокойните води на Чаруел. Деца ближеха сладоледи във фунийки и потапяха пръстите на краката си във водата, където царствено се носеше двойка лебеди.

„Всички са щастливи. Всички живеят живота си сякаш нищо особено не се е случило. Сякаш светът не е замрял“.

Съмър наблюдаваше хората наоколо с учудване, с гняв, с неоснователно негодувание. „Как смее животът да продължава? Как смее? Когато Майкъл се бори за глътка въздух само на няколко мили от тук“.

Но в главата си чуваше и друг глас, този на майка й, и то не по-малко настоятелен.

„Случилото се с Майкъл е инцидент. Никой няма вина. Просто се прибери вкъщи“.

Дали майка й беше права? Дали Съмър не търсеше причините в нещо, което е просто съдба, катастрофа с мотор, жестоката ръка на съдбата, която поразява милиони хора по целия свят? Възможно беше. Но точно сега тя трябваше да вярва, че е имало някаква особена причина за катастрофата на Майкъл. Че има нещо, което трябва да научи, което трябва да открие. Независимо от мнението на Майкъл. Щеше да се захване с това като със специална задача, като със случай, възложен й за разследване.

Инстинктът й подсказваше, че трябва да започне от майка му — желязната безсърдечна Алексия де Вер.

Когато се прибра в апартамента, изхлузи обувките си и отиде боса в кабинета на Майкъл. Компютърът му все още бе на бюрото, включен, сякаш го чакаше да се върне всеки момент и да продължи оттам, където бе спрял. Наоколо бяха натрупани купчини листчета — касови бележки, списъци, фактури, повечето за тържеството в Кингсмиър. Чекмеджетата също бяха натъпкани, цели камари бяха натрупани на принтера, на стола и канапето. Явно Майкъл не беше много по реда. Съмър се зачуди как изобщо е успявал да върти успешен бизнес сред целия този хаос. Дали бюрото на Томи Лайън изглеждаше по същия начин? Или може би Томи бе по-разумният от двамата, този, който движи работата, а Майкъл просто е бълвал идеи и планове с брилянтния си разпилян ум?

„Трябва да се обадя на Томи“.

Седна в стола на Майкъл и с изненада установи как лудо заби сърцето й. Нима бяха изминали само две седмици, откакто се бе качила на влака за Оксфорд, убедена, че ще спипа Майкъл в изневяра? Онази нощ той я бе накарал да си върне вярата в него, в тях двамата като двойка. Но сега отново я налегнаха съмнения. Наистина ли искаше да рови в пощата на Майкъл, в снимките, в контактите му във фейсбук? Щеше ли да преглътне видяното?

Екранът настоятелно мигаше насреща й. Искаше парола.

„Каква съм глупачка! Естествено, че ще има парола“.

Написа пин кода на Майкъл: зодиакалния му знак и рождената дата.

„Прекалено лесно, но човек никога не знае“. Засечка. Тя опита с различни комбинации от имената на семейството му, добави и своето име за всеки случай, но отново нищо. „Е, ще трябва да наема някой професионалист да го хакне. Освен ако Томи или Рокси не я знаят“.

Бутна лаптопа настрани и се зае с най-близката купчина документи. Не знаеше какво точно да търси, просто започна да ги сортира. Фактурите — вдясно, касовите бележки — вляво. Разпредели ги на служебни, лични и за изхвърляне. Изтича до кухнята да вземе чувал за боклук за пликове, дипляни и други непотребни. Работата я погълна. Когато спря, вече бе шест вечерта и слънцето се спускаше към хоризонта и хвърляше златисти отблясъци през щорите на пода на кабинета.

Съмър се изправи и се протегна като котка. Тъкмо се канеше да си сипе едно питие, когато някаква кутия в ъгъла привлече вниманието й. Всичко тук беше пълна какофония, само съдържанието на тази кутия — изрезки от вестници и списания, фотокопия на писма — бе внимателно разделено по цветове. Освен това кутията беше пъхната между библиотеката и голям пожарогасител, не точно скрита, но определено сложена на сигурно място, та хем да не се набива на очи, хем да не бъде въвлечена в общия хаос.

Съмър внимателно измъкна кутията и я занесе в кухнята. Изрезките бяха подредени по дати. Почти всички бяха свързани със случаи, засегнати от реформата в наказателното правосъдие, въведена от Алексия.

Някои бяха наистина потресаващи.

Дая Гинеску, румънска имигрантка, получила четири години за джебчийство, но присъдата й била увеличена на седем и не й било разрешено да види седемгодишния си син, който починал от левкемия.

Другите бяха евтини сълзливи истории, раздухани до трагични мащаби от пресата. Съмър не можеше да изпита никакво състрадание към Дарън Найлс например, професионален крадец, чиято годеница го зарязала, защото трябвало да отложи сватбата с година и половина.

Най-много материали бяха събрани по случая на Санджай Пател. Осъден за трафик на наркотици по скалъпени доказателства, както твърдяха близките му, Пател се бе обесил в затвора от отчаяние заради удължената му присъда.

Съмър прокара пръсти по снимката на Пател. У него имаше нещо мило — и деликатно, и тъжно. Ако бе пренасял хероин, беше ясно защо картелите са го избрали. Имаше съвършеното лице на муле, наивно, с невинни тъмни очи и излъчващ чистота дори от гроба.

Но приятелите му съвсем не бяха невинни. До изрезките за Пател Майкъл пазеше фотокопия на три заплашителни писма до Алексия. Две от тях, написани на ръка, ако въобще можеше да се каже написани — правописните грешки биха били срам и за петгодишно дете, — явно бяха от един и същи човек. Обидните думи и други сексистки квалификации, почти гинекологични термини, подсказваха, че са писани от мъж. Но не толкова езикът, колкото свирепата омраза във всяка дума порази Съмър. Авторът искаше да пререже „гръкляна“ на Алексия и да я гледа как „квичи като прасе“. Тръпнеше да й „отреже“ гърдите и да я накара да плати за стореното от „теб, смрадлива…“ Третото писмо беше на по-различно ниво, пълно с библейски цитати, плашещи с Божия гняв, който щял да се излее върху Алексия заради „греховете“ й. Съмър не знаеше кое от писмата я порази повече. Не беше почитателка на Алексия, особено в момента. Но писмата направо смразиха кръвта й.

Чудеше се как Майкъл се е сдобил с тях и защо ги пази. Бяха ли свързани с тайната му, каквато и да беше тя, с онова „лошо нещо“, което някой негов близък бе извършил? Или просто бе притеснен за сигурността на майка си, или за сигурността й само на тържеството в Кингсмиър?

Това изглеждаше вероятно. Но нещо не се връзваше. В качеството си на вътрешен министър Алексия разполагаше с денонощна протекция от страна на полицията и тайните служби. Едва ли би имала нужда от аматьорските усилия на Майкъл. Нещо наистина не се връзваше.

В кутията намери и други любопитни неща. В средата на досието, внимателно обозначени с жълти листчета с дати, имаше документи, касаещи премиера. Някои от тях бяха писма, които Хенри Уитман бе писал до Алексия в периода около назначението й за министър на вътрешните работи. Имаше копия от отговорите, които тя му бе изпращала. Имаше и други, които нямаха пряка връзка с нея. Също намери и статии за Уитман, който открива болница, за съпругата му Шарлот, присъстваща на благотворително събитие. Безобидна информация за отношението на премиера към проекти за възобновяеми енергийни източници, всяка старателно изрязана и прикачена с дата. Майкъл — или някой друг — явно ги бе оценил като значими.

Защо?

Телефонът звънна и я уплаши до смърт. Кой, за бога, би я търсил тук? Може би от болницата? „О, боже, не!“

— Ало? — обади се тя с нескрита паника в гласа.

— Как си, скъпа? Всичко наред ли е?

— Теди! — Тя въздъхна с облекчение. — Добре съм. Помислих си, че може би се обаждат от болницата.

— Не, не. Аз съм. Слушай сега. Майка ти се обади и ме помоли да те наглеждам, докато си в Оксфорд. Трябва да проверявам дали не вехнеш в този мрачен апартамент, или не умираш от глад в болничния бюфет.

Съмър се разсмя.

— Може да кажеш на майка ми, че отдавна си готвя сама.

— Както и да е, просто се надявах, че би приела да вечеряш с нас в Кингсмиър.

„С нас“. Това включваше ли и Алексия?

Сякаш прочел мислите й, Теди продължи:

— Алексия е в Лондон, така че с Роксан се мотаем сами тук като две сирачета. Ще направиш услуга на един самотен старец.

Изведнъж на Съмър й се прииска да види милите познати лица на Теди и Рокси, хората, които обичаха Майкъл също като нея. Те също често ходеха в болницата, но Съмър отдаваше липсата на постоянното им присъствие на болката им, а не на безразличие като на майка му.

— Много мило, благодаря. По кое време ще е удобно?

— Още сега, мила. Шофьорът ми ще е при теб всяка минута.

— Сега? Но аз още не съм се преоблякла, не съм се къпала…

— Това няма значение. Просто грабвай чантата с пижамата и скачай в колата.

„С пижамата?“ Съмър понечи да протестира, но се отказа. Защо да не се откъсне за малко? Трябваше да се върне в Оксфорд чак следващата вечер, за да посети Майкъл.

Пъхна малко дрехи в една чанта и зачака да звънне звънецът. Колко съобразително от страна на Теди да изпрати шофьора си. Наистина бе най-милият човек на света.

26.

Ситният чакъл приятно хрущеше под краката на Съмър, докато тя буташе Рокси в инвалидната количка по дългата алея на Кингсмиър.

— Толкова е красиво тук. Сигурно сутрин, щом отвориш очи, се питаш дали още не сънуваш.

Рокси се усмихна.

— Не е точно така. Но наистина е прекрасно. Не съм сигурна дали бих могла да живея другаде.

След обилната закуска с кеджери11 и силно черно кафе момичетата излязоха да се поразходят. Дали заради пухените завивки на леглото в стаята за гости, или заради прекрасната храна и вино, или просто заради удоволствието да е в компанията на старите си приятели, тази сутрин Съмър се чувстваше възродена, както не се бе чувствала от дълго време. Синьото небе и кристалният въздух някак си й вдъхваха надежда, а крясъците на враните по върховете на дърветата сякаш възвестяваха ново начало.

Стигнаха до лъкатушеща пътека, оградена от двете страни от висок жив плет. Отгоре стари дъбове сплитаха клони в тунел.

— Наляво или надясно? — попита Рокси.

— Какво значение има?

— Наляво е селото, надясно е фермата.

— Тогава наляво — отвърна Съмър. — Баща ти каза, че иска вестник, а и още не съм видяла центъра на Кингсмиър.

Рокси бе доволна, че Съмър бе приела да остане за нощта. Бяха близки от деца, макар, разбира се, да се бяха променили много от онези волни дни. Рокси помнеше Съмър като пълничко затворено и болезнено срамежливо момиче. Някога Рокси бе самоуверена, а и голяма красавица. Но сега Съмър Майър имаше света в краката си. Колко странен бе животът.

— Сигурно си мислиш, че съм абсолютно безсърдечна — подхвана Рокси. — Че не посещавам често Майкъл.

— Не си мисля нищо подобно — увери я Съмър.

— Истината е, че не мога да се справя психически. Болниците все още предизвикват у мен паника. И специално тази.

Съмър бе забравила, че точно там Рокси се бе възстановявала от опита си за самоубийство. Нищо чудно, че мястото я отблъскваше.

— Напълно те разбирам. Майкъл също би те разбрал.

— Татко ходи два пъти, но му е неприятно. Казва, че се чувства като резервна част. Не знае какво да направи или да каже.

— Сигурна съм, че няма значение какво казваш. Важно е самото присъствие.

— Говориш като зряла жена. Но нали знаеш какви са мъжете, особено британците. Те искат да „оправят“ нещата. Татко сигурно не може да понесе мисълта, че не може да оправи случилото се с Майкъл. Както не успя и с мен. Мисли, че историята се повтаря.

— Проклятието на семейство Де Вер — измърмори Съмър.

— Единственото проклятие за това семейство е онази кучка майка ми — горчиво заяви Рокси.

Продължиха в мълчание.

Най-сетне селцето изникна пред очите им със забулените си от акации каменни къщички, сгушени около триъгълна зелена площ в сянката на саксонска църква. Едва ли би могло да има по-сънливо, по-идилично кътче от Кингсмиър. Селце направо излязло от приказките.

„На това място не може да се случи нищо лошо“.

В реалността селското магазинче бе собственост на навъсена старица с лице, обсипано с брадавици, казваше се Роуз Хъджинс. Роуз кимна отсечено на Рокси, когато влязоха, но не отрони и дума на Съмър, докато тя плащаше вестника на Теди, а на усмивката й отвърна с кисела физиономия.

— Винаги ли е такава? — попита Съмър, след като излязоха.

— За жалост да. Роуз не обича пришълците, особено американците.

Вървяха вече повече от час, а Съмър така и не повдигаше въпроса за списъка на Майкъл, нито за особената тайна, за която бе намекнал в нощта преди катастрофата. Но вече трябваше да предприеме нещо — сега или никога.

— Искам да те питам… Майкъл споменавал ли е нещо необичайно в суматохата около тържеството?

Рокси рязко извърна глава към нея.

— В какъв смисъл необичайно?

— Във всякакъв.

— Не, не мисля. Защо?

— Вероятно не е нищо важно, но през нощта, когато отидох в Оксфорд да го видя, той спомена за някаква тайна. Каза, че говори хипотетично, но имах усещането, че не е така. Че е открил нещо, което дълбоко го тревожи. Мислех, че може да го е споменал пред теб.

— Не. Нищо подобно не е споменал. През последните няколко седмици се занимаваше само с тържеството, особено със строежа на онзи абсурден павилион на татко. Това го стресираше, защото не се получаваше, а не му се искаше да тревожи баща ми. Мислиш ли, че може да е било заради това? Макар да не разбирам защо да е тайна.

— Може просто така да ми се е сторило — отвърна Съмър. Не беше честно да товари Рокси със своите страхове и подозрения. Не и докато не открие сериозно доказателство. Каквато и да бе тайната на Майкъл, явно не я беше споделил със сестра си.

Когато се прибраха, Рокси занесе „Таймс“ на Теди, а Съмър се качи горе, за да оправи леглото и багажа си. Тъкмо затваряше ципа, когато един глас зад нея я накара да подскочи.

— Ще останеш ли за обяд?

Теди стоеше на вратата. Беше облякъл жълт пуловер, плътно опънат върху големия му корем, и така приличаше на остарял Мечо Пух. За пръв път на Съмър й хрумна, че двамата с Майкъл изобщо не си приличат. Бащата не бе предал на сина си нито частица от гена на рода Де Вер.

— Стресна ме! Мислех, че си долу с Рокси.

— Бях, но тя ми каза, че се приготвяш да си тръгваш, затова дойдох. Трябва ли да си тръгваш толкова бързо?

— Да. Вие сте невероятно мили и гостоприемни, но трябва да ида да видя Майкъл.

— Е, това няма да отнеме цял ден.

— Имам и работа в апартамента.

— Каква работа?

— Подреждам документи, цели купища. — Тя се прозина уморено и Теди пристъпи към нея и я прегърна топло, бащински.

— Ако ми позволиш да отбележа, мила, мисля, че се преуморяваш. Родителите ти са прави. Трябва да се върнеш в Америка.

— Не бих си и помислила да оставя Майкъл — отсече Съмър.

— С Майкъл е свършено, Съмър — въздъхна Теди.

— Не, не е.

— Физически може би не. Но във всякакъв друг смисъл е свършено. Майка му е права.

— Майка му не е права! — Горещи сълзи се застичаха по лицето й. — Съжалявам, Теди. Знам, че обичаш Алексия, но за това не е права. Иска да изключи апаратурата, защото така ще й е по-лесно. Защото това ще сложи край на ситуация, с която не би искала да се занимава.

— Това не е вярно, мила.

— Вярно е. Тя е прекалено заета с блестящата си кариера, за да се тревожи за нещо толкова незначително като сина си.

Теди поклати глава.

— Алексия не показва чувствата си, но много обича Майкъл. Лекарите казаха, че няма почти никакъв шанс Майкъл да се върне в съзнание.

— Почти. Почти. Това означава, че все пак има някакъв шанс, нали? Кой да се бори за него, ако не го направим ние, Теди?

Теди нежно я погали по косата. Толкова беше мила. Объркана, но страшно мила.

— Когато станеш на моята възраст, Съмър, ще знаеш, че има битки, които просто не можеш да спечелиш.

— Ако наистина вярваш в това, би направил каквото иска Алексия — би изключил животоподдържащите апарати. Но не си го направил.

— Вярвам го — категорично каза Теди. — Просто съм твърде слаб, твърде сантиментален, предполагам, за да постъпя правилно.

— Е, поне никой не може да обвини Алексия, че е слаба и сантиментална — горчиво заяви Съмър.

— Алексия предпочита да запомни Майкъл какъвто беше. Не бива да я мразиш заради това и само защото трябва да има виновен.

Същите думи й бе казала майка й предния ден. Объркваше я фактът, че Алексия де Вер умее да предизвиква толкова дълбока лоялност у близките си. Теди. Майкъл. Дори майка й. С какво Алексия бе заслужила такава привързаност? От близкото й обкръжение явно само Рокси успяваше да види майка си в истинската й светлина.

Теди продължи да говори със замъглени от обич към Алексия очи.

— При всичките трагедии в живота си Алексия винаги е намирала утеха в работата си. Тя й дава смисъл, цел и средство за превъзмогване на болката. Можеш да вземеш пример от нея.

— Да се върна на работа, това ли имаш предвид? — попита Съмър.

— Да. Върни се в Америка. Върни се в колежа, към работата си в Ню Йорк. Не се жертвай заради сина ми, скъпа. С това няма да помогнеш на Майкъл, но със сигурност ще навредиш на себе си. Защо да се съсипват два живота?

„Защото не мога да го направя. Защото вече не мога да напусна Майкъл и да се върна в Ню Йорк все едно нищо не се е случило“.

— Поне обещай да помислиш за това — каза Теди.

— Ще помисля — излъга Съмър.

Теди свали чантата й до вратата.

— Ще дойдеш пак, нали?

— Разбира се, че ще дойда. — Съмър го целуна по бузата. — Ще поздравя Майкъл от теб… О! — Един плик на масичката в коридора привлече вниманието й. Беше адресиран до Майкъл и имаше червено-черното лого на „Дукати“. — Още ли получава пощата си тук?

— Част от нея — отвърна Теди. — Той ползва този адрес за лични документи, лицензи и разни такива работи. Това пристигна тази сутрин. Предполагам, че е регистрацията на проклетия мотор.

— Може ли да го взема? В момента подреждам всичките му документи. Така запълвам времето си между посещенията. Няма да повярваш каква бъркотия е в апартамента му.

— О, напротив — отвърна Теди и й подаде плика на „Дукати“. — Не си виждала детската му стая. Все едно е минал ураган.

След няколко минути Теди стоеше на прага и гледаше след колата, която откарваше Съмър.

Горкото дете.

Любовта на младите е трудно нещо. Но да загубиш любимия си на тази възраст бе направо непоносимо.

Колкото по-скоро Съмър Майър се върнеше у дома и забравеше за Майкъл, толкова по-добре. За всички тях.

Майкъл де Вер лежеше безжизнен в болничното легло. От ноздрите и от устата му излизаха тръби, свързани с вентилаторното устройство отстрани. Два електрода на гърдите му изпращаха сигнали за пулса му към монитор върху долната табла на леглото. Сред цялата тази техника Майкъл изглеждаше блед и вкаменен като статуя от алабастър, неподвижен и смълчан като гроб.

Съмър Майър държеше ръката му, галеше всеки пръст като дете, което прегръща любимата си кукла.

— Тук съм, Майкъл — непрестанно повтаряше тя. — Тук съм.

„Тук съм, но къде ли си ти, мили мой? Това е въпросът. Всички ми казват, че вече те няма. Но аз чувствам, че си тук, с мен. Не ме напускай, Майкъл. Моля те, моля те, не ме напускай“.

Тя щеше да открие тайната.

Щеше да се добере до истината.

После, ако се наложеше, щеше да го пусне да си върви.

27.

Алексия де Вер намръщено прелистваше страниците на „Телеграф“.

— Виждала съм и по-лошо.

— Аз също — отвърна сър Едуард Манинг и й подаде останалата част от камарата сутрешни вестници. — „Сън“ ви нарича бита карта. „Гардиан“ предсказва, че ще ви освободят от работа до Коледа. А „Мирър“ ви оприличава на агент на Гестапо.

— Това не е ли подсъдно?

— Може би. Но един процес не би ви помогнал да запазите работата си, нито да си върнете избирателите. Още малко такива публикации и премиерът ще обяви, че ви дава „пълната си подкрепа“. Тогава с вас наистина е свършено.

При нормални обстоятелства Алексия би се разсмяла. Но напрежението от последния месец си бе казало думата. Меденият й период като министър на вътрешните работи беше приключил. Обществената критика заради липсата на скръб за инцидента с Майкъл бе безмилостна и направо отровна. Предишната вечер Алексия бе направила погрешна стъпка, като се появи в популярно токшоу, за да обсъди този въпрос — ход, с който централата възнамеряваше да пооправи имиджа й. За съжаление програмата постигна обратния ефект, след като зрителите и критиците единодушно заклеймиха Алексия като „студена“ и „безчувствена“. Думата „безмилостна“ бе спомената многократно, от което кръвта на Алексия кипна.

— Бих искала някой да ми обясни за какво точно очакват да се разкайвам — оплака се тя на Едуард. — Че не се вайкам достатъчно, предполагам?

Повечето от сутрешните издания се бяха хванали за въпроса на водещия предаването: „За какво съжалявате най-много?“, на което Алексия бе отвърнала дръзко: „Аз не съжалявам, Дейвид. Нямам време за това“ — пиперлив отговор, който настрои срещу нея и малкото й останали поддръжници.

— Ако бях мъж, хората щяха да ме възхваляват за силата ми.

— Много е възможно, госпожо министър. За съжаление не сте мъж.

— Да, Едуард. Не съм.

— Консервативните гласоподаватели очакват жената, която ги представлява, да покаже майчински инстинкти.

— О, що за глупости!

— За съжаление, госпожо министър, точно тези глупости печелят гласове, да не споменавам приятели в партията. Нямаше да ви стане нищо, ако малко бяхте смекчили тона — осмели се да заяви сър Едуард Манинг. — Особено в такъв значим ден.

Алексия уморено разтърка очи.

— Значим в какъв смисъл?

— Годишнината от самоубийството на Санджай Пател, госпожо. Сигурно не сте забравили?

О, мамка му! Алексия съвсем бе забравила, погълната от разправиите около публичния й образ и отчаянието й за Майкъл, а и всеки свободен от ангажименти миг посвещаваше на разследване на убийството на Дженифър Хамлин. Нюйоркската полиция се бе отказала от случая. А колкото до убийството на Били в Лондон преди година, изглежда, за него бяха положени странно слаби усилия. И по двата случая нямаше дори арестувани. Не беше нормално такава явна бруталност да остане ненаказана. Макар никой да не се интересуваше от убийството на семейство Хамлин, явно проклетият случай на Пател отказваше да изчезне.

Всяка годишнина от смъртта му се превръщаше в кошмар за Алексия. Със сигурност щеше да има тълпи протестиращи под прозорците на кабинета й в Уестминстър, а някои щяха да стигнат и до дома й в Челси. Нямаше съмнение, че тази година ще са още по-настървени, предвкусвайки залеза на политическата й звезда.

„Ако си мислят, че ще ме притиснат да напусна поста си или да се призная за виновна, предстои им голямо разочарование“.

Знаеше, че рейтингът й никога не е бил толкова нисък и че колегите й от кабинета мечтаят да се отърват от нея. Вече не ставаше въпрос само за огорчения министър на търговията и компания. Всички бяха срещу нея. Досега Хенри Уитман я бе защитавал, но подкрепата му не можеше да продължава безкрайно. Алексия се опита да забрави за злобните шушукания и да се съсредоточи върху работата си. Противно на всеобщото мнение, тя имаше чувства. Критиката, натискът и най-вече изолацията й си казваха думата.

Само ако можеше Теди да остане с нея в Лондон, може би щеше да й е по-леко. Но той настояваше да прекарва поне половината от времето си в Кингсмиър („Имението не може да се управлява само, нали знаеш това, скъпа“), с Рокси залепена за него. Миналата седмица бе получила поредното заплашително телефонно обаждане в Чейни Уок, от същия обсебен от Библията луд. Каза за това на Едуард Манинг, но отказа да алармира охраната си, за да не изтече информация и да не плъзне мълва, че търси съчувствие. Ако имаше нещо, което дразнеше Алексия повече от неоснователната омраза към нея, то бе съжалението.

Гласът на сър Едуард Манинг проби мъглата в съзнанието й.

— Може би е добре да си вземете малко отпуск, госпожо. — Интонацията на Едуард бе типично английска — отривиста, със звучно стакато, като на Теди. Глас, който неволно внушаваше респект.

— Отпуск? — Алексия го погледна недоумяващо.

— Дори само за уикенда, ако решите. По семейни причини.

— Да не си разговарял с Номер десет?

Сър Едуард Манинг изглеждаше наистина обиден.

— Не, разбира се, госпожо министър.

— Хенри Уитман ми каза съвсем същото миналата седмица. Опитва се да се отърве от мен.

— Може би се опитва да ви помогне.

— Като ме отстрани?

— Не може да се държите сякаш не се е случило нищо, госпожо.

— Така ли, Едуард? И защо не?

— Защото — сър Едуард посочи нервно вестниците — още няколко такива статии напълно ще довършат политическата ви кариера. Ако продължавате така, Уитман ще вдигне ръце от вас. Съжалявам, че трябва да съм толкова груб, но е добре човек да гледа фактите в лицето.

Алексия се взираше невиждащо през прозореца.

— Да — промълви тя сякаш на себе си. — Предполагам, че така трябва.

След час, седнала сама в един невзрачен италиански ресторант в Челси, Алексия мъчително преглъщаше обяда си. След случилото се с Майкъл бе отслабнала, и то много. Всъщност бе загубила апетита си още в Париж, когато научи за убийството на Джени Хамлин. А колкото до съня, беше голям късмет, ако й се съберяха три часа сън на нощ — толкова безмилостни черни мисли завладяваха съзнанието й. Вкопчила се здраво в работата си в министерството, тя караше само на кафе и адреналин — и на неистов страх, че ако спре, ще бъде връхлетяна и удавена от черните си мисли. Когато все пак спеше, сънуваше кошмарния давещ сън: надигащи се високи вълни, които я повличат и я дърпат надолу, докато й отнемат и последната глътка въздух.

Погледна почти недокоснатата храна в чинията и усети, че й се повдига. Бутна я настрани.

„Може би Едуард е прав. Може би имам нужда да се откъсна. Толкова отчаяно се тревожа за Майкъл и такава параноя ме гони да не загубя работата си. А може би премиерът наистина се опитва да ми помогне“.

Изведнъж пред очите й изплуваха Мартас Винярд и Гейбълс. Представи си акацията в задния двор, мастиленочерното нощно небе, обсипано с искрящи звезди, гърленото квакане на жабите в любовния им период.

„Там трябва да отида. На този остров се чувствам спасена. Спасена, нормална и жива“.

Това означаваше да остави Майкъл. Но в момента не можеше да му помогне с нищо. Ако не се съвземеше психически и физически, нямаше да е от полза за никого. „Накрая самата аз ще се озова в болница“.

Луси Майър и Арни бяха във Вашингтон. Алексия се зачуди дали не би могла да убеди приятелката си да я придружи.

Луси нямаше специални професионални ангажименти, особено с отминаването на лятото. Колко чудесно би било да поговори с Луси, без да ги разсейват съпрузи и деца!

Бяха говорили по телефона за инцидента с Майкъл. За разлика от целия останал свят, Луси инстинктивно разбираше защо Алексия трябва да продължи да работи. Защо не може да си позволи да се срине, да бъде слабата майка, която си скубе косите — така както искаше да я види британското общество. Алексия дори бе споделила с Луси за убийството на Джени Хамлин и опасенията си, че е в центъра на някакъв странен заговор, на незнайно зло, което не може да определи. Колегите й биха се изсмели и биха я обявили за луда. Но Луси не я съдеше, както не я бе съдила, когато Алексия й разказа за миналото си. Просто я бе слушала — мълчаливо, търпеливо и безстрастно като камък.

Теди я обичаше. Но не я познаваше в тази светлина, както Луси Майър. С Луси — единствено с Луси — Алексия можеше да разголи душата си напълно и да бъде себе си. Точно това й трябваше сега, повече от всякога.

Поиска сметката. Имаше заседание на специализираната комисия в два и половина и гласуване в четири. След това щеше да се прибере и да се наспи. После щеше да се обади на Луси и да организира ваканцията, за която всички около нея настояваха.

„Всичко ще е наред — каза си тя. — Всичко ще е наред“.

— А, не, приятел. Това си е моето място.

Напористият фотограф избута колегата си от главната позиция на Чейни Уок, точно срещу дома на Алексия де Вер.

— Как така ще е твоето?

— Тук съм от десет сутринта. Само отскочих отсреща за цигари.

— Това си е твой проблем.

Докато двамата мъже водеха шумен териториален спор, пред дома на вътрешния министър на Челси Стрийт прииждаха протестиращи с плакати с лика на Санджай Пател. До този момент годишнината от смъртта на Пател се отбелязваше сдържано. Поддръжниците му спазваха наложеното от полицията триметрово ограничение от дома на Де Вер, макар и само отбелязано с лента. Но привечер скандиранията „Няма разкаяние, няма признание“ и „Де Вер вън!“ набираха все по-голяма сила и ставаха все по-агресивни. Министърът щеше да се прибере всеки момент. Въпреки присъствието на полиция и телевизионни екипи потенциалната опасност от ексцесии се носеше във въздуха като зловоние.

Застанал сред тълпата, Гилбърт Дрейк се молеше:

„Да се сбъднат думите на Исаия: «Аз ще накажа света за злото и нечестивците — за техните беззакония; ще премахна високоумието на горделивите и ще унижа надутостта на притеснителите»12.“

Синът на Алексия де Вер може и да беше полужив, но това не бе достатъчно наказание за страданията, които тя бе причинила на бедния Санджай и на толкова много други. Алексия де Вер винаги се бе интересувала само от себе си, от собствения си егоистичен безбожен живот. Точно това щеше да загуби.

Око за око.

Гилбърт Дрейк бръкна под якето си и развълнувано опипа студения метал на пистолета.

Хенри Уитман говореше по частния си телефон.

— Колко са се събрали?

— Петдесет-шейсет души, господин премиер.

— Достатъчно ли са? Не изглежда кой знае каква тълпа.

— Достатъчно са.

— Значи действаме?

Гласът от другата страна на линията каза закачливо:

— Ти решаваш, Хенри. Нали ти си шефът.

Хенри Уитман примижа и взе решение.

— Това не ми харесва, Алексия. Изобщо не ми харесва — каза притеснено Теди. — Видях кадри по телевизията и те определено изглеждат агресивни. Защо не си дойдеш тук тази вечер, в Кингсмиър?

На задната седалка в служебната си кола Алексия притисна телефона до ухото си и се опита да си представи Теди и утешителната му прегръдка. „Трябва да прекарвам повече време с него. Да разчитам повече на него, както някога“.

Заседанието на комисията се бе проточило по-дълго от очакваното — не ставаше ли винаги така? — а гласуването се бе оказало почти безкрайно. Краткото спокойствие, до което бе стигнала по време на обяда, и планираното бягство с Луси Майър се изпариха. Искаше й се Теди да е с нея. Но при мисълта да се тътри по целия път до Оксфордшър и да не може да си легне до единайсет вечерта направо й се приплака.

— Наистина не мога, Теди. Капнала съм. Едуард ме инструктира, а и около къщата има много полиция. Ако стане напечено, просто ще ги разгонят.

— Въпреки това защо да рискуваш, мила? Може да спиш по пътя в колата, ако си уморена. Моля те, ела си, Алексия. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш. — Алексия смени темата. — Мислех да си взема малко отпуск.

— Наистина ли? Това е чудесно. — Тя почти чу как Теди се усмихва. — Кога да започна да събирам багажа?

— Всъщност си мислех, че мога да прекарам малко време с Луси. Да се покрия в Мартас Винярд за кратко. Ще имаш ли нещо против?

Последва кратко колебание, после Теди каза:

— Разбира се, че не, скъпа. Намирам идеята за прекрасна.

— Чудесно. Утре ще го обсъдя с Хенри. Сега трябва да затварям, мили. Стигнахме.

И затвори преди Теди да успее да й каже довиждане.

Даймлерът спря пред къщата. През тъмните стъкла не се виждаха хората вътре. Гилбърт Дрейк свали предпазителя на пистолета и го стисна здраво. Трудно можеше да се каже кое вдигаше повече шум — крясъците на протестиращите или щракането на многобройните фотоапарати, когато Алексия излезе от колата.

„Ридайте, защото денят Господен е близък, — иде като разрушителна сила от Всемогъщия“13.

Сега щяха да направят невероятна снимка.

Хенри Уитман включи телевизора. Видя как Алексия де Вер излиза от колата, невероятно слаба, като скелет в елегантен костюм.

— Божичко — каза жена му. — Изглежда болна.

— Да.

— Защо не вземе да си подаде оставката? Защо се е вкопчила така? Това е просто глупаво.

— Да — съгласи се Хенри. Но изобщо не я слушаше. Наблюдаваше протестиращите, които освиркваха Алексия, докато тя минаваше покрай тях. „Наистина я мразят“.

Самият той също започваше да я мрази.

В болничната стая на Майкъл де Вер Съмър Майър също гледаше новините.

Сестрата, която оправяше възглавницата му, каза бодро:

— Това е майка му, нали? Внушителна жена. Макар че е поотслабнала.

„Меко казано“, помисли Съмър. Алексия изглеждаше крехка като птица. Костюмът й от „Шанел“ от черно букле и ламе й висеше като на закачалка.

— Май не я обичат много.

— Хич даже.

— Би трябвало да я пожалят малко, поне заради състоянието на сина й. Но явно играта е груба. В политиката де.

Съмър гледаше екрана и не слушаше бърборенето на сестрата. Точно когато Алексия бе на крачка от полицейския кордон, нещо привлече вниманието й. Нещо сребристо проблесна в първата редица.

— Не! — изкрещя Съмър. — Не!

Алексия вървеше към входната врата, загледана право напред, без да обръща внимание на крясъците, обидните скандирания и гневните лица.

— ВЪН, ВЪН, ВЪН! — крещяха протестиращите. Алексия обаче нямаше да се даде, нито на враговете си в кабинета, а още по-малко на тази невежа сган.

„Просто продължавай напред. Още малко. О, ето го и Джими“.

Охранителят от тайната служба й се усмихна, когато Алексия стигна до лентата, отделяща тротоара от частния й имот. Алексия също му отвърна с усмивка. Камерите мигом отразиха тази размяна на любезности и защракаха бясно.

И тогава се чу нещо странно — за частица от секундата, — някакво изщракване, по-различно от останалите. Алексия се обърна. И се озова срещу две очи, в които пламтеше дива омраза.

— Имам подарък за вас, госпожо министър.

Изстрелът отекна мощно като гръмотевица. Алексия почувства остра болка и внезапна силна изненада.

После всичко потъна в мрак.

28.

— Алексия! Алексия, чуваш ли ме?

Гласът на сър Едуард Манинг идваше някъде отдалеч. „Колко странно, че ме нарича на малко име. Никога не го прави.

Сигурно се е случило нещо сериозно“.

Отвори очи и усети, че погледът й е размазан. Видя притеснения Едуард, а зад него море от други размазани физиономии. Но всичко се клатеше, сякаш бяха на кораб в бурно море. Нямаше представа къде се намира. Очите я боляха от светлината, гадеше й се, а отстрани усещаше пронизваща болка.

После отново потъна в тъмнина и вече не усещаше нищо.

Хенри Уитман говореше по телефона.

— Жива ли е?

— Да, господин премиер.

За един кратък позорен миг Хенри Уитман изпита разочарование.

— Стреля в нея съвсем отблизо, но някак си куршумът е заседнал в реброто й. Сега я оперират, но разбрах, че ще се оправи. Извадила е невероятен късмет.

„Да — помисли Хенри Уитман. — Както винаги“.

— Арестуваха ли мъжа?

— Да, сър. Гилбърт Дрейк. Таксиметров шофьор, няма досие. Но явно е бил приятел на Санджай Пател. Предаде се, без да създава проблеми.

— Добре. Дръжте ме в течение.

Премиерът затвори, наля си уиски и отпи две големи глътки. Гилбърт Дрейк. Що за идиот трябва да си, за да пропуснеш от упор? Хенри Уитман се надяваше да затворят Дрейк и да хвърлят проклетия ключ в ада.

Тъмнината се смени с белота. Бели стени, бели тавани, бяло легло, бяла светлина.

„Мъртва ли съм?“

Алексия запремигва срещу светлината. Реалността бавно започна да се прояснява.

Болница. Болката отстрани бе изчезнала и бе заместена от топло гъделичкащо усещане, каквото не бе изпитвала от девойка. Морфин. Тя сведе поглед. Да, ето ги тръбите, които вливаха в ръката й някакво неизвестно лекарство.

Изведнъж всичко се сглоби в съзнанието й.

Протестиращите защитници на Пател. Щракащите фотоапарати. Погледът, пълен с изпепеляваща омраза.

— Какво стана?

Думите бяха произнесени толкова слабо, че едва ги чу и самата тя, но успяха да накарат сестрата да дотича.

— Простреляха ви, госпожо Де Вер, но ще се оправите. Само не изпадайте в паника.

Алексия се усмихна уморено.

— Никога не изпадам в паника. Ще се наложи ли операция?

— Вече ви оперираха. Всичко мина перфектно. Сега си почивайте. Ще съобщя на хирурга и той ще дойде веднага.

Сестрата се втурна навън. Миг след това вратата се отвори.

— Мамо?

Рокси изглеждаше ужасно. Бледа като платно, с черни вадички от спиралата по лицето. Явно бе плакала. Добута количката си до леглото на Алексия.

— Видях всичко по телевизията. Мислех, че си мъртва. — За своя изненада Алексия усети как дъщеря й хвана ръката й. За момент беше прекалено поразена, за да отвърне. Това бе първият искрено мил жест от страна на Рокси към нея от толкова години. Но скоро се съвзе и отвърна на стискането, загали пръстите на дъщеря си сякаш бяха скъпоценности.

— Плакала си — каза нежно.

Рокси кимна.

— Загубих Майкъл. Не… не мога да загубя и теб.

Очите на Алексия се наляха със сълзи. Всички чувства, които бе потискала от инцидента с Майкъл, изригнаха.

— Ти плачеш!? — Рокси не можа да сдържи изумлението си.

— От лекарствата е — засмя се Алексия и примижа от болката, която напомни за себе си.

— Какво правите, по дяволите? — викна властно един мъж от вратата. — Дадох съвсем ясни нареждания. Трябва да си почивате. Никакви посетители.

Рокси завъртя количката към него и заяви твърдо:

— Разкарайте се! Аз съм дъщеря й и няма да мръдна от тук.

— О, ще мръднете, и то веднага, госпожице.

Докато ги наблюдаваше как спорят, Алексия се почувства истински щастлива.

Дъщеря й се бе върнала при нея.

Вече нищо, абсолютно нищо друго нямаше значение.

29.

Механикът погледна размазания „Дукати Панигале“ и тъжно поклати глава.

— Колко жалко. Изключително жалко. Такъв красив мотор.

Съмър беше на друго мнение. За нея моторът на Майкъл бе най-грозното нещо, което бе виждала, най-поразяващото и смъртоносно оръжие.

С документите за собственост, дадени й от Теди, Съмър бе убедила полицията в Оксфордшър да й предаде онова, което бе останало от мотора. Не му бяха направени никакви тестове. За полицията случаят беше ясен: катастрофа, която няма нужда от разследване. Тоест моторът вече не беше доказателство, а просто частна собственост и тя можеше да го вземе.

Като истински разследващ журналист, Съмър го огледа от всеки възможен ъгъл, решена да разкрие „тайната“ на Майкъл и връзката й с катастрофата. Затова нае ван, натовари на него усукания мотор с помощта на един съсед и го откара в Източен Лондон още призори.

Според интернет форумите сервизът „Сейнт Мартинс“ в Уолтамстоу беше най-добрият в страната за „Дукати“. Явно младият мъж, който стоеше пред Съмър, знаеше за какво говори. Подробно й обясняваше за ремъци, цилиндри и трансмисии, като опипваше с възхищение и съжаление ожуления червен мотор.

— Лошо, много лошо. Имам предвид, технически бихме могли да го възстановим. Но новите части ще са повече от старите и ще струва цяло състояние.

— Ами ако ви помоля да прегледате някои части?

— Например?

— Не знам. Кормилото. Спирачките. Дали е имало някаква техническа повреда, която бихте могли да откриете? Или това вече е невъзможно?

Механикът погледна красивото момиче пред себе си. В „Сейнт Мартинс“ не идваха много клиенти като Съмър Майър — с тези безкрайно дълги крака и с тази лъскава грива, като полирано дърво, стелеща се по гърба й. Но у момичето имаше и още нещо — желязната решителност в погледа й, вирнатата брадичка, които бе забелязал още с влизането й. Сексапил от глава до пети.

— Не мога да съм сигурен, докато не го разглобя — отвърна той. — Но ако е имало проблем със спирачките, тогава да, предполагам, че ще го открия. — Надяваше се, че ще може да я впечатли.

— И колко време би отнело това? Грубо?

— Елате към шест и ще мога да ви кажа нещо. Тези мотори са върхът. Бих се изненадал, ако открия нещо нередно.

Съмър остави колата си на паркинга на сервиза — в централен Лондон бе невъзможно да се паркира — и се качи на метрото до Слоун Скуеър. Ако моторът не беше готов до шест, беше по-разумно да пренощува тук и да се върне в Оксфорд на следващия ден.

Където и да отидеше, хората говореха за покушението срещу Алексия де Вер. Снимки на Гилбърт Дрейк, мъжа, който бе стрелял по нея, бяха публикувани на всички първи страници на вестниците, а новините за състоянието на вътрешния министър бяха водеща тема по всяка радиостанция. Съмър бе видяла на живо събитието по телевизията. Дори бе видяла проблясването на пистолета на Дрейк преди изстрела. Бе искала да се обади веднага на Теди, но се отказа, за да не се натрапва. А пък и заради майка й, която се обаждаше на всеки пет минути да пита за състоянието на Алексия, не й оставаше никакво време.

Сега, след като бе в Лондон, реши, че може би е време да звънне на Теди. Нае си стая в „Ориндж“, приятен хотел-ресторант на Пимлико Роуд, и дълго остана в топлата месингова вана. Чак след това се настани в леглото с телефона в ръка. Първо се обади в „Джон Радклиф“ да провери как е Майкъл. Нямаше промяна. После се стегна и набра номера на Теди де Вер.

За нейна изненада той вдигна моментално.

— Съмър! Много ми е приятно да те чуя, мила. — В гласа му звучеше искрена топлота. — Сигурно си чула новината?

— Разбира се. Как е тя?

— Колкото и да не е за вярване, вече е добре — бодро отвърна Теди. — Лекарите казват, че ще може да се прибере у дома след ден-два. А най-хубавото е, че двете с Рокси най-сетне оправиха отношенията си.

— Наистина ли? — Съмър не можа да скрие изненадата си.

— Да. Прекрасно е, нали? Мисля, че тъкмо вероятността Алексия да умре предизвика промяната. Рокси отиде в болницата веднага и оттогава двете са неразделни. Самият аз не бих повярвал, ако не ги бях видял с очите си. Може би в крайна сметка ще излезе, че онзи мръсник Дрейк всъщност ни е направил услуга. Но стига за нашите драми. Ти как си?

— Добре съм. В Лондон съм, само за тази вечер.

— Така ли? Великолепно. Трябва да обядваме заедно.

— О, не, не, не — побърза да откаже Съмър. — Не бих искала да преча в такъв момент. Трябва да си със семейството си.

— Глупости! Ти си част от семейството — мило каза Теди. — Освен това Алексия и Рокси са си достатъчни сега. Дори не осъзнават, че ме има.

— Благодаря, Теди, много мило от твоя страна, но не мога…

— Глупости. Обяд, утре точно в дванайсет и половина. Настоявам. Ще резервирам маса в някое прилично заведение и ще ти съобщя.

Теди я заведе в Артс Клъб в Мейфеър. Напълно реновираната преди няколко години къща на Доувър Стрийт сега беше един от най-елегантните и най-изискани клубове в Лондон. За съжаление в него членуваха хора, които нямаха нищо общо с името му, а по-скоро принадлежаха към света на банките и хедж фондовете. Съмър усещаше хищните им погледи по гърба си, докато вървеше към масата на Теди.

— Толкова се радвам! — Той стана да я посрещне. Приличаше на мечок с костюм с жилетка от туид и с копринен шал на врата. — Възхитителна си, както винаги.

— Ако знаех, че ще е на такова официално място, щях да се облека подходящо — отвърна Съмър: чувстваше се неловко с кадифените си джинси от „Хъдсън“ и тъмнозелена тениска от „Гап“. От друга страна, след шокиращите новини от предишната вечер дрескодът на Артс Клъб бе най-малката й грижа. И добави: — Щеше да ми е също толкова приятно и в „Макдоналдс“.

— „Макдоналдс“? — възмути се Теди. — Мисля, че знам и по-подходящи заведения за една млада дама.

Поръчаха си храна — прясно осолен морски костур за Съмър и пай с дреболийки за Теди, — след което заговориха за Алексия и покушението.

— Не е ли странно как лошото носи със себе си и хубавото? — философски подхвана Теди. — Като феникс, издигащ се от пепелта. Почти бях загубил надежда, че Алексия и Рокси някога ще се помирят. Жалко, че трябваше куршум в ребрата да свърши тази работа, но пак е нещо. А и това не е единствената положителна промяна. По настояване на лекарите Алексия най-после се съгласи да си вземе малко отпуск. Говори за пътуване до Щатите. Всъщност иска да прекара известно време с майка ти.

— Това е чудесно — отвърна Съмър по-скоро от добро възпитание, отколкото от искрени чувства. Близкото приятелство на Алексия с майка й все още я притесняваше, но не можеше да сподели това с Теди.

— Наистина е чудесно — съгласи се Теди с усмивка. — Много й се събра на Алексия през изминалата година. Първо Майкъл, а сега и това.

— Хмм… — Съмър чоплеше рибата в чинията си с вилицата. Естествено, на никого не би пожелала покушение, но й беше трудно да прости и да забрави как Алексия бе пренебрегнала Майкъл, както и коравосърдечното й поведение след катастрофата.

— Проблемът е, че хич не я бива да казва „не“, особено когато става дума за работа — продължи Теди. — Съпругата ми има изключително силно чувство за дълг. За обществен дълг. Не е много на мода в наши дни, но тя си е такава. Никога не мисли за себе си.

Съмър едва не се задави.

— Да. — „Наистина ли е толкова заблуден? Да не би куршумът да е рикоширал от ребрата на Алексия и да се е забил в мозъка на Теди?“

— Но стига за моето семейство. Кажи нещо за теб — продължи Теди. — Какво те води в Лондон? Културни развлечения или пазар?

— Всъщност нито едно от двете. Проверявах нещо.

След което разказа на Теди за мотора на Майкъл и той се намръщи.

— Мислиш ли, че има смисъл, скъпа? Да си губиш времето с нещо толкова потискащо?

— А защо не?

— Е, със сигурност в полицията биха огледали подробно мотора, ако мислеха, че има нещо подозрително.

— Може да ти се стори изненадващо, Теди, но полицията не е безгрешна. Оказа се, че наистина е имало проблем с мотора.

Теди внимателно остави чашата си на масата.

— Така ли?

— Да. Макар да не е сто процента сигурно, механикът в сервиза „Сейнт Мартинс“ каза, че следите и изтъняването по спирачките показват, че може да са пипани преди катастрофата.

— Пипани? Какво искаш да кажеш?

— Че някой може да е причинил катастрофата умишлено.

Теди поклати глава.

— Не. Не вярвам. Просто не може да е вярно.

— Чувал ли си Майкъл да има врагове?

— Врагове? Та той беше организатор на партита, а не шпионин.

„Щом казваш“, помисли Съмър, но се въздържа от коментар.

— Е, може да е щипнал нечие чуждо момиче — добави Теди. — Преди да започне връзката ви имам предвид, мила. Но не мога да си представя някой да иска да го убие. Сериозно — не мога.

— Може би целта им не е бил той — каза Съмър. — Може би си бил ти. Или Алексия. Може би в крайна сметка Майкъл е бил просто средство.

Теди избута чинията си настрани.

— Каза, че техникът, на който си показала мотора, не е сигурен.

— Не е абсолютно сигурен. Това доказателство може да не издържи в съда. Не и ако е единствено. Но е някакво начало.

— Начало на какво? — Теди се пресегна през масата и докосна ръката й. — Не ме разбирай погрешно, Съмър, но ми се струва, че виждаш онова, което ти се иска да видиш.

Съмър се наежи.

— Не си го измислям.

— О, не казвам, че си измисляш. Но ти сама каза, че това доказателство е несъстоятелно. Спирачките просто може да са се протрили, когато Майкъл е видял камиона да лети към него и ги е натиснал. Не е ли възможно?

— Технически погледнато, да, би могло — призна Съмър.

— Иска ти се всичко това да има някакъв смисъл. Да има причина за болката ти и за страданието на Майкъл. Но истината е, че няма такава причина. Както и за изстрела на онзи побъркания Дрейк срещу Алексия. Лошите неща просто се случват.

— Не знаеш дали няма причина за случилото се с Майкъл. — Съмър сама се изненада от сълзите си. Теди наистина знаеше как да й въздейства. — Някой може да е повредил спирачките.

— Колкото и да се измъчваш с догадки, Съмър, това няма да ни върне Майкъл.

— Да. Но може да ни отведе до истината.

— Но защо, скъпа? — Теди почна да губи търпение. — Защо някой ще иска да убива сина ми?

— Точно това се опитвам да изясня.

— Като пренебрегваш отговора, който ти е пред очите? А той е: никой не би го направил! Майкъл нямаше врагове. Това не е някакъв мръснишки заговор. А просто нещастен случай. Спирачките понякога просто отказват.

Съмър реши да подхване по друг начин. Беше се надявала, че информацията от Уолтамстоу може да събуди поне любопитството на Теди, но явно не беше така. Така че реши да му зададе въпроса, който бе задала и на Рокси преди седмица.

— Майкъл да ти е споменавал за някаква тайна преди лятното тържество? Нещо притеснително, което е открил?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Рокси вече ме пита за това, така че отделих малко време да помисля. Каза, че си споменала тази „тайна“ и пред нея. Никой от нас няма представа за какво говориш. Майкъл беше добре преди тържеството. Нищо не го тревожеше.

— Но той ми каза…

— Съмър — прекъсна я Теди. — Мисля, че градиш някаква конспиративна теория. Някакви тайни, прерязани спирачки. Не виждаш ли, че всичко това е вятър и мъгла?

Тежко мълчание се спусна над масата.

— Ако имах някакво подозрение, че някой би могъл нарочно да навреди на сина ми, мислиш ли, че не бих се обадил в полицията моментално? Не мислиш ли, че бих искал да знам истината не по-малко от теб?

Съмър кимна.

Теди се пресегна, хвана брадичката й и вдигна главата й така, че погледите им се срещнаха.

— Това е просто злополука, разбери го. — Усмихна й се тъжно и утешително. — Да си поръчаме нещо сладко, какво ще кажеш?

След няколко часа в стаята си в „Ориндж“ Съмър тъпчеше багажа си в пътната си чанта.

„Защо никой не ми вярва?

Защо никой не ме взима на сериозно?“

Сълзи на безсилие замъглиха очите й. Спомни си какво й бе казал шефът й в „Ню Йорк Поуст“, когато свали статията й за заплахите на бандата, която бе проучвала от месеци.

— Не ми поднасяйте предположения, госпожице Майър. Донесете ми факти. Това е вестник. Ние не публикуваме измислици.

Дали теорията й за Майкъл също беше измислица? Наистина ли катастрофата бе просто нещастен случай, както я убеждаваха Теди де Вер и целият свят?

Разтърка очи. Беше замаяна от умора.

„Искам да легна и да спя цяла година“.

В Мейфеър в офиса на хедж фонда си „Кингсмиър Кепитъл“ Теди де Вер затвори вратата, свали си сакото и се отпусна в кожения стол от „Херман Милър“. Затвори очи и си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

„Не бива да изпадам в паника.

Паниката няма да ми помогне. Толкова е неанглийско“.

Вдигна телефона.

— Да, аз съм. Виж, съжалявам, че те безпокоя. Мисля, че трябва да поговорим.

Сергей Милеску беше уплашен.

Беше сигурен, че сър Едуард Манинг ще му предостави онова, което му трябваше — достатъчно мръсотии за Алексия де Вер, за да я изхвърлят от кабинета, та да може работодателят му да я замени с някой по-подходящ, по-управляем вътрешен министър. Но след като бе изцеждал дъртия педал като лимон повече от година, информацията на Едуард вече бе на изчерпване. Както и търпението на работодателя на Сергей.

— Платих в аванс, гласувах ти доверие.

Носеше костюм от Савил Роу и говореше с премерения образован тон на бизнесмен. Но не беше бизнесмен. Беше безмилостен убиец. Беше отраснал по улиците на Тбилиси, разчитайки единствено на собствения си ум, бе лъгал, бе заплашвал, ограбвал, мамил и просперирал по пътя си към върха в нова Русия. Сега притежаваше петролни кладенци, диамантени мини и ядрени централи. „Джей Пи Морганс“ и „Голдман Сакс“ — всички го ухажваха. В Лондон се движеше сред най-висшите кръгове на обществото, излизаше с момичета с аристократичен произход и щедро участваше в благотворителни акции, финансираше „сговорчиви“ политически партии. Торите бяха много сговорчиви, докато не се появи онази кучка Алексия де Вер, която имаше наглостта да поставя под въпрос сделките му, да запушва данъчни и други правни дупки, на които той и базираните в Лондон негови приятели олигарси разчитаха. Министърът на вътрешните работи се беше изпречила на пътя му — пагубна грешка. Под блясъка и изискаността той си оставаше безмилостен брутален тип.

Сергей Милеску познаваше тази бруталност от първа ръка. Една украинска проститутка, която го бе излъгала с пари, бе останала без очи. Според слуховете се била отървала леко, понеже била жена.

Сергей беше плувнал в пот.

— Ще върна парите.

— Парите не ме интересуват. Искам онова, за което платих.

— Ще го получите.

— Кога?

— Скоро.

Шефът на Сергей плесна с ръце. Двама въоръжени здравеняци влетяха в стаята. Сергей измяука като ужасено коте.

— Моля ви! Ще го получите! Много скоро — замоли се той.

— Сигурен съм, господин Милеску.

30.

Всеки следобед, когато се разхождаше, Марджъри Пилчър се наслаждаваше на красотата на Оксфордшър и на привилегията да живее тук. Като председател на туристическо дружество „Кингсмиър и Котерил“, тя обичаше да мисли за себе си като за централна фигура в местното общество. Тъкмо тя бе убедила Теди де Вер, най-големия местен земевладелец, да позволи на „почтените“ туристи да преминават през земите му. Сега, докато гледаше как шпаньолът й Фрекълс се сурва надолу по хълма, отдясно на който се виждаше къщата на рода Де Вер, а пред нея се простираше древна гора като от филма „Нарния“, Марджъри Пилчър усети приятния гъдел на триумфа. Дори викарият, отец Грей, бе впечатлен от начина, по който Марджъри бе уговорила Теди де Вер.

Марджъри се опияняваше от представата, че поколения жители на селцето ще са й задължени. А само като се сетеше, че съпругът й, покойният Франк (копелето му с копеле), мислеше, че не я бива за нищо.

„О, боже! Сега пък какво прави това глупаво куче?“

— Фрекълс! Ела тук!

Едно от условията на Теди де Вер бе туристите и техните животни да вървят само по пътеката през парка и гората и да не се отклоняват към частните градини на Кингсмиър. А ето ти го сега необученото куче на самата Марджъри Пилчър, как се провира под оградата в пълно нарушение на святото правило и рови около цимента за новия павилион.

— Фрекълс!

Пренебрегвайки напълно господарката си, спрингър шпаньолът продължи да копае и да размахва опашка.

— Фрекълс! Ела тук! Веднага!

Марджъри Пилчър тръгна решително през копривака и бодливите шубраци, които оформяха естествена преграда между парка и частната земя около къщата. Подобно на повечето местни хора, Марджъри бе против идеята за издигането на павилион в имението Кингсмиър, защото го намираше за „кич“. Но официално не бе надигнала глас от страх да не подразни Теди де Вер и да не загуби трудно извоюваното право на туристите. Оказа се правилното решение. Неугледната постройка все още не беше изградена и вероятно никога нямаше да бъде — заради ужасната злополука със сина на Де Вер, а сега и прострелването на госпожа Де Вер от онзи побъркан таксиметров шофьор. Потресаваща история. Сега от великия план на Теди де Вер бе останала само грозна бетонирана дупка, която скоро щеше да бъде завладяна от буренаците. Но Фрекълс все още можеше да се възползва. Марджъри Пилчър отчаяно наблюдаваше как кучето рови около плочата, как копае с настървение, каквото не бе виждала у него досега.

— Какво правиш, глупаво куче? — Тя съдра любимата си вълнена пола, докато прехвърли единия си крак, после другия през паянтовата ограда от бодлива тел, за да се спусне към градината на имението. Нямаше дълго да я бъде в туристическото дружество, ако някой от пазачите на Кингсмиър я спипаше да навлиза в забранената територия, независимо от сериозната причина.

О, боже! Кучето носеше нещо.

Само това й липсваше — някой умрял плъх или невестулка, която да трябва да довършва с тока на обувката си. Истината бе, че споминалият се Франк Пилчър, за когото бе омъжена почти петдесет години, не й липсваше кой знае колко. Помнеше го главно с хриптящата му кашлица, която изтърпяваше със скърцане на зъби, и с дразнещия му навик да й говори посред любимото й телевизионно предаване „Въпросите на градинаря“. Въпреки траура Марджъри Пилчър бе прегърнала съдбата си на вдовица с ентусиазма на младо момиче по първата си любов. Но не можеше да му се отрече на Франк, че се справяше с убиването на животни. Може би от милосърдие Марджъри не можеше да свикне с идеята да премаже главата на живо същество. Просто не беше редно, особено след като костите им издаваха онзи ужасен пукащ и хрущящ звук…

Кучето тичаше към нея с „подарък“, стиснат между зъбите.

— Уф, Фрекълс! — Марджъри сви устни. — Каква гнусотия си ми донесъл този път?

Кучето спря пред нея и размаха опашка.

Писъкът на Марджъри Пилчър се чу чак в селото.

От устата на кучето страховито стърчеше разложена човешка ръка.

Репортерите се тълпяха около имението на Де Вер като паразити. Полицията, изпратена в Кингсмиър, явно не успяваше да ги контролира.

— Това е абсурдно — недоволстваше Теди, докато бентлито му минаваше през портала покрай светкавиците на фотоапаратите и размаханите микрофони. — Нямат ли си друга работа?

Алексия, седнала с изправен гръб и стиснати зъби, не каза нищо. Под искрящо бялата й риза цялата й лява страна бе омотана в бинтове. Лекарите й бяха предписали „Перкосет“ за болката, но хапчетата я замайваха, така че тя ги спря. В резултат примижаваше от болка на всеки завой. А преминаването през „лежащите полицаи“ беше истинска агония.

По-неприятна от физическата болка обаче бе тревогата, която се процеждаше в гърдите й като вода през пробойната на кораб.

„Точно това съм аз — пробит кораб. Потъващ кораб“.

След покушението и сдобряването си с Роксан Алексия най-сетне бе капитулирала и се бе съгласила да си вземе отпуск. Премиерът беше очарован, Кевин Ломакс също.

Изявлението на Хенри обясни това като временно оттегляне, почивка, през която министърът на вътрешните работи ще се възстанови физически и психически от покушението. Но Алексия знаеше, че партията никога няма да я върне обратно, не и с труп, заровен в градината й. Злощастната находка на госпожа Марджъри Пилчър беше прекалено скандална дори за Алексия де Вер. С политическата й кариера беше свършено. И тя го знаеше.

— Мамо, татко! Слава богу.

Рокси ги посрещна с видимо облекчение. Беше се върнала в Оксфордшър преди тях и беше единственият член на семейството в Кингсмиър, когато бе намерена ръката.

— Полицията ме разпитва, но аз не знам нищо. Сигурно си мислят, че крия нещо.

— Ако някой те притиска, искам да знам имената им — каза Алексия. През изминалата седмица майчинският й инстинкт се бе завърнал. Сега отново бе истинска лъвица, защитаваща малкото си.

Един нисък дебел цивилен полицай с късо подстригана побеляла коса уверено се доближи до Алексия и Теди и протегна ръка.

— Главен инспектор Гари Уилмот, Криминален отдел на Оксфорд. Просто зададохме на госпожица Де Вер няколко рутинни въпроса. Никой не я притиска за нищо.

— Очевидно сте я уплашили. — Теди наблюдаваше с видимо неодобрение как техническият екип и полицейските кучета нахлуват в дома им. — Този цирк наистина ли е нужен?

Главен инспектор Гари Уилмот се намръщи.

— В градината ви е открит труп на мъж, господин Де Вер. Обикновено се отнасяме към убийствата съвсем сериозно.

— Не преигравате ли малко? От къде знаете, че е бил убит?

— Тогава явно е виртуозно самоубийство, щом е успял да се простреля и после сам да се погребе.

Някой от екипа се изкиска, с което си спечели ледения пронизващ поглед на шефа си.

Дебелият детектив се обърна към Алексия.

— Къде можем да поговорим насаме?

— В кабинета ми. От тук. — Алексия се обърна към Рокси и добави: — Върви да си почиваш, скъпа. С баща ти ще помогнем на главния инспектор с разследването.

— Благодаря, мамо.

— Всъщност, опасявам се, че ще се нуждаем и от трима ви.

— Какво значи това, по дяволите? — наежи се Теди. — Рокси вече ви е казала каквото знае.

Главен инспектор Гари Уилмот вече започваше да губи търпение. „Шибани аристократи. Мислят си, че правилата не се отнасят за тях. Не се ли притеснява, че някой е бил застрелян и оставен да гние в градината му?“

— Защото всички вие живеете тук, господин Де Вер. Не е чак толкова сложно.

Щом влязоха в кабинета й, Алексия взе нещата в свои ръце.

— Естествено, че ще ви помогнем по всякакъв начин, господин инспектор — заяви тя, примижа и сложи ръка на раната си. — Но дали бих могла на свой ред да ви задам няколко въпроса? Казвате, че трупът е на мъж?

— Точно така. Поне според това, което открихме. Както виждате, хората ми продължават да копаят. Не е лесно с целия този пресен бетон.

Рокси взе да се оправдава:

— Вече ви казах, инспекторе. Татко организираше тържество. Брат ми Майкъл се беше заел със строителството на павилиона, но… така и не успя да го завърши.

— Сигурна съм, че знаете какво се случи, инспекторе — продължи Алексия. — Синът ми катастрофира с мотор.

— Да, госпожо. Разбирам, че семейството ви преживява труден момент. Да ви донеса ли нещо? Вода?

Алексия поклати глава.

— Не, благодаря. Дъщеря ми правилно ли ви обясни? Бетонът беше налят за основата на павилиона, който искахме да изградим за тристагодишния юбилей на рода. Майкъл ръководеше проекта. След катастрофата тържеството пропадна. Никой от нас не е в настроение да се занимава със строителство на павилиони.

— Значи синът ви е изкопал основите, така ли?

— Синът ми и работниците, да.

— И синът ви е наливал бетона?

— Да.

Теди кипна:

— Надявам се, не намеквате, че Майкъл има нещо общо с тази работа с трупа?

— Нищо не намеквам, господин Де Вер.

— Хубаво. Защото момчето е на апаратно дишане. Не може да се защити сам и да отхвърли всичките инсинуации, но съм сигурен, че би го направил.

Алексия докосна ръката на Теди, но той се дръпна. Никога не го бе виждала такъв. Теди винаги беше спокойният, а тя — барутлията в брака им.

— Господин главен инспектор — почна тя, — знае ли се кога е бил убит този мъж? Или кога е бил заровен в земите ни?

— Не, още не. Макар че, ако се съди по степента на разложение и разрушаването на останките от скелета, които сме изровили досега, въпреки нагризването от животни и какво ли още не, бих предположил, че става дума за няколко години.

— Ето, виждате ли. — Теди го изгледа победоносно. — Майкъл няма нищо общо с това, нито с павилиона. Замислих проекта преди шест-седем месеца, а започнахме строителството едва през юни, много след като човекът е бил убит.

За миг главен инспектор Гари Уилмот свали професионалната си маска и изгледа Теди де Вер с неприкрита ненавист. За щастие някой от екипа му го прекъсна, преди да е успял да каже нещо, за което после щеше да съжалява.

— Извинете? Бихте ли дошли за малко?

Главен инспектор Уилмот излезе. Алексия, Теди и Рокси се спогледаха поразени. Рокси първа наруши мълчанието.

— Според вас Майкъл знаел ли е?

— Какво да е знаел? — попита Теди.

— За трупа.

Родителите й я погледнаха сякаш е луда.

— Не, разбира се — каза Алексия. — Защо, за бога, ти хрумна подобно нещо?

— По същата причина, която търси и полицията — отвърна Рокси. — Кучето на Пилчър е изровило ръката на самия край на строежа. Майкъл може да е видял нещо, докато копаеха.

— Би могъл. Но очевидно не е.

— Защо да е очевидно?

— Защото ако беше видял нещо, щеше да го съобщи на полицията, нали? Или на нас. Ако е изровил труп, едва ли би го пъхнал обратно, без да каже.

— Освен ако не е имал причина да го скрие — каза Рокси. — Съмър Майър ме попита преди две седмици за някаква тайна. Ами ако е било свързано с това?

Алексия смени тона. Отчаяно й се искаше да не нагнетява напрежение между себе си и Рокси, но не можеше да допусне подобни неоснователни подозрения да се сипят върху горкия Майкъл.

— Съмър е много мило момиче и, сигурна съм, добронамерено. Но наистина е добре да си гледа нейната работа и да спре да души за тайни и конспирации. Всичко това са глупости.

— Съгласен съм — подкрепи я Теди. Предишния ден беше разказал на Алексия за последните разследвания на Съмър и тя не беше останала очарована. — Ако брат ти е намерил труп, щеше да ни каже.

Но това не успя да убеди Рокси.

— Освен ако той не е човекът, който го е заровил — продължи да ги предизвиква тя.

Теди се облещи.

— Какви са тия глупости? Мислиш, че Майкъл може да е убил човек?

— Не казвам, че го е направил. Просто казвам, че е възможно. Всички понякога правим нещо в момент на гняв или при самозащита, или стават инциденти в напрегнат момент. Аз обичам Майкъл. Искам да кажа, че всеки от нас е способен да убие, не е ли така? При извънредни обстоятелства.

— Така ли? — каза Теди.

— Разбира се, че е така, мила. — Алексия наблюдаваше внимателно Рокси, докато изричаше тези думи, и се чудеше дали в тях няма скрито послание, нещо повече, което Рокси се опитва да им каже. — Но, за бога, това се отнася за всички ни.

— Е, съжалявам — каза Теди. — Но не мога да повярвам, че Майкъл…

Главен инспектор Гари Уилмот нахлу в стаята.

— Кучетата са намерили дрехи, заровени отделно, на около трийсет метра от тленните останки. Сред тях беше и това. — И подхвърли на бюрото на Теди стар спортен часовник „Суоч“. — Предполагам, че ще е прекалено оптимистично да очаквам някой от вас да го разпознае?

— Естествено, че не го разпознаваме — озъби се Теди. — Защо се учудвате? Освен лошия късмет, че някой е решил да зарови труп в земите ни, семейството ми и аз нямаме нищо общо с това.

Теди продължи да вилнее, но инспекторът вече не го слушаше. Рокси де Вер бе започнала да надава странен звук, нещо като отчаян вой на животно, хванато в капан.

— Госпожице Де Вер? — Главен инспектор Уилмот я погледна изпитателно.

— Рокси, скъпа… — Теди се втурна към дъщеря си. — Успокой се!

— Госпожице Де Вер, разпознахте ли часовника? Знаете ли на кого е принадлежал?

С неистов крясък Рокси завъртя инвалидната си количка, подпря се на ръце, изправи се, хвърли се върху Алексия и я събори на пода.

Алексия изпищя, защото болката я прониза в гърдите като стрела. Роксан се бе стоварила отгоре й и тя не можеше да помръдне. Само стенеше в безпомощна агония, докато Рокси я стисна за врата и започна да я души. Алексия инстинктивно зарита. Почувства как дъхът й напуска тялото й, беше сигурна, че умира. Защо никой не й помагаше?

— Роксан! — закрещя Теди. — Спри!

— Ти си го убила! — крещеше Рокси. — През цялото това време си ме оставила да вярвам, че ме е изоставил! А ти си го убила! Застреляла си го като животно и си го заровила! Убийца!

Инспекторът успя да откопчи Рокси от майка й и я вдигна. Беше лека като перце. След яростната атака срещу майка си Роксан хлипаше отмаляла на гърдите му, крехка като кукла.

Алексия лежеше на пода и се държеше за гърлото, бореше се за глътка въздух като риба на сухо.

Инспекторът настани внимателно Рокси в количката и коленичи пред нея така, че очите им се изравниха.

— Разпознахте часовника, така ли?

— Беше на годеника ми Андрю — прошепна Рокси и припадна.

31.

— Разпит на госпожа Алексия де Вер, неделя, двайсет и шести ноември, четиринайсет и четирийсет и четири. Разпитващ главен инспектор Гари Уилмот. Госпожо Де Вер, бихте ли описали отношенията си с Андрю Бийзли, годеника на дъщеря ви?

Алексия почна да върти златната брачна халка на пръста си.

— Не и докато не видя дъщеря си.

— Дъщеря ви е в болница. Скоро ще ви информират за състоянието й.

— Искам да знам как е.

— Питам ви за Андрю Бийзли, госпожо Де Вер.

— Мислите ли, че ме интересува проклетият Андрю Бийзли? — озъби се Алексия. — Единственото, което ме интересува, е Роксан.

— Повечето хора биха се интересували от млад мъж, когото са познавали добре и който е бил убит и заровен в градината им — каза главен инспектор Уилмот.

— Нима? Съмнявам се. Не и ако са познавали Андрю — отвърна горчиво Алексия. — Няма да кажа нищо. Трябва да говоря с адвоката си. — Но й беше толкова хубаво, че може да каже истината, най-после да даде воля на омразата си. Усети, че не може да се овладее. — Андрю Бийзли манипулираше дъщеря ми по най-циничния, злонамерен начин. Не го познавах добре, но го познавах достатъчно, за да осъзная това. Единственото, което искаше, бяха парите на Рокси.

— И заради това ли го убихте?

Алексия се изсмя ехидно, но веднага съжали, защото отново я прониза болката от раната й.

— Не говорете глупости — отвърна тя през стиснати зъби. — Никого не съм убивала.

— Дъщеря ви, изглежда, не мислеше, че това са глупости.

— Дъщеря ми е в шок. Къде е съпругът ми? Искам да разговарям със съпруга си.

— Знаете, че не помагате нито на себе си, нито на съпругата си, като отказвате да отговаряте на въпросите ни, господин Де Вер…

Инспектор Хенри Фробишър, един от най-талантливите офицери на полицията в Оксфорд, бе повикан от главен инспектор Уилмот с идеята, че Теди може би ще е по-сговорчив е „друго ченге“.

Нищо подобно. Със скръстени пред гърдите ръце и решително извърната настрани глава, Теди повтаряше мантрата, която бе подхванал още от Кингсмиър.

— Доведете адвоката ми.

— Кога за последно видяхте жив Андрю Бийзли?

— Доведете адвоката ми.

— Има ли някакви основания, дъщеря ви да вярва, че съпругата ви може да е отговорна за смъртта на господин Бийзли?

— Отказвам да отговарям на всякакви въпроси без адвоката си.

— Господин Де Вер, имахте ли представа, че господин Бийзли всъщност е бил мъртъв и не се е върнал в Австралия, както сте обяснили на дъщеря си?

— Доведете адвоката ми.

Инспектор Хенри Фробишър изключи касетофона и изрева на сержанта:

— Доведете му адвоката! Веднага. И направете нужното някой да стои при дъщеря му. Искаме показанията й още щом отвори очи.

Алексия де Вер се заинати.

— Настоявам да видя дъщеря си.

— Не съм сигурен, че сте в положение да изисквате каквото и да било точно сега, госпожо Де Вер.

— Изключете касетофона.

Главен инспектор Уилмот обмисли молбата за момент, после изключи касетофона. Често пробивите в някои случаи се получаваха, когато свидетелите или заподозрените се съгласяваха да говорят извън протокола.

— Има ли нещо, което бихте искали да ми кажете, госпожо Де Вер?

— Да, има.

Инспекторът се напрегна. „Това е. Ще направи признания“.

— Искам да ви напомня, че аз все още съм министър на вътрешните работи на тази страна. И като министър съм ваш началник и началникът на вашия началник докладва на мен. Мога да ви уволня. Просто така. — И тя щракна властно с пръсти.

Ако не беше толкова разочарован, главният инспектор би се изсмял. Алексия де Вер може и да беше Желязната лейди, но не го плашеше, нито пък го плашеха нейните могъщи приятели.

— На какво основание? — попита той. — Един млад мъж е бил убит в имението ви, госпожо Де Вер. Може и да не ви е грижа за този факт. Но мен ме е грижа. — Замълча за по-голям ефект. — Мисля, че сте го убили вие.

Алексия стисна устни.

— Въз основа на какво? На параноята на Рокси? На някакъв стар часовник?

— Според мен дъщеря ви е много убедителен свидетел. Имам чувството, че съдебните заседатели ще са на същото мнение. Нека да погледнем истината. Обикновените избиратели не са много топло настроени към вас напоследък, нали? А заседателите са точно такива, госпожо Де Вер. Просто дванайсет обикновени гласоподаватели.

Алексия го изгледа замислено, после отсече:

— Включете касетофона.

Главен инспектор Уилмот натисна бутона и каза:

— Разпитът се подновява, петнайсет и петнайсет.

Рокси де Вер отвори очи.

Всичко беше бяло, светло и красиво. За момент тя се почувства истински щастлива. „Аз съм в рая. В рая заедно с Андрю. Той никога не ме е напускал. Той ме обича, обича ме въпреки всичко“.

А после видя униформения полицай до вратата и мечтата й се разби на пух и прах.

Това не беше раят. И Андрю не беше сияещ бял ангел.

Беше изгнил труп. Кучетата ръфаха разложената му плът.

Писъците й отекнаха по коридора на болницата.

Главен полицай Редмейн от полицейско управление „Темза Вали“ прочете доклада втори път, като внимателно претегли всяка дума, преди да го върне на главен инспектор Уилмот.

Главният полицай беше огромен дебел мъж, червендалест, с бял перчем, което му придаваше жизнерадостния вид на Дядо Коледа. Всъщност Сирил Редмейн имаше остър като бръснач ум и дива амбиция, типична за политиците и рок звездите. Никак не остана доволен, че госпожа Де Вер е закарана в Оксфордския полицейски участък като обикновена престъпничка. Една погрешна стъпка по този случай и брилянтната кариера на Сирил Редмейн щеше да приключи за миг.

От друга страна, имаше труп. И никой, дори хора като Алексия де Вер, не биваше да си мисли, че е над закона.

Главен инспектор Гари Уилмот попита:

— Какво мислите, сър?

— А ти какво мислиш. Гари?

— Мисля, че тя лъже. Лъже през съвършено белите си зъби.

Главният полицай обмисли казаното.

— Хмм. Обадиха ми се от Даунинг Стрийт. Премиерът иска да знае дали ще й предявим обвинение.

— Не мога. Засега. Но бих искал да я задържа за разпит.

— В никакъв случай.

— Поне за още един ден. И съпруга й също.

— Абсурд.

— Но, сър…

— Гари, тя е вътрешният министър.

— И какво? Забъркана е, сър, знам, че е.

— Тогава го докажете. Открийте онази психоложка. Вижте дали тя ще потвърди историята на госпожа Де Вер.

Главен инспектор Уилмот го погледна притеснено.

— Вече го направихме.

— И?

— Тя потвърди историята. Но това не означава нищо. Като нищо може да са го скалъпили заедно. Да са измислили спасителен план, в случай че тялото някога бъде открито. Трябва ми повече време с госпожа Де Вер.

— Е, нямаш го. Не и без други доказателства.

Главен инспектор Уилмот стана да си върви и Редмейн подвикна след него:

— Може и да казва истината, независимо че не я харесваш. И това е възможно.

— На куково лято.

След като Уилмот си тръгна, Сирил Редмейн прочете показанията на Алексия де Вер за трети път. Ако беше вярно, значи много хора имаха погрешна представа за вътрешния министър. И най-вече собствената й дъщеря.

Главен полицай Редмейн беше чел хиляди свидетелски показания. Гордееше се с инстинкта си, със способността си да чете между редовете на полуистините, които изричаха хората. Но този случай беше труден.

Като претегли фактите, Сирил Редмейн реши, че не може да се съгласи с главен инспектор Гари Уилмот. Беше склонен да вярва на версията на вътрешния министър. Но имаше някакво несъответствие. Ясно му беше, че една любяща майка и съпруга ще направи жертвите, които госпожа Де Вер твърдеше, че е правила, и че е поела вината за действията на съпруга си. Въпреки това в обществения й живот, и особено напоследък след инцидента с Майкъл, тя се бе прочула с това, че е студен и отчужден родител.

Човек обаче не можеше да бъде задържан поради такова обвинение. Психиатърката поддържаше версията на Алексия. Нямаше съмнение, че щом съпругът й проговори, ще каже съвсем същото. Единствените двама души, които биха могли да оборят тази версия за събитията, бяха Майкъл, синът на Де Вер, също участвал в обсъждането на Андрю Бийзли и сестра му, и… самият Бийзли.

Единият от тях беше в кома.

Другият беше мъртъв.

Нещо в това перфектно подреждане на обстоятелствата никак не допадаше на главен полицай Сирил Редмейн. Но той овладя вътрешното си чувство. В крайна сметка значение имаха единствено фактите.

Фактите показваха, че Гари Уилмот няма нищо сериозно срещу Алексия де Вер. Колкото по-скоро я освободяха, толкова по-добре.

В шест вечерта въодушевени репортери се бяха събрали пред полицейското управление на Оксфорд и окупираха улиците като тенис фенове преди финалите на Уимбълдън. Дълга редица телевизионни екипи, английски и чужди, се беше опънала чак до Крайстчърч Медоус.

За тяхно разочарование и за облекчение на главен полицай Редмейн вътрешният министър излезе през странична врата. На задната седалка на рейндж роувъра със затъмнени стъкла сър Едуард Манинг чакаше невъзмутимо и съвършено професионално както винаги.

— Към Лондон, предполагам, госпожо министър? Обещах на Номер десет, че ще се обадим от колата. Разбираемо, премиерът няма търпение да разговаря лично с вас. Междувременно си позволих волността да подготвя предварително изявление.

— Благодаря, Едуард. Но се опасявам, че всичко това ще трябва да почака. Ще отида в болницата да видя Рокси. После трябва да разбера какво става с Теди. Още го разпитват. Можеш ли да повярваш?

— Е, госпожо министър, аз…

— Ясно чух гласа на Ангъс Грей в коридора, така че поне е бил достатъчно разумен да се обади на адвоката си. Но искам да го пуснат, възможно най-скоро. Онзи мизерник Уилмот явно се е втурнал в някаква класова война. Цели се в Теди от момента, в който се прибрахме.

— Дори така да е, госпожо министър…

— Когато всичко това приключи, ще поискам главата му на поднос.

Сър Едуард Манинг се отказа да я вразумява. Алексия трепереше — дали от гняв, или от шока от събитията през последните дванайсет часа, не можеше да каже. Скоро, молеше се той, щеше да работи за друг вътрешен министър и трудностите му да разчита настроенията на Алексия щяха да приключат. Сър Едуард Манинг не беше чувал Сергей Милеску от седмици. Осмеляваше се да си мисли, че кошмарът може и да е приключил — че сега, със забъркването на Алексия в такъв обществен скандал, мистериозните господари на Сергей вече няма да искат нищо допълнително, никаква информация от него. Но тлеещото съмнение продължаваше да хвърля сянка върху всяка минута, подобно на злокачествен тумор, който може да се възобнови всеки момент.

Колата със затъмнени стъкла пое по улицата покрай насъбралите се журналисти.

— Добре, госпожо министър. Значи към болницата. Но трябва пътьом да се отбием при Хенри Уитман. Правителството ще трябва да излезе с някакво официално изявление пред медиите преди утре сутрин.

Алексия се загледа през прозореца.

— Не се безпокой, Едуард. До утре сутрин това ще приключи.

— Госпожо министър?

— Семейството ми има нужда от мен. Ще подам оставка.

Сър Едуард Манинг направи неистово усилие да не се разридае от облекчение.

Лекарят беше мил и безупречно любезен. Но също и непреклонен.

— Няма абсолютно никакъв начин да ви разреша да я видите, госпожо Де Вер.

— Но аз съм й майка.

— Знам това.

— Тя мисли, че съм направила нещо ужасно. Точно това е причината за състоянието й. Но греши. Трябва да знае истината.

— Роксан никак не е добре, госпожо Де Вер. Преживяла е психически срив. Преди всичко се нуждае от почивка и спокойствие, и да избягва нови стресове.

— И това съм аз, така ли? Сведена съм до източник на стрес?

— Опасявам се, че да.

— А истината да върви по дяволите, така ли?

Беше разгневена, но не на лекаря. Точно нейните лъжи бяха докарали нея и семейството й до тук, неволно или нарочно.

Като се върна в колата, първият й въпрос беше:

— Някакви новини от Теди?

— Не, госпожо министър. Още не.

— Тогава върнете ме в Лондон.

— Разбира се, госпожо министър.

— И спри да ме наричаш така! Вече ти казах, че ще подам оставка. Всъщност дай ми телефона. Ще го направя още сега.

Сър Едуард Манинг я погледна разтревожено.

— Сигурна ли сте, че това е разумно?

— Просто прави каквото ти казвам!

— Не искам да ви противореча, госпожо ми… Алексия. Но в момента сте превъзбудена. Няма ли да е по-добре да говорите с премиера, когато се успокоите?

— Не съм превъзбудена! — изкрещя Алексия. И съвсем неочаквано избухна в сълзи.

През следващите двайсет и четири часа сър Едуард Манинг взе нещата в свои ръце. Вместо да закара Алексия в Чейни Уок, където я очакваха множество репортери, той я настани в хотел „Блейкс“ в Южен Кенсингтън и я накара да си легне със силно сънотворно. Когато се събуди, малко замаяна, но напълно отпочинала, вече бе станало обяд.

— Премиерът прояви голямо разбиране — каза й сър Едуард по време на късната закуска от кроасани и силно черно кафе. — Очаква да се обадите днес следобед. Съставих официално писмо за оставката. Когато сте готова, моля да го погледнете.

— Благодаря. — Алексия взе листа с благодарност. — Съжалявам, ако съм била груба с теб вчера, Едуард.

— Не го мислете, госпожо министър. Напълно ви разбирам.

— А Теди? Върнал ли се е в Кингсмиър? Знае ли къде съм?

— О, да. За съжаление той все още е задържан от полицията.

Алексия се облещи.

— Държали са го цяла нощ?

— Изглежда, да.

— На какво основание?

— Допълнителни разпити, предполагам. Уговорил съм ви среща с Ангъс Грей в два и половина следобед. В неговия кабинет на Грейс Ин Роуд. Опитах да го поканя тук, но господин Грей има заседание в съда в четири, после отива направо в Оксфорд да се срещне с Теди, така че беше невъзможно.

— Това е чудесно, Едуард, благодаря ти много. — Алексия се зарадва на новината. Изпита невероятно облекчение, че ще види Ангъс. Ангъс щеше да знае какво трябва да се направи. — А в болницата? — попита тя. — Предполагам не си имал възможност да…

— Обадих се и в двете болници и се поинтересувах за Рокси и за Майкъл.

Алексия го погледна с надежда.

— Няма промяна, опасявам се.

Лицето й помръкна.

„Изглежда уязвима тази сутрин — помисли сър Едуард Манинг. — Крехка. Само ако избирателите и колегите й можеха да я видят от тази страна. Как се притеснява повече за децата и съпруга си, отколкото от факта, че слага край на политическата си кариера“.

Но вече беше прекалено късно. Алексия бе загубила политическата си кариера. А сър Едуард Манинг щеше да си върне живота.

Кабинетът на Ангъс Грей, кралски адвокат, лъхаше на власт и авторитет като състезателен кон — на пот. От дъбовата ламперия по стените до снимките от ветроходния клуб на Оксфордския университет и автографите от различни величия на консерваторите, отрупали бюрото му — всичко в тази стая подсказваше, че той принадлежи към елита.

Самият Ангъс Грей беше стегнат и привлекателен мъж малко над шейсетте, със сребриста коса и лек тен от последната си почивка на Италианската Ривиера. Очите му бяха яркосини и вторачени в Алексия.

— Милото ми момиче. Изглеждаш уморена. Как са ребрата ти?

— Добре — отвърна Алексия. Покрай всичко случващо се не й оставаше време да мисли за болката от раната.

— Браво. Е, трябва да си пазиш силите. Джоан, би ли донесла чай на госпожа Де Вер? И парче „Батенберг“.

Алексия потъна в коженото честърфийлдско канапе и затвори очи за миг.

— Сър Едуард Манинг ми каза, че си подала оставка. — Ангъс познаваше Алексия от много време и можеше да си позволи подобна прямота.

Тя кимна.

— Ще съобщят утре сутрин. Макар че ако се заслушаш внимателно, може да чуеш как министърът на търговията и индустрията потрива самодоволно ръце.

Ангъс се усмихна.

— Не мога да продължа. Свършена съм като политик. А дори и да не бях, прекалено много неща се случват у дома.

— Напълно те разбирам.

— Първо Майкъл, а сега и това. Андрю Бийзли, мъртъв. Точно когато си мислех, че не би могъл да причини повече неприятности на семейството ми! Роксан направо е разбита, обвинява мен. Какво става, Ангъс?! Светът се побърка. Поне моят.

— Най-добре да се захванем с нещата едно по едно — разумно предложи той. — Да поговорим за Теди.

— Да. Защо още не са го освободили? Никой нищо не ми казва.

— Не мисля, че има нещо съществено, за което да се тревожим. Бях с него до единайсет снощи и отново тази сутрин по време на двучасовия разпит. Той призна, че преди години е предложил пари на момчето, за да се върне в Австралия, така че показанията ви напълно съвпадат.

— Защото не са измислени — отвърна Алексия. — Той заподозрян ли е?

— Да — категорично отговори адвокатът. — Имаш ли новини от Роксан?

Алексия се изхлузи надолу в креслото, разгромена.

— Не. Не ми позволяват да я видя. Какво ще правя, Ангъс? Чувствам се напълно изгубена.

Ангъс Грей се наведе над бюрото.

— Постарай се да не изпадаш в паника. Гледай на всичко рационално. Роксан е на сигурно място, получава необходимата помощ. А колкото до Теди, неприятно е, но е нормално за това положение. Младежът е бил убит, нали така? И е заровен във вашата земя. Според вашите самопризнания двамата с Теди сте искали да се отървете от него. Съвсем нормално е полицията да заподозре първо семейството ви.

— Може да е нормално, но вече не чак толкова.

— Ами Майкъл?

Алексия замръзна.

— Какво Майкъл?

— Той също не е одобрявал Андрю, нали? Възможно е двамата да са се срещнали да поговорят и да се е стигнало до бой. Може да са пили и нещата да са излезли от контрол.

— Андрю е бил прострелян, Ангъс. Поне така каза полицията. Два куршума в тила. Това не е „бой, излязъл извън контрол“. Това е екзекуция.

— Възможно ли е Майкъл да…?

— Не! — Алексия яростно поклати глава. — Синът ми не е способен на това.

Ангъс Грей повдигна вежда, но Алексия беше непреклонна.

— Не.

— Пак помисли, Алексия. Майкъл е в кома и вероятно ще остане така. Ако го осъдят за това, дори няма и да разбере. Нищо не би се променило.

— Освен че ще бъде заклеймен като убиец! Несправедливо обвинен!

— Добре де. Ами ако лепнат това на Теди? Ще лежи до живот.

Алексия се изсмя отчаяно.

— Това е безумие! Никой от тях не е убил Андрю Бийзли.

— От къде знаеш?

— Защото ги познавам, Ангъс. Познавам ги! — Алексия опита да се успокои. — Виж. Не знам кой е убил Бийзли и не знам защо е заровен в Кингсмиър. Може би са се надявали да ме натопят за убийство. Пълно е с откачалки.

— Възможно е, разбира се.

— Смея да твърдя, че Роксан не беше първото момиче, което Андрю е мамил или наранявал. Кой знае колко врагове може да е имало това момче.

— Да, но да закопаят тялото във вашите земи? Трябва да има някаква връзка със семейството ви.

— Не е задължително. Може убиецът да е някой местен жител, който си е мислел, че никой няма да открие трупа в такава пуста част на имението. И е бил прав донякъде. Останките бяха открити заради павилиона. Ако не беше започнал строежът… или пък ако беше завършен и бетоновата основа беше излята, както беше предвидено… никой нямаше да го открие. Щеше да си има свой собствен мавзолей. Което щеше да е особена чест за него, между другото. Той беше изключително неприятен младеж.

Наблюдаваше как работи брилянтният ум на Ангъс Грей.

— Спомена вероятността някой да се е опитвал да те натопи. Имаш ли предвид конкретно някой? Някой, който би искал вендета или който би имал причина да стигне до подобни действия?

— Не. Хората на Пател може би. Но едва ли биха убили човек, за да ми отмъстят. — Алексия се замисли. — Всъщност имаше няколко инцидента в периода, когато поех поста. Кучето на Теди бе отровено.

— Къде? В Кингсмиър?

Алексия кимна.

— Беше ужасно. Горкият Теди беше потресен.

— Как не!

— Да, но… То все пак беше само едно куче. Не е същото като да убиеш хладнокръвно човек.

Сър Едуард Манинг си погледна часовника и забърза по Странд.

Два и четирийсет и пет. Нямаше да се бави. Трябваше да се е върнал, докато министърът излезе от срещата с адвоката. Но му се искаше да съобщи добрата новина на Сергей.

Алексия де Вер подава оставка.

Шефовете на Сергей, които и да бяха, щяха да получат каквото искат.

Дълбоко в себе си сър Едуард Манинг се страхуваше, че това няма да е последната му среща със Сергей Милеску. Проклетникът все още имаше онези снимки. Все още можеше да го изнудва, да го използва за собствени интереси в бъдеще, ако реши. Но засега поне непосредствената опасност беше отминала. Сър Едуард усещаше, че Сергей е изплашен не по-малко от него. Сигурно щеше да се зарадва на новината. Щеше да е благодарен на Едуард, че му го казва лично, при това веднага щом е разбрал.

Новият апартамент на Сергей се намираше в модерна сграда на Ембанкмънт. Макар да не беше луксозен, младежът едва ли можеше да си го позволи само със заплата като портиер в Камарата на лордовете. Докато подтичваше по стълбите към втория етаж, сър Едуард се зачуди кой ли плаща наема на Сергей. После забрави за това.

На вратата нямаше звънец, затова той почука. После натисна дръжката и за негова изненада вратата се отвори.

— Сергей?

Обикновено младежът не беше толкова небрежен към сигурността си. Но пък попийваше, особено когато имаше тревоги, както напоследък. „Сигурно е заспал на леглото с бутилка «Столична».“

Но не. Нямаше го в спалнята. Купчина старателно сгънати дрехи беше единственият знак, че Сергей изобщо се прибира тук. „Дали не е излязъл набързо и не е дръпнал достатъчно вратата?“ Може би. Но нямаше нищо разхвърляно, което да подсказва някаква спешност. Всичко си беше на място, подредено, спретнато, чисто.

Сър Едуард Манинг бутна вратата на банята. Ако Сергей бе напуснал града, би трябвало да си е взел и тоалетните принадлежности. Може и да беше долнопробен мръсник, но хигиената му беше безупречна.

Ваната беше на по-високо ниво, повдигната на нещо като мраморен постамент. Първото, което забеляза сър Едуард Манинг, бе, че тя прелива.

Второто нещо — че не беше вода.

А кръв.

Тялото на Сергей Милеску лежеше неестествено във водата, разпрано през средата като заклано прасе. Беше изкормен.

Сър Едуард Манинг се обърна и побягна.

Беше светъл следобед. Алексия излезе от кабинета на адвоката и тръгна по Грейс Ин Роуд, без да знае накъде и защо. Когато Теди беше до нея, се чувстваше силна, способна, устойчива. Без него и без политическата си кариера беше изгубена, без посока, ставаше уязвима и безпомощна като перце на вятъра.

„Страх ме е“.

Тази мисъл я потресе и тя спря. Част от нея искаше да се втурне обратно към кабинета на Ангъс Грей и да слуша уверенията му, че Теди ще бъде освободен вечерта, че всичко ще е наред. Полицията можеше да го задържи само за четирийсет и осем часа, освен ако не му повдигнеха обвинение. Но Ангъс сигурно вече бе тръгнал към съда.

Можеше да се върне в Оксфорд и да изчака новините, но къде да отседне? Мисълта за още една нощ в хотел я потискаше. „Не мога да продължавам да бягам“. Но не можеше и да се прибере в дома си, не и след оставката, която щеше да бъде обявена на следващия ден. Кингсмиър все още беше място на престъпление и щеше да е окупирано от полиция и репортери още доста време. Чейни Уок беше най-подходящото място, но то също бе оградено от журналисти, които чакаха новината за оставката й като вълци, налитащи на прясно месо. „Още не мога да се изправя насреща им. Не и сама. Не и без Теди“.

— Извинете.

Една невидима ръка я потупа по рамото и я накара да подскочи.

— Какво? Какво искате?

Ръката беше на жена. Тя гледаше Алексия с любопитство.

— Телефонът ви звъни.

В някакъв унес Алексия извади телефона от чантата си.

— Ало?

Гласът на Луси Майър сякаш идваше от друга планета.

— Алексия? Слава богу, че вдигна. Какво става там при вас? Чухме нещо по новините, за някакво убийство в Кингсмиър, но Съмър не казва нищо. Вярно ли е?

— Вярно е — потвърди Алексия. — Откриха труп. На Андрю, любимия на Рокси.

— Не може да бъде!

— Знам. Безумно е, Лус. Полицията още разпитва Теди.

— Но те едва ли мислят, че Теди…

— Не знам какво мислят. Аз подадох оставка.

— О, Алексия, не! Не можеш да го направиш.

— Трябваше. Рокси се срина. Аз наистина… не мога дори да ти опиша колко ужасно е положението… — Гласът й се прекърши. Като осъзна, че минувачите я зяпат, Алексия сви по една алея. — Не знам какво да правя. Не знам къде да отида.

— Аз знам — моментално отвърна Луси. — Ела тук.

Алексия си представи Луси в кухнята й в Мартас Винярд, с престилка на кръста и ръце, побелели от брашно. Как копнееше за тази пълнота, за тази нормалност, за тази сигурност, за предсказуемия живот в какавида, какъвто бе животът на Луси Майър. Живот без амбиция, без риск, без трагедия.

— Толкова си мила…

— Не съм мила — увери я Луси. — Говоря сериозно. Ела тук. Трябва да се възстановиш. Само преди седмица беше простреляна, за бога! Не си свръх жена.

— Знам — тъжно каза Алексия.

— Тогава го направи. Скачай на самолета. Скрий се от бурята тук — на сигурно и далечно място. Съмър каза, че си имала такива намерения.

— Имах. Но това беше преди.

„Защо й отказвам? Какво ми става? Нали тъкмо това исках. Тъкмо това ми трябваше — да се откъсна надалеч. Трябва да отида на сигурно място“.

— Не мога. Благодаря за предложението, но Теди още е в Оксфорд, разпитват го, а Роксан е в ужасно състояние. — Едно настоятелно бип, бип по линията й подсказа, че някой друг се опитва да се свърже с нея. — Може да е от болницата — обясни Алексия. — Или Теди. Трябва да затварям.

С безкрайно съжаление прекъсна разговора с Луси Майър и каза:

— Ало?

— Още ли си наблизо? — Ангъс Грей явно бе силно притеснен.

— Да. Мислех, че си в съда.

— Трябваше да бъда. Ще отида след пет минути. Но току-що ми се обадиха от полицията.

— О, слава Богу! Пуснали са го. Към Кингсмиър ли е тръгнал?

— Страхувам се, че не, Алексия.

— Тогава какво?

— Теди е обвинен в убийство.

За момент Алексия залитна като поразена от гръм и се облегна на близката стена. Но бързо се овладя.

— Това е невъзможно. Абсурдно. Нали ти самия твърдеше, че нямат улики.

— За съжаление не им трябват улики — каза Агнъс Грей. — Вече не. Теди е направил пълни самопризнания.

32.

Стаята приличаше по-скоро на офис, отколкото на затворническа килия. Теди седеше зад бюрото с изпънати напред крака, сякаш беше у дома пред камината, а Алексия нервно крачеше напред-назад.

Всичко се бе развило много бързо. Докато Алексия и Ангъс Грей пристигнат в Оксфорд. Теди вече бе задържан за постоянно. След по-малко от час щеше да бъде прехвърлен в охраняваното крило на Оксфордския затвор.

Алексия попита:

— Вярно ли е?

— Кое дали е вярно, скъпа?

— Ти ли уби Андрю?

Имаше чувството, че разговаря с непознат. Сякаш това бе някакъв ужасен странен сън и щеше да се събуди всеки миг.

— Да — спокойно отвърна Теди. — Някой трябваше да го направи. Нямах намерение да признавам, но се наложи. Този противен човек Уилмот стискаше като куче кокал. Ако бях продължил да мълча, това само би удължило агонията. Не ми се искаше да се спекулира повече от нужното с фамилното име. По-добре да приключим още сега.

Алексия се хвана за главата. „Това не може да е истина!“

— Би ли ни разказал точно какво се случи, Теди? — попита Ангъс Грей.

— Разбира се. — Теди се усмихна сякаш щеше да разказва анекдот. — Отидох да се срещна с Бийзли в Гарик, както бях казал на Алексия. Предложих му пари, за да си замине за Австралия.

Алексия кимна.

— Той взе парите. Лично проверих сметката. Чекът беше осребрен.

— Точно така, скъпа.

— И замина за Австралия.

— Да, замина. Явно някакво угризение на съвестта му е взело надмощие, защото след около месец, мътните го взели, малкото лайно се върна. Ясно си го спомням. Бях на гара Падингтън, чаках влака, когато някой ме потупа по рамото. Обърнах се и ето ти го, като пет пари в кесия. Бийзли. Каза ми, че е променил решението си, че обича Рокси и иска да върне тристате бона.

— После какво стана? — попита Ангъс Грей.

— Е, очевидно, бях смаян. Трябваше бързо да взема решение. Той говореше за женитба с Рокси. Ясно е, че не можех да го допусна.

— Но защо не? Той се е върнал, Теди! — каза Алексия със сълзи в очите.

Изражението на Теди помръкна.

— Върнал се е за повече пари — нали това имаш предвид. Знаел е, че ние никога няма да я лишим от наследство. Че ако се ожени за нея, ще бъде уреден до живот. Освен това, скъпа, бъди разумна. Та той беше само някакъв си треньор по тенис! Изобщо не беше подходяща партия за една Де Вер.

Алексия не можеше да повярва на ушите си. Мъжът насреща й изглеждаше като Теди. Говореше като Теди. Но онова, което обясняваше — че е убил човек от снобизъм, — това не беше Теди де Вер, когото тя познаваше. Когото си мислеше, че познава.

Теди продължи:

— Поканих го да дойде да говорим на следващия ден в Кингсмиър. Да постреляме и да обсъдим положението.

— Възнамеряваше ли да го убиеш? — директно попита Ангъс.

— Да. Притеснявах се, че може да не успея. Не знаех със сигурност дали бих могъл…

— Дали би могъл да го застреляш? — прошепна Алексия.

— Да. Но се оказа по-лесно, отколкото си представях. Такъв нахалник! Опитваше се да се прави на голяма работа, обясняваше ми, че ще се ожени за Роксан с или без моето съгласие, че с нищо не съм можел да го спра. Само да го беше чула, Алексия! Ако някой си е заслужавал съдбата, това е проклетият Андрю Бийзли.

Ангъс и Алексия се спогледаха ужасени. Никой от тях не бе виждал досега Теди в такава светлина. Той разказваше случилото се без капка угризение.

— Какво се случи, след като го простреля? — спокойно попита Ангъс. Като правен съветник на Теди той трябваше да знае всички факти, колкото и потресаващи да бяха.

— Нищо не се случи — каза Теди. — Тъкмо това му беше хубавото. Изкопах дупка, погребах го, и край. Известно време чаках полицията или семейството му да почукат на вратата ни. Но нищо не последва.

Алексия отклони поглед. Спомни си времето, много отдавна, когато тя също бе чакала възмездието, правосъдието, което така и не дойде. Дори сега, като мислеше за това, настръхваше, страх разяждаше стомаха й и засядаше като топка в гърдите й. „Как не съм забелязала това у Теди? Как съм пропуснала признаците?“

— После се случи инцидентът с горката Рокс — каза Теди. — Откровено казано, след това забравих за Бийзли. Роксан погълна цялото ми внимание.

— Забравил си? — попита Ангъс.

— Опасявам се, че да. Годините минаваха. Нямах причина да го помня. Бийзли беше мъртъв и погребан и тайната беше запазена. Не мислех, че съм го оставил толкова близо до мястото на павилиона, но явно не съм преценил. Във всеки случай бях го заровил много дълбоко, така че да не го надушат животните. Майкъл сигурно е открил трупа и го е преместил.

Алексия взе да клати глава. Трябваше да вярва поне в невинността на Майкъл.

— Не. Щеше да каже нещо.

Теди отвърна внимателно:

— Предполагам, че е познал часовника и е събрал две и две. Спомни си, че Майкъл знае, че ти си прогонила Бийзли, не аз. Така се бяхме разбрали. Заради Рокси. Майкъл вероятно е решил, че ти си го подредила така, и се е опитвал да те предпази, Алексия.

Алексия започна отново да крачи, все по-бързо и по-бързо, почти подтичваше. Теорията на Теди звучеше ужасяващо правдоподобно.

„Майкъл катастрофира със съзнанието, че аз съм го направила. Че аз съм екзекутирала онова момче съвсем хладнокръвно. Затова е бил толкова разсеян. Мисли ме за убийца, а сега може би няма да имам шанс да му обясня“.

Ангъс Грей се опита да подходи практично.

— Добре, Теди. Е, беше много откровен. Във връзка с присъдата, мисля, че най-важно ще бъде да признаеш всичко открито и да покажеш, че искрено съжаляваш за извършеното.

Теди го погледна объркано.

— Да съжалявам ли? Защо трябва да съжалявам, Ангъс? Мой дълг, моя цел в живота е да предпазвам семейството си и да съхраня доброто име на рода Де Вер. Андрю Бийзли си го заслужи. Той застрашаваше семейството и аз неутрализирах заплахата.

Алексия се разплака. „Какво стана с моя Теди, моя добродушен великан?“

— Ангъс, би ли ни оставил за малко насаме? — помоли Теди и веднага щом останаха сами с Алексия, той я прегърна, притисна я силно. — Защо плачеш?

— Защото не те познавам! — хлипаше отчаяно тя.

— Разбира се, че ме познаваш — отвърна Теди. — Всичко, което съм правил, е за сигурността на семейството ни. Убих Андрю, за да предпазя Роксан. Убих и заради теб, знаеш го.

Отначало Алексия помисли, че й се е причуло.

— Какво?!

— О, стига — продължи Теди. — Не искаш да кажеш, че никога не си подозирала, нали?

Главата й се замая. Имаше чувството, че е пияна или дрогирана. И двете не беше изпитвала от четирийсет години.

— Какво да подозирам, Теди?

Теди я погледна в очите и каза:

— Че аз убих Били Хамлин.

33.

Капчица кръв не остана по лицето на Алексия.

— Ти си убил Били?

— Трябваше. Направих го заради теб, мила, не разбираш ли? Той щеше да ти навреди, щеше да разкрие миналото ти и скандала, който си крила цял живот. Не можех да допусна това да се случи.

Алексия се свлече на твърдия метален стол. Краката не я държаха.

— Знаеш за миналото ми?

— Разбира се — усмихна се Теди. — Винаги съм знаел.

— И какво точно знаеш?

— Всичко. Знам всичко. Нали не си мислиш, че бих се оженил за жена, за която не знам нищо? Че ще рискувам името на рода Де Вер, без да знам в какво се въвличам? Знам, че истинското ти име е Антония Джилети.

Алексия зяпна.

— Знам, че си американка по рождение. Че като млада си се забъркала с наркотици. Че си била замесена в процес за убийство за смъртта на малко момченце на име Хандемайър. Че Били Хамлин ти е бил любовник.

— Спри. Моля те, спри!

Алексия трепереше. Беше толкова невероятно да чува всичко това от Теди. През всички тези години бе изпитвала ужас от мисълта, че той може да научи за миналото й. Бе изпитвала ужас да не загуби единственото хубаво, почтено нещо в живота си. А той бе знаел! През цялото време бе знаел. Страхът, фалшът, самотата. Всичко е било напразно.

„През всичките тези години се чувствах виновна, че го мамя. А всъщност Теди е мамил мен. Той ме познава до мозъка на костите. А аз не го познавам изобщо“.

— Не бъди толкова тъжна — прикани я Теди, прочел мислите й. — Обичам те от първия миг, в който те видях, там зад бара в „Ездачи и коне“. Бях дочул слухове за красивото момиче, сътрудничка на Клайв Ленстър, и реших да проверя за какво се вдига толкова шум. И щом те видях, разбрах. Ти беше абсолютно извън моята категория.

— Това не е вярно — несъзнателно отвърна Алексия.

— Разбира се, че е вярно. Знаех от самото начало, че не си влюбена в мен — продължи Теди с мила самокритична усмивка. — И защо да бъдеш в такъв стар загубеняк като мен? Или млад загубеняк тогава. Но също така знаех, че трябва да те имам. Естествено, семейството ми не беше съгласно. Не си бяха представяли една барманка да стане следващата лейди Де Вер. Но това не ме интересуваше. Нищо нямаше да ми попречи да се оженя за теб, Алексия. Искам ясно да го заявя.

Взе ръката й и я целуна. Алексия се опита да не мисли как същата тази ръка е пробола горкия Били Хамлин в сърцето или как е дръпнала спусъка и е сложила край на живота на младия Андрю Бийзли.

— Но аз съм истински Де Вер — продължи Теди. — И се отнасям много сериозно към това. Трябваше да знам с кого се обвързвам и кого приемам в семейството ми. Трябваше да знам повече за теб. Затова направих известно проучване.

— Как? — попита Алексия. През всичките тези години тя бе в центъра на публичното внимание, но нито един журналист не се бе добрал до истината за миналото й. Как, за бога, Теди бе успял да я разкрие, и то без нито дума от нейна страна? С кого ли бе говорил?

— Има си начини — тайнствено каза той. — Трудно е да промениш напълно идентичността си, без да оставиш някаква следа на хартия. Ти ми каза, че си учила в Калифорнийския университет, затова тръгнах от там. Не ми отне много време да открия, че невинаги си се казвала Алексия Паркър. Щом открих Тони Джилети, останалото изплува от тук от там. Попаднах на условните присъди, които си получила за злоупотреба с наркотици и джебчийство в тийнейджърските си години. Нищо страшно. После се натъкнах на Кемп Уилямс и процеса за смъртта на Хандемайър. Имаше слухове, че Били Хамлин те е покрил за смъртта на момченцето, че ти също си имала някаква вина.

— Защо не ме попита? Защо не ми го каза направо?

Теди вдигна рамене.

— Защото беше явно, че не искаш да знам. А пък и това не ме интересуваше. Всичко се бе случило много преди да те срещна. Какво значение би имало за мен дали Хамлин те е обичал толкова силно? Ако слуховете бяха верни, той бе поел вината. Това е сериозна саможертва.

— Да — отвърна Алексия. — Така е. Така беше.

— Реших, че когато Били излезе от затвора, може би ще те потърси. Затова започнах да го наблюдавам. Нищо зловещо, държа да кажа. Просто исках да знам кога предстои помилването му, такива работи. Не исках да провали отношенията помежду ни. Не знаех ти какво изпитваш към него.

— О, Теди! Защо не поговори с мен за това?

— По същата причина, по която и ти не говори с мен, предполагам — отвърна Теди. — От страх. Ужасявах се да не те загубя, Алексия. — Пресегна се и нежно я погали по лицето. — В крайна сметка се оказа, че тревогите ми са били напразни. Не и тогава обаче. След освобождаването му той взе да души по старите ти следи, опитваше се да те намери. Но след няколко неуспешни опита се отказа. Ожени се, захвана се с бизнес, създаде дете. Изглеждаше щастлив и аз повярвах, надявах се, че така ще бъде завинаги. За съжаление не стана така. Ти беше назначена за министър на вътрешните работи и всичко се промени. Не мина и седмица и Хамлин се появи в Кингсмиър.

Постепенно Алексия взе да проумява.

— И ти реши, че е дошъл да ме изнудва.

— За какво друго би могъл да идва след толкова време?

— Не знам — тъжно отвърна Алексия. — Така и не му дадох шанс да ми каже. Но не исках да пострада. Не исках да умира, за бога!

— Говори по-тихо, скъпа — напомни й Теди. — Не забравяй къде сме.

Алексия огледа килията с голите стени и функционалните офис мебели. След няколко минути някой щеше да дойде и да отведе Теди, да го заключи за друго убийство. Всичко това й дойде прекалено.

— Ако Хамлин си беше стоял мирно и бе продължил да живее в Ню Йорк, всичко щеше да си продължи постарому. Но също като Андрю Бийзли, твоят приятел господин Хамлин умееше да уцелва момента. Беше очевидно какво иска, скъпа — да изкара пари и да завлече фамилното име на Де Вер в калта. Не можех да допусна това. Не и след толкова много усилия.

— Но, Теди! — Алексия отчаяно се хвана за косата. — Не можеш да знаеш всичко. Ами ако Андрю наистина е обичал Роксан? Ако Били Хамлин изобщо не е искал да ме нарани? Може би е имал нужда да ми каже нещо. Може да се е нуждаел от помощта ми, не ти ли е минавало през ум? Никога не е споменавал за пари.

— Само защото не е получил шанса за това.

— Той беше толкова мил човек — тъжно каза Алексия. — Нямаше нужда да го убиваш.

Изведнъж Теди се ядоса.

— Не го защитавай! Да не си посмяла! Никога не те е обичал колкото мен, Алексия. Никога! Направих го, за да те защитя. Направих го от любов. Мислиш ли, че щеше да имаш такава кариера, такъв живот, ако не те защитавах? Ако не бях до теб да пазя тайните ти, да прикривам следите ти? Аз те направих това, което си, Алексия. Аз ти дадох този живот.

Това беше вярно. Алексия често бе мислила за това. Толкова много дължеше на Теди. Просто не беше осъзнала, че ще плати за любовта му такава висока цена. Двама невинни мъже бяха платили с живота си.

— А дъщерята на Били, Джени?

Теди присви очи.

— Какво имаш предвид?

— Предполагам знаеш, че е мъртва? Убита като баща си. Всъщност удавена. Явно знаеш всичко останало.

Теди поклати глава.

— Не. Това не го знаех.

— Значи ми казваш, че нямаш нищо общо с онова, което се е случило с момичето?

— Не, разбира се. Току-що ти казах. За пръв път чувам.

Можеше да я лъже без проблем. Но нещо дълбоко в нея й подсказваше, че Теди е откровен. Не знаеше дали да се чувства успокоена, или разочарована. На този етап щеше да е по-лесно да повярва, че Теди е убил Джени Хамлин. Че извратеното му чувство за справедливост и семейна чест стои зад всичко лошо, което се беше случило.

— Съжалявам, Алексия.

Тя погледна надолу и забеляза, че ръката й е още в неговата. Като не знаеше какво друго да направи, я остави там. Но сигурността, която някога тази ръка й бе давала, вече я нямаше, беше изчезнала завинаги.

„Като всичко друго. Като децата ми, кариерата ми, брака ми, бъдещето ми“.

Парче по парче, тухла по тухла, крепостта, която Алексия де Вер бе градила около себе си, се рушеше от невидима ръка, от някаква жестока, безмилостна съдба.

— Нали не си казал на полицията? За Били.

Теди дръпна ръката си.

— Не. И ти не бива да казваш. Нямат причина да свързват някой от нас с този случай и ние нямаме причина да им подсказваме.

— Напротив, имаме, Теди. Трябва да кажем истината.

— Глупости, Алексия. Какво е истината в сравнение с фамилната чест? В сравнение с репутацията? Ако полицията разбере за Били, ще трябва да научи и за миналото ти. Това ли искаш?

Преди Алексия да успее да отговори, вратата се отвори и влязоха двама охранители, последвани от Ангъс Грей.

— Време е да вървим.

Докато напускаха сградата, Ангъс прегърна Алексия през рамо.

— Да се обадя ли на някого? Не трябва да оставаш сама тази вечер.

— Благодаря — каза Алексия, — но наистина няма на кого.

И беше вярно. Теди винаги бе стоял до нея като скала, като щит. Но на ярката светлина на истината се бе разтопил като масло на слънце. А сега беше зад решетките, толкова далечен. Бе загубила и Майкъл и Роксан. Естествено, имаше хора, които биха я подслонили — от съжаление, от интерес или от някакво друго британско чувство за „правилна постъпка“.

Сър Едуард Манинг бе другият политически партньор, с когото Алексия бе изковала съюз през дългите години в окопите. Но нямаше истински приятел. Не и тук.

— Да те закарам ли вкъщи? — попита Ангъс.

„Вкъщи — помисли Алексия. — Къде е вкъщи?“

В този миг разбра къде трябва да отиде.

— Мога ли да ти предложа нещо, мила? Чаша чай? Печена филийка?

Съмър Майър се усмихна на сестрата от интензивното отделение и поклати глава. Удивляваше я как англичаните си мислят, че „чаша хубав чай“ оправя всякакви житейски проблеми. Рак? Ще сложа чайника. Приятел в кома? Пийни един чай. Това отношение й напомняше за майка й, за дома, макар че за Луси храната беше лек за всичко: мъфини, курабийки, кексчета. Луси Майър неизменно вярваше в лечебната сила на печеното тесто.

Но дори вълшебният бакпулвер на Луси Майър не можеше да поправи трагичния обрат в семейство Де Вер. Откритият в имението труп на Андрю Бийзли беше новина номер едно по всички английски канали. Алексия бе подала оставка, а сега и Теди — Теди! — бе обвинен за убийството. Трудно бе да си представи, че добродушният, сърдечният Теди де Вер е убиец. Макар че в някои отношения бе по-лесно да си представи Теди като убиец, отколкото Алексия като всеотдайна любяща майка. Очевидно тя бе измислила историята за пропъждането на Андрю, бе поела цялата вина за години, само за да предпази връзката на Рокси с баща й.

Съмър погали ръката на Майкъл и прошепна:

— Обичам те. Но семейството ти е лудо. Ти го знаеш, нали?

— Не всички все пак.

Алексия стоеше на вратата. Слаба, прегърбена, облечена в широки панталони и бяла жилетка; дрехите й висяха като пера на умираща птица. Обикновено съвършено направената й коса сега бе разчорлена, очите й бяха хлътнали и в тях се четеше страдание. Съмър можеше да я опише само с една дума, каквато преди никога не би употребила за нея: крехка.

— Изглеждаш ужасно.

— Благодаря, Съмър.

— Не! Имах предвид… извинявай. Не се изразих правилно. — Съмър се изчерви. — Моля те, седни.

— Не те ли притеснявам?

— Никак. — Съмър пусна ръката на Майкъл, а Алексия я хвана и почна да прави кръгчета с палеца си по дланта му. После попита:

— Някаква промяна?

Съмър поклати глава.

Известно време мълчаха. После Съмър се обади:

— Мама каза, че ще летиш до Винярд. Да се откъснеш за малко.

Алексия кимна.

— Да. Не мога да остана тук. Пресата няма да ме остави нито за минута. — Загледа безжизненото тяло на сина си. — Мислиш ли, че ни чува?

— Не знам. Казват, че не. Понякога имам чувството, че чува, но… не знам. — Съмър си пое дълбоко дъх. — Чух, че са повдигнали обвинение на Теди.

— Да. Прилича на сапунена опера, нали? — Алексия се изкиска не на място, превъзбудена от изтощение. — Освен че героите и политиците са действителни лица. Андрю Бийзли наистина е мъртъв. Майкъл наистина лежи тук. Теди наистина е в затвора. Чу ли, че направи самопризнания?

— Чух.

— Никога не съм харесвала Андрю. Но не бях осъзнала колко много го ненавижда Теди. Да разстреля човек съвсем хладнокръвно, просто така. — Тя поклати недоумяващо глава. — Това не е мъжът, за когото се омъжих. Не мога да разбера смисъла на това.

Съмър замислено каза:

— Мисля, че има смисъл. Но не този, който бихме искали да признаем. Не го защитавам, но го разбирам. Хората правят какви ли не лудости от любов.

Алексия се усмихна вяло.

— Ти си умно момиче. Разбирам защо Майкъл се влюби в теб.

— Аз имах погрешно мнение за теб, Алексия — призна Съмър. — Не знаех за Теди и Андрю, нито че ти си поела вината и така Рокси не е намразила баща си.

— От къде би могла да знаеш? — мило каза Алексия. — Никой не знаеше. Тъкмо там е проблемът.

— Мисля, че не съм способна на такова себеотрицание.

— Идваш тук всеки ден, нали? Това малко себеотрицание ли е? Това е повече, отколкото успях да направя аз. А съм му майка.

— Ти имаше важна работа. Не можеше да я оставиш.

— Можех и трябваше. Но каквото било — било. Иронията е, че сега, след като вече си подадох оставката, изобщо не ме интересува. Колко странно, че трябва да се случат толкова ужасни, потресаващи неща, за да ни накарат да видим важното в живота.

Съмър кимна. Алексия не откъсваше поглед от Майкъл.

— Теди мисли, че вероятно Майкъл е открил тялото на Андрю и го е заровил отново, при строежа на павилиона. Мълчал е, за да ме предпази… — Тя изхлипа сподавено. — Това е било „тайната“, за която ти е споменал. Синът ми катастрофира с мотора, убеден, че аз съм убила Андрю Бийзли.

— Не може да сме сигурни, Алексия.

— Не стига, че Рокси мислеше всичко най-лошо за мен толкова години. Но поне ще имам шанс да оправя нещата с нея, най-сетне. Майкъл може и да не се събуди никога. Може би никога няма да успея да му кажа истината.

Съмър я прегърна. Усещаше ребрата на Алексия като плочици на ксилофон.

— Ще се събуди. Сигурна съм. Ще те оставя за малко.

Останала сама със сина си, Алексия заговори. Мислеше, че ще се чувства неловко, глупаво, но сега, след като беше тук, откри, че тишината я успокоява. Присъствието на Майкъл й беше достатъчно.

— Толкова много тайни, миличък. Толкова много лъжи. И всичко започнах аз! Мислех, че мога да избягам от миналото, от грешките си. Но няма измъкване.

Машината до леглото на Майкъл напълни дробовете му с въздух, после ги изпразни. Лекото ритмично свистене изпълваше тишината като прибой.

— Толкова отчаяно, отчаяно съжалявам, Майкъл. Моля те да ми простиш.

Майкъл де Вер не можеше да отговори на майка си.

Просто лежеше, безжизнен като труп.