Приливът на тайните

Епилог

Съмър Майър гледаше през прозореца на болничната стая, потънала в мисли.

Какъв приказен ден. Скромната лондонска градинка преливаше от живот и приличаше на истински рай. Ароматът на окосена трева и цъфналите орлови нокти висеше във въздуха като лятна мъглица, а дългите изящни вейки на върбата почукваха нежно по прозореца на Майкъл, сякаш го викаха навън да се порадва на красотата.

„А може би дървото вика мен? — помисли Съмър. — Може би аз трябва да бъда спасявана?“

Баща й със сигурност си го мислеше. Обаждаше й се всеки ден и я молеше да се върне, да продължи живота си, да не се обвързва с Майкъл и с миналото. Милият татко. Съмър го обичаше толкова много, че я болеше. Но Арни не можеше да разбере, че оставането му във Винярд и прекарването на часове край гроба на Луси обвързва него с миналото по най-неподходящия, най-болезнения възможен начин.

Тя продължаваше да сънува смъртта на Луси всяка нощ. Пещерата, пукота на изстрела, почервенялата вода, обагряща пясъка като сок от боровинки върху захар. Разни фрази от писмото я преследваха, чуваше ги изказани с ясния, мил, майчински глас на Луси.

„Той трябваше да умре, миличка. Това беше единственият начин.

Любовната връзка беше просто начин да се сближа с него.

Наистина се надявам да разбереш…“

„Да те разбера?“ — помисли Съмър.

Погледна Майкъл, после отново през прозореца. Не можеше да проумее извършеното от майка й. В най-добрия случай можеше да признае, че Луси е била психически болна. Нещо у нея бе превъртяло след смъртта на любимото й братче. Тази травма, вместо да бъде лекувана, бе останала скрита, задълбочавала се беше, докато не бе сринала цялата личност на Луси.

От една страна, тя бе майката и съпругата, която Съмър бе познавала и обичала през целия си живот. За тази част от нея тя тъгуваше. От друга страна… Съмър се опитваше да не мисли за нея.

Хвана безжизнените пръсти на Майкъл и нежно почна да ги гали, както хиляди пъти досега. Не можеше да се върне към стария си живот в Америка. Но не можеше и да продължава така.

„Крия се. Крия се от живота, от бъдещето. И използвам Майкъл за извинение. Колко малодушно!“

И тогава го усети. Най-деликатното потрепване, толкова незабележимо, че отначало реши, че си въобразява.

— Майкъл?

Няколко секунди не последва нищо. После се случи отново, този път по-силно. Един пръст, един-единствен пръст се движеше по дланта й.

— Сестра! — Виковете на Съмър отекнаха по целия коридор. — Сестра!

Новият ден донесе нова надежда.