Приливът на тайните

9.

— О, Майкъл! О, Майкъл, обичам те, толкова те обичам! Моля те, не спирай!

В неудобната поза на задната седалка на стария си кабриолет „Ем Джи“ Майкъл де Вер се чудеше: „Защо жените все казват: «Не спирай»? Че кой ли би спрял точно в този момент? Макар че вероятно някои мъже спират, иначе момичетата не биха си правили труда да го казват, нали така?“

Унесе се в размишления и забрави за ерекцията си. Но веднъж започнал, не можеше да спре. Какво ли си мислеше Ленка, последното му завоевание? Че той ще стане да грабне „Рейсинг Поуст“ и ще вземе да чете участниците в конните надбягвания в Уинкантън? Дори и така да беше, какво я караше да си мисли, че като вика: „Не спирай“, ще го накара да промени решението си?

— Ти спря… — Гласът на Ленка затрепери.

— Само за момент, скъпа. Само за момент.

Бе четири и петнайсет във великолепен майски следобед и Майкъл де Вер закъсняваше. Трябваше да е оставил Ленка на железопътната гара в Дидкот преди час. Но с това слънце и с тези ухаещи цветя наоколо, и с невъзможно късата поличка на Ленка от „Марк Джейкъбс“, която се набираше нагоре по гладките й загорели бедра, и така едното отведе към другото или почти.

Ленка се нацупи.

— Не ме ли харесваш?

— Разбира се, че те харесвам, скъпа.

— Но не ме обичаш?

Майкъл де Вер въздъхна. Ясно бе, че няма да може да се върне в играта. Вдигна джинсите си и запали мотора.

— Ленка, ти си истински ангел и го знаеш. Но ако закъснея за вечерята у майка ми, тя ще поднесе топките ми като пудинг. А тази идея ми се отразява зле.

Момичето го прониза с поглед.

— Лъжеш! Срам те е от мен, това е проблемът. Неудобно ти е да ме представиш на майка си.

— Глупости, скъпа — излъга Майкъл и погледна одобрително късата до гащите поличка на Ленка и огромните й силиконови гърди, които подскачаха закачливо под оскъдната ризка „Пи Та“. — Майка ми направо ще се влюби в теб. — „Колкото в антракса и Че Гевара“. — Просто не мисля, че тази вечер е моментът да те представя, това е.

След десет минути Майкъл де Вер помаха на Ленка от платформата, въздъхна с облекчение и без да се помайва, изтри номера й от телефона си.

„Секси е, но ми струва скъпо“.

Майкъл и без това си имаше много грижи — майка му бе назначена за министър на вътрешните работи същата седмица, когато той реши да напусне Оксфорд. Не само реши. Всъщност го направи. Тази сутрин бе отишъл при ръководителя си, бе подписал съответните документи и бе събрал багажа си от великолепната си стая в Чейпъл Коуд, защото нямаше намерение да се връща там. Бе намислил да съобщи щастливата новина на родителите си на тази вечеря.

Естествено и двамата щяха да получат удар, най-малкото защото заради новата работа на майка му тази история щеше да се раздуха. „СИНЪТ НА ВЪТРЕШНИЯ МИНИСТЪР ОФЕЙКВА ОТ БЕЙЛИОЛ И СТАВА ПРОФЕСИОНАЛЕН КУПОНДЖИЯ“. „Дейли Мейл“ винаги използваше думи като офейква. Абсолютни задници. Майкъл изпитваше угризения заради неизбежното негативно отразяване, но това не можеше да бъде избегнато. Предишната година заедно с най-добрия му приятел Томи Лайън бяха регистрирали агенция за тържества. И буквално печатаха пари. Бъдещето изглеждаше многообещаващо и Майкъл де Вер подушваше успеха още отсега. Не беше време да се мотае с анализи на Томас Стърнс Елиот.

Иронията бе в това, че гневът на майка му вероятно щеше да е бледа сянка в сравнение с този на баща му. Самият Теди де Вер бе възпитаник на Бейлиол, също като неговия баща, дядо и прадядо. Като се изключеше поругаване гроба на баба му или признанието, че е гей, или че (пази боже) е влязъл в лейбъристката партия, в очите на баща си Майкъл де Вер не можеше да извърши по-ужасно престъпление от това да зареже Оксфорд.

Да, тази вечеря щеше да е много напрегната и без истериите на Ленка. Единственият светъл лъч в цялата тази противна работа бе, че сестра му Рокси щеше да присъства и да го подкрепи.

— Последна карта.

Теди де Вер удари с театрален жест деветка спатия върху тъмнозеления плот на масата за карти. В семейството постоянно се шегуваха с вечно губещия Теди. Всъщност той губеше във всички игри: монополи, игра на думи, шаради. За каквото и да се сетите, Теди все губеше, при това много артистично. Като главен финансист на успешен хедж фонд в Сити, да не забравяме и репутацията му на историк, възпитаник на Оксфорд, Теди де Вер не беше глупав. Но се правеше на глупак у дома, забавляваше се с ролята на семейния шут, нещо като дресиран цирков мечок.

Както обикновено дъщеря му Рокси направи специално усилие да му даде преимущество в играта преди вечеря. Поне веднъж Теди сякаш искрено се стараеше да спечели.

— О, браво, татко — окуражи го с усмивка Рокси. — Сега ти трябва само двойка.

И тя внимателно положи двойката спатия върху деветката на Теди.

Теди се намръщи.

— Хмм. Е, нямам двойка.

— Тогава си тегли две, татко.

— По дяволите!

— Последна карта.

— Я чакай малко…

Рокси хвърли вале спатия и се облегна победоносно назад.

— Излизам.

Теди направи такава гневна физиономия, че тя не можа да сдържи смеха си.

— Милият ми татко! Не се ядосвай. Може би следващия път.

Баща и дъщеря седяха в библиотеката в Кингсмиър — наследствената къща на рода Де Вер в Северен Оксфордшър. След „инцидента“ с Рокси спалнята й бе преместена на първия етаж и свързана със стария кабинет на Теди, който бе превърнат на баня. Затова официалният хол вече се помещаваше на горния етаж с изглед към ловния парк. Но библиотеката — уютно помещение с червени стени с честърфийлдски канапета с тъмна кожа, картини с ловни сцени по стените и с кошницата на кучето, сгушена до вечно пламтящия огън в камината, си оставаше непокътната. Рокси обичаше помещението точно заради това, защото не се променяше, но най-вече и когато баща й бе в него.

— Какво ще кажеш за едно хубаво сухо шери преди вечеря? — Теди се отпусна в стола си и опъна крака. Всяка вечер, зиме и лете, в дъжд и слънце, винаги носеше вечните кадифени лилави панталони. Имаше стотици горе в дрешника си. За Рокси всичко у баща й подсказваше задушевност, ритуали, успокояваща неизменност в постоянно променящия се свят. — Майка ти ще се прибере всеки момент.

Рокси нямаше нищо против. Обърна се с инвалидната си количка и се добута до бара, за да налее питие на баща си. Самата тя рядко пиеше преди вечеря, но тази вечер направи изключение и наля две чаши светлокехлибарена манзанила. Днес трудно щеше да издържи майка си — ликуваща и самовлюбена след голямата победа. Вътрешен министър. Думите заседнаха в гърлото на Рокси. Как ли бе успяла? Защо другите не можеха да виждат през Алексия както Рокси? Майка й щеше да е триумфиращата звезда на собственото си шоу на вечеря, самодоволна и непоносима. Е, нямаше да й е за пръв път.

Някога, много, много отдавна Роксан де Вер бе обичала майка си. Да, Алексия бе амбициозна, самодостатъчна и дистанцирана, каквито не бяха майките на другите момиченца. Въпреки това Рокси помнеше щастливите моменти. Дългите лета, прекарани заедно по плажовете на Мартас Винярд, пикниците и игрите на феи и елфи. Коледите в Кингсмиър, където Алексия вдигаше Рокси на ръце, за да закачва грозните лъскави направени собственоръчно играчки на елхата. Спомняше си състезанията с дървени колички в градината и абсурдното — защото Алексия бе пословично лоша готвачка — варене на къпиново сладко.

Но после Рокси навлезе в трудната възраст и всичко се промени. От самото начало майка и дъщеря започнаха да воюват. Воюваха за всичко — от политика до музика, от мода до религия, от книгите, които харесваха, до цвета на косата на Рокси. На повърхността това бяха типичните проблеми на възрастта. Но с времето Рокси започна да усеща една по-дълбока пропаст, много по-притеснителна.

Алексия, известна като голяма красавица в младостта си, сякаш започна да завижда на разцъфтяващата хубост на дъщеря си. Рокси трудно можеше да определи откъде идва проблемът. Не можеше да посочи конкретни случки, когато Майкъл я питаше. Въпреки това у нея се загнезди дълбокото усещане, че майка й я отблъсква. Чувстваше погледа на Алексия върху себе си, когато отиваше до басейна по бикини — изгарящ поглед, но не от възхищение, а пронизващ, язвителен пламък на завист. Когато Рокси взе да води момчета у дома, нещата тръгнаха от зле на по-зле. Алексия правеше всичко възможно да я унизи, да я засегне по време на семейни сбирки, или още по-зле, обсебваше разговора, за да остане само тя, великата Алексия де Вер, в центъра на вниманието. Постоянно подлагаше на разпит приятелите на Рокси — от произход до професионални амбиции. „Боже, каква снобка!“ Никой не бе достатъчно подходящ.

От друга страна, баща й имаше разкрепостено отношение към любовния живот на дъщеря си. Естествено, това влудяваше Алексия.

— Няма ли да кажеш нещо, Теди? — крещеше тя. — Знам, че не одобряваш. Защо все аз трябва да играя лошото ченге?

Но Теди упорито отказваше да бъде въвлечен и правеше всичко по силите си, за да запази мира.

Тогава Роксан де Вер срещна Андрю Бийзли и всичко се промени.

Андрю Бийзли бе нает като личен треньор по тенис на Рокси.

Той стана любовта на живота й.

Рокси обичаше Андрю дълбоко и страстно, но майка й реши да разруши щастието й. Обвини Андрю, че е недостоен, че се интересува само от парите, и го прогони. Теди, любящ, но слаб баща пред амбициите на жена си, не успя да подкрепи дъщеря си. Андрю се прибра в Австралия и разби сърцето на Рокси. В отчаянието си тя се хвърли от прозореца на спалнята си в Кингсмиър — осемнайсетметров полет, който трябваше да я убие. Вместо това, по горчива ирония на съдбата, Рокси оцеля, за да остане прикована в инвалидна количка до края на живота си, обречена на вечна зависимост от родителите си. Вече нямаше измъкване от майка й. Щеше да остане завинаги инвалид под покрива на Алексия.

Сега вече майка й нямаше за какво да завижда. Алексия де Вер отново бе най-красива на земята.

Инцидентът с Рокси никога не се обсъждаше открито в Кингсмиър, главно защото Теди не можеше да го понесе. Човек от различно, по-старо поколение, Теди де Вер зарови дълбоко скръбта си и предпочете отричането пред ярката светлина на истината.

Рокси можеше да живее с това. Тя обичаше баща си. Онова, с което не можеше да живее, бе фактът, че майка й така и не бе наказана заради случилото се. Никога не изпита страдание, каквото би трябвало. Алексия де Вер все още бе щастливо омъжена, все още имаше успешна кариера, все още бе известна с красотата и ума си, а след падането на Рокси — и със стоицизма си пред лицето на превратностите. Действията водят до последствия. Но вместо страдание те отрупаха Алексия де Вер с още лаврови венци. Изненадващото й назначение за министър на вътрешните работи бе само последната от поредица незаслужени победи. Рокси бе отвратена.

— Наздраве — каза тя малко сърдито и чукна чашата си в чашата на баща си.

— Наздраве за теб, миличка. Знам, че не очакваш с нетърпение тази вечеря. Но се опитай да се държиш възпитано, заради мен, ако не заради майка ти. Да те поканят за вътрешен министър е голяма работа, да знаеш.

— Разбира се, че е голяма, тате.

„Триумфите на мама са все такива“.

Гилбърт Дрейк падна на колене на първия ред в малката провинциална църквица и се прекръсти.

Въпреки справедливата си кауза беше изплашен. Как би могъл той, сам мъж, незначителен таксиметров шофьор, да въздаде справедливост на най-могъщата жена в Англия?

Помоли се за кураж и изведнъж един стих от Второзаконието изникна в съзнанието му като Божи дар:

Санджай Пател бе предаден и изоставен. От приятелите си, от съдебната система, но най-вече от онази дяволска жена Алексия де Вер.

Гилбърт Дрейк остана да се моли в църквата, докато падна мрак. После вдигна качулката и ципа на якето си и потъна в нощта.

Алексия де Вер мълчаливо изслуша молитвата, казана от съпруга й.

„Благодаря ти, Господи, за хляба, който си ни дал. Амин“.

В началото, след като се ожениха, упоритото придържане на Теди към този отживял ритуал неописуемо дразнеше Алексия. Никой от тях не бе особено религиозен и тя не разбираше защо е тази помпозна, явна демонстрация на набожност. Но с времето Алексия, както и Рокси, свикна с неизменните странности на Теди. И когато бурите в живота й се развилняха, съпругът на Алексия де Вер бе доказал, че е скалата зад гърба й, единственото истинско стабилно нещо, за което да се хване. Много малко политици имаха този късмет.

— Е — Алексия огледа масата и се усмихна величествено, — всичко изглежда прекрасно. Ана е надминала себе си, както винаги.

— Също като теб, скъпа. — Теди де Вер се наведе над ароматното златисто печено говеждо, свежата доматена салата с босилек и домашния хляб и гордо целуна съпругата си по бузата. — Вътрешен министър! Мили боже, това сигурно означава, че ще те виждаме още по-рядко.

— За най-голямо удоволствие — измърмори Рокси под нос.

— Знаеш ли, скъпа, кафявото не е твоят цвят. — Алексия стрелна безвкусната рокля от „Некст“, която бе облякла Рокси. — Това те прави още по-мрачна, отколкото си всъщност. Следващия път пробвай с нещо по-свежо. Може и да те ободри, да ти помогне. Един господ знае.

Рокси пламна от гняв и неудобство, но не каза нищо.

За да предотврати допълнителна конфронтация, Майкъл де Вер вдигна чаша:

— Честито на вътрешния министър!

Пресегна се и напълни чинията си с говеждо. Лошите новини не бива да се поднасят на празен стомах, а и след секса с Ленка бе изгладнял като вълк.

— Благодаря, скъпи. — Алексия засия. — Много си мил.

— Изненада ли те това назначение? Имам предвид, ненадейно ли беше?

— Глупости — лоялно се намеси Теди. — Майка ти бе най-логичният избор за поста. След цялата й безупречна работа по реформите на затворите…

— Много си мил, скъпи, но Майкъл е прав. Беше абсолютен шок. Искам да кажа, че с премиера се разбираме добре в личен план…

— Да, да. Казвала си го хиляди пъти — изсъска Рокси и привлече два умолителни погледа — на Теди и на Майкъл.

— Но никога не съм очаквала назначение от такъв мащаб — продължи Алексия. — Мисля, че и никой друг не го очакваше. Мога да кажа, че това разбуни доста духовете в партията. Но не е зле да поразчупим стереотипа и да не се придържаме толкова към правилата, нали? Човек трябва да се възползва от шансовете, които му поднася животът. Да хване бика за рогата, както се казва. А и, разбира се, да мога да служа на страната е чудесно.

Тук вече Рокси не издържа. Вярно, бе обещала на баща си, но все пак! „Да служи?“

— О, майко, моля те! Поне имай доблестта да си признаеш, че не става дума за служене. Амбицията ти спечели тази работа. Личната амбиция. Ние не сме журналисти, а твоето семейство. Няма нужда да заблуждаваш и нас само защото заблуждаваш всички останали.

Теди се намеси укорително:

— Рокси, миличка, успокой се.

В гърдите на Алексия набъбна познатата топка гняв. Да се успокои? Само това ли щеше да каже Теди? Защо никога не защитаваше позицията й както трябва? Защо трябваше да се поддава на желанието на Рокси да се прави на жертва и постоянно да ходи на пръсти около нея, по дяволите? Това момиче използваше проклетата количка като оръжие и този път на Алексия й дойде до гуша.

— Като стана дума за шансове и хващане на бика за рогата и… разни такива работи — започна несигурно Майкъл — аз, ъ-ъ… имам новина.

— Само не ни казвай, че най-сетне си открил някое хубаво момиче и ще се жениш — подкачи го Теди. — Мислех, че се споразумяхме. Никакви сватби, докато не завършиш Оксфорд.

— Не се безпокой — отвърна Майкъл. — Няма да има сватба. Поне не и моята. Но аз ъ-ъ… ами точно това е новината. Поне част от нея де. Приключих с Оксфорд.

Настъпи гробна тишина. Въздухът — с нож да го режеш.

Алексия го разряза първа.

— Какво означава „приключих“, Майкъл? Та ти току-що започна.

Майкъл я погледна умолително.

— Това не е за мен, мамо. Наистина.

— Не е за теб? Но защо, за бога?

— Честно ли? Скучно ми е.

— Скучно ти е? — избухна Теди. — В Бейлиол? Не ставай смешен.

Майкъл продължи:

— Спомняте ли си „Тържества в Кингсмиър“, фирмата, която отворихме с Томи?

Томи Лайън беше най-старият приятел на Майкъл, още от предучилищна възраст.

— Не съвсем.

— Спомняш си я. Организирахме тържество по случай трийсетата годишнина на онзи руснак на яхта в Сен Тропе миналото лято.

— Имаше нещо. — Алексия погледна Теди, чиято обикновено приветлива физиономия сега вещаеше буря.

— Е, както и да е. Докарахме двайсет бона печалба от това, само ние двамата — гордо заяви Майкъл. — А оттогава сме получили камари запитвания за корпоративни събития, Бар Мицва…

— Бар Мицва!? — Теди де Вер просто не можа да издържи повече. — Ти си Де Вер, за бога, и си насред обучението си по право в Оксфорд. Не можеш да очакваш, че с майка ти ще се съгласим да захвърлиш всичко това, за да се занимаваш с клоуни и балони за тринайсетгодишни еврейчета от проклетия Голдърс Грийн!

— Родителите им са клиентите — подчерта Майкъл. — И не подценявай Голдърс Грийн. Някои от тези майки хвърлят по половин милион за големия ден на малките си еврейчета.

— Половин милион? Лири? — Тази цифра успя да смае дори Теди.

— Обмислям тази възможност, тате. — Сивите очи на Майкъл светнаха щастливо. — С Томи можем да си докараме до сто хиляди за една вечер.

— Да, а с дипломата ти от Бейлиол и с контактите на майка ти и моите ще можеш да правиш десетки милиони годишно в Сити само след няколко години. Съжалявам, Майкъл, просто няма да стане.

— Е, аз също съжалявам, татко, но не ти вземаш това решение. Официално напуснах колежа тази сутрин. Предадох ключовете и всичко останало.

— Каквоооооо?! — Крясъкът на Теди сигурно се чу през двора чак на улицата. Рокси се опита да се намеси и скоро тримата крещяха един през друг като на парламентарен контрол пред премиера.

Алексия де Вер затвори очи. Първо проклетата Рокси запя старата си горчива песен. А сега и Майкъл пусна бомбата си. Дотук с празнуването.

Почувства се истински облекчена, когато Бейли, икономът, влезе и съобщи:

— Извинете, че прекъсвам вечерята ви, госпожо. Търсят ви на входа.

Алексия погледна часовника си „Картие“, подарък от Теди за юбилея й предишната година. Минаваше девет.

— Много е късно за посещения. Кой е?

— В това е въпросът. Не иска да си каже името и се държи, нали разбирате, агресивно. Дженингс просто не знае какво да направи.

Алексия остави салфетката.

— Добре. Идвам.

Алфред Дженингс работеше като портиер в Кингсмиър вече почти четирийсет години. Седемдесетгодишен, полуглух и със слабо сърце, той не беше надеждна охрана. Майкъл веднъж бе казал за Дженингс, че е „свиреп като новородено коте“ — израз, който според Алексия съвършено описваше стария Алфред. За съжаление, заради назначението й за вътрешен министър охраната й вече не можеше да се приема само на шега. Противоречивата й работа като министър на затворите й бе спечелила немалко врагове, някои от които потенциално опасни, други — откровено луди. Санджай Пател, индиецът, който се бе самоубил в затвора „Уормууд“ след удължаване на присъдата му, имаше особено активни и неприятни поддръжници. Алексия де Вер не се плашеше лесно, но и не можеше да си позволи да търпи неочаквани „гости“.

Помещенията на охраната в Кингсмиър включваха офис и приемна на първия етаж, единична спалня и баня — на горния. Дженингс внасяше уют с постоянно горящата електрическа камина.

— Много съжалявам, че ви обезпокоих, госпожо — измънка той, когато Алексия влезе. — Особено насред вечеря. Човекът си тръгна.

— Няма проблем, Алфред. Предпазливостта не е излишна. Камерите включени ли са?

— О, да, госпожо. — Старецът въздъхна, доволен, че поне едно нещо е направил правилно. — Напоследък винаги са включени. Господин де Вер особено настоява за това. „Не забравяй да включваш камерите, господин Дженингс“, така казва. Включени са си.

— Великолепно. Може ли да погледна записа?

Вечерята приключи. Теди излезе с гръм и трясък и Майкъл и Рокси останаха сами в кухнята и почнаха да си правят чай.

— Е — подхвана Майкъл, — мисля, че мина добре. Татко беше спокоен и разумен, както винаги.

— Ти какво очакваше? — укорително попита Рокси. Много обичаше брат си. Всички обичаха Майкъл заради чара му на закачливо момче, заради сърдечността му и чувството му за хумор. Просто човек не можеше да не го обича. Но я болеше да вижда баща им толкова разстроен. — Знаеш какво означава Бейлиол за татко.

— Да, но не татко, а аз трябва да стоя там, нали? Аз.

— Остават ти само още две години.

— Знам, Рокси, но съм отегчен до смърт. Просто не съм от този тип. — Майкъл се тръшна на стола, опря лакти на масата и стисна главата си с ръце.

— Нима? Не думай. — Рокси повдигна саркастично едната си вежда.

— Сериозно. Този бизнес с Томи… наистина мисля, че мога да постигна нещо повече. Татко е предприемач.

— Не бих казала.

— Добре де, поне е бизнесмен. Със сигурност една част от него би могла да прояви разбиране.

— Не че не разбира. Не иска да допускаш грешки, това е.

— Няма да допусна. Мама ме разбира. Дори да знае, че пресата ще я разпъне, ме оставя да намеря собствения си път.

— Според Алексия и задникът ти свети като слънце. Винаги е било така — отвърна Рокси с леден тон. — Би те подкрепила дори ако кажеш, че ще постъпиш в тренировъчен лагер на мюсюлманско братство в Кашмир.

Майкъл смръщи вежди. Мразеше сестра му да нарича майка им по име. Пропастта между майка и дъщеря беше съвсем очевидна, но точно това някак си го подчертаваше.

— Мама обича и двама ни, Рокс.

Рокси завъртя очи.

— Да бе!

Алексия беше в кабинета си. Седеше на бюрото, с празна чаша за вода пред себе си, гледаше в нищото и въртеше венчалната си халка.

— Добре ли си? — попита Теди.

— Моля? О, да. Добре съм.

Насили се да се усмихне. Зад съвършената политкоректна фасада Теди прозря умората й. Бяха се срещнали, когато Алексия бе на двайсет и пет, а преди да навърши трийсет се бяха оженили в малък католически храм недалеч от Кадоган Стрийт. В онези дни тя бе поразяваща красавица според представите на седемдесетте. Много слаба, с дълги стройни крака и грива от разчорлена руса коса, която се стелеше зад нея като опашка на комета, когато се движеше. Още тогава си беше амбициозна и много бързо се промени — отряза си косата и възприе по-сериозно, делово поведение, за да се кандидатира за първото си място в парламента. Госпожа Тачър бе избрана за лидер няколко години преди Алексия де Вер да стане член на парламента, но Британската консервативна партия си остана враждебно настроена към жена, особено произхождаща от долните слоеве на средната класа. Бракът й с британски аристократ със сигурност увеличи шансовете на Алексия. Теди се бе отказал от титлата си, за да даде възможност на младата си съпруга да стигне до Камарата на общините, но Алексия си бе останала Де Вер, а семейство Де Вер бяха принадлежали към торите от незапомнени времена.

Теди не беше глупак. Добре осъзнаваше, че името му, богатството му, контактите на семейството му са голяма притегателна сила за брилянтната му красива и напориста млада съпруга. Но той се възхищаваше на Алексия, обичаше я и беше готов да поднесе всичко, което притежаваше, на олтара на кариерата й. Преди да се срещнат животът на Теди де Вер бе помпозен, привилегирован и скучен до смърт.

И сега, седнала на бюрото си, Алексия изглеждаше могъща, компетентна, неистово успешна жена до последния милиметър, каквато действително беше. От прическата на Даниел Галвин и безупречно елегантния костюм до диамантите, проблясващи дискретно по пръстите, ушите и врата й, съпругата на Теди де Вер лъхаше на могъщество. Докато я наблюдаваше, Теди се пръскаше от гордост.

Министър на вътрешните работи. Това беше голяма работа.

„Справихме се, скъпа. Доказахме на всички, че грешат“.

Естествено, семейство Де Вер бяха преминали през своите изпитания и трагедии. Теди бе достатъчно интелигентен, за да разбира, че отношенията между Алексия и Рокси вероятно никога няма да се възстановят. Всичко бе започнало толкова отдавна, още откакто Рокси бе навлязла в тийнейджърска възраст. Но след ужасната история с онова момче Бийзли стана хиляди пъти по-зле. Алексия не бе от сантименталните майки, които прегръщат дъщерите си и им казват: „Недей, мила“. Теди осъзнаваше също, че Алексия бе разглезила Майкъл до безобразие като компенсация заради загубеното с Рокси. Понякога това го докарваше до лудост, но той проявяваше разбиране. Теди де Вер се гордееше със себе си заради факта, че винаги бе разбирал съпругата си. Двамата с Алексия бяха двете страни на една и съща монета. Толкова я обичаше.

— Липсваше ни на вечерята.

— Нима? Не бих казала, след тези крясъци.

Теди отиде зад нея и разтри раменете й:

— Съжалявам, че атмосферата така се нажежи. Ти къде изчезна?

— Някой ме търсил на портала. Дженингс не харесал вида му, но докато отида, човекът си бе тръгнал.

Теди се намръщи.

— А на мен не ми харесва, че тези откачалки продължават да те преследват.

— Не знаем дали е откачалка. Може да е бил всякакъв… член на партията, репортер.

— Видя ли го на записа?

— Не. Системата пак се е развалила.

— Пак ли?

— Боя се, че да.

— За бога! Какво й става на тази скапана система? Не можеш ли да повикаш МИ-5 да поеме охраната, особено след като ще управляваш загубената ни държава?

Алексия се изправи и го целуна.

— Успокой се, скъпи. Нищо не се е случило. Сигурна съм, че ще ми осигурят нужната охрана. Но нали не искаме да живеем като затворници?

— Не, разбира се.

— Хубаво. А сега за Майкъл и напускането му на Бейлиол.

Теди вдигна ръце в знак за мълчание. Малко хора можеха да накарат Алексия де Вер да млъкне насред дума и съпругът й бе един от тях.

— В никакъв случай — отсече той. — Тази вечер няма да говорим повече за децата. Това трябваше да е твоята вечер. Хайде да си легнем и да ми разкажеш всичко за първия си ден с всичките пикантни малки детайли. Вътрешен министър! — Той закачливо стисна задника й.

Алексия се разсмя.

— Добре де. Давай към леглото.

Не за първи път тя благодари на съдбата за подкрепата на прекрасния си съпруг.

„Само да не се налагаше да го лъжа“.

Записът от камерите беше с лошо качество. Но запис имаше.

Утре щеше да го покаже на Едуард Манинг.

Едуард щеше да знае какво да прави.

10.

Сър Едуард Манинг бе във вихъра си.

— С лице към масата, кучко.

Сексът в Камарата на лордовете винаги му носеше особена тръпка — сладко прегрешение с млад обслужващ персонал в толкова древна и величествена обстановка. Тази вечер двайсетгодишното румънче бе особено сговорчиво — заключи вратата и се съблече по команда веднага след като вечерята приключи и скучната група китайски дипломати си тръгна към посолството.

— Разтвори крака.

Изящните чаши за вино от уотърфордски кристал с гравиран надпис „Камара на лордовете“ застрашително се разклатиха от движението на масата напред-назад. Сър Едуард Манинг, със смъкнати панталони около глезените, но с неразхлабена черна връзка, тласкаше все по-силно и по-бързо и скоро по колосаната му риза избиха мокри петна.

— Не толкова грубо, Едуард, моля те! Боли.

— Сър Едуард за теб, сладурче. И искам да боли. В това е цялата работа.

Избута младото румънче нагоре по масата, покатери се на полирания плот, клекна като жаба и влезе в изкусително мекото младо тяло още по-грубо. Сър Едуард Манинг не жалеше по своята младост, но все още се наслаждаваше на млада плът, особено когато му се предлагаше безплатно. Една кристална чаша падна и се разби с трясък на паркета. После друга. Сър Едуард ускори движенията си. Беше един след полунощ и вратата бе заключена — не искаха някой да ги изненада.

Най-после със сподавен вик на сладка агония той достигна кулминация, изстреля семенната си течност по гладките голи бедра на румънчето и слезе на пода. Докато си вдигаше панталоните и си приглаждаше косата, продължи да се възхищава на завоеванието си, което все още лежеше разпънато на масата.

— Не си прави труда да чистиш, Сергей. Стюардите ще оправят сутринта.

Сергей Милеску се обърна и погледна стария мъж, когото току-що бе обслужил. Сергей Милеску мразеше сър Едуард Манинг с изгаряща, убийствена ярост. А още повече мразеше себе си заради ерекцията между краката си. Нещата, които му причиняваше англичанинът, бяха отвратителни, болезнени и срамни. Но Сергей бе започнал да ги харесва почти колкото своя насилник.

Не че беше със сър Едуард Манинг заради секса. Манинг бе могъщ човек с важни контакти. Освен това беше богат, толкова богат, колкото Сергей Милеску не си бе представял и в най-смелите си сънища. Някой ден Манинг щеше да плати за униженията, които причиняваше на Сергей вече от половин година, за нараняването и сълзите, които никога нямаше да преодолее напълно.

— Ела тук.

Сър Едуард Манинг го потупа по косата като куче, после прокара костеливите си старчески пръсти по гладкото му лице.

— Хареса ли ти?

Сергей кимна.

— Знаеш, че ми хареса. Но трябва ли винаги да бъде тук, на работното ми място? Не можем ли някога да отидем у вас? Чувствам се като…

— Като какво? — Сър Едуард измърка и пусна ръка по твърдия член на момчето.

— Знаеш какво — като курва — изстена Сергей.

— А, милото ми момче. Тъкмо това е целта. Ти си моята малка курва.

„Как те мразя“, помисли Сергей и потръпна под пръстите на любовника си.

Беше на ръба на оргазма, когато сър Едуард Манинг го пусна без предисловие.

— Добре — отвърна той за изненада на Сергей. — Ако това ще те направи щастлив, следващия път сме у нас.

„Прави ме щастлив. Не знаеш колко щастлив“.

— Наистина ли?

— Наистина. — Сър Едуард му прати въздушна целувка. — Не забравяй да изключиш лампите на излизане.

Сутринта, отпочинал и соаниран, ухаещ на афтършейв, сър Едуард Манинг седна на бюрото си и почна да препрочита досието на новия си шеф.

Малко неща в досието на вътрешния министър предизвикваха интерес. Но тъкмо това привлече любопитството на сър Едуард Манинг. Докато някой стигнеше до офиса му (подобно на всички старши служители сър Едуард Манинг възприемаше вътрешното министерство като собствено феодално владение; министри идваха и си отиваха, но сър Едуард и служителите му си бяха все там и всъщност те управляваха страната), вече имаше досие от МИ-5, дебело колкото Корана, но много по-пикантно. Сър Едуард бе работил при петима вътрешни министри — лейбъристи и консерватори — и всички те бяха имали в гардеробите си повече тракащи скелети, отколкото в лондонските катакомби. Естествено, никога нищо не можеше да бъде доказано. Работата на сър Едуард Манинг бе да следи тъкмо за това — една от малкото сфери, в които неговите интереси съвпадаха с тези на политическите фигури. В уестминстърската версия на стражари и апаши оцеляваха само мъже и жени, които умееха да се изплъзват от скандалите безшумно като змиорки в море от олио.

Алексия де Вер бе различна. Досието й беше тънко като памфлет. До предишната година, когато нейният проект за реформа в наказателния кодекс бе предизвикал противоречиви реакции, госпожа Де Вер бе направо невидима. До кратката й работа като секретар на либералите на младини в досието й нямаше абсолютно нищо. След това няколко с нищо незабележими години в местната политика, последвани от много успешен брак с богат британски лорд, което й осигуряваше свободен достъп до висшите ешелони на обществото и политиката. Имаше две деца — едното недъгаво. (Опитът за самоубийство на Роксан де Вер, който според слуховете бил заради нещастна любов, бе единственото петно в иначе пословично съвършения й семеен живот.) Успешната, но скромна политическа кариера без съмнение бе получила мощен тласък от личното приятелство на госпожа Де Вер с Хенри Уитман — новия премиер. (Имаше и нещо друго, което тревожеше сър Едуард Манинг. Какво общо, за бога, можеше да има почти шейсетгодишната госпожа Де Вер с младия, наскоро задомен лидер на партията? Там се криеше нещо, но сър Едуард не можеше да го надуши, по дяволите.)

Нищо, абсолютно нищичко не подсказваше защо Алексия де Вер бе извадена от непопулярното министерство на затворите и назначена на поста министър на вътрешните работи.

„Къде са труповете, враговете, които е оставила зад себе си по толкова тихия си път нагоре? Къде са мините, плетеницата от неизбухнали бомби, през които трябва да си проправя път?“

Досието на Алексия де Вер не беше интересно с това, което съдържаше, а с онова, което пропускаше.

„Със сигурност има тайни и аз ще ги открия. Ще я разгадая. Щом ще пазя този офис и нашата дейност, трябва да знам с кого си имам работа и какво, по дяволите, прави тук тя“.

— Добро утро, Едуард. Подранил си.

Някой по-неопитен човек би подскочил от страх. Но сър Едуард Манинг просто затвори спокойно досието, прибра го в чекмеджето на бюрото си и разтегна ястребовите си черти в усмивка.

— Изобщо не, госпожо вътрешен министър. Часът е почти осем.

Беше й казал да го нарича Едуард, без титлата му, но откри, че се дразни всеки път, когато го прави. Може би заради дразнещия ухото му псевдобуржоазен маниер. Или просто защото Алексия де Вер беше жена. Сър Едуард Манинг бе работил за жени и преди, но никога по свое желание. Той дискретно прикриваше сексуалната си ориентация, но откровено изпитваше тиха ненавист към жените.

— Бих предпочела да ме наричаш Алексия.

— Да, знам, госпожо министър. Ако мога да отбележа, изглеждате малко изморена.

Алексия мярна отражението си в прозореца на офиса и примижа. Сър Едуард не се шегуваше. Очите й бяха подпухнали, кожата й изглеждаше суха и всяка бръчица по лицето й изглеждаше много по-дълбока от предишната седмица. „Казват, че висшите постове състаряват. Може би вече се започна“.

— Имах трудна вечер.

— Съжалявам да го чуя.

— Имах неочаквано посещение у дома. Някакъв мъж. Искал да говори с мен, но докато стигна до портала, той си беше тръгнал.

Сър Едуард смръщи вежди.

— Не знаете ли кой е бил?

— Не съм сигурна. Но имам подозрения. — Алексия му разказа набързо за случая със Санджай Пател и заплахите, които бе получавала след това.

— Имам го на запис от видеокамерите, макар че качеството е ужасно. — Тя извади от куфарчето си сребрист диск и му го подаде.

— Отлично. Ще го пратя в полицията. И без това предстои среща, за да обсъдим мерките ви за сигурност. Този петък в три. Дали може да почака дотогава?

— Разбира се — отсече Алексия. — И без това само ми губи времето. Не се безпокоя. Сега да се захващаме за работа.

В главата си чуваше гласове.

Някои бяха познати гласове, гласове от миналото.

Най-добрият му приятел.

Съпругата му. Бившата му съпруга.

Дъщеря му.

Гласът на дъщеря му винаги го успокояваше, караше го да се усмихва. Но само за кратко. Защото после долиташе гласът.

Понякога си мислеше, че е гласът на Господ, изпълнен със справедлив гняв. Друг път звучеше повече като самия дявол: ехтящ, зловещ, нечовешки. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че това е гласът на страха. Този глас трябваше да бъде удовлетворен, трябваше да му се подчини. Но как да се подчини, като дори не можеше да се добере да я види?

Алексия де Вер беше недосегаема.

— Каза ли нещо, скъпи?

Госпожа Марджъри Дейвис погледна последния си платежоспособен клиент подозрително. За двайсет и петте години като управител на пансион в Котсуолд госпожа Дейвис бе виждала какви ли не странни типове. Имаше една двойка от Баха, Калифорния, които на всяка закуска носеха кристали и ги нареждаха в кръг около чиниите с наденица и боб „за положителна енергия“. После онези откачени французи, които отказаха да платят, защото открили паяк в банята, да не говорим за новопокръстените християни от Канада, които си бяха поръчали и бяха излапали по четири порции закуска (на човек!) наведнъж. Но този, последният, беше повече от ексцентричен. Беше си направо перко — говореше си сам, обикаляше из къщата по нощите и бръщолевеше религиозни щуротии. Сутринта бе слязъл на закуска в омърляна тениска и необръснат. Госпожа Дейвис се зачуди, със закъснение, дали всъщност не е опасен.

— Съжалявам — отвърна той. — Не усетих, че съм говорил на глас.

„Определено е откачалка“. Госпожа Дейвис вдигна чайника като оръжие.

— Още „Ърл Грей“?

— Не, благодаря. Само сметката, ако обичате. Напускам след закуска.

„Слава богу!“

Госпожа Дейвис бе забелязала разписанието на влаковете от Дидкот до Лондон да се подава изпод кошничката за хляб и бе очаквала нещо подобно.

— О, колко жалко — отвърна тя автоматично. — Добре ли прекарахте в Оксфордшър?

Мъжът смръщи чело, сякаш не бе разбрал въпроса.

— Трябва да видя Алексия де Вер.

— Не ви разбрах?

— Казах, че трябва да се видя с вътрешния министър! — Той стовари юмрук върху масата. — Тя ме очаква. Стари приятели сме.

Марджъри Дейвис отстъпи една крачка. Мъжът отново се зае със закуската си, а тя се втурна към рецепцията и светкавично разпечата сметката му. Куфарът му вече беше във фоайето — добър знак. Щом видя, че е приключил с храната, тя се върна на масата.

— Мисля, че ще е най-добре вече да тръгвате. Приемаме Виза и Мастъркард.

Сама се изненада от твърдия си тон. Нямаше да прекара нито минута повече в компанията на този луд, па макар и с карта. Не го искаше в дома си.

Мъжът изглеждаше неконтактен. Подписа сметката, грабна си куфара и излезе без нито дума.

След като той си тръгна, госпожа Дейвис погледна подписа. Името й се стори познато — дали скоро не бе го чула по новините във връзка с някакво ужасно престъпление или заговор срещу правителството?

Уилям Дж. Хамлин.

Хамлин.

Трябваше да го запомни.

11.

Колкото и странно да изглежда, затворническият живот допадаше на Уилям Хамлин.

Режимът, правилата, приятелствата — всичко това пасна до съвършенство на сговорчивия благ нрав на Били — е, щом посвикна с тях.

Първата година беше най-трудна. Бяха го преместили в затвор по-близо до баща му, но Били бе напълно смазан, когато Джеф Хамлин почина внезапно от инфаркт точно три месеца след осъждането му. Били се опитваше да се убеди, че не стресът заради неговото арестуване и процеса са влошили здравето на баща му, но дълбоко в себе си знаеше истината. Вината го гризеше като куче — кокал.

Междувременно Лесли Луз, адвокатът на Били, от време на време му изпращаше уведомления за поредната молба за помилване. Но седмиците се нижеха, после месеците и годините, без да се определя дата, и Били се примири с факта, че ще изтърпи пълното наказание.

Двайсет години звучаха прекалено болезнено. Дори петнайсет при добро поведение си бяха горчив хап. Били Хамлин реши да се съсредоточи върху единственото положително нещо в живота си: Тони Джилети.

„Като изляза, Тони ще ме чака“.

Вкопчи се в тази сладка обсебваща фантазия като в спасителен пояс.

„Когато изляза от тук — повтаряше си Били всяка вечер, когато лягаше в студеното самотно затворническо легло, — с Тони ще се любим всяка нощ, по пет пъти до зори. Ще се реванширам за изгубеното време“.

Заспиваше, сънуваше гладкото чувствено младо тяло на Тони и се събуждаше с аромата на кожата й в ноздрите си и с усещането за меката й копринена руса коса, стелеща се по гърдите му. Докато годините се търкаляха, а той не чуваше нито дума от Тони — нито писмо, нито свиждане, нито обаждане, — той си съчини серия истории, обясняващи отсъствието й.

Баща й не я допускаше до него.

Тя пътуваше някъде далеч — може би прекосяваше Андите, — за да забрави поне за малко за него, докато не дойде моментът да са отново заедно.

Работеше и трупаше пари за къщата, която щяха да си купят, щом Били излезе.

Когато фантазиите му започнаха да стават все по-абсурдни, дори за самия него, Били спря да говори за Тони с приятелите си от затвора. Вместо това я скатаваше, прибираше я в кутията на съзнанието си, за да я пусне на свобода и да й се радва, щом светлините угаснат и остане сам. Стимулиран от романтичните си сънища, денем Били решително се впускаше да извлече максимална полза от затворническия живот. Записа се в класовете по естествени науки и механика, работеше часове наред в затворническото стопанство, което много му допадаше. Обикновено детеубийците бяха възприемани като най-нисши от нисшите в затвора, оставяха ги в изолация и често физически ги малтретираха. Но благият, неизменно жизнерадостен нрав на Били печелеше симпатиите на всички.

В крайна сметка никой не вярваше, че Били Хамлин е убил Николас Хандемайър. Процесът срещу него явно бе скалъпен.

В деня, когато Били напусна щатския затвор в Ист Джърси след петнайсет години на топло, не го посрещна никой. Баща му беше починал, а той нямаше други близки роднини. В родния му град имаше няколко души, познати, на които можеше да звънне. И тогава той осъзна, изтръпнал от страх, че всичките му истински приятели оставаха зад него — от другата страна на огромната заключена метална порта на наказателната институция. Били Хамлин не бе готов да навлезе в света отвън, не и сам.

Затова направи единственото, което можеше.

Тръгна да търси Тони Джилети.

Най-напред отиде до имението на родителите на Тони в Ню Джърси. Никога не бе стъпвал там, но отдавна бе запомнил наизуст адреса и бе гледал снимки в един брой на списание „Дом на мечтите“.

Прислужницата, която отвори вратата, се държа мило. Брат й Тайрън бе лежал осем години в затвора за дребна кражба и тя знаеше каква дълбока следа оставя това в душата на човек. Но обясни на Били, че е дошъл напразно.

— Старият Джилети продаде къщата преди осем години. Моите шефове, семейство Картър, живеят тук оттогава.

Били овладя разочарованието си.

— Знаете ли къде са се преместили семейство Джилети?

— Не. Някъде в Ню Йорк, мисля. Уолтър Джилети загуби много пари, когато бизнесът му се срина. Имаше големи дългове — към партньори, към банката. Затова продаде имението. Бяха загазили сериозно.

Били помнеше Уолтър Джилети като арогантен, войнствен, наперен човек, който се бе отнесъл така високомерно към баща му на процеса. Бащата на Тони не бе от хората, които биха понесли такъв обрат на съдбата.

С малко проучване и няколко телефонни обаждания до бивши служители на Уолтър, Били откри новия дом на семейство Джилети — приятен, но скромен апартамент в центъра на Бруклин. Когато стигна, си помисли, че: и тук е дошъл напразно. Отвори му прастара съсухрена вещица в мърляв велурен спортен костюм.

— Какво искаш, по дяволите?

Чак когато злобните очи се присвиха и тя изграчи: „Били Хамлин? Да не би да излезе вече?“, Били позна майката на Тони.

— Сандра?

— За теб съм госпожа Джилети, момче.

„Господи — помисли си Били. — Състарила се е с трийсет години. Дори повече“.

— Аз… търся Тони — запелтечи той. Неизвестно защо старата жена го изнервяше.

— Ти и кой ли още не — иронично изкряка Сандра Джилети и Били позна хриповете от емфизема в гърдите й. Надяваше се да не е вярна известната поговорка, че момичетата са копие на майките си. — Тони я няма, момче. Няма и да се върне.

За един потресаващ миг Били помисли, че му съобщава, че Тони е мъртва. Всъщност Сандра Джилети обясни, че дъщеря й си е тръгнала скоро след процеса, като хладно бе уведомила двамата си родители, че не иска да има нищо повече с тях и че започва нов живот.

— Просто така — изхриптя старата. — След двайсет години обич и привързаност просто си вдигна багажа и изчезна и оттогава двамата с Уолтър не й видяхме очите.

В мислите си Били се върна към онова вълшебно лято с Тони и дългите им разговори за техните родители. Не помнеше да бе чул нещо за любов и привързаност в семейство Джилети. Бе изпитвал съжаление към Тони и благодарност за собствените си топли отношения с баща си.

Госпожа Джилети продължи:

— Естествено, Уолтър загуби всичко. Сигурно знаеш за това. Умря от удар няколко месеца след като се преместихме тук. Остави ме без пукната пара, стиснатият му кучи син.

Били надзърна над рамото й към чистия удобен апартамент. Не беше „Риц-Карлтън“, но би убил човек за местенце като това.

— Като че ли добре се справяте, госпожо Джилети.

Сандра Джилети сбръчка горната си устна.

— Защото имаш нисък стандарт. Сигурно и заради това беше лапнал по нашата Тони. Знаеш ли, че тя дори не се върна за погребението. И цветя не изпрати. Безсърдечна кучка.

Били си тръгна потиснат. В затвора поне бе имал фантазиите си, своята кутийка с мечти, които му бяха помагали да издържи. А сега дори това се разпадаше, изчезваше разрушено като всичко в живота му.

И не само в неговия. Семейство Джилети също бяха изгубили всичко. Сякаш всички, свързани с онова ужасно лято в Кенебънкпорт, бяха проклети. Били беше хвърлен в затвора, но и всички останали бяха наказани. Всички бяха страдали. Били се опитваше да не мисли за семейство Хандемайър и нестихващата им скръб. Дали и те бяха пометени от това? Чудеше се какво ли е станало с тях след процеса. Дали неговото осъждане бе дало на сенатор Хандемайър възмездието, което бе жадувал? Нещо го караше да се съмнява.

През следващите няколко месеца Били неуморно търсеше Тони Джилети, но това бе сякаш се опитваше да хване дух с мрежа за пеперуди. Дори похарчи част от хилядата долара, които баща му му беше оставил, за частен детектив, но напразно. Онази отровна стара вещица, майката на Тони, беше права.

Тони беше изчезнала. И нямаше да се върне.

Чак след няколко месеца Били Хамлин разпозна емоцията, която се надигаше у него — облекчение. Най-после се бе освободил от мечтата си, беше пуснал парашута си и за своя изненада откри, че не полита в бездна. Всъщност почувства, че от плещите му пада голям товар.

Излизането от затвора не направи Били Хамлин свободен човек. Това направи отказването му от Тони Джилети. Най-сетне можеше да започне да гради живота си.

В затвора беше добил квалификация за механик и похарчи последните пари на Джеф Хамлин, за да купи дял от занемарен автосервиз в Куинс в съдружие със стария си приятел от гимназията Майлоу Бейтс. Майлоу бе следил процеса на Били по телевизията и бе изпитвал състрадание за случилото се. Майлоу живееше наблизо до стария дом на семейство Хамлин, беше женен за една мила съседка, Бетси, и имаха три деца. Семейство Бейтс взе Били Хамлин под крилото си и тъкмо тяхното приятелство, повече от всичко останало, помогна на Били да обърне живота си.

Бетси Бейтс запозна Били със Сали Дъфийлд, жената, която щеше да стане негова съпруга. Били и Сали веднага се харесаха. Сали беше червенокоса, с невероятно сини очи и кожа като на порцеланова кукла. Имаше тънка талия, големи гърди и дълбок заразителен смях, който изпълваше стаята. Беше мила, грижовна и имаше стабилна работа като секретар в правна кантора. Били не беше влюбен в нея, но много я харесваше и искаше деца. Също като нея. Нямаше никаква основателна причина да чакат.

Първите пет години бракът им беше щастлив. Били и Сали бяха постоянно заети — той с ремонтите по колите, а Сали с отглеждането на дъщеря им Дженифър. Джени Хамлин бе тяхната гордост — кръгличка и пухкава като бухтичка, винаги ухаеща на бебешка пудра, възхитително писукаща на всеки, който й се усмихне. Единствената мъка на Били бе, че баща му Джеф не бе доживял да види внучката си и сина си толкова щастлив и улегнал. Джени Хамлин растеше силна, красива и невероятно забавна — имаше истинска дарба да разказва вицове — и родителите й я обичаха все по-силно.

За съжаление любовта им един към друг, която така и не прерасна в нещо повече от приятелство, съвсем избледня. Когато Сали се върна на работа и се влюби в един от колегите си, Били се разстрои не толкова заради изневярата, а заради факта, че му беше все едно. Напълно. Когато друг мъж спи с жена ти, а на теб ти е съвсем безразлично, явно нещо не е наред. И така тихомълком, по взаимно съгласие и без грам драма, семейство Хамлин се разведе.

Години по-късно, когато Били попита дъщеря си дали раздялата им я е засегнала, дванайсетгодишната Джени Хамлин погледна баща си в очите и заяви безстрастно:

— Татко. Виждала съм жълтък и белтък да се разделят по-емоционално от вас.

Когато майка й зададе същия въпрос, Джени се изправи, зяпна мелодраматично и сложи ръка върху устата си:

— Какво? Да не би да сте се развел и?

Джени Хамлин беше щастливо, уверено, умно дете. Майка й се омъжи повторно сполучливо, а Били остана сам, но съвсем доволен от бизнеса си, от приятеля си Майлоу и от картата си за сезона на Янки Стейдиъм.

Точно тогава се появиха гласовете.

Всичко започна с лека депресия. Бизнесът на Били и Майлоу взе да буксува, а после напълно се провали. Взеха да се трупат дългове, а вече я нямаше заплатата на Сали, която да поема ударите. Когато бракът на Майлоу и Бетси Бейтс също се провали, Били го понесе тежко. Имаше чувството, че светът се разпада. Започна да пие. Отначало по малко, после все повече. Някъде по пътя границата между реалността и обремененото от мрачни мисли въображение на Били започна да се размива. Накрая всичко се срина.

Майлоу Бейтс напусна града и остави Били да се справя сам с дълговете. Били беше убеден, че Майлоу е отвлечен и убит.

Съобщи в полицията.

— Той не би ме изоставил. Не и Майлоу. Той е най-добрият ми приятел. Сто на сто са го отвлекли. Отвлекли са го и са го убили.

Когато го попитаха кои, Били Хамлин успя единствено да обясни за „гласа“. Явно някакъв вътрешен глас бе казал на Били, че „някакви хора“ са отвлекли Майлоу Бейтс. Били описа образно кошмарните си видения как Бейтс е изтезаван и убит и настоя полицията да започне разследване.

Силно разтревожена, Сали, бившата съпруга на Били, се обади на социалните работници. Поставиха му диагноза шизофрения и му предписаха лекарства. Когато ги взимаше, всичко беше добре. Когато не ги взимаше, състоянието му се влошаваше. Все повече и повече.

Той изчезваше за месеци на тайнствени „пътешествия“, без да казва на никого къде отива, и отказваше да обсъжда каквото и да било след завръщането си. „Гласът“ му казваше къде да отива и Били следваше инструкциите, ужасен. Никой не знаеше откъде взима парите за тези пътувания, а самият Били не даваше яснота: настояваше, че парите мистериозно се били появили в банковата му сметка. Сали и Джени го умоляваха да потърси помощ, но той отказваше, убеден, че ако не постъпи, както му нарежда „гласът“, ако допусне гласът да бъде заглушен от лекари и психиатри, ще се случи нещо ужасяващо.

Често беше обсебен от конкретни хора. Някои бяха местни, съседи, които според него бяха в беда. Други бяха обществени личности. Бейзболисти. Политици. Актьори.

Последният и най-странен случай бе обсебването му от новия британски министър на вътрешните работи Алексия де Вер. Списание „Тайм“ бе публикувало снимка на госпожа Де Вер като част от поредицата за жени на власт и Били се вторачи в нея. Прекарваше часове на компютъра, за да „проучва“ биографията й.

— Трябва да я предупредя — каза Били на дъщеря си Джени.

„Пак ли? — помисли си Джени. — Напоследък изглеждаше толкова по-добре“.

— За какво да я предупредиш, татко? — въздъхна тя. — Ти не я познаваш.

— Това няма значение.

— Но, татко…

— Тя е в смъртна опасност. Гласът го каза. Трябва да я предупредя. Трябва да отида в Англия.

Никой, дори Джени Хамлин, не очакваше, че баща й наистина ще тръгне.

Теди де Вер влезе в кухнята в Кингсмиър видимо притеснен.

— Какво има, тате? — попита Рокси. — Както казваше баба, изглеждаш сякаш са ти потънали гемиите.

Теди не се засмя.

— Виждала ли си Дани?

Дани беше прастарото семейно куче, дакел с ай кю колкото на зелка, към което всички Де Вер бяха привързани. Особено Теди.

— Тази сутрин го виках за разходка, но не се появи — продължи Теди де Вер. Никъде не мога да го намеря.

— Сигурно спи някъде — отвърна Рокси. — Или се е завлякъл до портала да си изпроси саламче. Искаш ли да го потърсим заедно?

— Ако нямаш нищо против. Знам, че е глупаво, но се тревожа за него.

След половин час Рокси също се притесни. Бяха претърсили цялата къща два пъти, както и всички вероятни места в имението. Нямаше никакво съмнение — кучето бе изчезнало.

— Възможно ли е мама да го е изпуснала на тръгване за Лондон сутринта? — попита Рокси. — Дали да не й се обадим да я питаме?

— Вече й се обадих. Каза, че не е погледнала в кошницата му, но не помни да го е виждала и категорично не е излизал.

— Извинете, ваша светлост.

Алфред Дженингс изникна на вратата на кухнята. Теди де Вер се бе отказал от титлата си преди десетилетия, когато Алексия се бе кандидатирала за парламента, но Алфред бе органично неспособен да се обръща към него по друг начин.

— Намери ли го? — Лицето на Теди се озари от надежда.

Старият портиер сведе поглед към обувките си.

— Да, милорд. За жалост го намерихме.

Алексия де Вер отметна чаршафите „Фрет“ на лондонското си легло и се пъхна в него. След дългия ден — от назначаването й за вътрешен министър всички дни бяха дълги — мекото докосване на египетския памук до голите й крака беше прекрасно усещане. Алексия обикновено ползваше копринените пижами на „Търнбъл и Асер“, но Лондон се радваше на тридневна топла вълна, а единственият лукс, който липсваше на къщата на Де Вер в Чейни Уок, бе климатик.

— Няма да давам пари за подобни щуротии, като не сме тук цяло лято — беше се заинатил Теди. — Ако е топло, можем да отворим скапаните прозорци.

„Понякога е повече англичанин, отколкото е нужно“, с умиление си помисли Алексия.

Теди я бе търсил от Кингсмиър. Сър Едуард Манинг й бе предал трите съобщения, но Алексия буквално не бе имала нито секунда да върне обаждането. Телефонът звънна точно когато се пресягаше към него.

— Скъпи. Толкова съжалявам. Няма да повярваш в какъв вихър бях тук. Имах среща с две специализирани комисии, първото ми заседание с целия кабинет, аз…

— Алексия. Нещо се случи.

Тонът на Теди я накара да млъкне. Всякакви ужасии и минаха през главата. „Нещо с Майкъл? С Рокси?“

— Някой е отровил кучето.

За миг Алексия изпита облекчение. „Само Дани е. Не са децата“. После казаното от Теди стигна до съзнанието й.

— Отровил го е? Нарочно? Сигурен ли си?

— Не. Но никой от градинарите не признава да е оставял отрова за плъхове, а ветеринарят каза, че стомахът му бил пълен с отрова.

— Бил пълен? Да не е умрял?

— Да, умря! Цял ден се опитвам да ти кажа това. Цял проклет ден!

Алексия долови треперенето в гласа на Теди. Той обичаше това куче. Изведнъж изпита страх. Мистериозният посетител. Дани открит мъртъв. Може би нямаше връзка. Ами ако имаше? Какъв психопат би убил едно сладко кученце?

Няколко минути Алексия де Вер утешаваше съпруга си и после затвори. И телефонът веднага звънна отново. Тя вдигна, като се молеше да не е свекърва й, която имаше навика да се обажда късно вечер. Старата дама Де Вер беше на деветдесет и шест и абсолютно глуха, нещо, което ни най-малко не ограничаваше ентусиазма й да ползва телефона като средство за комуникация. Особено обичаше да диктува рецепти на снаха си: крещеше в слушалката, като пренебрегваше факта, че Алексия не бе приготвила нищо повече от печени сандвичи за шестте си десетилетия на земята и че бе още по-малко вероятно да го прави сега, когато имаше незначителното задължение да управлява страната. Обикновено започваше така: „Теди много обича желирана змиорка. Имаш ли нещо подръка да записваш?“

Но не беше майката на Теди. Слабото прищракване по линията подсказа на Алексия, че е далечно обаждане, но от другата страна не се чуваше глас.

— Ало? — Понякога имаше забавяне по линията, особено при връзка с Америка. — Луси, ти ли си?

Луси Майър, съседката на Алексия от лятната вила в Мартас Винярд, беше единственият друг човек, който би могъл да й се обажда вкъщи в този час. Ваканцията наближаваше и с Луси се чуваха все по-често — приятно напомняне за спокойния живот извън политиката. „Ех, ако Луси живееше в Англия, колко по-лесен би бил животът“.

— Лус, ако си ти, не те чувам. Опитай отново.

Но не беше Луси Майър. Разнесе се дълбок, хриптящ, провлечен глас.

— Близо е великият ден. Денят на гнева Господен.

Гласът бе преправен през синтезатор, за да всее страх. И успя.

Алексия стисна слушалката.

— Кой се обажда?

— И Аз ще те накарам да ходиш като сляпа, защото съгреши против Господа.

— Кой се обажда?

— И разхвърлена ще бъде кръвта ти като прах, и плътта ти — като смет5. Безсърдечна кучко.

Линията заглъхна. Алексия затвори очи. Едва си поемаше дъх.

Стисна очи и в съзнанието й изникна гледката от прозореца на кабинета й: сребристата Темза с мъртвите си течения се вие като змия около нея и я затваря в кулата като Рапунцел.

„Някъде някой ме мрази“.

Водата заприижда.

12.

Алексия де Вер нетърпеливо почукваше със сребърната си писалка „Монблан“. Комисар Грант, старши инспектор в главно управление на полицията, който отговаряше за личната й охрана, закъсняваше за срещата им в три. Ако имаше нещо, което Алексия мразеше, то беше закъсняването. Първият й ръководител в политиката, либерал, противен член на парламента, казваше се Клайв Ленстър, беше педант на точността и този урок бе съпътствал Алексия през цялата й кариера. Макар че, боже, какъв задник беше Клайв! Работата й като негов личен асистент бе променила живота й, но самият той бе истински кошмар. Около четирийсет и петгодишен, женен и отявлен развратник дори за уестминстърските стандарти, Клайв Ленстър бе дребен, с оредяла коса, криви крака, лош дъх и безволева брадичка, която много подхождаше на прическата му. За Алексия Паркър (както тогава се казваше тя) беше голяма загадка как Клайв Ленстър е намерил дори една жена, готова да спи с него, да не говорим за няколко.

— Влатта е нефероятен афродитиак, Алексия — бе изфъфлил през бюрото й Клайв след поредната обедна разпивка. Само след месец съвместна работа бе станало болезнено ясно, че Клайв Ленстър търси по-различна асистентка от онова, което Алексия бе готова да предложи. — Няма да фтигнеш далеч в Уефминфтър, ако не си готова да играеш играта, да знаеш — подхилваше се Клайв, докато Алексия събираше вещите от бюрото си.

— Е, поне мога да изрека правилно „Уестминстър“ — върна си го Алексия. — И имам сериозното намерение да играя играта. Но не и с вас.

Докато напускаше кабинета на Ленстър с маршова стъпка и високо вдигната глава, Алексия бе убедена, че ще си намери работа за нула време. Така и стана, но зад бара в „Ездачи и коне“ на Хаф Муун Стрийт, където остана следващата половин година.

— Нито един парламентарен представител не ме иска — оплака се тя на един от редовните клиенти — стеснителния млад финансист Едуард де Вер. — Все едно съм чумава. Изглежда, онзи тъпак Ленстър е дрънкал нещо по мой адрес.

— Мога да поразпитам в клуб „Карлтън“, ако искаш. Да разбера дали се носят някакви слухове.

— Ти членуваш в „Карлтън“? — За пръв път Алексия осъзна, че Едуард де Вер може да има добри връзки. В смисъл връзки в политическите среди. „Карлтън“ бе специален — специалният — членски клуб на партията на консерваторите на Сейнт Джеймс Стрийт. Подобно на всички бъдещи политици консерватори, Алексия би продала душата си, за да бъде приета там, но не допускаха жени. А дори и да го правеха, никому неизвестни барманки без потекло или специални препоръки едва ли биха били сред желаните членове.

След две вечери Едуард де Вер отново се появи в бара и тя го попита:

— Е, научи ли нещо?

— Всъщност да.

— Какво? — Алексия опря лакти на бара и небрежно предложи на клиента прекрасен изглед към пазвата си. — Не ме дръж в напрежение.

— Ще ти кажа при две условия.

— Условия? — намръщи се тя.

— Всъщност три условия.

— Три?

— Три.

— Какви по-точно?

— Първото е — не убивай вестоносеца.

„Мамка му — изруга Алексия наум. — Явно е чул нещо гадно. Страшно гадно“.

— Никога не бих го направила. Продължавай.

— Второто е, че можеш да ме наричаш Теди. Едуард ме кара да се чувствам като дърт бастун.

Алексия се разсмя.

— Става. Теди. А третото?

— Третото е да вечеряш с мен в петък.

Алексия обмисли предложението за момент. Вече имаше среща за петък вечерта с Франческо, балетист от Кралския балет. Колегите й гейове от заведението не бяха на себе си от вълнение заради това.

— Щастливка — бе изгукал собственикът на „Ездачи и коне“, безсрамно впил поглед в чатала на Франческо на рекламната брошура, която Алексия му бе показала. — Личи си, че го бива във вдигането, а?

— Е, това е любов от пръв чорапогащник! — изкиска се Стефан, управителят на бара.

Едуард де Вер — Теди — беше друга работа. Изглеждаше като недодялан ученик от основното училище. С червени бузки, непохватен и болезнено свенлив с жените Теди беше типичният мъжки екземпляр на британската висша класа, но не в добрия смисъл. Въпреки това бе събрал кураж да покани Алексия на среща. Освен това беше забавен. И член на клуб „Карлтън“. А още по-важното бе, че знаеше как Алексия е била подредена от един парламентарен представител в Уестминстър и че нямаше да й каже, ако не приеме поканата му.

— Добре, става. Ще вечерям с теб.

— В петък.

— Да, в петък. Сега, да му се не види, кажи какво си чул?

Теди де Вер си пое дълбоко дъх.

— Клайв Ленстър е казал на всеослушание в бара на Долната камара, че е спал с теб и че си му насадила буби.

— Аз… Той… — Алексия запелтечи. Гневът задави думите й. — Мамка му! Как смее?! Лъжливото му…

— Ще те взема в седем — каза Теди и лицето му светна. — Ще отидем в „Рулс“.

„Рулс“ бе съвсем различен от ресторантите, които Алексия бе виждала. След като пристигна в Лондон, често я бяха водили в изискани заведения, където се сервираше шампанско и стриди и където важните салонни управители малтретираха богатите си клиенти, като им отказваха най-хубавите маси.

„Рулс“ беше различна класа. Да, беше скъп, но менюто се четеше като написано на черната дъска в някой пансион: пудинг с панирани наденици, плодово кексче в сметанов сос, заешка яхния, пудинг с дреболии, руло с мармалад. Средната възраст на келнерите — осемдесет, все мъже, облечени сякаш извадени от Дикенсов роман — с дълги черни престилки и твърдо колосани ризи. Всичко — от зеленчуците на скара, уханието на восъка, с който бе излъскан дървеният под, до кристалночистия английски полилей, хвърлящ светлина, рикошираща от стените — лъхаше на висша класа също като Бъкингамския дворец.

В мига, в който прекрачи прага, Алексия осъзна две неща.

Първо, че не й е мястото тук.

Второ, че на Теди де Вер мястото му е тук.

— Нали вече не си вкисната заради срамните въшки? — попита Теди с тон, който Алексия би предпочела да е поне един децибел по-нисък.

— Не, не съм вкисната — отвърна му тя шепнешком. — Бясна съм. Всички знаят, че единствения път за жена към Долната камара е като секретарка. Аз съм на светлинни години по-добра от нужното, но сега, заради онзи задник, нямам никакъв шанс. Искам да кажа: кой ли не би могъл да насади срамни въшки на Клайв Ленстър! Кой знае откога си ги отглежда, перверзният му гнусар.

Теди де Вер се изкиска.

— Знаеш ли, страхотно си служиш с думите, Алексия. Трябва да станеш политик.

Алексия зачопли недотам апетитния на вид йоркшърски пудинг.

— Някой ден.

— А защо не веднага? Едно място се освобождава в Бетнал Грийн.

Алексия се изсмя.

— Но не се освобождава за мен.

— Би могло да е и за теб — каза Теди сериозно. — Онази вечер поразпитах в „Карлтън“, докато събирах информация за теб. Имат нужда от по-различен кандидат за тази длъжност. „Някое по-младо, по-съвременно лице“, както се изрази Тристан.

— Тристан? Тристан Чанинг?

Теди де Вер кимна.

— Бяхме заедно в Итън.

„Да бе, как не се сетих“. Тристан Чанинг ръководеше централата на консерваторите. Над него в партията беше само Господ.

— Младо и съвременно е едно. Но нима мислиш, че жена с моя произход има шанс за тази длъжност?

— Защо не? — Теди сви рамене. — Има само един начин да разбереш. Забрави всички онези глупости да ставаш секретарка и хвърли листче с името си в шапката. Няма какво да губиш.

Трудно бе за вярване, че този разговор се бе състоял преди повече от трийсет години. И ето я сега — министър на вътрешните работи. „Винаги съм била амбициозна. Но Теди беше човекът, който ме тласна напред. Той ми даде увереност, той ми отвори вратите“.

— Госпожо министър? Комисар Грант пристигна.

Едуард Манинг, личният секретар на Алексия, прекъсна спомените й. Безупречен както винаги в костюма си с жилетка, с плътно пригладена коса, Едуард ухаеше деликатно на „Флорис“, афтършейва на Теди.

— Крайно време беше. Знаеш, че имам уговорена среща с руския посланик в четири и петнайсет. Програмата съвсем се сгъсти.

— Знам, госпожо министър. Тази среща не би трябвало да отнеме много време.

Няколко влиятелни руски олигарси, живеещи в Лондон, бълваха огън и жупел срещу предложените от Алексия пред Парламента нови мерки, чиято цел бе да се затегне данъчната примка за супербогатите и да се предотврати прането на руски капитали в Сити. В резултат посланикът бе настоял за среща и сър Едуард я бе уговорил. Руските олигарси не бяха сред хората, с които вътрешното министерство искаше вражди. Комисар Грант трябваше да се заеме с проблема.

— Госпожо министър, много се извинявам. Имахме извънредна ситуация в Бърнли тази сутрин, вероятна клетка на ислямски терористи.

Комисар Грант наближаваше петдесетте, имаше проблеми с килограмите и изобщо беше непривлекателен — с бледо подпухнало лице, малки свински очички и тънки устни, които постоянно облизваше нервно. Застанал до Едуард Манинг, той изглеждаше потресаващо раздърпан с измачкания си синтетичен костюм и с евтината си вратовръзка, накапана с кафе.

Видът му с нищо не допринесе за спокойствието на Алексия. „Надявам се поне в мозъка му да не цари такъв хаос“.

— Това има ли нещо общо с мен?

— Да, госпожо. Опасността бе неутрализирана и изпратихме пълен доклад до кабинета ви.

— Мислех да обсъдим всичко след тази среща — мазно обясни сър Едуард Манинг.

— Явно терористичната опасност има приоритет пред няколко откачалки, които обикалят пред вратата на дома ми и ме заплашват по телефона?

— Както казах, госпожо министър, заплахата не е активна. А вашата сигурност е от жизненоважно значение. Ако бих могъл да…

Без да чака разрешение, комисар Грант извади лаптопа от куфарчето си и го включи под бюрото на Алексия. Избута купчина документи настрани и директно се впусна в презентация с пауър пойнт.

— В качеството си на министър на затворите миналата година вие сте получили много повече заплахи от който и да било политик от торите.

Това беше директно попадение. Алексия си помисли: „Не се страхува от мен. Това е добре“.

— Притесних няколко души.

— Повече от няколко, госпожо. Това е списък с инциденти, свързани с вашата сигурност. Всичко от протестни митинги и хвърляне на яйца до заплашителни писма, е представено тук по степен на опасност. Моята работа е да разгранича истинската заплаха от ъ-ъ…

— Морето ненавист? — усмихна се Алексия. Комисарят й отвърна с усмивка.

— Щях да кажа „от неприятните случаи“.

— Така. С какво мога да помогна аз?

— Ако правилно съм разбрал от сър Едуард, от назначаването ви за министър на вътрешните работи е имало три особени инцидента. С лицето, което се е опитало да влезе в извънградската ви къща. Отравянето на кучето на съпруга ви. И телефонната заплаха в лондонското ви жилище.

— Точно така. Мислите ли, че трите случая са свързани?

— Не.

Алексия повдигна вежда. Този недвусмислен жест оказа по-голям ефект, отколкото бе очаквала.

— Може би смъртта на кучето има връзка с късното посещение в Кингсмиър. Но телефонното обаждане го третираме като отделен инцидент. Ето какво знаем засега.

С едно кликване на мишката комисар Грант показа следващия екран. Срещу Алексия изникна образът на мъж приблизително на нейната възраст. Имаше оредяла руса коса, поразителни яркосини очи и мило, някак объркано изражение.

— Уилям Джефри Хамлин. Съвсем сигурни сме, че това е мъжът, който е идвал до Кингсмиър миналата вечер.

Алексия попита озадачено:

— От къде, за бога, знаете това?

— Нашите техници си поиграха малко със записа. Лицето се виждаше частично. Вашият портиер си спомни, че мъжът е имал американски акцент, затова изпратихме снимката на приятелите ни от Отдела по сигурността и във ФБР за всеки случай. И извадихме късмет. Ако лицето нямаше затворническо досие, никога нямаше да го открием.

— Какво затворническо досие? — попита сър Едуард Манинг.

— За убийство от втора степен.

Алексия нервно загриза долната си устна.

— Не е толкова тежко, колкото изглежда — продължи комисар Грант. — През седемдесетте години на миналия век се е удавило едно дете, поверено на грижите на Хамлин. Освободен е в края на осемдесетте. Няма данни за насилие, нито следващи обвинения. От всичко, което научих, ще съм изключително изненадан, ако той е отровил кучето ви, госпожо министър.

Алексия се вгледа в кротките очи на Уилям Хамлин и се съгласи.

— А какво прави тук? — попита сър Едуард Манинг. — В нашата страна имам предвид.

— Не знаем. Може би просто е на почивка. Знаем обаче, че отдавна има психически проблеми. — Комисарят се обърна към Алексия. — Госпожо министър, сещате ли се за някаква причина, поради която този мъж може да се интересува от вас?

Алексия поклати глава.

— Никаква.

Гледаше внимателно лицето на екрана. В него имаше нещо прекалено тъжно.

— И името Уилям Хамлин не ви говори нищо?

— Не. Нищо.

Сър Едуард попита:

— Опасен ли е?

— Вероятно не. Както казах, няма сведения да е упражнявал насилие. Но шизофренията — с нея трябва да се внимава. Вярваме, че все още е в страната, и ако е така, трябва да го открием. По-притеснително е телефонното обаждане на Чейни Уок.

Екранът отново се превключи. Образът на Уилям Хамлин изчезна и на негово място се появи образ с гневни, мрачни черти на друг мъж на средна възраст. Него Алексия позна веднага. Инстинктивно стисна зъби.

— Гилбърт Дрейк.

— Вярно.

Сър Едуард Манинг попита притеснено:

— Кой е Гилбърт Дрейк?

— Таксиметров шофьор от Източен Лондон — каза комисар Грант.

— И приятел на Санджай Пател — горчиво добави Алексия.

— А.

Сър Едуард знаеше за случая Пател. Всички във Великобритания знаеха за него. Точно този случай, повече от всичко останало, бе създал проблеми на Алексия де Вер като министър на затворите и за известно време бе застрашавал да срине цялата й кариера.

Каквато и човешка симпатия да бе изпитвала някога Алексия към Санджай Пател, оттогава тя бе заменена с безсърдечен гняв. Не само поддръжниците на Пател бяха агресивни и бяха отправяли заплахи, но и таблоидите, и най-вече „Дейли Мейл“, се бяха втурнали да го бранят, сякаш беше Ганди.

— Кажете нещо повече за Дрейк — помоли сър Едуард.

— Вече е получил две предупреждения за предишни заплахи, отправени към госпожа Де Вер — обясни комисар Грант. — Също така е прекарал четири месеца в ареста по друго обвинение за притежание на огнестрелно оръжие.

— И вие мислите, че Гилбърт Дрейк е човекът, който се е обадил по телефона миналата седмица?

— Възможно е.

— Как един таксиметров шофьор от Източен Лондон се сдобива с домашния телефонен номер на министъра на вътрешните работи?

Комисар Грант смръщи вежди.

— Това е основен проблем, по който работим. Не знаем дали е бил Дрейк. Но някои факти насочват към него. Известно е, че е отправял заплахи и преди. Мъжът, който се е обадил миналата седмица, е използвал библейски цитати.

При спомена за това Алексия настръхна.

— Точно така.

— Знаем, че Дрейк е станал активен като новопокръстен християнин. Пише в няколко блога и си служи с подобен език. Освен това е правил две пътувания без конкретна цел до района около дома на министъра на вътрешните работи в Оксфордшър. Затова можем да заключим, че все още проявява сериозен интерес към госпожа Де Вер.

Алексия стана и отиде до прозореца. Металическият глас от телефонното обаждане я бе изплашил повече, отколкото й се искаше да признае. Мисълта, че такъв невероятен тъпак като Гилбърт Дрейк може да стои зад това, нараняваше гордостта й като никога.

— Не мисля, че беше Дрейк.

— Мога ли да попитам защо?

— Напълно съм сигурна, че обаждането идваше отдалеч. А и фактът, че не сте могли да го проследите, както и използването на синтезаторен глас, показват изобретателност, каквато Гилбърт Дрейк просто няма. Той е гамен, който хвърля камъни, не е стратег.

Комисар Грант се замисли.

— Може и да сте права, госпожо. Надявам се да сте права. Но трябва да поговорим за случая Пател.

Алексия завъртя очи.

— Трябва ли? Откровено казано, омръзна ми да чувам името Санджай Пател. Човек направо да си помисли, че е бил светец, а не дилър на наркотици и трафикант на хора, справедливо осъден по британските закони.

„Прави са за нея“ — помисли комисар Грант. Хареса госпожа Де Вер повече, отколкото бе очаквал, макар да бе упорита като магаре на мост.

— Разкажете ми за случая, госпожо. От ваша гледна точка.

— Не е въпрос на гледна точка, комисар. Фактите са си факти. Случилото се е публично достояние.

— Изненадайте ме, госпожо министър. Все пак целта ни е обща.

Алексия въздъхна.

— Добре. Един мъж, Ахмед Хан, бе арестуван в Доувър през две хиляди и втора. Пристигнал в страната с още дванайсет мъже, нелегални имигранти. Наркотици, по-точно хероин, бяха открити в камиона, с който са пътували Хан и останалите. По време на разпита Хан обяснил на полицията, че се страхувал за живота си в Пакистан — естествено, всички казват това — и че братовчед му Санджай Пател организирал докарването му в Англия. Отрекъл да е знаел за хероина.

— Никой от останалите бежанци не назовал конкретно име, освен Пател, при това той е наел шофьора — продължи тя. — Пател беше арестуван и призна, че е помогнал на братовчед си Хан, но твърдеше, че не знае нищо за хероина. Но се стигна до съд и го осъдиха за трафик на наркотици и хора. Съдията му даде минималната присъда. Мисля, че беше дванайсет години.

— Петнайсет — поправи я комисар Грант.

— Така ли? Щом казвате. Във всеки случай делото за помилване бе насрочено за юни две и четвърта, но след влизането в сила на моята реформа на присъдите беше отменено и присъдата на Пател съответно — увеличена.

— На двайсет и две години.

— Точно така.

— Чувствителна разлика.

Алексия присви очи.

— Долавям, че проявявате съчувствие, комисар.

— До известна степен да, госпожо министър. Всеки се нуждае от надежда, дори престъпниците. Като им я отнемете, те стават напълно отчаяни.

За момент увисна тежка тишина. А после Алексия се усмихна широко. Интересно бе някой да й опонира или поне да отстоява мнението си, ей така, за разнообразие. Комисар Грант грешеше, естествено. Но Алексия откри, че все повече го харесва.

— Е — подхвана тя жизнерадостно, — Санджай Пател явно е бил на вашето мнение. Обеси се в килията си на Коледа две и осма. Оттогава неговите поддръжници ме обвиняват за смъртта му.

Дори да изпитваше и най-малка вина или пък съжаление, не го показа. Сър Едуард Манинг работеше с политици от трийсет години. Рядко бе виждал някой толкова безмилостен, лишен от емоции.

— Правилно ли съм запомнил, че Санджай Пател винаги е твърдял, че е невинен? — попита комисар Грант.

— Осъдените престъпници обикновено твърдят точно това — така показва опитът ми.

— Да, но в случая Пател уликите срещу него са били наистина слаби.

— Казва кой? „Дейли Мейл“?

Сър Едуард Манинг ги наблюдаваше как се наежват един срещу друг — като професионални фехтовачи.

— Пател не беше ли осъден само по показанията на Хан? Нито ДНК анализът, нито отпечатъци го свързваха с дрогата, нито се откри друг посредник. Нито едно доказателство не свърза Пател с пласирането на дрогата.

— Очевидно съдебните заседатели са преценили, че доказателствата са достатъчни. Нито аз, нито пък вие, комисар, можем да оспорваме тяхното решение.

— Разбира се, госпожо министър. Това е работа на апелативния съд. Само че в случая на Пател не се стигна дотам.

— Да, не се стигна.

— Заради вашата реформа на присъдите, не мислите ли?

— Заради реформите в закона, приети от мнозинството парламентарни представители, и изключителното одобрение на британското общество, да — усмихна се Алексия. — Има ли смисъл всичко това, комисар?

— Само когато разглеждаме поддръжниците на Санджай Пател като потенциална заплаха за вашата сигурност. Отсега нататък ще третираме нивото на този риск като равностойно на други терористични заплахи срещу министерството на вътрешните работи или лично срещу вас.

— Добре — каза сериозно Алексия. Това вече не беше просто словесен дуел. Комисарят имаше намерение да действа според думите си. — Ами Уилям Хамлин?

— Ще държим под око и него. Щом го открием. Хамлин и Дрейк са обекти на разследване. Ще ви държим в течение.

— Да, моля ви. Както и за отравянето на Дани.

За момент комисарят се обърка.

— Дани?

— Дакелът ни. Може да е и случайност. Но беше мило кученце. Бих искала да разбера какво се е случило.

Отвън, във фоайето, сър Едуард Манинг си поговори насаме с комисар Грант.

— Наистина ли мислите, че хората на Пател са опасни?

— Мисля, че Гилбърт Дрейк би могъл да е, като се имат предвид обстоятелствата. Но може да има и други. Някои от анонимните писма, които получи миналата година, са доста зловещи. Прерязани гърла, реки от кръв и какво ли още не. Но пък, от друга страна, писането на заплахи или изричането им по телефона и действителното им извършване са две различни неща.

— А американецът?

— Безобиден е. Макар че ми се иска да ви помоля за нещо, Едуард. Извън протокола.

— Да?

— Тази работа с кучето. Омаловажавам я пред министъра. Няма нужда да създаваме излишно напрежение. Но никак не ми харесва.

— И нямате улики?

— Не. Какво знаете за отношенията в семейството?

— Не колкото бих искал — замислено отвърна сър Едуард. — Госпожа Де Вер е странно затворена книга. Чувам слухове. Има напрежение между нея и дъщеря й. Очевидно момичето ненавижда майка си, но може и да е преувеличено. Все още живеят заедно.

Комисар Грант потърка замислено брадичката си.

— Както с кучето.

13.

Сергей Милеску нагласи възглавниците на леглото. Облегна се назад, за да провери дали плоският екран на телевизора над камината се вижда добре от легнало положение. За първи път щеше да прави секс в апартамента на сър Едуард Манинг. Всичко трябваше да е съвършено.

Погледна часовника на стената: осемнайсет и трийсет и две. Едуард щеше скоро да се прибере, очаквайки предстоящото удоволствие. Тази сутрин бе дал ключовете на Сергей.

— Приготви всичко. Влизаш в ролята в мига, в който прекрача прага.

Сергей не можа да повярва, когато Едуард предложи нощ с размяна на ролите. От месеци мечтаеше да промени динамиката помежду им, да се почувства повече любим и по-малко играчка. И точно когато бе загубил всякаква надежда, че старият негодник някога ще се промени, Едуард не само се съгласи да правят секс в дома му, но и предложи на Сергей да поеме доминиращата роля. Вече няколко дни младият румънец тръпнеше от удоволствие. Но с приближаването на мига на истината трепереше колкото от страх, толкова и от възбуда.

„Ами ако прецакам работата?

Няма. Няма да я прецакам.

Това е единственият ми шанс“.

Вратата на апартамента се отвори, после се затвори. Сергей чу как куфарчето на Едуард тупна на пода, чу шумоленето на сакото му, изхлузването на обувките му.

— Къде си?

— Тук вътре.

Докато влизаше в спалнята, сър Едуард Манинг почувства как го пронизва възбуда. Колко отдавна не бе канил любовник вкъщи? Сигурно от години. Дори вече не помнеше. Не можеше да си спомни и кога за последно някое момче го бе вълнувало колкото Сергей. Вероятно се дължеше на опияняващата комбинация от омраза и страст. Сергей Милеску си мислеше, че успява да прикрие омразата си, но тя бе толкова явна за сър Едуард Манинг, колкото твърдият като камък пенис между бедрата на младия румънец — и точно толкова възбуждаща.

„Дали не сглупих, като го поканих тук? Като му позволявам да води играта?

Сигурно. Но нали тъкмо опасността носи истинска наслада“.

— Хубаво гнезденце.

— Благодаря.

— Събличай се и лягай.

Някои неща в стаята накараха Едуард да се поколебае. В ъгъла на триножник беше приготвена камера, а на скрина демонстративно бе сложено навито въже.

— Никакви снимки. В моето положение не мога да си позволя…

Силната плесница му се стовари изневиделица.

— Казах да се събличаш!

Сър Едуард Манинг направи каквото му наредиха.

„Това ще ми хареса“.

Така и стана през първите трийсет минути. Сергей бе толкова покорен подчинен, че изглеждаше невероятно колко естествено и опитно влезе в ролята на доминант. Завърза за леглото първо едната китка на Едуард, после двата му глезена и направи с тялото му неща, каквито Едуард никога не си бе представял. Мушкаше, възбуждаше, понякога го и нараняваше, но винаги с мярка. Момчето имаше енергията на млад бик и находчивостта на гросмайстор. На няколко пъти Сергей докара Едуард до оргазъм, но го лишаваше от екстаза на облекчението. След дългия тежък ден, през който бе обслужвал желанията на новия си взискателен началник — от женски пол! — тази нощ на разюздано мъжко удоволствие бе точно онова, от което се нуждаеше Едуард. „Защо някой ще иска да напуска гардероба с тайните, когато животът вътре е пълен с изкусителни забранени удоволствия?“

— Стой така. Искам да видиш нещичко.

Разпънат по гръб на леглото, със засъхнал восък около зърната на гърдите и слабините, Едуард всъщност нямаше избор. Надяваше се порното да си струва. Общо взето, не беше голям фен на тези филми. Предпочиташе собственото си въображение пред недодяланите сценарии, пресъздавани от „актьорите“. Но може би това бе типично за младите мъже — цената, която човек плаща за любовници на такава великолепна възраст.

Филмът започваше предсказуемо — младо момче, автостопаджия, обслужва неправдоподобна на вид група шофьори на камиони на един паркинг. Но след десетина минути играта загрубя прекалено за вкуса на Едуард. Шофьорите душаха момчето и то явно агонизираше.

— Тъпо е. Изключи го.

Сергей се обърна. Неистовата възбуда в погледа му не можеше да се сбърка. За първи път Едуард изпита истински страх.

— Да го изключа? Какво ще кажеш да изключа теб, дъртако?

Сергей измъкна навити на топка чорапи от горното чекмедже на скрина и ги напъха в устата на сър Едуард. После, съвсем небрежно, сякаш изгасва свещ, стисна носа му с пръсти.

Неистова паника завладя сър Едуард.

„Ще ме убие“.

Започна диво да се бори. Осъзнаваше, че усилията му са безполезни, но не можеше да спре да опъва въжетата.

Кръвта забуча в главата му, напрежението се покачваше като в препълнен язовир. Усещаше, че черепът му ще се пръсне, представи си как очите му изхвърчат от орбитите. Почувства, че губи съзнание, бялата гипсова розетка на тавана над старовремското махагоново легло се размаза, причерня му. Бе сигурен, че умира.

— Така. Без повече приказки. Само гледаме.

Като по чудо, съвсем неочаквано, момчето пусна ноздрите му и измъкна чорапите от устата му. Въздухът нахлу болезнено в дробовете на Едуард и по лицето му потекоха сълзи.

— Господи! — изхлипа той. — Изобщо не беше забавно. Мислех, че ще ме убиеш.

Сергей Милеску го погледна и се усмихна.

— Може и да те убия.

Хенри Уитман увеличи скоростта на бягащата пътека. Потта се лееше по гърба му. Ежедневните тренировки на премиера бяха изтощителни, но вършеха чудеса с нивата на стреса му.

— Господин премиер? Извинете, че ви безпокоя. По телефона ви търси министърът на вътрешните работи — каза секретарката му Джойс Уидър.

Хенри й се озъби.

— Не може ли да почака?

— Очевидно не, сър.

Хенри се поколеба; осъзнаваше колко глупаво сигурно изглежда в очите на Джойс. „Та аз съм премиер, да му се не види. Алексия де Вер работи за мен, а не аз за нея“. Но прие обаждането. Прекалено се страхуваше, за да го отхвърли.

След това пак затича, докато краката му не се разтрепериха от изтощение. Въпреки това притеснението остана загнездено у него. Как се бе докарал до това положение?

И по-важното — как, по дяволите, щеше да се измъкне от него?

Сър Едуард Манинг се взираше в екрана на лаптопа с облещени от ужас очи. На възглавница пред себе си Сергей Милеску бе подредил на ветрило личните суперпрофесионални японски готварски ножове на Едуард.

— Виждаш ли, ето това се казва истинска любов — започна Сергей. — Не само да искаш да умреш от ръката на някого. Но и да бъдеш сготвен и изяден от него. Ти би ли направил това заради мен, Едуард? Обичаш ли ме толкова?

Сергей показваше на Едуард репортаж от новините по Си Ен Ен отпреди няколко месеца за известен случай, в който гей психопат бе убил, разчленил и изял любимия си, и всичко това бе заснето като порнофилм с фатален край. Момчето бе направило публично признание за престъплението, което предизвика вълна от философски дискусии за опасностите от садомазохизма и повдигна въпроса дали убийство с доброволното съгласие на жертвата трябва да се смята за убийство.

Погледът в очите на Сергей ужаси Едуард, смрази сърцето му; вадички пот потекоха по гърба и гърдите му.

— Така. От къде да започнем? От тук може би? — Сергей вдигна един назъбен нож за плодове и го опря в лявото зърно на Едуард. Старият мъж нададе сподавени крясъци през запушената си уста.

— Или от тук? — Сергей премести ножа на един от показалците. Със замах преряза кожата. Едуард закрещя, очите му се разшириха от див ужас и болка. Прорезът беше малък, но дълбок. Потече кръв и направи голяма алена локва на чаршафите.

— Или пък тук? — Бавно, наслаждавайки се на всяка секунда, Сергей прокара върха на ножа по корема на Едуард, в права линия надолу, докато острието докосна върха на пениса му. — Ще ти хареса ли, Едуард? Искаш ли да клъцна?

Сър Едуард Манинг се задърпа така диво, че въжетата прерязаха китките и глезените му до кръв.

Смъртта наближаваше. Вече беше сигурен. Не се плашеше толкова от смъртта, колкото от изтезанията преди нея. Никога не бе понасял болка.

„Как може да съм толкова глупав? Да рискувам толкова много, и то за какво? За секс?“

В ужаса си се сети за майка си. Помисли си за Андрю, своя любим от колежа, единствения мъж, когото наистина бе обичал.

— Затвори очи, Еди — прошепна Сергей в ухото му. През сълзи сър Едуард Манинг направи каквото му наредиха. Почувства студеното острие на ножа до гениталиите си и се зачуди кога, или по-скоро дали ще загуби съзнание.

— Да пуснем малко звукови ефекти, а? — Сергей остави ножа на слабините на сър Едуард и му развърза устата. — Искам да те чуя как се молиш за живота си.

— Моля те! — Сър Едуард ненавиждаше гласа си, но не можеше да се удържи. — Не прави това. Не е нужно да го правиш! Аз съм богат. Аз… аз мога да ти платя.

— Да ми платиш? Колко да ми платиш?

— Колкото искаш! Всичко. Кажи си цената.

— Да си кажа цената? Ти май продължаваш да ме мислиш за твоята курва? — Сергей сграбчи втори, по-голям нож от възглавницата и замахна като Зоро през гърдите на сър Едуард. Възрастният мъж нададе смразяващ кръвта писък.

— Не, моля те! Моля те! Кажи ми какво искаш. Съжалявам! Просто ми кажи какво искаш, за бога!

— Добре — каза Сергей. — Ще ти кажа какво искам. — И за изненада на сър Едуард Манинг румънецът стана от леглото и започна да се облича. Събра ножовете и ги раздрънка под носа на сър Едуард, като високо се разсмя на страха му, после ги върна в кухнята, без да бърза.

За първи път от детството си сър Едуард Манинг се молеше.

„Дано, дано всичко това да приключи. Дано това да не е някакъв номер за удължаване на агонията“.

Опита се да не дава воля на надеждата, но бе невъзможно. Толкова отчаяно искаше да живее.

Сергей се върна в спалнята и се усмихна. Сър Едуард Манинг също му се усмихна.

И тогава осъзна, че момчето държи нещо зад гърба си.

— Не, моля те! Не ме убивай! Моля те! — изхлипа сър Едуард Манинг отчаяно.

— Прекалено късно! — засмя се Сергей. — Бум!

Докато осъзнае, че Сергей държи айфон, а не пистолет, сър Едуард се изпусна.

— Първо — започна Сергей, — ще ти направя няколко хубави снимки, Еди. Затова трябва да се усмихваш пред обектива. Можеш ли?

Сър Едуард закима бясно.

— Ще изпратя тези снимки на няколко мои приятели. Ако нещо се случи с мен — или ако не направиш точно това, което искам, ще ги пуснат в интернет и целият свят ще ти се порадва. Разбираш ли?

Още едно кимване.

— А после моите приятели ще те убият. Ще ти отрежат пишката, ще я опекат с розмарин и ще я изядат. — Сергей Милеску сбърчи горната си устна. — Вярваш ли ми, сър Едуард?

— Вярвам ти. — Сър Едуард Манинг беше зашеметен от облекчение. — Ще направя всичко, каквото кажеш, Сергей. Всичко.

— Браво. Моите приятели ще се радват да го чуят. А ще са още по-щастливи, когато им дадеш информацията, която искат.

— Информация?

— За шефа ти. Но сега ш-ш-т. — Сергей се усмихна и опря пръст до устните на сър Едуард. — Първо е време за снимките. Кажи „зелеее“.

14.

Били Хамлин седеше във влака за Лондон. Навън кротко ръсеше дъждец и се стичаше по прозореца на мътни вадички. Водата беше навсякъде, дърпаше го надолу, давеше го. Непреодолимо течение. Независимо колко силно или колко бързо плуваше, той така и не можеше да се измъкне.

— На екскурзия ли сте в Лондон? — заговори го младата майка до него. — Дочух американския ви акцент преди малко. В отпуска ли сте?

Жената беше привлекателна, но изглеждаше изморена. Имаше две малки палави деца и несъмнено се надяваше Били да отвлече вниманието им. Докато наблюдаваше естествените събития в живота на тази жена — лудуващите деца, покрития й с лекета шлифер, торбите с покупки, натрупани на съседното място, — Били почувства как болезнена завист пронизва сърцето му.

— Всъщност не. Отивам на посещение при Алексия де Вер.

Младата майка се разсмя.

— Сериозно? Аз пък съм тръгнала да видя кралицата. Право към Бъкингамския дворец, щом стигнем Падингтън, нали така, деца?

— Говоря сериозно — каза Били. — Трябва да предупредя Алексия де Вер.

— Да я предупредите? За какво?

Били погледна жената като че ли е луда.

— За гласа. Трябва да я предупредя за гласа.

Младата жена се обърна и придърпа децата към себе си, за да ги защити — бе забелязала лудостта в погледа на Били Хамлин.

— Извинете — каза Били и вдигна мобилния си телефон до ухото си. — Трябва да вдигна. Ало?

„Око за око, Били. Око за око“.

Почувства как устата му пресъхна, а стомахът му се сви на топка.

„Кой е наред да умре?“

Гласът. Завърна се.

Били започна да се моли.

— Моля те, не я наранявай!

„Кого, Били? Дъщеря ти ли?“

— Не, не и Джени.

„Или госпожа Де Вер?“

— Нито една от тях.

„Ти избираш“.

— Но те и двете са невинни! Защо правиш това? Моля те, моля те, просто ме остави на мира.

„Не мога да направя това, Били“.

— Тогава кажи ми какво да правя.

„Ти знаеш какво да правиш“.

— Трябва ми време. Не е толкова лесно. Тя е министър на вътрешните работи! Не мога просто да я причакам на улицата.

— Добре ли сте? — Един млад мъж сложи ръка на рамото на Били. Гледаше го с любопитство.

„Чуди се дали не съм откачен — помисли си Били. — Като всички. Нищо не разбират“.

— Добре съм — търпеливо отвърна той. — Говоря по телефона.

— Тук няма покритие, приятел — мило каза човекът. — В тунел сме. Не виждаш ли?

Били погледна през прашните прозорци в тъмнината. Изпадна в паника и закрещя в слушалката:

— Ало? Ало?!

Младият мъж се оказа прав. Линията бе замлъкнала.

Гласът бе изчезнал.

Съвещанието на парламентарната комисия напредваше.

— Моето уважение, госпожо министър…

— Не ми говорете за уважение, Джайлс — разгорещи се Алексия де Вер. — Нали тъкмо в това е проблемът. Тези хора не знаят какво е уважение. Нито към нашите ценности, нито към институциите ни, нито към националния ни флаг. А ние сме прекалено страхливи, за да излезем срещу тях.

— Страхливи? — подметна министърът на земеделието. — Какво, по дяволите, може да знае една жена за това как се защитава проклетият флаг.

Алексия се обърна към него като гърмяща змия.

— Какво каза, Чарлз?

— Нищо.

— Не, не, кажи. Ако имаш да казваш нещо, моля те, сподели го с нас.

Шестимата мъже около масата се заспоглеждаха нервно като ученици, подценили учителя си. Бяха се събрали да обсъждат проблема със сезонните работници в земеделието, които демонстрираха на площада пред парламента. Протестите бяха започнали да излизат извън контрол. Предишната седмица двама албански берачи на цвекло се бяха изпикали върху флага на Великобритания — инцидентът стана главна тема в новинарските емисии и отново възпламени дебата за имигрантите, който вътрешното министерство можеше и да си спести. Всички бяха изнервени, но министърът на вътрешните работи изглеждаше особено напрегната тази сутрин. Горкият Чарлз Моузли, земеделският министър, изглеждаше така, сякаш е дошъл да му режат топките.

— Да не би да си мислите, че съм гражданин втора ръка, Чарлз?

— Не, разбира се, Алексия. — „Мисля, че си гадна кучка, както мислят и останалите в кабинета“.

— Хубаво. Защото последния път, когато проверих паспорта си, беше валиден толкова, колкото и твоят.

— Оценявам това, госпожо министър. Въпросът е, че никой от нас не вярва, че нахвърлянето върху тези двама младежи ще реши каквото и да било.

— Те са много бедни — каза бавно министърът на търговията и индустрията, сякаш обясняваше нещо простичко на малко дете. — На практика мизерстват.

— Неуместно — изпепеляващо отвърна Алексия. — Те са криминални вандали и пикаят на ръката, която ги храни. Превръщат правителството ни в посмешище.

Отиде до охладителя за вода и си наля в пластмасова чаша. Помъчи се да се успокои. Знаеше, че драматизира. Приемаше всичко прекалено лично. Бе прекарала тежка безсънна нощ след вчерашната си среща с комисар Грант и по някаква причина шестте враждебни кисели физиономии около масата тази сутрин я притесняваха повече от обичайно.

Предния ден бе демонстрирала спокойствие, не бе допуснала да покаже слабост пред сър Едуард Манинг и комисаря. Жените в политиката не можеха да си позволят да свалят гарда, никога. Но истината бе, че се страхуваше. В нея се бе загнездило мрачно предчувствие, от което не можеше да се отърси. Естествено, и преди бе получавала заплахи в качеството си на министър на затворите. Но тази работа с Уилям Хамлин и гласа от ада по телефона беше нещо различно.

Ами кучето? За него се чувстваше ужасно.

Обикновено Алексия изобщо не се притесняваше да води заседание, на което всички присъстващи мъже са срещу нея. Завистта и враждебността около масата тази сутрин бяха осезаеми — нищо ново. Но точно днес се чувстваше уморена и уязвима. Като капак на всичко вечерта, когато най-накрая заспа, сънува ужасен кошмар, от онези, които не бе имала от години — давещия сън. Силни тъмни течения я дърпат надолу. Дробовете й се пълнят с вода, не може да диша. Горкият Теди направи всичко по силите си, за да я успокои. След като й донесе чаша вода в четири сутринта, заспа, но Алексия остана да лежи будна: наблюдаваше зазоряването над реката с уморени зачервени очи.

Парламентът се разпускаше за дълга лятна ваканция само след две седмици. На Алексия й изглеждаше цяла вечност. Само мисълта за лятната къща в Мартас Винярд и компанията на Луси Майър, единствената й истинска приятелка, я изпълваше с неописуем копнеж.

— Алексия? Слушаш ли? — чу гласа на Джайлс Фринг от Борда по имигрантските въпроси.

— Извинявай, Джайлс. Какво казваше?

— Трябва да излезем с изявление, госпожо министър. — Раздразнената въздишка на Фринг бе красноречива. — Трябва да стигнем до някакъв консенсус.

— Ние имаме консенсус.

— Не, нямаме — отсече министърът на търговията и индустрията.

— Напротив, имаме, Кевин. Това е моят сектор, моето решение. Аз избирам курс на действие, а вие го приемате. И точка. Консенсус.

Мъжете около масата се спогледаха отчаяно.

— Нашето изявление е следното: „Правителството няма да толерира прояви на насилие и омраза срещу Великобритания и нейния народ. Съдът ще реши съдбата на господин Силчек и господин Владмиж. С настоящото министърът на вътрешните работи разпорежда незабавното оттегляне от площада пред парламента. Освен това работните визи на всички, участвали в митингите от миналата седмица, ще бъдат преразгледани и ще се предприемат неотложни мерки“.

Залата изригна.

— Това не може да е сериозно, Алексия! Прекратяване на визи? Ами свободата на словото?

— Не прекратяване. Преразглеждане.

— Но с намерение да се депортират хора! Заради мирен протест.

— Нямаше нищо мирно в случилото се с флага, Кевин.

— Премиерът никога няма да го позволи.

Алексия пусна тънка усмивка. Министърът на търговията и индустрията наистина вече започваше да й лази по нервите.

— О, мисля, че ще се убедите в обратното.

Кевин Ломакс хвърли побеснял материалите си на масата и изхвърча навън.

— Ако не друго, госпожо министър, бих предложил поне да преосмислите тона на изявлението — каза Чарлз Моузли. — Звучи…

— Силно? — предложи Алексия.

— Щях да кажа „сталинистки“. Директно казано, това няма да ни донесе голяма подкрепа.

— Бих се разграничила.

— Но, Алексия, бъдете разумна. Всички ние…

— Закривам заседанието. Приятен ден, господа.

След десет минути, на задната седалка на служебния „Даймлер“, Алексия изхлузи обувките си и въздъхна тежко.

— Какво им става на тези мъже, Едуард? Всички са такива страхливци.

Сър Едуард Манинг се размърда притеснено. Бе превързал раната на пръста си — обясни, че се е порязал в кухнята, но разрезите, които Сергей Милеску бе направил на гърдите му, се превързваха трудно. Не само че бяха болезнени, но и го караха постоянно да се страхува, че кръвта ще изцапа ризата му. Сергей искаше информация за госпожа де Вер — нещо достатъчно скандално, достатъчно сериозно, за да я принудят да се откаже от поста си. Засега Едуард нямаше представа какво точно да изрови и това плюс болката му създаваше големи проблеми с концентрацията.

— Кажи ми, Едуард. Да не би да са забравили колко много мъже са загинали за този флаг?

— Много се съмнявам, че Чарли Моузли е забравил — процеди през зъби сър Едуард. Болката бе направо непоносима. — Синът му бе убит преди три години в Афганистан. Разкъсан на парчета от противопехотна мина.

Алексия зяпна.

— О, боже! Нямах представа.

— Информацията беше в материалите, госпожо министър.

— Така ли? По дяволите! Нищо чудно, че е толкова чувствителен на тема национален флаг. Защо не ме предупреди, Едуард?

И двамата знаеха, че това е реторичен въпрос. Няколко минути даймлерът се носеше по пътя в мълчание — и двамата бяха потънали в собствените си мисли.

Алексия погледна сър Едуард Манинг, докато той се взираше през прозореца. „Днес изглежда още по-сдържан от обикновено. Нямам му доверие“.

Тази мисъл изникна внезапно и без конкретен повод. Беше по-скоро спонтанна реакция, отколкото критика.

„Нямам му доверие, но се нуждая от него. За да оцелея в този змиярник на този пост добрият началник на кабинета е жизненоважен. Трябва да намерим начин да се сработим“.

— Някакви предположения, Едуард?

— Предположения за какво, госпожо?

— За това как да оправя отношенията с Чарлз Моузли. Употребих думата „страхлив“ за мъж, който е загубил сина си в бойни действия.

— Опитът ми подсказва, госпожо министър, че обикновено първата стъпка е извинението.

— Дали да му се обадя?

— Аз бих го написал. В писмо, не в електронно съобщение. Едно официално, написано на ръка извинение подсказва точната степен на разкаяние.

Алексия де Вер се усмихна.

— Благодаря, Едуард. Точно това ще направя.

За по-малко от час новината за разправията в министерство на вътрешните работи стигна до Хенри Уитман. Чарлз Моузли бил жестоко засегнат. Било подготвено скандално изявление за медиите без негово знание и съгласие. И това само седмица след като Алексия де Вер сериозно бе обидила руснаците с глупавото си, необмислено изказване в парламента за прането на пари. А сега и това.

Беше бесен.

— Да ви свържа ли с вътрешния министър, господин премиер? — попита Джойс, секретарката на Уитман. Алексия де Вер беше още по-непопулярна сред жените консерваторки, отколкото сред мъжете съпартийци.

— Да — колебливо отвърна Хенри Уитман. — Всъщност не. Свържи се с централата и предай да не се пускат никакви изявления доникъде, преди да съм ги видял лично и да съм ги одобрил.

Джойс повдигна вежди.

— Не искате да разговаряте с госпожа Де Вер, сър? Сигурен ли сте?

— Не бях ли ясен? — сопна се Хенри Уитман.

Секретарката излезе. Останал сам в кабинета си, Хенри Уитман вдигна личния си мобилен телефон.

— Искам информацията.

— Ще я получите.

— Кога? Вече започвам да ставам за посмешище. Трябва ми някакво основание.

— Скоро.

— Дано източникът ви да е надежден.

— Източникът ми е безупречен. На възлово място. Много мотивиран. — Последва кратко мълчание. — Искате ли да го видите на снимка?

— Снимка? — Преди Хенри Уитман да успее да довърши, снимката се получи с мултимедийно съобщение. Той я отвори и веднага съжали, че го е направил.

— Исусе Христе!

— Исус Христос, нашият Бог и Отец, ви приветства в сърцето си.

— Алилуя!

Младата пасторка бе нова за църквата „Св. Лука“ и й предстоеше трудна битка. Гилбърт Дрейк по принцип не беше почитател на жените свещенослужители, но дори той бе готов да направи изключение за това момиче с разпуснатите му руси коси, стройна фигура и по детски покрито с лунички лице.

— Исус Христос прощава греховете ви и ви окъпва в свещената вода на своята любов.

— Алилуя!

— Кръстници и настоятели, представете кръщелниците си.

Гилбърт Дрейк сложи ръка на рамото на малкото момче и го натисна надолу, докато главата му не се потопи под водата в кръщелния купел. За няколко секунди Гилбърт се загледа в черната коса на момчето — водата я повдигна нагоре като коса на удавник.

„Колко лесно е да удавиш някого. Особено дете“. Просто трябва да изчакаш.

Прогони тази греховна мисъл.

— В името на Отца и Сина и Светия Дух.

— Амин.

— Сега вдигнете кръщелниците си, очистени от греха, сред Божията светлина.

Децата се надигнаха от водата едновременно и дружно поеха въздух. Миряните заръкопляскаха. В басейна се разменяха мокри прегръдки. Кръщелникът на Гилбърт Дрейк вдигна очи към него — с щърбава усмивка, триумфиращ. Гладката му индийска кожа бе единственото тъмно петно сред останалите бледолики момчета от Ист Енд.

— Направих го, чичо Джил! Направих го!

Очите на Гилбърт Дрейк се наляха със сълзи.

— Направи го, Никил. Батко ти щеше да е толкова горд с теб.

Стаята, която Били Хамлин нае в Кингс Крос, бе мрачна, влажна и потискаща. Гола крушка висеше унило от тавана, пластмасовите щори бяха изпочупени, а мизерното легло миришеше на цигари и пот.

На Били му беше все тая. Опъна се на леглото, затвори очи и кротко заспа.

След няколко дни щеше да я види.

След няколко дни всичко щеше да приключи.

15.

Рокси де Вер огледа голото си тяло в огледалото и смръщи вежди. Една малка издутина в горната част на торса предизвика недоволството й.

„Дебелея. Ако се изпъча още малко, ще изглеждам бременна“.

Опипа издутината, придърпвайки се напред в инвалидната количка, която в болница „Гай“ бяха проектирали специално за нея, за да може да се къпе сама. Обърна се настрани, издаде корема си напред като бременна и каза високо:

— Е, с това ще си остана.

Омразата на Рокси към майка й сега бе нещо осезаемо, с физически измерения, като плюшено мече, което можеше да прегърне. Друг път обаче я усещаше повече като камък — като нещо тежко, заровено надълбоко, камък, за който е вързана. Някой ден щеше да го направи. Щеше да метне този камък в океана на собственото си самосъжаление и да се удави. Тогава вече майка й щеше да съжалява.

Или може би не? Рокси вече не знаеше.

Единственото, което знаеше, бе, че Андрю Бийзли бе единственият мъж, когото обичаше. И че поради намесата на майка й Андрю си бе тръгнал.

Рокси забута количката из стаята и почна да се облича. Отнемаше й много време, но благодарение на изобретателността на медицинския екип и стотиците хиляди лири, хвърлени за проблема от баща й, вече можеше да се справя с почти всичко в ежедневието си сама.

— Можеш да си независима — все й повтаряше Мари, старшият й кинезитерапевт. — Отдели се в самостоятелно жилище. Не се налага да живееш с родителите си, ако не искаш.

Рокси й обясни, че остава в Кингсмиър заради баща си.

— Мама вечно я няма. Милият ми баща ще е отчайващо самотен.

Но истинската причина за оставането й бе да тормози майка си. Защото знаеше, че Алексия мрази много повече от нея да живеят под един покрив.

„Защо да осигурявам на тази кучка спокоен щастлив живот с баща ми след всичко, което ми причини?

Трябва да бъде наказана. Трябва да страда“.

Опъна русата си коса на опашка и си сложи руж. Въпреки осакатеното си тяло все още беше красива млада жена. Наближаваше лятната ваканция на парламента. Както винаги семейство Де Вер щеше да отиде на Мартас Винярд, а Алексия щеше да прескача до Лондон при нужда.

„Само да имаше начин да я нараня истински“, мислеше си Рокси. Единственото нещо, за което Алексия някога истински се бе вълнувала, бе кариерата й. Справедливо бе да загуби точно това. За съжаление майката на Рокси имаше почти свръхестествена дарба за политическо оцеляване.

И все пак…

В кабинета си в Чейни Уок Алексия де Вер преглеждаше папката, предоставена й от сър Едуард Манинг. Бе поискала информацията едва предишния ден, но с типичната си експедитивност Едуард бе сложил досието на бюрото в осем сутринта. Беше много по-дебело и по-подробно, отколкото бе очаквала.

— И всичко това е от Държавния департамент на САЩ? — попита тя.

— Получих го от надежден източник, госпожо министър.

— И никой друг не знае, че съм го поискала? Не си го обсъждал с комисар Грант?

Сър Едуард Манинг бе видимо засегнат.

— Помолихте ме да не го правя, госпожо министър. Разбира се, че не.

„Може би не съм права да се отнасям с недоверие към него — помисли Алексия. — Лоялен е към департамента, ако не към мен лично. Докато съм убедена, че интересите ни съвпадат, Едуард ще ми е полезен съюзник“.

— Добре ли си, Едуард? — попита тя и сложи доклада настрана. — Изглеждаш сякаш нещо те боли. Нещо в гърдите.

Сър Едуард Манинг със закъснение осъзна, че отново е сложил ръка на раната си. Предишния ден се наложи три пъти да сменя ризата си и лапаше ибупрофен като бонбони. Сергей Милеску се бе отбил вечерта да пита как „напредва“. Бе настоял за секс — истинска агония за Едуард — и след като си тръгна, остави във въздуха да виси неизказана заплаха за насилие.

— Моите приятели не са от търпеливите, Еди. Искат резултати.

— Но аз дори не знам какво да търся! — изстена сър Едуард Манинг. — Трябва ми време. Трябва да спечеля доверието й. Не можеш ли да обясниш?

Сергей Милеску сви рамене.

— Това не е мой проблем. Е, до скоро, Еди…

Сър Едуард погледна Алексия де Вер.

— Паднах от колелото си на път за работа, госпожо министър.

Алексия го погледна изненадано.

— Кога?

— О, преди няколко дни. В края на миналата седмица.

— Защо не ми каза? Трябваше да си останеш вкъщи и да почиваш.

— Няма нужда, госпожо министър.

— Има нужда. Вече не си младеж, Едуард. Трябва да се отнасяш сериозно към тези неща.

— Това са само няколко драскотини. Съвсем добре съм за работа.

Алексия поклати глава.

— Не искам да чувам за това. Самата аз ще работя вкъщи днес следобед, така че няма нужда да оставаш. Прибери се. Шофьорът ми ще те закара.

Докато препрочиташе доклада, предоставен й от Едуард, Алексия се зачуди дали началникът на кабинета й наистина е отишъл да си легне, или се е промъкнал през задния вход в офиса, за да работи. Почти всички държавни служители като сър Едуард Манинг — „доживотни“, както бяха известни в парламента — бяха работохолици, пристрастени към работата си и шумотевицата на живота в Уестминстър. Бързо обаче забрави за Едуард, щом зачете доклада.

Психиатърът бе подписал експертизата преди година и половина. Алексия препрочете мнението му няколко пъти, като се опитваше да събере парчетата на изтерзания вътрешен живот на Уилям Хамлин от написаното и от доловеното между редовете. Кой беше този мъж, който я търсеше?

И какво искаше от нея?

Алексия се усмихна. „Е, изглежда, имаме нещо общо. Само дето моите гласове са истински. Колкото и зипрасидон да изпия, няма да изчезнат“.

Всичко, което прочете в досието, събрано от сър Едуард Манинг, потвърждаваше мнението на комисар Грант. Уилям Хамлин не бе отровил кучето им. Нито пък имаше намерение да навреди на нея. Въпреки това мисълта, че той е някъде тук и я търси и я дебне, никак не й допадаше. Комисар Грант нямаше никакъв напредък в установяването на местонахождението му.

— Много е трудно с пациентите на психиатрията — беше й казал. — Ако не потърсят помощ или нямат агресивни прояви, много бързо изчезват от радара. Хамлин е като турист — не е регистриран в здравната каса, няма постоянен адрес, няма осигуровка — истински призрак.

А Алексия де Вер се страхуваше от призраци.

Бе дошъл моментът да провери докъде се простира лоялността на сър Едуард Манинг.

Джеймс Мартин, главният специалист по комуникациите на Даунинг Стрийт, въздъхна тежко и Хенри Уитман попита:

— Сериозно ли е, Джеймс? Говори откровено.

— Откровено, господин премиер? Сериозно е. Чудя се дали да не кажа „катастрофално“, но…

Двамата мъже се настаниха на заседателната маса пред камарата сутрешни вестници. Изявлението на Алексия де Вер по отношение проблемите на земеделските работници бе взривило либералната преса. Освен това бе възпламенило и повечето дясномислещи елементи в британското общество, провокирайки расистки прояви и обществени безредици в мащаби, невиждани от известната реч „Реки от кръв“ на Инок Пауъл6 от шейсетте години на двайсети век.

— Имало е опустошителни безредици в Бърнли, палеж в имигрантски център в Доувър и бурни протести на доковете на Саутхамптън. Британската национална партия призовава за повсеместни масови митинги в Лондон, Манчестър и Бирмингам в събота. Самоопределят се като Движение за спасяване на британската нация.

— Господи! Какво пишат вестниците?

— Нищо, което бихте искали да чуете. „Гардиан“ нарича Алексия „бомба със закъснител“. „Таймс“ се чуди дали министерството на вътрешните работи ръководи правителството, а в „Инди“ пишат, че трябва да бъде подведена под отговорност съгласно Акта за подбуждане на расова омраза. А пък „Сън“ я величае като героиня. А и този комкис от „Телеграф“…

Джеймс Мартин подаде страницата на шефа си. Там бе нарисувана Алексия де Вер, облечена като Госпожа Британия, седнала на трон, а премиерът лежеше в краката й като пудел. Алексия подаваше на Хенри кокал, на който пишеше „Европейски съюз“. Текстът отдолу гласеше: „Глозгай си го, момче“.

— Мислех, че сте я предупредили да смекчи тона на изявлението.

Хенри Уитман отвърна навъсено:

— Да, предупредих я.

— Не можем да продължаваме така, господин премиер. Трябва да покажете, че си връщате контрола.

— Тази сутрин ще отлетя за Бърнли. Можеш ли да организираш пресконференция за шест вечерта тук?

— Мога. Но предлагам да я направите възможно най-скоро, още сутринта. Единственото, което не трябва да допускате, е вътрешното министерство да вземе преднина.

Алексия прие обаждането в колата си.

Бе очаквала, че премиерът ще е гневен. Но не чак толкова.

— Казах ти, специално те предупредих да смекчиш тона.

— Направих го.

— Променила си само една дума! Видяла ли си какво става навън? Общественият ред е взривен, Алексия. Ще има жертви.

— Хората са гневни, Хенри — хладно отвърна Алексия, — и не ги виня. На британското общество му писна да е заложник на шепа разхайтени имигранти, които изсмукват социалните ни придобивки и пикаят на националния ни флаг. Заставам зад редовите избиратели.

— Глупости! Опитваш се да спечелиш политически дивиденти. Ако си решила да водиш борба за надмощие с колегите от кабинета, прави го дискретно.

— Но. Хенри…

— Млък! — Никога досега Хенри Уитман не й бе повишавал тон. — Не казваш нищо, ясно ли ти е? Нищо. Нито на мен, нито на пресата, нито на никого. Налягаш си парцалите и оставяш на мен да оправя тази каша. Ясен ли съм?

Алексия замълча.

— Имаш ли представа колко хора се обаждат да искат оставката ти, Алексия? — Премиерът явно беше притеснен. — Знаеш ли какво ми коства да те обуздавам?

— Нямам представа — отвърна Алексия. — А и не ме интересува.

— Е, би трябвало да те интересува. Мога да стигна много далеч, знаеш това, Алексия. Запомни го.

— Аз също, Хенри. Може би ти трябва да го запомниш.

Тя затвори. Седналият до нея сър Едуард Манинг забеляза, че ръцете й треперят. Дали от страх, или от гняв, не можеше да прецени.

— Мога ли да помогна с нещо, госпожо министър?

— Не, благодаря, Едуард. Добре съм.

Продължиха по пътя си в мълчание. По Ембанкмънт трафикът се поразреди. След минути щяха да са на площада пред парламента.

— Всъщност има нещо, Едуард. Става дума за материалите, които ми даде снощи за нашия приятел господин Хамлин. Американецът.

Сър Едуард Манинг наостри уши. Премиерът току-що бе разпердушинил госпожа Де Вер. Кариерата й висеше на косъм заради скандала около имиграционния въпрос. А тя се вълнуваше от един безобиден смахнат.

Защо?

— Какво по-точно, госпожо?

— Ами, полицията не може да го открие. Чудех се дали не знаеш за някой… друг начин.

— Разбирам.

— Иска ми се да го открия.

Сър Едуард се приготви да попита нещо, но размисли и се отказа.

— Разбира се, госпожо министър. Смятайте го за уредено. О, боже!

На площада пред парламента цареше пълен хаос. Тълпа бе силно казано, но имаше гневни групи протестиращи, поддръжници на различни страни в спора — развяваха плакати и се надвикваха да скандират. Портретът на Алексия се издигаше като икона — възхваляван от някои групи и обругаван от други. Някакви мъже от Източна Европа я бяха нарисували с рога. През затъмнените стъкла на даймлера Алексия чуваше „расистка кучка“ на английски и пълни с омраза крясъци на различни славянски езици.

— Заобиколи — нареди сър Едуард Манинг на шофьора. — Ще влезем през задния вход.

— Нищо подобно — твърдо заяви Алексия. — Спри тук.

И преди сър Едуард да успее да я спре, отвори вратата и слезе.

— Госпожо министър! — провикна се той след нея, но напразно.

Сборището закрещя неистово. Щом осъзнаха коя е, адът се отприщи. За щастие двама полицаи се втурнаха да я защитят и застанаха от двете й страни, но не можеха да удържат напиращата маса.

За втори път през този ден Алексия изпита страх. Обаждането на премиера я бе изплашило, макар да не го показа нито пред Хенри Уитман, нито пред служителите си. „Никога не показвай слабост. Никога не отстъпвай“. Когато я притискаха, започваше да се бори още по-яростно. Разбираше, че с изявлението си заради случая с националния флаг е допуснала грешка. Но никога нямаше да си признае, особено сега, при този висок залог. Трябваше да изглежда силна пред Даунинг Стрийт, пред кабинета, пред всички. Демонстрирането на сила бе специалитетът на Алексия де Вер.

Но това сега беше различно. Това бе страх от физическо насилие. Бе реагирала импулсивно: изскочи от колата като стрела, но вече знаеше, че това също е грешка. „Трябваше да послушам Едуард и да мина отзад. Става опасно“.

Знаеше, че ще я снимат, затова държеше главата си високо вдигната, докато я водеха през подивялото множество, повечето мъже. Но вътрешно се страхуваше. Физическата им близост бе заплашителна. Алексия долавяше лошия им дъх и изведнъж й прималя.

И тогава изневиделица някой я сграбчи за ръката и я повлече напред. Не можеше да види спасителя си, но знаеше, че я дърпа към служебния вход на парламента, към спасението.

„Охраната ми. Слава богу! Следващия път трябва да съм по-внимателна“.

Отпусна се, остави се на спасителната сила, пренебрегваше гневните лица, напиращи от двете й страни, и се съсредоточи само върху вратата пред себе си.

Най-сетне опасността премина. Стената полицаи се затвори зад нея и изблъска протестиращите назад. Ръката, която я водеше, я пусна и Алексия чак сега погледна спасителя си. И ахна смаяно:

— Ти?

— Аз.

Били Хамлин се усмихна. После каза двете думи, които Алексия де Вер мислеше, че никога вече няма да чуе. Двете думи, които я запратиха обратно в миналото и изпълниха сърцето й с позорен ужас.

— Здравей, Тони.