Принц с часовников механизъм

9 Кошмарна нощ

Теса остави завеските на каретата откъм нейната страна отворени, погледът й бе вперен навън, докато се носеха по „Флийт Стрийт“ в посока към Лъдгейт Хил. Жълтеникавата мъгла бе станала по-гъста и тя успяваше да зърне през нея само отделни неща — тъмните сенки на хората, които забързано се отдалечаваха в различни посоки, неясните думи върху рекламните надписи, изрисувани върху стените на сградите. От време на време мъглата се разнасяше и тя можеше да вижда по-ясно — малко момиче, носещо китки увехнала лавандула, изтощено се бе облегнало върху някаква стена; точилар на ножове, уморено тикащ количката си към дома; реклама на кибритените клечки „Луцифер“ на „Брайън и Мей“.

— Еднократки — каза Джем. Бе се облегнал назад на седалката срещу нея, а широко отворените му очи бяха вперени в мрака. Тя се чудеше дали бе взел от лекарството, преди да тръгнат, и ако бе взел, колко.

— Моля?

Той показа с жестове как драсва клечка кибрит, духва я и я хвърля зад гърба си.

— Така казват на кибритените клечки тук — еднократки, защото ги изхвърлят след употреба. Така наричат и момичетата, които работят във фабриките за кибритени клечки.

Теса си помисли за Софи, която лесно би могла да се превърне в една от тези „еднократки“, ако Шарлот не бе я открила.

— Това е грубо.

— Влизаме в грубата част на града. Ийст Енд. Бедняшкият квартал — изправи се той върху седалката. — Бъди внимателна и стой плътно до мен.

— Имаш ли представа какво търси Уил тук? — попита Теса, която вече почти знаеше отговора. Точно в този момент минаваха покрай масивното тяло на „Сейнт Пол“ което се извисяваше над тях като гигантски, проблясващ в мрака, надгробен камък от мрамор.

Джем поклати глава.

— Не знам. Имам само най-общо понятие, най-обща представа за улицата от заклинанието за проследяване. Но не мога да не отбележа все пак, че има твърде малко благопристойни причини за един джентълмен да „слиза в Чапъл“, когато се мръкне.

— Може би играе комар…

— Може би — съгласи се Джем, но гласът му звучеше така, сякаш се съмняваше.

— Каза, че си щял да го усетиш. Тук — Теса сложи ръка на сърцето си. — Да усетиш, ако нещо се е случило с него. Защото сте парабатаи ли?

— Да.

— Значи това да си парабатай е нещо повече от това да се закълнете, че ще се грижите един за друг. Има нещо… мистично в това.

Джем й се усмихна, усмивката му бе като светлина, която внезапно осветява всички стаи в къщата.

— Ние сме нефилими. Всяко събитие в живота ни има и своята мистична страна — раждането ни, смъртта ни, сватбите ни — всяко от тях е свързано с определен ритуал. Има ритуал и когато искаш да станеш парабатай с някого. Най-напред трябва да го попиташ, разбира се. Това е сериозно обвързване.

— Ти ли попита Уил? — подхвърли Теса.

Джем поклати глава, усмихвайки се.

— Той ме попита — отвърна. — Или по-скоро ме заговори. Тренирахме с дълги мечове горе в залата за тренировки. Той ме попита и аз казах „не“; заслужаваше някого, който щеше да живее, който щеше да се грижи за него цял живот. Той се обзаложи с мен, че ще ми вземе меча, и ако успееше да го направи, аз трябваше да се съглася да стана негов кръвен брат.

— И успя ли?

— За девет секунди — засмя се Джем. — Прикова ме към стената. Вероятно бе тренирал, без да знам, защото никога нямаше да се съглася, ако знаех, че е толкова добър. Неговата сила винаги е била хвърлянето на кама — присви той рамене. — Бяхме на тринайсет. Ритуалът се състоя, когато бяхме на четиринайсет. Оттогава изминаха три години и аз не мога да си представя да нямам парабатай.

— Защо не искаше да се съгласиш? — колебливо попита Теса. — Когато те попита за първи път?

Джем прокара ръка през сребристата си коса.

— Ритуалът те обвързва — отвърна той. — Прави те по-силен. Всеки един от нас може да използва и силата на другия. Можеш да усетиш къде се намира другия, а също и да действаш като едно цяло с него в битките. Има руни, които можеш да използваш само ако си в двойка с твоя парабатай, не и в други случаи. Само че… можеш да имаш само един парабатай в живота си. Не можеш да имаш друг, ако той умре. Всъщност, не мисля, че аз бях добър избор.

— Това е много сурово правило.

После Джем каза нещо на език, който тя не разбираше. Беше нещо като khalepa ta kala.

Тя присви вежди.

— Това не беше латински, нали?

— Гръцки — отвърна той. — Има две значения. Означава, че това, което си струва да притежаваш — хубавите, изтънчените, почтените и благородни неща — са трудно постижими. — Той се наведе напред, по-близо до нея. Тя усети сладкия мирис на дрога, който се разнасяше от него и миризмата на кожата му под нея. — Означава и нещо друго, също така.

Теса преглътна.

— И какво е то?

— Красотата е жестока.

Тя погледна надолу към ръцете му. Слаби, изящни, умели ръце, с ниско изрязани нокти и белези около ставите. Имаше ли нефилим, който да няма белези?

— Тези думи имат особен смисъл за теб, нали? — тихо попита тя. — Тези мъртви езици. Защо е това?

Той се бе привел към нея, така че тя усещаше топлия му дъх върху бузата си.

— Не съм напълно сигурен — каза той. — Но все пак мисля, че е свързано с тяхната яснота. Гръцкият, латинският, санскрит съдържат чистата истина, преди да натоварим нашите езици с толкова ненужни думи.

— Но кой е твоят език? — отново тихо попита тя. — Този, с който си израснал?

Устните му помръднаха:

— Израснал съм, говорейки английски и мандарин — каза той. — Баща ми говореше английски и недотам добре китайски. Когато се преместихме в Шанхай, стана още по-зле. Тамошният диалект е почти неразбираем за някой, който говори мандарин.

— Кажи нещо на мандарин — каза Теса, усмихвайки се.

Джем бързо произнесе нещо, което прозвуча сякаш множество придихателни гласни и съгласни се бяха устремили заедно нанякъде, гласът му се издигаше и снишаваше мелодично:

— Ni hen piao liang.

— Какво каза?

— Казах, че кичур от косата ти е паднал. Ето тук — каза той, протегна ръка и отмахна падналия кичур зад ухото й. Теса усети как кръвта се качи в страните й и те запламтяха. — Трябва да внимаваш — каза той, бавно отдръпвайки ръката си, а пръстите му се плъзнаха по бузата й. — По теб не трябва да има нищо, за което неприятелят да може да те сграбчи.

— О, да, разбира се. — Теса хвърли поглед към прозореца и залепна за него. Жълтеникавата мъгла продължаваше да виси над улиците, но вече се виждаше много по-добре. Бяха в някакъв тесен проход, но достатъчно широк все пак за лондонските стандарти. Въздухът бе мръсен, натежал от въглищен прах и пропит от мъгла, а улиците бяха пълни с хора. Мръсни, облечени в дрипи, те се бяха натъркаляли край стените на паянтовите постройки, очите им гледаха към каретата, както очите на гладни кучета следят движението на кокал. Теса видя една жена, загърната в шал, в едната й ръка висеше кошница с цветя, а в един от ъглите на шала, усукан около раменете й, бе увито бебе. Очите му бяха затворени, а кожата бледа като пресечено мляко; имаше вид на болно или мъртво. Босоноги деца, мръсни като бездомни котета, играеха на улицата; жени бяха насядали една до друга пред вратите на къщите, очевидно бяха пияни. Мъжете изглеждаха още по-зле; бяха се отпуснали край стените на къщите, облечени в мръсни, кърпени палта, с шапки на главите, изразът на безнадеждност върху лицата им бе като надпис, издълбан върху надгробен камък.

— Богатите лондончани от Мейфеър и Челси обичат да правят среднощни обиколки в райони като този — каза Джем, а в гласа му прозвучаха горчиви нотки, нетипични за него. — Наричат това „разходка из бордеите“.

— Не спират ли, за да помогнат по някакъв начин?

— Повечето от тях — не. Просто гледат, за да могат, когато се приберат след това вкъщи, да разказват на гостите си, докато пият чай, как са видели истински обирджии, които преджобват пияници, улични момичета, които се пробват в професията, проститутки аматьорки или треперещи Джимита. Повечето от тях никога не слизат от каретите или омнибусите си.

— Какво е треперещ Джими?

Джем я погледна с печалните си сребристи очи.

— Треперещ, дрипав просяк — отвърна той. — Някой, който изглежда така, сякаш умира от студ.

Теса си помисли за дебелата хартия, залепена върху пукнатините на стъклата в апартамента им в Ню Йорк. Но тя все пак имаше стая, легло и леля Хариет, която да й прави супа и чай върху малката кухненска печка. Бе щастливка.

Каретата спря край един не особено привлекателен ъгъл. От отворената врата на кръчмата отсреща струеше светлина и осветяваше тълпата пияници, които сновяха по улицата, върху раменете на някои от тях се бяха облегнали жени, в рокли с крещящи цветове, изпоцапани и мръсни, а лицата им бяха наплескани с руж. Някъде някой пееше „Жестоката Лизи Уикърс“30.

Джем я хвана за ръка.

— Не мога да те покрия с магически прах, така че мунданите да не те виждат — каза той. — Затова дръж главата си сведена надолу и не изоставай от мен.

Теса изкриви устни в нещо като усмивка, но не отдръпна ръката си.

— Вече го каза.

Той се наведе към нея и прошепна в ухото й. Дъхът му я накара да потрепери.

— Това е много важно.

Той протегна ръка към вратата и я отвори. После скочи върху паважа и й помогна да слезе, дръпвайки я към себе си. Теса хвърли поглед към двата края на улицата. Улови равнодушните погледи на няколко души от тълпата, но повечето хора изобщо не ги забелязваха. Те се упътиха към някаква врата, боядисана в червено. Пред нея имаше няколко стъпала, но за разлика от другите стъпала наоколо тези бяха пусти. Никой не седеше на тях. Джем бързо мина по тях, дръпна я нагоре след себе си и похлопа силно на вратата.

Отвори им жена, облечена в дълга червена рокля, толкова прилепнала по тялото й, че Теса хлъцна от изумление. Черната й коса бе вдигната и прикрепена към главата със златни пръчици. Кожата й бе невероятно бледа, очите й бяха очертани с антимон31, но отблизо си личеше, че е бяла. Червената й уста с форма на дъга бе нацупена. Ъгълчетата й се извиха надолу, когато видя Джем.

— Не приемаме нефилими — каза тя.

Понечи да затвори вратата, но Джем бе вдигнал бастуна си; острието изскочи от върха му и задържа вратата широко отворена.

— Не се безпокой — каза той. — Не сме тук по поръчение на Клейва, а по частен въпрос.

Тя присви очи.

— Търсим един човек — каза той. — Един приятел. Заведи ни при него и няма да те безпокоим повече.

Щом чу това, тя отметна глава назад и се засмя.

— Знам кого търсите — каза. — Тук има само един от вашия вид — отдръпна се тя от вратата, свивайки презрително рамене. Острието на бастуна на Джем се прибра със свистене и той се наведе, за да мине под вратата, дръпвайки Теса след себе си.

Зад вратата имаше тесен коридор. Във въздуха се носеше тежка сладникава миризма, подобна на миризмата, която се разнасяше от дрехите на Джем, след като бе взел лекарствата си. Ръката й неволно стисна неговата.

— Това е мястото, откъдето Уил купува за мен това… това, от което се нуждая — прошепна той, навеждайки глава към ухото й толкова близо, че устните му почти го докоснаха. — Затова си мисля, че може да е тук…

Жената, която им отвори вратата, погледна назад през рамо, преди да тръгне по коридора. На гърба на роклята си имаше цепка, през която можеха да се видят краката й и края на дълга разклонена опашка на бели и черни петна, подобно на люспите на змия. Тя е магьосница, помисли си Теса и усети глухите удари на сърцето си. Рейгнър, Сестрите на мрака, тази жена — защо всички магьосници изглеждаха толкова зловещо? С изключение на Магнус, може би, но тя имаше усещането, че Магнус беше изключение за много правила.

Коридорът отвеждаше към широка стая, стените на която бяха боядисани в тъмночервено. От тавана се спускаха великолепни, изящно изрисувани фенери, които хвърляха цветни отражения върху стените. Край стените бяха наредени легла, подобни на койки, като във вътрешността на кораб. В центъра на стаята имаше широка кръгла маса. Около нея бяха насядали няколко мъже, кожата им бе кървавочервена като стените, а косите — подстригани късо. Ръцете им завършваха със синьо-черни животински нокти, отрязани късо, вероятно за да могат по-лесно да отмерват, изсипват и смесват различните прахове и смеси, разстлани пред тях върху масата. Праховете проблясваха на светлината на лампите като разпаднали се на прах скъпоценности.

— Това свърталище на пушачи на опиум ли е? — прошепна Теса в ухото на Джем.

Очите му с тревога оглеждаха стаята. Тя усещаше напрежението му, пулсиращите като тупкащо сърчице на колибри вени под кожата му.

— Не — в гласа му се долавяше безпокойство. — Не точно. Това по-скоро са демонски илачи и вълшебни прахове. Мъжете около масата са ифрити. Магьосници без магьоснически умения.

Жената в червената рокля се бе навела над рамото на един от ифритите. Двамата вдигнаха очи и погледнаха към Теса и Джем, после погледите им се спряха върху Джем. На Теса не й хареса начина, по който го гледаха. Жената се усмихваше; погледът на мъжа бе пресметлив. Жената се изправи и тръгна към тях с кръшна походка, бедрата й се полюшваха ритмично под тесния сатен на роклята.

— Мадран каза, че имаме това, което търсиш, сребърно мое момче — каза тя, прокарвайки червен нокът през лицето му. — Няма нужда да се преструваш.

Джем рязко се отдръпна. Теса не го бе виждала толкова изнервен.

— Казах ти, че търсим един приятел — озъби й се той. — Нефилим. Със сини очи и черна коса. — Гласът му се извиси: — Ta xian zai zai na li32?

Тя го погледна за момент, след това поклати глава.

— Не бъди глупав — каза. — Останало ни е съвсем малко уин фен33, когато свърши, ще умреш. Опитваме се да доставим още, но търсенето напоследък…

— Спестете ни опитите да продадете стоката си — каза Теса, която внезапно се ядоса. Не можеше да издържа повече изражението на лицето му, всяка дума бе за него като удар с камшик. Неслучайно Уил му бе купувал отровите им. — Къде е приятелят ни?

Жената просъска нещо, сви рамене и посочи към едно от леглата, закрепено към стената.

— Там.

Джем пребледня, а Теса се загледа нататък. Тези, които ги заемаха, бяха толкова неподвижни, че първоначално бе помислила, че леглата са празни, но сега, когато се загледа по-внимателно, откри, че всички легла бяха заети. Някои се бяха излегнали настрани, с ръце, провесени към пода и с разперени пръсти; повечето лежаха по гръб, с отворени очи, взирайки се в тавана или в леглото над тях.

Без да отрони дума Джем закрачи през стаята, а Теса го последва. Когато се приближиха до леглата, тя осъзна, че не всички, лежащи в тях, бяха хора. Можеха да се видят сини, виолетови, червени и зелени кожи; зелени коси, дълги и оплетени като мрежа от зелени водорасли, се стелеха върху мръсна възглавница; пръсти с остри животински нокти се вкопчваха в дървената рамка на леглото, сякаш някой стенеше. Някой се изкикоти тихо и безнадеждно, звук, който бе по-тъжен и от плач; друг глас повтаряше за стотен път детско стихотворение:

— Уил — прошепна Джем. Бе спрял пред една от койките и се подпираше на нея, сякаш краката отказваха да му служат повече.

Върху койката лежеше Уил, омотан в тъмно старо одеяло. Беше облечен само с панталони и риза; коланът с оръжията му висеше на гвоздей. Краката му бяха боси, а очите — полупритворени, синьото им едва прозираше изпод бордюра от тъмни мигли. Косата му, мокра от пот, бе полепнала по челото, страните му бяха огненочервени и трескави. Гърдите му се надигаха и спускаха на пресекулки, сякаш му бе трудно да си поема дъх.

Теса протегна ръка и сложи опакото на ръката си върху челото му.

— Джем — тихо каза тя. — Трябва да го отведем оттук.

Мъжът в леглото до тях все още пееше. Всъщност той не бе точно мъж. Тялото му бе късо и усукано, босите му крака завършваха в двойно разцепени копита.

Джем продължаваше да се взира в Уил, без да помръдне. Сякаш се бе вцепенил. Лицето му бе на червени и бели петна.

— Джем! — прошепна Теса. — Моля те. Помогни ми да го изправим на крака. — Когато Джем отново не се помръдна, тя протегна ръка, хвана Уил за рамото и го разтресе.

— Уил, Уил, събуди се, моля те.

Уил простена и се обърна, обгръщайки с ръце главата си. Той е ловец на сенки, помисли си тя, метър и осемдесет целият в мускули, бе твърде тежък, за да го вдигне. Освен ако…

— Ако не ми помогнеш — обърна се Теса към Джем, — кълна се, че ще се превъплътя в теб и ще го вдигна. И тогава всички ще видят как изглеждаш в рокля. — Тя го прониза с поглед. — Разбираш ли какво ти казвам?

Той бавно вдигна поглед към нея. Не изглеждаше особено развълнуван от идеята, че ифритите ще го видят в рокля; по всичко изглеждаше, че дори не я вижда. За първи път виждаше сребърните му очи угаснали.

— Ще го направиш ли? — каза той и се пресегна към койката, хвана Уил за ръката и рязко го дръпна към себе си, така че главата му се удари в страничните перила на леглото.

Уил простена и отвори едното си око.

— Пуснете ме.

— Помогни ми — каза Джем, без да я поглежда, и те измъкнаха Уил от леглото. Той едва не падна, ръката му се плъзна към Теса, за да се задържи, когато Джем се пресегна към колана с оръжията му върху гвоздея.

— Кажете ми, че не сънувам — прошепна Уил, заравяйки нос в шията й. Теса подскочи. Кожата й гореше. Устните му докоснаха шията й. Бяха нежни, както си ги спомняше.

— Джем — отчаяно промълви Теса и Джем я погледна; навиваше колана на Уил около своя и по всичко изглеждаше, че не бе чул и дума от това, което Уил каза. Коленичи, за да обуе обувките на Уил, след това се изправи, за да хване парабатая си за ръката. Уил сякаш бе очарован от това.

— О, колко добре — промълви той. — Тримата отново сме заедно.

— Млъкни — каза Джем.

Уил се изкикоти.

— Карстерс, имаш ли някакви мангизи? Друсан съм и съм напълно гроги.

— Какво каза той? — озадачена бе Теса.

— Иска да платя за дрогата му — в гласа на Джем се долавяше напрежение. — Хайде. Ще го отведем до каретата, а след това ще се върна да платя.

Вече бяха стигнали до вратата, когато Теса чу гласа на мъжа с двойно разцепените копита, който се носеше зад тях, слаб и висок, сякаш някой надуваше тръстиково стебло. Гласът се извиси в кикот:

Дори мръсният въздух на Уайтчапъл им се стори чист след окадения и пропит от дрога въздух на това свърталище за опиум. Теса едва не се спъна, докато слизаха по стълбите. За тяхна радост каретата ги чакаше готова за тръгване и Сирил бързо скочи от мястото си и се спусна към тях, а върху широкото му открито лице се четеше загриженост.

— Добре ли е? — попита той, хвана ръката на Уил, провесена върху рамото на Теса и я преметна през своето. Тя с облекчение се отдръпна встрани; гърбът бе започнал да я наболява.

Това обаче не се хареса на Уил.

— Оставете ме — каза той с раздразнение. — Мога и сам.

Джем и Сирил се спогледаха, след това се отдръпнаха. Уил се олюля, но остана изправен. Изправи глава, студеният вятър вдигна потната му коса, полепнала по врата и челото, разроши я и я запрати в очите му. Теса си спомни как стоеше на покрива на Института: „Гледам аз Лондон, това ужасно човешко творение на Бога“.

Той погледна към Джем. Очите му бяха по-сини от всякога, бузите му пламтяха, а чертите на лицето му бяха ангелски. Той каза:

— Не трябваше да идваш и да ме измъкваш, сякаш съм някакво дете. Освен това си прекарвах доста приятно.

Джем се обърна и го изгледа.

— Върви по дяволите — каза и го зашлеви през лицето. Уил полетя назад, успя все пак да се задържи на краката си, но се опря върху каретата, с ръка върху лицето. Устната му кървеше. Той гледаше слисано Джем.

— Сложи го в каретата — каза Джем на Сирил, после се обърна и тръгна към червената врата. За да плати за покупката на Уил, помисли си Теса. Уил продължаваше да се взира след него, а кръвта се стичаше по устата му.

— Джеймс? — промълви той.

— Хайде — каза Сирил, без да е груб или невнимателен. Наистина ужасно приличаше на Томас, помисли си Теса, докато отваряше вратата и помагаше на Уил, а след това и на нея да се настанят. После извади една носна кърпичка от джоба си и й я подаде. Тя бе топла и миришеше на евтин одеколон. Теса се усмихна и му благодари, а той затвори вратата на каретата.

Уил се бе сгушил в дъното на каретата, с ръце, свити пред тялото, и полупритворени очи. По брадичката му се стичаше кръв. Тя се наведе над него и притисна кърпичката до устната му; той протегна ръка, сложи ръката си върху нейната и я задържа.

— Забърках пълна каша, нали?

— Страхувам се, че да — отвърна Теса, като се опитваше да не забелязва топлината на ръката му върху своята. Дори и в тъмнината на каретата очите му бяха сияйно сини. Какво бе казал Джем за красотата? Красотата е жестока. Щяха ли хората да му прощават за всичко, ако бе грозен? И помагаше ли му това в последна сметка да получи прошката им? Не бе сигурна, но усещаше, че той правеше всичко това не защото обичаше себе си твърде много, а защото се мразеше. Но тя не знаеше защо.

Той затвори очите си.

— Толкова съм уморен, Тес — каза. — Исках поне веднъж да потъна в блаженство.

— Не това е начинът, Уил — тихо му отвърна тя. — Няма да притъпиш болката, като си купуваш дрога.

Ръката му стисна нейните.

Вратата на каретата се отвори. Теса се дръпна бързо. Бе Джем, лицето му бе като буреносен облак. Той хвърли бърз поглед към Уил, тръшна се върху седалката, протегна ръка и почука върху тавана.

— Сирил, карай към къщи — извика той и след секунда каретата започна да се отдалечава, клатушкайки се, в нощта. Джем протегна ръка и дръпна завеската на прозореца. В тъмнината Теса пъхна кърпичката в ръкава си. Тя бе напоена с кръвта на Уил.

Джем не каза нищо през целия път, докато се връщаха от Уайтчапъл, само гледаше безизразно пред себе си, скръстил ръце. Свит в ъгъла на каретата, Уил спеше, а върху устните му се бе появила лека усмивка. Теса, която седеше срещу тях, не намираше какво да каже, за да разчупи настъпилата тишина. Всичко това изобщо не бе в стила на Джем, който винаги бе мил, сърдечен и жизнерадостен. Сега погледът му бе празен, бе забил нокти в плата на униформата си, а раменете му бяха сковани и напрегнати.

В момента, в който спряха пред Института, той отвори вратата и скочи долу. Тя го чу да вика на Сирил, че трябва да помогне на Уил да се прибере в стаята си, и после се втурна по стълбите, без да й каже дума. Теса бе толкова втрещена, че само гледаше след него. След това се премести към вратата; Сирил вече бе тук, протегнал ръка, за да й помогне. Тя едва не се нарани, скачайки върху паважа, и втурвайки се след Джем, крещейки името му. Но той вече бе влязъл в Института. Бе оставил вратата отворена, така че тя да може да влезе, и Теса стремително се втурна навътре, хвърляйки бегъл поглед към Уил, за да се увери, че Сирил му помага. Затича се нагоре по стълбите и изведнъж млъкна — всички в Института спяха, а факлите с магическа светлина едва тлееха.

Тя се приближи до стаята на Джем и почука; когато не получи отговор, тръгна към местата, които той посещаваше най-често — музикалната стая, библиотеката, но когато не го намери, се върна, разстроена, в собствената си стая, и се приготви за лягане. Облече нощницата си, изчетка роклята си и я закачи на закачалката, след това се мушна между завивките на леглото си и впери поглед в тавана. Вдигна от пода екземпляра на „Ватек“, който Уил й бе дал, но малката поема в началото на книгата я накара да се усмихне и тя не можа да се концентрира върху историята.

Бе истински разстроена. Бе изненадана от собственото си страдание. Джем бе ядосан на Уил, не на нея. За първи път бе изгубил самообладание пред нея, помисли си тя. За първи път си бе позволил да е рязък с нея или да не обръща внимание на думите й, да мисли първо за себе си, а не за нея…

Бе го приела като нещо саморазбиращо се, помисли си тя с изненада и срам, вперила очи в премигващите светлини на свещите. Бе приела, че добротата и сърдечността му са нещо толкова естествено и присъщо за него, че никога не си бе задавала въпроса дали те не му струваха усилие. Усилието да застане между Уил и света, защитавайки всеки един от тях от другия. Усилието да приема хладнокръвно загубата на семейството си. Усилието винаги да е приветлив и спокоен пред лицето на собствената си смърт.

Изведнъж отнякъде се разнесе пронизителен звук. Теса се изправи в леглото си. Какво беше това? Идваше иззад вратата, най-вероятно от коридора.

— Джем?

Тя скочи на крака и свали халата си от гвоздея, на който бе закачен. Наметна го бързо и се втурна към коридора.

Бе имала право — звукът идваше от стаята на Джем. Спомни си първия път, когато го бе срещнала, очарователната музика на цигулката му, която струеше като вода изпод прага. Звукът, който бе чула сега, нямаше нищо общо с музиката на Джем. Тогава бе чула звука от докосването на лъка до струните на цигулката, а сега чуваше писък, сякаш някой крещеше от болка. Искаше й се да се втурне в стаята на Джем и същевременно се страхуваше да го направи; накрая все пак хвана топката на вратата, завъртя я и вратата се отвори; влезе в стаята и бързо затвори вратата след себе си.

— Джем — прошепна тя.

Факлите с магическа светлина върху стените горяха едва-едва. Джем бе седнал върху рамката в долната част на леглото си само по риза и панталони, сребристата му коса бе разчорлена, цигулката бе опряна на рамото му. Той ожесточено стържеше с лъка по нея, а звукът, който тя издаваше, бе подобен на писък. В този момент една от струните на цигулката се скъса със стон.

— Джем! — отново извика тя и когато той не вдигна поглед, прекоси стаята и дръпна лъка от ръката му. — Джем, спри за бога! Цигулката ти, прекрасната ти цигулка — искаш да я съсипеш ли?

Той погледна към нея. Зениците му бяха огромни, сребърното в очите му, което обграждаше черното, бе само тънка ивица. Дишаше тежко, яката на ризата му бе разтворена, около ключиците му бе избила пот. Страните му горяха.

— Какво значение има? — каза той толкова тихо, че думите му прозвучаха като въздишка. — Какво изобщо има някакво значение? Аз умирам. Няма да доживея двайсет. Какво значение има дали цигулката ми ще си отиде преди мен?

Теса бе потресена. Никога досега не бе говорил така за болестта си, никога.

Той се изправи и тръгна към прозореца, отдалечавайки се от нея. В стаята се прокрадна лъч лунна светлина, успял да пробие някак гъстата мъгла; зад прозореца се разстилаше млечнобелият й воал и сред него се движеха някакви неясни неща — призраци, сенки, лица, изкривени в подигравателна гримаса.

— Знаеш, че е вярно.

— Нищо не е окончателно — гласът й потрепери. — Или веднъж завинаги предопределено. Лекарство…

— Няма лекарство. — В гласа му вече не се усещаше гняв, а само примирение, което бе още по-лошо. — Ще умра, знаеш, че е така, Теса. Може би дори още следващата година. Умирам, нямам семейство, а единственият човек, на когото вярвам повече отколкото на всички други, се забавлява с това, което ме убива.

— Джем, не мисля, че Уил е имал предвид това. — Теса подпря лъка на таблата на леглото и се приближи внимателно към него, сякаш той бе някакво животинче, което се страхуваше, че може да подплаши. — Той просто се опитва да избяга. От нещо тъмно и ужасно. Знаеш какъв е, Джем. Видя го след срещата със Сесили.

В този момент бе застанала точно зад него, достатъчно близо, че да може да протегне ръка и да го докосне. Но не го направи. Бялата му риза бе залепнала за гърба му, мокра от пот. През нея прозираха белезите му. Той хвърли небрежно цигулката върху леглото и се обърна към нея.

— Той знае какво означава това за мен — каза. — Да го гледам как си играе с това, което съсипа целия ми живот.

— Не е мислил за теб.

— Знам това — вече целите му очи бяха почернели. — Повтарям си, че е по-добре, отколкото да се преструва, че е. Но, Теса, ако не е? Винаги съм мислил, че дори и да нямам нищо друго на този свят, имам Уил. Дори и да не съм направил нищо в живота си, което да си е струвало, винаги съм бил до него. Но може би това не е така.

Гърдите му се надигаха и отпускаха толкова бързо, че тя започна да се безпокои; постави опакото на ръката си до челото му и почти извика:

— Ти гориш. Трябва да си легнеш.

Той се отдръпна и тя, оскърбена, отпусна ръка.

— Какво става, Джем? Не искаш да те докосвам ли?

— Не и така — пламна той, а след това почервеня още по-силно от преди.

— Как? — тя бе истински озадачена; бе очаквала така да се държи Уил, но не и Джем — тази потайност, това раздразнение.

— Сякаш си сестра, а аз съм твой пациент — гласът му бе твърд, но неравен. — Мислиш, че това, че съм болен, ме прави различен от другите — той си пое дъх на пресекулки. — Мислиш, че не знам ли — каза, — че когато хващаш ръката ми, то е само за да измериш пулса ми? Мислиш, че не знам, че когато поглеждаш в очите ми, то е само за да разбереш колко лекарство съм взел? Ако бях някой друг, нормален, щях да мога да се надявам на нещо, да имам основание да се надявам на нещо, предполагам. — Той внезапно спря, дали защото се изплаши, че е казал твърде много, или защото бе останал без дъх; дишаше тежко, страните му горяха.

Тя поклати глава, усещайки как косата й докосва шията му.

— Имаш треска.

Очите му потъмняха и той се обърна.

— Дори не можеш да повярваш, че мога да те желая — изрече почти шепнешком. — Че съм все още жив и достатъчно здрав за това.

— Не — хвана го тя за рамото, без да се замисля, а той настръхна. — Джеймс, съвсем не мисля така.

Той обви пръсти около ръката й, която лежеше върху рамото му. Ръката му бе гореща и изгаряше кожата й. След това я обърна и я привлече към себе си.

Стояха един срещу друг, лице в лице, гърди до гърди. Дъхът му разклащаше косата й. Усети как температурата му започва да пада, подобно на мъглата над Темза; усети как кръвта пулсира във вените му; видя с отчетлива яснота пулса на шията му; светлината в белите къдрици на косата му, спускащи се до врата. Усети, смутена, как цялата й кожа настръхва. Това бе Джем — нейният приятел, спокоен и сигурен, като ударите на сърцето й. Кожата й не пламваше и кръвта не се втурваше лудо във вените й от близостта му, така че да й се завие свят.

— Теса — каза той. Тя погледна към него. Изражението на лицето му не бе нито спокойно, нито сигурно. Очите му бяха тъмни, страните му пламтяха. Както бе вдигнала лице към него, той сведе своето, устните му се наклониха към нейните, и въпреки че бе вцепенена от изненада, те се целунаха. Джем. Бе целунала Джем. Докато целувките на Уил бяха огнени, тези на Джем бяха като чист въздух след дълъг престой в тъмен затвор. Устните му бяха нежни и плътни. Едната му ръка леко докосваше тила й, насочвайки устните й към неговите. Другата му ръка бе обхванала лицето й, палецът му се плъзгаше по скулата й. Устните му имаха вкус на изгоряла захар — ароматът на дрогата, предположи тя. Докосването му, устните му бяха колебливи и тя знаеше защо. За разлика от Уил, той щеше да си мисли, че това е във висша степен неуместно, че не е трябвало да я докосва, да я целува, че тя е трябвало да се отдръпне.

Но тя не искаше да се отдръпва. Бе изненадана от факта, че целуна Джем, че от близостта му й се завива свят и ушите й писват. Усети как ръцете й сякаш сами се устремиха нагоре, обвиха шията му и го притеглиха по-близо.

Почувства изумлението му. Сигурно е бил толкова сигурен, че ще го отблъсне, че за момент остана неподвижен. Ръцете й настоятелно се плъзнаха към раменете му, устните й му шепнеха нещо, окуражавайки го да не спира. Той отвърна на ласките й, първоначално плахо, а след това все по-смело, целувайки я отново и отново с нарастваща страст. Бе обхванал лицето й с горещите си ръце, тънките му пръсти на цигулар галеха кожата й, оставяйки върху нея сребърни следи. Ръцете му се плъзнаха към талията й, притискайки я към себе си; босите й крака се подхлъзнаха на килима и те двамата политнаха към леглото.

Пръстите й се вкопчиха в ризата му, повличайки Джем надолу, тялото й пое тежестта на неговото и Теса усети, че си възвръща нещо, което винаги й е принадлежало, някаква част от себе си, която бе загубила, без да подозира, че й е липсвала. Джем бе лек, костите му бяха крехки и сърцето му биеше бързо като на птиче; тя прокара ръка през косата му, и тя бе така мека, както си я бе представяла в най-съкровените си сънища. Поразен, той не можеше да спре да я прегръща. Ръцете му се спуснаха надолу по тялото й и когато намериха връзките на халата й, тя чу как той затаи дъх и спря с треперещи пръсти.

Плахостта му я накара да изпита прилив на нежност, почувства как сърцето й се отваря, за да побере и двамата. Искаше Джем да я види такава, каквато е, да види нея, Теса Грей, без да й се налага да се превъплъщава. Пресегна се и развърза връзките. Халатът се смъкна от раменете й и тя остана пред него облечена само в бялата си батистена нощница.

Вдигна поглед към него, останала без дъх, и тръсна глава, за да отмахне косата, паднала върху лицето й. Надвесен над нея, той я погледна и пак повтори думите, които бе казал в каретата, когато докосна косата й:

— Ni hen piao liang.

— Какво означава това? — попита тя и този път той се усмихна и каза:

— Означава, че си красива. Не исках да ти го казвам преди. Не исках да си помислиш, че си позволявам твърде много.

Тя протегна ръка и докосна бузата му, опряна в нейната, а след това нежната кожа на шията му, под която пулсираше кръвта му. Миглите му потрепваха като сребърен дъжд, докато очите му следваха движението на пръстите й.

— Вземи ги.

Той се наведе над нея; устните им отново се срещнаха и шокът от усещането бе толкова силен, толкова всепоглъщащ, че тя затвори очи, сякаш искаше да се скрие в тъмнината. Той прошепна нещо и я прегърна. Претърколиха се настрани, краката й се вплетоха в неговите. Телата им се притискаха все по-плътно едно в друго, така че едва си поемаха дъх. Вече не можеха да се спрат. Тя напипа копчетата на ризата му, но дори и когато отвори очи, ръцете й трепереха толкова силно, че й бе трудно да ги разкопчее. Някак си успя да се справи, разкъсвайки плата. Когато той метна ризата си встрани, тя видя, че очите му отново бяха станали сребристи. Бе поразена, но нямаше много време да го обмисли, защото бе прекалено заета с останалата част от него. Бе ужасно крехък, нямаше и следа от мускулите на Уил, които бяха като въжета, но в крехкостта му имаше нещо възхитително като свободните редове на поема. Като злато, изковано до прозрачност. Тънък слой мускули обвиваше гърдите му, тя можеше да види сенките между ребрата му. Нефритеният медальон от Уил висеше между острите му ключици.

— Знам — каза той, смутено поглеждайки към тялото си. — Знам, че не съм… искам да кажа, знам, че изглеждам…

— Красив — каза тя, знаейки какво има той предвид. — Красив си, Джеймс Карстерс.

Очите му се разшириха, когато тя протегна ръка и го докосна. Ръцете й бяха спрели да треперят. Бяха изучаващи и хипнотизиращи. Майка й имаше една много стара книга, спомни си тя, страниците й бяха толкова крехки, сякаш всеки момент щяха да се разпаднат, ако ги докоснеш, и сега тя почувства, че трябва да е също толкова внимателна, докосвайки с пръсти белезите по гърдите му, вдлъбнатините между ребрата му и извивката на стомаха му, който потрепна от докосването й; в него имаше нещо толкова крехко, че бе просто невероятно. Целият той бе някак възхитително крехък.

Той не бе в състояние да спре да я докосва. Внимателните му ръце на музикант докосваха хълбоците й, плъзгайки се нагоре по босите й крака под нощницата. Докосваше я така, сякаш докосваше любимата си цигулка, с такова нежно и настойчиво изящество, което я оставяше без дъх. Сега и двамата сякаш бяха обхванати от треска; телата им горяха, а косите им, мокри от пот, бяха залепнали за челата и шиите им. Нея сякаш не я беше грижа за това; тя искаше тази изгаряща я топлина, тази едва ли не болка. Това не бе тя, това бе някаква друга Теса, някаква Теса от сънищата й, която би се държала така, и тя си спомни как бе сънувала Джем в легло, заобиколено от пламъци. Само че не бе сънувала, че ще гори заедно с него. Искаше това усещане да продължи, искаше да разбере какъв е този огън, но в никой от романите, които бе чела, не се казваше какво се случва по-нататък. Дали той знаеше? Уил сигурно знаеше, помисли си тя, но Джем, подобно на нея, сигурно следваше същия този инстинкт, залегнал дълбоко в нея. Пръстите му се плъзнаха към несъществуващото пространство между тях, търсейки копчето, с което бе закопчана нощницата й; тя се смъкна и той се наведе да целуне голото й рамо. Никой досега не бе целувал голата й кожа и усещането бе толкова невероятно, че тя протегна ръка, за да се подпре и събори една възглавница от леглото, която бутна нещо на нощното шкафче. Разнесе се трясък. После сладкият и тъмен аромат на нещо, на някаква подправка, изпълни стаята.

Джем рязко отдръпна ръце, на лицето му бе изписан ужас. Теса също се стресна и започна да закопчава нощницата си, опомняйки се. Джем се взираше в края на леглото и тя проследи погледа му. Лакираната кутия, в която държеше лекарствата си, бе паднала и се бе отворила. Върху пода се бе посипал дебел слой блестящ прах. От него се издигаше сребрист облак, който разнасяше наоколо сладкия аромат на подправки.

Джем я дръпна настрани, държейки я за ръка, но в докосването му имаше повече страх, отколкото страст.

— Теса — каза той приглушено. — Не пипай това. Опасно е, ако попадне върху кожата ти. Опасно е даже да го вдишваш. Трябва да си вървиш.

Помисли си за Уил, който й заповяда да си тръгне от покрива. Така ли щеше да бъде винаги — момчетата щяха да я целуват, а след това да й заповядват да си върви, сякаш бе прислужница, от която вече не се нуждаеха.

— Не искам да си вървя — пламна тя. — Джем, ще ти помогна да го съберем. Аз съм…

Твоя приятелка, се канеше да каже. Но това, което правеха, не бе нещо, което биха правили приятели. Каква му бе тя?

— Моля те — меко каза той. Гласът му бе дрезгав. Тя усети колко притеснен е. Разпозна чувството. Бе срам. — Не искам да ме виждаш да коленича и да събирам от земята дрогата, благодарение на която съм жив. Никой мъж не би искал момичето, което… — Той си пое дъх на пресекулки. — Съжалявам, Теса.

Момичето, което какво?, искаше да попита тя, но не каза нищо; бе съкрушена — от състрадание, от съчувствие, от шока след това, което бяха направили. Наведе се към него и го целуна по бузата. Той не помръдна, когато тя се измъкна от леглото, оправи халата си и бързо излезе от стаята.

Коридорът си бе същият, както когато го бе прекосила преди няколко минути или може би няколко часа: магическата светлина мъждукаше едва-едва и наоколо цареше полумрак. Шмугна се в стаята си и вече се канеше да затвори вратата зад себе си, когато забеляза с крайчеца на окото си как нещо помръдна в дъното на коридора. Някакъв инстинкт я накара да остане неподвижна на мястото си и да допре око до процепа на полузатворената врата.

Някой се движеше по коридора. Някакво светлокосо момче, помисли си тя, озадачена, но след това видя, че е Джесамин, облечена в мъжки дрехи. Беше с панталони и сакото над жилетката й бе отворено; в ръката си носеше шапка, а дългата й светла коса бе вдигната на тила. Тя хвърли поглед зад себе си, бързайки по коридора, сякаш се страхуваше някой да не идва след нея. Малко след това се скри зад ъгъла и изчезна от погледа на Теса.

Теса затвори вратата, а мозъкът й заработи бързо. Какво, за бога, означаваше това? Защо Джесамин бродеше из Института в тази късна доба, облечена като момче? Теса закачи халата си и си легна в леглото. Чувстваше се ужасно изтощена, както в нощта, когато бе умряла леля й, напълно изчерпана емоционално. Когато затвори очи, видя лицето на Джем, след това лицето на Уил, сложил ръка върху кървящата си устна. Мислите й за двамата се сляха в съзнанието й, преди да заспи, така че не бе сигурна дали сънува, че целува единия или другия.