Принц с часовников механизъм

3 Неоправдано убийство

На следващия ден след закуска Шарлот разпореди на Теса и Софи да се върнат в стаите си, да облекат новополучените си униформи и да отидат при Джем в залата за тренировки, където трябваше да чакат братята Лайтууд. Джесамин не бе дошла за закуска, оправдавайки се с главоболие, както и Уил, за когото не се знаеше къде е. Теса подозираше, че се бе скрил, за да не му се налага да бъде любезен с Гейбриъл Лайтууд и с брат му. Не можеше да го вини много строго за това.

Върна се в стаята си и когато взе в ръце униформата си, усети как стомахът й се преобърна; тези дрехи нямаха нищо общо с това, което някога бе обличала. Софи я нямаше, за да й помогне. Част от обучението се състоеше именно в това да свикне с униформата: обувки с равна подметка, свободни панталони от плътна черна материя и препасана туника, стигаща почти до коленете й. Бе виждала Шарлот да се сражава в същите дрехи и бе виждала илюстрации в Кодекса; намираше ги за странни, но да ги облече самата тя бе още по-странно. Ако леля Хариет можеше да я види сега, помисли си Теса, сигурно щеше да получи припадък.

Срещна Софи на площадката на стълбището, водещо нагоре към залата за тренировки. Не си размениха нито дума, само окуражаващи усмивки. След минута Теса тръгна първа нагоре по стълбата, тясна, дървена стълба със стари перила, толкова стари, че дървото бе започнало да се руши. Колко странно, помисли си, да се изкачваш нагоре по стълба и да не ти се налага да повдигаш полите на роклята си или да ги настъпваш. Само че независимо че бе напълно облечена, се чувстваше някак гола в новите си дрехи.

Това, че Софи бе с нея, й действаше успокоително, по всяка вероятност и тя се чувстваше също толкова некомфортно в облеклото си на ловец на сенки. Когато се изкачиха най-горе, Софи отвори вратата и те влязоха в залата за тренировки, заедно, без да разговарят.

По всяка вероятност се намираха в най-високата част на Института, непосредствено под мансардата, помисли си Теса, и почти двойно по-голяма от нея. Подът бе от лакирано дърво с изрисувани с черна боя фигури — кръгове и квадрати, някои от които номерирани. Дълги, подвижни въжета, се спускаха от грамадните полегати покривни греди над главите им, почти невидими в сенките им. По продължение на стените горяха факли с магическа светлина, между които висяха различни оръжия — боздугани и брадви, и други, причиняващи смърт, предмети.

— Ъх — рече Софи, потрепервайки при вида им. — Само да не изглеждаха толкова ужасяващо.

— Разпознавам някои от тях от Кодекса — отвърна Теса, сочейки ги. — Онова там е меч за дуел, а това тук е рапира, рапира за фехтовка, а онова там, което можеш да вдигнеш само ако използваш и двете си ръце, е клеймър10 струва ми се.

— Точно така — раздаде се безапелационен глас над главите им. — Това е меч за екзекуции. Използва се най-често за обезглавяване. Затова няма остър връх.

Сепната, Софи нададе лек вик и отстъпи назад, когато едно от висящите въжета се разлюля и над главите им се появи тъмна сянка. Беше Джем, който се спускаше по въжето, изящен и бърз като птица. Той леко се приземи пред тях и се засмя.

— Приемете извиненията ми. Нямах намерение да ви стресна.

Бе облечен в същата униформа, само че вместо туника носеше риза, стигаща до кръста му. Гърдите му бяха опасани с кожен ремък и иззад рамото му се подаваше дръжката на меч. Тъмните дрехи правеха кожата му да изглежда още по-бледа, а косата и очите му изглеждаха по-сребристи от всякога.

— Стресна ни — каза Теса с лека усмивка, — но няма нищо. Вече започвах да се тревожа дали няма да ни се наложи да се обучаваме една друга.

— О, братята Лайтууд ще дойдат всеки момент — отвърна Джем. — Закъсняват просто защото искат да направят впечатление. Искат да подчертаят, че не им се налага да правят това, което им казваме ние, или това, което им казва баща им.

— Бих искала да ни обучаваш само ти — импулсивно рече Теса.

Джем бе озадачен.

— Не мога, аз самият не съм завършил обучението си — но когато срещна очите му, в последвалия разговор без думи Теса чу това, което той всъщност искаше да каже: — Аз не съм достатъчно добре, при това нерядко, за да мога да ви обуча надеждно.

Внезапно я заболя гърлото и погледът й се сплете с неговия, в надежда той да прочете мълчаливото съчувствие в очите й. Не искаше да отмести поглед и осъзна, че се пита дали начинът, по който е вдигнала косата си назад, старателно защипвайки я на кок, от който все пак се изплъзваха отделни кичури, не изглеждаше ужасно неугледен. Но това разбира се едва ли имаше някакво значение. Това бе само Джем, все пак.

— Няма да преминем пълен курс на обучение, нали? — каза Софи и разтревоженият й глас прекъсна мислите на Теса. — Съветът каза само, че ни е нужно да знаем как да се защитаваме… малко от малко…

Джем отмести поглед и връзката се разпадна.

— Няма от какво да се страхуваш, Софи — каза той с благия си глас. — Ще останеш доволна; винаги е полезно за едно красиво момиче да може да избегне нежеланото ухажване на някой джентълмен.

Лицето на Софи се изопна, сиво-синият белег върху лицето й почервеня така, сякаш бе нарисуван.

— Не се шегувай с мен — каза тя. — Не е хубаво.

Джем я погледна стреснато.

— Софи, не исках…

Вратата към залата за тренировки се отвори. Теса се обърна и видя как Гейбриъл Лайтууд влиза, следван от някакво момче, което тя не познаваше. Докато Гейбриъл бе строен и тъмнокос, другото момче бе мускулесто, с гъста, пясъчноруса коса. И двамата бяха облечени в униформи, със скъпи тъмни ръкавици, с метални пластини около ставите. И двамата носеха сребърни ленти около китките си — ножници за ками, както вече бе научила Теса — и в ръкавите им бяха втъкани бели руни с едни и същи сложни мотиви. Бе ясно, че са роднини не само от сходството в дрехите, с които бяха облечени, но и от формата на лицата им и от светлите им лъчистозелени очи, така че Теса не бе изненадана, когато Гейбриъл, с присъщия му отривист маниер, каза:

— Ето ни и нас, както бяхме казали. Джеймс, надявам се, че помниш брат ми Гидеон. Госпожице Грей, госпожице Колинс.

— Приятно ми е да се запознаем — промърмори Гидеон, срещайки очи с техните. Изглежда лошото настроение се котира в това семейство, помисли си Теса, спомняйки си думите на Уил, че в сравнение с брат си, Гейбриъл е почти сладурче.

— Не се безпокой. Уил го няма — каза Джем на Гейбриъл, който оглеждаше стаята. Гейбриъл го погледна свъсено, но Джем вече бе успял да се обърне към Гидеон и любезно го питаше: — Кога се върна от Мадрид?

— Татко ме извика преди няколко дни — гласът му прозвуча неутрално. — Семейни дела.

— Надявам се, че всичко е добре.

— Всичко е сравнително добре, благодаря, Джеймс — отвърна Гейбриъл, гласът му прозвуча насечено. — А сега, преди да пристъпим към днешното обучение, трябва да се запознаете с двама души.

И той обърна глава и извика:

— Господин Танер, госпожице Дейли! Елате, моля.

Чуха се стъпки и в стаята влязоха двама непознати, нито един от тях не бе в униформа. И двамата бяха облечени в дрехи на слуги. Едната от тях бе млада жена, която напълно отговаряше на определението „с едър кокал“ — костите й изглеждаха твърде големи за кльощавото й непохватно тяло. Косата й бе яркочервена, събрана на тила в кок и скрита под скромна шапка. Ръцете й бяха червени и протрити. Според Теса бе на около двайсет. Зад нея стоеше млад мъж с тъмнокестенява къдрава коса, мускулест и слаб.

Софи си пое рязко въздух.

— Томас…

Младият мъж се почувства ужасно неловко.

— Аз съм братът на Томас, госпожице. Сирил. Сирил Танер.

— Това са заместниците на слугите, които загубихте. Съветът обеща да ви ги изпрати — каза Гейбриъл. — Сирил Танер и Бриджет Дейли. Съветът разпореди да ги вземем от Кингс Крос11 и да ги доведем тук и ние, разбира се, го направихме. Сирил ще замести Томас, а Бриджет ще замести готвачката ви Агата. И двамата са обучени във видни семейства на ловци на сенки и имат отлични препоръки.

По лицето на Софи избиха червени петна. Но преди тя да успее да каже нещо, Джем промълви бързо:

— Никой няма да замести Агата и Томас за нас, Гейбриъл. Те бяха наши приятели, не само слуги. — После кимна към Бриджет и Сирил. — Не искам да обидя никого.

Бриджет само премигна с кафявите си очи.

— Не съм се обидил — каза Сирил. Гласът му приличаше на гласа на Томас, но бе някак по-мрачен. — Томас бе мой брат. Никой не може да го замести и за мен.

В стаята настъпи неловка тишина. Гидеон се облегна със скръстени ръце на една от стените, лицето му бе леко свъсено. Имаше приятна външност, както и брат си, помисли си Теса, но свъсените вежди го загрозяваха.

— Много добре — каза Гейбриъл в настъпилата тишина. — Шарлот ни помоли да ги доведем тук, за да се запознаете. Джем, можеш да ги придружиш до гостната, Шарлот те чака там с инструкции.

— Те не се ли нуждаят от тренировки? — отвърна Джем. — Бихте могли да обучавате както Теса и Софи, така и Бриджет и Сирил.

— Както вече каза Консулът, те са доста добре обучени от предишните семейства, в които са били — каза Гидеон. — Искаш ли да ти го демонстрират?

— Не мисля, че е необходимо.

Гейбриъл се ухили.

— Хайде ела, Карстерс, момичетата ще могат да видят, че един мундан може да се бие също толкова добре, колкото и един ловец на сенки, когато е добре обучен. Сирил?

Той пристъпи към стената, като си придаваше важност, избра два дълги меча и хвърли единия на Сирил, който ловко го улови и пристъпи напред към центъра на стаята, където бе начертан кръг.

— Знаем това — промърмори Софи, толкова тихо, че само Теса я чу. — Томас и Агата също бяха обучени.

— Гейбриъл само се опитва да те ядоса — каза Теса, също шепнешком. — Не му се връзвай.

Софи стисна зъби, когато Гейбриъл и Сирил се срещнаха в центъра на стаята, а мечовете им проблеснаха.

Теса трябваше да се съгласи, че имаше нещо изключително красиво в начина, по който пристъпваха в кръг един срещу друг, а мечовете им свистяха във въздуха. Неясно кълбо от черно и сребристо. Звънтящият звук на метал, начинът, по който се движеха, толкова бързо, че тя едва успяваше да проследи движенията им. И, разбира се, Гейбриъл бе по-добър; това бе ясно дори и за човек, който не бе обучен. Рефлексите му бяха по-бързи, движенията по-изящни. Не беше битка в истинския смисъл на думата; Сирил, чиято коса се бе залепила върху челото, даваше всичко от себе си, докато Гейбриъл само маркираше. Накрая, когато Гейбриъл с небрежно движение на китката си го обезоръжи, запращайки меча му на земята, Теса се изпълни с негодувание към държанието му. Никой човек не бе по-добър от един ловец на сенки. Това ли бе посланието?

Върхът на меча му се закова на сантиметър от гърлото на Сирил, който вдигна ръка в знак, че се предава. На лицето му заигра широка усмивка, толкова напомняща за усмивката на брат му.

— Предавам се.

Последва някакво бързо движение. Гейбриъл нададе слаб вик и се свлече надолу. Мечът се изплъзна от ръката му. Тялото му се удари в пода, а Бриджет коленичи върху гърдите му с лице, разкривено в гримаса. Бе се промъкнала зад гърба му и го бе препънала, преди останалите да се усетят. Измъкна малка кама от корсета си и я доближи до гърлото му. Гейбриъл я гледаше изумено, премигвайки със зелените си очи. След това започна да се смее.

В този момент Теса го харесваше повече, отколкото когато и да било преди.

— Много впечатляващо — провлачи откъм вратата познат глас.

Теса се обърна. Бе Уил, който изглеждаше, както би казала леля й, сякаш го бяха влачили през храсти. Ризата му бе скъсана, косата му бе в безпорядък, а около очите му се виждаха червени кръгове. Той се наведе, вдигна меча на Гейбриъл и посочи към Бриджет с насмешливо изражение.

— А може ли да готви?

Бриджет бързо се изправи на крака, бузите й пламтяха. Гледаше към Уил по начина, по който момичетата го гледаха винаги — с леко отворена уста, сякаш не вярваше на очите си. Теса искаше да й каже, че Уил изглежда много по-добре, когато не е толкова мръсен, и че да се впечатлява от красотата му е все едно да се впечатлява от острия като бръснач връх на шпага — опасно и неразумно. Но защо ли да го прави, когато тя и сама бързо щеше да го разбере.

— Аз съм великолепна готвачка, господине — каза тя с напевен ирландски акцент. — Предишните ми господари нямаха оплаквания.

— Боже, ирландка ли си? — каза Уил. — А умееш ли да готвиш неща, в които да няма картофи? Имахме една ирландска готвачка, когато бях момче. Пай с картофи, пюре от картофи, картофи със сос от картофи…

Бриджет гледаше Уил слисано. Междувременно Джем бе успял да прекоси стаята и го хвана за ръката.

— Шарлот иска Сирил и Бриджет да слязат в приемната. Хайде да им покажем къде се намира.

Уил се поколеба. Гледаше към Теса. Тя преглътна, бе усетила сухота в гърлото си. Той я гледаше така, сякаш имаше да й казва нещо. Гейбриъл, който им хвърли бърз поглед, изкриви лице в усмивка. Очите на Уил потъмняха, той се обърна — ръката на Джем го водеше към стълбището — и се отдалечи. Бриджет и Сирил излязоха от вцепенението си и ги последваха.

Когато Теса погледна към центъра на стаята, видя, че Гейбриъл е взел един от ножовете и го подава на брат си.

— А сега — каза той, — е време да започнем обучението, какво ще кажете, госпожици?

Гидеон взе ножа.

— Esta es la idea más estúpida que nuestro padre ha tenido — каза той. — Nunca.

Софи и Теса се спогледаха. Теса не бе напълно сигурна какво точно каза Гидеон, но estúpida й звучеше доста познато. Предстоеше им дълъг ден.

Прекараха следващите няколко часа като изпълняваха упражнения за балансиране и блокиране. Гейбриъл се зае с обучението на Теса, а Софи бе прикрепена към Гидеон. Теса не бе съвсем сигурна, но усещаше, че Гейбриъл е избрал нея, за да дразни Уил, независимо дали Уил се досещаше за това или не. Всъщност той не бе лош учител — бе много спокоен и нямаше нищо против да вдига отново и отново оръжията, които тя изпускаше, докато й показваше как да ги държи правилно, освен това я хвалеше, когато направеше нещо добре. Тя бе твърде съсредоточена върху това, което трябваше да прави, за да забележи дали Гидеон е толкова вещ в обучаването на Софи, но от време на време го чуваше да мърмори на испански.

Когато обучението приключи и тя се изкъпа и преоблече за вечеря, усети, че е гладна по начин, неподобаващ за една дама. За щастие, въпреки страховете на Уил, се оказа, че Бриджет умее да готви, при това доста добре. За вечеря тя сервира на Хенри, Уил, Теса и Джем топло печено със зеленчуци и сладкиш със сладко и яйчен крем. Джесамин остана в стаята с главоболието си, а Шарлот бе отишла в Града от кости, за да разгледа лично архива с обезщетенията.

Бе странно, че Софи и Сирил влизаха и излизаха от трапезарията с подноси с храна, а Сирил режеше месото, точно както го бе правил Томас преди. Софи мълчаливо му помагаше. Теса не можеше да не си помисли колко трудно й бе на Софи — Агата и Томас бяха най-близките й приятели в Института. Но когато се опитваше да я погледне в очите, Софи отклоняваше погледа си.

Теса си спомни изражението на Софи, когато Джем бе болен последния път, начина, по който мачкаше бонето си, с надеждата да получи информация за него. Изпитваше непреодолимо желание да поговори с нея за това, но знаеше, че тя никога няма да приеме. Любовта между мунданите и ловците на сенки беше забранена; майката на Уил бе мунданка и баща му е бил принуден да напусне ловците на сенки, за да бъде с нея. Трябва да е бил много влюбен, за да се реши на подобно нещо. Теса нямаше усещането, че Джем държи толкова много на Софи. И после болестта му…

— Теса — тихо каза Джем. — Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш си на хиляди километри оттук.

Тя му се усмихна.

— Само съм уморена. Обучението… не съм свикнала с него.

Беше истина. Ръцете я боляха от тежките тренировъчни мечове, помисли си, че със Софи бяха направили малко повечко упражнения за баланс и блокиране, краката също я наболяваха.

— Мълчаливите братя правят един мехлем, който помага при болки в мускулите. Почукай на вратата ми, преди да си легнеш, и ще ти дам от него.

Теса се изчерви едва забележимо, после се зачуди защо се бе изчервила. Ловците на сенки бяха доста странни. Бе влизала вече в стаята на Джем, бе оставала насаме с него, при това само по нощница, и това не породи никакво безпокойство у никого. Това, което той направи сега, бе да й предложи малко лекарство, но тя усети как лицето й пламва, и по всичко изглежда той го забеляза и също пламна, при това доста видимо, като се има предвид бледата му кожа. Теса бързо отклони поглед и улови погледа на Уил, който ги наблюдаваше, сините му очи гледаха открито и мрачно. Единствено Хенри, който гонеше с вилицата си меките грахови зърна из чинията си, не забелязваше какво става край него.

— Много ти благодаря — каза тя. — Ще го направя.

В този момент в стаята влетя Шарлот, тъмната й коса се бе изплъзнала изпод фуркетите и къдриците й стърчаха в безпорядък, в ръцете си стискаше дълъг свитък хартия.

— Открих го! — извика тя и се строполи без дъх на стола до Хенри. Бледото й лице бе порозовяло от напрежение. Тя се усмихна към Джем.

— Ти се оказа прав за архива с обезщетенията. Порових няколко часа и го открих.

— Нека погледна — каза Уил, оставяйки вилицата си. Едва се бе докоснал до храната си, забеляза Теса. Пръстенът с форма на птица проблесна върху пръста му, когато протегна ръка към свитъка в ръцете на Шарлот.

Тя добродушно го плесна през ръката.

— Не, ще го разгледаме всички заедно. Все пак идеята беше на Джем, нали?

Уил се намръщи, но не каза нищо. Шарлот разгърна свитъка върху масата, разбутвайки чашите за чай и празните чинии, за да отвори място, а останалите станаха и се скупчиха около нея, вперили поглед в документа. Листът приличаше повече на пергамент, изписан с тъмночервено мастило, подобно на цвета на руните върху робите на Мълчаливите братя. Беше на английски, но нечетлив и пълен със съкращения. Теса не можеше да разбере абсолютно нищо.

Джем се наведе надолу, бе съвсем близо до нея, рамото му докосна нейното, докато четеше. Изражението му бе замислено.

Тя обърна глава към него; кичур светла коса погъделичка лицето й.

— Какво пише в него? — прошепна тя.

— Това е молба за обезщетение — отвърна Уил, без да обръща внимание на това, че тя бе задала въпроса си към Джем. — Изпратена е до Института в Йорк през 1825 година от Аксел Холингуърт Мортмейн, който иска обезщетение за смъртта на родителите си Джон Тадиъс и Ан Евелин Шейд, десетилетие по-рано.

— Джон Тадиъс Шейд — каза Теса. — Дж. Т. Ш. Инициалите върху часовника на Мортмейн. Но ако е техен син, защо не носи фамилията им.

— Шейд са били магьосници — отвърна Джем, продължавайки да чете. — И двамата. Не е бил техен роден син; вероятно са го осиновили и са запазили мунданското му име. Това се случва от време на време — очите му проблеснаха срещу Теса, след това той отклони поглед; тя се чудеше дали си спомня разговора им в музикалната стая, когато си говореха, че магьосниците не могат да имат деца.

— Казва, че е започнал да изучава черна магия по време на пътуванията си — рече Шарлот. — Но ако родителите му са били магьосници…

— Приемните му родители — каза Уил. — Убеден съм, че е знаел към кого от Долния свят да се обърне, за да го научи на черна магия.

— Неоправдана смърт — със слаб глас каза Теса. — Какво означава това всъщност?

— Означава, че той смята, че ловците на сенки са убили родителите му, без те да са нарушили законите — отвърна Шарлот.

— Какви закони се предполага, че са нарушили?

Шарлот се намръщи.

— Споменава се нещо за противоестествени и незаконни взаимоотношения с демони — което не означава нищо — и че са обвинени в създаването на оръжие, което може да унищожи ловците на сенки. Присъдата за това би трябвало да е смърт. Така е било преди Съглашението, би трябвало да си спомняте. Ловците на сенки са можели да убиват долноземци дори и само при подозрение, че са нарушили закона. Може би затова в документа тук не се казва нищо по същество и липсват подробности. Мортмейн е подал молбата си за компенсация до Института в Йорк под ръководството на Алойзиъс Старкуедър. Не е искал пари, искал е виновните ловци на сенки да бъдат съдени и наказани. Но му е отказан процес, тук в Лондон, с основанието, че семейство Шейд „без съмнение“ са виновни. Това е всичко, за което се споменава тук. Това е само кратък запис за събитието, а не подробният документ, който вероятно се намира в Института в Йорк — Шарлот отмахна от челото си влажната си коса. — Така че вече бих могла да обясня омразата на Мортмейн към ловците на сенки. Имаше право, Теса. Било е, и е, лично.

— И ни дава отправна точка. Институтът в Йорк — каза Хенри, вдигайки поглед от чинията си. — Управляват го Старкуедър, нали? Така че би трябвало да разполагат с цялата документация.

— Алойзиъс Старкуедър е на осемдесет и девет — каза Шарлот. — Бил е съвсем млад, когато Шейд са били убити. Може би си спомня нещо за случилото се — въздъхна тя. — Най-добре ще е да му изпратим съобщение. О, боже. Това ще е доста неприятно.

— Защо, скъпа? — попита Хенри с типичния за него мил и разсеян вид.

— Баща ми и той бяха приятели, но след това се скараха ужасно заради някаква глупост и въпреки че това бе преди години, не си проговориха никога повече.

— Както е казано в поемата ли? — Уил, който въртеше около пръста си празната си чаена чаша, се изправи и издекламира:

— О, за бога, Уил, замълчи — каза Шарлот, изправяйки се. — Трябва да напиша писмо на Алойзиъс Старкуедър, което може да се изтълкува като разкаяние или извинение. Така че не ме разсейвай. — И тя се запъти към вратата, вдигайки полите на роклята си.

— Никакво внимание към изкуството — промърмори Уил, оставяйки чашата си. Вдигна поглед и Теса осъзна, че гледаше към нея. Тя естествено познаваше поемата. Беше на Колридж, един от любимите й поети. Имаше и нещо за любов, смърт и лудост, но тя не можеше да си спомни точно стиховете; не и в този момент, когато сините очи на Уил бяха вперени в нея.

— И разбира се, Шарлот не успя да хапне нищичко — каза Хенри, изправяйки се. — Ще отида да видя дали Бриджет няма да може да й занесе горе чиния със студено пилешко. Колкото до вас… — каза Хенри, ставайки от масата и правейки пауза, сякаш се канеше да им даде някаква задача, да ги изпрати да си легнат или да се върнат обратно в библиотеката, за да проучат нещо. Само че пропусна подходящия момент, погледна объркано и каза, преди да изчезне в кухнята: — Имате късмет, забравих какво исках да кажа.

В момента, в който Хенри излезе, Уил и Джем подхванаха разгорещена дискусия за обезщетенията, долноземците, съглашенията, споразуменията и законите, от която на Теса й се зави свят. Тя се изправи, без да каже нищо, и се отправи към библиотеката.

Независимо от огромните й размери и факта, че само малка част от книгите, подредени край стените, бяха на английски, това бе любимата й стая. Имаше нещо в миризмата на книгите, в аромата на мастило, хартия и кожа, и даже прахът в библиотеката сякаш бе различен от праха в другите стаи, изглеждаше златен на оскъдната магическа светлина, като цветен прашец, посипал се върху полираната повърхност на дългите маси. Чърч, котаракът, бе заспал върху един висок стелаж, с опашка, увита около главата; Теса го заобиколи, приближавайки се към малкия по обем раздел на поезията, който се намираше край невисоката стена отдясно. Чърч обожаваше Джем, но често хапеше останалите, при това без предупреждение.

Тя намери книгата, която търсеше, и се отпусна на колене пред стелажа с книги, разлиствайки книгата, докато намери точната страница, сцената, в която възрастният мъж в „Кристабел“ разбира, че момичето, което стои пред него, е дъщеря на най-добрия му приятел, който сега е най-омразният му враг, човека, когото никога няма да забрави.

Гласът, който се раздаде над главата й, бе безгрижен и провлечен и — познат до болка.

— Проверяваш дали цитатът е точен ли?

Книгата се изплъзна от ръцете й и падна на пода. Тя се изправи и онемяла наблюдаваше как Уил се навежда, за да вдигне книгата и след това й я подава възможно най-любезно, типично в негов стил.

— Уверявам те — каза й. — Паметта ми е отлична.

Както и моята, помисли си тя. За първи път от седмици оставаха насаме. За първи път след онази ужасна случка на покрива, когато той бе дал да се разбере, че не я смята за много по-добра от проститутка, а и безплодна при това. Никой от тях не бе споменавал за случилото се оттогава. Държаха се така, все едно всичко бе съвсем нормално, бяха любезни един към друг, когато се намираха в компанията на други хора, и нито веднъж не бяха оставали насаме. Когато бяха с други хора, тя някак си успяваше да изтика това от ума си, да го забрави. Но в момента, в който се изправи лице в лице с Уил, само с Уил — красив както винаги, с разтворена яка на ризата, изпод която можеха да се видят черните знаци, съединяващи двете му ключици и изкачващи се нагоре към бялата кожа на шията му, отблясъците на свещите, отразени в изящните му черти — споменът за срама и гнева се надигна към гърлото й, задушавайки думите й.

Той погледна надолу към ръката си, в която все още държеше малкото, подвързано в зелена кожа томче.

— Ще вземеш ли Колридж или ще трябва да остана завинаги в тази доста глупава поза?

Теса мълчаливо протегна ръка и взе книгата.

— Ако искаш да потърсиш нещо в библиотеката — каза тя, готова да си тръгне, — на твое разположение е. Аз вече намерих, каквото търсех, и тъй като става късно…

— Теса… — каза той, протягайки ръка да я спре.

Тя го погледна, искаше й се да го помоли отново да я нарича госпожица Грей. Дори начинът, по който произнасяше името й, я обезоръжаваше, освобождаваше нещо стегнато и възлесто под гръдния й кош, оставяше я без дъх. Искаше й се той да не я нарича с малкото й име, но осъзнаваше колко нелепо би прозвучало да го помоли за това. Това би провалило усилията й да се прави, че й е безразличен.

— Да? — отвърна тя.

Имаше някаква тъга в изражението му, когато погледна към нея, която тя не искаше да вижда. Уил тъжен? Сигурно играеше.

— Ами нищо. Аз само… — той поклати глава. Кичур тъмна коса падна върху челото му и той нетърпеливо го отметна. — Не, не, нищо. Първият път, когато те видях в библиотеката, ти ми каза, че любимата ти книга е „Този широк, широк свят“12. Помислих си, че може би ще ти бъде интересно да научиш, че… я прочетох.

Главата му бе наведена, сините му очи гледаха към нея през гъстите, тъмни мигли; не можа да не се запита колко ли пъти е получавал това, което е искал, гледайки по този начин.

Опита се гласът й да прозвучи любезно и сдържано.

— И хареса ли ти?

— Не — отвърна Уил. — Стори ми се глупава и сантиментална.

— Е, въпрос на вкус — спокойно отвърна Теса, знаейки, че той се опитва да я вбеси и отказвайки да се хване на въдицата. — Това, което е полезно за един, може да е вредно за друг, нали?

Стори ли й се или той наистина изглеждаше разочарован?

— Ще ми препоръчаш ли някоя друга американска книга?

— Едва ли се нуждаеш от моите препоръки, щом се присмиваш на вкуса ми. Мисля, че би трябвало да си разбрал, че сме твърде различни що се отнася до книгите, които харесваме, както и до много други неща, и да потърсиш другаде препоръки, господин Херондейл.

Тя едва не прехапа език, когато думите се откъснаха от устата й. Това бе прекалено, знаеше го.

Но въпреки това Уил все още бе там, подобно на паяк, кръжащ около особено вкусна муха.

— Господин Херондейл? — възкликна той. — Теса, мислех, че…

— Какво мислеше? — гласът й бе леден.

— Че можем да си говорим поне за книги.

— Правим го — отвърна тя. — Ти се произнесе пренебрежително за вкуса ми. Но трябва да знаеш, че „Този широк, широк свят“ не е любимата ми книга. Това е просто една история, която харесвам, подобно на „Скритата ръка“, или може би ти трябва да ми предложиш нещо, за да мога и аз да се произнеса за твоя вкус. Едва ли би било честно в противен случай.

Уил се настани със скок върху най-близката маса, полюшвайки краката и очевидно обмисляйки думите й, каза:

— „Замъкът Отранто“13.

— Не е ли това книгата, в която синът на героя е премазан от гигантски шлем, който пада от небето? И ти намираш, че „Повест за два града“ е глупава? — отвърна Теса, която по-скоро би умряла, отколкото да признае, че е чела „Отранто“ и че харесва книгата.

— „Повест за два града“ — прозвуча като ехо гласът на Уил. — Прочетох я още веднъж, след като си говорихме за нея. Беше права. Изобщо не е глупава.

— Така ли?

— Да — отвърна той. — Само че е много потискаща.

Погледите им се срещнаха. Очите му бяха сини като езера; тя се почувства така, сякаш бе паднала в тях.

— Потискаща?

Той каза твърдо:

— Сидни няма никакво бъдеще, със или без любов, не мислиш ли? Той знае, че не може да се спаси без Луси, но, ако я остави край себе си, това би означавало да я унищожи.

Тя поклати глава.

— Аз си спомням друго. Саможертвата му е благородна.

— Това е, което му остава — каза Уил. — А спомняш ли си какво казва на Луси? „Ако беше възможно… да отвърнете на любовта на човека, когото виждате пред себе си — самонизвергнал се, похабен, пияница, нещастно, безполезно и сбъркано същество, — какъвто го познавате, той би съзнавал, дори и днес, в този час“, въпреки щастието си, „че ще ви донесе нещастие, ще ви донесе скръб и разкаяние, ще ви накара да страдате, ще ви опозори и ще ви увлече надолу заедно със себе си…“14

Една цепеница се срути в камината и нагоре полетя дъжд от искри, който ги стресна и накара Уил да замълчи; сърцето на Теса подскочи и тя откъсна поглед от него. Глупачка, ядосано си каза. Как може да си такава глупачка. Спомни си как се бе отнесъл той с нея, думите, които й бе казал, а сега бе допуснала коленете й да омекнат само от един ред на Дикенс.

— Много добре — каза тя. — Научил си наизуст доста голям откъс. Много впечатляващо.

Уил дръпна настрани яката на ризата си, разкривайки изящната извивка на ключиците си. В следващата минута тя осъзна, че й показва един белег, голям десетина сантиметра, недалеч от сърцето му.

— Мнемозина — каза. — Руната на паметта. Тя е неизтриваема.

Теса бързо отклони поглед.

— Късно е. Трябва да си лягам. Изморена съм — мина покрай него и тръгна към вратата. Чудеше се дали го е наранила, но след това прогони тази мисъл от съзнанието си. Това бе Уил; независимо дали бе непостоянен и с променливи настроения, или очарователен, когато бе в добро разположение на духа, той бе отрова за нея. За всекиго.

— „Ватек“15 — каза той, смъквайки се от масата.

Тя се спря на вратата, осъзнавайки, че стиска здраво Колридж, но след това реши все пак да вземе книгата със себе си. Щеше да си доставя по малко удоволствие след Кодекса.

— Какво беше това?

— „Ватек“ — повтори той отново. — От Уилям Бекфорд. Щом „Отранто“ ти харесва — всъщност, помисли си тя, не си бе признавала, че й харесва, — мисля, че ще ти достави удоволствие.

— О — каза тя. — Добре. Благодаря. Ще го запомня.

Той не отвърна нищо; все още стоеше там, където го бе оставила, близо до масата. Гледаше към пода, тъмната му коса закриваше лицето му. Сърцето й поомекна и преди да успее да се спре, каза:

— И лека нощ, Уил.

Той вдигна поглед.

— Лека нощ, Теса — отново изглеждаше тъжен, но не толкова мрачен, колкото преди. Протегна ръка, за да погали Чърч, който бе спал по време на целия разговор и шума от падането на цепеницата в камината и сега продължаваше да лежи изтегнат върху стелажа с книги, с лапи във въздуха.

— Уил… — започна Теса, но бе твърде късно. Чърч нададе вой, събуждайки се от докосването на Уил, и се хвърли към него, оголил нокти. Уил започна да ругае. Теса излезе, без да може да скрие усмивката, появила се на лицето й.