Принц с часовников механизъм

5 Сенки от миналото

Теса почти не успя да разгледа вътрешността на гарата, докато следваха слугата на Старкуедър през претъпканото й преддверие. Бързащи и напиращи от всички страни хора, които се блъскаха в нея, миризма на пушек от изгорели въглища и на готвено, избледнели табели на Северните железопътни линии, на Йоркширските линии и на линиите на Северен Мидланд. Не след дълго вече бяха извън гарата, под надвиснало като купол мрачното небе, предвещаващо дъжд. Внушителен хотел се извисяваше към сумрачното небе в единия край на гарата; Готшъл бързо ги поведе натам, където недалеч от входа ги очакваше черна карета с изрисувани върху вратата букви С, 3, К и К. След като натовариха багажа и се качиха в нея, те потеглиха. Каретата се устреми към „Танър Роу“, за да се влее след това в потока на уличното движение.

Уил седеше смълчан, барабанейки с тънките си пръсти по коленете си, обути в черни панталони, сините му очи бяха хладни и замислени. Джем бе този, който говореше, навеждайки се през Теса, за да дръпне завеските на каретата откъм нейната страна. Показваше й различни интересни обекти — гробището, където бяха погребани жертвите на епидемията от холера, и старите мрачни стени на града, извисяващи се пред тях, назъбени в горната си част подобно на гравюрата върху пръстена му. Улиците, по които минаваха, постепенно се стесняваха. Както в Лондон, помисли си Теса, само че мащабът бе по-малък; дори и магазините, край които минаваха — за месо, за платове — изглеждаха по-малки. Минувачите — предимно мъже, бързащи, забили брадички в яките си, за да се предпазят от лекия дъжд — не бяха толкова елегантно облечени; изглеждаха провинциално като фермерите, които идваха по някакъв повод в Манхатън, и можеха да бъдат разпознати по големите им зачервени ръце и грубата загоряла кожа на лицата им.

Каретата излезе от тясната уличка и сви към голям площад; Теса си пое дъх. Пред тях се извиси великолепна катедрала, готическите й кули пронизваха сивото небе подобно на Свети Себастиан, прободен от стрелите19. Масивна варовикова кула увенчаваше постройката и в нишите по дължината на фасадата имаше скулптури, като всяка се различаваше от останалите.

— Това ли е Институтът? Боже, толкова по-величествен е от лондонския.

Уил се засмя.

— Понякога една църква може да е само църква, Тес.

— Това е Йорк Минстър — каза Джем. — Гордостта на града. Не е Институтът. Институтът се намира на „Гудрамгейт Стрийт“. — Думите му намериха потвърждение, когато каретата остави зад гърба си катедралата и зави по „Дийнгейт“ и след това се заизкачва по тясната, павирана „Гудрамгейт Стрийт“, където се озоваха пред малка желязна портичка, разположена между две облегнати една на друга сгради от епохата на Тюдорите.

Когато застанаха от другата страна на портичката, Теса разбра защо Уил се бе засмял. Това, което се бе изпречило пред тях, бе доста добре изглеждаща църква, заградена със стени и с равно окосена трева, но нямаща нищо общо с великолепието на Йорк Минстър. Когато Готшъл се приближи, за да отвори вратата на каретата и да помогне на Теса да слезе, тя видя, че от подгизналата от дъжда трева тук-там се подават надгробни камъни, сякаш някой бе възнамерявал да създаде на това място гробище, но след това се бе отказал.

Сега небето бе станало почти черно, посребрено от полупрозрачни на звездната светлина облаци. Зад гърба си долавяше приглушените гласовете на Джем и Уил; пред нея бе отворената врата на църквата и тя можеше да види потрепващата светлина на свещите. Изведнъж се усети някак безплътна, сякаш бе призракът на Теса, който навестяваше това странно място, толкова различно от живота, който й бе познат от Ню Йорк. Тя потрепери, при това не само от студ.

Усети нечия ръка върху рамото си и едно топло дихание докосна косата й. Позна кой е и без да се обръща.

— Да влизаме ли, любов моя? — прошепна нежно Джем в ухото й. Можеше да долови смеха му, вибриращ в костите му, който се свързваше така с нея. Тя почти се усмихна.

— Да, нека заедно хванем бика за рогата.

Тя провря ръка в ръката му. Заизкачваха се по стъпалата нагоре към църквата; погледна назад и видя Уил, вперил поглед в тях и не обръщащ внимание на Готшъл, който го потупваше по рамото и му говореше нещо на ухото. Очите й срещнаха неговите, но тя бързо отмести поглед; размяната на погледи с Уил можеше да е объркваща в най-добрия случай или свързана с виене на свят в най-лошия.

Отвътре църквата изглеждаше тясна и тъмна, ако трябваше да се прави някакво сравнение с лондонския Институт. Местата за сядане бяха разположени по цялата дължина на стените, потъмнели от времето, а над тях в поставки от потъмняло желязо горяха тънки свещи с магическа светлина. В предната част на църквата, насред каскадата от горящи свещи, бе застанал възрастен мъж, облечен в черни одежди на ловец на сенки. Косата и брадата му бяха гъсти и сиви и стърчаха в безпорядък край главата му, сиво-черните му очи бяха наполовина скрити от масивните му вежди, кожата му носеше белезите на времето. Теса знаеше, че е почти на деветдесет, но гърбът му бе все още изправен, а гръдният му кош бе мощен като ствола на дърво.

— Млади Херондейл, ти ли си това? — излая той, когато Уил пристъпи напред, за да се представи. — Наполовина мундан, наполовина уелсец, при това взел най-лошото и от двете, както чух.

Уил се усмихна учтиво.

— Diolch20.

Старкуедър се наежи.

— Език на мелез — промърмори той, после се взря в Джем. — Джеймс Карстерс — каза. — Другият изтърсак на Института. Почти си мислех да ви кажа да вървите по дяволите. Това момиче, това парвеню Шарлот Феърчайлд, което се опитва да ви натресе на главата ми, без дори да ме попита — той също като слугата си говореше с Йоркширски акцент, само че много по-слаб; все пак начинът, по който произнасяше „аз“ звучеше почти като „яс“. — Никой от това семейство няма и понятие от добри маниери. Мога да мина и без баща й, мога да мина и без…

Очите му, от които прехвърчаха искри, се спряха върху Теса и той внезапно замлъкна, устата му остана отворена, сякаш го бяха зашлевили на средата на изречението. Теса хвърли бърз поглед към Джем; той бе също толкова смаян от внезапно замлъкналия Старкуедър, както и тя. И тогава, в настъпилата тишина, внезапно се разнесе гласът на Уил:

— Това е Теса Грей, сир — каза той. — Тя е мунданско момиче, но е годеница на Карстерс и е Извисяваща се.

— Мунданка ли каза? — попита Старкуедър, а очите му се разшириха.

— Извисяваща се — отвърна Уил с успокояващия си копринен глас. — Тя е сред верните приятели на Института в Лондон и ние се надяваме скоро да й кажем добре дошла в нашите редици.

— Мунданка — повтори старият човек и се закашля продължително. — Е, добре, ще имаме достатъчно време, в такъв случай, предполагам… — погледът му се спря още веднъж върху лицето й и той се обърна към Готшъл, който гледаше многострадално, застанал насред куфарите. — Вземи Седрик и Андрю да ти помогнат да занесете багажа на нашите гости в стаите им — каза той. — И кажи на Елън да уведоми готвача, че ще трябва да предвиди още три допълнителни прибора за вечеря днес. Аз май забравих да й напомня, че очакваме гости.

Слугата погледна със зяпнала уста господаря си, преди да кимне с привидно усърдие; Теса не можеше да го вини. Бе ясно, че Старкуедър бе решил да ги изпроводи и бе променил решението си в последния момент. Тя погледна към Джем, който изглеждаше също толкова озадачен, колкото и тя; единствено Уил, широко разтворил сините си очи и с невинното изражение на момче, пеещо в църковен хор, изглеждаше така, сякаш не бе очаквал нищо по-различно.

— Добре, да влизаме тогава — каза Старкуедър грубовато, без да поглежда към Теса. — Не е необходимо да стоите така. Последвайте ме, ще ви покажа стаите ви.

— В името на Ангела — каза Уил, ровичкайки с вилицата си из кафеникавата каша в чинията си. — Какво е това?

Теса нямаше как да не се съгласи, че бе трудно да се определи. Слугите на Старкуедър — повечето прегърбени стари мъже и жени и една кисела икономка — бяха изпълнили това, което им бе наредил и бяха сложили три допълнителни прибора за вечеря, която се състоеше от тъмно рагу на бучки, сервирано в сребърен супник от жена в тъмна рокля и бяло боне, толкова прегърбена и стара, че Теса едва се сдържа да не скочи и да й помогне при сервирането. Когато жената свърши, тя се обърна и се затътри навън, оставяйки Джем, Теса и Уил да се кокорят един срещу друг, сами в трапезарията.

Имаше още един прибор, предназначен за Старкуедър, но той не се появи. Теса си помисли, че ако бе на негово място, също нямаше да бърза да дойде. Мъждивата светлина в трапезарията придаваше на изобилието от преварени зеленчуци и жилаво месо още по-неапетитен вид. Само няколко тънки свещи осветяваха тясното пространство. Тапетите бяха тъмнокафяви, огледалото над студената камина бе потъмняло и на петна. Теса се чувстваше ужасно неудобно във вечерната си рокля от твърда синя тафта, взета назаем от Джесамин и отпусната от Софи, в оскъдната светлина цветът й изглеждаше като цвета на синина.

Бе доста странно поведение за един домакин — да настоява да вечерят с него, а след това да не се появи на вечерята. Някакъв слуга, също толкова стар и немощен като жената, която им бе сервирала рагуто, по-късно показа на Теса стаята й, огромно тъмно и неприветливо помещение, пълно с тежки резбовани мебели. Тук също не достигаше светлина, сякаш Старкуедър се опитваше да пести пари от газ или свещи, въпреки че доколкото на Теса й бе известно, магическата светлина не струваше нищо. Може би просто обичаше тъмнината.

Стаята, в която бяха настанили Теса, бе студена, тъмна и дори малко злокобна. Слабият огън, който гореше в камината, едва-едва бе затоплил стаята. В едната страна на камината бе издълбана назъбена мълния. Същият символ можеше да се види и върху бялата кана, пълна със студена вода, която Теса бе използвала, за да измие ръцете си и лицето си. Те бяха изсъхнали много бързо и тя бе започнала да се чуди защо не можеше да си спомни за този символ в Кодекса. Сигурно означаваше нещо важно. Институтът в Лондон бе декориран със символи на Клейва — ангела, възнасящ се над езерото или четирите преплетени букви СЗКК, означаващи Съвет, Завет, Клейв и Консул.

Навсякъде висяха тежки стари портрети — в спалнята й, в коридора, на стълбището. След като се бе преоблякла и чула звънчето за вечеря, Теса се бе запътила надолу по стълбището — огромно, резбовано съоръжение от епохата на крал Яков, после бе спряла на площадката му и се бе взряла в портрета на съвсем младо момиче с дълга светла коса, облечено в старомодна детска рокля, а огромна панделка увенчаваше малката й глава. Лицето й бе слабо, бледо и болнаво, но очите й бяха светли — единственото светло нещо в това тъмно място, помислила си бе Теса.

— Адел Старкуедър — бе се разнесъл глас зад гърба й, разчитайки надписа върху рамката на портрета. — 1842.

Тя се бе обърнала и видяла Уил да стои с разкрачени крака, с ръце зад гърба, взрян в портрета и смръщил вежди.

— Какво има? Гледаш я така, сякаш не я харесваш, а аз бих казала обратното за себе си, по-скоро я харесвам. Вероятно е дъщеря на Старкуедър. Не, внучка.

Уил бе поклатил глава, премествайки поглед от портрета към Теса.

— Няма никакво съмнение. Това място е декорирано като семейна къща. Ясно е, че поколения Старкуедър са живели в Института в Йорк. Видя ли мълниите?

Теса бе кимнала.

— Това е символът на семейство Старкуедър. Тук има повече неща, свързани със Старкуедър, отколкото с Клейва. Не е добър стил да се държиш така, сякаш си собственик на място като това. Никой няма право да наследи който и да е Институт. Ръководителят на Института се определя от Консула. Самото място принадлежи на Клейва.

— Родителите на Шарлот са управлявали лондонския Институт преди нея.

— И това са част от основанията старият Лайтууд да бълва змии и гущери — бе отвърнал Уил. — Не е казано, че Институтите непременно трябва да се управляват от едно семейство. И Консулът нямаше да даде поста на Шарлот, ако не смяташе, че тя е най-подходящият човек. Пък и става въпрос само за една генерация. Но това… — и той бе махнал с ръка към портретите, към площадката на стълбището, към странния самотен Алойзиъс Старкуедър. — Не се учудвам, че старецът си мисли, че има право да ни изхвърли оттук.

— Побесня, както би казала леля ми. Ще слизаме ли за вечеря?

В неочакван пристъп на изтънченост, Уил й бе предложил ръката си. Теса не го бе поглеждала, преди да сложи ръката си върху неговата. Облечен за вечеря, той бе толкова красив, че тя просто бе занемяла и трябваше да призове цялото си самообладание, за да дойде отново на себе си.

Джем вече бе дошъл преди тях в трапезарията и Теса се бе настанила близо до него в очакване на домакина. Мястото му бе определено, чинията му бе пълна с рагу, дори чашата му за вино бе пълна с тъмно червено вино, но от самия него нямаше и следа. Уил първи присви рамене и започна да се храни, но в следващия момент сякаш вече съжаляваше, че го е направил.

— Какво е това? — извика той, нанизвайки на вилицата си някакъв злощастен обект и доближавайки го към очите си. — Това… това… нещо?

— Пащърнак? — предположи Джем.

— Пащърнак от градината на Сатаната — каза Уил и ги погледна. — За съжаление не видях куче, за да го нахраня с това.

— Не видях никакви домашни любимци — отбеляза Джем, който обичаше животните, дори и непоносимия и сприхав Чърч.

— Може би всички са се изтровили от пащърнака — каза Уил.

— О, боже — с досада изрече Теса, оставяйки вилицата си. — А бях толкова гладна.

— Тук има хлебчета — каза Уил, посочвайки към едно покрито панерче. — Само че искам да ви предупредя, че са твърди като камък. Можете да ги използвате, за да убиете някоя хлебарка, която ви се изпречи посред нощ.

Теса направи физиономия и отпи глътка вино. Бе кисело като оцет.

Уил остави вилицата си и поде бодро, в духа на книгата на Едуард Лиър21 „Книга на безсмислиците“.

— Не можеш да римуваш „Йорк“ с „Йорк“ — прекъсна го Теса. — Това е измама.

— Не можеш, права е — каза Джем, а деликатните му пръсти си играеха със столчето на чашата. — Защо не опиташ с корк, може би това е точният избор.

— Добър вечер — огромната сянка на Алойзиъс Старкуедър се бе възправила неочаквано край вратата; Теса се запита, леко смутена, откога ли стоеше там.

— Господин Херондейл, господин Карстерс, госпожице мм…

— Грей — каза Теса. — Тереза Грей.

— Именно. — Старкуедър не се извини, а вместо това се отпусна тежко начело на масата. Носеше правоъгълна плоска кутия, като тези, в които банкерите държат книжата си, която остави до чинията си. Теса успя да забележи, че върху нея бе изписана година — 1825 — както и три инициала: Дж. Т. Ш., А. Е. Ш., А. Х. М.

— Нашата млада госпожица без съмнение ще бъде доволна да разбере, че запретнах ръкави и по нейно настояване цял ден и половината от предишната нощ проучвах архивите — започна Старкуедър обидено. На Теса й бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае, че „млада госпожица“ в случая означаваше Шарлот. — Има невероятен късмет, че баща ми никога не изхвърляше нищо. В момента, в който видях документа, си спомних всичко — той попипа слепоочията си. — На осемдесет и девет години съм, но не съм забравил нищо. Можете да го кажете на стария Уейланд, когато отново спомене, че иска да ме смени.

— Непременно ще го направим, сир — каза Джем, а очите му затанцуваха.

Старкуедър отпи голяма глътка вино и направи физиономия.

— В името на Ангела, това нещо е отвратително — каза и остави чашата си. След това започна да изважда листовете от кутията. — Това, което имаме тук, е молба за обезщетение от името на двама магьосници. Джон и Ан Шейд. Женени. И сега една странна подробност — продължи старият мъж. — Молбата е била подадена от техния син Аксел Холингуърт Мортмейн, на двайсет и две години. Но магьосниците не могат да имат деца…

Уил неспокойно се размърда на мястото си, очите му гледаха косо, така че да не срещнат погледа на Теса.

— Бил е осиновен — каза той.

— Това не е било разрешено — каза Старкуедър, отпивайки още една глътка от виното, за което бе казал, че е отвратително. Бузите му бяха започнали да почервеняват. — Като да дадеш човешко дете на вълци, за да го отгледат. Преди Съглашението…

— Има ли някаква следа относно местонахождението му? — попита Уил, опитвайки се внимателно да върне разговора към първоначалното му русло. — Разполагаме с много малко време.

— Много добре — щракна с пръсти Старкуедър. — Тук има малко информация за безценния ви Мортмейн. Има повече неща за родителите му. По всяка вероятност подозрението пада върху тях, когато било установено, че мъжът, Джон Шейд, е притежател на Бялата книга. Много могъща книга за заклинания, както разбирате; изчезва от библиотеката на Института в Лондон при странни обстоятелства през 1752 г. Книгата изследва обвързващата и освобождаващата магия — обвързването на душата с тялото или освобождаването й от него, в зависимост от случая. Изглежда, магьосникът се е опитвал да съживи различни неща. Изравял трупове или ги купувал от студенти по медицина и заменял най-увредените части с механизми. След това се опитвал да ги върне към живот. Некромантия22 — категорично в разрез със закона. В онези дни Съглашението не съществуваше. Една група на Анклава нападна двамата магьосници и ги уби.

— А детето? — попита Уил. — Мортмейн?

— Нямаше и следа от него — отвърна Старкуедър. — Търсихме го, но не открихме нищо. Предположихме, че е мъртво, докато не се появи този нагъл иск за обезщетение. Дори адресът му…

— Адресът му ли? — попита Уил. Тази информация не фигурираше в свитъка, който бяха видели в Института. — В Лондон?

— Не. Тук в Йоркшир. — Старкуедър потупа по страницата със сбръчкания си пръст. — Имението Рейвънскар. Огромно старо здание на север оттук. Запуснато от десетилетия, доколкото знам. Това, което умът ми изобщо не може да побере, е как е могъл да си го позволи. Това не е мястото, където живееха семейство Шейд.

— Независимо от това — каза Джем, — е чудесна отправна точка за нас. Ако мястото е необитаемо откакто той го е изоставил, там може да има негови вещи. Много е възможно и в момента да използва сградата от време на време.

— Предполагам. — Старкуедър не бе много ентусиазиран от идеята. — По-голяма част от собствеността на семейство Шейд бе иззета като трофеи.

— Трофеи — тихо повтори Теса. Спомняше си за термина от Кодекса. Всичко, което някой ловец на сенки вземеше от долноземец, нарушил закона, му принадлежеше. Това бяха трофеите на войната. Тя погледна през масата към Джем и Уил; топлите очи на Джем я гледаха загрижено, неспокойните сини очи на Уил ревниво пазеха тайните си. Наистина ли Теса принадлежеше към расата на създанията, водили война с тази на Джем и Уил?

— Трофеи — избоботи Старкуедър. Бе пресушил виното си и се взираше в Уил с невиждащи очи. — Интересува ли те това, момиче? Имаме цяла колекция тук в Института. Може да удари в земята лондонската колекция, поне по мое мнение. Ще ти я покажа и ще ти разкажа останалата част от историята, въпреки че не остана много за разказване.

Теса хвърли бърз поглед към Уил и Джем в очакване на някакъв знак от тях, но те вече се бяха изправили и бяха последвали стария мъж към изхода на стаята. Старкуедър говореше, докато вървеше, гласът му се издигаше нагоре и оставаше зад него, а самият той продължаваше да крачи с широки крачки напред.

— Самият аз никога не съм се замислял особено за тези обезщетения — каза той, когато минаха през друг, също така зле осветен, безкраен каменен коридор. — Да смятат, че имат право да получат нещо обратно от нас, това прави долноземците нагли. Цялата работа, която вършим, без да получим дори едно благодаря за това, а след нас остават само протегнати ръце за още, още, още. Не мислите ли, че съм прав, господа?

— Те са копелета, всички до един — отвърна Уил, който изглеждаше така, сякаш бе на хиляди километри далеч оттук. Джем му хвърли кос поглед.

— Абсолютно — излая Старкуедър, видимо доволен. — Не че някой трябва да използва такъв език пред дами, естествено. Както вече казах, този Мортмейн имаше възражения срещу смъртта на Ан Шейд, жената на магьосника, твърдеше, че тя не е имала нищо общо с проектите на мъжа си, че не е знаела за тях. Както и, че смъртта й е била незаслужена. Искаше процес за виновния, кого наричаше неин убиец, и искаше да си върне имуществото на родителите си.

— Беше ли Бялата книга сред нещата, за които претендираше? — попита Джем. — Знам, че е престъпление магьосник да притежава подобна книга.

— Беше. След което тя бе върната в библиотеката на Института в Лондон, където без съмнение се намира и днес. Убеден съм, че никой не е възнамерявал да му я даде.

Теса бързо пресметна наум. Ако сега Старкуедър бе на осемдесет и девет, трябва да е бил на двайсет и шест, когато семейство Шейд са били убити.

— Бяхте ли там?

Зачервените му очи затанцуваха срещу нея; тя си даде сметка, че дори и сега, когато бе леко подпийнал, той не искаше да бъде твърде директен.

— Дали съм бил къде?

— Казахте, че една група на Анклава е била изпратена да се разправи със семейство Шейд. Бяхте ли сред участниците?

Той се поколеба, след това сви рамене.

— Да — отвърна той и йоркширският му акцент за момент се засили. — Не ни отне много време да ги хванем. Те не ни очакваха. Ни най-малко. Спомням си ги лежащи в собствената им кръв. За първи път виждах мъртъв магьосник и бях учуден, че кръвта им е червена. Бих могъл да се закълна, че има друг цвят, син или зелен, или някакъв друг — присви той рамене. — Смъкнахме плащовете им, сякаш одирахме кожата на тигър. Дадоха ми ги да ги пазя, по-точно, дадоха ги на баща ми. Слава, слава. Такива бяха онези дни — ухили се като череп и Теса си спомни за спалнята на Синята брада, където той държеше убитите си жени. Имаше чувството, че и двамата бяха много горещи и много студени като цяло.

— Мортмейн не е имал шанс, нали? — тихо каза тя. — С тази молба. Никога не би получил обезщетението си.

— Не, разбира се! — излая Старкуедър. — Пълни глупости, да твърди, че жената не е участвала. Коя жена не е затънала до шия в заниманията на мъжа си? Освен това той дори не е бил техен кръвен син, нали? По-скоро нещо като техен домашен любимец. Обзалагам се, че ако можехме да се поразровим в нещата, щяхме да открием, че баща му го е използвал за резервни части. Щеше да е по-добре без тях. Би трябвало да ни благодари, а не да иска процес.

Старият мъж спря, стигайки до една тежка врата в дъното на коридора, и опря рамо в нея, хилейки се към тях изпод надвисналите си вежди.

— Били ли сте някога в дворец от кристал? Е, добре, това е дори нещо още по-хубаво.

Той отвори вратата и когато влязоха в стаята, навсякъде край тях засия ярка светлина. Очевидно това бе единствената добре осветена стая в това място.

Бе пълна с остъклени витрини и над всяка витрина бе прикрепена лампа с магическа светлина, която осветяваше съдържащото се в нея. Теса видя как гърбът на Уил настръхна, а Джем протегна ръка към нея и ръката му обгърна рамото й по начин, който почти й остави синини.

— Недей — започна той, но тя вече бе успяла да влезе и се взираше във витрините.

Трофеите. Отворен златен медальон, в който се виждаше фотографията на смеещо се дете. Върху медальона имаше засъхнала кръв. Зад нея Старкуедър говореше за изваждане на сребърни куршуми от телата на току-що убити върколаци и стопяването им, за да бъдат излети отново. Имаше купа с точно такива куршуми, в една от витрините — изцапана с кръв купа, пълна с куршуми. Неизброимо количество зъби на вампири, цели редици от тях. Нещо, което приличаше на чаршафи от тънък воал или фин плат, затиснато под стъкло. И само при по-внимателно вглеждане, Теса осъзна, че това бяха крила на феи. Имаше и гоблин, като този, който бяха видели в Хайд Парк с Джесамин, плаващ с отворени очи в огромен буркан с консервираща течност.

И останки от магьосници. Балсамирани ръце със закривени нокти като тези на госпожа Блек. Гладък череп, напълно лишен от плът, наподобяващ човешки, но със зъби на вампир. Стъкленици с помътняла кръв. Старкуедър не спомена колко части от магьосници и най-вече такива с белези на магьосници са били продадени на пазара на долноземците. Теса почувства, че й е горещо и започва да й прилошава, очите й горяха.

Обърна се кръгом, ръцете й трепереха. Джем и Уил стояха и гледаха Старкуедър с мълчалив ужас; старият мъж държеше поредния ловен трофей — глава, приличаща на човешка, сложена върху поставка. Кожата бе сбръчкана и сива, а костите бяха почти оголени. Кльощави спираловидни рога се подаваха от върха на черепа.

— Взех това от един магьосник, когото убих край пътя за Лийдс — каза той. — Няма да повярвате как се съпротивляваше.

Гласът на Старкуедър продължи да дълбае и Теса внезапно почувства как краката й се подкосяват и тя отплува нанякъде. Изведнъж настана тъмнина и после усети ръце около себе си и чу гласа на Джем.

— Годеницата ми… никога досега не е виждала трофеи… не понася кръв… много чувствителна е…

На Теса й се прииска да се отскубне от Джем, да се втурне към Старкуедър и да удари стария мъж, но знаеше, че ако го направи, ще унищожи всичко. Тя стисна очи и притисна лице към гърдите на Джем, вдишвайки миризмата му. Миришеше на сапун и сандалово дърво. После усети други ръце около себе си, които я откъсваха от Джем. Слугините на Старкуедър. Чу как той им казва да я заведат горе и да й помогнат да си легне. Отвори очи и видя разтревоженото лице на Джем, който гледаше след нея, докато вратата на стаята с трофеите не се затвори.

Теса дълго не можеше да заспи и, когато най-после сънят я споходи, започна да сънува кошмари. Лежеше окована в медното си легло в къщата на Сестрите на мрака…

През прозореца се процеждаше светлина, подобна на рядка сива супа. Вратата се отвори и в стаята влезе госпожа Дарк, следвана от сестра си, която беше без глава, само бялата кост на гръбнака й стърчеше от якия й нащърбен врат…

— Тука е, хубавката ни принцеса — каза госпожа Дарк, пляскайки с ръце. — Само си помисли колко ще получим от частите й. По хилядарка за всяка една от малките й бели ръчички и още хиляда за очите й. Щяхме да получим още повече, ако бяха сини, разбира се, но нищо не може да се направи.

Тя се изкиска и леглото започна да се върти, докато Теса пищеше и се мяташе в тъмнината. Над нея се появиха някакви лица — на Мортмейн, чиито тесни черти бяха изкривени в усмивка.

— Казват, че цената на хубава жена е по-висока от тази на рубините — каза той. — А каква ли е цената на магьосница?

— Затвори я в клетка, казвам ти, и я показвай на тълпата срещу заплащане — каза Нат и внезапно около нея се появиха решетките на клетка, а той й се смееше отсреща, красивото му лице бе изкривено в презрителна гримаса. Хенри също бе тук и поклащаше глава.

— Взех я цялата в насипно състояние — каза той, — но не мога да разбера какво кара сърцето й да бие. Това е доста любопитно, все пак, нали? — той разтвори ръката си, в нея имаше нещо червено и месесто, което пулсираше и се свиваше като риба на сухо, която се задъхва без въздух. — Виж как е разделено на две почти еднакви части…

— Тес — настоятелно прозвуча глас в ухото й. — Тес, бълнуваш. Събуди се. Събуди се. — Усети върху раменете си ръце, които я разтърсваха; очите й бяха полупритворени и тя дишаше тежко в грозната си сива, мъждиво осветена спалня в Института в Йорк. Завивката бе дръпната над нея, а нощницата й бе омотана около потния й гръб. Кожата й гореше. Бе видяла Сестрите на мрака, Нат, който й се присмиваше, Хенри, правещ дисекция на сърцето й.

— Сън ли беше? — каза тя. — Беше толкова истински, като наяве.

Тя замлъкна.

— Уил — прошепна.

Той все още бе с вечерните си дрехи, но те бяха измачкани, черната му коса бе разбъркана, сякаш си бе легнал, без да се съблича. Ръцете му все още бяха върху раменете й, топлейки студената й кожа през плата на нощницата.

— Какво сънува? — попита я той. Гласът му бе спокоен и обикновен, сякаш нямаше нищо необичайно в това да се събуди и да го види седнал на ръба на леглото й.

Полазиха я тръпки, като си помисли за това.

— Сънувах, че съм разчленена и че части от мен са изложени на показ, за да им се присмиват ловците на сенки.

— Тес. — Той нежно погали косата й, докосвайки кичурите коса, които висяха край ушите й. Почувства се привлечена от него като желязо от магнит. Ръцете й жадуваха да го прегърнат, главата й копнееше да се отпусне върху извивката на раменете му. — Проклетият дърт Старкуедър е виновен. Не трябваше да ти показва всичко това. Съглашението забрани трофеите. Било е само сън.

Не, помисли си тя. Това е сън. Очите й привикваха с тъмнината; сивата светлина в стаята правеше сините му очи да блестят с неземна светлосиня светлина, като очите на котка. Когато си пое дъх, потрепервайки, дробовете й се изпълниха с аромата му, аромата на Уил, на сол, на сълзи, на пушек и дъжд, и тя се запита дали е излизал навън да се поразходи из улиците на Йорк, както правеше в Лондон.

— Къде беше? — прошепна тя. — Миришеш на нощ.

— Поразходих се малко на чист въздух. Както обикновено. — Той докосна бузата й с топлите си, мазолести пръсти. — Ще можеш ли да заспиш отново? Смятаме да тръгваме утре рано. Старкуедър ще ни услужи с каретата си, за да отидем до имението Рейвънскар. Ти, разбира се, можеш да останеш тук. Не е необходимо да ни придружаваш.

Тя потрепери.

— Да остана тук без вас? В това огромно мрачно място? Не, не искам.

— Тес — гласът му пак бе много нежен. — Трябва да е било много стряскащо, за да те изплаши толкова. Ти не се плашиш лесно.

— Беше ужасно. Сънувах и Хенри, който разглобяваше сърцето ми, все едно бе часовников механизъм.

— Успокой се — отвърна Уил. — Това са просто фантазии. Хенри не е опасен за никого освен може би за самия себе си — и когато тя не се усмихна, разпалено добави: — Никога няма да допусна от главата ти да падне дори и косъм. Знаеш това, Теса, нали?

Погледите им се срещнаха и се преплетоха. Тя си мислеше за вълната, която я застигаше винаги, когато бе край Уил, как се чувстваше повлечена нагоре и надолу, привлечена към него от сили, които бяха извън контрола й — както тогава, на покрива на Института. Сякаш почувствал същото привличане, той се наведе към нея. Бе напълно естествено, почти като дишането, да повдигне главата й и да срещне устните си с нейните. Усети лекото му дихание около устните си; облекчение, сякаш някой смъкна огромен товар от плещите му. Ръцете му се вдигнаха й обхванаха лицето й. Въпреки че затворените й очи неспокойно пулсираха, тя чу собствения си глас, който й повтаряше, отново и отново:

Няма бъдеще за ловец на сенки, който си има работа с магьосници.

Тя бързо обърна лицето си и устните му докоснаха бузата й, вместо устните й. Той се дръпна назад и тя видя сините му очи отворени, взрени в нея, и болката в тях.

— Не — каза тя. — Не искам, Уил — гласът й стана по-тих. — Ти бе достатъчно ясен, каза за какво искаш да ме използваш. Смяташ, че съм играчка, с която можеш да се забавляваш. Не трябваше да идваш тук; не е редно.

Той отпусна ръце.

— Ти викаше.

— Не теб.

Настъпи тишина, в която се чуваше единствено накъсаното му дишане.

— Съжаляваш ли за това, което ми каза онази нощ на покрива, Уил? Нощта, когато бе погребението на Агата и Томас. — Това бе първият път, в който някой от тях заговаряше за случилото се. — Можеш ли да кажеш, че не мислиш това, което каза тогава?

Той наведе глава; косата му падаше напред, скривайки челото му. Тя сви ръцете си в юмруци, за да не ги протегне напред, и го отблъсна.

— Не — каза той, съвсем тихо. — Не, Ангелът ще ми прости, не мога да кажа това.

Теса се дръпна, свивайки се на кълбо, отвръщайки лице.

— Моля те, Уил, върви си.

— Теса…

— Моля те.

Настана тишина. После той се изправи, леглото изскърца, когато се раздвижи. Тя чу тихите му стъпки, след това вратата на спалнята се затвори зад гърба му. Тя падна като подкосена върху възглавниците, сякаш звукът от стъпките му бе прекъснал някакво въже, което я държеше изправена. Дълго се взира в тавана, задавайки си безрезултатно въпроса, който не й даваше покой: какво бе имал предвид Уил, когато бе дошъл в стаята й? Защо я гледаше така сладостно, когато тя много добре знаеше, че я презира? И защо, когато тя добре знаеше, че той е възможно най-лошото нещо за нея на света, това, че го отпрати, й се струваше ужасна грешка?

Следващата сутрин бе невероятно синя и красива, истински балсам за главоболието на Теса и за измореното й тяло. След като се измъкна от леглото, където бе прекарала по-голямата част от нощта, мятайки се и въртейки се, тя се облече, не бе в състояние да понесе мисълта да й помага някоя от прастарите, наполовина слепи слугини. След като закопча копчетата на жакета си, тя се огледа в старото, покрито с петна огледало на спалнята. Под очите й имаше сенки с формата на полумесец, сякаш нарисувани с креда.

Уил и Джем вече бяха в столовата до кухнята за закуска, която се състоеше от полупрегорял хляб, слаб чай и конфитюр без масло. Когато Теса се появи, Джем вече бе успял да се нахрани, а Уил бе зает да реже хляба си на тънки ивици и да ги реди в пиктографско писмо.

— Какво би трябвало да е това? — любопитно попита Джем. — Изглежда почти като… — той вдигна поглед, видя Теса, спря да говори и се ухили. — Добро утро.

— Добро утро — усмихна се тя и се плъзна в стола срещу Уил; той й хвърли бърз поглед, но в изражението му нямаше нищо, което да напомня за случилото се между тях.

Джем я погледна загрижено.

— Теса, как се чувстваш? След изминалата нощ… — той не довърши, гласът му се извиси. — Добро утро, господин Старкуедър — каза той бързо, бутайки Уил по рамото, така че той изтърва вилицата си и парченца хляб се посипаха върху цялата чиния.

Старкуедър, който се бе втурнал в стаята, все още облечен в черното наметало, в което бе облечен и миналата нощ, го погледна мрачно.

— Каретата ви очаква в двора — произнесе той накъсано, както обикновено: — Трябва да побързате, ако възнамерявате да се върнете преди вечеря; ще имам нужда от каретата тази вечер. Казах на Готшъл на връщане да ви остави направо на гарата, за да не се бавите. Вярвам, че получихте това, от което имахте нужда.

Това не бе въпрос. Джем кимна.

— Да, господине. Бяхте много благосклонен.

Очите на Старкуедър се спряха отново на Теса, за последен път, преди да се обърне и да напусне с горделива походка стаята, развял плаща си. Теса не можа да изгони от съзнанието си образа на огромната черна граблива птица, може би лешояд. Спомни си за витрините, пълни с трофеи, и потрепери.

— Яж бързо, Теса, докато не си е променил мнението за каретата — посъветва я Уил, но Теса поклати глава.

— Не съм гладна.

— Пийни поне чай — Уил й наля чай и добави мляко и захар; бе много по-сладък, отколкото го обичаше, но подобен жест от страна на Уил бе такава рядкост, че тя го изпи и изяде няколко хапки от хляба. Момчетата излязоха за палтата си и за багажа; откриха плаща, шапката и ръкавиците на Теса и не след дълго се озоваха на стъпалата на входната врата на Института в Йорк, премигвайки на бледата слънчева светлина.

Старкуедър бе удържал на думата си. Каретата му бе там и ги очакваше. Старият кочияш с дълга бяла брада и бяла коса бе вече на мястото си и пушеше пура. Виждайки ги, той я захвърли встрани и потъна още по-навътре в седалката си, а черните му очи гледаха сърдито изпод надвисналите вежди.

— По дяволите, това е старият моряк — каза Уил, — изглежда, се забавлява повече от всеки друг път. — Той се метна в каретата и помогна на Теса да се качи; Джем се качи последен, затваряйки вратата след себе си и навеждайки се през прозореца, за да извика на кочияша да потегля. Теса, която се настани до Уил, усети как рамото й докосна неговото; той се изпъна и тя се дръпна, прехапвайки устни. Миналата нощ сякаш не бе съществувала и той отново се държеше така, сякаш тя бе отрова.

Каретата се понесе напред с рязък тласък, който едва не запрати Теса в обятията му, но тя се вкопчи в прозореца и успя да се задържи на мястото си. Никой не отронваше и дума, докато се движеха по тясната „Стоунгейт Стрийт“, под широка табела, рекламираща кръчмата „Старата звезда“. И Джем, и Уил не говореха, Уил се оживи само за да й каже със сардонична радост, че минават покрай старите стени, където някога е бил входът към града и където са били излагани главите на предателите, забучени върху металната ограда. Теса го погледна, но не отвърна нищо.

След като отминаха стените, градът бързо отстъпи място на селската местност. Пейзажът обаче не бе мек и хълмист, а суров и мрачен. Зелени хълмове, осеяни със сива хвойна, се издигаха към зъберите на тъмни скали. Дълги вериги от тягостни каменни стени, строени, за да подслоняват овце, пресичаха ливадите; тук-там се появяваха отделни самотни постройки. Небето изглеждаше като безкрайна синя шир, върху която с дълги хоризонтални мазки бяха изрисувани сиви облаци.

Теса не би могла да каже колко дълго бяха пътували, когато в далечината се показаха каменните комини на огромно имение. Джем отново показа главата си от прозореца и извика на кочияша; каретата бавно намали ход.

— Но ние още не сме стигнали — озадачено каза Теса. — Ако това е имението Рейвънскар.

— Не можем да стигнем с каретата до входната врата; бъди благоразумна, Тес — каза Уил, когато Джем изскочи от каретата и помогна на Теса да слезе. Обувките й газеха във влажната, кална земя; Уил скочи леко недалеч до нея.

— Трябва да разгледаме мястото. Ще използваме устройството на Хенри, за да видим дали наоколо няма демони. Трябва да сме сигурни, че това не е капан.

— Дали изобщо съоръжението на Хенри функционира? — Теса повдигна полите на роклята си, за да ги запази от калта, когато тримата тръгнаха по пътя. Хвърли поглед назад и видя кочияша, който почти бе заспал, облегнат назад върху седалката си, с шапка, нахлупена върху лицето. Местността край тях бе смесица от сиво и зелено — хълмовете, стръмно издигащи се нагоре; склоновете им бяха осеяни с шисти; ниска трева, опасвана от овцете; и тук-там горички от чепати, преплели клоните си дървета. Имаше толкова сурова красота във всичко това, но Теса потръпна при мисълта да живее тук, далеч от всичко.

Джем, който забеляза потреперването й, се усмихна настрани.

— Градско момиче.

Теса се засмя.

— Мислех си колко ли е странно да израснеш в място като това, толкова далеч от хората.

— Там, където съм израснал, не бе много по-различно от тук — неочаквано каза Уил. — Не е толкова самотно, колкото си мислите. На село, можете да сте сигурни, хората често си ходят на гости. Трябва да прекосят по-големи разстояния, отколкото в Лондон. Но когато веднъж пристигнат, остават за по-дълго. Защо да пътувате толкова надалеч и след това да останете само за една или две нощи? Често имахме гости, които оставаха със седмици.

Теса изненадано го погледна. Бе толкова рядко явление той да заговори за нещо, свързано с живота му по-рано, че тя понякога си мислеше за него като за човек, който изобщо нямаше минало. Джем също бе изненадан, но се опомни по-бързо.

— Споделям мнението на Теса. Никога не съм живял на друго място, освен в град. Не знам как изобщо бих могъл да заспя през нощта, ако не знам, че съм заобиколен от хиляди други спящи и сънуващи души.

— И да усещаш навсякъде как всеки диша във врата на другия — парира Уил. — Когато за първи път пристигнах в Лондон, ужасно бързо се изморявах от това, че съм обграден от толкова много хора. В началото ми бе много трудно да не се нахвърля на първия срещнат и да не извърша някакво насилие над него.

— Някой би казал, че все още имаш същия проблем — каза Теса, но Уил само се засмя, отсечен, едва ли не изненадан звук, който издаваше колко се забавлява. След това спря и се загледа напред към имението.

Джем подсвирна, когато Теса разбра защо можеше да вижда само върховете на комините пред тях. Имението бе построено в центъра на дълбока падина в подножието на три хълма; полегатите им склонове се извисяваха над него и го обграждаха като в длан. Теса, Джем и Уил бяха застанали на върха на единия от хълмовете и гледаха надолу към него. Самата сграда бе огромна и импозантна сива грамада, създаваща впечатлението, че е там от столетия. Широк обиколен път криволичеше до огромната входна врата. Нищо не подсказваше, че мястото е изоставено или занемарено — около пътя или пътеките, водещи към постройките в двора, не растяха бурени и нито едно от стъклата на прозорците не бе счупено.

— Някой живее тук — каза Джем, сякаш отгатвайки мислите на Теса. Той започна да се спуска надолу по хълма. Тревата тук бе по-висока и се полюшваше на височината на кръста му. — Може би ако…

Той не довърши, тъй като чу трополене на колела; за момент Теса помисли, че кочияшът бе подкарал каретата след тях, но не, това бе друга, съвсем различна от тяхната и по-голяма. Масивната карета зави към вратата и се отправи към имението. Джем бързо се приведе в тревата, а Уил и Теса се свиха до него. Те наблюдаваха как тя спря пред имението и кочияшът скочи долу, за да отвори вратата.

Някакво младо момиче — може би на четиринайсет или петнайсет, предположи Теса — слезе от каретата. Не бе достатъчно голяма, за да носи косата си вдигната нагоре и тя се развяваше около главата й като черна коприна. Бе облечена в синя рокля, проста, но модерна. Кимна към кочияша и после, когато тръгна към стъпалата на имението, внезапно спря и погледна към тях тримата, сякаш ги виждаше, но Теса бе сигурна, че тревата ги скрива.

Разстоянието бе твърде голямо, за да може Теса да различи чертите й. Виждаше само бледия овал на лицето й под тъмната коса. Точно щеше да попита Джем дали не носи далекоглед със себе си, когато Уил издаде звук, какъвто никога не бе чувала някой да издава — болезнено и ужасяващо ахване, сякаш някой му бе изкарал въздуха със страховит удар.

Но това не бе просто ахване, осъзна тя. Това бе дума. И не просто дума, а име. И не какво да е име, а име, което тя бе чувала Уил да произнася и преди:

— Сесили.