Принц с часовников механизъм

17 Изгубена в сънищата

Съзнанието й се връщаше и после отново я напускаше, подобно на вълни, заливащи борда на лодка по време на буря и след това оттеглящи се отново. Теса осъзна, че лежи в легло с чисти бели чаршафи в центъра на дълга стая; че там има и други легла, всичките еднакви; и че високо горе над нея има прозорци, тънещи в полумрак, и после кървавочервената светлина на зазоряването. Тя затвори очи и тъмнината я обгърна отново.

Събудиха я шепнещи гласове и лица, надвесени над нея, изплашени. Шарлот, косата й бе вдигната акуратно назад, все още бе в униформата си, до нея бе брат Енох. Покритото му с белези лице вече не й вдъхваше ужас. Чуваше гласа му в съзнанието си. Раната на главата й е повърхностна.

— Но тя припадна — каза Шарлот. За изненада на Теса в гласа й се долавяха истински страх и безпокойство. — И този удар в главата…

Припаднала е заради неколкократния шок. Брат й е умрял в ръцете й, нали така каза? Може би си мисли, че Уил също е мъртъв. Каза, че я е покрил с тялото си, за да я предпази от експлозията. Ако беше умрял, щеше да се е пожертвал за нея. Това е твърде голямо бреме.

— Мислиш ли, че отново ще бъде добре?

Когато тялото и духът й се възстановят, тя ще се събуди. Не мога да кажа кога ще стане това.

— Горкичката ми Теса — Шарлот леко докосна лицето на Теса. Ръцете й миришеха на лимонов сапун. — Вече си няма никого…

Тъмнината се върна и Теса пропадна в нея, благодарна за липсата на светлина и мисли. Тя се зави с нея като с одеяло и отплува подобно на айсберг, отплувал от брега на Лабрадор и полюшващ се в черната вода в светлината на луната.

Дрезгав вик на болка разсече тъмнината, в която бе потопена. Бе омотана в чаршафите си като вързоп, а през няколко легла от нея, по корем, лежеше Уил. Въпреки вцепенението, в което бе изпаднала, тя осъзна, че той най-вероятно бе гол; чаршафите го покриваха до кръста, но гърдите и гърбът му бяха голи. Ръцете му бяха облегнати на възглавниците до него, главата му почиваше върху тях, тялото му бе напрегнато като тетива. Белите чаршафи под него бяха изцапани с кръв.

Брат Енох бе застанал до леглото на Уил, а до главата му с изплашено изражение бе застанал Джем.

— Уил — настойчиво каза Джем. — Уил, сигурен ли си, че не ти е нужна и друга болкоуспокояваща руна.

— Да — промърмори Уил през зъби. — Нямам нужда от повече.

Брат Енох вдигна нещо, което изглеждаше като остри сребърни пинсети. Уил преглътна и скри лице в ръцете си, тъмната му коса контрастираше с белотата на чаршафите. Джем потрепери, сякаш самият той изпита болка, когато пинсетите проникнаха дълбоко в гърба на Уил и тялото му се изпъна върху леглото, мускулите му се напрегнаха, той нададе кратък и приглушен вик. Брат Енох отдръпна инструмента, с който бе хванал изцапано с кръв парче метал.

Джем хвана ръката на Уил.

— Стисни ръката ми. За да не усещаш болката. Останаха само още няколко.

— Лесно ти е да го кажеш — промърмори Уил, задъхвайки се, но докосването на ръката на парабатая му му подейства успокоително. Той се бе извил като дъга, лактите му бяха забити в дюшека, а дишането му бе накъсано. Теса знаеше, че не трябва да гледа, но не можеше да откъсне погледа си от Уил. Осъзна, че никога не бе виждала толкова голяма част от тялото на момче, в това число и от тялото на Джем. Бе впечатлена от начина, по който яките мускули се плъзгаха под гладката кожа на Уил, от въжетата, които образуваха по ръцете му, и от това как твърдият му плосък корем се свиваше, когато дишаше.

Пинсетите отново проблеснаха и ръката на Уил се вкопчи в ръката на Джем, пръстите и на двамата бяха побелели. От голия му гръб течеше кръв. Той не издаде нито звук, а Джем бе пребледнял и прежълтял. Пресегна се, сякаш възнамеряваше да докосне рамото на Уил, но после дръпна ръката си назад, прехапвайки устни.

И всичко това, защото Уил ме покри с тялото си, за да ме предпази, помисли си Теса. Както бе казал брат Енох, това наистина бе твърде голямо бреме.

Тя лежеше в тясното си легло в старата си стая в апартамента в Ню Йорк. През прозореца се виждаха сивото небе и плоските покриви на Манхатън. Леглото бе застлано с една от ярките покривки от разноцветни парчета на леля й и тя я дръпна към себе си, когато вратата се отвори. Леля й влезе в стаята.

Сега, когато вече знаеше, Теса можеше да види приликата. Леля Хариет имаше сини очи и тънка светла коса; дори формата на лицето й бе като тази на Нат. Усмихвайки се, тя се приближи и се наведе над Теса, слагайки ръка на челото й, ръката й бе хладна, а кожата на Теса — гореща.

— Съжалявам — прошепна Теса. — За Нат. Аз съм виновна, че е мъртъв.

— Шшшт — промълви леля й. — Не си виновна ти. Аз съм виновна. Винаги съм се чувствала толкова виновна, Теса. Знаейки, че съм му майка, така и не събрах сили да му го кажа. Разрешавах му да си прави каквото си поиска, докато не се разглези ужасно. Ако му бях казала, че съм му майка, нямаше да се почувства предаден, когато научи истината, и нямаше да се обърне срещу нас. Лъжите и тайните, Теса, са като рак в душата. Те унищожават доброто в нас и оставят след себе си само разруха.

— Толкова ми липсваш — каза Теса. — Сега вече нямам семейство…

Леля й се наведе напред, за да я целуне по челото.

— Имаш семейство, въпреки че може би не си даваш сметка за това.

— Сега е повече от сигурно, че ще изгубим Института — каза Шарлот. Тя не каза това с тъга, а сдържано и резервирано. Теса кръжеше като призрак над лечебницата, гледайки надолу към Шарлот и Джем, които бяха застанали в долната част на леглото й. Теса можеше да види и себе си, заспала, тъмната й коса се разстилаше като ветрило върху възглавницата. Уил също бе заспал, няколко легла по-нататък, гърбът му бе превързан, на тила си имаше черно иратце. Софи, с бялото си боне и тъмна рокля, бършеше праха от перваза на прозореца. — Изгубихме Натаниъл Грей като източник, един от нас се превърна в шпионин и след изминалите две седмици сме толкова далеч от откриването на Мортмейн, колкото бяхме и в началото.

— След всичко, което направихме и научихме? Клейвът ще разбере…

— Няма да разберат. Търпението им вече се е изчерпало, доколкото разбирам. Мисля също така, че ще е най-добре да отидем при Бенедикт Лайтууд и да му предадем управлението на Института. И с това най-после да се свърши.

— На какво мнение е Хенри? — попита Джем. Той не бе с униформа, както и Шарлот; бе с бяла риза и кафяви панталони от сукно, а Шарлот бе в една от скучните си тъмни рокли. Когато Джем обърна ръката си, Теса видя, че тя бе изцапана с кръвта на Уил.

Шарлот изсумтя по начин, който не подхождаше особено на дама.

— О, Хенри — пророни тя изтощено. — Мисля, че е толкова шокиран, че някое от устройствата му функционира, че просто не знае какво да прави. Не е в състояние да дойде тук. Смята, че той е виновен, че Уил и Теса са ранени.

— Без това устройство всички щяхме да сме мъртви, а Теса щеше да е в ръцете на Магистъра.

— Защо не се опиташ да го обясниш на Хенри. Аз вече се отказах.

— Шарлот… — меко каза Джем. — Знам какво говорят хората. Знам, че си чула всички тези ужасни клюки. Но Хенри те обича. Когато мислеше, че си ранена, в склада за чай, той просто откачи. Хвърли се срещу тази машина…

— Джеймс… — Шарлот непохватно потупа Джем по рамото. — Оценявам опита ти да ме утешиш, но лъжата не е помогнала на никого в последна сметка. Отдавна вече съм разбрала, че Хенри обича най-вече изобретенията си и след това мен, ако изобщо ме обича.

— Шарлот — уморено отвърна Джем, но преди да е успял да изрече и дума, Софи се приближи и застана до тях с парцала за прах в ръце.

— Госпожо Брануел — каза тя тихо. — Мога ли да ви кажа нещо?

Шарлот бе изненадана.

— Софи…

— Моля ви, госпожо.

Шарлот сложи ръка върху рамото на Джеймс, прошепна му нещо в ухото и след това кимна към Софи.

— Добре, да отидем в гостната.

Когато Шарлот излезе от стаята със Софи, Теса с учудване си даде сметка, че Софи всъщност бе по-висока от господарката си. Преимуществото на Шарлот бе, че тя често забравяше колко дребна бе. Софи бе висока колкото Теса и стройна като плачеща върба. Теса отново си ги представи заедно с Гидеон Лайтууд, облегнати на стената в коридора; безпокоеше се за нея.

Когато вратата се затвори зад тях, Джем се наведе напред и обгърна с ръце долната част на месинговото легло на Теса. Гледаше я и се усмихваше леко, но усмивката му бе измъчена, а ръцете му висяха отпуснати. Около кокалчетата на пръстите му и под ноктите му имаше кръв.

— Таса, мила моя Теса — каза той нежно, а гласът му прозвуча успокоително като музиката на цигулката му. — Знам, че не можеш да ме чуеш. Брат Енох каза, че не си пострадала сериозно. Не мога да кажа, че това ме успокоява. По-скоро ми напомня за думите на Уил, когато ме уверява, че ние само малко сме се позагубили. Знам, че това означава, че в следващите няколко часа няма да видим нито една позната улица.

Той сниши глас, така че Теса не бе сигурна дали това, което каза след това, бе реалност или бе част от сънната тъма, напираща да я погълне, а тя се съпротивляваше.

— Никога не съм си го мислил — продължи той. — Че съм се изгубил, имам предвид. Винаги съм смятал, че човек не би могъл да се изгуби, ако познава сърцето си. Само че се страхувам, че мога да се изгубя, ако не опозная твоето — той затвори очи, сякаш бе напълно изтощен и тя видя колко тънки бяха клепачите му, като пергамент, и колко изморен изглеждаше. — Wo ai ni, Теса — прошепна той. — Wo bu xiang shi qu ni.

Тя знаеше, без да има представа откъде, какво означаваха тези думи.

Обичам те.

И не искам да те изгубя.

И аз не искам да те изгубя, искаше да отвърне тя, но думите не искаха да дойдат. Вместо това я обзе изтощение, подобно на тъмна вълна, и тихо я погълна.

Тъмнина.

В килията бе тъмно и първото нещо, което Теса осъзна бе, че се чувства ужасно самотна и изплашена. Джесамин лежеше в тясното легло, светлата й коса бе провиснала около раменете. Теса кръжеше над нея и същевременно докосваше съзнанието й. Джесамин изпитваше силна болка от загубата. По някакъв начин бе разбрала, че Нат е мъртъв. Преди, когато Теса се бе опитвала да докосне съзнанието й, бе срещнала съпротива, но сега усети само скръб, която се разрастваше, подобно на капка мастило във вода.

Кафявите очи на Джеси бяха отворени и взрени в тъмнината. Нямам нищо. Думите отекнаха като камбана в съзнанието на Теса. Избрах Нат, а не ловците на сенки, а сега той е мъртъв и Мортмейн иска аз също да съм мъртва, а Шарлот ме презира. Рискувах и загубих всичко.

Теса видя, че Джесамин протегна ръка и смъкна от шията си малка верижка. На нея висеше златен пръстен с блестящ бял камък — бе диамант. Стискайки го между пръстите си, тя започна да пише с него върху каменната стена.

Дж. Г.

Джесамин Грей.

Джесамин понечи да напише още нещо, но Теса никога нямаше да разбере какво, защото когато тя притисна отново скъпоценния камък към стената, той се счупи на парченца, а кокалчетата на пръстите й се одраскаха в стената.

Не бе необходимо да докосва съзнанието на Джесамин, за да разбере какво си бе помислила. Дори диамантът не бе истински. Джесамин нададе слаб вик, падна в леглото и зарови лице в грубото одеяло.

Когато Теса отново се събуди, навън бе тъмно. Слабата светлина на звездите струеше през високите прозорци на лечебницата и до масичката край леглото й гореше лампа с магическа светлина. До нея имаше чаша с билкова отвара, от която се издигаше пара, и чинийка с бисквити. Тя седна в леглото, канейки се да посегне към чашата и замръзна.

В леглото срещу нея бе седнал Уил, облечен в широка риза и панталони, наметнал черен халат. Кожата му изглеждаше бледа на лунната светлина, но дори оскъдната светлина не бе в състояние да изтрие синевата от очите му.

— Уил — промълви тя стреснато. — Защо си буден? — Дали я бе гледал, докато е спяла, озадачено си помисли. Колко странно и напълно не в негов стил.

— Донесох ти билкова отвара — каза той малко сковано. — Гласът ти звучи така, сякаш си сънувала кошмари.

— Така ли? Дори не си спомням какво сънувах — притегли тя завивките към себе си, въпреки че непретенциозната й нощница я покриваше достатъчно. — Мислех, че съм избягала, че реалният живот е кошмарът, а в съня си ще мога да намеря покой.

Уил вдигна чашата и седна на леглото до нея.

— Ето. Изпий това.

Тя пое чашата от ръцете му. Отварата имаше леко горчив, но приятен вкус, на настъргана лимонова кора.

— Какво е действието й?

— Ще те успокои — отвърна Уил.

Тя го погледна, усещаше в устата си вкус на лимон. Погледът й бе леко замъглен; Уил й изглеждаше като нещо от съня й.

— Как се чувстваш? Боли ли те?

Той поклати глава.

— Когато махнаха метала, вече можеха да използват иратце — каза той. — Раните не са напълно оздравели, но са излекувани. Утре от тях ще останат само белези.

— Завиждам ти — тя отпи още една глътка от отварата. Усети леко замайване. Попипа превръзката върху челото си. — Предполагам, че ще мине доста време, преди да я махнат.

— Междувременно можеш да се забавляваш с това, че изглеждаш като пират.

Тя се засмя, но смехът й бе колеблив. Уил бе толкова близо до нея, че можеше да усети топлината, която се излъчваше от тялото му. Бе горещ като пещ.

— Температура ли имаш? — попита тя, преди да успее да се спре.

— Иратцето повишава температурата ни. Това е част от лечението.

— О — отвърна тя. Това, че бе толкова близо до нея, я караше да потреперва леко, но се чувстваше твърде замаяна, за да се отдръпне.

— Съжалявам за брат ти — каза той тихо, дъхът му раздвижи косата й.

— Едва ли — горчиво отвърна тя. — Знам, че смяташ, че заслужаваше това, което получи. И може би е така.

— Загубих сестра си. Тя умря и аз не можех да направя нищо — каза той и в гласа му се усещаше горчива нотка. — Наистина съжалявам за брат ти.

Тя го погледна. Очите му, широко отворени и сини, това красиво лице, извивката на устните му, ъгълчетата им, извити надолу от безпокойство. Безпокойство за нея. Тя почувства кожата си гореща и изопната, а главата си безтегловна и празна, сякаш се рееше някъде.

— Уил — прошепна тя. — Чувствам се много странно.

Уил се пресегна, за да остави чашата на масичката и рамото му докосна нейното.

— Искаш ли да извикам Шарлот?

Тя поклати глава. Сънуваше. Сега вече бе почти сигурна в това; бе изпитала същото усещане, когато бе сънувала Джесамин. Мисълта, че това е сън, й придаде увереност. Уил все още бе наведен с протегната напред ръка; тя се надигна, опря глава на рамото му и затвори очи. Той изненадано се дръпна.

— Заболя ли те? — прошепна тя, спомняйки си със закъснение за гърба му.

— Не ме интересува — страстно отвърна той. Ръката му я обгърна и той я притисна към себе си; тя облегна бузата си върху топлата извивка между шията и рамото му. Чу ехото от пулса му и усети миризмата му, кръв и пот, сапун и магия. Не бе като тогава на балкона, целият огън и желание. Прегръщаше я внимателно, склонил лице върху косата й. Трепереше, докато гърдите му се вдигаха и спускаха; нерешително плъзна пръсти под брадичката й, повдигайки лицето й…

— Уил — каза Теса. — Всичко е наред. Няма значение какво правиш. Ние сънуваме, сигурно разбираш.

— Тес? — гласът му прозвуча обезпокоено. Ръката му я прегърна още по-здраво. Тя усети топлина, нежност и виене на свят. Ех, ако Уил бе такъв, какъвто е сега, не само в сънищата… Леглото се залюля под нея като лодка, оставена на произвола на съдбата и носена от вълните. Тя затвори очи и остави тъмнината да я погълне.

Нощният въздух бе хладен, а мъглата изглеждаше гъста и жълтеникавозелена под премигващата светлина на газовите фенери, когато Уил тръгна по „Кинг Роуд“. Адресът, който му бе дал Магнус, бе на „Чейни Уок“, недалеч от кея на Челси, и Уил вече усещаше миризмата на река, тиня и вода, кал и гнилоч.

Сърцето му едва не изскочи от гърдите, когато получи бележката от Магнус, акуратно сгъната на поднос върху нощното шкафче до леглото му. Тя не съдържаше нищо друго освен лаконично надраскания адрес: „Чейни Уок, № 16“. Уил познаваше Уок и района около него. Челси, близо до реката, бе любимо място на хора на изкуството, художници и писатели, и прозорците на кръчмите, покрай които минаваше, бяха осветени в жълта светлина и приканваха посетителите да влязат.

Вдигна яката на палтото си, завивайки зад ъгъла и тръгвайки на юг. Раните по гърба и краката го боляха, въпреки иратцето; усещаше парене, все едно го бяха ужилили дузина пчели. Но сега той почти не усещаше болката. Бе изпълнен с очакване. Какво бе открил Магнус? Нямаше да го повика, ако нямаше основателна причина за това. Тялото му бе преизпълнено от Теса, усещането за нея и аромата й. Странно, но това, което пронизваше сърцето и съзнанието му, не бе споменът за устните й, в които бе впил своите, а начинът, по който се бе привела към него тази вечер, главата й, опряна на рамото му, лекото й дишане, което усещаше с тила си, сякаш му вярваше безрезервно. Би дал всичко, което имаше, и всичко, което някога щеше да има, за да легне до нея на тясното болнично легло и да я прегръща, докато спи. Да се отдръпне от нея бе като да съблече собствената си кожа, но трябваше да го направи.

По начина, по който винаги го бе правил. По начина, по който винаги се бе отказвал от това, което бе искал.

Но така щеше да е само до утре, може би…

Той прогони тази мисъл, преди да се е настанила в съзнанието му. По-добре да не мисли за това; по-добре да не се надява и после да се почувства разочарован. Той се огледа. Бе стигнал до „Чейни Уок“ с елегантните й къщи с фасади в джорджиански стил. Спря пред номер 16. Къщата бе голяма, имаше солидна желязна ограда и прозорец, издаден навън. В оградата бе монтирана изящно изработена врата; тя бе отворена и той се вмъкна вътре, отправяйки се към входната врата, където натисна звънеца.

За най-голямо негово учудване вратата му отвори не някой лакей, а Улси Скот, русата му коса се спускаше в безпорядък по раменете. Носеше тъмнозелен халат от китайски брокат над тъмните панталони, а гърдите му бяха голи. Върху едното му око се кипреше златен монокъл. В лявата си ръка държеше лула и докато разглеждаше внимателно Уил, издиша във въздуха облаче сладникав, предизвикващ кашлица дим.

— Най-накрая сте скъсали и си осъзнал, че обичаш мен, нали? — обърна се той към Уил. — Обожавам тези изненадващи среднощни обяснения в любов. — Той се облегна на рамката на вратата и вяло махна с ръката си, върху която можеше да се види пръстен. — Влизай.

Уил направо онемя. Не му се случваше често да изпада в ситуации, подобни на тази, и трябваше да признае, че всичко това съвсем не му бе приятно.

— Остави го на мира, Улси — обади се познат глас от вътрешността на къщата. Бе Магнус, който идваше по коридора. Той се приближи, закопчавайки ръкавите на ризата си, косата му бе кълбо черни сплъстени кичури. — Казах ти, че Уил скоро ще дойде.

Уил премести поглед от Магнус към Улси. Магнус бе бос, както и върколакът. На шията на Улси блестеше златна верижка. На нея висеше медальон, върху който бяха изписани думите „Beati Bellicosi“ — „Благословени са воините“. Под тях бе изобразена вълча лапа. Скот забеляза, че Уил се е загледал в нея и се усмихна.

— Какво точно гледаш?

— Улси — каза Магнус.

— В бележката ти се споменаваше за призоваване на демони — каза Уил, гледайки към Магнус. — Нали не си ме извикал… за нещо друго?

Магнус поклати рошавата си глава.

— Не, работата си е работа. Улси бе така добър да ме приюти, докато реша какво да правя.

— Слушайте, защо не отскочим до Рим? — каза Скот. — Обожавам Рим.

— Добре, само че преди това ще се наложи да използвам една от стаите ти. По възможност някоя по-празна.

Скот махна монокъла и се взря в Магнус.

— И какво смяташ да правиш в тази стая? — в гласа му прозвучаха двусмислени нотки.

— Ще призова демона Марбас — каза Магнус, усмихвайки се.

Скот едва не се задави с дима от лулата.

— Струва ми се, че представите ни за приятно прекарана вечер са доста различни…

— Улси — Магнус прокара ръка през рошавата си черна коса. — Не ми е приятно да повдигам този въпрос, но ми дължиш услуга. Спомняш ли си в Хамбург през 1863?

Скот вдигна ръце.

— Е, добре. Можеш да използваш стаята на брат ми. Никой не я е използвал след смъртта му. Забавлявай се. Аз ще бъда в гостната с чаша шери и ще разглеждам едни малко по-игриви гравюри, които донесох от Румъния.

Казвайки това, той се обърна и се отправи нататък. Магнус направи жест на Уил да влезе и той с готовност пристъпи навътре, а топлината на къщата го обгърна като одеяло. Тъй като нямаше лакей, той съблече синия си вълнен фрак и го преметна през рамо, докато Магнус го наблюдаваше с любопитство.

— Уил — каза той, — виждам, че не си изгубил и минута, след като си получил бележката ми. Не те очаквах преди сутринта.

— Знаеш какво означава това за мен — отвърна Уил. — Как може да си помислиш, че бих могъл да го отложа?

Очите на Магнус се взираха в неговите.

— Подготвен ли си? — продължи той. — За това, че има вероятност да не успеем? Демонът да не е същият или пък призоваването да не се окаже сполучливо?

За известно време Уил остана неподвижен. Можеше да види собственото си лице в огледалото, висящо до вратата. Бе ужасен, когато видя колко изтерзан изглеждаше, когато нищо вече не го делеше от изпълнението на най-съкровеното му желание.

— Не — каза той. — Не съм подготвен.

Магнус поклати глава.

— Уил… — въздъхна той. — Ела с мен.

Той се обърна с котешка грация и тръгна по коридора, а после се заизкачва по витата дървена стълба. Уил го последва по сенчестото стълбище, дебелият персийски килим заглушаваше стъпките му. В нишите в стените имаше статуи на преплетени тела от шлифован мрамор. Уил бързо отмести поглед, след това отново се загледа в тях. Магнус не обръщаше внимание на това какво прави Уил, а той, честно казано, никога не си бе представял, че двама души биха могли да се озоват в подобни пози, още повече, че това не им придаваше кой знае какво изящество.

Стигнаха до втората площадка и Магнус продължи с леки стъпки по коридора, отваряйки няколко врати и мърморейки нещо под нос. Най-накрая, намерил стаята, която му бе нужна, той отвори широко вратата и направи знак на Уил да го последва.

Стаята на мъртвия брат на Улси Скот бе тъмна и студена, а във въздуха миришеше на прах. Уил автоматично посегна към магическата светлина, но Магнус му махна с ръка да не го прави, от пръстите му излизаха сини пламъци. Внезапно в камината пламна огън и освети стаята. Тя бе обзаведена, но всички мебели бяха покрити с бели покривки — леглото, гардеробът, скриновете. Когато Магнус прекоси стаята, навивайки ръкавите на ризата си и жестикулирайки с ръце, мебелите се раздвижиха и освободиха центъра й. Леглото се завъртя и застана до стената; столовете, бюрото и умивалникът се плъзнаха към ъглите.

Уил подсвирна.

— Много лесно се впечатляваш — каза Магнус, въпреки че бе леко запъхтян. После коленичи в празния център на стаята и бързо начерта някаква пентаграма. Във всеки връх на окултния символ нарисува по една руна, но никоя от тях не бе сред руните, известни на Уил от Сивата книга. Магнус вдигна ръце и ги протегна над звездата; започна да повтаря нещо монотонно и в китките му се отвориха дълбоки рани, от които към центъра на пентаграмата потече кръв. Уил се напрегна, когато кръвта закапа по пода и започна да гори с мистериозен син пламък. Магнус се отдръпна заднишком, продължавайки да мърмори, бръкна в джоба си и извади демонския зъб. Уил видя как го хвърли в горящия кръг на звездата.

В първия момент не се случи нищо. След това извън горящото сърце на огъня започна да се оформя някакъв тъмен призрак. Магнус бе спрял да напява; стоеше, скосените му очи наблюдаваха пентаграмата и случващото се с нея, раните по ръцете му бързо се затваряха. В стаята бе тихо, чуваше се само пращенето на огъня и рязкото дишане на Уил, което звучеше в собствените му уши, докато тъмната сянка ставаше все по-голяма и по-голяма и накрая прие доста солидна форма и можеше да бъде разпозната.

Това бе синият демон от партито, само че вече не бе облечен във вечерен костюм. Тялото му бе покрито със застъпващи се сини люспи, на гърба си имаше жълтеникава опашка, завършваща с шип, която плющеше насам-натам. Демонът премести поглед от Магнус към Уил, червените му очи бяха присвити.

— Кой призова демона Марбас? — попита той с глас, който прозвуча като ехо от дъното на дълбок кладенец.

Магнус посочи с брадичка към пентаграмата. Посланието бе ясно: оттук нататък думата имаше Уил.

Уил пристъпи напред.

— Не ме ли помниш?

— Помня те — изръмжа демонът. — Ти се втурна след мен в градината на извънградската къща на Лайтууд. Изкърти един от зъбите ми — и той отвори устата си, показвайки дупката. — Вкусих от кръвта ти — гласът му премина в съсък. — Когато се измъкна от тази пентаграма, отново ще вкуся от нея, нефилиме.

— Не — Уил остана на мястото си. — Питам те дали ме помниш.

Демонът замълча. Очите му, в които играеха пламъци, бяха безизразни.

— Преди пет години — каза Уил. — Една кутия. Един Пиксис. Отворих я и се появи ти. Бяхме в библиотеката на баща ми. Ти се хвърли към мен, но сестра ми ме защити с една серафимска кама. Сега спомняш ли си?

Настъпи дълга, дълга тишина. Магнус задържа котешките си очи върху демона. В тях бе стаена заплаха, която Уил не можеше да прочете.

— Кажи истината — каза Магнус. — Или ще направя така, че горчиво да съжаляваш, Марбас.

Главата на демона се обърна към Уил.

— Ти ли си това? — каза той с неохота. — Значи ти си това момче. Синът на Едмънд Херондейл.

Уил си пое дълбоко дъх. Внезапно почувства, че му се завива свят, сякаш щеше да изгуби съзнание. Впи нокти в дланта си, силно, разранявайки кожата си, оставяйки болката да проясни съзнанието му.

— Спомни си.

— Бях затворен двайсет години в това нещо — озъби се Марбас. — Разбира се, че си спомням освобождението си. Можеш ли да си представиш, смъртен глупако, всички тези години на чернота и тъмнина, без светлина и движение, и внезапната промяна от отварянето след това. И лицето на мъжа, който те е затворил, изправено над теб.

— Не съм мъжът, който те е затворил…

— Не, беше баща ти. Но ти толкова приличаш на него — ухили се демонът. — Спомням си сестра ти. Смело момиче, заплаши ме с онази кама, с която почти не умееше да си служи.

— Служеше си достатъчно добре с нея, за да ме предпази от теб. Затова ти ни прокле. Прокле мен. Спомняш ли си това?

Демонът се изкиска.

— Всички, които те обичат, ще умрат. Любовта им ще бъде тяхната присъда. Може да минат няколко мига или няколко години, но всеки, който те погледне с любов, ще умре, освен ако ти не се отдръпнеш от него завинаги. И нека това се случи първо с нея.

Уил се почувства така, сякаш вдъхваше огън. Гърдите му горяха.

— Да.

Демонът изви глава встрани.

— И ти ме призова, за да си спомним за това събитие, което сме преживели заедно в миналото?

— Извиках те, синьокожо чудовище, за да те накарам да свалиш проклятието от мен. Сестра ми Ѐла умря същата нощ. Напуснах семейството си, за да ги предпазя. Оттогава изминаха пет години. Това е достатъчно. Достатъчно!

— Не се опитвай да предизвикаш съжалението ми, смъртна твар — отвърна Марбас. — Аз бях затворен двайсет години в тази кутия. Може би ти също трябва да страдаш двайсет години. Или дори двеста…

Уил настръхна. Преди да е успял да се хвърли към пентаграмата, Магнус изрече със спокоен глас:

— Нещо в тази история ми се вижда странно, Марбас.

Очите на демона се устремиха към него.

— И кое е то?

— Демон, пуснат от Пиксис, би трябвало да е слаб, след като е бил затворен толкова дълго в него. Толкова слаб, че не би могъл да прокълне някого с такова силно проклятие, с каквото твърдиш, че си проклел Уил.

Демонът изсъска нещо на език, който Уил не знаеше, един от по-редките демонски езици, но не хтонически или пургатски. Магнус присви очи.

— Но тя умря — отвърна Уил. — Марбас каза, че сестра ми ще умре, и тя умря. Същата нощ.

Очите на Магнус все още бяха вперени в демона. Разигра се нещо като борба за надмощие, която Уил не можеше да разбере. Накрая Магнус каза тихо:

— Наистина ли няма да ми се подчиниш, Марбас? Наистина ли искаш да разгневиш баща ми?

Марбас изсъска някакво проклятие и се обърна към Уил. Физиономията му се изкриви.

— Мелезът има право. Проклятието беше лъжа. Сестра ти умря, защото я пронизах с жилото си. — Той размаха жълтеникавата си опашка и Уил си спомни Ѐла, повалена на земята от тази опашка, а острието блестеше в ръката й. — Върху теб никога не е тежало проклятие, Уил Херондейл. Не и такова, изречено от мен.

— Не е имало проклятие? — тихо каза Уил. — Но това не е възможно — чувстваше се така, сякаш през главата му бе преминала буря; спомни си гласа на Джем, който казваше, че стената се е срутила и си представи огромна стена, която го обграждаше, изолираше го, в продължение на години, и която се разсипа в пясък. Той бе свободен и сам и леденият вятър го пронизваше като с нож. — Не е възможно — гласът му прозвуча ниско и почти се скъса. — Магнус…

— Лъжеш ли, Марбас? — сопна му се Магнус. — Можеш ли да се закълнеш във Ваал, че казваш истината?

— Кълна се — каза Марбас и завъртя червените си очи. — Какво ще спечеля от това да излъжа?

Уил се отпусна на колене. Бе сплел ръце около корема си, сякаш се страхуваше червата му да не се изсипят. Пет години, помисли си той. Чу майка си и баща си да крещят и да удрят по вратата на Института и себе си, заповядващ на Шарлот да ги отпрати. Те така и не разбраха защо. Бяха изгубили дъщеря и син за броени дни и така и не разбраха защо. Ами останалите — Хенри и Шарлот, и Джем… и Теса… и всичко, което бе сторил…

Джем е най-големият ми грях.

— Уил има право — каза Магнус. — Марбас, ти си синекожо чудовище. Изгори и умри!

С периферното си зрение Уил видя как тъмен червен пламък се устреми към тавана; внезапно Марбас изкрещя пронизително, после предсмъртният му писък също така внезапно замря. Зловонието от изгаряща демонска плът изпълни стаята. Уил все още бе коленичил, приведен към земята, дъхът му раздираше гърдите.

О, господи, о, господи, о, господи.

Магнус нежно обгърна раменете на Уил.

— Уил — каза той и в гласа му не се усещаше и следа от насмешка. — Уил, съжалявам.

— Всичко, което извърших… — каза Уил. Чувстваше се така, сякаш не му достигаше въздух. — Всички лъжи, хората, които отблъснах, семейството си, което напуснах, непростимите неща, които казах на Теса — какъв провал. Какъв ужасен провал и всичко това само защото имах неблагоразумието да повярвам на една лъжа.

— Бил си само на дванайсет. Сестра ти е била мъртва. Марбас си е послужил с коварство. Излъгал те е, че е използвал мощно заклинание, без да го е грижа, че срещу себе си има само едно дете, което няма представа от Света на сенките.

Уил бе вперил поглед надолу към ръцете си.

— Целият ми живот е опропастен и съсипан…

— Ти си на седемнайсет — каза Магнус. — Едва сега започваш да живееш, няма как животът ти да е съсипан. Не разбираш ли какво означава това, Уил? През изминалите пет години си живял с убеждението, че никой не те обича, защото в противен случай щеше да е мъртъв. Според теб, фактът, че са живи, е доказателство за безразличието им към теб. Но това не е така. Шарлот, Хенри, Джем… семейството ти…

Уил си пое дълбоко дъх, след това въздъхна. Бурята в главата му постепенно започна да утихва.

— Теса — промълви той.

— Е, добре — сега в гласа на Магнус прозвуча насмешлива нотка. Уил си даде сметка, че магьосникът е коленичил до него. Намирам се в къщата на върколак, помисли си Уил, един магьосник ме утешава, а наоколо се носи прахът на един мъртъв демон. Кой би могъл да си представи това? — Не мога да кажа със сигурност какви са чувствата на Теса към теб. Тя е много независимо момиче, може би си забелязал това. Но ти имаш всички шансове да спечелиш любовта й, както и всеки друг мъж, Уил. И не е ли това, което всъщност искаш? — потупа той Уил по гърба и отдръпна ръката си, изправяйки се на крака, високата му тъмна сянка се надвеси над Уил. — Ако това може да ти послужи за утеха, от това, което видях на балкона онази нощ, останах с впечатление, че тя по-скоро те харесва.

Магнус гледаше как Уил минава покрай фасадата на къщата. Когато стигна до външната врата, той се спря, с ръка върху мандалото, сякаш се поколеба, преди да се отправи към някакво дълго и трудно пътешествие. Луната се бе показала иззад облаците и осветяваше гъстата му тъмна коса и бледите му бели ръце.

— Много интересно — каза Улси, който изникна на вратата зад гърба на Магнус. В топлата светлина на къщата тъмнорусата му коса изглеждаше като златно кълбо. Той сякаш току-що се бе събудил. — Ако не те познавах по-добре, бих казал, че си падаш по това момче.

— Да ме познаваш по-добре в какъв смисъл, Улси? — попита Магнус нехайно, все още загледан в Уил и в светлините на Темза зад гърба му.

— Той е нефилим — отвърна Улси. — А ти никога не си се интересувал особено от тях. Колко ти плати, за да призовеш Марбас?

— Николко — отвърна Магнус и в този момент не виждаше нищо наоколо, нито реката, нито Уил, само картините, които се изреждаха в съзнанието му — очи, лица, устни, оттеглили се в съзнанието му, любов, която не можеше да назове по име. — Той ми направи услуга, която никога няма да забравя.

— Много е красив — каза Улси, — за човек.

— Напълно е съсипан — отвърна Магнус. — Като красива ваза, която някой е счупил на парчета. Ще са му нужни много късмет и умения, за да се превърне в това, което е бил някога.

— Или магия.

— Направих това, което бе по силите ми — тихо рече Магнус, когато Уил най-после бутна мандалото и вратата се отвори. Той излезе на улицата.

— Не изглеждаше много щастлив — забеляза Улси. — Каквото и да си направил за него…

— В момента е в шок — каза Магнус. — Пет години е вярвал в нещо, а сега установи, че през цялото това време е гледал света през изкривена призма, че всичко, което е жертвал, всичко, за което е смятал, че е правилно и благородно, не си е струвало, и че е наранявал всички, които е обичал.

— Боже господи — каза Улси. — Сигурен ли си, че наистина си му помогнал?

Уил мина през вратата и тя се затвори зад гърба му.

— Сигурен съм — отвърна Магнус. — Винаги е по-добре да живееш с истината, отколкото с лъжата. Още повече, че тази лъжа щеше да го направи самотен завинаги. Нямало е за какво да живее през тези години, но сега може да има всичко. Момче, което изглежда като него…

Улси се подсмихна.

— Въпреки че сърцето му не е свободно — каза Магнус. — Може би така е по-добре. Всичко, от което се нуждае сега, е да обича и да си върне обичта. Животът му не е бил никак лек, за крехката му възраст. Надявам се само тя да разбере това.

Дори и оттук Магнус можеше да види как Уил си пое дълбоко дъх, изправи рамене и продължи по улицата. И Магнус бе сигурен, че не си въобразяваше, в стъпките му се усещаше някакъв прилив на енергия.

— Не можеш да спасиш всяко птиче, паднало от гнездото — каза Улси, облягайки се на стената и скръствайки ръце. — Нито дори и най-красивите сред тях.

— Достатъчно ми е да спася едно — отвърна Магнус, когато Уил се изгуби от погледа му, и затвори вратата.