Принцесата на татко

Глава 10Властта на несбъднатото

Колкото по-добре овладявах компютъра, толкова повече властта на несбъднатото започна да надига глава. Винаги съм искала да се занимавам с литература, затова и завърших българска филология, но като не можах да си намеря работа, реших, че трябва да се примиря и се радвах, че професията ми леко се докосва до желаното от мен. Представях си, че съм моливът от приказката на Андерсен, който искал да стане облачен художник, да рисува облаците. Но го взел месарят да си пише сметките с него, после кръчмарят например, и докато разбере какво става, от дългия, красив молив останало малко, нащърбено моливче. Тогава моливчето си спомнило, че искало да рисува облаците, но се успокоило с мисълта, че е прекарало живота си по-полезно, като е служило на хората. Аз си мислех същото за моята професия — не станах литераторка, но правя учебници, които служат на малките и по-големите деца да овладяват науките. Професията ми доставяше доста радост в търсене как да предадем материала по най-достъпен начин (става въпрос за таблици, чертежи, картинки и изобщо възможностите на брайла са много по-малки от тези на обикновения печат), трябваше да решаваме доста проблеми, при което се изискваше въображение. Понякога това бе почти невъзможно и справянето с проблема вълнуваше дори повече от написването на поема. Но сигурно моливчето, здраво стиснато в дебелите пръсти на месаря, все е гледало да се изплъзне и набързо да драсне мъничко пухкаво облаче за разтуха. Честно казано, и на мен не са ми липсвали облачета. Никога не съм се разделяла напълно с литературата. От малка пиша стихове, писала съм и по някоя статия или есе за сп. „Зари“, органа на Съюза на слепите в България. И от руски съм превеждала някой и друг материал или стих. Откакто станах християнка, винаги се занимавам с духовни неща и това също ме доближава повече до облаците, отколкото до сметките. Но въпреки това винаги съм искала да се отдам изцяло на творчество или поне на литературен труд. Мечтаех да стана редактор на литературно издание, нещо като „Литературен форум“, сп. „Пламък“ едно време. Дори и да исках, тогава не можех да работя подобно нещо — единствено в нашето сп. „Зари“ работеха незрящи редактори и те си имаха сътрудници. На мен не ми провървя да работя там, пък и това не беше моята мечта — „Зари“ се занимаваше с трудовите победи на слепите, изпълнението на плана в различните предприятия „Успех“ и тук-там имаше някое стихотворение или разказ. В наши дни се появиха много свободни места за редактори, но не съм срещала свободни места за редактори на литературни издания.

Който има мечта от детство и чувства, че е роден за някаква професия, ще ме разбере напълно. Може би това желание умира заедно с човека, а може и малко след него. Руският писател Александър Грин чудесно описва подобно състояние във фантастичната си книга „Бягаща по вълните“. Там той казва: „Като преминавах от град в град, от страна в страна, се подчинявах на сила, по-повелителна от страстта или манията. Рано или късно, на старини или в разцвета на годините, несбъднатото ни зове и ние се оглеждаме, стараейки се да разберем откъде е долетял зовът му. Тогава сякаш се събуждаме сред своя свят, тягостно се сепваме и скъпим всеки ден, вглеждаме се в живота си, с цялото си същество се стараем да разберем не започвали да се сбъдва несбъднатото? Не става ли по-ясен образът му. Не трябва ли сега само да протегнем ръка, за да хванем и задържим слабо проблясващите му черти?“

Така ставаше и с мен, несбъднатото ме преследваше не по градове и държави, а през годините, като ту се сгушваше отчаяно, ту подаваше глава и крещеше неудържимо в зависимост от обстоятелствата. Исках да върша нещо друго, по-творческо, може и като допълнителна работа, но да опитам. Така започнах да го търся. Написах автобиография, регистрирах се в няколко сайта за работа и подавах документите си по всяка обява, която поне малко отговаряше на изискванията ми. Търсех работа като редактор или коректор или преводач от руски език. Бях спокойна, че ако трябва да коригирам нещо, имам брайлов дисплей, който ми показва точно всеки знак.

Патилата и премеждията ми са много. Претърпях няколко провала, защото не знаех точно какви са изискванията на работодателите, а и те не знаеха какво мога и не им се занимаваше с мен, при положение че десетки виждащи хора кандидатстват за това място. Всъщност, въпреки че написах в мотивационното си писмо, че не виждам и работя на компютъра с говоряща програма, когато някой ми се обадеше, обикновено не знаеше, че съм сляпа. Затова първите ми думи бяха: „Знаете ли, че не виждам?“. Той обикновено отговаряше: „Не.“ и въпросът приключваше. Отказах се от мисълта да коригирам текстове, защото в някои варианти файловете не могат да се четат от екранен четец. Остана ми мисълта да превеждам от руски. Тук срещнах друга трудност. Знам руски език от майка си и после го усъвършенствах като четях списания и книги. Но това съвсем не беше достатъчно. За да превеждам, трябваше да съм завършила руска гимназия с успех поне 4 или руска филология. Другият вариант бе да притежавам международно признат сертификат за владеене на руски език. За гимназия и университет бе вече късно, започнах да търся начин да получа сертификат. Обаждах се в различни учреждения, но така и не успях да стигна до нужното ми място. Един човек, който бе обявил в интернет, че предлага курсове по руски език, предложи да ми даде сертификат. С разтуптяно сърце изпълних задачите, които ми изпрати, и срещу 10 лева получих един лист, на който пишеше, че е сертификат. Разбира се, той не ми послужи пред нито един работодател. По-късно се смях от сърце, като разбрах, че задачата ми е била да превеждам на руски началото на книгата му. Някои работодатели, за чиито преводи не се изисква легализация, ми изпращаха тестове, но повече не ми отговаряха. На едно място направо ми отказаха, не харесаха превода ми, на друго ме поканиха, но пък нямали пари да развият проекта. Много притеснена, преглеждах преводите си, търсех грешки, стараех се да слушам или чета книги на руски, за да се справя по-добре следващия път. Понякога мислех да се откажа, но точно тогава проблясваше светлинка в тунела и отново подавах документи по следващата обява. Кандидатствала съм над 200 пъти в jobs.bg и по други обяви.

Чудото стана, когато бях най-отчаяна. Преведох поредния тест, изпратен от един работодател, проверих го на дисплея и го предадох с мисълта, че пак няма да получа отговор. Какво беше учудването ми, когато ми отговориха, че моят превод е най-добър и ме попитаха дали ще преведа книга от 400 страници. Обади ми се млада жена, за да се уточним. Зададох й дежурния си въпрос: „Знаете ли, че не виждам?“. Тя каза: „Да, знам, и съм силно впечатлена от превода.“ Стреснах се и се притесних. Очаквах нещо по-малко. Нямах никакъв опит и съвсем не си представях колко време ще ми отнеме такава голяма задача. Съгласих се въпреки всичко. Преведох няколко страници и ги изпратих на жената, която ми писа, за да ги прочете и да реши окончателно. Тя ги прочете и ми преведе една трета от парите за книгата. Работех с много притеснение, исках всичко да е добре, а нямах никакъв опит. Google ми бе добър помощник. Хубавото е, че без да е с много широки познания, човек може да намери там всички имена, всякаква терминология и каквото му е нужно. Книгата бе трудна за превод — авторът даваше примери с артисти, филми, имаше цитирано философско съчинение и няколко стихотворения. Когато получих офертата, бях в отпуск и се стараех да преведа колкото може повече преди да отида на работа. Над нас бе надвиснала опасност от съкращение, но се надявах, че няма да е толкова скоро. Отидох на работа и разбрах, че дните ми са преброени. Аз и едно момиче, което също не вижда, трябваше да си ходим вкъщи. Сега наистина ни взеха работата — други щяха да правят учебниците за децата, но моята система нямаше нищо общо с това. Просто от Министерството на образованието купили принтери, скенери и компютри, дали ги на училищата за деца с нарушено зрение в София и Варна и им казали сами да си правят учебниците. Такова нещо дотогава не бяхме чували и дори помислили. Учителите също протестираха, но, от една страна, не им оставаше нищо друго, освен да се съгласят, от друга, щяха да им плащат за допълнителния труд, а както е известно, парите никога не стигат. Така че учителите станаха печатари, а ние, слепите — безработни. В печатницата останаха само няколко зрящи колежки, които правят периодичния печат.

Дните преди съкращението бяха мрачни. Освен тъжната перспектива да си останем вкъщи, и колежките вече ни смятаха за чужди — явно бяха предложили на директорката да ни съкрати, за да остане за тях малкото работа, която имаше. Съвестта ги гризеше и не искаха много да говорят с нас. Колежката ми си намери работа и напусна сама, а аз зачаках съкращението. За да нямат неприятности с Инспекцията по труда, обявиха престой на печатницата за един месец и след това ме съкратиха. Сигурно щеше да ме хване голяма депресия, но преводът на книгата ми помогна много — трябваше да го предам за определеното време и това ми отвличаше вниманието. Преведох книгата за два месеца и половина. След това Мариана (така се казваше тя) ми предложи друга книга. С радост се съгласих и я преведох за един месец — тя беше 200 страници, но в нея нямаше особена терминология. След това няколко месеца превеждах за нея статии. Тя се отнасяше много добре с мен, дори ми купи един електронен речник, за да улесни работата. За такъв работодател бях мечтала. Честно казано, от случайните си работодатели досега съм чувала много по-добри думи за себе си, отколкото от всичките си началници през 27-годишния си стаж взети заедно.

През февруари 2009 г. преведох и последните материали, нямаше вече работа за мен. Тогава почувствах с голяма сила, че съм зад борда, няма с какво да се заема. Хубавото бе, че можех да напиша в автобиографията си за книгите, които съм превела, и работодателите ме вземаха по-насериозно. Пред мен отново остро застана въпросът за получаване на сертификат. Пак се разтърсих из интернет и този път намерих, че Нов български университет предлага такава услуга. Писах на преподавателките, свързах се с тях и уточнихме времето и начина да се явя на изпит. Дадоха ми и предварителни тестове, за да си избера нивото на владеене на езика. Избрах най-високото, за което ми бяха дали тестове — C1. Таксата за изпита беше 300 лева и въпреки че сърцето ме болеше, я внесох в банката — без сертификат съвсем няма надежда за работа. Добре че преди да ме съкратят си купих лаптоп. С него отидох на изпита. Трябваше да направя 5 теста, от които единият е писмен изпит, съдържащ 3 подтеми. Изпитът е доста труден и се съмнявам, че човек може да издържи този изпит и на родния си език, без да има нещо общо с литературата. Направих тестовете на компютъра си — другите писаха на листове. Неприятното бе, че отговорите бяха разположени така, че трудно се стигаха с екранния четец — трябваше да ги търся със стрелките буква по буква. Знаех напълно всички отговори, но докато се добера до всеки от тях, се изморих до предела. Имах чувството, че всичката вода от организма ми се е изпарила и е останало само сухо вещество. Изпитът ми продължи от 9 до 15 часа, когато проведохме теста по говорене. Преподавателките бяха много внимателни и искрено желаеха да ми помогнат. След около месец си получих сертификата — един лист, който веднага се постарах да ламинирам, за да не загубя. Все пак струва 300 лева. Сканирах го и сега го пращам заедно със CV-то си по всички обяви за преводач. Сега ми отговарят на писмата, но не за да ми дадат работа, а да ме включат в някакви списъци. Пращат ми една или няколко декларации, които трябва да заверя нотариално, и после кротко да чакам, ако се появи някой лист за превод. Събрах 20-тина декларации и отегчена прибавих в края на мотивационното си писмо: „Моля не ми пращайте декларации. Имам вече двайсетина от тях и нито един лев в джоба.“ Това подейства — декларации няма, но и работа няма. Както и да е, не искам новото ми хоби да бъде заверяване на декларации и плащане такси на нотариусите.

Леля Оля, с която някога ходехме на изпити в университета, също допринесе много да не изпадна в депресия. Почти всеки ден с нея се разхождахме из Банкя. Скитахме по малкото пътечки, останали за обикновените хора — къщичката на баба Яга и пътят през бившата резиденция на Тодор Живков отдавна са недостъпни. През лятото седяхме в парка с фунийка сладолед и слушахме песните на птичките. Или просто отивахме на пазара и по магазините да купим нещо. Каквото и да правехме, като се прибирах се чувствах освежена и гледах по-оптимистично на живота.

Не знам как е с другите, но ако нямам допълнително занимание освен ежедневните задължения, аз се чувствам много зле. Още докато работех, през всяка свободна минута четях книги или изучавах някаква непозната за мен материя. Сега пред мен се разкриха много възможности да се усъвършенствам, но ми се искаше да се захвана с нещо, което да ми послужи в евентуалната бъдеща работа. Ентусиазмът ми за английския попремина, четях книги само на руски, за да ми стане привично да мисля на този език. Това се постига трудно, когато няма с кого да говоря. Наистина по Skype ми се обаждат руснаци, но трудно мога да намеря тема за разговор с непознати. След дежурното разпитване кой и какъв е събеседникът, разговорът замира. В края на 2009 г. депресията заплашваше да ме хване здраво и да ме задуши в лепкавата си прегръдка. Молех Бога да ми помогне, да ми даде изход от положението. Тогава с пронизваща яснота в ума ми се появи мисълта за тази книга. Доста време я отхвърлях — стори ми се непосилна задача. Досега съм писала много малко текстове — съчиненията в училище, няколко статии и малко преводи. Ще мога ли да напиша такова голямо нещо. Но зовът ставаше по-настоятелен и реших да се подчиня с вярата, че Той ще ми помогне да стигна до края. Тази книга е също порив, пробуден от властта на несбъднатото, силата, по-повелителна от страст или мания. Вярвам, че Бог ми е дал тези заложби и сега ми предоставя възможност да се възползвам от тях, да нарисувам някое облаче, пък дано и някой друг да му се зарадва заедно с мен. Започнах бавно, по малко, постепенно се увличах и понякога прекарвах по цял ден във вълшебно упоение.

Тогава ми предложиха и друга работа. От сп. pudriera.com потърсили сляпа жена, която може да пише по около 5 статии на месец срещу скромно възнаграждение. Една от създателките му е дъщеря на сляп човек, който бил на курсове за компютърна грамотност във фондация „Хоризонти“. Момичето, съкратено заедно с мен, ми каза за тази възможност. Съгласих се да започна. Написах 15-ина статии и засега са доволни от мен. Така че успях да опитам и професията автор на статии. Предложих услугите си като коректор в списъка Без мишка. Един негов член д-р ист.н. Иван Янев ми предложи да му редактирам две статии, а след това и една малка книжка. Опитах и професията на истински, пълновластен редактор. Както си и мислех, това е точно работа за мен. Харесва ми да лъскам обувките, да гладя рокличките, да правя прически и да слагам панделки на книгите, да ги глася като за пред хората и да ги изпращам с усмивка на бала, т.е. на пазара, за да срещнат съдбата си. Не е лошо и да пиша статии, ако има интересни теми, но редактирането е моето призвание.

Това са малки неща, те ме въодушевяват за кратко време. Искам нещо истинско, по-дълготрайно и сигурно.

Искрено се радвам и благодаря на Бога за всички мои познати, които са постигнали мечтите си и имат щастието да работят това, което им е на сърце. Скоро слушах как Албена, моята съученичка, разказва за фондацията „Очи на четири лапи“, единствената организация в България, която се занимава с обучение на кучета-водачи и на техните ползватели. Албена е неин председател и директор на центъра за обучение на кучета. Възхищавам се на смелостта и упорството й (всички знаем колко трудно се излиза на глава с бюрокрацията, а центърът съществува благодарение на проекти и спонсори). Моят познат Негослав Събев, млад човек, с когото бяхме заедно в Рехабилитационния център в Пловдив, бързо напредна с компютрите и сега преподава компютърна грамотност и курсове за напреднали в Дневния рехабилитационен център в Габрово. Съученикът ми Александър Тодоров, изявен шахматист в нашите среди, получил не едно първо място в съюзните турнири, стана преподавател на деца по шахмат. Понякога желаната професия е съвсем обикновена, дори непривлекателна за другите, но ако човек я обича, намира щастието си. Моя позната от Силистра стана отлична педикюристка и си обича работата, въпреки че повечето хора не разбират какво хубаво има в това да се занимаваш с краката на хората.

Радвам се за всички тях и в ума ми идват редовете от песента на Булат Окуджава: „Дай ти на всички по малко и не забравяй за мен“. Добре зная, че Бог не ме е забравил, но нямам търпение да разбера по-нататъшните Му планове за живота ми.