Принцесата на татко

Глава 2Сама сред тълпата

Най-сетне дойде денят, когато за пръв път ме заведоха на училище. Другарката Пенчева ме представи на класа. Гордо застанах сред тях и изрецитирах едно дълго стихотворение от Асен Босев, което той ми беше подарил, записано на плоча. Бях свикнала да се учудват и възхищават на паметта ми, но не последва никаква реакция. Казах на другарката, че съм царица, обичам да лежа по цял ден и другите да ми слугуват. Тя ми отговори: „Ти ще се научиш да правиш всичко сама и тогава наистина ще бъдеш царица.“. В момента съвсем не я разбрах, но, както стана ясно, запомних думите й за цял живот. Останах няколко часа, за да разбера как се учи. После си отидох вкъщи. Трябваше да ми сложат предписаните в Одеса инжекции, затова закъснях за училище.

Когато лечението свърши, започна първият ми истински учебен ден. В часовете ми беше много интересно, те минаха неусетно. Но след това се намерих сред куп викащи, спорещи деца като мен. По навик замрънках: „Искам малка кукличка.“. Едно момче, което по-късно преместиха в паралелка за бавно развиващи се, ми се скара силно и продължително. За пръв път отстъпих, примирих се, че ще мина и без малка кукличка, само и само да спре да крещи. Другарката Пенчева беше много добра учителка. Наистина се грижеше за нас като за свои деца. В голямото междучасие, вместо да отиде в учителската стая с другите учители, оставаше при нас. Родителите на децата, които бяха от по-близо, носеха нещо за ядене — кекс, бисквити, ябълки или други продукти, които не се развалят лесно. Другарката Пенчева ни го разпределяше, като правеше малка закуска за всеки от нас. Тя ни караше да вървим по двойки — всяко сляпо дете да се движи с другарче, което вижда малко. Така отидохме на обяд. За пръв път никой не ми подаде чинията, не се интересуваше какво съм изяла. Всичко трябваше да намеря сама. Бяхме три слепи момичета — аз, Паулина и Даниела. Те ми помогнаха донякъде, защото бяха дошли преди около месец. От този ден до единайсети клас бяхме почти неразделни. Учителите ни викаха Свещената тройка.

След обяда имаше кратка почивка и отидохме в занималните. Там по-големите ученици си подготвяха домашните, а ние, в подготвителния клас, учехме песнички, игри, четяха ни приказки. Другарката Мария Драгиева, която ни беше възпитателка, беше по-млада от другарката Пенчева, но доста по-строга. И досега се смеем с моите съученици като си спомняме първите ми дни. Никак не можех да си обясня защо трябва да говоря на другарката на „вие“, щом тя е една, а не са двама. Тя ми се скара и се оплака на майка ми.

Дойде първата нощ, най-страшната нощ за всяко дете, останало без родителите си. Напомняше ми за бедните Хензел и Гретел, загубени в гората. Легнах си със свито сърце и си разказах приказка, за да заспя. Но през нощта се събудих, ходеше ми се до тоалетната. Училището е доста голямо и за да се стигне дотам, трябва да се мине по дълъг коридор. Вкъщи имах работа с малки пространства и никак не можех да си представя как ще се науча да ходя сама из голямата сграда. Освен това, за да ми е по-лесно, понеже тоалетната ни беше външна, през нощта ме слагаха на гърне. Събудих се и помолих някой да ме заведе до тоалетната. Паулина, или Поля, както й викахме, каза, че може да ме заведе, но леля Гигова, нощната лелка, не разрешава и бие с кол всеки, който ходи до тоалетна. Силно се разплаках, изпълнена със страх и безпомощност. След десетина минути леля Гигова дойде да види какво става. Аз извиках: „Къде ходиш, вещице?“, защото мислех, че наистина е вещица от моите вълшебни приказки. Тя ме заведе до тоалетната и после заспах спокойно. Сутринта се оплака на другарката, че й викам вещица. Пак ми се караха, макар че не разбирах какво нередно съм направила.

Много бях притеснена, че не можех да се ориентирам из училището. Нашите мислиха, мислиха и ми донесоха гърнето. В спалнята бяхме три момичета и две момчета. Веднъж едно от момчетата каза: „Румяно, гърнето ти бяга!“ и започна да тропа. Възпитана в духа на приказките, аз му повярвах и силно надух гайдата. След малко влезе нощният възпитател. С плачевен глас извиках: „Другарю Рангелов, пък Мариян казва, че гърнето ми бяга!“. Той ядосано срита гърнето под леглото ми и то издрънча: „Ето ти гърнето, хайде, заспивай!“. Научена от мъдростта на баба ми, аз отговорих: „Как че спим, като не ми се спи? Със щипки ли че ми затвориш очите?“. После той се оплакал на другарката, че му отговарям. Казах: „Като ме пита, как да не му отговарям?“. Така бавно и хумористично навлизах в глъбините на възпитанието и правилното говорене. Понеже съм от шопския край, думите няма, ляво, дясно, ми се струваха като превземка.

Постепенно дните се сливаха в едно хомогенно цяло. Сутрин с голям труд и старание нахлузвах всичките си дрехи. Майка ми беше поръчала да ги обличам, независимо какво е времето, а аз бях послушно дете. В интерес на истината бе зима, а в училището не беше особено топло. Облеклото ми се състоеше от: долна част — чорапогащник, на който имаше зашито копче, за да познавам коя му е предната част, вълнени гащи, клин; горна част — потник, тениска, рокля, вълнен пуловер, който наричах боцкалото, елече и накрая престилчица, цялата с копчета. Венец на това облекло бяха обувките с връзки, които отгоре на всичко не трябваше да обърквам коя е лявата и коя — дясната. За цялата тази работа ми отиваше всичкото време до ведрината, така се наричаше утринната гимнастика. За щастие лелките ни оправяха леглата. Положението на моите съученички беше подобно. Понеже не виждаме и трите, се питахме докъде сме стигнали. Цялата тази процедура беше съпроводена с потракване на зъбите ни, защото парното, което вечер беше пуснато, сутрин напълно го нямаше. То отиваше да топли класните стаи. Описвам това, не за да се оплаквам, а просто защото се е врязало в паметта ми.

Съдържанието на джобовете ми по онова време също заслужава специално внимание. Като си спомня какво имаше в тях, не знам как съм ходела из училището, без да изпопадат поне половината предмети. Джобчетата на престилката ми съдържаха: форматна тоалетна хартия за цялата седмица, сгъната на четири, две носни кърпи, пластмасова ракиена чашка (не можех да стигам мивките, за да пия вода и падна голямо търсене, докато намерихме толкова малка чашка), парче сапун, увито в найлоново пликче и една или две малки колкото пръста ми куклички, за да си драматизирам приказките. Всичко това бе внимателно обмислено, защото вместимостта на джобчетата ми беше строго фиксирана, но не можех да се разделя с никоя от тези дреболии. Ако нямах куклички, правех човечета от станиола, с който обвиват шоколадите и вафлите. Грижливо изглаждах станиола, после го оформях като човече, пате или друга фигурка. Като малка прибягвах до това средство, за да попълня липсата на кукли. По-късно, в по-горните класове, правех цели семейства от станиол и измислях разни истории за техния живот и взаимоотношения (същински сапунки).

Друго интересно събитие беше откриването на най-голямото число. Често спорехме кой има най-много кукли или там каквото и да е. Например, едната каже: „Аз имам една кукла“, другата — „аз имам две“. Като исках да сложа край на тая работа, победоносно казах: „Аз пък имам безброй“. Какво беше учудването ми, когато ми отговориха: „Аз пък имам два безброя.“. И така се стигна до най-голямото число — и никой математик не може да ни го оспорва — безброй безброя.

В подготвителен клас направих и най-значителната си беля. Без да разбирам ясно какво правя, измислих прякори на целия клас. Някои не бяха нищо особено. Взех ги от пиеската, която играхме за Нова година, но други бяха подигравателни. И един ден, като гръм от ясно небе, ми казаха, че ще обсъждат поведението ми пред класа и така не може повече. След обяд в занималнята всички се оплакаха на другарката, като казаха прякорите си. Тя ме наказа да стоя права, докато не се извиня на класа. Стоях цялото първо занимание — от 2,15 до 3,45 ч. После имаше почивка. Едно момче, на което също бях измислила прякор (онова с „Гърнето ти бяга!“, ми каза, че е измислило какво да кажа, за да се извиня. Не ми беше трудно да измисля нещо, трудното беше да го изрека. Но нямаше как, надвих гордостта си и се извиних. Вечерта се извиних и на леля Гигова, че й виках вещица. Това ми бе добър урок да внимавам с прякорите. За съжаление и до днес все ми идва да наричам хората с измислени от мен имена.

Много често, загубила се из сградата, стоях на едно място и плачех. Когато ме питаха защо плача, отговарях: „Няма кой да ме води?“. По-късно майка ми направи макет на училището от мозайки и полека-лека започнах да се оправям. В първи клас другарката Рангелова забрани на децата да играят с мен и да ме водят, докато не се науча да ходя сама. Сега мисля, че тази мярка е била доста драстична, като се има предвид, че никой не се и опита да ми помогне. Тогава се натъжих, на обяд имаше грозде и гадаех по зърната му какво ще стане с мен. Първите зрънца бяха сбръчкани, това беше днешният и утрешният ден, но последните бяха едри и сладки. Непоколебимо вярвах, че всичко ще се оправи. Една учителка, която ме обичаше, ме видя, че ходя сама и си говоря нещо. Попита ме защо съм сама и аз й разказах. Сигурно тя е повлияла на моята другарка, за да отмени забраната. После се научих да се ориентирам и нещата се наредиха.

В първи клас към обличането се прибави и оправяне на леглото. Отначало това бе почти непосилно за мен. Трябваше да изтръскам и опъна два чаршафа, после да сложа едно одеяло, да го подгъна отвсякъде и да направя ивица, като подгъна одеялото заедно с чаршафа и в празното място да сложа възглавницата, като пакет, в който да легна вечерта. След това трябваше да сгъна 3 одеяла по определен начин и да ги сложа в краката си. В стаята нямаше на какво да сложа всичките тези одеяла, докато оправям леглото, и се налагаше да бъдат на земята. За учението няма какво особено да кажа. Много обичах да уча и не срещах почти никакви трудности.

Най-добрият ми приятел и помощник във всички беди по това време бе моят баща. Откакто се помня, той все ми липсваше. Понеже работеше по цял ден, го виждах по-рядко от другите вкъщи и все ми беше малко. Беше строен, висок, слаб, всеки ден се бореше с желязото, ръцете му миришеха на желязо, бяха силни и добри. Представях си го като царския син, големия юнак, пред който всички змейове си плюват на петите. Винаги свързвах с него всичко хубаво, радостно и приказно. Когато беше с мен, знаех, че няма нищо страшно. Другите деца, оказали се в опасност, търсят майките си, а аз винаги исках татко да е наблизо. Когато ходехме на лекар, питах само него какво ще ми правят, защото ми казваше истината, каквато и да е тя, за да се подготвя за нея. Той ми помогна да преодолея страха от морските вълни и ме научи да се люлея върху тях и да плувам в морето. Когато дойде време да се уча да ходя сама из огромното училище, пак поверих мъката си на него и той ме водеше и ми показваше как да се ориентирам.

Той ми е прочел почти всички руски книги. Най-много обичах вечерите, когато беше свободен и ми четеше дълги приказки. Показваше ми всичко, което се изпречваше на пътя ни, за да имам представа за нещата. Ходех в работилницата му, построена в двора, и пипах всички инструменти и железните орнаменти за огради и тераси, които сглобяваше. През летните вечери ме водеше на разходка из града, качваше ме на въртележки и виенско колело, а когато ходехме в гората, вземаше кора от дърво и дялаше всичко, каквото ми хрумне да поискам. Веднъж ми купи пуканки и аз го питах на какво прилича всяка от тях. Той не само че не се отегчи, но ми отговаряше с желание, докато не ми омръзна.

Пиша тези редове с голяма мъка, защото щастието да бъда принцесата на татко не трая дълго. Когато бях във втори клас, баща ми почина от рак на стомаха. Боледува почти половин година, но до последния ден преди да влезе в болница си остана жизнен и изобщо не предполагах, че няма да го видя повече. Взеха ме от училище, за да се простя с него. Ужасното е, че като дойдоха да ме вземат, мислех, че татко е изписан и ме прибират, за да празнуваме. След няколко подготвителни думи баба ми каза, че е починал и ме заведе да го пипна за последен път. Сковаността на челото му порази детското ми въображение. Очаквах да бъде като заспал, а студенината и твърдостта, когато го докоснах леко с върха на пръстите си, смрази не само ръцете, но и душата ми. И досега се вцепенявам като си спомня онова усещане. Близките ми се учудиха, че не плача, шепнеха си, че не разбирам какво се е случило. Болката и вцепенението ми бяха толкова големи, че не можех да заплача. Така е с мен и сега — плача в захлас от хубави думи и трогателни сцени в любовни истории, а когато ме притисне истинско страдание, изпадам в същото вцепенение. Ако се разплача, значи, ледът е разчупен и идва облекчението. С тайна надежда вярвах, че орлите, побратими на баща ми, като чуят, че е изпаднал в беда, ще отидат до далечния приказен извор през девет царства в десето, ще донесат жива вода и ще го напръскат, преди да се захлопне капакът на ковчега. Той ще се отърси, ще разкърши юнашка снага и ще въздъхне: „Какво става тук? Колко дълго съм спал!“. Разбира се, това не се случи. С остро отчаяние проумях, че светът на приказките е измислен и няма нищо общо с реалния.

Загубата беше наистина непрежалима за мен. Все си мислех, че ще се върне, не може да не се върне, и всичко пак ще е хубаво. Разболях се от гастрит и половин година ходех на училище през ден, защото не можех да се храня с общата храна. Мислех, че няма да преживея смъртта му.

Несъзнателно свързвам представата си за сила, мъжественост, избавление от опасностите с баща си. Без да си давам сметка, търсех съпруг като него. И досега чувствам онзи недостиг и липса, но сега не ми стига присъствието на съпруга ми. Може би за мен тази ненаситна липса е станала част от любовта. След много години написах едно стихотворение, което най-точно илюстрира моите мисли и чувства. Когато опознах Бога и разбрах, че Той е наш Баща, отново се потопих в онази атмосфера от детството. Но за разлика от земния ми баща, който въпреки голямата си любов бе принуден да ме изостави, Бог е с мен вечно.

Всички у нас се стараеха да запълнят липсата на баща ми — бяха по-внимателни с мен, четяха ми приказки без да ги карам. Дори дядо ми, който най-малко обичаше приказките, ми четеше всеки ден. Всички разбираха колко ми е тежко. Колегите също много обичаха баща ми. Преди смъртта си той боледува дълго, не можеше да ходи на работа и да работи частно. За да построим къщата, взехме заем от държавата, който ни отпускаха на части и не ни даваха останалата част, докато не я построим до определен етап. За да направи това, баща ми бе заел пари от някои колеги. Началникът им ги събрал и предложил да не безпокоят майка ми, а да събират пари помежду си и така да върнат заемите на баща ми. Колата ни бе вече стара и се нуждаеше от ремонт. С техни пари и труд те я оправиха и я продадоха за 1000 лева (а тогава това не бяха малко пари) и ги дадоха на майка ми. Вратите и прозорците в нашия хол също са подарък от тях, за да се оправим по-лесно. И днес те ми напомнят за голямото добро дело, което извършиха тези хора. Наистина досега не съм чувала за нищо подобно. Освен това началникът полковник Мортев предложи на майка ми да работи при него като шивачка на цял щат с двойно по-голяма заплата. Но тя не пожела, като каза, че грижите за мен й отнемат много време. Всъщност почти през цялата година бях на пансион, но така реши. За съжаление връзките с тези добри хора бяха прекъснати. Ако това не е вълшебна приказка, не знам как другояче би могло да се нарече.

„Всички букви зная, мога да чета.“ — тази фраза се отнасяше За мен още преди да постъпя в първи клас. В подготвителния клас научихме само десет букви, но аз ги знаех почти всичките, питах големите какички. Момичетата се грижеха за нас, помагаха ни да се оправяме, казваха ни непознатите букви. Изобщо, никой не ме е тормозил особено. Естествено, имало е и неприятни моменти, но споменът ми за другарчетата като цяло е добър. Когато ни разпуснаха за лятна ваканция, накарах майка си да отиде в училище и да ми вземе букварчето. Прочетох го цялото и научих всички букви. Един летен ден чичо ми донесе брайлова книга с приказки. Намерил читалище „Луи Брайл“ на пл. „Славейков“, поинтересувал се и взел книгата за мен. Четох я цял месец, след това той ми донесе и друга. Така че отидох в първи клас, напълно научила буквите.

Страстта към четене никога не ме напусна. В училище имаше скромна библиотека. Четях книги, подходящи за възрастта ми, а понякога и неща, които не разбирах. Правеха ни тетрадки от картон бристол, те бяха определено количество и нямах право да пиша на тях друго, освен учебния материал. Първо пишех от другата страна на изписани вече листове или търсех някое празно място в изписана тетрадка. Пишех си съчинения — стихове и разказчета. После казах на майка ми, че искам да пиша, и тя ми направи тефтерчета от блокче за рисуване. Един ден другарката ме накара да прочета писанията си пред класа. Хареса ги и ми направи специална тетрадка за лични съчинения. Съученичките ми също поискаха и трите съчинявахме с пълна пара, покровителствани от другарката. Като връх на всичките ми опити в стенвестника, написан на брайл и закачен на стената в коридора, се появи едно мое стихотворение за мъничката Гичка.