Принцесата на татко

Глава 12Размисли за това-онова

Наричам така тази глава, защото смятам да пиша за неща, които нямат особена връзка помежду си, освен може би, че се отнасят за мен.

Няма защо да си кривя душата, фактът, че не виждам от рождение, наложи отпечатък върху живота ми. Може би той е дори много по-забележим за другите, защото за мен слепотата е единственото състояние, в което съм била някога. По принцип отношението към слепите в по-голямата си част се разделя на две противоположни становища. Едни, и това са повечето хора, като видят, че нещо с някого не е наред, се стараят да избягат, за да не си развалят настроението или откровено го съжаляват, като освен всичко друго, го смятат за малко по-зле интелектуално от себе си. Другата част, тя е по-малобройна и с романтична настройка, смята, че слепите знаят нещо тайнствено, недостъпно за простосмъртните, едва ли не имат пророческа дарба. Много рядко са хората, които приемат нормално инвалидите и особено слепите. Проблемът е, че не можем да се погледнем в очите и сигурно той е доста съществен. Намират се и хора, които не само ни приемат нормално, но отгатват желанията ни и ни помагат навреме и точно както трябва, без да ни карат да се притесняваме. Това са безценни находки, който ги има вкъщи, е истински щастливец. Не е задължително тези хора да са особено образовани — просто имат нещо в себе си, което не може да се обясни. В стихотворението си „Слънчевите хора“ поетесата Станка Пенчева казва: „Те всичко сложно правят просто“. Може би това е основното им качество. Ненормалното отношение ни създава трудности и дори никак да не ни се иска, трябва да се борим с тях, за да оцелеем. Знам, че дискриминация ще има винаги. Ако не беше така, нямаше да се говори за нея. Поне в България според мен най-многото, което един инвалид може да желае, е да има свое кътче, където да е уважаван и разбиран и да го приемат като човек, а не постоянно да му тикат инвалидността пред носа. Аз не се оплаквам от неразбиране и поне вкъщи се чувствам добре. Когато работех, също бях намерила своето кътче, въпреки че дискриминацията и неприемането понякога крещяха пронизително.

Другата представа, която доста е вгорчавала живота ми, е, че всички слепи са еднакви. Ако някой направи нещо, винаги хората си правят капиталния извод: слепите правят това и това, те са морални или неморални, добри или лоши, старателни или немарливи. Да се мисли така е все едно да кажем, че всички виждащи са еднакви. Но такова нещо на никого и наум не е дошло. Никога не съм била част от тълпата, не обичах да се сливам с нея. Не че исках да се изтъкна, просто тълпата обикновено няма свой вкус, свои решения — приема това, което е модно, което й се диктува или се очаква от нея. Винаги се стремях да бъда каквато съм по природа, а не някой да оформя възгледите, заниманията и начина ми за прекарване на времето. Затова често не участвах в забавите, омръзваха ми безплодните разговори. Особено обичах да се уединя с някоя книга, което в училище ми се удаваше трудно, защото нямах лично пространство. Обичах да съчинявам стихове в потайна доба. Не казвам, че това е добро и не го препоръчвам на всеки. За такова отношение се заплаща със самота въпреки хората и обстоятелствата, която съвсем не е най-привлекателното нещо на света. Мисълта ми е, че изобщо не сме еднакви. Свързва ни само това, че не виждаме и доколкото то е в сила, може да имаме нещо общо. Иначе, както става и с другите, върху нас влияят всички фактори, оформящи дадена личност — епохата, в която живеем, средата, от която произхождаме, отношението на родителите към нас или липсата на родители, образованието и, разбира се, нашите личностни особености. Много пъти съзнателно съм правела или съм се отказвала от нещо, за да не помислят хората, че то е характерно за всички слепи. Например това, че обичам да пипам лица, да пея с пълен глас под душа или когато съм включила прахосмукачката, да измислям смехории, да се ровя в разни книги съвсем не се отнася за никой друг освен за мен. Слепите по принцип не са по-музикални от другите, нито имат по-остър слух. Доколкото могат да изкарват прехраната си с музика или говорене, е естествено да наблягат на тези си заложби, ако ги имат. Аз не съм особено музикална, въпреки че обичам да си пея и знам стотици песни. Моята съученичка Даниела, която свири на пиано и акордеон, когато чуе даден тон, веднага може да каже името му. Но това е рядко явление както сред слепите, така и сред виждащите. Дори не притежавам прословутия остър слух и съсредоточеност, което често ми пречи. Не стига, че запомням бавно маршрутите, отгоре на това съм и разсеяна, отнесена от вихъра. Често, замислена за нещо, вместо в шкафа, бъркам в хладилника. За съжаление не успявам да скрия разсеяността си от Венци, колкото и да се старая. Казвам му, че това е характерно за професора, който си вари часовника, а по яйцето гледа колко е часът, а не обикновено празноглавие, но полза никаква. Все пак ако всеки предмет не е на точно определено място, ще бъде невъзможно да свърша каквото и да било. Ако има нещо общо за слепите, то е спазването на определен ред. В противен случай ще посветим повечето време на търсене на нужните ни вещи и не се знае дали ще ги намерим.

Дори качества, пряко свързвани с образното мислене и зрението, като например фантазията и въображението, не зависят от това виждаш ли или не. Познавам хора с прекрасно зрение, които въпреки безбройните неща, възприемани всеки ден, не се отклоняват ни на йота от конкретното праволинейно мислене. Не си правят никакви шеги, ако има асоциации, те са много елементарни и практични. Те смятат хората с развинтена фантазия за налудничави. Познавам също и слепи хора както с конкретно, така и с абстрактно мислене. Така че сухостта в характера не зависи от никакви други обстоятелства освен дали ви е вродена или не. Аз имам развинтена фантазия и чувство за хумор, което, колкото и потискано и мъмрено да е, все гледа да пробие бронята на сериозността и да избликне, често съвсем не на място. То ми създава проблеми, но ми е донесло и толкова радост, че не искам да се разделя с него. Първите му плодове обрах, когато измислих прякори на почти целия клас. После потисках желанието да измислям прякори на познатите си, но понякога то ми правеше лоши шеги. Като християнка разбирам, че това никак не е хубаво и се стремя, ако не мога да мина без някой прякор, поне да е положителен, да съдържа нещо хубаво за човека. Сега пък не ми вярват, казват, че се подигравам. Най-безболезнено и в същото време безнаказано е да насочвам напиращото чувство за хумор към себе си — така не се страхувам, че ще обидя някого, имам пълна свобода в похватите и изразните средства, пък и който умее да се смее над себе си, по-трудно се обижда на другите. Когато ми разказват нещо, си го представям образно, доколкото е възможно. Например, представям си стаята, където е станало събитието, някаква обстановка, легла, маси, аромати. Всичко си е наред, само че няма зрителни образи.

Често ме питат дали виждам насън. Наистина, късно ослепелите сънуват цветни сънища, толкова по-ясни, колкото повече време са виждали. Аз не сънувам нищо подобно. Сънувам живота, какъвто е за мен — изпълнен със звуци, миризми, шумове, може и малко светлина, защото слънцето ми свети, но никакви образи. Ако не съм пипала някое лице, често го сънувам, но сънувам, че го пипам, а не, че го виждам. Образът е създаден от многото други лица. Може да сънувате странни неща, които не са се случвали в живота ви и не сте виждали, но те са сбор от компоненти, които сте виждали. Така е и с моите сънища, но в тях няма зрителни образи, защото те няма откъде да дойдат в главата ми. Иначе, като си разказваме с другите, и аз сънувам, че летя, че искам да извикам, а не се чува звук, че съм излязла на улицата, но не съм си обула обувките. Разбирам, че съм боса, защото грубата улична настилка драска краката ми, а не защото виждам, че са боси.

Освен страстта към четене, пламнала в сърцето ми, когато още не знаех нито една буква, има и други неща, които обичам да правя. Едно от тях, ползвам го като антидепресант от ученическа възраст, е плетенето. Баба ми ме научи да плета в осми клас. Майка ми също плетеше и имаше добър вкус и усет за хубавото. Тя ме научи да правя разните извивки, да изработвам блузки, пуловери и жилетки. С нейна помощ си изплетох няколко дрехи още като ученичка и се гордеех с тях. По-късно почти се бях отказала от плетенето. Свекърва ми също плетеше много и след като се омъжих, поднових опитите си. Много ми помогна една книга на брайл от А.П. Лурие „Ръководство по плетиво на две игли“, преведена на руски, която леля Таня ми подари. Тя е написана специално за слепи. Всичко е разказано с подробности — как се започва плетивото, как се определят неговите размери, как се плетат отделните детайли. Един том е посветен на различни изделия, като са дадени номерът на дрехата, количеството прежда, начинът на изплитане на всеки детайл. Има голям раздел, посветен на различни плетки. Тази книга ми помогна да овладея свободно иглите. Научих се да плета без ничия помощ. Сега мога да изплета и зашия пуловер, блуза или жилетка. С една дума, да я приведа в търговски вид. Когато ми стане много нервно, карам Венци да ми купи прежда. В „Люлин“ има едно магазинче с евтини и хубави прежди. Една блуза излиза около 10 лева, много по-евтино и ефикасно от антидепресант, безвредно и ми доставя естетическа наслада. Проглушавам ушите на всички вкъщи да ми разрешат да им изплета нещо. Удоволствието трае, докато гледам как купчината конци се превръща в интересна дреха. После се радвам, ако мога да я подаря на някого. Така ще имам възможност да си изплета още една.

Парфюмите имат особено значение за мен. Венци също обича вълнуващите ухания и долавя всичките им нюанси. Избирането им е истински ритуал — много внимавам, защото напоследък от някои парфюми ме хваща алергия. Възприемам всеки нов парфюм като нов обитател на дома ни, преценявам какво ще ми донесе, как ще се чувствам с него. С годините стилът ми се промени — преди обичах по-тежки, наситени парфюми. Сега се хващам, че търся нещо по-свежо, което да доведе пролетта и доброто настроение вкъщи, дори навън да е зима. Венци е голям специалист и винаги го карам да ми избере най-подходящия за мен аромат. Интересното е, че дори ако в магазина не обърна внимание на парфюма, който е избрал, после съм приятно изненадана. По непонятен начин Венци разбира какъв ще бъде ароматът му след като мине малко време. И почти никога не греши… Обикновено имам няколко парфюма, за да ги сменям според настроението или сезона. Когато ми е особено тъжно или по-радостно от обикновено, се пръскам с най-хубавия от тях.

Друго развлечение, или както го наричам на шега, панаир на душата ми, е да ходя по магазините. Най-много ме привличат магазините за дрехи. Периодично искам да разбера какво се носи, какви са моделите, материите, цените. Някога ЦУМ бе средоточие на естетическата ми наслада. Стоките бяха разделени на етажи — първият за децата, вторият — за мъжа, третият — за жената и т.н. Можех да се разхождам из целия магазин и необезпокоена от никого да пипам и пробвам дрехи, колкото ми душа иска. Като малка майка ми ме водеше там, за да си избера поредната дрешка или просто да се порадвам на луксозните стоки, които също бяха съвсем достъпни. По-късно Венци се шегуваше, че ще ме върже с дълго въже и ще ме остави да се разхождам колкото искам, а той ще седне в сладкарницата и когато стане време за тръгване, само трябва да дръпна въжето. Сега насладата ми от дрехите е съвсем ограничена и сякаш открадната. Никъде, освен в магазините за втора употреба, не може да се пипне нещо свободно. Това е проблем не само за мен. И виждащите искат да пипнат материята на дрехата, която скоро може да стане тяхна. Въпреки това периодично отивам на пазарите или в някой магазин. Обикновено търся нещо конкретно и се старая да кажа на продавачките точно какво е то. Но те упорито ми предлагат съвсем друго — често нямат това, което търся и тайно се надяват да променя решението си. Така без да искам, научавам доста за последния писък на модата (не на висшата, разбира се). Лошото е, че това научаване вместо с наслада и интелектуално любопитство, е придружено от средно голяма доза стрес. Заедно с обясненията и предложенията продавачите с всичка сила се стараят да ми пробутат нещо, което или не ми трябва, или не е моя размер. Аз съм дребна, нося едновремешния 44 размер. Веднъж питам продавачката има ли поло като за мен. Тя ми отговаря, че има много хубави пола 50-и номер. Казах й, че ми трябва поло, а не спален чувал. Но каквото и да отговоря, дали ще смънкам нещо или ще се пошегувам, винаги ми е съвестно, че безпокоя бедните жени и им давам напразни надежди, че ще купя нещо. Те стоят по цял ден на сергиите и чакат някой да вземе поне една от дрехите, събирали праха най-малко година. Така че удоволствието при запознаването с модата и избора на дрехи сега ми е почти отказано. Това са само редки, откраднати мигове. Отдавна мечтая да се озова в магазин за играчки, където продавачът ми е познат, но това си остава само мечта. Плюшените играчки не ми харесват, защото обикновено са стилизирани или приличат на хора с животински лица. Имам едно еленче, което вместо да е изправено и тънконого, седи на задните си крака като мече и има огромна муцуна. Обичам играчки, които приличат на истинските предмети, хора или животни. Когато отида някъде на гости, карам домакина да ми покаже всички украшения и фигурки, ако има такива вкъщи. А ако има деца и играчки, празникът е наистина голям.

При изпълнение на домакинските си задължения се ръководя от девиза: „Не се отказвай!“. Старая се да върша всичко, което мога. Чистя къщата с прахосмукачка, мия подовете, бърша праха. Особена част от работата е миенето на прозорците и свалянето на пердетата. Понеже съм ниска, това ми струва доста усилия, но пък и ме изпълва с ентусиазъм. Когато живеехме в „Люлин“, се изкачвах на стълбата, развивах винтовете на всеки прозорец и се стараех да помня в кой джоб слагам винтовете от дадения прозорец, защото ако ги объркам, не искаха да се завиват. Винаги в началото ме хваща голям ентусиазъм и започвам с песен, постепенно гласът ми заглъхва и към края от ентусиазма няма и помен, но работата е свършена. Не съм самонадеяна, страхувам се, че мога да падна от стълбата, но знам, че това е малко вероятно, защото вземам всички предпазни мерки. Гладенето е най-приятната част — обичам да гладя купища дрехи и да слушам някоя книга или урок по английски. Така мога да правя две полезни неща едновременно. С чистенето въпросът е по-относителен. Например, чистя фурната, шкафовете или плочките в банята. За мен всичко е наред, но винаги има нещо, което се вижда, но за което не подозирам и няма как да го премахна. Това ме ядосва, защото колкото и да се трудя, може да е безсмислено. Все пак не се отказвам — правя каквото мога.

При готвенето Венци държи палмата на първенството и почти не я отстъпва. Само когато той е зает или го няма вкъщи, съм дежурна по кухня. Знам основните ястия и ги приготвям без особени отклонения от правилата. Обичам да правя кекс и винаги става хубав. Особено удоволствие ми доставя да меся тесто, да правя питка или тутманик. Когато се преместихме в Банкя, Хриси дойде да живее при нас. Свекърва ми също живее у нас през зимата. Така че вкъщи сме три жени и един готвач и трябва да си поделим малкото домакинска работа. Ясно е, че за мен не остава кой знае колко.

Много хора мислят, че мечтата на живота ми е да прогледна. Това е така, но донякъде. Искам да прогледна, за да се справям по-добре с ежедневието — да мога да ходя сама, да работя, като чистя, да знам дали е чисто. Но това желание е абстрактно — искам, защото знам, че ще бъде по-добре. То няма нищо общо с желанието на някого, който е виждал и знае какво е изгубил. Той страстно желае да прогледне, защото знае какво значи това. Дори мисля, че ще ми е трудно да свикна винаги да мърда нещо пред очите ми. Венци ми се смее, за него виждането е нещо обикновено, с което се е родил. Но каквото и да говорим, това са си 90% от информацията, която човек получава, и кой знае колко ще се измъчи горкият ми вече превалящ средата на живота мозък, ако му се наложи сега да я приема и запомня.

Всъщност мечтата ми е да живея достоен, християнски живот и един ден, когато Исус Христос дойде на земята за втори път, както пише в Библията, слепите ще прогледнат, куците ще тичат, няма да има старост и смърт и всички ще бъдат съвършени. Тогава знам, че Бог ще направи така, че да приема зрението като нещо, разбиращо се от само себе си. И няма да ми е трудно. Естествено, това е елемент на вярата. Не знам как ще го направи, но също така не знам как точно е създал небето и земята, но това не ми пречи да се възползвам от тях.