Принцесата на татко

Глава 7Лъкатушният път към истината

Вятърът на промените задуха, когато още бяхме почти новобрачни. След потресението на 10 ноември 1989 г. с цялата си душа се отдадохме на новото време. В печатницата се разделихме на зала „Изток“ и зала „Запад“ и непрекъснато спорехме разпалено за политика, както и всички останали граждани на социалистическия свят. Ние с Венци бяхме запалени седесари. Не ходехме по митинги, но слушахме Парламента (пък и как иначе, досега не бяхме чули да се говори в него, освен ако някой чете доклад). Ако трябваше, щяхме да се запишем за членове на СДС и с желание да си плащаме членски внос. Членувахме в „Подкрепа“ и ходехме в централата да си плащаме членския внос, защото на работното ни място нямаше нейна профорганизация. Старите хора ни казваха, че за слепите ще стане по-лошо, ако нещата се променят, но изобщо не им вярвахме. Как ще се върнем толкова години назад? Казваха, че яденето ще е с купони, а слепите ще просят по улиците. Ние им отговаряхме, че ще има всичко в магазините, ще бъдем свободни да излизаме в чужбина и още каквото се сетим. Да, купоните минаха и се забравиха, но за съжаление всички други неща, за които говорехме ние и те, се сбъднаха едновременно и сигурно малцина слепи и инвалиди се радват на демокрацията както в онези дни. Но тогава всичко беше приповдигнато, надеждата ни даваше крила, хората ни изглеждаха по-добри, а може и да са били, имахме си работа, масово правехме стачки и гонехме от предприятията директорите, които често бяха прекарали на този пост почти целия си трудов стаж, чувствахме се строители на новия живот.

На този фон с нас се случиха особено странни събития. Откакто е ослепял, Венци все търсеше начини да си възвърне зрението. С много перипетии отиде в Москва, където му направиха операция, после ходи в Холандия и Франция, но там казаха, че нищо повече не може да се направи. Венци има сестра, разведена с три деца. Най-голямата ми племенничка, Янка, тогава беше в пети клас. Често сънуваше, че ако даде на вуйчо си еди-коя си тревичка или направи нещо друго, той ще прогледне.

Точно когато полтъргайстите върлуваха навсякъде из страната (по-старите си спомнят за Кики в Пловдив, Теодора от Дибич и други случаи, когато хора имаха работа с полтъргайст). С нас се случи нещо подобно, а може би и доста по-странно. Янка започна да чува гласове и да вижда Бога и светиите, както ги рисуват по иконите. Те й казваха различни неща, даваха й заповеди. Казаха, че трябва да дойде у нас за една седмица, защото вкъщи има нечисти сили и трябва да ги изгони. Учудени от необичайните събития, ние се съгласихме. Аз си взех отпуск и останах с нея у дома. Седем вечери подред кадихме с тамян из къщи и Янка чуваше рева на дявола, който уж си е отишъл. По-късно разбрахме, че той изобщо не се бои от тамян, просто създава такова впечатление, за да си мислим, че тамянът го прогонва и спокойно да си върши работата. Неизвестните ни накараха да отидем в църковен магазин, да купим всички икони на светци, каквито имаше там и да ги поставим на стената. После Янка ги виждаше да се движат и да си говорят. Освен светци вкъщи имахме и извънземни. Тя виждаше някой, подобен на Алф, да лети и да се разхожда из апартамента. Имаше и икона на Исус Христос. Попитах го защо не направи чудо, за да прогледнем, но той отговори, че ако направи чудо, и тримата ще умрем. Янка започна да се изпълва със сила и той каза, че тя ще излекува Венци от диабета и слепотата.

Ставаха и други странни неща — някой ни подръпваше, предмети се местеха, веднъж Венци видя чорапа си да ходи самостоятелно из стаята. Както си говорехме, на Янка често изведнъж й се приспиваше, поспиваше малко и после ни казваше някакво откровение. Например, веднъж каза, че й се спи, заспа, а след минута някой се разсмя и почука на вратата на стаята ни. Венци отиде да види дали не е тя, но каза, че си е на леглото и спи. След малко Янка се събуди и разказа, че са й казали, че някой ще се разсмее и ще почука на вратата и ние ще помислим, че тя е направила това. Друг път ни накараха да излезем от къщи, защото щели да дойдат извънземни да се съветват как да ни излекуват. Освен това ни караха да правим неща, които не ни се искаше да правим. Например, взехме от село едно бутче от коза и те ни казаха да го изхвърлим, защото ще се отровим. Когато наближи времето Янка да си отиде вкъщи, поръчаха Венци всеки ден да стои четири часа гол до кръста, за да го лекува Бог. Протестирахме, че времето е много дълго, и те го намалиха на два часа. Забелязахме и друго нещо — всички тези неизвестни обитатели на къщата ни знаеха само това, което казваме на Янка. Ако си говорим нещо помежду си, те не го знаеха. Представяха се като Исус, Дева Мария, светиите, извънземните, а в някои случаи се явяваше и дяволът. Той изчезваше веднага, щом се хванехме за кръстчетата, които си купихме пак по тяхно поръчение.

Като се поотърсихме от шока и страха, разбрахме, че това същество (или същества) ни изнудва и не е добре да му се подчиняваме. Дотогава не бяхме се срещали с подобно явление. Поне аз бях материалистка, или по-точно, марксистка. В процеса на промените си дадох сметка, че наистина съм вярвала в марксизма и построяването на комунизма. Така ни учеха в училище, после в университета и никога не съм си представяла, че всичко ще свърши. Както всички, и аз критикувах някои прояви в нашето общество, но мислех, че това е резултат от неправилното прилагане на принципите на марксизма, а не че самите принципи са неправилни и неосъществими. В разгара на полтъргайстите и малко след това си дадох сметка, че вече не знам в какво да вярвам. Странните явления, които ме заобикаляха, ми показаха съвсем естествено, че има сили и форми на материята, които не разбирам. Но щом знаят какво си говорим, могат да дърпат, местят, говорят, значи ги има. Ние не чувахме гласовете им, само Янка ги чуваше. С Венци обсъдихме всичко това и решихме, че ако има някаква нематериална сила, която действа у нас, това не е Бог. Зададохме на съществото няколко въпроса дали не е дявол и то изчезна като дим. Вече не се явяваше у нас, но дълго време безпокоеше Янка. По-късно, когато прочетохме Библията, й казвахме да се помоли в името на Исус съществото да изчезне, и то наистина изчезваше.

Стана така, че вместо да тръгнем по пътя на окултизма, както сигурно е възнамерявало съществото, то ни насочи към Библията, към желанието да разберем какво Бог иска да каже на хората, защо ни е оставил тази книга. По време на социализма и досега ние, слепите, имаме голяма фонобиблиотека. Там се записват много книги, отначало на магнетофонни ленти, после на касети, а сега на CD дискове. За съжаление там нямаше записана Библия, въпреки че изданието, което записаха след промените, беше от 1981 г. Явно Библията е била наистина строго забранена, защото по принцип много книги, впоследствие забранени, си оставаха във фонотеката. И така, запалени от желанието да прочетем Библията, се обадихме в софийската фонотека да попитаме докъде е стигнало записването й. Още не беше готова и помолихме библиотекарката да я даде първо на нас. Тя обеща и удържа на думата си. Четяхме всеки ден без да спираме. Смятахме, че това е най-важното за нас. Дотогава представата ни за религия бе много бегла. Свързвахме я с празници, поверия и обреди за мъртвите. Учудихме се, че там не пише за почти нищо подобно. Първото и най-поразително впечатление от всичко прочетено бе, че Бог ни обича. Четяхме псалмите и заспивахме спокойно в мощната Му прегръдка — „ако Господ не съгради дома, напразно се трудят зидарите, ако Господ не опази града, напразно бди стражарят“ (Псалом 127, 1–2). Разбрахме, че Той знае всичко за нас и непрестанно се грижи за всяко човешко същество и за всичко живо. Поискахме да живеем според Божията воля. Още преди да започнем да четем, не работехме в неделя — Венци беше по-религиозен от мен и казваше, че не е добре да се нарушава Божия ден. Какво беше учудването ни, като прочетохме в Божиите заповеди: „Пази съботата да я не оскверниш…“. Това гласи четвъртата от десетте Божии заповеди. И колко много стихове са отделени за нея. Ето я цялата.

„Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела; а на седмия ден, който е събота на Господа, твоя Бог, да не вършиш никаква работа, нито ти, нито синът ти, нито дъщеря ти, нито слугата ти, нито слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е в дома ти; защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко, което е в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети.“ (Изход 20:8–11).

Значи, никой не бива да работи в събота. Внимателно прочетохме Библията докрай, за да видим дали това не е променено. Не намерихме такова нещо. Решихме да спазваме съботата като ден, осветен от Бога. Мислехме, че поклонението е нещо лично и не е необходимо да ходим в която и да било църква. Но в посланията на апостол Павел навсякъде се говори за църквата, създадена от Бога. С всеки ден вярата ни се засилваше — каквото и да правехме, искахме да се съобразяваме с Божията воля.

Отдавна знаех, че има църква, която спазва съботата, но ме беше страх да отида там. Изобщо ме беше страх от неизвестното. Имахме колежка Евгения, която ходеше в адвентната църква. Тя ни говореше за Бога, но тогава не й обръщахме внимание. Когато прочетохме Библията, й казахме за съботата. Тя се зарадва и ни покани на поредица от проповеди, изнасяни от немски пастор в НДК, зала 3. Това беше чудесно. Ако ни беше поканила в църквата, сигурно нямаше да отидем. Като е на обществено място, мислех си аз, нищо страшно не може да ни се случи.

Евгения дойде с нас на първата проповед, изнесена от пастор Магер. Тя беше върху пророчеството на пророк Даниил за световната история. Проповедта ни направи голямо впечатление. След това тръгнахме сами. Много трудности имахме с придвижването — проповедите бяха вечер, в НДК е трудно, особено за човек като Венци с 2-3% зрение. Бяха откраднали всички решетки в подлеза и в началото на стъпалата пропадахме в тесни вонящи дупки. Отидохме на проповедта мокри и вмирисани, но не се върнахме вкъщи, за да се преоблечем. После се съобразявахме с дупките и беше по-лесно. На връщане разсъждавахме над чутото и спорехме разгорещено. Много искахме да достигнем до истината. Почти не пропуснахме проповед. На местата ни имаше картончета, на които трябваше да напишем имената и адресите си, ако искаме да получим Библия или да посещаваме библейски курс. Ние написахме имената си, но не бяхме отбелязали библейския курс. Скоро след проповедите получихме писмо, в което ни уведомяваха, че всеки ден следобед в Църквата на адвентистите от седмия ден има библейски курс. Избрахме да ходим в понеделник, защото часът започваше от 17 часа и ни беше най-удобно.

Бяхме истински щастливци, курсът се изнасяше от пастор Емил Димитров. Той говореше много добре, красноречиво и убедително. Беше ослепял, но това не му попречи да бъде пастор и въпреки че е вече покойник, и до днес неговите проповеди, качени в Интернет, вдъхновяват вярващи и невярващи. С нетърпение чакахме следващия понеделник, за да навлезем по-дълбоко в библейските истини. След време, като се убедихме, че в църквата няма нищо страшно, започнахме да ходим на богослуженията. Постепенно приемахме волята на Бога и започнахме да се съобразяваме с нея. Тогава разбрах какво означава работата на Светия Дух. Неща, които в началото ми се сториха абсурдни за изпълнение, по-късно приех с убеждение. Кой извърши тази работа в душата ми? Това е Светият Дух, третият в триединството Бог Отец, Бог Син и Свети Дух. Най-трудно се убедих да спазвам здравословните навици — да се откажа от яденето на свинско месо, алкохола и други нездравословни привички. Мислех си, че здравето си е моя лична работа. Но Библейският стих казва: „Или не знаете, че вашето тяло е храм на Святия Дух, Който е във вас, Когото имате от Бога? И вие не сте свои си, защото сте били купени с цена; затова прославете Бога с телата си и с душите си, които са Божии“ (1 коринтяни 6:19–20). Това окончателно ме убеди, че тялото ми не е моя собственост, а на Този, Който го е създал, и трябва да го пазя, доколкото е възможно. Освен библейския курс, за да научим повече, вземахме проповеди на касети от църковната фонотека. Разгледахме подробно пророчествата в книгата на пророк Даниил. Бяхме поразени, удивени и очаровани. Бог предсказва не само историческите събития, възхода и падението на империите, Той знае, че точно там, в Персия, ще се роди цар Кир, и го нарича по име много години преди да е роден. Няма съмнение, че знае всичко и за нас. Друг мощен фактор, за да приемем Исус в живота си, бе молитвата. Не мога да опиша възторга, когато разбираш, че Царят на всемира не само те чува, но ти обръща особено внимание и отговаря на твоите молитви. Не можехме да сдържаме радостта си от това ново откритие и се стремяхме да разкажем за него на всички около нас.

Дойде и денят на кръщението — знак, че сключваме завет с Бога. Ние му предаваме сърцето си, да го преобрази, да премахне злото от него, а Той ще ни даде мир на земята и вечен живот. Нашето кръщение беше голямо събитие. Заедно с нас се кръстиха около 80 души в София. След промените интересът към религията и въобще към новото бе много голям. Няколко пастори ни потапяха във водата, за да ни кръстят. Никога преди и след това не съм изпитвала такава лекота, такава увереност, че Бог ме е очистил от всичко, полепнало по мен през годините. Започнахме нов живот, живот на християни. За всичко, което вършехме, се питахме: „Ако Исус е на нашето място, какво би направил?“

Искахме да споделим с другите истините, които сме научили и изпитали. Отидохме при пастор Лефтеров, тогава секретар на съюзния съвет, и му казахме, че искаме Библията да стигне до повече хора без зрение. Църквата дари на Съюза на слепите касети за нови екземпляри, а по-късно записаха и книгите „Основни учения на Библията“ на пастор Агоп Тахмисян и „Пътят към Христа“, „Животът на Исус Христос“ и „Великата борба“ на Елън Уайт. Взехме от издателството и някои книги в електронен вариант. В читалището на слепите ми напечатаха няколко малки книжки, които давах на познатите си да четат. Но огромната част книги бяха на дискети и ги дадох в читалищната библиотека.

И ние успяхме да си запишем Библията — тогава ни струваше цяло състояние. За нас тя бе като онзи скъпоценен бисер, заради който търговецът продал всичките си ниви. И до днес, въпреки че имам различни варианти на Библията, най-скъпа ми е първата, тази на касетите, с която започнахме. От нея чета всеки ден. Гласът на четеца ми напомня за вълнуващите първи дни на запознанството ни с Бога.

Обикновено хората се обръщат към Бога, когато изпаднат в беда и се чувстват в безизходност. С нас беше точно обратното — по времето, когато повярвахме в Него, бяхме по-добре от когато и да било. Бяхме на по 29 години, щастливи в брака си, с добро материално положение, болестите не ни притесняваха особено. Само едно ни липсваше — достоен идеал, смисъл в живота. Според мен не може да се смята, че някой е нещастен или има проблем, затова вярва в Бога. Пълно е с нещастни и страдащи хора, но не искат да им се говори за такива неща. Както казваше един мой познат, за тези, които се съпротивляват на вярата има по-голяма надежда да станат християни, отколкото за тези, които не искат да мислят за духовни неща. Като си говорим с Венци, разбираме, че Бог е направил чудо едновременно в сърцата и на двамата. Всеки от нас тайно се молеше, преди да разбере, че и другият е повярвал.

Винаги съм си мислела, че каквото и да върша, някой ме наблюдава. Чувствах се като на сцена, но не знаех кой е този, който знае всичко, просто чувствах, че нищо под слънцето не може да остане скрито. Сега със сигурност знам, че това е Бог, който освен че вижда действията, знае предварително мислите ни. Освен това ангелите, които ни пазят и са готови да ни помогнат и падналите ангели или дяволи, които искат да ни въведат в изкушение. Същността на вълшебните приказки, които съм чела, се оказа истина. Или поне мечтата, надеждата, заложена в сърцата на народите, че винаги има изход, има някой, който непременно ще помогне, е истина. И това не е вълшебна пръчица, летящо килимче или добър юнак, ще ни помогне Царят на славата, Творецът на световете, и, което е най-вълнуващо, нашият Баща. Твърдението, че съм принцеса, което шокира и предизвиква смях, е чиста истина. Щом сме наследници на Божието царство, всички ние сме принцове и принцеси. От години исках да напиша стихотворение за Пепеляшка. Ясно е, че Пепеляшка съм аз, но кой е принцът? А вълшебникът, който преобразява мен и всичко наоколо? Не намирах отговор на въпросите, затова не можех да напиша нищо, а образът упорито ме преследваше. Сега намерих отговора и думите сами се наредиха, а душата ми ликуваше.

Най-оптимистичното във вярата за мен е, че не сме сами. Каквото и да ме вълнува, колкото и грешна и виновна да се чувствам, винаги мога да разкажа всичко на Бога и да Го помоля за помощ. И знам, че ме разбира по-добре от всеки друг, по-добре, отколкото самата аз разбирам мислите и чувствата си, защото ме е създал, знае точно какво има в мен и какво ми е нужно. Преживяванията с Бога са неповторими и несравними с нищо. Всеки християнин има подобни опитности, които му дават сили и увереност. Ние говорим с Него и Той ни отговаря. Това не са разкази на някой друг, нито величествените сцени от Библията, това е моят личен, истински разговор с Бога и нищо не може да заличи следите от него в живота ми.

Почувствах свободата, за която говори апостол Йоан: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32). Първо, това е свободата от греха — Бог има власт и желание да ни прости греховете. Второ, Той казва, че всеки човек е безценен, защото Исус Христос е умрял за него на кръста. Ето библейския стих, наречен златен, който отразява накратко същността на християнството: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот“ (Йоан 3:16). Съзнанието, че съм безценна за самия Бог промени коренно отношението ми към себе си. За пръв път се осмелих да напиша в стих за дефекта си — преди това несъзнателно се стремях да покажа на другите, че не се различавам особено от тях. Бог ми даде самочувствие, което никаква дискриминация и пренебрежение не могат да ми отнемат. Ето моето послание към всички хора и особено към онези, които по някаква причина, истинска или въображаема, като мен страдат от ниско самочувствие. Бог ми го прошепна.

Често ме питат защо адвентистите нямат религиозни празници. Казвам им, че Бог е определил 52 празника в годината, които ние спазваме стриктно и с радост. Всяка събота се подготвяме като за празник, отиваме на църква, говорим за духовни неща. Почивката в събота не е само физическа. Не само сме свободни от домашни задължения (готвене, пране, чистене), свободни сме от всички проблеми, които ни вълнуват през седмицата. Колкото и да са големи и неотложни, колкото и настойчиво да ни обсебват, ги оставяме настрана и не мислим за тях, за това има цели шест дни. Съботата е ден, посветен на Бога и духовните неща. Освен почивка на тялото, тя дава почивка и на уморената ни душа. Така че ние сме едни от най-пълноценно празнуващите християни, предвкусващи безкрайния празник на вечния живот.

Смисълът на християнството е, че Бог иска да ни върне в състоянието, в което са били Адам и Ева преди грехопадението. Иска да ни даде вечен живот без смърт, страдания и болести. Вярвам, че този живот ще е по-хубав от земния, който въпреки проблемите и страданията, искаме да продължи колкото може повече. Но за мен най-хубавото е, че винаги ще бъдем с Исус, нашия приятел. Че няма да има самота и неразбиране, отчужденост и тъга. Там ще царува любовта между хората и Бог ще е с нас. Може би всеки търси в небесното царство онова, което му липсва. Аз се радвам, че самотата ще бъде прогонена — не просто липсата на хора, с които да общуваме, а самотата в сърцата. Но това си е моя представа, всеки ще намери онова, което е очаквал. И така, в най-щастливото време от живота си намерихме Бога, за да ни подкрепя в трудностите, които последваха. Но това е друга тема.