Произход на политическия ред

1. НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ПОЛИТИКА

Третата вълна на демократизация и съвременните опасения за бъдещето на съвременната либерална демокрация ► Как и лявото, и дясното хранят фантазии за премахване на държавното управление ► Как съвременните развиващи се страни олицетворяват осъществяването на тези фантазии ► Как приемаме институциите за даденост, но всъщност нямаме никаква представа за техния произход

През четиридесетгодишния период от 1970 до 2010 г. се наблюдава огромен ръст на броя на демокрациите по света. През 1973 г. само 45 от всичко 151 страни в света биват отчетени като „свободни" от неправителствената организация „Фрийдъм Хаус"[5], която представя количествени показатели за гражданските и политическите права в отделните страни. През същата година Испания, Португалия и Гърция са диктатури; Съветският съюз и неговите сателити в Източна Европа изглеждат силни и сплотени общества; Китай е разтърсван от Културната революция на Мао Дзъдун; Африка е свидетел на утвърждаването на власт на група корумпирани „пожизнени президенти"; а преобладаващата част от Латинска Америка е под военна диктатура. Следващото поколение е свидетел на важни политически промени с разпространяването на демокрации и пазарно ориентирани икономики почти навсякъде по света, с изключение на арабския Близък изток. Към края на 90–те години на XX в. приблизително 120 страни – повече от 60% от независимите държави в цял свят – вече са представителни демокрации. Тази трансформация представлява третата вълна на демократизация, за която говори Самюъл Хънтингтън; либералната демокрация като основна форма на управление става част от общоприетия политически пейзаж в началото на XXI в.

В основата на тези промени в политическите системи лежи и мащабна социална трансформация. Преходът към демокрация е резултат от самоорганизирането и участието на милиони, пасивни до този момент хора по света в политическия живот на техните общества. Тази социална активност се дължи на множество фактори: значително по–широкия достъп до образование, което повишава съзнанието на хората за самите тях и за обкръжаващия ги политически свят; информационните технологии, които улесняват бързото разпространение на знания и идеи; евтините транспорт и комуникации, които позволяват на хората да гласуват с краката си, ако не харесват правителството си, и по–голямото благосъстояние, което мотивира хората да изискват по–добра защита на правата си.

След края на 90–те години на XX в. обаче третата вълна преваля апогея си и през първото десетилетие на XXI в. се разгръща „демократична рецесия". Приблизително една от всеки пет страни, които са били част от третата вълна, или регресират към авторитаризъм, или стават свидетели на значителна ерозия на своите демократични институции. „Фрийдъм Хаус" отчита, че 2009 г. бележи четвъртата поредна година, през която свободата по света намалява, като това се случва за първи път, откакто организацията установява своите показатели за свобода през 1973 г.

В началото на второто десетилетие на XXI в. неспокойствието в демократичния свят се проявява под няколко различни форми. Първата от тях е безапелационната отмяна на демократичните придобивки в страни като Русия, Венецуела и Иран, където избраните лидери са заети с демонтирането на демократичните институции чрез манипулиране на избори, закриване или закупуване на независими телевизионни канали и вестници и ограничаване на дейността на опозицията. Либералната демокрация е нещо повече от мажоритарно гласуване по време на избори; тя представлява сложна съвкупност от институции, които ограничават и регулират упражняването на властта чрез закони и система на взаимни ограничения. В много страни официалното приемане на демократична легитимност е придружено от систематично премахване на контрола над изпълнителната власт и ерозия на правовия ред.

В други случаи държави, които сякаш извършват преход от авторитарно управление, зациклят в т.нар. от анализатора Томас Кародърс „сива зона", в която не са нито напълно авторитарни, нито особено демократични. Много от държавите правоприемници на бившия Съветски съюз като Казахстан и Узбекистан в Централна Азия се озовават в тази ситуация. В годините след падането на Берлинската стена през 1989 г. се наложи общоприето мнение, че почти всички държави са в преход към демокрация и че неуспехите в демократичните практики с течение на времето ще бъдат преодолени. Кародърс изтъква, че тази „парадигма на прехода" е неоправдана, тъй като много авторитарни елити нямат никакъв интерес от изграждането на демократични институции, които биха ограничили тяхната власт.

Трета категория загриженост не е свързана с неуспеха на дадена политическа система да стане или да остане демократична, а по–скоро с неспособността ѝ да гарантира основните услуги, които хората изискват от своето правителство. Самият факт, че една страна има демократични институции, ни казва много малко по въпроса дали е управлявана добре или зле. Този неуспех да се изпълни обещанието за демокрация е може би най–голямото предизвикателство по отношение на легитимността на подобни политически системи.

Пример за това е Украйна. През 2004 г. Украйна изненада света, когато десетки хиляди хора се събраха на киевския площад „Майдан“[6], за да протестират срещу манипулирането на президентските избори в страната. Тези протести, станали известни като Оранжевата революция, станаха причина за нови избори и за възкачването на реформатора Виктор Юшченко на поста президент. След като дойде на власт обаче, Оранжевата коалиция се оказа абсолютно безпомощна, а самият Юшченко разочарова надеждите на поддръжниците си. В правителството избухнаха вътрешни конфликти, то не успя да се справи със сериозния проблем на Украйна с корупцията и стана причина за икономическия срив по време на глобалната финансова криза през 2008– 2009 г. Резултатът е избирането в началото на 2010 г. на Виктор Янукович, човекът, обвинен във фалшифицирането на изборите през 2004 г., което предизвика избухването на Оранжевата революция.

Демократичните страни страдат и от много други управленски провали. Добре известно е, че Латинска Америка притежава най–високото ниво на икономическо неравенство в сравнение с всеки друг регион на света, като там класовите йерархии често съответстват на расовите и етническите различия. Възходът на популистки лидери като Уго Чавес във Венецуела и Ево Моралес в Боливия е не толкова причина за нестабилност, колкото симптом на това неравенство и на чувството за социално изключване, изпитвано от мнозина, които са граждани само на книга. Неизменната бедност често поражда други видове социални разстройства като бандитизъм, наркотрафик и всеобщо чувство за несигурност у обикновените хора. Организираната престъпност в Колумбия, Мексико и Салвадор застрашава самата държава и нейните основни институции, а тяхната неспособност да се справят успешно с тези проблеми подкопава легитимността на демокрацията.

Друг пример е Индия, изключително успешна демокрация от обявяването на нейната независимост през 1947 г. – забележително постижение предвид нейната бедност, етническо и религиозно многообразие и огромни размери. (Защо един по–обстоен исторически преглед на политическото развитие на Индия би следвало да намали изненадата ни е предмет на глави 10–12.) Въпреки това индийската демокрация подобно на производството на колбаси[7] изглежда все по–малко привлекателна, колкото повече я опознаваме. Срещу почти една трета от индийските законодатели например са предприети наказателни производства, някои от които за тежки престъпления като убийство и изнасилване. Индийските политици често практикуват открита форма на политически патронаж, при която се търгуват гласове за политически услуги. Капризността на индийската демокрация създава големи проблеми на правителството при вземането на важни решения по въпроси като инвестирането в мащабни инфраструктурни проекти. А в много индийски градове бляскави центрове с превъзходни постижения в областта на високите технологии съществуват в непосредствена близост с бедност от африкански тип.

Очевидният хаос и корумпираността на демократичните политици в Индия често биват сравнявани с бързото и ефективно вземане на решения в Китай. Китайските владетели не са ограничавани нито от върховенство на правото, нито от изисквания за демократична отговорност; ако те решат да построят огромен язовир, да сринат квартали, за да отворят място за магистрали или летища, или да приемат бърз пакет от икономически стимули, могат да направят това много по–бързо, отколкото демократична Индия.

Четвъртият съществен източник за политическо безпокойство е свързан с икономиката. Съвременният глобален капитализъм се е доказал като продуктивен и създаващ благополучие отвъд мечтите на всеки човек, живял преди 1800 г. В периода след нефтените кризи през 70–те години на XX в. размерът на световната икономика нарасна почти четирикратно, а благодарение на отвореността към търговия и инвестиции голяма част от населението на Азия се присъедини към развития свят. Все пак глобалният капитализъм така и не е намерил начин да избегне високите нива на волатилност особено във финансовия сектор. Глобалният икономически растеж страда от периодични финансови кризи, които разтърсват Европа в началото на 90–те години, Азия през 1997–1998 г., Русия и Бразилия през 1998–1999 г. и Аржентина през 2001 г. Тази неустойчивост достига апогея си – може би напълно заслужено – с голямата криза в родината на глобалния капитализъм САЩ през 2008–2009 г. Свободните пазари са необходими за насърчаване на растежа в дългосрочен план, но те не се саморегулират, особено когато става въпрос за банки и други големи финансови институции. Нестабилността на системата е отражение в последна сметка на политически провал или с други думи на неуспеха да се осигури достатъчен регулаторен контрол както на национално, така и на международно ниво.

Кумулативният ефект от тези икономически кризи не подкопава задължително доверието към пазарната икономика и глобализацията като двигатели на икономическия растеж. Китай, Индия, Бразилия и много други т.нар. страни с нововъзникващи пазари продължават да се представят добре икономически благодарение на участието си в глобалния капитализъм. Но е очевидно, че политическата задача по намиране на правилните регулаторни механизми за обуздаване на волатилността на капитализма все още не е решена.

Този въпрос ни насочва към една много важна, но често пренебрегвана причина за загрижеността относно бъдещето на демокрацията. Политическите институции се развиват, често бавно и мъчително, с течение на времето, тъй като човешките общества се стремят да се организират, за да подчинят своята околна среда. Но политически упадък възниква, когато политическите системи не успяват да се приспособят към променящите се обстоятелства. Съществува нещо като закон за съхраняване на институциите. По своята същност човешките същества са животни, които следват определени правила; те са родени, за да се съобразяват със социалните норми на своята среда и консолидират тези правила често с трансцендентен смисъл и значение. Когато околната среда се променя и възникват нови предизвикателства, често настъпва разрив между съществуващите институции и текущите нужди. Тези институции са подкрепяни от огромен брой непоклатими заинтересовани кръгове, които се противопоставят на каквато и да било фундаментална промяна.

Твърде вероятно е американските политически институции да се изправят пред сериозно изпитание на тяхната приспособимост. Американската система е изградена върху твърдото убеждение, че силната политическа власт представлява сериозна заплаха за живота и свободата на гражданите. Поради тази причина конституцията на САЩ е замислена с широк спектър от взаимни ограничения и взаимно уравновесяване на институциите на властта, посредством което отделните власти биха могли да предотвратят упражняването на тираничен контрол от останалите власти. Тази система е служила добре на страната, но само защото в определени критични моменти от нейната история, когато е възниквала необходимост от силно управление, е било възможно постигането на консенсус за осъществяването му чрез упражняване на политическо лидерство.

За съжаление няма институционална гаранция, че по начина, по който е замислена, системата винаги ще контролира тираничната власт, като същевременно позволява упражняване на държавна власт при възникване на такава необходимост. Последното зависи на първо място от наличието на обществен консенсус по отношение на политическите цели, което липсва в американския политически живот през последните години. САЩ са изправени пред редица големи предизвикателства, свързани най–вече с регулирането на фискалното им състояние в дългосрочен план. Последното поколение американци са изразходвали пари за себе си, без да плащат за това чрез данъчно облагане – ситуация, която е утежнена от годините на твърде лесен достъп до кредити и преразходи както на битово, така и на управленско ниво. Дългосрочният фискален дефицит и чуждестранната задлъжнялост застрашават самите основи на американската мощ по целия свят, тъй като други страни като Китай ни изпреварват по относителен ръст.

Нито едно от тези предизвикателства не е толкова огромно, че да не може да му се намери решение чрез своевременни, макар и болезнени действия. Но американската политическа система, която би трябвало да благоприятства формирането на консенсус, вместо това задълбочава проблема. Днес Конгресът е силно поляризиран, което създава изключителни трудности при приемането на всеки закон. За първи път в съвременната история най – консервативният конгресмен демократ е по – либерален от най–либералния републиканец. Броят на местата в Конгреса, спечелени с разлика от 10% или по–малко, което означава, че и двете страни са имали равни шансове, неотклонно спадна от почти двеста в края на XIX в. до малко повече от петдесет в началото на XXI в. И двете политически партии са станали много по – идеологически хомогенни и дебатът между тях е влошен. Подобен тип разделение не е без исторически прецедент, но в миналото е било преодолявано чрез силно президентско лидерство, каквото сега отсъства.

Бъдещето на американската политика се основава не само на политиката, но и на обществото. Поляризацията на Конгреса отразява една всеобхватна тенденция към все по–голяма хомогенност на квартали и региони, тъй като американците се определят идеологически според това къде са избрали да живеят. Склонността към асоцииране единствено с единомишленици се насърчава силно от медиите, а разрастването на информационни канали води до отслабване на споделения опит на гражданското общество.

Способността на американската политическа система да се справя с фискалните си предизвикателства е засегната не само от поляризацията ляво–дясно в Конгреса на САЩ, но и от нарастването и властта на могъщи лобита. Синдикати, агробизнеси, фармацевтични компании, банки, както и много други организирани лобита често налагат ефективно вето над закони, които ги удрят по джоба. Напълно основателно и дори закономерно е гражданите да защитават своите интереси в условията на демокрация. Но в определен момент тази защита се превръща в претенция за привилегии или в безизходно положение, при което ничии интереси не могат да бъдат оспорвани. Това обяснява все по–високите нива на популистки гняв и отляво, и отдясно, което допринася за поляризацията и отразява една социална действителност, която е в конфликт с общоприетите принципи на страната.

Недоволството на американците, че Съединените щати са доминирани от елити и могъщи лобита, е отражение на все по– голямото неравенство в доходите и благосъстоянието от 70–те години на XX в. до началото на XXI в. Неравенството само по себе си никога не е било голям проблем в американската политическа култура, която набляга по–скоро на равенството на възможностите, отколкото на резултатите. Но системата е справедлива само докато хората вярват, че като работят усърдно и правят всичко възможно, те и децата им имат реален шанс да просперират и че заможните са натрупали богатството си по правилата.

Факт е обаче, че междупоколенческата социална мобилност в Съединените щати е далеч по–слаба, отколкото смятат мнозина американци, и по–слаба, отколкото в много от другите развити страни, които традиционно се разглеждат като неподвижни и йерархични. Елитите са в състояние да защитават своите позиции, надхитряйки политическата система, прехвърляйки парите си в офшорни сметки, за да избегнат данъчно облагане, и предавайки по наследство тези предимства на децата си чрез привилегирован достъп до елитни институции. Голяма част от това излезе наяве по време на финансовата криза през 2008–2009 г., когато стана до болка ясно, че има незначителна връзка между възнагражденията в сектора на финансовите услуги и реалния принос към икономиката. Икономиката беше използвала огромната си политическа мощ, за да отстрани регулациите и контрола през предишното десетилетие и продължи да ги парира и след кризата. Икономистът Саймън Джонсън твърди, че властта на финансовата олигархия в Съединените щати не е по–различна от тази в страни с нововъзникващи пазари като Русия и Индонезия.

Не съществува автоматичен механизъм, чрез който политическите системи да се адаптират към променящите се обстоятелства. Историята за неспособността за приспособяване и последващия политически упадък е разказана по–нататък в тази книга. Няма основателна причина Мамелюкският султанат в Египет да не започне да използва огнестрелно оръжие по–рано, за да посрещне нарастващите външни заплахи, както постъпват османците, които в последна сметка го побеждават; нито е неизбежно това, че императорите в края на династията Мин в Китай не успяват да обложат своите граждани адекватно, за да подкрепят армия, която да може да защити страната от манджурите. Проблемът и в двата случая е огромната институционална инерция, съществуваща зад статуквото.

Когато едно общество не успее да се справи със сериозна фискална криза чрез сериозна институционална реформа подобно на френската монархия след неуспеха на Великия съвет през 1557 г., то се изкушава да прибегне до редица краткосрочни решения, които ерозират и в последна сметка корумпират собствените му институции. Тези половинчати решения са свързани с отстъпки пред различни заинтересовани кръгове и лобита, които неизменно представляват хора с богатство и власт във френското общество. Неуспехът да се балансира бюджетът на страната води до фалит и делегитимация на самата държава, което в края на краищата приключва с Френската революция.

Съединените щати далеч не са в толкова сериозна морална и фискална криза като Стария режим на Франция. Съществува опасност обаче с течение на времето положението да продължи да се влошава при отсъствието на някаква мощна сила, която да извади системата от сегашното ѝ нарушено институционално равновесие.

Една обща нишка свързва много от нашите днешни безпокойства за бъдещето – от възраждането на авторитаризма в Русия, през корупцията в Индия и провалените държави в развиващия се свят до непоклатимите лобита в съвременната американска политика. Тя е свързана с трудностите при създаване и поддържане на ефективни политически институции, управления, които са едновременно силни, съблюдават строги правила и са отговорни. Това може да изглежда като нещо очевидно, с което всеки четвъртокласник би се съгласил, но ако се замислим по–дълбоко, истината е, че много интелигентни хора не го разбират.

Да започнем с въпроса за оттеглянето на третата вълна и демократичната рецесия, обхванала света в началото на XXI в. Причините за нашите разочарования във връзка с неуспеха при разпространението на демокрацията според мен не се дължат на нивото на идеите в настоящия момент. Идеите са изключително важни за политическия ред; легитимността на едно управление е това, което обединява населението и го убеждава да приеме неговата власт. Рухването на Берлинската стена бележи краха на един от най–големите противници на демокрацията – комунизма, и бързото разпространение на либералната демокрация като най–общоприетата форма на управление.

Това е валидно и в настоящия момент, когато демокрацията – по думите на Амартя Сен – си остава политическото състояние „по подразбиране": „Макар че демокрацията все още не се практикува повсеместно, нито пък е приета повсеместно, според преобладаващото световно обществено мнение демократичното управление е придобило статуса да бъде възприемано като правилно в общи линии." Твърде малко хора по света изповядват открито възхищението си от петронационализма на Владимир Путин, „социализма на XXI в." на Уго Чавес или Ислямската република на Махмуд Ахмадинеджад. Нито една важна международна институция не подкрепя нищо друго освен демокрацията като основа за справедливо управление. Бързият растеж на Китай предизвиква завист и интерес, но неговият строг модел на авторитарен капитализъм нито може лесно да бъде описан, камо ли пък копиран от други развиващи се страни. Престижът на съвременната либерална демокрация е толкова голям, че днешните авторитарни режими са принудени да провеждат избори и да манипулират медиите иззад кулисите, за да се легитимират. Тоталитаризмът не само почти е изчезнал от света; авторитарните режими засвидетелстват почитта си към демокрацията, като се преструват, че са демократични.

Следователно причина за провала на демокрацията е не толкова идеята, колкото изпълнението: повечето хора по света биха предпочели да живеят в общество, в което правителството им е отговорно и ефективно и предоставя изискваните от гражданите услуги по – своевременно и икономично. Но твърде малко правителства са в състояние да направят и двете, защото институциите са слаби, корумпирани, неспособни, а в някои случаи напълно отсъстват. Активността на протестиращите и на защитниците на демокрацията по целия свят – от Южна Африка до Корея, Румъния и Украйна – може да се окаже достатъчна, за да доведе до „смяна на режима“ от авторитарно към демократично управление, но последното няма да успее без продължителен, скъп, труден и мъчителен процес на институционално строителство.

Налице е любопитна слепота по отношение на значението на политическите институции, засегнала много хора през годините, които мечтаят за един свят, в който ще се освободим по някакъв начин от ограниченията на политиката. Тази специфична фантазия не е характерна нито само за лявото, нито само за дясното; и едните, и другите имат своите версии за нея. Бащата на комунизма Карл Маркс прави знаменитото си пророчество за „отмирането на държавата", след като пролетарската революция вземе властта и премахне частната собственост. Левичарските революционери, от анархистите на XIX в. нататък, смятат, че е достатъчно да унищожат старите властови структури, без да помислят сериозно какво ще заеме тяхното място. Тази традиция продължава чак до настоящето с внушението на антиглобалистки автори като Майкъл Харт и Антонио Негри, че икономическата несправедливост може да бъде премахната чрез подкопаване на суверенитета на държавите и заменянето му с „множество“ в мрежа.

Комунистическите режими в реалния свят, разбира се, правят точно обратното на това, което предрича Маркс, изграждайки големи и тиранични държавни структури, за да принудят хората да действат колективно, когато не успяват да го сторят спонтанно. Това на свой ред кара поколение от демократични активисти в Източна Европа да си представят собствена форма на бездържавност, при която едно мобилизирано гражданско общество би заело мястото на традиционните политически партии и централизирани управления. Тези активисти впоследствие се разочароват, осъзнавайки, че техните общества не биха могли да бъдат управлявани без институции и се сблъскват с неприятните компромиси, необходими за изграждането им. В десетилетията след падането на комунизма Източна Европа е демократична, но не е непременно щастлива от своята политика и политици.

Най–широко разпространената фантазия за бездържавност в дясното е, че пазарната икономика ще направи по някакъв начин държавното управление ненужно и неуместно. По време на дотком бума през 90–те години на XX в.[8] много ентусиасти подобно на бившия президент на „Ситибанк“ Уолтър Ристън твърдят, че светът преживява „залез на суверенитета", при което традиционно упражняваната от държавите политическа власт е подкопана от нови информационни технологии, които правят държавните граници невъзможни за контролиране и правилата трудни за прилагане. Възходът на интернет кара активисти като Джон Пери Барлоу[9] от „Електроник Фронтиър Фаундейшън" да публикуват Декларация за независимостта на киберпространството, в която на правителствата в индустриализирания свят е казано: „Вие не сте добре дошли сред нас. Вие нямате суверенитет там, където се събираме." Глобална капиталистическа икономика ще замести суверенитета на демократичните правителства със суверенитета на пазара: ако законодателната власт гласува за прекомерно регулиране или ограничаване на търговията, ще бъде наказана от пазара на облигации и принудена да приеме политики, сметнати за рационални от световните капиталови пазари. Фантазиите за свят без държави винаги са намирали благосклонна публика в Съединените щати, където враждебността към държавата е неизменна част от американската политическа култура. Либертарианци от различни породи предлагат не само свиване на прекалено раздутата социална държава, но и премахване на основни институции като Съвета на Федералния резерв и Агенцията по храните и лекарствата.

Съвсем основателно е да се твърди, че съвременните правителства са прекалено големи и поради тази причина ограничават икономическия растеж и индивидуалната свобода. Хората са прави да недоволстват от неотзивчивата бюрокрация, корумпираните политици и безскрупулната природа на политиката. Но в развитите страни ние възприемаме съществуването на държавно управление за даденост дотолкова, че понякога забравяме колко важно е то, колко трудно е било създадено и как би изглеждал светът без определени базисни политически институции.

Не става дума само за това, че приемаме демокрацията за даденост; ние приемаме за даденост и факта, че въобще имаме държава, която може да изпълнява някои основни функции. Окръг Феърфакс в щата Вирджиния, предградие на Вашингтон, където живях в продължение на много години, е един от най–богатите окръзи в Съединените щати. Всяка зима по пътищата на окръга се появяват дупки в резултат на замръзването и затоплянето след зимните бури. Но в края на пролетта всички тези дупки биват запълнени магически, така че никой да не трябва да се притеснява дали няма да счупи полуоската си в някоя от тях. Ако не са запълнени, жителите на Феърфакс се ядосват и недоволстват от некомпетентността на местната власт; никой (освен неколцина специалисти от публичната администрация) никога не се замисля за сложната, невидима обществена система, която прави възможно това, или защо запълването на дупките в съседния окръг Колумбия отнема повече време, или защо в много от развиващите се страни дупките никога не се запълват.

Всъщност общества с минимално или никакво държавно управление, каквито си въобразяват мечтателите отляво и отдясно, не са фантазии; те действително съществуват в съвременния развиващ се свят. Много части от Субсахарска Африка са либертариански рай. Регионът като цяло е утопия с ниски данъци, с правителства, които често не са в състояние да съберат повече от около 10% от брутния вътрешен продукт чрез данъци в сравнение с повече от 30% в Съединените щати и 50% в някои части на Европа. Вместо да отприщи предприемачеството, тази ниска ставка на данъчно облагане означава, че основни обществени услуги като здравеопазване, образование и запълване на дупки страдат от липса на финансиране. Физическата инфраструктура, върху която почива модерната икономика, като пътища, съдебна система и полиция, липсва. В Сомалия, където не съществува силно централно управление от края на 80–те години на XX в., обикновените хора могат да притежават не само автомати, но и гранатомети, зенитни ракети и танкове. Хората са свободни да защитават собствените си семейства и в действителност са принудени да го правят. Нигерия има филмова индустрия, която произвежда толкова заглавия, колкото прочутият индийски Боливуд, но филмите трябва да постигат бърза възвръщаемост, защото правителството не е в състояние да гарантира правото на интелектуална собственост и да предотврати незаконно копиране на произведените филми.

Степента, до която политическите институции в развитите страни се приемат за даденост, е очевидна от начина, по който САЩ предвиждаха или не успяха да предвидят последиците от инвазията в Ирак през 2003 г. Администрацията на САЩ, изглежда, смяташе, че демокрацията и пазарната икономика са условия по подразбиране, към които страната автоматично ще се завърне след отстраняването на диктатурата на Саддам Хюсеин, и изглеждаше искрено изненадана, когато иракската държава се сгромоляса в разгул от плячкосване и граждански конфликти. По подобен начин САЩ се оказаха в безизходица и в Афганистан, където десет години усилия и инвестиции от стотици милиарди долари не доведоха до стабилна, легитимна афганистанска държава.

Политическите институции са необходими и не могат да бъдат приемани за даденост. Пазарната икономика и високите нива на благоденствие не се появяват магически, като „отстраните правителството"; те почиват върху скрита институционална основа от имуществени права, върховенство на закона и базисен политически ред. Свободният пазар, енергичното гражданско общество, спонтанната „мъдрост на тълпите" са все важни компоненти на една работеща демокрация, но в последна сметка не могат да заменят функциите на едно силно, йерархично управление. През последните години икономистите все повече си дават сметка, че „институциите имат значение": бедните страни са бедни не защото не разполагат с ресурси, а защото не разполагат с ефективни политически институции. Ето защо трябва да разберем по–добре откъде произлизат тези институции.

Проблемът за създаване на съвременни политически институции е описан като проблема „да настигнеш Дания" по заглавието на книга, написана от двама социолози от Световната банка – Лант Притчет и Майкъл Улкок. За хората в развитите страни „Дания" е митично място, известно с добрите си политически и икономически институции: тя е стабилна, демократична, мирна, просперираща, равноправна и с изключително ниски нива на политическа корупция. Всеки би искал да разбере как да превърне Сомалия, Хаити, Нигерия, Ирак или Афганистан в „Дания", а международната общност за развитие има дълги списъци с предполагаеми „датски" атрибути, които се опитва да помогне на провалени държави да постигнат.

Безброй са проблемите, свързани с тази програма. Не изглежда твърде правдоподобно изключително бедни и разтърсвани от безредици страни да създадат за кратко време сложни институции, имайки предвид необходимото време за развитието на такива институции. Освен това институциите отразяват културните ценности на обществата, в които са утвърдени, и не е ясно дали демократичният политически ред в Дания може да пусне корени в съвършено различни културни среди. Повечето хора, които живеят в богати, стабилни, развити страни, нямат никаква представа как самата Дания е станала Дания, което се отнася и за много датчани. Борбата за създаване на съвременни политически институции е толкова дълга и болезнена, че хората в индустриализираните страни страдат от историческа амнезия как въобще техните общества са стигнали до тази точка.

Самите датчани са потомци на викингите, свиреп племенен народ, завладял и плячкосал голяма част от Европа от Средиземноморието чак до Киев в Южна Украйна. И келтските народи, които първи заселват Британските острови, и римляните, които впоследствие ги завладяват, и германските варвари, които заемат мястото на римляните, първоначално са организирани в племена, до голяма степен като тези, които все още съществуват в Афганистан, Централен Ирак и Папуа Нова Гвинея. Това се отнася и за китайците, индийците, арабите, африканците, както и за всички други народи по земята. Тяхното най–важно задължение не е към държавата, а към родствениците, споровете не се уреждат чрез съдилища, а чрез система за наказателно правосъдие, а мъртъвците си погребват в земя, притежавана колективно от родствени групи.

С течение на времето обаче тези племенни общества развиват политически институции. Пръв и най–важен е централизираният източник на власт, който държи ефективен монопол върху военната власт над определена територия, която наричаме държава. Мирът не се поддържа чрез груб баланс на силите между родствените групи, а от армията и полицията на държавата, които вече са постоянна сила, която също така може да защити общността от съседни племена и държави. Собствеността става притежание не на родствени групи, а на лица, които все повече печелят правото да я купуват и продават по свое усмотрение. Техните имуществени права не са по роднинска линия, а са защитени от съд и законодателство, които имат властта да уреждат спорове и да възмездяват несправедливости.

С течение на времето обществените норми биват оформени като писани закони вместо като обичаи или неофициални традиции. Тези официални норми се използват за организиране на начина, по който властта се разпределя в системата, независимо от физическите лица, които упражняват власт в даден момент. С други думи, институциите изместват лидерите. Тези законодателства в последна сметка установяват Върховна власт над обществото, власт, която превъзхожда тази на владетелите, които временно управляват въоръжените сили и административния апарат на държавата. Така възниква правовата държава.

И накрая някои общества не само ограничават властта на държавата, принуждавайки владетелите да се придържат към писаните закони; те ги държат също така отговорни пред парламенти, законодателни институции и други органи, които представляват по–голяма част от населението. Някаква степен на отговорност е имало и в много традиционни монархии, но тя обикновено се осъществява чрез неофициални консултации с малка група от отбрани съветници. Съвременната демокрация възниква, когато владетелите приемат официалните норми, които ограничават тяхната власт и подчиняват Върховната им власт на волята на цялото население чрез избори.

Целта на тази книга е да запълни някои от празнотите в тази историческа амнезия, разкривайки произхода на основните политически институции в общества, които сега ги приемат за даденост.

Трите категории въпросни институции са току–що описаните:

1. държавата;

2. върховенство на правото;

3. отговорното управление.

Успешната модерна либерална демокрация съчетава тези три институции в стабилно равновесие. Фактът, че има държави, способни да постигнат този баланс, представлява истинско чудо в съвременната политика, тъй като не е очевидно, че те могат да бъдат съчетани. Държавата в края на краищата концентрира и използва власт, за да постигне спазване на законите ѝ от страна на нейните граждани и да се защити от други държави и заплахи. Правовият ред и отговорното управление, от друга страна, ограничават властта на държавата, на първо място, като я принуждават да използва властта си съобразно някои публични и прозрачни правила, а след това, като гарантират, че тя е подчинена на волята на народа.

Тези институции са създадени най–вече защото хората смятат, че с тяхна помощ могат да защитават интересите си, както и интересите на своите семейства. Но това, което хората считат за личен интерес и доколко са готови да си сътрудничат с други, зависи изключително много от идеите, които легитимират определени форми на политическо сдружаване. Следователно личният интерес и легитимността формират основните елементи на политическия ред.

Наличието на една от трите институции не означава, че съществуват и другите две. Афганистан например провежда демократични избори от 2004 г. насам, но е изключително слаба държава и не е в състояние да отстоява законите си върху голяма част от своята територия. Русия, от друга страна, има силна държава и провежда демократични избори, но нейните управници не се чувстват обвързани с правовия ред. Сингапур е и силна държава, и съблюдава правовия ред, завещани от бившите му британски колониални господари, но демократичната отговорност е твърде слаба.

Какъв е произходът на тези институции? Кои са причините, довели до тяхното създаване, и условията, при които се развиват? В каква последователност са създадени и как се съотнасят една към друга? Ако успеем да разберем как възникват тези основни институции, може би бихме осмислили по–добре разстоянието, което разделя Афганистан или Сомалия от съвременна Дания.

Историята за това как се развиват политическите институции не може да бъде разказана, без да бъде разбран свързаният с нея процес на политически упадък. Човешките институции са „тромави", което означава, че те устояват във времето и се променят изключително трудно. Институции, които са създадени, за да отговорят на определени условия, често оцеляват, дори когато тези условия се променят или изчезнат и неспособността за адаптиране по подходящ начин води до политически упадък. Това се отнася за съвременните либерални демокрации, обхващащи държавата, правовия ред и отговорността, както и за по– старите политически системи. Защото няма гаранция, че която и да било демокрация ще продължи да изпълнява това, което обещава на своите граждани, и следователно няма гаранция, че тя ще остане легитимна в очите им.

Освен това естествената човешка склонност да се покровителстват семейството и приятелите – нещо, което аз наричам патримониализъм[10] – постоянно се утвърждава при липсата на силни балансиращи стимули. Организирани групи – най–често богатите и могъщите – с течение на времето укрепват и започват да изискват привилегии от държавата. Особено когато продължителен период на мир и стабилност отстъпи пред финансова и/или военна криза, тези могъщи патримониални групи разширяват своята власт или по друг начин пречат на държавата да реагира адекватно.

Версии на историята за политическото развитие и политическия упадък, разбира се, са разказвани много пъти и преди. В повечето гимназии се изучава „възходът на цивилизацията", което представлява широк преглед на еволюцията на социалните институции. Преди един век историческите описания, преподавани на повечето американски ученици, бяха подчертано евро– и англоцентрични. Започваха може би с Гърция и Рим, след това минаваха през европейското Средновековие, Магна Харта, Английската гражданска война и Славната революция, за да стигнат до 1776 г. и написването на Конституцията на САЩ. Днес тези програми са далеч по – мултикултурни и включват опита на незападни общества като Китай и Индия, както и историята на маргинализирани групи като различни коренни населения, жените, бедните и т.н.

Има няколко причини да бъдем неудовлетворени от съществуващата литература върху развитието на политическите институции. Първо, голяма част от нея не прави достатъчно обширен сравнителен анализ. Само чрез сравняване на опита на различни общества можем да започнем да разбираме сложните причинно–следствени фактори, които обясняват защо някои институции някъде се появяват, а другаде не. Голяма част от теоретичните разработки за модернизацията – от солидните изследвания на Карл Маркс до тези на съвременни икономически историци като Дъглас Норт[11], се фокусират предимно върху опита на Англия като първата индустриална държава. Британският опит е изключителен поради много причини, но не е задължително добър ориентир за развитието на държави, които се намират в различна ситуация.

Мултикултурните подходи, които изместват тази интерпретация през последните десетилетия, в по–голямата си част не правят сериозен сравнителен анализ. Налице е тенденция да се избират или положителни истории как незападни цивилизации са допринесли за цялостния напредък на човечеството, или пък отрицателни как същите са репресирани. Рядко може да се намери сериозен сравнителен анализ на причините защо дадена институция се е развила в едно общество, а в друго – не.

Големият социолог Сиймор Мартин Липсет[12] твърди, че наблюдател, който познава само една държава, не познава нито една. Без сравнителен анализ не можем да установим дали определена практика или поведение са уникални за дадено общество, или са общовалидни за много общества. Само сравнителният анализ ни позволява да направим връзка между причини като география, климат, технология, религия или конфликт с диапазона от резултати, съществуващи в света днес. Само по този начин бихме могли да отговорим на следните въпроси:

1. Защо Афганистан, обраслите с джунгла региони на Индия, островните нации на Меланезия и части от Близкия изток все още са племенно организирани?

2. Защо в Китай стандартното състояние е силно централизирано управление, а в Индия не се наблюдава такава степен на централизация, с изключение на много кратки периоди през последните три хилядолетия от нейната история?

3. Защо почти всички случаи на успешна авторитарна модернизация – страни като Южна Корея, Тайван, Сингапур и Китай – са струпани в Източна Азия, а не в Африка или в Близкия изток?

4. Защо демокрацията и силното върховенство на закона имат дълбоки корени в Скандинавия, а в Русия, държава с подобни климатични и географски условия, наблюдаваме разрастване на неограничен абсолютизъм?

5. Защо страните в Латинска Америка често са обект на висока инфлация и икономически кризи през изминалия век за разлика от Съединените щати и Канада?

Историческите данни, представени в тази книга, са интересни именно защото хвърлят светлина върху настоящето и обясняват произхода на различните политически системи. Но човешките общества не са в капана на миналото си. Ако в Китай или Европа възникват модерни държави в резултат на определени фактори като постоянната нужда от подготовка за и водене на войни, това не означава непременно, че слабите държави в Африка днес трябва да копират този опит, за да се модернизират. Всъщност във втория том ще защитя тезата, че условията за политическо развитие днес са много по–различни от това, което са били през периодите, разгледани в първия том. Икономическият растеж постоянно разбърква социалното тесте карти, а международните фактори въздействат на отделните общества в далеч по–голяма степен, отколкото в миналото. Така че ако историческият материал в тази книга може да обясни как различните общества са стигнали състоянието, в което се намират сега, техните пътища до настоящето не определят тяхното бъдеще, нито пък служат като модели за други общества.

Според класическите теории за модернизацията на внушителни фигури като Карл Маркс, Емил Дюркем, Хенри Мейн, Фердинанд Тьонис[13] и Макс Вебер опитът на Запада се възприема като парадигматичен за модернизацията, тъй като индустриализацията се осъществява за първи път именно там. Съсредоточаването на вниманието върху Запада е обяснимо, тъй като рязкото увеличаване на производителността и устойчивият икономически растеж в Европа и Северна Америка след 1800 г. са безпрецедентни и преобразяват света.

Но развитието не се отнася само до икономиката. Развиват се както политическите, така и социалните институции. Понякога политическото и общественото развитие са тясно свързани с икономическите промени, но в други случаи не са взаимосвързани. Настоящата книга се занимава с политическото измерение на развитието и еволюцията на държавните институции. Съвременните политически институции възникват много преди Индустриалната революция и съвременната капиталистическа икономика. Всъщност много от елементите, които сега разглеждаме като модерна държава, съществуват в Китай още през III в.пр.Хр., близо хиляда и осемстотин години преди да възникнат в Европа.

Именно поради тази причина започвам моя разказ за появата на държавата във втората част на тази книга с Китай. Докато класическата теория за модернизацията възприема европейското развитие като стандарт и поставя въпроса защо другите общества се отклоняват от него, аз възприемам Китай като парадигма на образуването на държавата и поставям въпроса защо другите цивилизации не повтарят пътя, който следва той. Това не означава, че Китай е по–напреднал от други общества. Както ще видим, една модерна държава без върховенство на правото или отговорност е способна на огромен деспотизъм. Но Китай пръв развива държавни институции, а неговият пионерски опит рядко се споменава в западните анализи на политическото развитие.

Започвайки с Китай, прескачам други важни ранни общества като Месопотамия, Египет, Древна Гърция и Рим, както и мезоамериканските и южноамериканските цивилизации. Причината да не разкажа по–подробно за Древна Гърция и Рим в този том се нуждае от допълнително обяснение.

Античният средиземноморски свят създава изключително важни за последвалото развитие на европейската цивилизация прецеденти, които от времето на Карл Велики насам биват копирани съзнателно от европейските владетели. Всеобщото мнение е, че древните гърци са създатели на демокрация, при която владетелите не са наследствени, а са избирани с тайно гласуване. Повечето племенни общества също са относително егалитарни и избират своите управници (вж. глава 4), но гърците отиват отвъд тези рамки, въвеждайки разбирането за гражданство, което се основава на политически критерии, а не на родство. Формата на управление, практикувана през V в.пр.Хр. в Атина или по времето на Римската република, вероятно може да бъде по–точно описана като „класически републиканизъм", отколкото като „демокрация", тъй като избирателно право имат само ограничен брой граждани и съществуват остри класови различия, които изключват голям брой хора (включително многобройните роби) от участие в политическия живот. Освен това те не са либерални, а изключително комунитарни държави, които не зачитат неприкосновеността на личния живот или личната свобода на своите граждани.

Класическият републикански прецедент, установен от Гърция и Рим, многократно е копиран от по–късни общества, включително и от олигархичните републики Генуа, Венеция, Новгород и Обединените нидерландски провинции. Но тази форма на управление има един фатален недостатък, всеобщо изтъкван от по–късни автори, в това число и от мнозина от американските бащи основатели, които обсъждат задълбочено тази традиция: класическият републиканизъм не е подходящ за големи мащаби. Той работи най–добре в малки, хомогенни общества като градовете държави в Гърция през V в.пр.Хр. или в ранния Рим. Но с разрастването на тези републики вследствие на завладяване на територии или икономически растеж запазването на взискателните комунитарни ценности, които ги крепят, се оказва невъзможно. С разрастването на Римската република по размер и разнообразие тя се сблъсква с неразрешими конфликти кой трябва да се ползва от привилегиите на гражданството и как да се разпределя плячката на империята. Всички гръцки градове държави в края на краищата биват завладени от монархии, а след продължителна гражданска война Римската република става империя. Монархията като форма на управление се оказва по – способна да управлява големи империи и е политическата система, при която Рим постига най–голямата си власт и географски обхват.

Ще се върна към въпроса за класическия републиканизъм като прецедент за модерна демокрация в том 2. Но има основателна причина да обръщаме повече внимание на Китай, отколкото на Древна Гърция и Рим при изучаването на възхода на държавата, тъй като единствен Китай създава модерна държава съгласно дефиницията на Макс Вебер. Това означава, че Китай успява да развие централизирана, единна система на бюрократична администрация, която е в състояние да управлява огромно население и територия в сравнение със Средиземноморска Европа. Китай изобретява система за обективно, основаващо се на заслуги бюрократично назначаване на кадри, която е далеч по – систематична от Римската публична администрация. Докато общият брой на населението на Китайската империя през 1 г. е приблизително сравним с този на Римската империя, то китайците поставят далеч по–голяма част от своите жители под равноправни правила, отколкото римляните. Рим ни е оставил и други важни наследства, особено в областта на правото (обсъдени по–подробно в глава 18). Но въпреки че Гърция и Рим са изключително важни като предтечи на съвременното отговорно управление, Китай е по–важен по отношение на развитието на държавата.

Сред обществата, които следва да сравним с Китай, е и Индия. Индия се превръща от племенно в общество на държавно ниво приблизително по същото време като Китай. Но впоследствие, преди около две хиляди и петстотин години, тя прави голямо отклонение поради възхода на новата брахманска религия, която ограничава властта на всяка форма на управление и в известен смисъл проправя пътя за съвременната индийска демокрация. Близкият изток по време на пророка Мохамед също е организиран племенно; нужно е не само възникването на една нова религия – исляма, но и на една странна институция на роби войници, за да се даде възможност на определени форми на управление в Египет и Турция да се превърнат в значителни политически сили. Европа силно се различава от други общества, тъй като излизането ѝ от етапа на племенна организация не е наложено отгоре надолу от владетели, а възниква на обществено ниво чрез предписани от Католическата църква правила. Единствено в Европа държавните институции не се изграждат на основата на племенни институции.

Религията също има решаващо значение за произхода на правовия ред, което е тема на трета част. Основаващо се на религията законодателство съществува в древен Израел, Индия, мюсюлманския Близък изток, както и в християнския Запад. Но именно в Западна Европа се наблюдава най – силното развитие на независими правни институции, които успяват да възприемат светска форма и да се съхранят до наши дни.

Историята на възхода на отговорните управления в четвърта част е най–вече европейски феномен. Но Европа далеч не е еднообразна в това отношение: отговорни управления възникват в Англия и Дания, но не и във Франция или Испания; в Русия наблюдаваме форма на абсолютизъм, сравним с китайския. Следователно способността на определени общества да принуждават своите суверени да са отговорни пред тях зависи от множество специфични исторически обстоятелства като запазването на някои феодални институции в модерните времена.

Последователността на политическото развитие в Западна Европа е изключително необичайна в сравнение с други части по света. Индивидуализмът на социално ниво възниква векове преди възхода както на модерните държави, така и на капитализма; правова държава съществува, преди политическата власт да е съсредоточена в ръцете на централизирани управления, а институции за отговорност възникват, защото модерните централизирани държави не са в състояние напълно да отхвърлят или унищожат древни феодални институции като представителните събрания.

След възникването на тази комбинация от държава, законност и отговорност тя се доказва като много силна и привлекателна форма на управление и впоследствие се разпространява навсякъде по света. Но трябва да помним историческата обусловеност на тази поява. Китай е силна държава, но без законност и отговорност; Индия има законност, а сега и отговорност, но традиционно ѝ липсва силна държавност; в Близкия изток е имало държави и закони, но на много места в арабската част тази традиция е изгубена. Обществата не са хванати в капана на своето минало и свободно заимстват идеи и институции едни от други. Но това, което представляват в момента, е моделирано и от онова, което са били в миналото, и няма една–единствена пътека, която да свързва едното с другото.

Целта на тази книга е не толкова да представи историята на политическото развитие, колкото да анализира някои от факторите, довели до възникването на определени ключови политически институции. Много исторически съчинения се характеризират като ПСП – „проклетия след проклетия"[14], – без никакъв опит да се извлекат общите правила или каузални теории, които могат да бъдат приложени при други обстоятелства. Същото може да се каже за етнографиите, написани от антрополози, които са много детайлни, но умишлено избягват широките обобщения. Това определено не е моят подход, който сравнява и обобщава много цивилизации и периоди от време.

Представената тук цялостна рамка на политическо развитие има доста общи черти с биологичната еволюция. Дарвиновата еволюция е изградена върху двата принципа на изменчивост и отбор: организмите преживяват случайни генетични мутации и тези, които най–добре се адаптират към средата си, оцеляват и се размножават. Същото се отнася и за политическото развитие: има разновидности между политическите институции и най–съответстващите на материалната и социалната среда оцеляват и се разпространяват. Но има и много съществени различия между биологическата и политическата еволюция: човешките институции са резултат от преднамерен замисъл и избор за разлика от гените; те се предават във времето културно, а не генетично, и притежават присъща стойност благодарение на различни психологически и социални механизми, което ги прави трудни за промяна. Присъщият консерватизъм на човешките институции обяснява защо политическото развитие често се обръща в политически упадък, тъй като често възниква значително забавяне между промените във външната среда, която би трябвало да активизира институционални промени, и готовността на обществото да осъществи тези промени.

В края на краищата обаче тази обща рамка е равнозначна на нещо по–малко от предсказуема теория на политическото развитие. Една пестелива теория за политическа промяна, сравнима с теориите за икономически растеж, постулирани от икономисти, според мен просто е невъзможна. Факторите, определящи развитието на която и да било политическа институция, са многобройни, сложни и често зависещи от случайни или непредвидени събития. Самите каузални фактори, които биха могли да се приведат по отношение на дадено развитие, са предизвикани от предшестващи условия, които се простират назад във времето в една безкрайна регресия.

Да разгледаме един пример. Една добре известна теория за политическото развитие твърди, че изграждането на европейските държави е тласкано от необходимостта да се водят войни. Връзката между необходимостта от войни и развитието на съвременните държавни институции е доста добре установена по отношение на ранна модерна Европа, а както ще видим, е валидна с еднаква сила и за Древен Китай. Но преди да обявим тази теория като общовалидна по отношение на създаването на държавата, се налага да отговорим на някои трудни въпроси: защо в някои региони, където се водят продължителни военни действия, не възникват държавни институции (например Меланезия)? Защо военните действия в други региони като че ли отслабват, вместо да укрепват държавите (например Латинска Америка)? Защо в някои региони наблюдаваме по–ниски нива на конфликтност, отколкото в други (например Индия в сравнение с Китай)? Отговорите на тези въпроси насочват причинно–следствената връзка към други фактори, като гъстота на населението, физическа география, технологии и религия. Военните действия в гъсто населени места с добри физически комуникации (например равнини и степи) и подходящи технологии (например коне) имат съвсем различни политически последици от войни в слабо населени планински, пустинни или обрасли с джунгла райони. Така че теорията за войната и образуването на държавата се разпада в серия от допълнителни въпроси защо някои форми на военни действия избухват на определени места, а не избухват на други.

Това, към което се стремя в тази книга, е една теория със среден обхват[15], която да избегне капаните както на прекалената абстрактност (недостатъка на икономистите), така и на прекаления партикуларизъм (проблема на много историци и антрополози). Надявам се да възстановя част от изгубената традиция на историческата социология или сравнителната антропология на XIX в. Не изправям редовия читател пред обемисти теоретични основи от самото начало. В историческите глави се занимавам с различни теории и оставям по – абстрактното разработване на политическото развитие (включително дефинирането на някои основни термини) за последните три глави (28–30). Това включва общ преглед на политическото развитие, както и обсъждане на проблема как се съотнася политическото развитие с икономическите и социалните измерения на развитието.

Считам за правилен подход на анализ теорията да следва историята: теориите трябва да се извеждат от фактите, а не обратно. Разбира се, не съществува чист анализ на факти, лишен от предварителни теоретични понятия. Тези, които предпочитат емпиризма, се заблуждават. Но твърде често социалната наука започва с елегантна теория и след това търси факти, които да я потвърдят. Това, надявам се, не е подходът, който използвам.

Има една може би апокрифна история, преразказана от физика Стивън Хокинг, за един известен учен, който изнасял лекция по космология, когато го прекъснала една възрастна дама от дъното на залата, заявявайки, че говори глупости и че Вселената всъщност е плосък диск върху на гърба на костенурка. Ученият си помислил, че може да ѝ затвори устата с въпроса върху какво е застанала костенурката. Тя отговорила: „Ти си много умен, млади човече, но до долу са все костенурки."[16]

Това следователно е проблемът с всяка теория за развитие: конкретната костенурка, която избираш за отправна точка на твоята история, всъщност стои върху гърба на друга костенурка или на друг слон, или на тигър, или на кит. Повечето привидно общи теории за развитие се провалят, защото не вземат под внимание множеството независими измерения на развитието. Те са твърде редукционистки в стремежа си да обобщят един–единствен каузален фактор от много по–сложната историческа реалност. И не успяват да се върнат достатъчно назад в миналото до условията, които обясняват собствените им отправни точки и предпоставки.

Аз стигам много далеч назад в историята. Преди да стигнем до изграждането на държавността в Китай, трябва да разберем не само откъде произлиза войната, но също така как са възникнали човешките общества. Изненадващият отговор е, че те не идват отникъде. Както обществото, така и конфликтите съществуват, откакто съществуват човешки същества, защото човешките същества са по природа както социални, така и конкуриращи се животни. Приматите, от които еволюира човешкият вид, са практикували отслабена форма на политика. Следователно, за да разберем това, трябва да се върнем до състоянието на природата и до човешката биология, които в известен смисъл определят основите на цялостната човешка политика. Биологията се явява до известна степен твърдата почва под костенурките на дъното на пирамидата, макар че дори биологията, както ще видим в следващата глава, не е напълно фиксирана точка.

2. ЕСТЕСТВЕНОТО СЪСТОЯНИЕ

Философски дискусии за естественото състояние ► Как съвременните науки за живота хвърлят светлина върху човешката природа, а оттам и върху биологичните основи на политиката ► Политика при шимпанзетата и други примати ► Кои аспекти на човешката природа обуславят политиката ► Кога за първи път са заселени различните части на света

В западната философска традиция дискусиите за „естественото състояние" са централни за разбирането на правосъдието и политическия ред, които са в основата на съвременната либерална демокрация. Класическата политическа философия прави разграничение между природа, от една страна, и договор или закон, от друга; Платон и Аристотел твърдят, че един справедлив град трябва да съществува в съгласие с неизменната природа на човека, а не с това, което е мимолетно и променливо. Томас Хобс, Джон Лок и Жан–Жак Русо развиват това разграничение и пишат трактати по въпроса за естественото състояние, търсейки основа на политическите права в него. Описването на естественото състояние е средство и метафора за обсъждане на човешката природа, упражнение, което да утвърди йерархия на човешките добродетели, които политическото общество да насърчи.

Аристотел се различава от Хобс, Лок и Русо в едно съществено отношение. Той твърди, че човешките същества са политически по природа и естествените им способности ги предразполагат да преуспяват в рамките на обществото. За разлика от него тримата ранни съвременни философи твърдят, че човешките същества не са социални по природа, а обществото е един вид изобретение, което им позволява да постигнат това, до което не могат да се домогнат сами.

„Левиатан“ на Хобс започва с разширен каталог на естествените човешки страсти и твърди, че най–дълбоката и най– трайната от тях е страхът от насилствена смърт. Оттам той извежда основното право на природата, което е свободата на всеки човек да запази собствения си живот. Освен това човешката природа създава три повода за конфликти: съперничество, неувереност (страх) и слава. „Първата причина кара хората да се нападат едни други с цел за грабеж, втората – с цел да осигурят своята безопасност, третата – за да си спечелят име.“ Следователно естественото състояние се характеризира с „война на всички против всички“. За да избегнат тази опасна ситуация, хората са съгласни да се откажат от естествената си свобода да правят каквото си искат в замяна на това другите да зачитат правото им на живот. Държавата, или Левиатан, налага тези взаимни ангажименти под формата на обществен договор, чрез който човешките същества защитават тези права, които имат по природа, но на които не са в състояние да се радват в естественото си състояние поради войната на всеки против всеки. Правителството, или Левиатан, гарантира правото на живот, като гарантира мира.

В своя „Втори трактат за управлението“ Джон Лок споделя по–умерен възглед за естественото състояние от Хобс; човешките същества не са толкова ангажирани с битки помежду си, колкото със съчетаването на своя труд с обичайните неща в природата за създаването на частна собственост. Основният закон на природата според Лок, за разлика от този на Хобс, гарантира на хората правото не само на живот, но на „живот, здраве, свобода или собственост". Неконтролираната свобода в естественото състояние поражда състояние на война, което според Хобс налага необходимостта от обществен договор за защита на естествената свобода и собствеността. Макар според Лок държавата да е необходима, самата тя би могла да отнеме естествените права, поради което той утвърждава правото на бунт срещу несправедлива власт. Правото на живот, свобода и стремежът към щастие, утвърдени от Томас Джеферсън в американската Декларация за независимост, имат пряка връзка с естественото право на Хобс и с допълнението на Лок относно опасността от тирания.

На изпълненото с насилие естествено състояние на Хобс, според което животът на човека е изключително „самотен, беден, отвратителен, скотски и кратък", традиционно се противопоставя по–умерената версия на Русо в неговата „Разсъждение върху произхода и основите на неравенството между хората". Всъщност Русо критикува изрично Хобс по няколко точки: „И особено трябва да се пазим от извода на Хобс, според когото човек е лош по природа, щом като няма никаква представа за доброто; че е порочен, защото не познава добродетелта; че винаги отказва на себеподобните си услугите, които не смята, че им дължи; че по силата на правото, което с основание си приписва върху нещата, от които се нуждае, той безразсъдно си въобразява, че е единствен собственик на целия свят."[17] Според Русо Хобс не разкрива естествения човек; описаното в „Левиатан" агресивно създание всъщност е продукт на разрушителното въздействие на вековното социално развитие. Естествените човешки същества според Русо действително са самотни, но същевременно са толкова плахи и изпълнени със страх, че е по–вероятно да избягат един от друг, отколкото да се сбият. Дивакът има „желания, които никога не се простират отвъд физическите му нужди; той не познава други блага освен храна, женска и почивка"; той се страхува от болката и глада, но не и от абстракцията на смъртта. Затова възходът на политическото общество не представлява спасение от „войната на всички против всички“, а принудително обвързване с други човешки същества посредством връзки на взаимна зависимост.

В началото на „Разсъждение върху неравенството" Русо казва, че „изследванията, с които може да се ангажираме по този повод, не трябва да бъдат възприемани като исторически истини, а само като хипотетични и условни разсъждения, по–подходящи да илюстрират естеството на нещата, отколкото да покажат истинския им произход". За Русо и Хобс естественото състояние е не толкова историческо описание, колкото евристичен похват за разкриване на човешката природа, или с други думи – на най– дълбоките и най – трайни характеристики на човешките същества след отстраняване на поведенията, продукт на цивилизацията и историята.

Очевидното намерение на Русо в „Разсъждение" е да представи еволюционно описание на човешкото поведение. Той разсъждава върху усъвършенстването на човека и как човешките мисли, страсти и поведение са еволюирали с течение на времето. Авторът привежда убедителни доказателства за жителите на Карибите и за други коренни населения в Новия свят, както и аргументи, основаващи се на наблюдения върху поведението на животните, в опита си да разбере какво е човешкото по природа и какво като обществена условност. Винаги е рисковано да си мислим, че разбираме истинските намерения на великите мислители. Но имайки предвид основополагащото значение на анализите за естественото състояние, предлагани от Хобс, Лок и Русо за западното политическо себеразбиране, няма да е несправедливо да ги съпоставим с това, което знаем днес за произхода на човека, благодарение на последните постижения в областта на науките за живота.

Това познание съществува в няколко различни области, а именно приматология, популационна генетика, археология, социална антропология и, разбира се, всеобхватната рамка на еволюционната биология. Ние можем да повторим мисловните експерименти на Русо, използвайки много по–добри емпирични данни, и това, което откриваме, потвърждава някои от неговите прозрения, а други поставя под съмнение. Така или иначе възстановяването на човешката природа с помощта на съвременната биология е изключително важно като основа на всяка теория за политическото развитие, защото ни дава основните структурни елементи, чрез които можем да разберем по – късната еволюция на човешките институции.

Русо е абсолютно прав в някои свои наблюдения, като например схващането му, че човешкото неравенство има своите корени в развитието на металургията, селското стопанство и преди всичко в частната собственост. Но той, Хобс и Лок грешат по един много важен въпрос. И тримата мислители възприемат човешките същества в естественото им състояние като изолирани индивиди, за които обществото не е естествена среда. Според Хобс онова, което свързва първите хора, са предимно страхът, завистта и конфликтите. Примитивният човек на Русо е още по– изолиран: сексът е нещо естествено, но не и семейството. Човешката взаимозависимост възниква почти случайно в резултат на технологически нововъведения като земеделието, които изискват по–голямо сътрудничество. И за двамата човешкото общество възниква в хода на историческото време и е свързано с компромиси по отношение на естествената свобода.

Това не е начинът, по който се развиват нещата в действителност. В книгата си „Древното право" от 1861 г. английският учен юрист Хенри Мейн критикува теоретиците на естественото състояние по следния начин:

И все пак тези две теории [на Хобс и на Лок], които дълго време разделяха мислещите английски политици във враждебни лагери, строго погледнато, си приличат по фундаменталното си предположение за неисторическо, недоказуемо състояние на вида. Техните автори се различават по отношение на характеристиките на пред–общественото състояние, както и по отношение на естеството на необичайните действия, благодарение на които хората се издигат от него до обществената организация, която познаваме единствено ние, но са единодушни, че голяма пропаст разделя човека в неговото примитивно състояние от човека в обществото.

Можем да я наречем заблудата на Хобс: представата, че човешките същества са изконно индивидуалистични и изграждат общество на по–късен етап от своето развитие благодарение на рационална преценка, че социалното сътрудничество е най–добрият начин да постигнат индивидуалните си цели. Тази предпоставка за изначален индивидуализъм обосновава разбирането на правата в американската Декларация за независимост и оттам на демократичната политическа общност, която произтича от нея. Тази предпоставка е в основата и на съвременната неокласическа икономика, която изгражда своите модели въз основа на допускането, че човекът е рационално същество, което се стреми да увеличи максимално своята индивидуална полза или доходи. Но всъщност в хода на човешката история се развива индивидуализмът, а не социабилността. Фактът, че индивидуализмът днес ни се струва самата същност на нашето икономическо и политическо поведение, е само защото сме създали институции, които доминират над нашите по – естествени комунални инстинкти. Аристотел е по – прав от тези ранни модерни либерални теоретици с твърдението си, че човешките същества са по природа политически. Така че докато индивидуалистичното разбиране за човешката мотивация би могло да помогне за обясняване на дейността на търговците на стоки за широко потребление и на либертарианските активисти в днешна Америка, то далеч не е най–удачният начин да разберем ранната еволюция на човешката политика.

Всичко, което съвременната биология и антропология ни казват по отношение на естественото състояние, навежда точно на обратната мисъл: в човешката еволюция никога не е имало период, когато човешките същества да са съществували като изолирани индивиди; приматите, предшественици на човешкия вид, вече са развили значителни социални и дори политически умения; а човешкият мозък е програмиран със способности, които улесняват много форми на социално сътрудничество. Естественото състояние може да се характеризира като състояние на война, тъй като насилието е ендемично, но то е осъществявано не толкова от индивиди, колкото от здраво сплотени социални групи. Хората не се включват в обществото и в политическия живот в резултат на съзнателно, рационално решение. Общественото организиране възниква естествено, независимо че конкретните начини, по които става това, са моделирани от фактори като околна среда, идеи и култура.

Всъщност най–основните форми на сътрудничество предхождат с милиони години появата на човека. Биолозите са установили два естествени източника на кооперативно поведение: роднински отбор и реципрочен алтруизъм. По отношение на първия същността на биологичната еволюция не се състои в оцеляването на даден“ организъм, а в оцеляването на неговите гени. Това поражда закономерност, формулирана от биолога Уилям Хамилтън[18] като принцип на инклузивната приспособимост или роднински отбор, според който индивиди от всички полово възпроизвеждащи се животински видове се държат алтруистично към роднините си пропорционално на броя на гените, които споделят помежду си. Родители и деца, както и братя и сестри споделят 50% от гените си, следователно ще се държат по – алтруистично едни към други, отколкото към първи братовчеди, с които споделят само 25%. Това поведение се наблюдава при различни видове – от лалугерите, които по време на гнездене се отнасят по различен начин към своите сестри и полусестри, до човешките същества, за които непотизмът е не само социална, но и биологично обусловена реалност. Желанието да се прехвърлят ресурси към роднини е една от най – трайните константи в човешката политика.

Способността да си сътрудничим с генетично различни индивиди биолозите наричат реципрочен алтруизъм и освен роднинския отбор тя е вторият основен биологичен източник на социално поведение при много животински видове. Социалното сътрудничество зависи от способността на индивида да реши това, което специалистите по теория на игрите наричат повтарящи се игри на дилемата на затворника[19] В тези игри хората потенциално печелят благодарение на умението си да работят заедно, но често могат да спечелят повече, ако оставят други да си сътрудничат, а те само се възползват от усилията им. През 80–те години на XX в. политологът Робърт Акселрод организира турнир за компютърни програми, които изпълняват механично стратегии за решаване на повтарящи се игри на дилемата на затворника. Печелившата стратегията беше кръстена танто–за–танто и при нея играчът установяваше сътрудничество, ако другият играч беше сътрудничил в предишна игра, но отказваше сътрудничество с играч, който не беше успял да сътрудничи преди това. Акселрод демонстрира, че форма на морал може да се развие спонтанно, когато вземащите рационални решения взаимодействат помежду си с течение на времето, макар в началото да са мотивирани единствено от личния интерес.

Реципрочният алтруизъм се среща при голям брой видове освен при хората. Наблюдавани са прилепи вампири и павиани да хранят и защитават малки от чужда колония, а в някои случаи, като например при рибите чистачи и рибите, които те почистват, съществуват връзки на реципрочност между абсолютно различни видове. Взаимодействието между кучета и хора е илюстрация на подобен вид еволюирало поведение от страна и на двата вида.

Еволюционната биология изгражда цялостна концепция за еволюцията на човешкия вид от предшествениците примати. Знаем, че както хората, така и съвременните шимпанзета са произлезли от общ, подобен на шимпанзето прародител, като човекът се разклонява преди около пет милиона години. Геномите на човека и шимпанзето се припокриват на около 99% и си съответстват до по–голяма степен, отколкото при всеки друг чифт примати. (Тази разлика от 1% обаче е причина за езика, религията, абстрактното мислене и други подобни, да не говорим за някои значителни анатомични различия, така че е твърде съществена!) Ние, разбира се, няма как да изучим поведението на общия прародител на шимпанзето и на човека. Но приматолозите са наблюдавали продължително време поведението на шимпанзета и други примати както в техните естествени местообитания, така и в зоологически градини и са установили поразителна приемственост с поведението на хората.

В книгата си „Демонични самци“ биологичният антрополог Ричард Ренгъм описва групи от мъжки шимпанзета в дивата природа, които нападат и убиват шимпанзета от съседни общности извън своите територии. Тези самци си сътрудничат, като издебват, заобикалят, след което убиват самотен съсед, а след това ликвидират всички самци в колонията. Накрая хващат женските и ги включват в своята група. Това много напомня набезите на мъжете в планинските области на Нова Гвинея или на индианците яномамо, наблюдавани от антрополога Наполеон Шаньон. Според Ренгъм: „Много малко животни живеят в патрилинейни, мъжки общности, в които женските редовно намаляват рисковете от инбридинг, като се преместват в съседни групи, за да се чифтосват. Известни са само два животински вида, които го осъществяват чрез система от интензивна, извършвана от мъжките екземпляри териториална агресия, включваща смъртоносни набези в съседни общности в търсене на уязвими врагове, които да бъдат нападнати и убити.“ Тези два вида са шимпанзетата и хората.

Според археолога Стивън Лебланк: „Голяма част от военните действия в племенното общество напомнят набезите на шимпанзета. Масово избиване между хора на това обществено ниво всъщност е рядко събитие, а победа чрез изтощение е използвана стратегия, каквито са и буферните зони, изненадващите нападения, отвличането на женски екземпляри в групата и осакатяване на жертвите. Поведенията на шимпанзето и на човека си съответстват почти изцяло." Основната разлика е, че човешките същества са по–опасни, тъй като са в състояние да използват по–широк и по – смъртоносен набор от оръжия.

Шимпанзетата защитават своите райони на действие като хората, но в други отношения са много различни. Мъжките и женските не се събират в семейства, за да отглеждат децата, а изграждат отделни мъжки и женски йерархии. Политиката на господство в тези йерархии обаче напомня политиката при човешки групи. Алфа–самецът в колония на шимпанзета не се ражда с този статус; също като Големия мъж в Меланезийското общество той трябва да го заслужи чрез изграждане на коалиции от поддръжници. Макар физическият размер и сила да имат значение, господство в крайна сметка се постига чрез способността да сътрудничиш с другите. Приматологът Франс де Ваал наблюдавал колония от отглеждани в зоопарка в холандския град Арнем шимпанзета и описва как две по–млади шимпанзета се съюзяват, за да изместят възрастния алфа – самец от позицията му. Веднага след като единият от узурпаторите постигнал статуса на алфа – самец, се нахвърлил срещу доскорошния си съюзник и го убил.

Установят ли веднъж господство мъжкото или женското шимпанзе в рамките на своята йерархия, те упражняват това, което може да бъде описано единствено като власт – способността да разрешават конфликти и да налагат правила въз основа на своя статус в йерархията. Шимпанзетата изразяват признаването на властта чрез покорен поздрав, няколко кратки изгрухтявания, последвани от дълбоки поклони, подаване на ръка на висшестоящия и целуване на краката му. Де Ваал описва едно шимпанзе, алфа–самка Мама, което сравнява с бабата в испанско или китайско семейство. „Когато напрежението в групата достигне кулминационната си точка, воюващите страни задължително се обръщат към нея – дори възрастните самци. Много пъти съм виждал как сериозен конфликт между два самеца в края на краищата приключва в ръцете ѝ. Вместо да прибягнат до физическа саморазправа, в кулминацията на сблъсъка съперниците изтичват при Мама с пронизителни крясъци."

Изграждането на коалиции в обществото на шимпанзетата не е директен процес и изисква нещо като способност за преценка на характера. Шимпанзетата – подобно на хората – са способни на измама и затова е необходима преценка дали потенциалните съюзници заслужават доверие. Дългогодишни наблюдатели на поведението на шимпанзетата в Арнем отбелязват, че всяко шимпанзе е със своя собствена индивидуалност и че някои заслужават по–голямо доверие от други. Де Ваал описва една самка – Пюист, която нападала изневиделица други шимпанзета или се преструвала, че приема сдобряване, само за да се възползва от отслабената бдителност на другото шимпанзе. В резултат на това ѝ поведение шимпанзетата с по–нисък ранг се научили да я отбягват.

Шимпанзетата, изглежда, разбират, че има социални правила, които се очаква да спазват. Те невинаги го правят и нарушаването на груповите норми или неподчинението на властта са придружени от нещо като чувство за вина или неловкост. Де Ваал описва случай, при който една дипломирана студентка – Ивон, взема едно младо шимпанзе – Чоко, да живее с нея:

Чоко вършеше все повече пакости и настъпи моментът да я смъмрят. Един ден, когато Чоко свали вилката на телефона за пореден път, Ивон я нахока здравата и през цялото време стискаше ръката ѝ необичайно силно. Мъмренето, изглежда, изигра желания ефект върху Чоко, така че Ивон седна на дивана и зачете книга. Вече беше забравила целия този инцидент, когато Чоко ненадейно скочи в скута ѝ, обви ръце около врата на Ивон и я целуна типично по шимпанзешки (с отворена уста), млясвайки я по устните.

Де Ваал отбелязва опасността да се придават човешки качества на поведението на животни, но най – внимателните наблюдатели на шимпанзето са абсолютно убедени в емоционалните подбуди за поведението на Чоко.

Значението на поведението на шимпанзетата за човешкото политическо развитие е очевидно. Както хората, така и шимпанзетата произхождат от маймуна прародител, като и съвременните шимпанзета, и хората, особено тези, които живеят в общества на ловци събирачи или други относително примитивни общности, демонстрират подобни форми на социално поведение. За да бъдат верни твърденията на Хобс, Лок или Русо за естественото състояние, би трябвало да предположим, че в хода на еволюирането им до съвременния човек нашите предци маймуни в един момент са загубили социалното си поведение и емоции, след което са ги развили за втори път в някакъв по–късен етап на развитие. Много по–правдоподобно е да допуснем, че човешките същества никога не са съществували като отделни индивиди и че социалното свързване в родствени групи е част от поведението им още преди появата на съвременния човек. Човешката социабилност не е историческа или културна придобивка, а нещо дълбоко закодирано в човешката природа.

Какво друго се съдържа в този 1% от ДНК, което отличава човека от неговите подобни на шимпанзетата предци? Нашата интелигентност и познавателни способности винаги са били считани за ключ към идентичността ни като вид. Нарекли сме човешкия вид Хомо сапиенс, животни от рода Хомо, които „знаят". За петте милиона години след момента, когато линията на Хомо се отделя от общия прародител на човека и шимпанзето, размерът на мозъка ни се е утроил, което е изключително бързо развитие от еволюционна гледна точка. Нарастващият размер на родовия канал на жената едва успява да се приспособи към огромните глави, с които се раждат човешките бебета. Откъде произтича тази познавателна мощ?

На пръв поглед може да изглежда, че познавателните способности са били необходими на хората, за да се приспособят и да овладеят заобикалящата ги физическа среда. По–голямата интелигентност предлага предимства по отношение на лова, събирачеството, правенето на инструменти, оцеляването при тежки климатични условия и други подобни. Но това обяснение е незадоволително, тъй като много други видове също ловуват, събират и използват инструменти, без да са развили нещо подобно на познавателните способности на човека.

Според много еволюционни биолози човешкият мозък е нараствал с такива бързи темпове поради друга причина: за да е в състояние да си сътрудничи и да се съревновава с други човешки същества. Психологът Никълъс Хъмфри и биологът Ричард Александър изказват независимо един от друг предположението, че човешките същества предприемат надпревара във въоръжаването помежду си, победители в която са онези групи, които са в състояние да създадат по–сложни форми на обществена организация въз основа на нови познавателни способности да тълкуват взаимно поведението си.

Според теорията на игрите, както вече посочих, индивиди, които многократно са взаимодействали помежду си, предпочитат да си сътрудничат с тези, които са показали, че са честни и може да се разчита на тях, а да избягват онези, които се държат опортюнистично. Но за да са точни в преценката си, трябва да са в състояние да си спомнят предишните поведения и да предвидят вероятните бъдещи поведения на други хора въз основа на тълкуване на техните мотиви. Това не е толкова лесно, тъй като изборът на потенциален сътрудник става въз основа на неговия външен вид, че е честен, а не въз основа на самата му честност. С други думи, ще се съглася да работя с вас, ако имате вид на честен човек, разчитайки на своя опит. Но ако имате зад гърба си реноме на човек, на когото мога да се доверя, се поставяте в позиция, от която ще имате още по–голяма изгода от мен в бъдеще. Така че личният интерес мотивира хората да си сътрудничат в социални групи, но също така създава стимули за лъжа, измама и други форми на поведение, които подкопават социалната солидарност.

Шимпанзетата могат да постигнат социална организация в групи до няколко десетки индивида, тъй като притежават някои познавателни умения, нужни за решаването на основни повтарящи се игри на дилемата на затворника. Така например шимпанзетата в зоопарка в Арнем отбягват Пюист заради нейното незаслужаващо доверие поведение в миналото, докато Мама постига лидерски статус благодарение на своята репутация на безпристрастност при разрешаването на конфликти. Следователно шимпанзетата притежават достатъчно памет и комуникативни умения, за да тълкуват и предсказват вероятното си поведение, благодарение на което се развиват лидерство и сътрудничество.

Но шимпанзетата не са в състояние да се придвижат на по– високи нива на социална организация, защото не разполагат с език. Появата на език при ранните човешки същества разкрива огромни нови възможности както за по–добро сътрудничество, така и за познавателно развитие, които са тясно взаимосвързани. Наличието на език означава, че знанието за това кой е честен и кой лъже вече не зависи от прекия опит, а може да се разпространява като социално знание. Но езикът може да бъде и средство за лъжа и измама. Всяка социална група, която успее да развие малко по–добра познавателна способност при използването и интерпретирането на езика, а следователно и в разпознаването на лъжата, постига предимство пред своите конкуренти. Еволюционният психолог Джефри Милър твърди, че именно специфичните познавателни потребности при ухажване са били силен импулс за развитието на неокортекса, тъй като различаващите се репродуктивни стратегии на мъжете и жените създават силни стимули за измама и за откриването на качества за добра репродуктивна способност. Мъжката репродуктивна стратегия максимизира успеха чрез търсенето на възможно повече сексуални партньорки, докато женската репродуктивна стратегия е свързана с осигуряването на подслон за ресурсите на най–подходящия самец за нейното потомство. Тъй като тези стратегии преследват различни цели, продължава Милър, съществува мощен еволюционен стимул за развиване на способности за надхитряне на партньора, за което езикът играе съществена роля. Друг еволюционен психолог, Стивън Пинкър, твърди, че езикът, социабилността и овладяването на околната среда взаимно се усилват и създават еволюционни стимули за по–нататъшно развитие. Това обяснява необходимостта от увеличаване на размера на мозъка, тъй като много голяма част от неокортекса – частта от мозъка, която притежава единствено поведенчески съвременният човек, но не и шимпанзето или архаичният човек – е свързана с езика.

Развитието на езика позволява не само краткосрочната координация на дейности, но и разкрива възможности за абстракция и теория, критични познавателни способности, които са уникални за човешките същества. Думите могат да се отнасят както до конкретни предмети, така и до абстрактни категории обекти (кучета, дървета) и абстракции, които се отнасят до невидими сили (Зевс, гравитация). Съчетаването им прави възможни мисловните модели, т.е. общите твърдения за каузалните връзки („става топло, защото слънцето грее", „обществото принуждава момичетата да приемат стереотипни роли на полова идентичност"). Всички хора се занимават с изграждането на абстрактни мисловни модели; способността ни да теоретизираме по този начин ни дава огромни предимства по отношение на оцеляването ни. Независимо от предупреждението на философи като Дейвид Хюм и безброй професори на курсове по статистика за първокурсници, че корелацията не предполага каузалност, хората постоянно наблюдават корелации между събитията в света около себе си и извличат каузалности от тях. Ако не настъпиш змия или не изядеш корена, който е отровил братовчед ти миналата седмица, няма да те постигне същата съдба и можеш бързо да съобщиш това правило на потомството си.

Способността за изграждане на мисловни модели и за приписване на каузалност на невидими абстракции от своя страна е основната причина за възникването на религията. Религията – или вярата в един невидим, свръхестествен порядък – съществува във всички човешки общества. Палеоантрополозите и археолозите, които са се опитвали да реконструират родословието на първите човешки същества, за съжаление могат да разкажат сравнително малко за техния духовен живот, тъй като всичко, на което могат да се позоват, са материалните сведения от вкаменелости и древни обиталища. Но ние не познаваме нито едно примитивно общество без религия и разполагаме с археологически доказателства, които навеждат на мисълта, че неандерталците и другите проточовешки групи може да са имали религиозни вярвания.

Днес някои хора твърдят, че религията е преди всичко източник на насилие, конфликти и социални раздори. От историческа гледна точка обаче религията е изиграла противоположна роля: тя е източник на социална сплотеност, което позволява на хората да си сътрудничат в много по–голяма степен и по–надеждно, отколкото биха могли, ако бяха обикновените благоразумни и егоистични посредници от постулатите на икономистите. Тези посредници, разиграващи повтарящи се игри на дилемата на затворника помежду си, би трябвало да са в състояние да осъществят някаква степен на социално сътрудничество, както видяхме. Но както изтъква икономистът Мансър Олсън, колективната дейност започва да се разпада с увеличаването на размера на сътрудничещата си група. В големи групи става все по–трудно и по–трудно да се прецени приносът на всеки отделен техен член; все по–често се срещат гратисчийство и други форми на опортюнистично поведение.

Религията разрешава проблема с колективното действие, като раздава награди и налага наказания, което значително увеличава изгодата от сътрудничеството тук и сега. Ако вярвам, че вождът на моето племе е също човек като мен, който преследва собствените си интереси, мога да реша да се подчиня или да не се подчиня на властта му. Но ако вярвам, че той може да накара духовете на починалите предци да ме възнаградят или накажат, много по–вероятно е да спазвам заповедите му. Усещането ми за срам е потенциално много по–голямо, ако вярвам, че ме наблюдава мъртъв прародител, който може да види реалните ми мотиви по–добре, отколкото някой жив родственик. Противно на мнението и на религиозните вярващи, и на секуларистите, изключително трудно е да се докаже или изопачи дадено религиозно убеждение. Дори да се съмнявам, че вождът действително общува с мъртвите предци, може и да не искам да поема риска, че това е така. Облогът на Паскал, че човек би трябвало да вярва в Бог, защото може и действително да съществува, е вършил работа през цялата човешка история, независимо че в нейните по–ранни етапи броят на скептиците вероятно е бил незначителен.

Всепризната е функционалната роля на религията за укрепването на нормите и на общностите. Танто–за–танто, или връщането на услуга за услуга и на вреда за вреда, не е само благоразумна последица от повторно взаимодействие, но и фундамент на библейската нравственост и почти универсален морален принцип за човешките общества. Златното правило, според което трябва да се отнасяме с другите така, както искаме те да се отнасят с нас, е само разновидност на принципа танто–за–танто, който поставя акцент по–скоро върху ползата, отколкото върху вредата. (В това отношение християнският принцип да върнеш полза за сторена пакост е твърде необичаен и бихме могли да отбележим, че по–често не се спазва в християнските общества. Нито едно общество, което познавам, не одобрява връщането на пакост за услуга като общоприета нравствена норма за групата.)

Всъщност някои еволюционни психолози твърдят, че ползите за оцеляването благодарение на засилената социална сплотеност са причина предразположението към религиозни вярвания да изглежда закодирано в мозъка на човека. Религията не е единственият начин, по който идеите могат да укрепват груповата солидарност – днес имаме национализъм и светски идеологии като марксизма, – но в ранните общества тя изиграва ключова роля за изграждането на по–сложни форми на социална организация. Трудно е да си представим как хората биха могли да еволюират отвъд малките групови общества без нея.

От познавателна гледна точка всяка религиозна вяра може да бъде описана като вид мисловен модел на реалността, в който каузалността се приписва на невидими сили, които съществуват в един метафизичен свят отвъд осезаемия свят на всекидневния опит. Това генерира теории как да бъде манипулиран светът: например засушаването е причинено от гнева на боговете; той може да бъде укротен чрез проливането на бебешка кръв в браздите на земята. Това от своя страна води до извършването на ритуали, на повтарящи се действия, свързани със свръхестествения порядък, посредством които човешките общества се надяват да въздействат върху своята среда.

Ритуалът от своя страна помага за очертаване и разграничаване на общностите една от друга. Благодарение на ролята си за изграждането на социална солидарност ритуалът може да остане изолиран от когнитивната теория, довела до създаването му, какъвто е случаят с коледните празници, които съвременните светски европейци продължават да отбелязват. Самият ритуал и свързаните с него вярвания притежават огромна вътрешна стойност. Те вече не представляват определен мисловен модел или теория, която може да бъде отхвърлена при възникването на по–добра, а се превръщат в самоцел.

Мисловните модели и норми, които помагат на хората да си сътрудничат и по този начин да оцеляват, може би са генерирани рационално, както твърдят икономистите. Но последователите на религиозни убеждения не ги възприемат като наивни теории, които може да бъдат отхвърлени, ако се докаже, че са погрешни; те ги възприемат като безусловно верни и изтъкването на неистинността им обикновено води до тежки социални и психологически наказания. Едно от най–големите познавателни постижения на съвременните естествени науки е предоставянето на систематично емпирично средство за проверка на теории, което ни позволява да манипулираме по–успешно околната среда (например чрез използване на системи за напояване вместо човешки жертвоприношения за повишаване на производителността в земеделието). Това повдига въпроса защо човешките същества се обременяват с теоретични построения, които са толкова тромави и трудни за променяне.

Приблизителен отговор на този въпрос е, че за хората следването на правилата не е най–вече рационален процес, а е обусловен от емоциите. Човешкият мозък е развил определени емоционални реакции, които са сравними с механизмите на автопилот по отношение на социалното му поведение. Когато една кърмачка вижда пеленаче, тя отделя мляко не защото съзнателно си мисли, че детето ѝ се нуждае от храна, а защото гледката на нейното дете неволно задейства мозъка ѝ да разпореди производството на определени хормони, които на свой ред предизвикват отделяне на мляко. Благодарността за извършено от непознат добро дело, както и гневът при безпричинно нанесена вреда не са нито преценени реакции, нито емоции в резултат на житейския ни опит (въпреки че могат да бъдат подсилени или потиснати чрез практиката). По подобен начин, когато някой демонстрира неуважение към нас, като ни подцени пред наши приятели или си позволи коментар относно достойнството на майка ни или сестра ни, ние не се впускаме в размишления за точността на коментара или как да защитим репутацията си заради бъдещи свои сделки. Просто се ядосваме и се опитваме да фраснем човека, който проявява неуважение към нас. Тези действия – алтруизъм към кръвни роднини, защита на доброто име – могат да бъдат обяснени от гледна точка на рационален личен интерес, но се преживяват като емоционални състояния. При нормални обстоятелства емоционалната реакция произвежда рационално правилния отговор, което е и причина еволюционният процес да е програмирал човешките същества да реагират по този начин. Но тъй като действието по–често е продукт на емоции, отколкото на преценка, често допускаме грешки и удряме някого, въпреки че е по–голям от нас и най–вероятно ще отвърне със същото.

Тези емоционални реакции правят хората конформисти, съблюдаващи норми животни. Макар специфичното съдържание на нормите да се определя от културата („не яж свинско месо", „уважавай предците си“, „не пали цигара по време на вечерно парти“), уменията ни да съблюдаваме норми са генетично обусловени, по същия начин, както езиците се различават в отделните култури, независимо че произлизат от универсалната човешка способност за използването им. Всички човешки същества например изпитват смущение, когато ги хванат в нарушение на норма или правило, спазвано от техните връстници. Очевидно е, че не изпитваме смущение вследствие на натрупания опит, тъй като често децата се смущават много по–лесно от родителите си при малките си неуспехи да спазват правилата. Хората са в състояние да се поставят в положението на други хора и да наблюдават собственото си поведение през очите на другите. Дете, което не е в състояние да види себе си отстрани, днес диагностицираме с патологичното състояние аутизъм.

Съблюдаването на нормите е вградено в човешката природа чрез определени емоции като гняв, срам, вина и гордост. Изпитваме гняв, когато някоя норма е нарушена, като например, когато някой непознат се отнася към нас с пренебрежение или когато определен религиозен ритуал, споделян от нашата група, бива осмян или подигран. Изпитваме срам, когато самите ние не успеем да спазим някоя норма, а изпитваме гордост, когато получим одобрението на общността за постигането на важна колективна цел. Хората са способни да вложат толкова много емоции в съблюдаването на дадена норма, че това става неблагоразумно по отношение на личния интерес, както когато член на някоя банда си отмъщава на член на друга банда за обида (реална или предполагаема), знаейки много добре, че това ще доведе до ескалиращ цикъл на насилие.

Човешките същества влагат емоции и в т.нар. метанорми – норми за правилното формулиране и спазване на норми – и могат да демонстрират това, което биологът Робърт Тривърс нарича „моралистична агресивност", когато строгите метанорми не се спазват. Те искат да видят, че „справедливостта възтържествува" дори когато нямат пряк личен интерес от изхода на конкретен случай. Това обяснява изключителната популярност на криминалните сериали и телевизионните съдебни драми, както и натрапчивото внимание, с което хората следят някои нашумели скандали или престъпления.

Обосноваването на нормативното поведение в емоциите мотивира социалното сътрудничество и със сигурност е осигурило ползи за оцеляването ни в процеса на еволюцията на човешкия вид до настоящата му форма. Икономистите твърдят, че сляпото съблюдаване на правилата може да бъде икономически благоразумно, тъй като изчисляването на благоприятните резултати от всяка ситуация често е скъпо и с обратен ефект. Ако трябваше постоянно и на всяка крачка да договаряме нови правила с нашите партньори, бихме били парализирани и неспособни да осъществим обичайни колективни действия. Фактът, че сме се привързали към определени правила не като средство за постигане на краткосрочни цели, а като самоцел, значително повишава стабилността на обществения живот. Религията просто подсилва тази стабилност и разширява кръга от потенциални сътрудници.

Но проблемът, който възниква пред политиката, е, че правила, които са очевидно от полза, когато се прилагат в голям брой от случаите, може да не бъдат полезни при определени краткосрочни обстоятелства и често стават неефективни, когато условията, които са ги породили, се променят. Институционалните правила са „тромави" и неподатливи на промени, което е една от основните причини за политически упадък.

Когато нормите са натоварени с вътрешен смисъл, те стават движещи мотиви на това, което философът Георг В. Фр. Хегел нарича „борба за признание". Желанието за признание е коренно различно от стремежа към материални ресурси, който лежи в основата на икономическото поведение. Признанието не е стока, която може да бъде консумирана. То по–скоро е интерсубективно състояние на ума, посредством което един човек признава стойността или статуса на друг човек или на неговите богове, обичаи и убеждения. Аз може и да вярвам в собствената си стойност на пианист или художник, но изпитвам по–голямо удовлетворение, когато това усещане бъде потвърдено с награда или продажбата на картина. Тъй като хората се организират в социални йерархии, признанието обикновено има по–скоро относителна, отколкото абсолютна стойност. Това прави борбата за признание фундаментално различна от борбите за икономически обмен, тъй като конфликтът е с нулева, а не с положителна сума.[21] С други думи, признанието на един човек може да дойде само за сметка на достойнството на друг; статусът може да бъде само относителен. В състезанията за статус няма ситуации с взаимна печалба, както в търговията.

Желанието за признание се корени в биологията. Шимпанзетата и други примати се състезават за статуса на алфа – самец или алфа–самка в рамките на своите малки групи. Йерархичната организация в стадо шимпанзета дава репродуктивни предимства на неговите членове, тъй като тя контролира вътрешното насилие в рамките на групата и позволява на групата да си сътрудничи срещу други групи. Индивидът, който постигне статус на алфа – самец, получава също така по–голям достъп до сексуални партньори и следователно по–голям репродуктивен успех. Поведението на търсене на статус е генетично закодирано при голямо разнообразие от животни, както и при хората, и е свързано с биохимични промени в мозъка на индивидите, които се състезават за статус. Когато една маймуна или човек успее да постигне висок статус, нивата на серотонин, който е особено важен невротрансмитер, се повишават.

Но признанието при хората се различава от това при приматите поради по–голямата сложност на човешката познавателна способност. Едно шимпанзе алфа – самец търси признание само за себе си; човек може да търси признание и на абстракция като Бог, знаме или свещено място. Голяма част от съвременната политика се върти около претенции за признание предимно от страна на групи, които имат исторически причини да вярват, че стойността им не е адекватно призната: расови малцинства, жени, гейове, коренни населения и други подобни. Макар че тези претенции може да съдържат икономически компонент като равно заплащане за равно количество труд, икономическите ресурси често се разглеждат по–скоро като знак за достойнство, отколкото като цели сами за себе си.

Днес наричаме желанието за признание „политика на идентичност". Това е модерно явление, което възниква предимно в подвижни, плуралистични общества, където хората са в състояние да приемат многобройни идентичности. Но дори преди възхода на съвременния свят признанието е стимулиращ фактор в колективното поведение. Хората се борят не само за лична печалба, но и от името на общности, които искат техният начин на живот – обичаи, богове и традиции – да бъде уважаван от другите. Понякога това приема формата на господство над други хора, но в много случаи означава точно обратното. Основен смисъл на човешката свобода е способността на един народ да се самоуправлява, с други думи, да избегне подчинението от страна на по–малко достойни хора. Точно тази свобода честват евреите всяка Пасха от освобождаването им от плен в Египет преди повече от три хиляди години.

В основата на явлението признание е оценката за истинската стойност на други човешки същества или на нормите, идеите и правилата, създадени от тях. Принудителното признание е безсмислено; възхищението на един свободен човек е далеч по– голямо удовлетворение от почитта на един роб. Първоначално политическото лидерство възниква, защото членовете на общността се възхищават от даден човек, който демонстрира голяма физическа сила, смелост, мъдрост или способност да разрешава справедливо спорове. Ако политиката е борба за лидерство, то тя е и история на желанието на голямата маса от хората да се подчини и да предостави на лидерите по–висок статус, отколкото на себе си. В една сплотена и следователно успешна общност това подчинение е доброволно и се основава на вярата в правото на лидера да управлява.

С развитието на политическите системи признанието се прехвърля от индивидите към институциите, т.е. към правила или модели на поведение, които се запазват с течение на времето подобно на британската монархия или конституцията на САЩ. Но така или иначе политическият ред се основава на легитимността и властта, които произтичат от легитимното господство. Легитимност означава, че хората, които формират обществото, признават фундаменталната справедливост на системата като цяло и са готови да спазват нейните правила. В съвременните общества ние вярваме, че легитимността се предоставя чрез демократични избори и зачитане на върховенството на закона. Но от историческа гледна точка демокрацията далеч не е единствената форма на управление, която се разглежда като легитимна.

Политическата власт в последна сметка се основава на социална сплотеност. Тя би могла да възникне в резултат на личните интереси, но само личният интерес много често не е достатъчен да убеди последователите да се жертват и умират от името на своите общности. Политическата власт е продукт не само на средствата и броя на гражданите, с които разполага едно общество, но също така и на степента, в която се признава легитимността на лидери и институции.

Вече разполагаме с всички важни естествени структурни елементи, от които можем да изградим теория на политическото развитие. Хората са рационални същества, движени от личните си интереси, и се научават да си сътрудничат от чисто личен интерес, както твърдят икономистите. Но освен това човешката природа притежава определено предразположение към социабилност, което придава особения характер на човешката политика. Това включва:

1. Инклузивната приспособимост, роднинският отбор и реципрочният алтруизъм са стандартни режими на социабилност. Всички човешки същества проявяват склонност за облагодетелстване на роднини и приятели, с които са си разменили услуги, освен ако са силно заинтересовани да постъпят другояче.

2. Човешките същества имат способност за абстракции и теории, които генерират мисловни модели на каузалност и допълнителна тенденция за утвърждаване на каузалност въз основа на невидими или трансцендентални сили. Те са в основата на религиозната вяра, която действа като важен източник за социална сплотеност.

3. Хората проявяват и предразположение към съблюдаване на норми по–скоро въз основава на емоциите, отколкото на разума, поради което са склонни да натоварват с истинска стойност мисловните модели и правилата, които произтичат от тях.

4. Човешките същества желаят интерсубективно признание или на собствената си стойност, или на стойността на своите богове, закони, обичаи и начин на живот. Ако получат такова, то става основа на легитимност, която позволява упражняването на политическа власт.

Тези естествени характеристики са в основата на развиването на все по–сложни форми на обществена организация. Инклузивната приспособимост и реципрочният алтруизъм не се срещат единствено при човека, а се споделят от много животински видове и обясняват формите на сътрудничество, наблюдавани при малки групи (най–вече) кръвни роднини. В ранните си стадии човешката политическа организация наподобява обществото на групово ниво, наблюдавано при по–висши примати като шимпанзетата. Това може да се разглежда като стандартна форма на социална организация. Тенденцията да се протежират семейството и приятелите може да бъде преодоляна чрез нови правила и стимули, които налагат задължението например да бъде нает квалифициран специалист, а не член на семейството. Но институциите от по–високо ниво са в известен смисъл твърде неестествени и след като се разпаднат, хората се връщат към предишната форма на социабилност. Това е основата на така наречения от мен патримониализъм.

Човешката способност за абстрактно теоретизиране скоро произвежда множество нови правила за усвояване на околната среда и регулиране на социалното поведение, които далеч надхвърлят всичко, което съществува при шимпанзетата. По–специално идеи за мъртвите предци, духове, богове и други невидими сили създават нови правила и мощни стимули за съблюдаването им. Различните видове религиозни идеи разширяват неимоверно параметрите за организиране на човешките общества и постоянно генерират нови форми на социална мобилизация.

Силно развитият набор от емоции, свързани със съблюдаването на норми, обаче гарантира, че нито един мисловен модел за функционирането на света никога не се разглежда като елементарна теория, която може да се отхвърли, когато престане да отговаря на наблюдаваната реалност. (Дори в областта на съвременните естествени науки, където има ясни правила за тестване на хипотези, учените развиват емоционална привързаност към теории и не се съобразяват с емпиричните доказателства, които доказват несъстоятелността на любимите им теории.) Тенденцията да се натоварват мисловни модели и теории с истинска стойност укрепва социалната стабилност и позволява на обществата да нарастват значително по размери. Но това означава също така, че обществата са твърде консервативни и яростно се противопоставят на предизвикателствата по отношение на господстващите идеи. Това е най – очевидно при религиозните идеи, но и светските правила са натоварени със силни емоции под формата на традиции, ритуали и обичаи.

Следователно източник на политическия упадък е консерватизмът на обществата по отношение на правилата. Създадените при определени обстоятелства правила или институции престават да функционират при промяна на обстоятелствата, но не могат да бъдат променени поради емоциите, с които хората са ги натоварили. Това означава, че социалната промяна често не е линейна, или казано другояче – не е процес на постоянни малки корекции съобразно променящите се условия, а по–скоро избухва като катастрофична промяна след продължителен период на застой.

Това от своя страна обяснява защо насилието е толкова важно за процеса на политическо развитие. Както изтъква Хобс, страхът от насилствена смърт е съвсем различна емоция от желанието за печалба или икономическата мотивация. Изключително трудно е да оцениш собствения си живот или живота на любим човек, поради което страхът и несигурността обикновено мотивират хората да вършат неща, които елементарният материален личен интерес не може да ги накара да извършат. Политиката възниква като механизъм за контролиране на насилието, но насилието си остава постоянна предпоставка за някои видове политическа промяна. Обществата може да затънат в дисфункционално институционално равновесие, в което заинтересованите страни могат да налагат вето на необходимите институционални промени. Понякога насилието или заплахата от насилие са необходими за разрушаване на равновесието.

И накрая, желанието за признание е гаранция, че политиката никога няма да бъде сведена до елементарен икономически личен интерес. Хората непрекъснато преценяват истинската стойност или достойнството на други хора или институции и се организират в йерархии въз основа на тези преценки. Политическата власт в последна сметка се основава на признанието, на степента, до която даден лидер или институция се считат за легитимни и могат да разчитат на уважението на група свои привърженици. Те може да са мотивирани и от личен интерес, но най–мощните политически организации са онези, които се легитимират въз основа на една по – всеобхватна идея.

Биологията ни дава структурните елементи на политическото развитие. Човешката природа е до голяма степен константна в различните общества. Огромното разнообразие от политически форми, което наблюдаваме както в нашето съвремие, така и в хода на историческото развитие, е продукт преди всичко на разнообразието на физическата среда, която хората обитават. В процеса на разклоняването на обществата и запълването на различни екологични ниши по света те развиват отличителни норми и идеи в хода на т.нар. специфична еволюция. Различните групи от хора също така взаимодействат помежду си и това взаимодействие е не по–маловажен фактор за промени, отколкото физическата среда.

Но разделените от огромни разстояния човешки общества достигат до поразително сходни решения по отношение на политическия ред. Почти всяко общество за определен период е организирано на базата на родствените връзки с постоянно усложняващи се правила. Впоследствие повечето общества развиват държави и неперсонални форми на администрация. Аграрните общества от Китай и Близкия изток до Европа и Индия развиват централизирани монархии и все по – бюрократизирани форми на управление. Общества със слаби културни контакти въпреки всичко развиват подобни институции, като например монополите върху солта, създадени от правителствата на Китай, Европа и Южна Азия. В по–близки времена демократичната отговорност и народният суверенитет стават всеобщи стандартни идеали независимо от неравномерното им прилагане. Различните общества достигат до тези сходни резултати по много различни начини, но самият факт на сходството подсказва основополагаща биологична прилика между човешките групи.

Палеоантрополозите са в състояние да проследят произхода на човека от неговите предшественици примати до т.нар. от тях поведенчески съвременни човешки същества, а популационните генетици вършат забележителна работа, проследявайки движението на човешките популации по време на тяхната миграция през различните региони на планетата. Съществува всеобщо съгласие, че преходът от маймуна към човек става в Африка, но напускането на Африка, довело до населяването на останалата част от света, протича в две отделни вълни. Т.нар. архаични човешки същества – видове като Хомо еректус и Хомо ергастер – напускат този континент преди около 1,6–2 милиона години и поемат към Северна Азия. Един потомък на ергастер, Хайделбергският човек (Homo heidelbergensis), вероятно напуска Африка и достига Европа преди около 300–400 хиляди години и е прародител на по–късни видове като прочутите неандерталци, които населяват голяма част от Европа.

Съвременните от анатомична гледна точка човешки същества, т.е. хора с приблизително същия размер и физически характеристики като съвременния човек, се появяват на сцената преди около двеста хиляди години. Едва преди петдесет хиляди години обаче се появяват поведенчески съвременните хора – човешки същества, които имат способността да общуват с помощта на език и следователно могат да започнат да развиват много по– сложни форми на социална организация.

Според една модерна теория почти всички съвременни човешки същества извън Африка са потомци на една–единствена малка група от поведенчески съвременни хора, може би не повече от 150 индивида, които преди около петдесет хиляди години са напуснали Африка и са пресекли това, което сега е Ормузкият проток към Арабския полуостров. Благодарение на последните постижения на популационната генетика Палеоантрополозите могат да проследят много от тези развития въпреки липсата на писмени документи. Човешкият генетичен фонд включва Y– хромозома и митохондриална ДНК, които съдържат следи за историята на вида. Само мъжете имат Y–хромозома. За разлика от други части на човешката ДНК, които са рекомбинирани Произволно от хромозомите на майката и бащата, поради което се променят с всяко следващо поколение, Y–хромозомата се предава от бащи на синове до голяма степен непокътната. За разлика от тях митохондриалната ДНК е рудимент от бактерии, които са били хванати в човешки клетки и принудени да работят преди милиони години, осигурявайки – наред с други неща – енергия за клетъчните дейности. Митохондриите имат своя собствена ДНК, която подобно на Y–хромозомата се предава до голяма степен непокътната от майки на дъщери с всяко следващо поколение, без да се рекомбинира. И Y–хромозомите, и митохондриалната ДНК са склонни да натрупват произволни мутации, които след това наследяват следващите поколения синове или дъщери. Преброявайки тези мутации и виждайки кои са по–ранни, популационните генетици могат да реконструират произхода на различни човешки групи върху планетата.

Ето затова е прието, че всички човешки популации извън Африка произхождат от една–единствена малка група от индивиди, тъй като всички неафрикански популации от Китай до Нова Гвинея и от Европа до Южна Америка могат да бъдат проследени обратно до същите мъжки и женски родословия. (Има по–голямо разнообразие на потекла в самата Африка, тъй като останалата част от човечеството произлиза от едно от няколкото съществуващи там по онова време.) Тези съвременни хора се разпространяват по света от Арабския полуостров. Една група се придвижва по крайбрежието на Арабия и Индия и достига несъществуващите в момента континенти Сунда (свързвал островите на днешна Югоизточна Азия) и Сахул (който включвал Нова Гвинея и Австралия). Движението на групата значително е улеснено от настъпилото заледяване, което стяга голяма част от водата по Земята в ледени шапки и ледници и понижава морското ниво със стотици метри под днешното. От генетичното датиране знаем, че меланезийските и австронезийските населения, които обитават в момента Папуа Нова Гвинея и Австралия, са били там в продължение на почти четиридесет и шест хиляди години, което означава, че те са достигнали до тази отдалечена част на света за забележително кратък период от време след първоначалното напускане на групата от Африка.

Други човешки същества напускат Арабия в посока северозапад и североизток. Първата група прекосява Близкия изток и Централна Азия и накрая достига Европа, където среща потомци на архаични човешки същества като неандерталците, напуснали Африка по време на предишното изселване. Групата, която тръгва на североизток, заселва Китай и други части на североизточна Азия, прекосява земния мост, който свързва тогава Сибир със Северна Америка, и оттам мигрира надолу към двете Америки, като някои достигат до южната част на Чили през около 12 000 г.пр.Хр.

Следователно библейската история за Вавилонската кула, където Бог разпръсва единната човешка раса и принуждава хората да заговорят на различни езици, е точна метафора. В процеса на миграция и адаптиране към различни среди малки групи от хора започват да излизат от естественото си състояние, развивайки нови социални институции. Както ще видим в следващите глави, първите сложни форми на социална организация продължават да са въз основа на роднинските връзки, но възникват само благодарение на религиозните идеи.

3. ТИРАНИЯТА НА БРАТОВЧЕДИТЕ

Споровете относно истината и същността на човешката социална еволюция ► Социална организация на семейно или групово ниво и преход към трибализма ► Запознаване с линиджите, родството по мъжка линия, както и с други основни антропологични понятия

След „Разсъждение върху произхода и основите на неравенството между хората" на Русо (1754) се разгръщат огромно количество опити за теоретизиране относно произхода на ранните човешки институции. Това се дължи преди всичко на натрупването на емпирични знания в края на XIX в. за съществуващи примитивни общества от основатели на новата дисциплина антропология като Люис Морган и Едуард Тайлър. Морган прави теренни проучвания върху намаляващите популации на коренните северноамерикански народи и разработва сложна класификационна система за описване на техните форми на родство, която разширява, за да я приложи също така и за европейската праистория. В книгата си „Първобитното общество" той създава еволюционна схема, която разделя човешката история на три етапа – дивачество, варварство и цивилизация, – през които, твърди той, преминават всички човешки общества.

Фридрих Енгелс, сътрудникът на Карл Маркс, прочита книгата на Морган и използва етнографските проучвания на американския антрополог, за да разработи теория за произхода на частната собственост и семейството, която по–късно се превръща в евангелие за комунистическия свят. Маркс и Енгелс разпространяват най–известната теория на развитието през модерните времена, утвърждавайки съществуването на поредица от еволюционни етапи – примитивен комунизъм, феодализъм, буржоазно общество и истински комунизъм, – всички тласкани от основополагащия конфликт между обществените класи. Погрешните схващания и свръхопростенчества на марксисткия еволюционен модел вкараха поколения учени в задънена улица в търсенето им на „азиатски начин на производство" или „феодализъм" в Индия.

Вторият важен стимул по отношение на теоретизирането за ранното политическо развитие е публикуването през 1859 г. на „Произход на видовете"[22] от Чарлс Дарвин и разработването на неговата теория за естествения отбор. Това прави логично прилагането на принципите на биологичната еволюция в социалната еволюция, което теоретици като Хърбърт Спенсър правят в началото на XX в. Спенсър възприема човешките общества като участници в съперничество за оцеляване, в което по–висшите господстват над по–нисшите. Неевропейските общества са тези, чието развитие е спряно или забавено. Всъщност еволюционната теория през непосредствено постдарвиновия период успява да оправдае световния колониален ред, при който северните европейци заемат място на върха на световната йерархия, която се разпростира през различни нюанси на жълтото и кафявото чак до чернокожите африканци на дъното.

Субективният и расистки характер на еволюционното теоретизиране довежда до контрареволюция през 20–те години на XX в., чието влияние все още се усеща в департаментите по антропология и културология по целия свят. Великият антрополог Франц Боас[23] твърди, че човешкото поведение не се корени в биологията, а е изцяло социално обусловено. В едно известно изследване той използва емпирични данни от анализ на размерите на главите на имигранти, за да докаже, че голяма част от онова, което социалните дарвинисти приписват на расата, всъщност е продукт на околната среда и културата. Боас привежда убедителни аргументи, че изучаването на ранните общества следва да се освободи от субективните преценки относно по–високи и по – низши форми на социална организация. От методологична гледна точка етнографите следва да се задълбочат,в обществата, които изследват, оценявайки тяхната вътрешна логика, като загърбят предразсъдъците на собствената си културна среда. С помощта на т.нар, от Клифърд Гиърц плътно описание различните общества биха могли да бъдат описвани само ако не бъдат сравнявани едно с друго или степенувани по какъвто и да било начин. След това студентите на Боас Алфред Крьобер[24], Маргарет Мийд[25] и Рут Бенедикт[26] преустройват културната антропология, придавайки ѝ несубективен, релативистичен и подчертано нееволюционен характер.

Ранните еволюционни теории, включително тези на Маркс и Енгелс, имат други проблеми. Те често приемат за даденост относително праволинейно и механистично развитие на социалните форми, при което един етап на развитие задължително предхожда следващия, а един фактор (като „начина на производство“ на Маркс) определя характеристиките на етапа като цяло. С натрупването на знания за конкретни примитивни общества става все по–ясно, че еволюцията на политическата комплексност не е линейна: даден етап на развитие често съдържа характеристиките на предишни етапи и съществуват множество динамични механизми, които придвижват обществата от един етап към следващия. В действителност, както ще видим в следващите глави, един по–ранен етап на развитие никога не бива изместен напълно от следващите. Китай осъществи преход от базирани на родствените връзки форми на организация към организация на държавно ниво преди повече от три хиляди години, но все пак сложни родствени организации продължават да характеризират части от китайското общество и до днес.

Човешките общества са толкова разнообразни, че е много трудно да се правят наистина универсални обобщения при сравнителното изследване на културите. Антрополозите се радват, когато откриват трудно разбираеми общества, които нарушават уж всеобщите закони на обществено развитие. Това обаче не означава, че не съществуват закономерности и прилики в еволюционните форми на различните общества.

Културният релативизъм на Боас е обясним на фона на социалния дарвинизъм от XIX в. Но той оставя трайно наследство на политическа коректност в областта на сравнителната антропология. Строгият културен релативизъм е в противоречие с еволюционната теория, тъй като тя изисква идентифициране на различни нива на социална организация и на причините, поради които едно ниво заема мястото на друго. Очевидно е, че с течение на времето човешките общества се развиват. Двата основни компонента на биологичната еволюция – вариация и отбор – се отнасят и за човешките общества. Дори изцяло да се въздържаме от субективни преценки, че по–късните цивилизации са „по–развити" от по–ранните, те несъмнено са по–сложни, по–богати и по–могъщи. Тези, които успяват да се адаптират, обикновено надделяват над тези, които не успяват, също както при отделните организми. Постоянната употреба на термини като „развиващ се" или „развитие" (както в „развиващи се страни" или „Американската агенция за международно развитие") е доказателство за широко разпространеното мнение, че богатите страни са продукт на предшестваща еволюция на социално–икономически модели и че бедните страни биха участвали в този процес, ако можеха. Човешките политически институции се развиват с течение на времето не генетично, а културно и са в много по–голяма степен продукт на съзнателно намерение, отколкото на биологичната еволюция. Все пак съществува очевидна аналогия между Дарвиновия естествен отбор и конкурентната човешка социална еволюция. Осъзнаването на този факт е причина за възраждането на еволюционното теоретизиране в средата на века от страна на антрополози като Леели Уайт, Джулиан Стюард, Елман Сървис, Мортън Фрийд и Маршал Салинс,, които изтъкват съществуването на очевидно развитие с течение на времето по отношение на сложността, мащаба и използваната енергия от обществата. Според Салинс и Сървис голямото разнообразие от социални модели е в резултат на т.нар, от тях специфична еволюция, когато човешки групи се адаптират към безбройните екологични ниши, които заемат. Но е очевидна и една конвергентна „всеобща еволюция“, благодарение на която коренно различни общества стигат до сходни решения по отношение на общите проблеми на социалната организация.

Методологическият проблем, с който се сблъскват антрополозите, е, че никой никога не е наблюдавал пряко развитието на човешките общества от най–ранните форми на обществото до по–сложните племенни или държавни форми на организация. Единственото, което те могат да направят, е да приемат за даденост, че обществата на ловците събирачи или племенните общества са ранни форми на организация, да наблюдават поведението им и да разсъждават относно силите, които са станали причина една форма на организация като племенната да се развие в друга като държавната. Може би именно поради тази причина теоретизирането относно ранната социална еволюция е мигрирало от антропологията към археологията. За разлика от антрополозите археолозите могат да проследят динамичните промени в обществата в продължение на стотици и хиляди години чрез материалните свидетелства, оставени от различни цивилизации. Проучвайки промените в жилищата или особеностите на хранене на индианците пуебло например, те могат да реконструират начина, по който военното дело и околната среда са моделирали социалната им организация. Слабостта на техния подход, сравнен с този на антрополозите, очевидно се крие в обстоятелството, че не разполагат с контекстуални подробности, които са налице в едно етнографско проучване. Разчитането на археологически данни също води до пристрастие към материалистично обяснение на промените, тъй като голяма част от духовния и познавателния свят на праисторическите цивилизации е изгубена безвъзвратно.

От времената на Тайлър, Морган и Енгелс самите системи за класифициране на еволюционните етапи на социално развитие са претърпели развитие. Термини с по–груб морален смисъл като „дивачество" и „варварство" биват избягвани за сметка на по – неутрално описателни като палеолит, неолит, бронзова епоха, желязна епоха и т.н., свързани с господстващата форма на технология. Паралелна система е свързана с основния начин на производство, както при разграниченията между обществата на ловци събирачи, аграрните и индустриалните общества. Еволюционните антрополози обозначават различни етапи въз основа на формата на социална или политическа организация, която ще използвам тук, тъй като това е моят предмет на проучване. Елман Сървис разработва таксономия на четири нива, която включва първобитни групи, племена, вождества и държави. При първобитните групи и племената социалната организация се основава на роднинство и тези общества са относително егалитарни. За разлика от тях вождествата и държавите са организирани йерархично и властта се упражнява по–скоро на териториален, отколкото на роднински принцип.

Мнозина са убедени, че най – ранната форма на човешка социална организация е племенната. Този възглед се налага през XIX в., когато първите сравнителни антрополози като Нюма Дени Фюстел де Куланж и сър Хенри Мейн твърдят, че ранният социален живот трябва да се разбира като сложни родствени групи. Племенна организация не възниква обаче до появата на уседнали общества и развитието на земеделие преди около девет хиляди години. Обществата на ловци събирачи, които предшестват аграрните, са организирани в продължение на десетки хиляди години по много по–елементарен начин въз основа на малки групи от номадски семейства, сравними по размер със стадо примати. Такива общества все още съществуват в периферна околна среда и включват ескимосите, бушмените в пустинята Калахари и австралийските аборигени. (Има някои изключения като коренните племена в тихоокеанския северозапад на САЩ, които са били ловци събирачи, но са живеели в район на извънредно ресурсно изобилие, което е спомогнало за изграждането на сложна социална организация.)

Русо изтъква, че произходът на политическото неравенство се корени в развитието на земеделието и до голяма степен е прав. Тъй като груповите общества са предаграрни, в тях няма частна собственост в съвременния смисъл на думата. Подобно на стадата шимпанзета ловците събирачи обитават ареали, които защитават и върху които понякога се сражават. Но те имат по– слаб стимул от земеделците да маркират парче земя и да обявят: „Това е мое." Ако територията им бъде нападната от друга група или върху нея навлязат опасни хищници, едно групово общество може да има възможността просто да се премести някъде другаде поради ниската гъстота на населението. Обикновено инвестициите им в пасбища, къщи и от сорта са по–малки.

В рамките на една локални група няма нищо, наподобяващо съвременен икономически обмен, и абсолютно нищо, наподобяващо съвременен индивидуализъм. На този етап на политическо развитие няма държава, която да тиранизира хората; те търпят по–скоро онова, което социалният антрополог Ърнест Гелнър нарича „тиранията на братовчедите" Това означава, че социалният свят е ограничен до кръга от роднини, които те заобикалят и определят какво да направиш, за кого да се ожениш, как да се прекланяш и почти всичко останало. Както ловуването, така и събирачеството се извършват групово от семейства или групи от семейства. Специално ловът е свързан с разпределяне, тъй като няма технология за съхранение на месото и уловените животни трябва да се консумират веднага. Според много еволюционни психолози почти универсалната съвременна практика на раздаване на храна (на Коледа, Деня на благодарността, Пасха) води началото си от хилядолетната практика на споделяне на придобивките от лова. Много от нравствените правила в този тип общество не са насочени срещу хора, които крадат чужда собственост, а срещу тези, които отказват да споделят храна и други необходимости. В условията на вечна оскъдица несподелянето често може да накърни шансовете на групата за оцеляване.

Груповите общества са подчертано егалитарни. Основните социални различия са възрастови и полови; в обществата на ловците събирачи мъжете ловуват, а жените събират и има естествено разделение на труда по репродуктивните въпроси. Но в рамките на групата разграничаването между семействата е сравнително слабо, няма нито постоянно водачество, нито йерархия. Лидерството се възлага въз основа на качества като сила, интелект и авторитетност, но обикновено преминава от един индивид към друг. Освен от страна на родители към техните деца възможностите за принуда са крайно ограничени. По думите на Фрийд:

В бита на прости егалитарни общества трудно се откриват случаи, когато един човек да казва на друг или на няколко души „Направете това!" или някаква подобна команда. Литературата е пълна с примери някой да казва нещо като: „Ако това бъде направено, ще е добре", и е еднакво възможно то да бъде или да не бъде направено от някой друг... Тъй като лидерът не е в състояние да накара някого да изпълни желанието му, говорим за ролята му в смисъл на авторитет, а не на власт.

В този тип общества лидерите се утвърждават въз основа на групов консенсус; те нямат никакви права върху своята длъжност и не могат да я предадат на децата си. Тъй като няма централизиран източник на принуда, очевидно не може да има и законност в съвременния смисъл на прилагане на правила от трета страна.

Груповите общества са изградени около нуклеарни семейства и са това, което антрополозите наричат екзогамни и патрилокални. Жените се омъжват извън своята социална група и се преместват да живеят в местопребиваването на съпруга си. Тази практика насърчава придвижването и общуването с други групи, което увеличава генетичното разнообразие и създава условия за възникването на нещо като междугрупова търговия. Екзогамията играе благоприятна роля и за смекчаване на конфликтите: спорове за ресурси или територии между различни групи могат да бъдат решени чрез размяна на жени, така както европейските монарси сключват стратегически брачни съюзи по политически причини. Съставът на групите обикновено е по – променлив, отколкото в по–късните племенни общества: „Снабдяването с храна в който и да било регион, независимо дали това са събраните борови ядки или семена на бурени от паютите, или популацията на тюлените през зимните и пролетните ловни райони и на стадата карибу, които мигрират през долината на острова на ескимосите, е толкова непредсказуемо или непостоянно, че вероятността родствена група от някое поколение да изгради тясно свързани обособени групи е осуетена от опортюнизма, прилаган на индивида и домакинството от екологичната обстановка."

Преходът от групови към племенни общества се осъществява благодарение на развитието на земеделието. Земеделието е изобретено в много отдалечени части на света, между които Месопотамия, Китай, Океания и Мезоамерика преди 9000–10 000 години, често в плодородни алувиални речни басейни. Култивирането на бурени и семена става постепенно и е съпътствано от значително увеличение на населението. Макар да изглежда логично новите хранителни технологии да водят до по–висока гъстота на населението, Естер Бозерап твърди, че причинно– следствената връзка е противоположна. Така или иначе, социалният ефект е огромен. В зависимост от климатичните условия обществата на ловците събирачи имат гъстота на населението от 0,1 до 1 човек на квадратен километър, а изобретяването на земеделието позволява гъстотата да нарасне до 40–60 души на квадратен километър. Човешките същества вече контактуват помежду си в много по–широк мащаб, а това изисква много по– различна форма на социална организация.

Термините „племена", „кланове", „родословия" и „линиджи" се използват за описание на следващия етап на социална организация след групата. Тези термини често се използват със значителна неточност дори от антрополози, чиято професия е да ги изучават. Общата им характеристика е, че са, на първо място, сегментарни, и, на второ, основани на принципа на общия произход.

Социологът Емил Дюркем използва термина „сегментарен", имайки предвид общества, основани на възпроизводството на идентични дребномащабни социални формирования, което много напомня сегментите на дъждовния червей. Такова общество може да се разрасне чрез добавяне на сегменти, но в него няма всеобхватна централизирана политическа структура и съвременно разделение на труда, както и онова, което той нарича „органична" солидарност. В развитото общество никой не е самодостатъчен; всеки зависи от широк спектър от други хора в цялото общество. Повечето хора в развитите общества не знаят как да приготвят храната си сами, да ремонтират колите си или да си произвеждат мобилни телефони. За разлика от това в сегментарното общество всеки „сегмент" е самостоятелна единица, способна да се прехранва, облича и самозащитава, което е характерно за това, което Дюркем нарича „механична" солидарност. Сегментите могат да се съчетават в името на общи цели като самозащита, но в друго отношение не са зависими помежду си за своето оцеляване; никой не може да бъде член на повече от един сегмент на едно и също ниво.

В племенните общества тези формирования са въз основа на принципа на общия произход. Най – основната единица е линиджът – група индивиди, чието потекло започва от общ прародител, който може да е живял преди много поколения. Според използваната от антрополозите терминология потеклото може да бъде еднолинейно или когнатно. В първия случай произходът се проследява изключително по линия на бащата и се нарича патрилинеен или изключително по линия на майката и тогава се нарича матрилинеен. За разлика от тях при когнатните системи произходът може да се проследява по линия на единия или двамата родители. Мигновена преценка подсказва, че сегментарни общества могат да възникнат единствено при условия на еднолинеен произход. За да не се застъпват сегментите, всяко дете трябва да е от родословната група или на бащата, или на майката.

Най–често срещаната форма на линиджна организация, широко разпространена в Китай, Индия, Близкия изток, Африка, Океания, Гърция, Рим и сред варварските племена, които завладяват Европа, е това, което римляните наричат agnatio, която антрополозите по техен пример наричат „агнация". Агнация е отчитането на общия произход изключително по мъжка линия. Когато една жена се омъжи, тя напуска родствената си група и се присъединява към тази на съпруга си. В агнатните системи на Китай и Индия това е свързано с почти абсолютно прекъсване на нейните връзки с родното семейство. Затова сватбата често е тъжно преживяване за родителите на съпругата, компенсирано единствено с цената на младоженката, която им е платена за тяхната дъщеря. Жената няма никакъв статус в семейството на своя съпруг, докато не роди мъжка рожба, и едва от този момент се интегрира напълно в линиджа на съпруга, като отправя молитви и принася жертвоприношения в неговата семейна гробница и защитава бъдещото наследство на сина си.

Макар и най–широко разпространена, агнацията не е единствената форма на еднолинеен произход. В матрилинейното общество произход и наследство се отчитат по линия на семейството на майката. Матрилинейните общества не са същите като матриархалните, в които жените държат властта и управляват мъжете; като че ли няма доказателства за съществуването на истинско матриархално общество. Матрилинейност просто означава, че съпругът е този, който напуска родствената си група при сключване на брак и се присъединява към тази на своята съпруга. Властта и ресурсите остават до голяма степен под контрола на мъжете; авторитетната фигура в семейството често е братът на съпругата, а не биологичният баща на детето. Макар матрилинейните общества да се срещат по–рядко от патрилинейните, те все пак се срещат по целия свят – в Южна Америка, Меланезия, Югоизточна Азия, югозападната част на САЩ и Африка. Елман Сървис посочва, че се срещат най–често при определени условия на околната среда като зависещо от валежите градинарство, където работят главно жени, макар тази теория да не обяснява защо индианците хопи на югозападната американска пустиня са матрилинейни и матрилокални.

Една от интересните характеристики на линиджите е, че могат да бъдат присъединени в много по–големи суперлиниджи просто чрез отчитане на произхода до по–ранен предшественик. Например може да сте член на малък линидж, който отчита своя произход само до дядо ви, но имате връзка с друг линидж с друг дядо. От своя страна двата линиджа са свързани чрез общ прародител от четвърто, пето или по–далечно поколение, което ви позволява да се смятате за роднини, които биха могли да си сътрудничат.

Класическото описание на такова общество, прочетено от поколения студенти по антропология, са проучванията на Е. Е. Еванс–Причард за нуер, пастирски животновъдски народ в Южен Судан. В края на XX в. нуер и традиционните им съперници динка вземат участие в продължителна борба с централното правителство в Хартум за независимост на Южен Судан, дълго време предвождана от Джон Гаранг и Суданската народна освободителна армия. Но през 30–те години на XX в., когато Еванс–Причард проучва региона, Судан е все още британска колония, а нуер и динка са организирани по много по–традиционен начин.

Според Еванс–Причард: „Племената нуер са разделени на сегменти. Най–големите сегменти наричаме първични племенни сегменти, които допълнително се делят на вторични племенни раздели, които допълнително се делят на третични племенни раздели... Третичният племенен раздел се състои от няколко селски общности, съставени от родствени и семейни групи."

Линиджите нуер постоянно воюват помежду си, а конфликтите обикновено са за едър рогат добитък, който играе централна роля в тяхната култура. Линиджите воюват с други линиджи от същото ниво, но биха могли да се обединят, за да воюват на по–високо ниво. На най–високото ниво племената нуер могат да се обединят с динка, които са организирани по подобен начин. Както обяснява Еванс–Причард:

Всеки сегмент също е сегментиран и съществува противопоставяне между отделните му части. Членовете на даден сегмент се обединяват да воюват срещу съседни сегменти от същия ред и се обединяват с тези съседни сегменти срещу по–големи сегменти. Самите нуер категорично отстояват този структурен принцип при изразяването на своите политически ценности. Те казват, че ако третичният раздел ленг на племето лу воюва с третичния раздел няркуак – действително има стародавна вражда между тях, – селата, които съставляват всеки раздел, ще се обединят, за да воюват; но ако конфликтът е между третичния раздел няркуак и вторичния раздел румджок, както се случи неотдавна заради правото за ползване на вода във Фадинг, ленг и няркуак се обединяват срещу общия си враг румджок, които от своя страна създават коалиция от различните сегменти, на които са разделени.

Макар различните сегменти да могат да се сливат на високо ниво, те обикновено незабавно се разпадат, щом причината за съюза им (например външна заплаха) изчезне. Възможността за многостепенна сегментация се наблюдава в голям брой различни племенни общества и намира израз в арабската поговорка: „Аз срещу брат си, аз и брат ми срещу братовчед ми, аз и братовчед ми срещу чужденеца."

В обществото нуер няма държава, няма централизиран източник на власт, който да налага спазването на закони, и нищо, което да наподобява институционализирано йерархично лидерство. Като групово общество нуер са подчертано егалитарни. Има разделение на труда между мъжете и жените, а в рамките на линиджите има възрастови групи, които разделят хората поколенчески. Така наречените вождове с леопардова кожа имат ритуална роля и посредничат при разрешаването на спорове, но нямат право да изискват подчинение от членовете на линиджа; „Като цяло може да се каже, че вождовете на нуер са свещени лица, но тяхната святост не им предоставя всеобхватна власт извън конкретни социални ситуации. Не съм виждал един нуер да се отнася с по–голямо уважение към вожда, отколкото към другите си съплеменници, или да говори за него като за високопоставена особа."

Нуер са особено добре развит и чист пример за сегментарна линиджна организация, чиито генеалогични правила точно определят социалната структура и статус. Много племенни общества са организирани по–слабо. Общият произход е не толкова строго биологично правило, а по–скоро удобна фикция за установяване на социално задължение. Дори при нуер е възможно включването на външни хора в линиджа като родственици (което антрополозите наричат фиктивно родство). Биологията често е последващо оправдание за политическо асоцииране, а не двигател на общността. Китайските линиджи често наброяват хиляди членове; жителите на цели села са с едно и също фамилно име, което предполага фиктивния и инклузивен характер на китайското роднинство. И докато сицилианската мафия възприема себе си като „семейство", кръвната клетва символизира само кръвното родство. Съвременната представа за етническа принадлежност търси общия произход толкова далеч назад във времето, че реалното проследяване на генеалогията става изключително трудно. Когато говорим за групи като календжин или кикую в Кения като за „племена", използваме този термин абсолютно свободно, тъй като са съвкупност от десетки или стотици хиляди хора.

Тъй като в даден момент почти всички човешки общества са имали племенна организация, много хора се изкушават да вярват, че това е естествено състояние на нещата или е обусловено биологически. Не е очевидно обаче защо би трябвало да предпочетете сътрудничество със свой братовчед от четвърта степен, отколкото с познат неродственик, само защото споделяте 1/64– та от гените на братовчед си. Нито един животински вид не постъпва по този начин, нито пък хората в груповите общества. Причината тази форма на социална организация да се наложи сред човешките общества се дължи на религиозни вярвания, т.е. на преклонението към мъртвите предци.

Преклонението към мъртви предци води началото си от груповите общества; във всяка малка група може да има шамани или религиозни специалисти, чиято работа е да общуват с тези предци. С развитието на линиджите обаче религията се усложнява и институционализира, което от своя страна оказва влияние върху други институции като лидерството и собствеността. Именно вярата във властта на мъртвите предци над живите, а не някакъв мистериозен биологичен инстинкт е причината племенните общества да се обединяват.

Едно от най–известните описания на преклонение към прародител е на френския историк от XIX в. Нюма Дени Фюстел дьо Куланж. Неговата книга „Античният град", публикувана през 1864 г., става откровение за поколения европейци, възпитавани да свързват гръцката и римската религия с олимпийските богове. Фюстел дьо Куланж посочва много по–стара религиозна традиция, споделяна и от други индоевропейски групи, включително индоарийците, заселили се в Северна Индия. За гърците и римляните, твърди той, душите на мъртвите не отиват в небесното царство, а продължават да пребивават под земята, където са погребани. Поради тази причина „те никога не пропускали да погребат [мъртвец] с предметите, от които предполагали, че ще има нужда – дрехи, посуда и оръжия. Те изливали вино върху гроба му, за да утоли жаждата си, и поставяли храна да задоволи глада си. Убивали коне и роби с представата, че, погребани с мъртвия, ще му служат в гроба както приживе". Духовете на мъртвите изисквали постоянни грижи от страна на техните живи роднини, които трябвало да им осигуряват редовни жертвоприношения с храна и напитки, за да не ги разгневят.

Фюстел дьо Куланж е един от първите сравнителни антрополози, чиито знания се разпростират далеч отвъд европейската история. Той отбелязва, че индусите са практикували форма на преклонение към предците, подобна на гръцко–римската, преди възникването на учението за прераждането (преминаване на душата след смъртта в друго тяло) и възхода на брахманската религия. Подобно е и твърдението на Хенри Мейн, според когото преклонението към предците „оказва влияние върху ежедневието на мнозинството от народа на Индия, които наричат себе си в някакъв смисъл индуси, и действително според повечето от тях домашните божества имат по–голямо значение от целия хиндуистки пантеон“. Ако беше стигнал по–надалеч, щеше да открие идентични погребални практики в древен Китай, където гробовете на високопоставени персони били изпълвани с бронзови и керамични жертвени триножници, храна и трупове на коне, роби и наложници, за да придружават мъртвеца в неговия задгробен живот. Индоарийците, подобно на гърците и римляните, поддържали свещен огън в домакинството, който символизирал семейството и никога не трябвало да бъде загасен, освен ако самият семеен линидж не залезе. Във всички тези култури огънят се почита като божество, което символизира здравето и благополучието на семейството – не само на живите членове на семейството, но и на мъртвите предци от предишните поколения.

Религия и роднинство са тясно свързани в племенните общества. Преклонението към предците е партикуларистко: няма почитани от цялата общност богове. Имате задължения само към своите предци, а не към тези на съседите си или на вожда. В повечето случаи прародителят не е прекалено древен като смятания за прародител на всички римляни Ромул, а по–скоро прародител отпреди три–четири поколения, когото по–възрастните членове на семейството все още помнят. Според Фюстел дьо Куланж това по никакъв начин не може да се сравнява с християнското преклонение пред светците: „В погребалните обреди можело да участват само най–близките роднини. Те вярвали, че мъртвият прародител не приема жертвоприношения освен от собственото си семейство; той не желаел никаква почит освен от своите потомци." При това всеки индивид предпочита да има мъжки наследници (в една агнатна система), тъй като само те са в състояние да се грижат за душата му след неговата смърт. Поради което е абсолютно задължително да се ожениш и да имаш деца от мъжки пол; безбрачието в ранните Гърция и Рим в повечето случаи е незаконно.

Резултатът от тези вярвания е, че индивидът е обвързан както с мъртвите предци, така и с все още неродените потомци, освен със своите живи деца. Както обяснява Хю Бейкър по отношение на китайското родство, континуумът на родословието представлява въже, което „се простира от Безкрайността към Безкрайността, преминавайки над бръснач, който е Настоящето. Ако въжето бъде срязано, то изчезва. Ако живият в момента човек умре без наследник, целият континуум от предци и неродени потомци умира заедно с него... Неговото съществуване като индивид е необходимо, но безсмислено извън съществуването му като представител на цялото".

В едно племенно общество идеи под формата на религиозни вярвания оказват огромно въздействие върху социалната организация. Вярата в реалността на мъртви предци свързва индивидите в много по–голяма степен, отколкото е възможно в едно семейно или групово общество. „Общност" са не само настоящите членове на линиджа, клана или племето; тя е цялото родословно въже от предците до все още неродените потомци. Дори най – далечните родственици чувстват връзката и задълженията си към другите, чувство, което се подсилва чрез общите за цялата общност ритуали. Нейните членове не вярват, че имат властта на избора да конституират този вид социална система; по–скоро техните роли е определила заобикалящата ги общност още преди да са се родили.

Във военно отношение племенните общества са много по– силни от груповите, тъй като могат за кратко време да мобилизират стотици или хиляди родственици. Следователно е твърде вероятно първото общество, успяло да сплоти големи родове с помощта на религиозни вярвания в предците, да е имало огромни предимства пред противниците си и да е насърчило свои подражания в момента на възникването на тази форма на социална организация. Така че войната е създала не само държавата, но и племето.

Тъй като религията играе важна функционална роля за осъществяване на мащабни колективни действия, естествено възниква въпросът: племенната организация последица от предварително формулирани религиозни убеждения ли е или религиозните вярвания се оформят по–късно за утвърждаване на съществуващата форма на социална организация? Мнозина мислители през XIX в., включително Маркс и Дюркем, са убедени в някои варианти на втората теза. Маркс е прочут с убеждението си, че религията е „опиум за народа", измислена от елитите приказка за утвърждаване на техните класови привилегии. Доколкото ми е известно, той не коментира никъде преклонението към предците в безкласовите племенни общества, но неговият аргумент лесно може да бъде отнесен и към гнева на мъртвите предци като манипулация на патриархалните глави на семействата за утвърждаване на властта им над живите. Или като

средство от страна на лидер на малка семейна група, която се нуждае от помощта на съседни групи срещу общ враг, призовавайки духа на отдавна мъртъв легендарен или митологичен общ прародител, да спечели тяхната подкрепа, внедрявайки идея, която впоследствие придобива свой собствен живот.

За съжаление можем само да гадаем за начините, по които се свързват каузално идеите и материалните интереси, защото никой никога не е бил свидетел на прехода от групово към племенно организирано общество. Предвид значението на религиозните идеи в по–късната история, би било изненадващо, ако каузалността не е протичала и в двете посоки – от религиозна креативност към социална организация и от материални интереси към религиозни идеи. Важно е да се отбележи обаче, че племенните общества не са нито „естествени", нито подразбиращи се форми на социална организация, към която се възвръщат всички общества, ако по–високата форма на организация се разгради. Те са предшествани от семейни или групови форми на организация и процъфтяват само при специфични условия на околната среда. Племената възникват при определени исторически обстоятелства и се запазват благодарение на определени религиозни вярвания. Ако тези вярвания претърпят промяна в резултат на нова религия, племенната форма на социална организация може да рухне. Както ще видим в глава 19, тъкмо това започва да се случва след възникването на християнството във варварска Европа. Трибализмът в латентната си форма никога не изчезва, но с течение на времето е заменен от други, по–гъвкави и променливи форми на организация.

4. ПЛЕМЕННИ ОБЩЕСТВА: СОБСТВЕНОСТ, ПРАВОСЪДИЕ, ВОЙНА

Как роднинството е свързано с развитието на правото на собственост ► Естеството на правосъдието в племенното общество ► Племенните общества като военни организации ► Силни и слаби страни на племенната организация

Един от най–съществените въпроси, които разделят дясното и лявото от Френската революция насам, е този за частната собственост. В книгата си „Разсъждение върху неравенството" Русо проследява произхода на несправедливостта до първия човек, който огражда парче земя и го обявява за своя собственост. Карл Маркс изработва политическа програма за премахване на частната собственост; едно от първите неща, които, вдъхновени от него, правят всички комунистически режими, е да национализират „средствата за производство" и – не на последно място – земята. За разлика от тях американският баща основател Джеймс Мадисън заявява във „Федералистът"[27] №10, че една от най–важните функции на правителството е да защитава неравностойните възможности на всички хора да придобиват собственост. Съвременните неокласически икономисти смятат силното право за частна собственост за източник на дългосрочен икономически растеж; по думите на Дъглас Норт: „Растеж просто няма да възникне, освен ако съществуващата икономическа организация не е ефективна“, което „е свързано с утвърждаването на институционални разпоредби и имуществени права." От революцията на Рейгън–Тачър в края на 70–те и началото на 80–те години на XX в. насам една от най–важните точки в дневния ред, прокарвана от пазарно ориентирани политици, е приватизацията на държавни предприятия в името на икономическата ефективност, на което яростно се противопоставя левицата.

Опитът на комунизма категорично утвърждава съвременното наблягане на значението на частната собственост. Основавайки се отчасти на погрешен прочит на антрополози като Люис Хенри Морган, Маркс и Енгелс твърдят, че преди възхода на експлоататорските класови взаимоотношения е съществувал ранен „примитивен комунизъм", идеализирано състояние, което комунизмът се стреми да възстанови. Морган описва обичайната собственост, притежавана от тясно свързани родствени групи; комунистическите режими в бившия СССР и Китай принудително вкарват милиони несвързани с роднински връзки селяни в колективни стопанства. Прекъсвайки връзката между личните усилия и възнаграждението, колективизацията подкопава стимулите за работа, което води до масов глад в Русия и Китай, както и до драстично намаляване на производителността в селското стопанство. В бившия СССР селскостопанската продукция на 4% от земите, които остават частна собственост, възлиза на почти една четвърт от общата производителност. В Китай, след като през 1978 г. реформаторът Дън Сяопин закрива колективните стопанства, само за четири години селскостопанската продукция се удвоява.

Много от теоретизиранията за значението на проблемите, свързани с правото на частна собственост, се занимават с т.нар, трагедия на общите блага. Пасбищата в традиционните английски села са колективна собственост на жителите на селото; тъй като никой не може да бъде лишен от достъп до тези пасбища, чиито ресурси са изтощими, те се употребяват прекомерно и стават безполезни. Спасението от опасността от изтощаване е превръщането на общите блага в частна собственост, чиито собственици биха имали силен стимул да инвестират в тяхната поддръжка и да използват ресурсите им в дългосрочна, устойчива перспектива. В известната си статия Гарет Хардин[28] твърди, че трагедията на общите блага е валидна по отношение на много глобални ресурси като чистия въздух, риболова и други подобни и че при отсъствието на право на частна собственост или силно законодателство те ще бъдат свръхексплоатирани и докарани до безполезност.

От много съвременни, лишени от историческа обосновка дискусии за правото на собственост човек често остава с впечатлението, че при отсъствието на съвременни права за лична собственост хората винаги са изправени пред някой от вариантите на трагедията на общите блага, при който колективната собственост подкопава стимулите за ефективното ѝ използване. От това следва, че съвременните имуществени права са рационални от икономическа гледна точка, което се осъществява чрез спазаряване между отделни индивиди за подялба на колективната собственост подобно на описаното от Хобс изплуване на Левиатан от естественото състояние. Този сценарий поражда два проблема. Първият е, че преди възникването на съвременните имуществени права съществуват много алтернативни форми на обичайна собственост. Независимо че тези форми на земевладение може и да не пораждат същите стимули за ефективното им използване като съвременните, много малко от тях довеждат до нещо подобно на трагедията на общите блага. Вторият проблем е, че няма много примери на съвременни имуществени права, възникнали доброволно и мирно в резултат на процес на преговори. Начинът, по който обичайните имуществени права биват измествани от съвременните, е много по – насилствен и с прибягване до принуда и измами.

Най–ранните форми на частна собственост са притежаването ѝ не от отделни лица, а от родове или други родствени групи, като голяма част от мотивацията им не е само икономическа, а също така религиозна и социална. Принудителната колективизация в Съветския съюз и Китай през XX в. се опитва да върне времето назад към едно въображаемо минало, което никога не е съществувало, в което общата собственост принадлежи на група хора без роднински връзки помежду си.

Две неща са привързвали древногръцките и римските домакинства към дадена недвижима собственост: огнището със свещения огън в дома и гробниците на предците в непосредствена близост до него. Земята е необходима не само заради производителния си потенциал, но и защото е мястото, където пребивават мъртвите праотци и се намира семейното огнище. Наложително е собствеността да е частна: на чужди хора и на държавата не е разрешено да нарушават вечното жилище на предците. От друга страна, тези ранни форми на частна собственост са лишени от най–важната характеристика на съвременната собственост: правата в повечето случаи гарантират правото на ползване (т.е. земята може да бъде ползвана, но не и притежавана), което лишава физическите лица от възможността да я продават или прехвърлят по друг начин. Собственик не е индивидуален земевладелец, а общност от живи и мъртви роднини. Собствеността се притежава като един вид доверие от страна на мъртвите предци и неродените потомци – практика, която има паралели в много съвременни общества. Както казва един нигерийски вожд в началото на XX в.: „Смятам, че земята принадлежи на едно огромно семейство, много от чиито членове са мъртви, малцина са живи и безброй много все още не са родени." Следователно собствеността и роднинството са тясно свързани: собствеността ви дава възможност да се грижите не само за предходните и следващите поколения роднини, но и за себе си чрез предците и потомците, които могат да повлияят върху вашето благополучие.

В някои части на предколониална Африка родствените групи са привързани към земята, защото предците им са погребани в нея, както при древните гърци и римляни. Но в други, отдавна заселени региони на Западна Африка религията действа по различен начин. Там назначавали потомците на първите заселници за земни жреци, които поддържали земните светилища и ръководели различни обредни дейности, свързани с използването на земята. Пришълците придобивали права над земя не чрез покупко–продажба на собственост, а чрез включване в местната ритуална общност. Общността ги удостоявала с права на достъп до обработване на земята, лов и риболов не пожизнено, а като привилегия за членството в общността.

В племенните общества собствеността понякога се притежава колективно от племето. Както обяснява историческият антрополог Пол Виноградоф[29] за келтските племена: „И свободните, и несвободните са групирани в [агнатични] родове. Тези родствени групи притежават земята колективно и техните владения обикновено не съвпадат със синорите [границите] на селата, а се разпростират паяжинообразно през различни селища." Колективна обственост далеч не означава обаче, че земята се обработва колективно както в съветските или китайските колективни стопанства през XX в. Отделните семейства често притежават собствени парцели. В други случаи имотът е индивидуална собственост, но това е свързано със строги социални задължения към родствениците – живи, мъртви и все още неродени. Вашата ивица земя е непосредствено до тази на вашия братовчед, с когото си помагате по време на жътвата, така че е немислимо да я продадете на чужд човек. Ако нямате мъжки наследници, след смъртта ви земята се връща на родствената група. Племената често са имали власт да прехвърлят правата на собственост. Според Виноградоф „известно е, че в граничните райони на Индия съперничещи племена се заселвали върху обширни парцели земя и не са позволявали те да бъдат превърнати в отделни имоти дори между кланове или родове. Редките или периодични преразпределения са свидетелство за ефективно управление на племето".

Обща собственост, притежавана от родствени групи, все още съществува в съвременна Меланезия. Над 95 на сто от земята в Папуа Нова Гвинея и на Соломоновите острови е обща собственост. Когато някоя рудодобивна компания или компания за производство на палмово масло иска да придобие недвижима собственост, тя трябва да преговаря с многобройни групи от наследници (уантоки). Всеки член на групата наследници притежава потенциално вето върху сделката и няма срок за давност. По този начин група роднини може да решат да продадат земята си на компанията; след десет години може да се появи друга група и да претендира за право на собственост върху същия имот, обявявайки, че земята е открадната несправедливо по време на предишното поколение. Мнозина не желаят да продадат правото си на собственост върху земята при никакви условия, тъй като там обитават духовете на предците им.

Но неспособността на лица от родствена група в максимална степен да усвояват ресурсите на своята собственост или да са в състояние да я продадат не означава непременно, че я пренебрегват или се отнасят безотговорно към нея. Имуществените права в племенните общества са уточнени изключително добре, дори това да не е облечено в официална или юридическа форма. Степента, до която племенно притежаваната собственост е добре или зле поддържана, не е функция на правото на племенна собственост, а на вътрешната сплотеност на племето. Дори не е ясно до каква степен трагедията на общите блага, описана от Хардин, е реален проблем в английската история. Системата на неоградените полета[30], на която поставя край парламентарното движение за ограждане, не е най–ефективният начин за използване на земята и заможните частни земевладелци, които през XVIII и XIX в. прогонили селяните от имотите за общо ползване, са имали основателни мотиви да го направят. Но в системата на неоградените полета, която се „основава на солидарността на групи от съседи земеделци, обусловена първоначално от роднински връзки", земята обикновено не е свръхексплоатирана или похабявана. Степента, до която това става, вероятно се дължи на упадъка на социалната солидарност в английските селски райони. В други части на света е трудно да се открият документирани случаи на трагедията на общите блага в добре функциониращи племенни общества с колективна собственост. Този проблем със сигурност не засяга Меланезия.

Племенни общества като нуер[31], които са по–скоро пастирски, отколкото аграрни, действат по други правила. Те не погребват своите предци в гробници, които да трябва постоянно да пазят, тъй като се простират върху много обширни територии, следвайки своите стада. Правото им върху определена част от земята не е ексклузивно, както в случая със земите на древногръцките и римските семейства, а по–скоро право на достъп. Фактът, че правата не са изцяло частни, не означава, както при други традиционни договорености, че пасбищата са неизбежно свръхексплоатирани. Народите туркана и масаите в Кения, както и номадското племе фулани в Западна Африка развиват системи, при които сегменти на племето споделят пасбищата помежду си, но не допускат намеса на чужденци.

Неуспехът на западняците да разберат същността на традиционните имуществени права и тяхната общовалидност за родствените групи е до известна степен основната причина за много от сегашните дисфункции в Африка. Европейските колониални чиновници били убедени, че икономическо развитие не може да се осъществи при липсата на съвременни имуществени права, което означава права, които са индивидуални, могат да се прехвърлят и се узаконяват формално чрез правна система. Мнозина били убедени, че, оставени сами на себе си, африканците са неспособни да управляват земите си ефективно или устойчиво. Европейците били мотивирани и от лични интереси или заради природните ресурси, търговски селскостопански интереси или в полза на европейските заселници. Те искали да могат да придобият право на собственост върху земята и предполагали, че местните вождове „притежават" земята на племето подобно на феодалите в Европа и могат да им я прехвърлят. В други случаи превръщали вождовете в свои посредници не само за придобиването на земя, но и в услуга на колониалната администрация. Традиционните африкански лидери в племенните общества установили, че наложените от сложните родствени системи контрол и баланс силно ограничават властта им. Махмуд Мамдани твърди, че европейците нарочно предоставили власт на социална група от алчни африкански големи мъже, за да тиранизират своите съплеменници по абсолютно нетрадиционен начин вследствие на желанието на европейците да създадат система от съвременни имуществени права. По този начин те допринесли за развитието на неопатримониалното управление след независимостта.

Племенните общества имат слаб централизиран източник на власт – Голям мъж или вожд – и следователно много по–слаба способност от държавите да заставят хората да се подчиняват. Те нямат система за налагане на правила от трета страна, която ние свързваме със съвременната правна система. Както изтъква Пол Виноградоф, правосъдието в племенното общество е малко като правосъдието между държавите в съвременните международни отношения: то е въпрос на самопомощ и преговори между децентрализирани звена, които конституират суверенни лица с правото да вземат решения.

Е. Е. Еванс–Причард описва правосъдието на народа нуер по следния начин:

Кръвните вражди са племенна институция, която може да възникне, когато е налице нарушение на закона, тъй като те са начинът, по който се получава обезщетение. Страхът от кръвна вражда всъщност е най–важната правна санкция в племето и главна гаранция за живота и имуществото на индивида... Когато човек смята, че му е нанесена вреда, не съществува властови орган, на когото да се оплаче и от когото да получи удовлетворение, затова веднага предизвиква човека, който му е нанесъл вреда, на дуел и предизвикателството трябва да се приеме.

Еванс–Причард очевидно използва понятията „закон" и „правна санкция" в най–общ смисъл, тъй като връзката между племенното правосъдие и законността на държавно ниво е слаба.

Съществуват обаче правила за кръвните вражди. Родственик на убития нуер може да тръгне след извършителя или след някой от роднините му мъже, но няма право да докосва брата на майка му, сестрата на баща му или сестрата на майка му, тъй като те не са членове на линиджа на убиеца. Посредник в споровете е вождът с леопардова кожа, в чиято къща убиецът се оттегля да търси убежище и да се очисти ритуално от кръвта на жертвата си. Спорещите страни изпълняват сложни ритуали за предотвратяване на ескалиране на конфликта като изпращане на копието, с което е нанесена раната, до селото на жертвата, за да бъде обработено магически, за да не стане раната фатална. Вождът с леопардова кожа притежава известна власт като неутрална страна и заедно с други старейшини от селото на обвиняемия изслушва страните в спора. Но той не разполага с правото да налага правосъдие, както и международните посредници в лицето на ООН нямат правомощия да налагат правосъдие между съвременните държави. И както в случая с международните отношения, от значение е силата; един слаб линидж по–трудно получава удовлетворение от един силен линидж. Правосъдието се съблюдава въз основа на свързани с личните интереси преценки от страна на спорещите страни враждата да не ескалира и нанесе по–голяма вреда.

Всъщност всички племенни общества имат сходни институции за търсене на правосъдие: задължения на роднините да търсят отмъщение или възмездие за причинени злини; препоръчителна система на арбитраж, която да помогне за решаването на споровете по миролюбив начин, и традиционен план на плащания за сторени злини, който сред германските племена в Северна Европа се нарича „вергелд". Сагата „Беоулф" е епическа поема за убийство и опита на родствениците да търсят отмъщение или вергелд от извършителите. Племенните общества се различават обаче по степента, в която се институционализира арбитражът.

Сред индианците, живеещи край река Кламат на тихоокеанското крайбрежие например, „ако юрок поиска да предяви иск, той наема двама, трима или четирима „преминаващи" – неродственици от друга общност. Ответникът също наема преминаващи и цялата група, наета от двете страни, действа като посредник, като констатира претенции и защити и събира доказателства. Преминаващите вземат решение за обезщетение, след като изслушат всички доказателства". Както и в случая с вожда с леопардова кожа на нуер, преминаващите нямат никаква формална власт да наложат своите решения. Те трябвало да разчитат на силата на заплахата за отлъчване от общността при отказ да се приеме решението на преминаващите, което имало още по–голяма тежест поради организацията на мъжете от племето в „групи в потилните"[32]. Нарушителите преценявали, че ще се нуждаят от тяхната подкрепа в бъдеще, ако бъдат ощетени, което ги мотивирало да платят компенсации на своите жертви.

По подобен начин Салическият закон (Lex Salica), разпространен сред германските племена по времето на Хлодвиг[33] от VI в. нататък, утвърждава правила на правосъдие: ако „един член на племето на салическите франки пожелае да предяви иск срещу някой от съседите си, той е длъжен да действа по точно определен метод за призоваване на своя опонент. Той трябва да отиде в дома на своя противник, да изложи своя иск в присъствието на свидетели и да определи деня, в който призованата страна е длъжна да се яви пред съдебния състав. Ако ответникът не се яви, необходимо е церемонията да се повтори отново и отново“. Виноградоф обобщава: „Виждаме съвършено ясно присъщата слабост на племенната юрисдикция в това, че изпълнението, влизането в сила на съдебно решение, не се влияе по принцип от суверенната власт, а е оставено до голяма степен в ръцете на отделния тъжител и приятелите му: това представлява малко повече от самопомощ, юридически санкционирана и одобрена от племето."

Влизането в сила на съдебни решения от трета страна трябва да изчака възникването на държавата. Но племенните общества развиват все по–сложни институции за вземане на съдебни решения по граждански и наказателни спорове. Племенното законодателство обикновено не е писмено; но то все пак се нуждае от опекуни за прилагането на прецеденти и утвърждаване на вергелди. В Скандинавия възниква институцията на лагмана, правен експерт, избран от народа, чиято работа е да изнася беседи или лекции по правни обичаи по време на съдебни процеси.

Народните събрания възникват поради необходимостта да се решават племенни спорове. Върху щита на Ахил в „Илиада" е описан спор за кръвен откуп на убит мъж, който се води пред тълпата на пазара, а накрая старейшините прочитат окончателната присъда. На местно ниво Салическият закон се прилага от тевтонска институция, известна като Съда на стоте, който се състои от съвещателни тела от местни селяни или свободни граждани (откъдето произхожда съвременният израз „учебен съдебен процес").[34] Съдът на стоте се срещал на открито, като всички съдии били местни свободни хора, които живеят под юрисдикцията на стоте. Председателят на стоте, Тингман[35], се избирал и председателствал един по същество арбитражен съд. Според Хенри Мейн: „Главната им функция била да дадат време на разгорещените страсти да се охладят, за да се предотврати търсенето на удовлетворение чрез саморазправа и да вземат в свои ръце и да регулират начина на обезщетяване. Най–ранното наказание за неподчинение на съда вероятно било остракизъм. Човекът, който не се подчинявал на неговата присъда, бил обявяван извън закона. Ако бъдел убит, на родствениците му било забранено или били разубеждавани с цялата сила на примитивните мнения да търсят отмъщение, което в противен случай би било тяхно задължение и право." Мейн посочва, че английските крале са представяни на подобни съдилища първоначално за да събират дял от налаганите глоби. Но с възникването на английската държава кралят постепенно налага своята власт да произнася присъди и – което е по–важно – да налага съблюдаването на волята на съда (вж. глава 17). Стоте и Thingman изчезват като юридически институции, но оцеляват, както ще видим, като инструменти на местната власт, които в края на краищата се превръщат в елементи на съвременното демократично представителство.

Дотук малко теоретизирах защо хората правят прехода от групови към племенни общества, освен за да подчертая, че исторически това е свързано с нарастващата земеделска производителност. Земеделието прави възможна по–голямата гъстота на населението, което на свой ред поражда необходимост от организиране на обществата в по–големи мащаби. Земеделието поражда и частната собственост, която, както видяхме, впоследствие тясно се преплита със сложните родствени структури.

Но има и друга причина хората да преминат към племенни общества: проблемът с воденето на войни. Развитието на уседнали земеделски общества означава, че човешките групи вече живеят в много по–голяма близост помежду си. Те могат да произвеждат излишъци доста над необходимия за оцеляването им минимум, поради което имат повече блага и имущество за защитаване или плячкосване. Племенните общества са организирани в много по– голям мащаб, отколкото тези на групово ниво, и следователно могат да побеждават последните благодарение на многочислеността си. Но те имат и други предимства, Най–важното от които е тяхната организационна гъвкавост. Както видяхме в случая с нуер, племенните общества могат да се разраснат много бързо по време на извънредни ситуации, като сегменти на различни нива са в състояние да се мобилизират в племенни федерации. Описвайки победените от него гали, Цезар отбелязва, че когато избухва войната, племената избират общ властови орган за цялата конфедерация, който едва тогава получава власт над живота и смъртта на своите последователи. Именно поради тази причина антропологът Маршал Салинс описва сегментарния линидж като „организация на грабителска експанзия".

Склонността към насилие, изглежда, е една от най–важните точки на приемственост между прародителите маймуни и хората. Хобс е известен с твърдението си, че естественото състояние е състояние на война „на всички против всички". Русо за разлика от него заявява изрично, че Хобс не е прав и че първобитните хора са били мирни и изолирани, а насилието се разраства едва на по–късен етап, когато обществото започва да корумпира човешкия морал. Хобс е далеч по–близо до истината, макар и с важното уточнение, че насилие възниква не между отделни индивиди, а между обществени групи. Високо развитите социални умения и способност за сътрудничество на хората не са в противоречие с широкото разпространение на насилие в общностите и на шимпанзето, и на човека; те са по–скоро предпоставка за това. С други думи, насилието е социална дейност, извършвана от групи мъже, а понякога и от жени. От своя страна уязвимостта на маймуните и хората от насилие от страна на събратята им по вид поражда необходимост от по–голямо социално сътрудничество. Изолираните индивиди, независимо дали са шимпанзета или хора, често стават жертва на банди от мародери от съседни територии; тези, които успяват да си сътрудничат със своите събратя, за да се защитят, оцеляват и предават своите гени на идните поколения.

Много хора трудно приемат идеята, че насилието се корени в човешката природа. Подобно на Русо много антрополози са убедени, че насилието е изобретение на по–късните цивилизации, така както много хора предпочитат да вярват, че ранните общества са знаели как да живеят в равновесие със своята околна среда. За съжаление малко са доказателствата в подкрепа и на двете твърдения. Антропологът Лорънс Кийли и археологът Стивън Лебланк документират изчерпателно, че археологическите сведения доказват трайно използване на насилие от праисторически човешки общества. Кийли отбелязва, че кроскултурните изследвания сочат, че 70–90% от примитивните общества – на нивото на група, племе или вождество – са воювали през последните пет години в сравнение с 86% от държавите. Само малка част от тези общества отчитат ниски нива на набези или насилие, като това обикновено се обяснява с особеностите на околната среда, която ги защитава от съседи. Оцелелите групи на ловци събирачи като бушмените в пустинята Калахари или купър ескимосите в Канада отчитат процент на убийства четири пъти над този на Съединените щати, когато са оставени на собствената си воля.

Произходът на войната и при шимпанзетата, и при хората, изглежда, се корени в лова. Шимпанзетата се организират в групи за лов на маймуни и прехвърлят същите тези умения в ловуването на други шимпанзета. Същото се отнася и за хората, с тази разлика, че човешката плячка е по–голяма и по–опасна и изисква висока степен на социално сътрудничество и по–добро въоръжение. Прехвърлянето на ловни умения към човешко хищничество е очевидно при групи, за които имаме исторически паметници, като монголите, чиито умения за езда и конен лов са използвани срещу човешки жертви. Уменията, които хората развиват за лов на едри животни, обясняват защо палеоархеолозите често датират пристигането на хора в дадена територия с изчезването на мегафауната в региона. Мастодонти, саблезъби тигри, гигантски нелетящи емута, гигантски ленивци – всички тези видове, изглежда, са изтребени от добре организирани групи от първобитни човешки ловци.

Само при племенните общества обаче се наблюдава възникването на обособена каста воини, както и на формирование, което се превръща в най – основния и траен елемент на политическа организация – вожд със собствена въоръжена свита. Такива организации стават буквално универсални в последвалата човешка история и продължават да съществуват до днес под формата на военачалници с техни последователи, армии, наркокартели и улични банди. Благодарение на експертните си умения при използването на оръжия и организирането на военни действия те започват да упражняват властта си за принуда, което не съществува на груповото ниво на организация на обществото.

Забогатяването е очевиден мотив за разпалване на войни в племенните общества. За елита на викингите или варягите, които завладяват Русия в края на I хил., историкът Джером Блум пише:

В замяна на услугите, които свитата осигурявала [на викингския вожд], князът ги подкрепял и защитавал. Първоначално те живеели при него като част от домакинството му и издръжката им зависела от спечелената във войните на княза плячка и от събираните данъци... Свитата на княз Владимир се оплакала, че трябва да се хранят с дървени вместо със сребърни лъжици. При което князът побързал да разпореди да им бъдат предоставени сребърни лъжици, „отбелязвайки, че със сребро и злато не би могъл да си осигури свита, но със свита е в състояние да си осигури сребро и злато“.

През 90–те години на XX в. Сиера Леоне и Либерия се сгромолясват във военни диктатури в резултат на създадените от Фодей Санко[36] и Чарлс Тейлър[37] свити от привърженици, които след това използват за придобиване не на сребърни лъжици, а на кървави диаманти.

Но войната не е мотивирана единствено от импулс за придобивки. Освен алчност за сребро и злато на бойното поле бойците демонстрират смелост не толкова в името на ресурси, колкото за чест. Честта има нещо общо с желанието да рискуваш живота си за кауза, както и за признание от страна на други воини. Ето описанието на Тацит за германските племена, написано през I в., един от малкото разкази от съвременник на тези предшественици на съвременните европейци:

Така че има голямо съперничество сред васалите да решат кой да бъде на първо място до своя вожд, както и сред вождовете кой да притежава най–голямата и най – ревностна свита. Това означава ранг и сила, да си заобиколен постоянно от голяма група избрани младежи... на бойното поле за вожда е позор да бъде надминат по юначност; позор за свитата му е да не е равна по юначност на вожда; но да напуснеш полето и да надживееш вожда е срам и позор за цял живот, да го защитаваш и закриляш, да посветиш собствените си подвизи в негова прослава е същността на тяхната преданост; вождът се бие за победа, а воините – за вожда.

Воинът никога няма да смени мястото си с това на земеделец или търговец, дори ако доходите от земеделие или търговия се окажат по–високи, защото той е само частично мотивиран от желанието за богатство. Воините смятат живота на земеделеца за достоен за презрение, защото той не се подлага на опасност и не е част от общност:

Случи ли се така, че общността, където са родени, тъне дълги години в тишина и спокойствие, много от знатните младежи доброволно потърсват тези племена, които участват в момента в някаква война; защото отдихът е нежелан за надпреварата, а те се отличават по–лесно сред вихъра на несигурността; освен това не можеш да поддържаш голяма свита освен с война и насилие... няма толкова лесно да ги убедиш да орат земята и да чакат годишната печалба, вместо да предизвикат врага и да заслужат рани; освен това е безволево и противно да изработиш с пот на челото си това, което можеш да спечелиш, проливайки кръвта си.

Тацит отбелязва, че в периодите между войните тези млади воини прекарвали времето си в безделие, защото участието в цивилни дейности било унизително за тях. Едва с възхода на буржоазната класа през XVII и XVIII в. в Европа воинската етика е заменена от етика, която поставя печалбата и икономическата изгода над честта като отличителен белег на добродетелност.

Част от това, което прави политиката по–скоро изкуство, отколкото наука, е трудността да се прецени предварително силата на моралната връзка между свитата и нейния предводител. Общите им интереси често са подчертано икономически, тъй като са организирани преди всичко, за да грабят. Но връзката между последователи и лидер никога не е само това. Когато Съединените американски щати воюват с Ирак на Саддам Хюсеин през 1991 и 2003 г., и в двата случая са убедени, че една победа на бойното поле ще доведе до бързото сваляне на Саддам, защото хората от близкото му обкръжение ще преценят, че за тях би било по–добре без него. Но близкото обкръжение остана сплотено изключително дълго време благодарение на семейните и личните връзки, както и от страх.

Една от неикономическите причини за сплотеност е личната лоялност благодарение на взаимен обмен на услуги с течение на времето. Племенните общества придават на родството религиозно значение и свръхестествени измерения. Освен това армиите обикновено са съставени от млади мъже без семейства, земя или имущество, но с бушуващи хормони, които ги тласкат към живот на рискове и приключения. За тях икономическите ресурси не са единственото, което могат да заграбят. Не трябва да подценяваме значението на секса и достъпа до жени като двигател на политическата организация особено в сегментарните общества, за които е обичайно да използват жени като средство за размяна. В тези сравнително малки по мащаб общества човек често може да следва правилата за кланова екзогамия само чрез външна агресия поради липсата на жени, с които не е в роднинска връзка. Говори се, че Чингис хан, основателят на великата Монголска империя, е казал:

Най–великото удоволствие... е да победиш враговете си и да ги гониш пред себе си, да ограбиш богатството им и да видиш близките им, окъпани в сълзи, да яздиш конете им и да притискаш до гръдта си техните съпруги и дъщери.

Той успява доста добре да удовлетвори последния от тези свои стремежи. Чрез ДНК тестове е изчислено, че 8% от днешното мъжко население на огромен регион в Азия са негови или на неговия род потомци.

Вожд и свитата му в едно племенно общество не е същото като генерал и армията му в общество на държавно ниво, тъй като естеството на лидерството и властта е съвършено различно. При нуер вождът с леопардова кожа е преди всичко арбитър и не поема властта да командва, а и неговото управление не е наследствено. Същото се отнася и за Големия мъж в съвременна Папуа Нова Гвинея или Соломоновите острови, когото по традиция избират за лидер неговите родственици и по същия начин могат да го лишат от лидерска позиция. Сред германските племена, пише Тацит, „властта на кралете не е неограничена или деспотична; техните генерали управляват хората по–скоро чрез личния пример, отколкото с команди, както и благодарение на уважението, което печелят със своята енергичност и мястото си на предна позиция". Други племенни народи са още по–слабо организирани: „Команчите през XIX в. не са имали политическо формирование, което би могло да се нарече племе с могъщи вождове, които да поведат своите поданици... населението на команчите било разпръснато между голям брой слабо организирани автономни групи без обособени формирования за воюване. „Пълководците" били прославени воини с дълъг списък от подвизи в битките срещу враговете. Всеки имал право да организира военна команда, ако можел да убеди други да го последват, но имал лидерска роля, само ако другите го последват доброволно и само за периода на набега." Едва по времето на военните настъпления на европейските заселници някои индиански племена като шайените започнали да организират по–стройни централизирани командно–управленски структури като постоянен племенен съвет.

Рехавата децентрализирана система на организация можела да бъде източник както на сила, така и на слабост за племенните общества. Тяхната организация в мрежа можела на моменти да генерира огромна ударна мощ. Ако разполагали с коне, племената на пастирите номади били в състояние да изминат огромни разстояния и да завладеят обширни територии. Пример за това са алмохадите – берберски племена, дошли от нищото, за да завладеят цяла Северна Африка и Ал–Андалус[38] в Южна Испания през XII в. Никой не можел да се противопостави на монголите, които от убежищата си във вътрешна Азия успели да завладеят Централна Азия и голяма част от Близкия изток, Русия, части от Източна Европа, Северна Индия и цял Китай за малко повече от един век. Но липсата на постоянно ръководство, слабата връзка между сегментите, както и липсата на ясни правила за право на наследяване обричат племенните общества на дългосрочна слабост и постепенен разпад. Без постоянен политически орган на властта и административен капацитет те не могли да управляват завладените територии, а били зависими от уседналите общества за изпълнение на административните функции. Почти всички завоевателни племенни общества – или поне тези, които не еволюирали бързо в общества на държавно ниво – се разпадат в рамките на едно – две поколения, докато братя, братовчеди и внуци водели битки за наследството на лидера основател.

Когато обществата на държавно ниво заемат мястото на обществата на племенно ниво, Трибализмът не изчезва напълно. В Китай, Индия, Близкия изток, както и в предколумбова Америка държавните институции са само пластове върху племенните институции и съществуват в неловко равновесие с тях през дълги периоди от време. Една от големите грешки на ранната теория на модернизацията освен грешката, че политиката, икономиката и културата трябва да се съгласуват помежду си, е да се мисли, че преходите между историческите „етапи" са окончателни и необратими. Единственото място на света, където Трибализмът напълно е изместен от по – съзнателни и индивидуалистични форми на социални взаимоотношения, е Европа, където християнството изиграва решаваща роля за подкопаване на роднинството като основа за социална сплотеност. Тъй като повечето ранни теоретици на модернизацията са европейци, те приемат за даденост, че и други части на света би трябвало да претърпят подобно отдалечаване от роднинството като част от процеса на модернизация. Но грешат. Независимо че Китай е първата цивилизация, създала модерната държава, той така и не успява да превъзмогне властта на роднинството на социално и културно ниво. Поради което голяма част от неговата последваща 2000–годишна политическа история е свързана с опити да се възпрепятства едно ново утвърждаване на родствените структури в държавната администрация. В Индия роднинството влиза във взаимодействие с религията и се трансформира в кастова система, която и до ден днешен се оказва много по–силна от всякаква държавност по отношение на същността на индийското общество. От меланезийския уанток до арабското племе и от тайванското родово общество до боливийските айлу сложните родствени структури остават основен фактор в социалния живот на много народи в съвременния свят и оказват сериозно влияние при тяхното взаимодействие със съвременните политически институции.

Дефинирах трибализма от гледна точка на родството. Но с развитието на племенните общества строгата генеалогична основа на сегментарния род отстъпва място на когнатичните племена[39] и на племена, които приемат членове без претенции за действителна родствена връзка. Ако дефинираме племето в по–широк смисъл, който включва не само родственици с общ произход, но също така патрони и клиенти, свързани посредством реципрочност и лични връзки, то Трибализмът си остава една от великите константи на политическото развитие.

В Рим например агнатичните родословни групи, описани от Фюстел де Куланж[40], са известни като gentes[41]. Но по времето на ранната република въпросните gentes започват да се разрастват с голям брой неродствени последователи, известни като клиенти. Това са освободени роби, наематели, домашни прислужници, а в по–късни периоди и бедни плебеи, готови да предложат подкрепа срещу пари или други услуги. От късната република до ранната империя римската политика е свързана с усилията на силни лидери като Цезар, Сула и Помпей да поставят под свой контрол държавните институции, мобилизирайки своите клиенти. Богати патрони мобилизират клиентелистки мрежи като частни армии. Коментирайки римската политика в края на Републиката, историкът Самюел Файнър отбелязва саркастично, че „ако оставите настрана знаменитостите... няма да намерите повече изисканост, безкористност или благородство, отколкото в една латиноамериканска бананова република. Кръстете страната република Фрийдония; настройте времето в средата на XIX в.; представете си Сула, Помпей, Цезар като генералите Гарсия Лопес, Педро Подрия и Хайме Вийегас и ще откриете клиентелистки фракции, частни армии и военни битки за президентския пост, напомнящи във всяко отношение рухващата република."

В този широк смисъл Трибализмът си остава абсолютна реалност. Индия например е забележително успешна демокрация от момента на основаването на страната през 1947 г. Въпреки това индийските политици все още са изключително зависими от личностните връзки патрон – клиент, за да бъдат избрани в парламента. Понякога тези връзки са племенни в тесния смисъл на думата, тъй като Трибализмът все още съществува в някои от по–бедните и по–слабо развити райони на страната. В други случаи подкрепата се обуславя от кастови или сектантски причини. Но във всички случаи основополагащата социална връзка между един политик и неговите поддръжници е същата като при родствената група: тя се основава на реципрочния обмен на услуги между лидера и неговите последователи, като лидерството по– скоро се спечелва, а не се наследява въз основа на способностите на лидера да се застъпва за интересите на групата. Същото се отнася и до политическия патронаж в американските градове, където са изградени политически машини въз основата на това кой кого почесва по гърба, а не въз основа на някаква „модерна" мотивация като идеология или обществен интерес. Така че борбата за заместване на „племенната" политика с по–неперсонална форма на политически взаимоотношения продължава и през XXI в.

5. ПРИСТИГАНЕТО НА ЛЕВИАТАН

По какво обществата на държавно ниво се различават от племенните ► „Първична" срещу конкурентна държавна организация ► Различни теории за формирането на държавата, включително някои задънени улици като напояването, които дават обяснение защо в някои части на света възникват държави в ранни стадии, а в други не

Обществата на държавно ниво се различават от племенните по няколко важни аспекта.

На първо място, те притежават централизиран източник на власт, независимо дали под формата на крал, президент или министър–председател. Този източник на власт упълномощава йерархия от подчинени, които са в състояние, поне по принцип, да налагат правила на цялото общество. Източникът на власт превъзхожда всички останали върху своята територия, което означава, че е суверенен. Всички административни нива като по – нисши лидери, префекти или администратори са упълномощени от суверена да вземат решения.

На второ място, този източник на власт е подкрепен от монопола на легитимни средства за принуда под формата на армия и/или полиция. Държавата разполага с достатъчно власт, за да предотврати отцепването на сегменти, племена или региони. (Именно това различава държавата от вождеството.)

На трето място, властта на държавата е обусловена териториално, а не родово. Затова по времето на меровингите Франция всъщност не е държава, тъй като е управлявана от крал на франките, а не от крал на Франция. Поради това че членството в държавата не зависи от родство, тя може да се разрасне много повече от едно племе.

На четвърто място, държавите са далеч по – йерархически и неравнопоставени от племенните общества, а владетелят и неговият административен персонал често се обособяват от останалата част от обществото. В някои случаи те стават наследствен елит. Макар че не са непознати и в племенните общества, робството и крепостничеството достигат огромни размери под покровителството на държавата.

И накрая държавите са легитимирани от много по–сложни форми на религиозни убеждения, с обособена свещеническа класа като техен блюстител. Понякога тази свещеническа класа завзема директно властта, като в този случай държавата е теокрация; понякога тя се контролира от светския владетел, като в този случай се нарича цезаропапизъм; а понякога се съвместява със светското управление под някаква форма на споделена власт.

С възникването на държавата се оттегляме от фазата на родствените връзки и навлизаме в сферата на същинското политическо развитие. В следващите няколко глави ще проследим детайлно как Китай, Индия, мюсюлманският свят и Европа осъществяват прехода от родствените връзки и трибализма към по – неперсонални държавни институции. С възникването на държавата родствените връзки се превръщат в препятствие за политическото развитие, тъй като заплашват да върнат политическите отношения към по–ограничените лични взаимоотношения в племенните общества. Затова създаването на държава не е достатъчно само по себе си; тя трябва да избегне възстановяването на трибализма или това, което наричам репатримониализация.

Не всички общества по света осъществяват този преход към държавност самостоятелно. До пристигането на европейските колониални сили през XIX в. по–голямата част от Меланезия се състои от племенни общества без вождове (т.е. без централизирана власт), както и приблизително половината от Субсахарска Африка и части от Южна и Югоизточна Азия. Фактът, че тези региони нямат дълга история на държавност, оказва съществено влияние върху перспективите им за развитие, след като постигат независимост през втората половина на XX в., особено в сравнение с колонизирани части на Източна Азия, където държавните традиции имат дълбоки корени. Защо Китай развива държава в много ранен етап от своята история за разлика от Папуа Нова Гвинея, независимо че последната е заселена от хора през по–дълъг период от време, е един от въпросите, на които се надявам да отговоря.

Антрополози и археолози правят разлика между това, което наричат „първична" и „конкурентна" форма на държавно устройство. Първичната форма на държавно устройство е първоначалното възникване на държава (или вождество) от племенно общество. Конкурентната форма на държавно устройство настъпва след първоначалния етап. Обикновено държавите са много по– добре организирани и по–силни от съседните племенни общества, които или завладяват и поглъщат, или остават в съперничество с нежелаещите да бъдат завладени. Независимо от многото исторически примери за конкурентна форма на държавно устройство досега никой не е наблюдавал първичната версия, така че политическите философи, антрополозите и археолозите могат само да предполагат как са възникнали първата държава или държави. Има няколко категории обяснения, включващи обществен договор, напояване, пренаселеност, войни и насилие и ясно очертани граници.

Теоретици на обществения договор като Хобс, Лок и Русо отначало не се опитват да дадат емпирични обяснения как е възникнала държавата. По–скоро се опитват да разберат основанията за легитимността на дадено управление. И все пак си заслужава да обмислим внимателно дали е възможно първите държави да са възникнали под някаква форма на изрично споразумение между представители на племена за установяване на централизирана власт.

Томас Хобс очертава базисното „споразумение“, основополагащо държавата: в замяна на отказа от правото на всеки да върши каквото си пожелае чрез своя монопол на власт държавата (или Левиатан) обезпечава на всеки гражданин основни гаранции. Държавата може да осигури и други видове обществени блага, като право на собственост, пътища, валута, единни мерки и теглилки и национална отбрана, с които гражданите не могат да се сдобият самостоятелно. В замяна на това гражданите дават право на държавата да ги облага с данъци, да ги призовава на задължителна военна служба и да изисква други неща от тях. Племенните общества също могат да гарантират някаква степен на сигурност, но могат да предоставят само ограничени обществени блага поради отсъствието на централизирана власт. Така че ако държавата е възникнала чрез обществен договор, би трябвало да приемем като факт, че в някакъв момент определена племенна група е решила доброволно да делегира диктаторски правомощия на един индивид, който да я управлява. Това делегиране не е било временно, както при избора на племенен вожд, а постоянно в полза на краля и всички негови наследници. И то би трябвало да е въз основа на консенсус от страна на всички племенни сегменти, всеки от които е имал възможността да се оттегли, ако не харесва споразумението.

Изглежда малко вероятно първата държава да е възникнала чрез изричен обществен договор, ако основната мотивация за него е била чисто икономическа като защита на правото на собственост или гарантиране на обществени блага. Племенните общества са егалитарни и – в контекста на сплотени родствени групи – много свободни. За разлика от тях държавите са насилнически, тиранични и йерархични, което кара Фридрих Ницше да нарече държавата „най – студеното от всички студени чудовища". Бихме могли да си представим едно свободно племенно общество да делегира правомощия на един–единствен диктатор само поради крайна принуда като непосредствена опасност от нашествие и изтребление от външен агресор или на религиозна фигура, ако има вероятност епидемия да унищожи общността. Всъщност римските диктатори са избирани по този начин по време на републиката, както в случая, когато градът е заплашен от Ханибал след битката при Кана през 216 г.пр.Хр. Но това означава, че реалният двигател за формирането на държавата е насилието или заплахата от насилие, което превръща обществения договор по–скоро в ефективна причина, отколкото в окончателна цел.

Един вариант на теорията за обществения договор, заради който е изразходено много излишно мастило, е „хидравличната" теория за държавата на Карл Витфогел. Витфогел, бивш марксист, а по–късно антикомунист, доразвива теорията за азиатския начин на производство на Маркс, предлагайки икономическо обяснение за възникването на диктатури извън Запада. Той твърди, че възходът на държавата в Месопотамия, Египет, Китай и Мексико е задвижен от нуждата от напояване в огромни мащаби, което би могло да се управлява само от една централизирана бюрократична държава.

Хидравличната хипотеза е твърде проблематична. Повечето ранни напоителни проекти в региони с възникващи държави са били малки и управлявани на местно ниво. Големи инженерни проекти като Великия китайски канал са предприемани едва след изграждането на силна държава и следователно са резултат от, а не причина за нейното възникване. За да се окаже вярна хипотезата на Витфогел, би трябвало да си представим група от племена, които се събират един ден и споделят помежду си: „Бихме могли да станем много по–богати, ако подарим безценната си свобода на диктатор, който ще отговаря за управлението на огромен хидротехнически проект, подобен на когото светът никога не е виждал преди. И ние ще се откажем от свободата си не само докато трае проектът, а за вечни времена, защото бъдещите поколения също ще се нуждаят от добър управител на проекта.“ Ако този сценарий бе правдоподобен, Европейският съюз би се превърнал в държава преди доста време.

Демографът Естер Босеруп твърди, че увеличението на населението и високата му гъстота са важни двигатели на технологичните иновации. Гъстите популации покрай речните системи в Египет, Месопотамия и Китай създават интензивни аграрни системи, свързани с широкомащабно напояване, нови по – високопродуктивни култури, както и други ресурси. Гъстотата на населението стимулира образуването на държави, като позволява специализация и разделение на труда между елитни и неелитни групи. Групови или племенни общества с ниска гъстота на населението могат да превъзмогнат даден конфликт просто като се отдалечат едни от други, отцепвайки сегменти, когато не могат да съществуват съвместно. Населението в пренаселените урбанистични центрове не разполага с тази възможност. Недостигът на земя или липсата на достъп до определени ключови обществени ресурси създават много по–голяма вероятност от разпалване на конфликти, което би породило необходимост от по – централизирани форми на политическа власт за тяхното контролиране.

Но дори по–високата гъстота на населението да е необходимо условие за формирането на държава, все пак два въпроса остават без отговор: на първо място, кои са причините за увеличаване на гъстотата на населението? И какъв механизъм свързва гъстите популации с държавите?

Първият въпрос вероятно има елементарен малтусиански отговор: увеличаване на населението се осъществява благодарение на технологични иновации като аграрната революция, която значително увеличава хранителния капацитет на даден парцел земя, което от своя страна дава възможност на родителите да имат повече деца. Проблемът е, че голям брой общества на ловци събирачи функционирали доста под дългосрочния производствен капацитет на своята околна среда. Планинците в Нова Гвинея и индианците по Амазонка са развили земеделие, но не произвеждали хранителните излишъци, които биха могли да произведат. Така че самата технологична възможност за повишаване на производителността и увеличаване на продукцията, а следователно и на населението не обяснява непременно защо всъщност това се случва. Някои антрополози изказват предположения, че в определени общества на ловци събирачи увеличаването на хранителните припаси води до намаляване на количеството работа, защото техните членове ценели свободното време повече от работата. Членовете на аграрни общества може да са били средно по–богати, но пък им се налагало да работят много по–усилено и това може да не е било по вкуса на всеки. Погледнато алтернативно, ловците събирачи може би просто са били заклещени в т.нар, от икономистите капан на ниско ниво на равновесие[42]. С други думи, те разполагали с технологията да засаждат семена и да развият земеделие, но социалните очаквания за споделяне на излишъка моментално възпирали личните стимули за преминаване към по–високи нива на производителност.

Вероятно причинно–следствената връзка в случая е обърната: хората в ранните общества не биха произвеждали излишък на своя глава, докато не бъдат принудени насила от владетели, които ги държат в пълно подчинение. Самите владетели от своя страна може да не са искали да работят по – усърдно, но са били изключително щастливи да принуждават другите да го правят. Следователно възникването на йерархия не е било в резултат на икономически, а по–скоро на политически фактори като военни завоевания или принуда. Сещаме се за построяването на пирамидите в Египет.

Следователно гъстотата на населението може да не е окончателната причина за образуването на държавата, а по–скоро междинна променлива[43], която е продукт на друг, все още неидентифициран фактор.

Слабостите и пропуските във всички обяснения, които са фокусирани предимно върху икономически фактори, сочат насилието като очевиден източник за образуването на държавата. Преходът от племе към държава е свързан с огромна загуба на свобода и равенство. Трудно е да си представим общества, които се отказват от всичко това дори и за потенциално големи печалби от напояване. Залозите трябва да са много по–високи и могат да бъдат обяснени много по–лесно с опасност за живота, породена от организирано насилие.

Както знаем, буквално всички човешки общества са упражнявали насилие, особено на племенно ниво. Йерархия и държава биха могли да възникнат, когато един племенен сегмент завладее друг и установи контрол върху неговата територия. Необходимостта от поддържане на политически контрол над завладяното племе принуждава завоевателите да създадат централизирани репресивни институции, които се превръщат в административна бюрокрация на първичната държава. Особено ако племенните групи се различават езиково или етнически, твърде вероятно е победителите да утвърдят господство над победените и тази класова стратификация да бъде укрепена за постоянно. Заплахата от такова завоюване от страна на чуждо племе би мотивирала племенни групи да утвърдят по – трайни, централизирани форми на управление и контрол, какъвто е случаят с индианските племена шайени и пуебло.

Този сценарий, при който племе завладява едно общество с уседнал начин на живот, се разгръща безброй пъти в писаната история, каквито са вълните от нашествия на тангути, каракитани, хуни, руржени, арийци, монголи, викинги и германци, основавали държави по този начин. Следователно единственият въпрос е дали именно така са възникнали първите държави. Продължили векове наред племенни войни в места като Папуа Нова Гвинея и Южен Судан не довеждат до възникване на общества на държавно ниво. Антрополозите твърдят, че племенните общества използват балансиращи механизми за преразпределяне на властта след конфликти; например нуер просто асимилират враговете си, вместо да ги управляват. С други думи, изглежда, че са необходими и други каузални фактори, за да намерим обяснение за възникването на държавите. Едва след нахлуването на насилнически племенни групи от степите на вътрешна Азия, от Арабската пустиня или от планините на Афганистан възникват по – централизирани политически формирования.

Антропологът Робърт Карнейро отбелязва, че макар войната да би могла да бъде универсално и необходимо условие за формирането на държава, тя е недостатъчно условие сама по себе си. Той твърди, че само когато нарастването на производителността се осъществява в рамките на една географски обособена област като речна долина или когато враждебни племена ефективно обграждат територията на друго племе, те са възможни обяснения за възникването на йерархични държави. При отсъствие на строго очертани граници и при ниска гъстота на населението по–слабите племена или индивиди просто биха могли да избягат. Но в места като долината на Нил, оградена от пустини и океан, или в котловините на Перу, заобиколени от пустини, джунгли и високи планини, такава възможност не съществува. Границите са обяснение също така и защо по–високата производителност води до по–голяма гъстота на населението, тъй като хората не са имали възможност да се преместят на друго място.

Племената по планините на Нова Гвинея имат земеделие и живеят в обособени долини, така че и тези фактори не могат сами по себе си да доведат до възникването на държави. Абсолютният размер също може да бъде важен. Месопотамия, долината на река Нил и долината на Мексико са все сравнително обширни земеделски площи, които въпреки това са заобиколени от планини, пустини и океани. Това дава възможност да бъдат организирани по–големи и силни военни формирования, които да разпрострат властта си над по–обширни пространства, особено ако използват домашни коне или камили. Така че не само строго очертаните граници, но и размерът и достъпността на обособения от тях регион са решаващи условия за възникването на държава. Границите помагат на ранните държавници и по друг начин, като ги предпазват от външни врагове извън долината на реката или острова, докато изграждат своите бойни сили. Из Океания възникват вождества и протодържави само на по–големи острови като Фиджи, Тонга и Хавай, но не и на по–малки като Соломоновите, Вануату или Тробриандските. Нова Гвинея е голям остров, но е изключително планински и разцепен на безброй малки микросреди.

Археолозите, които разсъждават върху произхода на политиката, обикновено предпочитат материалистични обяснения като околна среда и технологично ниво вместо културни фактори като религия просто защото знаем повече за материалната среда на ранните общества. Но е твърде вероятно именно религиозните идеи да са от решаващо значение за формирането на ранната държава, тъй като те биха могли успешно да обосноват прехода към йерархия и загубата на свобода, характерна за племенните общества. Макс Вебер разграничава т.нар, от него харизматичен тип господство от традиционния и модерно рационалния тип господства. Гръцката дума харизма означава „докоснат от Бога"; харизматичният лидер господства не защото е избран от своите съплеменници заради лидерските си способности, а защото се смята за избран от Бога.

Религиозната власт и военните умения вървят ръка за ръка. Религиозната власт позволява на конкретен племенен лидер да решава мащабния проблем за колективни действия за обединяването на група от независими племена. Религиозната власт може да обясни в много по–голяма степен от икономическата изгода защо едно свободно племе би пожелало да делегира постоянни правомощия на един човек и на роднините му. Впоследствие лидерът може да използва тази власт, за да изгради централизирана военна машина, която може да завладее непокорните племена, както и да гарантира вътрешния мир и сигурност, което от своя страна засилва религиозната власт на лидера във верига от положителни обратни връзки. Единственият проблем обаче е необходимостта от нова форма на религия, която да преодолее присъщите ограничения в преклонението към праотците и други видове партикуларистки форми на преклонение.

Има един конкретен исторически случай на разгръщането на този процес, какъвто е възходът на първата арабска държава по времето Праведния халифат и на Омаядите. Племенните народи, които населявали Арабския полуостров, в продължение на векове живеели по границите на общества на държавно ниво като Египет, Персия и Рим/Византия. Суровата околна среда и непригодността ѝ към земеделие са обяснение защо никога не са завладявани, а оттам и защо никога не са попадали под военна заплаха, която да ги накара да създадат централизирана държава. Те действали като търговци и посредници между съседните уседнали общества, но не били в състояние сами да произвеждат значителни излишъци.

С раждането на пророка Мохамед през 570 г. в арабския град Мека нещата драматично се променят. Според мюсюлманската традиция Мохамед получава първото си откровение от Бог на четиридесет години и започва проповедническата си дейност сред племената в Мека. Там той и неговите последователи са преследвани, затова през 622 г. се преместват в Медина. Мохамед е помолен да посредничи в раздорите между племената на Медина и той изготвя Т.нар. Конституция на Медина, която определя универсална умма, или общност на вярващите, която надхвърля племенната лоялност. Формата на управление на Мохамед все още не притежава всички характеристики на една истинска държава, но разрушава системите, основани на родство, не чрез завоевание, а чрез написването на обществен договор, укрепен от харизматичния авторитет на Пророка. След продължили няколко години битки новата мюсюлманска форма на управление спечелва поддръжници и завладява Мека, обединявайки централна Арабия в единно общество на държавно ниво.

Обикновено в държавите завоевателки потомците на племенния вожд учредител изграждат управляващата династия. Това не става в случая с Мохамед, защото той има само една дъщеря Фатима и няма синове. Затова лидерството на новата държава се предава на един от спътниците на Мохамед от клана на Омаядите, паралелен сегмент от племето курайши на Мохамед. Омаядите изграждат династия, а държавата на Омаядите под Усман и Муавия успява бързо да завладее Сирия, Египет и Ирак, налагайки арабско управление над тези вече съществуващи на държавно ниво общества.

Няма по – ясна илюстрация на значението на идеите в политиката от възникването на арабска държава под пророка Мохамед. Арабските племена играят съвсем незначителна роля в световната история допреди този момент; единствено харизматичният авторитет на Мохамед им позволява да се обединят и да разпрострат своята власт над целия Близък изток и Северна Африка. Племената нямат почти никаква икономическа база; те завоюват икономическа мощ чрез взаимодействието между религиозни идеи и военна организация, а след това успяват да завоюват аграрни общества, които действително произвеждат излишъци. Това не е чист пример за първична държавна формация, тъй като арабските племена имат навсякъде около себе си примера на утвърдени държави като Персия и Византия, на които могат да подражават и в края на краищата да завладеят. Освен това племенните традиции остават толкова силни, че следващите арабски държави така и не успяват да ги преодолеят напълно, нито пък да създадат държавна бюрокрация, която да не е под силното влияние на племенната политика (вж. глава 13). Това принуждава по–късните арабска и турски династии да прибегнат до извънредни мерки, за да се освободят от влиянието на родствените и племенните връзки под формата на армии от роби и администратори, набирани изцяло от чужденци.

Ако създаването на първата арабска държава е забележителна илюстрация за политическото могъщество на религиозните идеи, то буквално всяка друга държава разчита на религията за своето легитимиране. Основополагащите митове на древногръцката, римската, индийската и китайската държава до един проследяват родословието на управляващите до някое божество или най–малкото до полубожествен герой. Политическата власт в ранните държави не може да бъде разбрана без религиозните ритуали, които владетелят контролира и използва, за да легитимира властта си. Да вземем например следната ода за основателя на китайската династия Шан от „Книга на песните":

Изглежда сме по–близо до едно по – изчерпателно обяснение за формирането на първичната държава. Необходима е комбинация от няколко фактора. На първо място е необходимостта от достатъчно изобилие от ресурси, които да позволяват създаването на излишъци над нужните за прехранване. Това изобилие може да бъде природно: американският северозапад е толкова богат на дивеч и риба, че обществата на ловците събирачи са били в състояние да създадат вождества, а дори и държави. Но в повечето случаи изобилие се постига благодарение на технологически напредък като земеделието. На второ място, абсолютният размер на обществото трябва да е достатъчно голям, за да позволи възникването на зачатъчно разделение на труда и на управляващ елит. На трето място, населението трябва да е физически статично, за да увеличи гъстотата си, когато възникнат технологични възможности за това, и да е гарантирано, че поданиците не могат да избягат, когато бъдат принудени да се подчиняват. И накрая племенните групи трябва да бъдат мотивирани да се откажат от свободата си под властта на държавата. Това може да се осъществи посредством заплахата от физическо изтребление от страна на други, значително по–добре организирани групи. Или може да е в резултат на харизматичния авторитет на религиозен лидер. Взети в своята съвкупност, такива, изглежда, са правдоподобните фактори, довели до възникването на държава в места като долината на Нил.

Томас Хобс твърди, че държавата или Левиатан възникват в резултат на рационален обществен договор между хора, които желаят да решат проблема на ендемичното насилие и да сложат край на състоянието на война. В началото на глава 2 изказвам предположение, че това е фундаментална заблуда, както и всички либерални теории за обществения договор, доколкото той предполага едно предобществено естествено състояние, в което хората са живели като изолирани индивиди. Подобно състояние на изначален индивидуализъм никога не е съществувало; човешките същества са социални по природа и не е нужно да вземат мотивирано от личния си интерес решение, за да се организират в групи. Конкретната форма, която дадена социална организация приема на по–високо ниво на развитие, често е в резултат на рационално обмисляне. Но на по–ниските нива тя възниква спонтанно от градивните елементи, създадени от човешката биология.

Но заблудата на Хобс има и друга страна. Така както никога не е имало чист преход от аномично естествено състояние към подредено гражданско общество, така и проблемът с човешкото насилие никога не намира цялостно решение. Хората си сътрудничат, за да се конкурират, а се конкурират, за да си сътрудничат. Раждането на Левиатан не решава трайно проблема с насилието, а само го прехвърля на по–високо ниво. Вместо воюващи помежду си племенни сегменти сега главни действащи лица във все по – мащабните войни стават държавите. Първата възникнала държава би могла да въдвори мира на победителя, но с течение на времето тя се сблъсква със съперници, когато нововъзникващи държави започват да прилагат същите политически техники, за да оспорят нейното превъзходство.

Вече сме в състояние да разберем защо не възникват държави в някои части на света като Африка и Океания и защо в региони като Афганистан, Индия и планинските области на Югоизточна Азия продължават да съществуват племенни общества. Политологът Джефри Хърбст твърди, че липсата на коренни държави в много части на Африка е вследствие на комбинацията от няколко познати фактора: „Основният проблем пред държавниците в Африка – независимо дали са колониални крале, колониални губернатори или президенти след спечелване на независимостта – е да разпрострат властта си над негостоприемни територии с относително ниска гъстота на населението." Той изтъква, че – противоположно на общоприетите представи – едва 8% от земите на континента са с тропически климат, както и че върху 50% падат недостатъчно валежи, за да се развива земеделие. Независимо че човешкият вид бележи своето начало в Африка, хората преуспяват далеч по–успешно в други части на света. Гъстотата на населението винаги е била ниска върху целия континент допреди развитието на съвременното земеделие и медицината; едва през 1975 г. Африка достига гъстота на населението, на която Европа се радва през 1500 г. Регионите на Африка, които са изключения от това правило, като плодородните области на Великите африкански езера и Източноафриканската рифтова долина, поддържат много по–висока гъстота на населението и са свидетели на ранното възникване на централизирани държави.

Физическата география на Африка също затруднява изграждането на властови формирования. На континента има малко реки с дълги плавателни участъци (изключенията от това правило като долното течение на Нил отново подкрепят това, тъй като именно там възниква една от първите държави в света). Великите пустини на Сахел са огромна пречка както за търговия, така и за завладяване на територии за разлика от не толкова сухите степни земи на Евразия. Конете на онези мюсюлмански воини, които успявали да прекосят това препятствие, скоро умирали от енцефалит от мухата цеце, което обяснява защо мюсюлманските части на Западна Африка се простират до северните части на Нигерия, Кот д'Ивоар, Гана и други подобни. Трудностите за изграждане и поддържане на пътища в покритите с тропически гори части на Африка са съществена пречка за възникването на държава. Построените от римляните пътища с твърда настилка във Великобритания продължават да бъдат използвали повече от едно хилядолетие след падането на римската власт там; в района на тропиците малко пътища могат да изтраят повече от няколко сезона.

Сравнително малко са регионите в Африка с ясно очертани географски граници. Това е създавало изключителни затруднения на владетелите да разположат своята администрация в хинтерлан– да, за да контролират населението. Ниска гъстота на населението означава наличност на нови земи; при заплаха от завладяване хората просто можели да се изтеглят в областите с девствени гори. В Африка почти не възникват държави в резултат на завоевателни войни, както това се случва в Европа, просто защото мотивите и възможностите за завладяване са много по–ограничени. Това според Хърбст означава, че преход от племенна към териториална концепция за властта с ясно формулирани административни граници, подобен на този, който се осъществява в Европа, така и не се случва. Появата на държави в отделни части на континента като долината на Нил е изключение, което потвърждава правилото.

Причината за отсъствието на държави в аборигенска Австралия вероятно е подобна на тази, която се отнася за Африка. В голямата си част Австралия е изключително сух и недиференциран континент; независимо че там живеят хора от много дълго време, гъстотата на населението винаги е била изключително ниска. Липсата на земеделие и на естествено обособени региони е възможно обяснение за отсъствието на политически структури отвъд нивото на племето и рода.

Ситуацията в Меланезия е доста по–различна. Регионът се състои изцяло от острови, така че естествено обособени райони съществуват; освен това земеделието там отдавна е развито. Тук проблемът е свързан с мащабите и трудностите при разпростирането на властта предвид планинския релеф на повечето от островите. Планинските долини, които прорязват островите, са маломерни и могат да поддържат само ограничени популации, а да се упражнява власт на големи разстояния е изключително трудно. Както вече отбелязах, върху по–големите острови с по– обширни плодородни равнини като Фиджи и Хавай действително възникват вождества и държави.

Планините са обяснение и за устойчивостта на племенните форми на организация в много от планински региони по света, включително Афганистан, кюрдските региони на Турция, Ирак, Иран и Сирия, планинските области на Лаос и Виетнам и племенните форми на организация в Пакистан. Планините просто създават огромни трудности на държавите и техните армии да завладеят и контролират тези региони. Турци, монголи и перси, след тях британци и руснаци, а сега американци и силите на НАТО последователно са се опитвали да покорят и умиротворят племената в Афганистан и да изградят централизирана държава, но с много скромен успех.

Разбирането на условията, при които настъпва възникването на първична държавна формация, е интересно, защото помага да се дефинират някои от материалните условия, при които възникват държавите. Но взаимодействащите си фактори са твърде много, за да сме в състояние да разработим една убедителна общовалидна теория кога и как са се образували държавите. Някои от обясненията за тяхното наличие или отсъствие звучат като „Приказки точно така" на Киплинг[44]. Например в някои области на Меланезия условията на околната среда са доста сходни с тези на Фиджи или Тонга – големи острови със земеделие, поддържащо потенциално гъсти популации, – където въпреки това не възникват държави. Може би причината е свързана с религията или с особени случаи на невъзстановима история.

Така или иначе не е ясно доколко е важно да се развие такава теория, тъй като по–голямата част от държавите по света са продукти на конкурентната, а не на първичната държавна формация. Освен това много държави са изградени през исторически времена, за които разполагаме с писмени документи. Китайското държавно формиране по–специално започва изключително рано, малко след Египет и Месопотамия и едновременно с възхода на държавите около Средиземно море и в Новия свят. Разполагаме и с обширни писмени и археологически документи за ранната китайска история, които ни предлагат далеч по – изчерпателна преценка за китайската политика. Но най–важното е, че възникналата в Китай държава е много по – модерна в смисъла на Макс Вебер, отколкото което и да било от нейните съответствия на други места по света. Китайците създават единна, йерархическа административна бюрокрация, което така и не се случва в Гърция или Рим. Те разработват категорично антисемействена политическа доктрина и техните ранни държавници се стремят да подкопаят властта на могъщи родове и родствени групи в полза на неперсонална администрация. Тази държава се ангажира с изграждането на национално формирование, което създава мощна и единна култура, достатъчно силна, за да издържи на две хилядолетия политически упадък и външни инвазии. Китайското политическо и културно пространство се разпростира върху далеч по–голямо население от това на римляните. Римляните управляват империя, ограничавайки първоначално гражданството до относително малобройно население на Апенинския полуостров. Макар в края на краищата империята да се разпростира от Великобритания до Северна Африка и от Германия до Сирия, тя се състои от разнородна колекция от народи, оставени до голяма степен на самоуправление. За разлика от тях, независимо че китайският монарх се нарича император, а не крал, той управлява над нещо, което прилича много повече на кралство или дори на държава по своята еднородност.

Китайската държава е централизирана, бюрократична и изключително деспотична. Маркс и Витфогел признават тази характеристика на китайската политика чрез използването на термини като „азиатски начин на производство" и „ориенталски деспотизъм". Това, което отстоявам в следващите глави, е, че т.нар, ориенталски деспотизъм не е нищо друго, а ранно възникване на една политически модерна държава. В Китай държавата се консолидира, преди другите обществени играчи да успеят да се институционализират – играчи като наследствената, териториално базирана аристокрация, организираното селячество, базираните на търговската класа градове, църквите или други автономни групи. За разлика от Рим китайските военни остават под строгия контрол на държавата и никога не представляват независима заплаха за политическата власт. Тази първоначална асиметричност в баланса на властта впоследствие се консолидира в продължение на дълъг период, тъй като мощната държава е в състояние да противодейства, предотвратявайки появата на алтернативни източници на власт – както икономически, така и политически. До XX в. не се развива динамична съвременна икономика, която да разстрои това разпределение на властта. Силни външни врагове периодично завладяват отделни части или цялата страна, но те обикновено са племенни народи с по–слабо развити култури и бързо биват абсорбирани и китаизирани от собствените си поданици. До пристигането на европейците през XIX в. на Китай действително не се налага да се конкурира с чуждестранни модели, които да представляват заплаха за собствения му държавно центричен път на развитие.

Китайският модел на политическо развитие се различава от този на Запада дотолкова, доколкото развитието на ранна модерна държава не се уравновесява от други институционализирани центрове на власт, които да могат да ѝ наложат нещо като върховенство на закона. Но в това отношение той се различава отчетливо и от Индия. Една от най–големите грешки на Маркс е, че не прави разграничение между Китай и Индия, поставяйки ги под една обща „азиатска" парадигма. За разлика от Китай, но подобно на Европа, институционализирането на уравновесяващи социални играчи в Индия – организирана свещеническа класа и метастазите на родствени структури в кастовата система – действа като спирачка за съсредоточаването на власт в ръцете на държавата. Резултатът е, че през последните две хиляди и двеста години китайският политически модел е единна империя, прекъсвана от периоди на граждански войни, нашествия и упадък, докато индийският модел е разединена система от дребни политически формирования, прекъсвана от кратки периоди на единство и империя.

Главният двигател за формирането на китайската държава не е необходимостта от изграждане на грандиозни напоителни проекти, нито възходът на харизматичен религиозен лидер, а вездесъщото военно дело. Именно войните и необходимостта от воюване са причина за консолидирането на система от десет хиляди политически формирования в единна държава в продължение на хиляда и осемстотин години, мотивирало създаването на класа от постоянни обучени бюрократи и администратори и оправдало оттеглянето от родството като основа на политическа организация. Както казва Чарлс Тили[45] за Европа, а в един по–късен период и за Китай, „войната прави държавата, а държавата прави война".