Произход на политическия ред

17. ПРОИЗХОД НА ВЪРХОВЕНСТВОТО НА ПРАВОТО

Европейската изключителност, очевидна в ролята на правото в ранното формиране на държавата ► Дефиниции и разногласия относно правовата държава ► Теориите на Хайек за върховенството на правото над законодателството ► Защо английското общо право се основава на кралската власт и как това подпомага легитимността на английската държава

Изключителността на европейското политическо развитие се заключава в това, че европейските общества осъществяват прехода от трибализма без участието на йерархична политическа власт. Европа е изключителна и с това, че държавното строителство се основава не толкова на умението на ранните строители на държавата да прибягват до военна сила, колкото на способността им да правораздават. Разрастването на властта и легитимността на европейските държави са неразделна част от върховенството на закона.

Ранните европейски държави раздават правосъдие, но не непременно право. Правото се корени другаде – или в религията (както в указите, регламентиращи брака и семейството, обсъдени в предишната глава), или в обичаите на племената и на другите местни общности. Ранните европейски държави понякога създават нови закони, но тяхната власт и легитимност е по–скоро въз основа на способността им безпристрастно да прилагат закони, които не са създадени непременно от тях.

Това разграничение между право и законодателство е от решаващо значение за разбирането на смисъла на самото върховенство на закона. За понятие като „върховенство на закона" както и за термин като „демокрация" като че ли има толкова определения, колкото прависти. Използвам го в следния смисъл, който съответства на няколко важни направления в мисленето за феномена на Запад: правото е съвкупност от абстрактни правила за правосъдие, които обединяват дадена общност. В предмодерните общества законът се възприема като утвърден от власт, по–висша от всеки човешки законодател – от божествена власт, от вековни обичаи или от природата. Законодателството, от друга страна, съответства на т.нар, днес позитивно право и е функция на политическата власт, а именно способността на един крал, феодал, президент, законодател или главнокомандващ да създава и налага нови правила въз основа на някаква комбинация между власт и авторитет. Може да се каже, че върховенство на закона съществува само когато вече съществуващата система от правни норми е суверенна по отношение на законодателството, което означава, че държавникът е обвързан законодателно. Това не означава, че тези, които притежават законодателна власт, не могат да създават нови закони. Но ако трябва да функционират в рамките на върховенството на закона, трябва да приемат закони в съответствие с правилата на съществуващото право, а не според желанията си.

Първоначалното разбиране на закона като нещо, утвърдено от божествена власт, обичаи или природата, навежда на мисълта, че законът не може да бъде променян от човека, независимо че може и трябва да се тълкува в съответствие с нововъзникнали обстоятелства. С упадъка на религиозната власт и вярата в естественото право през модерните времена постепенно осъзнаваме закона като нещо, създадено от човека, но само въз основа на строг набор от процедурни правила, които са гаранция, че той отговаря на широк обществен консенсус по отношение на основни ценности. Разграничението между право и законодателство в момента съответства на разликата между конституционен и обикновен закон, където за първия има по–строги изисквания за влизане в сила като квалифицирано мнозинство при гласуване. В съвременните Съединени щати това означава, че всеки нов закон, приет от Конгреса, трябва да бъде в съответствие с предшестваща по–висша законова рамка – конституцията, както я тълкува Върховният съд.

До този момент обсъждахме политическото развитие във връзка с държавното строителство, способността на държавите да съсредоточават и използват власт. Върховенството на закона е обособен компонент на политическия ред, който поставя ограничения върху властта на държавата. Първите контролни механизми спрямо изпълнителната власт не са наложени от демократични формирования или избори. Те са по–скоро резултат от вярата на обществата, че управниците трябва да действат в рамките на закона. Следователно държавното строителство и върховенството на закона съществуват съвместно с известно напрежение. От една страна, управниците могат да разширят своята власт в рамките и в името на закона. От друга, законът може да им попречи да вършат неща, които биха искали да свършат, и то не само в името на собствения си личен интерес, но и в интерес на обществото като цяло. Така че върховенството на закона постоянно е застрашено от необходимостта за генериране на политическа власт – като се започне с английските монарси през XVII в., които искали да събират приходи, без да бъдат контролирани от парламента, и се стигне до латиноамериканските правителства през XX в., които се борят с тероризма с помощта на полулегални ескадрони на смъртта.

В съвременните развиващи се страни един от най–големите политически дефицити е относителната слабост на върховенството на закона. От всички компоненти на съвременните държави може би най–трудни за изграждане са ефективните правни институции. Военната организация и данъчната власт възникват по естествен път от базисните грабителски инстинкти на хората. За един военачалник не е трудно да набере войска и да я използва, извличайки ресурси от общността. В другия край на политическия спектър демократичните избори са относително лесни (макар и скъпи) за организиране и в днешно време съществува голяма международна инфраструктура, която да улесни провеждането им. Правните институции, от друга страна, трябва да бъдат разпръснати из цялата страна и да се поддържат постоянно. Те изискват материално–техническа база, както и огромни инвестиции за обучението на юристи, съдии и други съдебни служители, включително и полиция, която в крайна сметка да прилага законите. Но Най–важното е, че правните институции трябва да бъдат зачитани като легитимни и авторитетни не само от обикновените хора, но и от властовите елити в обществото. Изпълнението на тази задача далеч не е лесна работа. Днес Латинска Америка е в общи линии демократична, но върховенството на закона е изключително слабо, като се започне от полицая, който взема подкупи, и стигнем до съдията, който не плаща данъци. Руската федерация все още организира демократични избори, но особено след възхода на Владимир Путин нейните елити от президента надолу нарушават закона безнаказано.

Има огромно количество литература, която свързва утвърждаването на върховенството на закона с икономическото развитие. Тази литература изтъква, че развитието на съвременния свят, включително и появата на капиталистическата икономика, е до голяма степен зависимо от предварителното съществуване на върховенство на закона. Отсъствието на правова държава е една от основните причини бедните страни да не могат да постигнат по–високи темпове на растеж.

Но тази литература е твърде объркана и непоследователна по отношение на основната дефиниция на върховенството на закона и как да направим преценка за неговото присъствие или отсъствие. Освен това теорията, която свързва различните компоненти на върховенството на закона с икономическия растеж, е спорна от емпирична гледна точка, особено когато я проектираме върху общества, които съществуват при малтусиански икономически условия. Следователно преди да продължим с историческото описание на произхода на върховенството на закона, е необходимо да се освободим от част от коментарите в съвременните дискусии по тази тема.

Когато икономистите говорят за върховенство на закона, обикновено имат предвид съвременните имуществени права и изпълнението на договорите. Съвременни имуществени права са тези, притежавани от частни лица, които са свободни да купуват и продават имуществото си без ограничения, наложени от родствени групи, религиозни власти или от държавата. Теорията, според която имуществените права и договорите са свързани с икономическия растеж, е разбираема. Никой няма да направи дългосрочни инвестиции, ако не е сигурен, че неговите имуществени права са защитени. Ако правителството неочаквано вдигне данъците върху дадена инвестиция, както в Украйна в началото на 90–те години на XX в. след сключването на договор за мобилна телефонна инфраструктура, инвеститорите могат да се оттеглят и да преустановят евентуални бъдещи проекти. По подобен начин търговията се нуждае от правен механизъм за спазването на договори и решаването на спорове, неизбежно възникващи между договарящите се страни. Колкото са по–прозрачни договорните правила и по – безпристрастно тяхното изпълнение, толкова по – благоприятно ще се отрази това на развитието на търговията. Ето защо много икономисти подчертават значението на „надеждните ангажименти" като критерий за институционалното развитие на една държава.

Това определение на върховенството на закона съвпада отчасти с представеното в началото на тази глава. Очевидно е, че ако дадено управление не се чувства обвързано със съществуващо върховенство на закона, но се счита за напълно суверенно във всяко отношение, нищо няма да му попречи да присвои собствеността на своите граждани или на чужденците, които развиват бизнес с него. Ако общите правни норми не се прилагат спрямо властовите елити или спрямо най–могъщия от всички участници – правителството – не може да съществува никаква сигурност по отношение нито на частната собственост, нито на търговията. Както отбелязва политологът Бари Уайнгаст, държава, която е достатъчно силна да наложи спазване на имуществените права, може и да ги отнеме.

От друга страна, напълно е възможно да има „достатъчно добри" имуществени права и спазване на договорите, които да позволяват икономическо развитие без наличието на истинско върховенство на закона като последна инстанция. Добър пример е Китайската народна република. В днешен Китай не съществува истинско върховенство на закона: Китайската комунистическа партия не приема властта на която и да било друга институция в Китай като превъзхождаща нейната или способна да отменя нейните решения. Независимо че Китайската народна република има конституция, партията създава конституцията, а не обратното. Ако настоящото китайско правителство реши да национализира всички съществуващи чуждестранни инвестиции или отново да национализира собствеността на частните лица и да върне страната към маоизма, не съществува правна рамка, която да му попречи да го стори. Китайското правителство предпочита да не го направи поради собствените си интереси, което повечето страни разглеждат като достатъчно надеждна гаранция за бъдещо добро поведение. Страната не се нуждае от „върховенството на закона“, за да постига двуцифрен ръст на растеж в продължение на повече от три десетилетия. Когато през 1978 г. партията разпуска колективните стопанства по силата на Закона за отговорността на домакинствата, тя не възстановява на китайските селяни неограничени съвременни имуществени права (т.е. неограничено право частни лица да отчуждават недвижимо имущество). Вместо това тя им дава наследствени плодоползвателни права върху тяхната земя (права за дългосрочно наемане), подобни на правата на селяните в централните провинции на Османската империя. Тези права така или иначе са „достатъчно добри", за да доведат до удвояване на селскостопанската производителност само четири години след промяната на правилата за собственост.

В Династичен Китай също няма върховенство на закона. От друга страна, в нормални времена в имперски Китай има „достатъчно добри" имуществени права на местно ниво за насърчаване на производителността в земеделието поне в границите на съществуващата тогава технология, които не са много по–различни от правата на днешните китайски селяни. Ограничения върху имуществените права са налагани не толкова от алчната грабителска държава, колкото от родствените връзки. Собствеността е свързана с огромно количество права и задължения, налагани от агнатичните родословия, и дори в Китайската република през XX в. все още се признават правата на семействата да ограничават отчуждаването на земя.

Не е ясно също така дали и най – перфектните съвременни имуществени права биха били достатъчни сами по себе си за значително повишаване на производителността или за изграждане на модерен капиталистически свят от едно малтусианско общество. Преди въвеждането на други институции, необходими за поддържането на постоянен технологичен напредък (като научна методология, университети, човешки капитал, научноизследователски лаборатории, културна среда, която да насърчава поемането на риск и експериментирането, и т.н.), съществуват ограничения по отношение на ръста на производителността, до какъвто добрите имуществени права биха могли да доведат сами по себе си, и поради тази причина липсва предпоставка за постоянни технологични постижения.

Следователно изтъкваното от икономистите значение на съвременните имуществени права и спазване на договорите под върховенството на закона може да се окаже неоправдано по две причини. Първо, в съвременния свят, където непрекъснатите технологични нововъведения са възможни, понякога „достатъчно добрите" имуществени права без суверенното върховенство на закона са достатъчно условие за високи темпове на икономически растеж. Второ, в един малтусиански свят такива темпове на растеж са непостижими дори при евентуално съществуване на съвременни имуществени права и върховенство на закона, тъй като причината за ограничаването на растежа е друга.

Съществува още една дефиниция за върховенството на закона, която вероятно оказва голямо влияние върху икономическия живот както в предмодерността, така и в съвремието. Това е елементарната сигурност на хората, способността да напуснеш насилственото естествено състояние и да вършиш работата си без страх, че ще те убият или ограбят. Склонни сме да оценяваме този аспект на върховенството на закона по–скоро когато отсъства, отколкото когато е налице и го приемаме за даденост.

И накрая не е възможно да говорим за върховенство на закона, без да уточним за кого се отнася законът, т.е. кръга от хора, носители на правосубектност, защитени от закона. Обществата се стремят да прилагат универсално основните социални правила, но върховенство на закона, което защитава гражданите от произвола на самата държава, първоначално често се прилага само по отношение на едно малцинство от привилегировани субекти. Законът, с други думи, защитава интересите на елитите, които са в близки отношения с държавата или я контролират, и в този смисъл той наподобява онова, което Сократ в „Държавата" на Платон нарича „справедливост на банда разбойници".

Да вземем например едно писмо от мадам Дьо Севине, една от най–великите покровителки на салоните във Франция през XVII в., до дъщеря . Тази остроумна и чувствителна жена описва как войниците в Бретан налагат нов данък, като изкарват старци и деца от домовете им и търсят вещи, които да конфискуват. Около шестдесет граждани са обесени на следващия ден за неплащане. Тя продължава: „Свирачът, с когото започна всичко и подстрекаваше към кражба на гербова хартия, беше разкъсан на колелото на четири части, които бяха изложени в четирите краища на града."

Очевидно френската държава не налага такива драстични наказания на мадам Дьо Севине и нейното обкръжение. Както ще видим в глава 23, тя налага тежки данъци върху обикновените хора, именно защото уважава твърде много имуществените права и личната сигурност на аристокрацията. Следователно не е вярно, че във Франция през XVII в. няма върховенство на закона, а че законът не разглежда простолюдието като лица, които имат същите права като аристокрацията. Същото се отнася и за САЩ при основаването им, където афроамериканците, жените, индианците – всеки, който не е белокож собственик на имот – са лишени от право на глас. Процесът на демократизация постепенно разширява върховенството на закона, за да включи всички хора.

Една от последиците от тези недоразумения относно смисъла на върховенството на закона е, че програмите на богати страни за подобряване на върховенството на закона в бедни страни рядко дават полезни резултати. Късметлиите, които живеят в страни с утвърдени правни норми, обикновено не разбират как са възникнали те и объркват видимите проявления на върховенството на закона с неговата същност. Така например системата за взаимен контрол между отделните власти се възприема като критерий за съблюдаващо върховенството на закона общество. Но самото съществуване на формален контрол не е равнозначно на силно демократично управление. Съдът би могъл да възпрепятства колективни действия, както в съвременна Индия, където съдебни обжалвания могат да блокират ключови инфраструктурни проекти или да защитават интересите на елитите срещу волята на правителството, както в съдебното дело „Лохнър срещу Ню Йорк" през 1905 г. във Върховния съд, което защитава бизнес интереси срещу законодателните усилия за съкращаване на работното време. Следователно разделението на властите понякога не съответства по същество на съблюдаващото закона общество.

В последвалото обсъждане ще разгледаме развитието на правовата държава във възможно най–широка перспектива: откъде произхожда самото право, т.е. правилата на правосъдието. Как се развиват специфичните правила по отношение на имуществените права, съблюдаването на договорите и търговското право? И как се отнася политическата власт към суверенността на закона?

Големият австрийски икономист Фридрих А. Хайек създава сложна теория за произхода на правото, която е задълбочено вникване в значението на върховенството на закона и рамкира начина, по който много хора възприемат правото днес. Хайек е известен като кръстник на съвременното либертарианство, но либертарианците не отхвърлят правилата по принцип – според Хайек „само наличието на общи правила прави мирното съществуване на индивидите в обществото възможно". Хайек се прицелва в това, което той нарича „рационалистично" или „конструктивистко" разбиране за произхода на закона, а именно, че той произхожда от волята на законодателя, който рационално изучава проблемите на обществото и създава закони, с които да утвърди по–добър според него обществен ред. Конструктивизмът, твърди Хайек, е самонадеяност от последните триста години и най–вече на редица френски мислители, включително Декарт и Волтер, които смятат, че човешкият разум е в състояние да разбере функционирането на човешкото общество. Това според Хайек поражда огромни грешки като Френската и Болшевишката революция, които използват йерархична политическа власт за пренареждане на цялото общество въз основа на предварителна представа за социална справедливост. По времето на Хайек (средата на XX в.) подобна грешка допускат не само социалистически страни като Съветския съюз, които разчитат на рационално планиране и централизирана власт, но и социалдемократически социални държави в Европа.

Това според Хайек е погрешно по редица причини, най–важната от които е фактът, че нито един плановик няма достатъчно познания за реалните механизми на обществото, за да го преподреди разумно. По–голямата част от знанието в едно общество е с местен характер и разпръснато из цялото общество; нито един човек не може да усвои достатъчно информация, за да предвиди последствията от една планирана промяна в законите или правилата.

Социалният ред според Хайек не е резултат от йерархично рационално планиране; той по–скоро възниква спонтанно благодарение на взаимодействието на стотици или хиляди индивиди, които експериментират с правилата, запазват тези, които вършат работа, и отхвърлят онези, които не вършат. Процесът на възникване на социален ред е постепенен, еволюционен и децентрализиран; единствено чрез използването на местните знания на десетки хиляди индивиди би могло да се изгради работещо „Велико общество". Спонтанен порядък възниква по описания от Дарвин за биологичните организми начин – чрез децентрализирана адаптация и селекция, а не чрез целенасочен проект на един–единствен създател.

Според Хайек самото право представлява спонтанен ред и „няма никакво съмнение, че правото е съществувало векове, преди на човек да му хрумне, че може да го създава или променя"[94]. И наистина, „индивидите са се научили да спазват [и изпълняват принудително) правила за поведение дълго преди да могат да ги изразят чрез думи". Законодателството – съзнателното постановяване на нови правила – „е сравнително късно изобретение в човешката история" и идеята, че „цялото право е, може и трябва да бъде резултат от свободното творчество на законодателя, е фактологически невярно, погрешен продукт на конструктивисткия рационализъм...".

Моделът на спонтанен ред, който Хайек очевидно има предвид, е английското общо право, при което правото възниква в резултат на решенията на безброй съдии, които се опитват да прилагат общи правила по отношение на конкретните случаи, представени пред тях:

свободата на британците, която през XVIII в. останалата част от Европа толкова много възхвалява [...] е следствие от обстоятелството, че правото, което прилагат съдилищата, е общото право, съществуващо независимо от чиято и да било воля и същевременно свързано със и прилагано от независими съдилища; право, в което парламентът рядко се намесва и дори когато го прави, е главно за да поясни съмнителни места в определен корпус от закони.

Така Хайек се прицелва в същността на правовия ред: съществува правна рамка, която представлява волята на цялата общност, която е по–висша от волята на управлението в момента и ограничава обхвата на законодателните актове на това управление. Предпочитанието на Хайек към английското общо право се споделя от редица съвременни икономисти, които смятат, че то е по–адаптивно и пазарно ориентирано от континенталното гражданско право.

В своята теория за възникването на правото Хайек привежда както емпирични, така и нормативни доводи. Той твърди, че в повечето общества законите възникват по случаен еволюционен начин и че този тип спонтанно възникнали закони би трябвало да са по–добри от съзнателно наложените правила. Това тълкуване подкрепя и великият английски юрист сър Едуард Коук, който твърди, че общото право датира от незапомнени времена, а Едмънд Бърк[95] го използва при защитата си на инкремента– лизма[96]. Хайек е голям враг на могъщата държава, и то не само на комунистическите диктатури от съветски тип, но и на европейските социални демокрации, които се опитват да постигнат „социална справедливост" чрез преразпределение и регулации. Той застава от едната страна на дългогодишния спор между така наречените от учения юрист Робърт Еликсон „правни централисти" и „правни периферисти". Първите смятат, че формално създадените закони изграждат и формират моралните правила, а другите твърдят, че те само систематизират съществуващите неформални норми.

Нормативното предпочитание на Хайек за минимална държава, изглежда, обаче моделира неговите емпирични възгледи за произхода на закона. Защото, макар правото действително да предхожда законодателството в много общества, политическите власти често се намесват, за да го променят дори в ранните общества. А възникването на съвременното върховенство на правото е в критична зависимост от налагането му от една силна централизирана държава. Това се вижда дори в самите корени на общото право, което Хайек оценява високо.

Фундаменталното прозрение на Хайек, че правото в повечето случаи се развива въз основа на децентрализираната еволюция на социалните правила, в широк смисъл е правилно както по отношение на древността, така и на съвремието. Но все пак съществуват няколко големи прекъсвания в развитието на правото, които намират обяснение само чрез намесата на политическата власт, а не като резултат от процеса на „спонтанния порядък“. Хайек просто греши по отношение на някои исторически факти.

Един от тези преходи е преходът от обичайно към общо право[97] в самата Англия. Общото право не е само формализирана и писмена версия на обичайното право. То е от коренно различен тип. Както видяхме в глава 4, в смисъла на закона се осъществява голяма промяна, когато обществата извършват преход от племенна към държавна форма на организация. В племенните общества справедливостта между индивидите напомня донякъде съвременните международни отношения, основани на самозащита на съперничещи си групи в един свят, където няма превъзхождаща ги трета страна, която да налага правилата. За разлика от това обществата на държавно равнище са различни именно защото съществува такъв правоприлагащ орган, самата държава.

Англия след края на Римската империя е организирана племенно, съставена от различни групи англи, западни саксонци, юти, келти и др. Държава няма. Домакинствата са групирани в села, а селата в по–големи административни единици, наричани стотици (достатъчно голяма област, за да поддържа сто семейства) или графства. Над тях са кралете, но тези ранни монарси нямат монопол на принуда и не могат да налагат правила на племенните единици. Те самите не се смятат за териториални владетели, а за крале на народите – например Рекс Англорум, или краля на англите. Както видяхме в последната глава, християнството започва да подкопава англосаксонската племенна организация в края на VI в. с пристигането на бенедиктинския монах Августин. Но ерозията на племенното право е постепенна и то продължава да преобладава през хаотичните векове на втората половина на първото хилядолетие. В рамките на родствените групи съществуват силни връзки на доверие, но враждебност и взаимна предпазливост между враждуващите кланове. Затова правосъдието е свързано с регулирането на отношенията между различните родствени групи.

Първият известен англосаксонски племенен закон са Законите на Етелберт от около 600 г. Той е подобен на малко по–ранния „Салически законник" на меровингския крал Кловис, доколкото се състои от списък с вергелд наказания за различни наранявания:

Четирите предни зъба са на стойност шест шилинга всеки, зъбите до тях по четири, останалите зъби по един; палци, показалци, средни пръсти, безименни, кутрета и съответните нокти се разграничават и всеки от тях има отделна цена, наречена „хот". Подобни разграничения се правят между уши, чийто слух е увреден, които са отсечени, промушени или разкъсани; между открити кости, повредени кости, счупени кости, счупени черепи, осакатени рамена, счупени брадички, счупени ключици, счупени ръце, счупени бедра и счупени ребра; и между натъртвания извън облеклото, под облеклото и за натъртвания, които не са потъмнели.

Една от отличителните черти на наказанията вергелд е неравенството им. Обезщетенията, изплащани за различни наранявания, варират в зависимост от социалния статус на увредения индивид. По този начин убийството на свободен човек се заплаща многократно повече от това на слуга или роб.

Германското племенно право не се различава по същество от правото на всяко друго племенно общество, от нуер до съвременните уантоки в Папуа Нова Гвинея. Ако някой нарани вас или ваш роднина, кланът ви трябва да отвърне със същото, за да защити честта и репутацията на групата. И нараняванията, и възмездието са колективни – обикновено е достатъчно да отвърнеш на удара не срещу самия извършител на нараняването, а срещу негов близък роднина. Вергелдът съществува като средство за разрешаване на спорове, преди да са ескалирали в продължителни вражди или племенни вендети.

Съвременните съдилища имат своя далечен произход в междуклановите събрания, използвани за разрешаване на кръвни вражди. При англосаксонските племена това са събранията на свободните граждани. Те изслушват свидетелските показания на обвинителя и обвиняемия и обсъждат подходящата форма на обезщетение. Те обаче нямат съвременните правомощия да призовават, за да принудят свидетелите да дадат показания. Нито пък решенията им могат да бъдат привеждани в сила без взаимното съгласие на страните. Правните доказателства често са въз основа на мъчения като принуждаване на обвиняемите да ходят боси по нажежени въглища или палешници или потапяне в студена или гореща вода, за да се провери дали ще изплуват, или ще потънат.

Както ще отбележи по–късно Фридрих Ницше, християнството има дълбоки последствия за морала на германските племена. Християнските герои са миролюбиви светци и мъченици, а не воини или отмъстителни завоеватели, а религията проповядва учение за всеобщо равенство, което противоречи на йерархията на базираното на честта племенно общество. Новите християнски правила за брака и наследството не само подриват племенната солидарност, но създават също така понятието универсална общност, основана по–скоро на общата вяра, отколкото на родствената лоялност. Идеята за кралски сан се променя от водач на група, която има общ прародител, към водач и покровител на много, по–голяма християнска общност. Тази промяна обаче е много постепенна.

Но фактът, че Трибализмът в християнското общество се разпада, не означава, че патримониализмът е мъртъв. Както и в Източната църква на свещениците и епископите през този период им е позволено да се женят и да имат деца. Те практикуват форма на свещенически конкубинат, позната като николаизъм. С увеличаването на придобитите чрез дарения имоти на Църквата църковните лидери неминуемо започват да се опитват да оставят в наследство своите църковни бенефиции на децата си и да участват в местната кланова и племенна политика. При такова голямо материално богатство църковните длъжности се превръщат в материални ценности, които могат да бъдат купувани и продавани – практика, известна като „симония“.

Покръстването на германските езичници в християнството, както и ислямизирането на неверниците в арабското и турското племенно общество представляват интересно предизвикателство за теорията за спонтанния ред на Хайек. Бегъл преглед на азбучния списък на Хайек не показва нито една препратка към религия, а религията очевидно е решаващ източник на правни норми в еврейските, християнските, индуистките и мюсюлманските общества. Въвеждането на християнството в Европа поражда първия голям прелом в еволюцията на правото след неговото възникване от племенните обичаи. Промяната в правилата на брака и собствеността, предоставила възможност на жените да притежават имущество, не е спонтанен експеримент на някакъв местен съдия или общност, а нововъведение, наложено от могъщата институция на Католическата църква. Църквата не просто отразява местните ценности, които са доста по–различни; нито Източната църква, нито мюсюлманските религиозни власти не се опитват да променят съществуващите родствени правила на своите общества по подобен начин. Самата Църква разбира, че тя не само потвърждава обичайното право – както казва папа Урбан II на графа на Фландрия през 1092 г.: „Твърдиш ли, че досега си вършил само това, което е в съгласие с древния обичай на земята? Все пак би трябвало да знаеш, че Създателят е изрекъл: Моето име е Истина. Той не е казал: Моето име е Обичай."

Вторият основен прелом в развитието на английското право е въвеждането на самото англосаксонско право. То не възниква като някаква спонтанна еволюция на обичайното право. То е тясно свързано с възхода на ранната английска държава и е зависимо от държавната власт за своето окончателно надмощие. Всъщност провъзгласяването на единен общ закон на територията на цялото английско кралство е основният инструмент за разширяването на държавната власт през периода след нормандското нашествие. Големите юристи Фредерик Мейтланд и Фредерик Полок описват произхода на англосаксонското право по следния начин:

Обичаят на кралския двор е обичай на Англия и става общо право. Колкото до местните обичаи, кралските съдии изразяват с общи фрази своето уважение към тях. Не наблюдаваме никакви симптоми на някакво съзнателно желание за изкореняването им. Въпреки това, макар да не са унищожени, по–нататъшното им развитие е под контрол. Особено по отношение на всички процедурни въпроси кралският съд, който вече има пълен контрол над всички други съдилища, приема своите правила за единствено справедливи.

Този процес не може да бъде разбран без преценка на ролята на ранните европейски крале. Кралете през XI в. не са териториални владетели, а по–скоро нещо като първи сред равни в един децентрализиран феодален порядък. Монарси като Уилям I или Хенри I прекарват по–голяма част от живота си, обикаляйки кралството си, тъй като това е единственият начин да упражняват своята власт и да общуват с поданиците си, които са се оттеглили в изолирани общности по села и феодални имения. Една от основните услуги, които кралят може да предостави, е да действа като апелативен съд, когато поданиците не са доволни от правосъдието на местните сеньориални и феодални съдилища. Кралят от своя страна е заинтересован от разширяването на правораздаването на своите съдилища, тъй като техните услуги му се заплащат. Обжалването пред кралския съд увеличава също така престижа на монарха, който може да подкопае авторитета на местния владетел, като отхвърли някое негово съдебно решение.

В началото съществува конкуренция между различните видове съдилища за упражняване на съдебна дейност, но с течение на времето кралските съдилища налагат надмощие. Те са за предпочитане пред местните съдилища поради редица причини. Пътуващите кралски съдилища се възприемат като по – безпристрастни, защото имат по–малко връзки със страните в съдебния процес от сеньориалните съдилища, а имат също така определени процесуални преимущества като способността да задължават граждани да участват като съдебни заседатели. С течение на времето те извличат полза от икономии от мащаба и обхвата. Правораздаването изисква персонал, компетентност и образование. Първите национални административни апарати са набирани от кралските съдилища, които започват да съставят обичайни правила и да създават система от прецеденти, за което писмените умения са очевидна необходима предпоставка. С всяко изминало десетилетие броят на специалистите по прецедентно право се увеличава, които впоследствие са назначавани като съдии из кралството.

Общото право се нарича така, защото не е партикуларистко. Това означава, че многобройните обичайни правила, които управляват различните райони на Англия, са заменени от едно общо право, в което прецедент в една част на кралството се прилага в цялото кралство (принципът stare decisis[98]). Правото се прилага от мрежа от съдии, които работят в рамките на единна правна система, която е много по – систематична и формална от всевъзможните обичайни правила преди това. Вярно, че общото право е изградено върху прецеденти, определени от обичайното право, но възходът на държавната власт създава цял нов набор от ситуации, за които обичайните правила не са подходящи. Например престъпления, които преди това са обезщетявани чрез заплащане на вергелд от родствената група на извършителя, сега са преследвани криминално от една по–висшестояща трета страна – местния владетел или самия крал. Кралските съдилища също така започват да служат като места за вписване на извънсъдебни въпроси като имотни регистрации и прехвърляне на земя.

По този начин общото право се оказва преломен момент в английското правно развитие. Макар че се позовава на предишни прецеденти, без нормандското нашествие то не би се превърнало в право, действащо върху цялата територия на страната, което измества по–старата датска и англосаксонска аристокрация и се превръща в единен, все по – могъщ инструмент на централизирана власт. По–късната еволюция на общото право може и да е спонтанен процес, но неговото утвърждаване като рамка за вземане на правни решения изисква централизирана политическа власт.

Историкът Джоузеф Стрейър твърди, че през Средновековието ранните държави са изградени по–скоро въз основата на правни и финансови системи, отколкото на военни организации, въпреки че изискванията на военната мобилизация придвижват държавното строителство в следващия период на ранната модерност. В действителност в известен смисъл правните институции предшестват дори финансовите, тъй като кралските съдилища са един от най–важните източници на приходи за монарха. Именно способността на краля да раздава равноправно правосъдие – за разлика от диференцираното прилагане на вергелди в зависимост от социалния статус на жертвата на престъплението според обичайното право – допринася за неговия престиж и авторитет. Както в близкоизточната монархическа традиция, кралят не се разглежда непременно като най–големия и най – хищен военачалник. Той е и защитник на правата на жертвите на грабителството на местни владетели, както и справедлив правораздавател.

Тази правна функция на централната власт се оказва изключително важна за последвалото развитие на имуществените права в Англия и по такъв начин за легитимността на самата английска държава. Сеньориалните съдилища запазват изключителна компетентност върху търговските операции на местните владетели с техните свободни и несвободни арендатори чак до около 1400 г., което е все едно лисица да пази курника, когато става дума за имотни спорове. Постепенно обаче кралските съдилища утвърждават властта си по тези въпроси. В началото на XIII в. се повдига въпросът кралят да упражнява юрисдикция по всички светски въпроси в кралството, а второстепенните съдилища само да бъдат упълномощавани. Ищците предпочитат кралските съдилища да разглеждат делата им и с течение на времето сеньориалните съдилища губят своята компетентност по отношение на имотните спорове. Тези пазарно обусловени предпочитания подсказват, че кралските съдилища се възприемат като по–справедливи, по–непредубедени в полза на местните владетели и по–способни да налагат своите решения.

Подобна промяна не възниква в други европейски страни. Във Франция по–специално сеньориалните съдилища запазват своята компетентност по въпросите на собствеността върху земята чак до Френската революция. В известен смисъл това е ирония на случая, тъй като именно за френските крале през XVII в. като Луи XIII и Луи XIV се смята, че за разлика от английските си колеги са обезсилили аристокрацията в домогванията си до абсолютна власт. Но единствената власт, която е оставена на провинциалната аристокрация, е компетентност върху местните съдилища. В своето есе „Франция и Англия" сър Хенри Мейн посочва, че след избухването на революцията из цяла Франция се опожаряват замъци и първо изгарят стаите с архивите, където се съхраняват документите за имуществените права. За разлика от английското селячество френското смята, че имуществените права върху земята, държани от земевладелците, са нелегитимни поради пристрастността на контролираните от местните феодални владетели съдилища.

Този пример илюстрира важен момент относно същността на върховенството на закона. Върховенството на закона се основава на самото право и на правосъдните институции – съдии, адвокати, съдилища и други подобни. То се основава и на формалните процедури, чрез които функционират тези институции. Но правилното функциониране на върховенството на закона е колкото нормативен, толкова институционален и процедурен въпрос. Огромното мнозинство от хората в което и да било мирно общество се подчиняват на закона не толкова защото разумно преценяват разходите и ползите или се боят от наказание. Подчиняват се, защото са убедени, че законът е фундаментално справедлив и са морално приучени да го съблюдават. Те са далеч по–малко склонни да съблюдават закона, ако са убедени, че е несправедлив.

Дори закон, който се възприема за справедлив, се смята за несправедлив, ако се прилага неравнопоставено, ако богатите и могъщите го заобикалят. Това отново повдига въпроса за отговорността на институциите и процедурите и способността им да правораздават справедливо. Важна роля играе и едно нормативно измерение. Защото как може една институция да принуди богатите и могъщите, ако те самите не са убедени в някаква степен в необходимостта от самоконтрол или поне в необходимостта да принудят други като тях? Ако съдиите, прокурорите и полицията могат да бъдат подкупени или сплашени, както се случва в много страни, където правовата система е слаба, какво значение има наличието на формална институция?

Религията играе съществена роля за утвърждаването на правно–нормативна уредба, общоприета от кралете и от обикновените хора. Полак и Мейтланд пишат, че кралят не стои над закона: „Теорията, че във всяка държава трябва да има някакъв човек или определена група хора над закона, някакъв „суверен" без задължения и права, би била отхвърлена... Никой не допуска, че кралят дори със съгласието на английските прелати и барони би могъл да промени общото право на Католическата църква." Кралят е ограничен от факта, че неговите поданици ще се разбунтуват срещу всяко действие, което сметнат за несправедливо. Но това, което те считат за несправедливо и което би мобилизирало съпротива срещу краля, от своя страна зависи от разбирането дали той действа в рамките или извън рамките на закона.

Но една справедлива нормативна уредба също има нужда от власт. Ако кралят не желае да прилага закона срещу елитите на страната или е неспособен да го направи, легитимността на закона ще бъде компрометирана, независимо дали произтича от религията, традициите или обичаите. Това е проблем, който Хайек и неговите либертариански последователи не отчитат: общото право може и да е в компетенциите на пръснати из страната съдии, но без силна централизирана държава то не би възникнало и не би могло да бъде прилагано.

Англия осъществява ранен и впечатляващ преход от обичайна към модерна правна система, основа за легитимността на самата английска държава. Други европейски държави осъществяват подобен преход през XIII в., но въз основа на съвършено различна правна система, чието гражданско право води началото си от Юстиниановия кодекс. Решаваща роля за този преход на континента изиграва Католическата църква. Този разказ и по какъв начин Църквата се различава от религиозните институции в Индия и в мюсюлманския свят са предмет на следващата глава.

18. ЦЪРКВАТА СЕ ПРЕВРЪЩА В ДЪРЖАВА

Каква е решаващата роля на Католическата църква за утвърждаването на правовата държава в Европа ► Конфликтът за инвеститурата и неговите последици ► Как самата Църква придобива характеристики на държава ► Възникване на светската власт ► Защо съвременната правова държава произтича от тези развития

Най–дълбокият смисъл на върховенството на закона се заключава в това, че в рамките на едно общество съществува социален консенсус, че неговите закони са справедливи и че те съществуват отпреди възкачването на власт и следва да ограничават поведението на настоящия владетел. Владетелят не е суверен; законът е суверен и владетелят придобива легитимност само дотолкова, доколкото черпи своите заслужени правомощия от правото.

Преди нашата по–светска модерна епоха най–очевидният източник на справедливи закони извън политическия ред е религията. Но базираните на религията закони ограничават владетелите само ако религиозната власт е конституирана независимо от политическата власт. Ако религиозните власти са зле организирани, ако държавата контролира тяхното имущество и назначава и уволнява свещеници, то е по–вероятно религиозното право да подкрепя политическата власт, отколкото да я ограничава. Следователно за да разберем развитието на правовата държава, трябва да насочим вниманието си не само към източника и естеството на самите религиозни правила, но и към конкретните начини, по които религиозната власт е организирана и институционализирана.

Върховенството на закона в Европа води началото си от християнството. Дълго преди възникването на европейски държави в Рим има християнски понтифекс, който може да утвърждава авторитарните закони на Църквата. Европейските правила по отношение на брака и унаследяването на собственост са предписани първоначално не от някой монарх, а от личности като папа Григорий I, който дава ясни инструкции на своя делегат Августин, изпратен да покръсти Етелберт, езическия цар на Великобритания.

Много се набляга на факта, особено след надигането на радикалния ислямизъм в края на XX в., че Църквата и държавата на Запад са разделени, а в мюсюлмански страни като Саудитска Арабия са слети. Един по–внимателен анализ не подкрепя подобно разграничение. Западното разделение между църква и държава не е константа от появата на християнството, а по–скоро нещо много по–епизодично.

Християнството се заражда като хилиастична секта, яростно преследвана първо от еврейските, а след това от римските политически власти по време на първите три века на своето съществуване. Но с приемането на християнството от Константин през 313 г. то се променя от неправоверна секта в държавна религия на Римската империя. Когато западната част на Римската империя е завладяна от езически варвари, религията и политическата власт отново са разделени. Слабостта на политическата власт на Запад предоставя на Католическата църква по–големи възможности да отстоява своята независимост като в учението на папа Геласий (492–496), който твърди, че прелатите имат законодателна власт, която е по–висша от кралската изпълнителна власт. Но с възстановяването на политическата власт в края на Средновековието те повторно се обединяват.

Цезаропапизмът е система, при която религиозната власт е напълно подчинена на държавата, какъвто е случаят, когато християнството става държавна религия на Рим. Титлата „Понтифекс максимус“, която сега се дава на папите, тогава получават древноримските императори в качеството им на глави на римската държавна религия. Китай винаги е бил цезаропапистки (може би с изключение на династията Тан, когато будизмът става популярен сред елита), както и по–голямата част от мюсюлманския свят извън районите, в които взема надмощие шиитството. „Цезаропапистка" е формата на управление в Източната Римска империя Византия, родоначалник на съвременното православно християнство, и тя не престава да бъде такава до завладяването на Константинопол от турците през 1453 г. Факт, който обикновено не се признава, е, че до началото на XI в. по– голямата част от света на западното християнство също става по същество цезаропапистка.

Практическото значение на цезаропапизма е, че политическите власти, а не Църквата извършват назначенията, какъвто е случаят в цяла Европа през ранното Средновековие. Императорът и различните европейски крале и феодали назначават епископите на Църквата. Те имат също така власт да свикват църковни събори и да провъзгласяват църковни закони. Независимо че папите коронясват императорите, императорите също издигат и свалят папи. От двадесет и петте папи, заемали длъжността непосредствено преди 1059 г., двадесет и един са назначени от императори, а пет са свалени от тях. Кралете в цяла Европа имат право на вето върху компетентността на църковните власти да налагат наказания на гражданските власти.

Истина е, че Църквата притежава от една четвърт до една трета от цялата земя в повечето европейски страни, което осигурява солиден източник на доходи и автономност. Но тъй като политическите власти контролират раздаването на църковни бенефиции, действителната независимост на Църквата е ограничена. Църковните земи често се разглеждат като още един източник на монархическо покровителство. Владетелите често назначават свои роднини за епископи, а тъй като епископите и свещениците могат да се женят, те често вземат участие в семейната и дворцовата политика на областта, в която живеят. Църковните земи могат да се превърнат в наследствено имущество, което епископите прехвърлят на децата си. Църковните служители също така изпълняват и много политически длъжности, което усилва връзката между религиозна и политическа власт. Следователно самата Църква е предмодерна патримониална организация.

Обявяването на независимостта на Римокатолическата църква от политическата власт настъпва в края на XI в. и е осъществено от монах на име Хилдебранд, който по–късно става папа Григорий VII от 1073 до 1085 г. Групата на Хилдебранд в папската партия, която включва Петър Дамиани, кардинал Хумберт и папа Паскалий II, настоява, че папите трябва да имат юридическа власт над всички християни, включително над всички политически власти, и че папата има право да детронира императора. Той заявява, че Църквата, а не светските власти, е единствената институция, която може да назначава епископи. Това става на фона на машинациите на свещения римски император Хайнрих III, който при пристигането си в Рим за своята коронация отстранява трима конкурентни папи в полза на кандидат по негов избор.

Но според възгледите на Хилдебранд Църквата не може да стане независима от политическите власти, ако не се реформира, и най–важната реформа е да се ограничи възможността свещениците и епископите да се женят и да имат деца. Той се противопоставя на обичайните практики на симония и николаизъм, чрез които църковни санове могат да се купуват и продават и да се превръщат в наследствена собственост. Партията на Хилдебранд подема памфлетна война, призовавайки християните да не вземат причастия от женени свещеници или от такива, които живеят в конкубинат, и напада практиката на вземане на пари в замяна на църковни назначения. Когато става папа Григорий VII, той прави безбрачието на свещениците официална църковна доктрина и принуждава вече женените свещеници да избират между задълженията си към Църквата и тези към техните семейства. Това оспорва утвърдените практики на свещеничеството и става причина за ожесточена борба в рамките на самата Църква. Целта на папа Григорий е да се сложи край на корупцията и получаването на ренти в Църквата, като се атакува самият източник на патримониализма – правото на епископите и свещениците да имат деца. Той е движен от същата логика, която кара китайците и византийците да разчитат на евнуси, а османците да пленяват военни роби и да ги откъсват от семействата им – ако им се наложи да избират между лоялност към държавата или към семейството, повечето хора предпочитат второто. Затова най–лесният начин за ограничаване на корупцията е преди всичко да се забрани на длъжностните лица да имат семейства.

Разбира се, епископите се противопоставят на тази реформа и папа Григорий си дава сметка, че не може да спечели тази битка, освен ако не императорът, а той има право да ги назначава. В папски манифест от 1075 г. той отнема правото на краля да сваля и издига епископи. Свещеният римски император Хайнрих IV отвръща с опит да свали Григорий от Светия престол с думите „Слез, слез, ти вечно прокълнат", на което Григорий на свой ред отговаря с отлъчването на императора. Мнозина германските принцове, както и редица епископи подкрепят папата и през 1077 г. принуждават Хайнрих да отиде в резиденцията на Григорий в Каноса. Там императорът чака в продължение на три дни бос в снега да получи опрощение от папата.

Някои исторически събития са катализирани от отделни личности и не могат да бъдат обяснени независимо от конкретните им морални качества. Конфликтът за инвеститурата е такъв момент. Григорий има титанична и непреклонна воля и веднъж един от сътрудниците му в папската партия го нарича „мой свещен сатана". Подобно на Мартин Лутър четири века по–късно той има величествена визия за една реформирана Църква и нейната роля в обществото. Той не може да бъде сплашен и е готов да доведе конфликта с императора до открита война.

Но този исторически конфликт не може да се обясни само като въпрос на лична воля. Ключово условие, спомогнало за издигането на Католическата църква до самостоятелен политически деец, е общата политическа слабост в цяла Европа. Източноправославната църква във Византия и нейният руски православен наследник нямат друг избор, освен да останат под властта на империите, в чието лоно се намират. За разлика от тях Западната църква се намира на политически разпокъсания италиански полуостров. Най–близките държави са също така разпокъсаните германски държави на север, чието единство в рамките на Свещената римска империя е по–скоро формално. Франция през XI в. е незначително по–обединена и неспособна в този момент да се намесва решително в папската политика. И макар че през този период Църквата не разполага със собствена военна сила, тя лесно може да се възползва от съперничествата между околните държави.

Въпреки че Хайнрих приема властта на папата в Каноса, той не признава правото на папата да назначава епископи и продължава да отхвърля исканията на Григорий. Хайнрих успява да превземе Рим, да свали Григорий и да постави собствения си кандидат антипапа Климент III. Григорий се обръща за помощ към нормандските крале от Южна Италия; те се отзовават, но с цената на плячкосването на Рим и настройват населението срещу себе си. Григорий е принуден да се оттегли на юг със своите нормандски съюзници, където през 1085 г. умира в Салерно победен. Конфликтът за правото на инвеститура продължава повече от едно поколение, като наследниците на Григорий отново отлъчват Хайнрих IV, както и неговия син Хайнрих V, а императорът сваля папи и издига свои кандидати като антипапи. Конфликтът приключва през 1122 г. с Вормския конкордат с това, че императорът до голяма степен се отказва от правото си на инвеститура, а Църквата признава властта на императора по редица светски въпроси.[99]

Спорът за инвеститурата е изключително важен за по–нататъшното развитие на Европа в няколко отношения. На първо място това позволява на Католическата църква да се превърне в модерна, йерархична, бюрократична и законосъобразна институция, която, както твърди правният историк Харолд Бърман, става модел за по–късните светски държавни строители. Един от критериите за институционално развитие на Самюъл Хънтингтън е автономията, а една организация не може да бъде автономна, ако няма контрол върху назначаването на собствените си служители. Ето защо спорът за инвеститурата е толкова важен. След Вормския конкордат папата чрез църковната йерархия става безспорното главно длъжностно лице и със съветите на Колегията на кардиналите може да назначава и освобождава епископи както пожелае.

Църквата се пречиства. Безбрачието на свещениците премахва изкушенията за патримониално раздаване на доходни бенефиции на роднини и потомци и налага нов морал по отношение на продажбата на църковни длъжности. Църквата също така може да събира собствени данъци под формата на десятък и с разграничаването на свещеничеството от местната кланова политика е по–способна да се разпорежда със собствените си фискални ресурси. Църквата приема много от характеристиките на истинска държава, като понякога организира собствени военни сили и упражнява пряка юрисдикция над определена (макар и малка) територия.

Разбира се, ангажирането на Църквата със светски въпроси не се изчерпва с конфликта за инвеститурата. Светските владетели продължават да Се опитват да манипулират папството и да налагат свои кандидати като Авиньонските папи[100] през XIV в. С течение на времето възникват нови злоупотреби, които в последна сметка проправят пътя за протестантската Реформация. Но Католическата църква вече е много по–силно институционализирана от гледна точка на нейната приспособимост, интегрираност, автономия и съгласуваност от религиозните институции на която и да било от останалите световни религии.

Втората важна последица от конфликта за инвеститурата е ясното разграничаване на сферите на духовното и светското, което проправя пътя за модерната светска държава. Това разграничение, както вече отбелязах, е само латентно при християнството. Вормският конкордат окончателно приключва цезаропаписткия период в историята на Западната църква, което така и не се случва нито в Източната църква, нито в земите на мюсюлманите.

Целта на Грегорианската реформа е да ограничи властта на политическите управници с претенцията за универсална власт по отношение на всички духовни и светски въпроси, включително правото да сваля крале и императори. Християнският папа всъщност претендира за същата власт, която упражняват брамините в Индия от самото начало. На практика обаче на финала на една дълга политическа и военна битка Църквата е принудена да направи компромис. Чрез очертаването на една точно определена духовна сфера, върху която Църквата упражнява неоспорим контрол, тя признава правото на светските управници да упражняват властта си в собствената си отделна сфера. Това разграничение поставя основите на последвалия възход на светската държава.

И накрая, конфликтът за инвеститурата има огромни последици за развитието както на правото, така и на върховенството на закона в Европа. Първото е постигнато благодарение на усилията на Църквата да се легитимира чрез формулирането на систематично канонично право, а второто чрез утвърждаването на отделна, добре институционализирана сфера на духовна власт.

В конфликта си с императора Григорий и наследниците му не разполагат със собствени армии и вместо това търсят начин да укрепят своята власт чрез призиви за легитимност. Папската партия започва да търси източници на правото в подкрепа на нейната теза за универсалната юрисдикция на Църквата. Една от последиците е преоткриването на Юстиниановия кодекс, „Corpus Iuris Civilis", в една библиотека в Северна Италия в края на XI в. До ден днешен Юстиниановият кодекс продължава да бъде основа за традицията на гражданското право, което се практикува в цяла континентална Европа и в други страни, колонизирани или повлияни от европейските държави, от Аржентина до Япония. От него произтичат много основни правни концепции като разграничението между гражданско и наказателно и между публично и частно право.

Юстиниановият кодекс е изключително усъвършенствана компилация на римското право, създадена в Константинопол по времето на император Юстиниан в началото на VI в. Възстановеният текст се състои от четири части: Пандекти (или Дигести), Институции, Кодекс и Новели (или закони), от които Пандекти са определено най–важните, обхващайки казуси като личен статус, закононарушения, несправедливо забогатяване, договори и правна защита. Пандекти е компилация от това, което за юристите на Юстиниан е най–ценното наследство от целия обем на ранното (сега изгубено) римско право и се превръща в обект на проучване за новото поколение европейски юристи през XII в.

Възраждането на римското право е възможно, тъй като правните науки са утвърдени върху нова институционална база в нововъзникващите по това време университети. В края на XI в. Болонският университет става средище, където хиляди студенти от цяла Европа се стичат да чуят професори като Ирнерий[101] да изнасят лекции за Пандектите. Новата правна учебна програма предоставя на европейците една усъвършенствана правна система, която лесно могат да използват като правов модел в собствените си общества. Знанията за кодекса се разпространяват до най–отдалечените кътчета на континента и в Париж, Оксфорд, Хайделберг, Краков и Копенхаген се основават юридически факултети. Както в случая с английското общо право, възстановеното римско право внезапно измества партикуларисткото германско обичайно право, разпространено в по–голямата част от Европа, и го заменя с един по–съгласуван транснационален корпус от правила.

Първото поколение тълкуватели на Юстиниановия кодекс са известни като глосатори, които се занимават най–вече с реконструиране и възпроизвеждане на римското право. Но следващите поколения учени като Тома от Аквино поглеждат още по–назад към древните гърци в търсене на интелектуалните основи на правото. Класически философи като Аристотел твърдят, че обичаите и общоприетото мнение трябва да бъдат преценени от човешкия разум от гледна точка на по–универсални критерии за истина. Тома от Аквино прилага този принцип при собственото си изучаване на Аристотел и философската традиция, която основава, насърчава следващите поколения тълкуватели на правото да не възпроизвеждат механично една съществуваща съвкупност от правни норми, а вместо това да обсъдят източниците на правото и как то да бъде прилагано в нови обстоятелства. Класическата традиция, която се възражда в европейските университети, не е просто позоваване на авторитета на определени неизменни текстове, а и рационално изследване на техния смисъл.

Новите университети създават обособена класа юристи, обучени да тълкуват класически текстове и владеещи специфични знания. И духовните, и светските власти започват да разбират, че при вземането на решения трябва да се доверяват на специализираните знания на правистите, особено в търговската сфера, където договорните и имуществените права са от първостепенно значение. Юристите на свой ред разработват собствени институционални интереси в защита на своята сфера на дейност от намесата на неспециалисти и користни политически партии.

Преди Григорианската реформа църковното право се състои от най–различни декрети от църковни събори и синоди, съчинения на отците на Църквата[102], папски декрети и укази на крале и императори от името на Църквата. То е смесица от останки от римското и обичайното германско право. С утвърждаването на единна йерархия Църквата за първи път получава възможност да законодателства авторитетно и да съгласува този корпус от правни норми благодарение на дейността на една все по–професионализирана група от църковни правни специалисти. Обученият по правната учебна програма монах Грациан анализира хиляди канони от последните векове; той ги съгласува и синтезира в единно тяло на каноничното право, публикувано през 1140 г. като обемист правен трактат от около хиляда и четиристотин страници под заглавие „Concordia discordantium canonum"[103], или „Декрет на Грациан". Грациан изгражда йерархия между божествено, естествено, позитивно и обичайно право и утвърждава рационални процедури, чрез които да бъдат решавани противоречията между тях. През следващия век каноничното право се разраства неимоверно, обхващайки широк кръг от други въпроси, включително наказателното, семейното, имущественото, договорното и наследственото право.

Католическата църква придобива подобни на държавните атрибути благодарение на своята концепция за обособено канонично право. За това допринася и изграждането на административен апарат, с който да управлява делата си. Учените твърдят, че първият модел на съвременна административна „длъжност" според дефиницията на Вебер се формира в новата църковна йерархия през XII в. Сред отличителните белези на съвременната длъжност е разграничението между длъжност и служител; длъжността не е частна собственост; служителят е на заплата и е подчинен на реда в йерархията, в която служи; длъжностите имат служебни характеристики; и заемането на длъжност се основава на техническа компетентност. Както вече видяхме, всички тези правила са характерни за китайската бюрокрация от времето на царство Цин, макар че много длъжности биват репатримониализирани през по–късните династии. Те стават все по– характерни за църковната бюрокрация след освобождаването от светската инвеститура и налагането на безбрачие при свещениците. Църквата например започва да прави разлика между „officium" и „beneficium" – публична длъжност и бенефиций – в началото на XII в. Служителите вече не получават задължително феодални бенефиции; сега те могат просто да са служители на заплата в Църквата, които да бъдат назначавани или уволнявани според справянето си със служебните задължения. Тези бюрократи стават персоналът на нови администрации като папската канцелария, която скоро се превръща в модел за канцелария на светските владетели.

Политическият ред в Европа по време на Григорианската реформа показва наченки на отдалечаване от прекалената децентрализация на властта, настъпила след разпадането на империята на Каролингите през IX в. Властта се раздробява в ръцете на редица регионални водачи, след което се разпокъсва още повече, когато местните владетели започват да строят непревземаеми крепости в края на X в. Феодалното имение – напълно независима производствена и военна единица около замъка и земята на владетеля – се превръща в източник на власт из цяла Европа. На върха на тази система започват да се появяват редица кралски династии като Капетингите от Ил дьо Франс или различните нормандски барони, които завладяват Англия и Южна Италия, чиито владения са по–големи от тези на техните съперници и които формират ядрото на една нова териториална държавна система.

Григорианската реформа предоставя на държавите с териториална юрисдикция не само модел на бюрокрацията и правото, но и ги насърчава да изградят свои собствени институции. Светските владетели са отговорни за гарантирането на мира и реда в своите области, както и на правила, които да благоприятстват развитието на търговията. Това довежда до формулирането не само на една, а на няколко различни правни сфери, свързани с феодализма, феодалното имение, града и търговията на далечни разстояния. Харолд Бърман изтъква, че многобройните правни форми насърчават утвърждаването на свободата в Европа чрез стимулиране на конкуренцията и иновативността между различните юрисдикции. Особено важен е възходът на независимите градове, чиито свободни населения и зависимост от външната търговия налагат нова необходимост от търговско право.

Предприетата от Църквата крачка към институционална независимост стимулира корпоративната организация и на останалите сектори на феодалното общество. През XI в. епископите Жерар дьо Камбре и Адалберон дьо Лаон формулират доктрина, според която обществото трябва да бъде организирано в три йерархични реда: аристокрация, духовенство и простолюдие – тези, които воюват, тези, които се молят, и тези, които работят, за да поддържат тези,– които воюват и се молят. Тази по–скоро функционална, отколкото териториална организация осигурява идеологическа основа за превръщането на всяка от групите в представителни съсловия, чиито лидери периодично се срещат, за да определят данъците и да обсъждат важни за цялото кралство въпроси. Както ще видим в следващите глави, именно способността на тези съсловия да се изправят срещу централизираната монархия е това, което определя дали дадена европейска страна ще изгради отговорно или абсолютистко управление.

Една от специфичните черти на европейското държавно строителство е неговата голяма и ранна зависимост от правото едновременно като мотивация и като процес за изграждане на държавните институции. Специалистите обикновено смятат, че войната и насилието са важните двигатели на европейското политическо развитие. Това със сигурност е така през периода на ранната модерност, когато възходът на абсолютизма е свързан с фискалните нужди на военната мобилизация. Но през средновековния период държавите придобиват легитимност и авторитет благодарение на способността си да правораздават и техните ранни институции са свързани именно с правораздаването.

Това в най–голяма степен е валидно за Англия. В началото на XXI в. сме свикнали да смятаме Англия и нейния потомък Съединените щати за дом на англосаксонския лесе фер икономически либерализъм[104], а Франция за родно място на дирижизма[105], или централизираното управление. До XIV в. обаче е вярно точно обратното. От всички европейски държави английската държава е несъмнено най–централизирана и могъща. Тази държава възниква от кралския двор и способността му да правораздава в цялото кралство. Още през 1200 г. тя се слави с постоянни институции с професионални или полупрофесионални служители; въведено е правило, че не може да бъде заведено дело за притежаването на земя без разпореждане от кралския двор; държавата е в състояние да облага с данъци цялото кралство. Доказателство за мощта на централната власт се съдържа в съставената малко след нормандското нашествие „Книга на Страшния съд", в която е записано имуществото на жителите на всички графства в кралството.

Вече се поражда усещане за английска национална идентичност. Когато през 1215 г. бароните се изправят пред крал Джон в Рънимийд и го принуждават да подпише Магна харта[106], те не го правят като отделни военачалници, които се опитват да се освободят от общите правила. Те разчитат на единно национално управление, което по–добре да защитава техните права чрез кралските съдилища, и в това отношение гледат на себе си като на представители на една по–голяма общност. По това време Франция далеч не е такова обединено кралство. Между отделните региони има големи езикови и културни различия, а кралят не може да събира данъци извън собственото си малко владение около Ил дьо Франс.

Възникването на Католическата църква като модерна бюрокрация и провъзгласяването на съгласувано канонично право през XII в. все още са твърде далеч от съвременната правова държава. В развитите страни със силно върховенство на правото правният текст, който легитимира политическата власт, обикновено е писаната конституция. Този върховен закон не произтича от религиозната власт и много конституции всъщност утвърждават политическа неутралност по отношение на базисните морални религиозни ценности. Легитимността на съвременните конституции е свързана по–скоро с демократична ратификационна процедура. Както твърди Ейбрахам Линкълн за американската конституция, този върховен закон може да се разглежда като основан на вечни и универсални принципи, но основният източник на легитимност на повечето съвременни конституции остава донякъде неясен. От практическа гледна точка обаче тълкуването на тези принципи винаги подлежи на политическо оспорване. В последна сметка властта на демократично легитимираните изпълнителна и законодателна власти се контролира от конституционно право, също демократично легитимирано, макар и с по–строги изисквания за обществен консенсус под някаква форма на квалифицирано мнозинство при гласуване. (Според последните развития правителствата могат да бъдат контролирани и от наднационални правоохранителни органи като Европейския съд по правата на човека или Международния наказателен съд, чиито основания за легитимност са доста по–съмнителни от тези на националните съдилища.) В някои либерални демокрации, включително Израел и Индия, някои въпроси като семейното право все още са от компетентността на религиозните съдилища. Но това са по–скоро изключения от общото правило, което не допуска участие на религиозните власти в правната система.

Тогава на какво се основава твърдението, че религиозното право е в основата на съвременната правова държава?

Съществуването на самостоятелна религиозна власт кара владетелите да свикнат с идеята, че те не са основният източник на правото. Твърдението на Фредерик Мейтланд[107], че нито един английски крал не е вярвал, че е над закона, не се отнася за нито един от китайските императори, които не признават други закони освен тези, които сами са създали. В това отношение християнските крале са като индийските раджи и кшатрии и арабските и турските султани, които също биха се съгласили, че са подвластни на закона.

Във всяко общество с базирано на религията право политическите управници създават закони и се опитват да се намесят в сферата на религиозното право. В много случаи това посегателство е необходимо, тъй като има много области на живота, за които религиозното право не предвижда адекватни правила. Но по–опасните посегателства се основават на принципи. Големите политически борби в началото на новото време в Европа (подробно разгледани в следващите глави) са свързани с възхода на монарси, които отстояват нови доктрини на суверенитет и поставят себе си вместо Бог на върха на йерархията. Подобно на китайските императори тези крале твърдят, че сами могат да създават закони чрез конструктивни законодателни актове и че не са обвързани с предишно право, обичаи или религия. Историята на възхода на съвременната правова държава е свързана с успеха на съпротивата срещу тези претенции и утвърждаването на върховенство на правото. Тази съпротива очевидно значително е улеснена, когато религиозната традиция придава на правото неприкосновеност, независимост и съгласуваност, от които в противен случай то би било лишено.

Отсъствието на последователност между средновековното и съвременното върховенство на правото е по–скоро привидно, отколкото реално, особено ако схващаме правото като въплъщение на широкия обществен консенсус по отношение на правилата на правосъдието. Именно това има предвид Хайек, когато казва, че правото предшества законодателството. В една религиозна епоха като XII в. или в тогавашните мюсюлмански и индийски светове общественият консенсус намира религиозен израз, защото религията играе много по–голяма роля в ежедневието на хората, отколкото днес. Религиозните закони не са паднали от небето. Дори когато са налагани с насилие и завоевания, те еволюират с развитието на самото общество, което ги възприема като местни етични норми. Не съществува разделение между религиозно и светско, поради което социалният консенсус може да бъде формулиран само на религиозен език. В съвременната епоха, когато религията играе много по–ограничена роля, е неизбежно общественият консенсус да бъде изразен по други начини като гласуване на демократични избори. Но правото си остава израз на широко споделени правила на правосъдие, независимо дали този израз е религиозен или светски.

Религиозното право, което възниква през XII в., има важни последици за съвременната правова държава, като спомага за институционализирането и рационализирането на правото. За да съществува върховенство на закона, не е достатъчно утвърждаването на теоретичен принцип, според който политическите управници са подвластни на закона. Ако правото не е въплътено в конкретни институции, които са до известна степен независими от държавата, то вероятността да ограничи административния произвол е много по–малка. Освен това ако правото не е съгласуван и ясно формулиран корпус от правила, то не може да бъде използвано за ограничаване на изпълнителната власт. Идеята за конституционно разделение на властите трябва да се обуславя от действително съществуваща правна система, която пряко участва в назначаването и повишението на своите служители, определя свои собствени професионални стандарти, обучава свои адвокати и съдии и е упълномощена да тълкува законите без намеса от страна на политическата власт. Независимо че английският крал е отговорен за създаването на общо право, основано на неоспоримия авторитет на кралските съдилища, в същия момент той делегира огромна власт на съдиите и разрешава развитието на силна юридическа професия, която не е пряко зависима от държавата по отношение на своята заетост и доходи. Поради традицията на Юстиниановото гражданско право в континентална Европа тълкуването на закона е по–централизирано, но паралелно се развива независима юридическа професия – всъщност няколко юридически професии за различните видове право. И в двата случая западното право е рационализирано в по–голяма степен от индийската или от сунитската мюсюлманска правна система. Нито една от тези традиции не позволява появата на някой Грациан, който да преработи целия масив от религиозни декрети и да им придаде вътрешна последователност.[108]

Правната традиция, която възниква в Западна Европа, е твърде различна от тази в териториите под влиянието на Източноправославната църква. Влиянието върху по–нататъшното политическо развитие в Европа се определя не от християнството само по себе си, а от специфичната институционална форма, която възприема западното християнство. Епископите в Източноправославната църква Продължават да бъдат назначавани от императора или от местни политически владетели, а Църквата като цяло никога не обявява независимост от държавата. Макар – за разлика от Западната – Източноправославната църква да съхранява традицията на римското право, същевременно тя не утвърждава превъзходството си над византийския император.

Възникването на правова държава е вторият от трите компонента на политическо развитие, които заедно конституират съвременната политика. Както при прехода от племенна или родствено базирана социална организация, датирането на тази трансформация в Европа трябва да бъде преместено назад във времето доста преди началото на периода на новото време – не по–късно от XII в. Това подчертава една от централните теми в тази книга, а именно, че различните компоненти на модернизацията не са свързани единствено с Реформацията, Просвещението и Индустриалната революция. Докато съвременните търговски кодекси възникват в резултат на потребностите на независимите градове и процъфтяващата търговия, правовият ред е преди всичко продукт не на икономически, а на религиозни фактори. Така че две от основните институции, изиграли решаваща роля за икономическата модернизация – лична свобода на избора по отношение на социалните и имуществените взаимоотношения и политическо управление, ограничено от прозрачно и предвидимо право, – са създадени от една предмодерна институция, средновековната Църква. Едва по–късно тези институции ще се окажат полезни за икономическата сфера.

19. ДЪРЖАВАТА СЕ ПРЕВРЪЩА В ЦЪРКВА

Защо върховенството на закона се развива в Индия и Близкия изток, но не и в Китай ► Как властта в Близкия изток е разделена ефективно между светски и религиозни власти ► По какъв начин предмодерните близкоизточни режими съблюдават имуществените права ► Защо мюсюлманските улеми[109] никога не успяват да контролират държавната власт, както християнската Църква ► Защо в съвременния арабски свят не съществува върховенство на закона ► Сравняване на съвременните правови държави

Религията в Китай не е отражение на социален и културен консенсус, а по–скоро източник на социален протест. Това важи за даоизма при династията Хан и будизма по време на династията Тан, както и за повлияните от християнството тайпини през XIX в.,[110] а в днешно време и за Фалун Гонг[111]. Китайската държава никога не признава по–висш източник на религиозна власт от себе си и лесно контролира духовенството.

Ето защо в Китай не възникват исторически условия за основано на религията върховенство на закона. В една основана на легизма традиция за китайците правото е преди всичко позитивното право. Закон е онова, което постанови императорът. По време на династиите Цин, Хан, Суй, Тан и Мин са публикувани важни правни кодекси, много от които са само списъци с наказания за различни нарушения. Танският кодекс, издаден в няколко различни версии през VII и VIII в., не съдържа позоваване на божествен източник на закона; от него по–скоро става ясно, че законите са създадени от земни владетели, за да контролират индивиди, чието неправомерно поведение нарушава равновесието в природата и обществото.

В Индия нещата са коренно различни, където браминската религия, която възниква едновременно със или малко преди създаването на индийската държава, подчинява политическата класа на воините – кшатриите – на класата на свещениците, брамините. Индийската религия се основава на четирислойната йерархия на варните, която поставя свещениците на върха и всеки индийски владетел трябва да получи от брамините легитимност и социално одобрение. Следователно дълбоките корени на правото са в религията, а не в политиката; най–ранните правни трактати, дхармашастрите, не са императорски декрети както в Китай, а написани от религиозни власти документи. Впоследствие индийското право се развива донякъде като английското общо право въз основа не точно на тези правни текстове, а на съдебната практика, основана върху прецеденти, създадени от пандитите – религиозните експерти по право. Техните постановления не само че често са прилагани по–скоро от брамините, отколкото от политическите власти, но те също така не допускат отделна светска сфера за нормотворчество. Правото притежава много от специфичните характеристики, посочени от Хайек – то е, общо взето, неизменно или може да бъде променяно само чрез позоваване на още по–древен прецедент поради деградиране на настоящия закон. В отговор на опитите на индийския парламент да промени законите за брак и развод след извоюването на независимостта един консервативен индус казва: „Властта на парламента не може да отмени предписанията на шастрите[112], Божието слово, записано за наше добро от всевиждащи риши[113]. Никой индус не може да приеме друга власт освен тази на шастрите."

Кастата на брамините обаче не е организирана в единна йерархия, която да разпорежда на крале и императори. Не съществуват индуски папа или индуска Църква. Кастата на брамините представлява нещо като мрежа, чиито членове общуват помежду си хоризонтално в многобройните села и градове, в които живеят. Но самите брамини са разкъсвани от класовите различия на джатите, които ги разделят. Брамин, който има власт над кралските инвеститури, може да няма желание да общува с друг, който контролира погребалните обреди. По тази причина религиозните власти упражняват огромно влияние на местно ниво, където техните услуги са необходими за всяко социално събитие. Те никога не биват подчинени от държавата и не се превръщат в държавни служители. Но също така са неспособни на колективни действия чрез институционална йерархия. Предизвиканото от джатите раздробяване на властта засяга не само политическата, но и религиозната власт.

Освен в Индия и Европа другата световна цивилизация, в която възниква върховенство на закона, е ислямският Близък изток. Днес много хора във и извън региона са наясно, че много режими, особено в арабския свят, са жестоки диктатури, неограничавани от каквото и да било върховно право. Хората от Запада често смятат, че сливането на Църква и държава е присъщо на исляма, а чуждо за християнска Европа и че типът теократичен режим, установен в Иран след революцията през 1979 г., по някакъв начин представлява връщане към традиционната форма на мюсюлманско управление. Всичко това е далеч от истината.

Възникването на съвременните мюсюлмански диктатури е последица от катастрофите в региона при конфронтацията със Запада и последвалия преход към модерността. В християнска Европа политическата и религиозната власт често са обединени. В мюсюлманския свят те са разделени в продължение на дълги исторически периоди. Правото в мюсюлманските територии играе същата роля, каквато и в християнските – упражнява контрол, макар и по–слаб, над властта на политическите управници, за да не вършат каквото си пожелаят. Върховенството на закона е основополагащо за мюсюлманската цивилизация и в много отношения то я дефинира.

Да започнем с изброяване на приликите между християнския и мюсюлманския свят във връзка с ролята на правото в обществото. И в двете традиции правото произхожда от религията; има само един Бог, който раздава универсално правосъдие и е източник на цялата истина и справедливост. И двете традиции, както и юдаизмът, имат дълбока връзка със свещените си книги и базисните им социални норми са систематизирани в много ранен етап. При исляма тези норми не са само Свещеният Коран, но и суната и хадисите, включващи описания на жизнения път на Мохамед, които могат да служат като ръководство за поведение. Тълкуването на тези правила обаче в много случаи е несигурно и се налага да бъде делегирано на специална група свещеници – духовенството при християнството и улемите или учените при исляма. И в двата случая правото не произхожда от политическата власт, както е в Китай, а от Бога, който господства над политическите власти. Макар че Мохамед успява да стане племенен вожд приживе, неговата власт над сънародниците му араби не почива единствено на силата, но и на ролята му на преносител на Божието слово.

Подобно на Мохамед първите няколко халифи съчетават като личности религиозна и политическа власт, което е характерно и за династията на Омаядите. Но политическата и халифската власт се разделят в края на династията, когато един омаядски принц побягва от Абасидите и основава отделен западен халифат в Испания. С течение на времето различни провинции на империята се отцепват, ограничавайки властта на халифа в Багдад до територията около столицата, но дори там той става марионетка на военния главнокомандващ, в чиито ръце е реалната власт. Фатимидите основават свой схизматичен халифат в Тунис, а след това и в Египет, а шиитите и хариджитите никога не признават властта на багдадския халиф. Халифите имат претенции за абсолютна духовна власт, но в действителност тя е далеч по–ограничена.

Не по–късно от XI в. властта е разпределена между халифа и този, който упражнява политическата власт в съответната територия. Притежателят на реалната власт – светският принц – получава титлата „емир на емирите". Чрез една правна хитрост халифът потвърждава делегирането на власт, в замяна на което си осигурява властта над по–строго религиозни въпроси. Правоведът Абу ал–Хасан ал–Мауарди[114] обяснява, че това е законосъобразно, защото халифът продължава да упражнява светската власт чрез своя представител, но истината е точно обратната – халифът се превръща в марионетка на емира. Ислямският свят е по–скоро цезаропапистки, отколкото теократичен – светските владетели управляват и приемат на своя територия халифа и улемите да правораздават според шериата.

Това, което никога не се случва в сунитския мюсюлмански свят, е формалното освобождаване на халифа и улемите от политическото управление, в което те участват като обособена институция със собствена йерархия, юрисдикция и контрол над собствените служители. Никога не е създадена нито една мюсюлманска „Църква", сравнима с Католическата, която възниква след Григорианската реформа. Подобно на Католическата църква преди конфликта за инвеститурата мюсюлманската интелигенция е мрежа от свещеници, съдии и учени тълкуватели, които тълкуват и прилагат мюсюлманската съдебна практика. В сунитската традиция има четири основни конкурентни школи по мюсюлманско право[115] които са философски хетерогенни и чиито възход и падение зависят от политическата благосклонност. Тъй като улемите никога не се институционализират йерархически, не е възможно възникването на единна правна традиция. Невъзможно е също така за една мюсюлманска йерархия да оспори политическата власт по примера на римските папи.

Това обаче не означава, че не съществува функционално разделение между религиозна и светска власт. Турсун бей[116] пише през XV в., че по своя инициатива султанът може да създава позитивно право независимо от шериата. Този корпус от светски закони е известен като „кануннаме" (от европейския термин „канонично право“) и се използва в области, където традиционната ислямска юриспруденция не успява да създаде адекватни правила, например в публичното и административното право. Свързаните с данъчното облагане и имуществените права в новозавладените територии правила, както и тези за печатането на пари и търговията попадат под компетенцията на кануннаме. Традиционният шериат, в чийто център на вниманието са най–вече бракът, семейството, наследяването и други лични въпроси, се упражнява от мрежа от „кадии" и „муджтахиди“, юрисконсулти, обучавани в класическата мюсюлманска литература и компетентни да прилагат този разпилян сборник от закони при конкретни случаи, както индуските пандити. Това изисква създаването на две паралелни съдебни институции, светска и религиозна. Кадиите прилагат шериата, но трябва да разчитат на светските власти за влизането на решенията им в сила.

На теория разрастващият се корпус на светското право, използван в Османската империя, е подчинен на шериата и подлежи на преразглеждане от страна на религиозните власти. Но както теоретичната, власт на халифа над султана създава погрешна представа за действителната зависимост, така и религиозното право не съответства на необходимостта за регулиране на едно разрастващо се търговско общество. Независимостта на религиозните власти е ограничена още повече, когато османският двор създава длъжността главен мюфтия. Дотогава правителството назначава кадии от общността на учените, но оставя тълкуването на закона на тях. Новият мюфтия и подчинената му бюрокрация са упълномощени да издават незадължителни становища или фетви[117] по отношение на съдържанието на шериата. Турция се придвижва в противоположната на Европа посока – към засилване на политическия контрол над религията. Докато Римокатолическата църква придобива атрибути на държава, турската държава придобива атрибути на Църква.

До каква степен се съблюдава всъщност върховенството на закона в предмодерния Близък изток? Както отбелязах в глава 17, върховенство на закона означава най–малко две различни неща днес, като първото се отнася до ежедневното спазване на имуществените права и договорното право, което благоприятства търговията и инвестициите, а второто е свързано с готовността на владетеля и управляващата класа да спазват ограниченията на закона. Второто значение е свързано с първото, защото, ако елитите на едно общество не спазват върховенството на закона, те ще се изкушат да използват своята власт за Произволно присвояване на собственост от беззащитни хора. Но, както вече отбелязах, възможно е управниците да разполагат на теория с голяма власт да нарушават Произволно имуществените права, но на практика да съблюдават върховенството на закона.

За двата близкоизточни режима, които анализирахме задълбочено – египетските мамелюци и османските турци, върховенството на закона в първия смисъл съществува като условие по подразбиране. Това означава, че са налице утвърдени правила по отношение на собствеността и наследяването, които позволяват дългосрочни инвестиции и предсказуеми търговски сделки. Налице е и върховенство на закона във втория смисъл, тъй като и мамелюкските, и османските султани признават, че властта им е ограничена от Божия закон. На практика обаче те разполагат със значителна свобода да тълкуват закона в своя полза, особено в периоди на финансови затруднения, когато необходимостта от постъпления ги подтиква да нарушават утвърдени правни норми.

Независимо че и в двата режима липсват пълноценни съвременни имуществени права, не е ясно дали отсъствието им е обвързващо ограничение за икономическото развитие в мюсюлманския свят. Повечето земи в Османската империя са собственост на държавата и са раздавани на спахии само по време на тяхната активна военна служба. Но селяните, които обработват земите на спахиите, имат плодоползвателни права, които могат да прехвърлят на децата си. Други представители на раята като занаятчии и търговци имат право на частна собственост и могат да натрупат големи богатства, ако притежават късмет и умения. Всички традиционни близкоизточни владетели са абсолютно наясно с опасностите от прекомерно високите и обременителни данъци, които се опитват да избегнат в името на „справедливостта". Освен това и те като други монарси виждат своята роля като защитници на обикновените хора от Грабителските инстинкти на знатни елити. Дори султанът не може да заобиколи закона. Ако спахиите на султана трябва да накажат някого по негова заповед, те трябва да получат присъда от кадия срещу обвиняемия. Ако човек почине, без да остави завещание, имуществото му остава в ръцете на изпълнител на завещанието, преди държавата да предяви право на собственост върху него. Имуществото на починали немюсюлмански чужденци също се описва от кадия и се държи до явяването на наследник.

Очевидно доказателство как законът ограничава властта на традиционните мюсюлмански владетели са благотворителните вакъфи. Както вече видяхме, елитните военни роби, които поддържат властта, първоначално нямат право да имат потомство или да трупат имоти. И мамелюците, и турските еничари заобикалят тези правила най–напред като се сдобиват със семейства, а след това като основават благотворителни фондации, които децата им или други назначени лица да управляват и чиито доходи да гарантират прехраната на потомците им. Арабските и турските владетели оставят много от тези вакъфи непокътнати в продължение на много поколения, макар строгите ограничения върху промените в завещанията да ограничават икономическата полза от тях.

Но ако вакъфът ограничава възможностите на държавата да отнема частна собственост, честото му използване като убежище за активи навежда на мисълта, че други, незащитени религиозно форми на собственост са обект на Произволно данъчно облагане. Дори не всяка държава да заслужава да бъде наречена грабителска, то всички държави се изкушават да станат такива, когато обстоятелствата го налагат. С течение на времето режимът на мамелюкските черкези през XV в. изпитва все по–тежки финансови затруднения, което кара неговите султани да пробват отчаяни хитрости за повишаване на постъпленията. Обикновените данъчни ставки се повишават Произволно, а имотите се конфискуват, което принуждава заможните хора да търсят все по–ефективни начини за укриване на богатствата си, вместо да ги инвестират. По подобен начин фискалната криза, пред която са изправени османците през втората половина на XVI в., води до повишаване на данъчните ставки и заплашва традиционните имуществени права. Предишните институционални правила за еничарска служба и забраната за създаване на семейства са отслабени, а държавните тимари се разпродават незаконно от властимащите на най–високите предлагани цени, вместо да бъдат пазени като награди за военна служба. В търсенето на средства мамелюците дори нахлуват във вакъфите, също както християнските владетели постоянно се опитват да сложат ръка върху именията на манастирите и друга църковна собственост.

Веднъж Йосиф Сталин попитал презрително: „Колко дивизии има папата?" Тъй като твърдя, че върховенството на закона произтича от религията, можем да зададем подобен въпрос на съдиите и адвокатите: колко дивизии разгръща една държава, управлявана от закона? И с какви принудителни правомощия разполагат, за да принудят управниците да се подчиняват на правото в съответствие с тълкуванията им?

Отговорът, разбира се, е николко. Разделението на властите на изпълнителна и съдебна е само метафорично. Изпълнителната власт има реални правомощия за принуда и може да се обърне към армията и полицията, за да наложи своята воля. Силата на съдебната или на религиозните власти, които са пазители на закона, е само в легитимността, с която могат да удостоят владетелите, и в обществената подкрепа, която получават като защитници на широкия обществен консенсус. Григорий VII може да принуди Хайнрих да дойде до Каноса, но всъщност не може да го свали от императорския престол. Затова трябва да разчита на военни съюзници като германските принцове, които завиждат на Хайнрих, или на нормандските крале в Южна Италия. Способността на папата да привлича светски съюзници от своя страна зависи от техните възгледи за легитимността на неговата кауза, както и от техните собствени сметки за краткосрочен личен интерес. Изходът от конфликта за инвеститурата е сложна комбинация от материални и морални фактори. В последна сметка светският владетел с достъп до военни и икономически ресурси е принуден да направи компромис с духовния водач с известни икономически ресурси, но без правомощия за принуда. Така че властта на папата е реална, но не се основава на дивизиите му.

Властта на мюсюлманските улеми, както и на папата, се основава на способността им да предоставят легитимност на султана. Тази власт е особено голяма по време на борбите за наследяване. В мюсюлманските земи ислямският и турският племенен обичай забранява ясните правила за династична приемственост като примогенитурата. Султаните могат да посочват наследници, но самият процес на наследяване често се превръща в масово сбиване между султанските синове или в случая с мамелюците между основните фракционни вождове. В такива ситуации властта на улемите да предоставят или да откажат подкрепата си им дава значително преимущество. Но ако интервенцията в борбата за власт стане прекалено явна, както в случая с халифите по времето на черкезките мамелюци, те могат да подкопаят собствените си позиции.

Все пак не трябва да преувеличаваме значението на върховенството на закона в предмодерните мюсюлмански общества. Законът „достатъчно добре" защитава имуществените права и търговията, но той не конституира нещо като конституционна гаранция на правата срещу владетели, които са решени да ги нарушат. Фактът, че великият мюфтия и всички кадии са избирани и назначавани от държавата, значително ограничава тяхната независимост, което е коренно различно от случая с независимите юристи, наемани от Католическата църква след XII в. османската държава си остава цезаропапистка до края и с течение на времето всъщност засилва своя контрол над мюсюлманските учени.

Наблюдават се много прилики между върховенството на закона в Индия и в Близкия изток, преди те да бъдат колонизирани или повлияни силно от Запада. И в двата случая е налице традиционно, защитено от религиозните власти писано право и сложна съдебна практика, изградена през вековете от религиозните съдии – пандитите при индусите и кадиите при мюсюлманите, – която се препредава под формата на прецеденти. И в двата случая религиозното право е основният източник на правосъдие; политическите управници поне на теория са само упълномощени да го прилагат.

В това отношение и Индия, и Близкият изток са далеч по– близки до християнска Европа, отколкото който и да е от тези три региона до Китай. Това, по което и Индия, и Близкият изток се различават от Европа, е фактът, че техните религиозни институти не се разграничават от политическия ред. Никога не е имало нещо като брамин папа, а след управлението на Омаядите мюсюлманският халиф е до голяма степен пленник на доминиращия политически владетел в ислямските земи. Тъй като не са независими от централната власт, религиозните институции не успяват да се развият като съвременна йерархична бюрокрация с автономен контрол върху своя персонал и назначения. А без автономност религиозно–правната институция трудно може да упражнява контрол над държавата. А тъй като религиозни и държавни институции се проникват взаимно, самата държава не успява да еволюира като самостоятелна светска институция.

Традиционното върховенство на закона не надживява модернизацията нито в Индия, нито в мюсюлманския свят и това е особено трагично във втория случай. През 1772 г. управителният съвет на ръководената от Уорън Хейстингс Източноиндийска компания решава да прилага дхармашастрите за индуистите, ислямско право за мюсюлманите и версия на английското „Правосъдие, справедливост и чиста съвест" във всички останали случаи. При прилагането на „индуисткото“ право британците разбират погрешно ролята на закона в индийското общество. Те предполагат, че дхармашастрите са еквивалент на европейското църковно право, т.е. религиозно, а не светско право, систематизирано в писмени текстове и еднакво приложимо за всички индуисти. Както вече видяхме, каноничното право в Европа става такова след продължителен период на развитие, докато индийското право никога не претърпява подобна еволюция. То се основава не толкова на писмени текстове, колкото на естествен и нарастващ корпус от правила под контрола на пандитите и прилагани контекстуално в различните части на Индия. Освен всичко друго британските управници са възпрепятствани от ограничените си умения да четат санскритски. Британците използват пандитите като научни експерти по дхармашастра, но не им се доверяват и се опитват да ги заобиколят, след като все повече санскритски текстове стават достъпни на английски език. Използването на пандити изцяло е отменено през 1864 г., когато са заменени от британски съдии, които се опитват сами да тълкуват традиционното индуистко право. (Паралелно с това престава и употребата на шериата от индийските мюсюлмани.) В този момент традиционното индуистко право се срива като съхранена традиция. То се възражда в Република Индия, но приемствеността на традицията вече е нарушена.

Още по–радикален прелом настъпва в традицията на мюсюлманското върховенство на закона. Османското управление се опитва да направи това, което англичаните правят с индийското право, чрез реформата меджале през периода 1869–1876 г. Целта е шериатът да се систематизира в единна съгласувана система от закони като „Декретът на Грациан" от 1140 г. в каноничното право. По този начин се ограничава традиционната социална роля на улемите, тъй като ролята на съдията в една строго систематизирана правна система е съвсем различна и по– маловажна от тази в една по–аморфна система. Османската конституция от 1877 г. свежда шериата до една от няколко правни форми, лишавайки го от дотогавашната му роля на легитимираща рамка за политическото управление като цяло. Традиционната класа на учените постепенно бива заменена от обучени по западно право съдии. С възхода на Кемал Ататюрк и Република Турция след Първата световна война халифатът е отменен и ислямската основа на турската държава се заменя със светски национализъм. Арабите от своя страна никога не възприемат меджалето като изцяло легитимно и развиват усещане за самостоятелна идентичност с разрастването на османското и на младотурското движение. След обявяване на независимостта те се оказват в сложната ситуация между една окастрена система на традиционния шериат и западната правна система на колониалните власти.

След прехода от колониализъм към независимост индийците и арабите тръгват по коренно различни пътища. Индийската република установява конституционен ред, според който изпълнителната власт е ограничена както от закона, така и от парламентарни избори. Индийското право от периода след независимостта има много недостатъци – комбинация от съвременни и традиционни правни форми, прословути със своята прекомерна процедурност и мудност. Но то все пак е право и като се изключи краткотрайното извънредно положение, обявено от Индира Ганди през 70–те години на XX в., индийските управници с готовност съблюдават неговите ограничаващи условия.

Арабският свят поема в съвършено различна посока. Традиционните монарси, издигнати от британските, френските и италианските колониални власти в страни като Египет, Либия, Сирия и Ирак, набързо са заменени от светски националистически военни, които съсредоточват сила в изпълнителната власт, неограничавана нито от законодателната, нито от съдилищата. Традиционната роля на улемите при всички тези режими е премахната и заменена от „осъвременено" право, което произтича единствено от изпълнителната власт. Единственото изключение е Саудитска Арабия, която никога не е била колонизирана и поддържа неофундаменталистки режим, чиято изпълнителна власт се балансира от уахабитска религиозна институция. Много от доминираните от изпълнителната власт арабски режими се превръщат в потиснически диктатури, които не успяват да осъществят икономически растеж или лична свобода за народите си.

Професорът по конституционно и международно право Ноа Фелдман изтъква, че възходът на ислямизма в началото на XXI в. и широко разпространеното изискване за възстановяване на шериата в целия арабски свят отразяват сериозното недоволство от беззаконния авторитаризъм на съвременните режими в региона и носталгия по времето, когато изпълнителната власт е ограничена от истинско зачитане на правото. Той твърди, че исканията за шериат трябва да се разглеждат не само като реакционно връщане на часовника назад към средновековния ислям, а по–скоро като желание за по–балансиран режим, при който политическата власт да е готова да съблюдава рамките на предвидими правила. Многократните призиви за „справедливост" в имената на много ислямистки партии отразяват не толкова стремеж към социално равенство, колкото желанието за равнопоставеност пред закона. Силните съвременни държави, в които отсъстват институциите на върховенството на закона или отговорността, се превръщат в по–съвършени диктатури.

Дали съвременните ислямисти могат да изградят демократичен режим, контролиран от върховенство на закона, е деликатен въпрос. Опитът на Ислямска република Иран след революцията през 1979 г. не е обнадеждаващ. От XIX в. насам шиитски Иран има по–добре организирана църковна йерархия от всичко съществуващо в сунитския свят. Тази йерархия, начело с аятоллах Хомейни завзе властта в иранската държава и я превърна в истинска теокрация, в която църковната йерархия контролира държавния апарат. Държавата беше превърната в клерикална диктатура, която постоянно затваря и убива опонентите си и изопачава законите по удобен за целите начин.

На теория конституцията на иранската република от 1979 г. може да бъде основа за една умерена, демократична и правова държава. Тя позволява парламентарни и президентски избори, които са ограничени от решенията на един неизбран върховен водач и на Съвета на настойниците, съставен от висши духовници, които са човешките представители на Бога. Сама по себе си тази структура не е непременно „средновековна" или предмодерна. Според конституцията на вилхелминска Германия, която Макс Вебер приема за квинтесенция на модерната рационална държава, законодателната власт е изборна, а правомощията са ограничени от неизбран кайзер. Ако върховният лидер или Съветът на настойниците виждаха ролята си като свръхактивен традиционен алим (учен) с правомощия, подобни на тези на Върховен съд, който периодично провъзгласява неислямски закони, приети от демократично избран Меджлис[118], би могло да се твърди, че това е осъвременена форма на ислямско върховенство на закона. Конституцията от 1979 г. обаче предоставя на върховния лидер не само съдебни правомощия, но и значителна изпълнителна власт. Той контролира ислямската революционна гвардия и паравоенните басиджи[119], може активно да се намесва при дисквалифицирането на кандидати за изборни длъжности и очевидно да манипулира изборите за постигане на по–благоприятни резултати. Подобно на конституцията на Бисмарк в Германия или създадената по неин образец в Япония Мейджи[120] иранската конституция предоставя известна изпълнителна власт не на император, а на клерикалната йерархия. Както в Япония и Германия, тази изпълнителна власт корумпира и засилва по–скоро контрола на въоръжените сили над духовенството, а не обратното, както е според конституцията.

Държавата съсредоточава политическа власт, а върховенството на закона я ограничава.[121] Само поради тази причина развитието на върховенството на закона се оспорва политически и се контролира от политическите интереси на определени лица като ранните английски крале и някои амбициозни папи или от опозиционните ислямистки групи, които настояват за възвръщане на шериата. Основите на европейското върховенство на закона са изградени през XII в., но окончателното му утвърждаване настъпва след продължили няколко века политически борби. Еволюцията на върховенството на закона през следващите столетия се слива с възхода на отговорното управление, тъй като привържениците на отговорното управление първоначално не настояват за демократични избори, а за изпълнителна власт, която да съблюдава закона. Ще разгледаме отново този въпрос в глава 27.

Върховенство на закона съществува в средновековна Европа, Близкия изток и Индия много преди тези региони да осъществят своя преход към модерността. Владетелите във всички тези общества признават, че съблюдават закон, който самите те не са създали. И все пак степента, до която това налага реални ограничения върху поведението им, зависи не само от това теоретично потвърждение, но и от институционалните условия, свързани с формулирането и съблюдаването на правото. Правото се превръща в по–ефективно обвързващо ограничение за владетелите при определени специфични условия – ако е систематизирано в меродавен текст; ако съдържанието на закона е определено от специалисти по право, а не от политически власти; и най–накрая, ако правото е защитено от институционален ред, обособен от политическата йерархия и със свои собствени ресурси и правомощия.

Върховенството на закона е институционализирано в по–голяма степен в Западна Европа, отколкото в Близкия изток и Индия. Това вероятно е не толкова в резултат на основополагащите религиозни идеи, колкото на исторически обстоятелства на европейското развитие, тъй като Източноправославната църква така и не претърпява подобно развитие. Ключов фактор е изключителната раздробеност на властта в Европа, което изключително облагодетелства Църквата. Това води до необичайна ситуация, при която върховенството на закона възниква в европейското общество още преди появата не само на демокрацията и на отговорното управление, но и на самия процес на изграждане на модерна държава. Това е очевидно във всички измерения на институционализираното право.

За разлика от Индия, където Ведите се предават устно и са записани едва в сравнително късен момент, трите монотеистични религии юдаизъм, християнство и ислям от много ранен етап се основават на авторитетни свещени книги. Техните последователи са „хора на Писанието". Но само в Западна Европа обърканата смесица от писмени текстове, декрети, тълкувания и коментари е систематизирана с оглед на тяхната логическа последователност. В мюсюлманската, индуистката и Православната традиции не съществува еквивалент на Юстиниановия кодекс или на декретите на Грациан.

Християнството не се различава съществено от другите традиции в това отношение, тъй като всички те създават кадри от правни специалисти, които да тълкуват и да прилагат законите. Но степента, до която юридическото образование е развито и формализирано в сложната система на висшето образование вероятно е по–голяма в Западна Европа, отколкото другаде.

Според категоризацията на Хънтингтън автономността е отличителен белег на институционалното развитие и тук западното право се развива много повече от своите съответствия на други места. Никоя друга част на света не претърпява еквивалент на Григорианската реформа и конфликта за инвеститурата, по време на които цялата йерархия на Църквата е ангажирана в продължителен политически конфликт със светската власт и я довежда до безизходица. Постигнатото под формата на Вормския конкордат споразумение гарантира автономия на Църквата като институция и дава значителен стимул да развива собствена бюрокрация и формални правила.

По този начин в предмодерните времена върховенството на закона упражнява далеч по–мощен контрол над властта на светските владетели в Западна Европа в сравнение с положението в Близкия изток, Индия или в Източноправославната църква. Това има значителни последствия за последвалото развитие на свободни институции там.

В Европа върховенството на закона оцелява дори когато основата на неговата легитимност се променя по време на прехода към модерността. Това е в резултат на вътрешен органичен процес, тъй като Реформацията подкопава авторитета на Църквата, а светските идеи на Просвещението ерозират вярата в религията като такава. Нови теории за суверенитета въз основата на авторитета на краля, нацията или народа започват да изместват суверенитета на Бога като основа за правна легитимност. Както изтъкват мнозина наблюдатели, върховенството на закона на Запад предхожда модерната демокрация с много векове, което прави възможно възникването на правова държава (Rechtsstaat) в Прусия през XVIII в., която контролира изпълнителната власт доста преди утвърждаването на принципа на народния суверенитет. Към края на XIX в. обаче демократичната идея вече придобива легитимност и правото все повече започва да се разглежда като положителна правна норма на демократичното общество. Породените от върховенството на закона навици по това време вече са дълбоко вкоренени в западното общество. Идеята, че цивилизованият живот е неотделим от правото, наличието на голяма и автономна правна организация и потребностите на процъфтяващата капиталистическа икономика спомагат за укрепването на върховенството на закона дори когато основата на неговата легитимност се променя.

Многократно подчертавам, че голяма световна цивилизация, където не съществува върховенство на закона, е Китай. Китайските императори със сигурност са били способни на актове на тирания като първия император Цин, който създава единна китайска държава благодарение на сурови легистки наказания. И все пак Династичен Китай не е известен със суровостта на своето управление. Китайската държава съблюдава ясни ограничения по отношение на имуществените права, данъчното облагане и степента, до която се намесва в прекрояването на традиционни социални практики. Ако тези ограничения не произтичат от правото, то какъв е техният произход? Управлението на Китай като зряло аграрно общество е предмет на следващите две глави.

20. ОРИЕНТАЛСКИЯТ ДЕСПОТИЗЪМ

Как се консолидира отново модерна държава в Китай след края на династията Тан ► Узурпацията на императрица У и какво ни казва това събитие за китайската политическа система ► Какво представлява Мандатът на небето и как се утвърждава политическа легитимност в Династичен Китай

Може би с краткотрайното изключение на Република Китай от края на XX в. (след 1949 г. се премества в Тайван) нито едно китайско правителство не допуска истинско върховенство на закона. Независимо че Китайската народна република има писана конституция, Китайската комунистическа партия притежава Върховната власт. По същия начин в Династичен Китай нито един император не признава върховенството на какъвто и да било правен източник на власт; легитимно е единствено позитивното право, създадено от самия император. С други думи, не съществува юридически контрол над властта на императора, което гарантира огромни възможности за тирания.

Всичко това поражда най–малко четири основни въпроса за естеството на китайската политическа система. Първият засяга политическите последици от липсата на правова държава. На Запад съществува дълга традиция на категоризиране на Китай като „ориенталски деспотизъм". Не е ли подобен начин на мислене демонстрация на невежество, високомерие или евроцентризъм? И упражняват ли китайските императори по–голяма власт от колегите си в Западна Европа?

Второ, кой е източникът на легитимност в китайската система? Историята на Китай се характеризира с многобройни бунтове, узурпации, граждански войни, както и опити за основаване на нови династии. И все пак китайците винаги възстановяват равновесието, делегирайки огромна власт на суверена. На какво основание го правят?

Третият въпрос е защо въпреки периодичния деспотизъм на китайските императори те често не използват докрай теоретичната си власт? При липсата на право на практика съществува контрол над тяхната власт и се наблюдават дълги периоди в китайската история, през които императорите управляват стабилни държави, в които се съблюдават строги правила, без да нарушават ужасно много ежедневните права и интереси на своите поданици. Всъщност много пъти императорите са слаби и очевидно не успяват да наложат на непокорното общество спазването на правилата. Какви тогава са реалните граници на държавната власт в традиционен Китай?

И най–накрая, какви по–съществени уроци ни предлага китайската история за естеството на доброто управление? Китайците изобретяват модерната държава, но не успяват да предотвратят репатримониализирането . Следващите векове на китайска имперска история са изпълнени с постоянни битки за предпазване на тези институции от упадък и за възпиране на влиятелни индивиди да патримониализират властта чрез домогване до привилегии за себе си и своите семейства. Кои са силите в подкрепа на политическия разпад и кои в подкрепа на предотвратяването му?

Ще се опитам да отговоря на първите два въпроса в тази глава, а на другите два в следващата. Но преди това е необходим кратък преглед на историята на Китай от династията Тан до династията Мин.

В глава 9 обсъдих развитието на Китай до обединението му по време на династиите Суй и Тан след продължилия триста години период на политически упадък от III до VI в. Отбелязах, че модерните държавни институции, създадени в Китай по времето на Цин и Хан, рухват, довело до репатримониализация на управлението. Държавите, наследници на късната династия Хан са управлявани до голяма степен от аристократични фамилии, които поставят свои роднини на важни длъжности и се стремят да заграбят повече власт. Ян Дзиен и Ли Юан, основатели на обединилите Китай династии Суй и Тан, произхождат от тази прослойка. Първият е от изтъкнато аристократично семейство в Северна Джоу, а вторият е херцог на Тан и произхожда от благородния клан Ли в Северозападен Китай. Подобно на повечето държави наследници на Хан в династиите Суй и Тан господстват аристократични фамилии, които снабдяват с персонал бюрокрацията, командват армията и управляват на регионално ниво. Този елит се състои от военни аристократи от севера, чиито семейства сключват бракове със сиенбей[122] и други варварски родословия. Въпреки че изпитната система е възобновена през 605 г., тя е формален и неуспешен опит за назначаване на хора извън елита в бюрокрацията.

Династията Тан управлява в продължение на почти триста години, но през последните години е изключително нестабилна. (Вж. таблица 2 със списък на династиите.) Аристократичните елити успяват да ликвидират много от сподвижниците си, като се започне с възхода на „злата" императрица У в средата на VII в. В средата на VIII в. един тюркско–согдийски[123] военен командир на североизточната граница на империята на име Ан Лушан организира бунт, по време на който императорът на Тан[124] и престолонаследникът[125] напускат посред нощ столицата Чанан, всеки в различна посока. След осем години бунтът най–после е потушен, но тази гражданска война в центъра на империята води до огромна депопулация и икономически упадък. Империята повече не се възстановява; властта преминава в ръцете на военни от периферията, които са все по–независими. Китайската политическа система винаги е упражнявала силен граждански контрол над военните, но през този период тя напомня Римската империя, където могъщи генерали използват провинциални военни части като властови бази за политическа кариера. Раздирана от бунтове и гражданска война, династия Тан най–накрая рухва през първото десетилетие на X в., след което на север са основани пет краткотрайни династии, предвождани от военни, а на юг възникват и рухват едно след друго десет царства[126].

Таблица 2. Късни китайски династии

Година

Династия

Основател/храмово име

618

Тан

Ли Юан/Гаодзу

907

късна Лян

Джу Уън

923

късна Тан

Ли Цунсю

936

късна Дзин

Шъ Дзинтан

947

късна Хан

Лиу Джъюен

951

късна Джоу

Гуо Уей

960

Северна Сун

Джао Куанин/Тайдзу

1127

Южна Сун

Джао Гоу/Гаодзун

1272

Юан

Кубилай хан

1368

Мин

Джу Юенджан/Дайдзу

1644

Цин

Нурхачи/Тайдзу

Въпреки близо петдесетгодишното прекъсване обаче към края на управлението на Тан легитимността на централизираната държава става толкова общоприета, че през 960 г. един от главнокомандващите, Джао Куанин, отново успява да обедини страната като император Тайдзу, основател на великата династия Сун. В много отношения Сун е най–интелектуално продуктивна. Будизмът и даоизмът оказват дълбоко влияние върху народа и елитите на Китай по време на династиите Суй и Тан, а конфуцианството преживява огромен подем за тяхна сметка по време на управлението на Северна Сун. Неоконфуцианството е мощно интелектуално движение, което се разпространява до съседните Корея и Япония и оказва съществено влияние върху интелектуалния живот на цяла Източна Азия.

По същото това време Китай е подложен на нови нашествия от страна на племенни народи, които успяват да покорят голяма част от неговата територия, а накрая и цялата страна. Първи са китаните, тюрко–монголска група от пограничния регион с Монголия, които създават огромната империя Ляо на север от Китай и завладяват шестнадесет важни северни префектури с етническо население от хански китайци[127]. На запад от империята Ляо тангутите създават своята държава Си Ся, която включва гранични райони, които са под китайски контрол по време на по–ранните династии. После се появяват джурджените (предци на манджурите), племенен народ от Манджурия, който унищожава империята Ляо и изтласква китаните обратно в Централна Азия. (Те са изтласкани толкова далеч на запад, че се сблъскват с руснаците.) През 1127 г. джурджените плячкосват Кайфън, столицата на Сун, взимат за затворници наскоро абдикиралия император и неговия син и принуждават целия двор на Сун да се премести в южната част на Китай, където поставят началото на Южната династия Сун. В своя апогей държавата на джурджените Дзин контролира приблизително една трета от Китай, докато през 1234 г. на свой ред е унищожена от друг номадски окупатор, монголите. След като завладяват Северен Китай, монголите на Кубилай хан нахлуват от югозапад и този път завземат цялата страна. През 1279 г. монголите преследват придворните на Южна Сун чак до далечния югоизточен полуостров Ямън, където хиляди от тях се хвърлят от една скала в морето, когато ги обсаждат монголските войски. Кубилай хан става първият император на новата династия Юан, докато едно националистическо въстание не прогонва чуждите владетели и през 1368 г. е основана новата коренна китайска династия Мин.

Докато продължителният период на военна конкуренция по време на периодите Пролети–Есени и Воюващите царства поставя началото на интензивен процес на изграждане на държавността, чуждестранните инвазии по време на династията Сун нямат подобни последици върху китайския политически ред. Въпреки интелектуалния блясък на неоконфуцианското учение, възникнало по време на династия Северна Сун, това е по–скоро мрачен период поради вътрешните междуособици в китайския двор, които не позволяват на режима да се подготви достатъчно добре, за да се справи с очевидната надигаща се по неговите граници опасност. Причините за това самоуспокоение се крият във факта, че източник на тази военна заплаха са пасторални номади на значително по–нисък етап на социално развитие от самия Китай. На този етап в човешката история обаче политическото развитие не гарантира непременно решително военно превъзходство на обществата на държавно ниво спрямо народите на племенно ниво, които воюват с лека кавалерия. Както отбелязва арабският философ Ибн Халдун, специфичната география на Китай, Близкия изток и Европа, граничещи с безкрайните степи на Централна Азия, води до повтарящ се цикъл на упадък, варварски нашествия и цивилизационно обновление. Китани, тангуги, джурджени и монголи в края на краищата заимстват китайски институции след завладяването на китайски територии; нито един от тези народи не оставя значимо политическо наследство. Едва завоеванията на далеч по–развитите „варвари" от Европа ще подтикнат китайската политическа система към по–фундаментална реформа.

Едно от най–мащабните политически развития в Китай между основаването на Суй през 581 г. и по–късните години на династията Сун през XII в. е отказът от патримониално управление и възвръщането на централизираната власт с помощта на нещо подобно на класическата бюрокрация през ранната династия Хан. Към края на този период в китайското управление вече не преобладава малък кръг аристократични семейства, а по–скоро дворянски елит, който се състои от много по–широк обществен кръг. Безупречността на бюрокрацията като пазител на конфуцианските ценности е възстановена, което през XIV в. полага основата на внушителната административно–управленска система на династията Мин. През този период населението на Китай значително се увеличава до 59 милиона през 1000 г. и до сто милиона през 1300 г. Сухоземната територия на Китай се разширява почти до днешните си размери след заселването на обширни погранични райони на юг. Търговията и комуникациите върху целия този огромен регион значително се разрастват чрез строежа на канали и пътища. Но все пак въпреки размера на държавата Китай изгражда централизирана политическа структура, която утвърждава правила и събира данъци от цялото това сложно общество. Нито една европейска държава не се доближава до управлението на толкова обширна територия през следващото половин хилядолетие.

Идеята, че Китай изгражда (или възстановява) далеч по–модерна политическа система не след контакта си със Запада през XVII–XVIII в., а по време на прехода Тан–Сун, за първи път застъпва японският синолог Найто Тораджиро след Първата световна война. Найто твърди, че управлението на аристократите е пометено през бурния период след 750 г., когато династията Тан преживява много вътрешни въстания и войни, довели на власт редица военни диктатори от неаристократичен произход. След основаването на династията Сун през 960 г. позицията на императора вече не е застрашена от благородническите фамилии, което позволява много по–чиста форма на централизиран деспотизъм. Изпитната система става по–общодостъпен метод за издигане в елита, а положението на простолюдието се подобрява с края на крепостните им задължения към аристократичните земевладелци. В цял Китай се утвърждава общ начин на живот, не така зависим от наследствените привилегии; изисканият литературен език през периода Тан е заменен от написана на простонароден език литература и общодостъпни романи и истории. Найто посочва категорични паралели с ранния модерен период в европейската история, когато феодалните привилегии отмират и силната абсолютистка държава налага равенство между гражданите. Въпреки оспорването на някои твърдения в хипотезата на Найто (особено опита му да свърже историята на Източна Азия със западната периодизация) съвременните учени признават много от най–важните му заключения.

Сега можем да обсъдим четирите въпроса относно политическия ред в Китай, формулирани в началото на тази глава, като започнем с проблема за деспотизма и дали той е по–суров в Китай в сравнение с други цивилизации.

Историята на У Джао (624–705), известна на по–късните китайски мемоаристи като „злата императрица У", е достатъчно убедителна, за да заслужава преразказ съвсем отделно от това, което ни учи за същността на китайската политика. Императрица У е единствената жена, управлявала Китай и създала своя собствена династия. Нейният възход и падение е летопис на интриги, жестокост, терор, секс, мистицизъм и женско господство. Тя е била необикновено способен политик, постигнала властта чрез воля и ловкост, постижение, което е още по–удивително предвид абсолютно мизогинската същност на конфуцианската идеология.

При обсъждането на върховенството на закона отбелязах, че то често се прилага по–скоро спрямо елитите, отколкото спрямо широките маси, които не се разглеждат като изцяло човешки същества, които да бъдат защитавани от закона. От друга страна, отсъствието на върховенство на закона често е по–опасно за членовете на елита, отколкото за обикновените хора поради могъщите интереси и яростната борба за власт на върха. Именно такава е ситуацията по време на управлението на императрица У която подема широкомащабен терор срещу старите аристократични семейства в Китай.

Редица историци, особено марксистки, правят големи социални заключения от възхода на императрица У Някои твърдят, че тя е представител на надигаща се буржоазна класа; други, че е защитник на масите; според трети тя изиграва важна роля за отстраняването на патримониалните елити от периода на династията Суй и Ранна Тан и заместването им с неаристократични служители. Не е ясно дали някоя от тези теории изобщо отговаря на истината – самата У има безупречно аристократично потекло и родствена връзка с императорското семейство Ян на династия Суй. Тя далеч не насърчава способното простолюдие, а – напротив – отменя изпитната система в продължение на няколко години, за да назначи собствените си любимци в административния апарат. Колкото до приноса за прехода Тан–Сун, той се дължи на нейните чистки на действителни и предполагаеми аристократични опоненти, довели до намаляване на техния брой и отслабване на аристократичната класа като цяло, проправяйки път за бунта на Ан Лушан, поставил началото на края на династия Тан и на огромни социални преобразувания в китайското общество.

У Джао започва кариерата си като много други жени в китайския двор като скромна наложница на втория император на Тан, Тайдзун. Баща е привърженик, а по–късно високопоставен служител на първия император на Тан, Гаодзу, а майка , както отбелязах, произхожда от кралското семейство Суй. Говори се, че е имала връзка със сина на Тайдзун, Гаодзун, още преди смъртта на баща му. След смъртта на нейния съпруг тя си обръсва главата и влиза в будистки женски манастир, но старшата съпруга на новия император Гаодзун, императрица Уан, иска да отвлече вниманието му от друга наложница и умишлено връща У в двора като нейна съперница.

Това се оказва фатална грешка. Император Гаодзун е заслепен от У Джао и по време на дългото си управление доказва, че е слаб и лесно манипулируем от нея. У Джао има дъщеря от императора, която се погрижва да бъде удушена, след като бездетната императрица Уан посещава детето в двореца. Императрицата е обвинена в убийството на дъщерята на У Джао; Уан и една бивша любимка са понижени до статус на обикновени граждани и семействата им са заточени в далечна южна провинция. След това У Джао се издига до позицията на старша съпруга. Когато през 655 г. става императрица, тя нарежда да нарежат на парчета бившата императрица Уан и съперничката наложница и да ги напъхат в бъчва за вино. Един по един дворцовите служители, които са подкрепяли бившата императрица и са се противопоставяли на издигането на У Джао, включително мнозина, които са служили вярно на предишните императори на Тан, са заточени или убити.

Много китайки са упражнявали фактическа власт като регенти или зад гърба на своите синове или съпрузи, но императрица У е твърдо решена да управлява като истински съимператор и демонстрира все по–открито своята независима власт. Когато императорът я обвинява в магьосничество и вещерство, за да се освободи от нейното опекунство, тя успява да го принуди да убие нейните обвинители и да прочисти двора от всички техни поддръжници. Тя потриса двора, възстановявайки редица древни ритуали, с които отдава почит на себе си и на съпруга си, и премества столицата от Чанан в Луоян, за да избяга от призраците на многобройните си избити противници. Императрицата отравя престолонаследника, след което скалъпва обвинение срещу собствения си син, следващия по ред за трона, че организира заговор да свали баща си от власт, след което той е заточен и принуден да се самоубие. Когато през 683 г. съпругът най–накрая умира, тя отстранява неговия наследник (и неин трети син) Дзунджун от престола и го изолира.

Не е изненадващо, че възходът на императрицата довежда до избухване на бунт през 684 г. от страна на група аристократи на Тан, чиито семейства тя е унизила. Императрицата действа светкавично при потушаването на въстанието, след което налага режим на терор срещу цялата аристократична класа, като създава мрежа от шпиони и доносници, щедро възнаграждавани за разобличаването на заговори. Нейните тайни служби изпълняват т.нар, днес масови извънсъдебни екзекуции, а след края на терора разпорежда екзекутирането и на полицейските служители. Това проправя пътя да обяви през 690 г. основаването на новата династия Джоу под нейното еднолично управление, а не на някой роднина от мъжки пол.

Императрица У провежда редица популистки политики като намаляване на данъците и ангарията, съкращаване на разточителните публични разходи и материална подкрепа на възрастните и бедните. Насърчава също така писането на разкази за китайски жени, удължава срока на траур при смъртта на майка и канонизира собствената си майка като вдовстваща императрица. Действително извършва социална революция с избиването на огромен брой аристократи на Тан и конфуциански учени, кадри на старата административна система. Обаче ги заменя не с талантливи представители на простолюдието, а с многобройните си любовници и подмазвачи, поради което облекчава изискванията за изпитване и образование. Краят на управлението е белязан от мистицизъм, безброй любовници (често свързани с религиозните увлечения) и открито користолюбива клиентела, която не се опитва да контролира. На около осемдесет години най–накрая е свалена от престола чрез заговор, който възстановява сина Дзунджун и династията Тан на власт.

Поведението на императрица У едва ли е типично за всички китайски владетели и следващите конфуциански моралисти я охулват като изключително лош владетел. Но тя не е нито първият, нито последният китайски суверен, който се държи деспотично и налага режим на масов терор срещу елитите на режима. Повечето европейски монарси се държат по един по–съблюдаващ правилата начин, дори отношението им към селяните и другите обикновени хора често да е много по–жестоко.

Възходът на императрица У е и пречка по отношение на еманципацията на китайските жени, тъй като по–късните автори я сочат като пример за лошите неща, които се случват, когато жените се намесят в политиката. Императорът на Мин поставя в двореца метална паметна плоча като предупреждение за него и неговите наследници относно интригите на придворните дами. И те се връщат към практиката на манипулиране на своите синове или съпрузи иззад кулисите.

Опитът на императрица У да превземе престола и да създаде своя собствена династия повдига въпроса как изобщо получават легитимност китайските монарси. В „Левиатан" Томас Хобс твърди, че легитимността на суверена произтича от неписан обществен договор, според който всеки индивид се отказва от естествената си свобода да прави каквото си поиска, за да гарантира естественото си право на живот, което в противен случай би било застрашено от „войната на всички против всички". Ако заменим „група" с „човек", става ясно, че много предмодерни общества функционират въз основа на такъв обществен договор, включително и Китай. Човешките същества са готови да се откажат от огромно количество свобода и да делегират съответното количество свобода на действие на император, който да ги управлява и да гарантира социалния мир. Те предпочитат това вместо състоянието на война, с което са се сблъсквали многократно в историята си, когато мощни олигарси воюват помежду си и използват собствения си народ без задръжки. Този е смисълът на Мандата на небето: той е предоставена от китайското общество легитимност на конкретно лице и неговите потомци да управляват като диктатори.

Озадачаващо в китайската система не е самото съществуване на Мандата на небето, тъй като негови функционални еквиваленти се наблюдават във всички кралски общества. Проблемът е по–скоро процедурен: как претендентът за трона разбира дали той (или в случая с императрица У тя) разполага с Мандата на небето? И след като веднъж му е предоставен, защо други амбициозни претенденти не се опитват да го отнемат при първа възможност, като имаме предвид огромната власт и богатство, които вървят ръка за ръка с императорската титла?

Легитимността на владетелите в предмодерните общества може да има различни източници. В обществата на ловците събирачи и в племенните общества тя обикновено е резултат от някаква форма на избор ако не с участието на целия народ, то на представители на изтъкнати родословия или на племенните старейшини, които свикват съвет и често гласуват кой да ги води. Във феодална Европа до ранните модерни времена оцелява някаква форма на изборна процедура, при която органи с имена като Генерални щати[128] или Кортеси[129] се свикват, за да ратифицират възкачването на нова династия. Това се случва дори в Русия, когато през 1613 г. се свиква Земският събор на дворяните, за да легитимира предаването на властта на династия Романови.

Другият основен източник на династична легитимност е религията. В християнска Европа, Близкия изток и Индия има мощни религиозни институции, които могат да предоставят легитимност на даден владетел или понякога да я отнемат [както при конфликта на Григорий VII с императора на Свещената Римска империя]. Често тези религиозни институции са под контрола на политическите власти и нямат друг избор, освен да санкционират властта на управляващата фамилия. Но във времена на борба за лидерство тези религиозни власти често могат да наклонят везните в една или друга посока благодарение на способността си да предоставят легитимност на един от претендентите.

Китай се различава от всички тези цивилизации, защото Мандатът на небето не е свързан нито с избори, нито с религиозна легитимация. Не съществува китайски институционален еквивалент на Генералните щати, в който елитите на китайското общество да могат да се срещнат, за да ратифицират формално избора на нов основател на династия. Не съществува и религиозна легитимация от страна на религиозна йерархия. В китайската система не съществува трансцендентален Бог. „Небето" в Мандата на небето не се схваща като божество в смисъла на монотеистичните религии юдаизъм, християнство и ислям, които имат ясно формулирани писани правила. То по–скоро е нещо като Природата или „величествения ред на нещата", който би могъл да бъде нарушен и изисква връщане към равновесие. Освен това не съществува религиозна институция, която да може да предостави Мандата от името на небето така, както един християнски папа или мюсюлмански халиф могат да легитимират един крал или султан.

Смяната на династия винаги представлява съществен проблем на легитимността, тъй като много често се случва новата династия да дойде на власт чрез узурпация или насилие. Идеята за Мандата на небето възниква след прехода Шан–Джоу през XII в.пр.Хр., тъй като кралете на Джоу очевидно узурпират трона от неговия законен притежател. Впоследствие Китай преживява огромен брой смени на династии през над четирихилядолетната си история. Основават се не само големи династии като Цин, Хан, Тан, Сун и Мин, но и безброй други по–малки като Трите династии след рухването на Хан и Петте династии, наследили Тан. Освен това през периодите, когато Китай се разпада на отделни регионални държави, всяка е управлявана от своя собствена династия.

Не съществуват социални предпоставки да станеш основател на династия. Някои като основателите на династиите Суй и Тан са аристократи и висшестоящи служители при предишния режим. Но други като Лиу Бан, основал династията Хан, или Джу Юенджан, основателя на династията Мин, са от простолюдието. Всъщност първият император Мин започва живота си като осиротял син на селянин, който като дете едва оцелява от глад и чума и след това отива да служи като послушник в будистки манастир. Става пълководец във въстанието на Червените кърпи, религиозно движение на селяни, бандити и авантюристи, които се борят срещу несправедливостите на местните власти. Впоследствие командва все по–големи армии в разрастващото се антимонголско движение. Към края на династията Юан Китай попада под контрола на редица местни военачалници, един от които е Джу Юенджан. Подобно на много други основатели на династии той в известен смисъл е военачалникът, доказал своята интелигентност и непоколебимост, благодарение на което се изкачва на върха.

В такъв случай силният ли е прав за китайците? И Мандатът на небето не е ли просто ратификация постфактум на борбата за власт между военачалници? До голяма степен да. Съществува обемиста китайска литература по темата като съчинението на Бан Биао[130] от I в., което обяснява защо някои управници заслужават Мандата, а други не. Но в тези съчинения не са формулирани принципите или процедурите за предоставяне на Мандата, които след това да не могат да бъдат приложени за всеки, който успее да дойде на власт. С титлата „династия" историците често удостояват управлението на конкретен владетел много по–късно, легитимирайки режим, който се е оценявал като изключително съмнителен по свое време. Историкът Фредерик Моут посочва, че има много малка разлика между узурпациите на Гуо Уей, основател на рядко коментираната късна династия Джоу, и Джао Куанин, който основава едно десетилетие по–късно могъщата династия Сун. И двамата идват на власт в резултат на предателство и измама; династията на Гуо Уей рухва преждевременно само защото синът му Гуо Рон умира неочаквано на тридесет и осем годишна възраст. Ако той беше живял по–дълго, Джао Куанин може би щеше да остане в историята като способен военачалник, направил опит да организира предателски пуч.

Но моралната разлика между император и силен военачалник все пак е огромна. Първият е законен владетел, на чиято власт доброволно се подчиняват; вторият е насилствен узурпатор. Самите китайски елити имат точна преценка кои лидери са способни да притежават Мандата на небето и кои не, дори това да не може да бъде формулирано в точни процедурни правила. Конфуцианската идея за корекцията на имената означава, че императорите трябва да живеят съгласно идеалните типове на предшествениците. Те трябва да притежават нещо подобно на макиавелското „вирту"[131], което характеризира успешния владетел. Един претендент за император очевидно трябва да бъде роден водач, който може да увлича други да го последват и може да поема рискове, за да постигне целите си. Лидерството най–често се упражнява във военното дело, което е причина толкова много основатели на династии да започват като военачалници. Но Китай цени воинското мъжество много по–слабо от други цивилизации. Конфуцианският идеал е по–скоро образованият учен бюрократ, отколкото грубият военачалник. Претендент, който не демонстрира уважение към конфуцианските ценности и определена изтънченост благодарение на образованост, не получавал подкрепата на различните дворцови фракции. Моут съпоставя основателя на Мин, Джу Юенджан, с друг военачалник претендент, Джан Шичън, с когото успешно се състезава:

Недостатък на Джан Шичън в очите на потенциалните елитни съветници и политически сътрудници беше, че е бил контрабандист и бандит, брутален тип, чиято кариера предлага малко доказателства, че би могъл да стане нещо повече... Джу Юенджан много се развеселил от една литературна шега, която някои от неговите ранни съветници си направили с Джан Шичън. Съчинявайки изискани официални имена за Джан и братята му, те дали на Джан името Шичън, без да му кажат, че в книгата на Мъндзъ[132] има добре известен стих, в който тези две думи са една след друга. С незначителна корекция в пунктуацията стихът може да се прочете като: „Шичън е мерзавец". Остроумната демонстрация на презрение към Джан Шичън разсмяла Джу, докато не изпитал подозрения че неговите литературни съветници по всяка вероятност имат подобни остроумни начини да очернят и него.

Макар елитите в китайското общество да не гласуват за ратифицирането на нова династия, те упражняват значително задкулисно влияние в борбата за власт между потенциалните владетели. Мандатът на небето не е нещо, което винаги се предоставя на най–безскрупулния и брутален военачалник, независимо че такива хора действително идват периодично на власт в Китай.

Много претенденти за основатели на династии като императрица У преминават през необходимите ритуали за удостояването им с императорска власт – избор на собствено храмово име, както и име на периода, на който династията ще постави начало, – но много скоро биват детронирани. Китайската система обаче позволява изключителна институционализация. Някога в китайското общество е съществувал всеобщ консенсус, че ако даден владетел получи Мандата на небето, неговата легитимност по принцип не се оспорва, освен при извънредни обстоятелства. В това отношение китайската политическа система е далеч по– развита от тази на съседните племенни общества.

Когато даден император получи Мандата на небето, неговата власт е практически неограничена. И все пак китайските императори рядко използват своята власт в максимална степен. Тиранията винаги е една възможност, но често не е реалност. Причините за това са тема на следващата глава.

21. СТАЦИОНАРНИ БАНДИТИ

Дали всички държави са грабителски и дали китайската държава по времето на Мин заслужава да бъде наречена така ► Примери за деспотично управление през по–късни периоди в историята на Китай ► Може ли да има добро управление в държава без контрол над изпълнителната власт

В своя важна статия икономистът Мансър Олсън представя прост модел на политическо развитие. Светът първоначално се управлява от „скитащи бандити", каквито са различните военачалници в началото на XII в. в Китай или тези в Афганистан и Сомалия в началото на XXI в. Тези бандити са абсолютни грабители и се стремят да измъкнат колкото е възможно повече средства от населението, често за много кратко време, за да потърсят други жертви. В определен момент някой бандит изпъква като по–силен от останалите и се утвърждава като лидер: „Тези насилствени предприемачи, разбира се, не наричат себе си бандити, а – напротив – приемат и удостояват потомците си с благороднически титли. Понякога дори претендират, че управляват в качеството си на Божи помазаници.“ С други думи, кралят, който твърди, че има законно право да управлява, е просто „стационарен бандит" с не по–различни мотиви от тези на скитащите бандити, които измества. Стационарният бандит обаче осъзнава, че може да забогатее още повече, ако вместо да разчита на краткосрочни грабежи, осигури стабилност, ред и други обществени блага на обществото си, като по този начин го направи по–богато и склонно към по–високи данъци в дългосрочен план. От гледна точка на управляваните това е напредък в сравнение със скитащите бандити. Но „абсолютно същият рационален личен интерес, който кара скитащия бандит да се установи и да управлява своите поданици, го кара също така да извлича възможно най–голяма сума от обществото за себе си. Той ще използва монопола си върху насилствени мерки, за да придобие максимално количество пари чрез данъци и други форми на изнудване".

Олсън изтъква, че има ниво на данъчно извличане, до което стационарният бандит може да максимизира приходите си, подобно на монополните цени в микроикономиката. Ако нивата превишат тази граница, те подкопават стимулите за производство, вследствие на което общите данъчни приходи спадат. Олсън твърди, че авторитарните владетели облагат максимално високо, но демократичните управници искат да се харесат на „средностатистическия избирател", който носи основната тежест на данъчното облагане, и облагат на по–ниски нива, отколкото техните автократични колеги.

Схващането на Олсън за владетелите като стационарни бандити, които измъкват колкото е възможно повече от обществото под формата на данъци, освен ако не са политически възпрепятствани по някакъв начин, е привлекателно цинична концепция за начина, по който функционира едно управление. То до голяма степен съвпада с опитите на икономистите да разширят своя модел на рационално, максимизиращо полезността поведение в политическата сфера и да разглеждат политиката единствено като продължение на икономиката. То отлично съответства и на антиетатистките традиции на американската политическа култура, която винаги се е отнасяла към управлението и данъчното облагане с голямо подозрение. То предлага също така елегантен предсказуем модел на политическата икономика и на политическото развитие, значително разширен от други социолози през последните години.

Единственият проблем с теорията на Олсън е, че не е вярна. Владетелите на традиционни аграрни общества често не успяват да облагат своите поданици с близки до посочените от Олсън максимални нива. Изключително трудно е, разбира се, да се прецени със задна дата каква е била максималната данъчна ставка в едно не напълно монетарно общество при недостатъчно исторически данни за доходите и приходите от данъци. Но със сигурност знаем, че предмодерните владетели често вдигат значително данъчните ставки, за да посрещнат специфични разходи като финансирането на войни, след което отново ги намаляват. Само в определени моменти управниците тласкат обществото към опасна точка на пределно напрежение, каквото възниква обикновено поради безизходицата в края на дадена династия. При нормални условия те би трябвало да облагат на нива доста под максималните.

Няма по–добър пример за недостатъците на модела на Олсън от Китай по време на династията Мин – период, за който съществува широк научен консенсус, че наложените данъчни ставки са далеч под своя теоретичен максимум, а всъщност и далеч под нивото, което е необходимо, за да се осигурят минималните нужди от обществени блага, особено отбраната, която е необходима за поддържането на жизнеспособността на обществото. Това, което е вярно за Китай при Мин, е вярно и за други аграрни общества като Османската империя и различните монархии в Европа и осигурява компонентите на алтернативна теория по въпроса защо тези традиционни режими рядко облагат своите поданици на максимални нива.

Не само по отношение на данъчното облагане императорите не използват властта си в максимално възможната степен. Деспотизъм от типа на този на императрица У е периодично, но не и постоянно явление. Много китайски владетели демонстрират нещо, което може великодушно да бъде наречено снизходителност или въздържаност към поданиците или това, което конфуцианците биха нарекли „доброжелателство". Китай има дълга история на протести срещу високи данъци, а според конфуцианската традиция високите данъци представляват морален провал за държавата. Шъдзин или „Книга на песните" съдържа следното стихотворение:

Каквито и да са ограниченията по отношение на властта на китайския император по време на династията Мин, те не са свързани с правото. Както видяхме в случая с императрица У, на китайските управници за разлика от европейските им колеги не им се налага да искат разрешение от суверенни съдилища или парламенти, за да увеличат данъците. Те не само че могат Произволно да определят данъчните ставки с един декрет, но и да конфискуват нечие имущество по свое усмотрение. За разлика от „абсолютните" монарси на Франция и Испания от ранната модерност, които трябва да действат много предпазливо с могъщите елити (вж. глави 23 и 24), първият император на Мин, Тайдзу, просто конфискува земите на най–големите земевладелци в кралството. Твърди се, че е ликвидирал „безброй" заможни домакинства, особено в делтата на Яндзъ, където смятал, че има срещу себе си особено силна опозиция.

Истинските ограничения върху китайската власт са различни и са от три основни типа. Първият е липсата на стимули за изграждане на административен капацитет, необходим за изпълнението на заповеди и по–специално за събирането на високи данъци. В началото на династията Мин Китай вече е огромна страна с население от над 60 милиона през 1368 г., което нараства до 138 милиона през XVII в. Трудностите при събирането на данъци от толкова обширна територия са огромни. През XIV в. парите в обращение са много малко, така че основният селскостопански данък, който се предполага, че е плащал всеки жител на Китай, се е събирал в натура. Плащанията в натура обикновено са под формата на зърно, но биха могли да са и под формата на коприна, памук, дървесина или други стоки. Не съществува установена парична система за регистрирането на тези плащания или за превръщането им в обща единица мярка. Голяма част от плащанията се изразходват (т.е. „включват в бюджета") на местно ниво; други трябва да бъдат превозени до зърнохранилища на по–високи административни нива и най–накрая в столицата (първоначално в Нанкин, а по–късно в Пекин). На данъкоплатците се начисляват разходи за експедирането на данъците до централното управление, допълнителна такса, която често надвишава стойността на стоките. Няма ясни разграничения между местните и централните приходи и разходи. Един учен сравнява тази система със старомоден телефонен номератор, в който жиците влизат във и излизат от всевъзможни дупки в една объркана система, която прилича на купа със спагети. Министерството на приходите разполага с прекалено малко персонал, за да е в състояние да контролира или дори да разбере тази система. Кадастралните проучвания, на които би трябвало да се основава поземленият данък, са направени не докрай още през първите години на династията и не са обновявани, а с настъпилите след това прираст на населението, промени в собствеността и дори във физическата география (вследствие на наводнения и рекултивация на земи) базисните регистри на населението скоро безнадеждно остаряват. Китайците, както и други народи, са изключителни майстори в укриването на активи от бирниците и в участието в схеми за изпиране на доходи.

Предприетите от императора драконовски мерки за данъчно облагане и конфискация често се оказват хвърлени на вятъра усилия. Те са полезни в ранните години на династията, докато императорът утвърждавал своята власт и разчиствал сметките си с бивши противници. Но с течение на времето той осъзнава, че му е необходима подкрепата на същите тези елити и драстично намалява данъчните ставки в регионите, където по–рано е конфискувано имущество.

Липсата на административен капацитет ограничава данъчните приходи не само по отношение на предлагането; има ограничения и по отношение на размера на търсените от различните императори приходи. Предположението на Олсън, че всеки владетел иска да максимизира приходите, отразява общоприетото схващане на съвременната икономика, според което максимизирането е общовалидна характеристика на човешко поведение. Но това е една анахронична проекция на съвременни ценности върху общество, което не ги споделя задължително. Първият император на Мин, Тайдзу, е строг автократ, който ограничава централното управление и избягва войните с други страни; в зърнохранилищата му всъщност има излишъци. Това не се отнася за неговия наследник Юнлъ[133] (1360–1424), който предприема амбициозна програма за изграждане на канал и дворец.[134] Юнлъ финансира пътешествията на военноморския командир евнух Джън Хъ (1371–1435), който плава с флотилия от гигантски кораби, достигайки Африка и вероятно по–далеч. Разходите са два–три пъти по–големи в сравнение с тези на първия император на Мин. Допълнителните данъци и трудовата повинност съответно нарастват, което води до данъчни бунтове и недоволство из цялата империя. В резултат на това третият император и неговите приемници намаляват данъчните ставки до нива, близки до тези на първия император и правят други политически отстъпки пред раздразненото дворянство. За огромна част от населението поземленият данък е фиксиран на минималните 5% от общата реколта, значително по–нисък от други аграрни общества.

Не по–рядко от владетелите на други предмодерни общества китайските монарси демонстрират по–скоро т.нар, от икономиста Хърбърт Саймън поведение на разумната достатъчност, отколкото максимизиращо поведение. Така при отсъствието на спешна нужда от приходи като военно положение те често предпочитат да не будят заспалите кучета и да събират само необходимото за обичайните им нужди. Един наистина решителен император може да реши да се държи като максимизатор и такива като Юнлъ действително го правят, но твърдението, че всички автократски политически лидери задължително действат по този начин, очевидно не е вярно.

Третото ограничение над властта на китайските императори няма нищо общо с данъчното облагане и фискалната политика и е свързано с необходимостта от упълномощаване. Всички мащабни организации, независимо правителства или частни корпорации, делегират правомощия, при което „лидерът" на върха на административната йерархия губи съществена част от своя контрол над организацията. Правомощия могат да бъдат делегирани на тесни специалисти като експерти по бюджетни въпроси или военни логистици, както и на регионален принцип на провинциални, префектурни, общински служители или на местните власти. Това оправомощаване е необходимо, защото нито един владетел не разполага с достатъчно време или познания, за да взема всички важни решения.

Но оправомощаването води до овластяване. Служителите, на които се делегират правомощия, получават власт над упълномощителя под формата на знания. Това могат да бъдат или технически познания, свързани с управлението на някое специализирано министерство или организация, или познания за специфичните условия в даден регион. Именно поради тази причина организационни специалисти като Хърбърт Саймън твърдят, че във всяка голяма бюрокрация властта тече не само от горе надолу, но много често и в противоположната посока.

Китайските императори изпитват този проблем подобно на съвременните президенти и премиери под формата на неотзивчива, а понякога и откровено непокорна бюрокрация. Министри се противопоставят на предложени от шефа политики или безмълвно не ги провеждат. Китайските владетели, разбира се, разполагат с някои инструменти, от които съвременните ръководители са лишени: те могат да разпоредят жесток побой с камшик по голите задни части дори на най–висшестоящи служители или просто да ги пратят в затвора или да ги екзекутират. Но този вид насилствено решаване на проблема ръководител–служител не решава основния проблем за информацията. Бюрократите често не изпълняват желанията на своя лидер, защото по–добре познават реалните условия в империята и успяват да запазят в тайна дейността си от него.

Огромна страна като Китай може да се управлява само чрез оправомощаване на местните власти, но тези местни власт често извършват злоупотреби, корумпират се или дори заговорничат срещу централната власт. Нормалната административна йерархия не е в състояние да се справи с този проблем, защото, макар заповедите да се спускат от горе надолу, информацията не се връща непременно обратно нагоре. И най–тираничният император не е в състояние да дисциплинира някой своенравен служител, ако не знае за вършените злоупотреби.

Това ограничаване на княжеската власт обсъдих във връзка с относителните предимства на „феодалната" в сравнение с „префектурната" форми на управление в предмодерен Китай. Феодално („fengjian") в този смисъл не носи сложните конотации на европейския феодализъм; то просто означава, че властта е децентрализирана в сравнение със системата на префектурите, при която местните власти са представители на централната власт. Според учения Мин Гу Яню (1613–1682):

Недостатък на феодализма е съсредоточаването на власт на местно ниво, докато недостатък на системата на префектурите е съсредоточаването на власт на върха. Мъдрите владетели от древността бяха безпристрастни защитници на обществените интереси в отношението си към всички хора при разпределянето на земя. Но сега владетелят гледа на цялата територия между четирите морета като на своя собствена префектура и въпреки това е недоволен. Той подозира всеки човек, разглежда всеки възникнал казус, вследствие на което указите и официалните документи с всеки изминал ден стават все повече и повече. На всичко отгоре той назначава контрольори, областни управители и губернатори, надявайки се по този начин, че може да предпази хората от тиранията и пакостите на местните служители. Той не знае, че назначените от него служители полагат старания единствено да действат с изключителна предпазливост, за да не си навлекат неприятности, докато не ги споходи късметът да бъдат освободени от длъжностите си, и не желаят да предприемат нищо, което би било от полза за хората.

Типичното решение на китайските владетели за справяне с проблема с неотзивчивите административни йерархии е надграждането на паралелна мрежа от шпиони и доносници изцяло извън официалната управленска структура. Това обяснява съществената роля на евнусите. За разлика от нормалните бюрократи евнусите имат пряк достъп до императорското семейство и често се ползват с много по–голямо доверие от редовите администратори. Затова дворът ги изпраща на мисии да следят и налагат наказания на редовите служители. Към края на династията Мин около сто хиляди евнуси сътрудничат на двора. През 1420 г. те са организирани в оруеловска тайна полицейска организация под ръководството на шеф на церемониала евнух, известна като Източната агенция, която в късните години на династията става „орган на тоталитарния тероризъм". Но императорът установява, че не може да контролира самите евнуси, които провеждат собствена политика, организират преврати и заговорничат против него независимо от „Службата за пречистване на евнуси". Политическата система не разполага с никакви механизми за политическа отговорност, т.е. няма местни избори или независими медии, които да контролират честността на служителите. Затова императорът е принуден да изгражда централизирани системи за йерархичен контрол от горе надолу. Но въпреки всичко не успява да осъществи достатъчно надежден контрол.

Нежеланието и невъзможността на династия Мин да събира данъците, от които се нуждае, довеждат до нейното рухване. Докато през първите два века от управлението на Мин до голяма степен липсват външни заплахи, към края на XVI в. положението със сигурността започва рязко да се влошава. Японски пирати започват да извършват набези срещу заможното югоизточно крайбрежие, а през 1592 г. шогун Тойотоми Хидейоши[135] нахлува в Корея. Същата година избухват война във вътрешна Монголия и бунтове сред коренните народи на юг. Но най–сериозна заплаха са манджурите на север, които стават все по–силни и по–добре организирани и предприемат набези по североизточната граница.

Управляващите посрещат кризата с абсолютна безпомощност. Те изчерпват сребърните резерви вследствие на растящите разходи, но не повишават данъците на дворянската класа, преди да е станало прекалено късно. Натрупаните данъчни задължения продължават да растат през първите десетилетия на XVII в. със засилването на военната заплаха. Императорът дори обявява голям брой данъчни амнистии, очевидно в потвърждение на факта, че държавата не е в състояние да събере данъците. Войниците по границата, организирани до този момент в самостоятелни военни колонии, вече не могат да се издържат сами, а стават зависими от плащанията от страна на централната власт, които трябва да бъдат доставяни по дълги маршрути. Режимът не успява да организира задоволителна логистична система, за да плаща навреме на войниците. Династията се задържа до 1644 г., когато управлението в Пекин е отслабено от бунтовника от националността хан Ли Дзъчън и най–накрая пада от нахлуващата от север армия на манджурите, съюзила се с недоволни остатъци от армията на Мин.

Династията Мин е последният изцяло коренен режим, управлявал Китай преди XX в.[136], при който традиционната китайска политическа система получава най–голямо развитие. Тя се характеризира с институции, които от съвременна гледна точка са удивително модерни и ефективни, но и с такива, които са изключително назадничави и дисфункционални.

В първата категория е системата за набиране на кадри в имперската бюрокрация. Корените на изпитната система можем да открием още в династия Хан, но по време на династиите Суй, Тан и Ранна Сун възниква тенденция назначенията в бюрокрацията да се контролират от незначителен кръг елитни семейства. Едва по време на династия Мин изпитната система се утвърждава като главна възможност за достъп до управлението и си спечелва престиж и автономност, които я превръщат в образец за всички следващи изпитни системи.

Изпитната система е свързана с една много по–мащабна образователна структура. Страната е покрита с мрежа от конфуциански училища, в които амбициозни родители могат да изпращат децата си. Най–добрите ученици получават препоръки от своите учители да продължат образованието си в националните университети в Пекин и Нанкин, където се подготвят за изпитите за държавни служители. (Учители, които препоръчват студенти, които не успяват да се представят добре, биват наказвани, което съвременните университети могат да имат предвид като средство за борба с инфлацията на оценките.) Елитните семейства все още имат възможност да издействат място за децата си в системата чрез т.нар, студенти срещу заплащане. Но тези китайски предшественици на съвременните студенти по наследство в „Харвард“ или „Йейл“ (т.е. деца на заможни възпитаници на тези университети) рядко успяват да стигнат до най–висшестоящите бюрократични длъжности, които остават изключително меритократични. Възможно най–високото отличие е първото място в трите последователни нива на изпитване: в провинцията, в столицата и в двореца. Само един човек, Шан Лу, успява да постигне това в цялата история на династията; той се домогва до самия връх на йерархията като велик секретар в края на XV в.

Китайската бюрокрация утвърждава модел, който впоследствие заимстват почти всички съвременни бюрокрации. Съществува централизирана система за назначаване и повишаване въз основа на рангове от първия на върха до деветия в дъното (много подобна на администрацията на общите служби в американската бюрокрация)[137]. Всеки ранг е подразделен на горна и долна секция, така че едно повишение би могло да е например от ранг 6а на 5б. Длъжностните лица, подбирани чрез изпитната система, биват назначавани на нисшестоящи длъжности в различни области на страната, несъвпадащи с рожденото място на служителя. Ако двама родственици са назначени в една и съща служба, обикновено по–младият трябва да се оттегли. След три години служителят получава оценка от своя ръководител, който я изпраща в централния отдел кадри. Страничните назначения в бюрокрацията не се одобряват. Служителите, успели да оцелеят в тази система и да достигнат върха на йерархията, обикновено са изключително добре квалифицирани.

Тези висококвалифицирани и добре организирани бюрократи обаче са подчинени на капризите на автократ, който по никакъв начин не е обвързан с каквито и да било правила и може с едно драсване на перото да подкопае внимателно формулирани политики. Те са подложени на своенравни наказания и чистки от суверена и съвсем малка част от високопоставените бюрократи успяват да завършат мандата си, без да бъдат унижени по един или друг начин. Някои от най–лошите решения са на първия император на Мин, Тайдзу, чиято растяща подозрителност към собствения му велик съветник го кара не само да закрие длъжността, но и да забрани на наследниците си да я възстановят под страх от смъртно наказание. Това означава, че на нито един от следващите императори на Мин не е позволено да имат свой министър–председател, а трябва сами да контролират десетките министерства и служби, които отговарят пряко за управлението. Тази система е слабо функционална дори при един изключително енергичен и подробно осведомен император като Тайдзу и е пълна катастрофа за следващите владетели с по–малки възможности. В рамките на десет дни Тайдзу трябва да отговори на 1660 различни официални документа, които се занимават с 3391 отделни въпроса. Можем да си представим как възприемат неговите наследници огромното натоварване, което той им завещава.

Мнозина от по–късните императори не са на нужната висота. Един от най–слабите е император Шъндзун (известен и като император Уанлъ), чието продължително управление от 1572 до 1620 г. съвпада с упадъка на династията. През втората половина на управлението си той се отказва да се съветва с министрите и да управлява. Хиляди доклади и меморандуми остават непрочетени и без отговор. Понякога години наред изобщо не напуска двореца и не се вземат важни правителствени решения. Изключително алчен, той ограбва държавната хазна, за да посрещне личните си разходи като изграждането на величествена гробница. По време на военната криза в началото на XVII в., когато държавните резерви намаляват до някакви си 270 хиляди таела сребро, императорът натрупва над два милиона таела в личната си сметка. Въпреки многократните искания от страна на министъра по приходите той отказва да отпусне на правителството повече от номиналния размер средства за цели като плащания на войската. Действията му са причина за увеличаването на силата на манджурите, които в последна сметка унищожават династията.

От трите компонента на политическо развитие, които разглеждаме – държавно строителство, върховенство на закона и отговорност на управлението, – китайците развиват първия на много ранен етап от своята история. Те в известен смисъл изобретяват доброто управление. Те първи изграждат административна система, която е рационална, функционално организирана и основана на неперсонални критерии за назначаване и повишение. Може би обстоятелството, че китайското общество е подчертано семействено, е причина китайските държавни строители да виждат своята конкретна задача като освобождаване на управлението от патримониални или непотистки влияния, източник на огромна корупция.

Едно е изграждането на такава система през бурния период на Воюващите царства; съвсем друго се оказва запазването през следващите две хилядолетия. С разпадането на държавата изградената толкова рано модерна бюрокрация става жертва на разложение и репатримониализация и е присвоена от заможни аристократични семейства. Упадъкът на държавата продължава векове наред, а и възстановяването на бюрокрацията до нещо подобно на първоначалния замисъл на нейните създатели от Цин и Хан също отнема векове. По време на династията Мин класическата система е усъвършенствана в много отношения. Тя е по–меритократична и упражнява контрол над едно общество, далеч по–голямо и по–сложно от това по времето на Хан.

В други отношения обаче китайската политическа система остава недоразвита. Тя така и не поражда върховенство на закона или механизми за политическа отговорност. Обществото извън държавата си остава далеч по–слабо организирано за политически действия от обществата в Европа или Индия. Не възникват нито независима поземлена аристокрация, нито независими градове. Разпръснатите дворянство и селячество могат да оказват само пасивна съпротива на властта и периодично да вдигат стихийни бунтове, потушавани с голяма жестокост. Но никога не успяват да се институционализират като корпоративна група, за да потърсят правата си от държавата, както селяните в Скандинавия. С разпространението на будизма и даоизма по време на династиите Суй и Тан възникват редица независими религиозни ордени. В различни периоди на китайската история тези религиозни ордени се противопоставят на държавата – от Червените кърпи до тайпинските бунтовници. Но религията си остава сектантско явление, на което традиционните конфуциански власти гледат с подозрение и което не успява да се превърне в изразител на силен обществен консенсус, за да може да ограничи властта на държавата чрез своето попечителство на закона.

Следователно едно от големите наследства на Династичен Китай е висококачественото авторитарно управление. Неслучайно всички успешни авторитарни модернизатори в света като Южна Корея, Тайван, Сингапур, както и самият съвременен Китай са в Източна Азия и споделят общо китайско културно наследство. Много е трудно в Африка, Латинска Америка или Близкия изток да открием авторитарни владетели с качествата на Ли Куаню[138] от Сингапур или Пак Чон Хи[139] от Южна Корея.

Но наследството от династията Мин, както и от други периоди на китайската история повдига тревожни въпроси за стабилността на доброто управление при отсъствието на правова държава и отговорност. Под ръководството на силен и способен император системата може да функционира изключително ефективно и пълноценно. Но при един своенравен или некомпетентен суверен предоставените му огромни правомощия често подкопават ефективността на административната система. Императрица У прави тотална чистка на бюрокрацията и назначава собствените си неквалифицирани поддръжници; император Тайдзу премахва министърпредседателския пост и блокира наследниците си в тази нефункционална система; император Шъндзун не обръща никакво внимание на бюрокрацията и управлението рухва. Китайците наричат това проблем на „лошия император".

В китайската система съществува форма на отговорност. Императорите са обучавани да имат чувство за отговорност към своя народ и добрите се опитват да са отзивчиви към неговите изисквания и недоволства. Отговорните владетели често наказват собствените си служители от името на народа, разчитайки на мрежи от шпиони евнуси, за да се информират кой върши работата си и кой не. Но единствената форма на отговорност в системата е насочена нагоре към императора. Регионалните служители се безпокоят единствено за преценката на двореца за качеството на тяхната работа, но изобщо не обръщат внимание на обикновените хора, тъй като не съществуват съдебни или изборни процедури, които да бъдат използвани срещу тях. Единственият шанс за обикновения китаец при възникване на проблеми с лош служител е да се оплаче на Върховната власт с надеждата, че императорът ще му обърне внимание. Дори при добър император вероятността да му обърнат внимание в една толкова огромна империя е минимална.

В известен смисъл нещата не са твърде различни и в съвременен Китай. Вместо император на върха на йерархията на управлението стои Китайската комунистическа партия, която бди над една огромна и сложна бюрокрация, управляваща доста над един милиард души[140]. Подобно на евнуската шпионска мрежа партийната йерархия е паралелна структура на правителството, която го контролира и докладва за злоупотреби. Качеството на бюрокрацията, особено по нейните горни етажи, е високо; в десетилетията след 1978 г.[141] китайското ръководство успява да осъществи чудотворни икономически преобразования в страната, с каквито малко други правителства могат да се похвалят.

Така или иначе в съвременен Китай нито върховенството на закона, нито политическата отговорност не съществуват в по– голяма степен, отколкото в Династичен Китай. По–голямата част злоупотреби извършва не деспотичното централно управление, а служителите в местните власти, които участват в схеми за кражба на земя от селяните, прибират подкупи от предприемачите, затварят си очите по отношение на нормативите за околната среда и безопасността и въобще се държат като местните власти в Китай от незапомнени времена. При злополука вследствие на некачествено строителство, разконспирирано от земетресение, или развалена бебешка храна от слабо контролирана фирма китайските граждани могат да се обърнат единствено към централното управление. И то като императора може да се отзове, а може и да не се отзове: понякога ще предприеме строги мерки срещу длъжностното лице нарушител, но в други случаи ще е твърде заето или разсеяно или ще има други приоритети.

Правовата държава и политическата отговорност са желателни сами по себе си. Понякога те могат да са пречка за ефективно управление, както в случая с Индия, където държавата не е в състояние да вземе решение за голям инфраструктурен проект поради съдебни спорове и публични протести или когато Конгресът на САЩ не може да разреши неотложни проблеми, свързани с права, поради намесата на лобисти и влиятелни групи.

Но в други случаи правовата държава и отговорността са нужни за едно добро управление. При подходящи условия една силна авторитарна система може да доведе до изключително ефективно управление. Политическите системи трябва да могат да превъзмогват променящите се външни условия и смяната на лидерите. Контролът над държавната власт чрез върховенството на закона и отговорността служи за намаляване на разногласията в управленската дейност: те ограничават най–добрите управления, но същевременно възпрепятстват лошите да излязат извън контрол. За разлика от това китайците никога не успяват да решат проблема с „лошия император“.

Съществува огромна литература, посветена на въпроса защо традиционен Китай не успява да изгради местни капиталистически институции, включително „Китайската религия"[142] на Макс Вебер и монументалната „Наука и цивилизация в Китай" на Джоузеф Нийдам[143]. Целта на настоящата книга не е да направи принос към този дебат, а да докаже, че капиталистическото развитие на Китай по всяка вероятност не е възпрепятствано от отсъствието на добри институции.

Китай по времето на династията Мин разполага с повечето институции, считани днес за решаващи за модерното икономическо развитие. Той има силна и добре организирана държава, която гарантира стабилност и предсказуемост. Продажбата на длъжности и други очевидни форми на корупция съществуват, но са далеч по–несъществени, отколкото във Франция и Испания през XVII в. (вж. глави 23 и 24). Насилието е под контрол; в сравнение с много съвременни развиващи се страни Китай постига изключително висока степен на граждански контрол над военните. Единственото слабо място, разбира се, е отсъствието на правова държава, вследствие на което имуществените права са уязвими за произвола на управляващите. Но както твърдя в глава 17, правовата държава в конституционен смисъл не е необходимо условие за икономическия растеж. Независимо че собствениците на земя периодично са лишавани от собственост, особено в началото на династията, в продължение на десетилетия страната има „достатъчно добри" имуществени права, както и изключително ниско ниво на данъчно облагане. Днес в Китайската народна република също липсва правова държава в конституционния смисъл, а и собствеността не е напълно защитена, но има достатъчно добри имуществени права, за да се поддържат изключително високи темпове на растеж.

При управлението на Мин Китай, разбира се, провежда и много нерационални от икономическа гледна точка политики. Той упражнява прекомерен контрол над търговците и търговията като цяло. Държавният монопол върху производството на сол изкуствено вдига цените и е причина за високите нива на контрабанда и корупция, както във Франция и Османската империя. Но политиките са много по–несъществени за растежа от институциите; политиките лесно се сменят, докато институции се създават много по–трудно.

Онова, което липсва на Китай, е духът на максимизиране, който икономистите възприемат като универсално човешко качество. По време на династията Мин всички слоеве на обществото са обхванати от огромно самодоволство. Не само че императорите не изпитват необходимост да облагат с колкото е възможно по–високи данъци, но и всякакви форми на нововъведения и промяна просто не си струват усилията. Адмиралът евнух Джън Хъ преплава Индийския океан и открива нови търговски пътища и цивилизации. Това обаче не провокира никакво любопитство и не последват други плавания. Следващият император орязва бюджета на флота с цел да осъществи икономии и епохата на китайските географски открития приключва почти преди да е започнала. По подобен начин по време на династията Сун изобретател на име Су Сун изобретява първия механичен часовник в света, огромен, многоетажен механизъм, задвижван от водно колело, но когато джурджените завладяват столицата на Сун Кайфън, е изоставен. Частите на часовника са разпилени и в течение на няколко поколения знанието за неговото конструиране и дори за съществуването му е изгубено.

Каквито и да са били ограничаващите обстоятелства, възпрепятствали бързия икономически растеж на Китай по времето на династиите Мин и Цин, днес те вече не съществуват. Културните ограничения, които според предишните западни наблюдатели възпират Китай, вече не са фактори. В началото на XX в. конфуцианският идеал за джентълмена учен с дълъг маникюр, който отказва всякаква работа освен държавна служба, често е осмиван като пречка за модернизацията. Характерният идеал за джентълмена изчезва през XX в., но Културното наследство за значението на образованието и личните постижения се съхранява по начин, който се оказва изключително ползотворен за китайския икономически растеж. То живее в неизброимите китайски майки по целия свят, които спестяват пари, за да изпратят децата си във възможно най–добрите училища и ги насърчават да постигат отлични резултати на изпитите. Самодоволството, което кара наследниците на император Ченгу да отменят далечните плавания, е заменено от изключителното желание на китайските лидери да усвояват чуждия опит и да го използват, когато е практически полезен. Държавникът Дън Сяопин, поставил началото на отварянето на Китай към света, казва: „Не е важно дали котката е бяла или черна, важното е да лови мишки." Далеч по–вероятното обяснение за това защо през предишните векове Китай се справя толкова зле в световната икономическа надпревара, а сега се справя толкова добре, да е в културните нагласи към науката, образованието и нововъведенията, отколкото в някакъв фундаментален дефект на неговите политически институции.