Произход на политическия ред

29. ПОЛИТИЧЕСКО РАЗВИТИЕ И ПОЛИТИЧЕСКИ УПАДЪК

Биологичните основи на политиката ► Механизми, чрез които политическият ред еволюира ► Какво е политика и по какво се различава от икономиката ► Дефиниция на институциите ► Източници на политически упадък; държава, върховенство на правото, отговорност и как са свързани помежду си ► Как условията за политическо развитие се променят с течение на времето

Тази книга предлага равносметка на политическото развитие от предчовешки времена до навечерието на Френската и Американската революции когато възниква изцяло съвременната политика. От този момент нататък възникват редица форми на управление, които съдържат трите важни категории политически институции: държавата, върховенството на правото и отговорното управление.

Някои читатели може би ще стигнат до заключението, че моята равносметка на политическото развитие е исторически детерминистична. Т.е. че като описвам сложния и зависим от контекста произход на институциите, искам да докажа, че подобни институции могат да възникнат в днешно време само при подобни условия и че държавите имат една–единствена посока на развитие, предопределена от тяхното уникално историческо минало.

Това категорично не е така. Институции, които носят преимущества на своите общества, редовно биват копирани и усъвършенствани от други; с течение на времето обществата се изучават и се сближават институционално помежду си. Освен това историческият разказ в тази книга завършва точно в навечерието на Индустриалната революция, която променя неузнаваемо условията, при които настъпва политическо развитие. Тези два момента ще бъдат разгледани в заключителната глава. Във втория том ще опиша и анализирам политическото развитие в постмалтусианския свят.

Като имаме предвид огромния консерватизъм на човешките общества по отношение на институциите, те не се ангажират да. ги преустройват всяко следващо поколение. Новите институции обикновено се надграждат върху вече съществуващите, които оцеляват в продължение на изключително дълги периоди от време. Сегментарните родословия например са една от най– древните форми на социална организация и въпреки това продължават да съществуват в много части на съвременния свят. Невъзможно е да разберем възможностите за промяна в настоящето, без да оценим това наследство и начина, по който то често ограничава избора на съвременните политически лица.

Освен това разбирането на сложните исторически обстоятелства, при които са създадени институциите, може да ни помогне да разберем защо тяхното прехвърляне и наподобяване е трудно дори при съвременните условия. Често някоя политическа институция възниква в резултат на неполитически причини (един икономист би казал, че тези фактори са екзогенни по отношение на политическата система). Вече разгледахме няколко такива примера. Частната собственост например възниква не само по икономически причини, но и защото родословните групи се нуждаят от място за погребване на техните предци и за успокояване на душите на мъртвите. По същия начин светостта на върховенството на закона е исторически зависима от религиозния произход на правото. Самата държава в Китай и Европа възниква в резултат на отчаяните стимули, създадени от непрестанните войни, които съвременната международна система се стреми да сподави. Ето защо опитът за пресъздаване на тези институции без помощта на тези екзогенни фактори често е невъзможно усилие.

Ще обобщя някои от темите, които засегнах при направената историческа равносметка на институционалното развитие в тази книга, и ще се опитам да извлека от тях очертанията на теория на политическото развитие и политическия упадък. Това може би няма да произведе истински прогнозна теория, тъй като резултатите са следствие на толкова много преплитащи се фактори. Съществува освен това и проблемът с костенурките: костенурката, която някой избира като обяснителен фактор, винаги стъпва върху гърба на друга костенурка под нея. Една от причините да започна този том с обяснение на естественото състояние и човешката биология е, че това е очевидната отправна точка, Grund–Schildkrote (базовата костенурка), върху която могат да бъдат разположени всички останали костенурки.

Човешките същества не са напълно свободни в социалното конструиране на своето поведение. Те имат обща биологична природа. Тази природа е изключително еднородна по целия свят предвид факта, че повечето съвременни хора извън Африка произлизат от една–единствена относително малка група индивиди отпреди около петдесет хиляди години. Тази обща природа не определя политическото поведение, но тя едновременно оформя и ограничава естеството на възможните институции. Това също така означава, че човешката политика възниква под формата на определени повтарящи се модели на поведение в различни епохи и различни култури. Тази обща природа може да бъде описана със следните твърдения.

Човешките същества никога не са съществували в предсоциално състояние. Идеята, че хората някога са съществували като отделни индивиди, които са взаимодействали или чрез анархично насилие (Хобс), или в миролюбиво неведение помежду си (Русо), е невярна. Човешките същества, както и техните предци примати винаги са живели в родствени социални групи с различни размери. Те са живели в тези социални единици в продължение на достатъчно дълъг период от време, за да могат необходимите за възникване на социално сътрудничество когнитивни и емоционални способности да еволюират и да се кодират в техния генофонд. Това означава, че моделът за рационален избор на колективни действия, при който индивидите преценяват, че ще им е по–добре, като си сътрудничат помежду си, значително подценява степента на социално сътрудничество, което съществува в човешките общества и не разбира мотивите, на които то се основава.

Естествената човешка общителност е изградена върху два принципа – роднинска селекция и реципрочен алтруизъм. Според принципа на роднинската селекция или способността за приобщаване човешките същества действат алтруистично към генетичните си роднини (или считани за генетични роднини) приблизително пропорционално на споделените помежду им гени. Според принципа на реципрочния алтруизъм човешките същества развиват отношения на взаимна изгода или взаимна вреда, взаимодействайки с други индивиди. Реципрочният алтруизъм за разлика от роднинската селекция не зависи от генетично родство; той зависи от повтарящо се пряко лично взаимодействие и от доверителните отношения в резултат на тези взаимодействия. Тези форми на социално сътрудничество са общоприетите начини, по които хората взаимодействат помежду си при липсата на стимули да се придържат към други, по–неперсонални институции. Когато неперсоналните институции се разпадат, именно тези форми на сътрудничество възникват отново, защото са естествени за човека. Това, което наричам патримониализъм, е политически назначения въз основата на един от тези два принципа. Ето защо назначаването на бюрократични длъжности на роднини на владетелите в края на династията Хан в Китай, желанието на еничарите синовете им да постъпят в техните корпуси или продаването на длъжности като наследствена собственост по времето на Стария режим във Франция са все примери за възраждане на естествения патримониален принцип.

Човешките същества притежават вродена склонност да създават и да следват правила и норми. Тъй като институциите по същество са правила, които ограничават личната свобода на избор, със същата убеденост би могло да се каже, че човешките същества имат естествено предразположение да създават институции. Правилата могат да бъдат налагани рационално от лица, чиято цел е да удовлетворят в максимална степен собствения си личен интерес, което изисква постигане на социално споразумение с други лица. Хората се раждат с познавателни способности, които им позволяват да решават проблеми на социалното сътрудничество от типа на затворническата дилема. Те могат да си спомнят минало поведение като ориентир за бъдещо сътрудничество; те разменят информация за благонадеждност чрез клюки и други форми на обмен на информация; те притежават изострена познавателна способност да откриват лъжи и неблагонадеждно поведение чрез говорна и зрителна информация; и притежават общи модели за обмен на информация чрез езикови и невербалните форми на общуване. Способността да създаваме и да съблюдаваме правилата е икономично поведение, тъй като значително намалява трансакционните разходи на социалното взаимодействие и позволява ефикасно колективно действие.

Човешкият инстинкт да се спазват правила обаче често се основава на емоциите, а не на разума. Емоции като вина, срам, гордост, гняв, смущение и възхищение не са заучено поведение в смисъла на Лок, че е придобито по някакъв начин след раждането в резултат на взаимодействие с емпиричния свят извън индивида. Те са по–скоро естествени за малките деца, които след това организират своето поведение въз основа на генетично обосновани, макар и културно предавани правила. Следователно нашата способност да създаваме и съблюдаваме правила е много подобна на езиковата ни способност: докато съдържанието на правилата е конвенционално и варира в различните общества, „дълбоката структура" на правилата и способността да ги придобиваме са естествени.

Това предразположение на хората да придават на правилата същинска стойност помага да се обясни огромният консерватизъм на обществата. Правилата могат да се развиват като полезни адаптации към определени условия на околната среда, но обществата се придържат към тях дълго след като тези условия се променят и правилата станат неуместни или дори нефункционални. Мамелюците отказват да използват огнестрелни оръжия дълго след като тяхната полезност е доказана от европейците, поради своята емоционална обвързаност с определена форма на използването на кавалерията. Това довежда до тяхното поражение от османците, които проявяват далеч по–голямо предразположение да се адаптират. Следователно съществува общ принцип на опазването на институциите в различните човешки общества.

Човешките същества имат естествено предразположение към насилие. От първия момент на своето съществуване те извършват актове на насилие срещу други човешки същества, както техните предци примати. С цялото ми уважение към Русо склонността към насилие не е заучено поведение, възникнало в определен момент на човешката история. Същевременно социалните институции винаги са съществували, за да контролират и канализират насилието. Всъщност една от най–важните функции на политическите институции е именно да контролират и определят степента на прилагане на насилие.

Човешките същества по природа се стремят не само към материални ресурси, но и към признание. Признанието е потвърждение на достойнството или ценността на друго човешко същество, или онова, което наричаме статус. Борбите за признание или статус често имат много по–различен характер от борбите за ресурси, тъй като статусът е относителен, а не абсолютен, или това, което икономистът Робърт Франк нарича „позиционно благо". С други думи, човек може да има висок статус, само ако останалите са с по–нисък статус. За разлика от кооперативните игри или печалбите от свободна търговия, които са с позитивна сума и позволяват и на двамата играчи да спечелят, борбите за относителен статус, са с нулева сума, като при тях печалбата на един играч е непременно за сметка на друг.

Голяма част от човешката политика е свързана с битки за признание. Това е вярно не само за китайските претенденти за династии, които се домогват да получат Мандата на Небето, но и за търсещите справедливост под развети знамена скромни селски бунтовници като Жълтите и Червените кърпи или френските Червени шапки. Арабските племена успяват да изгладят различията си и да покорят голяма част от Северна Африка и Близкия изток, защото търсят признание за своята религия – исляма, като европейските воини, завладели Новия свят под знамето на християнството. В по–нови времена възходът на модерната демокрация е непонятен извън търсенето на равноправно признание, което е нейна същност. В Англия се извършва прогресивна промяна в естеството на исканията за признание – от правата на племето или селото, през правата на англичаните до правата на човека, за които пише Лок.

Важното е да не се поддадем на изкушението да сведем човешката мотивация до икономическо желание за ресурси. Насилието в човешката история често се извършва от хора, които търсят не материално богатство, а признание. Конфликтите се разпростират далеч отвъд рамката на икономическия смисъл. Признанието понякога е свързано с материално благополучие, но в други случаи е за негова сметка и е безполезно опростяване да го разглеждаме просто като още един вид „полза".

Невъзможно е да се разработи каквато и да било смислена теория на политическото развитие без разглеждането на идеите като основополагащи причини за това, че обществата се различават и следват различни пътища на развитие. От гледна точка на социалните науки те са независими променливи, а ако използваме метафората с костенурките, те са костенурки далеч надолу в купчината, които не са стъпили задължително върху гърбовете на костенурки, свързани с икономиката или с физическата среда.

Хората във всички човешки общества създават ментални модели на реалността. Тези ментални модели приписват причинно– следствена връзка на различни, много често невидими фактори, чиято функция е да направят света по–понятен, предсказуем и удобен за манипулиране. В ранните общества тези невидими сили са духове, демони, богове или природата; днес те са абстракции като гравитация, радиация, личен икономически интерес, социални класи и т.н. Всички религиозни вярвания представляват мисловен модел на реалността, в който наблюдаваните събития се приписват на или причиняват от невидими или смътно забележими сили. От времето на Дейвид Хюм[208] сме наясно, че каузалността не може да бъде потвърдена единствено с помощта на емпирични данни. С развитието на съвременните естествени науки обаче чрез контролирани експерименти или статистически анализ се придвижваме към теории за каузалността, които по–трудно могат да бъдат подправени. С по–добри начини за проверка на теориите за каузалността хората могат по–успешно да манипулират своята среда, използвайки например торове и напояване вместо кръв от жертвоприношения за увеличаване на добивите. Но всяко познато човешко общество създава някакъв вид причинно–следствен модел на реалността, което ни навежда на мисълта, че това е по– скоро естествена, а не придобита способност.

Колективните ментални модели – най–вече тези, които приемат формата на религия – са решаващи за мащабни колективни действия. Колективните действия, базирани единствено на рационален користен интерес, далеч не могат да обяснят адекватно реално съществуващите на този свят социално сътрудничество и алтруизъм. Религиозната вяра мотивира хората да извършват неща, които не биха сторили, ако се интересуваха единствено от ресурси или материално благополучие, какъвто е случаят с възхода на исляма в Арабия през VII в. Споделянето на вяра и култура укрепва сътрудничеството чрез възникването на общи цели и благоприятства колективното решаване на общи проблеми.

Поради религиозните конфликти в съвременния свят мнозина имат враждебно отношение към религията и я възприемат като източник на насилие и нетолерантност. В един свят на припокриващи се и многочислени религиозни среди това очевидно би могло да е вярно. Но те пропускат да преценят религията в нейния по–широк исторически контекст като решаващ фактор за възникването на широко социално сътрудничество, което превъзхожда роднинството и приятелството като източници на социални взаимоотношения. Още повече че светски идеологии като марксизма, ленинизма и национализма, които заемат мястото на религиозните убеждения в много съвременни общества, могат да бъдат и са не по–малко разрушителни с крайните вярвания, които пораждат.

Менталните модели и правилата са тясно преплетени, тъй като моделите често предлагат на обществата ясни правила за съблюдаване. Религиите са повече от теории; те са нормативни морални кодекси, които налагат на своите последователи спазването на правила. Те, както и правилата, които налагат, са натоварени със значителен емоционален смисъл и поради това вярата в тях е въз основа на обективни причини, а не само защото са точни или полезни. Независимо че истинността на религиозните убеждения не може да бъде удостоверена, те същевременно трудно могат да бъдат фалшифицирани. Всичко това утвърждава фундаменталния консерватизъм на човешките общества, защото, веднъж възприети, менталните модели на реалността трудно могат да бъдат променени в светлината на нови доказателства, че не работят.

Универсалният характер на определена форма на религиозни убеждения сред почти всички познати човешки общества навежда на мисълта, че той по някакъв начин се корени в човешката природа. Подобно на езика и съблюдаването на правила същността на религиозната вяра е общоприета и макар да е различна за различните общества, способността за създаване на религиозни доктрини е вродена. Но това, което казвам тук за политическото въздействие на религията, не доказва дали има или не „религиозен ген". Дори религиозната вяра да е заучено поведение, тя пак би оказвала съществено въздействие върху политическото поведение.

Предвид утилитарната роля на религиозните вярвания за обединяването на общности (независимо дали на общността като цяло или на определена социална класа), мислители като Карл Маркс и Емил Дюркем са убедени, че религията умишлено е създадена с тази цел. Както вече видяхме, религиозните възгледи еволюират заедно с политическия и икономическия ред, преминавайки от шаманизъм и магия до преклонение пред предците и политеистични и монотеистични религии с високоразвити доктрини. Религиозните убеждения очевидно трябва да бъдат свързани по някакъв начин с материалните условия на съществуване на групите, които ги отстояват. Самоубийствени култове или секти като шейкърите, които забраняват възпроизводство между членовете си, обикновено не оцеляват много дълго. Ето защо е много изкушаващо да разглеждаме религията като продукт на тези материални условия и изцяло обяснима от тяхна гледна точка.

Това обаче би било огромна грешка. Религията е невъзможно да бъде обяснена единствено въз основа на материалните условия. Видяхме това най–ясно по отношение на контраста между Китай и Индия. До края на I хил.пр.Хр, двете общества са сходни от гледна точка на социалната структура, основана на агнатични родословия и възникналите от тях политически форми. Но след това индийското общество прави рязък завой, който може да бъде обяснен единствено с възхода на брахманската религия. Специфичните метафизични пропозиции в основата на тази религия са изключително сложни и е безсмислено да се опитваме да ги обясняваме с конкретните икономически и екологични условия в Северна Индия по това време.

Проследил съм много други случаи, в които религиозните идеи изиграват независима роля при оформянето на политическите резултати. Католическата църква например изиграва важна роля при формирането на две основни европейски институции. Това е от решаващо значение за подкопаването на структурата на имуществените права на родствените групи сред варварските германски племена, които завладяват Римската империя от VI в. нататък, което от своя страна е от решаващо значение за отслабването на трибализма сам по себе си. Следователно Европа изоставя основаната на родственост социална организация по–скоро чрез социални, отколкото чрез политически средства, в рязък контраст с Китай, Индия и Близкия изток. По–късно през XI в. Католическата църква обявява независимостта си от светската власт, изграждайки се като модерна йерархия, а след това разпространява транснационалното европейско върховенство на правото. Въпреки че подобни независими религиозни институции съществуват и в Индия, Близкия изток и Византийската империя, нито една от тях не успява да институционализира независима правова държава до степента, в която постига това Западната църква. Без конфликта за инвеститурата и неговите последици правовата държава нямаше да се утвърди толкова дълбоко на Запад.

В нито един от тези случаи религиозните ценности не подценяват материалните интереси. И Католическата църква като браминската класа в Индия или класата на улемите в мюсюлманските общества представлява социална група със свои собствени материални интереси. Промените в наследственото право, въведени от Григорий I, изглежда, са свързани не с религиозни, а с користни причини като средство за присвояване на земя на собственици от родствените групи от самата Църква. Въпреки това Църквата не е просто още един политически субект като военните диктатори, които господстват в Европа по това време. Тя не може лесно да превърне своите ресурси във военна сила, нито да се ангажира с грабителство без помощта на светските власти. От друга страна, тя притежава легитимност, с която може да удостои светските политически играчи и която те не могат да постигнат сами. Икономистите понякога твърдят, че политическите дейци „инвестират" в легитимност, сякаш легитимността е просто производствен фактор като земята или машините. Но легитимността трябва да бъде разбирана сама по себе си, а именно от гледна точка на идеите, към които хората се придържат по отношение на Бог, справедливостта, човека, обществото, благополучието, добродетелта и т.н.

Една от най–важните промени в ценностите и идеологиите, която определя съвременния свят – идеята за равенство на признанието, – възниква едва в края на периода, който разисквам в тази книга. Идеята за човешкото равенство има дълбоки корени; писатели от Хегел до Токвил и Ницше проследяват съвременните идеи за равенство до библейската идея за човека, създаден по образ и подобие на Бога. Разширяването на ограничения кръг от хора, на които е предоставено равно достойнство, обаче е много бавен процес и едва след XVII в. започва най–накрая да включва и по–ниските социални слоеве, жените, различните расови, религиозни и етнически малцинства и т.н.

Преходът от групови и племенни общества към такива на държавно ниво е в известен смисъл огромен регрес по отношение на човешката свобода. Държавите са по–богати и по–могъщи от родствено базираните си предшественици, но тези богатства и власт водят до огромна стратификация, в резултат на която малцина стават господари, а мнозинството се превръщат в роби. Хегел би казал, че признанието за владетеля в такова неравно общество е несъвършено и в края на краищата не удовлетворява дори владетеля, тъй като го е получил от хора, лишени от достойнство. Възходът на съвременната демокрация предоставя възможност на всички хора да се управляват сами въз основа на взаимното признаване на достойнството и правата на своите равноправни съграждани. По този начин тя се стреми в контекста на големите и сложни общества да възстанови нещо от загубеното при първоначалния преход към държавата.

Историята на възникването на отговорното управление не може да се разкаже, без да имаме предвид разпространението на тези идеи. В случая с английския парламент видяхме как неговата солидарност зависи в решаваща степен от вярата в правата на англичаните и как Славната революция е моделирана от всеобхватната идея на Лок за универсалните естествени права. Именно тези идеи вдъхновяват и Американската революция. Ако историческите причини за възхода на отговорността, които представям, понякога изглеждат тясно свързани с материалните интереси на участниците в тези борби, те трябва на свой ред да се разглеждат на фона на идеи, които определят кои са тези участници и какъв е размахът на техните колективни действия.

Развитието на политическите системи приблизително наподобява биологичната еволюция. Еволюционната теория на Дарвин се основава на два много прости принципа, вариация и подбор. Вариациите между организмите се дължат на случайни генетични комбинации; индивидите, които се приспособят по–добре към околната среда, имат по–голям репродуктивен успех и следователно се разпространяват за сметка на тези, които не се адаптират толкова добре.

В много продължителна историческа перспектива политическото развитие следва същия общ модел – формите на политическа организация, използвани от различни групи хора, варират, като по–успешните форми, т.е. тези, които генерират по–голяма военна и икономическа мощ, изместват по–неуспешните. На това високо ниво на абстракция е трудно да разберем как политическото развитие би могло да протече по друг начин. По–важно обаче е да разберем разликите между политическата и биологичната еволюция, които са най–малко три.

Първо, в политическата еволюция единиците за подбор са правилата и техните въплъщения под формата на институции за разлика от гените в биологичната еволюция. Въпреки че човешката биология благоприятства формулирането и съблюдаването на правила, тя не определя тяхното съдържание и това съдържание може значително да варира. Правилата са основата на институции, които гарантират предимства на обществата, които ги използват, и са подбирани чрез взаимодействието на човешки агенти пред по–малко полезни правила.

Второ, вариациите между институциите в човешките общества могат да бъдат планирани и обмислени, а не произволни. Хайек категорично оспорва идеята, че човешките общества съзнателно проектират институции, която открива в самоувереността на следдекартовия рационализъм. Той твърди, че основната част от информацията в обществата има местен характер и следователно не може да бъде разбрана от централизирани човешки представители. Слабостта на аргумента на Хайек е, че хората успешно проектират институции през цялото време на всички нива на обществото. Той не харесва низходящото централизирано социално инженерство от страна на държавите, но е готов да приеме възходящите децентрализирани институционални нововъведения, които в не по–малка степен са продукт на човешко проектиране. Макар широкомащабното проектиране да работи по–рядко от това с по–малки мащаби, то все пак работи периодично. Хората рядко могат да планират поради непредвидени последствия и липсваща информация, но фактът, че могат да планират, означава, че е по–вероятно създадените от тях варианти на институционални форми да произведат решения за адаптация, отколкото чистата случайност. Но Хайек е прав, че институционалната еволюция не зависи от способността на хората да проектират успешни институции; случайните промени и принципът на подбор могат сами по себе си да произведат адаптивен еволюционен резултат.

Третата разлика между политическото развитие и биологичната еволюция е, че избраните характеристики – в единия случай институции, а в другия гени – се предават културно, а не генетично. Това представлява едновременно предимство и недостатък по отношение на адаптивността на системата. Културните характеристики като норми, обичаи, закони, убеждения или ценности могат поне на теория да се променят в движение в рамките на едно поколение, както в случая с разпространението на исляма през VII в. или с ограмотяването на датското селячество през XVI в. От друга страна, хората са склонни да придават вътрешноприсъща стойност на институциите и породилите ги ментални модели, което води до дългосрочното запазване на институциите. За разлика от това биологичният организъм не овеществява и не се прекланя пред собствените си гени; ако те не му позволяват да оцелява и да се възпроизвежда, принципът на естествения подбор безмилостно ги елиминира. По тази причина институционалната еволюция може да бъде както по–бърза, така и по–бавна от биологичната.

За разлика от биологичната еволюция, институциите могат да се разпространяват чрез копиране. Някои общества с по–слаби институции биват завладявани или елиминирани от по–силни, но в други случаи те могат да възприемат институциите на своите противници в процес, наречен „отбранителна модернизация". По време на шогуната на Токугава в Япония от XVII до XIX в. феодалните владетели, които управляват страната, знаят за съществуването на огнестрелните оръжия благодарение на контактите си с португалски и други пътешественици. Те обаче сключват нещо като дългосрочно споразумение за контрол над въоръженията, с което се договарят да не използват огнестрелни оръжия помежду си, защото не искат да се откажат от своята традиционна форма на воюване с мечове и стрелба с лък. Но когато през 1853 г. комодор Матю Пери се появява със своите „черни кораби" в Токийския залив, управляващият елит разбира, че трябва да сложат точка на това споразумение и да се снабдят с притежаваната от американците военна технология, ако не искат да се превърнат в западна колония като Китай. След реставрацията Мейджи през 1868 г. Япония въвежда не само огнестрелните оръжия, но и нова форма на управление, централизирана бюрокрация, нова образователна система, както и множество други институции, заети от Европа и Съединените щати.

Биологичната еволюция е едновременно видова и обща. Видова еволюция е тази, при която видовете се адаптират към конкретна среда и се диференцират като в случая с известните Дарвинови чинки[209]. Обща еволюция е тази, при която успешни категории организми се размножават в даден хабитат. Ето защо се наблюдават големи общи преходи от едноклетъчни към многоклетъчни организми, от безполово към полово размножаване, от динозаври към бозайници и т.н. Същото се отнася и за политическото развитие. Когато поведенчески съвременните хора напускат Африка преди около петдесет хиляди години и се разпространяват по целия свят, те се адаптират към различните околни среди, в които попадат, и развиват различни езици, култури и институции. Същевременно някои общества постигат форми на социална организация, които им осигуряват големи предимства и по този начин осъществяват общ преход от групови и племенни към общества на държавно ниво. Сред обществата на държавно ниво тези, които успяват да се организират по–ефективно, побеждават или поглъщат по–неефективните и по този начин разпространяват своята собствена форма на социална организация. По този начин едновременно възникват диференциация и конвергенция на политическите институции.

Конкуренцията играе решаваща роля в процеса на политическото развитие, както и в биологичната еволюция. Ако не съществуваше конкуренция, нямаше да има селекционен натиск върху институциите, а следователно и никакъв стимул за институционални нововъведения, заимстване и реформи. Едни от най–важните източници на конкурентен натиск, които водят до институционални нововъведения, са насилието и войната. Преходът от групово към племенно общество се осъществява благодарение на по–голямата икономическа производителност, но това е пряк резултат от по–добрата способност на племенните общества да мобилизират работна ръка. В глава 5 обсъдих различни теории за първоначалното формиране на държавата, свързани с личния икономически интерес, напояването, гъстотата на населението, физическата география, религиозната власт и насилието. Макар всички тези фактори да играят важна роля, изглежда далеч по–правдоподобно трудният преход от свободно племенно общество към деспотично общество на държавно ниво да е мотивиран от необходимостта от физическо самосъхранение, а не само от икономически интерес. И когато преглеждаме историческите сведения за образуването на държавите в Китай, Индия, Близкия изток и Европа, насилието отново играе централна роля не само за стимулирането на формиране на държава, но и за изграждане на специфични институции, които свързваме с модерните държави. Поради посочените по–долу причини определени видове общи проблеми не могат да бъдат решени по друг начин, освен чрез прибягване до насилие.

В статия от 1979 г. биолозите Стивън Джей Гулд и Ричард Левонтин използват аналогията „пазва на свод“ за да обяснят непредсказуемия начин, по който работят биологичните нововъведения. „Пазва на свод“ е заоблен архитектурен елемент, оформен от пресичането на поддържащи купола арки. Този елемент не е проектиран умишлено от архитекта, а е случаен вторичен продукт от съчетаването на други компоненти. Независимо от това пазвите на сводове биват украсявани и с течение на времето придобиват собствен характер и значение. Гулд и Левонтин твърдят, че голяма част от биологичните особености на организмите еволюират в резултат на една причина, но впоследствие се оказва, че носят адаптивни ползи поради съвсем различни причини.

В политическата еволюция наблюдаваме много еквиваленти на пазвите на сводове. Идеята за корпорация – постоянно функционираща институция, чиято идентичност е различна от тази на хората, които са я учредили – възниква първоначално като религиозна организация, а не с търговска цел. Католическата църква одобрява правото на жените да наследяват имущество не защото желае разширяването на правата на жените, нещо доста анахронично за VII в., а тъй като иска по този начин да присвои ценни недвижими имоти, притежавани от могъщи кланове. Съмнително е дали църковните лидери по онова време са можели да предвидят последиците от това върху родствените взаимоотношения като цяло. И накрая, цялата идея за ограничаване на изпълнителната власт чрез независима съдебна власт не присъства в съзнанието на хората, ангажирани в конфликта за инвеститурата, който е морална и политическа битка за независимостта на Католическата църква. и все пак спечелената от една религиозна организация независимост на Запад с течение на времето еволюира в независимост на съдебната власт. Религиозната основа на правото е заменена от светски източници, но въпреки това структурата на правото си остава същата. Следователно самото върховенство на правото е един вид пазва на свод.

Изглежда, че действителните исторически корени на различните институции често са продукт на продължителна последователност от исторически катастрофи, която човек никога не би могъл да предвиди предварително. Това може да изглежда обезкуражаващо, тъй като едва ли би могло да се очаква някое съвременно общество да преживее точно същото стечение на обстоятелства, за да създаде подобна институция. Но това пренебрегва ролята на пазвите на сводове в политическото развитие. Конкретният исторически източник за възникването на дадена институция има по–малко значение от нейната функционалност. Веднъж открита, тя може да бъде копирана и използвана от други общества по напълно неочакван начин.

В тази книга използвам дефиницията за институциите на Самюъл Хънтингтън „устойчиви, високо ценени, повтарящи се модели на поведение". А по отношение на институцията, наречена държава, използвам не само определението за държавата на Макс Вебер (организация, която притежава монопола върху легитимното физическо насилие в рамките на определена територия), но и неговите критерии за модерната държава (държавите следва да прилагат рационално разделение на труда въз основа на техническа специализация и компетентност и да са неперсонални по отношение на назначаването на служители и властта над гражданите). Неперсонални съвременни държави трудно се създават и поддържат, тъй като патримониализмът, т.е. назначаването на служители въз основа на роднинство или персонална реципрочност, е естествена форма на социални взаимоотношения, към която хората се връщат при липса на други норми и стимули.

Съвременните организации имат и други характеристики. Самюъл Хънтингтън изброява четири критерия за измерване на степента на развитие на институциите, които изграждат държавата: адаптивност–ригидност, сложност–простота, автономност–подчиненост и сплотеност–раздробеност. Това означава, че колкото по–приспособима, сложна, автономна и съгласувана е една институция, толкова по–развита е тя. Адаптивната организация може да преценява промените във външната среда и да променя собствените си вътрешни процедури в съответствие с тях. Адаптивни институции са тези, които оцеляват, тъй като заобикалящата среда постоянно се променя. Английската система на общото право, в която съдиите постоянно интерпретират и разширяват правото в отговор на нови обстоятелства, е една от ранните форми на адаптивна институция.

Развитите институции са по–сложни, тъй като в тях има по– голямо разделение на труда и специализация. В едно вождество или ранна държава владетелят може да бъде едновременно военачалник, главен свещеник, данъчен агент и съдия във върховния съд. Във високоразвитата държава обаче всички тези функции се изпълняват от отделни организации с конкретни мисии и висока степен на технически способности. По време на династията Хан китайската бюрокрация се разклонява в мрежа от безброй специализирани агенции и ведомства на национално, префектурно и местно ниво. Макар и не дотолкова сложна като едно съвременно управление, тя е огромна крачка напред, в сравнение с предишните управления, които представляват разширяване на властта на имперското домакинство.

Хънтингтън подчертава, че двата последни критерия за институционализация – автономността и съгласуваността – са тясно свързани. Автономността е критерий за степента, до която дадена институция е развила свое собствено усещане за корпоративна идентичност, което я предпазва от влиянието на други обществени сили. При анализа на правовата държава в глави 17,18 и 19 видяхме, че степента, до която правото ограничава държавната власт, много зависи от институционалната автономност на съдилищата. В този случай автономност означава възможността да бъдат обучавани, назначавани, повишавани и наказвани адвокати и съдии без политическа намеса. Автономността е тясно свързана със специализацията, поради което е характерна за по–развитите институции. Армия, на която е разрешено да контролира вътрешните си повишения, ще се справя по–добре при еднакви други условия от армия, в която генералите са назначавани по политически причини или купуват своите повишения.

Съгласуваността, от друга страна, е по–скоро системна мярка за степента, в която ролите и задачите на различни организации в рамките на дадена политическа система са ясно определени и съгласувани. Една несъгласувана политическа система има много организации, които отговарят, да речем, за събирането на данъците или обществената безопасност без ясна представа чия е всъщност отговорността. Държавен апарат, съставен от много автономни институции, е по–вероятно да бъде съгласуван, отколкото такъв със зависими институции. В патримониалните общества членове на семейството или племето на вожда получават припокриващи се или неясни правомощия върху различни държавни функции или се създават специални властови позиции за конкретни лица. Лоялността е по–важна от таланта при организирането на публичната администрация – практика, която продължава и в много развиващи се страни (а също и в немалко развити такива). Формалното разделение на властта между министерствата не съответства на реалното разпределение, което води до институционална несъгласуваност.

Според тази съответстваща на четири критерия дефиниция на институционализацията институциите са правила или повтарящи се модели на поведение, които надживяват конкретните личности, които ги създават в даден исторически момент. Пророкът Мохамед успява да обедини племената в Медина със силата на своята харизматична личност, но не оставя система за наследяване на халифата. Младата религия едва надживява властовите борби за водачество през следващото поколение, а в много отношения тази неуспешна ранна институционализация продължава да съществува под формата на разделението между сунити и шиити. Режимите, които по–късно процъфтяват в мюсюлманския свят, са успешни, именно защото създават институции като набирането на роби войници под формата на кръвен данък от османците, които не зависят от властта на конкретни личности. В Китай императорът е всъщност затворник на собствената си бюрокрация и нейните сложни правила. Независимо че отделни владетели успяват да създадат институции, по–развитите институции не само надживяват слабите лидери, но изграждат и система за обучение и набиране на нови по–добри такива.

Макар да съществува динамичен процес, благодарение на който конкуренцията между институциите поражда политическо развитие, съществува и процес на политически упадък, чрез който обществата стават по–слабо институционализирани. Два са процесите, при които протича политически разпад. Институциите са създадени на първо място, за да се справят с конкурентните предизвикателства на определена среда. Тази среда може да бъде физическа, свързана със земя, ресурси, климат и география, а може и да е социална, свързана със съперници, врагове, конкуренти, съюзници и т.н. Веднъж изградени, институциите обикновено са стабилни в резултат на вече коментираното биологично предразположение на хората да придават вътрешна значимост на правилата и менталните модели. Всъщност институциите нямаше да са институции, т.е. „устойчиви, високо ценени, повтарящи се модели на поведение", ако не бяха подкрепяни от силни социални норми, ритуали и различни психологически фактори. Стабилността на институциите има подчертана адаптивна стойност – ако хората не притежаваха биологична склонност да съблюдават правила и модели на поведение, би се наложило правилата постоянно да бъдат предоговаряни за сметка на стабилността на въпросното общество. От друга страна, фактът, че обществата са неимоверно консервативни по отношение на институциите, е причина, когато първоначалните условия, довели до създаването или утвърждаването на дадена институция, се променят, тя да не успее да се реформира бързо, за да отговори на новите обстоятелства. Разминаването между степента на промяна на институциите и външната среда е причина за политически упадък или институционален разпад.

Инвестирането в съществуващи институции води до неуспех не само по отношение на промяната на остарели институции, но и на самата способност за долавяне на неуспеха. Социалните психолози описват това явление като „когнитивен дисонанс", за който има огромен брой исторически примери. Ако дадено общество става по–заможно или по–силно във военно отношение благодарение на по–добрите си институции, представителите на някое по–неконкурентно общество са принудени да приписват тези предимства на базисните институции, ако искат да си оставят надежда за оцеляване. Обществените резултати обаче са мултикаузални по своята същност, така че винаги е възможно да се намерят правдоподобни, но погрешни алтернативни обяснения за обществена слабост или неуспех. Обществата от Рим до Китай си обясняват своите военни поражения с недостатъчно съблюдаване на религиозните задължения и вместо да реорганизират и преоборудват своите армии, заделят средства за повече церемонии и жертвоприношения. В по–съвременните общества вината за неуспехите лесно се стоварва върху машинациите на различни външни фактори като евреите или американския империализъм, вместо да се потърси обяснение от местните институции.

Втората форма на политически упадък е репатримониализацията. Фаворизирането на семейството и приятелите, с които разменяме взаимни услуги, е естествена форма на социално общуване и традиционен начин на взаимодействие. Най–универсалната форма на човешко политическо взаимодействие е връзката патрон–клиент, в която лидерът разменя услуги срещу подкрепата на група последователи. На определени етапи от политическото развитие това е единствената форма на политическа организация. Но с еволюцията на институциите се въвеждат нови правила за набирането на кадри въз основа на работа или талант – изпитната система на мандарините, кръвният данък в Турция, безбрачието на католическите свещеници или съвременното законодателство, което обявява непотизма[210] извън закона. Но натискът за репатримониализация на системата е постоянен. Назначени в дадена институция на меритократични основания хора често се опитват да прехвърлят своите длъжности на деца или приятели. Когато институциите преживяват трудни моменти, лидерите често предпочитат да се поддадат на натиска, за да си осигурят политическо превъзходство или да решат финансовите си проблеми.

Коментирах множество примери за двете форми на политически упадък. В началото на XVII в. династията Мин в Китай е изправена пред нарастващия военен натиск от страна на добре организираните манджурски сили на север. Оцеляването на режима зависи от способността на управлението да събере средства, да изгради отново професионална армия и да я разгърне по североизточната граница. Нито едно от тези неща не се случва поради нежеланието или неспособността на управляващите да повишат достатъчно данъчните приходи за покриване на разходите за самозащита. В този момент режимът поддържа добри отношения с елитите, които би трябвало да поемат по–голяма данъчна тежест, и императорите предпочитат да не си създават излишни проблеми.

Репатримониализацията е повтарящ се феномен. Неперсоналната бюрократична система, изградена по време на предходната династия Хан, постепенно бива подкопана от аристократични семейства, които се опитват да осигурят привилегировани длъжности в централното управление за себе си и своите родословия. Тези семейства продължават да упражняват контрол над китайската бюрокрация по време на династиите Суй и Тан. Както египетските мамелюци, така и турските еничари подкопават неперсоналната система за наемане на роби с изискванията си да им бъде позволено да имат семейства, а след това на децата им да бъде позволено да постъпят във военната институция. В случая с мамелюците това е вследствие на отдалечаването на монголската заплаха в края на XIII в., което съвпада с повтарящите се чумни епидемии и влошаването на условията за търговия. При османците инфлацията на цените и тежкият бюджетен дефицит принуждават султаните Селим Страшни и Сюлейман Великолепни да направят подобни отстъпки на еничарите. Католическата църква изгражда модерна бюрокрация, като забранява на свещениците и епископите да имат семейства, но с течение на времето системата се разпада, когато църковни служители искат да съчетаят длъжностите с бенефициите и да ги превърнат в наследствено имущество. Във Франция и Испания това довежда до откровено корупционна система за продажба на служби, в резултат на което публичният сектор е приватизиран и превърнат в наследствена собственост.

Двата вида политически упадък – институционален застой и репатримониализация – често настъпват заедно, когато патримониални служители с голямо лично влияние в съществуващата система се стремят да я предпазят от евентуална реформа. И ако системата се разпадне напълно, често единствено патримониалните играчи с техните патронажни мрежи остават да събират парчетата.

Можем много по–прецизно да разясним защо институциите се приспособяват толкова бавно към промените в заобикалящата ги среда освен с посочената естествена склонност за опазване на институциите. Всяка институция или система от институции облагодетелства определени групи в обществото, често за сметка на други, дори когато политическата система като цяло гарантира обществени блага като мир и имуществени права. Тези облагодетелствани от държавата групи могат да се чувстват по–сигурни за себе си и своето имущество, могат да събират ренти благодарение на достъпа си до властта или да получават признание и социален статус. Тези елитни групи имат интерес от съществуващия институционален ред и ще защитават статуквото при условие, че останат сплотени. Дори когато обществото като цяло би се облагодетелствало от институционална промяна като повишаване на поземления данък, за да заплати за защита от външна заплаха, добре организирани групи са в състояние да наложат вето на промените, защото чистата печалба за тях е отрицателна.

Икономистите добре разбират този вид неуспех на колективните действия. Специалистите по теория на игрите наричат подобна ситуация стабилно равновесие, тъй като никой от участниците няма да спечели от промяна на основополагащите институционални договорености. Но това равновесие е дисфункционално от гледна точка на обществото като цяло. Манкър Олсън привежда общия аргумент, че с течение на времето във всяко общество се наблюдава разрастването на утвърдени групи по интереси, които се обединяват в рентоориентирани коалиции в защита на своите привилегии. Те са много по–добре организирани от широката маса от хора в обществото, чиито интереси често не са представени в политическата система. Проблемът на дисфункционалното политическо равновесие може да бъде смекчен от демокрацията, която поне на теория позволява не–елитите да имат по–голям дял в политическата власт. Но дори тогава несъответствието между организационния капацитет на елитите и неелитите обикновено остава голямо, което не позволява на последните да действат решително.

Коментирах множество примери за рентоориентирани коалиции, възпрепятствали необходимите институционални промени и предизвикали по този начин политически упадък. Класическият пример, от който произлиза самият термин рента, е от времето на Стария режим във Франция, когато монархията в продължение на два века се засилва чрез кооптирането на голяма част от френския елит. Това кооптиране е под формата на действителна покупка на малки парчета от държавата, които след това могат да бъдат прехвърлени на потомството. Когато министри реформатори като Мопу[211] и Тюрго[212] се опитват да променят системата, като отменят продажбата на длъжности, съществуващите заинтересовани страни са достатъчно силни, за да блокират всякакви действия. Проблемът с продажбата на длъжности е решен насилствено чак по време на революцията.

Но проблемът с дисфункционалните равновесия възниква много по–далеч назад в историята. Има археологически доказателства за групови общества, които независимо от познаването на земеделската технология не правят преход от ловуването и събирачеството в продължение на много поколения. Причина за това отново се оказва икономическият интерес на определени заинтересовани страни. Груповите общества са егалитарни и споделят храната си, което става невъзможно след усвояването на земеделието и частната собственост. След като дадено семейство уседне и започне да произвежда храна, тя ще трябва да се разпределя между другите членове на групата, което унищожава стимула за инвестиране в земеделие. Преминаването от една форма на производство към друга прави обществото като цяло по–богато поради по–високата производителност на земеделието в сравнение с ловуването и събирачеството, но това налага също така изключването на някои членове на групата от свободното ползване на излишъците. Археологът Стивън Лебланк предполага, че бавното възприемане на земеделието от страна на някои ловно–събирателски общества се дължи именно на тяхната неспособност да решат този проблем на сътрудничеството.

Следователно способността на обществата да правят институционални нововъведения зависи от това дали могат да неутрализират съществуващите политически заинтересовани страни, които налагат вето върху реформите. Икономическите промени понякога отслабват позицията на съществуващите елити в полза на нови елити, които настояват за изграждането на нови институции. Относителният спад на доходите от поземлените имоти в Англия през XVII в. в сравнение с търговията и производството позволява на буржоазията да реализира политически дивиденти за сметка на старата аристокрация. Понякога новите социални дейци биват изтласквани напред от възхода на нова религиозна идеология, както в случая с будизма и джайнизма в Индия. Селяните в Скандинавия престават да бъдат инертна маса от разпръснати индивиди след Реформацията благодарение на ограмотяването и възможността да четат Библията. В други случаи самата мощ на лидерството и способността да се организират печеливши коалиции от лишени от власт групи водят до промени, както в случая с папската партия на Григорий VII по време на конфликта за инвеститурата. Това фактически е същността на политиката: способността на лидерите да постигат целите си благодарение на комбинация от власт, легитимност, сплашване, преговори, харизматичност, идеи и организация.

Стабилността на дисфункционалните равновесия е една от причините, поради която насилието играе толкова важна роля при институционалните нововъведения и реформи. Класически насилието се разглежда като проблем, който политиката се опитва да разреши, но понякога то е единственият начин за отстраняване на утвърдени заинтересовани страни, които възпрепятстват институционалните промени. Страхът от насилствена смърт е по–силна емоция от желанието за материални придобивки и е в състояние да мотивира по–радикални промени в поведението. В глава 5 вече отбелязах, че икономически мотиви като желанието за изграждане на голяма напоителна система са крайно неправдоподобни причини за държавно строителство в древността. За разлика от това непрестанните племенни войни или страхът от завладяване от по–добре организирани групи са много разбираеми причини защо свободни и горди племена биха се съгласили да живеят в една централизирана държава.

В китайската история патримониалните елити възпрепятстват изграждането на модерни държавни институции както по времето на възхода на царство Цин, така и по времето на династиите Суй и Тан, когато влиянието им се възвръща. В първия случай непрестанните войни, водени от аристократите, опустошават редиците им и откриват път към военната служба на неелитите. Във втория случай идването на власт на императрица У в началото на династия Тан довежда до всеобща чистка на традиционните аристократични семейства и до домогването до права на по–широки елити. Двете световни войни вършат подобна услуга на възникналата след 1945 г. демократична Германия чрез елиминиране на аристократичната юнкерска класа, която вече не може да възпрепятства институционалните промени.

Не е очевидно, че демократичните общества винаги могат да решават този проблем с мирни средства. В Съединените щати през периода преди Гражданската война малцинство американци от Юга енергично се опитват да защитят своята „странна институция“ на робството. Съществуващите по силата на конституцията институционални правила им позволява да го направят, докато разширяването на страната на запад не довежда до приемането на достатъчно свободни щати, което дава възможност да бъде отхвърлено тяхното вето. Конфликтът в крайна сметка не може да бъде решен по силата на конституцията и войната е неизбежна, в която загиват повече от шестстотин хиляди американци.

В много отношения нормите и институциите на съвременния свят изключват насилието като средство за разрешаване на политически безизходици. Никой не очаква и не се надява държавите от Субсахарска Африка да преминат през същия многовековен процес, изпитан от Китай и Европа, за да изградят силни консолидирани държави. Това означава, че или тежестта при осъществяване на институционалните нововъведения и реформи ще падне върху други, ненасилствени механизми като описаните по–горе, или обществата ще продължат да преживяват политически упадък.

За щастие описаният тук свят, в който са изковани основните политически институции на държавата, върховенството на правото и отговорността, е твърде различен от съвременния свят. За малко повече от два века след Американската и Френската революция светът преживява Индустриалната революция и възникването на технологии, които значително променят степента на взаимосвързаност между обществата. Политическите, икономическите и социалните компоненти на развитието взаимодействат помежду си по съвсем различен начин, отколкото преди 1806 г. Как точно изглежда това взаимодействие е тема на последната глава на тази книга.

30. ПОЛИТИЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ ПРЕДИ И СЕГА

Драстичната промяна на условията за политическо развитие от XVIII в. насам ► Политически, икономически и социални измерения на развитието и как те си взаимодействат в един малтусиански свят ► Как тези измерения взаимодействат помежду си сега ► Очакванията на съвременния свят

Най–важното прозрение в книгата „Политическият ред в променящите се общества" на Самюел Хънтингтън от 1968 г. е, че политическото развитие има своя собствена логика, която е свързана със, но различна от логиката на икономическите и социалните измерения на развитието. Хънтингтън твърди, че политически упадък настъпва, когато икономическата и социалната модернизация изпреварва политическото развитие с мобилизирането на нови социални групи, които не могат да се примирят със съществуващата политическа система. Това според него е причина за нестабилност в независимите отскоро държави в развиващия се свят през 50–те и 60–те години на XX в. с техните непрекъснати преврати, революции и граждански войни.

Твърдението, че политическото развитие следва собствена логика и не е непременно част от интегриран процес на развитие, трябва да се разглежда на фона на класическата теория на модернизацията. Тази теория води своето начало от мислители на XIX в. като Карл Маркс, Емил Дюркем, Фердинанд Тьонис и Макс Вебер, които си поставят за цел да анализират епохалните промени в европейското общество в резултат на индустриализацията. Въпреки съществените различия между тях общото в техните твърдения е, че модернизацията е монолитна – тя включва развитие на капиталистическа пазарна икономика, последвано от мащабно разделение на труда; възникване на силни централизирани бюрократични държави; преход от тясно свързани селски общности към неперсонални градски общности; и преход от комунални към индивидуалистични социални взаимоотношения. Всички тези елементи са съчетани в „Манифест на Комунистическата партия" на Маркс и Енгелс, където „възходът на буржоазията" засяга всичко – от условията на труд и глобалната конкуренция до най–интимните семейни взаимоотношения. Класическата теория на модернизацията поставя началото на тези промени приблизително по времето на протестантската Реформация в началото на XVI в.; през следващите три века те се разгръщат с невероятна скорост.

В годините преди Втората световна война теорията на модернизацията мигрира в САЩ, където намира почва в места като Департамента по сравнителна политология на Харвардския университет, Центъра за международни изследвания на Масачузетския технологичен институт и Комитета по сравнителна политология на Научноизследователския съвет по социални науки. Ръководеният от любимеца на Вебер, Талкот Парсънс, Харвардски департамент се надява да създаде интегрирана интердисциплинарна социална наука, която да съчетава икономика, социология, политология и антропология. Теоретиците на модернизацията определят висока нормативна ценност на модерното и по тяхно мнение положителните неща на модерността обикновено се съчетават. Икономическото развитие, променящите се социални взаимоотношения като разпадането на разширените родствени групи и утвърждаването на индивидуализма, по–високите и всеобхватни нива на образование, нормативните промени към ценности като „постижение" и рационалност, секуларизацията и развитието на демократични политически институции се разглеждат като взаимозависимо цяло. Икономическото развитие подхранва по–доброто образование, водейки до промяна на ценностите, която допринася за развитието на модерна политика и т.н. в един благотворен цикъл.

„Политическият ред в променящите се общества" на Хънтингтън изиграва важна роля за отхвърлянето на теорията на модернизацията с твърдението, че положителните неща, свързани с модерността, не се съчетават задължително. Демокрацията, да речем, невинаги благоприятства политическата стабилност. Дефиницията на Хънтингтън за политическия ред съответства на моята категория за държавно строителство, а книгата му става известна заради твърдението, че политическият ред трябва да получи предимство пред демократизацията – една стратегия за развитие, станала известна като „авторитарния преход". Това е пътят на Турция, Южна Корея, Тайван и Индонезия, които се модернизират икономически под управлението на авторитарни управници и едва по–късно отварят своите политически системи към демократично оспорване.

Представеният в тази книга исторически материал потвърждава основополагащото схващане на Хънтингтън, че различните измерения на развитието трябва да бъдат разграничени едно от друго. Както вече видяхме, китайците изграждат модерна държава в смисъла на определението на Вебер преди повече от две хилядолетия, без това да е съпроводено от върховенство на правото или демокрация, да не говорим за социален индивидуализъм или съвременен капитализъм.

Освен това европейското развитие възниква по много по– различен начин от предписанията на Маркс и Вебер. Корените на европейската модерност са далеч по–назад във времето от протестантската Реформация. Както видяхме в глава 16, разпадането на родствената социална организация започва още през средните векове с приемането на християнството от германските варвари. Правото на хората, включително на жените, свободно да купуват и продават имущество е напълно утвърдено в Англия още през XIII в. Съвременната правова държава се корени в сблъсъка на Католическата църква с императора в края на XI в., а първите европейски бюрократични организации са създадени от Църквата, за да управлява собствените си вътрешни работи. В тази по–дългосрочна перспектива Католическата църква, дълго време хулена като пречка за модернизацията, играе не по–маловажна роля от Реформацията като движеща сила за ключовите аспекти на модерността.

Следователно европейската модернизация не е внезапно избухнала промяна във всички измерения на развитието, а по–скоро поредица от постепенни промени в продължение на близо хиляда и петстотин години. В тази специфична последователност индивидуализмът на социално равнище би могъл да предхожда капитализма; правовата държава би могла да предхожда формирането на модерната държава; а феодализмът под формата на силни огнища на местна съпротива срещу централната власт би могъл да е основата на съвременната демокрация. Противоположно на марксистката теза, че феодализмът е универсален стадий на развитие, предшестващ възхода на буржоазията, той в действителност е институция, която до голяма степен е уникална за Европа. Той не може да се обясни като резултат на цялостния процес на икономическо развитие и не трябва непременно да очакваме незападните общества да следват подобна последователност.

Следователно трябва да разграничим политическите, икономическите и социалните измерения на развитието и да разберем как те се съотнасят едно към друго като отделни явления, които периодично си взаимодействат. Трябва да направим това, не на последно място защото естеството на тези съотношения сега е много по–различно, отколкото при историческите условия на малтусианския свят.

Светът се променя много драматично след около 1800 г. с настъпването на Индустриалната революция. Дотогава икономическият растеж под формата на непрекъснато увеличаване на производителността в резултат на технологически промени не може да се приема за даденост. В действителност той почти не съществува.

С това не твърдя, че преди 1800 г. няма периоди на значително увеличение на производителността. Земеделието, напояването, металният плуг, печатарската преса и корабите за дълги плавания увеличават производителността на човек от населението. Въвеждането на нови сортове царевица например утроява производителността на земеделието в Теотиуакан (Мексико) между III и II хил. пр.Хр. Разликата между тогава и сега е, че ежегодното увеличение на производителността днес е постоянно, а оттам и БВП на глава от населението. Днес предполагаме, че само след пет години компютрите и интернет ще бъдат много по–усъвършенствани и вероятно сме прави. За разлика от сега земеделските техники в Китай по времето на династия Хан малко след раждането на Христос не са много по–различни от тези в края на династията Цин преди колонизацията на Китай през XIX в.

Фиг. 7 показва изчисления на БВП на глава от населението за Западна Европа и Китай между 400 и 2001 г. От нея личи, че приходите се покачват постепенно през осемстотингодишния период от 1000 до 1800 г., след което рязко нарастват. Доходът на глава от населението в Китай през същия този период почти не се променя, но когато започва да расте след 1978 г., темповете са дори по–бързи от тези в Европа.

Препечатано с разрешение на Американския предприемачески институт за изследване на публичната политика, Вашингтон, окръг Колумбия

Причините за значителното нарастване на производителността след 1800 г. са постоянно в центъра на вниманието на проучванията за растежа. Те са свързани с промени в интелектуалната среда, които насърчават появата на съвременните естествени науки, прилагането на наука и технологии в производството, развитието на техники като двустранното счетоводство, както и на подпомагащи микроикономически институции като патентното и авторското право, които разрешават и стимулират непрекъснати нововъведения. Но разбираемото съсредоточаване на вниманието върху развитието през последните около двеста години ограничава способността ни да разберем същността на политическата икономика в предмодерните общества. Презумпцията, че високо темпо на непрекъснат икономически растеж е възможно, стимулира инвестициите в типа институции и условия, които благоприятстват този растеж, като политическа стабилност, имуществени права, технологии и научни изследвания. От друга страна, ако приемем за даденост, че съществуват само ограничени възможности за повишаване на производителността, тогава обществата са хвърлени в свят с нулева сума, където грабителството или присвояването на ресурси от някой друг често е много по–приемлив път към власт и богатство.

Най–известният анализ на този свят на ниска производителност е на английския духовник Томас Малтус, чието „Есе за законите на населението" е публикувано през 1798 г., когато авторът е едва на тридесет и две години. Самият Малтус, роден в семейство с осем деца, твърди, че докато населението нараства в геометрична прогресия (ако приемем, че „естественият" тотален коефициент на плодовитост е петнадесет деца на една жена), производството на храни се увеличава само в аритметична прогресия, което означава, че с течение на времето храната на човек от населението намалява. Малтус допуска възможността за увеличаване на земеделската производителност, но не смята, че някога ще бъде достатъчна, за да реши проблема с нарастването на населението в дългосрочен план. Съществуват и „благородни" средства за контрол на ръста на населението като съпружеските „ограничения" (това в един свят преди широко разпространения контрол над раждаемостта), но в крайна сметка проблемът с пренаселеността може да бъде разрешен единствено чрез механизмите на глада, болестите и войната.

Есето на Малтус е публикувано точно в навечерието на Индустриалната революция, довела вече коментираното забележително повишаване на производителността след 1800 г., особено по отношение на използването на енергията от изкопаеми горива като въглищата и петрола. Световната наличност на енергия се увеличава шест пъти от 1820 до 1950 г., докато населението нараства „само" два пъти. С възникването на съвременния икономически свят „малтусианската" икономика често се омаловажава като недалновидна и неоправдано песимистична относно перспективите за технологически промени. Но ако моделът на Малтус не обяснява много добре периода 1800–2000 г., той е по– правдоподобен като основа за разбирането на световната политическа икономика преди този период.

Като историческо описание на икономическия живот преди 1800 г. моделът на Малтус трябва да бъде преразгледан в някои важни отношения. Естер Босеруп например твърди, че нарастването на населението и високата му гъстота са отговорни не за глада, а понякога за технологически нововъведения, свързани с повишаването на производителността. Така например в най–гъсто населените райони около речните системи в Египет, Месопотамия и Китай възникват интензивни способи на земеделие, свързани с мащабни напоителни системи, нови, по–високопродуктивни култури и други оръдия на труда. Следователно нарастването на населението само по себе си не е непременно нещо лошо. Освен това не съществува пряка връзка между наличието на храна и смъртността освен в периоди на изключителен глад; от историческа гледна точка заболяванията са далеч по–важни от глада като средство за контрол на населението. Популациите могат също така да реагират на недостига на храна не с висока смъртност, а с индивиди с по–малък ръст, които се нуждаят от по–малко калории. Нещо подобно, изглежда, се случва с последното поколение на Северна Корея в резултат на широко разпространения глад. И накрая, изтощаването на околната среда също трябва да бъде добавено към свръхнаселеността като причина за намаляващото производство на храна на глава от населението. Увреждането на околната среда не е нещо ново за човешките общества (макар и безпрецедентно в сегашния си мащаб); общества в миналото избиват мегафауната, ерозират горния пласт на почвата и променят местния микроклимат.

С тези уточнения малтусианският модел осигурява добра рамка за разбирането на икономическото развитие преди Индустриалната революция. Световното население нараства значително през последните десет хиляди години от може би шест милиона в началото на епохата на неолита до над шест милиарда през 2001 г., т.е. хиляда пъти. Но по–голямата част от това увеличение на населението настъпва през XX в., а всъщност най–вече през последните десетилетия на същия този век. Голяма част от икономическия растеж преди 1820 г. е екстензивен, т.е. в резултат на заселването на нови земи, пресушаването на блата, прочистването на гори, отнемането на земя от морето и т.н. След като новите земи биват заселени и експлоатирани до ръба на възможностите на наличните технологии, животът придобива характеристики на система с нулева сума, при което увеличаването на ресурсите на един човек става за сметка на друг човек. Няма непрекъснати увеличения на производителността на глава от населението; абсолютният прираст е последван от стагнация и абсолютен спад както за света като цяло, така и за местните популации. В световен мащаб населението на света претърпява масивни спадове в резултат на заболявания. Такъв спад настъпва в края на Римската империя, когато тя е пометена от варварски нашествия, глад и чумни епидемии. Друг настъпва, когато монголските нашествия в Европа, Близкия изток и Китай през XIII в. донасят чумата в нови части на света. От 1200 до 1400 г. населението на Азия намалява от около 258 на 201 милиона; от 1340 до 1400 г. населението на Европа спада от 74 на 52 милиона.

Когато технологическият напредък протича толкова бавно, той има двуостър характер. В краткосрочен план той подобрява жизнения стандарт и облагодетелства новаторите. Но по–големите ресурси допринасят за увеличаването на населението, в резултат на което продукцията на глава от населението намалява и хората средно взето не са в по–добро положение, отколкото преди възникването на технологическата промяна. Ето защо много историци твърдят, че преходът от общества на ловци събирачи към земеделски в много отношения влошават условията на живот. Въпреки че потенциалът за производство на храна е много по–голям, хората консумират по–ограничена гама храни, което е неблагоприятно за тяхното здраве, разходват повече усилия за производство на храна, живеят в гъсто населени райони, като по този начин стават по–податливи на заболявания и т.н.

Животът в малтусиански свят с нулева сума има огромни последици за политическото развитие и изглежда много различен от развитието днес. В малтусианския свят хората с ресурси нямат голям избор за тяхното инвестиране в неща като фабрики, научни изследвания или образование, които в дългосрочен план произвеждат икономически растеж. Ако те искат да увеличат богатството си, често е много по–разумно да поемат по пътя на политиката и да се ангажират с грабителство, т.е. с насилственото отнемане на ресурси от някой друг. Грабителството може да приеме две форми – тези, които имат властта да принуждават, могат да присвояват ресурси от други членове на собственото си общество чрез данъци или откровена кражба или могат да организират своето общество да напада и да ограбва съседни общества. Следователно организирането на грабителство чрез засилване на военния или административния капацитет е много по–ефективен начин за използване на ресурсите от инвестирането в производствени мощности.

Самият Малтус признава войната като фактор за ограничаване на населението, но класическият малтусиански модел вероятно омаловажава значението на войната като средство за ограничаване на свръхнаселеността. Тя взаимодейства силно с глада и болестите като механизми за контрол на населението, тъй като те обикновено са последица от конфликтите. Но за разлика от глада и болестите грабителството е начин за справяне с малтусианския дефицит, който е под съзнателен човешки контрол. Както посочва археологът Стивън Лебланк, разпространението на войните и насилието в праисторическите общества може да се обясни с вечния проблем на популации, които превишават икономически допустимото натоварване на околната среда. С други думи, повечето хора предпочитат да воюват, вместо да гладуват.

Следователно един разширен малтусиански модел би изглеждал приблизително като на фиг. 8. Всеки технологически напредък като нова култура или оръдие на труда временно увеличава продукцията на човек от населението, но с течение на времето това увеличение се компенсира или от нарастването на населението, или от влошаването на околната среда. Вследствие на това продукцията на човек oт населението намалява. По–голямата бедност може да бъде компенсирана с един от следните четири основни механизма: хората да гладуват или да се смалят физически, да умрат от болести, могат да се заемат с вътрешно грабителство или да воюват с други общности (външно грабителство). Следователно производителността на човек от населението може да се увеличи или ако земята и храната станат по–достъпни, или ако грабителите станат по–богати за сметка на други хора.

Важното е да не се преувеличава степента, в която мисленето с нулева сума преобладава в един в общи линии малтусиански свят, в който няма непрекъснато технологическо усъвършенстване. Има много възможности да се спечели от сътрудничество, вместо да се прибягва до грабителство. Земеделците и гражданите могат да повишат своето благосъстояние, като търгуват помежду си; управление, което насърчава основните обществени блага като обществен ред и взаимна защита, облагодетелства едновременно себе си и своите поданици. Всъщност самото грабителство изисква наличие на висока степен на сътрудничество; именно този факт е един от най–важните мотиви за политическа организация.

Фиг. 9 илюстрира връзката между политическите институции и икономическото развитие в прединдустриалния малтусиански свят. Интензивният икономически растеж е изолиран сам по себе си в горния ляв ъгъл. Към него не сочат стрелки. Интензивен растеж настъпва в резултат на периодични технологически постижения, но те са непредвидими и често отдалечени във времето едни от други. Следователно технологическите нововъведения по това време са външни за системата, както ги наричат икономистите, т.е. настъпват независимо от всеки от другите аспекти на развитието. (Хипотезата на Естер Босеруп, че увеличаването на гъстотата на населението периодично стимулира нововъведения и технологически промени, прави последните вътрешно обусловени, но те не са свързани с нарастването на населението по предсказуем или линеен начин.) Икономическият растеж е по–скоро екстензивен, а не интензивен, което означава, че общият брой на населението и ресурсите с течение на времето се увеличават, но не и на глава от населението.

Най–важната политическа институция в малтусианския свят е държавата, защото тя е основният път за постигане на екстензивно икономическо развитие. Способността за принуда чрез армия и полиция може да се трансформира в ресурси чрез външно грабителство, а именно войни и завоевания. Принудата може да се използва и срещу местното население за защита на властта на управника. И обратно – събраните чрез завоевания или данъчно облагане ресурси могат да бъдат преобразувани в способност за принуда, така че причинно–следствената връзка е двупосочна. Държавата може да подобри икономическата си производителност еднократно чрез предоставяне на основни обществени блага като сигурност и имуществени права – преходът на Олсън от скитащи към стационарни бандити, – но тя не разполага с възможности за стимулиране на непрекъснати подобрения на производителността.

Държавната власт от своя страна е съществено повлияна от легитимността, която е трансмисията, чрез която върховенството на правото и социалната мобилизация оказват влияние върху политиката. В повечето малтусиански общества легитимността приема религиозна форма. Китай, Византийската империя и други цезаропапистки държави са пряко легитимирани от религиозните власти, които те контролират. В обществата с основано на религията върховенство на правото тя легитимира независимо конституирания правов ред, който може да предостави или да откаже правно потвърждение на държавата.

Възможностите за мобилизиране на нови социални групи в рамките на едно съществуващо общество са много по–ограничени, отколкото в съвременния свят. Религиозната легитимност изиграва много голяма роля за мобилизирането на инертни преди това социални участници като арабските племена в Арабия през VII в. и будистките и даоистките секти в Китай по време на династията Тан. Християнството изиграва подобна роля за мобилизирането на нови елити по време на Римската империя. В аграрните общества религията често служи като средство за социален протест срещу установения политически ред и поради това представлява не само легитимираща, но и дестабилизираща сила.

В малтусианския свят съществуват два основни канала за политическо развитие. Единият е свързан с вътрешната логика на държавното строителство и екстензивния икономически растеж. Политическата власт генерира икономически ресурси, които от своя страна генерират по–голяма политическа власт. Този процес се подхранва от само себе си до момента, когато разширяващата се държавна структура се сблъска с физическа граница като география или с налична технология, или с друга държава, или с комбинация от тези фактори. Това е логиката на държавното строителство и войните в Китай и Европа.

Другият канал за политическа промяна е свързан с легитимността, която оказва влияние върху държавната власт или чрез утвърждаване на върховенство на правото, или чрез овластяване на нови социални лица. Причината за т.нар, от мен индийско отклонение е възходът на новата брахманска религия, която възпрепятства способността на индийските владетели да трупат държавна власт по примера на китайските владетели. Новите овластени от религията социални дейци могат или да допринесат за мощта на държавата, както в случая с арабите, или да ограничат опитите на суверена да централизира властта, както в случая с английския парламент.

В малтусианския свят динамичните източници на промяна са сравнително ограничени. Процесът на държавно строителство е много бавен и протича в продължение на много векове, както в Китай и в Европа. Той преминава също така през периоди на политически упадък, когато държавите се връщат към по–ниски стъпала на развитие и трябва да започнат процеса отново почти отначало. От време на време възникват нови религии и идеологии, но точно както в случая с технологическите нововъведения на тях също не може да се разчита да се превърнат в продължителни динамични ресурси за системата. Освен това технологията ограничава способността на хора и идеи да се преместват от една част на света в друга. Новините за основаването на китайската държава от Цин Шъхуанди никога не достигат до ушите на водачите на Рим. И макар че будизмът успява да прекоси Хималаите и да достигне Китай и други места в Източна Азия, други институции остават изолирани в страните на своя произход. Отделните правни традиции в християнска Европа, Близкия изток и Индия са разработени, без особено да си влияят помежду си.

Нека разгледаме сега как измеренията на развитието взаимодействат помежду си от началото на Индустриалната революция. Най–важната промяна е появата на непрекъснат интензивен икономически растеж, който моделира почти всички други измерения на развитието. Екстензивен икономически растеж също продължава да съществува, но той е далеч по–маловажен двигател на политическа промяна от увеличаването на продукцията на глава от населението. Освен това демокрацията се добавя като нов компонент на политическото развитие към държавния строеж и правовата държава. Тези измерения са илюстрирани във фиг. 10.

Правени са важни проучвания на емпиричните връзки между тези различни измерения в съвременния свят, които могат да бъдат обобщени в поредица от взаимоотношения.

Държавата е основна предпоставка за интензивен икономически растеж. Икономистът Пол Колиър твърди противоположното, а именно, че колапсът на държавата, гражданските войни и междудържавните конфликти имат крайно негативни последици за растежа. Голям процент от бедността в Африка в края на XX в. е свързан с факта, че тамошните държави са много слаби и подложени на постоянен разпад и нестабилност. Освен изграждането на държава, която да осигури поне базисен ред, солидният административен капацитет също е тясно свързан с икономическия растеж. Това важи с особена сила при ниски абсолютни стойности на БВП на глава от населението (по–малко от 1000 щатски долара); макар това да остава важно и при по–високи нива на приходите, въздействието може да не е пропорционално. Съществува огромна литература, която свързва доброто управление с икономическия растеж, макар да няма общоприето определение за „добро управление" и понякога да включва и трите компонента на политическото развитие в зависимост от автора.

Макар взаимозависимостта между стабилна държава и икономически растеж да е очевидна, причинно–следствената връзка между тях невинаги е ясна. Икономистът Джефри Сакс твърди, че доброто управление е ендогенно – то е продукт на икономическия растеж, а не причина за него. В тази теза има логика – управлението струва пари. Една от причините за наличието на толкова много корупция в бедните страни е, че те не могат да си позволят да плащат на своите държавни служители адекватни заплати, за да изхранват семействата си, поради което са склонни да вземат подкупи. Разходите за всички държавни длъжности на глава от населението – от армиите и пътищата до училищата и полицаите по улиците – през 2008 г. в Съединените щати са около 17 000 щатски долара, а в Афганистан – само 19 долара. Затова не е изненадващо, че афганистанската държава е много по–слаба от американската или че големите потоци от пари за помощи генерират корупция.

От друга страна, има редица случаи, при които икономическият растеж не води до по–добро управление, а напротив, доброто управление е отговорно за растежа. Например Южна Корея и Нигерия. През 1954 г. след Корейската война БВП на глава от населението на Южна Корея е по–нисък от този на Нигерия, която спечелва независимостта си от Великобритания през 1960 г. През следващите петдесет години Нигерия получава повече от 300 милиарда долара приходи от петрол, но въпреки това доходите на глава от населението намаляват от 1975 до 1995 г. За разлика от това през същия този период в Южна Корея те нарастват с темпове, вариращи от 7 до 9% годишно, и тя става дванадесета икономика в света преди азиатската финансова криза през 1997 г. Причината за тази разлика се дължи почти изцяло на много по–доброто управление на Южна Корея в сравнение с това на Нигерия.

В научната литература върховенството на правото понякога се разглежда като компонент на управлението, а понякога като отделно измерение на развитието (както аз правя тук). Както отбелязах в глава 17, основните аспекти на върховенството на правото, свързани с растежа, са имуществените права и изпълнението на договорите. Има значителна литература, която доказва съществуването на тази взаимозависимост. Повечето икономисти я приемат за даденост, макар да не е ясно дали са необходими универсални и равни имуществени права, за да се случи това. В много общества стабилните имуществени права съществуват само за определени елити и това е достатъчно условие за икономически растеж поне през определени периоди от време. Освен това общества като съвременен Китай с „достатъчно добри" имуществени права, които все още не разполагат с традиционно върховенство на правото, все пак постигат много високи нива на растеж.

Взаимовръзката между развитие и демокрация отбелязва за първи път социологът Сиймор Мартин Липсет в края на 50–те години на XX в. и оттогава има много проучвания по въпроса. Връзката между растежа и демокрацията може да не бъде линейна, т.е. по–големият растеж невинаги задължително произвежда повече демокрация. Икономистът Робърт Баро изтъква, че взаимовръзката е по–силна при по–ниски нива на доходите и по–слаба при средни нива. Едно от най–задълбочените изследвания на връзката между развитие и демокрация показва, че преходът от автокрация към демокрация може да се осъществи на всяко ниво на развитие, но е много по–малко вероятно автокрацията да бъде възстановена при по–високи нива на БВП на глава от населението.

Докато растежът, изглежда, благоприятства стабилната демокрация, противоположната причинно–следствена връзка между демокрация и растеж е много по–неясна. Това е очевидно предвид броя на авторитарните държави, които постигат впечатляващи рекордни показатели на растеж през последните години – Южна Корея и Тайван под управлението на диктатори, Китайската народна република, Сингапур, Индонезия при управлението на Сухарто и Чили при управлението на Аугусто Пиночет. Следователно ако стабилната държава и сравнително доброто управление са условия за растеж, не е ясно дали демокрацията играе същата положителна роля.

Много класически социални теории свързват възникването на съвременно гражданско общество с икономическото развитие. В „Богатството на народите" Адам Смит отбелязва, че разрастването на пазарите е свързано с разделението на труда в обществото – когато пазарите се разширяват и фирмите се възползват от икономиите в резултат на увеличаването на производството, социалната специализация нараства и възникват нови социални групи (например промишлената работническа класа). Плавното функциониране и откритият достъп, налагани от съвременните пазарни икономики, подкопават много традиционни форми на социална власт и ги заместват с по–гъвкави доброволни форми на сдружаване. Темата за трансформативните последици от разрастването на разделението на труда е централна в трудовете на мислители от XIX в. като Карл Маркс, Макс Вебер и Емил Дюркем.

Много теоретици на демокрацията след Алексис дьо Токвил твърдят, че модерна либерална демокрация не може да съществува без активно гражданско общество. Мобилизацията на социални групи позволява на иначе слаби индивиди да обединят своите интереси и да участват в политическата система; дори когато социалните групи не си поставят политически цели, доброволните сдружения имат спиловър ефекти за стимулиране на способността на хората да работят съвместно в нови ситуации, което се определя като социален капитал.

Коментираната по–горе взаимовръзка между икономически растеж и стабилна либерална демокрация вероятно се осъществява посредством социалната мобилизация – растежът довежда до възникването на нови социални участници, които впоследствие изискват представителство в една по–отворена политическа система и настояват за демократични промени. Когато политическата система е солидно институционализирана и може да приеме тези нови лица, се осъществява успешен преход към пълна демокрация. Това се случва с възхода на движението на земеделските производители и на социалистическите партии във Великобритания и Швеция през първите десетилетия на XX в., както и в Южна Корея след падането на военната диктатура през 1987 г.

Високоразвитото гражданско общество може също така да представлява опасност за демокрацията и дори да причини политически упадък. Групи, основани на расов или етнически шовинизъм, разпространяват нетърпимост; групи по интереси могат да се стремят към рентоориентирано поведение с нулева сума; прекомерната политизация на икономически и социални конфликти може да парализира обществата и да подкопае самата легитимност на демократичните институции. Социалната мобилизация може да доведе до политически упадък. Описаният от Хънтингтън процес, при който политическите институции не успяват да удовлетворят претенциите за участие на новите социални участници, по всяка вероятност се разгръща в Боливия и Еквадор през 90–те години на XX и първите години от XXI в. с многократното сваляне на избрани президенти от крайно мобилизирани социални групи.

Между възхода на демокрацията и възхода на либералната правова държава винаги е съществувала тясна историческа връзка. Както видяхме в глава 27, възходът на отговорното управление в Англия е неотделим от защитата на общото право. Разширяването на територията на върховенството на правото, за да обхване по–широки граждански кръгове, винаги се е разглеждало като ключов компонент на самата демокрация. Тази връзка продължава и при третата вълна на демократичния преход след 1975 г., когато рухването на комунистическите диктатури води до възход на електоралната демокрация и до създаване на конституционни правителства, защитаващи правата на личността.

Идеите по отношение на легитимността се развиват по своя собствена логика, но те се влияят също така от икономическото, политическото и социалното развитие. Историята на XX в. щеше да изглежда доста по–различно без съчиненията на един неизвестен драскач в Британската библиотека – Карл Маркс, който систематизира критика на ранния капитализъм. По подобен начин през 1989 г. комунизмът рухва най–вече защото малцина вече вярват в основополагащите идеи на марксизма–ленинизма.

И обратно – развитието на икономиката и политиката влияят на идеите, които хората смятат за легитимни. Правата на човека се струват по–правдоподобни на французите благодарение на промените, настъпили в класовата структура на френското общество, и по–големите очаквания на новите средни класи в края нa XVIII в. Разтърсващите финансови кризи и икономически трудности през 1929–1931 г. подкопават легитимността на някои капиталистически институции и водят до установяване на по–голям държавен контрол над икономиката. Последвалото развитие на големи социални държави, както и икономическата стагнация и инфлация, които те пораждат, проправят път на консервативните революции на Рейгън и Тачър през 80–те години на XX в. По подобен начин провалът на социализма да изпълни обещанията си за модернизация и равенство води до неговото дискредитиране в съзнанието на много хора по времето на комунизма.

Икономическият растеж може също така да осигури легитимност на правителствата, които го осъществяват. По тази причина много бързо развиващи се държави в Източна Азия като Сингапур и Малайзия получават обществена подкрепа въпреки липсата на либерална демокрация. И обратното – влошаването на икономическия растеж в резултат на икономически кризи или лошо управление може да бъде дестабилизиращо, както по отношение на диктатурата в Индонезия след финансовата криза през 1997–1998 г.

Легитимността се основава също така на разпределението на печалбите от растежа. Растеж, от който се възползва малобройна олигархия от високите етажи на обществото, без да бъде широко споделен, често мобилизира социални групи срещу политическата система. Тъкмо това се случва в Мексико по време на диктатурата на Порфирио Диас, който управлява страната от 1876 до 1880 г. и от 1884 до 1911 г.

Националният доход през този период нараства бързо, но от имуществени права се ползва само богатият елит, което подготвя почвата за мексиканската революция от 1910 г. и продължителната гражданска война и нестабилност, когато онеправданите слоеве на обществото водят борба за своя дял от националния доход. В по–ново време легитимността на демократичните системи във Венесуела и Боливия е подложена на изпитание от популистки лидери, чиято политическа база са бедни и маргинализирани групи.

Множеството връзки между различните измерения на развитието означават, че днес има много потенциални пътища за модернизация, повечето от които липсват при малтусиански условия. Да вземем за пример Южна Корея, при която компонентите на развитието се съчетават по особено благоприятен начин (вж. фиг. 11).

В края на Корейската война Южна Корея има относително силно управление. Тя наследява конфуцианската държавна традиция от Китай и изгражда много модерни институции по време на периода на японския колониализъм от 1905 до 1945 г. Държавата под ръководството на генерал Чон Хи, който идва на власт с преврат през 1961 г., използва индустриална политика за насърчаване на бързия икономически растеж (стрелка 1). В рамките на едно поколение индустриализацията на Южна Корея трансформира страната от затънтена аграрна в значителна индустриална държава, поставяйки началото на социална мобилизация на нови сили – синдикати, църковни групи, студенти и други представители на гражданското общество, които не съществуват в традиционна Корея (стрелка 2). След делегитимизацията на военното правителство на генерал Чон Ду–Хуан след клането в Куанджу през 1980 г. тези нови социални групи започват да настояват армията да се оттегли от властта. С някои деликатни побутвания от страна на нейния съюзник Съединените щати това се случва през 1987 г., когато са обявени първите демократични избори за президент (стрелка 3). Бързият икономически растеж на страната и преходът към демокрация допринасят за утвърждаването на легитимността на режима, което от своя страна води – наред с други неща – страната да преживее тежката азиатска финансова криза през 1997–1998 г. (стрелки 4 и 5). И накрая, икономическият растеж и възходът на демокрацията допринасят за утвърждаването на правова държава в Южна Корея (стрелки 6 и 7).

В случая с Южна Корея различните измерения на развитието взаимно се подкрепят, както постулира теорията на модернизацията, въпреки че се наблюдава определена последователност на етапите, което забавя възникването на електорална демокрация и правова държава, докато не бива осъществена индустриализация. Моделът на Южна Корея обаче не е задължително универсален; съществуват и много други възможни пътища за модернизация. В Европа и Америка върховенство на правото съществува отпреди консолидирането на държавата, а в Англия и САЩ някаква форма на демократична отговорност предхожда индустриализацията и икономическия растеж. Досега Китай следва пътя на Южна Корея, но пропуска етапите, свързани със стрелки 3, 4 и 7. Китайската народна република наследява една сравнително подготвена държава от маоисткия период, когато през 1978 г. започва да либерализира икономиката си под ръководството на Дън Сяопин. Отворените икономически политики задвижват бърз икономически растеж през следващите тридесет години, което води до голяма социална трансформация на обществото, когато милиони селяни напускат провинцията и започват да работят в промишлеността в градовете. Растежът помага за легитимирането на държавата и създава едно зараждащо се китайско гражданско общество, но то нито дестабилизира политическата система, нито оказва силен натиск за нейното демократизиране. Освен това икономическият ръст води до известно усъвършенстване на правовата държава, тъй като Китай полага усилия да приведе своята правна система в съответствие със стандартите на Световната търговска организация. Големият въпрос по отношение на бъдещето на Китай е дали огромната социална мобилизация, породена от бързото развитие, един ден ще доведе до категорични искания за по–голямо политическо участие.

Ако сравним перспективите за политическо развитие по време на историческите периоди, характеризиращи се с малтусиански икономически условия, с положението от началото на Индустриалната революция насам, веднага ще забележим множество различия. Главното е възможността за поддържане на интензивен икономически растеж. Ръстът на производителност на глава от населението прави много повече от това да предостави по–големи ресурси в ръцете на държавите. Той стимулира широка трансформация на обществото и мобилизира множество нови социални сили, които с течение на времето започват да се стремят да станат и политически дейци. За разлика от това в малтусианския свят социална мобилизация се наблюдава много по–рядко и се стимулира главно от промените в света на легитимността и идеите.

Социалната мобилизация е важен ключ за освобождаване от дисфункционалните равновесия, поддържани от традиционни елити на затворени рентоориентирани коалиции. През 80–те години на XVIII в. датският крал успява да подкопае властта на могъщата аристокрация благодарение на възникването на образовано, добре организирано селячество – нещо ново в световната история, която познава до този момент само аномични дезорганизирани селски бунтове. Източник на тази мобилизация в това прединдустриално общество е религията и по–специално протестантската Реформация и нейното изискване за универсална грамотност. През 80–те години на XX в. властта на взаимосвързаните военни и бизнес елити в Южна Корея е съборена от появата на множество нови социални лица, почти никой от които не съществува в началото на периода на растеж на Южна Корея след Втората световна война. Политическата промяна настъпва по този начин както в Дания, така и в Южна Корея. Мобилизацията на Дания обаче изглежда почти историческа случайност в резултат на факта, че датските крале избират лутеранството, докато тази на Южна Корея е много по–предвидима последица от икономическия растеж в един малтусиански свят. В тези два случая социалната мобилизация изиграва благоприятна роля по отношение на разпространението на демокрацията, но в други случаи тя води до политическа нестабилност.

Другата изключително важна разлика между политическото развитие преди и сега е степента, в която международните фактори влияят на еволюцията на националните институции. Почти всички коментирани събития в тази книга са свързани с отделни общества и взаимодействието между различни вътрешни политически дейци в тях. Международните влияния възникват предимно в резултат на войни, завоевания, заплаха от завоевания или случайното разпространение на религиозни учения през границите. По това време съществуват „транснационални" институции като Католическата църква и ислямския халифат, които улесняват разпространението на институции като Юстиниановия кодекс и шериата през политическите граници. Друг фактор са диахроничните знания в резултат на опитите на ранните съвременни европейци да преоткрият своето класическо гръко–римско минало. Но разглеждайки света като цяло, развитието е по–скоро крайно обособено поради географски и регионални фактори.

В това отношение ситуацията днес е твърде различна. Явлението, което сега наричаме глобализация, е само последното повторение на един процес, който се разгръща непрекъснато през последните няколко века с разпространението на технологии, свързани с транспорта, комуникациите и информацията. Вероятността дадено общество да се развива самостоятелно при сравнително слабо влияние от външния свят днес е изключително малка. Това важи дори и за най–изолираните и проблематични региони на света като Афганистан или Папуа Нова Гвинея, където международни участници под формата на чужди войски, китайски дърводобивни компании или Световната банка успяват да проникнат, независимо дали са поканени или не. Дори и те се сблъскват с по– бързи темпове на промяна от познатите в миналото.

По–голямата интеграция на обществата по света увеличава нивото на конкуренция между тях, а това води до по–значителни политически промени и конвергенция на политическите форми. Специфична еволюция, т.е. специация (възникване на нови видове) и увеличаване на биологичното разнообразие, възниква, когато организмите се размножават в обособена микросреда и губят контакт помежду си. Нейната противоположност, биологичната глобализация, възниква, когато се транспортират видове умишлено или случайно в трюма на някой кораб от една екологична зона в друга. Зебровите миди, растението кудзу и африканизираните пчели убийци сега се конкурират с местните видове. Те заедно с най–големия конкурент от всички – хората, водят до рязко намаляване на броя на видовете по целия свят.

Същото е и с политиката. Всяка развиваща се страна днес е свободна да приеме какъвто модел на развитие си пожелае независимо от своите коренни традиции и култура. По време на Студената война и Съединените щати, и Съветският съюз се стремят да изнасят навън своите политически и икономически модели, нещо, което Съединените щати продължават да правят чрез своите програми за насърчаване на демокрацията. Има също така източноазиатски модел на контролирано от държавата развитие и китайски авторитарен капитализъм. Международни институции като Световната банка, Международният валутен фонд и Организацията на обединените нации могат да предложат съвети за изграждане на институции, както и ресурси и техническа подкрепа за изграждане на капацитет. Съвременните строители на държави няма нужда да изобретяват колелото по отношение на институциите и политиките.

От друга страна, границите се прекосяват и от лоши неща като наркотици, престъпност, тероризъм, оръжия от всякакъв вид, незаконни пари и т.н. Наричат глобализацията „залеза на суверенитета". Това със сигурност е преувеличено, но технологиите и повишената мобилност силно затрудняват държавите да прилагат законите на своя територия, да събират данъци, да контролират поведения или да правят много от нещата, свързани с традиционния политически ред. Във времената, когато голяма част от богатството е била под формата на земя, държавите са успявали да упражняват значителен контрол над богатите елити; днес това богатство лесно може да се скрие в офшорни банкови сметки.

Ето защо вече не е възможно да се говори просто за „национално развитие". Политическите науки традиционно разглеждат сравнителната политология и международните отношения като отделни дисциплини, като първата изучава случващото се в рамките на държавите, а другата отношенията между държавите. Тези дисциплини все повече трябва да се изучават като интегрирано цяло. Как стигнахме до тази точка и как се разгръща политическото развитие в съвременния свят е предмет на втория том на тази книга.

В края на краищата обществата не са впримчени в своето историческо минало. Икономическият растеж, мобилизирането на нови социални лица, интегрирането на обществата през границите и широкото разпространение на конкуренцията и чуждестранните модели са отправни точки за политическа промяна, каквато или не съществува, или съществува под далеч по–размита форма преди Индустриалната революция.

И все пак обществата не са напълно свободни да се променят през всяко следващо поколение. Лесно е да се преувеличи степента, в която глобализацията реално интегрира обществата по света. Въпреки че нивата на социален обмен и познание са много по–високи, отколкото са били преди триста години, повечето хора продължават да живеят с кръгозор, формиран до голяма степен от тяхната собствена традиционна култура и навици. Инертността на обществата си остава много голяма; и макар чуждестранните институционални модели да са много по–достъпни от преди, те все пак трябва да бъдат надградени върху местните.

Настоящият исторически анализ на произхода на политическите институции трябва да бъде разглеждан в подходяща перспектива. Не трябва да очакваме, че една съвременна развиваща се страна трябва да извърви всички насилствени етапи, през които преминават Китай или европейските общества, за да изгради модерна държава, или че съвременната правова държава трябва да се основава на религията. Видяхме, че институциите са продукт на случайни исторически обстоятелства и събития, които е малко вероятно да се повторят в други общества в различна ситуация. Самата непредвидимост на техния произход, както и продължителните исторически борби за утвърждаването им трябва да ни изпълнят с определена степен на смирение, когато се заемаме със задачата на институционално строителство в съвременния свят. Модерните институции не могат просто да бъдат прехвърлени в други общества независимо от съществуващите правила и политически сили, които ги поддържат. Изграждането на институция не е като изграждането на водноелектрическа централа или пътна мрежа. То изисква много упорита работа най–напред да се убедят хората в необходимостта от институционална промяна, да се изгради коалиция в полза на промяната, която да превъзмогне съпротивата на съществуващите заинтересовани страни в старата система, а след това хората да приемат новия набор от поведения като общовалиден и закономерен. Често официалните институции трябва да бъдат съпроводени от културни промени; електоралната демокрация например няма да функционира добре, ако липсват независима преса и самоорганизиращо се гражданско общество, които да гарантират честността на управлението.

Свързаните с околната среда и социалните условия, довели до възхода на демокрацията, са уникални за Европа. Но когато възникне конституционно управление в резултат на привидно случайно стечение на обстоятелства, то изгражда толкова силна политическа и икономическа система, че тя започва масово да бъде копирана по целия свят. Международното признание, на което се основава либералната демокрация, сочи назад към ранните етапи на политическо развитие, когато обществата са по–равноправни и предразположени към широко участие. Вече отбелязах, че обществата на ловците събирачи и племената са далеч по–егалитарни и партиципативни от обществата на държавно равнище, възникнали на тяхно място. Веднъж формулиран, трудно може да се попречи хората да не пожелаят за себе си принципа за еднакво уважение и достойнство. Това може би обяснява, както изглежда, неизбежното разпространение на идеята за човешкото равенство в съвременния свят, което Токвил коментира в „Демокрацията в Америка".

Както отбелязах в глава 1, неуспехът на демокрацията да се консолидира в много части на света може да се дължи не толкова на недостатъчната притегателна сила на самата идея, колкото на липсата на онези материални и социални условия, които правят възможно едно отговорно управление. Т.е. успешната либерална демокрация изисква не само силна и единна държава, която е в състояние да налага съблюдаването на законите на собствената си територия, но и силно и сплотено общество, което е в състояние да наложи отговорност на държавата. Именно този баланс между силна държава и силно общество гарантира успех на демокрацията не само в Англия през XVII в., но и в съвременните развити демокрации.

Има много паралели между тези примери от периода на ранната европейска модерност и ситуацията в началото на XXI в. От началото на третата вълна наблюдаваме постоянни битки между претенденти за авторитарни лидери, които искат да консолидират властта си, и обществени групи, които искат налагане на демократична система.

Това се отнася и за много от държавите, наследнички на Съветския съюз, където управниците в посткомунистическия свят, често представители от стария партиен апарат, започват да възстановяват държавата и да централизират властта еднолично. Но същото се отнася и за Венесуела, Иран, Руанда и Етиопия. На някои места като Русия под управлението на Владимир Путин след 2000 г. или Иран след президентските избори през 2009 г. този проект е успешен и опозиционните политически групи не успяват да се обединят, за да се противопоставят на авторитарното държавно строителство. Но в Грузия и Украйна мобилизацията на политическата опозиция успява поне временно в своята съпротива срещу държавната власт, а в бивша Югославия държавата напълно се разпадна.

Условията в ранна модерна Европа очевидно са твърде различни от тези в началото на XXI в., но се разиграва същият сценарий на централизация и съпротива. Вместо аристокрация, дворянство, трето съсловие и селяни, днес съществуват профсъюзи, бизнес групи, студенти, неправителствени организации, религиозни организации, както и множество други социални участници (вж. фиг. 12). В съвременните общества наблюдаваме мобилизирането на много по–широк и разнообразен диапазон от лица и групи в сравнение с аграрните общности, които разгледахме. Всеки политически анализ на противопоставянето трябва да започне с разбиране на природата и степента на сплотеност между различните участници както извън държавата, така и вътре в нея. Ще покаже ли гражданското общество висока степен на солидарност или в коалицията има пукнатини? Ще останат ли армията и разузнавателните служби лоялни на режима, или има защитници на мекия курс, готови да преговарят с опозицията? Каква е социалната база на режима и с каква легитимност разполага той?

Международната система оказва много по–голямо въздействие върху тези борби, отколкото в случаите през ранния модерен период, които разгледахме. Опозиционните групи могат да получат финансиране, обучение, а понякога и оръжие от външни източници, докато режимът може да се обърне за помощ към партньори със сходни възгледи. Освен това глобалната икономика осигурява алтернативни източници на фискална подкрепа като природни ренти и чуждестранна помощ, които позволяват на правителствата да заобиколят своите собствени граждани. Противопоставянето между крал и парламент по отношение на данъчното облагане не играе роля в една богата на петрол страна, което може би е причината толкова малко от тях да са демократични.

Погледнато в перспектива, можем да си зададем два въпроса за бъдещото политическо развитие, на които не можем да си отговорим в този момент. Първият се отнася до Китай. От самото начало твърдя, че една модерна политическа система съчетава силна държава, върховенство на правото и отговорност. Западните общества, които разполагат и с трите, развиват мощни капиталистически икономики, благодарение на които постигат глобално превъзходство. Но съвременен Китай се развива бързо благодарение единствено на силната държава. Устойчива ли е тази ситуация в дългосрочен план? Ще може ли Китай да продължи да расте икономически и да запази политическата си стабилност без върховенство на правото и отговорност? Ще бъде ли овладяна от силната авторитарна държава предизвиканата от растежа социална мобилизация, или ще породи неудържими искания за демократична отговорност? Може ли да се изгради демокрация в общество, в което балансът между държава и общество облагодетелства първата толкова продължително време? Може ли Китай да превъзмогне границите на науката и технологиите без западните имуществени права и лична свобода? Или китайците ще продължават да прилагат политическа власт за стимулиране на развитието по начини, немислими за демократичните правови общества?

Вторият въпрос засяга бъдещето на либералните демокрации. Не е задължително едно успешно в даден исторически момент общество да остане успешно завинаги предвид явлението политически упадък. И макар че либералната демокрация днес може да се разглежда като най–легитимната форма на управление, нейната легитимност е обусловена от функционирането . Това функциониране от своя страна зависи от способността да поддържа адекватен баланс между решителни държавнически действия, когато е необходимо, и различните индивидуални свободи, които са в основата на нейната демократична легитимност и благоприятстват растежа на частния сектор. Недостатъците на модерните демокрации се проявяват по много различни начини, но в началото на XXI в. най–съществената вероятно е държавническата слабост – съвременните демокрации твърде лесно изпадат в безизходица и блокират и по този начин не успяват да вземат трудни решения, за да гарантират своето дългосрочно икономическо и политическо оцеляване. За демократична Индия е изключително трудно да укрепи своята разпадаща се публична инфраструктура – пътища, летища, водни и канализационни системи и т.н., – тъй като съществуващите заинтересовани страни са в състояние да използват правните и избирателните системи, за да блокират всякакви действия. За важни части на Европейския съюз е невъзможно да наложат ограничения на социалната държава, която очевидно е станала непосилна за тях. Япония е натрупала едно от най–високите нива на държавен дълг сред развитите страни, но не предприема мерки за преодоляване на липсата на гъвкавост в икономиката, което възпрепятства бъдещия растеж.

Следват САЩ, които не са в състояние да се заемат сериозно с дългосрочните фискални въпроси, свързани със здравеопазването, социалната сигурност, енергийната политика и т.н. САЩ, изглежда, все повече затъват в някакво дисфункционално политическо равновесие, при което всички са съгласни с необходимостта от справяне с дългосрочните фискални въпроси, но мощни групи по интереси успяват да блокират съкращаването на разходите или увеличаването на данъците, необходими за покриване на дефицита. Структурата на държавните институции и принципът на разделение на властите още повече затрудняват вземането на решение. Това е съпроводено от идеологическа скованост, която ограничава американците до определен диапазон от решения на техните проблеми. Пред лицето на тези предизвикателства САЩ едва ли ще предприемат открита репатримониализация на държавните служби, както старият режим във Франция, но са изправени пред риска да използват краткосрочни средства, които само ще забавят, но няма да предотвратят окончателната криза като френското правителство.

Погледнато ретроспективно, институциите първоначално възникват в резултат на случайни исторически обстоятелства. Но някои от тях оцеляват и се разпространяват, тъй като отговарят на нужди, които в известен смисъл са универсални. Ето защо с течение на времето настъпва институционална конвергенция и е възможно да се направи обща равносметка на политическото развитие. Но оцеляването на институциите е свързано също така с много непредвидени случайности – политическа система, която функционира добре в бързо развиваща се страна с медианна възраст на населението между двадесет и тридесет години, може да не функционира толкова добре в общество в застой, където една трета от населението е в пенсионна възраст. Ако институцията не успее да се адаптира, обществото изпада в криза или срив и може да бъде принудено да заимства друга институция. Това е валидно в не по–малка степен за либералната демокрация, отколкото за която и да било недемократична политическа система.

Има обаче една важна причина да смятам, че обществата с политическа отговорност имат предимство пред тези без нея. Политическата отговорност осигурява спокоен и мирен път към институционална адаптация. Проблемът, който китайската политическа система така и не успява да реши през династичния период, е този на „лошия император", както в случаите с императрица У и император Уанли. При добро управление една авторитарна система може чувствително да превъзхожда такава с либерална демокрация, тъй като е в състояние да взема бързи решения, необременена от правни предизвикателства или законодателни умувания. От друга страна, тази система зависи от постоянната наличност на добри лидери; при един лош император неговата неограничена власт може да доведе до катастрофа. Този проблем остава ключов и в съвременен Китай, където отговорността функционира само от долу на горе, но не и от горе надолу.

В началото на тази книга отбелязах, че предложеният тук исторически анализ на институционалното развитие трябва да бъде четен, отчитайки различните условия, които преобладават от Индустриалната революция насам. В известен смисъл се подготвих по–директно да коментирам и актуализирам въпросите, повдигнати в „Политическият ред в променящите се общества". С настъпването на индустриализацията икономическият растеж и социалната мобилизация се разгръщат с много по–бързи темпове и променят драматично перспективите за развитие на трите компонента на политическия ред. Това е рамката, в която ще продължа анализа на политическото развитие във втория том.

БЕЛЕЖКИ

[1] Wantok. (Всички бележки под линия, които не са изрично обозначени, са на преводача.)

[2] One talk.

[3] Big Man.

[4] В древността в Америка, Азия, Африка и Австралия са се използвали „черупкови пари" (shell money) - раковини на охлювчета.

[5] Freedom House" („Дом на свободата"), основана през 1941 г. със седалище във Вашингтон.

[6] „Майдан незалежности“(укр.) - „Площад на независимостта"

[7] Според един английски идиом производството на колбаси е неприятна гледка.

[8] Тогава акциите на интернет компаниите скочиха до небето, отбелязвайки ръст от 640%, книжата обаче се сринаха, след като инвеститорите разбраха, че цената на акциите не отговаря на печалбите на компаниите.

[9] Американски поет, есеист и композитор, основател на организацията за защита на свободата в интернет „Електроник Фронтиър Фаундейшън".

[10] В социалнополитически смисъл - форма на управление, при която цялата власт произтича пряко от лидера и по същество представлява сливане на публичния и частния сектор; такива режими са авторитарни или олигархични и изключват висшите и средните класи от властта, тъй като лидерът упражнява абсолютна лична власт и обикновено армията е лоялна към лидера, а не към нацията.

[11] Американски икономист, известен с изследванията си върху историята на икономическата мисъл, икономическата история и новата институционална икономика; носител на Нобелова награда.

[12] Американски политически социолог, консултант на фондовете на САЩ за подкрепа на хуманитаристиката и демокрацията (1922-2006).

[13] Германски социолог и философ (1855-1936).

[14] По заглавието на „ПСП" (проклетия след проклетия), приключенски роман на английския поет и писател Джон Мейнсфийлд, публикуван през 1926 г.

[15] Термин, въведен от американския социолог Робърт Мъртън, който очертава следните пет особености на теориите със среден обхват: Състоят се от ограничен набор допускания, от които се изграждат конкретни хипотези, които от своя страна са тествани с емпирични изследвания.

Достатъчно абстрактни, за да работят в различни области на социалната структура и социалния живот, и по този начин превъзхождат общите описания и емпиричните обобщения.

Не са развивани всяка една поотделно, а се утвърждават в по-широки теоретични рамки.

Преодоляват различията между конкретните микросоциологически проблеми.

Изискват конкретизация на незнанието. „Вместо да претендира за знание там, където то липсва, тази ориентация подчертано признава какво трябва още да бъде научено, за да се постави основата на още по-голямо знание.“

[16] ^А Разговор между Демокрит и негов ученик.

Ученикът: Учителю, вярно ли е, че Вселената се носи на гърба на 4 костенурки?

Демокрит: Да, вярно е.

Ученикът: А тези 4 костенурки на какво са стъпили?

Демокрит: На гърба на други 8 костенурки.

Ученикът: А тези нови 8 костенурки на какво са стъпили?

Демокрит: На гърба на 16 костенурки.

Ученикът: А тези 16 костенурки на какво са стъпили?

Демокрит: Стига ме занимава с глупости, бе! До долу са все костенурки!

[17] Превод от френски Донка Меламед.

[18] Английски еволюционен биолог, всеобщо признат като един от най- великите еволюционни теоретици на XX в. (1936-2000).

[19] В теорията на игрите дилемата на затворника се нарича вид игра от отворен тип, т.е. игра, в която един участник може да спечели/загуби, може всички да спечелят, а може и всички да загубят. Същността на дилемата е следната: двама души, извършили престъпление, са разпитвани в отделни помещения. Ако и двамата мълчат, при липса на доказателства няма да бъдат осъдени, т.е. ще спечелят. Дилемата обаче на всеки от тях двамата е следната: „Ако аз си мълча, а другият си признае, то той ще получи по-малка присъда, защото съдейства на правосъдието, а аз ще имам по-тежка присъда, защото не съм признал." Има обаче и трети вариант - ако и двамата признаят, и двамата ще бъдат осъдени. Дилемата на затворника е модел на поведение, намиращ отражение и в икономиката.

[20] Приятели мои, слова на присмех стигнаха до слуха на вашия приятел: „Вижте само Заратустра! Не върви ли той между нас като между зверове?“ Ала по-добре е да се каже тъй: „Човекът на познанието върви между хората като между зверове." Ала самият човек се назовава пред човека на познанието: звяр, който има червени бузи.

Как се случи с него това: не поради това ли, че твърде често той е трябвало да се срамува?

0, приятели мои! Така говори човекът на познанието: срам, срам, срам - това е историята на човека!" (Ницше, „Тъй рече Заратустра"; превод Жана Николова-Гълъбова).

[21] Според теорията на игрите игри с нулева сума са тези, при които общият капитал на страните не се променя, а само се преразпределя.

[22] Пълното заглавие на книгата е „Произход на видовете чрез естествен отбор".

[23] Американски антрополог, лингвист, етнолог и естествоизпитател, един от основателите на съвременната антропология (1858-1942).

[24] Американски културен антрополог (1876-1960).

[25] Американски културен антрополог (1901-1978).

[26] Американски антрополог, представител на етнопсихологическото направление (1887-1948).

[27] „Федералистът“ (или „Федералните книжа“) е поредица от 85 статии и есета, поддържащи ратификацията на Конституцията на САЩ. - Б.изд.

[28] Американски еколог (1915-2003).

[29] Наричаният така на Запад Павел Виноградов (1854-1925), крупен руски историк медиевист.

[30] Старосаксонска система на земеделие.

[31] Един от най-големите племенни съюзи в Източна Африка, влизащ в групата на нилотските народи; обитават южните части на Судан и Западна Етиопия, общата им численост е около 1,7 млн. души, което ги прави втората по големина народност в Южен Судан.

[32] Специални палатки, примитивен вариант на сауна, използвани от индианците при техните традиционни церемонии.

[33] Меровингски крал на салическите франки (466-511).

[34] Събранията на свободните граждани са се наричали „moots", а съвременните симулирани учебни съдебни процеси - „moot courts".

[35] На старонорвежки - член на скандинавски законодателен орган или съдебен състав

[36] Водач и основател на Революционния обединен фронт (1937-2003) по време на продължилата от 1991 до 2002 г. гражданска война в Сиера Леоне, когато са убити 50 000 души, а над 500 000 души са изгонени в съседни държави.

[37] Президент на Либерия от 1997 до 2003 г. (1948).

[38] Арабско - ислямско или по-точно мавърско наименование на Иберийския полуостров.

[39] Когнатично родство е вид произход, изчисляван от един прародител или прародителка, броени по всякаква комбинация от мъжки и женски връзки, или система на двустранно родство, при която родствените отношения се проследяват както по бащина, така и по майчина линия.

[40] Пълното име е Нюма Дени Фюстел дьо Куланж (1830-1889), френски историк

[41] Родствени групи, обединяващи няколко фамилии, които носят еднакво второ име (nomen) и извеждат своя произход от общ прародител.

[42] Или „малтусиански капан".

[43] Понятие, въведено от американския психолог Едуард Толман (1886- 1959).

[44] Преди да ги публикува, писателят ги разказвал на децата си, а те ги научили наизуст и искали да им ги разказва, без да ги променя - винаги „точно така".

[45] Американски социолог и политолог (1928-2008).

[46] Висши китайски сановници, откъдето идва и наименованието на езика мандарин като официален език.

[47] Или символично родство - социални връзки, които се изразяват чрез термините на родството, без да са резултат от родствени връзки, кръвни или по брак.

[48] Първородство

[49] Съюз на гръцките племена, които живеели в съседство с Делфийското светилище и го защитавали.

[50] При тази система земята се разделя на девет парцела и осем от тях се обработват от отделни семейства, а деветият се обработва общо и реколтата от него е за господаря.

[51] Човек, движен единствено от личния си интерес.

[52] Австрийски икономист и политолог (1899-1992), известен със своята защита на либералната демокрация и свободния пазар срещу разпространението на социализма и колективизма в средата на XX в.

[53] Шъ - първи, ди - император (кит.).

[54] Днешният Сиан.

[55] Великата харта на свободите е акт, подписан от английския крал Джон Безземни на 15 юни 1215 г., с който се гарантират и защитават правата и интересите на феодалната аристокрация, бароните и гражданите от действията на представителите на кралската власт.

[56] Племенен съюз от степни народи, обитавали днешните Монголия, Северен Китай и Южен Сибир между XVI в.пр.Хр. и V в. През III в.пр.Хр. хунну създават обширна степна империя в Централна Азия, поддържаща активни военни, дипломатически и търговски отношения с Китай.

[57] Неговото верую е „обединение на всички под небето" - неслучайно Китайската империя се нарича Поднебесна, а императорът има „небесен мандат".

[58] Намаляване на разходите за производство на единица продукция в резултат на увеличаване на производството.

[59] Шанюй (кит.) - върховен владетел на хунну след създаването на силно военно - племенно обединение през IV в.пр.Хр. Китайските хронисти обикновено приравняват титлата към китайската „уан", но в отделни периоди смятат шанюя за равен на императора (хуанди)

[60] Прехвърляне на част от земя от феод на васал.

[61] Държава, в която цезарят, кралят или царят има по-голяма власт от папата.

[62] Книга на химните.

[63] Основните източници на древноиндийското право са дхармасутрите и дхармашастрите, в които по специфичен начин са записани дхармите - особени социални норми, включващи изисквания с религиозен и морален характер, но и конкретни правни предписания за поведение.

[64] В митологичните представи от ведическия период Пуруша е първоначално живо същество, от чиято жертва (разчленяване на части) възниква всичко.

[65] С развитието на градовете и стопанството индийското общество се разделя на четири основни общности: жреци (брамини); воини (кшатри, раджани); занаятчии, селяни, търговци (вайши) и слуги (шудри).

[66] Човек от най - низшата индуска каста, парий.

[67] Индуистка дума, която означава уединено място за живеене, където мъдреците живеят в мир и спокойствие сред природата. В наши дни този термин се използва понякога за международни общности, сформирани преди всичко на базата на някакво духовно търсене или учение, често под ръководството на духовен учител.

[68] Едуард Блънт (1877-1941), британски писател, автор на „Кастовата система на Индия".

[69] Гуджарати е името на централноазиатско племе, достигнало до Индия по време на хунското нашествие през IV-V в.

[70] След това, следователя поради това (лат.).

[71] Кръвнина, кръвен данък.

[72] Днешен Пакистан.

[73] Според повечето източници Аиша е третата и най-млада съпруга на Мохамед, а Фатима е от първата му съпруга Хадиджа, една от най-богатите търговки от племето на курайшите, изиграла изключително важна роля за неговото издигане и утвърждаване като обществена фигура, и първият човек, приел исляма, затова наричана от мюсюлманите „майка на правоверните", „великата", „чистата" и т.н. Той има още доста деца, включително и синове, но те умират в ранна възраст.

[74] Защитници на божествения произход, легитимността, неограничеността и наследствеността на властта на дадена потомствена линия владетели, най-често монарси (Тюдори, Каролинги и др.).

[75] Неарабски мюсюлмани.

[76] Превод от старогръцки проф. Александър Милев. Вж. Платон, „Държавата", „Изток-Запад", 2014.

[77] Термините дар ал-ислам (дом на исляма) и дар ал-харб (дом на войната) означават двете части, на които ислямът дели света. Те не присъстват в Корана и Сунната, а са плод на по-късни ислямски теолози, които искали да дадат определение на териториите, в които живеят мюсюлмани. По времето, когато Мохамед се обявил за пророк и бил преследван от своите съграждани като шарлатанин, градът Мека бил дар ал- харб. Когато през 630 г. пророкът се върнал и го превзел с 10-хилядна армия, градът станал дар ал-ислам.

[78] Наричани още кумани и половци.

[79] Ил хан - „подчинен хан". Монголските ханове, които управлявали подвластното на Златната орда - държава с център в Долното Поволжие, основана през 1243 г. от тюрко-монголския хан Батъй (1237-1255), внук на Чингис хан - кралство Илханат на днешната територия на Иран.

[80] ^А Известен още като Тимур.

[81] Наричан още Халеб.

[82] Недвижимо или движимо имущество, предадено от държавата или от отделно лице за религиозни или благотворителни цели.

[83] Президент на Заир (сега Демократична република Конго) от 1965 до 1997 г.

[84] Президент на Либерия от 1997 до 2003 г.

[85] Според концепцията на американския икономист Мансър Олсън (1932-1998) за „държавата като стационарен бандит" тя е вид банда, която властва над даден народ, живеещ на определена територия. Бандата е открила, че не може повече да разширява владенията си (пречат ѝ съседните банди), затова започва да експлоатира собствения си народ. Скоро става ясно, че ако го прави грубо, хората ще измрат или ще се разбунтуват. Експериментално се определя някаква разумна степен на експлоатация, при която бандата отнема само част от принадената стойност, оставяйки на народа достатъчно средства за възпроизводство. В българския контекст явлението е известно като „мутризация“.

[86] Вж. изданието на книгата на „Изток-Запад", 2014 г. - Б.изд.

[87] Превод от италиански Сава Славчев

[88] Един от аспектите на джихада.

[89] София е столица на най-големия по площ бейлербейлик Румелия в продължение на почти четири века: от средата на XV до средата на XIX в.

[90] Превод от немски Иван Георгиев.

[91] Английска мерна единица за тежест, равна на 12,7 кг.

[92] Марк Блок разделя феодализма на две епохи: първата - от 850 до 1050 г. и втората - от 1050 до около 1250 г.

[93] Задругата е славянска родова община, характерна за всички славянски племена. Най-малката обществена единица у древните славяни не било семейството в днешния смисъл на думата, а голямата семейна общност, наречена род. Близките родове издигали селищата си в непосредствена близост едно до друго и така образували селищни „гнезда" - родови селски общини, наричани задруга. По този начин родовете не си съперничели за ресурси, земя и храна и успявали да се събират бързо за война или съвместни трудови и строителни начинания

[94] Преводите от Фр. Хайек, „Право, законодателство и свобода", са на Александър Кацарски.

[95] Английски политик и философ (1729-1797) с голям принос в сферата на политиката и естетиката.

[96] Теоретична концепция, според която промените в политическата система настъпват чрез незначителни изменения.

[97] Common Law се превежда и като англосаксонско право.

[98] Принцип за задължителност на постановените решения.

[99] На 23 септември 1122 г. в град Вормс Светият престол (папа Каликст II) и Свещената Римска империя (император Хайнрих V) сключват споразумение за регулиране на отношенията им след приключването на спора за инвеститурата в полза на папата.

[100] Авиньонско папство, или Авиньонско пленничество на папите, е периодът от 1309 до 1377 г., през който Католическата църква е с център Авиньон във Франция и управляват седем папи французи.

[101] Средновековен италиански учен от Болоня (ок. 1050 - след 1125 г.), основател на школата на глосаторите - преподаватели и тълкуватели на Юстиниановия кодекс.

[102] Ранните християнски теолози и писатели на Църквата, оказали голямо влияние върху по-късното богословие. Най-почитаните в православието отци на Църквата са Светите четири светители: Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст и Анастасий Велики, а най- почитани в Римокатолическата църква са Григорий Велики, Йероним Блажени, Августин Блажени и Амвросий Медиолански. През 1970 г. папа Павел VI за пръв път вписва в този списък и жени: Екатерина Сиенска и Тереза Авилска.

[103] „Съгласуване на несъгласувани канони" (лат.).

[104] От френското „laissez-faire" - икономическа среда, в която сделките между икономическите субекти са свободни от държавни регулации (държавна интервенция) под формата на държавно регулирани цени, държавни субсидии, държавно наложени монополи, като се допуска само такава намеса, която да гарантира правото на частна собственост (закони против кражбата и агресията) и другите основни човешки права.

[105] Политика на активно вмешателство на държавата в управлението на икономиката през 40-те години на XX в. във Франция.

[106] Линк към българския превод: http://ime.bg/pr_bg/256-9.htm

[107] Английски юрист и историк (1850-1906), считан за родоначалник на историята на английското право.

[108] Окончателният официален каноничен кодекс („Декрет на Грациан") е публикуван около 1140 г. от италианския монах Грациан, основател на изучаването на каноничното право в университета в Болоня.

[109] Ислямски богослови.

[110] Небесното царство Тайпин, опозиционна държава в Китай от 1851 до 1864 г. със столица днешен Нандзин, основана от Хюн Сюшоан, водач на тайпинския бунт.

[111] Практики за самоусъвършенстване на съзнанието и тялото чрез медитативни упражнения и философия, придобили огромна популярност в Китай, в резултат на което в края на 90-те години на XX в. броят на практикуващите Фалун Гонг в Китай многократно надхвърля броя на членовете на Китайската комунистическа партия и привържениците му са подложени на репресии.

[112] Оригинално наименование на свещената индуска литература.

[113] Индуистки мъдреци.

[114] Кюрдски юрист, политолог и социолог (972-1058).

[115] Наречени на техните създатели - Ханафи, Шафи, Малики и Ханбали.

[116] Османски историк (роден вероятно към средата на 20-те години на XV в.), автор на летопис за Баязид II.

[117] Фетва - писмен отговор на мюфтия по правни въпроси въз основа на ислямското право.

[118] Законодателен орган в много арабски и други мюсюлмански страни.

[119] Доброволци към корпуса на ислямската революционна гвардия, считани за най-голямата заплаха за иранските сили за сигурност, чийто предполагаем брой е 12,5 милиона при общ брой на гвардейците от 120 000 души.

[120] Конституцията на Япония от 1890 до 1947 г.

[121] Владимир Каролев, „В защита на държавността": „Много държава означава много власт на политиците да контролират живота на гражданите и техните доходи, като ги пренасочват накъдето те си искат, най-често към важни групи от гласоподаватели и приятели от бизнеса и политиката. Многото държавност означава ясни и прости правила, които важат за всички - от най-богатия предприемач до най-бедния просяк."

[122] Народност, населявала части от Източна Азия между III в.пр.Хр. и III в.

[123] Согдийците са ирански народ, жители на провинция на Ахеменидското царство Согдиана, част от днешен Таджикистан, със собствен език, писменост и култура; спирка по Пътя на коприната.

[124] Сюан Дзун (управлявал от 712 до 756 г.).

[125] СуДзун.

[126] Периодът на Петте династии и десетте царства от 907 до 960 г.

[127] Най-многобройната етническа група в Китай и в целия свят - над 1 милиард в днешно време.

[128] Върховен орган на държавната власт във Франция от XIV до XVIII в.

[129] Регионални съсловно представителни събрания в средновековна Испания, създадени през 1137 г. в кралство Леон, в които първоначално имали право да участват само дворяните и духовенството, а гражданите получават представителство през 1188 г.

[130] Китайски историк (3-54), който започва да пише „Книга за Хан , която е довършена от сина му Бан Джу и дъщеря му Бан Джао.

[131] Понятие, теоретизиранo най-вече от Николо Макиавели, което включва широка колекция от качества, необходими за поддържане на държавата и „постигане на велики неща"; то не е еквивалент на моралните добродетели, тъй като това, което е добро за държавата и за лидера, може да е в протироречие с това, което е прието за морално и добро.

[132] Китайски философ (371-289 г.пр.Хр.).

[133] В превод - „вечно щастие".

[134] Възстановяването и повторното пускане в действие на разрушения Велик китайски канал (най-дългия в света), което осигурява доставка на стоки и храни от юга в новата северна столица Пекин, и изграждането на Забранения град.

[135]Японски генерал (1536-1598), чийто военачалнически талант сравняват с този на Наполеон

[136] След Мин на власт идва основаната от манджурите последна имперска династия Цин, просъществувала от 1644 г. до основаването на Република Китай през 1912 г.

[137] Контролира целевото разходване на държавните средства.

[138] Сингапурски политик (1923-2015), първи министър-председател на Република Сингапур, един от създателите на сингапурското икономическо чудо.

[139] Президент на Република Корея (1917-1979) от 1963 до 1979 г., убит при покушение през 1979 г.

[140] 1 372 945 033 през 2015 г.

[141] Начало на икономическата реформа за „социализъм с китайска специфика" при управлението на Дън Сяопин.

[142] Пълното заглавие е „Китайската религия: конфуцианство и даоизъм".

[143] Британски историк на науката (1900-1995).

[144] Либерална историография, която разглежда миналото като неумолим прогрес към по-големи свободи и просветеност, кулминиращ в днешните форми на либералната демокрация и конституционна монархия.

[145] Холандски юрист, философ, теолог, християнски апологет, поет (1583- 1645); един от основателите на теорията на международното право, наложила се като регламент за изключително динамично развиващите се по него време международни отношения в епохата на Великите географски открития и на сблъсъка между морските западноевропейски страни в процеса на завладяване и колонизация на света.

[146] Алексис дьо Токвил, „Демокрацията в Америка" („Избор", бр. 3,1990).

[147] На 15 юни 1215 г. в ливадите на Рънимийд в Англия крал и барони създават Великата харта на свободите - Магна харта.

[148] Първата модерна европейска армия от испански професионални доброволци за разлика от редовните наборни армии и наемни войски, типични за други европейски страни по това време.

[149] Масова мобилизация, обявена на 23 август 1793 г. с декрет на Националния конвент в отговор на чуждестранната инвазия.

[150] Лозунгът на американската революция.

[151] Проф. д-р Бернард Бадура, Билефелдски университет, Факултет по здравни дисциплини: „Понятието за социален капитал става все по-популярно сред учените в сферата на социалните науки и експертите по обществено здраве. Основната идея е много проста: хората се нуждаят от други хора за постигане на определени цели по време на работа или в частния си живот - например да получат важна информация, да бъдат назначени на работа или да намерят добър лекар. И дори нещо по-важно: хората се нуждаят от други хора за своето собствено психологично функциониране, напр. за решаване на математически проблеми, за справяне с чувствата на тревога или депресия или за мотивиране да спрат да пушат"

[152] „Провинции с изборни права" и „провинциални щати“ (фр.).

[153] Пожизнено поземлено владение през Ранното средновековие в Западна Европа, отпускано на васал от краля в замяна на военна или административна служба в негова полза.

[154] Отчуждени права (фр.).

[155] Публикувана в превод на български от изд. „Рата-София" през 2010 г.

[156] Bonnets Rouges (фр.) - червени шапки са носели каторжниците, осъдени да гребат на галерите; някои дори намират връзка с Червената шапчица от едноименната приказка, издадена през 1697 г. от Шарл Перо, където вълкът представлява монархията, а бабата и Червената шапчица са бедните и низвергнатите; червената фригийска (тракийска) шапка е един от символите на побеснялата тълпа и част от униформата на щурмоваците-санкюлоти по време на Френската революция.

[157] За специални цели (лат.).

[158] Висш орган на кралското правосъдие във Франция от късното средновековие до края на Стария режим (XIV-XVIII в.) - висш апелативен съд, който съди от името на краля като последна инстанция.

[159] Ложе на правосъдието (фр.) - тържествено заседание на парламента на Париж, което се провежда в присъствието на монарха като демонстрация на неговия върховен суверенитет и функцията му на върховен съдия в кралството.

[160] Двадесятък (фр.).

[161] Физиокрация - възникнала през XVIII в. във Франция икономическа теория, според която богатството на народите произтича единствено от стойността на обработваната земя и земеделието.

[162] Гръцката дума „ἀριστεύςκράτος " се състои от думите „ἀριστεύς" („най-добър") и „κράτος" („власт").

[163] Австралия, Австрия, Белгия, Великобритания, Германия, Гърция, Дания, Естония, Израел, Ирландия, Исландия, Испания, Италия, Канада, Люксембург, Мексико, Нидерландия, Нова Зеландия, Норвегия, Полша, Португалия, Словакия, Словения, САЩ, Турция, Унгария, Финландия, Франция, Чехия, Чили, Швейцария, Швеция, Южна Корея, Япония.

[164] Дългова ценна книга на испанската корона от XIII в. Човекът, посочен в нея, давал на краля определена сума, а той му давал право да задържа част (до определена сума) от събраните данъци на дадена територия.

[165] Comuneros (исп.) - градски комуни.

[166] Майорат (исп.) - законодателна норма, която забранява разделянето на земя на отделни парцели между наследници и имотът се полага на първородния син.

[167] Хайнрих Фридрих Карл Щайн, (1757-1831) - пруски държавник и дипломат, изиграл важна роля в борбите за обединението на Германия.

[168] Политически деец и министър-председател на Прусия (1750-1822).

[169] „Право на мъртвата ръка" - владеене на недвижимост от страна на юридическо лице без право на отчуждение.

[170] Алод - наследствена поземлена собственост в Западна Европа в периода на феодализма, свободна от феодални повинности и под неограничената разпоредба на своя собственик, който няма право да напуска имота без знанието на сюзерена.

[171] Предишното положение (лат.).

[172] Уласло II (или Владислав II Ягелонски) (1456-1516).

[173] Превод Владимир Атанасов.

[174] Джовани да Плано Карпини (ок. 1182-1252 г.), италиански францискански монах, първият европеец, посетил Монголската империя и описал тригодишното си пътешествие в книгите „Historia Mongalorum quos nos Tartaros appellamus" („История на монголите, които ние наричаме татари") и „Liber Tartarorum" („Книга за татарите").

[175] Обширна територия, отдавана за издръжка на лица от владетелския двор.

[176] Френска кралска династия, управлявала Франция от 987 до 1328 г.

[177] Руска месианска доктрина, според която Москва е новото превъплъщение на Рим и Константинопол като последен свободен бастион на православието извън Османската империя.

[178] Съставен по заповед на Петър Велики, с който се дава нормативна уредба на църковното устройство, а „императорът като християнски владетел е върховен защитник и пазител на правоверието и всяко свето благочиние в Църквата".

[179] Аномия (от гр. а - отрицателна частица, и nomos - закон; нарушаване на закона) - състояние на обществена система, при което моралните и традиционните норми, законите и правното регулиране, обичайните правила за обществено поведение отслабват своето действие.

[180] Сергий Радонежки (1314(?)-1392), монах на Руската църква, основател на Троицкия манастир в Сергиев Посад, реформатор на монашеството в Северна Русия.

[181] Вид „заплата", когато чиновникът плаща данъци със собствени пари, а ги събира от народа в неколкократно по-голям размер.

[182] Раздаването на служебни позиции според произхода, а не по заслуги е отменено през 1678-1682 г. от Фьодор III Алексеевич.

[183] Петър III подписва манифест „За дворянската свобода“.

[184] В България, Русия и други страни общото право е наричано още англосаксонска правна система или прецедентно право.

[185] Наименование на административна териториална единица в различни държави през различни епохи.

[186] От custos placitorum coronae (лат.) - пазител на правните основания на короната.

[187] Законодателна, изпълнителна и съдебна власт - трите клона на държавното управление според теорията за разделение на властите на Шарл дьо Монтескьо.

[188] Върховен углавен съд, учреден през XVI в., чийто таван на заседателната му зала е украсен със звезди.

[189] Хенри Брактън (1210-1268), английски юрист.

[190] High Church е прокатолическото консервативно крило в Англиканската църква.

[191] По настояване на Кромуел през февруари 1645 г. парламентът взема решение за реорганизиране на армията. Докато в началото на войната войниците са наемани от крупните земевладелци, сега армията става професионална. Заемащите офицерски постове депутати се отказват от тях, с изключение на Кромуел. Армията наброява 22 хиляди души и докато преди това офицери ставали войниците от заможни семейства, издигането по служба вече е по заслуги и проявени качества в боя. Сражението при Нейзби, Нортхамптъншир, на 14 юни 1645 г. се превръща в разгром за роялистите и Чарлс I е принуден да търси спасение при шотландците.

[192] Преводите от Адам Смит, „Богатството на народите", са на Георги Георгиев.

[193] Противници на Англиканската църква.

[194] Бичуват го публично, жигосват му ,,SS" (Sower of Sedition - сеяч на размирици), разцепват носа му и му отрязват ушите.

[195] Английски дипломат и финансист (1623-1684); на негово име е кръстена улица „Даунинг", където се намират резиденцията и работният офис на министър-председателя на Обединеното кралство и главната квартира на правителството на Нейно Величество.

[196] Английски писател и държавен чиновник (1633-1703), служил в морския флот; описва ежедневието на лондончани и обществено-политическите събития от периода на Реставрацията на зашифрован по политически и семейни съображения език, поради което книгата е разшифрована и издадена за първи път през 1825 г.

[197] Това всъщност е лозунг на американските заселници срещу налаганите от Англия данъци.

[198] Сочинизъм - учение по имената на основателите му Лелио Сочини (1525-1562) и Фаусто Сочини (1539-1604), което отрича триединството.

[199] Английски политически теоретик (1588-1653).

[200] Независими частни собственици.

[201] Противници на монархията и на аристокрацията, които пропагандират установяването на република, основана на принципите на Библията.

[202] Представители на най-радикалното крило в Английската революция, чийто идеолог Джерард Уинстанли (1609-1660) провъзгласява в своя трактат „Закон за свободата" идеала за „свободната република".

[203] Дървен кораб с размери между 35 и 60 м с удължена и тясна конструкция, издигнати нос и кърма и снабдени с весла и висока мачта, на която се поставяло правоъгълно или квадратно платно.

[204] Съюз на търговски гилдии в Северна Европа в периода между XII и XVII в.; и до днес Хамбург, Любек и Бремен се наричат ханзейски градове.

[205] Мартин Лутер, „Малкият катехизис и Големият катехизис" (изд. „График", 2011 г.).

[206] Николай Фредерик Северин Грюндвиг (1783-1872), датски свещеник и писател, разпространител на идеите на „продължаващото обучение“. Неговата теория за „народното училище" се основава на идеята, че образованието има смисъл, ако е достъпно за всекиго в продължение на целия му живот. Според него образованието трябва да е насочено не само към усвояването на знания, но и към изграждането на гражданска отговорност и към личностно и културно развитие.

[207] Само за мъжете, а жените ги получават през 1915 г.

[208] Шотландски икономист, философ и историк (1711-1776), известен със своята критика на каузалността.

[209] Популярни с вариациите в големината и формата на клюна при различните видове според различията в начина на хранено.

[210] Раздаването от страна на папата на доходоносни длъжности, висши църковни звания и земи на близки роднини.

[211] Рене Никола де Мопу (1714-1792) - френски политик.

[212] Ан Робер Жак Тюрго (1727-1781) - френски икономист, представител на школата на физиократите.