Произход на политическия ред

22. ВЪЗХОД НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ОТГОВОРНОСТ

Какво е политическа отговорност ► Как забавянето на европейското държавно строителство става източник на последвалата свобода ► Какво не е наред с виггеанската историография[144] и защо политическото развитие не може да бъде разбрано по друг начин освен чрез сравняване на различните страни ► Пет различни европейски модела

Отговорно управление означава, че управниците смятат, че са отговорни пред народите, които управляват, и поставят интересите на народа над своите собствени интереси.

Отговорността може да се постигне по няколко начина. Тя може да произтича от нравствено възпитание, каквато форма възприема в Китай и в страните, повлияни от китайското конфуцианство. Кралете са възпитавани да изпитват чувство на отговорност към обществото и са съветвани от чиновничество, усъвършенствано в изкуството на доброто държавничество. Днес хората на Запад са склонни да се отнасят с пренебрежение към политически системи, чиито управници проявяват загриженост за своя народ, но чиято власт не се контролира от никакви процедурни ограничения като върховенство на правото или избори. Но моралната отговорност има все пак реален смисъл според начина, по който се управляват авторитарните общества, илюстрация за което е разликата между Хашемитското кралство Йордания и баасистки Ирак под управлението на Саддам Хюсеин. И двете държави не са демокрации, но втората управлява чрез жестока и агресивна диктатура, която обслужва преди всичко интересите на малка клика приятели и роднини на Саддам. За разлика от това йорданските крале формално не са отговорни пред своя народ, като изключим крайно ограничените правомощия на парламента, но въпреки това те се стараят да зачитат нуждите на различните групи, от които се състои йорданското общество.

Формалната отговорност е процедурна: правителството приема да се подчинява на някои механизми, които ограничават властта му да постъпва както намери за добре. Тези процедури (които обикновено са формулирани в конституции) позволяват на гражданите да свалят правителствата за длъжностно престъпление, некомпетентност или злоупотреба с власт. Днес основната форма на процедурна отговорност са изборите, за предпочитане многопартийни, с всеобщо избирателно право за пълнолетните. Но процедурната отговорност не се свежда само до избори. В Англия първите искания за отговорно управление се правят от името на закона, на който според гражданите кралят е длъжен да се подчинява. Най–важно е било прецедентното право, което на онзи етап е било в значителна степен оформено от неизбрани съдии, както и правото, изразено в законови актове, приети от парламент, избран въз основа на ограничено избирателно право. Следователно най–ранните форми на политическа отговорност не са били пред народа като цяло, а пред един традиционен корпус от правни норми, считан за представляващ обществения консенсус, и пред една олигархична законодателна власт. Ето защо в този раздел използвам термина „отговорност", а не „демокрация".

С течение на времето демократизация действително настъпва. Избирателните права се разширяват, включвайки по– широки социални групи като мъже без собственост, жени и расови и етнически малцинства. Освен това става ясно, че самото право вече не се основава на религията, а е необходимо да бъде утвърдено демократично, независимо от това, че прилагането му остава в ръцете на професионални съдии. Но във Великобритания, САЩ и Западна Европа пълна демократизация на процедурната отговорност настъпва доста след началото на XX в.

В началото на новото време европейските държавни строители предприемат идентичен проект като този на техните китайски и турски колеги – изграждане на силна, централизирана държава, която да хомогенизира администрацията върху цялата територия и да бъде в състояние да отстоява нейния суверенитет. Тези опити започват късно, към края на XV в., и не приключват до края на XVII в. Писатели като Хуго Гроций[145] и Томас Хобс създават теории за държавния суверенитет въз основа на твърдението, че не Бог, а кралят е истинският суверен.

Но европейските монарси се сблъскват с далеч по–голяма съпротива, тъй като другите политически дейци в техните общества са по–добре организирани от тези в Китай или Турция. Държавното строителство продължава, но често е възпрепятствано от организирана опозиция, което принуждава управниците да търсят съюзници и да правят компромиси. Могъщата поземлена аристокрация се е окопала дълбоко и живее в непревземаеми крепости с независими източници на доходи и собствени въоръжени сили. Китайската аристокрация никога не е притежавала подобна независимост, а османците, както видяхме, не позволяват възникването на такава аристокрация. Когато държавното строителство е в своя разгар, в Западна Европа вече се появяват елементи на капиталистическа икономика. Независими от държавния контрол търговци и фабриканти натрупват огромни богатства. Най–вече в Западна Европа израстват независими градове със свои собствени правила и собствено опълчение.

Важен елемент в ранното развитие на европейското право е установяването на граници на държавната власт. Монарсите постоянно нарушават имуществените права на своите поданици, но малцина владетели си позволяват просто да конфискуват частна собственост без правно основание. В резултат на това те не разполагат с неограничена данъчна власт и са принудени да заемат пари от банкери, за да финансират войните, които водят. Европейските аристократи са по–обезпечени по отношение на личната си сигурност срещу произволен арест и екзекуция. С изключение на Русия, европейските монарси се въздържат от кампании на откровена агресия и заплаха срещу своите елити.

Самото закъснение на европейското държавно строителство е източник на политическата свобода, която европейците ще постигнат по–късно. Защото преждевременно държавно строителство в отсъствието на правова държава и отговорност просто означава, че държавата може да потиска своето население по–успешно. Всеки напредък в материалното благосъстояние и технологиите при управлението на една неконтролирана държава е предпоставка за по–голяма власт над обществото за собствените цели на държавата.

В началото на „Демокрацията в Америка"[146] Алексис дьо Токвил говори за „провиденческия" факт, че идеята за човешко равенство печели популярност по целия свят през последните осемстотин години. Легитимността на аристокрацията – идеята, че някои хора са по–добри по рождение – вече не се приема за даденост. Връзката между феодално господство и крепостничество не може да бъде оборена без промяна в съзнанието на крепостния и желанието му да получи признание. Много фактори пораждат тази революция на идеите. Възгледът, че всички хора са равни по достойнство и способности въпреки техните очевидни природни и социални различия, е християнски, но за средновековната Църква той не е приложим тук и сега. Протестантската Реформация ведно с изобретяването на печатната преса дават възможност на хората да четат Библията и да намерят своя път към вярата без участието на посредници като Църквата. Това засилва растящото желание на европейците да поставят под съмнение общопризнатите авторитети, започнало с преоткриването на класическата литература през Късното средновековие и Ренесанса. Модерното природознание – способността за извличане на общи правила от голямо количество емпирични данни и проверката на каузални теории чрез контролирани експерименти – създава нова форма на авторитет, която е институционализирана в университетите. Науката и възникналите от нея технологии става възможно да бъдат използвани от управниците, но никога не е било възможно да бъдат изцяло контролирани от тях.

Робите биват оправомощени чрез осъзнаване на собственото си достойнство. Политически израз на тази промяна е претенцията за политически права, т.е. изискването за участие при общото вземане на решения, съществувало някога в племенните общества, но изгубено с възхода на държавата. Всичко това довежда до мобилизирането на социални групи като буржоазията, селячеството и градската „тълпа" по време на Френската революция, дотогава пасивни поданици на политическата власт.

От решаващо значение за възхода на модерното отговорно управление е формулирането на това изискване с общочовешки термини – че то се основава, както се изразява по–късно Томас Джеферсън в Декларацията за независимостта, на предпоставката, че „всички хора са създадени равни". Във всички етапи на дотогавашната човешка история различни индивиди и групи водят борба за признаване. Но те се стремят към това признаване за себе си, за родовата си група или за своята социална класа; те самите искат да станат господари, но не поставят под съмнение самото отношение между феодално господство и крепостничество. Новото универсално разбиране за правата означава, че политическите революции, които предстоят, не просто ще заменят една малобройна група представители на елита с друга, а ще положат основите за постепенно гарантиране на политически права на цялото население.

Кумулативният ефект от тези интелектуални промени е огромен. Във Франция е основана средновековната институция Генерални щати, в която участват представители от цялата страна, за да решават изключително важни въпроси от общонационално значение. Когато този орган е свикан през 1614 г. по време на регентството на Мария де Медичи, той става сцена на недоволства срещу корупцията и данъците, но най–накрая признава властта на короната. Когато отново е свикан през 1789 г., под влиянието на идеите на Просвещението и правата на човека довежда до Френската революция.

Но идеите сами по себе си не са достатъчни за възникването на стабилна либерална демокрация при отсъствието на основополагащ баланс на политически сили и интереси, за да бъде тя най–малко лошата алтернатива за всички участници. Чудото на съвременната либерална демокрация, при която силни държави, способни да прилагат закона, независимо от това са контролирани от правото и от законодателната власт, може да възникне само в резултат на факта, че съществува приблизително равновесие на властта между различните политически сили в обществото. Ако нито една от тях не доминира, ще им се наложи да постигнат споразумение. Съвременно конституционно управление възниква в резултат на това нежелано и непланирано споразумение.

Свидетели сме на разгръщането на подобно развитие след рухването на комунизма и възникването на т.нар, от Самюел Хънтингтън трета вълна на демократизация. Третата вълна започна с демократичните преходи в Испания, Португалия и Турция през 70–те години на XX в., продължи в Латинска Америка и Източна Азия през 70–те и 80–те години и достигна своята кулминация с падането на комунизма в Източна Европа след 1989 г. Идеята, че демокрацията е най– или дори единствено легитимната форма на управление, се разпространи до всяко кътче на света. Демократични конституции бяха пренаписани или написани за първи път в Африка, Азия, Латинска Америка и бившия комунистически свят. Но стабилна либерална демокрация беше консолидирана само в част от тези страни, претърпяващи демократични преходи, тъй като фактическото равновесие на силите във всяко общество не принуждава различните участници да приемат конституционното споразумение. Един или друг от тях – обикновено наследилият изпълнителната власт – се домогва до далеч по–голяма власт за сметка на останалите.

Идеите на Просвещението, които са в основата на съвременната демокрация, се разпространяват из цяла Европа чак до Русия. Но политическите лица в различните страни ги възприемат по твърде различен начин в зависимост от това до каква степен засягат собствените им интереси. Следователно разбирането на възникването на отговорно управление изисква разбиране на конкретните политически сили в различни части на Европа и защо някои властови институции поддържат отговорността, а други не възпрепятстват утвърждаването на абсолютизъм.

Независимо че разглеждам Европа като единно общество, което може да бъде сравнено с Китай или Близкия изток, в действителност в нейните рамки се наблюдават множество модели на политическо развитие. Възникването на съвременната конституционна демокрация често се разглежда от гледна точка на победителите, т.е. въз основа на опита на Великобритания и нейния колониален наследник САЩ. Виггеанската историография разглежда увеличаването на свободата, благоденствието и представителното управление като неумолим прогрес на обществените институции, чиито корени са в древногръцката демокрация и римското право, провъзгласени още в Магна харта, след това поставени под заплаха от първите Стюарти, но защитени и реабилитирани по време на Гражданската война и Славната революция в Англия. По–късно тези институции се разпространяват в останалата част на света вследствие на британската колонизация на Северна Америка.

Проблемът с виггеанската историография не е в погрешността на нейните най–съществени заключения. В действителност изтъкването на ролята на данъчното облагане като съществен двигател на отговорността е в общи линии основателно. По–скоро проблемът е, че като всяка история на отделна държава тя не дава обяснение защо парламентарните институции възникват в Англия, но не и в други европейски страни с подобно разположение. Подобни историографии често насочват към заключението, че действително случилото се е трябвало да се случи, пренебрегвайки сложното стечение на обстоятелствата, довели до конкретния резултат.

Един пример: през 1222 г., седем години след Рънимийд[147], дворянството принуждава унгарския крал Андраш II да признае Златната була, наречена „източноевропейска Магна харта“. Златната була защитава определени елити от кралския произвол и гарантира правото на съпротива на епископите и магнатите, ако монархът не спазва обещанията си. Но Златната була не се превръща във фундамент на унгарската свобода. Тази ранна конституция ограничава властта на унгарските крале до такава степен, че управлението попада в ръцете на непокорната аристокрация. Вместо да изгради политическа система, в която силната изпълнителна власт да е балансирана от общовалидна законодателна власт, натрапената от дворянството конституция възпрепятства възникването на силна централна изпълнителна власт до такава степен, че нацията не е подготвена да се защити от външна заплаха. Във вътрешен план унгарското селячество е лишено от крал, което да го защити от хищната олигархия и през 1526 г. страната окончателно е завладяна от османците в битката при Мохач.

Следователно всеки анализ на утвърждаването на отговорно управление трябва да има предвид не само успешните, но и неуспешните примери и въз основа на тях да обяснява защо на определени места в Европа възникват представителни институции, докато другаде преобладава абсолютизмът. Такива опити са правени, като се започне с германския историк Ото Хинце и продължим с трудовете на Чарлс Тили, според когото външният военен натиск и способността за събиране на данъци са най–важните обяснителни променливи. Може би най–задълбочен съвременен опит е съчинението на Томас Ертман, който разглежда много по–голям кръг от примери от повечето сравнителни истории и предлага приемливи обяснения за голяма част от наблюдаваните разновидности.

Тази литература обаче не отговаря на изискванията за истинска теория на политическото развитие, а и не е ясно дали изобщо е възможно да се създаде такава теория. Проблемът от социологическа гледна точка е наличието на твърде много променливи и недостатъчно примери. Политическият резултат, който теорията се опитва да обясни, не е прост бинарен избор между представително управление и абсолютизъм. Както ще видим по–долу, в Европа възникват най–малко пет съществено различаващи се форми на държавност, чийто произход трябва да бъде обяснен. Абсолютизмът, който възниква във Франция и Испания например, е съвършено различен от този в Прусия и Русия, чиито разновидности се различават съществено една от друга. Броят на обяснителните променливи, за които може да се докаже емпирично, че са изиграли роля за възникването на тези различни резултати, е още по–голям, като се започне от познатите като външна военна заплаха и данъчно облагане, използвани от Тили, и продължим с вътрешните класови взаимоотношения, международните цени на зърнените култури, религията и идеите, както и начина, по който те биват възприемани от широките слоеве от населението и от отделните владетели. Перспективите за създаване на прогнозна обща теория от това множество от каузални фактори и резултати действително са твърде незначителни.

Вместо това в следващите глави ще се опитам да опиша няколко важни разновидности на европейското политическо развитие и свързаните с всяка една от тях каузални фактори. От всички тези примери може би ще е възможно да обобщим кои фактори изиграват най–важна и най–маловажна роля, но по начин, който не отговаря на изискванията за истинска прогнозна теория.

Феодална Европа през 1100 г. напомня в много отношения Китай по време на династията Джоу. Формално има монарх или управляваща династия, но на практика властта е разпределена между изцяло децентрализирани феодали, които притежават собствени въоръжени сили, поддържат реда, раздават правосъдие и са икономически независими. Също както в Китай, някои династични фамилии се отличават с по–големи организационни способности, безпощадност или късмет и започват да консолидират държави над все по–широки територии.

Между XV и XVII в. Европа претърпява огромна политическа трансформация, довела до утвърждаването на силни национални държави, съпоставими с държавното строителство в Китай от V до III в.пр.Хр. Предпоставка за тази промяна е значителното увеличение на населението особено през XVI в., а също така и увеличаването на благосъстоянието на глава от населението. Това е част от същото явление в световен мащаб, засегнало Османската империя, което вече обсъдихме, но последиците от него са били вероятно по–благоприятни за Европа, отколкото за Близкия изток. Населението на Европа нараства от 69 милиона през 1500 г. до 89 милиона през 1600 г., което е увеличение от почти 30%. Монетизацията на икономиката се осъществява с бързи темпове благодарение на големия внос на злато и сребро от испанските колонии в Новия свят. Търговията започна да расте много по– бързо от БВП; от 1470 г. до началото на XIX в. западноевропейският търговски флот се увеличава седемнадесет пъти.

В началото на този период повечето европейски държавни формирования са „държави от владения“, чиито крале извличат целия си доход от собствените си владения, които е само едно от многото във формално управляваната от него територия. Административният персонал е малоброен и се състои от членове на кралското семейство. Действителната власт е разпръсната между феодални васали, които действат като самостоятелни политически субекти. Те поддържат собствени армии, облагат с данъци поданиците си и раздават правосъдие в своите владения. Те са задължени да служат на своя господар, който би могъл да е кралят, ако са могъщи барони, или някой барон или по–дребен господар, ако са васали с по–нисък ранг. Те изплащат това задължение с кръв, като сами участват в сражения или изпращат свои васали, а не под формата на данъци и по тази причина повечето благородници са освободени от плащане на данъци. Кралските владения може да са разпръснати върху обширна територия, а кралството му да е мозайка от субсидиарни владения, изпъстрено от земите на сюзерен, който служи на крал противник.

Към края на този период голяма част от европейското политическо устройство е преобразувана в система от държави. Държавата от владения се превръща в данъчна държава и монархът получава приходи не само от своите владения, но и като облага с данъци цялата територия на кралството. Управлението на тази система изисква много по–голям административен апарат, включително архиви и министерства на финансите, които да контролират събирането и разходването на приходите. Автономността на местните господари е силно ограничена. Те започват да плащат данъци, вместо да служат, а централното управление нарушава традиционните им взаимоотношения със селячеството, от което започва да събира данъци. Броят на пряко контролираните от държавата владения рязко се увеличава, тъй като църковните имоти в цяла Европа стават държавна собственост. Териториалната юрисдикция вече контролира не мозайка от разпръснати владения, а граничещи парцели земя; Франция получава настоящата си шестоъгълна форма именно през този период. Държавите се разширяват териториално чрез завоюване, сключване на брак или по дипломатически път, като поглъщат по–слаби и по–нежизнеспособни политически единици. Държавата започва да упражнява много по–голям контрол над обществото, като намалява броя на местните диалекти за сметка на използвания от двора, уеднаквява социалните обичаи и създава общи правни и търговски стандарти във все по–обширни административно–териториални единици.

Скоростта и степента на тази трансформация е забележителна. В много отношения тя е сравнима със случилото се в Китай по време на династията Източна Джоу, независимо че води до възникването на много отделни държави вместо на една– единствена империя. В империята на Хабсбургите данъчното облагане нараства от 4,3 милиона флорина през 1521–1556 г. до 23,3 милиона през 1556–1607 г. Средните годишни приходи от данъци в Англия скачат от 52 000 паунда през периода 1485– 1490 г. до 382 000 паунда през периода 1589–1600 г. Кралство Кастилия събира 1,5 млн. дуката под формата на данъци през 1515 г. и 13 млн. през 1598 г. Тези увеличени данъчни постъпления се използват за поддържане на по–голям и по–професионален публичен сектор. През 1515 г. за краля на Франция работят 7000–8000 държавни служители; през 1665 г. кралският административен персонал наброява 80 000. През 1508 г. баварското правителство плаща заплати на 162–ма служители, а през 1571 г. – на 866.

Докато ранното развитие на европейските държави се корени в способността им да осигуряват правосъдие, от XVI в. нататък това се дължи почти изцяло на необходимостта от финансирането на войни. През този период се водят все по–широкомащабни и почти непрекъснати войни. Най–мащабните включват продължителния конфликт между Франция и Испания за контрол над Италия; усилията на Испания да подчини своите холандски провинции; стълкновението между Англия, Испания, Португалия, Холандия и Франция за колониите в Новия свят; опита за испанско нашествие в Англия; продължителния конфликт в Германия след Реформацията, достигнал своята кулминация в Тридесетгодишната война; шведската експанзия в Централна и Източна Европа и в Русия и безконечния конфликт между Османската, Хабсбургската и Руската империя.

В ранния период на новото време огромна част от бюджета е за военни разходи. През периода на продължителния конфликт с испанския крал 90% от бюджета на нидерландската република се изразходва за водене на война; през XVII в. 98% от бюджета на Хабсбургската империя се изразходва за финансиране на войните с Турция и протестантските държави. От началото до края на XVII в. бюджетът на Франция нараства пет до осем пъти, а от 1590 до 1670 г. британският бюджет нараства шестнадесет пъти. От 12 000 души през XIII в. през XVI в. френската армия достига 50 000 души, през 30–те години на XVII в.– 150 000 души, а в края на управлението на Луи XIV – 400 000 души.

Около средата на I хил.пр.Хр. Китай прави преход от военни действия с малобройни военни формирования от аристократи с колесници към многобройни армии от пехотинци въз основа на обща задължителна военна служба. Подобен преход настъпва в Европа през XII и XIII в., когато облечените в тежки метални ризници рицари върху коне са заменени с големи пехотни войски, въоръжени с лъкове и копия. За разлика от ранните китайски държавни строители обаче европейските монарси от началото на новото време не мобилизират тези армии въз основа на обща задължителна военна служба за селяни от собствените си територии. Огромните армии на император Карл V са изградени около ядро от кастилски войски, известни като терции[148], съставени от голям брой наемници, наети по договор от собствените им територии и от чужди подведомствени области. Армии от срочнослужещи възникват в Европа едва през XVIII в, но те не възникват в подкрепа на държавната власт до „levee en masse[149] по време на Френската революция. За разлика от това китайски държави като Цин правят преход направо от кавалерия от аристократи към всеобща задължителна военна служба, прескачайки етапа на наемниците.

Защо европейските монарси от началото на новото време не постъпват като китайските владетели и не мобилизират маси от селяни, които живеят на тяхната територия? И защо не плащат на войската чрез рязко повишаване на данъците, вместо да разчитат на заеми и продажба на длъжности?

Една от главните причини е наличието на върховенство на правото в Европа. В глава 18 обсъдихме неговото развитие от религиозното право и разпространението му в най–различни други владения. Цялата йерархичната структура на европейския феодализъм, която успешно разпределя суверенитет и власт между множество зависими териториално–административни единици, е защитена от наследено право. Селяните са обвързани от редица феодални закони и задължения преди всичко със своя местен господар. Кралят няма законно право да ги свиква на задължителна военна служба; всъщност той може да няма такова право дори по отношение на тези, които работят в неговите владения, тъй като техните задължения са уточнени до най–големи подробности и може да не включват военна служба. Европейските монарси нямат право да конфискуват имуществото на представители на елита, които биха предявили древни права въз основа на феодален договор. Държавите могат да облагат с данъци, но това може да стане само с решение на специален орган (като френските Генерални щати), който да потвърди и позволи облагането. Независимо че абсолютните монарси се опитват да ограничат властта на подобни органи, те го правят, съблюдавайки общата правна рамка, на която се основава и собствената им легитимност. Кралете нямат право също така да нарушават личната сигурност на своите съперници, като ги пленяват или убиват Произволно. (Важно е да се отбележи обаче, че тези правила не се съблюдават твърде строго спрямо представители на не–елитите като селяни и други обикновени хора до много по–късен исторически период.)

Първите китайски крале упражняват такава тиранична власт, каквато малцина европейски монарси си позволяват както по времето на феодализма, така и в началото на новото време. Те осъществяват широкомащабна поземлена реформа, екзекутират Произволно собствените си администратори, депортират цели населения и провеждат яростни чистки на аристократичните си съперници. Единственият европейски двор, в който се наблюдава подобно поведение, е руският. Подобно неограничено насилие започва да се прилага едва след Френската революция, тъй като модернизацията помита всички древни наследени правни ограничения на стария европейски порядък.

Следователно е важно да си дадем сметка, че европейското държавно развитие се разгръща на фона на утвърдено върховенство на правото, което ограничава държавната власт. Европейските монарси правят опити да прекършат, нарушат или заобиколят закона. Но техните действия са в рамките и под контрола на вече утвърдения през Средновековието правопорядък.

За да започне война, държавата трябва да мобилизира ресурси във все по–големи мащаби. Необходимостта от ресурси води до по–високи нива на данъчно облагане и нови начини за разширяване на територията на данъчната държава, за да обхване по– голяма част от населението и от обществените ресурси. Управлението на фискалните ресурси на свой ред налага разрастване на държавната бюрокрация и усъвършенстване на възможностите да извлича най–голяма полза от тях. Държавата трябва да разполага с обширна територия, за да увеличи приходната си база, и да е териториално компактна, за да се отбранява по–лесно. Огнищата на политически разногласия могат да бъдат използвани от врага, което налага необходимостта от изграждане на единна администрация над цялата територия на държавата.

Някои части на Европа като немските и източноевропейските територии и географски изолирани региони като Швейцария не се сблъскват с ранно военно съперничество, поради което изграждат модерни държави сравнително късно. Другите велики сили – Франция, Испания, Англия, Холандия, Швеция, Русия, Хабсбургската империя, Полша, Унгария и пр. – изпитват още през XV в. все по–голяма необходимост от военни разходи и свързаната с тях централизация.

От този момент нататък историята на европейското политическо развитие е история на взаимодействието между тези централизирани държави и социалните групи, които им се противопоставят. Абсолютистко управление възниква, когато съпротивляващите се групи или са слаби, или зле организирани, или пък са кооптирани от държавата да съдействат при извличането на ресурси от други некооптирани социални групи. Слабо абсолютистко управление възниква, когато съпротивляващите се групи са организирани толкова добре, че централното управление не е в състояние да ги държи под контрол. А отговорно управление възниква, когато държавата и съпротивляващите се групи са добре балансирани. Те са в състояние да наложат на държавата принципа „никакво данъчно облагане без представителство"[150] те биха предоставяли значителни ресурси, но само ако имат право на глас как да бъдат изразходвани.

Това не е двустранна борба за права между държавата и обществото като цяло. Най–общо казано, участниците са четири, а именно централната монархия, висшата аристокрация, дребното дворянство (т.е. малки земевладелци, рицари и други независими хора) и третото съсловие на гражданите (зараждащата се буржоазия). Селяните, които са най–голямата част от населението в тези общества, все още не са значителни участници, тъй като все още не са обединени в корпоративни организации, които да представляват техните интереси.

Степента на противопоставяне на държавната централизация зависи от степента, в която трите групи извън държавата – аристокрация, дворянство и трето съсловие – са в състояние да си сътрудничат в съпротивата срещу кралската власт. Както и от вътрешното единство на всяка една от тях. И най–накрая, тя зависи от последователността и целеустремеността на самата държава.

Фиг. 1. Политическата власт в аграрното общество

В следващите глави ще представя четири европейски модела на държавност и някои от причините за различията между тях. Тази селекция включва най–разнообразните примери на управление – от най–представителното до най–абсолютисткото. Те са:

1) Слаб абсолютизъм. Френските и испанските монархии от XVI и XVII в. олицетворяват новата абсолютистка държава и в известен смисъл са по–централизирани и диктаторски, отколкото например Холандия и Англия. От друга страна, нито една от двете не успява да наложи пълен диктат над могъщите елити в своите общества и огромното данъчното бреме ляга върху плещите на най–неспособните да се съпротивляват. Централизираните административни апарати си остават патримониални и с течение на времето патримониализмът се засилва.

2) Успешен абсолютизъм. Руската монархия успява да кооптира както аристокрацията, така и дворянството и ги прави изцяло зависими от държавата. Това става възможно благодарение на общия им интерес да закрепостят селяните към земята и да стоварят безмилостно най–голямото данъчно бреме върху плещите им. Управлението остава патримониално до един по–късен момент, но и това не възпрепятства руския монарх да тероризира и контролира аристокрацията в много по–голяма степен, отколкото френските и испанските крале.

3) Неуспешна олигархия. Унгарската и полската аристокрация успяват още в началото да наложат конституционни ограничения над кралската власт, която поради слабостта си е неспособна да изгради модерна държава. Слабата монархия не е в състояние да защитава интересите на селячеството от аристократичната класа, която го експлоатира безмилостно. Тя не е в състояние също така да натрупа достатъчно ресурси, за да изгради достатъчно силен държавен апарат, който да се противопостави на външната агресия. Нито една от тези държави не успя да изгради модерно, непатримониално управление.

4) Отговорно управление. И накрая, Англия и Дания успяха да изградят както силна правова държава, така и отговорно управление, а така също и стабилни централизирани държави, способни да мобилизират и да защитят нацията. Развитието на парламентарните институции на Англия е всеобщо известно, но същия резултат постига Скандинавия благодарение на твърде различен политически процес. Към края на XIX в. Англия е либерална държава, а в Скандинавия се полагат основите на социалдемократическата държава, но принципите на правовата държава и отговорността са в основата и на двете.

Съществуват и други важни варианти и примери. Холандската република и Конфедерация Швейцария представляват алтернативни републикански модели на отговорно управление и правова държава, а пруската монархия изгражда силна съвременна държава и върховенство на правото в отсъствието на отговорност. Нямам възможност да разгледам тези и други изолирани случаи. Важно е да разберем обаче определящите фактори за възникване на отговорното управление и на разнообразните форми на абсолютизма.

23. ТЪРСАЧИ НА ОБЛАГИ

Как фискалната криза довежда до възход на патримониалното управление във Франция ► Губернаторите и засилване на централизираното управление ► Как разбира френският елит свободата като привилегия и какво му пречи да осъществи колективни действия ► Абсолютното безсилие и неспособност на френското правителство да обложи с данъци или да контролира собствените си елити

Франция на Стария режим представя силно противоречива картина едновременно на огромна сила и подчертана слабост. Всеки, който е посетил „Версай“ край Париж, разбира защо европейците от времето на Луи XIV изпитват благоговение пред френската монархия. „Сансуси“ на Фридрих Велики в Потсдам прилича на обикновена барака в сравнение с него. Английските и холандски съперници на Луи се отнасят към Франция от края на XVII в. почти по начина, по който американците се отнасят към Съветския съюз по времето на Студената война – като към една необятна, богата, могъща и амбициозна континентална държава, която заплашва независимостта на цяла Европа. Френската монархия е първопроходец в европейското държавно строителство и полага основите на съвременната, централизирана административна държава. През 40–те години на XIX в. Алексис дьо Токвил отбелязва, че французите от неговото поколение са убедени, че тази държава възниква с Френската революция. Но както той се заема да докаже, нейните основи са положени два века преди това от кралете на Стария режим, който „подава ръка на съвременна Франция през бездната на революцията“.

В същия момент цялата сграда на френската държава е построена върху гнили и несигурни основи. Когато през септември 1715 г. Луи XIV умира, държавата му е абсолютно фалирала. Кралският дълг възлиза на почти два милиарда ливри, без да броим още 600 милиона ливри краткосрочни необезпечени правителствени ценни книжа. Кредиторите на Франция имат претенции за бъдещи данъчни приходи чак до 1721 г.; само обслужването на дълга надвишава очакваните в обозримото бъдеще данъчни приходи. Това нестабилно фискално състояние не е нещо ново, но и агресивната външна политика на Луи XIV го влошава в значителна степен. В продължение на повече от един век френските крале изграждат своята централизирана държава благодарение на невъобразимо сложни сделки с местни властимащи, които купуват привилегии и освобождаване от плащания. Държавата постепенно посяга на свободата на всички свои поданици, като ипотекира собственото си бъдеще в ръцете на легион корумпирани държавни служители по недопустим начин. Тя не може да направи преход към по–високия стадий на абсолютизма, постигнат от китайските държави преди векове. В края на краищата държавата бива нормативно обвързана да зачита интересите на същите социални класи, над които се опитваше да упражнява контрол, и трябва да съблюдава наследените от миналото закони. Едва след като тези социални класи биват пометени от революцията, може да възникне истински модерна френска държава.

В много отношения френската монархия много напомня някои съвременни развиващи се страни, доколкото възприема принципите на правовата държава като препятствие за постигане на своите цели. Управлението разхищава разточително пари не за субсидии или социални програми, а за войни. Бюджетните дефицити трябва да бъдат покривани и в отчаяното си търсене на приходи монархията заобикаля, изопачава и нарушава законите винаги когато реши, че може да се размине. Но е блокирана от обстоятелството, че в края на краищата трябва да се обърне към същите кредитори за пари. Единствен изход от ситуацията би бил поголовното експроприиране на имуществото на елита, което в края на краищата свършва революцията. Но това е свръх възможностите и въображението на Стария режим, който затъва в нескончаеми икономически кризи.

Същевременно обществото, от което правителството се опитва да измъкне пари, не е в състояние да му наложи принципа на отговорността. Причината за това е липсата на социална солидарност или социален капитал[151] между различните икономически класи. Аристокрацията, буржоазията и селячеството, макар и обединени в по–ранните исторически времена, изпитват все по–слаба симпатия едни към други и не вярват като англичаните, че са части от една нация. От своя страна всяка една от тези класи е вътрешно разслоена на множество обособени рангове. Всеки от тях ревниво пази своите привилегии и е по–заинтересован да съхрани своето превъзходство над по–ниския ранг, отколкото да предпази класата или нацията от контрола на държавата. Свободата се разглежда като привилегия, вследствие на което в навечерието на революцията във френското общество „няма и десет души, които да имат желание за сътрудничество в името на обща кауза", както пише Токвил.

Слаб абсолютизъм възниква, когато нито централизираната държава, нито опозиционните групи са в състояние да се организират в борбата за надмощие. Резултатът във Франция клони към абсолютизъм, който обаче не успява да оцелее под натиска на идеите на Просвещението за легитимността на правата на човека.

Когато през 1594 г. е коронован първият крал от династията на Бурбоните Анри IV, Франция не е нито единна нация, нито модерна държава. От един властови център в района около Париж първите крале изграждат кралство от други княжества като Бургундия, Нормандия, Бретан, Навара и Лангедок, но се запазват регионалните различия в езика и обичаите. Кралството е разделено на „pays d'etections" и „pays d'etats"[152]. Първите съставляват централната област на страната в районите около Париж; вторите са наскоро присъединени територии в периферията с различни правни норми. Освен това Реформацията е разделила страната на различни деноминации. Религиозната гражданска война между Католическата лига и хугенотите приключва едва когато протестантът Анри приема католицизма и подписва Нантския едикт през 1598 г., който утвърждава католицизма като държавна религия, но гарантира равни права на протестантите.

От началото на управлението на Бурбоните до революцията през 1789 г. изграждането на френската държавност се развива в две успоредни направления. Първото се отнася до все по–голямата централизация на френската държава и ограничаването на съществувалите през феодалните времена политически права на всички подчинени обществени групи. Те включват всички княжества и независими благороднически фамилии, активно участвали някога в управлението на Франция, както и градските общини, гилдиите, Църквата, дори независимите частни браншови организации, все повече контролирани от държавата.

Второто направление е свързано с начина, по който се утвърждава тази централизация. За разлика от ранната китайска държава и на основаното през XVIII в. Кралство Прусия, централизираната френската държава не е изградена върху неперсонална бюрокрация, назначавана по заслуги въз основа на специализация и образование. Тя е изцяло патримониална. Правителствените длъжности във военното командване, министерството на финансите, данъчните служби се разпродават на търг от държава, на която постоянно не достигат пари в брой и отчаяно търси приходи. С други думи, всички управленски функции биват приватизирани и превърнати в наследствена частна собственост.

Ако проблемът за доброто управление се разбира от гледна точка на модела „принципал–агент“, според който агентите трябва да бъдат поощрявани да изпълняват заповедите на принципала, то системата на френското управление е абсолютен кошмар. То легитимира и институционализира корупцията, като позволява на агентите да използват държавните си длъжности в своя частна изгода. Всъщност самата дума „rente" възниква от практиката на френското управление за разпродажба на публични активи като правото да се събира определен вид данък, което гарантира постоянни приходи. Ако под съвременна публична администрация се разбира категоричното разграничение между публичния и частния сектор, то старият режим представлява абсолютно предмодерна система. Така че френската държава е странна и нестабилна комбинация от модерни и патримониални елементи.

Изграждането на централизирана административна държава и патримониална бюрокрация са толкова преплетени, че не е възможно да проследим развитието им поотделно. Фискалната система на Стария режим е изключително сложна и отразява безразборния начин, по който се е формирала. Има няколко вида данъци, най–важният от които е „taille", пряк данък върху земеделската продукция, чиято тежест пада върху селячеството. Има още поголовен данък и редица косвени данъци върху артикули като вино и стоки, превозвани от една част на страната до друга. Друг данък е върху производството на сол от държавен монопол (gabelle). По–късните крале въвеждат множество други данъци, включително данък на глава от населението и „vingtieme" (данък общ доход).

Преките имуществени данъци трудно могат да бъдат изчислени, тъй като държавата не поддържа система за преброяване и регистриране на населението и неговото имущество, както китайската, османската и английската държава. Естествено е заможните семейства да отказват да декларират честно своето имущество, тъй като това ще увеличи данъчните им задължения. Събирането на косвени данъци е затруднено от размерите на Франция (в сравнение например с Англия) и разпръснатостта на хилядите местни пазари. Френската икономика през XVII в. не е напълно монетизирана и има постоянен недостиг на монети за изплащане на паричните данъци. През този период Франция е предимно селскостопанска страна и тези данъци, които са технически лесни за събиране като мита, не носят съществени приходи.

Но истинските усложнения в данъчната система произтичат от бъркотията от привилегии и специални освобождения от данъци. В Късното средновековие феодална Франция е развила двустепенна система на съсловно представителство, национални Генерални щати и редица местни или провинциални щати известни още като суверенни съдилища или парламенти, – с които кралят се консултира, за да получи одобрение за нови данъци. За да присъедини различни провинции към кралството, той предоставя специално покровителство на провинциалните щати в подкрепа на обичаите и привилегиите на местните елити. По тази причина данъчните режими в различните региони са различни, особено между провинциите с изборни права и провинциалните щати. Аристокрацията използва всички лостове на влияние върху слаби крале, за да получи различни освобождавания както от преки, така и от косвени данъци за произведени в собствените им имения стоки. Тези освобождавания и привилегии започват да получават не само аристократите, но и заможни граждани, кралски служители, магистрати и т.н. Такива освобождавания не могат да получат единствено селяните и занаятчиите, които съставляват огромното мнозинство от населението.

Практиката на продажба на държавни длъжности – продажността – бележи своето начало през XVI в., тъй като държавата се нуждае от приходи поради продължителния конфликт с Испания за контрол над Италия. По това време френските крале не могат да покриват военните разходи с приходите от собствените си територии и започват да заемат огромни суми от нововъзникващите финансови центрове в Италия, Швейцария и Южна Германия. В този момент френската държава не се радва на особено доверие, но то окончателно е подкопано, когато през 1557 г. правителството отказва да плати своите дългове на консорциум от банки, известен като Grand Parti. То не изплаща и задълженията си към швейцарските чуждестранни наемници. През 1602 г. държавата дължи 36 милиона ливри на швейцарските градове и кантони, както и на швейцарските полковници и капитани, които командват френските войски. След като френското правителство не изплаща задълженията си, швейцарците престават да се сражават.

Държавата решава проблема за доверието чрез продажба на държавни длъжности на частни лица чрез механизма на рентата. В сравнение с обикновения кредит рентата гарантира на своя притежател регулярни приходи, които той може да контролира. Продажните държавни служители отговарят за събирането на поземления и други данъци поне в провинциите с изборни права; тъй като паричните суми минават през техните ръце, те имат по–голяма сигурност, че лихвите и главницата ще бъдат погасени.

По този начин е създадена системата „вътрешно финансиране", благодарение на която главен източник на държавното финансиране вече не са частни банкери, а по–скоро богаташи, които са вече служители в държавния апарат и по този начин са обвързани с него от предишни инвестиции.

Но надеждността и на тези облаги се оказва слаба, тъй като правителството скоро предявява искания за предоговаряне на условията им със задна дата. В началото на XVI в. Анри IV и неговият министър на финансите Сюли въвеждат „paulette", чрез който притежателят на рента може срещу заплащане да превърне своята длъжност в нещо като наследствена собственост и да я завещае на потомството си. Това възвръщане на откровения патримониализъм се корени в реформите на един по–ранен период, когато Католическата църква създава прецедент за модерна администрация, като отделя бенефиция[153] от публичната длъжност (вж. глава 18). Първият е право на икономически облаги, чиято наследяемост е ограничена поради безбрачието на духовенството; втората е служба под контрола на бюрократична йерархия. След като обикновени граждани извън духовенството започват да заемат длъжности в държавната бюрокрация, без да получават бенефиции или феодални имения, те също започват да търсят начини да гарантират своите длъжности и да осигурят децата си. За френското правителство включването на тези обикновени хора в държавната система е полезно средство за противодействие срещу влиянието на старата аристокрация. Единственият голям източник на търсене на длъжности е от страна на представители на буржоазията от третото съсловие, които се надяват да подобрят положението си чрез закупуване на постове. По този начин патримониализмът се възвръща с пълна сила във френската публична администрация.

Въвеждането на годишна такса не поставя точка на машинациите на френската държава по отношение на приходите. Държавата продава правото за събиране на косвени данъци на данъчни откупчици, които срещу гарантирането на държавата на фиксирани доходи запазват излишъците от данъчните приходи за себе си. Тя продава и правата за събиране на новите „droits alienes“[154], допълнителни данъци, които скоро надскачат традиционния пряк данък върху земеделската продукция. Освен това държавата може просто да увеличи броя на разпродаваните длъжности, с което да намали цената на съществуващите длъжности и по този начин да понижи имуществените права на притежателите им. Постоянно нарастващото търсене на длъжности изненадва дори създателите на системата. Запитан от Луи XIV как успява да намери нови купувачи на длъжности, неговият финансов министър Пончартрейн отговаря: „Ваше Величество... в момента, в който кралят учреди длъжност, Бог създава глупак, който да я закупи."

Неефективността и възможностите за корупция, които тази система благоприятства, са огромни. Продаваната длъжност интендант на финансите, купувана обикновено от частен финансист, е изключително важна, защото му осигурява предимството да се информира предварително какви оферти възнамерява да направи френската държава. Финансовият министър контролира изгарянето на платежни нареждания и други финансови документи, за да се предотврати проверка на неговите сметки. Докато Англия изгражда модерна теория на публичните финанси и оптимална данъчна система, описана в „Богатството на народите" от Адам Смит[155], френското данъчно облагане е безпринципно и неефективно. Данъкът върху солта например е неравномерен за различните региони на Франция, което насърчава контрабандата от регионите с ниски към тези с високи данъци. А Най–важното е, че френската фискална система преднамерено стимулира подкупите. Заможните хора не инвестират в производствени активи в частната икономика, а харчат парите си за наследствени длъжности, които не създадат, а само преразпределят материални блага. Вместо да насочат вниманието си към технологични нововъведения, те измислят начини за надлъгване на държавата и данъчната система. Това отслабва частното предприемачество и поставя нововъзникващия частен сектор под зависимостта на държавата, в момента в който частните пазари от другата страна на Ламанша процъфтяват.

Френската фискална система от края на XVII в. е изключително назадничава, стоварвайки данъчното бреме върху бедните за сметка на богатите и могъщите. Всички елити – от висшата аристокрация до занаятчиите и градската буржоазия – успяват да си осигурят освобождаване от данъци, стоварвайки най–голямото бреме върху селячеството. Това предизвиква редица селски въстания и бунтове. Увеличаването на данъците в подкрепа на водените от Луи XIV войни е посрещнато с бунтове през 1661–1665, 1670, 1673 и 1675 г., като последният е масовото въстание на Червените шапки[156]. Всички те са потушени насилствено; например в бунта срещу данъците през 1662 г. правителствените войски пленяват 584 бунтовници. Тези над седемдесет и под двадесет години са помилвани; останалите са осъдени на каторжен труд. За да се плаща на армията, се събират данъци, но се налага от фронта да бъдат изтегляни войници, които да ги събират принудително, което е в разрез с техните интереси. Това е важен урок по отношение на данъчната политика, а именно, че разходите по събирането на данъци са обратно пропорционални на легитимността на извършващия данъчното облагане орган.

Фискалната криза, която Франция преживява през първата половина на XVII в. при управлението на Луи XIII и неговия министър Ришельо, а след това на Луи XIV и Мазарини, проправя пътя на административната централизация под ръководството на новата институция на интендантите. Обикновено това са млади служители в началото на своята кариера, които според Токвил, „не упражняват [своите] правомощия въз основата на избор, потекло или покупка". Същественото е, че те нямат връзки нито с местните елити, нито с йерархията на подкупните държавни служители, които отговарят за управлението на фискалната система. Обикновено интендантът наскоро е получил благородническа титла; неговият пряк подчинен е обикновен гражданин. За разлика от подкупните държавни служители и двамата могат да бъдат уволнени по всяко време. Французите са открили същата система, използвана от китайците за назначаване на служители в техните командорства и окръзи или от турците за управлението на техните санджаци. Токвил продължава:

Въпреки могъществото си тези чиновници били засенчени от остатъците на старата феодална аристокрация, усещали се като замаяни сред все още излъчвания от нея блясък... В правителството дворянството обграждало принца, а дворът му бил съставен от него; командвало армията и флотата – с една дума вършело всички неща, които поразяват съвременниците и най– често привличат погледа на потомците. Висшият благородник би бил оскърбен, ако му предложели да го назначат интендант, най–бедният потомствен дворянин често пренебрегвал с презрение подобна длъжност.

Преди средата на XVII в. интендантите биват изпращани по назначение, без да се спазва някакъв систематичен план. Те са ad hoc[157] представители на централната власт по специфични въпроси. Все по–активно биват използвани за събиране на данъци, най–вече на данък върху земеделската продукция, за който традиционно отговарят местните власти. Това предизвиква конституционната криза в средата на века.

Основната битка за разпределението на властта между централното управление и други регионални и местни участници е свързана с ролята на суверенните съдилища или парламентите. Както вече отбелязах, съществуват две нива на такива традиционни органи, като едните представляват всяка провинция (най–важният от които е парламентът на Париж)[158] и Генералните щати на национално ниво. В края на средновековния период френските крале периодично свикват Генералните щати, за да одобряват данъци, аналогично на английския парламент. Но способността на кралете да управляват без тях е отличителен белег на абсолютистката власт и Генералните щати не са свиквани от регентството на Мария де Медичи през 1614 до 1789 г., точно преди избухването на революцията. Всеки опит да намерим отговор на въпроса защо Англия изгражда представителни институции за разлика от Франция е свързан с въпроса защо в една държава суверенните съдилищата се превръщат в силни институции, а в друга не.

Провинциалните суверенни съдилища, които представляват интересите на местните елити, са предимно органи на съдебната власт. Заседават много по–често от Генералните щати и теоретически биха могли да контролират кралската власт. Когато кралят иска да бъде приет нов данък, той трябва да бъде одобрен от съда. Суверенното съдилище обикновено провежда публичен дебат, често доста разгорещен, когато е свързан с данъчното облагане, и да го одобри без изменения, да внесе поправки или да не го одобри. Нехаресваните закони водят до устни или писмени възражения от страна на местните власти пред кралския съд. Властта на суверенните съдилища обаче е ограничена поради факта, че кралят може да свика известното „lit de justice“[159], ако провинциален парламент откаже да одобри даден законопроект, и да го прокара принудително. Суверенните съдилища не са в състояние да направят нищо повече, освен да създадат проблеми на короната с протестите си.

Системата е изправена пред тежка криза след Вестфалския мирен договор от 1648 г., когато натрупаните неизплатени задължения през Тридесетгодишната война принуждават правителството да се опита да запази военновременните нива на данъчно облагане в мирно време. Отказът на парламента на Париж да одобри нови данъци първоначално принуждава Мазарини да изтегли интендантите от повечето провинции, но последвалите арести на лидерите на парламента предизвикват всеобщо въстание, известно като Фрондата. Фрондата се разгръща в две фази между 1648 и 1653 г., когато традиционни местни елити и аристокрацията установяват контрол над монархията чрез въоръжена съпротива. Гражданската война би могло да се разгърне в различни посоки, но в последна сметка недоволните от политиката на правителството разединени социални участници не успяват да се обединят, за да постигнат военна победа.

Поражението на парламентаристите и аристокрацията проправя път за много по–радикална централизация на френската политическа система. През втората половина на XVII в. Луи XIV и неговият министър на финансите Жан–Батист Колбер превръщат интендантите в инструмент, чрез който Кралският съвет разпростира своята власт над цяла Франция. Те са възстановени във всички провинции и правомощията им се увеличават. Започват да набират и контролират местните въоръжени формирования, поемат управлението на строителството на обществени сгради и съоръжения и отговарят за обществения ред. Феодалната аристокрация отдавна се е Отказала от задължението си да подкрепя бедните; тази функция поема централната власт чрез институцията на интендантите.

Сред отменените свободи в процеса на изграждането на държавата е самоуправлението на градовете и общините. Френските граждани упражняват правото си да участват в демократични избори за местни магистрати до края на XVII в. Те често са подкрепяни от короната при отстояването на правата си като средство за отслабване на местната аристокрация. За първи път изборите са премахнати през 1692 г. и длъжностите на магистратите вече са контролирани от центъра. Токвил коментара по следния начин тази трансформация:

Онова, което заслужава цялото презрение на историята, е фактът, че тази голяма промяна била направена без ни най–малка политическа целесъобразност. Луи XI ограничил общинските свободи, понеже се плашел от демократичния им характер; Луи XIV ги премахнал, без да се страхува от тях. Доказва го даденото от него право на всички градове, които можели да си ги откупят, да ги имат. В действителност той искал по–скоро да търгува с тях, отколкото да ги премахне, и ако наистина го направил, то било, тъй да се каже, без да мисли, поради отсъствието на финанси и, странно, играта продължила осемдесет години.

Токвил прави интересен коментар, че корените и на градската община в Нова Англия, на която се възхищава като на основа на американската демокрация, и на средновековния френски град са в същата местна феодална институция, но през XVIII в. техните пътища се разклоняват в резултат на усилията на централната власт да закупи лоялността на гражданите. Управлението на френските градове попада под контрола на малобройна олигархия, която закупува все повече длъжности. Техният стремеж е да се разграничат от своите съграждани; солидарността на общността е подронена и тези извън административния елит изпадат в апатия.

Ефектът от политическата централизация има важни последици, изграждайки една по–хомогенна нация, каквато познаваме днес. Отмяната на Нантския едикт през 1685 г. налага господството на католицизма и довежда до емигрирането на много предприемчиви и квалифицирани протестанти в други части на Европа, както и в по–отдалечени места като Северна Америка и Южна Африка. Централното управление разполага с много по–голяма власт да обявява нови данъци без съпротивата на вече усмирените суверенни съдилища; различията в данъчното облагане в страната са намалени. Особено след поражението във Фрондата аристокрацията губи своите властови позиции в провинцията и е привлечена в кралския двор. Там тя може да лобира пряко за субсидии и освобождаване от данъци и да бъде манипулирана чрез контролиране на достъпа до краля. Прочутият сутрешен прием на Луи XIV, заради който благородници с древно потекло си подлагат крак един на друг, за да присъстват на ранните сутрешни церемонии в банята на монарха, е един от многото примери. Аристокрацията запазва своя социален статус за сметка на реална политическа власт и благополучие. Тя запазва властта си единствено по отношение на контрола над феодалните съдилища, които в Англия, както видяхме в глава 17, рано минават под контрола на кралската власт. По този начин французите постигат единство на всички погрешни места: загуба на местна политическа автономност при вземането на решения по важни въпроси за общността, неравномерна правосъдна система все още под контрола на местните големци, което подкопава вярата в справедливостта на съществуващата система на имуществени права.

Засилването на властта на френската държава в началото на XVIII в. е причина за потъпкването на индивидуалните права и най–вече на имуществените права. Но това се осъществява по типично европейски начин – по–скоро чрез манипулиране на правната система, отколкото чрез произволна принуда. Отмяната на обичайните права и ограничения става след продължително обсъждане и в утвърдени от старото феодално върховенство на правото граници. Съкрушаването на властта на парламентите отнема почти цял век. Френските крале са безмилостни към селяните, оказали съпротива на тяхната власт, но към елитите се отнасят изключително внимателно. След поражението на Фрондата Тюрен и Конде, двама от разбунтувалите се благородници и предводители на бунта, молят за и получават прошка от Луи XIV. Ако бяха китайски аристократи, щяха да бъдат екзекутирани безцеремонно заедно с целите си семейства.

Смъртта на Луи XIV през 1715 г. оставя монархията със смазващи дългове. За да намали това бреме, държавата прибягва до изнудване. Тя свиква специални контролирани от нея съдилища, наречени камари на правосъдието, и заплашва кредиторите с разследване на личните им финанси. Тъй като всички кредитори са корумпирани по един или друг начин, те се съгласяват да намалят дължимите от правителството суми срещу отмяна на разследванията. Тактиката на избирателно прилагане на антикорупционни разследвания за повишаване на приходите и сплашване на политическите опоненти се използва и до ден днешен.

Новият министър на финансите Джон Лоу прибягва до нов подход за заобикаляне на кредиторите. Основана е национална банка, в която държавата поема отговорност да обменя монети срещу банкноти при фиксирана лихва и принуждава гражданите да обменят своите монети срещу банкноти при тази лихва под заплаха от наказателно преследване, обиск и изземване на имуществото. Впоследствие банката не изпълнява задължението си да изплати дълга и неколкократно намалява стойността на банкнотите спрямо монетите, опитвайки се да смъкне лихвения процент, който трябва да изплати срещу дълга си. Лоу обявява, че собствениците На лично имущество имат право да го притежават само ако го използват по начин, който кралят счита за полезен, което кара Монтескьо да нарече Лоу „един от най–великите покровители на деспотизма, срещан до този момент в Европа". Така или иначе системата на Лоу се оказва неизпълнима и скоро се сгромолясва. Както много диктатури от по–ново време, френската монархия разбира, че не може да спечели доверието на инвеститорите или да заобиколи базисни икономически закони чрез политическа принуда.

През XVIII в. настъпват важни промени в съотношението на силите между различните социални и политически дейци във Франция. Развиващата се световна капиталистическа икономика води до повишаване на производителността и до увеличаване на материалното благосъстояние и размера на френската буржоазна класа. Но тези икономически промени са далеч по–маловажни от интелектуалните развития през този период, свързани с идеите на Просвещението за правата на човека и равенството, които бързо се разпространяват из цяла Европа. Представените обосновки на свиканите през 1780 г. Генерални щати са съвършено различни: правото на щатите да ограничават кралската власт не се основава на техния древен феодален произход, а по–скоро на способността им да представляват широката общественост от равноправни индивиди. Постигнато е всеобщо признание, че фискалната система на Стария режим е станала ужасно сложна и несправедлива. Предложенията на предишните финансови министри да спасят нейното функциониране чрез нови и нови начини за изнудване на кредиторите и просрочване на задълженията са заменени от възгледа, че данъчното облагане трябва да се уеднакви, да стане справедливо и да бъде легитимирано от френския народ чрез неговите представители.

Развитието на Френската революция и настъпването на демокрацията е позната история, на която няма да се спирам подробно в тази книга. Тук я обсъждам по друг повод. Когато през 70–те и 80–те години на XVIII в. под влиянието на тези нови идеи едно поколение от френски политици прави опит да промени старата система чрез мирни реформи, те биват възпрепятствани от дълбоко вкоренените интереси, които продължават да държат в хватката си политическата власт.

Има два такива опита. Първият е през 1771 г. при управлението на Луи XV и неговия министър Мопу. Мопу поставя началото на конфликт с парламентите, като им забранява да общуват помежду си и да стачкуват и след като те отказват, той реорганизира цялата съдебна власт, като лишава парламента на Париж от голяма част от неговите пълномощия. Най–важното е, че отменя продажбата на съдебни и ръководни длъжности и заменя получилите ги срещу покупка служители с нови длъжностни лица, на които плаща директно кралят. Предстои въвеждането на нов и по–справедлив постоянен данък, ,,vingtieme“[160] въз основа на по–точна и честна оценка на активите. Режимът атакува фронтално цялата система на продавани длъжности, с което заплашва не само политическите позиции на длъжностните лица, но и инвестираните от тях семейни спестявания.

Това предизвика огромна съпротива не само от страна на закупилите длъжностите служители, но и от други представители на нововъзникващата демократична общественост, които се сплотяват зад олигархията в опозиция на това разширяване на абсолютистката власт. Традиционните патримониални елити са в състояние да представят своето противопоставяне на реформата като съпротива срещу деспотизма. Луи XV внезапно почива през 1774 г. като изключително непопулярен крал, а неговият наследник Луи XVI (кой ще загуби главата си по време на революцията) в края на краищата е принуден да възстанови всички стари права и привилегии на суверенните съдилища.

Вторият опит за реформа е през 70–те години на XVIII в., когато министър на финансите е физиократът[161] Ан Робер Жак Тюрго. Тюрго не се интересува от политически реформи, а е силно повлиян от либералните икономически идеи и се надява да усъвършенства френската икономика. В този смисъл той е предшественик на неолибералните технократични министри на финансите, добили известност в много развиващи се страни в края на 80–те и през 90–те години на XX в. Тюрго премахва контрола върху износа на жито и сложните пазарни регулации, които стабилизират цената на хляба. Той създава декрети за премахване на търговските гилдии и превръща ангарията в данък върху собствениците на земя. Всичко това би могло да се разглежда като модернизиращи, рационални и в известен смисъл необходими икономически реформи. Но те са посрещнати с яростна съпротива не само от страна на бедните градски жители заради покачването на цената на хляба, но и на гилдиите и други, чиито интереси са засегнати, които живеят от отпусканите от държавата ренти. Тюрго е освободен от длъжност и вторият опит за реформа приключва.

Политическата система на Стария режим е неспособна да се реформира. Държавната власт е изградена чрез овластяване на широка коалиция от рентоориентирани елити и утвърждаването им в традицията и правото. Техните имуществени права върху публичните служби са ирационални, неефективни, а в много случаи и несправедливо придобити. Една модерна Франция не би могли да бъде изградена, докато платените длъжностни служби не бъдат заменени от неперсонална бюрокрация въз основа на заслуги. Но режимът не може да атакува тези права фронтално, без да лиши от легитимност цялата правна система, върху която почива собствената му власт. Върховенството на правото, важен компонент на една модерна политическа система, получава ранно развитие във Франция много преди възникването на отговорни политически институции и капитализма. В резултат на това то защитава не една модерна политическа система и либералната пазарна икономика, а по–скоро традиционните социални привилегии и неефективна държавно ориентирана икономическа система. Дори когато тези на върха на йерархията осъзнават интелектуално банкрута на старата система и необходимостта от фундаментални промени, те не разполагат с властта да нарушат равновесието, утвърдено от рентоориентираната коалиция. Необходима е много по–могъща сила, гневът на групи извън елита и извън системата, за да го унищожат по революционен път.

Макар абсолютизмът да не успява напълно във Франция, съпротивляващите се социални групи също не успяват да принудят държавата да създаде някаква форма на политическа отговорност. Всъщност техният неуспех е много по–голям и е резултат от тяхната разединеност (вж. фиг. 2). Място на опозицията на провинциално ниво би трябвало да са суверенните съдилища, а на национално Генералните щати. Тези съдилища отправят възражения, изказват недоволство, обсъждат и се противопоставят и в много случаи принуждават френската монархия да оттегли предложения, които не приемат. Но до последното свикване на Генералните щати точно преди революцията суверенните съдилища никога не успяват да принудят монархията да приеме конституционния принцип за тяхното превъзходство над изпълнителната власт. Естествено възниква въпросът: защо тези традиционни политически събрания, останали от феодалните времена, са неспособни да осъществят колективни действия като своите английски колеги? Проблемът далеч надхвърля въпроса за суверенните съдилища. През Средновековието общините също са организирани като независими политически органи както в Англия, така и във Франция. Защо едните прерастват във функционалната административна единица Нова Англия, а другите си остават инертна административна единица?

Фиг. 2. Франция

Не можем да се опитаме да отговорим на тези въпроси, докато не направим сравнителен анализ на другите национални различия. Но можем да предположим някои общи категории отговори, които да стеснят търсенето на причини. Един тип обяснения биха потърсили отговора в структурата на френското общество, датиращо от феодалните времена, ако не и преди това. Политологът Томас Ертман твърди, че възходът на патримониалния абсолютизъм във Франция, Испания и Норманското кралство в Южна Италия е свързан с йерархичното държавно строителство, възникнало след разпадането на Римската империя. В тези райони на Европа, които не са част от империята на Каролингите – Англия, скандинавските страни и части от Източна Европа, – се наблюдава по–голяма социална солидарност между обикновените хора и благородниците, както и развитието на силни граждански политически институции, оцелели до началото на новото време. Слабостта на тези местни институции в Латинска Европа в съчетание с многобройните войни от Средновековието нататък обясняват неуспеха на колективните действия от страна на древните феодални обществени класи пред лицето на надигащия се абсолютизъм. Германия, която е част от империята на Каролингите, развива непатримониална форма на абсолютизъм, защото не е изложена на тежка геополитическа конкуренция от толкова ранни времена като Испания и Франция; когато бива изправена пред военни заплахи, тя успява да избегне техните грешки и да изгради по–модерен тип бюрократична държава.

Втори тип обяснения, предпочитани от Токвил, разполагат неуспеха на Франция в много по–ново време. Той твърди, че отсъствието на социална солидарност между френската аристокрация и обикновените граждани е в резултат на преднамерени монархически манипулации. Токвил обяснява, че феодалните институции в различните региони на Европа не се различават особено помежду си; че феодалните владения, общините и селата имат сходни закони и форми на социална солидарност. В големите девета и десета глава от втората книга на „Старият режим и революцията“ той дава много примери за това. На местно ниво френският владетел и неговите васали от незнатен произход се събират на всеки две седмици да гледат дела в неговия съд, също както събранията на–свободните граждани и окръжните съдилища в Англия. Буржоазията през XIV в. играе активна роля както в провинциалните, така и в Генералните щати, далеч по–значима от ролята, която тази класа ще играе през следващите векове, когато социалните различия я изключват от управлението. Принципът „няма данъци без представителство" е утвърден във Франция през Средновековието, така както и в Англия.

Според Токвил крехката солидарност на френското общество пред лицето на надигащия се абсолютизъм не се корени в древните традиции, а по–скоро в практиката на самия патримониализъм. „Неравенството в облагането с данъци е най–порочният от всички начини за различаване на хората и маркиране на класите и най–годен да добави изолация към неравенството..." Този проблем датира от втората половина на XIV в.:

Твърдя, че от деня, когато нацията, уморена от дългото безредие, съпровождало пленничеството на крал Жан и умственото разстройство на Шарл VI, позволила на кралете да установят общ данък без подкрепата , а дворянството било достатъчно подло да позволи да бъде обложено третото съсловие, стига само то самото да бъде освободено; от този ден нататък било хвърлено семето на онова, от което покълнали почти всички пороци и почти всички слаби места, измъчвали бившия режим през остатъка на дните му и накрая довели до насилствената му кончина...

Освобождаването от данъци е най–омразната от всички привилегии и става още по–омразна, когато бремето на данъчното облагане постоянно расте през XVI и XVII в. От продажбата на държавни длъжности и освобождаването от данъци се привилегирова не само една широка социална класа, но и отделни семейства. Закупилите длъжности са готови да лишат от права своите съграждани, след като техните са гарантирани. В Англия данъчни привилегии ползват бедните; във Франция заможните.

Неравното облагане корумпира както аристокрацията, така и буржоазията. Първите губят реалните си властови права и за компенсация се вкопчват още по–здраво в своя унаследен социален статус. Поради прекалено многото наскоро получили благороднически титли срещу заплащане обикновени граждани старата аристокрация не допуска до много длъжности всеки, който не може да докаже благородно потекло „от четири страни", т.е. от четиримата баби и дядовци, а новобогаташите се опитват да попречат на тези, които идват след тях. Представителите на буржоазията от своя страна се стремят да се разграничат от селячеството, като се преместват в градовете и се домогват до някаква публична длъжност. Тяхната енергия и амбиции не са свързани с предприемачество, а с търсенето на статус и сигурност според критериите на публичната власт.

Но с това тълкуванията не приключват. Продавани длъжности и привилегии съществуват и в Англия, но английската монархия никога не успява да разруши солидарността между представените в парламента групи толкова успешно, колкото френската. Самият Токвил признава, че английската аристокрация от самото начало е не толкова наследствена каста, колкото истински управляваща аристокрация (управление на най–добрите)[162]. Поради неясни причини, погребани в много по–ранен исторически период, талантливи представители на простолюдието могат да се присъединят към нейните редици много по–безпрепятствено, отколкото в други европейски общества. И отново се връщаме към проблема със струпаните една върху друга костенурки. Възможно е самата патримониална административна система да почива върху съвкупност от предходни социални условия и същевременно да е утвърждавана чрез целенасочена държавна политика.

Франция по времето на Стария режим е ранен прототип на това, което днес наричаме рентоориентирано общество. В такова общество елитите изразходват цялото си време в домогване до публични длъжности, за да си осигурят облаги – във френския случай законно право за получаване на регулярни приходи, предназначени за лично ползване.

Дали тази рентоориентирана коалиция е стабилна? Тя просъществува в продължение на почти два века и обезпечава политическата база Франция да се превърне в господстваща континентална сила. От друга страна ни е известно, че величието на френския кралски двор прикрива огромни слабости. Най–важната от тях е подчертаното чувство на гняв и несправедливост, което изпитват онези, които са извън коалицията, избухнало по време на революцията. Но дори участниците в коалицията не са обвързани с нея безрезервно. Монархията би била доволна изцяло да премахне продажбата на длъжности, което се опитва да осъществи към края на своето съществуване. Самите притежатели на длъжности изпитват слаба симпатия към другите освен към себе си. Но те не могат да толерират идеята за реформа поради своя личен интерес от съществуването на системата. Следователно това е съвършеният проблем на колективното действие: обществото като цяло би било облагодетелствано от премахването на системата, но личните интереси на участниците, които са я създали, им пречат да се обединят в името на промяната.

Френският пример ни дава урок за значението на правовия ред за политическото развитие. Възникналата през Средновековието правова държава още преди да съществуват модерни държави ограничава тиранията, но същевременно възпрепятства изграждането на модерна държавна, тъй като защитава старите социални класи и обичаи, които трябва да бъдат премахнати, за да бъде изградено истински съвременно общество. Законната защита на свободата срещу централизирането на монархиите в началото на новото време означава защита на традиционния феодален ред и е свързана с феодалните имуществени права, които са несъвместими с модерния капиталистически икономически ред. Патримониалното управление възниква именно защото правителствата смятат, че трябва да зачитат имуществените права на традиционните елити. Те не могат да експроприират техните имоти, поради което са принудени да прибягват до заеми и до все по–странни финансови машинации. По този начин зачитането на правовия ред допринася за възникването на изключително неравностойно общество, в което държавата прави опити, но в последна сметка не успява да сложи ръка върху богатствата на олигархичния елит. В резултат на това е принудена да събира приходи от бедните и политически слабите, с което засилва неравенствата и подготвя собствената си смърт.

Старата френска патримониална система рухва по време на революцията. Но старият режим в Испания изгражда много подобна система, която не преживява революция и реформи през XVIII в. Вместо това тази система е изнесена в Латинска Америка, която е принудена да живее с нейното наследство и досега.

24. ПАТРИМОНИАЛИЗМЪТ ПРЕКОСЯВА АТЛАНТИКА

Защо управлението в Латинска Америка има характерни особености, които не се срещат в други части на света ► Ранна модерна Испания и как тя развива патримониален абсолютизъм, много сходен с този във Франция ► Испанските институции и тяхното прехвърляне в колониите в Новия свят

Латинска Америка е континент с огромни географски, етнически, културни и икономически различия. Но страните в региона имат общи характеристики и форма на управление, които отличават Латинска Америка от Източна и Южна Азия, Близкия изток и Африка.

В началото на XXI в. голяма част от населението на Латинска Америка живее в страни, постигнали това, което Световната банка нарича статус на „висок среден доход". Те имат годишен доход на глава от населението от 4000 до 12 000 щатски долара, който ги нарежда по–напред не само от по–голямата част от африканските страни, но и от бързоразвиващи се страни като Индия и Китай. Но икономическият растеж обикновено е епизодичен и средно много по–нисък в сравнение с растежа в Източна Азия от средата на XX в. От третата вълна регионът като цяло става един от най–демократичните в света, макар да се наблюдават отстъпления с възхода на популистки правителства в страни като Венесуела.

Латинска Америка се представя по–зле в две области. Първата е равенството, по което регионът е на челно място в света по нива на неравенство както на доходите, така и на богатствата.

Макар през първото десетилетие на XXI в. нивата на неравенство в някои страни леко да са се понижили, те са изключително устойчиви. Втората слабост е правовият ред. Независимо че латиноамериканските страни се справят сравнително добре с провеждането на избори и прилагането на демократични механизми на отговорност за отстраняване на непопулярни лидери, рутинното правораздаване значително изостава. Това намира много форми на проявление, като незадоволителна сигурност и високи нива на престъпност, затлачени съдебни дела, слаби и несигурни имуществени права и безнаказаност за мнозина богати и силни.

Тези две явления – неравенство и слабо върховенство на правото – са взаимосвързани. Законът често защитава само едно незначително малцинство в Латинска Америка като едри бизнесмени и синдикални деятели. В Перу, Боливия и Мексико около 60–70% от населението се препитава чрез неформалния сектор. Тези хора нямат право на собственост върху жилищата, които обитават; те управляват нелицензиран бизнес; ако са наети на работа, не са членове на синдикати и не получават официална трудовоправна защита. Много бедни бразилци живеят в гъсто населени фавели, където официалните власти не влизат, а правосъдие често се раздава по неофициален начин, понякога от престъпни банди. Неравномерното прилагане на правото поражда икономическо неравенство, тъй като бедните живеят в свят, до голяма степен незащитен от него. За тях няма никакъв смисъл да инвестират в своите домове, тъй като нямат право на собственост върху тях, нито път могат да се доверят на полицията, когато станат жертва на престъпление.

Източниците на това неравенство не е трудно да бъдат открити. Голяма част от него просто е унаследено. Много заможни семейства от старите елити са едри земевладелци, потомци на хора, основали огромни латифундии и успели да прехвърлят на потомците си това богатство. Фискалните системи в много латиноамерикански страни допълнително задълбочават неравенството. В богатите страни от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие[163] фискалните системи се използват предимно за преразпределяне на доходите от богатите към бедните. Това става или чрез прогресивно данъчно облагане (както в САЩ), или чрез политики за преразпределение, осигуряващи подпомагане на доходите и предоставяне на социални услуги на бедните (като в Европа). За разлика от тях фискалната система в Латинска Америка осъществява незначително преразпределение, а в някои случаи преразпределя доходите към относително привилегировани групи като членуващи в синдикални организации работници от публичния сектор или студенти. Работниците във формалния сектор и всевъзможни елити са в състояние да защитят своите печалби и субсидии, а повечето от тях успешно укриват данъци. За разлика от рязко прогресивния подоходен данък за физически лица в САЩ латиноамериканските страни събират незначителна част от приходите си от физически лица. Заможните латиноамериканци умеят да укриват реалните си доходи и да ги прехвърлят в офшорни зони извън обсега на данъчните агенти. Това означава, че тежестта на данъчното облагане чрез акцизите, митническите данъци и данък добавена стойност поемат предимно бедните.

В началото на XXI в. латиноамериканските правителства се усъвършенстват в сферата на макроикономическата политика. Но това развитие е отскоро. От историческа гледна точка латиноамериканските правителства са общоизвестни с бюджетни дефицити, крупни заеми в публичния сектор, високи равнища на инфлация и просрочване на плащанията по държавния дълг. За последен път това се случва в целия регион в началото на 80– те години на XX в., когато Мексико, Бразилия, Аржентина, Перу, Боливия и други страни обявяват мораториуми върху плащанията по дълга и темповете на инфлация стремително нарастват. В края на 80–те години Аржентина преживява истинска хиперинфлация със средногодишни темпове доста над 1000% и е изправена пред поредния финансов срив и просрочване на плащанията по дълга през 2001 г.

От политическа гледна точка управлението в Латинска Америка също има специфични характеристики. Както вече отбелязах, през последните години регионът се характеризира с относително добро спазване на демократичните принципи. Но през 60–те и 70–те години на XX в. след кубинската революция всички големи държави са под управлението на военни диктатури. Макар демокрацията да има корени още от времето на първите режими след обявяването на независимостта в първите години на XIX в., нито един от латиноамериканските режими няма продължително демократично управление. Диктатурите в региона също се характеризират със специфични особености. Като изключим единствено Куба на Фидел Кастро, нито един диктаторски режим в Латинска Америка не успява за създаде достатъчно силна държава, за да може да бъде наречена тоталитарна. Нито една не прилага достатъчно силни принудителни мерки, които да станат причина за социална революция, която да доведе до отнемане на имуществото и доходите на заможните елити. Авторитарните режими в региона (за щастие) така и не успяват да осъществят нещо подобно на колективизацията в Русия или Китай по време на комунистическите режими или масовите убийства по време на Културната революция на Мао. Това се отнася и за „избирателни авторитарни" режими като този във Венецуела на Уго Чавес, който не е в състояние да контролира престъпността и корумпираността дори на самия режим. Тежестта на държавната власт се стоварва върху не–елитите, както по време на ужасната гражданска война през 80–те години на XX в., която правителството на Гватемала води срещу партизанското движение, подкрепяно от коренното население. Заможните елити са се научили да живеят под управлението на недемократични правителства и да се предпазват от държавната власт, а често и да се възползват от корумпираността на институциите.

Ако нещо от това ви звучи познато, то е, защото напомня модела на управление на Стария режим във Франция. В Латинска Америка тези съвпадения са свързани с много сходния патримониален режим на Испания в началото на новото време. Също като Франция изградената след 1492 г. абсолютистка испанска държава е нестабилна. Испанската монархия е постоянно разорена вследствие на безкрайните войни. Тя се опитва да покрие бюджетния дефицит чрез заеми, но бързо загубва доверието на кредиторите и в края на краищата прибягва до същите хитрости, които използва френската монархия като многократно разсрочване на дълговете, обезценяване на парите и продажба на длъжности срещу подкуп като средство за набиране на капитал. Тази привидно могъща държава разпродава все по–големи дялове от своя публичен сектор, включително голяма част от военната си сила, на частни предприемачи в стремежа си за парична наличност. Резултатът е същата система на вътрешно финансиране, благодарение на която частни лица успяват да получат права на облаги от държавата. Корупцията е повсеместна, тъй като продажбата на длъжности напълно подкопава разликата между публичния и частния сектор.

Същевременно съпротивата срещу абсолютизма в Испания е слаба поради същите фактори, които Токвил изтъква по повод на Франция. Аристокрацията, дребното дворянство и третото съсловие не са обединени в противопоставянето си срещу кралската власт, а са вътрешно разединени заради възможностите, които държавата предлага за придобиване на облаги. Испанските кортеси, които (както френските суверенни съдилища и английския парламент) трябва да одобряват нови данъци през Средновековието, престават да функционират като сериозен контролиращ орган на държавната власт. Интересът към домогването до административни длъжности и различията в ранга възпрепятстват колективни действия от страна на испанското общество.

Тъкмо тази политическа система е утвърдена в Новия свят във вицекралствата Нова Испания (Мексико) и Перу. При това се утвърждава в една социална система, която е много по–неравноправна от тази в Европа. Както самата Испания след Реконкистата, Новият свят възниква чрез военни завоевания, но за разлика от предишните мавритански територии той е обитаван от многобройни коренни населения. Откриването на значителни залежи на сребро в Потоси (Боливия) и Сакатекас (Мексико) през 40–те години на XVI в. довежда до изграждането на огромна миннодобивна империя, в която европейските владетели се издържат от минните ренти, а работят поробените туземни черноработници. Летописците разказват, че испанците, които отплавали за Новия свят, не отивали да работят там, а да са господари: „индианците ги издържат с труда на своите ръце и със своята пот". Затова моралната икономика на Испанска Америка от самото начало се различава от тази на собствениците на ферми, които се заселват в северните колонии на Нова Англия. Колониалното управление в Латинска Америка е структурирано по модела на политическите институции на южните Съединени щати, където робството на чернокожите е общоприето.

Модерната испанска държава възниква с изключителна скорост на световната сцена след сватбата на Фердинанд и Исабела през 1469 г., която обединява короните на Арагон и Кастилия, включително арагонските територии на Каталуния, Неапол и Сицилия. Обединената монархия успява да покори последния мавритански бастион в Гренада през 1492 г., когато Колумб отплава за Новия свят и обявява Индиите за испански. Техният внук Карл V добавя към тези испански владения Бургундия (включително Ниските земи и Франш Конте), а след избирането му за император на Свещената римска империя през 1519 г. също и земите на австрийските Хабсбурги.

През 20–те години на XVI в. Карл V управлява най–голямата световна империя по това време. Но фактът, че империята е създадена чрез Династичен съюз, а не чрез завоевания, поражда фискални ограничения, които определят облика на държавните институции. Карл и синът му Филип II имат солидна данъчна основа само в Кастилия (включително нейните ценни владения в Новия свят); испанският монарх не може да се възползва от другите части на империята за собствените си цели. Въпреки това Хабсбургската монархия поема скъпоструващи ангажименти извън полуострова. Един от тях е продължителната война с Франция през XVI в. за контрол над Италия и особено над херцогство Милано. Друг е осемдесетгодишната война с Холандия. И накрая опустошителната Тридесетгодишна война в германските земи, която прераства в паневропейска война поради включването на Франция на страната на протестантските държави по времето на Ришельо. Военните действия през този период изключително поскъпват поради създаването на trace italienne, звездообразна крепост, по–малко уязвима за обсадна артилерия, което прави обсадата на градовете продължителна и изтощителна. 80% от разходите за тези войни поемат данъкоплатците на Кастилия.

Всички тези скъпи външнополитически ангажименти изтощават неимоверно испанската фискална система, въпреки притока на благородни метали от Новия свят. Правителствените разходи многократно превишават паричните постъпления от американските колонии през XVI и XVII в. Вносът на злато и сребро нараства от 200 до 300 хиляди дуката годишно по време през 30–те и 40–те години на XVI в. и достига 2,2 милиона в края на века. Но през същия период дълговете нарастват от 1,2 на 6 милиона дуката.

Испания скоро губи доверие като кредитополучател. Още през 20–те години на века обслужването на дълга възлиза на повече от една трета от приходите и надхвърля 100% в края на продължителната война с Франция, през 1560 г. Липсата на достатъчно средства за финансиране на дефицита принуждава испанската корона да обяви фалити през 1557, 1560, 1575, 1596, 1607, 1627, 1647, 1652, 1660 и 1662 г. Тези банкрути не са изцяло отказ от изплащане, а по–скоро това, което днес се нарича разсрочване или преструктуриране на дълга. Короната обявява мораториум върху изплащането на лихвите по краткосрочни и текущи дългове с основанието, че са форма на лихварство, и започва продължителни и враждебни преговори с кредиторите. На мястото на стария дълг кредиторите биват принуждавани да се задоволят с парче хартия, juro al quitar[164], което е искане за бъдещи данъчни приходи, сравнимо с френската рента. Това са недатирани и свободно прехвърляеми облигации с първоначален лихвен процент от 7%, чиито лихвени проценти и изплащане на главницата периодично биват коригирани Произволно. По този начин монархията се възползвала от спестяванията на елитите на кастилското общество – духовенството, аристокрацията, дребното дворянство, държавните служители и пр. По–силните кредитори обикновено успявали да договорят по–добри условия като освобождаване от мораториуми за изплащане или чрез прехвърляне на товара от разсрочването върху по–слаби партньори. Когато даден кредитор не получавал плащания по дълга от правителството, той притискал собствените си кредитори, които били „монаси, манастири, приюти, вдовици, сираци и други такива хора, които не са в бизнеса". Постоянната неспособност на правителството да изплаща своите дългове е възможност да облага директно същите тези елити, което за режима е много по–трудно да осъществи с политически средства. Тази традиция поддържат и съвременни латиноамерикански правителства като аржентинското, което след икономическата криза през 2001 г. принуди не само чуждестранните инвеститори, но и собствените си пенсионери и спестители да приемат солидно обезценяване на държавния дълг.

Много съвременни европейци, особено англичаните, които били застрашени от испанската власт, изпитвали страхопочитание към предполагаемото абсолютистко могъщество на испанската корона, убедени в „подобните на турските" правомощия и прерогативи за данъчно облагане на краля. Но испанската власт е базирана на изключително несигурна фискална основа, а властта на краля над собствените му елити е ограничена както от правото, така и от обичаите. Испанският абсолютизъм е твърде слаб, за да се пребори със собствените си елити за разлика от китайските и руските владетели нито пък е в състояние да изгради основана на взаимно съгласие система на легитимно данъчно облагане като английската.

Подобно на други европейски държави кралствата, от които е съставена Испания, притежават средновековна съсловна институция, известна като Кортесите. В кралство Леон е основано едно от най–ранните народни събрания в Европа, а в кралство Арагон едно от най–добре организираните и авторитетни. Кастилските кортеси, които поглъщат кралство Леон, са по–малко представителни и с по–ограничени правомощия от английския парламент и Генералните щати във Франция, тъй като не включват редовно духовенството или аристокрацията като юридически лица заедно с третото съсловие. През XIV в. в кортесите са свиквани само procuradores (представители на низшето духовенство) от сто града, а през XV в. само по двама представители от осемнадесет града.

Тези тридесет и шестима души твърдят, че говорят от името на цялата област, но в действителност са представители на олигархичните клики, които управляват най–важните региони в Испания.

Традиционните правомощия на кортесите също са ограничени. Те нямат правомощия над законодателството, което е прерогатив на краля. В „Nueva Recopilacion“, сборник със закони, издаден от Филип II през 1567 г., е казано, че „никакви данъци, вноски или други плащания не могат да бъдат налагани в цялото царство, без до бъдат свикани кортесите и без разрешението на procuradores". Но това се отнася само за нови, извънредни данъци; съществуващи данъци като „alcabala" (общ акцизен данък), „regalias" (митата), както и „quintos" (данъци за мини, върху солта и др. подобни) не подлежат на одобрение. Кралят обявява, че кортесите нямат право да не одобряват нови данъци, ако са справедливи, което има право да прецени единствено той.

Съотношението между властта на царя и кортесите не възниква изневиделица, а в резултат на политически борби. Общият акцизен данък е наложен от централната власт, срещу който градовете се противопоставят, тъй като предпочитат системата, известна като „encabezamiento", според която те отговарят за събирането и разпределянето на данъците. Тя е разрешена от Исабела и отменена през 1519 г. от Карл V, което довежда до избухването на народно въстание, известно като въстанието на кoмунеросите[165]. Карл включва в кортесите собствената си клиентела и въпреки съпротивата успява да наложи новата данъчна система; съпротивата се дължи до известна степен на факта, че е възприеман като чужд крал (роден е във Фландрия) и ще използва парите от данъците на Кастилия за чуждестранни войни, които не са в интерес на кастилците. Градското население в цяла Кастилия се разбунтува и сформира народни въоръжени сили с намерението да основе алтернативна избираема кортеса, издигайки кандидатурата на кралица Хуана за нов монарх. Карл е на косъм да изгуби контрол над кралството, ако комунеросите не тръгват срещу аристокрацията, която прехвърля подкрепата си към краля и Карл успява да си възвърне военното превъзходство.

Последиците от въстанието на комунеросите напомнят до известна степен тези от Фрондата във Франция, избухнала 130 години по–късно. Кралят утвърждава властта си над градовете чрез категорична военна победа. Идеята за избираема независима кортеса, която да защитава испанските свободи, е мъртва. Но кралят си дава сметка, че е необходимо да се справи с основните източници на недоволство и го осъществява чрез постепенно подкупване на потенциални противници. Той възстановява данъчната система, чието отменяне предизвиква бунтовете, и оставя нови данъци в ръцете на местните власти. В повечето случаи те са патримониални служители, които запазват процент от приходите, които събират от името на краля. Кортесата е свиквана и консултирана през следващите години, но тя никога не настоява за и не получава големи правомощия. Все пак нейните привилегии оказват влияние върху публичните финанси. Нейните представители не желаят да плащат имуществени данъци, поради което върху бедните се стоварват нови търговски данъци, които възпрепятстват икономическия растеж.

Патримониализацията на испанската държава започва през 60–те години на XVI в. и достига своя апогей при управлението на Филип IV (1621–1665). Както във Франция, причина за това са непрестанните войни, които води Испания, и вечните бюджетни дефицити. Испания фалира за първи път през 1557 г., когато кралят изпраща своя приятел и придворен Рюи Гомес да продаде колкото е възможно повече общински служби. За разлика от Франция предлаганите за продажба срещу подкуп постове в Испания първоначално са тези в градовете и регионите. Тази практика е посрещната с всеобщо неодобрение, тъй като става ясно, че продаваните постове не осигуряват задоволителна възвръщаемост, а стимулират единствено откровена корупция. Но недостигът на пари принуждава държавата да продава. Според приблизителна преценка до 1650 г. правителството създава тридесет хиляди държавни длъжности, или два пъти повече на глава от населението, отколкото във Франция през същия период. Освен това в около 30% от територията на Кастилия е възстановена феодалната юрисдикция не по политически съображения, а поради нуждата от пари. Управлението на малки и големи градове, както и правото да се събират данъци и да се правораздава се разпродават на частни лица. Испанското държавно строителство тръгва назад, а централната власт губи контрол над голяма част от своята територия в резултат на фискалното прахосничество.

Патримониализмът засяга и военното строителство. Испания води битки за освобождаване от маврите в продължение на много векове и когато короните на Кастилия и Арагон се обединяват, армията е реформирана в пехотни части, известни като терции, въоръжени с копия, а по–късно и с аркебузи. Именно обучени да се сражават с такова въоръжение испански войници завладяват коренните империи в Новия свят под предводителството на Кортес и Писаро. Те служат също така в много други части на империята и най–вече в Северна Италия, от където стигат до Ниските земи по т.нар. Испански път. Кастилски войници участват в отбраната на Виена срещу османците през 1533 г., а испански моряци участват в битката за Тунис през 1535 г., в неуспешния опит за завладяване на Алжир през 1538 г. и в голямата морска битка при Лепанто през 1571 г. Но през XVII в. сформирането на армия или военноморски флот се осъществява предимно от частни лица с техни собствени средства или от крайбрежни градове, които използват собствени галери и кораби. Логистичната инфраструктура, която снабдява с провизии тези въоръжени сили, се контролира от генуезки финансисти, поради което от средата на 1600 г. испанската монархия има слаб контрол над собствените си въоръжени сили.

Както и в други западноевропейски страни, върховенството на закона играе важна роля за ограничаването на властта на испанския крал да постъпва както намери за добре с имуществените права и комуналните свободи. В Испания традицията на римското право не е унищожена напълно както в Северна Европа, а след възстановяването на Юстиниановия кодекс през XI в. тя развива много силна традиция в областта на гражданското право. Гражданското право се разглежда като кодификация на божественото и естественото право. Независимо че кралят може да създава позитивно право, от сборника със закони на Филип II става ясно, че той е подвластен на съществуващите правни прецеденти и декрети, които са в противоречие с тях, нямат сила. Католическата църква си остава блюстител на църковното право и често оспорва кралските прерогативи. Кралски заповеди, които влизали в противоречие с обичайни права или привилегии, се посрещали със съпротивителното „Obedezcase, pero no se cumpla" (подчини се, но не изпълнявай) от страна на конкистадорите в Новия свят, когато получавали заповед от императорски наместник, с която не били съгласни. Несъгласните с кралските заповеди имали правото да ги обжалват пред Кралския съвет, който като подобната английска институция бил най–висшият съдебен орган в страната. Според историка И. А. А. Томпсън: „Съветът на Кастилия защитавал Точното съблюдаване на законите и справедливото съдопроизводство срещу произвола и безпристрастния срещу административния начин на управление на изпълнителната власт, противопоставяйки се енергично на прибягване до извънредни или незаконни процедури и защитавайки последователно утвърдените права и договорни задължения."

Въздействието на тази правна традиция се забелязва в начина, по който испанските крале се отнасят към своите вътрешни врагове и към имуществените права на своите поданици. Няма испански аналог на Цин Шъхуан или Иван Грозни, който безразборно да ликвидира свои придворни заедно с целите им семейства. Също като френските крале през този период испанските монарси непрекъснато орязват имуществените права поради нуждата от пари, но те го правят в съответствие със съществуващото право. Вместо Произволно да експроприират имоти, те преразглеждат лихвени проценти и погасителни схеми. Вместо да рискуват противопоставяне заради по–високи преки данъци, те обезценяват парите и вдигат ръста на инфлацията. Инфлация чрез хлабава парична политика по същество е данък, за който обаче не е необходима нормативна уредба и който ощетява обикновените хора повече от елитите с недвижимо имущество вместо парични активи.

Завоевателните общества разполагат с различни възможности за институционално развитие и обновление от тези с древни обичаи и вековни модели на заселване. Завоевателните общества са предразположени към това, което в съвременната корпоративна терминология се нарича „ново строителство" – преучредяване на институции без бремето на дълбоко утвърдени заинтересовани кръгове или модели на поведение. Османците можеха да заселят своите спахии (кавалерийски офицери) в тимари (имоти) като едно поколение благородници, защото земята беше отнета наскоро от предишните собственици. Не е изненадващо, че когато испанците завладяват Новия свят, донасят съществуващите институции. Но те се сблъскват с далеч по–малко ограничения от утвърдени интереси там, отколкото в Европа, както и с различни икономически възможности и налични природни ресурси. Така че ако управлението на Латинска Америка наподобява управлението на стария режим в Испания, процесът на прехвърляне на институции не е непременно праволинеен и непосредствен.

Испанското завладяването на Америките настъпва веднага след заключителните актове на Реконкистата на самия полуостров: Христофор Колумб е свидетел на триумфалното влизане на Фердинанд и Изабела в Гранада, а чичото и бащата на Кортес участват във военната кампания срещу маврите.

Кортес провежда военните си операции срещу ацтеките, сякаш воюва с маврите, и използва подобни стратегии „разделяй и владей". Използвани са много похвати на уреждане на спорове, колонизиране и политическа организация като тези при колонизирането на Южна Испания. Конкистадорите се отнасят към местните храмове като към „джамии".

Тези ранни експедиции са финансирани от испанския крал, но са осъществени благодарение на предприемчивостта на частни лица, които ги организират. Развитието на латиноамериканските институции е резултат от взаимодействие между хората в новите територии и управлението в Мадрид, което се опитва да упражнява строг контрол над своите колонии. Специален интерес представляват правата за добив на злато и сребро; на частни лица не се предоставят права за добив на подземни богатства, които са изцяло държавна собственост. Голяма част от новите заселници в Перу и Мексико нямат отношение към добива на злато и сребро, а предпочитат да притежават земя и земеделските ресурси, които им осигурява. Но новата ситуация, с която се сблъскват, е, че завоюваните земи са по–гъстонаселени от тези в Южна Испания, поради което изискват различен начин на експлоатация.

За да възнаградят и контролират конкистадорите, испанските власти създават институцията „енкомиенда", която позволява по–скоро притежание на хора, но не и на земя. Както в случая на османските тимари, целта на краля е да предотврати възникването на местна аристокрация; предоставянето на енкомиенда е при съблюдаването на определени условия и не се прехвърля по наследство. Около 40% от оцелелите при завладяването на столицата на ацтеките Теночтитлан от Кортес получават енкомиенди, както и много от последователите на Писаро в Перу. Енкомиендата не е форма на поробване на коренните жители, но ги задължава да работят за своя енкомендер за това, че той ги приобщава към християнската религия и се отнася добре с тях. Испанската корона проявява загриженост към малтретирането на коренното население от новите господари и към рязкото намаляване на тяхната численост в резултат на едрата шарка и други болести, от които индианците са особено уязвими. Така че ранните латиноамерикански институции съчетават йерархично отношение на господство и принуда въз основа на расовата принадлежност.

Испанците бързо изграждат съвременна и сравнително ефективна за своето време административна система за управление на американските си колонии. Легитимността на Испанската империя в Новия свят се основава на булата на папа Александър VI от 1493 г., която предоставя Индиите (с неупоменат изрично географски обхват] на Кралство Кастилия и Леон за вечни времена. Властта е в ръцете на испанския крал и неговия Съвет на Индиите в Мадрид и се упражнява от вицекралствата в Мексико и Перу. Прилаганите в Новия свят закони са единствено кастилски, не и от други части на империята, независимо че много конкистадори и заселници са от другаде. Кортес поставя начало на покоряването на Мексико през 1519 г., годината преди избухването на въстанието на комунеросите, и в резултат на изхода от тази борба прехвърлените в Америките политически институции не включват силна кортеса или други представителни органи. Единственият ранен опит за политическа независимост е бунтът на Гонсало, брат на Франсиско Писаро, който се опитва да стане независим крал на Перу. През 1548 г. е победен и екзекутиран от кралските войски и с това приключват предизвикателствата към централната власт от страна на испанците в Новия свят чак до войните за независимост в началото на XIX в.

Испанските власти успяват да прехвърлят своята римска правна система и създават върховни съдилища, или „audiencias", на десет места, включително в Санто Доминго, Мексико, Перу, Гватемала и Богота. Голям брой от изпратените да управляват колониите администратори са адвокати и съдии с дългогодишен опит по гражданско право. На тях не е позволено да се женят за местни жени и да създават семейни връзки, също както на китайските префекти или на османските санджакбейове. За колониалната административна система като цяло историкът Дж. X. Елиът отбелязва: „Ако „модерността" на модерната държава се определя от гледна точка на наличието на институционални структури, способни да предават заповедите на централната власт до отдалечени места, управлението на колониална испанска Америка е „по–модерно" от управлението на Испания и дори от това на почти всички европейски държави от началото на новото време." Това се различава от политиката на ненамеса, провеждана от английската монархия спрямо нейните колонии в Северна Америка.

Независимо че административната система на Испания в Новия свят изглежда по–модерна от съвременните европейски системи през 1570 г., това не продължава дълго. Патримониализацията на политическата система на Испания набира скорост през XVII в. и институции като продажбата на постове срещу подкуп неизбежно се прехвърлят в Америките. Основна причина за това е предприемчивостта на местните дейци в колониите, които искат да увеличат своите доходи и привилегии, както и обстоятелството, че централното правителство в Мадрид е твърде слабо и твърде далеч, за да им попречи да го правят.

Железният закон на огромните владения, или латифундиите – богатите да стават все по–богати при отсъствието на държавна намеса, – важи за Латинска Америка, както и за други аграрни общества като Китай и Турция. Отпускането на енкомиенди само на едно поколение заселници среща тяхната силна съпротива и не е изненадващо, че те желаят да могат да прехвърлят своите права на децата си и през 40–те години на XVI в. се разбунтуват срещу закон за автоматичното връщане на енкомиендите на короната. Правото на притежаване на хора позволява на някои енкомендери да забогатеят от техния труд и те започват да закупуват големи парцели земя. За разлика от енкомиендата земята е наследствена. Към края на XVI в. Америките са изправени пред депопулация на коренното население – през този период населението на Мексико се стопява от 20 милиона на 1,6 милиона жители. Това води до рязко увеличаване на слабо населените земи.

Този нов креолски елит предпочита да живее в градовете и експлоатира земите си чрез наемен труд. Обичайното земеползване в Латинска Америка не се различава особено от земеползването в други племенни общества и е също така колективна собственост на разширени родствени групи. Оцелелите индианци са подмамвани да продадат земите си или просто са прогонвани от тях. Земите за общо ползване са превърнати в частни владения и околната среда е променена коренно, тъй като местните култури като царевица и маниока са заменени от европейски отглеждани за продан култури. Голяма част от земеделската земя е превърната в скотовъдни ферми, което има опустошителни последици за плодородието на почвата. Правителството в Мадрид се опитва да защити правата на коренните собственици, но е твърде далеч и не може да упражнява необходимия контрол. Местните испански власти си сътрудничат с новата класа на земевладелците и им помага да заобикалят предписанията. Така възниква латиноамериканската латифундия, хасиендата, която по–късно ще се превърне в източник на неравенство и постоянни граждански вълнения.

Концентрацията на земя в ръцете на един малък елит се основава на испанското ,,mayorazgo"[166], правото на първородния син да наследи цялото имущество, което предотвратява разделянето и разпродажбата на големи хасиенди на части, седемнадесети век е свидетел на възникването на огромни земевладения, включващи цели градове и села, притежавани от заможни хора, които чрез системата на първородството успяват да запазят семейния контрол над земята чрез безкрайни делби между децата. Тази практика се внедрява и в Новия свят. Испанските власти правят опит да я ограничат поради същите причини, които ги карат да възстановяват държавната собственост върху енкомиендите. Местните креолски заселници отговарят чрез „mejora", благодарение на което родителите могат да предпочетат едно от децата си пред друго, за да защитят правата и статуса на семейството.

Възниква класата на могъщите земевладелски семейства, но те не успяват да действат като единен политически субект. Както при Стария режим във Франция, данъчната система обвързва отделните заселници с държавата и не им позволява да се обединят с някои от своите неевропейски съграждани. Големият брой неженени мъже, от които се състоят ранните вълни от заселници, в края на краищата се женят и имат деца от местни жени, които създават класата на метисите. От мулатите, потомци от браковете между европейци и докарани в Новия свят чернокожи роби, възниква още една отделна класа. За разлика от тези групи креолските потомци на испанските заселници настояват да бъдат освободени от данъци, какъвто статус в Испания имат само благородниците и идалгите (дребното дворянство). Както и в Северна Америка, самият факт, че си белокож, те поставя в привилегировано положение и те разграничава от длъжните да плащат данъци индийци и чернокожи.

Предвид тежкото фискално състояние на кралската власт в Мадрид европейската институция на продажба на постове срещу подкуп неизбежно прекосява Атлантическия океан. Данъчната администрация на Испанска Америка функционира сравнително добре през по–голямата част от XVI в., тъй като колониите са основен източник на благородни метали и все по–голямо количество земеделски стоки. Но в края на века въгледобивът започва да намалява, а нуждите на испанския крал от приходи нарастват с началото на Тридесетгодишната война. Поради тази причина опитите на монархията да предотврати възникването на аристокрация в Новия свят приключват. Дж. X. Елиът описва промяната така:

Възползвайки се от своите специални връзки с кралската администрация, водещи градски семейства натрупаха ресурси, създадоха майорати, когато това отговаряше на целите им, и утвърдиха своето господство над градовете и техния хинтерланд. Те се възползваха също така от растящите финансови затруднения на короната, за да се домогнат до обществени длъжности. Скритата търговия на „regimientos" – градски съветници – отдавна беше общоприета практика, а от 1591 г. се предлагат и на публични търгове. От 1559 г. се продават нотариални длъжности, а от 1606 г. и почти всички местни служби. Филип II и Филип III се въздържат от продажбата на длъжности в хазната, но през 1633 г. Филип IV започва да ги предлага за продажба. В края на краищата през втората половина на XVII в. дори най–високопоставените постове се появяват на пазара, а от 1687 г. систематично се продават длъжности във върховните съдилища.

Както във Франция и Испания, продажбата на обществени постове утвърждава обществения статус на класата на търговците, които вече се възприемат като хора със знатен произход и предават този статус на децата си. По–старите семейства могат да защитят своя социален статус, домогвайки се до испанската аристокрация. Испанските монарси през XVII в. отварят широко вратите и дават възможност на стотици креоли да постъпят в престижните испански въоръжени сили, а други удостояват с маркизки и графски титли.

През XVIII в., когато доктрините за равенството и правата на човека проникват в колониите на Новия свят, испанската социалнополитическа система вече е успяла да се утвърди в Латинска Америка. Иронията е, че това прехвърляне на патримониални институции се осъществява въпреки желанието на колониалните администратори в Мадрид. През по–голямата част от първото десетилетие на XVI в. те се опитват да изградят един по–модерен, неперсонален политически ред в колониите, но всички тези намерения се провалят поради влошаващото се фискално състояние на кралската власт, което не им позволява да упражняват по–строг контрол. Същата ерозия на границите между обществения и частния интерес, която възниква на полуострова, настъпва и в Америка.

Във Франция превземането на държавата от рентоориентирани и продажни служители подкопава властта на държавата и довежда в последна сметка до социална експлозия, каквато е Френската революция. В Испания същото политическо развитие довежда до продължителен упадък на испанското могъщество, но аналогична политическа революция не настъпва нито в метрополията, нито в колониите. Войните за независимост от Испания в началото на XIX в. възприемат идеите за свобода и равенство от Френската и Американската революция. Но са предвождани от креолския елит – пример за което са личности като Симон Боливар, който е дълбоко свързан с патримониалната политическа система на стария режим.

Френската революция успява да очертае ярка граница между обществения и частния интерес чрез експроприация на всички унаследени закупени длъжности и отсичане на главите на непокорните. След това един човек на кон утвърждава в цяла Европа една нова политическа система, в която назначаването на обществена служба трябва да е въз основа на заслуги и безпристрастност – нещо, което китайците бяха открили преди почти две хилядолетия. Разгромът на Наполеон над патримониалната пруска армия при Йена и Ауерщат през 1806 г. убеждава едно ново поколение реформатори като барон Фон Щайн[167] и Карл Аугуст фон Харденберг[168], че пруската държава ще трябва да бъде възстановена въз основата на модерни принципи. Германската бюрокрация през XIX в., моделът на Макс Вебер за модерна, рационална публична администрация, не възниква от патримониалната административна система, а по–скоро скъсва съзнателно с тази традиция.

В Латинска Америка социална революция не избухва преди независимостта. Патримониализмът се запазва в много от режимите след това. Макар практики като продажбата на постове и аристократични титли да отпадат и да се утвърждават формални демократични институции, този начин на мислене се запазва. Твърде малко от новите латиноамерикански страни през XIX в. са достатъчно силни, за да се противопоставят на собствените си елити, да ги накарат да плащат данъци и да ги контролират. Тези елити са успели да проникнат и да контролират самата държава, както и да намерят начини да прехвърлят своите социални и политически привилегии на децата си. Лошите фискални навици на стария режим на Испания, като постоянни бюджетни дефицити, прекомерно големи заеми, предоговаряне на дългове и данъчно облагане чрез инфлация, се запазват чак до края на XX в. в Аржентина, Мексико, Перу и Боливия. Формалната демокрация и съблюдаването на принципите на конституционализма не се основават на антагонизъм или консенсус между социалните класи, а на благоразположението на елитите, които ги отхвърлят, когато престанат да обслужват техните интереси. Това довежда до възникването на изключително неравнопоставени и поляризирани общества през XX в., което е причина за израстването на истински революционни социални сили като в Мексико и Куба. През последния век в латиноамериканските държави периодично възниква необходимост от фундаментално преразглеждане на целия обществен договор.

На обществената сцена излизат нови социални участници като синдикати, делови кръгове със силни международни връзки, интелектуалци и организирани коренни групи, които искат да възвърнат своя статус и права, които са им били отнети по време на колонизацията. Латиноамериканските политически системи, едновременно демократични и авторитарни, се стремят да изгладят разногласията не чрез реорганизиране на политическата власт, а като ги купуват чрез постепенното им инкорпориране в държавата. Например възходът на работническата класа в Аржентина през първите десетилетия на XX в. среща яростната съпротива от традиционния поземлен аграрен елит. Работническата класа в Европа е инкорпорирана чрез формирането на социалдемократически партии, които настояват за преразпределителни програми, които изграждат основите на съвременните социални държави. За разлика от тях работническата класа в Аржентина е представлявана от военния диктатор Хуан Перон, чиято Партия на справедливостта осигурява селективни привилегии на мрежи от поддръжници. Страната се люшка между периоди на популистка еуфория и военни диктатури, без да изгражда една истински социална държава в европейски стил. Нещо подобно се случва в Мексико при продължителното управление на Институционалната революционна партия, която покровителства избрани групи от организирани привърженици. Мексико беше по–стабилна от Аржентина, но и тя не успя да реши тежките проблеми на социалното изключване и бедността. Патримониалното наследство на стария режим на Испания е все още живо и през XXI в.

25. НА ИЗТОК ОТ ЕЛБА

Защо Унгария представлява интерес като алтернативен път към провалена отговорност ► Как е наложено крепостничеството в Източна Европа точно когато е отменено в Западна Европа ► Възникване на конституционализма и господство на аристокрацията в Унгария ► Защо е важна силната държавна централна власт и нейното ограничаване, за да процъфти свободата

Франция и Испания в началото на новото време са примери за слаб абсолютизъм и провалена отговорност. Изградените през XVI и XVII в. държави са абсолютстки, тъй като техните монархии централизират властта, без да са формално отговорни пред парламент или друг представителен орган. Съществуват политически и социални институции като парламенти и кортеси, градски комуни и фрондери, които се противопоставят на проекта за централизирана държава, но всички те търпят поражение в последна сметка. Начинът, по който се случва това, подчертава една основна слабост на абсолютистката власт. Елитните деятели биват кооптирани един по един, като им се предлагат парчета от държавата. Това отслабва способността им да действат колективно, но ограничава и властта на държавата върху тях. Макар и постоянно подлагани на изпитание и подкопавани, техните имущества и привилегии си остават до голяма степен непокътнати.

За разлика от тях Унгария и Русия предлагат два алтернативни модела на развитие, които се различават както един от друг, така и от френския и испанския модел. И в четирите случая се стига до отсъствие на политическа отговорност. В Унгария абсолютисткият проект първоначално се проваля, тъй като силната и добре организирана аристократична класа успява да утвърди конституционни ограничения върху кралската власт. Унгарският парламент подобно на английския успява да принуди унгарския крал да се отчита пред него. Той обаче е отговорен не пред цялото кралство, а само пред една ограничена олигархична класа, която иска да използва свободата си, за да потиска сурово собствените си селяни и да не плаща тежки данъци на централната власт. Резултатът е разпространението на все по–сурово крепостничество за не–елитите и слаба държава, която в края на краищата не успява да защити страната от турците. С други думи, свободата за една–единствена класа довежда до липса на свобода за всички останали и подялбата на страната между силни съседи.

Разглеждам унгарския случай поради една проста причина: за да покажа, че конституционните ограничения върху централната власт не водят непременно сами по себе си до политическа отговорност. „Свободата“, към която се стреми унгарската аристокрация, е в името на безмилостната експлоатация на селяните, а отсъствието на силна централна власт им позволява да я постигнат. Всеки разбира китайската форма на тирания на една централизирана диктатура. Но тиранията може да се упражнява и от децентрализирано олигархично господство. Истинска свобода обикновено възниква при баланс на силите между елитни лица в едно общество, какъвто Унгария никога не успява да постигне.

Една от големите загадки в европейската история е съвършено различното развитие на взаимоотношенията между господари и крепостни селяни в двете половини на Европа в началото на новото време през XVI и XVII в. В териториите на запад от река Елба – западните германски държави, Ниските земи, Франция, Англия и Италия – наложеното през Средновековието над селяните крепостничество постепенно се отменя. То никога не е съществувало в Испания, Швеция и Норвегия. За разлика от тях на изток от реката (в Бохемия, Силезия, Унгария, Прусия, Ливония, Полша, Литва и Русия) свободните преди това селяни постепенно биват закрепостени през почти същия исторически период.

Крепостничеството, както и феодализмът, е дефинирано по много различни начини. Според историка Джероум Блум: „Един селянин е несвободен, ако е подвластен на волята на своя господар по унизителен начин, който го лишава от права и е основополагащ за социалната структура на дадена територия, а не е резултат на споразумение или договор между господар и селянин". Господарят, а не държавата притежава правна юрисдикция над селянина и независимо че техните взаимоотношения отговарят на строги обичайни правила, господарите могат да ги променят във вреда на селяните. Крепостникът притежава известни минимални законни права за разлика от роба, но на практика почти няма разлика между тях.

От XII в. нататък крепостните селяни в Западна Европа успяват да отвоюват свободата си по различно време и в различна степен. Обикновено най–напред се домогват до статус на наематели на имота на своите господари, който могат да ползват до края на живота си, а понякога и да го прехвърлят на децата си. Някои поземлени права са mainmortabIe[169] – могат да бъдат прехвърлени само ако децата им живеят с тях, а в противен случай се връщат на земевладелеца. През XVIII в., премахването на „правото на мъртвата ръка" се превръща в една от най–важните каузи на либералните реформатори. В други случаи селяните стават земевладелци с пълни права да купуват, продават и прехвърлят земята, както намерят за добре. В навечерието на Френската революция селяни притежават 50% от земята във Франция, два пъти повече от аристокрацията. Токвил изтъква, че по това време господарите отдавна са престанали да играят роля в управлението на своите селяни, поради което техните остатъчни права да събират различни такси или да принуждават селяните да използват техните мелници или преси за грозде са посрещани с огромно негодувание.

Точно обратното се случва в Източна Европа. В края на Средновековието там се наблюдава значително по–висока степен на свобода, отколкото на запад, най–вече поради това, че значителна част от региона е слабо населена гранична зона, където заселниците от Западна Европа и Евразия могат да живеят според свои собствени закони. Но от началото на XV в. в цяла Източна Европа се утвърждават нови, които ограничават правото на селяните да се придвижват. Забранено им е да напускат или са заплашени от големи глоби, ако напуснат земеделското стопанство; тежки са наказанията за тези, които помагат на бегълци и дават подслон на селяни, избягали от задълженията си към господарите.

Руските селяни загубват свободата си в най–голяма степен. Роби и крепостни селяни има още през XII в. в Киевска Рус, но след основаването на Московското царство през XV в. задълженията на селяните постоянно се увеличават. Тяхната свобода на придвижване е ограничена до веднъж годишно на Гергьовден (при условие че са платили дълговете си), но и тази възможност е отменена век по–късно. Правата на руските господари над крепостните селяни стават все по–големи до края на XVIII в. докато в същия момент на Запад се разпространява доктрината за правата на човека. Крепостните селяни са привързани постоянно към своите господари, нямат никакви права за придвижване и могат да бъдат премествани Произволно от едно имение в друго или заточвани в Сибир, както и Произволно връщани обратно. Руската управляваща класа започва да измерва своето обществено положение с броя на притежаваните крепостни селяни. Висшите кръгове на руското дворянство са смайващо богати: граф Н. П. Шереметев притежава 185 610 крепостни селяни, а синът му граф Д. Н. Шереметев увеличава техния брой до над 300 000. Граф Воронцов притежава 54 703 крепостни селяни от двата пола в края на XVIII в., а неговият наследник има 37 702 крепостни селяни мъже през десетилетието преди отмяната на крепостничеството в средата на XIX в.

Защо институцията на крепостничеството претърпява толкова различно развитие в двете половини на Европа? Обяснението се съдържа в комбинация от икономически, демографски и политически фактори, които правят крепостничеството неприложимо на запад и изключително печелившо на изток.

Западна Европа е много по–гъсто населена – през 1300 г. населението там е три пъти по–голямо от населението на изток. В резултат на започналия през XIX в. икономически разцвет тя е и далеч по–урбанизирана. Съществуването на много градски центрове от Северна Италия чак до Фландрия се дължи преди всичко на политическата слабост на кралете, които защитават тяхната независимост заради съперничеството си с едрите териториални владетели. Градовете са също така под закрилата на древни феодални права, а градската традиция от времето на Римската империя никога не отмира напълно. Градовете се развиват като независими административни единици, които благодарение на разрастващата се търговия разполагат със свои собствени ресурси и икономическа независимост. Свободните градове възпрепятстват съществуването на крепостничеството, тъй като всеки крепостен би могъл да избяга и да намери там свобода (оттук и средновековната поговорка „Stadtluft Macht Frei" – „Градският въздух прави човека свободен"). За разлика от това в по–слабо населените части на Източна Европа градовете са малки административни центрове на съществуващата политическа власт, както в Китай и в Близкия изток.

Тенденцията към свобода на запад и несвобода на изток е последица и от катастрофалното намаляване на населението през XIV в. вследствие на връхлетелите Западна Европа вълни от чума и глад, по–тежки и по–ранни от тези на изток. Когато икономическият растеж през XV в. се възстановява, Западна Европа става свидетел на възраждането на градовете, които се превръщат в центрове за икономическо развитие, което попречва на аристокрацията да подложи селячеството на по–безмилостна експлоатация. За да разполагат с работна ръка, господарите са принудени да предложат на селяните по–голяма свобода на нововъзникващия съвременен пазар на труда. Монархиите в региона разбират, че могат да отслабят аристократичните си съперници, защитавайки правата на градовете. Повишеното търсене довежда до по–голям внос на храни и благородни метали от Източна и Централна Европа. Но слабостта на независимите градове и кралете на изток от река Елба позволява на аристокрацията да разгърне износ на селскостопанска продукция на гърба на собствените си селяни. По думите на историка Йеньо Сюч: „Регионите отвъд река Елба платиха в последна сметка възстановяването на Запада... Законодателните предзнаменования на „второто крепостничество" възникнаха с изумителна синхронност в Бранденбург (1494), Полша (1496), Бохемия (1497), Унгария (1492,1498), както и в Русия (1497)."

Това е най–удачното обяснение за различията в правата на селяните в двете половини на Европа. На запад властта на аристокрацията е балансирана от градове, подкрепяни от все по– силни крале. Във Франция и Испания кралската власт надделява в тази продължителна борба, но конкуренцията между самите елити разкрива големи възможности за селяните и други социални участници, които са недоволни от или са в конфликт с местните владетели. В Източна Европа градовете и кралската власт са слаби и позволяват на аристокрацията да установи господство над селяните. Това е моделът в Унгария и Полша, където кралете са избирани от аристокрацията. Две са силните държави на изток: Русия от XV в. нататък и Бранденбург–Прусия след XVIII в. И в двата случая обаче държавата не се противопоставя на аристокрацията за сметка на простолюдието. Вместо това тя се съюзява с аристокрацията срещу селячеството и буржоазията и укрепва властта си, като назначава аристократи на държавна служба.

По–късно селяните ще бъдат освободени чрез радикални жестове като освободителния манифест на цар Александър II през 1861 г. Но истинската свобода на не–елитите – а те включват не само селяните, но и занаятчиите и буржоазията – зависи от съществуването на безизходно положение или баланс на силите между съществуващите елитни участници. Тези неелитни групи биват съкрушени в два случая: когато една децентрализирана олигархия стане прекалено силна, какъвто е случаят в Унгария и Полша, или когато централната власт стане прекалено силна, както в Русия.

Днешна Унгария е само окастрена част от някогашното обширно средновековно кралство, включвало през различни периоди части от днешна Австрия, Полша, Румъния, Хърватия, Босна, Словения, Словакия и Сърбия. Унгарците са племенен народ, нахлул в Европа към края на първото хилядолетие. Водачите на маджарите, едно от седемте племена, основават династията на Арпадите. Арпадският принц Ищван е покръстен и коронован за крал на Унгария през 1000 г., ръководи покръстването на страната и е канонизиран като свети Стефан Унгарски.

Постоянен модел на олигархично господство в Унгария са непрестанните династически междуособици, които изтощават монархията. В резултат на разпадането на колективната племенна собственост първоначално монархията притежава обширни имения, а доходите от кралските мини осигуряват на унгарския владетел ресурси, сравними с тези на кралете на Франция и Англия. Особено към края на управлението на крал Бела III (ок. 1148–1196 г.) короната започва да раздава кралски имоти, големи части от графствата, от които е съставена страната, приходите от митниците и панаирите и др. подобни. Това не са феодални дарения за служба, както в Западна Европа, а по–скоро алодиални имоти[170], притежавани изцяло от новата класа на бароните. Прахосването на кралското имущество продължава по време на междуособиците между наследниците на Бела, които се надпреварват да правят дарения на аристокрацията.

Това довежда до провъзгласяването през 1222 г. на Златната була от крал Андраш II, която вече обсъдихме (вж. с. 391). Това по същество е конституционен документ, който ограничава кралската власт, макар да е съставен от твърде различна компания от социални дейци. С Магна харта могъщите английски барони от името на цялото кралство принуждават крал Джон да приеме ограничения на собствената си власт над тях. Златната була не е наложена от унгарски барони, а от кралските войници и гарнизоните на графските замъци, които настояват кралят да ги защитава от властта на бароните. Унгарската църква, подкрепяна от силното постгригорианско папство, също е значителен политически фактор, който настоява за промени в кралската политика. Църквата иска да защити своите земи и привилегии от по–нататъшна ерозия, а също и отстраняването на мюсюлманските и еврейските търговци и заместването им с християни. Свързаните със Златната була политически домогвания илюстрират степента, до която унгарското общество вече е организирано в мощни конкурентни групи извън държавната власт, включително бароните или висшата аристокрация, дребното дворянство и духовенството.

Унгария в началото на XIV в.

Първият резултат от тази слабост на централната власт е опустошаването на Унгария от монголците, които след завладяването на Русия през 1241 г. нахлуват в Унгария. Крал Бела IV прави опит да укрепи позициите си, като кани голям брой езически кумани в Унгария, с което вбесява аристократите и те отказват да се сражават на негова страна. Куманите така или иначе не вземат участие в сраженията и унгарската армия е унищожена в битката при Мохи. Монголите окупират цялата страна и се оттеглят, защото научават за смъртта на великия хан в Монголия.

Военната уязвимост на Унгария става повод за предприемане на държавно строителство. Унгарците нямат никаква представа дали монголите няма да се върнат или няма да бъдат нападнати от друг нашественик от изток. В очакване на бъдещи заплахи по–късни крале като Лайош I предприемат значителни военни операции, за да разширят господството на Унгария над Балканите, та дори чак до Неапол. Държавата осъществява редица реформи, за да се предпази от нападения. Изградени са голям брой каменни крепости и укрепени градове на мястото на дървените и тухлените постройки, които се оказват лесна плячка за монголите, леката кавалерия е заменена с тежко бронирани рицари по западноевропейски модел.

Военният натиск принуждава унгарския крал да подкрепи интересите на дребното дворянство. Въпреки това войници и служители от тази класа не са включени директно в централната държавна структура. Слаби следващи крале им позволяват да постъпват на служба при великите барони, което благоприятства появата на обособена, многочислена благородническа класа. Кралските войници и стражите на замъците, които подкрепят Златната була през първото десетилетие на XIV в., вече виждат, че интересите им не са на страната на краля, а на бароните.

Резултатът е изключително слаба държава и силно общество, в което господстват олигархични земевладелски интереси. Унгарската аристокрация, включително наскоро титулуваното дворянство, притежава имуществото си изцяло без каквито и да било задължения в служба на краля. В края на династията на Арпадите през 1301 г. кралят е само фигурант, тъй като не разполага със значителни собствени сили или ресурси, нито пък се разпорежда над силна централизирана бюрокрация. При управлението на следващата Анжуйска династия процесът на децентрализация мигновено е прекратен, но с края на династията през 1386 г. аристокрацията много бързо възвръща позициите си.

Като демонстрация на непредвидимостта на човешките институции възникването на силна държава в Московското княжество се дължи до голяма степен на факта, че династията основоположник последователно създава мъжки наследници чак до края на XVI в. Унгария за разлика от това е разтърсвана от непрекъснати междуособици за наследяване на короната заради краткотрайните си династии и чуждия произход на много от кралете. Претендентите за крал получават короната само срещу възстановяване на ресурсите на аристокрацията; при управлението на крал Сигизмунд много замъци на монархията минават под контрола на аристокрацията.

Нещо повече, благородническото съсловие в Унгария успява да институционализира своята власт под формата на парламент, чиито правомощия надвишават тези на френските суверенни съдилища, на испанската Кортеса и на Земския събор в Русия. Още преди Джон Лок благородническото съсловие „провъзгласи правото си да защитава благосъстоянието на кралството дори срещу краля, ако той се опита да действа против общия интерес" и дори хвърля в затвора един крал на това основание. Прецедентът да се свиква парламентът води началото си от времето на Златната була, а от средата на първото десетилетие на XV в. националният парламент се свиква ежегодно и има правомощия да избира крале. За разлика от английския парламент обаче унгарският е доминиран от едрите аристократи земевладелци и представлява интересите единствено на аристократичната класа. По думите на историка Пал Енгел: „Същността на новата система беше радикално разширяване на правото за вземане на решения, което на теория да имат всички земевладелци в кралството, но на практика само онази част от тях, които бяха свързани с политиката – аристократите.“ Преди това градовете имат право да участват, но с намаляването на тяхното влияние това приключва. (Конфигурация на политическата власт в средновековна Унгария е показана на фиг. 3.)

Последна възможност за изграждането на по–силна държавна власт в Унгария настъпва със засилването на османската заплаха от югоизток през втората половина на XV в. През 1446 г. парламентът избира аристократа земевладелец Янош Хуняди за регент, който печели огромен престиж благодарение на поредицата военни победи над турците, включително героичната защита на Белград през 1456 г. В резултат на това през 1458 г. синът на Янош, Матиаш Корвин, е избран за крал, който успява в продължение на над тридесетгодишното си управление да модернизира централната власт в унгарската държава. Това включва създаването на могъщата Черна армия под прякото управление на краля на мястото на зле дисциплинираните, получастни армии от благородници, на които се крепи военната мощ; укрепване на кралската канцелария и нейния персонал със служители с университетско образование на мястото на старите патримониални служители благородници; налагането на митнически такси и преки данъци, както и рязко покачване на данъчната тежест от централната власт. Благодарение на тези нови инструменти на властта Матиаш Хуняди успява да спечели забележителни военни победи срещу турците в Босна и Трансилвания, както и срещу Австрия, Полша и Силезия.

Матиаш Хуняди е движен от военна необходимост към модернизиране като други абсолютистки монарси през този период. Но за разлика от кралете на Франция и Испания той има срещу себе си изключително могъщо и добре организирано благородническо съсловие. Това го принуждава редовно да се консултира с парламента, който го е избрал. Неговите военни успехи принуждават аристократите да му предоставят значителна свобода на действие, но те негодуват срещу увеличаването на данъчната тежест и незачитането на тяхното мнение при вземането на решения. И когато през 1490 г. Матиаш умира, аристокрацията си възвръща повечето от привилегиите, които им отнема централната власт през предходния половин век и прави всичко възможно, за да възстанови status quo ante[171]. Бароните поставят на престола един слаб чужд принц[172], лишават Черната армия от средства, след което я изпращат да се сражава срещу турците и тя бива унищожена. Аристократите намаляват данъчната си тежест със 70–80% за сметка на отбранителната способност на страната.

Унгария отново е превърната в децентрализирана, незначителна държава. Последствията не закъсняват, когато през 1526 г. една зле дисциплинирана армия от благородници е победена от Сюлейман Великолепни в битката при Мохач, в която унгарският крал е убит. Спектакълът на разкъсвани от раздори барони, които са по–заинтересовани да защитят собствените си интереси за сметка на държавата, отколкото да защитят страната, отново се повтаря, както при монголското завоевание. Унгария загубва своята независимост като нация и е разделена на три части, контролирани от австрийските Хабсбурги, османците и една турска васална държава в Трансилвания.

Разглеждам подробно случая с Унгария, за да направя един сравнително елементарен извод: че политическа свобода не се постига задължително от силно, сплотено и добре въоръжено гражданско общество, което е в състояние да се противопостави на централната власт. Нито задължително чрез конституционно споразумение, което поставя строги законови ограничения на изпълнителната власт. Унгария е всичко това и успява да отслаби централната власт до такава степен, че страната да не може да се защити от един очевиден и непосредствен външен враг. Подобна е ситуацията в Полша, където слаби крале са под контрола на аристократичен съвет; Полша също загубва националната си независимост два века след Унгария.

Загубата на национална независимост от страна на Унгария не е единствената загубена свобода. В края на краищата Унгария е изправена срещу огромната и добре организирана турска империя, която вече е завладяла повечето съседни кралства и княжества в Югоизточна Европа. Дори една по–централизирана модерна страна вероятно не би могла да се противопостави на съкрушителната турска мощ. Но слабостта на централната власт на унгарската държава осъжда също така унгарските селяни и градове на поробване. След хаоса и обезлюдяването в резултат на монголското нашествие селяните са до голяма степен свободни хора, особено тези, които живеят в обширните кралски имения. Те имат установени права и задължения като кралски „гости“ и могат или да служат като войници, или да плащат данък вместо това. Най–важна е свободата на придвижване, както и правото сами да си избират съдии и свещеници.

Но както светските, така и църковните земевладелци искат да привържат селяните към земята и да ги превърнат в продаваема стока. В резултат на прехвърлянето на кралски земи в частни ръце, започнало през XIII в., се увеличава броят на селяните, които минават под юрисдикцията на земевладелците и тяхното тиранично управление. Повишаването на цените на храните от началото на XVI в. кара земевладелците да увеличат феодалните налози в натура, които им дължат селяните. Принуждават ги и да им работят повече ангария, от един ден в седмицата през предишния век до три дни през 1520 г. Правото на селяните да избират свои местни съдии и свещеници бива ограничено и поставено под контрола на феодалния владетел. Освен това земевладелците забраняват свободното придвижване на селяните от един господар при друг и преселването им от селото към пазарния център. Влошаващото се положение на селячеството довежда до избухването на голямо селско въстание през 1514 г., което е смазано брутално, а водачът му е поставен на нажежен трон и другарите му са насилвани да ядат изпечената му плът. Въстанието избухва точно в навечерието на турското нашествие и е един от факторите, допринесъл за успеха на османците.

Постепенното закрепостяване, както отбелязах в началото на тази глава, не е характерно само за Унгария. Наблюдаваме го и в Бохемия, Полша, Прусия, Австрия и Русия. Аристократичните класи в целия регион настояват за увеличаване на данъчното облагане, за отнемане на свободи и за ограничаване на придвижването на подвластното население. XX в. ни научи да разглеждаме тиранията като приоритет на могъщи централизирани държави, но тя може да бъде приоритет и на местни олигарси. В съвременен Китай много от най–тежките нарушения на правата на селяните, нарушения в сферата на околната среда и охраната на труда, както и случаи на огромна корупция не са свързани с централното правителство в Пекин, а с местни партийни функционери или с частни работодатели, които си сътрудничат с тях. Отговорност на централната власт е строгото прилагане на законите срещу олигархията; не прекалено силната, а прекалено слабата държава е заплаха за свободата. В Съединените щати последователното отменяне на законите „Джим Кроу" и на расовата сегрегация в продължение на две десетилетия след Втората световна война се осъществява едва когато федералното правителство упражнява властта си да наложи спазването на конституцията срещу южните щати. Политическа свобода, изглежда, не се постига единствено чрез ограничаване на властта на държавата, а когато една силна държава се изправи срещу също толкова силно общество, което иска да ограничи нейната власт.

Необходимостта от подобен баланс разбират бащите основатели на Съединените щати. Във „Федералист №17“ Александър Хамилтън пише следното по въпроса за правата на щатите срещу федералното правителство:

В случаите, когато монархът в крайна сметка надвивал своите васали, успехът му се е дължал главно на тиранията на тези васали над поданиците им. Феодалите или благородниците, в еднаква степен врагове на суверена и потисници на обикновените хора, са били ненавиждани и мразени от двете страни, докато общата опасност и общият интерес не изграждали съюз между тях, фатален за властта на аристокрацията. Ако чрез милосърдно и справедливо поведение благородниците бяха съхранявали верността и предаността на своите наематели и последователи, конфликтите между тях и краля почти винаги би трябвало да завършват в тяхна полза и с окастряне или подкопаване на кралската власт.[173]

Хамилтън продължава, че щатите в рамките на една конфедерация могат да се сравнят с феодални баронства. Степента, до която могат да запазят своята независимост от централната власт, зависи от това как се отнасят към собствените си граждани. Силната централна власт не е сама по себе си нито нещо добро, нито нещо лошо; нейното въздействие върху свободата зависи от сложното взаимодействие между нея и подчинените политически органи. Тази истина изиграва роля в историята на Съединените щати, както до голяма степен и в историята на Унгария и Полша.

От друга страна, когато една силна държава се обедини със силна олигархия, свободата е изправена пред изключително сериозна заплаха. Такава ситуация възниква в Русия с възхода на Московското княжество през същия този век, когато унгарската държава престава да съществува.

26. КЪМ ПО–СЪВЪРШЕН АБСОЛЮТИЗЪМ

Възникване на Московската държава и особености на руското политическо развитие ► Защо постепенното поробването на руските селяни е резултат от зависимостта на монархията от аристокрацията ► Защо абсолютизмът триумфира по–всеобхватно в Русия, отколкото в други части на Европа

След като Владимир Путин поема управлението на Руската федерация в началото на XXI в., тя се превръща в това, което някои политолози наричат „електорален авторитарен" режим. Управлението е абсолютно авторитарно, контролирано от сенчеста мрежа от политици, държавни служители и бизнес интереси, които легитимират властта си чрез демократични избори. Качеството на руската демокрация е много ниско – режимът контролира буквално всички важни медии и не позволява критики към себе си, сплашва и отстранява опозиционните кандидати и покровителства своите собствени кандидати и поддръжници.

Правовият ред също е на много ниско ниво. Журналистите, които разкриват случаи на административна корупция или критикуват режима, често биват убивани, без да се предприемат реални опити за откриване на убийците им; изпълнителната власт довежда до фалит компании, за да бъдат присвоени от облагодетелствани от режима лица; от висшестоящи длъжностни лица не се търси никаква отговорност за извършени убийства. Неправителствената организация „Прозрачност без граници", която прави систематични проучвания на степените на корупция по целия свят, нарежда Русия на 147–о място от 180 страни, т.е. по–назад от Бангладеш, Либерия, Казахстан и Филипините и незначително по–напред от Сирия и Централноафриканската република.

Много хора виждат приемственост между Русия от XXI в. и бившия Съветски съюз, доказателство за което е и често срещаната носталгия, която някои руснаци изпитват към Сталин и съветското минало. Комунизмът пуска корени в Русия в продължение на седемдесет години след болшевишката революция и оформя трайно нагласите на съвременните руснаци.

Но под костенурката на комунизма са скрити много други костенурки. Приписването на отговорността за съвременния авторитаризъм единствено на политиката през XX в. повдига въпроса защо комунизмът триумфира толкова успешно в Русия, както и в Китай. Важна роля, разбира се, играе една много постара абсолютистка традиция. Още преди болшевишката революция Русия изгражда силно централизирана държава, в която изпълнителната власт е съвсем слабо ограничена от върховенство на правото или законодателна власт. Характерът на абсолютизма в предболшевишка Русия е качествено различен от този на Стария режим във Франция или Испания и много по–сходен с предмодерните китайски и османски варианти. Причините за това имат много общо с физическата география и местоположението на Русия, които оказват трайно въздействие върху нейната политическа култура.

Руската държава възниква в района около Киев (Украйна) в края на първото хилядолетие, когато градът е голямо търговско средище между Северна Европа, Византийската империя и Централна Азия. Но приемствеността на тази държава е прекъсната в края на 30–те години на XIII в., когато Русия е нападната и окупирана от монголите на Бату хан и Субетей. Киев е напълно опустошен; папският легат архиепископ Карпини[174] пише, че когато прекосявали града: „На полето открихме да лежат безброй глави и кости на мъртви хора; очевидно този град е бил изключително голям и гъсто населен, но сега е напълно унищожен: останали са едва двеста къщи, хората са държани под най–сурово робство." Монголската окупация продължава почти 250 години. Много съвременни руснаци на въпроса защо държавата и политическата им култура толкова много се различават от тези на Западна Европа, обвиняват монголите. Дълъг е списъкът от западни наблюдатели на Русия като маркиз Дьо Кюстин, който настоява Русия да се разглежда като „азиатска" сила, оформена под силното влияние не само на монголите, но и на османците, куманите и други азиатски народи. Възникването на независима Монголия довежда до промяна на схващанията и вълната на ревизионизма разглежда ролята на монголите в много по–положителна светлина.

Във всички случаи монголското нашествие упражнява значително влияние върху последвалото руско политическо развитие по много, предимно негативни начини. На първо място, то прекъсва търговските и интелектуалните контакти на Русия с Византия и Близкия изток, които са източник на руската религия и култура. Монголите възпрепятстват и контактите с Европа, поради което Русия не участва в процеси като Ренесанса и Реформацията до степента на страните на запад от нея.

На второ място, монголската окупация значително забавя руското политическо развитие, което на практика започва отначало след унищожаването на Киевска Рус, областта около днешен Киев в Украйна, където за първи път се заселват руснаците. Руската държава започва да се разпада доста преди пристигането на монголите, но завладяването ускорява разпиляването на политическата власт На безброй малки апанажи[175] управлявани от дребни князе. Гравитационният център на Русия се измества от понтийска Европа на север от Черно море на североизток, където Великото московско княжество се утвърждава като централна политическа сила. За разлика от европейския феодализъм, който се развива в продължение на осемстотин години, раздробена Русия съществува в продължение на малко повече от две столетия, от началото на татарското робство през 1240 г. до средата на XVI в. с възцаряването на Иван III, когато князете се сблъскват с нарастващата мощ на централизираната монархия.

Монголите подкопават всички правни традиции, наследени от Византия, и правят политическия живот далеч по–груб и жесток. В рязък контраст с европейските християнски кралски особи, монголските владетели се възприемат като абсолютни грабители, чиято откровена цел е да черпят ресурси от контролираните от тях населения. Те са племенен народ без развити политически институции или разбирания за правосъдие, които да предаде по наследство на завладените от него народи. Те нямат претенции, че управляват в името на управляваните; за разлика от владетелите на традиционните аграрни държави те имат къси времеви хоризонти и грабят ресурси в огромни размери. Монголите наказват свирепо всяка съпротива и са готови да екзекутират жителите на цели градове просто за назидание. Те заставят руски князе, включително и московския княз, който по–късно създава руската държава, да събират данъци за тях. Така монголите обучават няколко поколения руски управници в своите грабителски тактики. А чрез смесените бракове се сливат и генетично с руското население.

Както в случая с почти всички други политически формирования, които разгледахме, движеща сила на руското държавно строителство е необходимостта от водене на войни. Като Капетингите[176] в Ил дьо Франс династията Рюрикови в Москва използва географското си положение като център за външна експанзия, сражения и присъединяване на други апанажни княжества, както и на монголите, литовците и други чужди сили. Държавата се утвърждава като велика сила при Иван III (1440–1505), който анексира Новгород и Твер и приема титлата господар на цяла Русия. Московското княжество нараства от шестстотин квадратни мили по времето на Иван I (1288–1340) до петнадесет хиляди квадратни мили при Василий II (1415–1462) и до петдесет и пет хиляди квадратни мили в края на царуването на Иван III.

Има много прилики между руския процес на държавно строителство по време на апанажния период и тези на Китай и на османските турци. Подобно на основателите на династията Западна Джоу потомците на Киевската княжеска фамилия се пръсват из цяла Русия и особено след монголското нашествие се разпадат на редица малки княжества, които конституират руската версия на феодализма. Всеки княз контролира територия, икономически ресурси и войници и може да сключва договори за услугите на свободната аристократична болярска класа.

Властта на Московската държава се крепи върху средната обслужваща класа, съставена от кавалеристи, на които се плаща не в брой, а под формата на поземлено владение, известно като „поместие". На всяко поместие работят не повече от пет– шест селски домакинства. Поради изобилието от земя контролът над хората е по–важен от контрола върху земята. Кавалеристите не са редовна войска, а са призовавани на служба от княза и се прибират по земите си след края на сезона на кампаниите. Приликите между руското поместие и османските тимари са поразителни и по всяка вероятност не са случайни, тъй като през този период руснаците засилват контактите си с турците. Подобно на османските спахии ядрото на руската армия е съставено от представителите на съсловие, което на други места в Европа би било наречено дребно дворянство, войници, които са зависими от държавата за достъп до земя и ресурси. Руската кавалерийска армия дори прилича на османската кавалерия с относително лекото си оборудване и маневреност, които ги различават съществено от тежко бронираните рицари в Западна Европа. Мотивът на режима в Москва за изграждането на такъв вид войска е сходен с този на османците – създаването на военна организация, изцяло зависима от режима за своя статус, но на която все пак не трябва да бъде плащано в брой. Тази сила може да бъде използвана за неутрализиране на властта на князете и болярите, които притежават собствена земя и ресурси.

В това се състои една от ключовите разлики между Русия и Унгария. В Русия средната обслужваща класа е наета да работи директно за Московската държава, докато в Унгария тя е част от аристократичната класа. Тази разлика вероятно е решаваща за различните посоки на централизация и децентрализация, по които поемат двете общества. Фактът, че средната обслужваща класа е пряко подчинена на държавата, а не на поземлените аристократи, е важна причина, поради която руското общество създава много по–малко пречки пред московското държавно строителство в сравнение със западноевропейските общества.

Друга причина за неуспеха на руската аристокрация да ограничи правомощията на централната власт е свързана с факта, че руската версия на феодализма просто не съществува достатъчно дълго, за да укрепне. В руската историография има продължителен дебат дали страната въобще преживява феодализъм, тъй като руските феодални имения не разполагат със същата автономна власт като западноевропейските. Руските князе и дребно дворянство нямат време да построят замъци; обширните руски равнини и степи дават предимство на лесно подвижни нападателни сили за сметка на отбранителни.

Московската държава умишлено насърчава разногласията сред аристокрацията чрез прилагането на „местничеството", йерархично степенуване на болярските семейства, както и на техните членове. Подобно на френската и испанската продажба на титли и привилегии местничеството подкопава вътрешното единство на аристокрацията, като поставя представителите в пряка конкуренция помежду им. В резултат на това руската аристокрация е далеч по–слабо сплотена като класа и изгражда малко институции, които да позволят да се противопостави на централизираната власт. Руските аристократи са известни с дребнавите си вътрешни свади, с които са постоянно ангажирани.

Руското върховенство на правото от самото начало е по– слабо, отколкото в Западна Европа. Руската православна църква никога не изиграва същата роля като Католическата за утвърждаването на каноничното право извън компетенциите на поземлените суверени. Византийската империя, от която Русия черпи своя модел на църковно–държавни отношения, е цезаропапистка; източният император назначава патриарха на Константинопол и се намесва по различни казуси на вярата. Византийският свят никога не преживява нещо подобно на конфликта за инвеститурата или Григорианската реформа. Източноправославната църква не успява да изгради подобна на държавната централизирана бюрокрация, чрез която да обнародва закони, и не успява да систематизира своите декрети в цялостно канонично право като Католическата църква. След като монголското нашествие откъсва Руската църква от нейните византийски източници, тя намира нов закрилник в лицето на Московската държава. Интересите на Църквата и държавата съвпадат – последната дава на първата покровителство и власт, а първата утвърждава легитимността на последната като седалище на „Третият Рим".[177] След детронирането на патриарх Никон през 1666 г. Руската църква става напълно цезаропапистка, а с „Духовният регламент"[178] на Петър Велики от 1721 г. патриаршията е премахната и заменена със Светия синод, пряко назначаван от царя.

Ако се съмняваме в значението на закрилата, която правовата държава гарантира на елитите в Западна Европа, достатъчно е да обсъдим „опричнината", тъмен период в руската история през втората половина от царуването на Иван IV (1530–1584) без аналог в западноевропейската история. (Иван IV става известен като Иван Грозни, което може да се преведе и като Иван Ужасни, и като Иван Велики.) Смъртта на Анастасия, младата и любима жена на Иван, през 1560 г. го кара да заподозре своите придворни. Той напуска неочаквано Москва и се връща чак през 1565 г. с условието болярите да приемат създаването на специална административна област, известна като опричнина, в която да разполага с еднолична власт да се разправя с нарушителите и предателите. Те се съгласяват и в последвалия режим на разюздан терор са арестувани, измъчвани и екзекутирани все повече и повече боляри заедно с целите им семейства. Иван учредява специален полицейски корпус, известен като „опричници", които се обличали в черно и яздели черни коне като инструмент на неговото Произволно управление. Частната собственост в границите на опричнината е конфискувана от държавата и към нея се добавят нови и нови земи, обхващайки половината територия на страната. Според пресмятания са избити от 4 до 10 хиляди боляри. Само девет от старите княжески фамилии са оставени живи, но по–голяма част от земите им са конфискувани. Иван, изглежда, напълно губи психическо равновесие и ранява смъртоносно своя син и наследник, а след смъртта му страната е дълбоко травмирана. Трудно е да не съзрем в опричнината прецедент за чистките на Йосиф Сталин на съветската комунистическа партия от средата до края на 30–те години на XX в., когато генералният секретар на партията започва да подозира всички около себе си в заговори и избива всички стари болшевики, с които заедно са вдигали революцията. Този период напомня и за китайски владетели като императрица У, които предприемат чистки срещу аристократичните елити.

Озадачаващият въпрос от гледна точка на руското политическо развитие е защо болярите сами се излагат на опасност, като предоставят на Иван тези специални правомощия. Единият възможен отговор е, че те, изглежда, не се чувстват способни сами да поемат властта и са ужасени от последствията, ако монархът не управлява със силна ръка. Такава възможност възниква при странното оттегляне на Иван от Москва. Руският страх от хаос и разпадане поради слаба държавна власт не е абсурден, защото точно това се случва през 1598 г., след като Фьодор, синът на Иван, умира без наследник, с което приключва династията Рюрикови и започва така нареченото Смутно време. Тормозена от глад и чужди нашествия, Московската държава се разпада, докато поредица от „лъже–Дмитриевци" се боричкат за трона. Изграденият от московските царе държавен апарат не е достатъчно силен, за да издържи продължителните наследствени междуособици, нито пък е възможно връщането към една по–децентрализирана форма на феодално управление след рухването на властта на царете. Резултатът е аномично насилие[179] и чуждо господство, на които поставя точка възходът на династията Романови през 1613 г.

Възходът на руския абсолютизъм не е предопределен от някаква вътрешна логика на руската култура. В руската история съществуват прецеденти на републикански институции от западноевропейски модел, както и на представителни събрания, които дават представа за алтернативните руски възможности. Град Новгород в далечния северозапад никога не бива завладян от монголите и е солидна търговска република през ранния апанажен период. Той е тясно интегриран с балтийската търговия и служи като портал за европейските стоки в Русия. Князът на Новгород е главнокомандващ на армията, но властта му е ограничена от „вечето“, или народното събрание, което избира кмет измежду градската аристокрация. Всички свободни граждани имат право на глас. Вечето контролира данъците, законите и външните работи на княжеството и може да свали княза. Дори в границите на града кварталите разполагат със значителна автономия при управлението на собствените си дела. През 1478 г. Иван III завладява Новгород и го включва в Московската държава. Той разпуска всички уникални републикански институции на Новгород. екзекутира много от лидерите им като предатели и изселва голям брой болярски и търговски семейства в други краища на царството cи.

Втората представителна институция е земският събор, съвет на благородниците, който има известни прилики с Генералните щати или кортесите на Запад. Земският събор не се свиква редовно, но играе решаваща роля в определени моменти при одобряването на начинания на Иван IV като войната с Ливония. През 1584 г. Земският събор одобрява възкачването на трона на Фьодор, сина на Иван IV, а този през 1598 г. предлага престола на регента Борис Годунов. Може би най–важният акт на земски събор е одобряването на Михаил Романов за цар през 1613 г., което поставя точка на Смутното време. През XVII в. съборът продължава да бъде свикван, за да одобрява войни и данъци, докато Петър Велики не го разпуска. Представителните институции изчезват от руската история до 1906 г., когато след Руско–японската война е учредена Думата, първият избран парламент на Русия.

Последният потенциален източник на съпротива срещу държавната власт е Руската православна църква. Поради вече коментираните причини Руската църква често е осъждана от своите критици като послушен инструмент в ръцете на владетеля на Москва от царски времена до наши дни. Но през периода допреди свалянето на патриарх Никон пред нея има потенциално различна посока. По това време Руската православна църква е независима, защото притежава близо една четвърт от цялата земя в Русия. Тя има силна монашеска традиция след реформата на св. Сергий[180], на чиито монашески ордени светските владетели често гледат с недоверие. Митрополитът на Москва е назначаван не от княза, а от патриарха в Константинопол, поне до кризата, свързана с Флорентинската уния през 1441 г., след което митрополитът е назначаван от съвет на руските епископи. Отделни църковни водачи заемат категорична позиция срещу тиранията, един от които е московският митрополит Филип, който осъжда Иван IV, поради което е свален от своя престол и удушен.

Тези случаи навеждат на мисълта, че руската традиция не е свързана единствено с тиранията, а и с примери на свободни алтернативи, които покълват и периодично процъфтяват. Това поражда надежда за едно по–свободно общество, което отново възниква след падането на комунизма и все още може да бъде осъществено в бъдеще.

Руската държава в края на XVII в. е централизирана, но далеч по–слабо развита от европейските държави. Няма съгласувано изграден централизиран административен апарат, а множество т.нар, „прикази", ведомства с припокриващи се и непоследователни мандати, създадени въз основа на царски укази. За разлика от френската система на интендантите, местната власт при Иван IV се основава на назначения на царя, наричани „кормление"[181] или „изхранване". Самото име подсказва комбинация от надзор и грабителски намерения под прикритието на институционалност. Органите на местно самоуправление през XVI в. са премахнати при управлението на Иван IV, а държавата разчита на система от войводи или военни управители, които изпълняват нейните заповеди. Армията е също така примитивна и все още се състои от кавалерия и нови пехотни единици със съмнителна надеждност.

Следващият значителен етап на руско държавно строителство настъпва при Петър Велики (1672–1725), който премества столицата от Москва в Санкт Петербург и въвежда множество институции от Европа. Петър е истински гигант, както във физически смисъл, така и от гледна точка на лидерските си качества и сам се заема да осъществи йерархически организирана обществена трансформация отгоре надолу. Войната отново е главният мотив за държавно строителство и особено огромните затруднения, свързани с Великата северна война с Швеция. След поражението от Карл XII в битката при Нарва през 1700 г. Петър започва всеобхватна реорганизация на армията по съвременен европейски образец и построява флот от нулата (започва с един и завършва с флот от над осемстотин кораба, който успява да победи шведския флот). Модернизира и централната руска администрация, като премахва старите прикази и ги заменяне със системата на колегиите по модела на подобни институции в Швеция. Колегиите са изградени въз основа на техническа компетентност – по това време предимно на чужденци – и упражняват съвещателни функции при обсъждането и провеждането на политики.

Първата фаза на държавно строителство през XV и XVI в. се състои в мобилизирането на средната обслужваща класа, което разцепва аристокрацията и прави голяма част от нея пряко зависима от държавата. Петър отива още по–далеч и свиква цялата аристокрация на държавна служба. Дворяните постъпват в армията още като момчета, получават повишения според съвременен меритократичен принцип за заслуги и трябва да останат в полковете си за цял живот. Така идеята за обслужваща аристокрация в Русия се запазва много по–дълго, отколкото в Европа, въпреки че се осъществява по съвсем различен начин. Аристократите, които служат на държавата, не притежават собствени свити от васали и прислуга, а получават назначения от една централизирана йерархия. Това води до цялостна милитаризация на руското общество с нравствен акцент върху дълга, честта, йерархията и подчинението.

Балансът на вътрешните политически сили, които подкрепят руския абсолютизъм, е илюстриран във фиг. 4.

През 1722 г. Петър заменя старото местничество[182] с Таблица на ранговете, йерархична система, в която всеки негов поданик е включен по определен законов начин със собствените си привилегии и задължения. При достигането на определена степен служителят без аристократично потекло, независимо дали е чиновник или военен, автоматично влиза в редиците на наследствената аристокрация. Това позволява попълването на редиците на аристокрацията, което е необходимо поради огромните кадрови потребности на държавата. Таблицата на ранговете укрепва корпоративната идентичност на аристокрацията и нейния капацитет за колективни действия. Но тя никога не се възприема като опонент на монархическата власт, тъй като интересите са тясно свързани с тези на държавата.

В замяна на службата си аристократите получават освобождаване от данъчно облагане, изключителни права върху собствеността на земя и хора и възможността да упражняват максимален икономически натиск върху своите крепостни. Тясната връзка между влошаващото се състояние на селяните и възхода на обслужващото дворянство проличава от факта, че крепостничеството възниква за първи път в земите, дадени от княза на неговите дворяни като поместие. Това е обичайна практика в южните, югоизточните и западните погранични региони, в които се усвояват земи от съседни страни. В безбрежната шир на северните територии, където не се водят войни, състоянието на селяните е много по–добро – повечето от тях са държавни селяни със задължения по–скоро към държавата, отколкото към частни земевладелци.

През XVI и XVII в. данъчната тежест върху селяните непрекъснато се увеличава, но по–съществените правни ограничения са свързани с правото им на придвижване. Правото на селянина да се премества е стара традиция, но то непрекъснато бива ограничавано до окончателното му премахване. Тези ограничения върху правото на придвижване на селяните са решаващи както за формирането на сплотена руска аристокрация, така и за съюза с монархията.

Причината за това е свързана с географските характеристики на Русия, които, както отбелязахме, са крайно неблагоприятни за възникването на крепостничество поради липсата на географски граници. В Русия има малко на брой естествени бариери като непроходими реки или планински вериги, а южните и югоизточните погранични региони се разпростират върху огромни пространства. Твърди се, че свободните казашки общности в южната част на Украйна и в басейна на река Дон са възникнали от избягали крепостни селяни. Също както в случая с робовладелския американски Юг, чиято граница е върху откритото пространство, институцията на крепостничеството би могла да оцелее само при категорично споразумение между собствениците на крепостни селяни да ограничат придвижването им, да връщат бегълците и да наказват строго не само тях, но и земевладелците, които нарушават правилата. Ако някой от основните участници се оттегли – независимо дали група земевладелци или няколко града, или пък самият цар предложи закрила на бегълците, – цялата система рухва. Предвид относителния недостиг на работна ръка през този период за всеки земевладелец е било изключително изгодно да излезе от коалицията и да привлече крепостни селяни на своя територия срещу по–добри условия. Поради което солидарността на поземления картел е трябвало да бъде стимулирана със сериозни привилегии в общественото положение и отговорности за строго прилагане на правилата срещу придвижването на селяните. Руският абсолютизъм се основава на съюза между монарха и висшето и нисшето дворянство, като и трите страни се задължават да съблюдават правила за сметка на селячеството.

Необходимостта от поддържане на този крепостнически картел обяснява много неща, свързани с руското политическо развитие. Властта създава все повече ограничения върху свободното притежаване на земя от лица, които не притежават крепостни селяни. За да придобие собственост, човек трябва да влезе в редиците на аристокрацията, при което автоматично получава крепостни селяни и се задължава да поддържа системата. Следователно това възпрепятства развитието на буржоазия в независими търговски центрове, изиграла толкова важна роля при отстояването на свободата на селяните на Запад. В резултат на това капиталистическото икономическо развитие в Русия се осъществява от аристокрацията, а не от независима буржоазия. Необходимостта от опазване на картела обяснява и руската експанзия на юг и югоизток, тъй като съществуването на свободни казашки територии покрай границата е постоянна примамка и възможност за селяните да избягат.

Петър I е велик модернизатор, който в много отношения „европеизира" Русия и я превръща в основен участник в европейската политика. Но неговите реформаторски методи от горе надолу в стил „марш на скок“ се натъкват на препятствия, които произтичат от същността на руското общество. Така например усилията му за реформиране на управлението на провинциално, общинско и местно ниво чрез създаване на двустепенна система на губернии и области, както и на нови общински кодекси се провалят поради това, което в съвременните развиващи се страни се нарича „липса на капацитет". Недостатъчен е броят на обучените администратори на местно ниво, а на наличните им липсва предприемчивост. Обявените от центъра постановления не се изпълняват, а и режимът не е в състояние да се справи с корупцията и управленския произвол.

Опитите на Петър да изгради съвременна система за повишения в армията и централната администрация въз основа на умения и заслуги са забравени скоро след смъртта му. Много от неговите реформи зависят изцяло от личния му надзор и енергичност; той например присъства на изпитите на кандидатите за държавна служба. След смъртта му административната система се репатримониализира от могъщите дворянски фамилии. При слабото управление на неговите наследници повишенията до най–висшестоящите длъжности в армията и бюрокрацията стават зависими от покровителството на някоя от великите фамилии като Дългорукови, Наришкини, Голицини или Салтикови. Аристократите установяват все по–голям контрол над държавната политика и през 1762 г. успяват да се освободят от задължителна държавна и военна служба[183], като същевременно получават допълнителни права върху селяните като правото да ги местят или изселват по собствено усмотрение. Съперничеството между фамилиите и техните клиентелистки мрежи се разпространява и в армията, чиято ефективност е нарушена поради тези борби за власт.

Възходът на тези аристократични семейства размива властта в рамките на руската система и омекотява традицията на абсолютизма, завещана от Иван IV и Петър. Това, както и влиянието на френската култура сред руските елити, е причина аристократичното общество от началото на XIX в., описано във „Война и мир“ от Толстой, да изглежда разпознаваемо от европейска гледна точка, което не би било възможно двеста години преди това. Но тази дифузия на властта не трябва да се обърква с възникването на съвременна административна държава на Запад. Според историка Джон Ледон: „Съществуването на национална мрежа от фамилии и клиентелистки системи е подигравка със строгата йерархия, утвърдена от законодателни текстове в името на административния ред и „правилност". Това обяснява защо руското управление повече от всяко друго е управление на хората, а не на законите."

Този разказ за Русия завършва с възникването на единна абсолютистка държава в края на XVIII в. Известно е, че след това се случват много неща, а именно либералните експерименти през XIX в. и възходът на тоталитарната държава през XX в. Но още по време на Френската революция някои характеристики на руското управление рязко го разграничават както от слабия абсолютизъм на Франция и Испания, така и от управлението на китайската и на османската държава.

Руската държава е по–силна от френската и испанската в няколко отношения. Последните са длъжни да съблюдават правовия ред най–малкото по отношение на елитите, каквито просто не съществуват в Русия. Правителствата на Франция и Испания посягат на имуществените права чрез неизпълнение на задължения по дългове, валутни манипулации и образуване на съдебни производства по скалъпени обвинения, предназначени да отнемат пари от обвиняемите. Но те поне се чувстват задължени да действат съобразно съществуващата правна система. За разлика от тях руската държава открито изземва частна собственост, без да прибягва до каквито и да било претексти за законност, принуждава цялата аристокрация да постъпи на държавна служба и премахва врагове и предатели без зачитане на правото им на справедлив процес. Опричнината на Иван IV е в известно отношение еднократно събитие, което не се повтаря в същия мащаб до възхода на комунистическото управление през XX в. Но то само по себе си създава прецедент за следващите руски владетели, които вече знаят, че могат да прибягват до крайни наказателни мерки спрямо своите елити, които са недопустими за западните управници. В това отношение руското държавно устройство наподобява много повече това на имперски Китай, отколкото на западните държави. Русия създава подобни на османските абсолютистки институции като поместието. Но както османците, така и мамелюците демонстрират в своя апогей по–голямо уважение към правовия ред от руските управници.

От друга страна, руският абсолютизъм е много по–патримониален от китайския или османския. Както вече видяхме, китайците изобретяват съвременна бюрокрация и централизирано неперсонално управление. И макар че китайската история е до голяма степен битка за репатримониализацията на държавата, идеалът за неперсонална, основана на заслуги административна система съществува още преди възникването на обединен Китай през III в.пр.Хр. Османската система на военно робство успява да изгради основана на заслуги административна система, на която европейците се възхищават заради независимостта от патримониални влияния. Петър Велики се опитва да създаде такава система в Русия, но успява само донякъде. Руското управление лесно попада под влиянието на патримониални сили, които работят по абсолютно непрозрачен начин зад кулисите, формирайки неговата политика.

Паралелите между съвременна Русия и обществото, възникнало в продължение на стогодишния период след смъртта на Петър Велики, са поразителни. Въпреки формалната конституция и писани закони на съвременна Русия страната се управлява от сенчести елитни групировки, напомнящи фамилиите Салтикови и Наришкини, контролирали някога имперска Русия. Тези елити имат достъп до властта по начини, които не са разрешени нито със закон, нито с регламентирани процедури. Но за разлика от китайските най–висшите руски елити са лишени от чувство за морална отговорност към нацията като цяло. С издигането нагоре в политическата йерархия на Китай качеството на управление се подобрява, докато в Русия то се влошава. Съвременните елити с лекота използват национализма за легитимиране на властта си, но в последна сметка изглежда, че те са в нея до голяма степен заради собствените си интереси.

Русия в никакъв случай не е в капана на своята история. Абсолютистките прецеденти на Иван IV, Петър и Сталин са последвани от периоди на либерализация. Днес обществото е движено от енергии, немислими при стария режим, а принципите на капитализма позволяват елитната колода да бъде разбърквана периодично. Съществуващият в момента корумпиран и хаотичен електорален авторитаризъм далеч не е бруталната диктатура, преживяна от руснаците в тяхното минало, а и руската история предлага много алтернативни пътища към по–голяма свобода, които могат да послужат като прецеденти за предстоящи реформи.

27. ДАНЪЧНО ОБЛАГАНЕ И ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО

Как предходните случаи на провалена отговорност ни помагат да разберем развитието на парламентарните институции в Англия ► Източници на политическа солидарност и корените им в Англия преди нормандското нашествие ► Ролята на правото за легитимирането на английските институции ► Какво всъщност постига Славната революция

Последният пример във връзка с развитието на политическата отговорност е Англия, в която и трите аспекта на политическото развитие – държава, върховенство на правото и политическа отговорност – са успешно институционализирани. Разглеждам Англия най–накрая, за да избегна някои от капаните на т.нар, виггеанска историография. За възхода на представителното управление в Англия има много обяснения, според които неговото развитие е логична, необходима и неизбежна последица на западния модел на развитие, чиито корени се намират далеч назад в древна Атина. Но тъй като тези обяснения рядко са поставени в сравнителен контекст, причинно–следствената последователност на събитията не взема под внимание множество други незабелязани или по–отдалечени фактори, които играят ключова роля по отношение на крайния резултат. С други думи, те не забелязват костенурките, които се спотайват под тези на или близо до върха на купчината.

Ние заобикаляме този проблем, тъй като вече разгледахме четири примера на европейски държави, в които не възниква отговорно управление – всъщност повече от четири, ако вземем предвид и обсъдените държави извън Запада. Като разгледаме начините, по които Англия едновременно наподобява и се различава от тези страни, можем да получим по–пълна представа за комбинацията от фактори, довели до развитието на отговорно управление там.

Също като Франция, Испания, Унгария и Русия първоначално Англия е племенно, а след това феодално общество, чиято централизирана държава започва да натрупва власт в края на XVI и началото на XVII в. Елитите във всяко от тези общества са организирани в съсловно представителни органи – английския парламент, френските суверенни съдилища, испанските кортеси, унгарския парламент и руският земски събор, – от които монархът търси подкрепа и легитимност. Във Франция, Испания и Русия тези институции не успяват да се превърнат в силни институционализирани политически субекти, способни да се противопоставят на централната власт и да наложат конституционно споразумение за отговорност на краля пред парламента. За разлика от това английският парламент е едновременно силен и сплотен.

Например за разлика от испанските кортеси, които представляват предимно градове в Кастилия, или френските и руските органи, които са контролирани от аристокрацията, английският парламент представлява не само аристокрацията и духовенството (светските и духовните господари), но и широката маса на дребното дворянство, гражданите и собствениците на имоти като цяло, които като Камара на общините са негова душа и движеща сила. Английският парламент е достатъчно силен, за да осуетява плановете на краля да увеличава данъците, да създава нови военни инструменти и да заобикаля общото право[184]. Парламентът създава собствена армия и побеждава краля в Гражданската война, екзекутира го, а след това принуждава друг монарх, Джеймс II, да абдикира в полза на чуждестранния претендент Уилям Орански. В резултат на това английската държава не е управлявана от един абсолютен монарх като нейните континентални съперници, а от конституционен монарх, който официално признава принципите на парламентарната отговорност. Възниква логичният въпрос защо английският парламент се превръща в такъв тип организация, докато неговите аналози в останалата част от Европа до навечерието на Френската революция са разделени, слаби, кооптирани или активно подкрепят монархическия абсолютизъм.

И в още едно отношение Англия представлява интересен прецедент за съвременните развиващи се страни. Английската държава при управлението на ранните Стюарти в началото на XVII в. е не само все по–авторитарна, но и много корумпирана. Същите практики, от които боледуват публичните администрации на тогавашните Франция и Испания, като продажбата на постове срещу подкуп и патримониалните назначения се прилагат и в Англия, макар и в по–скромен мащаб. В Англия обаче проблемът с административната корупция, макар и да не е решен, то поне съществено е смекчен към края на века. Политическата система премахва подкупната продажба на длъжности и изгражда модерна бюрократична администрация по начин, който увеличава властта и ефективността на държавата. Това не решава окончателно проблема с корупцията в английския обществен живот, но действително предотвратява затъването на страната в блатото на корумпираността, което делегитимира и в края на краищата подкопава Стария режим във Франция. Изправените днес пред всепроникваща обществена корупция развиващи се страни биха могат да обърнат внимание как английската политическа система се справя с този проблем.

Видяхме как френските, испанските и руските монархии използват различни стратегии за кооптиране, сплашване и неутрализиране на потенциални опоненти в аристокрацията, дребното дворянство и буржоазията. Английските монарси също правят подобни опити, но представените в парламента социални класи се поддържат достатъчно солидно, за да се противопоставят и в последна сметка да победят краля. Възниква въпросът какъв е произходът на тази солидарност.

Отговорът на този въпрос е свързан поне с три ключови компонента, някои от които обсъждам в предишни глави. На първо място, солидарността в английското общество от много ранен момент е по–скоро на политическа, отколкото на социална основа. Второ, легитимността на общото право и на английските правни институции е общопризната, което позволява на собствениците на имоти да ги използват в своя защита. И накрая, религията, макар и да разделя по болезнен начин англичаните през целия този период, гарантира на парламента силно усещане за трансцендентно предназначение, което не би било така, ако споровете с краля се свеждаха само до имуществени и ресурсни проблеми.

В глава 16 отбелязахме как племенната обществена организация се разпада в Европа под въздействието на християнството много преди началото на модерното държавно строителство. Този процес никъде не е по–напреднал, отколкото в Англия, където, като се започне с мисията на св. Августин Кентърбърийски в края на VI в., разширените родствени връзки са заместени с далеч по–индивидуалистична форма на общност. (Това не се отнася за ирландците, уелсците и шотландците, които запазват племенните си връзки – например хайландските кланове – до един много по–късен исторически период.) Общности от несвързани с роднински връзки съседи съществуват в англосаксонските времена преди нормандското нашествие, поради което селското общество там доста се различава от тези в Източна Европа, да не говорим за Китай и Индия.

Слабостта на базираната на родствени връзки социална организация обаче не изключва напълно социалната солидарност. Силните родствени връзки могат да са гаранция за колективни действия в рамките на групата и да възпрепятстват сътрудничеството извън родословието или племето. Политическите институции са необходими именно поради ограничеността на колективните действия, типични за базираните на родственост общества.

Ето защо ранният индивидуализъм на английското общество не означава отсъствие на социална солидарност. Това означава, че солидарността приема по–скоро подчертано политическа, отколкото социална форма. Преди нормандското нашествие Англия вече е организирана в относително еднородни административни единици, наречени графства, които до определен момент са били независими кралства, но сега са обединени в по–голямото английско кралство. Графството е управлявано от олдърмен, пост, който се заема по наследство. (Олдърменът, от корен на датска дума за „възрастен мъж", се запазва в американската местна политика като член на градския съвет.) Но реалната власт все повече се упражнява от кралски служител, управител на графството (или шериф), назначаван от краля, и представител на кралската власт. На всеки две години той свиква събрания на свободните граждани (по–късно на свободните земевладелци) в графството, на които те са задължени да присъстват. Нормандското завладяване не унищожава тази система на управление, а само я преименува, така че графствата стават области, следвайки континенталната практика на франките. В резултат на това властта на кралския представител, шерифа, значително се увеличава за сметка на наследствения старейшина. Събранието на графството еволюира в областен съд, където по думите на Фредерик Мейтланд: „главният кралски васал се среща със своите васали равноправно пред закона; един васал може да се озове на равна нога със собствения си повелител".

Макар свързаните с тези институции подробности днес да имат само антикварна стойност, те са изключително важни за изясняването на еволюцията на парламента като политическа институция. Природата на феодализма в континентална Европа, особено в регионите, които са част от империята на Каролингите, е съвършено различна. В тези региони поземлената аристокрация има далеч по–голяма власт над правораздаването от английските си колеги. В Англия кралят е с преимущества. След нормандското завладяване кралят използва областните съдилища, за да контролира феодалните съдилища; ако даден човек смята, че не може да получи правосъдие от повелителя, може да се обърне към шерифа, за да получи правосъдие в областния съд. С течение на времето кралските съдилища (подробно описани в глава 17) изместват областните като съдилища от първа инстанция по важни спорни въпроси, докато областните съдилища продължават да разглеждат по–маловажни дела, свързани с поземлени спорове до четиридесет шилинга. Следователно не– елитите имат много по–голям достъп до тези институции в Англия, отколкото на континента.

Дори когато областните съдилища започват да губят своите правораздавателни функции, те получават политически функции като представителства на цялата политическа система. Както обяснява Мейтланд:

Когато в средата на XIII в. избрани представители са призовани да бъдат част от народното събрание или от парламента, те са представители на областните съдилища. Те не са представители на неорганизирани групи хора, а на корпорации, почти бихме могли да кажем. Теоретически цялата област е представена от своя съд... Кралските съдии посещават от време на време областите; целият комитат[185], т.е. организацията на поземлените собственици, застава пред тях; те обявяват какво са свършили от последното посещение насам; областта може да постановява решения; областта може да дава показания; областта може да бъде глобявана, ако е извършила нарушение.

Следователно областта е странна комбинация от низходяща и възходяща организация. Създадена от краля и управлявана от назначен от и подотчетен пред него шериф, тя се основава същевременно на широкото участие на всички земевладелци, независимо от получения по наследство ранг и феодален статус. Шерифът на свой ред е контролиран от избрани местни служители, наречени коронери[186] което легитимира идеята, че интересите на областта трябва да бъдат представлявани от избрани местни служители. Възходящата отговорност пред краля все повече се балансира с низходяща отговорност пред населението на областта.

Под нивото на графството или областта са стотиците – по– малки местни административни единици, подобни на стотиците на Каролингите. (Тези единици са пренесени и в американската местна администрация.) Стотиците имат свои собствени събрания или съдилища, наречени съд или събрание на стотицата, които започват да играят все по–важна роля в правораздаването. Стотиците са под властта на назначени от шерифа длъжностни лица или полицейски началници и отговарят за полицейски функции като задържането на престъпници. Стотиците са родоначалници на английската система на съдебните заседатели, тъй като са задължени да сформират групи от по дванадесет мъже, които вземат решения по наказателни дела.

Следователно още преди нормандското завладяване цялото английско общество е организирано чак до ниво село в подчертано партиципативни политически единици. Не става дума за низови обществени организации, които се ангажират с политическо участие, а по–скоро за покана от страна на централната власт за участие на местно ниво по начин, който структурира местния живот и оставя дълбоки корени като източник на обществено единение.

Прави впечатление, че градивните елементи на по–късните английски представителни политически институции са органи на съдебната власт като областните съдилища и тези на стотиците. В английската история правовият ред възниква доста преди каквато и да било форма на политическа отговорност, винаги тясно свързана със защитата на закона. Партиципативният характер на английското правосъдие и отзивчивият характер на местното съдебно нормотворчество съгласно общото право създават много по–голямо усещане за общодостъпността на правото в Англия в сравнение с други европейски общества. Публичната отговорност означава преди всичко съблюдаване на законността въпреки факта, че нито прецедентното, нито статутното право през този период са резултат от демократичен политически процес.

Една от главните функции на върховенството на закона е защитата на имуществените права и в това отношение общото право е много по–ефективно от други правни системи. Това се дължи отчасти на факта, че общото право, както отбелязва Хайек, е продукт на децентрализираното вземане на решения и в много по–голяма степен отговаря на местните условия и обичаи. Парадоксално е, че това се дължи и на факта, че английските крале с готовност защитават имуществените права на не–елитите за сметка на тези на аристокрацията, което от своя страна зависи от наличието на силна централизирана власт. В Англия ищците още в самото начало могат да преместят разглеждането на спор по имуществени въпроси в кралските съдилища или, ако оспорваната сума е незначителна, в областните съдилища или съдилищата на стотиците. През Средновековието съществуват много сложни категории традиционни имуществени права като арендата, според която феодален селянин или зависим арендатор може фактически да прехвърли имот, който формално принадлежи на неговия господар, на свой син или роднина. Кралските съдилища много често защитават правата на арендаторите за сметка на господарите им, вследствие на което тази форма на собственост започва да еволюира в нещо като свободна от феодални задължения или действителна частна собственост.

Наличието на голямо разнообразие от съдилища на областно ниво и на ниво стотици, както и готовността на краля да действа като неутрален арбитър в местните имуществени спорове съществено укрепват легитимността на имуществените права в Англия. През XV в. независимостта и подчертаната безпристрастност на английската съдебна система позволява да играе все по–важна роля като действителен „трети клон"[187] с компетенция да се произнася по конституционни въпроси като правото на парламента да отменя кралски патенти. По думите на един наблюдател: „Трудно може да се сетим за друго място в средновековна Европа, където такива спорни въпроси биха могли да бъдат уреждани – при това действително безпристрастно – от съдии, които използват общоприетия език на професията си, а не чрез използване на политически хитрости и принуда от страните." Такава степен на съдебна компетентност и независимост и до днес е непостижима за много съвременни развиващи се страни.

С настъпването на големите конституционни кризи през XVII в. защитата на върховенството на закона от монарси, които искат да го изопачат и премахнат, се превръща в обединителен лозунг в защита на английската свобода и мотив за солидарност между противопоставящите се на краля парламентарни групи. Заплаха за законността по време на управлението на ранните Стюарти (1603–1649) е кралската Звездна палата[188], съд с мрачни произход и правомощия, който не съблюдава обичайните процесуални гаранции на обикновените съдилища (включително участието, съдебни заседатели) в стремежа си към „по–ефективно" преследване на престъпленията. При управлението на втория крал от династията на Стюартите, Чарлс I (1600–1649), съдът се политизира и използва не само за наказателно преследване, но и за преследване на предполагаеми врагове на короната.

Няма по–велико въплъщение на независимостта на английското право от сър Едуард Коук (1552–1634), учен и правист, който се издига до върховен съдия в Съда на кралската скамейка. Той непоколебимо се противопоставя на политическите власти и на самия крал в защита на правото срещу техните посегателства. Когато Джеймс I решава да прехвърли определени дела от общото право на църковната юрисдикция, Коук го обижда изключително с думите, че кралят не разполага с достатъчно власт да тълкува правото, както пожелае. Кралят изтъква, че е предателство да се твърди, че той трябва да бъде под закона, на което Коук отговаря с цитат на Брактън[189]: „Rex non debet esse sub homine, sed sub Deo et Lege" („Кралят не трябва да бъде под властта на нито един човек, освен под властта на Бог и Закона"). За това и други стълкновения с кралската власт Коук най–накрая е освободен от длъжност, след което влиза в парламента като лидер на антироялистите.

За разлика от Франция, Испания, Унгария и Русия противопоставянето срещу абсолютната власт в Англия има религиозно измерение, което изключително засилва солидарността между парламентаристите. Първият крал от династията на Стюартите, Джеймс I, е син на екзекутираната Мария Тюдор, римокатолическата кралица на шотландците, а синът му Чарлс I е женен за сестрата на френския крал Луи XIII Хенриета Мария. Макар че и двамата изповядват протестантството, често са подозирани в прокатолически симпатии. Англиканството на архиепископ Лод се стреми да приближи Английската национална църква до католическите практики по отношение на акцента върху ритуалите, посрещнато от пуританските секти с яростно негодувание. Доктрината за абсолютизма и божественото право на ранните крале от династията на Стюартите подражава на твърденията на френски и испански католически монарси, което кара много протестанти да подозират голям международен католически заговор, за да бъдат лишени англичаните от естествените им права. Въстанието в католическа Ирландия през 1641 г. е в непосредствена близост; съобщенията за жестокости срещу протестантски заселници като че ли потвърждават най–лошите страхове на много англичани за последиците от разпространението на католицизма. В това има немалка доза истина; в края на XVI в. испанският крал изпраща Непобедимата армада срещу Англия и поставя началото на осемдесетгодишна война да подчини протестантските Съединени провинции на Нидерландия. Със същата задача се заема в края на XVII в. френският крал Луи XIV, който нахлува в Холандия и има таен симпатизант в лицето на последния католически крал на Англия Джеймс II.

В огромната историография за Английската гражданска война има цикли на ревизионизъм, които до такава степен променят научното разбиране за мотивите на войната в крак с преобладаващите интелектуални моди, че някои историци са изгубили надежда, че някога ще бъде постигнат консенсус. Много от интерпретациите през XX в. омаловажават религиозните мотивации на действащите лица и разглеждат религиозната идеология като прикритие или оправдание за класови или групови икономически интереси. В действителност през този период се наблюдава сложно взаимодействие между религия и класа, като връзките между религиозна и политическа лоялност са твърде преплетени. Срещат се англиканци, които са на страната на парламента, и протестанти, които са роялисти; за много англиканци от „Високата църква“[190] секти като конгрешаните и квакерите са по–голяма заплаха за моралния ред от Католическата църква. Очевидно е, че по–радикалните протестантски секти са двигатели на социална мобилизация и икономическо развитие, тъй като осигуряват отдушници за протест и общност, които са немислими за по–традиционните и йерархични религиозни структури.

От друга страна, дори и някой да твърди, че Конфликтът не е най–вече религиозен, очевидно е все пак, че религията играе съществена роля за мобилизацията на политическите субекти и разширяване обхвата на колективните действия. Това е особено валидно по отношение на парламентаризма и на създадената от парламента армия от нов тип, която с течение на времето се превръща в разсадник на антироялистки радикализъм до известна степен поради религиозните убеждения на мнозина нейни офицери[191]. Желанието на парламента по време на Славната революция да приеме един чуждестранен претендент, а именно Уилям Орански, за крал на мястото на законния владетел на страната Джеймс II би било много по–необяснимо, ако първият не беше протестант, а вторият католик.

В заключение наличието на местни самоуправляващи се институции в Англия, респектът към законността и неприкосновеността на имуществените права, както и свързването на монархическата институция с глобалната католическа конспирация допринасят за забележителното единомислие в парламента.

Според съвременната конвенционална мъдрост демокрация не може да възникне без наличието на силна средна класа, т.е. група хора, които притежават собственост и не са нито елити, нито бедни селяни. Този възглед се корени в английското политическо развитие, довело в по–голяма степен, отколкото във всяка друга европейска страна (може би с изключение на Холандия) ,до ранната поява на градовете и градската буржоазия. Градската средна класа изиграва ключова роля в парламента и се домогва до значителна икономическа и политическа власт доста преди Гражданската война и Славната революция. Тя е могъщ противник на великите лордове и краля в тристранната им борба за власт. Възходът на градската буржоазия е част от една по–мащабна западноевропейска промяна, която обхваща Ниските земи, Северна Италия и ханзейските пристанищни градове в Северна Германия. Това важно явление е описано подробно от автори като Карл Маркс, Макс Вебер и Анри Пирен. Маркс поставя „възхода на буржоазията" в центъра на своята теория за модернизацията – необходим и неизбежен етап в процеса на развитие на всички общества.

Възникването на свободни градове, както видяхме в глава 25, обяснява освобождаването на крепостните селяни в Западна Европа. Появата на силна и сплотена буржоазна класа е съществен фактор за английското политическо развитие и за триумфа на парламента. Но ролята на буржоазията в Англия и Западна Европа в много отношения е изключение, резултат от непредвидени обстоятелства, които не съществуват в други европейски страни. На изток от река Елба има сравнително малко независими, самоуправляващи се търговски центрове със собствено законодателство и собствени военизирани формирования. Те приличат по–скоро на китайските административно–търговски центрове, управлявани от местни владетели. В резултат на влиянието на Маркс над много поколения студенти „възходът на буржоазията" продължава да се разглежда като събитие, съпътстващо икономическата модернизация, без нужда от повече обяснения, а спечелването на политическа власт от тази класа като следствие от нейната икономическа мощ.

Почти седемдесет и пет години преди Маркс в „Богатството на народите" Адам Смит представя един по–подробен и в резултат на това по–убедителен анализ на произхода на буржоазията, който разглежда политиката не само като следствие, но и като причина за нейния възход. В началото на третата книга от първия том Смит отбелязва, че би трябвало да е налице естествено развитие на това, което той нарича „изобилие", или икономически растеж, като подобряване на селскостопанската производителност, довело до увеличаване на вътрешната търговия между селските райони и градовете, а по–късно и на международната търговия. Той обаче отбелязва, че в модерните европейски държави последователността е противоположна – международната търговия се развива преди вътрешната и едва след като първата процъфтява, политическата хегемония на феодалната аристокрация и земевладелците рухва.

Според Смит съществуват няколко причини за тази странна последователност. Първата е обстоятелството, че по–голяма част от земята след рухването на Римската империя е владение на велики барони, по–заинтересовани да запазят своята политическа власт, отколкото да увеличат печалбите от имуществото си. Поради тази причина те създават правила за Първородство и унаследяване по определена линия, за да избегнат раздробяването на своите имения. Освен това превръщат селскостопанските работници в крепостни селяни или роби, които според Смит нямат никакъв стимул да обработват или инвестират в земите им. Друга причина да не увеличават печалбите си е липсата на стоки за потребление поради срива на търговията през Тъмните векове. В резултат на това всеки, който има богатство и власт, няма друг избор, освен да го сподели с многобройните си васали.

Средновековните градове, продължава Смит, първоначално са обитавани от „търговци и занаятчии" от нисшата класа или с робски статус, но избягали от контрола на своите господари и намерили убежище в града. С течение на времето кралете им дават права да омъжват дъщерите си срещу пари или дарение, да организират свои собствени милиции, а най–накрая да живеят съгласно свои собствени закони като корпоративни организации. Така възниква буржоазната класа, макар Адам Смит да не използва този термин. За разлика от Маркс обаче Смит отбелязва една важна политическа предпоставка за възникването на независими градове:

Феодалите презирали гражданите, на които гледали не само като на съвсем друга класа, но и като на тълпа освободени роби от почти различен род в сравнение с тях самите. Богатството на гражданите винаги будело тяхната завист и възмущение и при всеки удобен случай те ги грабели безмилостно и без угризения на съвестта. Разбира се, гражданите мразели феодалите и се страхували от тях. Кралят също ги мразел и се страхувал от тях; но макар и може би да презирал гражданите, той нямал причина да ги мрази или да се страхува от тях. Така взаимен интерес предразполагал гражданите да поддържат краля, а краля – да поддържа гражданите против феодалите.[192]

И добавя, че това е причината кралете да дават на градовете харти за независимост и закони, които да им позволяват да се противопоставят на лордовете, с които самите те са в конфликт.

Следователно градовете и буржоазията не възникват единствено в резултат на икономическо развитие и технологични промени, както твърди Маркс. В началото те са слаби и уязвими и ако не им бъде гарантирана политическа протекция, ще бъдат подчинени на могъщите поземлени лордове. Точно това се случва в Полша, Унгария, Русия и на други места на изток от река Елба, където една различна конфигурация на политическата власт парализира монарсите или ги принуждава да застанат на страната на една или друга аристократична прослойка срещу интересите на градското население. Поради тази причина в Източна Европа никога не възниква силна независима буржоазия. Там технологично напредналият капиталистически пазар не е създаден от градските жители, а от по–напредничави земевладелци или от самата държава, поради което не успява да се развие в същата степен.

С възникването на капиталистическа пазарна икономика в градовете изоставяме стария малтусиански свят и постепенно изграждаме една съвременна икономическа система, при която повишаването на производителността е много по–планомерно. В този момент условията за политическо развитие също се променят, тъй като замогващата се буржоазна класа все по–успешно подкопава властта на стария поземлен порядък. Смит предполага, че старите елити са подмамени да се откажат от своята политическа власт в името на парите – диамантена катарама с надпис „годна по–скоро да служи като играчки за деца, отколкото да бъде сериозна цел на мъже", – които старата земеделска икономика не е в състояние да произведе. Това поставя началото на истински модерна система на политическо развитие, при която политическата промяна може да бъде предизвикана от икономическа и социална промяна. Но за възникването на капиталистическа класа е необходима преди всичко политическа предпоставка – взаимната омраза на градското население и краля към великите лордове. При отсъствието на това условие, както в голяма част от Източна Европа, такава класа не възниква.

Английските парламенти са свиквани от XIII в. насам много по–редовно от съответните френски, испански и руски институции. Както вече отбелязах, първоначално функционират като съдилища, но с течение на времето започват да играят много по–всеобхватна политическа роля като равноправни на краля властови институции. Особено важна е ролята на парламента по отношение на данъчното облагане, тъй като сред парламентаристите повечето са от земевладелците в кралството, чиито активи и доходи служат за национална данъчна основа. През XIV и XV в. Камарата на общините работи в тясно сътрудничество с английските монарси при отстраняването на некомпетентни и корумпирани служители и участва във финансовия надзор на събраните парични средства. Балансът на силите в Англия през 1641 г. в навечерието на Гражданската война е илюстриран във фиг. 5.

През 1629 г. Чарлс I разпуска парламента и поставя началото на единадесетгодишен период на „еднолично управление“, полагайки усилия да разшири държавната власт за сметка на парламента. Това довежда до конфликт между Чарлс и неговите парламентарни опоненти по редица въпроси, някои от които вече разгледахме. Мнозина парламентаристи не харесват авторитарното англиканство на архиепископ Лод и подозират Чарлс в прокатолически симпатии поради желанието му да установи дипломатически връзки с Франция и Испания. Религиозният казус се преплита със защитата на правовия ред, тъй като нови институции като Звездната палата, Върховната комисия и Съдът на северните графства предприемат съдебни преследвания срещу пуритани дисентери.[193] Задържането на пуританския проповедник Александър Лейтън и бруталните изтезания над него без справедлив съдебен процес са нечувана злоупотреба от страна на религиозната и кралската власт[194].

По същото време обаче възникват други два не по–маловажни проблема. Единият е правото на краля да повишава данъците без одобрението на парламента. Кралят въвежда нови мита, облага с произволни такси земевладелците, отново въвежда множество монополи така, че да не могат да бъдат забранени, и въвежда данък „корабни пари" за превъоръжаване на флота в мирно време. Английската данъчна система еволюира по съвсем различен начин от френската. Английската аристокрация и дребно дворянство не си закупуват специални привилегии и освобождаване от данъци като французите, в резултат на което по–голямата част от данъчното бреме пада всъщност върху сравнително заможните хора, представени в парламента. Вероятно поради характерното за англичаните чувство за местна солидарност по–богатите класи не се споразумяват с краля да прехвърли данъчната тежест върху селяните, занаятчиите или новозабогатялата средна класа и затова са пряко заинтересувани от правомощията и прерогативите на парламента.

Вторият конфликт е свързан с политическата корупция. Англия е не по–малко засегната от патримониалните практики и продажба на постове от Франция и Испания. Още от времето на Тюдорите кралските служби все по–често се получават въз основа на политическо покровителство, а издигането в кариерата не е в резултат на заслуги и качества, а на членство в различните покровителствено–клиентелистки групи. Постовете се обявяват за продажба и стават наследствено имущество, а при ранните Стюарти се въвеждат френските практики на събиране на данъци (за мита) и вътрешно финансиране (заеми от държавни служители). Короната създава кралски комисии за разследване, които подобно на френските камери на правосъдието изнудват заможни вътрешни хора под предлог за лична корумпираност.

Избухналата през 1641 г. Гражданска война се проточва цяло десетилетие и в крайна сметка води до победа на парламентаристите и обезглавяването на Чарлс I през 1649 г. Но продължителната битка между краля и парламента не намира окончателно решение със силата на оръжието, независимо че насилието и латентната заплаха от насилие са определящи за нейния изход. С екзекуцията на краля победилите парламентаристи се дискредитират и ограничават политическата си поддръжка с провежданата радикална политика по време на протектората на Оливър Кромуел. По тази причина връщането през 1660 г. на сина на Чарлс като Чарлс II на престола е посрещнато с известно облекчение и възстановява усещането за нормалност след две десетилетия на ожесточени политически конфликти.

Реставрацията успява да разреши един от проблемите, които предизвикват Гражданската война, а именно проблема с корупцията. По време на Гражданската война и протектората парламентът осъществява много управленски реформи като създаването на добре организирана, модерна армия от нов тип и прочистване на корумпираните кралски служби. Но управлението на Чарлс II възстановява много от корупционните практики на ранните Стюарти, включително продажбата на длъжности, клиентелистките назначения и т.н. Все пак редица фактори допринасят за създаването на реформистка коалиция в рамките на английското управление, която успешно се противопоставя на тези практики.

Първият е избухването на Втората англо–нидерландска война (1665–1667), която заедно с чумната епидемия и Големия лондонски пожар сериозно влошават английската отбрана до такава степен, че холандците успяват да тръгнат нагоре по Темза и да опожарят английските военноморски корабостроителници. Франция също печели позиции вследствие на агресивната външна политика на Луи XIV, която заплашва съществуващото равновесие на силите на континента и става причина за увеличаване на военните разходи. Вторият фактор е обстоятелството, че Чарлс се надява да успее да живее според собствените си възможности, за да не се налага да иска допълнителни приходи от парламента. Третият е появата на група изключително талантливи и прозорливи реформатори в управлението като сър Джордж Даунинг[195] и автора на знаменития „Дневник“ Самюъл Пийпс[196], които посрещат със загриженост надигащите се чуждестранни заплахи и осъзнават необходимостта от много по–ефикасни фискална система и обща администрация. И последният фактор е възникването на парламент, който през периода след Гражданската война и протектората е подозрителен към излишни разходи и корупция при управление, което отклонява приходите от данъци за непублични цели.

Комбинацията от тези различни фактори позволява на учредената от Даунинг Втора финансова комисия да препоръча и осъществи важни реформи, които поставят английската публична администрация върху много по–модерна и непатримониална основа. Тя отнема властта на администрацията на държавното съкровище, която от времето на Тюдорите е гнездо на корумпирани служители, и я поставя в ръцете на реформираното Министерство на финансите, което се превръща в главен счетоводител на всички разходи на управлението. Вместо да прибягва до вътрешни финансови операции, комисията пуска в обращение нови облигации, наречени съкровищни бонове, които се продават на широката публика и по този начин са подвластни на дисциплината на пазара на публичните облигации. И най–накрая, тя превръща частните длъжности в длъжности „по усмотрение“ и по този начин премахва по–нататъшната им продажба.

Усилията за реформа след 1667 г. нанасят сериозен удар на патримониалните практики и гарантират на английската държава много по–ефективно управление на публичните финанси в сравнение с Франция и Испания. Борбата срещу корумпираното управление никога не е спечелена или изгубена окончателно, а много от предприетите през 1660 г. от Даунинг реформи не са осъществени докрай до началото на XVIII в. Тези ранни усилия за реформи не отменят и необходимостта от следващи комисии и разследвания, тъй като патримониализмът постоянно се стреми да възвърне позициите си с течение на времето.

Но краят на XVII в. действително предлага важен модел за противодействие на патримониализма, който има практическо значение и по отношение на днешните антикорупционни усилия. Всички елементи, позволили осъществяването на реформите по времето на късните Стюарти, все още са от решаващо значение: външна обстановка, която оказва фискален натиск върху управлението да усъвършенства дейността си; главен изпълнител, който дори да не ръководи лично усилията за реформи, най–малкото не ги блокира; поддръжници на реформата в управлението, които имат достатъчна политическа подкрепа, за да изпълнят своята програма; и накрая – силен политически натиск отдолу от страна на тези, които плащат данъци на управлението и не искат парите им да бъдат харчени нецелесъобразно.

Много от скорошните антикорупционни усилия от страна на международни институции като Световната банка или Министерството на международното развитие на Великобритания се провалят поради липсата на някои от тези елементи. Проблематична характеристика на съвременния свят е, че на корумпираните управления често не им се налага да се обръщат към собствените си граждани за приходи, както го прави Чарлс II, а и нямат парламент или гражданско общество, които да бдят над начина, по който се харчат парите им. Вместо това доходите на управлението идват от природни ресурси или от помощи на международни донори, които не изискват отговорност за това как се харчат парите. Самюъл Хънтингтън изказва предположението, че ако лозунгът на английския парламент е „няма данъци без представителство"[197], днешното послание трябва да бъде „няма представителство без данъци", тъй като второто е това, което най–успешно стимулира политическо участие.

Развръзката на продължителната борба между краля и парламента е Славната революция от 1688–1689 г., която принуждава Джеймс II да абдикира. От Нидерландия е доведен Уилям Орански и поставен на престола като крал Уилям III. Непосредствена причина за кризата са опитите на католика Джеймс да увеличи размера на армията и да я комплектува с католически офицери, което предизвиква подозрения, че възнамерява да използва армията, за да наложи абсолютистка власт в евентуален съюз с Франция и други католически сили. По–същественият въпрос обаче е същият, който предизвиква борбите на парламента срещу ранните Стюарти и е причина за Първата английска гражданска война – че легитимността в крайна сметка трябва да се основава на съгласието на управляваните и че кралят няма право да провежда политики без това съгласие. Постигнатото в резултат на кризата споразумение има важни конституционни, религиозни, финансови и военни измерения. То по конституция утвърждава принципа, че кралят не може да мобилизира армия без одобрението на парламента; последният приема закон, определящ правата на англичаните, които държавата не може да нарушава. От финансова гледна точка споразумението утвърждава принципа, че не могат да бъдат налагани нови данъци без изричното съгласие на парламента. Религиозният аспект на споразумението е забраната кралят или кралицата на Англия да са католици и законопроект за толерантност по отношение на правата на протестантите дисентери (но не и на католиците, евреите или сочинистите[198]). И накрая, споразумението прави възможна огромната експанзия на английската държава, като позволява на управляващите да емитират много по–високи нива на дълг. Независимо че принципът на пълен парламентарен суверенитет е утвърден окончателно няколко години по–късно, Славната революция основателно се разглежда като основен вододел в развитието на съвременната демокрация.

Славната революция води до съществена промяна в идеите, засягащи политическата легитимност. Философът Джон Лок, който е наблюдател и участник във всички тези събития, доразвива твърдението на Томас Хобс, че държавата е резултат от обществен договор, сключен с цел гарантиране на права, които са универсални по своята същност. В „Първи трактат за управлението" той атакува защитата на монархията от страна на сър Робърт Филмър[199] въз основа на божественото право, а във „Втори трактат" опровергава Хобс, че монарх, който се е превърнал в тиранин, нарушавайки естествените права на своите поданици, може да бъде заменен от тях. От решаващо значение за конституционното споразумение от 1689 г. е, че тези принципи са изложени в универсални термини – повод за Славната революция не е един владетел или група от елити, заграбили контрола над държавата и нейните облаги от някой друг, а принципът, по който да бъдат избирани всички следващи владетели. Незначителна е дистанцията между „Втори трактат за управлението" на Лок и Американската революция и конституционните теории на бащите основатели. Независимо че съвременната демокрация има много сложни измерения, основополагащият принцип, че управляващите могат да управляват легитимно само със съгласието на управляваните, е утвърден категорично благодарение на събитията през 1688–1689 г.

Въпреки че Славната революция институционализира принципа на политическата отговорност и представителното управление, тя все още не възвестява пристигането на демокрацията. Английският парламент през този период е избиран от незначителна част от населението. В него са представени висшите класи, представители на самоуправляващите се градове и дворяните, като последните са най–важната политическа класа в Англия и според Питър Ласлет представляват около 4–5% от цялото население. Една много по–голяма група от хора участва в местното управление като съдебни заседатели и в работата на стотиците и областите, която включва заможни фермери от класата на йомените[200]. Включването на тази група води до политическо участие на близо 20% от зрялото мъжко население. Демокрация по начина, по който я разбираме днес – правото на всеки пълнолетен да гласува независимо от пол, раса или социално положение, – не възниква нито в Англия, нито в САЩ чак до XX в. Подобно на американската Декларация на независимостта обаче Славната революция действително утвърждава принципа на обществения консенсус, като оставя на следващите поколения да разширят кръга на тези, които са считани за „народ" в политическия смисъл.

Значението на Славната революция не е в това, че бележи началото на гарантираните имуществени права в Англия, както твърдят някои. Стабилни имуществени права съществуват векове преди това. Дори жените имат право да купуват и продават имущество още през XIII в. (вж. глава 14). Общото право и многообразието от кралски и областни съдилища, както и тези на стотиците позволяват на неелитните земевладелци да водят дела по имуществени спорове извън компетенциите на местния феодал. Към края на XVII в. вече възниква силна капиталистическа икономика, както и все по–голяма средна класа, която участва в борбата срещу абсолютизма на Стюартите. Така че успехът на Славната революция е по–скоро следствие от съществуването на стабилни, надеждни имуществени права, отколкото причина за тях. Притежаващите имущество англичани са знаели, че защитават нещо важно.

Славната революция така и не предоставя на новите могъщи данъкоплатци извинение за намаляване на собствените им данъци, както предполага Манкър Олсън. Случва се точно обратното: държавните разходи като процент от националния доход в Англия скачат от 11 на сто от БВП през 1689–1697 г. до 17% през 1741–1748 г. и до почти 24% през 1778–1783 г. Във върховите години през XVIII в. Великобритания събира около 30% като данъци.

Едно от основните постижения на Славната революция е узаконяването на данъчното облагане, тъй като от този момент нататък то очевидно се основава на съгласие. Демократичните общества невинаги и не задължително се противопоставят на високите данъци, тъй като смятат, че са необходими за важни обществени цели като защита на нацията. Това, което те не харесват, е незаконното събиране на данъци или публични средства, които се разхищават или изразходват за корупционни цели. В годините след Славната революция Англия е въвлечена в две скъпи войни с Франция на Луи XIV – Деветгодишната война (1689–1697) и Войната за испанското наследство (1702–1713). Двете десетилетия на почти непрекъснати войни се оказват изключително скъпи, като само размерът на английския флот почти се удвоява между 1688 и 1697 г. Данъкоплатците са готови да подкрепят разходите за тази и следващите войни, защото са запознати със смисъла на самите войни и от тях е поискано да одобрят наложената данъчна тежест. Излишно е да се казва, че много по–високите нива на британското данъчно облагане не задушават капиталистическата революция.

Разликата с абсолютистка Франция е очевидна. Тъй като Франция не признава какъвто и да било принцип на съгласие, налага се данъците да бъдат събирани насилствено. Държавата така и не успява да събере повече от 12–15% от своя национален продукт под формата на данъци през същия период, а често и много по–малко. Елитите във френското общество, които в най– голяма степен могат да си позволят да ги плащат, успяват да си купуват специално освобождаване от данъци и привилегии, което означава, че данъчната тежест пада върху най–слабите членове на обществото. В резултат на това Франция, която е с население близо четири пъти по–голямо от това на Великобритания, се оказва в несъстоятелност след смъртта на Луи XIV през 1715 г.

Славната революция и фискалните и банковите реформи, предприети след нея, като създаването на Английската банка през 1694 г., действително революционизират публичните финанси. Те позволяват на управлението да тегли заеми на прозрачни пазари на държавни дългове по начини, немислими за Франция или Испания. В резултат на това през XVIII в. равнището на държавните заеми скача значително, което позволява на британската държава да се развива с много по–бързи темпове.

Приключвам описанието на политическото развитие в този том в навечерието на Американската и Френската революция в края на XVIII в. Има известна логика да спра точно тук. Александър Кожев, великият руско–френски тълкувател на Хегел, твърди, че историята като такава приключва през 1806 г. с битките при Йена и Ауерщед, където Наполеон разгромява пруската монархия и утвърждава принципите на свободата и равенството в Хегеловата част на Европа. В типичния си ироничен и шеговит стил Кожев изтъква, че всичко, което се случва след 1806 г., включително бурните устреми на XX в. с неговите велики войни и революции, е само въпрос на попълване. Т.е. основните принципи на съвременното управление са утвърдени до битката при Йена; от този момент нататък не е необходимо да се откриват нови принципи и по–висш политически ред, а по–скоро да бъдат приложени във все по–големи и по–големи части на света.

Убеден съм, че това твърдение на Кожев заслужава да се приема сериозно. Трите компонента на съвременния политически ред – силна и способна държава, съблюдаване на върховенството на правото и отговорност на управлението пред всички граждани – вече са утвърдени в различни части на света до края на XVIII в. Китай развива силна държава още на много ранен етап в историята си; върховенство на правото съществува в Индия, Близкия изток и Европа; а в Британия за първи път възниква отговорно управление. Политическото развитие в периода след битката при Йена е свързано с копирането на тези институции по света, но не и с допълването им с фундаментално нови. Комунизмът си поставя подобна цел през XX, но почти изчезва от световната сцена през XXI в.

Англия е първата голяма държава, в която всички тези елементи възникват едновременно. Трите компонента до голяма степен са взаимозависими. Без силна ранна държава не може да се изгради правова държава и всеобщо разбиране за легитимни имуществени права. Без силна правова държава и легитимни имуществени права Камарата на общините никога нямаше да се мотивира да наложи отговорност на английската монархия. А без принципа на отговорността британската държава никога нямаше да се превърне във великата сила, каквато е от времето на Френската революция.

Редица други европейски държави като Холандия, Дания и Швеция също успяват да утвърдят държава, върховенство на правото и отговорност през XIX в. Конкретните начини, по които постигат този резултат, се различават съществено от тези на Великобритания, но важното в случая е, че, веднъж постигнат, той произвежда толкова мощна, легитимна и благоприятна за осъществяване на икономически растеж държава, че се превръща в модел, който се прилага в целия свят. Как прилагането на този модел се осъществява в страни без конкретните исторически и социални условия на Великобритания е тема на втория том на тази книга.

28. ЗАЩО ОТГОВОРНОСТ? ЗАЩО АБСОЛЮТИЗЪМ?

Сравнение между предишните случаи ► Защо пътят на Англия към представително управление не е единствено възможният ► Да настигнеш Дания ► Какво е значението на историческата дискусия за демократичните борби в настоящето

Дотук разгледахме пет европейски случая, довели до четири различни резултата по отношение на отговорността и представителните институции. Във Франция и Испания възниква и се утвърждава слаб абсолютизъм, при който отсъства парламентарна отговорност. И двете страни постигат този резултат, като разпределят на части властта между голямо разнообразие от елити, чиито права и привилегии ги защитават от произвола на държавната власт за разлика от останалата част от техните общества. В Русия е утвърден по–радикален абсолютизъм в китайски стил, при който монархията е в състояние да контролира своите елити, като ги назначава на държавна служба. В Унгария силният и сплотен елит успява да наложи конституционен контрол над властта на монарха и утвърждава принципа на отговорността. Но този контрол е толкова силен, че спъва способността на държавата да функционира ефективно. И накрая, единствено в Англия силният парламент успява да наложи на краля принципа на отговорността по начин, който не подкопава силата и монолитността на неговия суверенитет. Възниква въпросът на какво се дължат разликите при тези резултати?

Тези разлики могат да бъдат обяснени с един много прост модел, свързан с баланса на силите между четири групи участници в политическия процес в аграрните общества, които разгледахме. Това са самата държава, представлявана от краля; висшата аристокрация; дворянството; и това, което наричам третото съсловие. Това четирислойно разделение е прекалено опростенческо, но е полезно за разбиране на резултатите.

Държавите в Европа възникват, когато някои аристократични семейства постигат „предимството на първия" и се домогват до повече власт от другите – Капетингите във Франция, Арпадите в Унгария, династията на Рюриковичите в Русия, Нормандската кралска династия след завладяването на Англия. Техният възход се дължи на сложна комбинация от благоприятни географски условия, умело лидерство, организационна компетентност, както и умение да наложат своята легитимност. Легитимността може да бъде източник на първоначално преимущество за владетеля, както е в случая с Ищван, който успява да накара маджарите да приемат християнската вяра, или да е следствие от негов военен успех при покоряването на противников военачалник и гарантирането на мир и сигурност за обществото като цяло.

Висшата аристокрация може да бъде описана като бивши военачалници, които разполагат със собствена земя, армии от васали и ресурси. Тази група управлява ефективно собствените си територии, които могат да бъдат прехвърлени на потомството или продадени за други активи.

Дворяните са по–нисши елити с обществено положение, които не притежават задължително значителни ресурси или земя. Те са по–многобройни от аристокрацията, на която са подчинени.

Третото съсловие се състои от търговци, занаятчии, свободни крепостни селяни и други, които живеят в градовете извън феодалната икономика и правна система.

Извън тези четири групи е селячеството, което съставлява основната част от населението. Селячеството обаче не е значим политически участник до превръщането му в такъв в някои части на Северна Европа през XVIII в. Разпръснати, бедни и зле образовани, селяните рядко успяват да осъществят значителни колективни действия. Аграрните общества от Китай до Турция и Франция стават свидетели на периодични стихийни селски въстания, но всички биват потушени, често с голяма жестокост. Тези бунтове оказват влияние на поведението и преценките на други участници например чрез принуждаване на държавата да прояви предпазливост при повишаването на селскостопанските данъци. В други случаи едно селско въстание може да допринесе за свалянето на някоя китайска династия. Но селячеството рядко действа като добре организирана група и не успява да предизвика дългосрочна институционална промяна, която да вземе под внимание неговите интереси.

Отношенията между тези пет групи са илюстрирани във фиг. 1 (глава 22). С изключение на селячеството тези социални групи в по–голяма или по–малка степен са мобилизирани и следователно могат да се държат като политически лица и да се борят за власт. Държавата може да се опита да разшири своята власт, а групите се стремят да защитят и разширят своите привилегии по отношение на държавата или помежду си. Резултатът от тези борби зависи до голяма степен от колективните действия, които някой от тези основни дейци успява да осъществи. Необходимостта от солидарност се простира до самата държава. Слабостта на държавата може да е последица от вътрешни раздори в управляващата династия, организационни неуспехи, загуба на вяра в легитимността на управляващата династия от страна на нейните васали или дори нещо толкова просто като неуспеха на един крал да създаде наследник. Освен това между тези различни групи са възможни всякакви съюзявания – между краля и дворянството, между краля и третото съсловие, между висшата аристокрация и дворянството, между дворяните и третото съсловие и т.н.

В случаите, когато възниква абсолютизъм, независимо силен или слаб, това е резултат от неуспеха на противопоставящите се на държавата групи да организират колективни действия (вж. фиг. 6). При наличието на политическа отговорност държавата е относително слаба спрямо другите политически групи. Парламентарно управление възниква, когато е налице относително равновесие на силите между сплотената държава и също толкова добре организираното общество, което е в състояние да защити своите интереси.

Вече можем да обобщим резултатите, описани в предходните глави.

Слаб абсолютизъм възниква във Франция и Испания, когато относително слабата държава е изправена пред добре организирано общество, но въпреки това успява да го контролира. И в двата случая Властовата база на държавата е съсредоточена в ограничена територия от кралски владения и прилежащи земи, където държавата упражнява пряка данъчна власт – pays d’etats – в районите около Париж във френската монархия и Кастилия при испанските Хабсбурги. Държавата все пак се стреми да разшири своята власт върху далеч по–обширен регион чрез кооптиране, династични интриги или открито завоевание. Географията на Западна Европа и военните технологии от края на XVI и началото на XVII в. обаче не са благоприятни за бърза военна експанзия, а бастионните укрепления правят обсадната война неизбежна и скъпа, вследствие на което френските и испанските монарси скоро изпадат в дълбоки финансови затруднения поради военни разходи и имперско свръхразширяване.

И в двата случая силни местни дейци извън държавната власт се стремят да се противопоставят на проекта за централизация. Това са древната аристокрация по кръв със. земя и ресурси, обширната класа на дворяните и градската буржоазия, организирани в парламенти във Франция и кортеси в Испания. И френската, и испанската държава успяват отчасти да кооптират тези групи. Това, изглежда, започва не като обмислена стратегия за държавно строителство, а по–скоро като отчаян опит за отлагане на банкрута. Френската държава първоначално купува лоялността на местните елити, като им предоставя специални привилегии и освобождаване от данъци. След банкрута и неизплащането на задълженията към Grand Parti през 1557 г. Франция започва да продава длъжности на заможни хора, които в началото на XVII в. стават наследствени и впоследствие продължават да бъдат продавани и препродавани до възкачването на Луи XIV в края на века. Испанската държава банкрутира по–рано поради продължителните династични войни в Италия и Ниските земи. И макар приходите от Новия свят да я поддържат до края на XVI в., през XVII в. тя също прибягва до продажба на едро на части от държавата.

Способността на френските и испанските монарси да увеличават властта си е строго ограничена от утвърденото върховенство на правото в двете страни. Техните монарси се чувстват задължени да съблюдават феодалните права и привилегии на своите поданици. Те се стремят при всяка възможност да разширяват своите правомощия по отношение на данъците и военната повинност и се опитват да изопачават, нарушават и заобикалят закона. Те насърчават интелектуалците да разпространяват учения за абсолютизма и суверенитета в подкрепа на претенциите им, че са върховните законодатели. Но не се опитват да отменят правото само по себе си и не се стремят да го пренебрегнат. Така или иначе те са нормативно ограничени да постъпват своеволно по примера на някои китайски монарси като императрица У, която устройва кървава чистка на аристократичните си противници, или като първия император от династия Мин, който направо конфискува земите на изтъкнатите аристократични семейства.

Постепенната кооптация на елитите на практика означава разширяване на рентоориентираната коалиция, така че да включва, от една страна традиционните аристократични елити, а от друга – нови публични личности като градската буржоазия. Вместо да действат сплотено в защита на своите интереси като класа, тези елити разменят политическата власт за социален статус и за дял от държавата не под формата на парламентарно представителство, а по–скоро за дял от държавното данъчно облагане. По думите на Токвил свободата се разбира не като истинско самоуправление, а като привилегия. Това води до слаба форма на абсолютизъм, защото държавата, от една страна, няма формални конституционни ограничения за властта си, а от друга – е ипотекирала бъдещето си в полза на множество силни индивиди, спрямо които има ограничени правомощия за действие.

Слабостта на държавното управление се оказва в последна сметка фатална и за Франция, и за Испания. Тъй като изграждането на държавността се основава на освобождаването на елитите от данъци, тежестта пада върху селячеството и обикновените търговци. И двете държави не успяват да повишат достатъчно приходите си, за да задоволят имперските амбиции на своите владетели. Франция не успява да се конкурира с по–малката Англия, чиято данъчна основа е защитена от принципа на парламентарната отговорност. Испания от своя страна потъва в многовековен военен и икономически упадък. Държавността и в двете страни губи легитимност поради погрешния начин, по който е изградена поначало, а провалените усилия на Франция да се реформира проправят пътя на революцията.

Русия успява да изгради силна форма на абсолютизъм, много близка до тази на Китай, по причини, които стават очевидни при сравняване на нейното развитие с това на Франция или Испания. Има най–малкото пет важни различни фактора.

На първо място, физическата география на Русия – равна открита степ с малко физически препятствия за една базирана на кавалерията армия – я прави уязвима за нахлувания от югозапад, югоизток и северозапад, често едновременни. Това придава голямо значение на военната мобилизация, но означава също така, че военачалникът, който пръв постигне военно превъзходство, има големи преимущества пред своите противници. Силата на Великото московско княжество се основава на набирането на средната обслужваща класа – руския еквивалент на дворянството – на военна служба. То може да направи това поради позицията си на гранична държава с лошо очертани граници. Както в случая с османските спахии, представителите на средната обслужваща класа са възнаграждавани със заселване на кавалеристите в нови земи като пряко подчинени на короната. (Най–близкият еквивалент на тази практика в Западна Европа е предоставянето на конкистадорите от испанската Корона на огромни енкомиенди в Новия свят като награда за служба, довело до подобна йерархична политическа система.) Московското княжество получава важното предимство на първия ход с ранните си успехи срещу татарите, което му дава съществена легитимност пред другите апанажни князе.

Второ, много е кратко времето между края на монголското робство и предприетото от Москва държавно строителство. В Западна Европа феодализмът преживява осемстотингодишно развитие, създавайки горда аристокрация по кръв, защитена в непревземаеми крепости, които осейват пейзажа. За разлика от това апанажният период на Русия продължава само няколко века. Аристократичната болярска класа е далеч по–зле организирана, за да се противопостави на централизираната монархия, а и не живее в замъци. Тя и независими градове като Новгород са слабо защитени от физическата география в сравнение със западноевропейските феодали.

Трето, Русия няма традиция по отношение на върховенството на закона, сравнима с тази на Западна Европа. Самата Източноправославна църква във Византия, която назначава руския патриарх, никога не преживява събитие, подобно на конфликта за инвеститурата и остава цезаропапистка до падането на Константинопол. Правото във Византийската империя не е превърнато в едно кохерентно цяло, пазено от независима правна професия, както на Запад. Руската православна църква, която е духовен наследник на Византийската църква, понякога демонстрира известна политическа независимост от владетелите в Москва, но същевременно получава големи облаги от покровителството на държавата. За разлика от Западна Европа, където Католическата църква е в състояние да противопоставя едни срещу други различните владетели в разпокъсания политически пейзаж, Руската църква няма на кого друг да разчита освен на Москва и често се оказва в ролята на послушен поддръжник на държавата. Липсата на независима църковна власт, която да защитава църковното право, означава, че няма институционална база за подготвени специалисти по право със собствена идентичност. Църковните бюрократи служат като административни кадри в ранните западноевропейски държави; в Русия държавният апарат се състои от военни и патримониални служители (често в лицето на един и същи човек]. Освен това образец за управник за мнозинството руснаци не е съблюдаващият правото княз, а грабителският монголски завоевател.

Четвърто, физическата география налага възникването на крепостничеството, което тясно обвързва интересите на целия елит от благородници и дворянство с тези на монархията. При липсата на географски препятствия институция като крепостничеството може да се поддържа само ако собствениците на крепостни селяни строго наказват и връщат избягали селяни. Царят може да обвърже елитите с държавата, като подкрепя все по–строги ограничения върху крепостните. За разлика от това свободните градове в Западна Европа са подслон за избягали крепостни селяни, където могат да потърсят свобода от своите господари и от феодалната икономика. Градът е еквивалентът на руската граница, която в края на краищата бива затворена. За разлика от руския монарх и други източноевропейски владетели за западноевропейските крале свободните градове са от полза в борбата им срещу великите лордове и затова ги защитават.

И накрая, някои идеи просто не проникват в Русия до степента, в която това се случва в далечните западни земи. Това започва с идеята за правовата държава, но се отнася за целия комплекс от идеи в резултат на Реформацията и Просвещението. Приблизително по едно и също време датската вдовстваща кралица София Магдалена освобождава датските крепостни селяни, а Екатерина Велика, някогашна приятелка на Волтер, налага още по–строги ограничения върху придвижването на руските крепостни. Разбира се, напредничави руски монарси като Петър Велики възприемат много от идеите на Просвещението и след още три поколения цар Александър II освобождава крепостните селяни. Но модерните идеи се разпространяват по–бавно и оказват по–слабо влияние, отколкото в други части на Европа.

На фона на тези неуспешни опити за противопоставяне на абсолютизма постигнатото в Англия изглежда още по–поразително. Между основните обществени групи в Англия има много по– голяма солидарност при защитата на правата им срещу краля, отколкото на което и да е друго място. Английският парламент включва представители на всички имотни класи в страната – от висшите благородници до дребните земевладелци. Две групи играят особено важна роля – дворянството и третото съсловие. Първите не са назначавани на държавна служба както в Русия, а вторите не желаят да разменят своите политически права за титли и привилегии както във Франция. Френската, испанската и руската монархия успяват да подкопаят единството на елитите чрез продажба на достъп и титли на представители на елита. В това отношение руското местничество или таблица на благороднически рангове обслужва цел, много подобна на продажбата на постове срещу подкуп във Франция и Испания. И макар английските монарси да опитват подобни хитрости като продажбата на длъжности, парламентът остава сплотена институция поради изтъкнатите в предишната глава причини – общ ангажимент към местното самоуправление, общото право и религията.

Но това не е задоволително обяснение какво прави английският парламент достатъчно силен, за да принуди монархията да приеме конституционно споразумение. Унгарската аристокрация в парламента също е много силна и добре организирана. Подобно на английските барони в Рънимийд през XIII в. нисшата унгарска аристокрация принуждава своя монарх да сключи конституционно споразумение, приемайки Златната була, и през следващите години държи под строг контрол централната власт. След смъртта на Матиаш Хуняди през 1490 г. дворянското съсловие отменя неговите реформи и взема властта в свои ръце.

Но унгарското дворянство не използва властта си, за да укрепи страната като цяло, а да намали своите данъци и да запази собствените си егоцентрични привилегии за сметка на защитата на страната. За разлика от това конституционното споразумение в Англия в резултат на Славната революция от 1688–1689 г. значително укрепва държавата и през следващия век тя става господстваща сила в Европа. Така че, ако английският парламент е достатъчно силен, за да ограничи Грабителските стремежи на монарха, възниква въпросът защо не се превръща в рентоориентирана коалиция и не тръгва срещу себе си като унгарския парламент.

Две са най–малко причините, поради които отговорното управление в Англия не се изражда в грабителска олигархия. Първата е свързана с обществената структура на Англия в сравнение с тази на Унгария. Макар представените в английския парламент групи да са олигархични, те са на върха на едно общество, което е много по–мобилно и отворено за не–елити от унгарското.

Дребното дворянство в Унгария е съсредоточено в една ограничена аристокрация, докато в Англия то представлява голяма и сплотена социална група, която в някои отношения е по–силна и от аристокрацията. Англия за разлика от Унгария има традиции в широкото политическо участие под формата на съда на стотиците, областните съдилища и други институции на местно управление. За английските лордове е обичайно да участват в съвещателни органи при равни условия със своите васали и арендатори и да решават въпроси от общ интерес. Освен това в Унгария няма еквивалент на английското съсловие на йомените, сравнително преуспели земеделски производители, които притежават собствена земя и могат да участват в местния политически живот. Унгарските градове са под строгото управление на висшето съсловие и не създават богата и силна буржоазия като английската.

Втора причина е, че независимо от английските традиции в зачитането на индивидуалните свободи централизираната английска държава е едновременно могъща и уважавана от по– голямата част от обществото. Англия е една от първите държави, която изгражда единна правосъдна система, защитава имуществените права и създава значителни военноморски сили в своите битки с различни държави на континента. Английският експеримент с републиканско управление след обезглавяването на Чарлс I през 1649 г. и протектората на Кромуел не е успешен. Дори за привържениците на парламента кралеубийството е несправедлив и незаконен акт. Английската гражданска война става свидетел на подобна прогресивна радикализация като тези по времето на Френската, Болшевишката и Синхайската революция. По–екстремните антироялистки групи като левелерите[201] и дигерите[202] настояват не само за политическа отговорност, но и за много по–всеобхватна социална революция, което плаши представените в парламента имотни класи. Ето защо реставрацията на монархията с възкачването на Чарлс II през 1660 г. се посреща с голямо облекчение. След Реставрацията въпросите за политическата отговорност възникват отново при управлението на католика Джеймс II, чиито машинации отново предизвикват съмнения и противопоставяне от страна на парламента и довеждат в края на краищата до Славната революция. Но този път парламентаристите не искат да премахнат монархията или държавата, а настояват за крал, който да е отговорен пред тях. И намират такъв в лицето на Уилям Орански.

Идеите отново стават важни. В края на XVII в. мислители като Хобс и Лок отхвърлят концепциите за основан на класи и съсловия феодален обществен ред и настояват за обществен договор между държавата и гражданите. В „Левиатан" Хобс заявява, че човешките същества са поначало равни както в своите страсти, така и в способността си да упражняват насилие едни спрямо други и че притежават права по силата на самия факт, че са човешки същества. Лок също приема тези предпоставки, но отхвърля схващането, че легитимно управление е възможно без съгласието на управляваните. Човек може да свали и краля, но само в името на принципа на съгласието. Правата според тези ранни либерали са абстрактни и универсални и не могат да бъдат законно присвоявани от могъщи индивиди. Унгария е покорена от турците и австрийците много преди подобни идеи да получат разпространение там.

От това сравнение трябва да се направи един прост извод. Политическата свобода, т.е. способността на обществата да се самоуправляват, не зависи само от степента, в която едно общество може да се противопостави и да наложи конституционни ограничения на централната власт. Необходима е и достатъчно силна държава, която да предприеме действия, когато се наложи. Отговорността не е само еднопосочна от държавата към обществото. Ако управлението не може да действа сплотено, ако липсва по– всеобхватно разбиране за обществена цел, това означава, че отсъства и истинска политическа свобода. За разлика от Унгария след смъртта на Матиаш Хуняди английската държава след 1689 г. остава силна и сплотена, с парламент, готов да се облага с данъци и да прави жертви в продължителните външни конфликти през XVIII в. Политическа система, изградена единствено въз основата на контрол и баланси, потенциално е не по–успешна от такава без никакъв контрол, защото управлението периодично се нуждае от силни и решителни действия. Следователно стабилността на една основана на отговорност политическа система се крепи на всеобхватен баланс на властта между държава и общество.

Един от проблемите с историята на вигите е, че прави историята на Англия парадигматична по отношение на възхода на конституционната демокрация като такава. Съществуват обаче и други пътища, по които европейски държави осъществяват постигнатото от англичаните. Тъй като започнахме това дълго описание на политическото развитие с въпроса как Дания се превръща в Дания – съблюдаваща правото, демократична, просперираща и добре организирана форма на управление с едно от най–ниските нива на политическа корупция в света, – налага се да отделим известно време за обяснението на този резултат.

През 1500 г. далеч не е очевидно, че Дания (или която и да е друга скандинавска страна) ще се развие по различен начин от другите късни средновековни общества в Европа. Някои наблюдатели правят опити да анализират настоящето на Дания, проследявайки нейното развитие от викингите, които първоначално заселват Скандинавия. Но е трудно да разберем по какво тази конкретна група от племенни мародери се отличава съществено от другите германски варвари, които се заселват в Европа след рухването на Римската империя, освен по това, че не яздят коне, а плават с дракари.[203]

Датската монархия, която има много древен произход, е сравнително слаба след XIII в., когато кралят е принуден да подпише Велика харта, с която се задължава да се консултира с аристократичния парламент и да гарантира специални привилегии на Църквата. Както в останалата част на Европа, датската икономика се основава на феодалното имение, независимо че поради местоположението на Дания на входа на Балтийско море и близостта до градовете от Ханзейската лига[204] международната търговия е относително по–важен фактор за нейното икономическо развитие. След разпадането на Калмарската уния, която за кратко обединява голяма част от Скандинавия в средата на XV в., Дания остава сравнително важна многонационална сила, контролираща Норвегия, Исландия, немскоговорящата провинция Шлезвиг–Холщайн и провинциите от другата страна на протока Йоресун, днешната Западна Швеция.

Ако има едно–единствено събитие, насочило Дания и други части на Скандинавия по различен път на развитие, това е протестантската Реформация. Както в други части на Европа, идеите на Мартин Лутер се оказват изключително дестабилизиращи, катализирайки дългогодишните обществени недоволства срещу Католическата църква. Краткотрайна гражданска война в Дания през 1536 г. довежда до победа на протестантските сили и основаването на националната Датска лутеранска църква. Това се дължи колкото на материални, толкова и на морални фактори – датският крал съзира възможност да присвои значителните активи на Църквата, които вероятно възлизат на около 30% от земята в Дания.

Но истински трайно политическо въздействие Реформацията в Дания постига благодарение на ограмотяването на селяните. Лутераните са абсолютно убедени, че обикновените хора трябва да имат пряк достъп до Бога чрез способността да четат Библията или – ако това се окаже невъзможно – поне „Малкият катехизис“ на Лутер[205]. Още през XVI в. Лутеранската църква започва да създава училища във всяко датско село, където свещеници преподават на селяните основите на четенето и писането. Резултатът е, че през XVIII в. селяните в Дания (и в други части на Скандинавия) вече са сравнително добре образована и все по– добре организирана обществена класа.

Социалната мобилизация в съвременните общества обикновено е резултат на икономическото развитие. Това се случва в средновековна Англия, където разширяването на имуществените права съгласно общото право улеснява превръщането на най–горния слой на английското селячество в политически активни дребни земевладелци. За от разлика от това, в предмодерна Дания през XVI в. религията тласка социалната мобилизация. Грамотността позволява на селяните не само да подобрят икономическото си състояние, но им помага също така да общуват помежду си и да се организират като участници в политическия процес. Трудно е да си представим по– голяма разлика от тази между селска Скандинавия и Русия в началото на XIX в. въпреки географската близост и сходствата в климата.

За разлика от случая с Англия представителната демокрация не възниква вследствие на оцеляването на една феодална институция (парламент), която е достатъчно добре организирана, за да се противопостави на централната власт. В Дания абсолютистка държава с все по–сложна бюрокрация е изградена през 1660 г. след поражението във войната с Швеция. Датският парламент е разпуснат и няма съсловна политическа структура, от която монархът да иска разрешение за увеличаване на данъците.

Решаващата политическа революция настъпва през периода 1760–1792 г., когато просветената датска монархия постепенно премахва крепостничеството най–напред в кралските имения, а след това и за всички земевладелци и ограничава правото им да налагат унизителни наказания на селяните като бичуване върху дървен кон. Селяните нямат избирателни права, но получават правото да притежават земя и свободно да търгуват на равноправна основа.

Датският монарх вижда свободата на селяните като възможност да подкопае властта на благородниците земевладелци, които яростно се противопоставят на неговите реформи. Освобождаването на селяните му позволява да ги мобилизира директно в националната армия. Идеите също играят важна роля – „Богатството на народите" на Адам Смит е публикувана през 1776 г., в която той твърди, че притежаващите земя земеделци ще са далеч по–добри производители от несвободните крепостни селяни. Не по–маловажен е фактът, че самите селяни са все по–образовани, мобилизирани и готови да се възползват от възможностите на икономическата свобода, като се пренасочат към дейности с по–висока добавена стойност като хранително–вкусовата промишленост.

Второто важно събитие, което допринася за съвременната датска демокрация, идва отвън. В края на XVIII в. Дания се превръща в средно голяма многонационална европейска сила. През 1814 г. тя губи Норвегия в резултат на Наполеоновите войни. Разпространението на идеите на Френската революция през първите десетилетия на XIX в. има сложни политически последици, тъй като те стимулират както класови претенции за политическо участие от страна на буржоазията и селячеството, така и искания за национално признаване от страна на голямото немскоезично малцинство в Дания.

През 1864 г. прусаците решават проблема, като превземат от датчаните предимно немскоговорящите херцогства Шлезвиг и Холщайн в краткотрайна, но решителна война. Само за една нощ Дания се превръща в малка, хомогенна, предимно датскиговореща страна и осъзнава, че ще трябва да живее в пределите на много по–малка държава.

Това впоследствие определя контекста на историята за възникването на демокрацията в края на XIX и социалната демокрация в началото на XX в. Първоначално се заражда земеделско политическо движение, вдъхновено от учителя свещеник Н. Ф. С. Грюндвиг[206] под маската на религиозно ривайвалистко движение, което се отделя от официалната Лутеранска църква и създава училища из цялата страна. След идването на власт на конституционната монархия през 1848 г. движението на земеделските производители и националните либерали, които представляват буржоазията, започват да настояват за пряко политическо участие, довело следващата година до предоставянето на гласоподавателни права[207]. Възникването на датската социална държава през XX в. е извън обхвата на този том. Но когато най–накрая бива изградена, тя се основава не само на оформящата се работническа класа, но и на класата на земеделските производители, чието активизиране е подпомогнато в решаващи моменти не от икономическия растеж, а от религията.

Развитието на демокрацията и модерната пазарна икономика в Дания далеч не е толкова конфликтно и насилствено, колкото в Англия, да не говорим за Франция, Испания и Германия. За да изградят съвременна Дания, датчаните действително водят редица войни със съседите си, включително с Швеция и Прусия, a XVII и XIX в. стават свидетели и на бурни граждански конфликти. Но няма продължителни граждански войни, няма движение за ограждане на общинските земи, няма абсолютистка тирания, няма непосилна бедност, причинена от ранната индустриализация, а класовите конфликти са далеч по–умерени. Идеите играят важна роля в историята на Дания не само по отношение на лутеранството и идеите на Грюндвиг, но и по начина, по който редица датски монарси през XVIII и XIX в. възприемат възгледите на Просвещението за правата и конституционализма.

Историята на възхода на датската демокрация е пълна с исторически премеждия и непредвидени обстоятелства, които не могат да бъдат възпроизведени на друго място. Датчаните тръгват по твърде различен път от този на англичаните, за да изградят съвременна либерална демокрация, но в края на краищата стигат до почти едно и също място. И двете страни изграждат силна държава, върховенство на правото и отговорно управление. Това означава, че има много различни пътища „да настигнеш Дания".