Произход на политическия ред

6. КИТАЙСКИЯТ ТРИБАЛИЗЪМ

Произход на китайската цивилизация ► Организация на племенното общество в древен Китай ► Характеристики на китайското семейство и родство ► Разпространение на феодализма при династията Джоу и природа на политическата власт

Трибализмът съществува в Китай от началото на неговата писана история. Сегментарни родословия все още се срещат в части от Южен Китай и Тайван и до днес. Когато историците говорят за китайски „фамилии", често нямат предвид нуклеарни семейства, състоящи се от двама родители и техните деца, а много по–широки агнатични групи, които биха могли да наброяват стотици или дори хиляди членове. Тъй като ранната китайска история е сравнително добре документирана, имаме рядката възможност да наблюдаваме формирането на държави от общества на племенно ниво.

Човешки същества населяват Китай от много дълго време. Архаични хора като Хомо еректус са живели там преди осемстотин хиляди години а Хомо сапиенс се появяват за първи път няколко хиляди години, след като напускат Африка. Просото (на север) и оризът (на юг) са култивирани за първи път в много ранен етап, а металургията и уседналите общности се появяват по време на преддинастичния период Яншао (5000–3000 г.пр. Хр.). Градове крепости и ясни свидетелства за социална стратификация се появяват по време на периода Луншан (3000–2000 г.пр.Хр.). Преди това религията се основава на преклонение пред прародители или духове под контрола на шамани, които, както в повечето общества на групово ниво, не са специализирани, а обикновени членове на общността. Но с възникването на по–стратифицирани общества през периода Луншан управниците започват да монополизират контрола върху шаманизма и да го използват за утвърждаване на собствената си легитимност.

Може би Най–важното технологично постижение след изобретяването на земеделието е опитомяването на коня. Това може би се случва за първи път в Украйна през IV хил.пр.Хр. и се разпространява в Западна и Централна Азия до началото на II хил. Преходът към пасторално номадство приключва в началото на I хил.пр.Хр., когато първите конни племенни народи започват да навлизат в Китай. Голяма част от последващата китайска история е доминирана от това явление.

Периодизацията на древен Китай може да бъде объркваща (вж. таблица 1). Яншао и Луншан са по–скоро археологически, отколкото династически категории, кръстени на населени места по средното и долното течение на Жълтата река в северната част на Китай. Династичен Китай започва с Трите династии – Ся, Шан и Джоу. Династията Джоу на свой ред е разделена на Източна и Западна Джоу, разделение, което възниква през 770 г.пр.Хр. когато Джоу премества столицата си от Хаодзин в провинция Шънси в Луоян, който се намира в съвременната западна провинция Хънан. Източна Джоу от своя страна е разделена на два подпериода: Пролети–Есени и Воюващите царства.

Таблица 1. Древен Китай

Г.пр.Хр.

Династия

Период

Брой държавни формирования

5000

Яншао

3000

Луншан

2000

Ся

Трите династии

3000

1500

Шан

1800

1200

Западна

Джоу

170

Г.пр.Хр.

Династия

Период

Брой държавни формирования

770

Източна

Джоу

Пролети–Есени

(770–476)

23

Воюващи царства (475–221)

7

221

Цин

1

Под древен Китай разбираме периода от най – ранната праистория до началото на династията Цин, която бележи обединението на Китай като единствена империя. Това, което знаем за този период, идва от обширни археологически данни, включващи огромен брой надписи върху оракулски кости (обикновено от овчи плешки], използвани за гадаене; надписи върху бронзови съдове и бамбукови ленти, върху които съдебните служители съхранявали записки за държавните дела. Друг източник на информация са великите класически произведения на китайската литература, създадени през последните няколко века на Източна Джоу. Най–важни са петте канонични произведения, чието изучаване представлява основата на образованието на китайските мандарини[46] през по–късните векове: Шъдзин, или „Книга на песните"; Лидзи, или „Книга на ритуалите"; Шудзин ,или „Книга на историята"; Идзин, или „Книга на промените", и Чун–Цю, или „Пролети и есени". Твърди се, че петте класически произведения са съставени, редактирани и разпространени от Конфуций, а те и техните обемисти интерпретации са основата на конфуцианската идеология, формирала китайската култура в продължение на хилядолетия. Произведенията са създадени на фона на гражданската война и политическия упадък по времето на Източна Джоу; „Пролети и есени" е летопис за царуването на дванадесет последователни владетели в княжеството Лу, което според Конфуций демонстрира растящата деградация през този период. Тези и други произведения, написани от Конфуций, Менций, Модзъ, Сундзъ и други автори по това време, съдържат голямо количество историческа информация, макар точността на тези предимно литературни произведения да не е ясна.

Така или иначе, разполагаме с ясни свидетелства за колосалното намаляване на общия брой на политическите формирования в Китай от приблизително десет хиляди в началото на династията Ся, през хиляда и двеста в началото на Западна Джоу до седем по времето на Воюващите царства. Основите на първата истински модерна държава са поставени в Западното царство Цин при управлението на Сяогун и неговия министър Шан Ян. Процесът на държавна консолидация приключва, когато царят на Цин завладява всички свои съперници и утвърждава една– единствена империя с еднотипни институции, изградени преди това в Цин в по–голямата част на Северен Китай.

Преходът от племенно общество към общество на държавно ниво в Китай става постепенно, като държавните институции се напластяват върху родствените социални структури. Т.нар, държави по време на династиите Ся и Шан всъщност по–добре могат да се характеризират като вождества или племена с все по– сложни нива на стратификация и централизирано управление. До края на династията Шан родството остава основна форма на китайската социална организация. Това започва да се променя едва по времето на династията Джоу, когато се създават истински държави с постоянни армии и административни структури.

В този ранен етап от китайската история обществото е организирано под формата на родове, агнатични групи с претенцията, че произхождат от един общ прародител. Основното военно формирование се състои от мъже от приблизително сто домакинства от един линидж, групирани под знаме или флаг и предвождани от родословния главатар. Родовете могат гъвкаво да се съчетават в кланове или родове от по–висок порядък, а кралят е върховният вожд на всички родове в даден регион.

По времето на периода на Трите династии ритуалното поведение в рамките на рода е систематизирано в поредица от закони. Ритуалите са свързани с преклонение пред общия прародител на рода и се провеждат в потомствения храм с възпоменателните плочи с имената на предците. В тези храмове има няколко секции, които съответстват на нивото на родова или подродова организация. Родовите вождове утвърждават своята власт чрез контрол върху ритуалите; неправилно съблюдаване на ритуалите или на военните заповеди води до тежко наказание от краля или от по – високопоставените линиджни вождове. В съответствие с това, ако врагът трябва да бъде напълно покорен, важно е да се разруши потомственият храм, да се плячкосат символичните му съкровища и да се избие мъжкото потомство, за да се прекъсне „линията на произход".

Както и при други племенни общества, през този период Китай е подложен на нарастващи и спадащи нива на социална организация. От една страна, родовете, които населяват уседнали селища, се обединяват в името на военни цели, самозащита или търговия. Понякога съюзите са доброволни и обусловени от общи икономически интереси; понякога се дължат на ритуална почит към конкретен вожд; доста често се дължат на принуда. Войните стават все по – обичайна практика, за което свидетелства разпространението на градове със стени от трамбована пръст, които започват да се издигат през периода Луншан.

От друга страна, родовото общество е подложено на постоянно разцепване, тъй като по–младото поколение търси нови земи и създава свои собствени родови клонове. По това време Китай е слабо населен и семействата могат да избягат от властта на установения род просто като се преместят на ново място. По този начин, както прогнозират теориите за образуване на държавата, ниската гъстота на населението и липсата на естествени граници възпрепятстват изграждането на държави и йерархия.

Въпреки всичко в по–старите части на долината на Жълтата река гъстотата на населението нараства заедно със земеделската производителност. Доказателство за нарастващите нива на йерархия по време на династията Шан са жестоките наказания, които вождовете могат да налагат на своите поданици, както и разпространението на робството и човешките жертвоприношения. Надписи върху оракулски кости споменават пет вида наказания: жигосване на челото, отрязване на носа, отрязване на стъпалата, кастрация и смърт. Много от гробищата от този период съдържат осем до десет проснати по очи, обезглавени скелета, вероятно на роби или военнопленници. Високопоставени вождове са погребвани с до петстотин души, принесени в жертва; в ями за погребения в Инсю са открити десет хиляди принесени в жертва заедно с огромен брой коне, колесници, жертвени триножници и други ценни артефакти. По този начин удовлетворяването на мъртвите предци лишава живите от огромни количества човешки, животински и материални ресурси. Очевидно започва промяна от племенна към една по – йерархична форма на управление.

Една от великите константи в китайската история е значението на семейството и рода за социалната организация. Владетелите на Цин правят опити да потиснат родствените връзки в името на една по–неперсонална форма на управление както в собственото си кралство, така и в цял Китай, след като установяват обединена империя. Когато през 1949 г. Китайската комунистическа партия идва на власт, тя също се опитва да използва диктаторската си власт, за да премахне традиционната китайска семейственост и да обвърже отделния индивид с държавата. Нито един от тези политически проекти не преработва така, както се надяват авторите му; китайското семейство се оказва изключително жилаво и в отделни части на Китай все още съществуват агнатични потомствени групи. След краткото управление на династията Цин по време на ранната династия Хан (206 г.пр.Хр. – 9 г.) най–накрая е установено неперсонално управление. Но към края на късната династия Хан при династиите Суй и Тан родството триумфално се завръща. Неперсоналното държавно управление е възстановено едва по време на династиите Сун и Мин в началото на II хил. Специално в южната част на Китай родовете и клановете остават силни до XX в. На местно ниво те играят квазиполитическа функция и отчасти изместват по много въпроси самата държава като източник на властта.

Съществува огромно количество литература за китайското родство, голяма част от която е написана от антрополози, които са изучавали съвременни общности в Тайван и Южен Китай и са използвали родословни документи, датиращи от XIX в. Има проучвания и на семейните връзки през по–ранни периоди на китайската история, основаващи се на изключително подробни записки, които отделни родствени групи са оставили. Разполагаме с далеч по–малко информация за родствените връзки в древен Китай и съществува известна опасност да пренесем съвременни тенденции далеч назад във времето. Някои учени твърдят, че съвременните родове са продукт на преднамерени политики на неоконфуцианци от времето на прехода между Тан и Сун и че родството е било различно преди II хил. Въпреки всичко някои характеристики на родствената организация остават постоянни през многовековната китайска история.

Родството в китайското общество е строго патрилинейно или агнатично. Един антрополог определя линиджа като „корпоративна група, която изповядва ритуално единство и е основана на доказано потекло от един общ прародител". Докато някои съвременни родове проследяват родословието си до прародител отпреди двадесет поколения, историческите родове обикновено не стигат по–далеч от пет поколения назад. За разлика от тях кланът е много по – обширна родствена група, която обхваща няколко рода и често се основава на фиктивно родство[47]. Те и сродни фамилни общности често съществуват само за да определят екзогамията.

Както и при други агнатични общества, приемствеността и наследяването се предават само по мъжка линия. Жената не се смята за постоянна част на собствения си род, а по–скоро за ресурс, който да бъде използван от семейството при уреждането на съюзи с други важни семейства. Когато се омъжи, тя прекъсва връзката с рожденото си семейство, а в много периоди от китайската история може да го посещава само в точно определени дни. Съпругата вече не се моли в храма на рожденото си семейство, а в този на своя съпруг. Тъй като „родовата нишка" се предава само по мъжка линия, тя не разполага с никакъв статус в новото си семейство, докато не роди мъжко потомство. Дори душата ѝ не е в безопасност, докато не роди синове, които да се молят за духа ѝ заедно с този на съпруга ѝ, след като тя умре. От практическа гледна точка синовете ѝ са нейният източник на социална сигурност в старостта ѝ.

Безброй китайски романи и пиеси през вековете документират високата степен на напрежение между младата съпруга и нейната свекърва, на която е разрешено да я тиранизира, докато не роди син. Но след като го роди, жената може да постигне много висок статус като майка на наследник във важен род. Много от дворцовите интриги в имперски Китай са свързани с усилията на могъщи вдовици да подобрят политическото положение на своите синове. В ранната династия Хан вдовстващи императрици успяват да изберат престолонаследник най–малко в шест случая.

Една от тъжните истини за предмодерните общества е трудното раждане на мъжка рожба, която да оцелее до зряла възраст. Във времената, предхождащи съвременната медицина, високият статус и богатството не помагат особено в това отношение. Историята на монархиите по света свидетелства за постоянните политически кризи, свързани с неуспешните опити на кралици и кралски съпруги да родят синове. Много съвременни японци следят с тревога мъките на Масако, съпругата на принц Нарухито, в опитите ѝ да зачене син след брака им през 1993 г. Това обаче е блед пример в сравнение с цяла върволица предходни императори: само три от петнадесетте деца на император Нинко (1800–1846) оцеляват след Тригодишната си възраст и само пет от петнадесетте деца на император Мейджи (1852–1912) достигат зряла възраст.

В Китай, както и в други общества, този проблем традиционно е разрешаван с помощта на конкубинат, където мъжете с висок статус могат да се сдобият с втора, трета и дори повече съпруги. Китай разработва сложна формализирана система за определяне на наследствеността в такива случаи. Например синът на първата съпруга има по–големи наследствени права от сина на наложницата, дори ако е по–млад, макар че някои императори нарушават това правило. Въпреки системата от правила несигурността по отношение на наследството подхранва голяма част от дворцовите политики. През 71 г.пр.Хр. Хуо Сян, съпруга на виден служител, организира убийството на бременната императрица Сю и я заменя със собствената си дъщеря. През 115 г. бездетната императрица Ян, съпруга на император Анди, поръчва убийството на втората му съпруга заради това, че е родила син.

Както в случая с древните гърци и римляните, описан от Фюстел де Куланж, китайската родствена система е тясно свързана със системата на частната собственост. Първоначално по време на династията Джоу цялата земя е обявена за държавна собственост, но кралете на Джоу са твърде слаби, за да наложат тази промяна, поради което частната собственост все повече се увеличава и подлежи на продажба и отчуждаване. Родът като цяло притежава земята, върху която се намират потомственият храм или зала. Освен това по–богатите родове могат да инвестират в колективна собственост като язовири, мостове, кладенци и напоителни системи. Отделните семейства притежават свои собствени парцели, но правото им да ги отчуждават е свързано със строгите ритуални задължения на рода.

Разрастването на рода винаги създава проблеми, свързани с унаследяването на собствеността. По време на ранната династия Джоу съществува система на примогенитура[48], но е заменена от правило за подялба на наследствата поравно между децата от мъжки пол, което преобладава през по–голямата част от китайската история до XX в. По силата на тази система семейната земя често се разделя на все по–малки и по–малки парцели, което води до икономически нерентабилни имоти. Китайците разработват идеала на съвместно съжителстващото семейство, при което няколко поколения мъжки наследници живеят под един покрив. Когато синовете пораснат, те изграждат свои собствени жилища върху поделената семейна земя или се сдобиват с нова земя наблизо. Потомците обаче запазват своя дял от колективната собственост на рода и дължат преклонение пред общите предци, които биха могли да им попречат да се преместят твърде надалеч или свободно да продават земята си.

По–късно възникват сериозни регионални различия по отношение на собствеността и съжителството. С течение на времето властта на родовете в северните части на Китай отслабва; членовете на родовете се местят в различни, много отдалечени селища и губят усещането си за обща идентичност. На юг обаче членовете на родове и кланове продължават да живеят и работят в близост един до друг, понякога в селища с фамилното име на клана. Съществуват много хипотези относно причините за тези различни развития, сред които е обстоятелството, че югът остава незаселена погранична територия в продължение на много векове, което е благоприятно условие родовете да останат заедно, дори когато се разрастват, както и постоянните войни и премествания на север, които съдействат за разпадането на съжителстващите родствени групи.

Важно е да запомним, че в много отношения родовата организация е привилегия на заможните. Само те са могли да си позволят удобни за подялба обширни имоти, колективна собственост, както и много съпруги и наложници, необходими понякога за създаването на наследници. Всъщност систематизираните за първи път по времето на династията Джоу правила на родовата система са валидни само за определени елитни семейства. Бедните семейства можели да си позволят по–малко деца, а в някои случаи компенсирали липсата на мъжки наследник с осиновяването на син, който се отказвал от името на своя род в полза на името на съпругата си – практика, която получава широко разпространение в Япония, но на която се гледало с лошо око в Китай.

В началото на XI в.пр.Хр. започва процес, в течение на който народът Шан бива завладян от племената Джоу, които са се заселили на запад по протежение на река Уей (в съвременната провинция Шънси). Завладяването приключва за няколко години, през които военните сили на Шан се сражават едновременно с конните номади на изток в Шандун. Кралят на Джоу убива наследника на Шан, както и собствените си братя, за да грабне властта, и най– накрая създава нова династия.

Това завоевание подготвя почвата за т.нар, от много учени феодален период на Китай, през който политическата власт е силно децентрализирана и е в ръцете на йерархично степенувани кланове и родове. По времето на цялата Западна и ранната Източна династия Джоу родството остава основен принцип на социална организация. Но през периодите Пролети–Есени и Воюващите царства из цял Китай започват да се обединяват държави в резултат на непрестанните войни между тези родствени групи. Въз основата на все повече исторически свидетелства, а не на археологически реконструкции, можем да проследим много детайлно факторите, съдействали за държавното строителство в Китай.

Процесът на китайското държавно строителство е особено интересен от сравнителна гледна точка, тъй като съществуват множество прецеденти по отношение на процеса, през който преминава Европа почти хиляда години по–късно. Както племената Джоу завладяват отдавна заселена територия и установяват феодална аристокрация, така и германските варварски племена нахлуват в разлагащата се Римска империя и създават сравнително децентрализирана политическа система. Както в Китай, така и в Европа държавното строителство е тласкано преди всичко от необходимостта да се воюва, което води до постепенно консолидиране на феодалните владения в териториални държави, централизация на политическата власт и развитието на модерно неперсонално управление.

Между Китай и Европа обаче съществуват няколко важни различия, маскирани под употребата на термини като „феодален", „семейство", „крал" „дук" и „аристокрация" при наименуването на паралелни китайски институции в англоезичните разкази за Династичен Китай. Ето защо е необходимо внимателно да дефинираме тези термини и да посочим както важните паралели, така и съществените различия между двете цивилизации.

Сред най – объркващите и неправилно употребявани термини са „феодален" и „феодализъм", които до голяма степен са обезсмислени в резултат на безразборната им употреба от учени и полемисти. По традиция, чието начало поставя Карл Маркс, „феодализъм“ често се използва за обяснение на експлоататорска икономическа връзка между господар и селянин, която съществува в средновековна Европа, в чийто център е феодалното имение. Непреклонността на голяма част от марксистката историография кара учените, последователи на тази, традиция да търсят феодален стадий на развитие като неизбежен предшестващ модерния капитализъм стадий в множество общества, за които тази концепция не е приложима.

По–акуратна от историческа гледна точка е дефиницията за феодализма на историка Марк Блок, която се фокусира върху институциите на феодалното владение и васалната зависимост, както те съществуват в средновековна Европа. Феодът е договорно споразумение между господар и васал, с което на последния се гарантира закрила и парцел земя срещу военна служба на господаря. Договорът се сключва на тържествена церемония, на която господарят поставя ръцете на васала в своите и запечатва връзката с целувка. Отношенията на зависимост включват ясни задължения от двете страни и е необходимо да се подновяват ежегодно. Васалът има право да отдава части от земите си и да влиза в договорни отношения със свои собствени васали. Системата генерира свой собствен сложен комплекс от етични норми, засягащи честта, лоялността и куртоазната любов.

От гледна точка на политическото развитие ключовият аспект на европейския феодализъм не са икономическите отношения между сюзерен и васал, а децентрализацията на власт, която обозначават. По думите на историка Джозеф Стрейер „западноевропейският феодализъм е по същество политически – той е форма на управление... при която политическата власт е монополизирана от една малка група военни лидери, но е твърде равномерно разпределена между членовете на групата". Това определение, което е свързано и с Макс Вебер, ще използвам в тази книга. Ядрото на институцията е предоставянето на феода, поземленото феодално владение или апанажа на очертана територия, върху която васалът упражнява някаква степен на политически контрол. Независимо от теоретичната отменяемост на феодалните договори с течение на времето европейските васали превръщат своите феодални владения в патримониум, т.е. собственост, която могат да завещаят на своите потомци. Те придобиват политически права над тези територии да набират армии, да облагат с данъци поданиците и да раздават правосъдие без намесата на формалния господар. Следователно те по никакъв начин не са представители на господаря, а по–скоро са господари сами по себе си. Марк Блок изтъква, че патримониалният характер на късния феодализъм всъщност представлява израждане на институцията. Но именно тази характеристика на разпределена политическа власт в рамките на феодалната система я прави уникална.

В този смисъл династията Джоу в Китай е феодално общество. Тя по нищо не прилича на централизирана държава. Подобно на много завоевателни династии преди и след нея кралят на Джоу си дава сметка, че не разполага със собствени сили и ресурси да управлява териториите, които е завоювал. Това е особено вярно на запад, където Джоу е подложена на натиск от степните номади, и в пограничните райони на юг, които по–късно ще се превърнат в държавата Чу. Затова кралят раздава феодални владения или апанажи на своята свита и воини, които предвид племенния характер на обществото на Джоу са и негови роднини. Кралят на Джоу основава седемдесет и едно феодални владения, от които роднините му управляват петдесет и три. Другите са раздадени на победени господари на Шан, които се заклеват в лоялност към новата династия, или на други администратори или военачалници на Джоу. Васалите, на които тези земи са предоставени, получават по този начин значителна автономия да ги управляват по свое усмотрение.

Има няколко важни разлики между китайския феодализъм по времето на Джоу и неговия европейски вариант. В Европа сегментарните племенни институции биват унищожени в началото на европейския феодален период обикновено в рамките на няколко поколения след покръстването на едно варварско племе. Европейският феодализъм е механизъм за свързване на несвързани с роднински връзки господари с несвързани с роднински връзки васали, което способства за социалното сътрудничество в едно общество, където комплексно родство вече не съществува. За разлика от това в Китай основните политически участници не са отделни владетели, а те и техните родствени групи. В Европа Неперсоналното управление вече е започнало да пуска корени под формата на феодален договор между господар и селянин. Властта е в ръцете на самия повелител, а не на неговия клан. Феодалното владение е притежание на семейството му, а не на по–голяма корпоративна потомствена група.

В Китай, от друга страна, феодите са предоставени на родствени групи, които могат да отдават своите земи на подродови или съребрени клонове на племето. Следователно властта на отделен китайски благородник е по–малко йерархична и по–слаба от тази на европейския владетел, защото самият той е част от една по–голяма родствена рамка, която ограничава неговата свобода на действие. Както вече отбелязах, в племенните общества лидерството често се постига, а не се приписва – лидерът трябва да го заслужи, а не му се дава по рождение. В Китай от времето на Джоу лидерството се развива в по – йерархична посока, но все още остава ограничено в рамките на рода, поради което е „по – племенно" от неговия европейски вариант. Според един наблюдател по времето на периода Пролети–Есени „държавата заприличва на голямо домакинство; владетелят царува, но не управлява. Министрите са важни не поради заеманите длъжности; те са важни и получават длъжности, защото са роднини на владетеля или защото са глави на видни семейства." Кралят е по–скоро пръв между равни, отколкото истински суверен: „Има всевъзможни истории за благородници, които упрекват и оплюват публично владетеля, без да бъдат порицани или наказани, които отхвърлят исканията му за скъпоценни предмети, които играят с него шах насред харема му, които се хранят непоканени на трапезата му или го посещават за вечеря само за да го намерят как стреля по птици."

В основаната на клановост организация на обществото Джоу самите армии също са сегментирани, без централизирано командване и управление. Всеки род набира собствените си войски и те се сливат (като сегментите при Нуер) в по–големи формирования. „Описания на военни операции показват, че на бойното поле тези воини остават под управлението на собствените си командири, че важни решения обикновено се вземат чрез колективно обсъждане между предводителите и че военните части са съвсем слабо свързани помежду си, така че отделният командир може да поведе собствените си хора, без да се съобразява с действията на останалата част от армията." Има безброй случаи, когато подчинен не изпълнява заповедите на формалния господар, защото не съществува строга командно–управленска йерархия. Според антропологичните категории в глава 5 политическите формирования в ранната Джоу са племена или в най– добрия случай вождества, но не и държави.

Китайското феодално общество по време на династията Джоу е подобно на европейския си двойник, доколкото и то развива рязко класово разделение и аристокрация, в центъра на чийто морален кодекс са честта и рискът за живота в ожесточена битка. Ранните племенни общества са относително егалитарни и използват различни нивелиращи механизми, за да попречат на възникването на драстични различия в статуса. Впоследствие отделни индивиди започват да се отличават в лова. Както установихме, съществува приемственост между лова и военните умения, която се разпростира чак до приматите, предци на човешкия род. В лова и сраженията се съблюдават правилата на йерархията просто защото някои индивиди и групи са по–добри ловци и воини от други. Тези, които изпъкват по време на лов, обикновено се отличават и на бойното поле; уменията за сътрудничество, необходими при лова, се разгръщат във военни тактики и стратегии. Бойната победа носи на някои родове по–висок статус, а отличилите се в рамките на рода воини стават лидери.

Същото се случва и в Китай. Приемствеността между лова и военното дело се запазва чрез поредица от ритуали за легитимиране на социалния статус на воинската аристокрация. Марк Люис твърди, че по време на периода Пролети–Есени „действията, които разграничават управниците от масите, са „великите служби" в тези олтари, а тези служби били ритуално насилие под формата на жертвоприношения, война и лов". Ловът осигурява животни, които да бъдат принасяни в жертва на предците, а войните осигуряват човешки жертвоприношения, практика в Шан, която продължава и по времето на Джоу до IV в.пр.Хр. Военните кампании започват в храмове с жертвоприношения и молитви, които да гарантират успеха им. Месото се споделя ритуално, кръвта на затворниците се пролива, за да освети бойните барабани, а най – омразните врагове биват превръщани в сос за месо, който консумират придворните и военните.

Аристократичното военно дело в ранната династия Джоу в Китай е изключително ритуализирано. Войни се водят за това един клан да признае превъзходството на друг или като отмъщение за оскърбление спрямо нечия чест. Армиите излизат на бой, за да защитят „наследените постижения на предците"; неизпълнението на това задължение би лишило лидерите от съответните ритуали, когато те на свой ред станат мъртви предшественици. Те могат да постигнат това по–скоро чрез церемониални изпитания на сила и чест, а не чрез сражения с всички средства до смърт. Често се организират предварителни битки между групи от аристократи, при които се съблюдават сложни правила. Появата на врага на бойното поле изисква армията да вземе участие или да се опозори и понякога се смята за безчестие да не се атакува най–силната страна на врага. Обратно – армиите се оттеглят от бойното поле, когато противниковият предводител умре, за да не се увеличат траурните задължения на другата страна. В ранния период Пролети–Есени аристократите участват в повечето сражения на колесници, които са скъпи и изискват висока степен на умения за управление и поддържане. Очевидно съветът на военния стратег Сундзъ да се използва „косвеният метод", при който изненадата и измамата са важни компоненти, идва на по–късен етап в китайската история.

По време на ранната династия Джоу Китай се превръща в нещо средно между племенно общество и общество на ниво вождество. Нито едно от политическите формирования, често наричани „държави" в историите, не са истински държави. Китай по времето на Джоу е христоматиен пример за патримониално общество. Това означава, че цялата страна е „собственост" на поредица от местни владетели и родствените им групи. В съответствие с ограниченията на агнатичните родствени правила в Китай земята и хората, живеещи на нея, са патримониум или наследствена собственост, която се предава на потомството. В това общество няма разлика между обществено и частно; всеки управляващ линидж набира армии, събира данъци и раздава правосъдие както намери за уместно. Всичко това обаче скоро се променя.

7. ВОЙНИ И ВЪЗХОД НА КИТАЙСКАТА ДЪРЖАВА

Как възниква китайската държава от военното съперничество ► Модернизиращите реформи на Шан Ян ► Доктрината за легизма и неговата критика на конфуцианската семейственост ► Защо политическото развитие не е съпътствано от икономическо и социално развитие

По време на източната династия Джоу (770–256 г.пр.Хр.) в Китай започва обединяването между истински държави. Те създават постоянни армии, които са в състояние да налагат съблюдаването на правила над определена територия; създават бюрократични институции за събиране на данъци и управляват чрез закони; утвърждават стандартни мерки и теглилки и изграждат обществена инфраструктура под формата на пътища, канали и напоителни системи. Една държава, а именно царство Цин, предприема забележителен модернизиращ проект, чиято пряка цел е демонтирането на основания на роднинство патримониален социален ред на ранната Джоу. Армията бива демократизирана чрез игнориране на воините аристократи и набиране на редовна военна служба на огромен брой селяни; осъществява се широкомащабна поземлена реформа чрез обезземляване на патримониалните земевладелци и раздаване на земя на селски семейства и се насърчава социалната мобилност чрез подкопаване на властта и престижа на наследствената аристокрация. Колкото и „демократично" да звучат подобни реформи, тяхната единствена цел е укрепване на властта на царство Цин и утвърждаване на неумолима диктатура. Могъществото на тези съвременни политически институции позволява на Цин да подчини съперничещите държави и да обедини Китай.

Според известното твърдение на политолога Чарлс Тили европейското държавно строителство е задвижвано от необходимостта на европейските монарси да воюват. Взаимозависимостта между войните и държавното строителство не е универсална; този фактор не играе определяща роля в Латинска Америка. Но войните безспорно са най–важният двигател на държавното строителство по време на китайската династия Източна Джоу. От основаването на Източна Джоу през 770 г.пр.Хр. до консолидирането на династията Цин през 221 г.пр.Хр. Китай преживява непрестанна поредица от войни, които се разрастват по мащаб, скъпотия и човешки жертви. Преходът на Китай от децентрализирана феодална държава към обединена империя се осъществява изцяло чрез завоевания. И почти всяка създадена през този период модерна държавна институция е свързана пряко или косвено с необходимостта да се воюва.

В сравнение с други войнствени общества кръвопролитността на водените от Източна Джоу войни се откроява. Според изчисленията на един учен през продължилия 294 години период Пролети–Есени между китайските „държави" са се водили повече от 1211 войни. През целия този период само 38 години са мирни. През същото това време биват унищожени повече от 110 политически формирования. През последвалия 254–годишен период на Воюващите царства се провеждат 468 войни, като само 89 години са мирни. Общият брой на войните намалява само защото броят на държавите драстично спада в резултат на завоевания и присъединяване. По време на периода на Воюващите царства шестнадесет държави биват унищожени от седемте оцелели през същия период. Но водените войни драстично се разрастват по мащаб и продължителност. През периода Пролети–Есени някои от войните приключват с една–единствена битка за един ден. Към края на периода на Воюващите царства една обсада е траела месеци наред, а военните действия – в продължение на години с участието на петстотинхилядни армии.

В сравнение с други милитаристични общества Китай по времето на династията Джоу е изключително агресивен. Според едно изчисление царство Цин успява да мобилизира 8–20% от общия брой на населението в сравнение със само 1% в Рим и 5,2% от гръцкия Делфийски съюз[49]. Мащабите на мобилизация в ранна съвременна Европа са още по–ниски. Загубите също са безпрецедентни. Ливий съобщава, че Рим загубва около 50 000 войници в сраженията край Тразименското езеро и Кана; китайски мемоарист твърди, че в битка през 293 г.пр.Хр. загиват 240 000 войници, а в друга през 260 г. – 450 000. Общият брой на убитите войници във войните на Цин от 356 до 236 г.пр.Хр. е над милион и половина. Историците смятат тези цифри за драстично раздути и недоказуеми, но все пак те са несравнимо по–големи от европейските.

Постоянното водене на войни е достатъчно мощен стимул за разрушаване на старите институции и създаването на нови на тяхно място. Това засяга военната организация, данъчното облагане, бюрокрацията, технологичните иновации и идеи.

- ВОЕННА ОРГАНИЗАЦИЯ

Не е учудващо, че първата последица е еволюцията на военните организации във Воюващите царства.

Както вече отбелязах, войните в началото на периода Пролети–Есени се водят от аристократи върху колесници. За всяка колесница са необходими кочияш и поне двама воини, както и логистичен конвой от около седемдесет воини. Управлението на колесница и стрелбата от нея са трудни умения, изискващи сериозно обучение, което го прави подходящо аристократично занимание. Пехотата през този период е само помощна войска.

Преходът от колесници към военни действия с пехота и кавалерия настъпва постепенно в края на периода Пролети–Есени. Колесниците са с ограничена употреба в южните държави У и Юе поради многото езера и блата, а и поради тяхната неефективност в планинските райони. Кавалерия се появява за първи път в началото на периода на Воюващите царства очевидно в резултат на опита, почерпен от западните степни варвари, които яздят коне. Оръжията от желязо, арбалетите и бронята увеличават полезността на пехотата. Западното царство Цин е една от първите, реорганизирали войската си и премахнали колесниците за сметка на комбинация от кавалерия и пехотинци, което отчасти се дължи на терена и отчасти на постоянния натиск от страна на варварите. Държавата Чу е първата, която рекрутира хора на друга държава, след като побеждава Чън и принуждава нейните земеделци да постъпят в армията. Тези войски не са организирани от родствени групи, а от административни служби и са систематизирани в ясни йерархии с постоянна бройка на подчинените подразделения. Първата изцяло пехотна армия е създадена в средата на VI в.пр.Хр., а пехотата напълно измества армиите от колесници в продължение на следващите два века. Задължителната военна служба за селяните става обичайна практика в началото на периода на Воюващите царства.

Преминаването от колесници към пехота като основна ударна сила на китайската армия има точни паралели с преминаването от тежко бронирани конни рицари към пехотни войски, съставени от стрелци с лъкове и копиеносци, в Европа. Тези промени не утвърждават социалното положение на аристокрацията, чиито представители са колесничари и рицари. И в двете култури само аристократичните елити могат да си позволят оборудване в стария стил на воюване и необходимото специализирано обучение. Макар да изглежда, че тази промяна е предизвикана главно от промени в технологията, възможно е също така класата на китайските аристократи непрекъснато да е отслабвала, поради което е намалявал и броят на добре обучените военни специалисти.

Физическите загуби сред редиците на аристокрацията имат ефекта и на насърчаване на израстването по чин при военните благодарение на заслуги. В ранната Джоу получаването на ръководен военен пост е изцяло въз основата на роднинство и статус в рамките на клана. Но с течение на времето все по–голям брой неаристократични лидери получават повишение въз основа на храбростта си в битките. Държавите започват да предлагат на воините стимули под формата на земя, звания и крепостни селяни като насърчение и скоро става обичайна практика най– обикновени поданици да се издигнат до генерал. В една полева армия по време на война меритокрацията не е културна норма, а условие за оцеляване и по всяка вероятност принципът на меритократично израстване е въведен най–напред във военната йерархия, а по–късно и в цивилната бюрокрация.

- ДАНЪЧНО ОБЛАГАНЕ И ПРЕБРОЯВАНЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО

Мобилизирането на огромни армии от селяни изисква ресурси за заплати и екипировка. Между 594 и 590 г.пр.Хр. държавата Лу започва да облага с данък земеделска земя не като владение на родствена група, а въз основа на дадена за частно ползване земя на групи от отделни селски семейства, известни като qiu. Това се налага поради нашествията от съседната държава Ки, което принуждава Лу бързо да увеличи размера на своята армия. Между 543 и 539 г. Зи Чан реорганизира полетата на държавата Зенг в широка мрежа от напоителни канали, преструктурира селските домакинства в групи от по пет семейства и ги облага с нов данък. През 548 г. държавата Чу извършва кадастрално проучване на своите земи и регистрира солените езера, рибарниците, блатата и горите, както и населението. Това проучване е направено в очакване на реорганизация на данъчната основа, а също и за изготвяне на списъци на населението в селските райони, за да бъдат призовавани в армията.

- РАЗВИТИЕ НА БЮРОКРАЦИЯТА

Със сигурност би могло да се каже, че китайците са изобретили съвременната бюрокрация, т.е. постоянния административен кадър, избиран по–скоро въз основа на способности, отколкото на роднинство или патримониални връзки. Бюрокрацията възниква случайно от хаоса на династията Джоу в резултат на спешната необходимост от събиране на данъци за военни разходи.

Подобно на администрациите на други ранни държави като Египет, Шумер, Персия, Гърция и Рим администрацията през първите години на Джоу е патримониална. Административните длъжности се раздават на роднини на владетеля и са част от неговото домакинство. Решенията се вземат не строго йерархично, а въз основа на консултации и лична лоялност. Затова владетелят невинаги е можел да контролира или да уволнява своите служители, когато те му се противопоставяли. Всъщност както големия мъж при уантоките, изправен пред широк консенсус, че трябва да бъде заменен от друг, повелителят на Джоу често не успявал да попречи това да се случи. Единствената му алтернатива, както постъпил през 669 г.пр.Хр. владетелят на Цин, била да изколи всичките си роднини, съзаклятничещи срещу него. Тъй като дворцовите интриги били осъществявани от родовете, а не от отделни индивиди, налагало се да бъдат ликвидирани цели семейства, за да се прекъсне „родословното въже".

Бюрократизацията на армията започва, след като военната служба преминава от ръцете на аристокрацията в ръцете на простолюдието. Армейската администрация трябвало да набира, екипира и обучава огромен брой хора, което изисквало водене на отговорност и логистични услуги. Необходимостта от финансиране на армията засилва необходимостта от цивилна бюрокрация за събиране на данъци и гарантиране на подходящи условия при мащабна мобилизация. Военната бюрокрация служела също така като школа за цивилни бюрократи и съдействала за изграждането на командно–административна инфраструктура. Самоизтребването на аристокрацията на Джоу в кръвопролитни междуособици през това време създава големи възможности за възходяща социална мобилност на семействата на служителите. Макар по традиция да били избирани от аристократичната класа, служителите често били от социални кръгове, твърде далечни на владетеля и неговите близки. Обществената прослойка Ши била по–ниско от тази на аристокрацията и включвала войници и други заслужили уважение представители от простолюдието, които също били издигани на отговорни длъжности на мястото на патримониални служители. Принципът на повишение по заслуги вместо по произход постепенно започнал да се утвърждава, докато редиците на аристократите оредявали.

- ТЕХНОЛОГИЧЕСКИ НОВОВЪВЕДЕНИЯ

От IV до III в.пр.Хр. в Китай се разгръща интензивен и екстензивен икономически растеж. Интензивният растеж се осъществява благодарение на редица технологични нововъведения, като преминаването от бронзови към железни оръдия на труда, а по–късно и с развитието на техники за отливане на желязо; по–добри техники за впрягане на животни към плуга и подобрено управление на земните и водните ресурси. Увеличава се търговията между отделните части на Китай и населението започва драстично да нараства. Екстензивният растеж се дължи на нарастването на населението и заселването на нови погранични райони като Съчуан.

Този икономически растеж е до известна степен това, което икономистите наричат „екзогенен", което означава, че е възникнал в резултат на случайни технологически нововъведения, а не благодарение на вътрешната логика на икономическата система. Един от най–важните външни двигатели е военната опасност. Всички държави през периода на Воюващите царства изпитват огромна необходимост от увеличение на нивото на данъчното облагане, а следователно и на земеделската продукция; всички заимстват нововъведенията и ги използват за разширяване на собствените си властови позиции.

- ИДЕИ

Забележително е, че през изключително жестоките векове в края на епохата Пролети–Есени и Воюващите царства възникват едни от най–великите културни постижения в историята на Китай. Абсолютната социална разпокъсаност вследствие на постоянните войни става повод за дълбок размисъл по политически и морални въпроси и създава също така възможност талантливи учители, писатели и съветници да се прочуят. Един от мнозината странстващи учители през този период е Конфуций, който произхожда от дребното дворянство, но сам си пробива път като учен и преподавател. Има и много други писатели по времето на Стоте школи на мисълта през ранния период на Воюващите царства, между които са Модзъ, Мъндзъ, Сундзъ, Хан Фей и Сюндзъ, всеки от тях оставил съчинения, оказали влияние върху китайската политика през следващите векове. Политическата нестабилност на периода, изглежда, създава нещо като интелектуална безкоренност, което намира израз във физическата мобилност на интелектуалците, които се местят от една държава в друга, предлагайки услугите си на всяка политическа власт, която би проявила интерес към тяхното учение.

Политическото значение на тази интелектуална активност е двояко. Първо, заражда се нещо като идеология, а именно общовалидни идеи за правилното структуриране на управлението, с помощта на които следващите поколения китайци ще могат да преценяват дейността на своите политически лидери. Най–известната идеология е конфуцианското учение, но конфуцианците влизат в ожесточени интелектуални дебати с други школи като легизма – конфликт, който е отражение на текущите политически борби. Учените и литераторите са почитани като най–висши човешки същества, по – високопоставени дори от воините и свещениците. Наблюдава се сливане между ролите на интелектуалеца и бюрократа по начин, който няма аналог в други цивилизации.

Второ, придвижването на интелектуалците из Китай съдейства за развитието на нещо, което все повече се оформя като национална култура. Великите китайски класически произведения от този период се превръщат в основа на образованието на елита и утвърждаване на китайската култура. Националната идентичност се обуславя от познаването на класиците; престижът им е толкова висок, че техните произведения се разпространяват и в най – отдалечените части на империята, а и отвъд нейните граници. Въпреки по–голямата си военна мощ през отделни периоди номадските царства покрай границите никога не успяват да се противопоставят на интелектуалните традиции на Китай. Некитайските народи, които нападат и периодично управляват отделни региони в Китай, рядко основават свои собствени институции в тях, а в повечето случаи управляват Китай с помощта на китайски институции и умения.

Модерни държавни институции постепенно се изграждат из целия Китай през късните години на династията Джоу, но най– вече Западното царство Цин. В повечето случаи възникването на нови институции е чиста случайност в резултат на принципа „проба–грешка" и отчаяна необходимост от страна на различни правителства. За разлика от тях Цин формулира идеология за държавно строителство, която изрично се основава на логиката на новата централизирана държава. Строителите на държавата Цин разбират, че родствените мрежи от ранните епохи са препятствие за концентрирането на власт и провеждат политика на заменянето им със система, която пряко обвързва отделния индивид с държавата. Това учение е наречено легизъм.

Шан Ян започва кариерата си като служител в царство Уей, но се премества в сравнително изостаналото царство Цин и става пръв съветник на нейния владетел Сяогун. Още с пристигането си той започва битка с патримониалната администрация. Премахва нейните наследствени привилегии и в последна сметка успява да замени наследствените длъжности със система от двадесет ранга, които се присъждат въз основа на заслуги, което в конкретния случай, тъй като Цин е погранично царство, означава военни заслуги. Държавата отпуска земя, васали, робини и дрехи въз основа на заслугите. Обратно, неспазването на държавните закони води до цяла серия от драконовски наказания. И Най–важното – длъжности, дадени по силата на тази система, не може да станат наследствени, както позициите на патримониалната аристокрация, а периодично се преразпределят от държавата.

Една от най–важните реформи на Шан Ян е премахването на системата „кладенец–ниви"[50] и преразпределянето на земята на отделни семейства под прекия контрол на държавата. При системата „кладенец–ниви" земеделската земя е разделена на блокове, подредени под формата на китайския йероглиф за „кладенец", като осем семейства обработват по един квадрат около централен парцел. Всяко благородническо семейство притежава определен брой „кладенец–ниви“, на което обработващите ги селяни дължат данъци, ангария и други задължения подобно на селяните във феодална Европа. Квадратите са кръстосани под прав ъгъл с различни пътеки и напоителни канали, което улеснява надзора, а осемте семейства образуват нещо като комуна под попечителството на земевладелеца. Премахването на системата „кладенец–ниви" освобождава селяните от техните традиционни социални задължения към господарите и им позволява да се преселят на нова земя на други земевладелци или да придобият собствена. Това позволява на държавата да игнорира аристокрацията чрез директно налагане на нов, единен поземлен данък, изплащан в натура от всички собственици на имоти.

Освен това Шан Ян въвежда поголовния данък за всички мъже на пълнолетна възраст с изричната цел за финансиране на военни операции. Държавата разпорежда, ако в едно домакинство има няколко синове, след достигането на определена възраст да живеят отделно или да плащат двоен данък. По този начин Шан Ян нанася директен удар на традиционния конфуциански идеал за задружно семейство и насърчава нуклеарните семейства. Системата налага сурови лишения на бедните семейства, които нямат големи наследствени имоти за подялба. Целта на тази промяна може да е индивидуализиране на стимулите, но предназначението ѝ е и засилване на контрола на държавата над поданиците.

Реформата е свързана и с нова система за семейна регистрация. Вместо разпръснатите родствени мрежи в традиционен Китай Шан Ян разпределя семействата в групи от пет до десет домакинства, които да упражняват надзор помежду си. Подобни реформи са осъществени и в други държави като Лу, но в Цин е осъществена с изключителна неумолимост. Недокладването на престъпна дейност в групата се наказвало с разрязване на две, а докладвалите били възнаграждавани наравно с отсеклите главата на враг на бойното поле. Вариант на тази система е въведен в династията Мин под формата на системата „баоджия".

В книгата си „Виждайки като държава" политологът Джеймс Скот твърди, че всички държави имат общи характеристики: те се опитват да контролират своите общества, което означава, че искат да ги направят преди всичко „четливи" Ето защо събарят старите квартали, възникнали спонтанно като лабиринти от лъкатушещи улички и пътеки, и ги заменят с геометрично подредени мрежи от улици. Широките булеварди на барон Осман върху отломките на средновековния Париж през XIX в. са построени не само по естетически съображения, но и за да бъде контролирано населението.

Нещо много подобно се случва и в Цин при Шан Ян. Освен че премахва системата „кладенец–ниви", министърът разгръща система от префектури из цялото царство. Създадени са четиридесет и една нови префектури чрез обединяване на съществуващи градове, области и села начело с префект, избран не от самото населено място, а назначен от централната власт. Първоначално те са разположени в пограничните региони, което сочи произхода им като военни окръзи. Системата „кладенец–ниви" е заменена от много по–големи, равномерно подредени правоъгълни блокове, ориентирани по оста изток–запад/север–юг. Съвременните топографски изследвания показват, че цялата територия на някогашната Цин е била покрита с тези подредени по права линия парцели. Шан Ян въвежда също така единна система за мерки и теглилки в целия Цин, която измества различните стандарти, използвани по времето на феодализма.

Мащабните начинания на Шан Ян в областта на социалното инженерство изместват традиционната, базирана на родството система на правомощия и поземлена собственост с далеч по–неперсонална форма на управление под контрола на държавата. Това очевидно поражда огромна съпротива от страна на патримониалната аристокрация в самото царство Цин. Когато покровителят на Шан Ян, Сяогун, умира, неговият наследник застава срещу него и Шан Ян е принуден да се укрива. Накрая е предаден от един гражданин по силата на прокарания от самия него закон за жестоко наказание срещу човек, който укрива престъпници. Според запазените сведения е екзекутиран чрез разкъсване от четири колесници, а цялото му родословие е избито заедно с него.

Всяко институционално нововъведение в Китай по времето на Източната Джоу е пряко свързано с изискванията за водене на война. Включването на мъжкото население във военната служба, възникването най–напред на военна, а след това и на гражданска бюрокрация, отпадането на патримониалните служители и изместването им от нови, избрани благодарение на личните им качества, регистрацията на населението, поземлената реформа и ограничаването на имуществените права на патримониалните елити, развитието на по–добри комуникации и инфраструктура, изграждането на нова, неперсонална йерархия на административните длъжности и утвърждаването на единни мерки и теглилки са свързани с военните потребности. Ако войната не е единственият двигател на държавното строителство в Китай, тя със сигурност е най–важният фактор за възхода на първите модерни държави в Китай.

Провежданите от Шан Ян политики в Цин биват обосновани и превърнати от по–късни автори като Хан Фей в цялостна идеология, известна като легизъм. Голяма част от последващата история на Китай чак до комунистическата победа през 1949 г. може да бъде разбрана от гледна точка на противоречията между легизма и конфуцианството относно ролята на семейството в политиката.

Конфуцианството е крайно ретроградно учение, чиито корени са в древните практики. Конфуций създава своите класически произведения в края на периода Пролети–Есени, изпълнени с носталгия към социалния порядък Джоу, който бързо се разлага вследствие на постоянните войни. Семейството и родството са същността на патримониалния порядък и в много отношения конфуцианството може да се разглежда като идеология, която изгражда всеобхватна морална доктрина за произхода на държавата от модел, който се основава на семейството.

Всички племенни общества практикуват някаква форма на почит към предците, но конфуцианството придава на китайската версия специфична етична насоченост. Според конфуцианските морални предписания човек има много по–силни задължения към своите родители и най–вече към баща си, отколкото към собствената съпруга или деца. Неуважението към родителите или неполагането на грижи за тях се наказва строго, както бил наказан един син, който полагал по–големи грижи за своето семейство, отколкото за родителите си. А ако съществува конфликт между дълга към родителите – ако, да речем, бащата е обвинен за престъпление – и дълга към държавата, интересите на бащата безспорно превъзхождат интересите на държавата.

Противоречието между семейство и държава и моралната легитимност, която конфуцианството придава на семейния дълг над политическия, са характерни за цялата китайска история. И до ден днешен китайското семейство си остава могъща институция, която ревностно защитава своята независимост от политическата власт. Съществува обратнопропорционална връзка между здравината на семейството и мощта на държавата. По време на упадъка на династията Цин през XIX в. могъщи родове в Южен Китай поемат контрола над повечето местни дела. Когато Китай се деколективизира по време на свързаните с отговорността на домакинствата реформи на Дън Сяопин през 1978 г., селското семейство се възражда и се превръща в един от най–мощните двигатели на икономическото чудо, което се разгръща по–късно в Народната република.

За разлика от конфуцианците легистите гледат напред и оценяват конфуцианството и неговата възхвала на семейството като пречка за укрепването на политическата власт. Те не се осланят на моралните предписания и задължения на конфуцианството. На тяхно място въвеждат ефективни възнаграждения и наказания – преди всичко наказания, – за да принудят поданиците да се подчиняват. По думите на легисткия идеолог Хан Фей:

Любящите майки имат блудни синове, докато в домакинство със строга дисциплина няма да срещнеш непокорни роби... Според законите на повелителя Шан на този, който изхвърля пепел по пътищата, е било налагано телесно наказание. Сега изхвърлянето на пепел е дребно престъпление, а телесното наказание е тежко наказание. Само мъдрите управници са способни да се отнасят строго към тези, които извършват дребни престъпления, [давайки да се разбере, че] дори незначителни престъпления се наказват строго, а много по–строго ще бъдат наказани тези, които извършват тежки престъпления. Затова хората не смеят да прегрешават...

Единственият начин, по който мъдри и далновидни господари биха могли да останат дълго на трона, да не отстъпят императорската власт и да се насладят пълноценно на благата на империята, е да управляват автократично и предпазливо, като прилагат политика на контрол и строги наказания без никакви изключения.

Легистите предлагат поданиците да не бъдат третирани като морални същества, които трябва да бъдат образовани и обучавани, а като „хомо икономикус"[51], които откликват на положителни и отрицателни стимули – най–вече наказания. Поради което легистката държава се стреми да подкопае традицията, да разкъса връзките на семейните морални задължения и отново да обвърже гражданите с държавата върху нова основа.

Съществуват очевидни паралели между легизма и социалното инженерство, осъществявано от Китайската комунистическа партия след 1949 г. Мао подобно на Шан Ян преди това смята традиционния конфуциански морал и китайското семейство за препятствия за социалния напредък. Целта на неговата антиконфуцианска кампания е да делегитимира семейния морал; партията, държавата и комуната са новите структури, които отсега нататък ще сплотяват китайските граждани. Не е учудващо, че през маоисткия период заветите на Шан Ян и легизма са възкресени и за много комунистически учени са образец за съвременен Китай.

По думите на един учен: „С идеала си за царя мъдрец конфуцианската философия може да се опише като абсолютизъм, проникнат от морални ценности; за разлика от нея легизмът може да бъде обрисуван като откровен абсолютизъм, който отрича морала в човешкото управление." Конфуцианството не предвижда никакъв институционален контрол над властта на императора; то препоръчва образование за принца, контролиране на неговите страсти и възпитаването му да се чувства отговорен пред своя народ. Добро управление благодарение на образоване на принца не е непозната практика в западната традиция; това всъщност е предложената от Сократ система в описанието му на праведния град в „Държавата" на Платон. Степента, до която китайските императори действително са отговорни пред своите поданици, а не използват конфуцианския морал, само за да узаконят себелюбието си чрез властта, е тема, която разглеждам в следващите глави. Но легистите отричат дори претенцията за морално управление, заявявайки безцеремонно, че управляваните съществуват заради управниците, а не обратното.

Не бива да ни подвежда легисткото изтъкване на законността, тъй като учението няма нищо общо с върховенството на закона в смисъла, в който използвам израза в тази книга. На Запад, в Индия, както и в мюсюлманския свят още преди възникването и независимо от държавата е съществувало законодателство, осветено от религията и защитавано от йерархията на свещеници и духовници. Това законодателство е по – древно, по – върховно и по – легитимно от настоящия владетел, поради което той е длъжен да го съблюдава. Това е смисълът на върховенството на закона: дори кралят или императорът се подчиняват на закона и не са свободни да действат по собствено усмотрение.

В Китай никога не е съществувал такъв тип върховенство на закона, а още по–малко за легистите. За тях законът не е нищо повече от кодифициране на разпорежданията на краля или владетеля, които са по–скоро заповеди, а не закони в смисъла на Фридрих Хайе[52]. Тяхното предназначение е да защитават единствено интересите на владетеля, а не на общия консенсус от морални норми, валидни за общността като цяло. Единственото сходство между легистките принципи и съвременното разбиране за върховенство на закона е схващането на Шан Ян, че наказанието следва да се прилага справедливо спрямо всички членове на обществото и аристократите не са можели да избегнат общата приложимост на закона.

Създадените от Шан Ян нови държавни институции позволяват на Цин да мобилизира много повече ресурси отпреди това и по–ефективно от своите съседи. Но окончателната победа не е неминуема, тъй като силната конкуренция между воюващите страни ги принуждава бързо да заимстват своите институции. Затова историята на възхода на царство Цин до установяването на хегемония над целия Китай е свързана по–скоро с международните отношения, отколкото с нейното развитие.

Всъщност Цин играе незначителна роля за консолидирането на държавната система в края на периода Пролети–Есени като балансьор между по–могъщи съперници. Тя е най–западната от Воюващите царства, в резултат на което до известна степен е защитена географски (вж. картата на с. 160). Цин започва само 11 от 160–те войни между другите големи държави през периода 656–357 г.пр.Хр. Това започва да се променя след държавната реформа на Шан Ян; от 356 до 221 г. Цин подклажда 52 от 96–те войни между велики сили и печели 48 от тях. През последното десетилетие на IV в.пр.Хр. Цин нанася поражение на голямата южна държава Чу, а през 293 г. на източните си съседи Уей и Хан. Държавата Ци на изток, останала най–могъщата враждебна сила, е победена през 284 г. До 257 г. всички други държави губят статуса си на велики сили и последните обединителни войни през 236 г. довеждат до възникването през 221 г.пр.Хр. на една–единствена династия Цин над цял Китай.

За какво воюват Воюващите царства? Причината за конфликтите в Източна Джоу е свързана до известна степен с упадъка на стария аристократичен порядък и изместването на елитите от хора от простолюдието, които откриват нови възможности да се домогнат до властови позиции. Това е в основата на идеологическия спор между конфуцианци и легисти. Този конфликт се разгръща както в рамките на отделните държави, така и между тях и е едновременно следствие и причина за войните. Доколкото Цин може да се разглежда като блюстител на легизма, учението бива възприето по–скоро поради практически съображения, отколкото поради дълбоки принципни основания.

Доминиращата идея тук е различна и е центрирана около старата Шан–Джоу представа за кралската власт като обединител на цял Китай. Идеята за обединен Китай винаги е била по–скоро мит, отколкото реалност, но вътрешните разногласия в Източната династия Джоу винаги са били възприемани като продължителна аномалия, която трябва да се коригира от рода, възникнал като носител на небесния мандат. Следователно борбата за признание намира израз в конфликта между родове да свържат своето име с честта да управляват един–единствен Китай.

Китай през периода Воюващите царства

Един от големите метаисторически въпроси, който занимава учени като Виктория Хюи, е защо многополюсната китайска държавна система най–накрая се обединява през III в.пр.Хр. в границите на една огромна империя за разлика от Европа. Всъщност европейската държавна система също преживява процес на обединение със своите около четиристотин суверенни държави в края на Средновековието до началото на Първата световна война, когато те наброяват около двадесет и пет. Но въпреки опитите на завоеватели като Хабсбурга Карл V, Луи XIV, Наполеон и Хитлер една–единствена господстваща европейска държава така и не възниква.

Съществуват редица възможни обяснения. На първо място, географията. Широки реки, гори, морета и високопланински вериги разделят Европа на множество области: Алпите, Пиренеите, Рейн, Дунав, Балтийско море, Карпатите и т.н. Изключително важен фактор е големият остров Великобритания, който играе ролята на балансьор в европейската история с опитите си да осуети намеренията на мощни коалиции. За разлика от това първата китайска империя възниква само върху част от днешен Китай по протежение на северната ос запад–изток от долината на река Уей до полуостров Шандун. По това време армиите лесно прекосяват целия този регион особено след изграждането на голям брой пътища и канали през периода на Воюващите царства. Едва след като този регион укрепва като единна, могъща държава, тя се разширява на юг, север и югозапад.

Вторият фактор е свързан с културата. Съществуват етнически различия между племената Шан и Джоу, но възникналите по време на династията Джоу държави не са така ясно разграничени етнически и езиково до степента, до която се различават римляни, германци, келти, франки, викинги, славяни и хуни. Из Северен Китай се говорят различни китайски диалекти, но леснината, с която хора като Шан Ян и Конфуций се местят от едно място на друго, както и обменът на идеи между различните региони свидетелстват за високата степен на културна хомогенност.

Трети фактор е лидерството или липсата на такова. Както посочва Виктория Хюи, една многополюсна система не е механична, себерегулираща се машина, която винаги успява да предотврати появата на хегемонна власт. Държавите се управляват от индивидуални лидери в съответствие с личния им интерес. Лидерите на Цин съблюдават съобразително държавническото изкуство, което се основава на тактиката „разделяй и владей", за да разтурват вражески коалиции и техните противници, често водят самоубийствени войни помежду си, без да си дават сметка каква опасност представлява Цин.

Но решаващата причина е свързана пряко с различните пътища на политическо развитие, по които поемат Китай и Европа. Европа никога не е познавала могъща абсолютистка държава като Цин, с изключение на Московското княжество, което възниква по–късно и е периферно явление в европейската политика до втората половина на XVIII в. (Когато Русия става член на европейската система от държави, тя много скоро прегазва голяма част от Европа както при Александър I през 1814 г., така и след това по времето на Сталин през 1945 г.) Държави като Франция и Испания в края на XVII в., за които обикновено се говори като за „абсолютистки", са, както ще видим по–нататък, далеч по–слаби по отношение на облагането с данъци и мобилизирането на своите общества от царство Цин през III в.пр.Хр. Когато самозвани европейски абсолютистки монарси предприемали свързани с държавно строителство проекти, това ставало под контрола на добре организирани социални групи: привилегированата наследствена аристокрация, Католическата църква, добре организираното понякога селячество и независими, самоуправляващи се градове, които успявали да действат ефективно, въпреки династическите ограничения.

В Китай нещата са коренно различни. Тъй като е базирана на обширна родствена система, китайската феодална аристокрация никога не утвърждава местна власт, подобна на европейската. Властовата база на китайските благородници в рода е географски разпръсната и преплетена с други родствени групи за разлика от силните йерархични местни политически суверенитети от епохата на европейския феодализъм. Освен това те не са под закрилата на закона, древните права и привилегиите, на които се радва европейската аристокрация. Редиците на китайската аристокрация са изтощени от продължилите векове наред несекващи племенни войни, което позволява на политически предприемачи да организират селяни и други представители на простолюдието в мощни армии, които успяват да се справят с благородническите формирования от предходните векове. В Китай по време на династията Джоу не възниква могъща наследствена поземлена аристокрация като тази в Европа. Тристранният сблъсък между монарх, аристокрация и третото съсловие, изиграл толкова важна роля за развитието на съвременните европейски политически институции, е непознат за Китай. Вместо това там възниква една преждевременно модерна централизирана държава, която побеждава потенциалните се съперници още в самото начало.

Цин притежава много, ако не всички, характеристики, които Макс Вебер определя като квинтесенциално модерни. Поради това е нещо като загадка защо Вебер, който знае много неща за Китай, въпреки всичко описва имперски Китай като патримониална държава. Може би една от причините за объркването на Вебер се крие във факта, че настъпването на политическата модерност в Китай не е съпътствано от икономическа модернизация, т.е. начало на капиталистическа пазарна икономика; нито от социална модернизация: родството не е изместено от модерен индивидуализъм, а продължава да съществува съвместно с неперсоналната администрация до наши дни. Подобно на други теоретици на модернизацията Вебер смята, че различните аспекти на развитието – икономически, политически, социален и идеологически – са тясно взаимосвързани. Може би поради това, че в Китай не възникват другите аспекти на модернизация, Вебер не разпознава наличието на модерен политически ред. Политическа, икономическа и социална модернизация всъщност не са тясно взаимосвързани и при европейското развитие; но последователността е различна, като социалната модернизация предхожда изграждането на модерна държава. Следователно опитът на Европа е уникален и не е непременно заимстван от други общества.

Видове модернизация

Защо политическата модернизация не довежда до модернизация на икономиката и обществото след обединяването на Цин? Възникването на модерна държава е необходимо, но недостатъчно условие за интензивно икономическо развитие. За изграждането на капитализъм са необходими и други институции. Капиталистическата революция на Запад е предшествана от научната революция в началото на модерните времена, създала научния метод, съвременните университети, технологическите нововъведения, които произвеждат благосъстояние благодарение на научни наблюдения, както и система от имуществени права, стимулираща хората да правят нововъведения. В много отношения Цин е интелектуално плодовито място, но най–важните му научни традиции са ретроградни и лишени от абстрактното мислене, необходимо за модерното естествознание.

Освен това в Китай от периода на Воюващите царства не възниква независима търговска буржоазия. Градовете са политически и административни, а не търговски центрове, без каквито и да било традиции по отношение на независимостта и самоуправлението. Търговците и занаятчиите не притежават обществен престиж; статусът е свързан с поземлената собственост. Съществуващите имуществени права не насърчават развитието на модерна пазарна икономика. Диктаторският режим в Цин лишава от собственост огромен брой патримониални земевладелци в усилията си да ги лиши от власт и облага с тежки данъци новите земевладелци заради своите военни амбиции. Вместо да създаде стимули частниците да обработват земята си по – продуктивно, държавата определя производствени квоти (което две хилядолетия по–късно правят и комунистите) и наказва селяните за неизпълнението им. Макар че поземлената реформа в Цин първоначално ликвидира унаследените имоти и създава пазар на земя, не възниква класа на дребните земевладелци, а вместо това земята е присвоена от новата класа на заможни семейства. Не съществува и правова държава, която да ограничи конфискуването на имоти от страна на суверена.

Социална модернизация е заместването на родствените взаимоотношения с по–свободни, индивидуалистични форми на сдружаване. Това не се случва след обединяването на Цин по две причини. На първо място, невъзникването на капиталистическа пазарна икономика означава отсъствие на широкомащабно разделение на труда, което да мобилизира нови социални групи и идентичности. На второ място, опитът да бъде подкопано родството в китайското общество е осъществен от горе надолу от диктаторската държава. За разлика от това на Запад родството е подкопано от християнството както на доктринално ниво, така и посредством властта на Църквата над семейните и наследствените дела (вж. глава 16). Следователно корените на западната социална модернизация са положени няколко столетия преди възникването както на съвременната държава, така и на капиталистическата пазарна икономика.

Осъществяваното от горе надолу социално инженерство често не успява да постигне целите си. Китайските институции на агнатични родове и основаното на тях патримониално управление понасят тежък удар, но не биват унищожени. Както ще видим, след краткотрайното съществуване на династията Цин те се завръщат триумфално и продължават да конкурират държавата като източник на власт и емоционална привързаност през следващите векове.

8. ВЕЛИКАТА СИСТЕМА ХАН

Първият император Цин и защо основаната от него династия рухва толкова бързо ► Как династията Хан възстановява конфуцианските институции, но запазва принципите на легизма ► Как Цин и Хан управляват Китай

Основателят на първата единна китайска държава Джао Джън (известен също с посмъртното си храмово име Цин Шъхуанди[53], 259–210 г.пр.Хр.) бил енергичен мегаломан, който използвал политическата власт, за да прекрои китайското общество. Световноизвестната армия от теракотени воини, открита през 1974 г., е създадена в негова чест и погребана близо до гигантски мавзолей в границите на още по–голям мавзолеен комплекс, обхващащ площ от над три квадратни километра. Историкът на династията Хан – Съма Циен, твърди, че седемстотин хиляди работници са мобилизирани за изграждането на гробницата на императора; дори да е преувеличение, очевидно държавата, която той създава, разполага с огромни излишъци и е в състояние да мобилизира ресурси със спиращи дъха мащаби.

Цин Шъхуанди разпростира институциите на родното си царство Цин върху целия Китай и по този начин създава не само държава, но и това, което при неговите наследници от династията Хан става единна китайска елитна култура. Това е нещо много по–различно от модерния национализъм, който е масово явление. Така или иначе, новото съзнание, свързващо елитите на китайското общество, е толкова мощно, че винаги успява да се възстанови след рухването на една династия и след период на вътрешен политически упадък. Въпреки че Китай на няколко пъти е завладяван от чужденци, те не успяват да променят китайската система, а вместо това биват абсорбирани от нея чак до пристигането на европейците през XIX в. Съседните Корея, Япония и Виетнам остават независими от китайската власт, но заемат много от китайските идеи.

Методите, които използва първият император Цин за обединяването на Китай, се основават на пряка политическа власт и прилагане на легистките принципи, разработени за първи път от Шан Ян, когато Цин е само едно погранична държава. Атаката срещу съществуващите традиции и предприетото амбициозно социално инженерство граничат с тоталитаризма и предизвикват толкова яростна съпротива от страна на почти всички прослойки на населението, че династията рухва и престава да съществува само четиринадесет години след основаването си.

Династията Цин завещава сложно наследство на следващите китайски управници. От една страна, конфуцианците и традиционалистите, които попадат под ударите на владетелите на Цин, я проклинат векове наред като един от най – неморалните и деспотични режими в китайската история. Конфуцианците се връщат на власт през следващата династия Хан и се опитват да премахнат много от нововъведенията на Цин. От друга страна, използването на политическа власт от Цин успява да създаде могъщи модерни институции, които надживяват реставрацията и всъщност обуславят много важни аспекти на последващата китайска цивилизация. Макар легизмът никога да не се утвърждава като идеология в по–късния Династичен Китай, наследството му продължава да живее в институциите на китайската държава.

Политиките на първия император Цин са прокарвани от неговия велик съветник Ли Съ, който организира заговор за дискредитирането на своя състудент, легисткия идеолог Хан Фей, и го докарва до самоубийство. С идването си на власт един от първите актове на новите държавни строители е да разделят империята на двустепенна административна структура с тридесет и шест командорства (области), които от своя страна са разделени на префектури. Управителите на командорствата и префектите са назначавани от императора от неговата столица Сянян и тяхното предназначение е да отнемат властта на местните патримониални елити. Вече отслабената феодална аристокрация е атакувана директно и се говори, че 120 000 семейства от цялата страна са изселени насилствено и са настанени в един квартал в близост до столицата, където да могат да бъдат държани под строго наблюдение. На този ранен етап в историята на човечеството е трудно да се намерят много прецеденти за такъв тип използване на концентрирана политическа сила, което показва колко далеч е еволюирал Китай от племенното общество.

Конфуцианските длъжностни лица, наследени от император Цин, оказват съпротива срещу държавната централизация и през 213 г.пр.Хр. съветват императора да рефеодализира държавата – ход, който неслучайно им предоставя нова властова база в провинцията. Ли Съ разбира, че това ще подкопае проекта за държавно строителство:

Ако тези условия не бъдат забранени, императорската власт горе ще отслабне, а долу ще се формират политически симпатии. Целесъобразно е те да бъдат забранени. Вашият служител умолява за това всички лица, които притежават произведения на литературата, Шъ [„Книга на песните“], Шу [„Книга на историята“] и обсъжданията на различни философи, да ги унищожат с опрощаване на всички наказания. Тези, които не ги унищожат в срок от тридесет дни след издаването на заповедта, трябва да бъдат поставени извън закона и изпратени на принудителен труд.

Императорът на Цин се съгласява и разпорежда изгарянето на класическите книги, а има сведения, че след това разпорежда четиристотин съпротивляващи се конфуциански учени да бъдат погребани живи. Тези актове обяснимо спечелват на неговия режим нестихващата омраза на по–късните конфуцианци.

Мерките и теглилките вече са стандартизирани от Шан Ян в Първото царство Цин; тази стандартизация сега се разпростира върху целия Китай. Първият император на Цин стандартизира също така писмения китайски език въз основата на голямото печатно писмо на великия историк Джоу, отново разгръщайки реформа, започната в Цин преди обединението. Целта на реформата е просто да съдейства за съгласуваността при изготвянето на правителствени документи. Независимо че китайците продължават да говорят на различни диалекти и до днес, унифицирането на писмения език има неизмерими последици за китайската идентичност. Не само че вече има единен административен език, но това позволява също така из различните региони на Китай да се разпространява един и същ сборник с класически литературни произведения.

Стриктно съблюдавайки легистките методи, управлението на Цин е толкова сурово, че става причина за избухването на поредица от въстания из цял Китай и след смъртта на императора през 210 г.пр.Хр. най–накрая рухва. Враждебната реакция излиза от контрол, когато по пътя си към един военен лагер група затворници са спрени от проливен дъжд. Тъй като законът постановява смъртно наказание за закъснение независимо от причините, водачите на групата решават, че положението няма да се влоши повече, ако се разбунтуват. Бунтовете бързо се разпространяват из други части на империята. Като виждат, че династията отслабва, мнозина от оцелелите бивши крале и феодални аристократи обявяват независимост от новата държава и събират собствените си армии. Междувременно великият съветник Ли Съ заговорничи с един дворцов евнух да сложат втория син на Цин Шъхуанди на трона само за да бъде убит от евнуха, който пък е убит от третия син, когото се е опитвал да направи император. Аристократът Сян Ю, потомък на аристократично семейство от изчезналото царство Чу, и един от помощниците му, обикновен гражданин на име Лиу Бан, мобилизират нови войски, превземат столицата на Цин и слагат край на династията Цин. Сян Ю се опитва да върне Китай към феодализма на Джоу, като раздава земи на свои роднини и поддръжници. Лиу Бан (чието посмъртно име е Хан Гаодзу) се опълчва срещу него и го побеждава след четиригодишна гражданска война. През 202 г.пр. Хр. той създава нова династия – Първа, или Ранна Хан.

Управлението на новия император Гаодзу е нещо средно между пълна феодална реставрация, каквато се опитва да осъществи Сян Ю, и модерната диктатура на първия император Цин. Гаодзу няма Властовата база от една преди това съществувала държава, с която е разполагал Цин Шъхуанди; неговата легитимност се основава изцяло на харизмата му на успешен лидер на революционната армия, победила омразния тиранин. Той предвожда съюз от различни сили, включително много от традиционните и бивши управляващи семейства, за да спечели властта. Освен това от север му създават проблеми набезите на номадите хунну. Вследствие на всичко това първоначалната му способност да прекрои китайското общество е много по–ограничена от тази на неговия предшественик Цин.

Впоследствие Гаодзу създава двупосочна система. Част от Поднебесната империя се връща към феодализма на Джоу. В подчинените царства императорът възстановява властта на някои от старите управляващи фамилии и техните генерали, които са му помогнали през гражданската война, и раздава нови апанажи на членове на собственото си семейство. Другата част на империята запазва неперсонализираната структура на командорства и префектури на монархията Цин, което е сърцевината на властта на самия Гаодзу. Контролът на династията над новите подцарства е незначителен в продължение на доста години. Обединението на Китай по времето на династията Цин така и не бива довършено и ранните години на династията Хан преминават в Довършване на работата по създаването на единна национална държава. Гаодзу поставя началото на този процес чрез постепенно отстраняване от властта на местни владетели, чието фамилно име не е Лиу. Последната феодална държава в Чанша е премахната от един от неговите наследници, император Уен, през 157 г.пр.Хр. Управляваните от членове на кралското семейство държави се задържат по–продължително време и се разграничават от централната власт, която по това време се намира в западния град Чанан[54], а през 154 г.пр.Хр. седем от тях се разбунтуват в опит да постигнат пълна независимост. След успешното потушаване на бунта император Дзин обявява, че останалите феодални владетели нямат власт над своите територии. Империята ги облага с високи данъци и ги принуждава да разделят владенията си между братя и сестри. Сто години след основаването на Първата династия Хан и последните следи на феодално управление най–накрая са обезсилени и централното управление започва да назначава местните власти.

Феодализмът в стил Джоу, при който едно семейство придобива местна властова база, независима от централната власт, се повтаря периодично в последващата китайска история, особено през хаотичните периоди между различните династии. Но след като централното управление е възвръщало позициите си, то винаги е било в състояние да възстанови контрола си над тези държавни формирования. Няма период, през който поземленото висше феодално дворянство да е било достатъчно силно, за да принуди монарха да направи конституционен компромис, какъвто е подписването на Магна харта в Англия[55]. Притежателите на местна власт така и не получават правна легитимност, както това се случва във феодална Европа. Както ще видим, когато наследствената аристокрация по–късно се опитва да завземе властта в Китай, тя не го прави чрез изграждане на местна властова база, а чрез превземане на централната власт. Следователно ранната централизация на една могъща китайска държава успява да се увековечи с течение на времето.

Ликвидирането на патримониалната власт в отделните региони на Китай и замяната ѝ с единна национална администрация е всъщност победа на легизма и традицията на Цин за изграждане на силна, централизирана държава. Но в други отношения конфуцианският традиционализъм се завръща. Това е вярно особено на идеологическо равнище. По времето на император У (141–87 г.пр.Хр.) конфуцианските учени са възстановени на административни постове и е създаден конфуциански колеж с пет факултета, където се изучават петте класически литературни произведения. Задълбоченото изучаване на тези книги се възприема като средство за получаването на бюрократична длъжност, а по това време се утвърждава и първата рудиментарна форма на прочутата мандаринска изпитна система за държавни чиновници.

Важна промяна настъпва и на идейно ниво. Легистките принципи на Шан Ян и Хан Фей; които се застъпват за несантиментално използване на управляваните в полза на управляващите, са дискредитирани и по–старият конфуциански възглед, че властта трябва да се упражнява в интерес на управляваните, възвръща авторитета си. Това далеч не е аргумент в полза на демокрацията: нито един конфуцианец не смята, че трябва да има формален институционален контрол над властта или авторитета на императора, камо ли нещо подобно на всеобщи избори или лични права. Единственият контрол над императорската власт е морален. С други думи, императорите следва да бъде възпитавани в съответните морални ценности, които да ги карат да са човеколюбиви към своя народ и постоянно да бъдат призовавани да съблюдават тези идеали.

Властта на ранните императори е ограничена от факта, че е институционализирана в дворцовата конфуцианска бюрокрация. Бюрократите служат като представители на императора и нямат формалната способност да контролират неговата власт. Но както всички бюрократи упражняват значително неформално влияние благодарение на своя експертен опит и познания относно реалните механизми на империята. Подобно на всички лидери на йерархични организации – от армиите, през корпорациите до съвременните нации – императорът на върха на управлението на Хан зависи от легион съветници, които да изработват политики, да изпълняват разпоредби и да решават съдебни казуси. Тези служители са отговорни за обучението на младите принцове и ги съветват, когато пораснат и упражняват властта си като императори. Традицията и културният престиж подсилват способността на висшите бюрократи на Хан да въздействат на императора и има много документирани случаи съветници и секретари да упрекват или критикуват своите повелители или да ги карат да променят спорни решения.

Последната санкция за един лош император е въоръженият бунт, оправдан от доктрината за загубата на „небесния мандат“. Небесният мандат е въведен за първи път, за да оправдае узурпирането на престола на династията Шан от страна на Джоу в средата на X в.пр.Хр. и впоследствие се използва като оправдание за вдигането на бунт срещу несправедливи или корумпирани императори. Няма ясни правила как точно се присъжда небесен мандат, което в много случаи е в резултат на успешно въстание (вж. по – изчерпателно обсъждане по въпроса в глава 20). Въоръженият бунт е крайна форма на контрол над властта на монарха, която може да бъде предприета само с цената на огромен риск.

Конфуцианската идея, че един владетел трябва да управлява в интерес на народа си, въвежда по този начин принципа на отговорността в управлението на Китай. Както вече отбелязахме, отговорността не е формална или процесуална, а по–скоро основана на личната морална преценка на императора, както е формирана от бюрокрацията. Левенсон и Шурман твърдят, че видовете морални предписания, поощрявани от бюрокрацията, отразяват преди всичко интересите на самите бюрократи. Например те са категорично против суровото упражняване на държавна власт от легистки владетели, защото именно конфуцианските бюрократи са първите жертви на тази власт. Техният единствен стремеж е да защитят собствените си позиции по време на реставрацията на Хан. Тези бюрократи са пазители не на обществения интерес, а на йерархична, родствено базирана социална система, на чийто връх са се възкачили. Така или иначе, заслужава внимание една управленска идеология, която отстоява – поне по принцип – отговорността на владетеля пред неговите поданици, както и независимостта на съществуващите социални институции от властта на държавата.

Управленската администрация, която възниква по време на династията Хан, постига много по–добър баланс от деспотичната централизация на династията Цин и родствено базираната социална система на ранната династия Джоу. Нейната централна администрация постоянно се усъвършенства и институционализира и с течение на времето се противопоставя на местните структури на патримониално управление. Но допреди опитите на Уан Ман за поземлена реформа в края на Първата династия Хан тя така и не се опитва да използва властта си за мащабно социално инженерство. Съществуващите обществени взаимоотношения и имуществени права остават до голяма степен непокътнати. Независимо че Хан изисква данъци и ангария за обществени проекти, тя не се опитва да изсмуква огромни суми от населението за разлика от своя предшественик Цин.

По време на династията Хан китайското управление е все по– добре институционализирано. В една патримониална система, независимо дали в Китай на Джоу или в съвременна африканска или централноазиатска държава, управляващите служители се назначават не въз основа на тяхната квалификация, а благодарение на родствена или лична връзка с владетеля. Властта се съдържа не в службата, а в служителя. С модернизирането на политическите системи бюрокрацията измества патримониалната система. Според класическата дефиниция на Макс Вебер сред характеристиките на съвременната бюрокрация са длъжности, дефинирани от функционална област с ясно обозначена сфера на компетентност, организация на службите в ясно степенувана йерархия, неперсонално подбрани кандидати въз основа на тяхната квалификация, служители без независима политическа основа и подчинени на строга дисциплина в рамките на йерархията и на професии, за които се изплаща работна заплата.

Китайското управление в династия Ранна Хан всъщност отговаря на всички тези критерии на съвременната бюрокрация. Много от предишните патримониални длъжностни лица остават на служба особено през първите дни от царуването на Гаодзу, тъй като императорът се нуждае от помощта на своите съюзници срещу Цин и в гражданската война за консолидиране на управлението си. Но в централната администрация служителите на патримониални постове постепенно биват заменени от избрани според по–неперсонален принцип. Възниква все по– строго разграничение между дворцовите сановници и постоянната бюрокрация, ангажирана с осъществяването на решенията на владетеля.

През 165 г.пр.Хр. се издават постановления за висшите длъжностни лица в Китай да определят фиксирани квоти за отличили се млади мъже за служба в бюрокрацията. При царуването на император У на длъжностните лица е разпоредено да поръчителстват за разбирането за семеен дълг и почтеност на своите кандидати. През 124 г. номинирани от провинциите ученици са изпратени в Имперската академия в столицата Чанан за проверка. Най–добрите от тях продължават обучението си още една година с преподаватели във висши учебни заведения и учени въз основа на одобрените конфуциански текстове, след което отново полагат изпит за постъпване на висока държавна служба. Създадени са и други начини за набиране като комисии, които пътуват из империята, за да търсят талантливи хора, състезания, на които публиката е поканена да напише есе за моралното или материалното състояние на империята. Подобни неперсонални методи позволяват на хора от нехански етнически произход да заемат високи постове като военачалника Гунсун Хунйе, хунну[56] по произход.

През 5 г.пр.Хр., когато регистрираното население на Китай достига шестдесет милиона, вече около 130 000 бюрократи служат в столицата и провинциите. Създават се училища за обучение на млади мъже от седемнадесетгодишна възраст, където проверяват способностите им да четат различни ръкописни стилове, да водят счетоводство и т.н. (По време на династиите Тан и Мин системата за изпитване и назначаване на държавна служба изключително се усложнява.) По времето на Хан все още съществува силен патримониален елемент: високопоставени служители могат да препоръчат свой син или брат за висок пост, а и системата за номиниране очевидно не е предпазена от лични влияния. Както и при по–късните династии, степента на меритокрация е силно ограничена от образователните изисквания: само семейства с висок статус имат грамотни синове и следователно отговарят на условията за номиниране и изпитване.

Въпреки оцелелите остатъци от патримониалната система с течение на времето централното управление все повече се бюрократизира от гледната точка на Вебер. Тримата най–висши служители са канцлерът, съветникът и върховният главнокомандващ, степенувани в тази последователност. Понякога длъжността на канцлера се изпълнява от двама души, един от лявото и един от дясното, за да могат двамата титуляри на тези силни позиции да се наблюдават и балансират взаимно властта си. Под тях са деветте държавни министри, всеки със свой собствен бюджет и персонал. Сред най–важните длъжности са началникът на церемониите, който отговаря за дворцовите ритуали; началникът на двореца, който контролира достъпа до двореца и отговаря за безопасността на императора; началникът на охраната, който ръководи дворцовата стража и военните поделения в столицата; началникът на транспорта, който отговаря за логистиката; началникът на съдебното производство, който управлява съдебната система, и началникът на земеделието, който отговаря за събирането на данъците. Последната длъжност очевидно е изключително важна в това аграрно общество; началникът на земеделието контролира огромна бюрокрация и назначава старши служители на 65 второстепенни длъжности в провинциите, за да управляват зърнохранилищата, земеделския труд и водните запаси.

Разумната бюрокрация не обслужва задължително разумни цели. Сред висшестоящите длъжностни лица, подчинени на началника на церемониите, са директорите по музика, молитви, месо на жертвени животни, астрология и гадателство. Директорът по астрология съветва императора относно благоприятни и неблагоприятни дни за провеждане на събития и ритуали и същевременно надзирава изпитите за назначаване на държавна служба. Размерът на правителството на Хан е очевиден от факта, че само директорът по молитвите разполага с персонал от 35 души, а директорът по музика ръководи 380 музиканти.

Една от най – забележителните характеристики на управлението още от най–ранните периоди на китайската история е силният контрол, който гражданските власти упражняват над армията. В това отношение Китай се различава съществено от Рим, където амбициозни генерали като Помпей и Юлий Цезар постоянно се опитват да получат политическа власт, или от съвременните развиващите се страни с техните чести военни преврати.

Това не е поради липса на авторитетни или харизматични военачалници в Китай. Китайската история е пълна с победоносни генерали и разкази за бойно величие. Дори след периода на Воюващите царства Китай води чести войни най–вече срещу степните номади, но и срещу корейците, тибетците и племенните народи на юг. Почти всички императори, основатели на династии, спечелват своите позиции благодарение на качествата си на военачалници. Макар и син на селянин, Лиу Бан успява да се издигне до император (Гаодзу е храмовото му име) благодарение на уменията си на военен организатор и стратег и той далеч не е единственият, който успява да го направи. Амбициозни генерали като Ан Лушан по време на династията Тан правят опити да завземат властта; в края на краищата династията рухва, тъй като пограничните сили, необходими за защита на страната от варварите от север, се изплъзват от контрола на централното управление.

Но в повечето случаи успешните династични основатели, издигнали се благодарение на военни победи, бързо обличат цивилни дрехи, когато поемат властта, и управляват въз основа на гражданската си длъжност. Те и техните наследници успяват да държат генералите далеч от политиката, като изпращат жадните за власт воини в отдалечени погранични застави и възпират тези, които се опитват да организират бунтовнически армии. За разлика от римската преторианска гвардия или османските еничари дворцовите стражи на императора никога не са играли важна роля при възкачването на крале в китайската история. Предвид значението на войната за формирането на китайската държава, важно е да разберем защо гражданският контрол е толкова силен.

Една от причините е свързана с относително слабото институционализиране на военната в сравнение с гражданската йерархия. Длъжностите върховен главнокомандващ, генерали в авангарда, тила, десния и левия фланг теоретично са по–висшестоящи от тези на държавните министри, но те често остават незаети. Това са по–скоро церемониални длъжности, отколкото предоставящи реална военна власт и често са заемани от цивилни лица без военен опит. До този момент в историята армията не е професионализирана; служителите на императора и по–нисшестоящите с лекота сменят военни и цивилни длъжности и от тях се очаква да са квалифицирани както за едните, така и за другите. След приключването на гражданските войни през първите години на династията военните често биват командировани в гарнизонни градове в далечната степ или пустинята далеч от цивилизацията. Подобна кариера не е по вкуса на енергичните и предприемчивите.

Възниква въпросът защо военните имат толкова нисък престиж в китайската система. И тук вероятно отговорът ще бъде нормативен: някак си по време на периодите Пролети–Есени и Воюващите царства възниква идеята, че истинската политическа власт се основава на образованието и грамотността, а не на военната храброст. Военните, които имат амбицията да управляват, разбират, че трябва да се въоръжат с конфуциански знания, ако искат хората да им се подчиняват, а синовете им да се образоват от учени преподаватели, ако искат те да ги наследят като владетели. Ако изглежда незадоволително да се смята, че перото е по–силно от меча, трябва да се замислим над факта, че всички успешни усилия на гражданските власти да контролират своите военни в крайна сметка се основават на нормативни идеи за легитимна власт. Ако поиска, американската армия може още утре да завземе властта от президента; това, че не го прави, е отражение на факта, че огромното мнозинство от офицерите дори не биха могли да си представят подобно незачитане на конституцията на САЩ, а огромното мнозинство от войниците под тяхно командване не биха се подчинили на заповедите им, ако се опитат да го направят.

Първоначалното равновесие на Хан се основава на баланс между интересите на всички страни, участвали в създаването на силна, единна централизирана китайска държава, за да се избегнат сътресенията и войните на Източна Джоу, и интересите на местните елити в Китай, които искат да укрепят възможно по–голяма част от своята власт и привилегии. Първият император Цин се опитва да разшири институционалния баланс твърде далеч по посока на силна, централизирана държава[57], като пренебрегва интересите не само на патримониалните елити, но и на обикновените селяни, за които тиранията на местния господар е заменена от тиранията на държавата. Династията Хан измества баланса обратно, за да се възстановят накърнените от Цин интереси на кралските и аристократичните семейства, като същевременно се стреми да намали влиянието им с течение на времето. Хан се релегитимира чрез конфуцианството въз основа на някои неутвърдени легистки предпоставки. Държавата, която създава Ранната Хан, е стабилна, защото е основана на компромис. Но е значително по–слаба от царство Цин и не търси пряка конфронтация с оцелелите центрове на аристократично влияние. Въпреки всичко новото равновесие е функционално. С едно кратко прекъсване, предизвикано от регента Уан Ман (45 г.пр.Хр. – 23 г.), който се обявява за император на краткотрайната династия Син, Хан успява да оцелее в продължение на повече от четири века – от 202 г.пр.Хр. до 220 г. Това е забележително политическо постижение, на което, за съжаление, не е писано да просъществува по–дълго.

9. ПОЛИТИЧЕСКИ УПАДЪК И ЗАВРЪЩАНЕ НА ПАТРИМОНИАЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ

Защо четиристотингодишната династия Хан рухва ► Значение на разрастването на латифундиите и неравенството в малтусианското общество ► Как великите семейства завземат управлението и отслабват държавата ► Китайското разбиране за държава

Не трябва да има общовалидна презумпция, че, веднъж установен, политическият строй укрепва от само себе си. „Политическият ред в променящите се общества" на Самюъл Хънтингтън се ражда от статия, озаглавена „Политически ред и политически упадък", в която той твърди, че, противно на разпространените предположения на теорията за модернизацията, няма причини да предполагаме, че политическото развитие е по–вероятно от политическия упадък. Политическият ред възниква в резултат на постигането на някакво равновесие между противостоящите сили в едно общество. Но с течение на времето настъпват вътрешни и външни промени: самите действащи лица, които утвърждават първоначалното равновесие, еволюират или изчезват; появяват се нови; променят се икономическите и социалните условия; обществото е завладяно отвън или възникват нови условия за търговия или външни идеи. Вследствие на това предишното равновесие се разрушава и настъпва политически упадък, докато съществуващите действащи лица не измислят нови правила и институции, които да възстановят реда.

Причините за окончателния банкрут на династията Хан са многобройни и резултат от промени във всички аспекти на първоначалното политическо равновесие. Единството на управляващата династия Хан и нейната легитимност са силно компрометирани през II в. поради влиянието на семействата на императриците и на дворцовите евнуси. Евнусите играят важна роля в двора на много императори, и то не само в Китай: тъй като са кастрирани, те са лишени от сексуални чувства и способност, така че може да им се вярва в качеството им на лични сътрудници. Без собствени семейства, те са психологически зависими от своите повелители и нямат причини да заговорничат, за да защитят интересите на своите (несъществуващи) деца. Те играят решаваща роля, позволявайки на китайските императори да заобикалят силната и независима бюрокрация, но на свой ред започват да защитават свои собствени корпоративни интереси.

Всичко това достига кулминационната си точка, когато лидерът на клана на императрица Лян успява да постави на трона един слаб император – Хуан (147–167), което позволява на нейния род да изяви претенции за много управленски длъжности и привилегии. Възпира ги това, което съвременните латиноамериканци наричат autogolpe (автопреврат), организиран от императора срещу собственото му правителство с помощта на неговите евнуси, които избиват клана на императрицата. Самите евнуси на свой ред се превръщат в могъща сила на собствено основание, награждавани от императора с титли, освобождаване от данъци и т.н. Техният възход заплашва позициите на бюрокрацията и на конфуцианците, които през 165 г. предприемат кампания срещу тях и успяват да ги изтребят.

Намесват се и условията на околната среда. През 173,179 и 182 г. избухват епидемии; през 176,177,182 и 183 г. – масов глад; а през 175 г. – наводнения. Повсеместната мизерия води до разпространението на даоизма – религия, която намира многобройни привърженици сред селячеството и широките маси. Конфуцианството, една по–скоро етична, отколкото трансцендентална религия, е кодексът на елита, докато даоизмът, възникнал от древни народни вярвания, е един вид религия на протеста на не–елитите. Именно даоизмът е движещата сила на великото селско въстание на Жълтите кърпи (участниците носели жълти шалове на главите си), което избухва през 184 г. Бунтът е предизвикан от натрупаните трудности и лишения, които селяните търпят през предходното десетилетие. Макар и потушено след двадесетгодишни огромни кръвопролития (според сведенията са избити петстотин хиляди души), въстанието успява да унищожи голяма част от имперската държавна инфраструктура и производствен капацитет. Общият ефект от тези бедствия е отчетеното намаление на населението на Китай с изумителните четиридесет милиона души от 157 до 280 г., или две трети от общия брой.

От гледна точка на политическото развитие на Китай обаче една от най–важните причини за упадъка на династията Хан е повторното превземане на държавата от различни патримониални елити и последвалото отслабване на централната власт. Усилията на Цин да премахне феодализма и да създаде неперсонална модерна държава са осуетени; родството се завръща като Най–важното средство към властта и статуса в Китай, което остава в сила до последните години на династията Тан през IX в.

Това обаче не е реставрация на феодализма от времето на Джоу. Твърде много се е променило от времето на Цин, включително създаването на мощна централизирана държава и бюрокрация, както и на облечена в огромна церемониална легитимност дворцова власт. Първата Хан постепенно елиминира териториално базираните центрове на патримониално влияние, така че, когато аристократичните семейства възвръщат позициите си, го постигат не чрез възстановяване на местните си властови бази, а чрез директно внедряване в апарата на централната власт. Следователно разликата между аристокрациите на Джоу и Хан напомня до известна степен разликата между британските и френските аристокрации от края на XVII в.: английските лордове все още живеят в именията си и упражняват власт на местно ниво, докато френските им колеги са принудени да отидат във „Версай" и да се домогват до властта чрез близостта си до двора и краля. В Китай дворцовата власт е път към придобиване на поземлена собственост: властимащите длъжностни лица могат да притежават земя, васали, селяни и са освободени от данъци.

Богатите стават по–богати

С течение на времето в Китай се наблюдава разрастване на владенията или латифундиите, контролирани от аристократични семейства с високопоставени длъжности в централното правителство в Чанан или в някой от неговите провинциални клонове. Последиците от това са увеличаване на неравенството по материални блага и концентрирането им в ръцете на малобройна група благороднически фамилии, както и лишаването на правителството от държавни приходи, тъй като тези земевладелци са в състояние да предпазят все повече и повече плодородни земи от данъчно облагане. Следователно тези фамилии са ранна версия на това, което днес бихме нарекли рентоориентиран елит, който се възползва от своите политически връзки, за да овладее държавата и да използва държавната власт за собствено облагодетелстване.

В аграрните общества действа нещо като железен закон на латифундиите, според който богатите ще стават все по–богати, докато не бъдат Възпрени – било от държавата, било от селски въстания, било от държави, които действат от страх от селски бунтове. В предмодерните аграрни общества неравенството по материални блага не отразява непременно естествените различия по способност или характер. Технологията не търпи развитие и никой не е възнаграждаван за предприемачески или новаторски умения. Преди механизацията на земеделието няма и особени икономии от такъв мащаб[58], които да обяснят разрастването на латифундиите от гледна точка на ефективността. Дори земята на едрите земевладелци се обработва върху малки парцели от отделни селски семейства. Но първоначалните малки различия в ресурсите се затвърждават чрез механизма на принудително отработване на дълга. По–богатият селянин или земевладелец отпуска заем на по – бедния; един–единствен лош сезон или слаба реколта довеждат длъжника до крепостничество или робство, както и до конфискация на семейното му имущество. С течение на времето предимствата на по–голямото богатство го правят самоукрепващо, тъй като по–едрите земевладелци могат да купуват политическо влияние, за да защитават и разширяват своите имения.

Ето защо анахроничното прилагане на съвременната теория за имущественото право към исторически ситуации води до съществени недоразумения. Много икономисти са убедени, че силните имуществени права насърчават растежа, тъй като защитават частната възвръщаемост на инвестициите и по този начин стимулират инвестирането и растежа. Но икономическият живот по време на китайската династия Хан напомня света, описан от Томас Малтус в неговото „Есе за законите на населението", много повече от света, който съществува от началото на Индустриалната революция през последните двеста години. Днес ние очакваме нарастване на производителността на труда (продукция на глава от населението) в резултат на технологичните нововъведения и промени. Но до 1800 г. ръст на производителността се наблюдава далеч по–епизодично. Откриването на земеделието, използването на напоителни системи, изобретяването на печатната преса, барута и корабите за далечно плаване водят до нарастване на производителността, но между тях има дълги периоди на увеличаване на населението и спад на доходите на глава от него. Много аграрни общества работят на предела на технологичните си възможности за производство, при които допълнителните инвестиции не носят по–голяма реколта. Единственият възможен икономически растеж е екстензивният, при който се колонизира и култивира нова земя или просто се отнема от някой друг. Така че малтусианският свят е с нулев сбор, в който печалбата за едната страна е загуба за другата. Следователно едрият земевладелец не е задължително по – продуктивен от дребния; той просто разполага с повече ресурси, за да оцелее през трудни периоди.

В една малтусианска икономика, при която не е възможен интензивен растеж, силните имуществени права просто утвърждават съществуващото разпределение на ресурси. Реалното разпределение на материални блага е по–вероятно да е в резултат на случайни изходни условия или достъп на собственика до политическа власт, отколкото на висока производителност или усилен труд. (Дори в днешната гъвкава предприемаческа капиталистическа икономика категоричните защитници на имуществените права често забравят, че съществуващото разпределение на богатството невинаги отразява по–добрите качества на заможните и че пазарите невинаги са ефективни.)

Оставени сами на себе си, елитите се опитват да увеличават размера на своите латифундии и в този случай управниците имат две възможности за избор. Те могат да застанат на страната на селяните и да използват държавната власт за насърчаване на поземлена реформа и егалитарни поземлени права, като по този начин ограничат привилегиите на аристокрацията. Именно това се случва в Скандинавия, където в края на XVIII в. шведските и датските монарси се обединяват със селяните срещу относително слабата аристокрация (вж. глава 28). Или управниците могат да застанат на страната на аристокрацията и да използват държавната власт за засилване на властта на местните олигарси над селяните. Това се случва в Русия, Прусия и другаде на изток от река Елба от XVII в. нататък, когато, общо взето, свободното селячество е докарано до крепостничество с тайната подкрепа на държавата. Френската монархия по времето на Стария режим е твърде слаба, за да лиши от собственост аристокрацията или да премахне освобождаването ѝ от данъчно облагане и по този начин стоварва цялата тежест на новите данъци върху селячеството, докато системата рухва през Френската революция. Това кой път избира монархът – да укрепи съществуващата олигархия или да упражни натиск върху нея – зависи от множество контекстуални фактори като сплотеността както на аристокрацията, така и на селячеството, от степента на външна заплаха спрямо държавата, както и от дворцовите съперничества.

Китайската монархия по време на династията Хан първоначално избира да застане на страната на селяните срещу все по – могъщите земевладелци. По времето на Ранна Хан има периодични призиви за връщане на системата „кладенец–ниви", отменена от Шан Ян. Системата „кладенец–ниви" по това време се разглежда не като феодална институция, а като символ на аграрното общинско самоуправление и исканията за нейното възстановяване са в резултат на тежкото положение на бедните селяни, които едрите латифундисти прогонвали от земите си. През 7 г.пр.Хр. е направено предложение за ограничаване на имотите до три хиляди му (поземлена площ, равна на около 0,165 акра). Предложението не се приема поради съпротивата на едрите земевладелци. Уан Ман, дворцовият служител, който узурпира трона от семейство Лю и предизвиква края на Първата Хан, също се опитва да осъществи поземлена реформа чрез национализация на едрите имения. Но и той се сблъсква с огромна съпротива и накрая селското въстание на червените вежди (заради цвета, с който бунтовниците боядисвали веждите си) изчерпва силите му.

Провалът на поземлената реформа на Уан Ман позволява на патримониалната аристокрация да разшири своите имения и да консолидира властта си след възстановяването на Късна Хан. Собствениците на едри имения успешно контролират стотици и хиляди васали, арендатори и роднини, а често командват и частни армии. Те успяват да осигурят освобождаване от данъци за себе си и своите васали, с което намаляват данъчната основа на империята и населението в селските райони, налично за ангариен труд и военна повинност.

Централната власт е отслабена и от упадъка на военните. По–голямата част от китайската армия воюва с племената хунну в отдалечения северозапад, където трябва да действа от отдалечени гарнизони с дълги маршрути за снабдяване. Трудно се набират селяни за такъв вид военна служба и властта все по– често използва или наемници, набирани от местните варварски населения, или роби и затворници. Постепенно войниците се превръщат в отделна класа военни домакинства, които живеят и обработват земята близо до пограничните гарнизони и предават по наследство професията си на своите синове. При тези условия войниците предпочитат да бъдат лоялни на местни командири като военачалниците Цао Цао и Дун Джуо, отколкото на отдалечената централна власт.

В резултат на растящото поземлено неравенство и свързаните с околната среда бедствия, както и на епидемиите плъзнали през 70–те години на II в., избухва въстанието на Жълтите кърпи. Рухването на реда и разпадането на централната власт във фракционни междуособици принуждава тези могъщи семейства да се скрият зад укрепени със стени имения и райони, където са извън контрола на слабата държава. През последните десетилетия на династията Хан централната власт се разпада окончателно и преминава в ръцете на поредица от регионални военачалници, които се отказват да поставят свои собствени кандидати на престола и управляват от свое име.

През 220 г. най–дълго просъществувалата династия Хан след осъщественото от Цин обединение най–накрая се разпада и с едно краткотрайно изключение през следващите триста година не възниква единна китайска държава. Периодът от Късната Хан до кратко просъществувалата през 280 г. династия Дзин е сюжет на един от най–великите китайски исторически романи – „Трицарствие". Авторството на романа се приписва на Луо Гуанджун и е написан в началото на династията Мин (вероятно в края на XIV в., макар датирането да не е сигурно), след като Мин освобождава Китай от монголите и отново обединява страната под родното китайско управление на Хан. Една от основните теми на романа е как разногласията (neiluan) в Китай довеждат до хаос и чуждестранно нашествие (weihuan); той посочва условията, при които може да бъде възстановено националното разбирателство. Значението на „Трицарствие" за формирането на историческото съзнание на съвременния китаец се сравнява с историческите пиеси на Шекспир, а романът е превърнат във видеоигри и безброй филми. Тежките исторически спомени за разногласията, които обуславят желанието на Пекин за приобщаването на Тайван, датират от този период.

От гледна точка на политическото развитие на Китай най – забележителен за династичното междуцарствие между Хан и Суй (когато през 581 г. Китай най–накрая отново се обединява) е начинът, по който родството и патримониализмът отново се налагат като организационни принципи на китайската политика. Съществува обратнопропорционална зависимост между стабилността на централизираната държава и мощта на патримониалните групи. Трибализмът в различните си конфигурации си остава форма на политическа организация дори след създаването на модерната държава.

Периодът след края на Хан е изключително сложен, но от гледна точка на всеобхватното историческо развитие подробностите са несъществени. Първоначално Китай се разделя на Т.нар. Три царства – Уей, Шу и У Уей успява да обедини страната за кратък период под властта на династията Западна Дзин, но империята отново се разпада в резултат на гражданска война и през 311 г. столицата Луоян е плячкосана и окупирана от племената хунну. Шанюят[59] на хунну основава първата от многото чуждестранни династии в Северен Китай, а оцелелите от Западна Дзин бягат на юг и основават в Дзиенкан (днешен Нандзин или Нанкин) на река Яндзъ първата от няколкото южни династии, Източна Дзин. Северът и югът остават разделени и преживяват множество сътресения. На север плячкосването на Луоян става причина за хаотичен период на междуплеменни войни, познат като Шестнадесетте царства. Следват още две варварски нашествия, първо от прототибетските племена Ди и Цян, а след това от Туоба или Табгач, клон на тюркските сиенбей. Последните основават династия Северна Уей (386–534), която с течение на времето все повече се китаизира чрез приемане на китайски фамилни имена и сключване на смесени бракове с китайски семейства. Неразбирателствата сред Туоба обаче довеждат до гражданска война и разделяне на царството на Източна и Западна Уей през първите десетилетия на VI в. На юг в династия Източна Дзин е възстановен старият северен двор, където бягат много аристократични семейства и техните васали. Тази династия е свалена от власт чрез военен преврат в средата на IV в. и е наследена от други слаби династии, основавани от военачалници.

В основаното през 220 г. от ханския военачалник Цао Цао и неговия син Пей царство Уей се засилват патримониалистичните тенденции от Късна Хан чрез въвеждане на „системата на деветте ранга", при която към всяко командорство и префектура е назначен арбитър, който да класира кандидатите за бюрократични длъжности според техния характер и способности. За разлика от „системата на препоръките" в Ранна Хан арбитрите не са избирани от централната власт, а на местно ниво, където очевидно са далеч по – подвластни на влиянието от страна на местните елити. Новата система за набиране класира всички елитни семейства в обособена формална система и обвързва достъпа до управленска длъжност с тази класация. Докато в династията Хан човек би могъл да получи висок статус, без да е бюрократ, съгласно „системата на деветте ранга" длъжността е единствен път към висок статус. Това е съпроводено с нарастващ респект към родословието, поради което много по–голяма е вероятността синовете да успеят да наследят длъжностите на своите бащи.

В ръцете на една силна централна власт набирането чрез „системата на деветте ранга" би могло да се превърне в метод за отслабване на силната аристокрация и обвързването ѝ с държавата. През XVII и в началото на XVIII в. френската монархия разпродава сложна йерархия от титли и звания на аристокрацията, ефектът от което е подкопаване на възможностите за колективни действия на класата като цяло. Всяко аристократично семейство е твърде заето да гледа с презрение на нисшестоящите, за да е способно за сътрудничество в защита на по–широките си класови интереси. В Китай от III в. обаче „системата на деветте ранга" изглежда по–скоро е средство, чрез което аристокрацията може да завладее държавата. Вече не е възможно един надарен обикновен гражданин да получи висок пост чрез препоръка или изпит; тези длъжности са запазени за децата на наличните длъжностни лица точно както при племенните вождове завоеватели. Доказателство, че реалната власт е в ръцете на аристократичните семейства, а не на държавата, се крие във факта, че императорите през този период често не успяват да издействат назначаването на свой фаворит на висока длъжност, тъй като техният кандидат няма подходящо семейно потекло.

С падането на Западна Дзин патримониализмът еволюира по различни начини на север и на юг. В двора на Източна Дзин на юг имат надмощие видни местни семейства и емигриралите от Луоян аристократи. Те донасят със себе си „системата на деветте ранга" и управление, доминирано от семействата Уан, Лу и Чан, все близки братовчеди от високопоставени родове.

Надмощието на аристокрацията се засилва в резултат на продължаващото разрастване на латифундиите. Още в края на III в. Западна Дзин приема поземлен закон за правото на всяко селско семейство да притежава определено минимално количество земя в замяна на задължението да плаща данъци и да извършва ангариен труд. Законът ограничава също така размера на аристократичните владения и броя на арендаторите и васалите, които могат да бъдат освобождавани от данъчно облагане. Но както този закон, така и друг подобен на него в Източна Дзин така и не влизат в сила; подобно на неуспялата поземлена реформа на Уан Ман техният провал е доказателство за все по– голямата власт на латифундистите и степента, до която те заплашват властта и ресурсите на държавата.

На север завоевателните тибетци и туркмени са организирани племенно и просто поставят свои собствени водещи родове на властови позиции. В ранните дни на постоянни междуособици и сражения тези чуждестранни семейства съставляват лидерския елит на целия регион. Аристократичните китайски семейства, завоювали важни позиции по време на династия Хан, или бягат на юг в двора на Източна Дзин, или се оттеглят в своите владения. Те държат властта на местно ниво, но не вземат участие в дворцовата политика. Нещата започват да се променят, когато династия Северна Уей централизира властта си през втората половина на V в. и най–вече след като премества своята столица в историческия град Луоян през 90–те години. Император Сяо'уън забранява използването на езика и облеклото на сиенбей в двора, насърчава смесените бракове между сиенбей и китайски семейства и кани знатни аристократични семейства да служат в двореца. Той успява да създаде единна аристокрация, която степенува водещите семейства по подобие на „системата на деветте ранга" на юг. Това води до ситуация, при която голям брой високопоставени служители са членове на един род, а аристократичният ранг е необходимо условие за достъп до най–високите нива на бюрокрацията. Консолидирането на земя в големи латифундии, придружено от разрастването на властта на аристокрацията, е проблем и на север, доказателство за което е един указ от 485 г. за ограничаване на едрите владения и гарантиране на минимални поземлени участъци на селяните.

Силната китайска държава

Династия Северна Уей (386–534) се разпада на Западна Уей (534– 556) и Източна Уей (534–550), които са изместени от Северна Ци и Северна Джоу в средата на VI в. Ян Дзиен, от сиенбейско потекло, чиято съпруга е от могъщ хунну клан, се издига като военачалник през 577 г., когато държавата му Северна Джоу напада и побеждава Северна Ци. След вътрешни междуособици Ян Дзиен разгромява своите съперници и през 581 г. създава династията Суй. Неговите войски завладяват южните държави Лян през 587 г. и Чън през 589 г. Така за първи път след падането на династията Хан през 220 г. Китай отново е обединен под единно централно управление (макар действително контролираната територия да не отговаря точно на тази на династиите Цин или Хан). Новият император, известен посмъртно като Уънди, премества столицата обратно на старото ѝ място в Чанан и възстановява силната централна власт по подобие на тази на династията Хан. Неговият син и наследник Янди има мегаломанска склонност за изграждане на канали и предприема прибързана и неуспешна атака срещу корейското царство Корьо; династията Суй изчезва след смъртта му през 618 г. Този път обаче междуцарствието трае много кратко: през 617 г. друг северен аристократ – Ли Юан – събира въстаническа армия и следващата година превзема Чанан, основавайки нова династия. Династията Тан е една от най–големите в Китай и просъществува почти триста години до началото на X в.

Повторното основаване на централизирана китайска държава под управлението на династиите Суй и Тан не слага край на влиянието на аристократичните фамилии, които завладяват управлението на държавите през предишния междудинастичен период. Както ще видим в глави 20 и 21, борбата срещу патримониализма продължава още три века и едва при династията Сун през XI в. публичната администрация е възстановена на „по – модерна" основа, на която според някои се радва по време на династията Хан. Повторната централизация на китайската държава в крайна сметка успява да възроди институции като изпитната система и меритократичната бюрокрация, които непрекъснато губят почва от аристократи със знатен произход през предходните столетия.

Един от най–интересните въпроси, повдигнати от хаотичните събития през тристате години между падането на Хан и възхода на Суй, не е защо Китай се разпада, а по–скоро защо се обединява отново. Въпросът как да се поддържа политическо единство върху толкова голяма територия едва ли е тривиален. Римската империя никога не се възстановява след своя упадък, въпреки усилията на Карл Велики и различни владетели на Свещената римска империя да сторят това през последвалите години. Би било напълно нормално мултидържавната система от периода след Хан да се утвърди в квазипостоянна система от съперничещи си държави, което в последна сметка се случва в Европа.

Вече обсъдихме частично отговора на този въпрос. Преждевременната модернизация на китайската държава я поставя в ролята на най–мощен организиран социален играч в обществото. Дори след разпадането на централната власт тя е наследена от множество кандидат–династии, които се опитват да копират максимално точно централизираните институции на династията Хан в собствените си граници и да обединят Китай под свое ръководство. Легитимността в последна сметка е резултат от наследяването на небесния мандат, а не от управление на малка местна сатрапия. Чрез копиране на институциите на Хан в своите граници държавите наследници възпрепятстват собственото си разпадане на още по–малки формирования. Това няма нищо общо с процеса на субинфеодация[60], който се разгръща в Европа.

Втората и може би по–важна причина, поради която Китай отново се обединява, е от значение за съвременните развиващи се страни. По време на династиите Цин и Хан в Китай се формира обща култура успоредно с изграждането на силна държава. Тази култура не е основа на нещо, което би могло да се нарече национализъм в съвременния смисъл на думата, тъй като тя е определяща само за тънката прослойка на елитите, които сформират китайската управляваща класа, а не за широките маси от населението. Но съществува силно усещане, че за Китай са определящи общият писмен език, класическият литературен канон, бюрократичната традиция, общата история, общи за цялата империя образователни институции, както и система от ценности, която диктува поведението на елитите както на политическо, така и на обществено ниво. Това усещане за културна общност се запазва дори когато държавата изчезва.

Силата на тази културна общност е най – очевидна, когато се сблъсква с чуждестранни варвари с различни традиции. Всички нашественици, които завладяват части от Китай – хунну, сиенбей, туоба или по–късно джурджени (манджури), монголи, тангути, Си Ся и кидани, – първоначално се стремят да запазят своите племенни традиции, култура и език. Но бързо осъзнават, че не биха могли да управляват Китай, ако не усвоят по–сложните му политически институции. Още повече че китайската култура притежава такъв висок престиж, че ако не се китаизират, трябва да се оттеглят обратно в степите и горите, от които са дошли, ако държат да запазят коренната си културна идентичност.

Китай се обединява отново, защото династиите Цин и Хан установяват прецедента, че властта над цялото е по – легитимна от властта над отделни негови съставни части. Кой има право на властови претенции обаче е сложен въпрос, на който не можем да отговорим изчерпателно, докато не се запознаем по–внимателно с китайските понятия, свързани с политическата легитимност. Междудинастичните периоди в историята на Китай са особено показателни в това отношение, тъй като политическата власт става достъпна за абсолютни аутсайдери – синове на селяни, чужденци със съмнителен етнически произход и необразовани военни без конфуцианско обучение успяват да се домогнат до самите върхове на системата. Китайците проявяват готовност да предоставят легитимност и абсолютна власт на тях и техните потомци поради твърде озадачаващи причини. Ще се върна на този въпрос по–късно, след като разгледаме други периоди на династически промени.

Китай е първата световна цивилизация, която създава модерна държава. Но тази държава не е подчинена на върховенство на правото или институции за отговорност, които да ограничават властта на суверена. Единствената отговорност в китайската система е морална. Силна държава без върховенство на правото или отговорност означава диктатура, а колкото по – модерна и институционализирана е такава държава, толкова по–ефективна е нейната диктатура. Царство Цин, което обединява Китай, предприема амбициозен опит да преустрои китайското общество, който приема формата на протототалитаризъм. Проектът в края на краищата не успява, тъй като държавата не разполага с инструментите или технологията да постигне своите амбиции. Тя не разполага с убедителна идеология, с която да обоснове осъществяването на проекта, нито създава партия, която да постигне целите му. Комуникационните технологии по онова време не позволяват проектът да проникне дълбоко в китайското общество. Там, където успява да утвърди своята власт, диктатурата е толкова безмилостна, че предизвиква бунт, довел до скоропостижното ѝ събаряне.

По–късните китайски управления се научават да контролират тези амбиции и да се съобразяват със съществуващите обществени фактори. В този смисъл те са по–скоро авторитарни, отколкото тоталитарни. В сравнение с други световни цивилизации китайската способност за концентрация на политическа власт е забележителна.

В това отношение посоката на китайското политическо развитие е коренно различна от тази на Индия. Тези две общества често се разглеждат заедно като „азиатски" или „ориенталски" цивилизации. Но ако в началото се наблюдават известни прилики, по – късното им развитие едва ли би могло да бъде по–различно. Китайското политическо състояние през последните две хилядолетия се характеризира с централизирана бюрократична държава, белязана от периоди на разединение и упадък; за индийската политическа ситуация са характерни периоди на малки, спорещи кралства и княжества и кратки периоди на политическо единство. Ако се вгледаме в многовековната история на Индия, бихме установили, че фактът, че тя е демокрация, може би не е твърде изненадващ. Не че демократичните идеи възникват в ранните години на индийската история, а по–скоро върху територията на индийската политика винаги е било много трудно утвърждаването на автокрация. Причините за това са господстващите религия и идеи, които ще обсъдим в следващите глави.

10. ОТКЛОНЕНИЕТО НА ИНДИЯ

Как ранното развитие на Индия се разклонява от китайското вследствие на брахманската религия ► Варна и джати ► Племенното общество в ранна Индия ► Особености на индийското родство ► Индийското отклонение по пътя на държавността

Ранното индийско политическо развитие съществено се различава от това в Китай. И в двете общества първите форми на социална организация са сегментарни, племенни. В средата на I хил.пр.Хр, от тези племенни формирования в Северна Индия започват да възникват първите вождества и държави не много по–късно, отколкото в Китай. Вождествата и държавите в двете цивилизации започват да прилагат принудителни йерархични административни мерки по–скоро на териториален, отколкото на родствен принцип.

Така или иначе двете траектории се разклоняват във връзка с военното дело. Индия никога не е преживявала многовековен период на несекващо насилие, сравним с китайските периоди Пролети–Есени и Воюващите царства. Причините за това са неясни. Възможно е гъстотата на населението в долините на Инд и Ганг да е била далеч по–ниска, отколкото в Китай, и естествените граници да не са били ясно очертани, така че подложените на принуда можели лесно да се преселят, вместо да се подчинят на йерархичен социален ред. Каквато и да е била причината, ранните индийски държави никога не се сблъскват с екстремната необходимост от социална мобилизация, каквато изпитва Китай.

По–съществен е фактът, че в Индия се разгръща уникален модел на социално развитие с огромни последици за индийската политика чак до наши дни. Точно по времето на формиране на първите държави възниква четиристепенно разслоение на социалните класи, известно като „варна": брамини, които са жреци; кшатрии – воини; вайшии – търговци, и шудри – всички останали извън първите три (по това време най–вече селяни). От политическа гледна точка това развитие е изключително важно, защото разделя светската и религиозната власт. В Китай има свещеници и религиозни служители като завеждащия ритуалите, който контролира многобройните дворцови церемонии и свещенодейства във фамилните гробници на императорите. Но всички те са държавни служители под строгото подчинение на кралската власт. Духовенството не притежава независим юридически статус, което превръща Китай в т.нар, по–късно цезаропапистка държава[61]. В Индия, от друга страна, брамините са обособено от кшатриите съсловие и притежават по–голяма власт от воините. Брамините не са толкова добре организирани като Католическата църква, но все пак притежават известен морален авторитет независимо от властта на държавата. Освен това брамините са почитани като пазители на „Свещения закон", който съществува отпреди и независимо от политическата власт. Така че кралете са подвластни на писани от други закони, а не са законодатели както в Китай. Следователно в Индия, както в Европа, съществуват наченки на нещо, което би могло да се нарече правова държава, ограничаваща властта на светската политическа власт.

Втори решаващ за социалното развитие фактор е възникването на „джати", станали известни като касти. Джати подразделят всички варни на стотици сегментарни ендогамни професионални групи – от различните свещенически служители до търговци, обущари и земеделци. Те са онова, което един наблюдател нарича сакрализация на професионалната йерархия. Джати биват надградени върху съществуващата родословна структура, определяйки границите на клановата екзогамия. Това означава, че представителите на екзогамни агнатни родове трябва да сключват бракове в границите на джати, така че дъщерята на обущар трябва да се омъжи за сина на друг обущар от друг клан. Джати запазват някои от сегментарните характеристики на други племенни общества дотолкова, доколкото членовете на джати си сътрудничат и често живеят заедно в обособени общности. Но те са и взаимозависими, тъй като всички са част от едно по* всеобхватно разделение на труда. Това разделение е ограничено в сравнение с индустриалното общество, но все пак е по–сложно, отколкото в племенното общество. Така че джати притежават отличителните черти както на механичната, така и на органичната солидарност според терминологията на Дюркем, което означава, че отделните индивиди са членове на идентични самовъзпроизвеждащи се формирования и участват в по – всеобхватно взаимозависимо общество.

Възникването на държава по време на династията Джоу в Китай разрушава сегментарната племенна организация по високите етажи на обществото. Независимо че родовете остават важни форми на социална организация, съществува обратнопропорционална връзка между властта на държавата и властта на родствените групи: когато едната се засилва, другата отслабва. В края на краищата именно държавата е решаващият фактор за формирането на китайската цивилизация. Новите социални групи варни и джати в Индия са фундаментът на организацията на обществото и силно ограничават контролиращата власт на държавата. Индийската цивилизация се разпростира по цялото разстояние от Хайберския проход чак до Югоизточна Азия и обединява голямо разнообразие от езикови и етнически групи. Но тази огромна територия никога не е управлявана от една–единствена политическа сила и в нея никога не възниква единен книжовен език, както в Китай. Всъщност историята на Индия преди края на XX в. е до голяма степен история на постоянни политически разногласия и слабост, а някои от най–успешните обединители са чуждестранни нашественици, чиято политическа власт е обусловена от различна социална основа.

Познанията ни за племенна Индия и прехода към държавност са много по–ограничени, отколкото за Китай. През аналогичните етапи на социално развитие индийското общество е било доста по – необразовано: не е останало нищо, което да може да се сравни с многобройните надписи върху жречески костни плочки, документиращи политическите развития по време на династията Шан, или с пространните исторически хроники за династията Източна Джоу. За най – ранната индска цивилизация с Харапа и Мохенджо–Даро в Западен Пенджаб са останали само археологически свидетелства. Голяма част от онова, което знаем за социалната организация в ранна Индия, е загатнато във ведическите текстове, които са химни или молитви с техните тълкувателни глоси, датиращи от II или III хил.пр.Хр., но препредавани устно, докато най–накрая биват записани в средата на I хил.пр.Хр. За първата и в много отношения най–велика коренна индийска Маурийска империя (321–185 г.пр.Хр.) знаем благодарение единствено на шепа пръснати из субконтинента скални едикти или съчиненията на гръцки, китайски и други чуждестранни автори. В този случай се изправяме пред една вероятна причинно–следствена връзка: липсата на широко разпространена литературна култура специално сред индийските владетели и администратори е сериозна пречка за развитието на мощна централизирана държава.

Индийското политическо развитие започва с преселението на индоарийските племена от един район в южната част на Русия между Черно и Каспийско море. Някои от племената се отправят на запад и стават родоначалници на гърците, римляните, германците и други европейски групи. Друга група достига Персия на юг, а трета потегля на изток към Източен Афганистан и през долината Суат в Северозападен Пакистан достига Пенджаб във водораздела между Инд и Ганг. Днес кръвното родство на индоарийците вече може да бъде проследено чрез Y–хромозома и митохондриалната ДНК, но за първи път то е установено от лингвисти благодарение на езиковите прилики между санскрит, езика на индийските племена, и езици, на които се говори на запад и които са част от по–голяма индоевропейска група.

Ранните индоарийски племена били номадски скотовъдци, които отглеждали и се препитавали с говеда и вече били опитомили коня. Когато пристигнали в Индо–Гангската низина, заварили други общности, които нарекли даса, които вероятно били от друг етнос и говорели дравидски или австро–азиатски езици. През този период поведението на тези племена било много подобно на поведението на племената навсякъде другаде. Прекарвали времето си в набези срещу даса, плячкосвали добитъка им или се сражавали с други племена. При сблъсък със силна военна съпротива можели просто да се преместят в друга област, тъй като регионът бил все още сравнително слабо населен. Най–ранната Веда, Риг Веда[62], споменава много междуплеменни конфликти, появата на раджи или племенни вождове, както и свещеници, които осигурявали успех на племенните военни кампании. Индоарийците започнали да се заселват в Гангската долина и заменили скотовъдството с комбинация от скотовъдство и земеделие. Осъществили подобрения в земеделската технология, преминавайки от отглеждане на пшеница към отглеждане на ориз, което осигурило по–големи излишъци и следователно по– значителни пожертвования и обредни дарове. Приблизително по това време се променя статусът на кравата от главен източник на протеин (като при племената нуер) в тотемно животно, обект на благоговение.

На този етап на развитие индоарийското общество не се различава особено от други сегментарни общества, които, вече обсъдихме. Думата „раджа" например, макар и често превеждана като крал, всъщност не е нищо повече от племенен вожд през този ранен период. Историкът Ромила Тапар посочва, че думата „раджа" произлиза от корен, който означава „блестя" или „предвождам", а е свързана и с друг корен, който означава „удовлетворявам". Това навежда на мисълта за консенсусния характер на властта на племенния раджа. Той бил военен лидер, който помагал за защитата на общността, и предводител при нападенията срещу съседни племена за придобиване на плячка. Неговата власт е контролирана от съвети от родственици, известни като видата, събха и самити, първите от които отговаряли за разпределението на плячката между членовете на общността. Подобно на меланезийския Голям мъж статусът на раджата зависи от способността му да преразпределя ресурсите при жертвоприношения и празници. Раджите се състезавали помежду си, за да демонстрират какво богатство биха могли да изложат на показ и в последна сметка да изгубят, което много напомня за тържествата с раздаване на подаръци на индианците квакиутл и други индиански народности, населяващи северозападното тихоокеанско крайбрежие.

Както други племенни общества, те нямали правни институции; споровете се уреждали чрез изплащане на вергелд (сто крави за убийството на човек). Раджите нямали право да събират данъци, нито да притежават земя в съвременния смисъл на думата. Само семействата имали право на собственост, което било обвързано с родствени задължения за унаследяване. Както и други сегментарни общества, индоарийските племена можели да се обединяват в по–големи съюзи като този на панчалите, които на свой ред можели да се обединят с други сегменти на по–високо ниво.

Индоарийските племена били организирани в агнатни родове подобно на гърците, римляните и китайците. Антрополози от XIX в., между които Фюстел де Куланж и Хенри Мейн, откриват много сходства между родствените структури в Гърция и Рим, на келтските и тевтонските народи, както и тези на съвременните индуси. Вече коментирах свещения огън, който се е поддържал в семейните олтари в Гърция, Рим и сред ранните индуси (вж. глава 3). Мейн прекарва годините от 1862 до 1869 г. в Индия като член на Съвета на генерал – губернатора и проучва старателно индийските източници. Той стига до убеждението, че е съществувала единна „арийска" цивилизация, която е обхващала както римляните, така и индусите, чиито правни норми за собственост и унаследяване били удивително сходни благодарение на общия им исторически произход. Той е убеден също така, че Индия е съхранила по някакъв начин древните форми на правна и социална практика непокътнати, поради което можем да видим миналото на Европа в настоящето на Индия.

Следващите поколения антрополози подлагат Мейн на сериозна критика заради неговото опростенческо разбиране и приписване на неуместна еволюционна рамка на индийското родство. Изглежда, той действително е бил силно заинтересован да докаже общия расов произход на европейските и индийския народи може би защото това е давало историческо обяснение на британското господство там. Но той все пак е един от най–великите основатели на сравнителната антропология и показа чрез всестранните си познания как различните цивилизации могат да стигнат до много сходни решения по проблемите на социалната организация. Макар съвременните антрополози да са наясно с всички невероятно нюансирани разлики между родствените структури в различните общества, понякога не забелязват гората заради дърветата и не успяват да осъзнаят степента, до която различните общества на сходни етапи на социално развитие си приличат.

Както в случая с Китай, и в този случай не бихме могли да проектираме съвременната индийска родствена организация назад във времето върху ранните индоарийци. Но както в Китай, така и в Индия родството никога не изчезва като основополагащ структуриращ принцип на обществото по начина, по който това се случва на Запад. Следователно би трябвало да разберем тази основополагаща приемственост в индийската социална организация, ако искаме да обясним динамиката на политическото развитие.

В Индия има три основни сфери на родствена организация, съответстващи на трите големи етнолингвистични региона на субконтинента: (1) северна зона, населена от говорещи санскрит, останал от индоарийците; (2) южна зона на говорещите дравидски език и (3) източна зона, която има много общо с Бирма и други части на Югоизточна Азия. Почти всички родствени групи в Индия оформят сегментарни родове, а огромното мнозинство са патрилинейни. Обаче в Южна и Източна Индия има няколко важни групи, които са матрилинейни и матрилокални като наяр в Малабар. Както в Китай, родствените групи са организирани около общи прародители и имат корпоративна идентичност благодарение на някои форми на колективна собственост.

Все пак индийското родство се различава от китайското, тъй като е рамкирано от йерархичната система на варна и джати. Тя определя границите на екзогамията, което означава, че обикновено не може да бъде сключен брак извън съпружеските варни или джати. Тъй като системата варна/джати е изключително йерархична, има много сложни правила, когато жена с по–нисък социален статус се омъжва „нагоре" за мъж с по–висок социален статус или – което се случва по–рядко – когато мъж с по–нисък статус се оженва „нагоре" за жена с по–висок статус (които антрополозите наричат съответно хипергамия и хипогамия). Тъй като всяка варна и джати е диференцирана в сложна система от обществени рангове, има строги ограничения кой с кого може да сключи брак дори в техните собствени граници. Например брамините са разделени на такива, които не трябва да извършват богослужения на семейни ритуали, и такива, които извършват; такива, които служат на погребения, и такива, които не служат. Брамин от първата група никога няма да се ожени за дъщерята на брамин от най–ниската група (тези, които служат на погребения).

Основните разлики в родствените правила между санскритския север и дравидския юг са свързани с браковете между братовчеди, които може би са били от значение за политическата организация. На север синът трябва да се ожени извън рода на бащата и не може да сключи брак с първа братовчедка. И на юг синът трябва да се ожени извън рода на бащата, но не само му е позволено, а е и насърчаван да се ожени за дъщерята на леля си. (Тази практика се нарича кръстосан брак между братовчеди; паралелни бракове между братовчеди, т.е. брак с дъщерята на чичото не е разрешен, тъй като това нарушава правилата за кланова екзогамия. На мъжа е разрешено да се ожени и за дъщерята на най–голямата си сестра или за дъщерята на вуйчо си.) С други думи, в южните индийски племена, както в много арабски племена, браковете се сключват в много тесен родствен кръг (и по този начин унаследяването остава в неговите граници). Следователно родствените линиджи обикновено живеят близо един до друг, докато на север семействата са принудени да търсят подходящи брачни партньори за своите деца в по–широк периметър. Дравидската практика на кръстосани бракове между братовчеди подсилва ограничеността и затвореността на социалните взаимоотношения, характерни за всички племенни общества. Тези брачни практики по всяка вероятност са понижавали стимулите на кралете на юг да търсят далечни брачни съюзи като този, довел до обединяването на короните на Арагон и Кастилия, от което възниква съвременна Испания.

Този кратък преглед на индийското родство далеч не навлиза в неговата сложност. Макар да са възможни обобщения за санскритския север и дравидския юг, двата региона демонстрират огромни вътрешни различия между родствените правила по географски подрегиони, касти и религии.

Преходът към държавност

Разполагаме с още по–малко информация по отношение на силите, породили първоначалния индийски преход от племенно общество към държава, отколкото във връзка с Китай. Разполагаме и с два митични разказа за възникването на държава, които съответстват на алтернативните теория за насилието и теория за обществения договор на антрополозите. Първият откъсен ведически текст, известен като „Айтарея–брахмана", обяснява, че „боговете и демоните воювали и боговете понасяли тежки поражения от враговете си. Затова се събрали и решили, че им трябва раджа, който да ги поведе в боя. Избрали Индра за свой крал и много скоро нещата се обърнали в тяхна полза". Тази легенда навежда на мисълта, че в най–ранни времена кралската власт в Индия се е основавала на човешките и военните необходимости и първото задължение на краля е било да предвожда своите поданици в битките. Вторият разказ е от будистки източници и обяснява, че:

Тъй като мъжете загубили вековното си величие, възникнали класови различия (варна) и те сключили споразумения помежду си, приемайки институциите на частната собственост и семейството. Започнали кражби, убийства, прелюбодеяния и други престъпления, затова хората се събрали и решили да изберат един от тях, който да поддържа реда срещу дял от добива на техните ниви и стада. Нарекли го „Великият избран" (Mahasammata) и получил титлата раджа, защото хората го харесвали.

Будизмът винаги е бил по–омекотена и благородна версия на индуизма, която поставя акцента върху ненасилието и по–голямата вероятност за прераждане, затова може би не е изненадващо, че будистите възприемат създаването на държавата като консенсусен акт. Но и двата разказа са лишени от историческа правдоподобност.

Действителният преход към държавност вероятно носи белезите на всички условия, довели до възникването на държави в други общества. В началото е завоеванието: Ригведа разказва за сблъсъка на индоарийците с даса, битките с тях и покоряването им. Първите сведения за варна са свързани не с известното четиристепенно разслоение, а с двустепенното разслоение арийски–варни и даса–варни, така че преминаването от едно егалитарно племенно общество към стратифицирано общество на държавно ниво очевидно започва с военно завоевание. Възможно е първоначално даса да са били обособени от завоевателите като етнос и език, независимо че самата дума „даса" по–късно се свързва с всеки, който е подчинен или поробен. Този преход протича постепенно след прехода на индоарийците от пастирско към земеделско общество. Експлоатацията на една подчинена класа също довежда до излишъци от реколта, които могат да бъдат събирани като рента, а не чрез труда на племето, като се променя и значението на думата „раджа" от племенен вожд на „този, който се радва на доходи от земя или от едно село". Разрастващата се класова стратификация е свързана също така с преминаването към постоянни селища, зараждащ се урбанизъм и земевладение около началото на VI в.пр.Хр. Земята вече не се обработва колективно от семейства в родствени групи, а от селяни, които нямат родствена връзка със земевладелците. Необходимостта да се държи една нисша класа в постоянно подчинение поражда необходимост от постоянна войска и политически контрол над териториите, в които поданиците биха могли да избягат.

Настъпват и технологични промени, както в Китай, съдействали за политическа консолидация. Една от тях е все по–голямата употреба на желязо през периода след 800 г.пр.Хр. Желязото е можело да се използва за секири за прочистване на гъсти гори и за палешници при засаждане. Държавата не е контролирала производството на желязо, но употребата на железни сечива гарантира престиж и повишава общото ниво на наличния излишък, присвояван от държавата.

Подобно на китайските и други общества, преминавайки от племенно към общество на държавно ниво, властта на племенния вожд значително се увеличава благодарение на нейната легитимация от страна на специална и постоянна клика от свещеници, брамините. Раджата притежава политическа власт, която свещениците му легитимират чрез ритуали. Раджата им се отплаща за тези услуги чрез подкрепа и ресурси. Ранните раджи получавали атрибути на божественост от свещениците, което им позволявало да предадат властта на синовете си чрез утвърждаващата се практика на първородството. Очевидно един полубог не е просто пръв между равни в групата на племенните старейшини, вследствие на което събха, или племенните събрания, загубили своята способност да решават кой ще бъде лидерът на клана и започнали да играят по–скоро ролята на съветници. Ритуалните инвеститори на кралете се разраснали в целогодишни церемонии, по време на които раджата бивал подлаган на пречистване и символично прераждане, за да бъде облечен във власт и божественост от брамините.

Към края на VI в.пр.Хр. обществото в Индо–Гангската низина осъществява прехода от трибализъм към ранна държава или към форма на вождество, известна като „гана–сангха". Северни държави като Анга, Магадха, Куру и Панчала били напълно суверенни формирования, които контролирали определени територии и управлявали сравнително гъсто население в градски райони. Те били силно разслоени, с наследствена кралска власт, а елитите им събирали рента от труда на селяните. За разлика от тях гана–сангха запазили някои характерни особености на племенните общества: по–слаба стратификация, по–дифузно лидерство и неприбягване към насилие, което е характерно за една истинска държава.

Отклоняването

До този момент няма съществени разлики между модела на политическо развитие в Северна Индия и настъпилите промени в Китай по време на династията Западна Джоу два–три века преди това. И двете общества първоначално са организирани като федерации от агнатни кланове, прекланят се пред прародители и правят преход към по–голяма йерархичност, наследствено лидерство и разделение на труда между владетел и първосвещеник приблизително по време на своя преход към уседнало земеделие. Възможно е владетелите Шан да са упражнявали малко повече власт, отколкото техните индийски колеги, но разликите не са особено очебийни.

Но индийското политическо развитие претърпява драстично отклонение от китайския модел тъкмо по време на възникването на първите истински държави в Индо–Гангската низина. Индийските държави не преживяват петстотингодишен период на непрекъснати и все по – мащабни войни както ранните китайски държави по време на династията Западна Джоу. През следващите векове индийските държави воюват помежду си и с вождествата гана–сангха, но никога до степента на жестоко взаимно изтребление като китайските държави. Както вече видяхме, в Китай броят на независимите политически формирования непрекъснато намалява от над хиляда в началото на Източна Джоу до едно в нейния край. За разлика от това Индия преживява по– малко и по–неожесточени войни, както и по–слаба консолидация. Твърде показателно е, че по–примитивната форма на организация гана–сангха се запазва в Индия чак до средата на първото хилядолетие, без да бъде завоювана от по–мощни държави. Нито един китайски политически субект през периода на Воюващите царства не може да си позволи да не копира съседите си при изграждането на съвременни държавни институции; индийските политически субекти очевидно не изпитват подобна принуда. В III в.пр.Хр. маурите успяват да обединят голяма част от субконтинента в империя, но никога не завладяват отделни части от региона и не успяват да консолидират напълно своето господство дори над централни области. Империята просъществува само сто тридесет и шест години, а политическо формирование с нейните размерите повече не бива създадено чак до Индийската република през 1947 г.

Втората голяма област на различия е религията. Китайците изграждат професионално духовенство, което контролира ритуалите, легитимиращи крале и императори. Но държавната религия в Китай никога не стига отвъд преклонението към предците. Духовенството контролира почитта към предците на императора, но не притежава цялата власт. Когато императорът губи своята легитимност в края на една династия или когато няма законен владетел през Междудинастичните периоди, духовенството като институция не е упълномощено да обяви кой е носител на небесния мандат. В този смисъл легитимност може да бъде връчена от всеки – и от селянин, и от воин, и от бюрократ.

В Индия религията поема в съвършено различна посока. Ранната религия на индоарийските племена може и да се е основавала на почитта към предците както в Китай. Но в периода, който започва през II хил.пр.Хр., когато са съставени Ведите, тя се развива в далеч по–сложна метафизична система, която обяснява всички аспекти на осезаемия свят от гледна точка на един невидим трансцендентен свят. Новата брахманска религия измества акцента от генетичните прародители и потомци към една космологична система, която обхваща цялата природа. Достъпът до този трансцендентен свят се охранява от класата на брамините, чиято власт е важна за защитата не само на кралския род, но и на добруването на най – незначителния селянин в един бъдещ живот.

Под влиянието на тази брахманска религия двустепенното разслоение на варна на арийци и даса еволюира в четиристепенното разслоение на брамини, кшатрии, вайшии и шудри със съсловието на духовенството на върха на йерархията. Именно то създава ритуалните молитви, от които са съставени Ведите. С развитието на религията молитвите биват запаметени от поколения брамини; това запаметяване на ритуални заклинания става техен специалитет и източник на сравнително преимущество в конкуренцията за социален статус с останалите варни. От тези ритуали възниква правото, отначало обичайно и устно, но по–късно записано в законодателни сборници като Манава–дхармашастра или Законите на Ману[63]. Следователно в индийската традиция правото не произтича от политическата власт, както в Китай, а от източник, който е независим от и превъзхожда политическия владетел. И действително Дхармашастра изяснява недвусмислено, че кралят съществува, за да защитава системата варна, а не обратното.

Ако използваме китайския пример като модел за политическо развитие, индийското общество прави голямо отклонение около 600 г.пр.Хр. Индия не преживява продължителни войни, които да я тласнат да изгради модерна, неперсонална, централизирана държава. Вместо да е съсредоточена в ръцете на един император, властта е разпределена между едно силно диференцирано съсловие на духовенството и едно на военните, които се нуждаят едни от други, за да оцелеят. Независимо че Индия не изгражда модерна държава като Китай през този период, тя създава наченките на върховенство на правото, което ограничава властта на държавата по начин, който няма аналог в Китай. Неспособността на Индия да съсредоточи политическата власт, както това се случва в Китай, очевидно се корени в индийската религия, с която би трябвало да се запознаем по–задълбочено.

11. ВАРНА И ДЖАТИ

Икономика срещу религия като източник на социална промяна ► Как индийският обществен живот става разбираем в светлината на религиозните идеи ► Индийската религия и политическата власт

Едно от най–старите противоречия между социалните теоретици е свързано с относителния приоритет на икономическите интереси в сравнение с идеите като източници на социална промяна. Според една традиция, започнала с Карл Маркс и продължила до съвременните икономисти на рационалния избор, материалните интереси имат приоритет. Именно Маркс обявява, че религията е „опиум за народа", измислица, скалъпена от елитите, за да оправдаят своето господство над останалата част от обществото. Макар и не така крайни като Маркс, много съвременни икономисти твърдят, че тяхната рационална рамка за максимизиране на полезността е достатъчна, за да бъдат разбрани почти всички форми на социално поведение. Тези, които мислят по друг начин, заключава Нобеловият лауреат Гари Бекер, просто не са достатъчно наблюдателни. Идеите се приемат за ендогенни, което означава, че са създадени след факта, за да обосноват материалните интереси, а не са независими мотиви за социално поведение.

От другата страна на този аргумент са някои от основателите на съвременната социология, между които Макс Вебер и Емил Дюркем, според които религията и религиозните идеи са първични, едновременно мотиватори на човешката дейност и източници на социална идентичност. Вебер твърди, че цялостната рамка, в която действат съвременните икономисти, която възприема индивида като най–важния субект, който взема решенията, а материалния интерес като главен мотив, е сама по себе си продукт на религиозните идеи на протестантската реформация. След написването на „Протестантската етика и духът на капитализма“ Вебер написва книги за Китай, Индия и други незападни цивилизации, за да докаже, че религиозните идеи са необходими, за да се разбере как е организиран техният икономически живот.

Ако човек търси пример за религия, която в духа на Маркс оправдава господството на един–единствен малоброен елит над останалата част от обществото, той би трябвало да избере не християнството или исляма с техните основополагащи послания за всеобщо равенство, а по–скоро брахманската религия, възникнала в Индия през последните две хилядолетия пр.Хр. Според Риг Веда:

Брамините не само застават на върха на тази четиристепенна социална йерархия; те присвояват и вечната монополна власт над молитвите и текстовете, които ще са необходими за всички легитимиращи ритуали – от Върховната кралска инвеститура до сватбите и погребенията на простолюдието.

Но едно изцяло материалистично обяснение на функционирането на религията в индийското общество е твърде незадоволително. На първо място то не е в състояние да обясни действителното съдържание на приказката. Както вече видяхме, китайското общество в навечерието на прехода към държавност има много структурни сходства с индийското общество. Китайският елит, както елитите във всички познати ни човешки общества, също използва легитимиращи ритуали за утвърждаване на властта си. Но китайците никога не измислят метафизична система с дълбочината и сложността на възникналата в Индия. Те успяват да грабнат и задържат ефективно властта без. помощта на каквато и да било трансцендентална религия.

Освен това в Индия не елитите, които притежават принудителна и икономическа власт, а елитите, притежаващи ритуалната власт, застават в последна сметка на върха. Дори и човек да е убеден, че първични са материалните причини, все пак би трябвало да отговори на въпроса защо кшатрите и вайшите – воините и търговците – са се съгласили да се подчинят на брамините и са им предоставили не само земя и икономически ресурси, но също така и власт над интимните аспекти на личния им живот.

И накрая икономическите или материалистически обяснения на индийското общество трябва да дадат отговор на въпроса защо системата е толкова дълготрайна. Браминската религия обслужва интересите на един малоброен елит през 600 г.пр.Хр., но не обслужва интересите на много други класи или социални групи в индийското общество с течение на времето. Защо не възниква един контраелит, който да провъзгласи алтернативни религиозни идеи в името на всеобщото равенство? В известен смисъл будизмът и джайнизмът са такива протестни религии. Но и двете споделят много от метафизичните предпоставки на браминската религия и не успяват да се наложат на субконтинента. Най–големите предизвикателства спрямо хегемонията на браминската религия са внесени насилствено от чужди нашественици: моголите – исляма, а британците – западните либерални и демократични идеи. Следователно религията и политиката трябва да се разглеждат като двигатели на поведение и промяна сами по себе си, а не като странични продукти на могъщи икономически сили.

Трудно е да си представим социална система, по–малко съвместима с изискванията на съвременната икономика от браминската религиозна система на джати. Според теорията на съвременния пазар на труда хората трябва да са свободни, а според израза на Адам Смит да „подобряват своето положение" чрез инвестиции в образование и умения и да сключват трудови споразумения с когото искат. При един гъвкав пазар на труда и добра информация това би следвало да увеличава благосъстоянието на всеки и да води до оптимално разпределение на ресурсите. За разлика от това при системата на джатите индивидите се раждат в ограничен кръг от професионални категории. Те са принудени да практикуват професията на бащите си и да сключат брак с човек от същата професионална група. Няма никакъв смисъл да инвестираш в образование, тъй като човек никога не би могъл да подобри своето положение по съществен начин в този живот. Социалната мобилност в рамките на системата джати е възможна само от страна на общността като цяло, но не за отделния индивид. Джати биха могли да решат да се преместят или да започнат нов бизнес в нова област, но няма никакъв шанс за индивидуално предприемачество. Системата създава огромни пречки за социално сътрудничество: достатъчно е някои брамини само да погледнат недосегаем[66] за да им се наложи да изтърпят продължителен ритуал на пречистване.

Но онова, което изглежда неоправдано от гледна точка на съвременната икономика, е абсолютно оправдано, ако човек приеме изходните положения на браминската религия. Всъщност цялата социална система до най–дребните правила на кастово поведение има дълбок смисъл като логически резултат на всеобхватната метафизическа система. Съвременните наблюдатели често се опитват да обяснят индийските социални правила от гледна точка на тяхната функционална или икономическа полезност – например, че забраната да се ядат крави е хигиенна мярка за избягване на заразено месо. Като оставим настрана факта, че ранните индоарийци използвали кравите за храна като нуерите, подобни обяснения не успяват да осмислят субективно преживяната съгласуваност на обществото и не разкриват нищо повече от трайните предубеждения на самите наблюдатели.

Макс Вебер признава високата степен на рационалност на браминското религиозно учение – една теодицея или реабилитация на Бога, която той нарича „гениално хрумване". Тази гениалност често усещат приелите вярата западняци, които отиват да учат в индийски ашрами[67]. Отправна точка е отричането на реалността на осезаемия свят. По думите на един наблюдател:

Всички индийски религиозни системи имат за своя крайна цел житейската трансцендентност (мокша), защото всичко предполага, че съзнаващото съществуване е илюзорно (мая), фасада, зад която се крие Единното (тад екам), брахман, който като безформен и затова вечен е единствената реалност. Всичко, което възприемат сетивата, всичко, с което сме свързани по силата на нашето физическо съществуване, е преходно (подвластно на смърт и разруха) и следователно нереално (мая). „Целта" на съществуването всъщност не е да „постигнеш" идентичност с това окончателно същество, както твърдят някои тълкуватели, а просто да се освободиш от всички препятствия по пътя на осъзнаването, че това, което е вярно и неизменно в индивидуалното битие (атман), не е нищо повече от абсолютното същество брахман.

Тленното съществуване е свързано с потапяне в материално, биологично съществуване, което е противоположно на безплътното, истинско съществуване отвъд тук и сега. Както осъзнават първите брамини: „Кръвта и съсиреците, свързани с раждането, страданието и деформациите, свързани с болестите и насилието, отвращението, свързано с отпадъчните секреции на човешкото тяло, и разрухата и гниенето, свързани със смъртта", са свързани с тленния живот, който трябва да бъде превъзмогнат. Това е основанието им да си присвоят привилегирована роля в социалната йерархия: „Тленното съществуване е просмукано от скверни субстанции, чийто контрол и систематично редуциране с течение на времето чрез брамински ритуали в настоящия живот и възвисяващо спираловидно прераждане (самсара) в дългосрочна перспектива са най–важните компоненти за намиране на изход (мокша)."

Системата „джати" произтича от концепцията за кармата, или какво върши човек в настоящия живот. Професиите имат по–висок или по–нисш статут в зависимост от това колко близо са до източници на замърсяване – до кръвта, смъртта, мръсотията и разрухата на биологичния живот. Професии като шивач на кожи, касапин, бръснар, метач, акушерка или такива, които се занимават с умрели животни или хора, са считани за най–нецеломъдрени. За разлика от тях брамините са най–непокварени, тъй като могат да разчитат на услугите на други хора, свързани с контакт с кръв, смърт и мръсотия. Това обяснява практиката на вегетарианството сред брамините, тъй като да се консумира месо означава да се консумира труп.

Единствената възможност за социална мобилност не е в настоящия живот, а между животите, тъй като кармата може да се променя само от един живот към следващия. Следователно индивидът е в капана на своята карма цял живот. Но дали човек се придвижва нагоре или надолу в йерархията на джати зависи от това как той съблюдава дхармата, или правилата за добро поведение на джати, в която е роден. Неспазването на тези правила може да доведе до слизане в йерархията през следващия живот, а оттам и до отдалечаване от истинското съществуване. По този начин браминската религия сакрализира съществуващия социален ред, като превръща спазването на нормите на съществуващите джати или професия в религиозен дълг.

Порядъкът „варна" възниква от същите метафизични предпоставки. Първите три варна – брамини, кшатри и вайши – се смятат за „два пъти родени" и им е разрешено в резултат на второто си раждане да бъдат посветени в ритуален статус. Шудрите, които включват огромното мнозинство от населението, са „веднъж родени" и могат да се надяват на ритуален статус едва в следващия живот. От историческа гледна точка не е ясно дали варна предшестват джати или обратно, когато индийското общество еволюира от началния етап на племенна организация. Възможно е родовете да еволюират в джати, които по много начини наподобяват техните сложни родствени правила, но е възможно и варна да са еволюирали първи, изграждайки рамката, в която по–късно възникват джати.

Формирана от тези религиозни убеждения, системата „джати" е забележителна комбинация от сегментарно обособяване и социална взаимозависимост едновременно. Всяка джати е наследствена позиция, която модифицира съществуващата родова система. Тъй като джати определят външните граници на клановата екзогамия, те се оформят като самостоятелни общности в морето от други сегментарни формирования. От друга страна, отделните професии са в рамките на по – всеобхватно разделение на труда и следователно са взаимозависими помежду си – от първосвещеника до собственика на погребална агенция. Цитирайки Е. A. X. Блънт[68] френският антрополог Луи Дюмон посочва някои примери:

Бръснарите бойкотират танцьорки, които отказаха да танцуват на техните сватби.

В Горакпур плантатор се опита да сложи край на търговията на чамари [производители на кожени изделия], които, убеден е той, тровят добитъка (което са заподозрени често да правят); той заповядал на своите арендатори да одират кожата на всяко животно, което умира без видима причина. Чамарите наредиха на съпругите си да не работят като акушерки; плантаторът отстъпи.

В Ахмедабад (провинция Гуджарат) банкер, който сменя покрива на къщата си, се скара с един сладкар. Сладкарите постигнаха споразумение с производителите на керемиди, които отказаха да доставят керемиди на банкера.

Това не е просто икономическа взаимозависимост, защото всяка джати, която изпълнява функциите си, също има ритуално значение за другите джати.

Системата „варна" има огромно значение за политиката, тъй като подчинява кшатрите, воините, на брамините. Според Херолд Гулд съществува „симбиотична взаимозависимост... между брамините и кшатрите. Това произтича от необходимостта кралската власт да бъде постоянно преосвещавана от свещеническата (т.е. ритуалната) власт, за да може първата да съхрани своята свещена легитимност". Всеки владетел бил принуден да уста–нови лична връзка с пурохит, или дворцов свещеник, който да освещава всяко негово действие като светски лидер.

Как това теоретично разделение между религиозна и светска власт ограничава последната на практика не става съвсем ясно от пръв поглед. Брахманската йерархия не е организирана институционално с централен, официален източник на властта като Католическата църква. Тя напомня по–скоро огромна социална мрежа, в която отделните брамини общуват и си сътрудничат, без да са в състояние да упражняват институционална власт в буквалния смисъл. Всеки брамин притежава земя, но свещеничеството като институция не управлява територия и ресурси, както Църквата в Европа. Брамините със сигурност не са могли да сформират собствени армии, както средновековните папи. Нищо в индийската история не може да се сравни с отлъчването от папа Григорий VII на императора на Свещената Римска империя през 1076 г., който е заставен да пристигне бос в Каноса, за да се моли за помилване. Независимо че светските владетели са се нуждаели от пурохити, които да благословят техните политически планове, не изглежда да е било трудно да ги подкупят, за да получат онова, което искат. Налага се да потърсим други механизми, чрез които йерархичната, сегментирана религиозна и социална система на Индия затруднява съсредоточаването на политическа власт.

Един от очевидните канали на влияние е чрез ограниченията, които системата „варна/джати" налага върху развитието на военната организация. Воините или кшатрите са съставна част от четиристепенната система „варна", което автоматично ограничава степента на военна мобилизация, на която индийското общество е способно. Една от причините въоръжените пастири номади като хунну, хуни и монголи да станат могъщи военни сили е способността им да мобилизират почти 100% от годното за военна служба мъжко население. Въоръженото хищничество и пасторалното номадство не са твърде различни дейности от гледна точка на необходимите умения или организационни изисквания. Независимо че това може да е било вярно за индоарийците, когато били пастири номади, те престават да бъдат такива, след като стават уседнало общество, разделено на варна. Воинският статус става запазена територия за малоброен аристократичен елит, включването в който не е само въпрос на специализирано обучение и благороден произход, но той вече е декориран и със значително религиозно значение.

Тази система невинаги ограничава включването на практика. Независимо че много от владетелите на Индия произхождат от класата на кшатрите, много от тях са брамини, вайши, а дори и шудри. След като се домогват до политическа власт, новите управници обикновено искат да получат статус на кшатри със задна дата; по този начин е по–лесно да станеш кшатри, отколкото брамин. И четирите варна участват във войните, а брамините са известни с високите си военни звания. Шудрите обикновено се сражават като помощни войски и военната йерархия възпроизвежда социалната йерархия в съответствие с подчинеността на низшите съсловия. Индийските държавни формирования никога не успяват да осъществят обща мобилизация на голяма част от селячеството, както царство Цин и други китайски държави по времето на късната Източна династия Джоу. Предвид ритуалното отвращение към кръв и трупове ранените войници едва ли са получавали голяма помощ от другарите си с благороден произход. Подобна консервативна социална система очевидно бавно е усвоявала нови военни технологии. Бойните колесници престават да бъдат използвани едва след началото на християнската ера, много векове след като китайците се отказват от тях; слонове продължават да бъдат използвани в сраженията, дълго време след като ползата от тях е поставена под съмнение. Индийските войски никога не изграждат ефективни кавалерийски сили с конни стрелци, което е причина за претърпените поражения от гърците през IV в.пр.Хр., както и от мюсюлманите през XII в.

Вторият начин, по който брахманизмът ограничава политическата власт, е чрез насърчаване организирането на малки, тясно свързани корпоративни формирования от върха до дъното на обществената стълбица въз основа на джати. Тези формирования са автономни и не се нуждаят от държавна организационна подкрепа. Нещо повече, те се противопоставят на усилията на държавата да проникне в тях и да ги контролира, което води до състояние, което политологът Джоел Мигдал характеризира като слаба държава и силно общество. Това състояние се запазва до наши дни, при което кастите и селските организации си остават гръбнак на индийското общество.

Много западни наблюдатели през XIX в., включително Карл Маркс и Хенри Мейн, отбелязват автономния характер на индийското общество. Маркс твърди, че кралят притежава цялата земя, след което отбелязва, че селата в Индия са икономически автаркични и основани на една примитивна форма на комунизма (твърде вътрешно противоречиво тълкувание). Мейн се позовава на непроменливата, саморегулираща се индийска селска общност, схващане, което получава широко разпространение във Великобритания през викторианската епоха. Британските администратори в началото на XIX в. описват индийското село като „малка република", която би надживяла рухването на цели империи.

През XX в. отчасти въз основата на тези тълкувания индийски националисти си представят идилична картина на местна селска демокрация, т.нар, панчаят, който се счита за източник на политически ред до подкопаването му от британската колониална администрация. Чл. 40 на съвременната индийска конституция съдържа подробни клаузи за организацията на възвърнатите към живот панчаяти, чието предназначение е да спомогнат за развитието на демокрацията на местно ниво, на което придава особено значение правителството на Раджив Ганди през 1989 г. в стремежа си към по–дълбоко децентрализиране на властта във федералната система на Индия. В действителност обаче местното управление в ранна Индия не е демократично и светско, както твърдят по–късни коментатори и националисти, а се основава на системата „джати“ или кастите. Всяко село има своя господстваща каста, която превъзхожда числено останалите и притежава по–голяма част от селските земи. Панчаятът просто обуславя традиционното ръководство на тази каста.

Отделните села имат местни управленски институции и не зависят от услугите на държавата отвън. Една от главните функции на панчаята е юридическа: решаване на спорове между членове на джати въз основа на обичайното право. Имуществените права в селото не са колективни в смисъла, който си въобразява Маркс. Както в други сегментарни, базирани на рода общества, собствеността е притежание на сложно съставена група от родственици, а правилата и ограниченията за прехвърляне на земя нямат брой. Това означава, че кралят не „притежава" земята на селото, на което формално е повелител. Както ще видим в следващата глава, властта на индийските политически управници да облагат с данъци или да придобиват земя често е крайно ограничена.

Търговската дейност се основава на джати, която действа като затворена корпорация и се нуждае от минимална външна подкрепа. Голяма част от търговията в Южна Индия от IX до XIV в.се контролира от търговски гилдии, които имат представители в целия субконтинент и търгуват активно с арабски търговци извън Индия. Гуджаратски търговци[69], както мюсюлмани, така и индуси, от дълго време контролират търговията през Индийския океан, в Източна Африка, Южна Арабия чак до Югоизточна Азия. Търговците на Ахмедабад са организирани в голяма общоградска корпорация, в която членуват представители на всички по–големи професионални групи. Търговските мрежи в Китай са основани на родове, но не са така добре организирани като индийските си колеги.

За разлика от китайските родове, чиито пълномощия са ограничени в рамките на предписанията на семейното право, наследствеността и други семейни въпроси (особено през периоди, когато правителството е силно), индийската джати се ангажира с много по – откровено политически функции освен с ролята си на местен социален регламентиращ орган. Според Сатиш Сейбъруол: „Джати участва в социалната дейност по различни начини: агресивно, за да си осигури надмощие и управленски капацитет [...]; отбранително, за да противодейства на опитите на по – могъщата държавна и имперска власт да се вклини в доминираната от джати сфера на дейност [...] и подмолно, за да завоюва позиции в една от тези по–всеобхватни институции и да използва своята власт и капацитет в защита на собствените си интереси." Джати обезпечава на членовете си възможности за физическа и социална мобилност. Например тамилската каста на тъкачите кайколар се заема с търговия и военна служба, когато възниква такава възможност в кралството Чола; в края на XIX в. сикхски дърводелци и ковачи напускат родния Пенджаб и заминават за Асам и Кения. Тези решения се вземат колективно от групи от семейства, които разчитат на взаимна подкрепа в новата обстановка. Раджпутската джати в Северна Индия бележи големи успехи при разширяването и контролирането на значителна територия.

Третият механизъм, с който браминската социална система ограничава политическата власт, е контролът върху грамотността – наследство, което продължава да е в сила и днес и обрича огромен брой индийци на бедност и липса на перспективи. Съвременна Индия е нещо като парадокс. От една страна са големият брой изключително добре образовани индийци, издигнали се на върха на световните йерархии в различни области – от информационните технологии до медицината, развлекателната индустрия и икономиката. Индийците извън Индия винаги са се радвали на висока степен на възходяща социална мобилност – факт, отбелязан от романиста В. С. Найпол преди много години. След икономическите реформи в края на 80–те и през 90–те години на XX в. те вече преуспяват и в Индия. В същия момент образованите си остават малцинство в една страна с изключително високи нива на неграмотност и мизерия. В непосредствена близост до бързо разрастващи се градове като Бангалор и Хайдерабад са огромните селски региони, чийто индекс на човешко развитие е сред най–ниските в света.

От историческа гледна точка тези различия се коренят преди всичко в системата на варна и джати. Брамините несъмнено контролират достъпа до обучение и знания благодарение на ролята си на пазители на ритуали. Към края на I хил.пр.Хр, те изпитват много силна антипатия към записването на най–важните ведически текстове. Според Сейбъруол: „Запаметяването на химните, за да бъдат използвани в ритуалите, е най–характерната форма на браминско обучение. Ефективността на ритуала, а следователно и процесът на обучение не изисквали непременно да се разбира смисълът на това, което се запаметява... Изключително много брамини посвещавали голяма част от живота си в запаметяване на огромни количества текстове или на логически анализи и разисквания". Точното запаметяване на ведическите текстове било необходимо за постигане на желаните ритуални въздействия; смятало се, че и най–малките грешки в рецитацията биха могли да бъдат катастрофални.

Вероятно не е случайно, че браминското предпочитание към устно предаване на Ведите засилва собственото им социално превъзходство чрез изграждане на допълнителни препятствия за включване в тяхната варна. За разлика от евреи, християни и мюсюлмани, които са все „хора на книгата", още с възникването на техните религиозни традиции брамините категорично се противопоставят на използването на писменост и технологии. Китайски пътешественици в Индия през V и VII в., които търсят източници на будистката традиция, са затруднени да открият писмени документи. Дълго време след като китайците и европейците започват да пишат на пергамент, индийците продължават да пишат на палмови листа и кора на дърво. Нежеланието да се използва трайният пергамент е религиозно обусловено, тъй като той е от животинска кожа. Но брамините трудно приемат и хартията, когато тази технология става достъпна през XI в. В провинциална Махаращра хартията не се използва в административната практика до средата на XVII в., а когато започва да се използва, това рязко подобрява ефективността на счетоводството и контрола.

Едва през II хил. писането става по – обичайна и разпространена практика в други съсловия на индийското общество, с изключение на брамините. Търговците започват да водят търговска документация, а отделни джати записват семейните родословия. В Керала кастата на неярите „на кралски и благороднически родове" започва да изучава писмен санскритски, а политическата класа в този щат започва да създава многотомни архиви за политическите и търговските операции. (В края на XX в. под ръководството на местното комунистическо управление Керала се превръща в един от най–добре управляваните щати в Индия; човек си задава въпрос дали това постижение няма дълбоки корени в традицията на грамотността на политическата класа през предходните векове.)

В сравнение с китайския браминският монопол върху обучението и съпротивата срещу писмеността оказва неизмеримо въздействие върху развитието на една модерна държава. От времето на династията Шан китайските управници използват писаното слово за разпространение на разпоредби, създаване на закони, поддържане на счетоводство и писане на подробни политически летописи. Образованието на един китайски административен служител е съсредоточено в грамотността и задълбоченото изучаване на една продължителна и сложна литературна традиция. Обучението на административни служители, макар и ограничено от тогавашните стандарти, включва продължителен анализ на писмени текстове и извличането на уроци от предишни исторически събития. С възприемането на изпитната система по времето на династията Хан назначаването на правителствена служба се основава на овладяването на литературни умения и не се ограничава само до хора от определена класа. Независимо че достъпът на обикновените китайци до високопоставена правителствена служба е ограничен по много начини, китайците отдавна са наясно, че образованието е важно условие за възходяща социална мобилност. Затова родовете и местните общности правят значителни инвестиции за образованието на синовете си, за да се възползват от системата.

Нищо подобно не съществува в Индия. Самите управници са неграмотни и разчитат на административните услуги на също такива необразовани кадри – патримониални служители. Грамотността е привилегия на браминската класа, която е силно заинтересована да поддържа монопол над достъпа до обучението и ритуалите. Както при военните, йерархичната система на варна и джати строго ограничава достъпа на огромната част от населението до образование и грамотност и следователно намалява броя на компетентните администратори в индийските щати.

Последният начин, по който религията оказва влияние върху политическата власт в процеса на развитието на Индия, е чрез изграждането на основите на нещо, което би могло да се нарече правова държава. Същността на правовата държава е съвкупност от правила, отразяващи усещането на общността за справедливост, което е по–висше от желанията на личността, която в даден момент е крал. Такъв е случаят в Индия, където утвърденото в различните дхармашастри законодателство е създадено не от крале, а от брамини, действащи въз основа на ритуалните знания. А законите ясно посочват факта, че варна не служат на краля; по–скоро кралят може да получи легитимност само като покровителства варна. Ако кралят наруши свещения закон, епосът Махабхарата изрично разрешава бунт срещу него, обявявайки, че кралят изобщо не е крал, а по–скоро бясно куче. В Законите на Ману олицетворение на суверенитета е законът, а не личността на краля: „По същество именно законът (данда) е кралят, личността с власт, която поддържа реда в царството и му осигурява лидерство“ („Ману–смрити", гл. 7, с. 17).

Голям брой класически източници разказват поучителната история за крал Вена, който забранил всички жертвоприношения освен на себе си и подкрепял междукастовите бракове. Затова божествените мъдреци го нападнали и убили с божествени стръкчета трева, които по чудо са превърнали в копия. Много индийски династии, включително Нанда, Маурия и Сунга, са отслабени от брамински машинации. Трудно е, разбира се, да разберем кога брамините просто защитават собствените си интереси и кога отстояват свещеното право, до голяма степен както в случая със средновековната Католическа църква. Но подобно на Европа и за разлика от Китай властта в Индия е раздробена по начин, който позволява значителен контрол над политическата власт.

По този начин социалната система, възникнала в резултат на индийската религия, сериозно ограничава способността на държавите да концентрират властта. Управниците са лишени от възможността да изградят могъща военна институция, способна да мобилизира голяма част от населението; те не могат да проникнат в автономните, високоорганизирани джати, които съществуват във всяко село; на тях и на техните административни служители им липсват образование и грамотност; те имат насреща си добре организирана свещеническа класа, която защитава един нормативен ред, в който им е предоставена подчинена роля. Във всеки един от тези аспекти тяхното положение е коренно различно от това в Китай.

12. СЛАБИТЕ СТРАНИ НА ИНДИЙСКОТО ДЪРЖАВНО УСТРОЙСТВО

Как маурите стават първите и най–успешни коренни управници на Индия ► Същност на индийската държава под управлението на маурите; характерът на Ашока ► Упадък, разединение и възраждане под управлението на гуптите ► Защо Индия впоследствие е завоювана от чужди завоеватели

Социалното развитие на Индия изпреварва както политическото, така и икономическото развитие още в самото начало. На субконтинента възниква единна култура благодарение на религиозни вярвания и социални практики, характеризиращи уникалността на индийската цивилизация далеч преди нейното политическо обединение. А силното общество възпрепятства всеки опит на политическата власт да го преструктурира. Така че докато Китай изгражда силна държава, която държи обществото слабо по непоклатим начин, Индия се характеризира със силно общество, което възпрепятства изграждането на силна държава.

От стотиците или хиляди малки държави и вождества, възникнали от племенното общество в началото на I хил.пр.Хр, на индийския субконтинент, три царства – Каши, Кошала и Магадха, – както и вождеството или гана–сангха Вриджи са най – изтъкнатите претенденти за власт в Индо–Гангската низина. От тях Магадха (чийто център е в съвременния щат Бихар) изиграва ролята на царство Цин, обединявайки голяма част от субконтинента в една династия. Бимбисара става крал през втората половина на VI в.пр.Хр. и благодарение на няколко стратегически брака и завоевания утвърждава Магадха като господстваща държава в Източна Индия. Магадха започва да събира поземлен данък и данък върху продукцията вместо доброволните плащания през периода преди възникване на държавата, извършвани от по–млади родове. Това от своя страна налага назначаването на административен персонал, който да контролира събирането на данъци. Твърди се, че данъците са били една шеста от селскостопанската продукция и ако е вярно, това е изключително висок данък за едно ранно аграрно общество. Кралят не можел да претендира за собственост върху всички земи в кралството, а само върху пустеещи земи, които през този период на ниска гъстота на населението би трябвало да са доста обширни.

Бимбисара е убит от сина си Аджаташатру, който присъединява Кошала и Каши на запад и воюва дълго време с Вриджи, която накрая побеждава, подстрекавайки разногласия между лидерите на гана–сангха. До смъртта на Аджаташатру през 461 г.пр.Хр. Магадха с нова столица Паталипутра (днешния Патна) контролира делтата и голяма част от долното течение на Ганг. Впоследствие управлението преминава в ръцете на поредица от други крале, включително краткотрайната династия Нанда, чийто владетел е шудра. Александър Велики се сблъсква с армията на Нанда, когато войските му се разбунтуват и го принуждават да се върне обратно в Пенджаб. Според гръцки източници тя се състои от двадесет хиляди конници, двеста хиляди пехотинци, хиляда колесници и три хиляди слона, макар тези цифри със сигурност да са преувеличени, за да оправдаят гръцкото отстъпление.

В Магадха нандийците са наследени от Чандрагупта Маурия, който разширява значително териториалните владения и през 321 г.пр.Хр. основава първата голяма субконтинентална индийска държава, империята Маурия. Той е любимец на браминския писател и министър Каутилия, чиято книга „Арташастра" се счита за класически трактат по индийско държавническо изкуство. Чандрагупта завладява северозапада по времето на кампания срещу наследника на Александър, Селевк Никатор, присъединявайки Пенджаб и части от Източен Афганистан и Белуджистан в границите на Маурия. По този начин неговата империя се разпростира от Персия на запад чак до Асам на изток.

Завоюването на дравидианската южна част на Индия осъществяват синът на Чандрагупта, Биндусара, и неговият внук великият император Ашока. Биндусара разширява империята до южната плато Декан чак до Карнатака, а през 260 г.пр.Хр. след една според всички разкази продължителна и кървава кампания Ашока завладява Калинга на югоизток (присъединявайки днешните щати Ориса и части от Андхра Прадеш). Поради нелитературната култура на Индия по това време завоеванията на Ашока не са отбелязани в историята, както в китайските „Книга на историята" или „Летопис на пролетта и есента". Той не е признат за велик крал от по–късните поколения индийци чак до 1915 г., когато е дешифриран текстът, в който са записани голям брой скални едикти, а археолози сглобяват размера на неговата империя.

Изградената от три поколения маури империя се състои от цяла Северна Индия на юг от Хималаите – от Персия на запад до Асам на изток и до Карнатака на юг. Единствените части на субконтинента, които не са включени, са териториите в далечния юг – днешните Керала, Тамил Наду и Шри Ланка. Нито един коренен индийски режим никога повече няма да обедини толкова обширна територия под управлението на един владетел. Делхийският султанат на могулите е значително по–малък. Британците управляват по – обширна империя на субконтинента, но това повдига въпроса: какво означава твърдението, че Ашока или Акбар, или британският вицекрал „управляват" Индия?

Маурийската империя: каква държава?

Историците надълго и нашироко обсъждат въпроса какъв вид държава е съществувала в древна Индия. Отговорът на този въпрос ще е по–точен, ако направим сравнителен анализ между индийската империята на Ашока и китайската империя, основана от Цин Шъхуанди. Тези империи възникват почти по едно и също време (от средата до края на III в.пр.Хр.), но от гледна точка на техните форми на управление не биха могли да бъдат по – диаметрално различни.

Всяка от империите е изградена около една централна държава, а именно Магадха и Цин. Царство Цин може да се нарече истинска държава, тъй като притежава много от характеристиките на една съвременна държавна администрация според определението на Макс Вебер. Патримониалният елит, който управлява държавата, до голяма степен е унищожен по време на няколковековните войни и изместен от нови кадри, подбрани въз основа на неперсоналност. Цин отхвърля традиционните права на собственост чрез премахване на системата „кладенец– ниви" и замества патримониалните области с единна система на командорства и префектури. След като Цин побеждава съперничещите държави и основава единна империя, тя прави опит да утвърди тази централизирана държавна администрация в цял Китай. Системата на командорствата и префектурите е разширена, за да обхване територията на завладените държави и се въвеждат стандартни мерки и теглилки и обща писменост. Както посочих в глава 8, династите на Цин в края на краищата не успяват да осъществят своя проект и патримониалното управление се възражда до известна степен по време на династията Хан. Но управниците на Хан продължават да изграждат централизирана администрация, като ликвидират едно по едно оцелелите васалства и изграждат държавно формирование, което с основание би могло да се нарече ако не империя, то единна централизирана държава.

Почти нищо подобно не се случва по времето на Маурийската империя. В централната държава Магадха липсват каквито и да било модерни характеристики, независимо че знаем твърде малко за отличителните черти на нейната администрация за разлика от тази на Цин. Подборът на кадри за държавната администрация е изцяло патримониален и силно ограничен от кастовата система. Каутилия в „Арташастра" казва, че Най–важното условие за висок пост трябва да е благородното потекло, т.е. „бащата и дядото" да са били аматия или високопоставени служители. Тези служители били почти изцяло брамини. Заплатите в бюрокрацията били изключително йерархични, като съотношението между най–ниската и най–високата било 1:4800. Няма никакви свидетелства, че назначаването на административна длъжност се извършвало въз основа на качества или че държавната длъжност била достъпна за всеки извън трите висши варни, което потвърждава и гръцкият пътешественик Мегастен. Войните, които донасят господство на Магадха, не са продължителните кръвопролитни войни, които води царство Цин; старите елити не са унищожени, а и Магадха, изглежда, не изпада в толкова безизходна ситуация, че да се налага тотална мобилизация на мъжкото население. Доколкото ни е известно, маурийската държава не прави никакви опити да стандартизира мерките и теглилките или да наложи един–единствен говорим език в териториите под нейна юрисдикция. Всъщност чак до XVI в. индийските държави продължават да се опитват да наложат единни стандарти, но това става едва по времето на Британския Радж, почти цели две хилядолетия след маурите.

Взаимоотношенията между централната държава Магадха и останалата част от империята, постигнати чрез брак и завоевания, също доста се различават от тези в Китай. Завоюването на една китайска държава от друга често води до унищожаването или изгнанието на цял управляващ род и присвояването на нейната територия от друга управляваща династия. Броят на китайските елитни родове значително спада по време на династията Източна Джоу. Маурийската империя е изградена благодарение на много по – въздържани средства. Единствената война, довела до огромен брой жертви и политика на изгорена земя, е завоюването на Калинга, чиито последици са мъчителни за завоевателя Ашока. В повечето други случаи завоюването означавало, че след поражението на бойното поле съществуващият владетел приема формалния суверенитет на маурите. „Арташастра" съветва слабите крале да се подчинят и доброволно да отдадат заслуженото на по–силните съседи. Няма никакъв „феодализъм" в китайския или европейския смисъл, когато завладяна територия бива отнета от нейните владетели и е дарена като бенефиций на кралски роднина или придворен. Индийските историци споменават понякога за „васални" кралства, но те нямат нищо общо с европейската васална зависимост. Неправилно е твърдението, че маурите преразпределят власт, тъй като тя преди всичко никога не е била съсредоточавана. Излишно е да казваме, че маурите не правят никакви опити да наложат своите държавни институции другаде освен в централните области на империята. Управлението на местно ниво в цялата империя си остава изцяло патримониално, без да се правят никакви опити за създаване на постоянни професионални административни кадри. Това означава, че всеки нов крал утвърждава собствени форми на лоялност и административна реорганизация.

Свидетелство за слабия контрол на Маурийската империя над териториите, които формално управлява, е запазването на племенните федерации или вождествата гана–сангха през целия период на нейната хегемония. Индийските историци понякога ги наричат „републики", тъй като вземането на политически решения е по–партиципативно и съгласувано, отколкото в йерархичните кралства. Но това само придава блясък на запазилите се племенни форми на управление, основани на родство.

В „Арташастра" Каутилия надълго и нашироко обсъжда фискалната политика и данъчното облагане, макар да не е ясно до каква степен неговите препоръки са приложени на практика. За разлика от твърденията на убедените в „ориенталския деспотизъм" кралят не „притежава" цялата земя в кралството. Той има собствени имения и упражнява пряк контрол върху пустеещи земи, непрочистени гори и други подобни, но по принцип не оспорва съществуващите обичайни права на собственост. Държавата отстоява правото за събиране на голямо разнообразие от данъци от земевладелци. С данъци били облагани физически лица, земя, продукция, селища и владетели на периферни територии, събирани предимно в натура или чрез ангария. Изглежда, нито един индийски владетел не прави опити за премахване на системата „кладенец–ниви“ като Шан Ян, нито има амбициозни, макар и неосъществени проекти за поземлена реформа като Уан Ман.

Ашока умира през 232 г.пр.Хр. и империята му веднага се разпада. Северозападът е завладян от бактрийските гърци, племенните вождества ганга–сангха възвръщат позициите си в Пенджаб и Раджастан на запад, докато Калинга, Карнатака и други територии на юг се отцепват и възстановяват статуса си на независими кралства. Маурите се оттеглят в първоначалното си кралство Магадха в централната част на Гангската равнина, а последният маурийски владетел Брихадрата е убит през 185 г. Изминават повече от петстотин години, преди друга династия, тази на гуптите, да успее да обедини Индия в нещо подобно по мащаб на Маурийската империя. Субконтиненталната империя просъществува само едно поколение, а династията в продължение на 135 години. Краят на маурите става свидетел на разпадането на империята на стотици отделни държавни формирования, много от които на етап отпреди възникването на държавност.

Фактът, че Маурийската империя просъществува толкова кратко време, е преди всичко убедително доказателство, че тя не е упражнявала строг контрол над своите територии. Това не е само въпрос на post hoc ergo propter hoc[70]. Маурите така и не изграждат силни държавни институции и не осъществяват скок от патримониална към неперсонална администрация. Империята поддържа солидна шпионска мрежа, но няма свидетелства за строителство на пътища или канали, улесняващи комуникациите, както по времето на първите китайски правителства. Забележително е, че маурите не са оставили никакви паметници в прослава на своето могъщество на други места освен в столицата Паталипутра, което по всяка вероятност е една от причините Ашока да не бъде запомнен от следващите поколения като основател на империя.

Нито един от маурийските владетели не се заема с нещо като изграждането на нация, т.е. с опит да обхване и наложи на цялото общество обща система от правила и ценности. Маурийците нямат реална идея за суверенитет, т.е. правото да утвърдят неперсонални правила, валидни за цялата империя. На субконтинента няма единен индийски наказателен кодекс, докато такъв не е въведен от поета и политика Томас Бабингтън Маколи по време на британското управление. Монархията не осъществява всеобхватно социално инженерство, а по–скоро запазва съществуващия социален ред в цялото му разнообразие и сложност.

В Индия никога не възникват идеи като легизма в Китай, т.е. учение, което определя съсредоточаването на власт като политическа цел. Съчинения като „Арташастра" предлагат макиавелски съвети на принцовете, но винаги в името на ценности и социална структура извън политиката. Освен това браминският спиритуализъм проповядва идеи, които са подчертано невоенни по своята същност. Учението за ахимса или ненасилието се корени във ведическите текстове, които внушават, че убийството на живи същества може да има негативни последици за кармата. В някои текстове се критикува консумирането на месо и жертвеното клане на животни, независимо че други го одобряват. Както вече видяхме, ненасилието е още по–важно според протестни религии като джайнизма и будизма.

Първият маурийски крал Чандрагупта става джайнист и абдикира от трона в полза на своя син Биндусара, за да стане аскет. Заедно с група монаси той се преселва в Южна Индия, където според някои твърдения завършва живота си чрез продължително гладуване по ортодоксалния джайнистки начин. Неговият внук Ашока отначало е ортодоксален индуист, но по–късно става будист. Човешките жертви по време на кампанията в Калинга, в която според сведенията са убити или депортирани 150 000 калинганци, пораждат дълбоки угризения на съвестта у Ашока. Според един от неговите скални едикти: „След анексирането на Калинга Негово свещено величество започна ревностно да практикува Закона за Благочестието." Той обявява, че „от всички хора, избити, измъчени до смърт или откарани в плен в Калинга, ако една стотна или една хилядна изтърпят същата съдба, това би причинило голяма скръб на Негово свещено величество. Освен това ако някой постъпи несправедливо с него, Негово свещено величество трябва да го понесе търпеливо, доколкото това е възможно". По–нататък Ашока умолява непокорените народи по границите на империята „да не се страхуват от него, а да му се доверят и ще получат от него щастие, а не скръб“ и призовава своите синове и внуци да се въздържат от завоевания. Разрастването на империята внезапно спира; дали защото са последвали неговите желания, или са били слаби държавници, но потомците на Ашока са властвали над едно разпадащо се кралство. Човек се пита какво би се случило с империята на Ашока, ако в Индия беше възникнало учение за властта като китайския легизъм, а не брахманизмът, джайнизмът или будизмът, но в такъв случай това не би била Индия.

След упадъка на Маурийската империя най–вече северните територии на Индия преживяват политическа разруха. В Раджастан и Пенджаб на запад се възраждат племенните форми на управление, които са подложени на нахлуванията на нови племенни нашественици от Централна Азия. Това отчасти е последица и от по–високия стадий на политическо развитие на китайската империя. Династията Цин е започнала изграждането на една от многото велики стени срещу нахлуванията на тези нашественици, което принуждава номадските хунну да насочат набезите си към Централна Азия, откъдето прогонват редица други племена. Това като верижна реакция довежда до нахлуванията на скитите или саките в Северна Индия, последвани от юеджите, основали Кушанската династия върху територията на днешен Афганистан. Нито едно от северноиндийските кралства не е достатъчно добре организирано, за да създаде мащабен инженерен проект като Великата китайска стена, в резултат на което тези племена обитават част от равнините в Северна Индия.

На юг местните вождества еволюират в кралства като династията Сатавахана, управлявала западните територии на платото Декан през I в.пр.Хр. Но тази форма на управление не оцелява дълго време и не изгражда по–силни централизирани институции от маурийските. Те воюват с други малки кралства за господство над Северен Декан като кралствата Чола, Пандия и Сатияпутра. Тази история е много сложна и твърде трудна за изследване, тъй като е невъзможно да се постави в един по – всеобхватен разказ за политическо развитие. От нея възниква представа за обща политическа неустойчивост. Южните държави често не са в състояние да извършват най–основните функции на управлението като събирането на данъци поради подчертано автономния характер на общностите, които управляват. Нито една от тези държави не успява да разшири своята територия и да наложи дълготрайна хегемония, нито да изгради по – усъвършенствани административни институции, които биха ѝ позволили по–ефективно упражняване на властта. Тази политическа разпокъсаност в региона се запазва в продължение на повече от хилядолетие.

Вторият успешен опит за изграждане на обширна империя в Индия е на гуптите, чието начало поставя Чандрагупта I, дошъл на власт през 320 г. в Магадха, Властовата база и на маурите. Той и синът му Самудрагупта отново успяват да обединят значителна част от Северна Индия. Самудра присъединява множество владичества гана–сангха в Раджастан и други региони в северозападна Индия, като довежда докрай тази форма на политическа организация, завладява Кашмир и подчинява кушаните и саките. При управлението на сина на Самудра, Чандрагупта II (375–415), културният живот процъфтява, когато са построени множество хиндуистки, будистки и джайнистки храмове. Династията просъществува още две поколения до смъртта на Скандагупта през втората половина на V в. По това време Индия е нападната от нова група племенни номади от Централна Азия – хуните, които се възползват от отслабените владичества в северозападните територии. Войните изтощават империята Гупта, която изгубва Кашмир, Пенджаб и голяма част от Гангската равнина в полза на хуните през 515 г.

Независимо от осъществените културни постижения гуптите нямат никакви политически нововъведения в сферата на държавните институции. Те не правят опити да интегрират политическите формирования, които завоюват, в единна административна структура. По типично индийски маниер победените управници са оставяни да управляват своите територии. Администрацията на гуптите е по–слабо централизирана и по – некомпетентна дори от тази на техните предшественици маурите. Тя събира данъци върху земеделската продукция и притежава ключови производствени активи като солниците и мините, но не се опитва да се намеси в съществуващите социални договорености. Империята Гупта е и значително по–малка, тъй като не успява да покори територии в Южна Индия. Тя просъществува в продължение на около двеста години, преди да се разпадне на множество малки, съперничещи си държави, с което поставя началото на поредния период на политически упадък.

След X в. политическата история на Индия престава да се развива като коренна, тъй като страната е завоювана от чужди завоеватели, най–напред от мюсюлманите, а след това от британците. От този момент нататък политическото развитие се подчинява на опитите на чужденците да присадят собствените си институции на индийска почва. Те успяват само частично. Всеки чужд нашественик трябва да се справи със същото раздробено, но здраво организирано общество от „малки кралства", лесни за завоюване поради своята разпокъсаност, но трудни за управление, след като биват подчинени. Те донасят нови институции и нови ценности, които в много отношения са преобразуващи. Но в същия момент властта на чужденците не успява да разклати вътрешния социален порядък.

Мюсюлманските турско–афгански набези в Северна Индия започват в края на X в. След възникването на исляма през VII в. арабите, а след това и турците правят преход от племенни общества към общества на държавно ниво и успяват да изградят по–сложни политически институции от тези на коренните индийски държави. Най–важната от тях е системата на роби войници и администратори (която обсъждаме в следващите глави), позволила на арабите и турците да превъзмогнат родството и да започнат да набират кадри въз основа на личните им качества. Армиите на индийските държави и най–вече на раджпутите успяват да отблъскват многобройните яростни атаки на мюсюлманските нашественици от Афганистан, но са твърде слаби и неорганизирани, за да ги победят. В началото на XIII в. Кутб ад–Дин Айбак основава Делхийския султанат и поставя началото на Мамелюкската династия.

Султанатът просъществува 320 години, по–продължително от всички коренни индийски империи. Но независимо че мюсюлманите успяват да изградят дълготрайна политическа форма на управление, тяхната държава също не успява да прекрои индийското общество. Подобно на династията Гупта и те не успяват да разширят териториалния си обхват по посока на южна Индия. Или казано с думите на Судипта Кавирай: „Ислямските управници безусловно приемат ограниченията да упражняват политическа власт над социалната организация също като индуските управници... Ислямската държава е ограничена и дистанцирана от обществото като индуската държава." Наследството на мюсюлманското управление днес се усеща в съществуването на държавите Пакистан и Бангладеш, както и в над 150–те милиона индийски граждани, които са мюсюлмани. Но мюсюлманското политическо наследство от гледна точка на оцелели институции не е твърде голямо, като изключим някои практики като системата на земевладение „заминдари".

Това не се отнася за британците, последствията от чието присъствие в Индия са много по–дълбоки. Съвременна Индия в много отношения е резултат от един чуждестранен проект за държавно строителство. Кавирай твърди, че – противоположно на индийските националистически коментари – „британците не завладяват една Индия, съществувала преди тяхното завоевание; те по–скоро завоюват редица независими кралства, превърнали се в политическа Индия по време на и отчасти в резултат на тяхното господство". Това съвпада с възгледа на Сунил Килнани, че „идеята Индия" като един политически за разлика от един социален организъм не е съществувала преди Британския Радж. Важните институции, които обединяват Индия като форма на управление – държавна служба, армия, общ административен език (английски), законодателство с унифицирани и родствено неперсонални закони и самата демокрация, разбира се, – са резултат от взаимодействието на индийците с британския колониален режим и асимилирането на западните идеи и ценности в собствения им исторически опит.

От друга страна, британското влияние върху социалната сфера за разлика от политическата сфера в Индия е много по–ограничено. Британците успяват да променят някои социални практики като сати (изгарянето на вдовицата при погребението на съпруга), които намират за ужасяващи. Те внедряват западните представи за всеобщо човешко равноправие, което кара индийците да преосмислят философските предпоставки на кастовата система и поставя началото на искания за социално равенство. Това подтиква либералния и националистичен индийски елит да използва британските идеи срещу техните автори в борбата за независимост през XX в. Но самата кастова система, независимата селска общност и подчертано локализираният социален ред остават до голяма степен непокътнати от колониалната власт.

В началото на XXI в. е публикувана обемиста литература за относителните перспективи на Китай и Индия като бързоразвиващи се страни с пазарна икономика. Голяма част от тази дискусия се фокусира върху природата на техните политически системи. Като авторитарна държава Китай се справя много по–успешно от Индия при осъществяването на големи инфраструктурни проекти като магистрали, летища, електроцентрали и крупни водноелектрически проекти като язовира „Трите клисури", станал причина за изселването на над един милион души от наводнените райони. Китай успява да се запаси с пет пъти повече вода на глава от населението от Индия най–вече чрез мащабни язовирни и иригационни проекти. Когато китайското правителство реши да събори един квартал, за да разчисти място за нов завод или жилищен проект, то просто изселва местните жители, които нямат почти никаква възможност да защитят правата си или да дадат гласност на своите желания. Индия, от друга страна, е плуралистична демокрация с огромно разнообразие от социални групи, които са в състояние да се организират и да се възползват от политическата система, за да постигнат целите си. Когато общинската или държавната власт в Индия решат да построят нова електроцентрала или летище, те по всяка вероятност ще срещнат съпротивата на различни групи като екологични неправителствени организации или традиционни кастови сдружения. Според мнозина това парализира вземането на решения в Индия и намалява перспективите за дългосрочен икономически растеж.

Проблемът с много от тези сравнения е, че не успяват да дадат обяснение как политическите системи на тези страни се коренят в тяхната социална структура и в тяхната история. Мнозина са убедени например, че съвременната индийска демокрация е страничен продукт на сравнително скорошни и донякъде случайни исторически развития. Според някои теории за демокрацията например за много хора е учудващо, че Индия изобщо поддържа успешна демокрация след спечелването на своята независимост през 1947 г. Индия не отговаря на нито едно от „структурните“ условия за стабилна демокрация: тя е била и в много отношения си остава изключително бедна страна; тя е изключително разпокъсана религиозно, етнически, езиково и класово; родена е в изблик на колективно насилие, което избухва периодично, щом различните групи кръстосат шпаги. От тази гледна точка демокрацията се разглежда като нещо неприсъщо на крайно неегалитарната индийска култура, внедрена от една колониална държава и без дълбоки корени в националните традиции.

Това е изключително повърхностен възглед за съвременната индийска политика. Не че демокрацията в нейните съвременни институционални проявления има дълбоки корени в древните индийски практики, както изтъкват наблюдатели като Амартя Сен. По–скоро курсът на индийското политическо развитие сочи, че в Индия никога не възниква социална база за развитието на тиранична държава, която би могла да концентрира властта толкова ефективно, че да проникне дълбоко в обществото и да промени неговите основополагащи социални институции. Моделът на деспотично управление, възникнало в Китай или в Русия, една система, лишила цялото общество – като се започне с елитите – от собственост и лични права, никога не намира почва в Индия нито при управлението на коренно индийско правителство, нито при управлението на моголите, нито при управлението на британците. Това довежда до парадоксалната ситуация протестите срещу социалните несправедливости, които нямат брой, обикновено да не са насочени срещу политическата власт, както в Европа и в Китай. Те са насочени по–скоро срещу социалния ред, контролиран от класата на брамините, и често намират израз под формата на разколнически религиозни движения като джайнизма или будизма, които отхвърлят метафизичните основи на земния порядък. Политическата власт се възприема като твърде отдалечена и твърде несвързана с ежедневието, за да има някаква роля.

Не такъв е случаят с Китай, където още в самото начало възниква силна държава със съвременни институции. Тази държава е способна на широкомащабно вмешателство срещу съществуващия социален ред, което успява да моделира усещане за национална култура и идентичност. Ранното превъзходство на държавата след това ѝ осигурява предимство при възникването на нови обществени формации, които оспорват нейното господство. Макар днес да се наблюдават симптоми за възникването на китайско гражданско общество в резултат на икономическото развитие и приобщаването към по – всеобхватния глобализиран свят, социалните действащи лица в Китай винаги са били много по–слаби от техните индийски аналози и много по – неспособни да се противопоставят на държавата. Този контраст е очевиден през III в.пр.Хр., когато Цин Шъхуанди и Ашока изграждат своите империи, и се запазва до ден днешен.

Силната, преждевременно развита китайска държава винаги е била в състояние да осъществи задачи, непостижими за Индия – от издигането на Великата стена за възпиране на номадските нашественици до изграждането на крупни водноелектрически проекти през XXI в. Дали това в последна сметка е допринесло за по–добрия живот на китайския народ е друга история. Защото могъщата китайска държава никога не е била подвластна на върховенството на закона, който да контролира капризите на нейните управници. Нейните очевидни постижения – от Великата китайска стена до язовира „Трите клисури" – са осъществени с цената на живота на обикновените китайци, които винаги са били (и са) абсолютно безсилни да се противопоставят на държавата и на нейните планове да ги превърне в свои слуги.

Индийците също са преживявали нещо като тирания, не толкова политическа тирания по китайски образец, а онова, което нарекох „тиранията на братовчедите". Личната свобода в Индия по–скоро е ограничавана от родствени връзки, кастови правила, религиозни задължения и обичайни практики. Но в известен смисъл именно тиранията на братовчедите е позволила на индийците да се противопоставят на тиранията на тираните. Силната социална организация в обществената сфера е спомогнала за неутрализирането и контролирането на силната организация в държавната сфера.

Следователно опитът на Китай и Индия подсказва, че по– добра форма на свобода възниква, когато има силна държава и силно общество, два властови центъра, които са в състояние взаимно да се неутрализират и уравновесяват в дългосрочна перспектива. Това е тема, към която ще се върна по–късно. А междувременно ще разгледам възникването на държавата в мюсюлманския свят с нейните уникални институции, позволили на арабските и турските обществени формирования да преодолеят трибализма.

13. РОБСТВОТО И КРАЯТ НА МЮСЮЛМАНСКИЯ ТРИБАЛИЗЪМ

Османската институция на военно робство ► Защо Трибализмът е основна пречка за политическото развитие на арабите ► Как възниква военното робство в династията на Абасидите ► Защо племената са добри завоеватели, но лоши администратори ► Решението на Платон на проблема с патримониализма

В началото на XVI в., в апогея на величието на Османската империя, приблизително на всеки четири години се провежда една крайно необичайна процедура. Византийската столица Константинопол е превзета от турците през 1453 г.; османските армии завладяват Унгария в битката при Мохач през 1526 г., но са спрени пред портите на Виена през 1529 г. Из балканските провинции на империята кръстосва група от длъжностни лица, които търсят млади момчета на възраст между дванадесет и двадесет години. Това е девширме[71], или мобилизиране на християнски младежи. Подобно на футболни агенти тези служители били експерти по оценяване на физическите и психическите качества на младите мъже и всеки от тях имал квота за изпълнение, разпоредена му от Истанбул, столицата на ос– манлиите. Когато някой от тези чиновници посещавал дадено населено място, християнският свещеник бил длъжен да му покаже списък на всички кръстени там деца от мъжки пол и тези на подходяща възраст били довеждани пред чиновниците за оглед. Най–надеждните момчетата били отнемани насилствено от родителите им и отвеждани на групи от по сто–сто и петдесет. Имената им вписвали старателно в регистър както на тръгване от селото, така и при пристигането им в Истанбул, а регистрите били сравнявани, тъй като понякога родителите се опитвали да откупят децата си. Случвало се на родители с особено силни и здрави деца да бъдат отнети всички синове; служителят се връщал в Истанбул със своите пленници и семействата не виждали децата си никога повече. Според изчисленията по време на този период на империята по този начин са отнемани около три хиляди момчета годишно.

Тези момчета не били обречени на живот на позор и унижение. Точно обратното – най – отличилите се 10% служели в палатите на Истанбул и Одрин, където получавали най–доброто обучение, което ислямският свят можел да предложи, и били подготвяни за високопоставени длъжностни лица на империята. Останалите били възпитавани като турскоговорещи мюсюлмани и мобилизирани в известния еничарски корпус – елитна пехота, която се сражавала редом със султана при постоянните му военни кампании в Европа и Азия.

Елитните дворцови новобранци били обучавани от две до осем години под надзора на евнуси. Най – отличилите се получавали по–нататъшно обучение в Топкапъ сарай, резиденцията на султана в Истанбул. Там били обучавани в Корана и изучавали арабски, персийски, турски, музика, калиграфия и математика. Получавали солидна физическа подготовка по езда, стрелба с лък и боравене с оръжия, а също така изучавали изкуства като живопис и книговезство. Но дори тези, които не преуспявали в двореца, получавали високопоставени длъжности в султанската кавалерия като спахии на Високата порта. Ако младите поробени войници успеели да докажат, че са силни и способни, можели да израснат в редиците на армията и да станат генерали, висши длъжностни лица (везири), областни управители или дори велик везир на империята, най–високопоставеното длъжностно лице след султана или министър–председател по същество. След службата си в султанската кавалерия много от войниците били настанявани в имения, където можели да се издържат от данъците, които събирали.

Съществувала също така и паралелна система за момичета, които не били подвластни на кръвния данък, а били купувани на пазари за роби от нашественици на Балканите и в Южна Русия. Тези момичета служели като съпруги и наложници на високопоставени османски длъжностни лица. И те като момчетата били възпитавани и обучавани в дворцовия харем съгласно силно институционализирани правила. Мнозина султани били синове на майки робини, които като други императорски майки можели да упражняват значително влияние благодарение на своите синове.

Имало обаче едно важно ограничение за тези роби: нито длъжностите, нито дадената им земя били тяхна частна собственост; те нямали право нито да продават, нито да завещават именията на децата си. Всъщност мнозина от тези войници били принудени да останат в безбрачие през целия си живот. Други имали семейства с поробени момичета, също насилствено отвлечени от християнски провинции, но децата им не можели да приемат статуса или длъжността на бащите си. Така че до каквато и власт да се домогвали, си оставали роби на султана, който можел да ги понижи или екзекутира по своя прищявка.

Институцията военно робство в Османската империя е изключително специфична в много отношения. Тъй като нито един мюсюлманин не можел да бъде поробен на законно основание, нито един мюсюлмански жител на империята не можел да се стреми да заеме висока държавна служба. Както в Китай, военната и цивилната бюрокрация били изключително меритократични със систематични процедури за набиране и повишаване на възможно най–добрите войници и служители. Но за разлика от китайската османската бюрокрация била достъпна само за чужденци, които етнически се различавали от обществото, което управлявали. Тези поробени войници и администратори се издигали в рамките на един служебен кръг, общувайки със своите господари и помежду си, но извън обществото, което управлявали. Както при много хора, които работят в затворени касти, те развивали силна вътрешна солидарност и можели да действат като сплотена група. В по–късни периоди на империята те успявали да детронират и дават властта на султани по свой собствен избор.

Не е изненадващо, че европейските християни, които били подвластни на набирането на момчета, както и тези, които живеели по–надалеч и само били чували за тази практика, се ужасявали от нея. Образът на една огромна могъща империя, управлявана от йерархия от роби, се превръща в символ и въплъщение на ориенталския деспотизъм за християнския Запад. През XIX в., когато Османската империя е в пълен упадък, за мнозина наблюдатели еничарите са странна и остаряла институция, която възпрепятства способността на Османската империя да се модернизира. През 1807 г. еничарите свалят султан Селим III, а на следващата година издигат Махмуд II на трона. През следващите години Махмуд укрепва позициите си и през 1826 г. избива целия еничарски корпус, наброяващ около четири хиляди души, като подпалва казармите им. След като премахва еничарите, османският владетел вече може да реформира турската армия и да я реорганизира по съвременен европейски стандарт.

Очевидно е, че институция, която отнема принудително децата от родителите им, заробва ги и насилствено ги кара да приемат исляма, е много жестока и несъвместима със съвременните демократични ценности независимо от привилегирования живот, който тези роби може би са живели. Подобна институция никога не е създавана извън мюсюлманския свят, което кара наблюдатели като Даниел Пайпс да твърдят, че тя е създадена по религиозни причини, които се коренят в исляма.

По–внимателният анализ обаче сочи, че мюсюлманската система на военно робство възниква не в резултат на някакъв религиозен императив, а като решение на проблема за държавното строителство в контекста на подчертано племенни общества. Военното робство е изобретено в арабската династия на Абасидите, тъй като нейните управници установили, че не могат да разчитат на племенно организирани войски за защитата на империята. Масовото набиране на новобранци от племената за светкавични завоевания се осъществявало бързо; обединени и въодушевени от новата ислямска религия, те успели да прегазят голяма част от Близкия изток и Южното Средиземноморие. Но, както вече видяхме, в Китай, Индия и Европа държавната организация измества племенната, тъй като чрез нея не може да се осъществи продължителна колективна дейност. Племенните общества са егалитарни, базирани на консенсус и неуправляеми; те имат големи затруднения при защитата на дадена територия за продължителен период от време и са разтърсвани от вътрешни несъгласия и раздори.

Системата на военно робство възниква като блестящо средство за изграждането на силна държавна институция в рамките на едно от най – племенните общества на земята. Тя е толкова успешна като средство за съсредоточаване и укрепване на държавната власт, че според философа Ибн Халдун утвърждава самия ислям като водеща световна религия.

Пророкът Мохамед е роден в племето на курайшите в неконтролиран от държава регион в Западна Арабия. Както отбелязах в глава 5, той използва комбинация от обществен договор, сила и собствения си харизматичен авторитет, за да обедини най–напред спорещите племена на Медина, а след това тези на Мека и други околни градове в общество на държавно ниво. Ученията на Пророка са в известен смисъл преднамерено антиплеменни, доколкото провъзгласяват съществуването на универсална умма, или общност от вярващи, чиято главна лоялност е към Бога и Божието слово, а не към племето. Това идеологическо развитие е от решаващо значение за възникването на всеобщ колективизъм и взаимно доверие в рамките на едно сегментирано и разтърсвано от вътрешни раздори общество.

Но запазването на политическо разбирателство винаги е било трудно постижимо в контекста на арабския трибализъм. Този проблем излиза на преден план веднага след смъртта на Мохамед през 632 г. Харизматичният авторитет на Пророка бил достатъчен, за да крепи създадената от него форма на управление, която отново е заплашена от разцепление на съставните си части, а именно курайшите в Мека, ансарите или „помощниците" от Медина и другите приели исляма племена. Единствено с ловки политически ходове един от съратниците на Мохамед успява да убеди племената да приемат Абу Бакр за първи халиф или наследник. Освен всичко друго Абу Бакр бил специалист по племенно родословие и използвал знанията си за племенната политика, за да спечели консенсус в подкрепа на своето управление.

При управлението на първите трима халифи – Абу Бакр [632–634), Омар (634–644) и Осман (644–656), мюсюлманската империя се разширява със смайваща скорост, включвайки целия Арабски полуостров и големи части от това, което днес са Ливан, Сирия, Ирак, Иран и Египет. Най – фрапиращата победа е над персийската Сасанидска империя в битката при Кадезия, която е отпразнувана като голямо събитие от Саддам Хюсеин по време на войната между Ирак и Иран през 80–те години на XX в. След създаването на династията на Омаядите в Дамаск през 661 г. експанзията продължава с по–нататъшни завоевания в Северна Африка, Мала Азия, Синд[72] и Централна Азия. През 711 г. арабските армии достигат и завладяват Испания; те продължават своите завоевания на север от Пиренеите, докато най–накрая са спрени във Франция от Карл Мартел в битката при Поатие през 732 г.

Въпреки че арабските племена имат религиозни мотиви, икономическите стимули и тук са от решаващо значение, тъй като завладяването на богати, отдавна уседнали аграрни общества им носи огромни количества земя, роби, жени, коне и движимо имущество. Основният управленски проблем е този на всички чисто грабителски номади: разделянето на плячката по начин, който да не доведе до битки за дялове между отделните племена. Движимата плячка обикновено се разделя на самото място, като една пета се запазва за халифа и се изпраща в Медина. Свободната земя в завладените територии се поема като държавна земя под контрола на халифа, макар че голяма част от нея се озовава в ръцете на различни племена, участвали във военната кампания.

Не след дълго арабските племена трябва да се променят от завоеватели във владетели, които управляват богати земеделски земи с уседнало население. На халифите не се налага да измислят топлата вода по отношение на държавните институции, тъй като около тях е пълно с примери на добре развити държави или империи. Сасанидската империя е най – пряк модел на централизирана администрация след падането ѝ под арабско господство. Византийските практики също са добре познати на християните, които живеят в отнетите от Константинопол територии и мнозина от които работят за новата мюсюлманска администрация.

В кой момент възниква истинска мюсюлманска държава? Относителната липса на документални за разлика от литературни източници затруднява отговора на този въпрос. По времето на омаядския халиф Абд ал–Малик (685–705), а вероятно още по времето на втория омаядски халиф Муавия (661–680) със сигурност съществува държавно управление, което поддържа постоянна армия и полиция, събира регулярно данъци от поданиците си, поддържа бюрокрация, която събира тези данъци, правораздава и разрешава спорове и е в състояние да възлага строителството на обществени сгради като грандиозни джамии.

По–трудно е да се твърди, че самият пророк Мохамед основава държава, а не племенна коалиция, тъй като по негово време не съществува нито един от тези институционални елементи.

Персийският идеал за абсолютна монархия се основава на властелин, който е толкова могъщ, че е в състояние да поддържа мира и да обуздава въоръжените, грабливи елити, най–голям източник на конфликти и безредици в аграрните общества. Разглеждайки тези общества от съвременна демократична гледна точка, сме склонни да възприемаме монарсите в аграрните общества като част от хищническия елит, титулувани вероятно от други олигарси, за да защитават техните ренти и интереси. В действителност в тези общества почти задължително наблюдаваме тристранна борба между владетел, аристократичен или олигархичен елит и участници извън елита като селяните и градските жители. Владетелят често е на страната на последните срещу олигархията както за да осуети потенциални политически предизвикателства, така и да гарантира своя дял от данъчните приходи. В това можем да видим наченките на идеята за монархията като представител на всеобхватния обществен интерес. Вече видяхме как в Китай императорите се чувстват застрашени от разрастването на латифундии под контрола на олигархични елити и използват силата на държавата, за да се опитат да ги възпрат или разединят. По същия начин в Сасанидската империя абсолютната монархия се разглежда като защитник на реда срещу различните елити, чиито междуособици накърняват интересите на обикновените граждани. Така че в случая сме свидетели на силен акцент върху прилагането на законодателството от страна на монарха като критерий на справедливост.

Следователно при прехода от племенно към общество на държавно ниво няколко фактора са от полза за първите арабски владетели. Моделът на държавно управление в заобикалящите ги общества е абсолютна монархия и централизирана бюрократична администрация. А още по–важно е, че халифите изповядват религиозна идеология, която подчертава всеобщото човешко равенство под Бога. В известен смисъл групата, която стига до най – логичния извод от ученията на Пророка, са хариджитите, които създават властови бази в Басра и на Арабския полуостров. Според тях няма значение дали наследникът на Мохамед е арабин или не и от кое племе е, стига да е мюсюлманин. Ако наследниците на Мохамед бяха стигнали до тази идея, може би щяха да се опитат да изградят транснационална, мултиетническа империя, основаваща се на идеологически, а не на родствени предпоставки по подобие на Свещената Римска империя. Но отстояването на единството на империята, а още по–малко изграждането на единна централизирана администрация във всичките различни части се оказват непосилни задачи за Омаядската династия. Силната племенна лоялност взема надмощие над чисто идеологическите съображения и мюсюлманската държава продължава да бъде подкопавана от родствени междуособици и вражди.

Един от най–значителните конфликти избухва малко след смъртта на Пророка. Мохамед е част от хашемитския род в рамките на племето на курайшите и е свързан с конкурентния род на Омаядите чрез общия прародител Абд Манаф, прапрадядо на Пророка. Омаядите и хашемитите враждуват ожесточено още преди раждането на Пророка, а първите организират въоръжена съпротива срещу него и мюсюлманските му последователи в Медина. След завладяването на Мека Омаядите приемат исляма, но враждата между двата рода продължава с неотслабваща сила. Мохамед няма син, а от любимата си жена Аиша има само дъщеря – Фатима[73], която се омъжва за Али, братовчед на Пророка. Третият халиф Осман е омаяд, който издига много свои родственици на власт и по–късно е убит. Той е наследен от Али, който е изгонен от Арабия и е убит по време на молитва от един хариджит в Куфа (в днешен Ирак). Между хашемити, хариджити и Омаяди избухват граждански войни, докато последните успяват да укрепят своята власт и династия след смъртта на сина на Али Хюсеин в битката при Кербала в Южен Ирак. Привържениците на Али, днешните шиити, са легитимисти[74] които са убедени, че халифатът трябва да бъде даден на преките потомци на Мохамед. Последователите на омаядския халиф Муавия, днешните сунити, претендират, че са привърженици на ортодоксалната теория и практика. Големият разрив между сунити и шиити, който и през XXI в. е причина за колите бомби и терористични атаки срещу джамии, възниква като арабско племенно съперничество.

Първите халифи се опитват да създадат държавни структури, които да превъзмогнат племенната лоялност, особено във войската, където са създадени формирования от десетици и стотици, които не зачитат племенната обвързаност. Но по думите на един историк новият мюсюлмански елит „осъзнава, че племенната идентификация е дълбоко вкоренена в арабското общество, за да може да бъде премахната с един декрет или ликвидирана с помощта на няколко мерки, които да подкопаят изключителността на племенната връзка. Следователно успешното обединяване на племената в държавата зависи както от способността им да използват племенните връзки за постигането на собствените си цели, така и от способността им да не зачитат тези връзки." Така както окупиралите при инвазията през 2003 г. иракска провинция Анбар американци разбират, че е по–лесно да контролираш племенните бойци с помощта на традиционната власт на племенния вожд, отколкото да създаваш нови неперсонални военни формирования, които да не се съобразяват с основополагащите социални реалности. Член на племе, който се скара със своя командващ офицер, може просто да реши да си тръгне и да се върне при роднините си, но не и ако неговият офицер е и старейшина на племето му.

Но държава, построена върху племенни основи, е по природа слаба и нестабилна. Племенните вождове били известни със своята обидчивост и недисциплинираност и често си тръгвали с родствениците си след някоя обида или разправия. Ранните халифи били крайно недоверчиви към тях и често отказвали да им поверят важни командни длъжности. Освен това новата държава била постоянно застрашена от неприсъединили се племенни номади, които мюсюлманските лидери презирали; твърди се, че халиф Осман отхвърлил мнението на важен племенен лидер с думите „слабоумен бедуин"

Системата на военно робство възниква по времето на династията на Абасидите в средата на IX в. като средство за превъзмогване на постоянните слабости при мобилизирането на войници от племената като основа на мюсюлманската военна мощ. Абасидите, които имат хашемитско потекло, свалят от власт Омаядите през 750 г. с помощта на шиитски и хорасански сили в Персия и преместват столицата от Дамаск в Багдад. Ранните Абасиди са безмилостни при употребата на сила за утвърждаване на властта си, унищожавайки голяма част от рода на Омаядите и потискайки някогашните си шиитски и хорасански съюзници. Държавната централизация се разраства чрез съсредоточаване на властта в ръцете на министър–председателя, наричан везир. Размерите и разкошът на двора също се увеличават, разширявайки разделението между градската империя и племенните райони, от които възниква.

Арабската експанзия през ранните халифати

Още в началото управниците Абасиди разбират, че военното робство може да бъде средство за преодоляване на нестабилността на политическата власт, базирана на родствени връзки. Халиф ал–Махди (775–785) има предпочитания към една група мавали[75] или освободени роби за слуги или помощници вместо неговите родственици или съюзниците хорасани, като обяснява, че:

Когато съм на открито заседание, мога да извикам един мавал да дойде и да седне до мен, така че коляното му да се потърква в моето. Веднага след като заседанието приключи, мога да му наредя да подготви ездитното ми животно и той е доволен от това и няма да се обиди. Но ако поискам същoто от друг, той ще каже: „Аз съм син на вашия поддръжник и близък сътрудник" или „Аз съм ветеран на вашата [абасидска] кауза", или „Аз съм синът на онези, които първи се присъединиха към вашата [абасидска] кауза". И аз няма да успея да го накарам да се откаже от своята [твърдоглава] съпротива.

Но използването на чужденци за ядро на държавната военна мощ настъпва чак след завладяването на Трансоксиана в Централна Азия по времето на халифите ал–Мамун [813–833] и ал–Мутасим (833–842), когато голям брой турски племена биват включени в империята. Арабската експанзия е спряна, когато се сблъсква с живеещите в степите на Централна Азия турски племена, чиито ненадминати бойни умения признават мнозина арабски автори. Но турците не могат да бъдат мобилизирани като племенни звена, които да се бият на страната на халифа, тъй като те също споделят дефектите на племенната организация. Вместо това са взимани като отделни роби и обучавани за войници в една племенно необвързана армия. Ал–Мамун създава войскова част от четири хиляди турски роби, известни като мамелюците, ядро, което се разраства до почти седемдесет хиляди при управлението на ал–Мутасим. Тези воини са издръжливи номади, наскоро приели исляма и въодушевени от мюсюлманската кауза. Те стават ядрото на армията на абасидите „заради тяхното превъзходство над другите раси по мъжество, доблест, смелост и безстрашие". Един наблюдател на кампаниите на ал–Мамун вижда:

Два реда конници от двете страни на пътя в близост до мястото за почивка... Редицата от дясната страна на пътя се състоеше от сто турски конници. Редицата от лявата страна на пътя се състоеше от сто конници от „други" [т.е. араби]... Всички бяха подредени в боен ред в очакване на пристигането на Мамун... Беше пладне и стана много горещо. Когато Мамун пристигна, видя, че всички турци са яхнали конете си, с изключение на трима–четирима, докато „цялата сбирщина"... беше се натъркаляла по земята.

Ал–Мутасим организира турците в мамелюкски полк и премества столицата от Багдад в Самара заради проявите на насилие между местните жители и турските бойци. Той им осигурява специално обучение в техни собствени академии, купува им турски робини, за да се оженят, и им забранява да се смесват с местните хора, като по този начин създава военна каста, строго обособена от заобикалящото я общество.

Идеята, че съществува напрежение между лоялността към семейството и праведния политически ред, датира от ранните времена на западната политическа философия. „Държавата“ на Платон е дискусия между философа Сократ и група млади мъже за същността на един „праведен град–държава", който се опитват да създадат „на думи" Сократ ги кара да се съгласят, че праведният град ще има нужда от една класа от стражи, които са особено смели или горди при защитата на града. Стражите са воини, чийто пръв принцип е да допринасят добро на приятелите и вреда на враговете; те трябва да бъдат обучени старателно да служат на обществото чрез правилно използване на музиката и гимнастиката.

Книга пета от „Държавата" съдържа прочутото обсъждане на комунизма на жените и децата на стражите. Сократ посочва, че сексуалното желание и желанието за деца са естествени, но че семейните връзки се конкурират с лоялността към града, който стражите защитават. Поради тази причина, твърди той, трябва да им се каже „благородната лъжа", че те са деца на земята, а не на биологични родители. Той твърди, че те трябва да живеят заедно и да не им се разрешава да се оженват за отделни жени, а по–скоро да правят секс с различни партньорки и да отглеждат децата си заедно. Естественото семейството е враг на общественото благо:

Нали както казаното по–рано, така и казаното сега още повече потвърждава, че те са именно истински защитници и че те не разкъсват държавата, като всички не наричат „мое" едно и също нещо, а един нарича едно нещо, а друг друго; един мъкне в собствената си къща всичко, което може да получи от другите, а пък друг също влачи друго в своята собствена къща, като завежда в нея и собствена жена и собствени деца, които като негови собствени биха му създавали особени лични удоволствия и скърби?[76]

Изобщо не е ясно дали Сократ или Платон вярват, че такъв комунизъм е възможен; в действителност събеседниците на Сократ по–късно изразяват значителен скептицизъм относно това дали праведният град „на думи" може да се изгради като истински град. Целта на дискусията е да се подчертаят постоянните напрежения, които съществуват между личните родствени връзки на хората и техните задължения към един по – всеобхватен обществен политически порядък. Изводът е, че всеки успешен порядък трябва да потисне силата на родството чрез някакъв механизъм, който да накара стражите да поставят своите връзки с държавата по–високо от любовта си към семейството.

Съмнително е дали ал–Мамун, ал–Мутасим или някой от другите ранни мюсюлмански владетели са чели Платон или са познавали неговите идеи. Но институцията на военното робство отговаря на същите императиви като тези на праведния град на Платон. На робите не е казвано, че са родени от земята; те по– скоро са родени много далеч и им е казано, че нямат лоялност към друг освен към халифа, който е олицетворение на държавата и на обществения интерес. Робите не познават своите биологични родители; те познават само господаря си и са лоялни докрай единствено на него. Дадени са им невзрачни нови имена, обикновено турски, които ги оставят без потекло в едно общество, основано на потеклото. Те не практикуват комунизма на жените и децата, но са изолирани от арабското общество и не им е позволено да пуснат корени в него. По–специално не им е позволено да създават частни домакинства, в които биха могли да завлекат „всичко, което могат да получат"; по този начин проблемът, свързан със Семействеността и съперничещата племенна лоялност, широко разпространени в традиционното арабско общество, е преодолян.

Развитието на мамелюците като военна институция настъпва твърде късно в династията на Абасидите, за да утвърди нейната позиция или да предотврати упадъка . В средата на IX в. империята вече се разпада на поредица от независими суверенни държави. Това започва през 756 г., когато един побягнал омаядски принц създава независим халифат в Испания. В края на VIII и началото на IX в. независими династии възникват в Мароко и Тунис, както и в източната част на Иран в края на IX и началото на X в. До средата на X в. Египет, Сирия и Арабия също са загубени и държавата на Абасидите запазва управлението си единствено над отделни части на Ирак. Никога повече Династичен или модерен арабски режим няма да обедини мюсюлманския или арабския свят. Това ще се случи едва по времето на османските турци.

Но макар империята на Абасидите да не оцелява, оцелява институцията на военното робство, като по този начин изиграва решаваща роля за оцеляването на самия ислям през следващите векове. Възникват три нови властови центъра, всеки от които е основан на ефективността на военното робство. Първият е империята Газнавид със столица Газни (Афганистан), която обсъдихме в предишната глава, обединяваща части от Източна Персия и Централна Азия. Газнавидите проникват в северна Индия и проправят пътя на мюсюлманското господство над субконтинента. Вторият е Мамелюкският султанат в Египет, който изиграва решаваща роля за възпирането както на християнските кръстоносци, така и на монголите, като по този начин вероятно спасява исляма като световна религия. И накрая самите османци, които усъвършенстват институцията на военното робство и я използват като основа за възхода си до световна сила. И в трите случая военното робство решава проблема за създаването на траен военен инструмент в едни изцяло племенни общества. Но при Газнавид и египетските мамелюци институцията претърпява упадък, защото родството и патримониализмът се възраждат отново в самата мамелюкска институция. Още повече че мамелюците като най – мощна социална институция в египетското общество не остават под граждански контрол и успяват да превземат държавата по начин, предшестващ военните диктатури в развиващите се страни през XX в. Единствено османците осъзнават необходимостта да отхвърлят патримониализма от своята държавна машина, което правят в продължение на почти три века. Те успяват също така да държат военните под строг граждански контрол. Но и те търпят упадък, когато патримониализмът и наследственият принцип възвръщат своите позиции от края на XVII в. нататък.

14. МАМЕЛЮЦИТЕ СПАСЯВАТ ИСЛЯМА

Как мамелюците идват на власт в Египет ► Любопитният факт, че властта в арабския Близък изток е в ръцете на турски роби ► Как мамелюците спасяват исляма от кръстоносците и монголите ► Недостатъци при прилагането на военното робство от мамелюците, довели до окончателния упадък на режима

Институцията на военното робство утвърждава мюсюлманската власт в Египет и Сирия в продължение на триста години, от края на Аюбидската династия през 1250 до 1517 г., когато Мамелюкският султанат е победен от османците. Днес приемаме съществуването на исляма и на голямата световна общност от мюсюлмани, наброяваща в момента около милиард и половина души, за даденост. Но разпространението на исляма не е зависело само от притегателната сила на неговите основополагащи религиозни идеи. То до голяма степен е зависело и от политическата власт. Разпространението на мюсюлманската вяра се определяло на първо място от мюсюлманските армии, водещи джихад, или свещена война, срещу неверниците в дар ал–харб (дом на войната), довела ги в дар ал–ислам (дом на исляма).[77] Точно както самите мюсюлмани елиминират християнството и зороастризма като основни религии в Близкия изток, така и ислямът е можел да бъде сведен до несъществена секта, ако християнските кръстоносци бяха успели да доминират в региона или ако монголите бяха успели да стигнат до Северна Африка. Границата на мюсюлманските общности в северните части на Нигерия, в Кот д'Ивоар, Того и Гана е очертана от териториите, до които са достигнали мюсюлманските армии. Държавите Пакистан и Бангладеш, както и многобройното мюсюлманско малцинство в Индия не биха съществували без бойните умения на мюсюлманските армии. Тази военна мощ от своя страна не възниква единствено в резултат на фанатична отдаденост към религията. Тя се основава на държави, които са в състояние да организират ефективни институции, които да съсредоточат и използват властта, а най–вече благодарение на институцията на военното робство.

Възгледът, че самото оцеляване на исляма е зависело от използването на военно робство, се споделя от великия арабски историк и философ Ибн Халдун, който живее в Северна Африка през XIV в. по времето на мамелюкския султанат в Египет. В „Мукаддима" Ибн Халдун казва следното:

Когато държавата [на Абасидите] се давеше в упадък и лукс и облече одеждите на нещастието и импотентността, и беше победена от езическите татари, които унищожиха седалището на халифата и заличиха великолепието на земите, и направиха така, че неверието да възтържествува на мястото на вярата, защото хората на вярата, потънали в самоугаждане, заети с удоволствия и затънали в лукс, нямаха енергия и желание да се обединят в защита, и бяха съблекли кожата на смелостта и емблемата на мъжеството – тогава великодушният Бог спаси вярата чрез съживяване на умиращия дъх и възстановяване на единството на мюсюлманите в египетското царство, запазвайки реда и защитавайки стените на исляма. Той направи това, като изпрати на мюсюлманите от тази турска нация и измежду нейните велики и безбройни племена управници да ги защитават и извънредно верни помощници, които бяха доведени от Дома на войната в Дома на исляма под знака на робството, което крие в себе божествена благословия. С помощта на робството те научават слава и благословение и са изложени на божественото провидение; излекувани от робството, те влизат в мюсюлманската религия с твърдата решимост на истински вярващи и с все още номадски добродетели, неопетнени от низката природа, незамърсени с мръсотията на удоволствието, неосквернени от цивилизования живот и с усърдие, несломено от изобилието на лукса.

Мамелюкската институция е създадена в края на кюрдската Аюбидска династия, управлявала кратко време Египет и Сирия в края на XII и началото на XIII в., чийто най–известен потомък е Салах ад–Дин, известен на Запад като Саладин. Аюбидите използват турски роби войници във войните срещу кръстоносците в Палестина и Сирия, но последният султан ал–Салих Аюб е този, който създава корпуса „Бахрия", кръстен на крепост на остров в река Нил, където е седалището му. Според наличните сведения той се обръща за помощ към турците поради ненадеждността на неговите кюрдски войници. Корпусът се състои от 800–1000 кавалеристи роби, предимно кипчаци[78] от турски произход. Турски племена като куманите започват да играят все по–голяма роля в Близкия изток поради агресивността на друга мощна група пасторални номади, монголите, които ги изтласкват от техните традиционни племенни територии в Централна Азия.

Корпусът „Бахрия" доказва своите бойни умения още в самото начало. Френският крал Луи IX предприема седмия кръстоносен поход и достига Египет през 1249 г. На следващата година води сражения и е победен от корпуса „Бахрия", предвождан от кумански турчин на име Байбарс, който на младини е заловен от монголите, продаден като роб в Сирия и назначен за предводител на новата мамелюкска войска. Кръстоносците са прогонени от Египет, а Луи е откупен срещу сума, равна на годишния национален продукт на Франция.

Байбарс и корпусът „Бахрия" спечелват далеч по–важна победа над монголската армия в битката при Айн Джалут в Палестина през 1260 г. До този момент обединените от Чингис хан преди смъртта му през 1227 г. монголски племена са завоювали огромна част от Евразия. Те опустошават династията Дзин, управлявала северната една трета част от Китай през 30–те години на XIII в., завладяват империята Хорезъм в Централна Азия, както и различни кралства в Азербайджан, Грузия и Армения през същото десетилетие; нападат и окупират голяма част от Русия, плячкосвайки Киев през 1240 г.; и навлизат в Източна и Централна Европа през 40–те. Там са спрени не толкова от силата на християнските армии, а тъй като великият хан Угедей (син на Чингис хан) умира и монголският главнокомандващ се оттегля, за да участва в консултациите по наследяването. През 1255 г. хан Хулагу, внук на Чингис хан, получава заповед от своя брат, великия хан Мунке, да завладее Близкия изток. Той завладява Иран, където основава династията Илханат, и потегля към Сирия с намерението след това да покори и Египет. През 1258 г. Багдад е окупиран и напълно опустошен, а последният халиф на абасидите е екзекутиран.

Победата на мамелюците при Айн Джалут се дължи отчасти на числено превъзходство, тъй като Хулагу е принуден да се оттегли с голяма част от армията си по повод смъртта на Мунке. Все пак той оставя значителна войска под командването на един от най–добрите си командири, за да нападне мамелюците. Монголите са превъзходни тактици и стратези благодарение на изключителната си подвижност и тилово управление при маневрирането около противника. За разлика от тях мамелюците са по–добре въоръжени, яздят по–едри коне от понитата на монголите, имат по–тежки ризници, лъкове, копия и мечове. И са изключително дисциплинирани. Победата при Айн Джалут не е щастлива случайност: мамелюците защитават Сирия от Илханат в редица сражения до края на войната през 1281 г. и отблъскват още три монголски нашествия – през 1299,1300 и 1303 г.

Мамелюкски султанат, династия Бахри (1250–1392)

Мамелюците изместват Аюбидите и завземат властта в началото на войната с Илханат[79], а Байбарс става нейният първи султан. Управлението на мамелюците е много по–стабилно от предишната династия. Независимо че Саладин бил велик военен предводител и герой за мюсюлманите, изградената от него форма на управление е изключително крехка. Това било по–скоро федерация от княжества въз основа на родствени връзки, отколкото държава, а армията не била лоялна на династията. След смъртта на Саладин армията се разпада на група от конкуриращи се военизирани формирования. За разлика от това мамелюците изграждат истинска държава с централизиран административен апарат и професионална армия – нещо повече, армията е самата държава, което е и сила, и слабост. Мамелюците не делят държавата по никакъв начин, нито раздават части от нея под формата на апанажи на роднини или кралски фаворити, както постъпвали Аюбидите. Под управлението на мамелюците Сирия не се отцепва от Египет, което прави веднага след смъртта на Саладин.

Институцията на мамелюкското робство допълнително укрепва под египетския мамелюкски режим. Решаваща за нейния успех е способността на султаната да пленява нови попълнения от централноазиатската степ и от византийските територии на север и северозапад. Някои от новобранците вече са мюсюлмани, други са все още езичници, а има и християни. Приемането на исляма е от жизненоважно значение за тяхната лоялност и привързаност към новите господари. Съществен е и фактът, че новобранците са напълно откъснати от своите семейства и племена. В резултат на тяхното обучение те придобиват ново семейство – семейството на султана и мамелюкското братство.

Евнусите също играят важна роля за функционирането на системата. За разлика от евнусите в Китай или във Византийската империя мюсюлманските евнуси почти изцяло са чужденци и са родени извън мюсюлманските земи. По думите на един наблюдател: „Мюсюлманка не го е раждала. Нито той е раждал някога мюсюлманин." За разлика от мамелюците, които са почти изцяло с турски или европейски произход, евнусите могат да са черни африканци, докарани от Нубия или от други територии южно от империята. И те като мамелюците са откъснати от своите семейства, благодарение на което са абсолютно предани на своите господари. Тяхното сексуално състояние им позволява да играят важна роля като възпитатели на млади мамелюци, подбирани както заради физическата им красота, така и заради тяхната сила и военни умения. Тъй като са военна общност с ограничен достъп до жени, постоянен проблеми са хомосексуалните атаки на по–възрастните мамелюци, които евнусите обуздавали.

Освен начина, по който са обучавани, ключов за успеха на мамелюците като политическа институция е фактът, че са едно поколение благородници. Те не могат да предават по наследство своя мамелюкски статус на децата си; синовете им са обикновени поданици, а внуците им не се ползват с никакви специални привилегии. Обяснението е разбираемо: един мюсюлманин не може да бъде роб, а всички деца на мамелюците са родени мюсюлмани. Освен това децата на мамелюците са родени в града и не познават трудностите на номадския живот в степта, където слабите умират млади. Ако Мамелюкският статус беше станал наследствен, това би нарушило строгите меритократични принципи за подбор на млади мамелюци.

Упадък на мамелюците

Има поне два недостатъка в замисъла на мамелюкските политически институции, които ги отслабват с течение на времето. Първият е, че няма добре институционализиран механизъм за управление на самото мамелюкско братство. Има йерархична командна стълбица от султана надолу, но няма ясни правила за избор на султан. В сила са два конкуриращи се принципа – Династичен принцип, според който управлението се предава на син, избран от настоящия султан, и ненаследствен принцип, според който различните мамелюкски фракции се опитват да постигнат консенсус, домогвайки се до властта. Вторият се използва по–често – султаните обикновено действат като фигуранти, избрани от старшите емири, които ръководят фракциите.

Вторият съществен дефект в структурата на Мамелюкската държава е отсъствието на всеобхватна политическа власт. Мамелюците са създадени като военна машина на Аюбидите, но след смъртта на последния аюбидски султан те вземат инициативата и поемат управлението на държавата. Това поражда нещо като реверсивен агентски проблем. В повечето политически йерархии принципалите притежават властта и делегират провеждането на своите политики на назначени от тях посредници. Много от управленските дисфункции възникват, тъй като намеренията на посредниците се различават от тези на принципалите и проблемът с организационното планиране е свързан със стимулирането на посредниците да спазват разпорежданията на принципалите.

В случая с мамелюците обаче посредници са самите принципали; те са едновременно част от военната йерархия, която служи на султана, и претенденти за неговата роля. Това означава, че трябва да изпълняват служебните си задължения и в същото време да организират заговори за домогване до властта и за отслабване на позициите на конкурентните мамелюци. Това, разбира се, има ужасни последици по отношение на дисциплината и йерархията, което напомня за ситуацията в съвременните развиващи се страни, управлявани от военни хунти. Този проблем придобива особена острота през 1399 г., когато монголският завоевател Тамерлан[80] нахлува в Сирия и плячкосва Алепо[81]; мамелюците са твърде заети със своите междуособици, за да организират защитата си и се оттеглят в Кайро. Те губят контрол и над Горен Египет в полза на местните племена и ги спасява единствено обстоятелството, че Тамерлан насочва вниманието си към заплахата от страна на една нова сила, османците. Ако мамелюците бяха подчинени на цивилна политическа власт, както Османската империя, цивилните биха могли да вземат мерки за намиране на решение на проблема.

Отпадането на ненаследствения принцип е причина за рухването на египетската мамелюкска държава. С течение на времето наследственото правоприемство започва да се практикува не само от семейството на султана, а и от други мамелюци, които искат да основат собствени династии. Принципът „едно поколение благородници“ пренебрегва основните потребности на човешката биология също като неперсоналната китайска изпитна система: всеки мамелюк се стреми да запази социалния статус на своето семейство и потомство. Заможните мамелюци откриват, че могат да заобиколят принципа „едно поколение благородници" чрез благотворителност или вакъфи[82] под формата на джамии, медресета (училища), болници или друго имущество, поставяйки своите потомци начело на техните администрации. Освен това въпреки че мамелюците нямат преки родственици, те създават етнически връзки като основа за солидарност. Султан Калавун започва да внася черкезки и абхазки роби вместо кипчаци и създава алтернативен корпус на бурджитите. Фракцията на черкезите отнема властта на султаната от кипчаците.

Сериозен упадък на Мамелюкската институция се наблюдава в средата на XIV в. Основните причини за това са мирът и благополучието по това време, които са пагубни за дисциплината на мамелюците. Християнско присъствие в Светите земи по това време почти няма, а през 1323 г. мамелюците подписват мирен договор с монголите. Султан ал–Насър Мохамед не е мамелюк и започва да назначава верни на него не–мамелюци на висшестоящи военни длъжности и да прочиства редиците от способни офицери, в чиято лоялност се съмнява.

През 1390 г. режимът за кратко укрепва с възкачването на султан Баркук, който идва на власт с помощта на бурджитите или на черкезките мамелюци и възстановява старата система на назначаване на чужденци. Но когато следващите султани, използвайки ресурси от редица държавни монополи, значително увеличават назначаването на по–млади мамелюци, избухва разрив между поколенията. По–възрастните мамелюци изграждат военна аристокрация, заобикаляйки предизвикателствата на младите и укрепвайки позициите си в йерархията подобно на пожизнени професори в съвременните американски университети. Средната възраст на високопоставените емири започва да се покачва, подмяната на личния състав съществено се забавя и по – възрастната аристокрация започва да се разделя на кланове. Мамелюците започват да рекламират своите семейства и статус чрез демонстративно парадиране с благополучие, а жените започват да играят по–голяма роля в защита на интересите на своите потомци. По този начин Мамелюкската система, създадена да превъзмогне трибализма при военното набиране, успява да се ретрибализира. Новите племена не се основават непременно на родство, но отразяват дълбоко вкоренения човешки стремеж за подкрепа и защита на интересите на потомци, приятели и клиенти срещу потребностите на една неперсонална социална система.

С течение на времето Мамелюкската система деградира от централизирана държава до нещо като рентиерска коалиция на военизирани групировки. По–младите мамелюци вече не са обвързани с лична лоялност към своя султан. Превърнали са се, по думите на един историк:

В група по интереси, чиято надеждност на бойното поле е съмнителна, но чието предразположение към бунт е хронично. Летописите за ежедневните събития в Кайро през последните десетилетия на султаната разказват една история на непрестанни претенции към монарха за плащания в замяна на малко вътрешно спокойствие. Мамелюкски новобранци посрещат с плячкосване... ал–Гаври [един от късните султани] в деня на неговото възкачване на престола; обучаваните изгарят дворците на петима висшестоящи офицери поради раздразнението си от ниското заплащане за разлика от огромните богатства, трупани от великите емири.

Моралните връзки, които обвързват мамелюците с ранните султани, са заменени от чисто икономически сметки. Старшите мамелюци купуват лоялността на младите новобранци, които след това очакват техните покровители да ги възнаградят чрез умението си да извличат рента от държавата или от цивилното население. Султанът е само пръв между равни; неколцина султани са убити или свалени от мамелюкски клики и на всички по– късни султани се налага да се пазят от конспирации.

Освен пред политическата нестабилност, в края на XV в. режимът е изправен и пред фискална криза. Вследствие на срива на търговията с подправки поради португалското превъзходство в Индийския океан към края на XIV в. приходите на султана започват да намаляват и той започва да налага все по–високи данъци. Това на свой ред принуждава икономическите участници – земеделци, търговци и занаятчии – да усъвършенстват уменията си в укриване на активи и неплащане на данъци. Цивилните бюрократи, които контролират данъчната система, намаляват данъчните ставки срещу рушвети; резултатът е, че опитът за налагане на по–високи данъчни ставки води до по–ниски реални данъчни постъпления. Режимът прибягва до безразборно конфискуване на всякакво имущество, каквото намери, включително и на благотворителните ислямски вакъфи, които мамелюкските големци използват за укриване на богатства, предназначени за техните потомци.

Мнозина политолози сравняват ранните модерни европейски държави с организирана престъпност. Те имат предвид, че държавниците се стремят да използват опита си в организирането на насилие за извличане на ресурси от останалата част от обществото, което икономистите наричат рентиерство. Други автори използват термина „хищнически държави" при описанието на нововъзникнали развиващи се режими като Заир под управлението на Мобуту Сесе Секо[83] или Либерия под управлението на Чарлс Тейлър[84]. Управляващите елити в една хищническа държава се стремят да извлекат възможно най–много ресурси от обществото и да ги пренасочат за задоволяване на своите лични нужди. Причината за домогването на тези елити до властта е преди всичко достъпът до икономически ренти, който им осигурява властта.

Няма съмнение, че някои държави са изключително хищнически и че всички държави са хищнически до известна степен. Важен въпрос за разбирането на политическото развитие обаче е дали всички държави се стремят да увеличат максимално рентата си от хищничество или са движени от други съображения, за да извличат рента на нива значително под теоретичния максимум. Този грабителски, рентиерски модел на поведение от страна на държавата не е задължително характерен за зрели аграрни общества като Османска Турция, Китай при управлението на династия Мин или Франция по времето на Стария режим. Но това със сигурност е валидно за определени политически режими като завоевателските режими на племенни номади като монголите. Този модел е характерен и за късния мамелюкски режим. Грабителските и произволни данъци, налагани от мамелюкските султани, правят безсмислени каквито и да било дългосрочни инвестиции и принуждават собствениците на имоти да влагат своите активи в неблагоприятни производствени цели като религиозни вакъфи. Интересно е да се обсъди дали по този начин търговският капитализъм в Египет не е задушен още в своя зародиш в момента, когато започва да се утвърждава на други места като. Италия, Холандия и Англия.

От друга страна, фактът, че тези високи нива на данъчно облагане са достигнати едва към края на тристагодишното управление на египетските мамелюци, навежда на мисълта, че ранните султани са облагали на нива, доста под възможно най– високите. С други думи, извличането на максимална рента не е задължителна характеристика на предмодерните държави, управлявали аграрни общества. Във възприетата от арабите персийска теория за близкоизточната държава една от функциите на монарха в интерес на справедливостта и политическата стабилност всъщност е защитата на селячеството от хищническото поведение на земевладелци и други елити, които искат да увеличат максимално своите доходи. Следователно държавата е не толкова стационарен бандит[85], колкото пазител на зараждащия се обществен интерес. Мамелюкската държава в последна сметка започва да се държи по абсолютно хищнически начин в резултат на редица вътрешни и външни фактори.

Много са причините, допринесли за политическия упадък на мамелюкския режим и неговото унищожаване от страна на османските турци през 1517 г. В Египет в продължение на двадесет и шест години, от 1388 до 1514 г., върлуват чумни епидемии. Една от непосредствените последици от възхода на османците е, че мамелюците все по–трудно набират млади роби войници, след като османците установяват контрол над търговските пътища към Централна Азия. В последна сметка политическата организация на мамелюците се оказва недостатъчно гъвкава, за да възприеме новите военни технологии, по–специално използването на огнестрелно оръжие от пехотата. Изправени пред европейските противници, османците започват да използват огнестрелно оръжие през 1425 г., може би един век след въвеждането на изобретението в Европа. Те усвояват много бързо употребата на тези оръжия и артилерията изиграва решаваща роля за превземането на Константинопол през 1453 г. Мамелюците за разлика от тях не започват да експериментират сериозно с огнестрелно оръжие допреди султаната на Кансу ал–Гаври (1501–1516) непосредствено преди тяхното поражение от османците. Употребата на огнестрелно оръжие е под достойнството на мамелюкските кавалеристи, а режимът е възпрепятстван от липсата на залежи от желязо и мед. След няколко неуспешни опита (при единия петнадесет от петнадесетте оръдия избухват при първия изстрел) султанатът успява да разположи ограничен брой оръдия и наема въоръжения с мускети немамелюкски Пети корпус. Но тези технологични нововъведения са твърде закъснели, за да спасят един изпитващ финансови затруднения, корумпиран и консервативен режим.

Аюбидският султан, създал първия корпус „Бахрия", се опитва да реши същия проблем като ранните китайски държавни строители: да създаде армия, която да бъде лоялна към държавата, представлявана от неговата личност, а не към своето племе в едно изцяло племенно общество. Успява чрез закупуване на млади чужденци и прекъсва връзките им с техните семейства. Веднъж станали членове на робското семейство на мамелюците, те биват повишавани в Мамелюкската йерархия на меритократичен принцип; новите попълнения захранват системата всяка година и се издигат въз основа на своите способности. Изградената по този начин военна машина е твърде внушителна. Тя успява да оцелее в течение на продължила цели две поколения война с монголите, да прогони кръстоносците от Светите земи и да защити Египет от Тамерлан. Както казва Ибн Халдун, мамелюците спасяват самия ислям в исторически момент, когато религията е застрашена от маргинализиране.

От друга страна, моделът на Мамелюкската институция носи в себе си семената на собствената си гибел. Мамелюците завземат директно властта, вместо да останат представители на държавата. Липсва принципал, който да ги дисциплинира; всеки мамелюк се домогва да стане султан и прекарва времето си в конспирации да превземе властта. Династичният принцип отново взема надмощие сред върховното ръководство и скоро се разпространява по всички висшестоящи мамелюкски рангове, които се утвърждават като наследствен аристократичен елит. В същото време този елит не притежава гарантирани имуществени права и използва огромна част от енергията си в опити да намери начин да укрие доходите си от султана, за да ги прехвърли по наследство. При управлението на мамелюците бурджиският елит се разделя на възрастов принцип и по–младите мамелюци са привличани в патримониалните мрежи на по–възрастните. Обучението, което преди това е обвързвало младия мамелюк с държавата, сега бива изместено от откровено рентиерство от страна на фракции в рамките на елита, които използват принудителна сила за извличане на ресурси от цивилното население, както и помежду си. Мамелюкският елит до такава степен е ангажиран с тези вътрешни междуособици за власт, че по необходимост провежда изключително предпазлива външна политика. За техен късмет те не са изправени пред сериозни външни заплахи от времето на нашествието на Тамерлан в началото на XV в. до появата на османците и португалците в края на столетието. Но ресурсите им намаляват вследствие на обезлюдяването от чумните епидемии и срива на външната търговия. Липсата на външна заплаха не стимулира и модернизацията на армията. Така че поражението на мамелюците през 1517 г. от османците, които усъвършенстват институцията на военното робство и изграждат много по–силна държава, е неизбежно.

15. ФУНКЦИОНИРАНЕ И УПАДЪК НА ОСМАНСКАТА ДЪРЖАВА

Как османците централизират властта си, без европейските монарси да забележат ► Как османците усъвършенстват системата на военно робство ► Нестабилност на турската държава и нейната зависимост от непрекъсната външна експанзия ► Причини за упадъка на османската система ► Военното робство като задънена улица за развитието

Прочутият политически трактат на Николо Макиавели „Владетелят"[86] е написан през 1513 г. По това време Османската империя е на върха на своето могъщество, предстои да завладее Унгария и да предприеме първата си военна кампания срещу Виена, седалището на империята на Хабсбургите. В четвърта глава Макиавели прави следното наблюдение:

Макиавели долавя същността на османската държава: тя е много по – централизирана и управлявана неперсонално от Франция в началото на XVI в. и следователно е по – модерна. По–късно през XVI в. френските монарси ще се опитат да създадат подобен централизиран и административно унифициран режим, подкопавайки привилегиите на поземлената аристокрация. По примера на турския бей (управител), който управлява санджак, френският крал изпраща от Париж губернатори – предшественици на съвременните префекти – да управляват пряко кралството вместо местните патримониални елити. Използваните от османската държава институции са различни и се основават на кръвния данък и на военното робство. Но османците успяват да създадат изключително могъща и стабилна държава, която съперничи на всяка държава в Европа по това време, и управляват огромна империя, по–голяма от всяка, създадена от арабски халиф или султан. Османското общество наподобява тогавашната китайска династия Мин, доколкото съчетава силна централизирана държава с относително слаби и неорганизирани социални участници извън държавата. (То обаче се различава от Китай, тъй като политическата власт е ограничена от закона.) Институциите на османската държава са необикновена комбинация от модерно и патримониално и тя търпи упадък, когато патримониалните елементи вземат връх над модерните. Османците усъвършенстват системата на военно робство на мамелюците, но и те в края на краищата отстъпват пред естественото човешко желание на своите елити да предадат по наследство своя статус и ресурси на децата си.

Описаната от Макиавели административна система, при която турският монарх може да назначава и да отстранява по свое усмотрение администратори, които да управляват дадена провинция, се обяснява с факта, че османската държава е сравнително млада завоевателна династия без унаследени стари институции и може да започне на чисто създаването на нови. Монголските завоевания през XIII в. изтласкват групи тюркменски племена от Централна Азия и Близкия изток към пограничния район на Западен Анадол, където те са приклещени между Византийската империя от запад и Селджукския султанат (васална държава на монголския Илханат от 1243 г.) от изток. Тези гранични племена се организират да водят газават[88], или война срещу византийците. Един от техните предводители, Осман, успява да победи византийската армия при Бафеон през 1302 г., благодарение на което се прочува и печели надмощие над всички други погранични повелители, които се стичат под знамената му. Така се основава Османската (или Отоманската) династия като новозабогатяла погранична държава, която заимства институции от съседните държави, завладявайки нови територии на изток и на запад.

Отоманската система на провинциална администрация през XV в. е основана на кавалеристи, наричани спахии, и раздаваните им апанажи, наричани тимари (от тимаря, чистя, грижа се за кон). Най–малките тимари се състоят от едно или няколко села, данъчните приходи от които са достатъчни за издръжката на един кавалерист с кон и снаряжение. По–голям апанаж се нарича зеамет и се дава на офицери със среден ранг, известни като заими, а висшите офицери получават имот, който се нарича хас. Всеки спахия или заим живее в имота си и събира данъците в натура от местното селско население, обикновено каруца дърва и фураж и половин каруца сено от селянин годишно. Тази система е византийска и османците просто я заимстват от тях. Подобно на феодалния господар в Европа тимариотът предоставя услуги на местната власт, като се грижи за спокойствието и раздаването на правосъдие. Задължение на спахията е да обръща получаваните плащания в натура в пари, да ги използва за екипировка и да пристига навреме на фронта при обявяване на военна кампания. Притежателите на големи имоти са длъжни да се погрижат за втори кавалерист заедно с коняри и екипировка. Системата е известна под името дирлик, или средства за съществуване, което обяснява нейната функция – в една само частично монетизирана икономика армията на султана може да бъде издържана, без да се налага повишаване на данъчните приходи за заплащане на войската.

Провинциалното управление е организирано около санджака – област, обхващаща няколко хиляди квадратни километра и население от около сто хиляди души. Завладените нови територии се организират в санджаци и им се правят подробни кадастрални проучвания, като се вписват педантично човешките и икономическите ресурси във всяко населено място. Целта на тези проучвания е да се определи данъчната основа и да се раздели земята за разпределение под формата на тимари. В началото прилаганите във всяка провинция регулации се различават в зависимост от конкретните обстоятелства в нея, но с течение на времето и с бързото присъединяване на нови територии започва да се прилага по–унифицирана система от закони и разпоредби. Бейовете, които действат като управители на санджака, не са от местното население, а се назначават от централната администрация в Истанбул и подобно на китайските префекти се преместват на нова служба на всеки три години. Санджакбеят е военачалник, който предвожда кавалерията на своя окръг по време на битка. Над нивото на санджаците има по–високо административно ниво – бейлербейлик, което обхваща най–големите области на империята[89].

Единствената най–важна разлика между системата на дирлика и европейския феодализъм, както изтъква Макиавели, е, че за разлика от Европа турските апанажи не могат да станат наследствени имоти и да бъдат унаследени от потомците на спахиите. Поради факта, че по–голямата част от земята в империята е завоювана наскоро от една внезапно забогатяла династия, огромна част от нея – около 87% през 1528 г. – остава държавна собственост и се отпуска на тимариота само приживе. Тимарите са отпускат срещу военна служба; те могат да бъдат отнети, ако службата не се изпълнява, но единствено от султана. Собствениците на големи имоти не могат да отдават своите земи за разлика от ситуацията в Европа. Когато спахията стане негоден за военна служба или почине, земята се връща на държавата и може да бъде прехвърлена на нов кавалерист. Статусът на спахиите също не се унаследява; децата на военнослужещите се връщат да живеят като цивилни. Селяните, които обработва земята на тимариотите и зиамите, имат само права на земеползване, но за разлика от своите господари могат да прехвърлят тези права на децата си. Така османската държава създава едно поколение благородници, предотвратявайки възникването на мощна поземлена аристокрация със собствена ресурсна база и наследствени права.

Османската империя в началото на XVI в.

Има и други причини, които предотвратяват възникването на териториално уседнала аристокрация. Османските турци постоянно воюват и всеки кавалерист трябва да се яви на служба през летните месеци. Поради тази причина местният господар отсъства по няколко месеца всяка година, което облекчава живота на селяните и отслабва връзката на спахията със земята му. Понякога на кавалериста му се налага да воюва и през зимните месеци надалеч от своя тимар. Съпругата и децата му са оставени да се грижат сами за себе си и войникът често си взема нови съпруги и използва други възможности, които му предлага войнишкият живот. Всичко това съдейства за прекъсване на връзката между благородника и земята, която е толкова съществена за европейското развитие.

Системата дирлик почива върху системата на военно робство, без която не може да функционира правилно. Османците доизграждат системите за военно робство, създадени от абасидите и мамелюците, както и тези, използвани от други турски владетели, но отстраняват много от характеристиките, които правят Мамелюкската система толкова неефективна.

Първата и най–важна промяна е, че вече има ясно разграничение между цивилни и военни власти и строго подчинение на последните пред първите. Военните роби първоначално са членове на домакинството на султана, какъвто е случаят и с аюбидските мамелюци. За разлика от тях обаче управляващата династия на османците успява да запази контрола си над йерархията на робите до много по–късен етап от развитието на империята. Династичният принцип се прилага само в рамките на османската управляваща фамилия; нито един роб независимо от високия му ранг или способности няма право да се домогва да стане султан или да се надява да основе своя собствена минидинастия в рамките на военната институция. Благодарение на това цивилните власти успяват да утвърдят ясни правила за набиране, обучение и повишение, насочени към изграждането на ефективна военна и административна институция, която няма да създава постоянни притеснения с опитите си да превземе властта.

Опитите за предотвратяване на възникването на династии от страна на военните водят до строги правила по отношение на децата и унаследяването. На синовете на еничари не е позволено да стават еничари, а през ранните години на империята на еничарите дори не им е позволено да се женят и да създават семейства. Синовете на елитните спахии на Портата са допускани в корпуса на спахиите като пажове, но внуците им са категорично отхвърляни. Османците от самото начало, изглежда, осъзнават логиката на военното робство като средство за предотвратяване на възникването на могъщи наследствени елити. Наемането и повишаването в системата на робите става въз основа на качества и служба, за което робите са възнаграждавани с данъчни облекчения и имоти. Ожие Гислен дьо Бусбек – посланик на свещения римски император Карл V в двора на Сюлейман Великолепни – отбелязва, че липсата на аристокрация по кръв позволява на султана да подбира своите роби и да ги повишава според техните способности. „Овчарят, който се издигна до знатен велик везир, беше личност, която никога не престана да впечатлява европейските наблюдатели.“

Османците усъвършенстват Мамелюкската система чрез строго разграничение между хората, издигани в управляващата институция като немюсюлмански роби, аскерите, и останалите мюсюлмански и немюсюлмански граждани на империята, раята. Член на раята може да има семейство, собственост и да завещава имуществото и правата върху земята на своите деца и всички следващи потомци. Раята също може да се организира в полуавтономни, самоуправляващи се общности, базирани на етнорелигиозна принадлежност, известни като миллети. Но нито един представител на раята не може да се домогва да стане член на управляващия елит, да притежава оръжие или да служи като войник или администратор. Военните кадри трябва ежегодно да бъдат подновявани с нови християнски новобранци, прекъснали всякакви семейни връзки и лоялни към османската държава. Сред аскерите не съществуват гилдии, фракции или самоуправляващи се сдружения; те трябва да са предани единствено на управляващата династия.

Има свидетелства, които навеждат на мисълта, че в разцвета на своето могъщество османците не се стремят да извличат максимално високи данъци, а предпочитат да поддържат определено базово ниво на данъчно облагане, като същевременно предпазват селячеството от принудителни плащания на други елити, които се държат като организирани престъпници. Това ни е известно, защото през по–късни периоди на османската история фискалният дефицит принуждава султаните да повишават данъците до далеч по–угнетителни нива.

Но умереността е основополагащ принцип в самата османска теория за държавата, наследена от предишни близкоизточни режими. Персийският владетел Хосров I (531–579) е цитиран да казва: „Със справедливост и умереност хората ще произвеждат повече, данъчните приходи ще се увеличават и държавата ще стане богата и могъща. Справедливостта е основата на силната държава." „Справедливост" в случая означава умереност на данъчното облагане. В тази теза можем да разпознаем ранна близкоизточна версия на кривата на Лафер, популяризирана от администрацията на Рейгън, която приема, че резултатът от по– ниските данъчни ставки е по–високи цялостни данъчни приходи, тъй като хората имат по–голям стимул да произвеждат. Това гледище защитават мнозина ранни турски писатели и е вписано в така наречения кръг на справедливостта, основан на осем принципа:

1. Не може да има кралска власт без войска.

2. Не може да има войска без благополучие.

3. Раята произвежда благополучието.

4. Султанът поддържа раята чрез справедливо управление.

5. Справедливостта изисква хармония по света.

6. Светът е градина, чиито стени са държавата.

7. Държавата се крепи на религиозното право.

8. Религиозното право се крепи на кралската власт.

Тези постулати обикновено са изписани около една окръжност, като осмото води към първото, което означава, че религиозната легитимност (точка 8) е необходима за подкрепа на кралската власт (точка 1). Това е необикновено стегнато и ясно описание на взаимовръзките между военна мощ, икономически ресурси, правосъдие (включително данъчните ставки) и религиозна легитимност. То навежда на мисълта, че турските управници не виждат своите цели като строго максимизиране на икономическите ренти, а по–скоро като максимизиране на всеобхватната власт чрез баланс на власт, ресурси и легитимност.

Сериозна слабост на османската система, която я прави потенциално по – нестабилна от тогавашните европейски монархии, е липсата на утвърдена система на Първородство или други процедури за унаследяване. По стара близкоизточна традиция унаследяването в управляващото семейство е в ръцете на Бога и утвърждаването на правила за унаследяване е в разрез с Божията воля. През периодите на унаследяване различните кандидати се нуждаят от подкрепата на еничарите, длъжностните лица в двора, улемите (религиозната бюрокрация) и на административния апарат. През пубертета синовете на султана са изпращани в различни провинции със своите опекуни, за да натрупат управленски опит; тези, които са най–близо до столицата, имат предимство в упражняването на влияние върху политиката на еничарите и двора в своя полза. Това води до периодични граждански войни между синовете след смъртта на султана, а понякога и до преждевременни опити за превземане на властта, докато бащата е все още жив. При тези обстоятелства братоубийството е почти неминуемо. Мехмед III (1595–1603) екзекутира своите деветнадесет братя в двореца, когато завзема властта. Той слага край на практиката султанските синове да бъдат изпращани в провинцията и вместо това ги държи в двореца, където живеят като затворници. Бихме могли да обясним тази система като гаранция, че най–издръжливият и безмилостен син в края на краищата ще стане новият султан. Но липсата на институционален механизъм за унаследяване е голяма слабост, която прави империята уязвима за външни заплахи по време на съперничеството за унаследяване и предоставя прекалено голямо влияние на участници в системата като еничарите, които не би трябвало да са нищо повече от служители на султана.

Хаотичният османски механизъм за унаследяване повдига въпроса до каква степен е институционализирана тяхната система като цяло. Както в случая с Китай, Макс Вебер характеризира османската система по–скоро като патримониална, отколкото като модерна. Това е вярно, ако „патримониална" означава, че цялото управление произтича от домакинството на владетеля и е подвластно на неговите прищевки. Това очевидно е вярно за османската система. Фактът, че почти всички държавни служители имат официален статус на роби, показва, че султанът има пълен контрол над бюрокрацията по свое собствено усмотрение. Подобно на китайския император той може да разпореди екзекуцията на всяко длъжностно лице, включително на великия везир, ако пожелае. Султанът има властта да променя основните институционални правила по свое собствено усмотрение, като например решението на Сюлейман да позволи на еничарите да имат семейства.

От друга страна, независимо от теоретичните правомощия на султана, става ясно, че системата, която той управлява, е изцяло обвързана с правила и предсказуема по начина, по който се вземат решения. На първо място, турският султан е обвързан с мюсюлманския религиозен закон шериата както на теория, така и на практика. Подобно на християнските монарси през Средновековието султанът официално признава суверенитета на Бога и Божия закон; неговите правомощия са предоставени само чрез упълномощаване. Пазителят на закона е голяма и многовековна институция, улемите или учените, които тълкуват закона и ръководят системата на религиозните съдилища, която има юрисдикция върху семейството, брака, наследството, както и по много други въпроси, свързани с личния статус. Султанът не си позволява да се намесва при прилагането на законите на това ниво. Правото на частна собственост и плодоползвателните права върху държавна земя също са защитени (вж. глава 19). Дори и хаотичните борби за унаследяване са утвърдени по определен начин от ислямското право, което забранява първородството като принцип на приемственост.

Системата става все по – обвързана с правила и в резултат на изискванията за упълномощаване. Всеки абсолютен владетел е длъжен да делегира власт и правомощия на свои служители, които благодарение на своя опит и способности започват да упражняват власт сами по себе си. Това е още по–вярно при управлението на огромна, разнообразна и сложна територия като Османската империя.

Любопитно е, че кръвният данък и системата на военно робство са едни от най–модерните характеристики на османската система. Функционално те служат на същата цел като китайската изпитна процедура за бюрократичен пост: те са източник на неперсонално назначение в държавната система, което гарантира кандидати, лоялни на държавата и без връзки с близки и роднини, както и безкомпромисно избира само най–годните за повишение във високите етажи на управлението. Военното робство не е толкова рационално, колкото китайската система, доколкото се ограничава само с участието на чужденци. От друга страна, мотивът за това ограничение е да се предотврати патримониализацията на системата, отстранявайки необходимостта да се разчита на местни елити със силни родствени връзки по местоположение.

Друг критерий за степента на модерност на системата е унифицирането на административните закони и процедури в цялата империя. Китайците, разбира се, налагат златния стандарт в това отношение, създавайки на много ранен етап една изключително еднородна административна система, която позволява сравнително малко изключения от общите правила. Османската система позволява по–голямо разнообразие. Централните райони на империята Анадола и Балканите са управлявани въз основа на един сравнително последователен набор от правила по отношение на поземленото имущество, данъците, правосъдието и т.н. Въпреки че османците принуждават насилствено военните роби да приемат исляма, те не се опитват да налагат собствената си социална система в провинциалната администрация. Макар да не притежават законните права на мюсюлманската рая, на гръцките и арменските християни, както и на евреите е разрешена известна автономия в рамките на системата на миллетите. Религиозните водачи на тези общности отговарят за фискалните въпроси, образованието и правната администрация, особено по въпроси, свързани със семейното право и личния статус. Колкото повече човек се отдалечава от центъра на империята, толкова повече системата се отклонява от ядрото. След поражението на мамелюците през 1517 г. към империята са прибавени важни области от Близкия изток, включително Египет, Сирия и Хиджаз (западната част на днешна Саудитска Арабия покрай Червено море). На мамелюците е позволено да запазят своята собствена система на роби войници, а те признават османския суверенитет. Хиджаз е управлявана по силата на собствени специални правила, тъй като на нейна територия са разположени свещените мюсюлмански градове Мека и Медина, на които Османската империя става попечител.

Упадъкът на османската система се дължи както на външни, така и на вътрешни фактори. Външните фактори са свързани с физическите граници на империята и с мащабните демографски и екологични промени, които засягат не само турските територии, а и всички големи аграрни империи в края на XVI и началото на XVII в. Вътрешните фактори са свързани с разпадането на системата на военно робство и еволюцията на еничарите от инструмент на държавната власт към привилегирована група по интереси.

Както вече видяхме, османската система започва като завоевателна династия и е зависима от постоянното териториално разширение като източник на приходи от данъци и земя за нови тимари. Към края на третото десетилетие на XVI в. османците воюват на два фронта, разделени от почти две хиляди мили: с австрийците в Източна Европа и с новоукрепналата Персийска империя на Сафавидите. Османците успяват да мобилизират много голяма част от военната сила на империята, но не могат да поддържат целогодишно боеготовна армия. Те разработват сложна логистична система, използвайки технологията на времето, но въпреки това армиите трябва да бъдат сформирани през пролетта и да се придвижат на няколкостотин мили до фронта. Първият опит за завладяване на Виена се проваля, защото армията не достига покрайнините на града преди 27 септември 1529 г.; след по–малко от три седмици се налага обсадата да бъде вдигната, за да могат войниците да се върнат при земята и семействата си преди началото на зимата. Подобни принудителни обстоятелства възникват и на Персийския фронт.

Османците създават целогодишни гарнизони в Унгария и усъвършенстват своите военноморски сили за операции в Средиземно море. Те продължават да правят завоевания (островите Кипър и Крит] и през XVII в. Но от средата на XVI в. дните на лесни териториални завоевания са към своя край; въоръженото външно хищничество престава да бъде добър източник на икономическа рента за режима. Това има съществени последици по отношение на вътрешното управление, тъй като по–високите нива на ресурси вече трябва да дойдат от вътрешността на империята, а не от нейната периферия. А липсата на нови християнски територии намалява притока на нови роби под формата на кръвен данък.

Другото голямо външно развитие е продължителната инфлация на цените и увеличаването на населението – явления, които са свързани помежду си. От 1489 до 1616 г. цените на зърнените култури в Анадол в постоянни сребърни единици нарастват с 400%. Много учени обясняват покачването на цените с притока на злато и сребро от владенията на Испания в Новия свят, но според Джак Голдстоун има сериозни основания, че османската инфлация не е монетарно събитие. Малко са свидетелствата за навлизането на нови кюлчета в османските земи; в действителност правителството трябва многократно да намалява сеченето на монети поради липсата на сребро. Инфлацията се дължи по–скоро на по–голямото търсене поради бързия прираст на населението. От 1520 до 1580 г. в Мала Азия населението се увеличава от 50–70%, а от 1520 до 1600 г. само населението на Истанбул нараства от 100 000 на 700 000 души. Причините за този прираст, който се наблюдава и в Китай, и в Европа, не са ясни. Един от факторите несъмнено е намаляването на чумните епидемии, унищожили човешки популации из цяла Евразия през XV в., което според Голдстоун може от своя страна да е свързано с климатични промени, както и с повишения имунитет на населението.

Влиянието на тези промени върху османските институции е драматично. Инфлацията прави тимарската система на земевладение все по – нерентабилна. Независимо че кавалеристите, собственици на тимари, успяват да се изхранват от земята, те имат парични разходи, свързани със земята и военното снаряжение, които все по–трудно покриват. Мнозина от тях отказват да участват във военни кампании; други изоставят своите имоти и организират бандитски групи, които плячкосват селяни и земевладелци из страната. За да свържат двата края, на еничарите от градския еничарски корпус е позволено да упражняват цивилни професии като занаятчии или търговци, което разрушава дотогавашната разделителна линия между класите на аскерите и на раята. Някои еничари си издействат назначения като финансови служители, което им позволява да фалшифицират регистрите на Тимарите за собствена изгода, като отпускат земи на себе си и дори на хора от раята, които заплащат за тази привилегия.

В края на XVI в. държавата изпитва и фискална криза. Въвеждането на огнестрелни оръжия превръща кавалерията, която е гръбнак на османските войски през XV в., в отживелица. Държавата бързо увеличава пехотата за сметка на конницата; от 1527 до 1609 г. броят на еничарите нараства от 5000 на 38 000, а през 1669 г. те вече наброяват 67 500. Освен това режимът започва да набира безимотни селяни, известни като секбани, като мускетари на временни начала. За разлика от старите кавалерийски сили, които се самоиздържат, тези нови пехотни войски трябва да бъдат оборудвани с модерни оръжия и да им се плащат заплати. Властта изпитва отчаяна нужда да превърне приходите си от плащане в натура в пари в брой, които се превръщат в основа на трансакциите в рамките на икономиката като цяло. Бройката на кавалерията спада толкова, колкото се увеличава пехотата, а изоставените тимари се отдават под наем на частни цивилни предприемачи. Това позволява данъците да бъдат събирани от данъчни откупчици извън класата на аскерите. Предишните ограничения по отношение на експлоатацията на селячеството отпадат, тъй като режимът отчаяно започва да търси постъпления.

Предвид тези фискални затруднения ерозирането на вътрешните правила, регламентиращи системата на военно робство, изглежда неизбежно. При мамелюците вече видяхме колко е трудно да се спазват правилата робите войници да не прехвърлят статус и ресурси на своите деца, тъй като са в противоречие с определени дадености на човешката природа. Най – ранната османска система налага още по–тежки правила на еничарите като безбрачие и забрана да имат семейства. Съществува постоянен вътрешен натиск институцията да облекчи тези правила. Когато режимът се сблъсква с все по–тежки финансови проблеми, се случва тъкмо това. Началото е поставено по време на управлението на Селим I Явуз (1512–1520] и Сюлейман Великолепни (1520–1566], които позволяват на еничарите да сключват бракове и да имат семейства. Еничарите успяват да принудят двора да позволи на синовете им да постъпват на военна служба. Това става при управлението на Селим II (1566–1574], когато е утвърдена квота за еничарски синове. През 1638 г. султан Мурад IV официално премахва кръвния данък като система за набиране на войници и по този начин санкционира съществуващото положение еничарите да попълват своите редици със собствените си деца. Представители на раята вече също могат да постъпят в редовете на военната класа. Повишенията все повече се получават въз основа на лични връзки в рамките на държавната система вместо на правила. Патримониализмът, ограничен допреди това само в по–високите етажи на дворцовата политика, прониква в системата като цяло.

Както при мамелюците бурджити, нравствената основа на отношенията на еничарите със султана ерозира, тъй като те са все по – ангажирани със своето и това на семействата си благополучие и започват да се държат като поредната кариеристична група по интереси. Дисциплината рухва и еничарите започват да вдигат бунтове в столицата по повод неизплатени заплати или да протестират срещу плащане в обезценени монети. И те като мамелюците установяват връзки с цивилната икономика, придобиват занаятчийски и търговски интереси или извличат ренти от изоставените тимари, които започват да контролират.

Мнозина историци отхвърлят тезата, че Османската империя е в неизбежен упадък от началото на XVII в. Режимът просъществува още цели триста години до възхода на движението на младотурците през 1908 г. Османците успяват да демонстрират изненадваща мощ, както при великите везири на Кьопрюлю през втората половина, когато редът е категорично възстановен във всички централни провинции на империята и външната експанзия продължава със завладяването на Крит в Средиземно море и с новото нападение срещу Виена през 1683 г, Но този подем е последван от обръщане. Възходът на шиитската династия на Сафавидите в Персия води до продължителна борба, белязана от конфликта между сунити и шиити, и съдейства за налагането на сунитската ортодоксалност в цялата империя, която блокира достъпа на нови идеи отвън. Османската империя се оказва все по – неспособна да върви в крак с технологичните и организационните нововъведения на съседните европейски империи и десетилетия наред отстъпва свои територии. Въпреки това Турция успява да победи британците при Галиполи и си остава едно от основните действащи лица в европейската политика през XX в.

Османците са несравнимо най–успешният мюсюлмански режим. Те успяват да съсредоточат власт в безпрецедентни за региона мащаби благодарение на институциите, които създават. Те осъществяват прехода от племенно общество към такова на държавно ниво за забележително кратък период, след което изграждат държавни институции, съчетаващи няколко изключително модерни характеристики. Те изграждат централизиран административен апарат и войска, които използват ограничена чуждестранна база за вербуване на кадри, подбирани и издигани въз основата на неперсонални критерии за заслуги. Тази система успява да преодолее ограниченията на племенната организация на близкоизточните общества.

Освен това османските турци създават провинциална административна система, която контролират от центъра. Чрез тази система прилагат относително унифицирани правила, с които контролират ежедневното функциониране на икономиката и поддържат обществения ред в цялата огромна империя. Османците не допускат възникването на локално базирана аристокрация по кръв, която да фрагментира политическата власт, както се случва по време на европейския феодализъм. Поради тази причина на султаните никога не им се налага да отвоюват обратно властта си от тази аристокрация, както европейските монарси по време на ранната модерност. Османските институции през XV в. са далеч по – усъвършенствани от тези на много от съвременните им европейски форми на управление.

Що се отнася до способността да централизира властта и да контролира обществото, което управлява, в периода на своя разцвет османската държава е много по–близо до китайската имперска държава, отколкото до тогавашните европейски държави или до някоя от коренните хиндуистки държави на индийския субконтинент. Както в Китай, сравнително малко са добре организираните независими от държавата социални групи. Както отбелязва Макиавели, при османците няма древна аристокрация по кръв; няма независими търговски центрове със собствени привилегии, милиции и правни системи. За разлика от Индия селищата не са организирани според древни религиозни социални правила.

Единственото, по което османската държава и нейните арабски предшественички се различават от Китай, е законодателната религиозна институция, която поне на теория е независима от държавата. Доколко това ограничава централизацията на държавната власт в последна сметка зависи от степента, до която е институционализирана самата религиозна власт. (Към тази тема се връщам при обсъждането на произхода на правовата държава в глава 21.)

Институцията на военното робство, която е в основата на османската власт, представлява задънена улица по отношение на глобалното политическо развитие. Тя е мотивирана от същите причини, накарали китайците да измислят изпитната система на мандарините за постъпване в административния апарат. В наше време действащият еквивалент на китайската система продължава да е в сила в изискванията за постъпване в съвременните европейски и азиатски бюрокрации, както и при по–общи квалификационни тестове за проверка на знанията като CAT в Съединените щати или за степента бакалауреат във Франция. За разлика от това институцията на военното робство изчезва от световната политика, без да остави никакви следи. На нито един човек извън мюсюлманския свят не му е минавало през ума, че е разумно да поробиш и след това да издигнеш чужденци на висшестоящи управленски длъжности. Проблемът не е в робството само по себе си; както е известно, тази институция е легитимна на Запад в продължение на голяма част от XIX в. Но на нито един европеец или американец не му е хрумвало да назначава своите роби на високи държавни постове.

Ако в периода от XIV до XVI в. системата на военното робство е в основата на бързия политически възход на османците, в края на XVI в. тя е разтърсвана от вътрешни противоречия и не е в състояние да оцелее на фона на променящите се външни условия, пред които е изправена империята. Османските турци така и не успяват да изградят собствен капитализъм с устойчив ръст на производителността в течение на продължителни периоди, вследствие на което са зависими от все по–голямата необходимост от фискални ресурси. Неуспехите в икономическата и външната политика се подхранват взаимно, в резултат на което техните коренни институции не са в състояние да оцелеят. Тяхното оцеляване през XX в. се обяснява със заимстването на западни институции от страна на султани реформатори, а най–накрая от младотурците. Това в последна сметка се оказва недостатъчно за оцеляването на режима и наследилата го Република Турция се основава на коренно различни институционални принципи.

16. ХРИСТИЯНСТВОТО ПОДКОПАВА СЕМЕЙСТВОТО

Защо откъсването на Европа от родството се дължи по– скоро на религията, отколкото на политиката ► Често срещани недоразумения относно природата на европейското семейство ► Как Католическата църква унищожава разширените родствени групи ► С какво английският индивидуализъм е краен дори в европейски контекст

И в трите световни региона, които разгледахме дотук, държавните институции възникват директно от племенни общества. Ранните обществени организации в Китай, Индия и Близкия изток се основават на агнатични родословия; държавата е създадена, за да се преодолеят ограниченията на племенните общества. Във всеки от тези случаи строителите на държавата трябва да измислят как индивидите да са лоялни на държавата, а не на своите местни родствени група. Основаните на териториален принцип институции и централизираната законова власт трябва да са на върха на йерархията на крайно сегментарни общества. Най – екстремно решение на този проблем намират арабите и османците, които буквално отвличат деца и ги отглеждат по такъв начин, че да бъдат лоялни на държавата, а не на своите родственици.

В нито един от тези случаи йерархичното държавно строителство не успява да премахне родството като основа на местната социална организация. Всъщност голяма част от историята на развитието на институциите във всички тези общества е свързана с усилията на различни родствени групи отново да се включат в политиката, което наричам репатримониализация. Така неперсоналните държавни институции, създадени по време на династиите Цин и предходната династия Хан, отново попадат в ръцете на могъщи родословия по време на разпадането на късната династия Хан; тези фамилии играят важна роля в китайската политика и по времето на династиите Суй и Тан. Индийските държави са далеч по – неуспешни по отношение на създаването на силни неперсонални институции, които не изиграват почти никаква роля в социалния живот на индийските селища, организиран около сегментарни касти. Турската държава е най–успешна по отношение на ограничаването на влиянието на племенната организация в анадолските и балканските области, но в много по–слаба степен в арабските провинции. Всъщност османската държава упражнява незначителна власт над периферните бедуински общности, чиято племенна организация остава непокътната и до ден днешен. Във всички тези региони – Китай, Индия и Близкия изток – семейството и родството и днес си остават далеч по–силни източници на социална организация и идентичност, отколкото в Европа или в Северна Америка. В Тайван и Южен Китай все още се срещат процъфтяващи сегментарни родословия, индийските бракове са по– скоро обединения между семейства, отколкото между индивиди, а племенната принадлежност е вездесъща в целия арабски Близък изток, особено за хората с бедуински корени.

Родството в Европа приема различна форма. В статия от 1965 г. демографът Джон Хайнал отбелязва поразителния контраст между брачните модели в Западна Европа и в почти всяка друга част на света. В Западна Европа както мъжете, така и жените обикновено сключват брак по–късно и процентът на тези, които никога не сключват брак, е най–висок. Тези два фактора са свързани с относително ниската раждаемост. Най–висок е и процентът на работещите млади жени и има по–голямо равенство в домакинствата, което се дължи на факта, че поради късните бракове жените имат повече възможности да придобиват собственост. И това не е съвременен феномен; Хайнал датира този модел назад във времето до периода между 1400 и 1650 г.

Открояват се и други съществени разлики между Западна Европа и останалата част на света. Местните общности, организирани около тясно обвързани родствени групи, които твърдят, че произхождат от общ прародител, изчезват в Европа много по– рано, отколкото е посочено в датировката на Хайнал. В Европа родството и произходът са от значение най–вече за крале и аристократи, които притежават значителни икономически ресурси, които да предадат на своите деца. И все пак те не са подвластни на тиранията на братовчедите като китайските аристократи, тъй като принципите на делбата на наследство и първородството вече са утвърдени. През Средновековието европейците разполагат с много по–голяма свобода да се разпореждат със земята и движимото си имущество, както намерят за добре, без да им се налага да получават разрешение от цяла тълпа родственици.

С други думи, европейското общество е индивидуалистично още от най–ранен етап, в смисъл, че индивидите, а не техните семейства или родствени групи могат да вземат важни решения, свързани с брак, имущество и други лични въпроси. Индивидуализмът в семейството е основа на всички останали индивидуализми. Индивидуализмът не изчаква появата на държава, която да обяви законните права на индивидите и да ги наложи с тежестта на принудата. По–скоро държавите възникват въз основата на общества, в които индивидите вече се радват на значителна свобода от социални задължения към своите родственици. В Европа общественото развитие предшества политическото.

Кога обаче европейците се освобождават от ограниченията на родството и какво, ако не политика, е двигателят на тази промяна? Отговорът е, че това настъпва много скоро, след като германските племена опустошават Римската империя и приемат християнството с посредничеството на Католическата църква.

Ясно е, че всички съставни народи, чиито потомци са съвременните европейци, някога са били организирани племенно. Техните форми на родство, закони, обичаи и религиозни практики са документирани до такава степен, че са проучени от великите исторически антрополози на XIX в. Нюма Дени Фюстел дьо Куланж, Хенри Мейн, Фредерик Полак, Фредерик Мейтланд и Пол Виноградоф. Всички те са компаративисти с обширни познания за различни култури и всички са впечатлени от сходствата в агнатичната родствена организация на толкова отдалечени общества като индуси, гърци и германци.

Всички исторически антрополози през XIX в. са убедени, че родствените структури еволюират с течение на времето и че е налице общ модел на развитие в човешките общества от големите корпоративни родствени групи до по–малките семейства, основани на доброволния съюз между отделни мъже и жени. Според прочутата концепция на Хенри Мейн модернизацията е свързана с преход „от обществено положение към договор". Това означава, че ранните общества приписват статус на отделните индивиди, уточнявайки всичко – от брачни партньори, през професия до религиозни убеждения. За разлика от тях в модерните общества хората могат свободно да се договарят помежду си да установят различни видове социални взаимоотношения, най–важно от които е брачният договор. Мейн обаче няма динамична теория за това как и кога настъпва преходът от статус към договор.

Всъщност има много недоразумения по отношение и на датирането на настъпилата промяна в европейските родствени модели, и на причините за нея. Мнозина са убедени, че подобно на други народи по света европейците живеят в племена или в големи разширени семейни групи чак до Индустриалната революция, когато в резултат на машинното производство и необходимостта от социална мобилност те се разпадат. От тази гледна точка икономическите промени, които свързваме с индустриализацията, и появата на малки нуклеарни семейства са част от един и същи процес.

Това мнение най–вероятно произхожда от ранната теория на модернизацията. В „Манифест на комунистическата партия" Карл Маркс говори за буржоазното семейство и как буржоазията „смъкна трогателно–сантименталното було на семейните отношения и ги сведе до чисто парични отношения"[90]. Възходът на буржоазията от своя страна е движен от промени в технологиите и начина на производство. Макс Вебер предполага наличието на рязък прелом между традиционното и модерното общество. Традиционните общества се характеризират с обширни родствени връзки, ограничения върху пазарните трансакции поради религиозни или родствени ограничения, отсъствие на индивидуална социална мобилност и наличие на неформални социални норми, вкоренени в традицията, религията и харизматичното управление. За разлика от тях съвременните общества са индивидуалистични, егалитарни, меритократично и пазарно ориентирани, мобилни и структурирани съобразно рационално–правни форми на власт. Вебер твърди, че всички тези характеристики са взаимосвързани: невъзможно е да се създаде ефективна пазарна икономика в общество, в което свещеници определят цените или имуществото е обвързано с родствени задължения. Той е убеден, че този вид рационална модерност възниква единствено на Запад и свързва прехода към модерността с поредица от събития през XVI и XVII в. по времето на протестантската Реформация и Просвещението. Следователно марксистите възприемат възхода на индивидуализма и нуклеарното семейство като резултат от икономическите промени, докато веберианците считат протестантството за техен основен двигател. Така или иначе и в единия, и в другия случай промяната е настъпила преди не повече от няколкостотин години.

Социалните историци и антрополози на XX в. постоянно изместват назад във времето датата на прехода от статус към договор. Вече коментирах възгледа на Хайнал, че европейският модел датира от XV и XVI в. В проучването си върху произхода на английския индивидуализъм Алън Макфарлън посочва, че правото на човек да отчуждава свободно своята собственост приживе и да лиши децата си от наследство в своето завещание е утвърдено в английското общо право още в началото на XVI в. Това е от съществено значение, тъй като в така наречените от него „селски общества" характерни за Източна Европа и за голяма част от останалия свят, родствените задължения налагат строги ограничения на правото на земевладелците да продават земята си. Това, което той нарича селска общност, се характеризира с разширени семейства, в които имотните права са колективни или обвързани в сложна система на взаимозависимости между различните роднини. В такива общества селяните са обвързани със земята, която обработват, и чрез множество неикономически фактори, като например обстоятелството, че предците им са погребани в нея.

Но Макфарлън отбелязва, че правото на въвод или безусловното право на собственост на земя е широко разпространено в Англия още поне отпреди три века. Едно проучване на прехвърляне на земя в английски район в края на XV в. показва, че семейството на собственика получа само 15% приживе и 10% след смъртта му. Но още по–назад в края на XII и началото на XIII в. английските вилани [наематели, правно обвързани със своите земи) купуват, продават и отдават под наем имоти без разрешението на своите господари.

Важен критерий за упадъка на сложните родствени структури е законното право на жените да притежават и да се разпореждат с имоти. В агнатичните общества жените постигат правна самоличност само по силата на брак със или майчинство на мъж от родословието. И макар че вдовиците и неомъжените дъщери могат да имат известни права на наследство, обикновено се изисква те да запазват собствеността на рода в рамките на агнатичната линия. И все пак англичанките имат право да притежават и да се разпореждат свободно с имущество и да го продават на частни лица извън семейството от един момент малко след нормандското нашествие през 1066 г. Всъщност не по–късно от XIII в. те не само могат да притежават собствена земя и движимо имущество, но също така могат да съдят и да бъдат съдени, както и да правят завещания и да сключват договори без разрешението на попечител мъж. Предоставянето на такива права в едно патрилинейно общество би имало ефекта на подкопаване на способността на рода да контролира имотите и по този начин би подкопало социалната система като цяло. Следователно способността на жените да притежават и завещават имоти е показател за разпада на племенната организация и предполага, че на този ранен етап стриктната патрилинейност вече е изчезнала.

Един от най–впечатляващите показатели за ранния английски индивидуализъм, споменат от Макфарлън, е появата на „договори за издръжка" между децата и техните родители още през XIII в. Племенните общества, организирани около групи, които произхождат от общ прародител, почитат този прародител. Голяма част от конфуцианския морал е изграден около задълженията на децата, особено на синовете, да се грижат за родителите си. Конфуцианските моралисти постулират, че хората имат по–силни задължения към родителите си, отколкото към собствените си деца, и китайското законодателство наказва сурово деца, които се държат по несиновен начин.

Нещата са доста по–различни в Англия, където родители, които безразсъдно предават юридическото право на собственост на децата си приживе, нямат обичайните остатъчни права върху имуществото си. Едно средновековно стихотворение разказва случая с един баща, който прехвърля своята собственост на сина си, за когото след това бащата се оказва твърде тежко бреме и започва да го малтретира. Когато баща му трепери от студ, той казва на малкия си син да завие дядо си с един чувал. „Момчето срязва чувала на две, завива дядо си с едната половина и показва на баща си другата, за да му даде да разбере, че както баща му малтретира дядо му, така и момчето, когато дойде неговият ред, ще се отнася зле с него и когато остарее и му е студено, ще го завива само с половин чувал." За да се избегнат подобни ситуации, родителите подписват договори за издръжка и гледане с децата си, които ги задължават да се грижат за тях, след като наследят собствеността им. „За прехвърляне на собственост на двойка от Бедфордшир през 1294 г. са обещани в замяна храна и напитки и право да живеят в основната къща, но ако двете двойки започнат да се карат, възрастната двойка трябва да получи друга къща и „седем квартера[91] житни растения на Архангеловден, а именно три квартера пшеница, един квартер и половина ечемик, един квартер и половина фасул и грах и един квартер овес", както и всички вещи и имущество, движимо и недвижимо, в посочената къща."

Оказва се, че свеждането на взаимоотношенията в семейството до „чисто парични отношения", срещу което тръби Маркс, не е нововъведение на буржоазията през XVIII в., а възниква в Англия много векове преди твърдения възход на тази класа. Оставянето на възрастни родители в старчески дом има много дълбоки исторически корени в Западна Европа. Това навежда на мисълта, че – противно на мнението на Маркс – капитализмът е следствие, а не причина за настъпилите промени в социалните взаимоотношения и обичаи.

Но дори XIII в. е твърде късен като дата на европейския преход от комплексното родство, т.е. от статус към договор. Големият френски историк Марк Блок отбелязва, че кръвните връзки са основа на социалната организация преди възхода на феодализма през IX и X в. Вендетата, или враждата между две съперничещи си племенни родословия, има дълга история в европейското общество, което ни е добре познато от „Ромео и Жулиета" на Шекспир. Освен това Блок потвърждава, че през този период родствени групи или големи разширени семейства притежават имоти съвместно и дори когато физически лица получават правото да прехвърлят земята, това е свързано с изискването продавачът да получи разрешение от кръга от родственици.

Така или иначе, както отбелязва Блок, огромните агнатични родословия, проследяващи потеклото си до един–единствен прародител, характерни за Китай, Индия и Близкия изток, отдавна са изчезнали в Европа: „Римските родове са дължали изключителната устойчивост на своя модел на абсолютното превъзходство на потеклото по мъжка линия. Нищо подобно не е познато през феодализма." Като доказателство той посочва, че европейците през Средновековието никога не проследяват произхода си по пряка наследствена линия през бащата, както би било необходимо, за да се запазят границите между родословните сегменти в племенното общество. През Средновековието майките често дават на дъщерите си собствените си фамилни имена, нещо забранено в едно агнатично общество като Китай. Хората често възприемат себе си като принадлежащи еднакво както към семейството на майката, така и на бащата и потомците на две видни семейства използват фамилните имена и на двете родословия (например Валери Жискар д'Естен или днешната испанска практика да се използват фамилните имена на двамата родители]. Около XIII в. нуклеарни семейства, много подобни на съвременните, вече се появяват из цяла Европа. Трудно е да се поддържат кръвни вражди, защото кръгът на отмъщение все повече се стеснява и все повече хора се чувстват свързани и с двете страни на спора.

Според Блок цялата институция на феодализма може в известен смисъл да бъде разбирана като отчаян опит за адаптиране към социалната изолация в едно общество, което не може да се върне обратно към родствените връзки като източник на социална солидарност. От края на VII в. Европа претърпява поредица от опустошителни външни нашествия: викингите от север, арабите или сарацините през Северна Африка и Испания от юг, унгарците от изток. Макар арабите да са отблъснати при Поатие, мюсюлманският контрол над Средиземноморието блокира търговията на Европа с Византия и Северна Африка, която е основа на икономиката на Римската империя. С упадъка на империята на Каролингите през IX в. градовете губят значението си и населението, тормозено от безброй военачалници, се оттегля в независими селища.

По време на този упадък на европейската цивилизация родството до известна степен се възвръща в резултат на разпадането на всеобхватните политически структури. Но структурата на агнатичните родословия на европейските народи вече е твърде крехка, за да стане източник на социална подкрепа. Феодализмът възниква като алтернатива на родството:

И все пак за индивида, застрашен от многобройните опасности, породени от атмосферата на насилие, родствената група, изглежда, не предлага задоволителна защита дори и през първата феодална епоха[92]. Формата, под която тя съществува тогава, е твърде неопределена и твърде непостоянна в очертанията си, твърде дълбоко подкопана от двойствеността на произхода по мъжка и женска линия. Ето защо хората са длъжни да се стремят към или да създават други връзки. По този въпрос историята е категорична, защото единствените региони, в които мощните агнатични групи оцеляват – германските територии по крайбрежието на Северно море, келтските области на Британските острови, – не знаят нищо за васалната зависимост и феодалното имение. Родствената връзка е един от основните елементи на феодалното общество; относителната слабост обяснява защо изобщо възниква феодализмът.

Феодализмът е доброволно подчинение на един индивид от друг, които нямат роднинска връзка, основаващо се на размяна на покровителство срещу работа: „Нито държавата, нито семейството вече не осигуряват задоволителна защита. Селската общност едва успява да поддържа реда в собствените си граници; градската общност почти не съществува. Навсякъде слабият човек изпитва необходимост да бъде защитен от някой по–силен. Силният от своя страна не може да опази престижа и богатствата си или дори да гарантира собствената си безопасност, без да си осигури чрез убеждение или принуда подкрепата на подчинени на служба при него."

Но все още не сме достигнали до точния момент на европейския преход от родството, нито до убедителен причинно–следствен механизъм. Най – убедителното обяснение за промяната е дадено от социалния антрополог Джак Гуди, който измества началата дата на прехода до VI в. и приписва отговорността за него на самото християнство – или по–точно на институционалните интереси на Католическата църква.

Гуди отбелязва, че отличителният западноевропейски модел на брака започва да се обособява от доминиращия средиземноморски модел към края на Римската империя. Средиземноморският модел, който включва римските родове, е силно агнатичен или патрилинеен, което е причина за сегментарната организация на обществото. Агнатичната група е склонна към ендогамия с известно предпочитание към бракове между братовчеди. (В глава 11 отбелязах широкото разпространение на бракове между братовчеди в дравидианската култура на Южна Индия; той е много разпространен и в арабския свят, както и сред пущуните, кюрдите и много тюркски народи.) Съществува строго разграничение между половете и минимални възможности за жените да притежават собственост или да участват в обществения живот. Западноевропейският модел е различен във всяко отношение: наследството е двустранно; бракът между братовчеди е забранен и екзогамията се насърчава; а жените получават по–големи имуществени права и участие в обществени събития.

Тази промяна е осъществена от Католическата църква, която заема твърда позиция срещу четири практики: бракове между близки родственици, бракове с вдовиците на мъртви роднини (т.нар. левират), осиновяването на деца и развода. Беда Преподобни описва опитите на папа Григорий I да покръсти езическите англосаксонци през VI в., като осъжда изрично племенните практики на брак с близки роднини и левирата. По–късните църковни едикти забраняват конкубината и насърчават неразрушимата моногамна брачна връзка за цял живот между мъже и жени.

Причините за тези забрани, твърди Гуди, не са дълбоко вкоренени в Свещеното писание или в християнското учение. Забранените практики са често срещани в Палестина по време на раждането на Иисус; самият Иисус може би е плод на брак между братовчеди, а левиратът между евреи е честа практика. Евангелията наистина заемат антифамилистична позиция – в Евангелие от Матея Иисус казва: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене." Но това според Гуди са думите на един хилиастически пророк, който се опитва да вербува хора извън сигурността на родствените им групи за една нова схизматична секта. Теологичните аргументи в полза на новите забрани често са от Стария завет, който евреите тълкуват по съвсем различен начин.

Причината за това Църквата да заеме тази позиция според Гуди е свързана много повече с материалните интереси на Църквата, отколкото с теологията. Бракът между братовчеди (или всяка друга форма на брак между близки роднини), левиратът, конкубинатът, осиновяването и разводът са всичко, което той нарича „стратегии на унаследяване", благодарение на които родствените групи запазват имотите си под контрола на групата, когато се предават от поколение на поколение. Продължителността на живота в Европа и средиземноморския свят по това време е под тридесет и пет години. Вероятността една двойка да роди мъжки наследник, който да оцелее до зряла възраст и да продължи родословната линия, е доста малка. В резултат на това обществата легитимират широк спектър от практики, които позволяват на хората да си осигуряват наследници. Вече обсъждахме конкубината във връзка с Китай; разводът може да се разглежда като форма на сериен конкубинат в моногамни общества. Левиратът се практикува, когато нечий брат загива, преди да са му се родили деца; бракът на жена му с по–малък брат гарантира, че имуществото му ще остане обединено с това на неговите братя и сестри. Бракът между братовчеди гарантира, че собствеността ще остане в ръцете на близки членове на семейството. При всеки един от случаите Църквата систематично блокира всякаква възможност за прехвърляне на собствеността на потомството. В същото време тя активно насърчава доброволните дарения на земя и собственост в нейна полза. По този начин Църквата се възползва материално от все по–големия брой имотни християни, починали без наследници.

Относително високият статус на жените в Западна Европа е случаен страничен продукт на собствените интереси на Църквата. Църквата създава трудности една вдовица да се омъжи повторно в рамките на семейната група и по този начин да възстанови собствеността на имота за племето, поради което тя самата трябва да притежава имота си. Правото на жената да притежава собственост и да се разпорежда с нея, както пожелае, е в полза на Църквата, тъй като осигурява голям източник на дарения от бездетни вдовици и стари моми. А правото на жената да притежава собственост е фатално за агнатичните родословия, тъй като подкопава принципа на еднолинейно унаследяване.

Католическата църква се справя много добре финансово през вековете след тези промени на правилата, въпреки че това не е просто случай на post hoc ergo propter hoc. Към края на VII в. една трета от плодородната земя във Франция е в ръцете на Църквата; между VIII и IX в. църковните имоти в Северна Франция, териториите на Германия и Италия се удвояват. Тези дарения превръщат Църквата в могъща икономическа и политическа институция и стават причина за конфликта за инвеститурата на Григорий VII (описан в глава 18). Има някои паралели между тези дарения и даренията с вакъфи на благотворителни фондове от заможни мюсюлмани. Но докато много от вакъфите са хитрост от страна на богатите с цел да защитят своята собственост от данъци и да я прехвърлят на децата си, то земите, дарявани от бездетни вдовици и стари моми, са без условия. По този начин Църквата се оказва огромен земевладелец, който управлява имения и контролира икономическото производство от страна на крепостни селяни из цяла Европа. Това помага на Църквата в нейната мисия да нахрани гладните и да се погрижи за болните, както и да осъществи значително разрастване на свещеничеството, манастирите и абатствата. Но това налага и необходимостта от изграждане на вътрешна управленска йерархия и система от правила в рамките на самата Църква, което я прави независим политически участник в средновековната политика.

Тези промени оказват разрушително въздействие върху племенната организация в цяла Западна Европа. Родствените структури на германските, скандинавските, маджарските и славянските племена се разпадат в продължение на две–три поколения след приемането на християнството. Вярно е, че тези покръствания се коренят в политиката като приемането на Светото причастие от унгарския монарх Ищван (св. Стефан) през 1000 г. Но действителната промяна на обществените нрави и семейните правила на социално и на културно нива се осъществява не от политическите власти, а от Църквата.

Европа (и нейните колониални владения) е изключителна с това, че преходът от комплексно родство възниква първо на социално и културно равнище, а не на политическо. Променяйки правилата на брака и наследството, Църквата в известен смисъл действа политически и с икономически мотиви. Но Църквата не е суверенен владетел на териториите, които управлява; тя е по–скоро социален играч, чието влияние се дължи на способността да налага културни правила. В резултат на това през Средновековието европейското общество вече е много по–индивидуалистично още преди да започне изграждането на държави и векове преди Реформацията, Просвещението и Индустриалната революция. Вместо последица от тези големи модернизационни промени настъпилите промени в семейния кодекс по–скоро подпомагат настъпването на модернизацията. На нововъзникващата капиталистическа икономика в Италия, Англия и Холандия през XVI в. не се налага да преодолява съпротивата на големи корпоративно организирани родствени групи със значително имущество, както е в Индия и Китай. Вместо това тя се утвърждава в общества с традиции в индивидуалната собственост, в които собствеността редовно сменя собствениците си между непознати.

Това не означава, че строителите на европейските държави са изправени пред ясно очертан терен без утвърдени обществени институции. Точно обратното: когато се върна към произхода на европейската държава в глава 21, ще видим, че там съществува голямо разнообразие от могъщи обществени лица, които играят решаваща роля за утвърждаването на правова държава и на отговорно управление. Няма кланове или племена, но има утвърдена аристокрация по кръв, натрупала богатства, военна мощ и правен статут по време на феодалния период.

Фактът, че тези социални институции са феодални, а не родствено базирани, е от огромно значение за последващото политическо развитие на Европа. Феодалната връзка на васална зависимост е договор, сключен доброволно между по–силни и по–слаби индивиди, свързан с правни задължения за двете страни. Въпреки че той придава официален статус на едно крайно неравнопоставено и йерархично общество, договорът все пак създава прецеденти както за индивидуализъм (тъй като договорите се сключват между физически лица, а не между родствени групи), така и за разширяване на разбирането за правна индивидуалност. Историкът Йеньо Сюч твърди, че отношенията между земевладелец и селянин започват да придобиват договорен характер от 1200 г., което създава основа за по–широко зачитане на човешкото достойнство в тази по–широка група лица. От този момент нататък „всеки селски бунт на Запад е израз на разгневено човешко достойнство поради нарушаването на договора от страна на земевладелеца и изискване за правото на свобода". Това не се случва в общества, където имуществените права се основават на родствени връзки и обичаи или на господството на една родствена група над друга.

Замяната на родствено базираните местни институции с феодални има и друго важно политическо въздействие по отношение на ефективността на местното самоуправление. И родословията, и феодалните институции поемат функции на суверенитет и управление в различни моменти, по–специално когато централната власт е слаба. Те успяват да допринесат по отношение на местната сигурност, правораздаването и организирането на икономическия живот. Но феодалните институции по своята същност са по–гъвкави, тъй като се основават на договор и са в състояние да организират по–решителни колективни действия, защото са по – йерархични. Веднъж законно утвърдени, правомощията на феодала не подлежат на постоянно предоговаряне, както властта в рамките на родословието. Правото на собственост върху даден имот – независимо дали е притежание на силните или слабите – предоставя неограничена власт за покупка или продажба без налаганите от една родово базирана социална система ограничения. Един местен владетел може да се изказва от името на общността, която „представлява" така, както племенният вожд не може. Както вече видяхме, една от често срещаните грешки на европейските колонизатори в Индия и Африка е заблудата, че племенното лидерство е равнозначно на властта на владетеля във феодалното общество, докато двете всъщност са доста различни.

Едно от посланията на Макс Вебер е влиянието на религията върху политиката и икономиката да се разглежда във връзка с ценности като например протестантската работна етика, за която се твърди, че пряко влияе върху поведението на отделните предприемачи по време на Индустриалната революция чрез освещаването на труда. Ценностите определено са важни; християнското учение за всеобхватната равнопоставеност на всички хора пред Бога допринася за оправдаването на имущественото право на жените.

Но този тип обяснения често повдигат въпроса защо в обществата се насърчават и внедряват преди всичко определени религиозни ценности. Такъв е случаят с кампанията на Църквата срещу разширеното родство. Тези ценности очевидно не произтичат от християнското учение; така или иначе не по–малко християнската Източноправославна църква в Константинопол не прави паралелно усилие да промени законите за брак и наследство. В резултат на това тясно свързаните родствени общности оцеляват в повечето територии, управлявани от Византия. Известната обхващаща няколко поколения сръбска задруга[93] или албанските кланове със своите продължителни и сложни вражди са само два примера за това. Фактът, че тези институции отмират в Западна Европа, е свързан по–скоро с материалните интереси и властта на Църквата, която се възползва от своя контрол над обществените ценности за своя облага. Така че от една гледна точка икономическата костенурка е застанала върху гърба на една религиозна костенурка, но от друга гледна точка религиозната костенурка е застанала върху гърба на друга икономическа костенурка по–надолу в пирамидата.

Независимо от това дали разглеждаме мотивите на Католическата църква като предимно религиозни или икономически, тя успява да се институционализира като независим политически претендент в много по–голяма степен от религиозните власти в което и да било от другите общества, които обсъждаме. Китай така и не развива религия, надскачаща почитта към прародители и духове. За разлика от това Индия и мюсюлманският свят от самото начало са моделирани от религиозни нововъведения. И в двата случая религията служи като важен балансьор на политическата власт. Но в света на сунитския ислям, както и на индийския субконтинент религиозната власт така и не прераства в единна, централизирана бюрократична институция извън държавата. Как това се случва в Европа е тясно свързано с развитието на модерната европейска държава и с възникването на т.нар, днес правова държава.