Проклета въртележка

10

Двадесетината дни, които Вера прекара сред нас, породиха многобройни последици. Днес разглеждам неумолимото навръзване на фактите, омаян от ужас.

Малко преди да отпътува, Вера проведе няколко телефонни разговора и Марлен бе наета като помощник-страньор в местния вестник. Анри си получи парите и нае един детектив, чиито координати откри в телефонния указател. А някой си написа за мен всякакви ужасии, като например, че съм бил за литературата онова, което е мазутният разлив за синия океан. Други го последваха, а критикът на едно списание за комикси предлагаше чисто и просто да ми ударят шут в задника. Питах се докъде ли щяха да стигнат? Спокойно можеха да ме направят на каша и да ме сготвят по китайски в някой кухненски вестник.

„Когато един автор разпалва страсти и ненависти, това е по-скоро добър знак“ — твърдеше Анри. На чужд гръб и сто тояги са малко. От самото начало писането е източник на всичките ми неприятности. В известен смисъл в деня, когато посегнах към писалката, бях предизвикал смъртта на Бети. Ако това беше някакъв път, то той беше дълъг и труден и никога не провиждах края му. Повечето от хората, с които бях разговарял, намираха писането за прекрасна авантюра. Аз още чаках да се убедя в това. Може би се налагаше да преминеш през един по-лош етап, а аз се бях позабавил в него. Знам ли? Имах чувството, че крача през минно поле.

Това си личеше и на снимката. Аз бях единственият, който изглеждаше съвършено тъп и с невъзможна гримаса. Анри и Марлен твърдяха, че преувеличавам, но побързаха да прелистят страницата. Най-често приятелите ви бутат в пропастта.

В хода на месеца си помислих, че съм намерил решението на паричните ни проблеми. Отговорих на малка обява, която предлагаше надомна работа за сериозни хора. Не се изискваше никаква квалификация, само известна сръчност и минимум бързина. След три дни получих възголям кашон. Марлен беше в редакцията и двамата с Анри стояхме сами вкъщи. Анри препрочиташе на глас „Коледа в Ню Йорк“, когато пристигна колетът. „Dic nobis, Maria, quid vidisti in via?“ Светлината трепереше смирено в утринта. Отворих кашона на масата.

— Това пък какво е? — попита Анри.

— Подарък свише — отвърнах аз.

Извадих горния слой слама и попаднах на множество червени пластмасови фигурки, завършващи с едно връхче, джудженца, от онези, които забождаме в коледните сладкиши. Хиляди бройки, преплетени едно в друго. Цяло гъмжило!

„Dic nobis, Maria, quid vidisti in via?“ Безкрайната белота трептеше като ръце.

— Мога ли да си взема едно? — попита Анри. Бодна го на бутониерата на едно от саката си. На дъното открих три кутии с бои и обяснително писмо: „ЧЕРНО за очите, БЯЛО за брадите, ЗЛАТИСТО за шапките.“

— От това ще окьоравеем.

— Не бе. Само колкото да си докараме нещо.

Той изсумтя, но двамата се захванахме с работата. Очистихме масата, а аз изпразних кашона на средата.

— Колко ли са, как мислиш?

На масата се извисяваше цяла планина от червени човечета.

— Трудно е да се каже… Десет хиляди… Може би сто хиляди?

Отначало, като установих скоростта, с която успявах да отбележа черните точки на очите им, си помислих, че работата ни е в кърпа вързана. Анри бе сложил очилата си за четене и боядисваше брадите след мен.

В средата на следобеда си дадохме двадесет минути почивка. Бях почнал да ставам разноглед, а бялото се стичаше по пръстите на Анри. Изпих първата си бира за деня, най-нежната, най-меката, най-невинната.

— Току-що изчислих нещо — заяви Анри, като ме погледна над очилата си. — За да е поне малко рентабилно, трябва да правим по едно на всеки шест секунди, и то напълно, в продължение на осем часа дневно.

Загледахме се в хилядите джудженца, разпилени по масата, а аз поставих ръка на рамото му.

— Не се поддавай на ледената аргументация на цифрите — смънках аз.

В края на деня на Анри му писна. С лек удар запрати последното си творение в другия край на стаята, без дори да го изчака да изсъхне, като го съпроводи с едно „Дяволите да те вземат, джудже недно!“ и с две ръце се изправи до масата. След това не ми остана един косъм сила и нито грам воля. Въпреки това продължих сам още две-три минути. После рухнах, а навън вече се стъмваше.

„Dic nobis, Maria, quid vidisti in via?“ Предчувствие за пролет потрепва в гърдите ми.

Струваше ми се, че това проклятие ще ме преследва по петите цял живот. Светът беше безкрайно жесток с мен и другите нещастници като мен. Обществото съди за вас по способността да получите някаква работа и да се вкопчите в нея като бясно куче. В противен случай сте блед глупак, жалък дегенерат и нещо като луд. Но нима има по-голяма лудост от тази да прекараш живота си зад едно бюро? Каква по-голяма самозаблуда от тази да градиш живота си върху пустотата само защото мнозинство от глупаци ви принуждава да го правите. Единственото нещо, към което следва да се стреми нормалната личност, е свободата, а не доживотния затвор, днес девет десети от работните места са по-лоши от влажните, вмирисани на пикоч и отчаяние карцери. Но животът все пак не е толкова страшен, че да се заключваме с два ключа.

Сетих се за онзи, дето призоваваше да ми наритат задника. По-нататък той пишеше с укоризнен тон, че съм прекарвал живота си в безделие. Какво ли влагаше в думите си? Клетият нещастник със сигурност не познаваше всичкото богатство на живота ми, нито пък колко неимоверно трудно е да не правиш нищо, което изисква пълно отдаване на личността. Не му се сърдя, разбира се, дори ми се стори, че забелязах на темето му бял кичур и се надявам да не съм аз причината.

Както и да е, никога не съм си и помислял, че мога да посветя тридесет или четиридесет години от живота си на някоя бездушна, лишена от интерес, да не кажа усмъртително досадна работа, само и само, за да имам правото да твърдя, че съм това или онова, ето къщата ми, ето колата ми, ето адресът на банката ми, а това е жена ми, пък това шефът ми, а това е мястото, което заемам в този живот. Бих добавил, ето и револвера ми. Никога не съм се срамувал от „малките работи“, от тях съм почерпвал прекрасен, безкрайно разнообразен опит, на тях в известен смисъл дължа свободата си. Никога не съм бил „пропадляк“ или „момче от предградията“, противно на разпространения слух. И в най-неблагоприятно положение съм се гордял с живота си. И днес гледам на алергичните към въдворяването хора като на свещени животни, на които би трябвало да сторваме път на улицата.

За да се върнем на проблема с мангизите, който ме занимаваше, трябваше да констатирам, че моето решение-чудо се бе провалило. Надигнах се с въздишка и изметох всички тези дивотии от живота си, като ги събрах в плик за отпадъци. Озовях ли се в притеснено положение, не ми липсваше добра воля, а въображение. Можех да прекарам нощи в блъскане на главата как да спечеля пари като всеки друг, без да ме осени и най-нещастната находчива идейка или нещо друго, което да си струва. При всичките си усилия не успявах да разгледам въпроса с хладен ум, да размисля спокойно повече от три минути. Мислите ми винаги отлитаха в една или друга посока, без дори да го забележа, за което си давах сметка чак след час. Побеснявах. Излизах напълно изтощен от тези напразни и болезнени опити.

— Искаш ли да продължа да ти чета?… — предложи ми Анри.

— Не. Бих предпочел да ми прочетеш някое от твоите.

Много рядко се съгласяваше. Най-често ме отпращаше, но този път не ме накара да му се моля. Сладостно се излегнах, докато той търсеше стихотворенията си, ритнах маратонките си на другия край на хола. Бях много превъзбуден от полумрака и пълната тишина в помещението, не можех и да мечтая за по-съвършена атмосфера. Дръпнах жицата на телефона, за да го изключа. Анри щеше да ми чете свои стихове. Не беше сега моментът да размишлявам за смайващите проблеми с мангизите. Загледах се усмихнат в тавана. Сбогом, жесток и подъл свят, сбогом, жалки мизерийки на моя живот!

Когато Марлен се прибра, бях в буквалния смисъл разпнат на дивана, с учестено дишане и свито гърло. Толкова обичах написаното от Анри, че чак ме болеше, но го умолявах да продължава нататък. Не успявах да си изясня дали този тип удоволствие идва с възрастта, но ми се струваше, че все повече се засилваше, а не си спомнях да бях изпитвал подобни усещания, когато бях на двадесет и можех да издържа дни наред без храна и без сън, по времето, когато светът ми се струваше приказен.

„Ох, скъпи мои, направо съм съсипана!“ — заяви Марлен, грохна на фотьойла и разпери ръце на кръст. Мимоходом си отбелязах, че не само поезията разгатваше хората. От една седмица тя се прибираше от вестника доста късно вечерта. Бях й дал колата. Човекът, с когото работеха заедно, се беше разболял и тъй като Марлен се справяше добре и сама, ръководството не бързаше да назначи заместник. Клетата, едва се крепеше на крака, но обичаше работата си. Харесвах уморения й вид с изострени черти. Ходи разбери откъде този извратен вкус у мен? Нямаше нищо по-възбуждащо от изнурената усмивка, която ми отправяше, когато й наливах чашата. Аз, от своя страна, разливах половината питие навън.

Опитвахме се да я убедим да хапне нещо, понякога тя приемаше, друг път само изпиваше чашата си и я виждахме как пресича улицата, търси ключа в чантата си, а след секунди лампата в стаята й на първия етаж светваше. Докато затворим вратата и си кажем две думи на път за кухнята, светлината изгасваше. Спирахме за секунда пред прозореца.

— Хм… и тази вечер се върна съсипана.

— Мда… май не събра сили дори да се разгримира.

Днес си давам сметка до каква степен усложнявахме живота й. Освен това не знам пример за жена, която е трябвало да се грижи за двама писатели, а знайно е, че те не са от най-веселата и най-лесна за съжителство порода. Въпреки това тя не го показваше външно и изглеждаше като да се погажда с този странен живот. От едната страна беше Анри и любовта им, която отказваше да умре, но нищо вече не можеше да я задвижи отново. От другата бях аз и чудната ми нежност, тоест нищо особено вълнуващо. От сексуална гледна точка съм първият, който ще признае, че нямаше много тежест. И макар днес да е общоприето схващането, че жената може да изпитва същите желания като мъжа, самата мисъл дори не ни осеняваше. А такава невинност щеше да е очарователна, ако още носехме къси гащи. Не и след толкова десетки години.

Изчакахме да дойде уикенда, за да я разнообразим. Заведохме я през девет планини в десета, на брега на едно езеро, където хапнахме в един ресторант, едва ли не с крака натопени във водата. Надпреварвахме се в грижи за нея. Заръчахме си най-добрите вина. Платих сметката с моята чекова книжка.

Малко по-късно вечерта, когато наведох глава над сметките си, установих, че бях положил нещастното си краче на плаващите пясъци на банковата сметка без покритие. „Стана, каквото трябваше да стане — рекох си аз. — Загазихме го!“ Марлен бе предпочела да си легне рано и двамата с Анри бяхме сами. Той развинтваше рамките на очилата си. Надигнах се и се приближих до него.

— Какво е станало? — попитах.

— Едното стъкло мърда.

— Знаеш ли… Ще ми направиш услуга, ако прехвърлиш чека си на моята сметка. Ще ми даде глътка въздух.

— Чека от Вера ли?

— Да бе, да, чека от Вера. Само колкото да си поема въздух, де. Не ги искам тези пари, ще ти ги върна. Впрочем не е изключено в този именно момент издателят да ми подписва чека.

Той заби пръст в ухото си и го разтърси енергично. Попитах се защо ли толкова се бави с отговора?

— Да, ама… Откровено ти казвам, не е сега моментът.

— Да, но нали ги знаеш тия в банките, не са от най-търпеливите!

— Не, не става въпрос за това. Просто вече не разполагам с тези пари.

— Как така не разполагаш с тях? Да не си си купил пожизнена концесия?

— Не, ама трябваше да уредя един личен въпрос.

— Какво ти става? Неприятности ли имаш?

— Не… много бих искал да ти помогна.

— Добре де, не е толкова драматично. По-добре да не говорим повече за това.

— Ако ми беше казал по-рано…

— Жалко за очилата ти.

— А, не, само трябва да ги позатегна.

Вечерта беше спокойна, а съзнанието ми бистро, та се възползвах да поработя малко. От известно време пишех направо на машината, в крайна сметка се бях поддал на чара й, харесваше ми да гледам как редовете излизаха от търбуха й един по един, сякаш получавах нейното одобрение.

След час бях толкова потънал в размислите си, че не забелязах Анри, който стоеше до мен. Гласът му ме накара да подскоча.

— Хм… хубава страница! — рече ми той, като пощипваше носа си. — Трябва да се признае, че имаш известно чувство за ритъм.

— Да, за щастие, но си съдирам задника, за да го постигна.

Той запали спокойно цигара, не бързаше да си ходи. Изпрати дълго валмо дим към тавана. Разбрах, че имам време да се надигна и да си взема нещо за пиене от хладилника. Върнах се на стола си. Взех си питие, парфюмирано с цвят от хмел. Анри не беше мръднал от мястото си.

— Едно от двете — подех аз. — Или ми го кажи, или не ми го казвай, но го реши преди изгрев-слънце. Искам да поработя още малко.

Той приседна на ъгъла на масата ми и поклати глава. Сигурно се питаше как ли да ми го съобщи. Накрая ми го оповести без заобикалки.

— Наех един, за да издири Глория. Договорихме се за цената.

На момента бях слисан и имах чувството, че са ми изтръгнали всички косми от главата. Погледът ми се спусна надолу и се загледах в една следа от изгаряне с фас на мокета.

— Парите ми трябваха, нали разбираш? Беше неочаквано.

Поставих чашата си на масата. Изправих се. Зарових две ръце в косата си и обхванах главата си. Издадох въздишка, способна да повдигне къщата.

— Мамка му и Господ, Анри, мамка му и Господ!

Спогледахме се. В очите му имаше толкова сила, увереност и решимост, че ме налегна завист. Това му придаваше красота, навъсена красота, единствената, която годините не могат да отмият.

След част от секундата се опомних, защото случилото се не беше новост за мен, знаех, че е необичайна личност, и когато се налагаше, ставах непромокаем. Отминало беше времето, когато ме обезоръжаваше само с един поглед, и макар да бях все по-привързан към него, все по-малко бях склонен да му оставям последната дума.

— За Бога, кажи ми на какво прилича това! Да не си се смахнал?

Той се надигна, без да ми отговори, но аз го последвах до другия край на стаята. Седна на канапето. Аз останах прав. Яростта ме задушаваше. Освен ако не беше тъгата, тревогата или чисто и просто бремето на нещата.

— Не ти ли беше достатъчно? — казах глухо аз. — Не беше ли достатъчно красноречиво?

— Не в това е въпросът — отвърна той.

Знаех си, че тъй или инак, нещата бяха решени. Може би затова реших да се успокоя. Клекнах пред него.

— Но, за Бога — измърморих аз, — какво ще спечелиш? Как мислиш, че тя ще реагира този път? Допускаш ли, че просто ще я хванеш за ръчичка и ще я доведеш?

— Нямам намерение да я довеждам. Само искам да й кажа няколко думи.

— А Марлен какво мисли по въпроса? В течение ли е?

Той вдигна очи към мен, за да се увери, че разбирам онова, което щеше да последва.

— Марлен няма нищо общо. Абсолютно нищо.

Плеснах си бедрата и се надигнах. Хрумна ми да пийна нещо, да изпуша една цигара или да си отворя пакет чипс, но нищо не ме привличаше особено, затова само се огледах унило.

— Знаеш ли, Анри, не можеш да ме разубедиш, че си направил истинска глупост. Само времето можеше да намести нещата.

Той махна досадено с ръка.

— О! Недей да искаш от шестдесетгодишен човек да остави времето да намества нещата. Освен това няма какво да се намества. Не съм чак толкова изкуфял.

— Виж какво, не знам дали това е, което искаш да стане, но такъв ще го отнесеш… Даваш си сметка, надявам се?

Той ми се усмихна някак странно и ангелски.

— Представи си една фуния — рече той.

Не отговорих нищо, а той я описа с жестове във въздуха.

— Когато станеш на моята възраст, ще си стигнал до най-тясната част — продължи той. — И не ти остават много възможности.

Изкривих устните си. Питах се накъде ли отивахме.

Двамата с Анри общо бяхме на един век. Което не ни облекчаваше в търсенето на работа. Анри можеше да кара локомотив, а аз да отпуша някоя мивка, но в нашия район това не се котираше. Изглеждаше, че колкото по на юг отивате, толкова по-малко възможности за работа се разкриват пред вас. А не ни липсваше решимост. Дълго обсъждахме въпроса и бяхме напълно решени да споделим живота на трудовите маси един, в краен случай два месеца, до пристигането на следващия ми чек. Още повече, че бях получил окуражаващо послание от моя издател: „Потърпете. Времето работи за вас, също както и моята скромна личност“ — се казваше в него. Бях го срещал няколко пъти, но бях убеден, че мога да му имам доверие и бях попаднал на точния човек. Разбира се, това не можеше да ме изхрани, но ми позволяваше да стискам зъби и да се усмихвам. Списъкът на писателите, жертви на издателите, беше дълъг и моите неприятности бяха нищо в сравнение с мъките на мнозина. Достатъчно беше да си го припомня, за да си спестя гневното размахване на пестник към небето.

В продължение на няколко дни напразно изчитахме малките обяви в местните вестници. Марлен беше натоварена да хвърля по едно око на обявите за работа в нейното издание, „Южен вестник“, преди още да излезе от печат. Нахалост.

— Би ли ми обяснил какво означава индустриална държава? — въздишаше Анри.

Като ни видеха да се задаваме, местните търговци изглеждаха като внезапно поразени от язва на стомаха. Шарл предложи да ни помогне, но този път му отказах. Бях успял да се самоубедя, че вечните ми проблеми с парите бяха към своя край и исках да дам последното сражение, без да дължа нищо никому. Шарл беше като някой портиер. Една сутрин се обади Вера.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Не, много си мила.

— Не мога да понеса Анри и ти да изпитвате притеснения с парите…

— Не, не се безпокой.

— Знаеш ли, тук много се говори за теб.

— Да, ама по-добре щеше да е, ако говореха за Анри.

— О, нали знаеш, поезията е нещо толкова специално!

Няколко дни по-късно, когато съдбата сякаш се беше ожесточила срещу нас, Шарл се появи у дома, съпроводен от млад човек с притеснена усмивка.

— Приятели мои, представям ви Виктор-Серж. Мисля, че той има предложение за вас…

— О… нищо сензационно — уточни младежът, изчервявайки се.

— Ама заповядайте вътре — побързахме да отговорим ние.

Денят беше хубав, макар същата вечер да се разрази ужасна буря, истински потоп, какъвто се случва най-много веднъж в годината. Небето внезапно се смрачи и в следващия четвърт час улицата се превърна в поток, а улукът рухна върху градината като поразена от мълния корабна мачта.

— Отдавна се очакваше да стане — отбелязах аз, докато се мръщехме зад кухненския прозорец.

— А небето беше съвсем синьо…

— Мамка му и улук!

Човек трябваше да обича този регион, защото той си беше доста специфичен. Един порив на вятъра отнасяше покривите. В знойно време беряхме душа, зиме тръбите на канализацията се пропукваха. Можеше месеци наред да не падне капка дъжд, а после в един миг небето се превръщаше в страховита черна дупка и над главите ни се плисваше океан. Всичко беше извън мерките, но с времето се свикваше и всеки път бяхме готови да получим поредното назидание. Бях стигнал до заключението, че това е добър урок по житейско поведение. Защото нищо никога не е спечелено завинаги, както можем да се убедим всеки ден.

От небето не валяха капки, а се стичаха струи с размера на кутре, а на улицата не се виждаше ни една кола, всички се бяха изпокрили. Нощта бе изпълнена с трескав тропот и ужасното клокочене на течащата вода. Такава буря превръщаше близката улица в непозната страна. Зрелището пораждаше у мен дълбоко униние. Замислях се за безсмислието на всяко човешко начинание, казвах си, че писането не служи за нищо, когато забелязах, че един от прозорците на Марлен зее отворен. Този на стаята й на първия етаж.

Посочих го на Анри и му казах, че отивам да видя каква е работата.

— Добре, а аз ще ти направя един грог междувременно.

Взех нашите ключове и мечка страх мен не страх, дори не навлякох дъждобрана, а се изстрелях през улицата. Хладкият дъжд ме изненада. Не беше неприятно, припомни ми детските радости.

Струи вода проникваха през прозореца и голяма част от стаята беше наводнена. Вдишах парфюма й, а после се втурнах към прозореца и го затворих. Седнах на леглото. Почти не бях влизал в стаята й, никога не се бях озовавал в нея сам, нито пък с нея за повече от тридесет секунди. Предпочитах да я чакам долу, по-лесно ми беше, и по-недвусмислено, спестяваше ми прехапването на устни и усилието да не я съборя на леглото. Известно време се озъртах и се запознавах с всичко, което попадаше пред взора ми: тоалетната масичка, козметичните й продукти, четки, чорапи, пеньоар, нощна лампа, празни, бели стени, книги, будилник, радио, възглавнички, възглавници, стол, чаша за вода, несесер за маникюр и забравените тук-таме дрехи. После отидох да търся с какво да поправя нанесените поражения.

Три пъти ходих да изливам в банята легена с водата, която попивах с гъба по пода. Съвсем случайно, когато изливах последния леген в умивалника, забелязах тубичката със спермицид на рафта. Беше празен на две трети. Щеше ми се да беше някаква паста за зъби или крем за ръце. Упрекнах я мислено, задето беше забравила въпросното нещо току под носа ми. Задето не си беше затворила прозореца преди бурята. Ядосах се на живота, че е толкова недвусмислен и изненадващо груб.

Ударих му един сух парцал и отидох да изстискам чергата във ваната. Напразно си повтарях, че не съм никой, та да я коря за каквото и да било, че и на мен ми се случваше да спя с други, но въпреки това се чувствах ужасно. Направо щях да се поболея.

Затворих вратата след себе си и излязох. Прекосих бавно улицата под дъжда. Не погледнах към небето с надежда да се оставя на пречистващата сила на водата, просто бях толкова подгизнал, че нямаше закъде да бързам.

— Има ли поражения? — попита Анри.

— Не особено.

Не исках да я виждам, не я изчаках да се прибере. Пожелах лека нощ на Анри и се качих да размишлявам в стаята си.

На другия ден беше събота. Времето беше прекрасно, а небето неизказано чисто. Анри ми подаваше улука отдолу, а аз бях преметнал крак през прозореца и провесил тяло навън се опитвах да прикрепя цялата машинария към фасадата, като не спирах да ругая. За миг спрях, когато я видях да излиза от дома си и я проследих с поглед, докато прекосяваше улицата. Всичко си беше наред.

— Луд ли си, ще се сецнеш в кръста.

— Ако падна, той ще ме хване. Така се разбрахме.

— Хм… Плашите ме — рече тя.

Целуна Анри, после влезе в къщата. След пет минути усетих, че ме завръзват с въже през кръста.

— Какви ги вършиш? — попитах я аз.

— Искам да си пия спокойно кафето! Няма да си развалям кефа заради двама глупаци…

— Имам още само минута работа.

— Толкова по-добре. Ще почакам колкото трябва.

Тя уви другия край на въжето около ръката си, а всъщност аз заслужавах стократно да умра. Мислех спокойно да й обясня, че това е глупаво, че едва ли ще има сили да ме задържи, ако падна, че мога да я завлека със себе си, но Анри възропта отдолу и попита дали не можем да си говорим някой друг път или просто му погаждаме някакъв номер. Приключих си ремонта възможно най-бързо, стиснал до счупване перваза с чатала си. После чувствах болка в бедрата си, докато пиехме прословутото кафе.

Двамата си говореха за не знам какво си, а аз се правех, че ги слушам, усмихвах се отвлечено, кимах с глава с безизразно лице и само я съзерцавах, проследявах отново и отново пътя от устата до очите й, който се спускаше по шията, до рамото, възкачваше се до ухото й, плъзваше се по косите й, спускаше се по челото, носа, устните, а после отново си захапвах опашката. Трудно ми беше да се примиря, някой нещастник спи с нея, но малко по малко го осъзнавах, от което ми се струваше още по-красива. Що се отнася до секса, не успявах да проумея дали възрастта ни прави по-интелигентни или изглупяваме. На пръв поглед реакцията ми изглеждаше странна, но колкото повече време минаваше, толкова повече затъвах в загадъчен свят и се разтърсваха устоите ми. Понякога се питах за какво служи извървения път, ако всичко учим отново и отново, ако всяка утрин пред очите ми се ширваше един непознат регион, една нова пустош. Кафето изстина, горчеше. Изпих го.

Прекарах по-голямата част от деня в наблюдения върху нея — следях най-незначителните й жестове, като се опитвах да остана незабелязан. Държах в ръцете си списание, докато тя играеше шах с Анри, бърчеше чело и попипваше устните си. Разглеждах цяла камара плочи, докато тя ни поднасяше чая и приглаждаше един кичур коса зад ухото си, пърхаше с ръце над чашите и се поклащаше на коленете си. Някой би рекъл, че преглеждах записките си, докато тя говореше, усмихваше се, навъсваше вежди, ставаше, смееше се, прозяваше се, прекосяваше хола от край до край, поглаждаше ръцете си, разтриваше окото си, схрускваше бонбон. Не изпусках нито едно изражение на лицето й — права, седнала или излегнала се на канапето, пляскаща с ръце или роптаеща, огряна от светлината на следобеда или кротко притаена в полумрака на загиващия ден. Денят беше особено интересен за мен, изпълнен с неизчислим брой скъпоценни детайли. Много полезно упражнение за човек като мен, който се оплаква, че вече нищо не разбира.

Вечерта си приготвихме три огромни пици и двамата за миг се озовахме сами в кухнята. Анри обикновено се омиташе, когато станеше въпрос за сервиране. В такива моменти винаги намираше повод да отиде да напълни чашите на другия край на къщата. Тъкмо забърсвах тезгяха с гъбата и събирах обелките от лука, когато тя се доближи до мен и спокойно ме попита:

— Е… как ти се струвам?

Бях толкова изненадан, че неволно ритнах с коляно вратата на шкафа. Не я погледнах, а се съсредоточих над гъбата си и я обърнах от грапавата страна, за да изстържа една нечистотия.

— Как така… как ми се струваш? Да не си променила нещо в себе си?

— Не. Имам предвид след огледа, на който ме подложи.

— О, не! Какви ги говориш?

Обърнах се към нея усмихнат до уши, свил до крайност лицевите си мускули. Тя ме гледаше игриво.

— Знаеш ли, все още забелязвам, когато ме гледаш — отвърна нежно тя. — Особено когато го правиш толкова дискретно.

Събрах медноцветните обелки в шепата си, преди да ги хвърля в кофата за смет. Може би Анри щеше да се върне всеки момент с проклетите чаши. Защо се бавеше?

— Не искаш ли да ми отговориш?

— Марлен… Нали знаеш, че винаги ми е приятно да те гледам. Не е от вчера…

Тя поклати бавно, почти незабележимо глава, много просто, косата й почти не помръдна. Стори ми се, че продължи часове.

— Добре тогава, благодаря ти — прошепна тя. — Това е прекрасен комплимент.

Тази сцена, наглед без значение, ме извади от равновесие за остатъка от вечерта. Опитах се да ям и да пия нормално, доколкото това бе възможно, но нямах настроение, можех да се задавя с една нещастна кост от аншоа. Със сетни усилия следях разговора, постоянно губех смисъла, дори Анри отбеляза, че май не съм на себе си.

„Нищо. Заради романа е“ — рекох аз. Избягвах да я поглеждам, да си задавам истинските въпроси.

Към един сутринта тя се оттегли да спи. Анри се позабави още малко, после се качи в стаята си. Останах сам. Чувствах се яростен и тъжен. Упреквах се, че усложнявам живота си с всички тези истории.

В известен смисъл се упреквах, задето оставях светът да ме досяга, да ме разсейва, да ме товари с глупостите си, фалшивите удоволствия и грубоватата си стока. Оковавахме се във вериги, вместо да се освобождаваме: ето какво правехме, ето до какво се свеждаше животът. Налях си една чаша, защото тази констатация можеше да ме поболее. Но и тя не ми помогна, тъкмо напротив. Вместо да се засилиш, казвах си, ти пълниш джобовете си с камъни. Размишлява ли днес? Усамоти ли се? Коленичи ли пред красотата? Изпита ли някакво душевно вълнение? Нима има друга действителност? Излез на улицата и ми кажи, намираш ли нещо, което да си струва. Толкова е просто, толкова е очевидно. Човечеството е на път към пълното си вдобичаване, нима не е очевидно? И ти ли ще се оставиш на потока? Ще продължаваш ли да губиш времето си в четене на вестници, слушане на радио и гледане на телевизия? Ще отхвърлиш ли най-сетне всичко това? Ще се погрижиш ли за собственото си спасение? Или като последния малоумен сам ще изкопаеш гроба си, проливайки лиги пред витрините на света? Изостряй съзнанието си, вместо да го притъпяваш, повтарях си аз, обърни лице към непосредствените радости.

Бях се отдалечил от изходната си точка. Буквално чупех пръстите си. Тишината беше ужасяваща. Станах да избера някой диск. Бях в достатъчно особено настроение, за да слушам лудешка музика.

Върнах се и седнах обратно на фотьойла си, кръстосах ръце зад главата си, докато Катлийн Ферие запяваше Kindertotenlieder. Приказно. Преди да заспя, препрочетох последните страници от „Одисеи“ на Джеймс Джойс. Толкова беше красиво! Бях преизпълнен.