Проклета въртележка

12

Ако ми се случваше да се усъмня в собствената си стойност, никога не подлагах на съмнение тази на Анри. Той беше достигнал висини и понякога го поглеждах, обзет от завист, пред очите ми стоеше писател във върхова форма, а всеки написан от него ред беше глътка свеж планински въздух в този задушлив свят. За да обобщя в две думи: Мощ и Овладяност. И Спокойствие. Отворехте ли негова книга, се чувствахте понесени от непобедима сила, независимо дали ви превеждаше през пролетна утрин или огнено море. Тоест нямаше възможна грешка. Точно това обясних на Вера. Казах й, виж какво, нямам нищо против да отговоря на всичките ти въпроси, но при едно условие: да ми отпуснеш една страница, за да напиша нещо за Анри.

Беше есенен следобед в градината на Шарл, небето сивееше, подухваше вятър. Тя улови в полета му един червено-жълт лист, който се бе отронил от едно дърво. Предната вечер беше валяло. Въздухът миришеше хубаво и освен това, красавице, или го приемаш, или довиждане. Тя погъделичка върха на носа си с листото. Аз също си взех едно, за да погаля ухото си.

— Една страница! — просъска тя.

— Просто така!

— Доколкото разбирам, от теб зависи. Да или не?

Не беше някаква ожесточена дискусия. Гледахме се усмихнати.

— Една страница за текста… и една за снимката — продължих аз с мек глас.

— Знаеш ли, прекаляваш…

— Ако искаш да лансираш ново списание, трябва да удряш силно и да се прицелиш високо!

Една капка падна на бузата ми. Оставих й време да размисли, загледан с любопитство в хоризонта: синева и един ред сиви облаци, които се прескачаха в забавен каданс и се натрупваха в небето. Бяхме в дъното на градината, с града в краката ни както винаги, което позволяваше известна дистанцираност. Радвах се на посещението й, защото вече я харесвах и можехме да прекараме приятни минути заедно, без да се караме. Освен това ме изненадваше. Нима не бе прекосила живота ни като порив на вятъра и при все това бе раздала нови карти? Сигурно и без нея щяхме да стигнем пак дотам, но тя беше дошла, а Някой си бе оглавил банда изоглавени, които се опитваха да ме унищожат. Тя беше дошла, а Анри бе намерил пари да наеме детектив. Тя беше дошла и бе уредила Марлен в една редакция, бъкаща от сексуални маниаци. Очаквах продължението развеселен и малко напрегнат. Не можех да отгатна щеше ли да завали наистина. Вятърът можеше да смени посоката си всеки миг. Отдолу се чу гръмък и вулгарен женски смях. Представих си я бозава и тлъста и толкова schlass (пияна), че би трябвало всеки момент да рухне. Май се задаваше дъжд.

— Не можем ли да го оставим за следващия брой?

— И дума да не става.

— Дори ако те помоля?

— Дори ако ме помолиш.

— Добре — въздъхна тя, — съгласна съм. Хората искат да те опознаят. Ще мога да им разкажа що за мръсник си.

— Точно така.

От няколко седмици поддържах добра форма. Откакто бях напуснал супермаркета, бях подновил сутрешната гимнастика и денят ми започваше с голямо потене. Вече не гълтах таблетките, проблемът беше приключен, остана ми само някакъв флакон на дъното на чекмеджето, нали не иска хляб, затова го оставих. Нямах парични проблеми. Два дни след като Виктор-Серж ми плати, пристигна и чекът от издателя. Беше по-голям от друг път.

— Ще надделеем! — казваше ми той.

Отвърнах му:

— Нали споделих, че от все сърце съм с вас.

Двамата с Анри се възползвахме, за да подновим гардероба си. Никога в живота си не бях пилял толкова пари за един следобед, при това за дрехи, а цените ни се струваха смешни. Мимоходом забелязах, че ставаше все по-трудно да си купиш обикновена блуза без какъвто и да било надпис, да не говорим за етикетите с марката, които вече не са зашити на врата, а на корема или на сърцето. Не преувеличавам! Арогантната тъпота на някои производители по моему беше своеобразен знак. Усещаха, че няма нещо, което да не преглътнем. Скоро, като отидем да си купуваме гащи, ще излизаме с лепенка на челото.

Оставих мерцедеса на ремонт, за да му сменят фаровете. Напреднах с няколко страници в романа. Платих последните закъснели сметки и като цяло я карахме на макс. Анри нанасяше последни поправки по стихосбирката си. Марлен се прибираше по-рано от редакцията. Надявах се русият гигант да беше прикован към леглото от бъбречни кризи. Както и очаквах, фермата се продаде и парите пристигнаха, когато вече не ни бяха толкова нужни. Понякога се питахме какво ли щеше да прави Марлен с тях. На шега де, просто си говорехме. И така до вечерта, когато се появи Вера.

„Обичам я! Господи, не можеш да си представиш колко я обичам!“ — ми беше доверил Шарл няколко дни по-рано. Новината не ме потресе, но той ме приклещи в един ъгъл на кухнята си и започна да ми се изповядва. Настояваше да седна.

— Не знам как ти си обясняваш това. Но една сутрин се събудих и разбрах, че я обичам…

— Признавам, че е малко шокиращо.

— Знаеш ли, чувствам се като дете. Когато тя е наоколо, не знам къде да си дяна ръцете.

Действително ми се бе сторил нервен предната вечер, когато всички вечеряхме заедно, но навън валеше и го отдадох на времето. Шарл беше последният човек, който можех да си представя влюбен. Главата му бе здраво завинтена за раменете. Живееше в просторната си ергенска къща и се интересуваше повече от продажбите си, както и от всяка написана за него дума, нежели от момичета. Този път обаче май беше лапнал въдицата, а животът е дълъг низ от изненади, тъй че всичко можеше да се случи.

— Трябва да се научиш сам да си свиваш цигарите — рекох му.

— Стига де, не ми се подигравай…

— Не ти се подигравам. Помисли си добре.

Та ето как ставаха нещата. Докато есенните дъждове удавяха целия регион и хората вадеха пуловерите, пожар опустошаваше сърцето на един мъж. А аз също бях трогнат от красотата на пламъците, видях райските проблясъци в очите му.

Напълно според очакванията Марлен прие идеята от раз. Имах чувството, че изпита облекчение да се освободи от парите от фермата, а пък и много по-вълнуващо е да допринасяш за раждането на едно ново издание, вместо да пълниш гушата на някой банкер. Шарл вече беше почти под наркоза и подписа мастит чек, без да му мигне окото, защото любовта няма цена. Всички говореха само за това, имам предвид за бъдещата рожба, дебелият месечник, който подготвяха. За да го отпразнуваме, Вера заръча цяла вечеря в близкото ресторантче и докато се подготвяхме, съдържателят присвиваше очички от задоволство при вида на сметката.

Имам ярко изразено предпочитание към разпасаното облекло, защото считам, че винаги трябва да сме готови да се покатерим на някое дърво или да се претърколим на земята, затова никога не нося вратовръзка, когато пиша, защото понякога мога да се удуша. Но това не ми пречи да обличам костюм от време на време, особено откакто на мода дойдоха грижливо измачканите дрехи и можеш да си нагънеш ръкавите до лакътя. Завързах си една смъртоносна вратовръзка, вчесах се. Съвсем откровено, не изглеждах на четиридесет, освен това момичетата обичат бръчките покрай очите. Имах три-четири бели косъма, но дори не ги изскубвах, тези трима клети съгледвачи във враждебна страна. Усмихнах си се в огледалото: най-доброто средство да се ободриш и да забравиш жалките, оскърбителни гримаси в ранни зори, които понякога ви притурят десет години.

Бях в светъл костюм, Анри беше в тъмен, който в съчетание с перлено сивата му вратовръзка щеше да ни удари в земята. Пийнахме по чашка в очакване на Марлен, гладко избръснати, с едната ръка в джоба. Тя се яви в права рокля от ламе, която много харесвах, макар всеки път да се задавях при вида й. Качих целия този бомонд в мерцедеса.

Когато пристигнахме, Вера ни увисна на врата. Имаше доста народ. В единия ъгъл срещнах Шарл с по-скоро блуждаещ поглед. Коленете му бяха поръсени с разпилян тютюн, от устните му висеше нещо малко, криво и засукано. Сърце не ми даде да му поднеса огънче.

— Не се терзай — казах му аз. — Това е дребна сръчност, която се научава. Колко други са я усвоили…

Ръката му се стрелна към ръкава ми като истерична змия, погледът му ме прониза с трескава мълния.

— Не съм добре, изгарям вътрешно! — пожалва се той. — Тази вечер ще й кажа всичко. Кълна ти се, ще й кажа всичко!

Не мога да обясня защо, но тутакси усетих, че се задават неприятности. А всички присъстващи на тази вечеря бяхме готови да се закълнем, че Шарл е човек с каменно сърце, ледена пустиня, в която вече нищо не грее, мъж, способен да обезкуражи и най-упоритото момиче. Не изглеждаше да се интересува от тези неща. Но най-опасни са тихите води, а най-страшни агнетата, които се превръщат във вълци. Откачих ръката му, която мачкаше ръкава ми, и установих, че беше пил. И това беше новост. Ден след ден се упражнявах да живея живота, без да обръщам внимание на нищо, сякаш нищо не забелязвах…

— Шарл, животът е просто игра — казах му аз.

Не бях много убеден в думите си, но, така или иначе, той не ме слушаше. На моменти потръпваше, погледът му беше фокусиран на плюс-минус безкрайност. Реших повече да не се занимавам с него и да подхвана безсмислен разговор с първия срещнат, щом се сдобия с пълна чаша.

На половин път Вера пречупи устрема ми.

— Цяла страница за снимката може би е малко прекалено? — прошепна ми тя.

— Не е — креснах аз. — Нали правим цялостен портрет!

Тя въздъхна и надигна поглед към небесната шир. Продължих по пътя си. Както винаги хората се бяха събрали на групи между къщата и мястото, на което бяха струпани бутилките. Дъното на градината почти винаги оставаше пусто, сякаш пейзажът не ги привличаше и не изпитваха никакво успокоение от вида на гъмжащия в краката им град.

Казах две-три думи тук-там, после се оттеглих.

Попаднах на Анри. Запалих си цигара.

— Шарл е превъзбуден — казах аз.

— Хм… Няма кой знае какви изгледи.

— Да, не е избрал лесна партия. Аз лично не ща и да чувам за някое красиво, богато и знаменито момиче.

Забавляваше се, присви очи. Седнахме на пейката, загледахме се пред нас, а брътвежът от разговорите прелиташе над раменете ни и потъваше в тихата нощ, сякаш погълнат от нея.

— Всъщност само с теб се чувствам добре — казах му аз.

— Благодаря ти — отвърна ми той.

Бяхме дошли преди около час и вече се питах няма ли да сядаме на масата. Цял ден бях работил над романа и не бях хапвал нищо. Писането често потискаше апетита ми. Навъсен поглаждах корема си, когато дочухме викове от къщата, последвани от топуркане на крака и изблици на гълчава насред страхотна суетня. Обърнахме се облакътени на облегалката с вежди под формата на „Л“. Не се виждаше кой знае какво от всевъзможните клони на дърветата и храстите, които ни отделяха от къщата. Марлен изникна иззад някакъв храст мимози.

— Бога ми, направо се е смахнал! — съобщи тя.

Дори не я попитахме кой. Тя изглеждаше наистина притеснена.

— По дяволите! — казах аз.

— Заключил се е в една стая с нея и отказва да отвори!

— Ще видим — заяви Анри. — По моему малко избързва, но може и да сполучи.

Тя повдигна рамене в знак на объркване. В същия миг звукът от изстрел ни закова на място, нощта придоби ново измерение, небето стана блестящо черно. Марлен постави ръка на устата си. Студен полъх премина през градината, отнасяйки няколко вика. Втурнахме се към къщата, с ръцете напред, за да не ни влезе някой клон в окото. Вратовръзката ми се вееше над рамото, прекосявах малки облачета парфюм на местата, на които бяха се застоявали жените, по бузата ми полепнаха влакна от паяжини.

Почти всички бяха придошли в хола. Най-смелите тихичко се изнасяха към изхода. Един брадатко, когото бегло познавах, ме хвана за ръкава. Един път да облека костюм и всички сякаш искаха да се хванат за него, за да го направят на парцал.

— Видя ли? — рече ми изцъклен той. — Стреля през вратата!

Искаше ми се да ухапя ръката си, за да повярвам, че не е сън, не можех да си представя Шарл с пушка в ръце, сигурен бях, че щеше да стреля в краката си. Погледнах Анри.

— Май не се шегува — въздъхна той. — Наистина я обича.

Всеки даваше своята интерпретация — едни го намирали странен в последно време, други винаги го били подозирали.

— Бях тук, когато той я завлече в стаята си — каза една блондинка с щръкнала коса. — Погледът му беше озверял!

— Очите му бяха кървясали! — допълни друг един.

Скоро от устните му щяха да потекат лиги, а някои щяха да се кълнат, че е имал копитца и щръкнала опашчица. Човек не може да си позволи и най-малката погрешна стъпка в живота, при най-нищожната слабост всички палци се обръщаха надолу. Някакъв младеж предложи да повикаме полиция.

— Защо не идеш да си поиграеш другаде, вместо да ни досаждаш? — попита го приятелски Анри. — Що не излезеш на улицата да подишаш въздух?

Поскърцване на стол по пода, викове, плясък от шамар, трус от блъскане, всички погледи се обърнаха към тавана. Същевременно се усети известна паника около изхода и скоро тълпата в къщата се поразреди. Стълбището, което водеше към стаята, беше страхотно пусто, ужасно задължаващо. Никой не може да каже до каква степен любовта може да умножи силите на един мъж и да покори ума му. Тъй че Шарл вече не беше Шарл. Празната градина беше осветена и меланхоличният й вид за миг привлече погледа ми, нощта беше млечна и съскаща като газирана вода. Възхищавам ти се, Шарл, помислих си аз. Възхищавам се на чувството ти и на блестящата ти решимост. Безупречен беше, Шарл, не се остави на мъката.

Двамата с Анри изкатерихме стълбите и се курдисахме пред вратата. На нея зееше дупка, а по мокета имаше обгорели тресчици. Куршумът се беше забил в стената и за куршум това не беше нещо особено, като се има предвид, че други прелитат километри с опияняваща скорост и триумфално свистене. На етажа цареше тишина. Долепих око до ключалката. Зърнах Шарл, седнал на едно легло, с пушка на коленете и наведено чело. Вера беше овързана с чаршаф за един стол. Направих знак на Анри да се отмести и двамата се прислонихме от двете страни на касата.

— Шарл — казах аз. — Остави пушката и отвори вратата!

Той стреля малко по-ниско. Само преди няколко секунди на това място беше коремът ми. Това не ми хареса, освен всичко от отсрещната стена по лицето ми се забиха разхвърчали се парчета от замазката. Седнахме на петите си с опрени на стената гърбове, за да размислим, а аз почти усетих мириса на барута и на прясно пробитото дърво.

— Шарл, това е път без изход, тунел без край! Скоро ще ти свършат патроните!

Анри запали цигара. Протегна ръка, за да ми я подаде, а с другата изтупа някакъв прахоляк, който се беше посипал по костюма му. В коридора грееше мека, нежна светлина, нима имаше причина да се притесняваме? Другите се бяха скупчили в дъното на коридора и чакаха.

— Шарл, приятелю! Нищо няма да ти сторим! — подвикнах аз.

Още един куршум прониза вратата на височината на сърцето.

— Мисля, че трябва да продължиш да му говориш — ме посъветва Анри.

Прокарах ръка по лицето си, после се обърнах усмихнат към него:

— Боже мой, тоя Шарл, бива си го! — рекох. — Кой можеше да го допусне? Страхотен е!

— Така е… ама куршумите му са истински.

— „Тъй благородният човек изгражда характера си с дълбочината на всяка своя постъпка.“

— „Златни ябълки на сребърен поднос. Това са уместните думи.“

Въпреки всичко не се заблуждавах колко притеснително беше положението. Тревожех се за Вера, затова поднових разговора си с Шарл. Говорех на стената.

— Шарл, ние сме нищо в техните ръце, нямаме никакъв шанс. Ти се сражава като лъв, но виж сам, ноктите ти са счупени, захапката ти вече никого не ще улови. Така става с всички ни, когато някой ден полудеем по някоя жена, а сърцето ни се разкъсва, чуваш ли ме? Шарл, огънят, който гори в теб, озари вечерта като фосфоресциращ гейзер и всички ние те подкрепяме. Въпреки това, Шарл, ти трябва да направиш едно последно усилие, да сложиш пушката и да отвориш вратата!

След което наострихме уши в тишината и макар отговорът му да закъсня, аз вече се радвах, че не беше изстрелял поредния куршум през вратата.

— Разкарайте се! — извика най-сетне той с разтреперан глас. — Отивайте си всички! Няма да я оставя да си тръгне!

— Не си го помисляй — отвърна Анри. — Когато реши, тя ще ти се изплъзне като пясък между пръстите. Нищо не си разбрал.

Може би в този момент се опитваше да разбере. Искрено се надявах, но нищо не се чуваше, поне нищо интересно, от което да отгатнем какво готвеше от другата страна, притиснат между пушката и невъзможната си любов. Всъщност работата не беше за смях и постепенно си давах сметка, че бяхме се озовали в небрано лозе.

— По дяволите, Шарл! — креснах аз. — Събуди се! Опомни се!

— Тръгвайте си! Разкарайте се! — глухо отвърна той.

— Мъчно ми е за теб, знаеш ли?

— Ако отворя вратата… Ако я оставя да си отиде… Ще умра начаса.

— Хич не се надявай! Щеше да е много лесно… Ще има и други…

— Други? Ха, ха! Как можа да кажеш подобно нещо! Да не мислиш, че съм за едното чукане, задръстеняк такъв?

— Добре! Хубаво! Продължавай да театралничиш! Покажи им какво значи да си писател. Търкаляй се по земята, крещи колкото ти глас държи, гърчи се като червей заради една любовна история. Продължавай. Хубав пример даваш. Нямаш право да се държиш така, чуваш ли ме? Трябва да продължиш нататък!

— Ебете си майката!

— Айде бе! — отвърнах аз, снишавайки глас. — Сам знаеш, че не можем да правим две неща едновременно. Не можеш да си писател и същевременно наистина да обичаш това момиче, бъди честен!

— Ако е така, няма да напиша повече нито ред!

— Шарл, сериозно ти говоря — измърморих аз.

Той не отговори. Въздъхнах отвратен и погледнах вратата, после видях през дупките от изстрелите в плота да се подава нещо бяло. Нещо бяло и мърдащо. Приличаше ми на памук.

— Какви ги вършиш?

— Затулям дупките — изрева онзи. — Представлението свърши!

— Знаеш ли, приятелю, вече не знам какво да мисля за теб…

Тъй като засега не изглеждаше готов да я убие, слязохме долу да обсъдим положението и да хапнем няколко лангустички. Бяхме десетина в кухнята, десет мозъка, разсъждаващи върху един и същи проблем, десет преживящи усти. Трябваше да се намери някакво решение. Извадихме няколко бутилки бяло вино.

Когато малко по-късно поех отново по стълбата, сигурно тежах един тон. Не исках да вдигам шум, затова се изкатерих бавно, подпирайки се на перилата. Бяхме демонтирали плота на кухненската печка и сега го носех отпред, закачен на врата ми, членът и слабините ми бяха защитени от капака на една тенджера под налягане, а краката от дъски, които намерихме в склада. Някой ми бе дал една мотоциклетна каска. Само ръцете ми бяха открити, но с тях носех пред себе си една от онези стари маси за бистро с бял мраморен плот и чугунени крака, които тежат към четиридесет кила. Всяка крачка си беше жива мъка, но въпреки това не бях сигурен, че съм достатъчно защитен от куршумите. Не аз бях преобразеният от любовта. Но жребият беше посочил мен.

Всички бяха убедени, че щях да се възползвам от изненадата, само че аз не се чувствах много удобно. Можех да получа парче олово между очите, а паднех ли случайно, нямаше никакви изгледи да се изправя. Смъртта в подобна премяна със сигурност не беше най-прекият път да се възнесеш на небесата. Трябваше да ме видите как крача по коридора, получовек, полумашина, разбрицана, скърцаща и потракваща като консервена кутия. Чувствах се нелепо, но нима всички ние не сме жалки, гримасничещи плашила, задвижвани от абсурдни помисли? Или нелепи, повредени сглобки? Де да можехме да отхвърлим бремето на мисълта, че сме съвършени и озарени същества!

Когато стигнах пред вратата, пуснах на земята масата, за да си отдъхна малко. Питах се какво ли ме очакваше от другата страна. Тишината беше отблъскваща. Свалих шлема на каската.

— Е, хайде, напред! — изръмжах аз към Анри. — Да не губим време.

Нямам представа откъде го бе изнамерил, но Анри бе докопал отнякъде един кози крак, който умело бе наместил между касата и вратата на нивото на бравата. Чувствах, че бе готов да повдигне планини и да отмести тая врата с един напън. Той приглади един сребрист кичур зад ухото си, после ме погледна за последно, натисна с цялата си тежест желязото и вратата се отвори с ужасен пукот, а аз влязох вътре като съща бомба насред дрънколевенето на железарията и топуркането на коленете ми по дъските. Прекосих половината потънала в мрак стая, Вера ме погледна с потрес и аз спрях.

Шарл лежеше на леглото с кръстосани под главата ръце. Изглеждаше погълнат от съзерцанието на тавана и появата ми не го смути. Пуснах масата, свалих каската. Пушката беше на пода. С едно подритване я пратих под леглото.

— Обичам ви, двамата с Анри — промърмори той. — Но ще трябва да ми поправите вратата…

— Разбира се — казах аз. — Дай да не говорим повече за това.

— Напротив. Нека поговорим. Бих желал да развържете това момиче и да го отведете. Мисля, че поднесох в нозете й повече, отколкото тя може да приеме.

Без да губя време, минах зад Вера и се заех да я развързвам. Никой, освен мен не бе влязъл в стаята. Само шушукаха на прага, сякаш бяха пред входа на някакво светилище. Анри се бе оттеглил.

— Не се безпокойте за мен. Хапвайте и пийвайте. И не се сърдете, че ви лишавам от тъжната си компания!

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко — рече той с тиха и леко досадена въздишка. — Животът току-що ми даде забележителен урок и сам разбираш, че не ми е до шеги. Нужно ми е само усамотение и спокойствието на мрака. Да… За никого не е тайна… Ударът за мен беше особено тежък.

Той се изправи на лакти и ме загледа, докато Вера се запъти към вратата. Знаех какво чувстваше.

Изглеждаше като човек, който не е мигнал три дни, и който, след като се прибира вкъщи, пребива кучето си.

— Смъртта не би могла да е по-болезнена — оповести той.

— Не, разбира се.

— Смъртта е шегичка, сравнена със страданията на живота. Нима преувеличавам?

— Не, точно така си е.

Той се отпусна обратно на възглавницата, с ръце покрай тялото, очите му отново се втренчиха в тавана.

— Господи! Мили Боже! — разрида се той.

Странни същества са жените. Мъжете също. След тази случка Вера гледаше Шарл с други очи и не минаваше ден, без да му намери нови достойнства или физическа привлекателност, които забелязват само жените, а на мен лично ми убягват. „Какво! Нима не си забелязал неустоимата гримаса, която толкова често се появява на устните му?“ Или пък: „По дяволите! Виждал ли си ръцете му? Виждал ли си линиите на ръцете му?“ То не бяха хвалби, то не бяха комплименти до деня, когато се решиха да преспят заедно. След това Шарл ме дръпна настрана и ми довери, че всъщност не се оказала голямата любов, която си представял. Беше есен, големите огньове тихо догаряха и като цяло не беше нито топло, нито студено.

Аз обаче написах шеметна статия за Анри, далеч от хладките писаници. Докато я дочиташе, Вера буквално се свлече на един стол. Точно на това се надявах. Анри беше писател, от който ви се подкосяваха краката. Когато не ви секваше дъхът.

— Ами… ако и след това хората не се юрнат да купуват книгите му, значи стъпалата им са приковани към земята!

— Да. И аз се питам дали не е така.

Не разбирах хората. Едно е да ги срещаш сутрин, когато си купуваш вестника, друго е да разпознаеш в тях свои братя по раса, да предугаждаш поведението им. Защо се лишаваха от пълното щастие, защо не разграбваха книгите на Анри, а се избиваха за глупости? Какво собствено търсеха? За мен оставаше загадка.

Това бе една от предпочитаните ми теми за размисъл сутрин, по време на едночасовата ми гимнастика. Докато тялото ми се покриваше с пот, съзнанието ми поемаше в търсене на моите ближни, а приключвах упражненията запъхтян и пак там, откъдето бях тръгнал. Какво да ти кажа, думах си аз. Хората са си такива, каквито са. Излишно си блъскаш главата. Считай се за късметлия, след като се намират неколцина, които си купуват романите ти.

Тъй или иначе, бях щастлив, че написах тези няколко страници. Никой не можеше да си представи удовлетворението, което ми доставиха, думите се нижеха сами с лекота, която почти ме уплаши, подчиних се на необуздания порив. Можех да пиша по едно такова парче всеки ден.

— Не знам дали на мен би ми харесало да съжителствам с някого, от когото толкова се възхищавам — заяви Вера.

— Възхищавам се от написаното. С него е различно, него просто го обичам.

При тези думи тя кръстоса крак, подпря брадичка в шепата на ръката си и леко се приведе към мен.

— Хм… страхотно!

— Да… Сигурно си озадачена, но…

Впрочем тя не беше единствената. И аз самият трудно можех да обясня дълбочината на онова, което ме свързваше с него, но трябва да призная, че не се замислях много. Не знам защо, но имах чувството, че беше свързано с възрастта му, с тези двадесет години над моите, защото на пръв поглед си мисля, че не можех да изпитам същото към някой на четиридесет. Може и да бъркам. Може би бях наполовина смахнат след смъртта на Бети, но слабичкото ми сърце отказваше да спре въпреки всичко, обхванато от мания за величие, тъй че можех да обикна всичко: някоя старица или кое да е камъче. Без съмнение бях увреден, ако така ви харесва, нещо като жена, лишена от кърмачетата си, която не знае що да стори с млякото си, или бито куче, което, скимтейки, се връща при господаря си… Така ли беше наистина? При всички положения нямаше да ми помогне с нищо, ако разберях, че съм луд или ангел. Нищо в живота ми нямаше да се промени.

Има периоди, когато прекарваме времето си в разговори, когато можеш да си легнеш, оставяйки недоизречена фраза да виси във въздуха, а на следната утрин да я довършиш. Вера спеше у Марлен, но щом едната заминеше на работа, другата довтасваше у нас и бъркаше кафета в кухнята, като подвикваше, за да разбере дали вече сме будни. Беше като кукуригане на петел и дори ако предната вечер бяхме стояли до късно, историята се повтаряше на сутринта. Едва не падах от леглото, чувах Анри да роптае срещу съществуването на някои жени. Обикновено тя ни изчакваше да слезем, но вместо да се разположи на канапето и кротко да разтвори някое списание, въпросната пускаше прахосмукачката или включваше радиото тъкмо навръх рекламите. С малко късмет денят ни започваше с мазничък глас, който ви предлагаше да си вземете пералня начаса, а да я платите чак догодина. Питах се колко ли порива в тази страна са били прекършени от тези перални, колко ли ангели са загинали, покосени в чаршафите.

— По дяволите — казвах й аз. — Нямам нищо против да минеш с прахосмукачката, много мило от твоя страна… Ама защо ти е това радио, бе?

— Слушам новините!

Придърпвах си стол с прозявка.

— О, вярно, не се бях сетил за това.

Тъй като гледах да не си навирам носа в чуждите истории, не я питах защо не прекарва нощите си с Шарл. Бях забелязал само, че той я чукаше, тъй че ние трябваше да я дундуркаме сутрин, докато той се появяваше чак към 11 часа със свеж и отпочинал вид. Доколкото можех да съдя, те поддържаха странни отношения, а най-любопитното бе, че цялата авантюра ги правеше особено словоохотливи. Нямам обяснение какво означава това в сексуално отношение, но, тъй или инак, припламваха повсеместни спорове, а двамата се влачеха подире ви, за да научат какво мислите за неутронната бомба или за терзанията на Езра Паунд. Единственият начин да се спасиш беше да се заключиш в някоя стая. Те не възразяваха. Но след някое време се налагаше да сляза, за да пия чаша вода, друг път ме засичаха, когато отивах да пикая. Понякога бе по-лесно да отстъпя към някой фотьойл, вместо да се опитвам да се спася.

От друга страна, в къщата кипеше двадесет и четири часов живот, а общо взето, малко живец не е за изхвърляне. Напоследък с Анри бяхме поработили здравата и преди идването на Вера прекарвахме дълги, безмълвни дни, забили нос в ръкописите. Аз лично бях много изтощен и когато Марлен се прибираше от вестника, с изненада чувах гласа й, после се осведомявах от Анри как е спал, докато двамата заедно приготвяхме вечерята. Затова онези двамата ни даваха възможност да отдъхнем, като прекъсваха напрегнатото писане с безпредметни разговори, подвиквания и топуркане из къщата. Приемаха посетители и звъняха телефони на другия край на страната, когато ги оставехме сами да подготвят сигналния брой на вестника.

Естествено, той беше в центъра на всички разговори. Да бяхте ги чули и видели как се натопорчваха за някакви дреболии, горещяха се около масата, разбутваха чиниите, за да надраскат няколко страници, а после забравяха да раздигнат посудата. Марлен беше въодушевена. Трябваше да ги видите как започваха всичко отначало в 3 часа сутринта. Понякога се усмихвах с чаша в ръка и си казвах: По дяволите, представи си само, ако и Бети беше тук! Представи си само докъде щяха да стигнат! Господи, това щеше да е като да хвърлиш бидон с гориво насред пламъците.

— Съжалявам, че не я познаваш — рекох на Анри една сутрин, когато бяхме сами в кухнята.

Марлен, Шарл и Вера бяха излетели за столицата с пълен бележник със срещи и последния вариант на първия брой на изданието подръка. В къщата цареше усещане за необятен покой. Анри духаше кафето в купичката си и го гледаше с пронизващ поглед.

— Тя щеше направо да те сащиса, повярвай ми — добавих аз.

Навън беше ясно, студеният вятър спираше точно пред прозореца, а слънцето ни изпращаше един слънчев лъч вътре. В нашия регион такова време можеше да се задържи чак до края на януари, февруари и март не бяха толкова хубави, но пролетта пристигаше още през април и можехме отново да загаряме, докато останалата част от страната умираше от завист. Небето беше синьо. Откакто гледах едно предаване по телевизията, вече не подслаждах кафето си. Никога нямаше да се реша, ако живеех на някое мрачно място.

— Бих хапнал някъде навън — предложи Анри. — Бих хапнал няколко пъстървички край езерото…

Трудно ми е да ви опиша колко ме вдъхнови тази перспектива. Толкова отдавна не бях прекарвал цял един ден в безделие, необременен от мисли, с отпуснат върху езерото поглед в очакване на някой сребрист отблясък или погълнат от поведението на някое водно конче, с кръстосани зад главата ръце. Достатъчно беше да наметнем по една блуза и можехме да хапнем на открито. Отвърнах му, че съм съгласен, докато се протягах и зяпах през прозореца. Видях един як мотор да спира точно пред нас. Караше го някакво дебело момиче.

— Това пък какво е? — попитах аз.

Анри скочи от мястото си.

— Хм, за мен е! Това е детективът.

Не схванах веднага. Въпросното момиче носеше боти и кожен панталон. Имаше дълга, червена коса и огромен бюст. Почука по прозореца. Аз дори не помръднах. Анри отвори вратата и я повика.

— Здрасти! — рече ми тя на влизане.

Както вече казах, косата й беше дълга и червена… Ето такъв детектив си беше намерил Анри.

— Уф — въздъхна тя. — Не ми беше лесно.

Анри й поднесе стол. Беше напрегнат.

— Доста ме поразкарва, откровено казано — допълни тя.

Въздухът постепенно се насити с мирис на кожа, пот и парфюм на базата на пачули, но за щастие Анри запали остатък от пура.

— Бога ми, започвах да губя надежда — смънка той.

Момичето плесна бедрото си, после от гърлото й бликна груб, хамалски кикот.

— Ха, ха! Никой никога не ми се е изплъзвал — заяви тя. — Ама дъщеря ви ме поизпоти!

— Да, досетих се.

— … Защото един ден живее тук, на другия другаде и тъй нататък. Виждате я как пресича града с куфара си в ръка и всичко започва отначало, нали ме разбирате?

Трябваше ми време, за да проумея, че не беше шега, че въпросното момиче не ми се беше привидяло. Откакто Анри ми спомена за детектива, живеех със страх кога ще настане този момент, знаех, че все някой ден някой с физиономия на задник ще се изтъпани на изтривалката и ще ни съобщи, че е открил Глория. Представях си го някоя тъжна утрин, в някой крив ден, знам ли, да речем, че кафемелачката се пръсва и зрънцата кафе ви удрят в очите, а бе нещо гадно. Да, ама не беше така. Времето беше чудно и се канехме да отидем да хапнем край езерото, а аз се чувствах свеж като репичка. Това момиче пращеше от здраве, червените й коси се вееха из стаята, докато тя говореше и се смееше едновременно. Почти забравих колко ужас вещаеше присъствието й. Почесах главата си, като я гледах, винаги се чувствам щастлив, когато светът се променя. Докато банкерът ми не си боядиса косата в зелено, все ще се забавлявам.

Пихме по една бира с нея. Още отпивах от моята, когато тя остави празната си кутийка на масата. Анри гледаше угрижено през прозореца.

— Вижте какво — продължи момичето, като се поклащаше на стола. — Имате ли представа колко студенти държат жилище или стая в онзи район? Помислете си за момент! А тя познава всички. Ако й скимне, може да се мести всяка вечер… Но не се тревожете, ще я намерите покрай университета. Многократно я засичах на излизане от библиотеката.

Анри само поклати глава.

— Да… можете да разчитате на мен — въздъхна тя. — Ако можех, щях да възобновя образованието си… Човек ще рече, че прекарват живота си излегнати по моравите, уверявам ви, не е шега. А ливадите в университетското градче са поддържани като терени за голф… По дяволите, някой път загряваме прекалено късно някои неща.

Докато Анри я съпровождаше до изхода, си помислих, че можем да сложим кръст на пъстървите и водните кончета, работата се отече, рекох си. Въпреки това отидохме и откровено казано, атмосферата не беше толкова ужасна, колкото се опасявах. Сервитьорката беше около двадесетгодишна кранта и се разсмиваше неудържимо колчем се приближеше до нашата маса. Още със сядането ми разля една чаша на коленете, а нямаше нищо по-смешно на света, разбира се. Поднасяше ни ястията, като плачеше, извиняваше се и мачкаше престилката си, а смехът й се изплъзваше през пръстите и политаше над езерото, преди да потъне в гората. Това момиче можеше да разсмее дори камъка. Накрая Анри се отпусна. Времето беше ясно и студено. Бяхме единствените, които се хранехме на външна маса с повдигнати яки на блузите, скрити зад черни очила.

— В известен смисъл езерото е тъпо нещо — заяви той и на устните му заигра усмивка. — Човек губи желание да мърда.

Към края на обяда си науми, че трябва да направи един кръг с лодка. Ресторантът ги отдаваше под наем. Отстрани имаше малък хангар, надвесен над водата, а него ден езерото бе съвсем пусто. Лодките бяха подредени пред дървената постройка, стояха напълно неподвижни, макар и във водата. Нито плисък, нито гънка, нищо. На мен ми беше безразлично.

— Давай — казах му. — На мен не ми се мърда.

Запалих си цигара, мушнах ръце в джобовете на блузата и протегнах краката си. Гледах го как се отдалечава с лодката и разполовява езерото с мощни загребвания. От моето място изглеждаше сякаш краищата на греблата искрят, подир което постепенно ми заприлича на шейна, която се плъзга по снега. Питах се какво ли си беше наумил, какво ли бе решил във връзка с Глория. Аз лично нямах никаква идея. Нещо в мен отказваше да анализира хладнокръвно положението. Бях неспособен да мисля за това. Казвах си, че вече всичко е безполезно и, така или иначе, течението е твърде силно, за да се надяваме да доплуваме до брега. Анри беше стигнал до средата на езерото. Видях го да съблича блузата си и да навива ръкавите си. Махнах му с ръка.

Животът с Бети беше лесен. И последният изрод щеше да се приспособи. Всичко беше просто, очевидно, лъчезарно. Не съществуваше нищо друго. Имах едно-единствено желание и една цел. Бях способен да събера всичките си сили за секунди, знаех кое е доброто и кое лошото, имах чувството, че се движа само напред и не си задавах въпроси… Всичко това бе вече далеч. Бях поостарял и животът ми бе станал сложен. Чувствата в мен вече не бяха огнени гейзери, а стичаща се лава, от което не ми беше по-лесно. Първите ви заслепяват, вторите ви завличат. Резултатът е все същият. Протегнах се, прозявайки се.

Ама че хубав ден беше! Колко тихо и спокойно беше всичко! Каква мощ и каква крехкост излъчваха пейзажът и собствените ми чувства! Нуждаех се от Анри, както дърветата се нуждаят от почва, в която да пуснат корени. Копнеех по Марлен така, както по моему небесната светлина копнее за водите на езерото. Колкото реален бе пейзажът пред очите ми, толкова бе и моята необходимост да пиша. Само че ме грозеше я горски пожар, я буря или пък можех да затворя очи и всичко щеше да изчезне начаса. От дългото стоене неподвижен ми стана студено и потръпнах. Давах си сметка, че бях постигнал някакво равновесие. Но то не можеше да издържи дълго и аз го знаех. Питах се дали щях да се покатеря на небето, или да падна тежко.

Изправих се на стола и забелязах, че слънцето бе зимно, как да се изразя, можем ли да говорим за студена топлина или за ледено слънце? „Виж ти, вече е зима!“ — рекох си аз. Никога не пропусках раждането на всеки сезон, веднага забелязвах промяната в светлината. Не знам по силата на какво чудо, но винаги бях където трябва в точния момент. „Я, виж, пролет! Ето го лятото! Ох… есен!“ Не съм от хората, които пренебрегват малките неща, които придават чар на живота. Настръхнах, докато допивах колата си. Огледах внимателно езерото. Не виждах Анри. При това ми се струваше, че не го бях изпускал из очи, но мозъкът ми не бе запечатал нищо. Може би бе изтеглил лодката на брега, но защо правеше такива неща? Дълго се взирах в бреговата линия, но погледът ми минаваше над пусто и безмълвно огледало. За щастие, ако беше паднал във водата, щях да го чуя. Освен това бях почти сигурен, че умееше да плува. Пък и щеше да се разкрещи. Момичето, което ни беше обслужвало, се приближи откъм гърба ми. Беше се успокоила, но се усмихваше неприкрито. С едната ръка взе чашата ми, с другата удари един парцал на масата.

— Търсите ли нещо? — попита ме тя.

— Не. Приятелят ми нае една лодка, а сега не го виждам къде е.

— Знаете ли, не е за вярване, но често се случват инциденти в езерото. Миналия месец…

— Много мило, благодаря ви — отрязах я аз.

Когато отново останах сам, лицето ми се озова в сянката. Слънцето току-що се бе скрило зад върхарите на дърветата и над мястото легна тревога. Една риба скочи над водата на няколко метра от мен и ухото ми е съхранило резкия звук от плясъка й със смайваща яснота. Сега езерото ми се струваше много дълбоко. Особено мрачно и загадъчно, наистина. А каква тишина, какъв вкаменен покой, не можех да се опомня. Писателят по природа е измъчен човек. Започвах да се чувствам наистина зле. Какво можех да сторя срещу езерото, гората, особено когато светлината се отдалечаваше, а влагата ме обгръщаше? Каква ли жалка глупост щеше да ми хрумне?

— Анри! — извиках аз. — Анри!

Бях незначителен, жалък, микроскопичен. Гласях се да обиколя езерото на бегом, когато чух лек плисък току до мен. Не видях от какво беше, защото дървеният хангар скриваше от погледа ми малка част от брега. Стори ми се, че затаих дъх. Най-напред забелязах няколко прави линии под формата на житен клас, чиито краища потреперваха на повърхността на водата. После постепенно изникна носът на лодка и минаха няколко секунди, докато я видя цялата. Беше празна. Разбира се, това бе лодката, наета от Анри, но него го нямаше. Колкото повече се вторачвах в нея, толкова по-празна ми изглеждаше. Колкото повече се приближаваше към мен, толкова повече се натоварваше с ужасно значение, впрочем боята се беше напукала, вече не беше съвсем свежа, дървенията със сигурност беше проядена, тъй че и при най-малко движение човек можеше да се гътне зад борда. Стоях като закован на мястото си, вдървен като колец. Някъде високо се чу злокобен птичи писък, във въздуха усетих лек мирис на тиня. Отстъпих неуверено няколко крачки назад. Ударих се в пейка. Паднах върху й, а погледът ми не се откъсваше от езерото. Чувствах се все по-зле.

— Какво… изкарах ли ти акъла? — попита ме той.

Излезе иззад хангара с усмивката, която можете да си представите. Малко оставаше да го убия. Но не казах нищо. Изгледах го, после отидох към колата. Шегички като тази ми се струваха смешни, когато бях на шестнадесет. Тогава духът ми бе ведър и свободен.