Проклета въртележка

11

След седмица „днешните яйца“ вече не бяха днешни. Бяха просто пресни яйца. Само че трябваше да им се сменят етикетите, а на мен и Анри това ни отнемаше по цели дни. Не беше нещо крайно уморително, но не ни беше разрешено да пушим и трябваше да стоим прави през цялото време сред миризми на храни и домакински продукти.

Бяхме в склад с площ около двадесет хиляди квадратни метра. Един хектар консервени кутии, салами, замразени храни, бутилки алкохол, фъстъци, кисели млека, пакетирано кафе, птиче месо и прочие, струпани на рафтове, които понякога достигаха височина до 10 метра. Другата част от склада беше запазена за разфасовани стоки, от типа на онези, които се срещат в супермаркетите.

Бащата на Виктор-Серж беше управител на склада. Жена му, една безинтересна блондинка, която прекарваше времето си в сектор козметика, беше директор на човешките ресурси. Виктор-Серж се занимаваше с наличностите. Освен мен и Анри имаше още четирима подчинени, малко по-млади от нас. Не знам как се отразяваше на продуктите, но около един по обяд, когато слънцето огряваше вертикално покрива от фибростъкло, хангарът се превръщаше във фурна. Беше прекрасна есен, някои дни грееше досущ лятно слънце, случваше се да превали, но температурата не падаше под двадесет и пет градуса. В очакване на вечерния хлад се разхождахме по блузи. Складът се намираше на излизане от града и камионите на доставчиците обикаляха сградата в облаци прах. Когато шофьорите слизаха от тях, бяха прогизнали от главата до петите, после надзираваха товаренето на сянка, поклащайки глави и плезеики езици, като подсушаваха челата си в неподвижния зной.

Както ни беше заявил Виктор-Серж, в работата нямаше нищо сензационно, но беше се появила точно навреме за нас. Бях изхвърлен от банката си. Видях се принуден да върна чековата си книжка на директора. Прекосих кабинета му с вид на буржоа от Кале, докато той зяпаше през прозореца и се прозяваше. Надявам се днес да си гризе ташаците. Ще ми се да вярвам, че когато направят подобна глупост, служители като него биват отпращани зад някое прашасало гише. На момента обаче това не ми се стори забавно и се почувствах безпомощен. Недей да мислиш за това, казвах си аз, не мисли за това, а си кажи, че някой ден някой ще напише романа на твоя живот: „… и Той никога не се е безпокоял за паричните си проблеми, Той никога не е допускал разните битовизми да го отклоняват от пътя му.“

С пушенето намирахме начини да се скатаем, но беше абсолютно невъзможно да намерим столове. Скоро се оказа, че Виктор-Серж не беше точно приятел на изкуствата и литературата, поне не и през деня, по време на работа. Два-три пъти ни завари седнали на земята и ни предупреди, че не може да допусне никакви изключения от правилото, още повече че, по собствените му думи, ни беше наел от приятелски чувства към Шарл и за да ни направи услуга в известен смисъл.

В отплата за която си отработвахме нашите четиридесет и пет часа седмично, четиридесет и пет часа на крак. Вечер Анри се оплакваше от болки в краката. Аз шофирах. Не бяхме много словоохотливи по пътя към къщи, изпушвахме по една цигара в догарящия ден. От 10 сутринта до 7 вечерта, нещо като затвор във времето.

Онова, което правеше шегичката поносима, беше, че я изтърпявахме заедно, физически не беше нещо особено, но всяка минута траеше часове и всички влачеха крак под тежестта на чудовищната скука и отвратителната умора. Понякога трябваше да сменяме местата на разните продукти и тогава кутиите, които същата сутрин бяхме подреждали на горните стелажи, сега трябваше да ги грабнем, свалим, наредим на количката и откараме на другия край на хангара, а там да ги качим отново горе, без някой да ни дава каквото и да е обяснение. Пък що ли ни трябваше, дори да имаше една, сто или хиляда причини, колко изчанчен трябва да си, та да те занимават някакви си петдесет хиляди тубички майонеза? Денят се свеждаше горе-долу до това, но Анри беше тук. Дума да ми кажеше или дори само да ме погледнеше и тутакси се усещах на бойна нога, почти забравях къде се намирам и се катерех по стелажите като маймуна. Маймуна, затворена в клетката си с бетонни скали и копанка за храна от алпака.

Разполагахме с половин час за хранене по обяд. Всички оставаха в склада и хапваха в съблекалнята, но ние двамата с Анри излизахме. Прекосявахме задния двор и отивахме под няколкото дървета малко по-нататък. Обръщахме се гърбом към склада и си отпочивахме пет минути, загледани в полето, преди да извадим плячката, скрита под блузите ни.

Хлапетата вече ни бяха забелязали и пристигаха. Не ни казваха нищо. Усмихваха се, грабваха стоката и побягваха.

— Бога ми, видя ли очите й? — ми повтаряше Анри. — Видя ли ги, а? Нали не сънувам?

Трябва да беше на пет-шест години, а очите й бяха, по израза на Анри, прелестно изографисани, черни, блестящи, дълбоки. Беше мръсна, но много красива, останалите също бяха мръсни, повече или по-малко красиви, но особено живи. Трябваше да ги видите как търчаха по хълма, като викаха, без да се обръщат, преди да изчезнат зад хребета, а докато тишината се възцаряваше, двамата разопаковахме сандвичите си, без да бързаме.

— Зарежда ме със сили за цял ден — прошепваше ми той, — повярвай ми!

Разбира се, беше немислимо да изнесем кутии с равиоли и други грамадни работи, но нищо по-лесно от това да подпъхнеш зад гърба си двадесет транша вакуумирана шунка, диетични галети под ризата и някой „Карамбар“ отпред. Опитвахме се да внасяме разнообразие. Не знаехме откъде идваха тези деца, но бяхме благодарни на небето, че ни ги изпращаше. Те разведряваха деня ни. Когато се връщахме в склада, Виктор-Серж ни очакваше на вратата и гледаше навъсено часовника си.

— Побързайте, момчета, другите вече започнаха, наистина, не се шегувам.

Минавахме покрай него сияйно усмихнати и почти не забелязвахме как минаваше първият четвърт час.

Една вечер, докато бях качен на една стълба и той ми подаваше (или аз му подавах) един кашон памперси с нов дизайн, Анри се строполи в локва кръв. Преживях най-голямото шубе в живота си. Простена като ударен с кама, преди да падне назад, а кашонът се изтърбуши на земята, точно до него.

Останах парализиран в продължение на няколко умопомрачителни секунди, отворих уста, за да дишам, и го гледах как се кривеше на цимента, уловил крака си. Кръвта течеше през панталона му, стичаше се между пръстите му, изтичаше ужасно бързо.

Скочих до него. Краката и ръцете ми бяха толкова вцепенени, че щяха да се строшат на хиляди парчета. Изрекох няколко неразбираеми думи, после хванах главата му. Насмалко да го залюлея в скута си. Боже Господи, почти се качих върху него и отстраних ръцете му от крака. На нивото на прасеца платът на панталона му лъщеше като мрачна локва и се издуваше под напора на кръвта, черна, блестяща и зловонна. Чух го да стене, чух и шума от бягащи стъпки из хангара, жвакането в обувката му и чорапът му, който лочеше кръв.

Докато се опитваше да се изправи, аз му разкопчах колана и му свалих панталона. Носеше неправдоподобен слип в агресивни цветове и първият, който пристигна, един от нашите с изглупяло от алкохола лице, дори се разсмя. Често съм забелязвал, че най-ужасните бедствия са съпроводени от малки, смешни подробности и най-напред си помислих, че животът няма уважение към нищо, че се подиграва с човешкото страдание, но отсетне разбрах, че съм жалък глупак и не заслужавам нищо. А онова пиянде го застрелях с поглед.

Малък фонтан кръв бликаше от прасеца му и се разливаше във всички посоки.

— Уф, по дяволите! Какво му има на стария? — попита човекът с жълтясалите очи и болния черен дроб.

Грабнах пакет памперси, яростно го разкъсах, съдържаше нощни памперси, от най-дебелите, надявах се да могат да поемат много литри, защото Анри напомняше спукан петролопровод в страна на черното злато и докато притисках един памперс с гаранция за непромокаемост на опаковката, се сетих, че черната кръв тече във вените, което беше по-малката беля от червената кръв, ако не ме лъжеше паметта.

— Побързай! Бягай да се обадиш! — изревах аз.

— На кого? — попита той.

— Давай бе, тъпанар!

Оня тръгна. Другите дотърчаха. Изнизах колана на Анри и му направих турникет на крака. Никога не бях имал толкова кръв по ръцете, та чак до лактите. И двамата стъпвахме в локвата, а аз се питах как така не бях припаднал, като се сетих за всичките мисли, които гледката извикваше у мен, най-вече усещането за нелепата крехкост на живота на скъпите ни хора и не само на тях.

— Ама какво става тук? — попита Виктор-Серж.

Надошлите оформиха кръг около нас. Единият отстъпи, като забеляза, че е нагазил в кръвта. Анри гледаше право напред, забелязах, че се беше вкопчил в едното ми рамо. Напрягах се да чуя сирената на някоя линейка, докато ония бръщолевеха глупости.

— Ама какво е станало в края на краищата? А вие не стойте тук, а се връщайте по местата си?

Виктор-Серж се опитваше да овладее нещата, затова му плащаха. Останалите се оттеглиха, пристъпвайки заднишком. Аз отпуснах турникета, вече не си спомнях нищо относно скапаните турникети, опитвах се да се сетя дали нямаше някаква опасност от гангрена и се проклинах, че не знаех какво точно трябваше да се прави. Смених памперса с нов и го захвърлих в ъгъла като стар, подгизнал парцал, от което се чу отвратително пльок. Потях се, рекох си няма да дишаш, докато не се появи скапаната линейка, защото всяка глътка въздух дотогава е концентрирана отрова.

Оня клекна до мен с отвратено изражение. Неговата кръв нямаше никаква стойност, но той си беше жив и може би се опитваше да разбере какво ли още ни е хрумнало. Погледна ме с недоверие.

— Ама какво му става? А?

— Нищо му няма.

Алкохоликът довтаса задъхан.

— Пристигат! — съобщи той. — По дяволите, не е ли по-добре?

Виктор-Серж му каза да не се помайва тук. Оня повдигна рамене, преди да направи кръгом. Аз пристегнах отново турникета. Погледнах Анри, опитах се да му отправя успокояващо послание. Той продължаваше да ми стиска рамото, а аз не исках в никакъв случай да ме пуска. Струваше ми се, че сме прекарали часове така, а кръвта продължаваше да изтича под превръзката.

— Ще ни трябва бинт? — казах аз. — Дайте ми бинт.

— Бинт ли?

— Да, бинт! Бързо!

Уверявам ви, сякаш го бях помолил да свали луната или да ми даде джобните си пари. Изправи се.

— Ама… ама аз нямам…

— По дяволите! Вижте по стелажите, в магазина!

— В магазина ли?

Изгледах го лошо, но очевидно онова, което го бях помолил, толкова го беше ужасило, бе толкова противно на всичко свято в живота му, че би предпочел да го убият на място, вместо да стори подобно нещо. Откачих предпазливо ръката на Анри и му казах, че се връщам след секунда. Втурнах се с все сили към супермаркета, където хората тикаха количките си.

Магазинът бе отделен от склада с пластмасова, прозрачна завеса, дебела повече от сантиметър и тежка колкото мъртво магаре, но както се бях засвяткал, можех да разбия и стена. Нищо не може да устои на човек, устремен към една-единствена цел. Блъснах завесата, а тя се отвори, ръмжейки, както ми се стори. Една старица се застопори точно пред мен. Прескочих количката й, докато тя се опитваше да предпази лицето си. Хемингуей никога не е правил нищо подобно, нито Селин, нито Сендрарс, нито Милър, никой от моите кумири не беше прекосявал супермаркет на пожар, предизвиквайки страх и възторг с избилата си наяве енергия, нито Буковски, нито Бротиган, нито Керуак (и прочие, които ви спестявам), никой от хората, които в определен момент бяха озарявали живота ми, никога не си беше позволявал да постави на колене цял супермаркет с едничката магия на своето присъствие и могъществото на аурата си, впрочем Анри също не го беше правил. Повечето от хората видяха само как някакъв огнен език премина по централната алея, други съзряха светещ ангел, а някои бяха обхванати от свещен ужас и зарязаха количките си.

Прелетях през парфюмерийния сектор, без да забавям устрема си. Майката на Виктор-Серж беше там, с три пъти по-тежък грим от някоя матрона на долнопробен бардак, и си слагаше крем на опакото на ръката. Разминахме се на косъм, но парфюмът й ме преследваше чак до края на алеята, макар да мислех за съвсем друго нещо. Луднал бях. Трябваха ми няколко секунди, за да съзра бинтовете, които висяха току пред очите ми заедно с лейкопласта. Вместо да ги откача, аз ги дръпнах с викове и съборих куп други неща в краката си. Оная довтаса на високите си токове. За миг ми хрумна, че ако всички жени бяха като нея, нямаше да имам никакви проблеми. Трябваше ми само една колибка вдън горите, няколко сборника събрани съчинения и съзерцание през по-голямата част от деня.

— Какво ви е прихванало? — изрече провлачено тя, като се приближаваше с целия си ужас.

Почти чувах как се отъркваха устните на вагината й, а полата й беше на път да се цепне. Такива жени ги отстъпвах на другите, макар да ставаха направо за боклука. Втурнах се с превързочните материали подръка. С един удар с рамо я отпратих в сапунерките и вече бях прекосил половината магазин, когато оная се разкрещя.

Заварих Анри легнал на земята, със свален панталон. Оня беше прав до него, зазяпан в тавана, идеше ми да го убия. На земята се беше разляла локвата кръв. За миг ми се стори, че стене, но всъщност това бях аз. Анри ме погледна. Пуснах материалите на земята. Малко оставаше да полудея, докато ги извадя от опаковките. Бинтовете бяха в пластмасови, прозрачни цилиндърчета, прикрепени към картон, и си беше подвиг да ги извадиш оттам. Понякога неизбежно си казваш, че светът е изтъпял.

— Запазете ми етикетите! — проплака Виктор-Серж. — Трябва да ги запиша.

Когато чух линейката, имах на сметката си три кутии марля, пет метра бинт и цяло руло аеролейкопласт. Но творението ми беше по-скоро бароково, напомняше голяма бяло-червена гъба. Хората в бяло се появиха на галоп. Помолиха ме да пусна Анри, но скоро разбраха, че за целта трябваше да ми откъснат ръката. Мушнаха една носилка под него и докато се изнасяхме в обратна посока под угасналите погледи на останалите нещастници, един от санитарите ми обясни, че това им е четвърто спукване на разширена вена за деня, което по негово мнение вещаело буря, също като бръснещия полет на лястовиците над покривите.

По пътя превъзбудата ми се изпари и се почувствах съвсем изпразнен, сведен до животно. Не исках да се оглеждам, защото вътрешността на линейката напомняше стая за изтезания със своите флакони, тръби и хромирани нещица. Кислородната бутилка потракваше при най-малкия трус, а маската висеше до нея в очакване на своя час и на следващия клиент с лилави устни.

— Брат ли ви е? — попита едно от момчетата.

— Да — отвърнах аз.

Спешни случаи. Тук вече го откараха, бяха готови да ми откъснат ръката. Едва успях да го докосна по рамото, преди да го откарат на една количка и да се скрият зад две бели врати. Чувах поскърцването на колелцата, което се отдалечаваше и потъваше в тишината. След смъртта на Бети изпитвах ужас от болниците и дори днес самото изписване на тази дума ме хвърля в неудържима мъка. Останах неподвижен в чакалнята със свити в юмруци ръце и болки в челюстта. Не че изпитвах обоснована ярост, напротив, беше някаква си жалка колика, събуждането на стари демони, които никога не ви напускат и ви преследват до края, захранвайки се от раните ви, от онези демони, дето ви държат в ръцете си. Една нисичка медицинска сестра се приближи до мен и ми каза с нежен глас да не се притеснявам и че това е нищо, че мога да приседна, стига да искам.

— Баща ви ли е? — попита ме тя.

— Да — отвърнах аз.

Анри не ми беше нито баща, нито брат, разбира се. Нито приятел, нито съпруга, нито син. Искам да сме наясно, за да не бръщолевят глупости. А това, че беше от най-големите писатели на своето време, не обясняваше всичко. Не съм достатъчно глупав, та да искам всичко да обясня, освен това не пиша психологически роман. На мен ми плащат, за да знам, че истината винаги остава скрита. Момичето беше много мило, но само силом можеха да ме накарат да седна в болница. Благодарих й най-общо и се ометох.

Свечеряваше се. Известно време крачех, без да мисля за нищо, в съзнанието ми се редяха някои образи, но без стопкадър, не се и опитвах да ги задържа. По някое време си дадох сметка, че още съм с престилката. Съблякох я, метнах я на ръката си и скочих в едно такси. Бях се сетил, че трябва да прибера колата, което значеше, че мислите ми се избистряха. Усмихнах се тъжно, като разбрах, че излизам от шока. Ако човек си спомня къде е оставил колата си, значи с него още не е свършено.

Магазинът беше затворен, но паркингът се давеше в ослепително жълта светлина. Таксито спря до мерцедеса, а когато шофьорът ми съобщи сметката, изтръпнах на седалката. Сметката трябва да си беше съвсем нормална, не в това беше проблемът, просто се сетих, че нямам пари в себе си. Много тъпо! Човекът ме гледаше в огледалото.

— Няма да ми повярвате — рекох аз.

— Зависи — отвърна той.

Впуснах се в припрени обяснения, дори му показах оцапаните си с кръв ръце. Той се наведе напред и се изправи с палка в ръка.

— Бъркате! — казах му.

— Не ми харесва това безлюдно място — отвърна той.

Залях го с подробности, като се стараех да оставам напълно неподвижен, с ръце, положени на бедрата. Беше тежък ден и ми се искаше да свършва.

— Уверявам ви, че сам не мога да измисля подобно нещо. Не тичам достатъчно бързо, за да крада. Прехвърлих четиридесетака.

— Добре де… какво предлагате?

— Да карате след мен до вкъщи. Като оставите включен брояча.

Той почеса намръщен главата си, после ощипа носа си.

— Колата ви не е последен модел. Не се опитвайте да ми избягате.

— Ама моля ви се — въздъхнах аз. — Нямам никакво намерение.

Карах с шестдесет километра в час. На оранжев светофар спирах. От време на време му правех знак и той се приближаваше. Пред нашата къща видях белия ситроен мини, който Марлен си купи, когато двамата с Анри взехме мерцедеса. В кухнята светеше, което наистина ме зарадва. Казах на шофьора да ме изчака и влязох.

— Ох, за Бога, започвах да се притеснявам! Къде е Анри?

— Да, чакай сега. Ще ти обясня.

Отидох да взема парите, които стояха на хладилника.

— Няма нищо страшно — казах й аз, докато преминавах на връщане покрай нея. — Почакай ме, връщам се.

Платих на човека, а тя дойде до мен на тротоара и ме улови за ръката. Стоях прав, нощта я обгръщаше, колата ми беше гарирана, а къщата само на няколко метра, но нищо от онова, което щеше да се случи, не ме осени. Почувствах как ме завладява странно спокойствие, разказах й всичко с няколко думи, а тя затули устата си с ръка. После се прибрахме. Казах й, помниш ли, той се оплакваше от болки в краката, а ние си отвисяваме цял ден прави, мамка му, присядаме само за пет минутки.

— Ама че глупост — въздъхна тя, а аз вдигнах очи към небето.

— Можем ли да му се обадим?

— Не знам… Пробвай.

Когато тя затвори телефона, аз стисках една голяма чаша. Драй джин, без нищо, без лед, чист огън, като удар с метална тръба. Тя поклати глава, примига с клепачи, аз поех въздух.

— Няма страшно — прошепна тя. — Добре е.

Усетих как краката ме влекат към канапето. Уверих се, че чашата ми не беше празна, бутилката — на една ръка разстояние, а цигарите също бяха в мен. В къщата всичко беше спокойно, седнах. Марлен легна по гръб и отпусна глава на бедрото ми. Спомних си, че и Глория го правеше, когато беше в добро настроение. Бети също. Обичах да си играя с косите им, докато светът навън се смахваше, и макар всички ние да сме обречени на зловещата и неизбежна самота, почти успявах да го забравя, като си позволявах мигове на изключителен покой. Тъй че не само демоните ни преследват, райските ангели също. Това прави живота чудесен. То кара мъдрите да се смеят, а лудите да вият.

Бях скапан. Не я чуках, разбира се, не мисля постоянно за тези неща, пък и се чувствах добре, където бях, нямаше да съм по-добре между краката й. Не ми се говореше, тя също оставаше безмълвна. Не ми се мърдаше, тя също стоеше неподвижна. Отметнах един неин кичур зад ухото й, а тя улови ръката ми. В другата държах чашата си. За съжаление се опасявам, че няма да умра точно в такъв момент. Но нищо.

И дума не можеше да става Анри да се върне на работа. Той настояваше, но аз му казах, виж какво, надявам се да не си чак дотам тъп, освен ако не държиш да дадеш живота си за тая тъпотия. Чекът ми трябваше да пристигне всеки момент и така погледнато, можеше да се твърди, че всеки следващ ден ни приближаваше към светлината. Въпреки това реших все пак да си доизкарам месеца. С чековете нещата никога не са сигурни. Все още бяхме в пълен мрак.

Докато пиех сутрешното си кафе, четях писма на мои поклонници, после навличах престилката и отивах да тътрузя кашони чак до вечерта. Работех сам. Сам се хранех. Не успявах да изнеса същото количество храна за децата и когато за пръв път се появих без Анри, те бяха изненадани и надничаха зад рамото ми. Онова момиченце беше пак с големите си очи.

— Няма го — казах аз. — Повече няма да дойде. Представям си я пораснала днес и се надявам да е още по-красива. Това ми стига.

— Какви са тези деца, там? — попита ме Виктор-Серж. — Забелязах ви заобиколен от деца.

— Нямате право да посягате на личния ми живот! — отговорих му аз. — Настоявам да се срещна с представителя на синдиката.

Оня не се заинати, но оттогава насетне ми ходеше по стъпките и не ме оставяше на мира нито за минута. Това ми харесваше, така дните минаваха по-бързо, а на два-три пъти кашони се изплъзваха от ръцете ми и му падаха на мутрата. Правех каквото можех.

Щом свършеше денят, се качвах на колата и лекичко се оставях на трафика да ме понесе. Възстановявах навиците си на свободен човек. Анри се грижеше за всичко вкъщи и вечерята ме очакваше. Изчаквахме Марлен с по едно питие и брояхме дните до края на този пъклен месец.

По същото време и по съвсем случаен повод се запознах с тъпкача на Марлен. Беше навръх рождения й ден, а аз съм обсебен от рождените дни, както други от петъците 13-о число (не си вадете никакви изводи, времето оставя своя отпечатък върху всеки от нас). Анри се беше нагърбил с вечерята, а от мен се очакваше да се изстрелям след работа в центъра, за да купя подарък. Бях в добро настроение. Бях изпуснал един кашон мляко на главата на оня.

— Опасявам се, че изпитателният месец няма да доведе до назначаването ви — промърмори той.

— Това е обезмаслено мляко, не прави петна.

Колебаех се какво да й купя. Карах безцелно по улиците под моравото небе, духът ми се рееше някъде с вятъра, ръката ми почиваше на съседната облегалка, а левият лакът на рамката на прозореца. Придържах волана с три пръста.

Не знам как съдбата ме отведе там, на един червен светофар, на петдесетина метра от редакцията на „Южен вестник“, където тя работеше. Видях я да излиза. В компанията на висок блондин, от типа на онези, пред които всичко в радиус от няколко метра се снишава като под напора на хеликоптерни витла. Разделиха се на тротоара. Онзи я хвана за брадичката и се наведе да я целуне с език. Попипа й циците, без да се притеснява. Зад мен започнаха да набиват клаксоните, а аз се бях вкаменил.

Гарирах, без да се замислям. Видях Марлен да се качва в своя автомобил и да потегля. Онзи се отдалечаваше пеша. Какво ли не се случва понякога? Какво ли не носим в главите си? Какви са тези мрачни сили, срещу които не можем да се борим? Последвах го, педерастът му с педераст. Крачеше по средата на тротоара, беше над среден ръст и по пътя няколко жени се обърнаха след него, разпалени от атлетичния му вид. Следвах го отблизо и няколко от тях се блъснаха в мен. Постепенно се свечеряваше.

Озовахме се в един бар. Качих се на стола до него и заръчах същото. Да си призная, не ми беше симпатичен, но нещо в него ме привличаше. Не беше сложно за разбиране, сякаш тя стоеше помежду ни. Питах се, осъзнава ли късмета си? Изпитвах нещо като възторжено любопитство спрямо него. Много се бях променил. Не много отдавна, само преди няколко години, щях да го предизвикам.

Половин час по-късно той ме потупваше по рамото, а аз плащах пета поред почерпка. Не обичам особено да разговарям с хората, но реша ли да го направя, съм способен да проведа приятен разговор, още повече че, трябва да призная, боговете ми бяха смлели мливото. Той не само познаваше Шарл и Вера, но бе прочел и една от книгите ми, „много готино нещо“, както сам се изрази. За мен бе детска игра да насоча разговора към сюжета, който ме интересуваше. Заявих, че съм срещал Марлен два-три пъти по време на някакъв купон.

— Има хубаво тяло — рекох аз. Трябва да беше към тридесетте и след пет чаши погледът му грееше. Аз бях на четиридесет и моят още не грееше.

— Бога ми, приятелю, не само тялото й е добро… Страхотна жена е!

— Да, вярвам ти.

— И между нас казано… мисля, че я подлудявам.

— Нима?

— Да, нямам навика да преувеличавам, но мога да ти кажа, че я държа в ръце.

Запалих цигара. Сърцето ми биеше забързано, усмивката ми се смръзна. Алкохолът му развързваше езика и той се бе навел към мен. В бара нямаше много светлина, нямаше място за светлината. Направих знак на бармана да напълни чашите.

— Освен това не е от жените, които ти досаждат — допълни той. — Не приказва много.

— Стига бе! — разсмях се аз. — Има ли още такива?

Беше пиян. Аз също бях преситен, но не заради алкохола, можех да изпия целия бар и да изляза, подскачайки на единия си крак. Оня се разнежи и сложи ръка на рамото ми, говореше съвсем близко до лицето ми.

Винаги са ме втрещявали хората, които ви се изповядват на петата минута, дълго са ме карали да си задавам един въпрос. Питах се дали не съм много спечен? Сега се моля за опрощението на душите им! Колко такива съм срещал, които са ми разказвали хладнокръвно креватните си подвизи, без да се свенят от детайлите. Смайваха ме и ме отблъскваха. Понякога си мисля, че и аз правя същото, но аз съм писател, казвам си, а това е различно, аз просто съм задължен да говоря за това. Писателският занаят не е толкова розов, колкото мнозина си го представят. Има дни, в които някакво непреодолимо целомъдрие ме парализира и трябва да изтръгвам думите си една по една. А в живота съм направо гроб.

— Тя май мисли само за едно — съобщи ми той между две глътки. — Досега не ми е оставяла възможност да загася светлината.

— Стига бе! — рекох аз.

Косата му беше грижливо подстригана. Беше гладко избръснат, миришеше хубаво, ръцете му бяха с грижлив маникюр. Носеше ултраплосък златен часовник. Дрехите му бяха висококачествени. Но каква душевна вулгарност, каква пустош, какво жалко камъче беше това момче. Странно, но не събуждаше никаква омраза у мен, по-скоро ме натъжаваше.

— Знаеш ли… с такава жена не съжаляваш за всички останали, които си пропуснал. Освен това работи до късно.

Погледна ме в очите и ми отправи лепкава усмивка.

— … качвам я на бюрото.

Нямах никакво желание да слушам подобни неща. Какво изобщо правех тук, какво търсех в този бар, какво ме беше прихванало? Прехапах си устните. Другите сигурно ме чакаха. А бях излязъл, за да й купя подарък. За да я видя как духа свещите. За да я видя разкрасена както никога.

Онзи сподави малко оригване в шепата си.

— Страхотни свирки върти! — довери ми той.

Слязох от стола и излязох, без да кажа нито дума. Улицата беше осветена. Магазините бяха затворени. Отидох при колата. Въздухът беше хладен. Вдигнах стъклата и обикалях улиците. Нищо не се случваше, както се надявахме. Нищо не може да укроти кипящото безредие на потоците, бих казал. Нищо не ни беше спестено. И всеки урок е труден за преглъщане. Което не ми даваше отговор как трябваше да постъпя с подаръка. Трябваше да хвана бика за рогата, а в известен смисъл той ме прободе и сега се гърчех насред арената със златовезания си костюм. Добре де, може и да преувеличавах, можеше пък да се отърва с едно натъртване и шепа стърготини в устата, кой знае!

Но и този път се оказа, че бърках. Силен трясък от счупено стъкло ме върна към действителността, а аз паднах обратно на седалката. Мерцедесът се беше врязал в голям, черен, лъскав ван, уверявам ви, така беше, но дори аз не можех да го повярвам и първата ми реакция беше да се изкискам глуповато, докато всъщност ми се искаше глухо да изридая и да стоваря страховит юмрук по волана. Само това ми липсваше, сега вече всичко си беше на мястото. Едно последно усилие и вече нищо няма да усещам, още капка вода и ще мога да склопя очи, да напусна този свят и да сложа кръст над този луд живот.

Гарирахме с вана покрай тротоара. В краката си влачех един работен ден, а духът ми беше на нулата. Отлепих се от седалката като човек, който отива на ешафода. Допускам, че жена на мое място щеше да се разреве.

Старец с посребрени коси излезе от вана и се приближи до мен на подскоци. Хвърлих бърз поглед нагоре. Небето беше съвършено ясно, а над нас грееше голяма, бяла луна. Значи човекът не беше сияен, а просто се къпеше в естествената светлина, не халюцинирах. Очите му се усмихваха.

— Как е, младежо — пошегува се той, — надявам се да не е кой знае какво.

На вана му нямаше нищо, броните му бяха като снаряди с дължина петдесет сантиметра. Бях ги избегнал, но се бях врязал с главата напред в хромираното желязо, за което бяха заварени — четиридесет сантиметра широка летва с дебелина на железопътна траверса. Двата ми фара се бяха пръснали, а обшивката на радиатора беше загинала в геената огнена.

— О! Съжалявам! — каза той.

— Не е ваша вината — въздъхнах аз. — Аз ви налетях. И не ме наричайте „младежо“.

Той се засмя и се хвана за брадичката. Дълги сини вени прозираха под прозрачната кожа на ръката му.

— Но… вие не ми изглеждате толкова възрастен.

— Бих могъл да имам дъщеря на двадесет години. — Ха, ха…

Отправих горчив поглед към мерцедеса с избодените очи. Ако всичко се движи по план, сега трябва да ме спрат ченгетата и да ми съставят акт. За щастие нямаше нужда да пишем констативен протокол, защото тутакси щях да припадна.

— Все пак този инцидент е доста неприятен! — смънка той.

— Много!

— Много ми е неприятно, наистина.

— Не берете грижа. Виновният съм аз.

— Вижте, искам да направя нещо…

— Не, много сте мил. Ще потеглям.

— Не, почакайте, елате да видите нещо…

Отвори задната врата на вана. Нещо на дъното беше покрито с голям черен плат. Старецът го хвана и се обърна към мен.

— Сигурно имате жена? Или годеница?

— Не.

— Но си имате приятелка?

— Не, нито една от изброените.

Той се разсмя.

— Е, знае ли човек… Може би някой ден ще имате. Изберете нещо за нея.

Той отметна платчето със замах. Не чух нищо, което да наподобява финото потрепване на небесната каскада, но пред очите ми блесна море от диаманти. Озърнах се наоколо.

— Аз съм доставчик на фалшива бижутерия — съобщи той. — Това е старата ми колекция. Хайде, приближете се.

Само преди минута бях готов да се закълна, че съм достигнал дъното, но ето че попаднах на ангел, а всичките ми грижи мигом се разсеяха. Всъщност никога не съм се отчайвал истински от живота, само съм преживявал трудни моменти както всички. Опасявах се, че старият, сияещ мошеник се подиграваше с мен.

— Наистина ли? — попитах аз.

— Хайде, не се страхувайте… Изберете си колкото искате!

Когато оставих чантата насред масата, Анри подсвирна и седна на един стол, като си бършеше ръцете в парцала.

— Страхотно! — рече той. — Гениално!

— Три кила. Продаде ми ги с добра отстъпка.

Обеци, пръстени, брошки, гривни, колиета, бях взел половината му стока и щяхме чисто и просто да я заринем в бижута, а аз продължавах да недоумявам как бях успял да изляза триумфално от тези изпитания, мистерията оставаше непроницаема.

— Добре, стига си се помайвал. Другите ще пристигнат всеки момент…

Прав беше. С един скок се озовах под душа. Пуснах студената вода, но не успях да угася горещината, която бяха запалили няколкото изпити пътем чаши. За сметка на това почти бях разкарал оня мръсник от съзнанието си и доброто настроение ме завладя, щом затворих очи. Подсуших се, сресах се, сложих малко парфюм, преоблякох се и слязох на бегом. Смигнах на Анри, докато прекосявах кухнята, седнах на голямата маса и започнах да опаковам бижутата едно по едно, като завързвах пликчетата с малко възелче от сребриста връв.

— Още ли свети у Марлен? — попитах аз.

— Да.

— Предупреди ме, когато се зададе.

— Добре. Налей по чашка.

Не беше благоразумно. Налях две чашки бърбън. Мешавиците трябва да се избягват. Чукнахме се.

— Жив и здрав! — казах аз.

— Благодаря, да ти се връща.

— Жената на четиридесет е нещо красиво.

— Да. И тя да ни е жива и здрава!

Какво да сторя? Алкохолът ме прави сантиментален. Най-големите си сълзи съм пролял с чаша в ръка, плакал съм за себе си, за всичко, но — чудно нещо! — предимно за себе си, паралелно с намаляването на нивото на съдържание в бутилката. Не ме карайте да слушам тъжна песен, когато съм пил, ако обичате, нито да срещна погледа на красиво момиче, което някакъв двуметров тип е уловил за ръка, умолявам ви, не ме карайте да се сещам за едно друго момиче, което съм обичал, не ме питайте докъде съм я докарал, имайте милост, не ме оставяйте да гледам новините, не се опитвайте да ми помогнете, не блъскайте кучета по улиците, спестете ми проблемите си и ме оставете с моите книги, не ми напомняйте, че времето си тече, не търсете опора в мен, не ми пращайте картички от другия край на света и най-вече, който и да сте, не ми говорете за любов, не ме карайте да слушам тъжна песен, когато съм пил. Често съм се опитвал да се преборя с тази слабост, но и днес съм същият. Не искам да умра, преди да съм достигнал съвършенството, но ме чака работа, това не става от днес за утре.

Затова се върнах към опаковането с крива усмивка. Налях си още една чаша, за да си ударя един камшик и нарязах връвта с ножица. Анри си тананикаше „Баладата на Мари Сандерс“. Постлах масата. Гостите можеха вече да пристигат. Хапнах една курабийка. Всичко беше готово.

Пристигна Шарл заедно с неколцина избрани приятели, тук беше и Мари-Анж, момичето, с което се виждах в дни на бури. Ръцете им бяха претрупани, от джобовете им стърчаха бутилки.

— Върви ли работата? — попита ме Шарл, като ми връчи един галон шампанско.

— Да, набрах скорост — отвърнах му аз, като поех рожбата в ръце.

После се появи Марлен, целуна всички присъстващи, а аз започнах да сервирам питиетата.

Връчването на подаръците беше един от тези магически, фантастични, поставени извън времето мигове. Аз си стоях в ъгъла, широко отворил очи и уши. Намирах я красива, затова не ми беше трудно да я намеря възхитителна в състоянието, в което бях. За последно се бях отрязвал след кончината на Ричард Бротиган, тъй че не ме беше срам да си позволя тази волност след толкова време.

След като отвори подаръците на гостите и раздаде няколко целувки наляво и надясно, се захвана с разопаковането на големия пакет. Бях наредил всичките ни малки пликчета в една голяма кутия, която бях поставил на края на масата, за да я отвори последна. Когато сряза лентата, изпих последната глътка от чашата си. Всички говореха и се смееха, но това не ми пречеше. От нея се изтръгна лек възторжен вик, когато видя всички тези джунджурии, опаковани в тъмночервен целофан със сребристо възелче. Най-любопитните се скупчиха. Тя изгледа усмихната двама ни с Анри. Смътно долових, че Шарл се приближи до мен и наля чашата ми, но не обърнах внимание, Марлен беше взела в ръце първия от подаръците ни, а аз изпращах кръгчета дим към тавана.

„Ах! Аахх“, два прекрасни сапфира, инкрустирани в обеци, по-истински от истинските, със синьо, което пречупваше светлината и ви секваше дъха. Тя си ги сложи. Отнапред се смеех, макар главата ми да гореше.

— Хм! Аахх!

Гривна, която трябваше да грее дори на тъмно, фино съчетание на синтетични камъни в смарагдово зелено. Анри я постави на ръката й. После тя извади три пръстена един след друг, но по моему нямаше да й стигнат пръстите за всички.

С всяко следващо шумът нарастваше. Всички твърдяха, че много се бави, всички се вълнуваха. Никога не бях виждал толкова бижута по една и съща жена и противно на очакванията, не беше нелепо, а невероятно забавно и приказно едновременно. Имаше много модерни бижута, както и барокови накити, репродукции на стари, египетски и скитски бижута, като този медальон на седяща жена, който си окачваше на врата. Покрихме я с бижута, тя ни покри с целувки. Някой изрева: „Шампанско!“, а аз сякаш изпуснах хватката и се търколих в шеметния поток.

Мари-Анж дойде да ми каже две думи, но аз не разбрах нищо, само я погледнах нахилен и й рекох да не се притеснява, че всичко е наред, и се радвам, че е дошла. Не разбирах и какво ми казваха останалите. Трябваше ми време, за да установя, че съм се облегнал на една тонколона, а музиката ме блъска право в ушите. Когато се отдалечих, се почувствах по-добре, усетих как възстановявам връзката си със света. Донякъде беше така. Казах по няколко думи тук-там и погълнах няколко маслини, но нищо повече. „Сега е моментът да излезеш малко на въздух, старо — казах си аз. — Макар и за пет минути, колкото да се окопитиш, преди да седнеш кротко на масата“.

Излязох незабелязано. Понечих за миг да се излегна на някой шезлонг, но в проблясък на трезвомислие реших, че ако се поддам на лесното, никога няма да се изправя. Облегнах се на фасадата, опрях рамо на улука. Вдишвах дълбоко.

Бях малко изненадан колко бързо се бях отрязал, сякаш нещо някъде ме беше предало. Не съм труден за напиване, но при нормални обстоятелства нося прилично на алкохол. Бях изпил няколко чашки, разбира се, но не до степен да не се държа на краката си, а за съжаление тъкмо това се случваше, тялото ми политаше напред и се закрепвах в последния момент. Пак подпирах гръб на стената, но тогава краката ми омекваха. Бях завладян от безсилна и отчаяна ярост. Истината е, че целият този ден ме беше скапал и няколко нещастни капки бърбън се бяха оказали достатъчни, за да разрушат крехкото равновесие, което бях успял да съхраня. Бях допуснал груба грешка, за която си плащах, всяка секунда беше ужасно противоборство между волята ми и окончателния нокаут. На почивките поглеждах към небето и се питах как можах да се доведа до такова състояние. Купонът едва започваше. А аз, великият писател, готиният тип, който получава писма от Япония и Мексико и за когото говорят, вече бях извън играта, забил нос в собствената си глупост, озарен от пълната си незначителност.

Господи, какъв хубав писател бях! Позволявах си да критикувам другите, а може би бях най-лошият от всички. Хвърлях книгите им, мислех се за по-силен, а едва се крепях на краката си. Нямаше нищо свято в мен, нищо велико, нищо магическо, вкопчвах се, стенейки, за улука, бях най-безинтересното нещо на тази улица, последното, което си заслужаваше да бъде удостоено с поглед. Ако бях голям писател, нещо в мен щеше да е останало непокътнато, тази увереност щеше да ме крепи, но аз се плъзнах на пети като палачинка, тялото ми беше празно, духът ми също. Наистина нищо не струвах, за нищо не служех, бях на четири крака и приличах на дебело, изглупяло куче. Започнах сам да се смея, кисках се жалко. Какво, по дяволите, можех да донеса на света и защо ми трябваше да пиша, ако не намирах нищо стойностно в себе си, след като нямаше поне едно непоклатимо нещо в цялото ми същество, след като не можех да стисна юмрука си и никога повече да не го разтворя?

Дощя ми се да се оттегля в мрака, да избягам от мъждивата светлина, която грееше над входната врата, но бях като прикован към земята. Писателят трябва да е лек, бърз и неуловим дух, полетът му трябва да ни очарова, да ни прави по-добри. Рухнах. Впрочем около мен всичко рухна. Жените умираха или въртяха свирки, аз пишех тъпи романи, хората се изтребваха взаимно, а аз бях неспособен да си мръдна пръста. Честит рожден ден, Марлен, честит рожден ден. „Няма покой, няма отпускане, няма отдих, а само движение.“