Проклета въртележка

5

След няколко дни, четейки вестника, научих, че една от книгите ми е спечелила награда. За съжаление липсваха подробностите и не знаех дали това щеше да ми донесе и пари. Мислех да се надигна, за да звънна на моя издател, но го отложих за по-късно. Другите бяха излезли на пазар и бях сам в къщата, седях на верандата в слънчевия и безметежен следобед, нищо не налагаше да бързам. Наведох се да си налея голяма чаша цитронада. Представих си изражението на Бети, ако беше научила, че съм спечелил награда, и се разсмях. Сигурно щеше да ме събори от стола, хвърляйки се отгоре ми с блеснали очи, и щеше да ми обясни, че ме намира за красив. Колчем говореха за мен, се радвах от нейно име, чувах я как ликува зад гърба ми или изпълнява танца на Сен Ги. Бях късметлия като писател. Колкото повече отказвах интервюта, толкова повече пишеха за мен. Колкото по-малко се показвах, толкова повече искаха да ме видят. Дотук това не ми дотягаше особено, а и в последна сметка поведението ми се оказваше уместно, тъй че нямаше какво повече да сторя. Освен това знаех, че трябва да си пазя силите, защото Бети искаше от мен много повече, искаше всичко и не се съмняваше в нищо. При първата проява на слабост щеше да ме сграбчи за ръката. Беше като бягане на дълги разстояния, идеална дисциплина за човек с болно сърце. Но който иска да получи Висшата Награда, трябва да поеме по най-трудния път, а дълъг е пътят до литературния Нобел за цялостно творчество, човек трябва да овладее дишането си. Имах още година, за да подобря рекорда на Ръдиард Киплинг, тоест имах своите шансове. Откъде да знам дали онези не попълваха вече формулярите?

Междувременно дните си течаха и първоначалната възбуда бе спаднала с една-две степени, като всеки си заемаше мястото след първия рунд за разузнаване. Според мен всички бяхме полузашеметени или прекалено погълнати, за да хвърлим пешкира, а може би смразени от красотата на безвремието. А може би просто си въобразявах. Но що за жалък писател щеше да излезе от мен, ако не усещах поне малко нещата, ако не съумявах да разпозная желязната хватка на съдбата и миризмата й на див звяр. От друга страна, най-малкият опит да излезеш от това положение изискваше неистово усилие и не беше нужно да си голям умник, за да разбереш, че всяко усилие бе предварително обречено. Разбира се, нищо не пречеше да се пробваш, но ей така, заради едната красота на жеста.

Когато се прибраха, приклещих Анри малко настрана и му поднесох кутията си с цигари.

— Хайде, казвай… добре ли мина пазарът?

— Хм… изчаках ги в едно кафене.

— Те, двечките, май доста добре се разбират. Не мислиш ли?

Той избърса врата си с носна кърпа. Усмихна ми се с празен поглед.

— Мисля, че чудесно ще се оправят и без нас — допълних аз. — Наистина няма за какво да се кахърим, щом си тръгнем.

Усмивката му се разтегли, погледът му постепенно се наля, а топлата светлина се лееше над двама ни. Докосна ръката ми.

— Да, разбира се — ми рече той. — Разбира се…

Аз потанцувах от крак на крак, както се казва, през следващите няколко минути. Бръкнах с ръце в джобовете си.

— Е, ми тогава потегляме, когато кажеш — рекох аз. — Знаеш ли, хубаво беше, глътнахме малко въздух…

Сигурно изглеждах като човек, който говори за някакъв друг свят. Той ме гледаше, но не разбираше нищо. Вампирът вече го беше изсмукал и очите му в известен смисъл бяха побелели.

— Да… да… не се притеснявай — успокои ме той. — Да не би да имаш нещо неотложно за правене?

— Не, не става въпрос за това…

Прониза ме с поглед и усетих как силите ми се изпариха, а волята ми се просна в прахта. Той ме прегърна през раменете, докато в душата ми се вселяваше пустота.

— Предлагам ти нещо — пошушна ми той. — Да разтоварим колата, а после ще приготвя два литра Блъди Мери…

Сетих се, че най-големите ни храбреци са се качвали усмихнати на ешафода и му отвърнах: „Тъй да бъде.“

Една нощ лисицата издуши седем кокошки. Никой нищо не бе чул, камо ли аз, защото нея вечер чуках Марлен и едва не полудях. Дори всички дракони от ада да ръмжаха пред къщата, пак нямаше да ги чуя, бях на километри далеч, потънал в най-прекрасната глупост в моя живот, галех бедрото й като портите на Йерусалим, облегнал буза на чатала й с обгърнат в пламъци мозък. Пиян бях. Ни най-малко не търся оправдание, но така си беше и да речем, че това улесни нещата. Дето се вика това ми спести да стигна до стадия, на който щях да си гриза ноктите и да не мога да мигна.

Пийнахме повече от обикновено, най-вече Анри и аз, защото вечерта беше подходяща, а и времето беше необичайно хубаво. Дневната светлина се точеше с часове. Беседвахме си кротко за литература, докато момичетата печаха свински ребърца на дървена скара. Месцата бяха намазани със сладко-кисел доматен сос и пламъците аленееха като небето. Без да искам да правя прибързани изводи, но винаги когато си говорехме за литература, успяваха да ни метнат. Двамата с Анри не си давахме сметка за нищо, пиехме чаша след чаша, само дето ставаше все по-трудно да се надигнеш и да намериш пътя към тоалетната, за да пикаеш. Огънят пращеше зад гърба му и виждах как пламъците излизат от главата му.

Не знам точно какво стана, но малко след като се стъмни Анри и Глория се изпокараха. Бях отишъл да погледам огъня и ми трябваше време, докато се откъсна от пламъците и си дам сметка, че тонът се бе покачил. Помислих си, че е време да се поразходя. Отстъпих няколко крачки в тъмното. Глория крещеше, че нищо не разбирала, докато Анри твърдеше, че наистина бил отчаян от дъщеря си, която нямала грам мозък. Марлен ги гледаше втренчено и барабанеше по подлакътника на стола. Успях да се изнижа, без да привлека нечие внимание, без да настъпя някоя суха съчка или да се просна по гръб. Заобиколих къщата и слязох до брега на ручея, който течеше покрай реката. Накиснах си главата в него.

Водата беше студена. Не можех да си обясня защо бяха решили да се карат тъкмо сега. Нощта беше от най-тихите и луната грееше по най-естествен начин на небето. Ароматите бяха по-деликатни нощем и почти усещах миризмата на водата. Приседнах. За миг се вслушах в света, понякога така ме осенява идея за бъдещ роман, спохожда ме мисъл или нещо припламва в съзнанието ми, но за жалост този път нищо подобно не се случи. Номерът не сработва всеки път. По принцип, когато съм пиян, мозъкът ми не произвежда искри. Гледах как тече водата. Хвърлях по някое камъче в нея, колкото да се чувствам част от цялото. Поне очите ми си почиваха. А за духа, това бе безкраен урок.

Прибрах се в къщата, загледан в сребристата трева. Пътем забелязах, че птиците продължават да пеят нощем и това ме изненада, не помнех някога да съм го забелязвал или може би на четиридесет години човек вече нищо не помни и всичко трябва да усвоява наново. Бях пиян, но не до степен да забравя тихата тъга, която съпровожда целия ни живот, тоест очите ми все още си бяха срещу дупките и бях на този свят. Само Марлен бе останала на верандата и внезапно върху ми се спусна лека мъгла, а цялата земя се съсредоточи върху площ от 5–6 квадратни метра, като броим масата и столовете. Някакъв слаб глас ми извика: Не отивай там! Появих се, подсвирквайки, изкатерих няколкото стъпала и седнах до нея. Нощта ни обгръщаше като тихо и безкрайно море. Това е често срещано усещане, резултат от няколко грама алкохол в кръвта.

— Онези успокоиха ли се? — попитах аз.

Тя прокара ръка през косата си, а толкова обичах да го прави. Беше нещо, което ме възбуждаше у жените, когато всичко останало бе налице, красив и чувствен жест, който разпръскваше под носа ми паралитичен газ. Трябва да си в супер форма, за да му устоиш. Тя въздъхна продължително, но въздишката й едва ли можеше да повдигне и мъничко перце.

— О, знам ли ги? Легнаха си.

— Мдаа! Познавам един, дето ще го преживява цяла нощ.

Тя се наведе рязко напред, за да вземе цигарите.

— Бога ми, той е непоносим… По дяволите, знаеш ли, обичам го… И винаги съм го обичала, какво да се прави? Ама да живееш с него, е, това си е… Нима въобще е възможно?

Не виждах какво толкова му бе трудното да живееш с него, но не исках да стъпвам на хлъзгав терен. Кимнах с глава и кръстосах крака под масата.

— Едно нещо ме удивлява в теб — подхвърлих аз. — Не разбирам защо си сама, защо не живееш с някого?

Тя се разсмя, после разкара някаква гадинка, която летеше около нея.

— А ти защо си сам? Защо си нямаш гадже? А?

Нямах представа. Повдигнах рамене.

— Не знам — рекох. — Просто е така.

— Ами ето на… така е.

За момент я погледнах, а после в пристъп на феноменално трезвомислие се подпрях на стола и се надигнах.

— Изоставям те, Марлен. Наистина съм скапан.

— Прав си. И аз няма да се застоявам.

Качих се до стаята си сякаш влачех пранги на краката. Двамината, които работеха за Марлен, бяха ремонтирали повредената част и вътре миришеше на дърво и борова смола. Приятно е да си лягаш насред аромат на гора, създава усещането, че водиш здрав живот. Беше топличко, съблякох фланелката си и я захвърлих в ъгъла, сетне отворих прозореца. Само Господ знае колко ни се ще да подишаме въздух, когато сме препили. Тъкмо се гласях да вдишам част от небето, когато дочух глух шум, нещо като удар с юмрук по камбана или нещо подобно с боксова ръкавица. Да си призная, разтревожих се. Отидох да погледна в коридора. Беше съвършено тъмно, ако изключим светлата резка под вратата на банята и аз, естествено, се приближих до нея.

— Хей, счу ми се нещо странно! — рекох на вратата.

Изчаках секунда, после отворих. Марлен лежеше на мокета по бикини и сутиен и протягаше ръка към ръба на ваната, за да се изправи. Втурнах се към нея. Помогнах й да седне. Удрях й леки плесници по бузите, беше съвсем пребледняла.

— Ей, ало, хелоу! Марлен! Какво ти става? — духах й в лицето, потупвах ръката й. — Ей, отговори ми! Кажи нещо!

Тя направи ужасна гримаса, после се хвана за врата с едната ръка, отметна глава назад и изстена:

— Оу!

— Какво направи, да му се не види?

Тя прехапа устните си. Затвори очи и измърмори:

— Ох, Боже… Май си сцепих главата.

— Ама как стана това?

— Как ли? Нямам представа. Исках да си измия краката… и се подхлъзнах.

— Как си сега? Можеш ли да се изправиш?

Няма да губя време в обяснения защо я вдигнах на ръце, защо дори не изчаках отговора й, пък и никой никога няма да разбере. Както и да е, отнесох я до стаята й, а от притискането на тялото й до мен краката ми омекнаха. Седнахме на ръба на леглото й. А тъкмо това не биваше да правя.

— Покажи ми… Къде те боли?

В основата на шията й личеше голям, червен белег. Тя оставаше все така безмълвна, може би леко зашеметена. Застанах зад гърба й и започнах леко да масажирам с палци прешлените й.

— Няма ти нищо — рекох. — Ще се оправиш… Нищо работа.

Както бях започнал, преминах към раменете, за да се отпусне. Двамата се поклащахме в такт, а аз почти чувах как гърмят първите бушони в главата ми и за миг се озърнах с обезумял поглед, нададох дълъг безмълвен вик.

— Нищо не е — повторих аз. — Нищо…

Кожата й беше толкова нежна и гладка, като на речен камък, гореща и дълбока и за да бъда ясен, толкова надървяща, че направо започнах да правя гримаси, тананиках си, люлеех я, загубих напълно контрол и вече галех целия й гръб, бях като камикадзе, знаех, че вече не разполагам с достатъчно гориво, за да се върна у дома.

Когато видях флакон с масло против изгаряне на нощното шкафче, тутакси разбрах, че ще преминем на по-висока скорост. Сякаш ме шибнаха с кожен каиш. Грабнах флакона с една ръка и бързо излях половината от съдържанието на раменете й. Мъртъв съм, помислих си, свършено е с мен. Ушите ми горяха и с болезнено напрегнати мускули се гласях за последния скок.

Кукичката на сутиена откачих с почти отчайваща лекота. От маслото се носеше див, екзотичен аромат, който изпълни стаята, а аз плъзгах гърдите й в ръцете си със затворени очи, дъвчех ги, отърквах ги в бузите си, правех каквото ми хрумнеше, напрягах слух, за да не изпусна звука от пляскането и потрепервах всеки път.

Бикините й бяха особен модел, с две закопчалки отстрани. Сигурно щях да се разпадна на трохички. Притиснах се до гърба й и я целунах по шията. Една част от мен искаше да избяга, умоляваше ме, проклинаше ме, наричаше ме копеле, но вече нямах никакви сили, крачех с кръста си, без да се обръщам, погнат от мрачните създания. Поиграх си със закопчалките на бикините в двете ръце и ги разкопчах едновременно. Нещото се сви между краката й. Стаята се размъти пред очите ми. Прегърнах я през кръста, за да си поема дъх. После разтворих бедрата й и леко проникнах с пръст във вагината й. Сигурен съм, че в оня момент бях готов да продам душата си на дявола. Истина ви казвам, всеки си има моменти на слабост, всички имаме дефект в бронята, процеп, през който може да се провре ръката на дявола и да ни размаже мозъка. В живота понякога ви хвърлят на арената със завързани крака и ръце и очакват от вас да сторите нещо, да се посборите поне малко, но това е злостна насмешка, мъките ви не струват и пет пари, а светлината ви заслепява. Когато я обърнах на леглото, за да я пронижа, бях един съсипан човек, знаех, че Анри никога нямаше да го преглътне, нито пък Глория, всеки по своите си причини. Поставях се на тяхно място, аз бях наистина голям мръсник, какво значение има, че изпитанието беше над моите възможности, след като имах и минимален шанс да му устоя. Какво значение имаше до каква степен човек е господар на действията си, всичко това не струваше и пукната пара.

Малко по-късно Марлен хвана инструмента ми с ръка и ми прошушна на ухото:

— Знаеш ли, няма истински справедливо място на този свят.

На сутринта ни очакваше историята с лисицата. Аз бях на колене и откровено казано, преживявах чудовищен махмурлук, бях си сложил тъмни очила на носа, слънцето ме гореше, бяхме се събрали пред курника, почесвахме се и оглеждахме дупката, която оная беше изкопала под решетката, и разпиляната по земята перушина. Исках да се усамотя, чувах ги да разговарят, но не разбирах нищо от думите им, бях готов да се излегна в ручея и да облегна глава на килим от червеникавокафяв мъх. Устата ми бе тъй пресъхнала, че бях неспособен да залепя пощенска марка. Анри ме потупа по рамото.

— Ей, отговори ми… Виждаш ли някакво друго решение?

— А, не, не.

— Добре… Тогава ще трябва да купим един капан.

— Разбрахме се. Аз ще свърша тая работа.

Това бе мечтаната възможност да се поразходя час-два, без да се налага да си дълбая мозъка, без да търся някой тъп повод. Докато крачех към автомобила, почувствах, че отново дишам. Тъкмо се канех да запаля, когато вратата се отвори и Глория седна до мен.

— Ей, ти накъде така? — попитах аз.

— Ама че си лош! Ще дойда с теб.

— Виж, няма смисъл…

Тя се наведе да настрои радиото.

— Бога ми… е това вече е прекалено — намръщих се аз.

— Трябва да купя две-три неща. Ще ме вземеш на връщане.

През целия път стисках зъби и нито веднъж не обърнах глава към нея. Слънцето се провиждаше през клоните на дърветата, между раменете ми течеше струйка пот. Достатъчно беше да погледна в огледалото, за да видя Бети на задната седалка, с леко угрижено чело, загледана в ширналото се зад стъклото поле. Направо страхотно, нищо не ми беше спестено, просто безупречно.

Оставих Глория на един ъгъл. Уговорихме се за мястото, откъдето щях да я взема, смигнах й и отпраших в лявото платно. Гарирах на другия край на града, за да се поразходя. Трябва ли да казвам колко успокояващо и животворно ми въздействаше разходката. Ясно е, че не бях единственият угрижен, че болката беше общият жребий на всички ни, не срещнах по пътя си някой, който да не носи кръста си и бях готов да разцелувам всички, но се въздържах.

Купих няколко списания и си заръчах яйца на терасата на едно кафене. Почти не бях спал, бях се прибрал в стаята си на развиделяване и се бях събуждал през десет минути, неспособен да намеря покой. От сексуална гледна точка е добре, че подобни сеанси не ни се случват всеки ден. Чувствах кухина в корема си, а вътрешностите ми ме боляха, макар малко да преувеличавам. Погълнах яйцата със студена бира и един сандвич с шунка, после отидох да купя капанчето.

Влязох във вехт магазин, от чийто таван висеше какво ли не, а цяла една стена беше закрита от малки дървени чекмедженца. Имаше дори звънче над вратата, което трябва да бе останало от войната. По кьошетата, та чак досред магазина бяха струпани толкова неща, че свят да ти се завие. Човек се питаше има ли нещо на света, което да не може да се открие в този магазин, обладан от смазващо усещане. Продавачът изглеждаше много учтив, възрастен и усмихнат. Говореше меко. Беше зает с една лелка със сламена капела, а двамата заедно разглеждаха някакъв тостер.

Поздравих. Те ми отвърнаха. Дамата пожела да й покажат една електрическа отварачка за консерви. Мястото беше много приятно, прохладно, слънцето трудно проникваше през облепената с реклами витрина и картонените надписи зад стъклото. Над вратата се поклащаше спрей против насекоми с размерите на подводница, закачен за касата на найлонови конци. Жената остави отварачката, поклащайки глава, а после заоглежда тостера от всички страни.

— Не знам… — рече тя. — От години съм свикнала да хапвам бишкоти.

— Да, естествено… разбирам ви — отвърна старецът.

Усмихна се на възрастната дама, после на мен. Отвърнах на усмивката му. Тя изпусна на земята инструкцията към уреда, аз я вдигнах и я поставих до нея.

— Хиляди благодарности, младежо — изчурулика тя.

Разбира се, всичко е относително. Аз имах зъби и носех „Ливайс“, но годинките ми понатежаваха. Задъхвах се, можех да предвиждам дъждовете благодарение на ревматичното си коляно, зрението ми се уморяваше по-бързо при четене, на ръцете ми се бяха появили две черни петна. По-трудно си почивах, исках да ме оставят на мира, все по-често ми изтръпваха краката, някои сутрини имах торбички под очите, не ставах от раз, замислях се за живота си, рамото ми прищракваше, когато си развъртявах ръката, все по-трудно понасях шума. Бях обезверен, отвращението надделяваше над любовта ми към света, понякога по цял ден не обелвах и дума, паметта ми все по-трудно се потапяше в детството, дребни неща ме развеселяваха, вече бях зървал дълбоката, умопомрачителна, ужасна самота, която ви поглъща, когато разгледате нещата в дълбочина. Бъбривците ме дразнеха. Ще речете, нищо, но тъкмо тези подробности ви правят човек на четиридесет години, като не забравяме, че сега функционирах с кутия таблетки в джоба. Драматичното е, че без съмнение нещата нямаше да се оправят, а аз се питах дали има смисъл редовно да си правиш маска с резенчета краставица на очите, дали хората наистина се чувстват по-добре от това.

Докато дамата оглеждаше тостера в ръцете си в опит да си представи живота без бишкоти, човекът се възползва от възможността да ме попита какво търся и какво би ми доставило удоволствие.

— Търся капан за лисици — отвърнах аз.

Той отиде да го изкопае от дъното на магазина. Старицата се бе обърнала към мен и ме оглеждаше. Лентата на капелата й бе украсена с две изкуствени черешки и житен клас, малкото слънце, което проникваше в магазина се бе спряло точно върху тях. Най-подир продавачът се домъкна с капана и го постави усмихнат на тезгяха.

— О, какво ужасно нещо! — заяви старицата.

Почесах си носа, после помолих продавача да ми го увие в някаква хартия.

— Нали знаете, че това не ги убива, а само им строшава лапичката — продължи старицата. — Нали така, Жорж, нима има по-отвратителна смърт?

Жорж прокара ръка по челото си.

— Няма — потвърди той. — Опасявам се, че тази е най-ужасната…

Запалих цигара при пълно мълчание и издишах дима към тавана.

— Така ли? Тази ли е най-ужасната? — попитах аз.

Двамата закимаха с глави. Някой рязко наби спирачки на улицата, но двамата не ме изпуснаха из очи. Отначало мислех да взема покупката и да размисля след това, пък ако ще да изхвърля капана през прозореца, преди да пристигна във фермата. Ама нещо не ми харесваше идеята. Не знам какво ме прихвана изведнъж, сякаш ми се прищя да се харесам.

— Ами добре тогава… Не ми трябва този капан — заявих аз. — Ще си купя тостера.

Двамата бяха очаровани. Спогледаха се заговорнически, а аз прекрачвах прага на клуба на приятелите на животните. В магазина нямаше нито един стол, на който човек да седне. Останах прав, докато продавачът ми увиваше покупката, но краката вече не ме държаха. Невинаги е лесно да разграничиш мировата скръб от лошия грип, и двете те смазват. На излизане старицата леко ме придърпа за ръкава.

— Аз съм фея — рече тя. — Имате право на едно желание, момчето ми.

— Нека да е грип — измърморих аз.

Дълго се размотавах, преди да се върна към помили разсъждения. После се качих в колата и минах през центъра да взема Глория. Открих я в сладоледения салон, в дъното, в компанията на неколцина засмени нейни връстници, голобрадковци, момичета с детски очи и женски тела, все хора, лишени от съмнения и убедени, че животът е приятна разходка. Когато ме видя да се задавам, Глория се обърна към съседа си и му отвъртя една целувка с език. Аз се спрях за миг и се загледах в тавана, като вътрешно се усмихвах. Време беше да спра с глупостите, отдавна бях доказал на какво съм способен. Като иска, нека да я ебат, аз си имах други проблеми, вече дори не си спомнях защо се бях набъркал в тази история. Всъщност спомнях си, но за мен това вече беше отминала история, тогава току-що бях излязъл от болницата и сигурно все още не бях напълно възстановен. Освен това често се случва мъж да извърши нещо налудничаво заради една жена, за което не може да му се придиря, по-скоро може да се уподоби на порив на вятъра.

Изчаках я да свърши с приятеля си, докато другите междувременно ме оглеждаха от главата до петите. Когато бях на двадесет ни казваха: никога не се доверявайте на човек над тридесетте. На мен ми се искаше да им кажа: не се доверявайте никому, не се бъркайте във възрастта му и най-вече не идвайте да ни плачете на раменете. Наистина си го мислех. Случва се, понякога имаш желание за живот, друг път поглеждаш света с огорчение. Глория нежно натисна момчето към облегалката и се обърна към мен. Направи се, че не ме е видяла и ме погледна с блясък в очите.

— О, ама ти си тук?

— Да, хайде да се прибираме.

— Как така? Сега, веднага? Ама аз току-що намерих приятелите си…

— Да бе, знам, ама няма как…

— Седни, де… Ще ти заръчам сладолед.

— Не, нямаме време. Имам работа.

— Така ли? Каква работа? Тъкмо започна да ми става забавно.

Нямам представа дали наистина се забавляваше, или просто искаше да ме дразни. Пък и не исках да мисля за това. По лицата на другите се четеше, че ме вземат за пълен досадник.

— Хубаво — рекох. — Прави каквото искаш.

Извъртях се на пети и си излязох. Качих се в колата, а тя се зададе на бегом. Захлопна вратата. Ноздрите й бяха разширени. Съскаше като змия.

— Спокойно бе, не те карам да се прибираш. Пък и това не е основание да ми разбиваш колата.

Тя ме погледна с ярост в очите. После се обърна към вратата, отвори я отново и без да изпуска ръкохватката, я тресна ядно. Човек би рекъл, че някой самолет преминаваше звуковата бариера, направо се учудих, че стъклото си остана на мястото. Не казах нито дума. Запалих и потеглих плавно.

Още от сутринта усетих, че се задаваше мръсен ден, събитията вземаха необратим характер, по всичко личеше, че механизмът се разпадаше. Мислех си, че все някак ще мога да наредя нещата с Глория, това поне ми изглеждаше постижимо. Протегнах ръка към нея, за да я хвана за брадичката, но тя ме отблъсна рязко.

— Моля те, не ми се цупи, поне това ми спести.

Тя запали цигара. Гледаше право пред себе си с безизразно лице, слънцето огряваше краката й. Кормилото се хлъзгаше под пръстите ми, беше горещо.

— Виж какво, нямам представа какво точно съм за теб… — започнах аз.

Тя се обърна внезапно. Пребледняла и студена като камък.

— Не е много сложно. Ти си оня, дето чука майка ми.

Тъкмо вземах широк, плавен завой. Насмалко не паднахме в канавката.