Проклетата кауза

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Нападението над ядрената електроцентрала в Олд Пойнт бе извършено светкавично и ужасяващо. Заслушахме се в новините невярващо, докато Марино фучеше бясно из града. Не издадохме и звук, докато един почти истеричен репортер, изпратен на местопрестъплението, бърбореше с глас, няколко октави по-висок от обикновеното.

— Ядрената електроцентрала в Олд Пойнт е завзета от терористи — повтори той. — Това е станало преди около четиридесет и пет минути. От автобус скочили най-малко двайсет човека, представящи се за служители на ОЕ, и нападнали главната административна сграда. Смята се, че поне трима цивилни са мъртви.

Гласът на репортера трепереше. Чуваше се звук от хеликоптери над главата му.

— Виждам полицейски коли и пожарни навсякъде, но не могат да се доближат. О, Господи, това е ужасно…

Марино паркира на улицата до службата ми. Известно време не помръднахме, заслушани в същата информация за пореден път. Не изглеждаше реална, защото тук, в Ричмънд, само на около сто километра от Олд Пойнт, денят беше чудесен. Движението беше нормално. Хората вървяха из улиците, сякаш нищо не се бе случило. Седях вторачена пред себе си, без да мога да фокусирам погледа си. Мислите ми препускаха, планирайки нещата, които трябваше да свърша.

— Хайде, док — каза Марино и изключи двигателя. — Да влезем вътре. Трябва да използвам телефона и да хвана някой от лейтенантите. Трябва да задвижа нещата, в случай че осветлението в Ричмънд изгасне или стане нещо по-лошо.

Аз също трябваше да задвижа нещата. Събрах персонала в залата за конференции и обявих тревога за извънредни обстоятелства в целия щат.

— Всеки район трябва да е готов да изпълни своята част от плана за бедствия — съобщих на присъстващите. — Ядрена катастрофа може да засегне всички райони. Очевидно Тайдуотър е най-заплашен и най-слабо покрит. Доктор Филдинг — обърнах се към заместника си, — искам вие да отговаряте за Тайдуотър. Вие ще сте действащият главен лекар, когато аз не мога да присъствам там.

— Ще направя най-доброто, което мога — смело отговори той, макар че никой нормален човек не би желал задачата, която му поставих.

— Не знам къде ще се наложи да бъда през цялото време — казах на разтревожените лица около себе си. — Работата тук ще си продължи както обикновено, но искам всички трупове да бъдат докарвани тук. Имам предвид всички трупове от Олд Пойнт, като започнем с жертвите на стрелбата.

— Ами другите случаи от Тайдуотър? — запита Филдинг.

— Другите случаи ще се работят както винаги. Разбрах, че имаме нов техник по аутопсиите, който ще запълни мястото, докато намерим постоянен.

— Възможно ли е някои от труповете, които искате тук, да са заразени? — запита администраторът, който винаги се тревожеше прекалено.

— Засега говорим само за жертви от престрелка.

— И не могат да са заразени.

— Не.

— Ами по-късно? — продължи той.

— Лекото, заразяване не е проблем — отговорих. — Просто измиваме телата и изхвърляме сапунената вода и дрехите. Друг въпрос е острото излагане на радиация, особено ако труповете са лошо изгорели и по тях има изгорели частици, както беше в Чернобил. Те ще трябва да се приберат в специален хладилен камион, а всички, които работят с тях, ще носят подплатени с олово костюми.

— Ще ги кремираме ли?

— Да, така бих препоръчала. Точно затова трябва да дойдат тук, в Ричмънд. Можем да използваме крематориума на анатомичния отдел.

Марино показа глава в залата за съвещания.

— Док? — повика ме той.

Станах и излязох в коридора.

— Бентън ни иска веднага в Куантико.

— Не може веднага — отговорих.

Погледнах към залата. През вратата видях, че Филдинг обяснява нещо, а един от другите лекари изглеждаше ужасно притеснен и нещастен.

— Имаш ли чанта с необходимите принадлежности тук? — продължи Марино, който знаеше, че винаги държа в службата си чанта с багаж.

— Наистина ли е необходимо? — запитах.

— Щях да ти кажа, ако не беше.

— Дай ми петнайсет минути да приключа събранието.

Поуспокоих тревогата и страховете, доколкото можех, и съобщих на колегите си, че ще отсъствам, защото току-що са ме призовали в Куантико. Казах им, че винаги, когато пожелаят, могат да се свържат с мен, защото нося пейджъра си.

После се качих с Марино в моята кола, защото той вече бе дал неговата в сервиза, за да оправят удареното от Роше. Забързахме по шосе 95. Радиото работеше, но бяхме чули историята толкова пъти, че я знаехме не по-зле от репортерите.

През изминалите два часа никой в Олд Пойнт не бе умрял. Поне не се знаеше за смъртен случай, а терористите бяха пуснали дузини хора да си отидат. Щастливците получили разрешение да се оттеглят по двама-трима, а медицинският персонал, щатската полиция и ФБР ги поели за прегледи и разпити.

Пристигнахме в Куантико към пет. Морски пехотинци, облечени в камуфлажни униформи, се опитваха да изпреварят бързото приближаване на нощта. Седяха плътно притиснати в камионите, закрити от торби с пясък. Минахме покрай една група, застанала до пътя, и сърцето ми се сви при вида на младите им лица. Взех завоя и внезапно високите тухлени сгради се издигнаха над дърветата. Комплексът не приличаше на военен. Човек можеше да го помисли дори за университет, ако не бяха покритите с антени покриви. Пътят към него спираше пред входа, където бяха поставени шипове, за да спират шофьори, поели по погрешен път.

Въоръжен пазач излезе от будката, усмихна се, защото ни позна, и ни пусна да влезем. Спряхме на големия паркинг срещу най-високата сграда, наречена „Джеферсън“, която изпълняваше ролята на център на академията. Вътре се намираха пощата, закритото стрелбище, трапезарията, а на горните етажи се помещаваха общежитията, включително и обезопасените апартаменти за свидетели под закрила и шпиони.

Млади агенти в каки и тъмносиньо почистваха оръжията си в оръжейната. Изпитах чувството, че цял живот съм усещала миризмата на препаратите за чистене на оръжия, и можех да чуя компресирания въздух, свистящ през цевите и другите части, винаги, когато пожелаех. Животът ми бе тясно свързан с това място. Едва ли имаше и един ъгъл, който да не извиква емоциите ми, защото тук бях обичала и бях идвала заради най-ужасните си случаи. Бях преподавала в класните стаи и без да искам, им бях дала и племенницата си.

— Бог знае в какво се набутваме — каза Марино, когато се качихме в асансьора.

— Ще караме по-спокойно, стъпка по стъпка — отвърнах.

Младите агенти изчезнаха зад затворените стоманени врати. Марино натисна копчето за долното ниво, което в минали години бе бомбеното укритие на Хувър. Отделът по профилиране, както все още го наричаха, се намираше на двайсет метра под земята, без прозорци или друго облекчение от ужасите, с които работеха. Честно казано, никога не бях успявала да разбера как Уесли понася това година след година, а когато ми се налагаше да стоя тук повече от един ден, направо се побърквах. Исках да се разхождам или да шофирам, да избягам надалеч.

— По-спокойно? — повтори Марино, когато асансьорът спря. — Стъпка по стъпка? Нито стъпка, нито километър могат да ни помогнат. Вече сме закъснели. Започваме да сглобяваме мозайката, след като играта вече е свършила.

— Още не е свършила — казах.

Минахме покрай секретарката и тръгнахме по коридора към кабинета на шефа на отдела.

— Да бе, поне можем да се надяваме всичко да не приключи с гръм. Мамка му! Само да се бяхме усетили по-рано.

Марино вървеше бързо и ядосано.

— Не можехме да знаем. Нямаше как.

— Мисля си, че трябваше да се усетим по-рано. Например още в Сандбридж, когато ти получи онова странно телефонно обаждане и всичко друго.

— О, за бога — казах раздразнено. — Как един телефонен разговор може да ни подскаже, че терористи възнамеряват да завземат ядрена електроцентрала?

Секретарката на Уесли беше нова. Не можех да си спомня името й.

— Добър ден — поздравих я. — Вътре ли е той?

— Мога ли да му съобщя кои сте? — усмихнато запита тя.

Казахме й и търпеливо я изчакахме да му звънне. Не говориха дълго.

Тя погледна към нас и каза:

— Можете да влезете.

Уесли седеше зад бюрото си. Изправи се, когато влязохме. Както винаги, изглеждаше преуморен и сериозен в сив костюм и вратовръзка в черно и сиво.

— Можем да седнем в залата за съвещания — каза той.

— Защо? — запита Марино и се настани на единия стол. — И други хора ли ще идват?

— Да — отговори Уесли.

Стоях на мястото си търпеливо. Не исках да го гледам в очите по-дълго, отколкото налагаше учтивостта.

— Добре — премисли той. — Можем да останем тук. Почакайте — добави Уесли и отиде до вратата. — Емили, можеш ли да намериш още един стол?

Настанихме се, а секретарката донесе стола. Очевидно Уесли изпитваше затруднение да взима решения, без да се откъсва от мислите си. Знаех добре какъв става, когато е претрупан и изнервен.

— Знаете какво е положението — започна той.

— Знаем това, което всички знаят — отговорих. — Чухме новините по радиото поне сто пъти.

— Затова хайде да започнем от самото начало — предложи Марино.

— ОЕ има областен офис в Съфолк — започна Уесли. — Поне двайсет пуши са тръгнали оттам днес следобед с автобус, уж за да поправят някаква повреда в контролната зала в електроцентралата в Олд Пойнт. Мъже, бели, трийсет до четиридесетгодишни. Представили се за служители, като очевидно не са били такива. Успели да проникнат в главната сграда, където се намира контролната зала.

— Били са въоръжени — казах.

— Да. Когато дошло време да минат през рентгена и другите оръжейни детектори в сградата, извадили полуавтоматични оръжия. Както знаете, има убити. Според нас са загинали най-малко трима служители на ОЕ, включително и един ядрен физик, който случайно решил да се отбие там днес и се оказал във фоайето в неподходящ момент.

— Какви са исканията им? — запитах и се зачудих колко знаеше Уесли и откога. — Съобщиха ли какво искат?

Той ме погледна в очите.

— Това е, което най-много ни притеснява. Не знаем какво искат.

— Но пускат хората да си ходят — намеси се Марино.

— Знам. И това също ме тревожи — отвърна Уесли. — По принцип терористите не действат така.

Телефонът звънна и Уесли вдигна слушалката.

— Да — каза той. — Добре. Пусни го да влезе.

Генерал-майор Линуд Сешънс, облечен в униформата на военноморските сили, влезе в стаята и се ръкува с всеки от нас. Беше чернокож, най-много на четиридесет и пет, и доста хубав. Не свали сакото си, дори не разкопча и едно копче, а седна официално и постави дипломатическо куфарче до себе си.

— Благодаря ви, че дойдохте, генерале — каза Уесли.

— Иска ми се да бях тук по по-весел повод — отвърна генералът и извади папка и бележник.

— Всички го искаме — потвърди Уесли. — Това са капитан Пит Марино от Ричмънд и доктор Кей Скарпета, главният съдебен лекар на Вирджиния — представи ни той и задържа погледа си върху мен. — Те работят с нас. Доктор Скарпета всъщност е съдебният лекар в случаите, които според нас са свързани със случилото се днес.

Генерал Сешънс кимна, без да проговори. Уесли се обърна към нас с Марино:

— Ще ви кажа какво още знаем. Имаме причина да смятаме, че корабите в затворения док се продават на страни, които не би трябвало да ги притежават. Това включва Иран, Ирак, Либия, Северна Корея, Алжир.

— Какъв вид кораби? — запита Марино.

— Най-вече подводници. Също така подозираме, че този док купува кораби от страни като Русия и ги препродава.

— Защо никой не ни е казал нищо досега? — попитах. Уесли се поколеба за момент, после отговори:

— Нямаше доказателства.

— Тед Едингс се е гмуркал там преди смъртта си. Беше близо до една от подводниците.

Никой не проговори. После генералът каза:

— Той е бил репортер. Смяташе се, че може да е търсил реликви от Гражданската война.

— А какво е правил Дани?

Премерих думите си внимателно, защото бях ужасно ядосана.

— Изследвал е исторически тунел в Ричмънд, така ли?

— Трудно е да се каже с какво се е занимавал Дани Уебстър — отговори той. — Доколкото знам, полицаите от Чесапийк са намерили в багажника на колата му щик, който съвпада със следите, оставени по разрязаните ви гуми.

Загледах се в него за доста време.

— Не знам откъде черпите информацията си, но ако това, което казвате, е вярно, предполагам, че детектив Роше е предал тази улика.

— Май че той донесе щика, да.

— Мисля, че можете да се доверите на всички в тази стая — казах, без да отмествам поглед от очите му. — Ако стане ядрена катастрофа, аз съм упълномощена от закона да се погрижа за мъртвите. А вече в Олд Пойнт има няколко мъртъвци.

Замълчах за момент, после добавих:

— Генерал Сешънс, смятам, че трябва да ни кажете истината.

Генералът заговори:

— От известно време насам КВС са загрижени за този док.

— КВС? Какво, по дяволите, е това? — запита Марино.

— Командване на военноморските системи — обясни генералът. — Работата им е да се уверят, че докове като този спазват подходящите стандарти.

— Във факса на Едингс бе програмиран инициал КВС — казах. — Той поддържал ли е връзка с тях?

— Беше задавал въпроси — отговори генерал Сешънс. — Знаехме за господин Едингс. Но не можехме да му дадем отговорите, които искаше. Точно както не можехме да отговорим и на вас, доктор Скарпета, когато ни изпратихте факс с въпроса кои сме ние — добави той с безизразно лице. — Сигурен съм, че ни разбирате.

— А какво е МСО от Мемфис? — запитах.

— Още един номер на факс, на който Едингс бе звънял, също като вас — отговори той. — Маркетингова служба на отбраната. Те се занимават с продажбите, които са одобрени от КВС.

— Логично — казах. — Разбирам защо Едингс се е свързал с тези хора. Усетил е какво става в дока и по-точно, че стандартите са били нарушавани по доста шокиращ начин. И е разучавал историята.

— Разкажете ни още нещо за тези стандарти — обади се Марино. — На какво точно са длъжни да се подчиняват?

— Ще ви дам един пример. Ако Джаксънвил иска да получи „Саратога“ или някой друг самолетоносач, тогава КВС се уверява, че извършената работа отговаря на стандартите на флотата.

— По какъв начин?

— Например градът трябва да има пет милиона, за да го поправи, и по два милиона годишно за поддръжка. А водата в пристанището трябва да е дълбока поне десет метра. От друга страна, на мястото, където е закотвен корабът, човек от КВС, вероятно цивилен, се появява веднъж месечно и проверява работата, която се върши по кораба.

— И това е ставало в затворения док? — попитах.

— Ами в момента не сме сигурни в цивилния, който се е занимавал с това — отговори генералът и ме погледна в очите.

Уесли се намеси:

— Точно това е проблемът. Навсякъде има цивилни. Някои от тях са наемници, които биха купили и продали всичко, без въобще да обръщат внимание на националната сигурност. Както знаете, затвореният док е ръководен от цивилна компания. Тя инспектира кораби, които се продават на различни градове или са определени за бракуване.

— Ами подводницата, която е там в момента — „Експлойтър“? — запитах. — Видях я, когато вадехме тялото на Едингс.

— Това е подводница клас „Зулу 5“ с насочващи се ракети. Десет торпеда плюс две ракети. Произведена в периода 1955–1957 — отговори генерал Сешънс. — От шейсетте години насам всички подводници, построени в САЩ, са с ядрена енергия.

— Значи тази, за която говорим, е стара — каза Марино. — Не е ядрена.

Генералът отговори:

— Няма начин да е ядрена. Но можете да й поставите всеки тип бойна глава на ракетата или торпедото.

— Искате да кажете, че подводницата, до която се гмурках, може да бъде заредена с ядрени оръжия? — запитах, осъзнавайки зловещата заплаха.

— Доктор Скарпета — отвърна генералът и се наведе към мен, — ние не смятаме, че тази подводница е била презаредена тук, в САЩ. Било е нужно само да се изпрати в открито море, където да я посрещне някой, който не би трябвало да я притежава. Работата може да се свърши и там. Това, което Ирак или Алжир не могат да направят сами, е да произведат оръжеен плутоний на тяхна земя.

— А той откъде идва? — запита Марино. — Това не е нещо, което можеш да вземеш от една ядрена електроцентрала. А ако терористите са на друго мнение, тогава вероятно си имаме работа с банда тъпи селяндури.

— Да, би било изключително трудно, ако не и невъзможно да се получи плутоний в Олд Пойнт — съгласих се.

— Анархист като Джоуъл Хенд не мисли за това колко трудна е работата — намеси се Уесли.

— А и е възможно — добави Сешънс. — Около два месеца след като новите горивни прътове са били поставени в реактора, има прозорец, от който може да се получи плутоний.

— Колко често се подменят тези прътове? — запита Марино.

— Олд Пойнт подменя една трета на всеки петнадесет месеца. Това са осем комплекта, или около три атомни бомби, ако затвориш реакторите и извадиш устройствата през този двумесечен прозорец.

— Значи Хенд е знаел разписанието — казах.

— О, да.

Спомних си телефонните записи на директорите на ОЕ, в които някой като Едингс можеше да е проникнал незаконно.

— Значи някой се е занимавал с това — отсъдих.

— Смятаме, че знаем кой. Всъщност е един доста високопоставен служител — отвърна Сешънс. — Човек, който солидно е повлиял на решението офисът на ОЕ да бъде разположен в имот, съседен на фермата на Хенд.

— Фермата, която принадлежи на Джошуа Хейс?

— Да.

— Мамка му! — изруга Марино. — Хенд вероятно е планирал това с години. А и сигурно получава доста мангизи отнякъде.

— Няма спор и по двете — съгласи се генералът. — Нещо подобно трябва да се планира с години, а и някой плаща за него.

— Не трябва да забравяме, че фанатик като Хенд — обади се Уесли — мисли, че участва в религиозна война от изключително значение. Той може да си позволи да проявява търпение.

— Генерал Сешънс — казах, — ако подводницата, за която говорим, е предназначена за далечно пристанище, КВС може ли да знае това?

— Абсолютно.

— Как? — запита Марино.

— Различни начини — отговори генералът. — Например, когато корабите се съхраняват в затворения док, тръбите за ракети и торпеда се покриват със стоманени плочи. Заварява се валът на кораба. Очевидно всички оръжия и средства за комуникация са свалени.

— А това означава, че нарушението на някои от тези правила може да бъде установено отвън — казах. — Можете да го установите, ако се вгледате в кораба, докато сте близо до него във водата.

Генералът ме изгледа внимателно и осъзна значението на думите ми.

— Да, може да се разбере.

— Можете да се гмурнете и да откриете, че например торпедата не са запечатани. Може дори да видите, че валът не е заварен.

— Да — потвърди той отново. — Можете да установите всички тези неща.

— Точно това е правил Едингс.

— Страхувам се, че е така — обади се Уесли. — Водолазите извадиха фотоапарата му. На филма имаше само три кадъра. Всичките представляваха замъглени образи на вала на „Експлойтър“. По това личи, че не е бил от дълго време във водата, преди да умре.

— Къде се намира подводницата сега? — попитах. Генералът се поколеба.

— Може да се каже, че я преследваме.

— Значи е изчезнала.

— Страхувам се, че е напуснала пристанището по същото време, когато са нападнали ядрената електростанция.

Погледнах тримата мъже.

— Е, аз определено мисля, че знаем защо Едингс е станал такъв параноик по отношение на самозащитата си.

— Някой го е набутал в капан — каза Марино. — Не може просто в последната минута да решиш да отровиш някого с цианид.

— Това е било предумишлено убийство, извършено от човек, на когото Едингс е имал доверие — каза Уесли. — Надали е разправял на много хора с какво възнамерява да се занимава през нощта.

Спомних си друго съкращение във факса на Едингс. КПТ можеше да е съкратено от „капитан“. Споменах им името на капитан Грийн.

— Едингс трябва да е имал поне един вътрешен източник за историята си — бе коментарът на Уесли. — Някой му е давал информация и подозирам, че същият този някой го е набутал в капана или поне е помогнал за това. — Той погледна към мен и добави: — От телефонните му сметки знаем, че през последните няколко месеца е поддържал връзка с Грийн, по телефона и факса. Изглежда, връзката е започнала миналата есен, когато Едингс е писал съвсем обикновен очерк за дока.

— А после е започнал да се рови твърде дълбоко — казах.

— Всъщност любопитството му беше доста полезно за нас — обади се генерал Сешънс. — Ние също започнахме да се ровим по-надълбоко. Разследваме това положение повече време, отколкото смятате.

Той замълча за момент и леко се усмихна.

— Всъщност, доктор Скарпета, в някои моменти вие не бяхте така сама, както си мислехте.

— Надявам се, че ще благодарите от мое име на Джеръд и Кай Су — казах, тъй като предположих, че те са неговите хора.

Уесли отговори вместо генерала:

— Ти можеш да го направиш лично следващия път, когато посетиш ЕСЗ.

— Генерал Сешънс — прехвърлих се на по-належащото, — имате ли представа дали бракуваните кораби имат проблеми с плъхове?

— Плъховете са проблем при всички кораби — отговори той.

— Едно от нещата, за които се използва цианидът, е унищожението на плъхове в трюмовете на кораби — казах. — Сигурно в затворения док имат запас от цианид.

— Както вече ви казах, отдавна се занимаваме с капитан Грийн — отговори генералът, който добре разбра въпроса ми.

— Във връзка с „Новите ционисти“ ли?

— Не — отново го изпревари Уесли. — Той е връзката. Според мен Грийн е директната връзка на „Новите ционисти“ с всичко военно, като например дока, а Роше е просто негов слуга. Детектив Роше е онзи, който досажда, шпионира и доносничи.

— Той не е убил Дани — казах.

— Дани е убит от психопат, който се слива достатъчно добре с нормалното общество и затова не е привлякъл ничие внимание към себе си, докато е чакал пред кафе „Хил“. Бих го определил като бял, между трийсет и четиридесетгодишен, опитен в работа с оръжия и лов.

— Звучи като гнусния образ на кретените, които нападнаха Олд Пойнт — отбеляза Марино.

— Да — съгласи се Уесли. — Убийството на Дани, независимо дали той е бил нарочената жертва, или не, е било ловна задача, като застрелването на глиган. Човекът, който го е извършил, вероятно е купил четиридесет и пет милиметровия „Зиг“ от същата изложба на оръжия, откъдето е взел и куршумите „Блек Талън“.

— Доколкото си спомням, ми казахте, че пистолетът е принадлежал на ченге — напомни му генералът.

— Точно така. Но се е озовал на улицата и впоследствие е бил продаден.

— На един от последователите на Хенд — намеси се Марино. — Същият тип идиот, който е очистил Шапиро в Мериланд.

— Точно същият.

— Въпросът ми е какво според тях знаете вие? — запита ме генералът.

— Мислих много за това, но не се сещам за нищо — отговорих.

— Трябва да мислиш като тях — обърна се Уесли към мен. — Според тях ти знаеш нещо, което другите хора не знаят. Какво може да е то?

— Може да смятат, че библията е у мен — казах, защото нищо друго не ми идваше наум. — Очевидно за тях тя е свещена като индианска местност за погребения.

— В нея има ли нещо, за което не биха искали да се разчуе? — запита Сешънс.

— Струва ми се, че най-опасното за тях разкритие е планът, който вече осъществиха — отговорих.

— Разбира се. Не биха го направили, ако някой ги беше предупредил.

Уесли ме погледна. Долових хиляди въпроси в очите му.

— Какво знае доктор Мант? — запита ме той.

— Не съм имала възможност да го запитам. Не отговаря на обажданията ми, макар да му оставих няколко съобщения.

— Не мислиш ли, че това е доста странно?

— Убедена съм, че е странно — отговорих. — Но смятам, че нищо не е станало с него, защото иначе щяхме да научим. Мисля, че просто е уплашен.

Уесли се обърна към генерала и обясни:

— Доктор Мант е съдебният лекар, отговорен за район Тайдуотър.

— В такъв случай вероятно би трябвало да поговорите с него — предложи генералът.

— Предвид обстоятелствата, пред които сме изправени, това не изглежда най-подходящият момент — отговорих.

— Напротив — възрази генералът. — Смятам, че това е идеалният момент.

— Може и да си прав — съгласи се Уесли. — Всъщност единствената ни надежда е да проникнем в мислите на онези хора. Може доктор Мант да има информация, която да ни помогне. Възможно е да се крие точно по тази причина.

Генерал Сешънс се размърда на стола си.

— Аз лично гласувам за това — каза той. — Бездруго имаме основания да се тревожим, че същото може да се случи и там, както вече си говорихме. Значи тази работа така или иначе нас чака, нали? Няма да е трудно да тръгне още един човек, при положение че британските авиолинии нямат нищо против.

Генералът се усмихна мрачно и добави:

— А ако имат, просто ще ми се наложи да звънна в Пентагона.

— Кей — обърна се Уесли към мен, докато Марино го гледаше ядосано, — не знаем дали случилото се в Олд Пойнт не става вече и в Европа, защото тази история не е станала за една нощ. Разтревожени сме за всички големи градове по света.

— Да не би да искаш да кажеш, че тези идиоти — „Новите ционисти“ — имат хора и в Англия? — запита Марино, готов да избухне.

— Не знаем нищо определено, но, уви, съществуват доста откачени като тях — отговори Уесли.

— Е, и аз имам мнение — погледна ме Марино обвиняващо. — Изправени сме пред възможна ядрена катастрофа. Не мислите ли, че трябва да действаме тук?

— И аз предпочитам това.

Генералът се обади с разумна забележка:

— Надявам се, че ако помогнете, въобще няма да се наложи да стоите тук, защото няма да има с какво да се занимавате.

— Разбирам — съгласих се. — Никой не вярва в предпазните мерки повече от мен.

— Ще успееш ли? — запита Уесли.

— Хората ми са готови да се справят с положението — отговорих. — Другите лекари знаят какво да правят. А вие знаете, че съм готова да помогна по всякакъв начин.

Наложи се да успокоим Марино.

— Не е безопасно — каза той и се вторачи в Уесли. — Не можеш просто да изпратиш Кей, господ знае къде, когато не знаем кой е срещу нас и какво иска.

— Прав си, Пит — каза Уесли замислено. — Няма да постъпим така.