Проклетата кауза

ГЛАВА ТРЕТА

В три и половина слънцето се бе скрило зад воал от тъмносиво, а снегът бе дълбок няколко сантиметра и изпълваше въздуха плътно като дим. Ние с Марино поехме по следите на Дани по паркинга. Младежът вече си бе отишъл, а аз се чувствах неудобно заради него.

— Марино — казах, — не можеш да се държиш с хората по този начин. Персоналът ми знае какво е дискретност. Дани не е направил нищо, за да предизвика грубостта ти, и аз съм ужасно недоволна от теб.

— Той е просто едно хлапе — отвърна Марино. — Ако го възпиташ правилно, ще се държи както трябва и ще се грижи за теб. Важното е да вярваш в дисциплината.

— Не е твоя работа да дисциплинираш моите служители. А и никога не съм имала проблеми с него.

— Така ли? Може пък това да е един от случаите, когато за нищо на света да не ти е нужен проблем.

— Наистина ще съм много благодарна, ако вече не се опитваш да ръководиш работата ми вместо мен.

Бях изморена и разстроена, а Луси все още не вдигаше телефона в къщата на Мант. Марино беше паркирал колата си до моята. Отключих вратата си.

— Е, какво ще прави Луси за Нова година? — запита той, като че ли знаеше за грижите ми.

— Надявам се, че ще я прекара с мен. Но не съм я чувала — отговорих и влязох в колата.

— Снегът започна на север и Куантико бе ударен първи — каза той. — Може да се е отбила някъде, за да изчака оправяне на времето. Знаеш какво е движението по 95 магистрала.

— Тя има телефон в колата. Освен това идва от Шарлътсвил, а не от Куантико.

— Как така?

— От академията решиха да я изпратят в университета за още един квалификационен курс.

— По какво? Космически изследвания за напреднали?

— Доколкото знам, учи в някакъв специален курс по виртуална реалност.

— Е, значи може да е някъде по пътя от Шарлътсвил насам — успокои ме той, като явно не искаше да си тръгна.

— Можеше да ми остави съобщение.

Марино огледа паркинга. Беше празен с изключение на тъмносиния микробус на моргата, който бе покрит със сняг. Снежинки се закачаха по оредялата му коса и сигурно студенееха върху оплешивялото му теме, но, изглежда, Марино нямаше нищо против.

— Имаш ли планове за Нова година? — запитах, като запалих двигателя и включих чистачките на предното стъкло.

— Разбрахме се с няколко от момчетата да поиграем покер и да хапнем чили.

— Това звучи забавно — казах и погледнах към едрото му, зачервено лице.

— Док, огледах апартамента на Едингс в Ричмънд, но не исках да говоря за това пред Дани. Смятам, че и ти ще искаш да го огледаш.

Марино искаше да говори. Нямаше желание да играе покер с момчетата или да остане сам. Искаше да е с мен, но никога не би го признал. През всички години, в които го бях познавала, не бе посмял да признае чувствата си към мен, макар да бяха очевидни.

— Не мога да съпернича на една игра на покер — казах, като затегнах колана си. — Но възнамерявах да готвя лазаня тази вечер. А и май Луси няма да пристигне, така че ако…

— Струва ми се, че шофирането обратно към Ричмънд след полунощ няма да е особено разумно — прекъсна ме той.

Снегът се носеше по асфалта в малки бели вихрушки.

— Имам стая за гости — продължих. Той погледна часовника си и реши, че е настъпил момент за цигара.

— Всъщност обратният път дори сега не е добра идея — казах. — А и ми се струва, че се налага да си поговорим.

— Е, да, вероятно си права — съгласи се той.

Това, което никой от нас не можа да предвиди, докато пътувахме един след друг към Сандбридж, бе че когато пристигнем в къщата на доктор Мант, от комина ще излиза пушек. Зеленият „Събърбан“ на Луси бе паркиран отпред и покрит със сняг, което означаваше, че тя е в къщата от доста време.

— Не разбирам — казах на Марино, докато затваряхме вратите си. — Звънях тук три пъти.

— Май ще е по-добре да си ходя — каза той, като застана до форда, без да знае какво да прави.

— Глупости. Хайде, ела. Ще измислим нещо. Имаме и канапе. А и Луси ще се зарадва да те види.

— Носиш ли си екипа за гмуркане? — попита той.

— В багажника е.

Извадихме го заедно и го занесохме до къщата на доктор Мант, която изглеждаше още по-малка и мизерна в мразовития ден. Влязохме през задния вход и оставихме оборудването на дървения под. Луси отвори кухненската врата и ни обгърна аромат на домати и чесън. Тя придоби изненадан вид, докато оглеждаше Марино и водолазния екип.

— Какво, по дяволите, става тук? — запита тя.

Веднага усетих, че е раздразнена. Бяхме решили да прекараме тази вечер насаме, което ставаше твърде рядко в напрегнатия ни живот.

— Дълга история — отговорих и я погледнах в очите.

Последвахме я вътре, където на печката вреше голяма тенджера. На плота лежеше дъска за рязане. Очевидно Луси бе рязала чушки и лук, когато влязохме. Беше облечена в анцуг с емблемата на ФБР и скиорски чорапи. Изглеждаше в безукорно здраве, но усетих, че напоследък не бе спала достатъчно.

— В килера има маркуч, а до портата има кран и празна пластмасова кофа за боклук — казах на Марино. — Ако я напълниш, можем да накиснем екипа ми.

— Аз ще ти помогна — предложи Луси.

— О, не, няма да го направиш — възразих, като я прегърнах. — Не и докато не съм те видяла за минута.

Изчаках Марино да излезе, после я дръпнах до печката и вдигнах капака на тенджерата. Разнесе се великолепен аромат и се почувствах наистина щастлива.

— Не мога да повярвам — казах. — Бог да те благослови.

— Ти не се прибра до четири и реших, че трябва да направя соса, защото в противен случай тази вечер нямаше да ядем лазаня.

— Възможно е да има нужда от още малко червено вино, щипка сол и босилек. Ще използваме анпшари вместо месо, макар че Марино никак няма да се зарадва, но пък той може да яде от пушената шунка. Как ти звучи това? — запитах и върнах капака върху тенджерата.

— Лельо Кей, защо Марино е тук? — попита тя.

— Получи ли бележката ми?

— Естествено. Така влязох. Но в нея пишеше само, че отиваш на някакво местопрестъпление.

— Съжалявам. Но се обадих няколко пъти.

— Нямах намерение да вдигам телефона в чужда къща — отвърна Луси. — А и ти не остави никакво съобщение.

— Искам да ти обясня как стоят нещата. Смятах, че не си дошла, затова поканих Марино. Не исках да шофира в тази буря обратно до Ричмънд.

В зелените й очи проблесна разочарование.

— Няма проблеми. Особено ако не се налага да спя в една и съща стая с него — сухо отбеляза тя. — Но не разбирам какво въобще е правил в Тайдуотър.

— Както вече ти казах, това е дълга история — отговорих. — Случаят, за който става дума, има връзка с Ричмънд.

Излязохме навън и набързо изплакнахме неопрена, плавниците и останалото оборудване в ледената вода. После занесохме всичко на тавана, където нямаше да замръзне, и го подредихме върху няколко хавлии. Реших да взема горещ душ и се къпах толкова дълго, колкото бойлерът ми позволи. Помислих си колко странно е това, че ние с Луси и Марино сме заедно в малкото крайбрежно селце в снежната новогодишна нощ.

Излязох от спалнята и ги намерих в кухнята, където пиеха италианска бира и четяха рецепта за правене на хляб.

— Добре — казах. — Това е. Сега аз поемам.

— Уха, всички да внимават — каза Луси.

Отпъдих ги встрани и започнах да отмервам брашно, мая, малко захар и зехтин в голяма купа. Пуснах фурната на слаб огън и отворих бутилка вино „Кот Роти“, предназначено за готвачката, която се захваща със сериозна работа. С вечерята щях да поднеса „Кианти“.

— Прегледа ли портфейла на Едингс? — запитах Марино, докато режех гъбите.

— Кой е Едингс? — попита Луси.

Тя седеше на плота и пиеше „Перони“. Отвъд прозорците зад нея снегът осветяваше сгъстяващия се мрак. Обясних й какво бе станало днес. Тя не зададе допълнителни въпроси, а внимателно се вслуша в Марино.

— Нищо не излезе — отговори той. — Кредитни карти, малко информация за застраховките му. Други подобни боклуци и няколко разписки. Изглеждат като от ресторанти, но ще проверим за всеки случай. Имаш ли нещо против да си взема още една от тези? — посочи той към празното шише бира, хвърли го в кофата за боклук и отвори вратата на хладилника. — Чакай да се сетя какво още имаше — замисли се той и извади бутилката. — Нямаше много пари в брой. Само двайсет и седем кинта.

— Ами снимки? — попитах, докато месех тестото върху покритата с брашно дъска.

— Никакви — отговори Марино и затвори хладилника.

— А и както знаеш, не е бил женен.

— Не знаем дали не е имал сериозна връзка с някого — казах.

— Това е напълно вярно, тъй като бездруго не знаем особено много за него — съгласи се той и погледна към Луси. — Знаеш ли какво е „Бърдсонг“?

— Моя „Зиг“ има гланц „Бърдсонг“ — отговори тя и ме погледна. — Браунингът на леля Кей също.

— Е, този тип Едингс има деветмилиметров „Браунинг“ като на леля ти, с кафяв гланц „Бърдсонг“. Освен това патроните му са с тефлоново покритие и имат червен лак отгоре. Имам предвид, че с тях можеш да простреляш дванайсет телефонни указателя в проливен дъжд.

Луси се изненада.

— Какво прави един журналист с подобни неща?

— Някои хора са големи ентусиасти по отношение на оръжия и амуниции — казах. — Макар никога да не съм подозирала, че и Едингс е от тях. Не ми е споменавал нищо подобно, но пък и не е бил задължен да споделя с мен.

— В Ричмънд никога не съм виждал КТВ — каза Марино, говорейки за марката на покритите с тефлон куршуми. — Законни или не.

— Възможно ли е да ги е купил от някоя изложба за оръжия? — попитах.

— Може. Едно нещо е сигурно. Вероятно този тип е посещавал доста подобни изложби. Още не съм ти разказал за апартамента му.

Покрих тестото с влажна кърпа и сложих купата във фурната на най-слаб огън.

— Няма да ви отегчавам с всички подробности — продължи той. — Само най-важните неща. Започвам със стаята, в която очевидно е зареждал пищовите си. Нямам никаква представа къде точно е стрелял, но притежаваше достатъчно оръжия между които да избира, включително няколко пистолета, един АК–47, МР–5 и М–16. Не са съвсем от типа оръжия, които използваш при лов на зайци. Освен това е бил абониран за няколко войнишки списания, а по-точно „Наемник“, „Списание на щатската кавалерия“ и „Команден корпус“. Накрая — каза Марино и отпи от бирата си, — открихме и няколко видеокасети на тема „Как да станеш снайперист“. Нали знаете, обучение на специалните сили и т.н.

Разбърках яйца със сирене пармезан и рикота.

— Имаш ли някаква идея в какво може да е бил замесен? — попитах, притеснена от задълбочаването на мистерията с мъртвеца.

— Не, но със сигурност е преследвал някаква цел.

— Или някой го е преследвал — добавих.

— Страхувал се е — уверено се намеси Луси. — Не отиваш да се гмуркаш по тъмно, носейки водоустойчив деветмилиметров, зареден с пробиващи метал куршуми, освен ако не си ужасно уплашен. Това е поведение на човек, който смята, че някой иска да го очисти.

Тогава им разказах за странния телефонен разговор рано сутринта, проведен с някой си полицай Йънг, който очевидно не съществуваше. Споменах и капитан Грийн и отношението му към мен.

— Защо пък би се обадил, ако той е човекът, извършил престъплението? — намръщи се Марино.

— Очевидно не е искал да отида на местопрестъплението — отговорих. — Може да е смятал, че ако получа достатъчно информация от полицията, просто ще седя и ще чакам пристигането на трупа, както правя обикновено.

— Е, струва ми се, че просто са те излъгали — каза Луси.

— Да, вярвам, че планът им е бил точно такъв — съгласих се.

— Опита ли да се обадиш на телефонния номер, който ти е дал несъществуващият полицай Йънг? — попита тя.

— Не.

— Къде е?

Дадох й го и тя набра.

— Това е телефонът на местната метеорологична служба — съобщи Луси и затвори.

Марино издърпа стол изпод масата, покрита с карирана покривка и го възседна, като сключи ръце на облегалката му. За известно време никой не проговори. Седяхме и премисляхме информацията, която изглеждаше все по-странна с всяка изминала минута.

— Слушай, док — каза Марино и изпука с пръсти. — Наистина трябва да запаля една цигара. Ще ми позволиш или да изляза навън?

— Навън — отговори вместо мен Луси и посочи към вратата с пресилено заплашителен поглед.

— Ами ако падна в някоя снежна пряспа заради теб, джудже такова?

— Снегът не е по-дебел от десет сантиметра. Единствената дупка, в която можеш да попаднеш, е онази в мозъка ти.

— Утре ще отидем на плажа да постреляме по консервени кутии — каза Марино. — От време на време се нуждаеш от добър урок, специален агент Луси.

— Съвсем сигурно е, че няма да стреляте на този плаж — възпротивих се.

— Е, предполагам, че можем да позволим на Пит да отвори прозореца и да издухва дима навън — Каза Луси. — Но това просто показва до каква степен си пристрастен.

— Само пуши по-бързо — наредих. — Тази къща и така е достатъчно студена.

Прозорецът беше упорит, но не колкото Марино, който успя да го отвори след жестока борба. Той премести стола си до него и запали цигара. Ние с Луси започнахме да подреждаме приборите и салфетките във всекидневната, защото решихме, че ще е по-уютно да вечеряме пред огъня, отколкото в кухнята на доктор Мант или претъпканата и мразовита трапезария.

— Още не си ми разказала как вървят нещата — обърнах се към племенницата си, която палеше огъня.

— Страхотно.

Луси добави дърва в огъня и към покритото със сажди гърло на комина полетяха искри. Вените по ръцете й изпъкваха, мускулите по гърба й се виждаха ясно. Талантите на Луси бяха по отношение на компютрите, а напоследък и в роботиката, която бе изучавала в университета. Това бяха експертни области, които я правеха крайно привлекателна за Екипа за спасяване на заложници към ФБР, но от нея се очакваха мозъчни, а не физически способности. Никоя жена досега не бе успявала да премине през зловещите изисквания на ЕСЗ, а аз се тревожех, че Луси няма да се примири с границите на възможностите си.

— Много ли спортуваш? — попитах.

Тя седна на огнището и ме погледна.

— Да.

— Ако нивото ти на мазнини се смъкне още, няма да си здрава.

— Съвсем здрава съм, а всъщност имам прекалено много мазнини.

— Ако се разболяваш от анорексия, няма да се примиря с това, Луси. Знам, че това може да те убие. Виждала съм жертвите на тази болест.

— Нямам проблеми с яденето.

Приближих се и седнах до нея. Огънят затопляше приятно гърбовете ни.

— Май ще трябва да ти се доверя за това — казах.

— Добре.

— Слушай — потупах я по крака, — ти си назначена в ЕСЗ като техен технически консултант. Никой никога не е очаквал да се спускаш по въже от хеликоптери и да пробягваш километър и половина за четири минути заедно с мъжете.

Тя ме погледна с блеснали очи.

— Точно пък ти да ми говориш за граници. Никога не съм виждала да позволяваш на пола ти да те задържа назад.

— Аз познавам идеално границите на възможностите си — възразих. — Просто ги заобикалям с мислене. Точно така оцелях.

— Виж — каза тя разчувствано, — писна ми да програмирам компютри и роботи, а после всеки път, когато стане нещо голямо — като бомбата в Оклахома, — момчетата да потеглят към въздушната база и да отлетят, а аз да остана. А дори и да отида с тях, ме заключват в някоя малка стаичка някъде, като че ли съм само някакъв прост смотаняк. Не съм смотана и искам да бъда истински агент.

Очите й се изпълниха със сълзи и тя отмести поглед от мен.

— Мога да премина всяко изпитание, което ми поставят. Мога да се спускам по въже, да стрелям със снайпер и да се гмуркам. И най-важното — мога да се оправя, когато се държат като идиоти. Нали знаеш, не всички са особено щастливи от факта, че работя с тях.

Не се и съмнявах в това. Луси винаги предизвикваше крайности в поведението на хората, защото беше прекалено умна, но и с доста труден характер. Освен това беше красива, с остри, силни черти, и аз искрено се учудвах как бе оцеляла в екип на специалните сили, състоящ се от петдесет мъже, с никой от които не би имала връзка.

— Как е Джанет? — попитах.

— Прехвърлиха я в офиса във Вашингтон. Работи по интелектуални престъпления. Поне не е далеч от мен.

— Това сигурно е съвсем отскоро — казах озадачено.

— Да — потвърди Луси и облегна лакти на коленете си.

— А къде е тази вечер?

— Семейството й има апартамент в Аспен.

Мълчанието ми не успя да прикрие въпроса, който ме интересуваше, и Луси отговори раздразнено:

— Да, не бях поканена. Но не защото ние с Джанет не се разбираме. Просто не беше добра идея.

— Разбирам.

Поколебах се, преди да добавя:

— Значи родителите й още не знаят?

— По дяволите, кой ли пък знае? Да не мислиш, че не се крием в работата? Отиваме някъде заедно и всяка от нас има удоволствието да гледа как другата я ухажват разни досадни мъже. Това е страхотно удоволствие — каза тя горчиво.

— Знам как е в службата — казах. — Не е по-различно, отколкото те предупредих, че ще бъде. По-интересно ми е семейството на Джанет.

Луси се вторачи в ръцете си.

— Най-вече майка й. Честно казано, смятам, че баща й не би се разтревожил. Няма да реши, че той е виновен за това, както смята майка ми. Само дето тя си мисли, че ти си виновната, защото основно ти си ме отгледала, както и нея самата.

Нямаше никакъв смисъл да се защитавам срещу невежите забележки на сестра ми, Дороти, която за съжаление беше майка на Луси.

— Майка ми вече има и нова теория. Твърди, че ти си първата жена, в която съм се влюбила, и някак си това обяснява всичко — продължи Луси с ироничен тон. — Няма значение, че това би могло да се нарече кръвосмешение или пък че ти не си лесбийка. Нали знаеш, тя пише онези проницателни детски книжки, затова се смята за експерт по психология и очевидно вече и за сексолог.

— Съжалявам, че се налага да търпиш и това освен всичко друго — казах натъжена.

Когато водехме подобни разговори, никога не знаех какво точно да направя. Все още те бяха сравнително нови за мен и в някои отношения страшни.

— Слушай — каза тя и се надигна, когато Марино влезе във всекидневната, — човек просто свиква да живее с някои неща.

— Имам новини за вас — съобщи Марино. — Прогнозата е, че тази гнусотия ще обърне на дъжд. Така че вероятно утре сутрин ще можем да се измъкнем оттук.

— Утре е Нова година — каза Луси. — Защо трябва да се измъкваме оттук?

— Защото трябва да заведа леля ти в колибата на Едингс.

Той се поколеба, после добави:

— А и Бентън трябва да си довлече задника там.

Не реагирах видимо. Бентън Уесли бе шефът на Програмата за анализ на престъпници на Бюрото, а аз се бях надявала да не ми се налага да го виждам през празниците.

— Какво искаш да кажеш? — запитах тихо.

Марино седна на канапето и ме загледа замислено. После отговори на въпроса ми с въпрос:

— Любопитен съм за нещо, док. Как можеш да отровиш някого под водата?

— Може да не е станало под водата — предположи Луси. — Може да е погълнал цианида, преди да се е гмурнал.

— Не. Не може да е станало така — възразих. — Цианидът е силно разрушителен и ако го беше глътнал през устата, по стомаха му щеше да има много повече щети. А също така и по устата и гърлото.

— Добре, какво може да е станало тогава? — попита Марино.

— Мисля, че е погълнал цианида като газ.

Марино изглеждаше озадачен.

— Как? През компресора?

— Той всмуква въздух през клапан, който е покрит с филтър — напомних му. — Може някой просто да е смесил малко солна киселина с таблетка цианид и да е задържал флакона близо до смукателния клапан, така че той да всмукне газа.

— Ако Едингс е погълнал цианида, докато е бил там долу, какво точно е станало? — запита Луси.

— Апоплектичен удар, после смърт. За секунди. Сетих се за закачения маркуч и се зачудих дали Едингс е бил близо до болта на „Експлойтър“, когато внезапно е вдишал цианида през регулатора си. Това можеше да обясни положението, в което се намираше, когато го намерих.

— Можеш ли да провериш наргилето за цианид? — попита Луси.

— Можем да опитаме — отговорих. — Но не очаквам да намеря нищо, освен ако таблетката цианид не е била поставена директно върху филтъра на клапана. Дори и така, някой може да е поразчистил, преди аз да се появя там. Може да имаме по-голям късмет с парчето маркуч, което е било най-близо до тялото. Ще започна тестовете утре, ако успея да накарам някого да дойде в лабораторията в почивен ден.

Племенницата ми отиде до прозореца и погледна навън.

— Все още вали силно. Интересно е как осветява нощта. Мога да видя океана. Като голяма черна стена — каза тя с тъжен тон.

— Това, което виждаш, е стена — поправи я Марино. — Тухлената стена в задната част на двора.

Луси замълча за известно време. Помислих си колко много ми липсваше. Макар да я бях виждала рядко по време на годините й в университета, сега се виждахме още по-малко, защото дори когато някой случай ме водеше в Куантико, нямаше гаранция, че ще имаме време да се видим. Тъгувах, че детството й си е отишло безвъзвратно, и ми се искаше да бе избрала по-лек живот и кариера, отколкото бяха нейните.

Все още загледана през прозореца, тя заговори:

— Значи имаме репортер, който си пада по оръжия за командоси. Той бива отровен някак си с цианид, докато се гмурка около бракувани кораби в забранен район посред нощ.

— Това е само възможност — напомних й. — Случаят му не е изяснен. Не трябва да забравяме това.

Луси се завъртя към мен.

— Откъде можеш да се снабдиш с цианид, ако искаш да отровиш някого? Трудно ли е?

— Можеш да го вземеш от няколко промишлени предприятия — отговорих.

— Например?

— Например цианидът се използва за вадене на злато от руда. Освен това в метални покрития или за опушване, както и за производство на фосфорна киселина от кости. С други думи, всеки от бижутер до работник във фабрика или унищожител на вредни насекоми може да има достъп до цианид. Освен това можеш да намериш солна киселина във всяка химическа лаборатория.

— Добре — намеси се Марино, — ако някой е отровил Едингс, той е трябвало да знае, че журналистът ще скита из морето с лодката си. Трябва да е знаел кога и къде.

— Някой сигурно знае доста неща — съгласих се. — Например какъв тип апарат за дишане е възнамерявал Едингс да използва, защото, ако беше се гмурнал с кислороден апарат, вместо с наргиле, щеше да се наложи да извършат и убийството по друг начин.

— Иска ми се поне да знаехме какво, по дяволите, е правел долу — каза Марино и се наведе да стъкне огъня.

— Каквото и да е било, изглежда, е изисквало снимки. И според намерените фотоапарати намерението му е било съвсем сериозно.

— Но фотоапарат за снимки под вода не е бил намерен, нали? — запита Луси.

— Не — отговорих. — Течението може да го е отнесло или пък да е заровен в тинята. За съжаление подобно оборудване потъва, а не се носи по вълните.

— Много бих искала да се добера до филма — каза Луси, все още загледана в снежната нощ.

Зачудих се дали мислеше за Аспен.

— Едно нещо е дяволски сигурно: не е снимал риби — каза Марино и пъхна в огъня дебела цепеница, която изглеждаше още мокра. — Остават само корабите. Смятам, че е работил върху история, която не се е харесвала на някои хора.

— Възможно е да е работил върху някоя статия — съгласих се. — Но това не означава, че тя е свързана със смъртта му. Някой може да е използвал гмуркането му като възможност за убийство по съвсем друга причина.

— Къде държиш подпалките? — попита Марино, като се отказа да се бори с огъня.

— Навън под навеса — отговорих. — Доктор Мант не ги внася в къщата. Страхува се от термити.

— По-скоро би трябвало да се страхува от огньове, съчетани с течение.

— Там отзад, точно до портата — казах. — Благодаря ти, Марино.

Той си сложи ръкавици, но не и палто и излезе навън. Огънят димеше упорито, а вятърът издаваше призрачни стонове в тухления комин. Наблюдавах племенницата си, която стоеше замислено до прозореца.

— Трябва да поработим върху вечерята, не мислиш ли? — запитах я.

— Какво прави той? — попита тя, все още с гръб към мен.

— Марино ли?

— Да. Този голям идиот се е загубил. Виж, стои чак там до оградата. Чакай малко. Не го виждам. Загасил е фенерчето си. Това е странно.

Думите й ме накараха да настръхна. Скочих от канапето. Хвърлих се към спалнята и грабнах пистолета от нощното шкафче. Луси застана до мен.

— Какво става? — възкликна тя.

— Марино няма фенер — отговорих.