Проклетата кауза

ГЛАВА ШЕСТА

Пристигнахме в Ричмънд в два и половина. Пазачът отвори портата и ни пусна в изолирания квартал, където наскоро се бях преместила. Типично за тази част на Вирджиния, тук не бе валял сняг, а от дърветата буйно капеше вода, тъй като дъждът се бе превърнал на лед през нощта, а после температурата се бе покачила.

Каменната ми къща бе отдалечена от улицата, построена върху малко хълмче, което гледаше към скалистия бряг на река Джеймс, а гористият двор бе заобиколен от ограда от ковано желязо, през която съседските хлапета не можеха да се промъкнат. Не познавах никой от съседите си и не възнамерявах да променя това.

Когато за първи път в живота си реших да строя, не очаквах никакви проблеми, но независимо дали ставаше дума за покрития с плочи покрив, тухлените пътеки или цвета на предната ми врата, всички имаха по някоя критична забележка. Стигна се дотам, че разгневеният предприемач започна да ме търси дори в моргата. Тогава заплаших организацията на съседите, че ще ги съдя. Не е нужно да казвам, че поканите за гости в квартала бяха твърде малко.

— Сигурно съседите ти искрено ще се зарадват, когато видят, че си се прибрала — отбеляза сухо племенницата ми, докато излизахме от колата.

— Мисля, че вече не ми обръщат особено внимание — отговорих и затърсих ключовете си.

— Глупости — намеси се Марино. — Ти си единствената сред тях, която прекарва дните си на местопрестъпления и реже мъртъвци. Съседите ти вероятно гледат през прозорците си през цялото време, докато си у дома. По дяволите, сигурно пазачите звънят на всеки от тях, за да му съобщят, че си се прибрала.

— Много ви благодаря — казах и отключих предната врата. — Имах нужда от думите ви тъкмо когато вече започвах да се освобождавам от лошите си чувства към това място.

Алармата избръмча предупреждението си, че бързо трябва да натисна правилните бутони. Огледах се наоколо, както правех винаги, защото все още не бях свикнала с новия си дом. Страхувах се, че покривът ще протече, гипсът ще падне или нещо друго ще се повреди, но след като се уверявах, че всичко е наред, страхотно се радвах на постижението си. Къщата ми беше на два етажа, просторна, с много прозорци, които поемаха всеки слънчев лъч. Всекидневната имаше стъклена стена, от която се виждаха километри от река Джеймс, и надвечер можех да наблюдавам слънцето, залязващо зад дърветата по бреговете на реката.

До спалнята ми имаше кабинет, най-после достатъчно голям, за да мога спокойно да работя в него. Отидох първо там, за да проверя факса, и открих, че имам четири съобщения.

— Нещо важно? — запита Луси, която ме последва, докато Марино разтоварваше саковете и кашоните ми.

— Всички съобщения са от майка ти — отговорих и й ги подадох.

Тя се намръщи.

— Защо пък ми изпраща факсове тук?

— Не съм й казвала, че временно ще живея в Сандбридж. Ти каза ли й?

— Не. Но баба знае къде си, нали?

— Естествено. Но те двете никога не успяват напълно да си изяснят нещата — казах, като хвърлих поглед към хартиите в ръката й. — Всичко наред ли е?

— Тя е толкова странна. Инсталирах модем и компактдиск в компютъра й и я научих как да ги използва. Сгреших. Сега тя вечно има въпроси. Всеки един от тези факсове е въпрос — каза Луси раздразнено.

Аз също се ядосах на майка й. Дороти е единствената ми сестра, абсолютна егоистка, която не си бе направила труда поне да пожелае „Честита Нова година“ на единственото си дете.

— Изпратила ги е днес — продължи племенницата ми. — Празник е, но тя отново пише още една от идиотските си детски книжки.

— Честно казано, книгите й не са идиотски — възразих.

— Да, иди че го разбери. Не знам къде е правила проучванията си, но със сигурност не е било там, където аз израснах.

— Много ми се иска вие двете да не бяхте в лоши отношения — отбелязах, макар да бях правила този коментар хиляди пъти, откак Луси бе родена. — Някой ден ще трябва да се примириш с нея. Особено когато умре.

— Вечно говориш за смърт.

— Да, защото я познавам твърде добре, а и това е другата страна на живота. Не можеш да забравиш за нея, така както не можеш да забравиш за съществуването на нощта. Някой ден ще ти се наложи да се разбереш с Дороти.

— Не, няма — възрази Луси, като завъртя стола ми и седна с лице към мен. — Няма смисъл. Тя въобще не ме разбира. Никога не ме е разбирала.

Това вероятно беше вярно.

— Можеш спокойно да използваш компютъра ми — предложих.

— Ще ми отнеме само минутка.

— Марино ще ни вземе около четири.

— Не знаех, че си е тръгнал.

— Преди малко.

Клавишите защракаха бързо. Влязох в спалнята, за да си разопаковам багажа и да помисля. Нуждаех се от кола и се зачудих дали да взема под наем. Трябваше да сменя и дрехите си, но не знаех какво да облека. Осъзнах, че се тревожа от това как ще съм облечена, когато се видя с Уесли, и се ядосах на себе си. Срещата с него ме плашеше все повече, а времето неумолимо течеше.

Марино ни взе точно навреме. Беше намерил някъде отворена автомивка, а и бе напълнил резервоара. Потеглихме на изток по авеню „Монюмънт“ в квартал „Фан“, където луксозни къщи украсяваха улиците, а старите къщи бяха пълни със студенти. При статуята на Робърт Е. Лий Марино зави към улица „Грейс“, където Тед Едингс бе живял в бяла къща в испански стил, над чиято дървена порта се вееше коледно знаме. Яркожълти полицейски ленти се простираха от единия до другия край в зловеща пародия на коледна украса, а черните им букви предупреждаваха любопитните, че нямат право да влизат.

— При тези обстоятелства, не исках никой да влиза, а не знам кой още има ключ от къщата му — обясни Марино, докато отключваше предната врата. — Нямаме никаква нужда от някой любопитен хазаин, решил да провери шибания си имот.

Не видях и следа от Уесли и реших, че той няма да се появи, но в същия момент чух гърленото ръмжене на сивото му БМВ. Той паркира на улицата и загаси двигателя.

— Док, аз ще го изчакам, а ти, ако искаш, влизай — предложи Марино.

— Трябва да поговоря с него — каза Луси и тръгна надолу по стълбите, докато аз слагах памучни ръкавици.

— Ще бъда вътре — казах, като че ли Уесли бе абсолютно непознат за мен човек.

Влязох в антрето на Едингс и се огледах. Присъствието му се долавяше във всичко наоколо. Усетих педантичността му в семплата мебелировка, индианските килими и излъсканите подове и топлината му в слънчевите жълти стени, по които висяха ярки картини. Тънък слой прах покриваше мебелите с изключение на местата, където полицаите бяха отваряли чекмеджета или шкафове. Бегониите, фикусът, пълзящите смокини и циклами като че ли тъгуваха за смъртта на господаря си, и аз се огледах, търсейки нещо за поливане. Намерих лейка в помещението за пране, напълних я с вода и започнах да поливам растенията, защото не виждах смисъл да ги оставя да умрат. Не чух влизането на Бентън Уесли.

— Кей — произнесе той тихо зад гърба ми. Обърнах се и той забеляза тъгата ми, която не беше предназначена за него.

— Какво правиш? — учудено запита той.

— Точно това, което виждаш.

Уесли замълча и прикова очи в мен.

— Познавах го, познавах Тед — казах. — Не много добре. Но всички от персонала ми го харесваха. Интервюира ме няколко пъти и уважавах… ами… — прекъснах, забравила мисълта си.

Бентън беше доста слаб, което правеше чертите му да изглеждат още по-остри, а косата му напълно бе побеляла, макар да не беше много по-възрастен от мен. Изглеждаше уморен, но всички, които познавах, изглеждаха уморени. Нямаше обаче нещастен вид. Не изглеждаше тъжен от мисълта, че е разделен от жена си или от мен.

— Пит ми разказа за колите ви — каза той.

— Направо невероятно — отговорих, докато поливах.

— И за детектива. Как му беше името? Роше? Бездруго ще трябва да си поговоря с шефа му. Ще проведем един нормален разговор по телефона, а преди да затворя, ще му подхвърля нещичко.

— Не е нужно да го правиш.

— Нямам нищо против.

— Предпочитам да не го правиш.

— Добре. — Той повдигна ръце в знак, че се предава, и се огледа из стаята. — Имал е пари и често е отсъствал от дома си — прецени Уесли.

— Някой се е грижил за цветята му — добавих.

— Колко често?

— За нецъфтящите — поне веднъж седмично, а за останалите — всеки втори ден. Зависи колко топло става тук.

— Значи тези не са поливани от седмица?

— Или по-дълго — отговорих.

Луси и Марино вече бяха влезли в къщата и стояха в коридора.

— Искам да проверя кухнята — казах и оставих лейката.

— Добра идея.

Кухнята беше малка и изглеждаше така, като че ли не е била подновявана от шейсетте години насам. В шкафовете намерих стари тенджери и дузини консерви с риба тон и супа. Имаше и доста солети и чипс. В хладилника на Едингс преобладаваше бирата, но най-вече ме заинтересува бутилката шампанско „Луи Родрер Кристал“, украсена с голяма червена панделка.

— Намери ли нещо? — запита Уесли, който оглеждаше под мивката.

— Може би — отговорих, все още вторачена в хладилника. — От това тук джобът ти ще олекне поне със сто и петдесет долара, ако го поръчаш в ресторант. А ако го купиш от магазина, няма да е по-малко от сто и двайсет.

— Знаем ли колко е получавал Едингс?

— Не. Но подозирам, че не е било особено много.

— В този шкаф има много бои за обувки и препарати за чистене, но почти нищо друго — съобщи ми Уесли и се изправи.

Завъртях бутилката шампанско и прочетох етикета.

— Сто и тридесет долара, но не е купено оттук. Доколкото знам, в Ричмънд няма магазин за вино, наречен „Търговецът на вино“.

— Може да е подарък. Това обяснява и панделката.

— Във Вашингтон има ли такъв магазин?

— Не знам. Не съм купувал наскоро вино във Вашингтон — отговори той.

Затворих вратата на хладилника. Почувствах леко задоволство, тъй като ние с Уесли се бяхме наслаждавали заедно на хубави вина. Обичахме да си изберем някоя интересна бутилка и да я пием прегърнати на канапето или в леглото.

— Не е пазарувал много — казах. — Не виждам никакви следи, че въобще някога се е хранил тук.

— На мен пък ми изглежда, че въобще не се е прибирал у дома — добави Бентън.

Почувствах близостта му, когато застана до мен. Едва можех да я понеса. Одеколонът му винаги беше фин, с аромат на канела и дърво, и когато го помиришех, се чувствах запленена от него.

— Добре ли си? — запита той с глас, предназначен само за мен, като спря на прага на стаята.

— Не — отговорих. — Това е доста ужасно. Затръшнах вратичката на шкафа прекалено силно.

Уесли излезе в коридора.

— Ще трябва внимателно да огледаме финансовото му положение. Трябва да разберем откъде е взимал пари, за да се храни по ресторанти и да купува скъпо шампанско.

Документите на Едингс се намираха в кабинета му. Полицаите не ги бяха проверявали, защото нямаше официално обявено престъпление. Въпреки подозренията ми относно причината за смъртта на журналиста и странните случки около нея в този момент нямахме законен случай на убийство.

— Някой проверявал ли е компютъра му? — запита Луси, загледана в машината на бюрото му.

— Не — отговори Марино, ровейки из документите в зеления метален шкаф. — Едно от момчетата каза, че не можем да проникнем вътре.

Племенницата ми докосна мишката и на екрана се появи прозорче за парола.

— Добре — каза тя. — Има си парола, което не е необичайно. Странното е, че няма дискета в резервния драйв. Хей, Пит? Намерихте ли някакви дискети тук?

— Да, ей там има цяла кутия — посочи той към шкафа, отрупан с истории на Гражданската война и красив комплект енциклопедии, подвързани с кожа.

Луси взе кутията и я отвори.

— Не. Това са програмни дискети за WordPerfect. — Тя ни погледна озадачено. — Искам само да кажа, че повечето хора имат резервни дискети, когато работят в дома си.

Никой нямаше представа дали Едингс е работил тук. Знаехме само, че беше на служба в офиса на „Асошиейтид Прес“ на Четвърта улица в центъра на града. Нямаше начин да разберем какво е правил вкъщи, докато Луси не проникне в компютъра и файловете му. Тя успя да влезе в директориите на WordPerfect, които се оказаха празни. Едингс нямаше нито един файл.

— Мамка му — измърмори тя. — Това е адски странно. Изглежда, че той никога не е използвал компютъра си.

— Не мога да си представя подобно нещо — възразих. — Дори да е вършил повечето работа в службата си, не е възможно въобще да не е ползвал домашния си компютър.

Луси отново затрака по клавишите, а Марино и Уесли започнаха да преглеждат финансовите документи, които Едингс спретнато бе подредил в кутия в чекмеджето на шкафа.

— Надявам се поне да не е унищожил цялата си поддиректория — каза Луси, която вече беше в операционната система. — Не мога да я възстановя без резервен файл, а той очевидно няма такъв.

Загледах я как дава команда за възстановяване на изтрития файл и натиска „enter“. Като по чудо се появи файл с име „killdrug“1. Луси го запази и последва ново име. Докато свърши, бе възстановила двайсет и шест файла. Наблюдавахме я зашеметени.

— Ей това му е най-хубавото на DOS 6 — простичко каза тя и даде команда за печат.

— Можеш ли да определиш кога файловете са били изтрити? — запита Уесли.

— Времето и датата навсякъде са еднакви — отговори тя. — По дяволите. Тридесет и първи декември, между един и един и половина през нощта. Мислех, че той вече е бил мъртъв по това време.

— Зависи кога е отишъл в Чесапийк — казах. — Лодката му не беше открита чак до шест сутринта.

— Между другото часовникът на компютъра работи съвсем точно. Така че тези часове трябва да са верни — добави племенницата ми.

— Възможно ли е толкова много файлове да бъдат изтрити за половин час? — попитах.

— Да. Може да се направи за минути.

— Значи някой може да ги е чел, докато ги е изтривал — казах.

— Да, много хора правят така. Имаме нужда от още хартия за принтера. Чакай, ще открадна малко от факса.

— Като говорим за това — казах, — можем ли да получим някакви сведения от факса?

— Разбира се.

Луси изкара списък с факсови съобщения и телефонни номера, които реших да проверя по-късно. Поне научихме със сигурност, че по времето, когато Едингс е умрял, някой е проникнал в компютъра му и е изтрил всичките му файлове. Луси ни обясни, че който и да го е извършил, не е бил особено наясно с работата си, защото един компютърен специалист би премахнал и поддиректорията, за да направи безполезни командите за възстановяване.

— Това е безсмислено — казах. — Смятам, че всеки писател би трябвало да подсигури работата си, а очевидно.

Едингс не е бил небрежен. Какво е положението със сейфа с оръжията? — обърнах се към Марино. — Там имаше ли някакви дискети?

— Не.

— Това не означава, че някой не е проникнал и в него.

— Ако е така, значи са знаели комбинацията на сейфа и кода на алармата.

— Номерата едни и същи ли са? — запитах.

— Да. Навсякъде е използвал рождената си дата.

— А ти откъде разбра това?

— От майка му.

— Ами ключовете му? — попитах. — При трупа не е имало ключове, а той е имал нужда от тях, за да подкара колата си.

— Роше твърди, че не е имало ключове — поправи ме Марино.

Замислих се върху думите му и реших, че тази липса наистина е доста странна.

Уесли наблюдаваше страниците от възстановените файлове, които излизаха от принтера.

— Всичките приличат на вестникарски материали — каза той.

— Публикувани? — запитах.

— Вероятно. Някои от тях изглеждат доста стари. Например самолетът, който се разби в Белия Дом. Самоубийството на Винс Фостър.

— Може би Едингс просто е разчиствал ненужното — предположи Луси.

— А, ето — каза Марино, загледан в някакъв банков документ. — На десети декември в сметката му са постъпили три хиляди долара.

Той отвори друг плик и продължи:

— Същото е и за ноември.

Това се отнасяше и за октомври и за останалата част от годината, а според другите данни Едингс определено е имал нужда от допълнителни доходи. Ипотеката върху къщата му беше хиляда долара на месец, сметките за кредитните му карти също толкова, а годишната му заплата бе едва четиридесет и пет хиляди.

— Мамка му. С всичките тези допълнителни мангизи той е имал около осемдесет бона годишно — каза Марино.

— Не е зле.

Уесли остави принтера, приближи се към мен и постави лист в ръката ми.

— Некрологът на Дуейн Шапиро — каза той. — „Вашингтон Пост“, шестнадесети октомври миналата година.

Статията беше съвсем кратка и просто съобщаваше, че Дуейн Шапиро е работил като монтьор в сервиз на „Форд“ във Вашингтон и е бил застрелян при опит да откраднат колата му, когато се прибирал у дома от бара късно през нощта. Споменатите в некролога роднини не живееха близо до Вирджиния, а за „Новите ционисти“ нямаше и дума.

— Едингс не е писал това — казах. — Направил го е репортер на „Пост“.

— Как тогава се е снабдил с книгата? — запита Марино.

— И защо, по дяволите, я е държал под леглото си?

— Може да я е четял — отговорих. — Сигурно не е искал някой друг — например домашната помощница — да я види.

— Ето и бележките му — извика Луси, която седеше втренчена в екрана, отваряше файловете един след друг и даваше команда за печат. — Добре, сега стигаме до важните неща. По дяволите — възкликна тя развълнувано, докато текстовете прелитаха пред нея, а лазерният принтер шумеше тихичко. — Страхотно.

Тя спря работата си и се обърна към Уесли:

— Тук има разни истории за Северна Корея, смесени с данни за Джоуъл Хенд и „Новите ционисти“.

— Какво за Северна Корея? — запита Уесли, зачетен в отпечатаните страници, докато Марино ровеше из следващото чекмедже.

— Проблемът, който нашето правителство имаше с тях преди няколко години, когато корейците се опитваха да произведат плутоний за бомба в една от ядрените си централи.

— Нормално е да предположим, че Хенд се интересува от горива, енергия и разни подобни — казах. — Тези неща са споменати в книгата.

— Добре — съгласи се Уесли. — Може това да е очерк за него. Или по-добре казано, началото на голяма статия за него.

— Защо Едингс би изтрил файла с голяма статия, която още не е довършил? — попитах. — И съвпадение ли е това, че го е направил в нощта, когато е умрял?

— Ако е възнамерявал да извърши самоубийство, не е невъзможно — отговори Уесли. — А в момента все още не сме сигурни дали не е направил точно това.

— Така е — потвърди Луси. — Изтрил е цялата си работа, така че след като умре, никой да не може да я види. После наглася нещата така, че смъртта му да изглежда като нещастен случай. Може да не е искал хората да знаят, че е извършил самоубийство.

— Абсолютно възможно — съгласи се Уесли. — Може да е бил намесен в нещо, от което не е можел да се измъкне. Това обяснява и ежемесечните вноски в банковата му сметка. Или пък може да е страдал от депресия или тежка лична загуба, за която да не знаем нищо.

— Или пък някой друг е изтрил файловете и е отнесъл резервните дискети — казах. — Това може да е било извършено и след смъртта му.

— Тогава този човек е имал ключ, знаел е кодовете и комбинацията — каза Уесли. — Знаел е, че Едингс не си е у дома и няма да се върне — допълни той и погледна към мен.

— Да — потвърдих.

— Доста сложно.

— Целият случай е сложен — възразих, — но мога да ти кажа със сигурност, че ако Едингс е бил отровен под водата с цианид, няма начин да го е извършил сам. А и искам да знам защо е имал толкова много оръжия. Също така искам да знам защо пистолетът, който е носел със себе си в лодката, имаше гланц „Бърдсонг“ и беше зареден с „убийци на ченгета“.

Уесли отново ме погледна. Хладнокръвието му ме вбеси.

— Тези му увлечения по оръжията определено могат да се смятат за показател на лабилността му — каза той.

— Или просто за показател на страха му, че ще бъде убит — поправих го.

После влязохме в оръжейната. Карабините лежаха на рафтове по стената, а в сейфа, който полицаите бяха отворили сутринта, бяха прибрани пистолети, револвери и амуниции. Тед Едингс бе оборудвал малката спалня с преса за обрязване на гилзи, дигитална теглилка, матрица за зареждане и всичко друго, нужно, за да му осигури достатъчно патрони. В едно от чекмеджетата се съхраняваха медни тръби и капсули. Барутът седеше в старо войнишко сандъче. Изглежда, Едингс е бил запален по лазерни мерници и визьори.

— Струва ми се, че това показва доста изкривено мислене — каза Луси, като клекна пред сейфа и отвори пластмасовите кутии с оръжия. — Бих го нарекла повече от лека параноя. Сигурно е смятал, че го преследва цяла армия.

— Параноята е здравословна, когато някой наистина те преследва — казах.

— Аз лично започвам да си мисля, че е бил смахнат — намеси се Марино.

Не ми пукаше за техните теории.

— Усетих мирис на цианид в моргата — напомних с изчерпващо се търпение. — Не се е отровил сам, преди да влезе в реката, защото щеше да е мъртъв още преди да се гмурне.

— Ти си усетила мирис на цианид — каза Уесли. — Никой друг не го е усетил, а и резултатите от токсикологичната проба още не са готови.

— За какво намекваш? Че просто се е удавил? — запитах гневно.

— Не знам.

— Не видях нищо, което да сочи удавяне.

— Винаги ли виждаш следи при удавянията? — благоразумно запита той. — Мислех, че удавянията са ужасно трудни, което обяснява защо често докарват тук експерти от Флорида, за да помагат в подобни случаи.

— Започнах кариерата си в Южна Флорида и ме смятат за експерт по удавянията — отвърнах рязко.

Продължихме да спорим отвън на тротоара, застанали до колата му. Искаше ми се Уесли да ме заведе у дома, за да довършим разправията си. Луната беше забулена от облаци, най-близката улична лампа се намираше на следващата пресечка и не можехме да се видим добре.

— За бога, Кей, не намеквам, че не знаеш какво правиш — каза той.

— Точно това правиш.

Стоях до шофьорската врата, като че ли колата беше моя и ей сега щях да се кача в нея и да потегля.

— Заяждаш се с мен. Държиш се като задник.

— Разследваме смъртен случай — отвърна той спокойно. — Нито времето, нито мястото са подходящи да намесваме личните си проблеми.

— Е, позволи ми да ти кажа нещо, Бентън. Хората не са машини. Те приемат нещата лично.

— Всъщност точно за това става дума, нали. — Той ме заобиколи и отключи вратата. — Реагираш така заради мен. Не съм сигурен, че това беше добра идея. Вероятно не трябваше днес да идвам тук — добави той и седна на шофьорското място. — Но мислех, че е важно. Опитвах се да направя правилното и смятах, че и ти ще постъпиш така.

Минах от другата страна и влязох в колата, като се зачудих защо Уесли не ми отвори вратата, при положение че винаги го правеше. Внезапно се почувствах ужасно изморена и се уплаших да не се разплача.

— Важно е и ти наистина постъпи правилно — казах. — Един човек е мъртъв. А аз не само вярвам, че е бил убит, но и смятам, че вероятно е бил замесен в нещо голямо и зловещо. Не мисля, че е изтрил компютърните си файлове и е изхвърлил резервните дискети. Това би означавало, че той е очаквал смъртта си.

— Да, определено би навело на мисълта за самоубийство.

— Този случай не е самоубийство.

Спогледахме се в тъмнината.

— Смятам, че някой е проникнал в къщата в нощта на смъртта му.

— Някой, когото е познавал.

— Или някой, който е познавал негов близък. Като колега, приятел или друг важен за него човек. Що се отнася до ключовете, използвани за влизане в къщата, то неговите липсват.

— Мислиш, че това има нещо общо с „Новите ционисти“ — отсъди Уесли, който започваше да омеква.

— Страхувам се, да. А и някой се опитва да ме прогони.

— Полицията в Чесапийк.

— Може би не целият отдел — казах. — Вероятно само Роше.

— Ако това, което казваш, е вярно, той е доста повърхностен. Външен слой, прекалено отдалечен от сърцевината. Подозирам, че интересът му към теб е съвсем отделно нещо.

— Единственият му интерес е да заплашва и да грубиянства — казах. — Следователно подозирам, че е свързан със задачата му.

Уесли замълча и се загледа през прозореца. За момент си позволих да се отпусна и се вторачих в него. После той се обърна към мен:

— Кей, доктор Мант съобщавал ли ти е някога, че са го заплашвали?

— Не. Но не знам дали би ми съобщил. Особено ако е бил уплашен.

— От какво? Това е, което не мога да си представя — зачуди се Уесли, като запали двигателя и потегли. — Ако Едингс е бил свързан с „Новите ционисти“, каква връзка може да има това с доктор Мант?

Не знаех. Замълчах и се замислих, докато той шофираше. Бентън заговори отново:

— Възможно ли е английският ти колега просто да е изчезнал от града? Сигурна ли си, че майка му наистина е умряла?

Спомних си началника на моргата в Тайдуотър, който бе напуснал преди Коледа без причина и без предупреждение. После и доктор Мант внезапно бе заминал.

— Знам само това, което той ми съобщи — казах. — Но нямам причина да мисля, че лъже.

— Кога се връща другата съдебна лекарка? Онази, която е в отпуск по майчинство?

— Тя току-що роди.

— Е, трудно е да фалшифицираш подобно нещо.

Завихме по улица „Малвърн“. Дъждовните капки падаха тежко върху предното стъкло. В мен се надигаха думи, които не можех да изрека, и когато завихме по улица „Кери“, почувствах отчаяние. Исках да кажа на Уесли, че сме взели правилно решение, но приключването на една връзка не означава край с чувствата. Исках да го разпитам и за Кони — жена му. Исках да го поканя в дома си, както бях правила в миналото, и да го попитам защо вече не ми се обажда. Улицата към реката беше неосветена и Уесли караше бавно и внимателно.

— Ще се връщаш ли във Фредериксбърг тази вечер? — попитах.

Той замълча, после каза:

— Ние с Кони се развеждаме.

Не отговорих.

— Дълга история и вероятно разводът ще се проточи неприятно. Слава богу, децата вече са достатъчно големи.

Уесли отвори прозореца си, пазачът ни огледа и ни махна да минем.

— Бентън, ужасно съжалявам.

— Е, вероятно може да се каже, че получих това, което заслужавам. Кони се срещала с друг мъж повече от година, а аз нямах никаква представа. Страхотен детектив съм, нали?

— Кой е той?

— Предприемач от Фредериксбърг. Работеше по къщата ни.

— Тя знае ли за нас? — едва успях да запитам, тъй като винаги бях харесвала Кони, а смятах, че истината щеше да я накара да ме намрази.

Завихме по частния ми път. Уесли не отговори, докато не паркирахме близо до предната врата.

— Не знам — най-после каза той, като си пое дълбоко дъх и погледна облегнатите си върху волана ръце. — Сигурно е чула някои слухове, но тя не е от хората, които се вслушват в слухове, още по-малко пък им вярват. Кони знае, че прекарваме много време заедно, пътуваме и т.н. Но според мен просто си мисли, че това е само заради работата ни.

— Чувствам се ужасно заради всичко това.

Той не каза нищо.

— Все още ли живееш у дома? — запитах.

— Тя поиска да се изнесе — отговори Уесли. — Премести се в апартамент, където може редовно да се вижда с Дъг.

— Това е името на предприемача, нали?

Той се загледа с каменно лице през прозореца. Протегнах се и нежно го хванах за ръката.

— Слушай — казах тихо, — искам да ти помогна, но ти трябва да ми кажеш какво да направя.

Бентън ме погледна. За момент очите му се изпълниха със сълзи. Все още обичаше жена си. Разбирах го, но не исках да виждам тази проява на любов.

— Не мога да те оставя да ми помогнеш — каза той и се изкашля. — Особено сега. А и през по-голямата част от следващата година. Човекът, с когото тя се вижда, знае, че имам пари, наследени от семейството ми. Не искам да изгубя абсолютно всичко.

— Не виждам как би могло да стане, като се има предвид нейната постъпка.

— Сложно е. Трябва да внимавам. Искам децата да продължат да ме обичат и уважават.

Той ме погледна и изтегли ръката си.

— Знаеш как се чувствам. Моля те, просто остави нещата такива, каквито са.

— Знаеше ли за Кони през декември, когато решихме да…

Той ме прекъсна:

— Да, знаех.

— Разбирам — казах разстроено. — Можеше да ми кажеш. Това щеше да направи раздялата ни по-лека.

— Не мисля така — възрази Уесли.

— Лека нощ, Бентън — казах, като изскочих от колата и не се обърнах да видя как отпътува.

Вътре Луси слушаше Мелиса Етъридж. Зарадвах се, че племенницата ми е при мен и в къщата свири музика. Насилих се да не мисля за Уесли, като че ли можех да го пропъдя от ума си. Луси беше в кухнята. Свалих си палтото и оставих чантата си на плота.

— Всичко наред ли е? — запита тя, като затвори вратата на хладилника с рамо и занесе яйцата до мивката.

— Всъщност нищо не е наред.

— Имаш нужда от нещо за ядене и си късметлийка, защото възнамерявам да сготвя.

— Луси — казах, като се облегнах на плота, — ако някой се опитва да маскира смъртта на Едингс като инцидент или самоубийство, тогава мога да разбера какъв смисъл имат последвалите заплахи или интриги в офиса в Норфолк. Но защо някой от персонала може да е бил заплашван в миналото? Твоите дедуктивни способности са добри. Кажи ми.

Луси разбиваше белтъци в купата и печеше геврек във фурната. Навиците й за нискокалорично хранене бяха потискащи и въобще не разбирах как успява да ги поддържа.

— Не знаеш дали някой е бил заплашван преди — каза тя логично.

— Така е. Не знам поне засега.

Започнах да правя виенско кафе и заговорих отново:

— Просто се опитвам да си обясня. Търся мотив, но не го откривам. Защо не добавиш малко лук, магданоз и пипер на това? А и щипка сол няма да ти навреди.

— Искаш ли да ти приготвя и на теб? — запита тя, без да спре да разбива.

— Не съм гладна. По-късно може да хапна малко супа.

Тя вдигна очи към мен.

— Съжалявам, че имаш проблеми.

Знаех, че намеква за Уесли, но не възнамерявах да го обсъждам.

— Майката на Едингс живее наблизо — казах. — Мисля, че трябва да поговоря с нея.

— Тази вечер? В последната минута?

— Тя може да иска да говори точно тази вечер — отговорих. — Съобщили са й, че синът й е мъртъв и почти нищо друго.

— Да — промърмори Луси. — Честита Нова година.