Проклетата кауза

ГЛАВА СЕДМА

Нямаше нужда да питам никого за адрес или телефон, защото майката на мъртвия журналист беше единственият Едингс с адрес в „Уиндзър Фармс“. Според указателя тя живееше на чудесната, очертана с дървета улица „Сългрейв“, известна с богаташките си имоти и тюдорските замъци от шестнадесети век, наречени „Вирджиния Хаус“ и „Ейджкрофт“, които през двайсетте години били докарани от Англия в сандъци.

Когато й се обадих, не беше много късно, но гласът й звучеше сънливо.

— Госпожа Едингс? — запитах и й се представих.

— Страхувам се, че съм задрямала. — Тя наистина звучеше уплашена. — Седя във всекидневната и гледам телевизия. Господи, дори не знам какво дават. По ПБС предаваха „Брилянтната ми кариера“. Гледали ли сте го?

— Госпожо Едингс — казах отново, — имам няколко въпроса относно сина ви, Тед. Аз съм съдебният лекар по неговия случай. Надявах се, че ще можем да поговорим. Живея съвсем близо до вас.

— Някой ми каза, че е така. — Плътният южняшки глас потрепери. — Каза ми, че живеете наблизо.

— Сега ще ви бъде ли удобно да поговорим? — запитах след кратка пауза.

— О, да, ще ви бъда много благодарна. Казвам се Елизабет Глен — добави тя и заплака.

Обадих се в дома на Марино, където телевизорът работеше толкова силно, че не разбирах как чува каквото и да било друго. Той говореше и по другата линия и очевидно не искаше да кара събеседника си да чака.

— Естествено, виж какво можеш да научиш — съгласи се той, когато му съобщих какво възнамерявам да направя. — Аз лично съм кошмарно зает сега. Долу в „Мозби Корт“ става нещо, което може да се превърне в бунт.

— Само това ни трябва — казах.

— Тъкмо тръгвам натам. Иначе щях да дойда с теб. Затворих телефона и се облякох дебело, защото нямах кола. Луси беше заела телефона в кабинета ми и по напрегнатия й, тих тон заподозрях, че говори с Джанет. Махнах й от коридора и като й посочих часовника, направих знак, че ще се върна до един час. Излязох от къщи и тръгнах в студената, влажна тъмнина. Тежки мисли запълзяха из главата ми, като неприятно същество, което се опитва да се скрие. Разговорите с близките, съсипани от трагедията, си оставаха най-жестоката част от работата ми.

През изминалите години се бях сблъсквала с различни реакции, вариращи от превръщането ми в жертвено агне до молбите на отчаяни семейства, които сякаш се надяваха, че мога да направя смъртта недействителна. Бях виждала хората да плачат, вият, беснеят и въобще да не реагират, а през цялото време аз трябваше да се държа като безстрастния, но мил лекар за какъвто бях обучавана.

Моите проблеми си оставаха за мен. Никой не ги усещаше дори когато бях омъжена и бях станала експерт в прикриването на лоши настроения и плакане под душа. Спомних си как веднъж не успях да удържа сълзите си и излъгах Тони, че съм алергична към растения, скариди и сулфит в червеното вино. Беше лесно да се справя с бившия ми съпруг, защото той просто не искаше да чуе някои неща.

„Уиндзър Фармс“ изглеждаше призрачно тих и спокоен, когато влязох в него откъм реката. Върху викторианските фенери от ковано желязо, които напомняха за Англия, тегнеше мъгла, и макар прозорците в повечето къщи да светеха, никъде не се виждаше жива душа. Листата по мокрия тротоар приличаха на прогизнала хартия, а дъждът започваше да замръзва. Осъзнах, че най-глупашки бях излязла от къщи без чадър.

Намерих адреса на улица „Сългрейв“ без проблеми, защото познавах съдията, който живееше в съседната къща, и бях ходила на много от приемите му. Домът на Едингс беше триетажна тухлена постройка с двойни комини, сводести прозорци и елипсовидно прозорче над предната врата. Вляво от портата видях каменен лъв, който стоеше там от години. Изкачих мокрите стъпала и ми се наложи да звънна два пъти, преди от другата страна на масивната врата да се чуе тих глас.

— Доктор Скарпета е — съобщих и вратата бавно се открехна.

— Мислех, че сигурно сте вие — разтревожено лице надникна иззад вратата и после я отвори по-широко. — Моля, влезте и се стоплете. Ужасна вечер.

— Да, започва да се заледява — отвърнах и влязох вътре.

Госпожа Едингс беше привлекателна, с аристократични фини черти и бяла коса, сресана назад над високото, гладко чело. Беше облечена в черен костюм и кашмирен пуловер, като че ли храбро цял ден бе приемала съболезнования. Но очите й не можеха да прикрият ужасната загуба, а когато тръгнахме по коридора, походката й беше нестабилна и заподозрях, че е пила.

— Прекрасен дом — казах, когато свалих палтото си. — Минавала съм покрай къщата ви хиляди пъти, но нямах представа кой живее в нея.

— А вие къде живеете?

— Съвсем наблизо, западно от „Уиндзър Фармс“ — посочих. — Къщата ми е нова. Всъщност преместих се тук миналата есен.

— О, да, знам къде сте. Познавам доста хора там.

Тя затвори вратата на гардероба и ме поведе по коридора. Стаята, където влязохме, приличаше на музей, изпълнен със старинни персийски килими, лампи от „Тифани“ и мебели от тисово дърво в стил „Бидермайер“. Седнах на тапицирано в черно канапе, което беше много красиво, но неудобно, и се зачудих как ли са се разбирали майка и син. Мебелировките на къщите им говореха за хора, които могат да бъдат доста упорити и саможиви.

— Синът ви ме интервюира няколко пъти — започнах разговор, когато седнахме.

— О, така ли?

Тя се помъчи да се усмихне, но беше сломена.

— Съжалявам. Знам, че ви е много трудно — казах нежно, докато тя се опитваше да възвърне самообладанието си, седнала в червеното кожено кресло. — Тед беше човек, когото наистина харесвах. Хората от персонала ми също го харесваха.

— Всички харесват Тед — каза тя. — От първия си ден той беше изключително чаровен. Спомням си първото му голямо интервю в Ричмънд. — Тя замълча за момент и се загледа в огъня. — Беше с губернатор Медоус, сигурна съм, че го помните. Тед беше единственият, който успя да го накара да говори. Това стана по времето, когато всички разправяха, че губернаторът взимал наркотици и имал връзки с пропаднали жени.

— О, да — отговорих, като че ли същото никога не бе казвано и за другите губернатори.

Госпожа Едингс отново се отнесе. Лицето й изглеждаше отчаяно, а когато приглади косата си, видях, че ръцете й треперят.

— Как можа да се случи подобно нещо? О, Господи, как е могъл да се удави?

— Госпожо Едингс, не мисля, че той се е удавил.

Тя ме загледа стреснато с разширени очи.

— Какво е станало тогава?

— Още не съм сигурна. Трябва да се направят някои тестове.

— Какво друго може да е? — попита тя, като започна да попива сълзите си с кърпичка. — Полицаят, който дойде да ме види, ми съобщи, че е станало под водата. Тед се гмуркал с онзи негов идиотски уред.

— Може да има няколко причини — отговорих. — Например повреда на кислородния апарат, който е използвал. Възможно е да се е задушил от отработените газове. В момента не знаем със сигурност.

— Казах му да не използва онова нещо. Не можете да си представите колко пъти го молих да не отива да се гмурка с него.

— Значи го е използвал и преди?

— Той обичаше да търси реликви от Гражданската война. Ходеше да се гмурка къде ли не с един от онези металотърсачи. Мисля, че миналата година намери в река Джеймс няколко топа. Изненадана съм, че не знаете. Той написа няколко истории за приключенията си.

— Обикновено водолазите имат партньор — казах. — Знаете ли с кого се гмуркаше той?

— Ами може понякога да е водил някого със себе си, но всъщност не знам, защото Тед не обсъждаше приятелите си с мен.

— Споделял ли е с вас, че възнамерява да се гмурка в река Елизабет, за да търси реликви от Гражданската война? — запитах.

— Въобще не знаех, че ще ходи там. Никога не ми е споменавал. Смятах, че днес ще дойде тук.

Госпожа Едингс затвори очи и смръщи чело. Гърдите й се надигнаха и тя задиша тежко, като че ли в стаята нямаше достатъчно въздух.

— А онези предмети от Гражданската война, които вече е бил събрал? — продължих. — Знаете ли къде ги съхраняваше?

Тя не отговори.

— Госпожо Едингс — казах, — не намерихме нищо такова в дома му. Нито едно копче, тока от колан или гюле. Не открихме и металотърсач.

Тя седеше мълчаливо и с треперещи ръце стискаше кърпичката си.

— Много важно е да разберем какво е правил синът ви в затворения док в Чесапийк — заговорих отново. — Гмуркал се е в забранен район около бракувани от флотата кораби, а никой не знае защо. Трудно е да си представиш, че някой може да търси там реликви от Гражданската война.

Госпожа Едингс се загледа в огъня и каза отнесено:

— Тед мина през различни фази. В миналото събираше пеперуди. Когато беше на десет години. После се отказа от тях и започна да събира скъпоценности. Спомням си, че ходеше да търси злато из реките, а от най-невероятни места край пътищата вадеше гранати с пинцети. После се прехвърли на монети, но ги изхарчи твърде бързо, защото автоматите за кола не се интересуват дали монетата, която си пуснал, е сребърна или не. След това премина на бейзболни картички, марки, момичета. Никога не се задържаше дълго на едно и също нещо. Твърдеше, че репортерството му харесва, защото никога не е еднообразно.

Слушах внимателно трагичния й разказ.

— Мисля, че дори би разменил майка си за друга, ако това можеше да се уреди — каза тя, а по бузата й се спусна сълза. — Сигурно ужасно се е отегчавал от мен.

— Но не дотолкова, че да се откаже от финансовата ви помощ, нали? — запитах деликатно.

Тя вдигна брадичка.

— Струва ми се, че навлизате в прекалено лични неща.

— Да, така е. Съжалявам, че се налага да постъпя така. Но аз съм лекар, а в момента синът ви е мой пациент. Работата ми е да направя всичко възможно, за да разбера какво се е случило с него.

Госпожа Едингс си пое дълбоко дъх и се заигра с копчето на сакото си. Изчаках да се пребори със сълзите си.

— Изпращах му пари всеки месец. Знаете какви са данъците върху наследствата, а Тед беше свикнал да живее над възможностите си. Предполагам, че ние с баща му сме виновни за това. — Тя едва успя да продължи. — Животът на сина ми не беше достатъчно тежък. Струва ми се, че и моят също, докато Артър не почина.

— Какво работеше съпругът ви?

— Занимаваше се с тютюн. Запознахме се през войната, когато по-голямата част от цигарите в света се произвеждаха тук, но въпреки това беше трудно да се снабдите с тях, а и с чорапи също.

Спомените я успокояваха, затова не я прекъснах.

— Една вечер отидох на прием в офицерския клуб в хотел „Джеферсън“. Артър беше капитан в едно поделение на армията, наречено „Ричмъндските кавалеристи“, и можеше да танцува. — Тя се усмихна замечтано. — О, той танцуваше така, като че ли музиката бе в кръвта му. Забелязах го веднага. Погледите ни се срещнаха само веднъж, но за секунда разбрахме, че ще прекараме живота си заедно.

Тя се загледа в огъня, който прашеше и трептеше, сякаш искаше да каже нещо важно.

— Разбира се, това беше част от проблема — продължи тя. — Ние с Артър бяхме прекалено погълнати един от друг. Струва ми се, понякога момчетата си мислеха, че ни пречат.

Госпожа Едингс спря и ме погледна в очите.

— Дори не ви попитах дали искате чай или нещо по-силно.

— Благодаря. Нямам нужда от нищо. Тед и брат му бяха ли близки?

— Вече дадох на полицая номера на Джеф. Как му беше името? Мартино или нещо подобно. Всъщност той ми се стори доста груб. Знаете ли, в такава вечер е приятно да пийнеш малко „Голдшлагер“.

— Не, благодаря ви.

— Открих го чрез Тед — каза тя и внезапно потъна в сълзи. — Той го открил, когато караше ски някъде на запад и донесе една бутилка вкъщи. Имаше вкус на течен огън с малко канела. Тед каза така, когато ми го даде. Той винаги ми носеше разни неща.

— Някога носил ли ви е шампанско?

Тя деликатно издуха носа си.

— Споменахте, че днес е трябвало да ви посети — напомних й.

— Трябваше да дойде на обед.

— В хладилника му имаше бутилка хубаво шампанско. С панделка около нея. Чудя се дали е възнамерявал да ви го подари, когато дойде днес на обед.

— О, не — отвърна тя с треперещ глас. — Сигурно е било за някое друго празненство. Аз не пия шампанско. От него ме боли глава.

— Търсехме и компютърните му дискети — казах. — Също и някакви бележки, свързани с работата му напоследък. Някога молил ли ви е да приберете някои от нещата му?

— Някои от спортните му принадлежности са на тавана, но са ужасно стари. — Гласът й затрепери отново. — И разни училищни документи.

— Знаете ли дали е имал сейф някъде?

— Не — поклати глава тя.

— А някой приятел, на когото е можел да повери нещата си?

— Не знам нищо за приятелите му.

Леден дъжд зачука по стъклата на прозорците.

— И никога не ви е споменавал за романтичните си интереси. Не е ли имал такива?

Тя стисна устни.

— Моля ви, кажете ми, ако не съм доразбрала нещо.

— Преди няколко месеца доведе едно момиче. Май беше през лятото. Струва ми се, че тя беше някакъв учен. Мисля, че се бяха запознали покрай историята, върху която той работеше тогава. Имахме лек спор заради нея.

— Защо?

— Тя беше привлекателна, от онзи академичен тип. Може да е професор. Не помня добре, но е някъде от чужбина.

Изчаках, но тя не каза нищо повече.

— За какво беше спорът ви?

— Още в минутата, когато я видях, разбрах, че има лош характер, и не я допусках в дома си.

— В Ричмънд ли живее?

— Предполагам, да, но не знам къде.

— Но той може да е продължил да се вижда с нея.

— Нямам идея с кого се е виждал Тед — отвърна тя. Бях сигурна, че лъже.

— Госпожо Едингс — казах, — по всичко личи, че синът ви не се е задържал много в дома си.

Тя само ме погледна.

— Имал ли е домашна помощница? Или някой, който да се грижи за растенията му?

— Изпращах моята слугиня, когато трябваше — отговори тя. — Корайън. Понякога му носеше и храна. Тед никога не готвеше.

— Кога за последен път е ходила там?

— Не знам — отвърна тя лаконично и осъзнах, че въпросите я изморяват. — По някое време преди Коледа. Поне така си мисля, защото тя беше болна от грип.

— Някога споменавала ли ви е какво има в къщата му?

— Предполагам, имате предвид оръжията — каза тя. — Още едно от нещата, които започна да колекционира преди една-две години. Това беше всичко, което искаше за рождения си ден — сертификат за подарък от оръжеен магазин. Сякаш една жена би посмяла да влезе в подобно място.

Нямаше смисъл да я притискам повече, защото единственото й желание беше синът й да е жив. Виждаше всичко друго просто като намеса в личния й живот, която бе решила да игнорира. Към десет се отправих към къщи. На два пъти се хлъзнах лошо по заледените, тъмни улици. Нощта беше ужасно студена. Ледът, който покриваше дърветата и улиците, пропукваше с резки шумове.

Почувствах се обезсърчена, защото ми се струваше, че никой не е познавал Едингс истински. Научих, че е колекционирал монети и пеперуди и винаги е бил чаровен. Той беше просто амбициозен журналист с ограничен обсег на внимание. Помислих си колко странно е това, че обикалям стария му квартал в такова време, а да разпитвам за него. Зачудих се какво ли би си помислил, ако знаеше, и се натъжих.

Не ми се говореше с никого, когато влязох вкъщи, и отидох направо в стаята си. Затоплях ръцете си с топла вода и миех лицето си, когато Луси се появи на прага. Веднага разбрах, че е в едно от типичните си настроения.

— Яде ли достатъчно? — запитах, като я погледнах в огледалото над мивката.

— Аз никога не ям достатъчно — раздразнено отговори тя. — Обади се някой си Дани от офиса ти в Норфолк. Каза, че службата за съобщения се свързала с него относно колите ни.

За момент не се усетих, после си спомних.

— Дадох номера на офиса на хората от пътна помощ — казах и избърсах лицето си с меката хавлия. — Предполагам, че са открили Дани в дома му.

— Както и да е. Той иска да му се обадиш.

Племенницата ми ме загледа строго в огледалото, сякаш бях извършила нещо лошо.

— Какво има? — запитах.

— Трябва да се измъкна оттук.

— Ще се опитам да уредя утре да докарат колите ни — отвърнах огорчена.

Излязох от банята и тя ме последва.

— Трябва да се върна в университета.

— Разбира се, Луси.

— Не разбираш. Имам ужасно много работа.

— Не знаех, че курсът ти или каквото всъщност е, вече е започнал.

Влязох във всекидневната и се отправих към бара.

— Няма значение дали е започнал. Имам да уреждам сума ти неща. И не знам как ще уредиш да докарат колите ни. Вероятно Марино ще може да ме закара да си прибера моята.

— Марино е зает, а планът ми е съвсем прост — казах. — Дани ще докара колата ми в Ричмънд, а той има един свестен приятел, който може да шофира твоя „Събърбан“. После Дани и приятелят му ще вземат автобуса до Норфолк.

— По кое време?

— Това е единственият проблем. Не мога да позволя Дани да свърши тази работа преди края на деня, защото той няма право да докара личната ми кола в работно време.

Отворих бутилка шардоне.

— Мамка му — изруга Луси нетърпеливо. — Значи и утре няма да имам транспорт.

— Страхувам се, че и двете сме така.

— Какво ще правиш тогава?

Подадох й чаша вино.

— Ще отида в службата и вероятно ще прекарам доста време на телефона. Нямаш ли нещо, с което да се занимаваш в местния ви офис?

Тя сви рамене.

— Познавам няколко човека, които ми бяха колеги в академията.

Е, поне можеше да намери някой познат агент, който да я заведе в спортния салон, където да оправи гнусното си настроение. Едва не го казах на глас, но в последния момент се усетих и замълчах.

— Не искам вино — каза тя и остави чашата на бара. — Мисля да продължа на бира.

— Защо си толкова ядосана?

— Не съм ядосана — отговори Луси, като извади една бира от хладилника и я отвори.

— Искаш ли да седнеш?

— Не. Между другото взех книгата, така че не се тревожи, когато не я намериш в куфарчето си.

— Какво искаш да кажеш с това, че си я взела? — запитах притеснена.

— Почетох малко, докато ти беше на гости на госпожа Едингс — отвърна Луси и отпи глътка бира. — Мислех, че няма да е лошо да я прегледам отново, защото първия път може да сме пропуснали нещо.

— Струва ми се, че я прегледа достатъчно добре — казах спокойно. — Всъщност мисля, че й отделихме повече от нужното време.

— Там има доста истории, напомнящи за Вехтия завет. Имам предвид, че всъщност книгата не е сатанинска.

Наблюдавах я мълчаливо и се чудех какво ли се въртеше из този невероятно сложен мозък.

— В действителност я намирам доста интересна. Смятам, че може да има власт над теб само ако й позволиш. Аз не й позволявам, така че ни най-малко не ме притеснява.

Оставих чашата си.

— Е, определено има нещо, което те притеснява.

— Единственото, което ме притеснява, е, че съм затворена тук и съм уморена. Май ще е най-разумно да отида да си легна. Надявам се, че тази нощ ще спиш добре.

Пожеланието й не се сбъдна. Вместо да заспя, сядах пред огъня и се тревожех за нея, тъй като познавах племенницата си по-добре от всеки друг. Възможно бе те с Джанет просто да се бяха скарали, което щеше да се оправи на сутринта, или пък наистина имаше много работа и невъзможността да се върне в Шарлътсвил да бе по-сериозен проблем, отколкото предполагах.

Изключих огъня и проверих още веднъж, за да се уверя, че алармата е активирана. После се прибрах в спалнята си и затворих вратата. — Все още не ми се спеше, затова седнах в леглото и започнах да преглеждам данните от факса на Едингс. През последните две седмици бяха набирани осемнадесет номера. Всичките изглеждаха странни и навеждаха на мисълта, че поне за известно време Едингс е работел нещо в домашния си офис.

Другото, което ми направи впечатление веднага, бе, че след като е работил у дома, нормално беше да се предположи, че е провел безброй разговори със службата си, но не беше така. От средата на декември бе звънял в службата си само два пъти, поне от машината, която намерихме в дома му. Това се разбираше лесно, тъй като бе вкарал команда за бързо набиране, в която „Бюро АП“ се появяваше в идентификационната колонка заедно с по-малко ясни имена като НВСЕ, МСО, КПТ и ЛМ. Три от тези номера бяха с кодове от Тайдуотър, Централна и Северна Вирджиния, а районният код за МСО беше Мемфис, Тенеси.

Опитах се да заспя, но информацията прелиташе пред очите ми, а въпросите ме измъчваха, защото не можех да ги изключа от съзнанието си. Зачудих се с кого ли се е свързвал Едингс по тези различни места и дали това имаше някакво значение. Но най-вече не можех да се отърва от спомена за мястото, където бе умрял. Все още виждах тялото му, носещо се из калната река, увиснало на безполезен маркуч, закачен за ръждясал болт. Спомних си сковаността, която бях усетила, докато го държах в ръце и плувах нагоре с него. Дълго преди да достигна повърхността, знаех, че е мъртъв от много часове. Това бе още една причина да подозирам, че е бил мъртъв отдавна, когато някой е влязъл в ричмъндския му апартамент и е изтрил компютърните му файлове.

В три сутринта се надигнах в леглото и се вторачих в тъмнината. Къщата бе абсолютно тиха, с изключение на обичайните си звуци, и аз просто не можех да изключа подсъзнанието си. Спуснах неохотно краката си на пода. Сърцето ми биеше усилено, като че ли се бях стреснала от ставането си в такъв ранен час. Влязох в кабинета, затворих вратата и надрасках следното кратко писъмце:

Добавих телефонните си номера, написах титлата и името си и изпратих писмото до всеки факс, отбелязан в журнала на Едингс, с изключение, разбира се, на „Асошиейтид Прес“. Известно време седях зад бюрото, като гледах замаяно към факса, като че ли машината незабавно щеше да разреши този случай. Но тя въобще не заработи. Към шест часа звъннах на Марино.

— Очевидно не е имало бунт — казах, след като телефонът на Марино се удари в нещо, падна и накрая гласът му замърмори по линията. — Слава богу, буден си.

— Колко е часът?

Гласът му звучеше зашеметено.

— Време е да се надигаш.

— Заключихме пет човека. Останалите се укротиха и се прибраха. Защо си будна?

— Аз съм вечно будна. А и не бих ти отказала да ме закараш до работата.

— Добре, слагай кафето — отвърна той. — Идвам.