Проклетата кауза

ГЛАВА ОСМА

Когато Марино пристигна, Луси все още беше в леглото, а аз правех плодова салата и кафе. Отворих му и се изненадах, когато видях улицата. През нощта Ричмънд бе станал като от стъкло. По новините чух, че падащи клони и дървета са съборили електрическите стълбове в няколко района в града.

— Имаше ли проблеми? — запитах, като затворих вратата.

— Зависи какво имаш предвид — отговори Марино, като свали палтото си и ми го подаде.

— С шофирането.

— Имам вериги. Но бях на улицата до късно през нощта и съм ужасно изморен.

— Ела, ще ти сипя кафе.

— Не от онази безкофеинова свинщина, надявам се.

— Гватемалско е и има колкото искаш кофеин.

— Къде е хлапето?

— Спи.

— Уха. Сигурно е хубаво — прозя се той отново.

Влязохме в кухнята. През големите прозорци се виждаше оловно сивата ленива река. Скалите бяха покрити с лед, а дърветата изглеждаха като от детска приказка и проблясваха в бледата утринна светлина. Марино си сипа кафе и щедро добави захар и сметана.

— Искаш ли кафе? — запита ме той.

— Черно, моля.

— Мисля, че вече не би трябвало да ми напомняш.

— Никога не съм сигурна — отвърнах, докато вадех чинии от шкафа. — Особено с мъже, заразени с някаква странна болест, която им пречи да помнят важни за жените подробности.

— Да бе. Още сега мога да ти дам списък с неща, които Дорис никога не помнеше, като започнеш с това, че вечно използваше моите инструменти и никога не ги прибираше на мястото им — каза той, като говореше за бившата си жена.

Застанах до плота, за да приготвя закуската, а Марино се огледа притеснено, като че ли искаше да запали цигара. Не възнамерявах да му позволя.

— Предполагам, че Тони никога не ти е правил кафе — каза той.

— Тони никога не правеше нищо за мен. Само се опитваше да ми направи бебе.

— Е, не е свършил много добра работа, освен ако ти не си искала деца.

— От него не исках.

— А сега?

— Все още не искам дете от него. Заповядай — подадох чинията на Марино. — Хайде да поседнем.

— Почакай малко. Това ли е всичко?

— Какво още искаш?

— Мамка му, док. Това не е храна. И какви, по дяволите, са онези малки зелени парченца с черните точки?

— Киви. Сигурно си го ял и преди — отвърнах търпеливо. — Но ако искаш, мога да ти направя и един геврек.

— Да, няма да е лошо. С топено сирене. Имаш ли маково семе?

— Ако ти направят проба за наркотици днес, ще бъде положителна за морфин.

— И не ми давай от ония нискокалорични свинщини, дето имат вкус на глина.

— Не, нямат — казах. — Глината е по-вкусна.

Не му сложих масло, защото ми се искаше поне малко да удължа живота му. Ние с Марино вече бяхме нещо повече от партньори и дори приятели. Зависехме един от друг по начин, който никой не можеше да обясни.

— Е, разкажи ми какво си правила — каза той, когато седнахме до масата. — Знам, че цяла нощ не си спала и си се занимавала с нещо.

Той лапна голяма хапка от геврека и се протегна към сока си. Разказах му за посещението си при госпожа Едингс и за бележката, която бях написала и изпратила до неизвестните факсови номера.

— Странно е, че е изпращал факсове навсякъде другаде освен в собствената си служба.

— Има и два факса до работата му — напомних. — Трябва да поговоря с тези хора.

— Пожелавам ти късмет. Не забравяй, че те са журналисти.

— Точно от това ме е страх. За тия кретени Едингс е просто още една история. Единственото, за което им пука, е какво ще правят с информацията. А колкото по-ужасна е смъртта му, толкова повече ще им хареса.

— Е, не знам какво ще излезе, но подозирам, че всеки в службата, с когото е бил близък, страхотно ще внимава какво казва. И не съм сигурна, че ги обвинявам за това. Разследването на смъртен случай е доста зловещо за хора, които не са молили да ги поканят в него.

— Какви са токсикологичните му резултати? — запита Марино.

— Надявам се да ги научим днес — отговорих.

— Добре. Ако потвърдят, че става дума за цианид, тогава ще можем да работим по този случай както трябва. А сега се опитвам да обясня положението на шефа и се чудя какво, по дяволите, да правя с ченгетата от Чесапийк. Казвам на Уесли, че си имаме работа с убийство, но той иска доказателства, защото и него го притискат.

Споменаването на името на Уесли ме разстрои. Загледах се през прозореца към тъмната река, движеща се лениво между големите мрачни скали. Слънцето осветяваше сивите облаци в източната част на небето. Чух шум от душа в задната част на къщата, където бе отседнала Луси.

— Май Спящата красавица се е събудила — каза Марино. — Тя ще има ли нужда от возене?

— Мисля, че ще прекара деня в местния офис на ФБР. Трябва да тръгваме — добавих, защото събранието в службата ми винаги започваше в осем и половина.

Марино ми помогна да събера чиниите и да ги сложа в умивалника. След минута облякох палтото и взех лекарската си чанта и куфарчето. Племенницата ми се появи в антрето с мокра коса и здраво завързан халат.

— Сънувах кошмар — съобщи тя потиснато. — Някой ни застреля, докато спяхме. Деветмилиметров в тила. Нагласиха нещата така, че да прилича на обир.

— Така ли? — запита Марино, докато си слагаше ръкавиците, подплатени със заешка кожа. — А къде беше вашият верен слуга? Защото това не може да стане, ако аз съм в къщата.

— Нямаше те.

Той й хвърли любопитен поглед, но бързо осъзна, че Луси говореше сериозно.

— Какво, по дяволите, си яла снощи? — запита той.

— Беше като на филм. Сигурно е продължило с часове — продължи мисълта си Луси, като ме погледна с подпухнали, изморени очи.

— Искаш ли да дойдеш с мен в службата? — попитах.

— Не, не. Ще се оправя. Последното нещо, от което се нуждая в момента, е да седя, заобиколена от банда трупове.

— Ще се срещаш ли с колегите си от града? — запитах притеснено.

— Не знам. Възнамерявахме да изпробваме някои от новите кислородни апарати, но нещо хич нямам желание да обличам неопрен и да се гмуркам в закрит басейн, който мирише на хлор. Смятам, че просто ще изчакам да ми докарат колата и после ще си тръгна.

Марино и аз не говорихме много, докато пътувахме към центъра. Здравите му гуми прорязваха заледените улици шумно. Знаех, че се тревожеше за Луси. Колкото и грубо да се държеше с нея, ако някой друг се опиташе да направи същото, би го унищожил с голи ръце. Познаваше племенницата ми от десетгодишна. Марино беше човекът, който я научи да кара кола и да стреля.

— Док, трябва да те питам нещо — най-после каза той, когато намали пред будката за пътна такса и шумът от веригите замря. — Смяташ ли, че Луси е добре?

— Всеки сънува кошмари — отговорих.

— Ей, Бонита — извика той на служителката, като протегна картата си през прозореца, — кога ще направиш нещо по въпроса за времето?

— Не ме обвинявай за това, капитане — ухили се тя и вдигна бариерата. — Каза ми, че ти отговаряш за това.

Жизнерадостният й глас ни последва по пътя, а аз се замислих колко е тъжно, че живеем във време, когато дори продавачите носеха гумени ръкавици от страх да не би да докоснат нечия заразена плът. Зачудих се дали щеше да се стигне до момент, когато всички ние да живеем в камери, за да не умрем от болести като треската „Ебола“ или СПИН.

— Просто ми се струва, че се държи малко странно — продължи Марино, като вдигна прозореца си. — Къде е Джанет? — добави той.

— Мисля, че е в Аспен със семейството си.

Той се загледа напред, без да проговори.

— След това, което се случи в дома на доктор Мант, не я обвинявам, че е разстроена.

— По дяволите, обикновено тя е човекът, който си търси белята — каза той. — Тя не се притеснява. Точно затова Бюрото й позволи да се набута в ЕСЗ. Не можеш да си позволиш да се разстройваш, когато си имаш работа с терористи и бели супермъже. Не лъжеш, че си болен само защото си сънувал някакъв шибан кошмар.

На магистралата Марино зави към отбивката за Седма улица, после по старинните павирани улички на „Шокхоу Слип“ и накрая зави на север по Четиринадесета, където работех всеки ден, когато се намирах в града. Офисът на главния съдебен лекар на Вирджиния, или ОГСЛ, беше солидна сграда с гипсова мазилка и малки тъмни прозорци, които ми напомняха за зловещи, подозрителни очи. Те гледаха към копторите на изток и банковия район на запад, а над главите ни се виждаха магистрали и железопътни линии, прорязващи небето.

Марино спря на задния паркинг, където стояха впечатляващ брой коли, като се има предвид състоянието на пътищата. Застанах пред затворената врата на гаража и отключих малката странична врата. Тръгнах по рампата, предназначена за носилките, влязох в моргата и чух гласовете на хората, работещи надолу по коридора. Залата за аутопсии се намираше до гигантския хладилник, а вратите й бяха широко отворени. Влязох вътре в момента когато заместникът ми, Филдинг, сваляше няколкото тръбички и катетри от тялото на млада жена, разположено на втората маса.

— Ти с кънки ли дойде? — запита той, не особено учуден, че ме вижда.

— Почти. Днес може да ми се наложи да карам микробуса. В момента съм без кола.

Той се наведе по-близо към пациентката си и леко се намръщи, докато разглеждаше татуираната около увисналата лява гърда гърмяща змия, чиято зейнала паст бе насочена към зърното.

— Кажи ми, моля ти се, как може да се издокараш с нещо подобно? — запита Филдинг.

— Според мен майсторът на татуировката е единственият спечелил от сделката — отговорих. — Провери и вътрешната страна на долната й устна. Сигурно и там има татуировка.

Той дръпна долната устна, на чиято вътрешна страна с големи разкривени букви бе написано „Да ти го начукам“. Филдинг ме погледна изненадано.

— Откъде знаеше за това?

— Татуировките са любителска направа. Тя изглежда рокерско маце и предполагам, че е виждала как изглежда отвътре затвора.

— Вярно по всички точки — ухили се той, като грабна чиста кърпа и избърса лицето си.

Колегата ми, културист, винаги изглеждаше така, сякаш всеки момент униформата му щеше да се пръсне, и се потеше обилно, докато ние останалите вечно мръзнехме. Но Филдинг беше способен патолог, симпатичен и приятен човек, а и твърдо вярвах, че е лоялен.

— Възможна свръхдоза — обясни той, докато скицираше татуировката на диаграмата. — Предполагам, че е прекарала Нова година по-весело, отколкото трябва.

— Джак, колко пъти си имал работа с полицията в Чесапийк? — запитах.

Той продължи да рисува.

— Много малко.

— А наскоро?

— Не. Защо? — попита той и ме погледна любопитно.

— Имах доста странна среща с един от техните детективи.

— Във връзка с Едингс?

Филдинг започна да мие трупа и дългата тъмна коса се разпиля по блестящата стомана.

— Точно така.

— Знаеш ли, странно е, но Едингс тъкмо ми се беше обадил. Сигурно само ден преди да умре — каза Филдинг, без да изпусне маркуча.

— Какво искаше?

— Не знам. Бях тук и работех върху случай. Въобще не говорих с него. Сега ми се иска да го бях направил.

Той се качи на малката стълба и започна да снима трупа.

— За дълго ли си в града?

— Не знам — отговорих.

— Е, ако имаш нужда от помощ в Тайдуотър, на разположение съм.

Светкавицата проблесна и той зачака излизането на снимката.

— Не помня дали ти казах, но Джини отново е бременна и вероятно ще се зарадва да се изнесе за известно време от къщата. Тя обича океана. Кажи ми името на детектива, за когото се тревожиш, и аз ще се погрижа за него.

— Иска ми се някой наистина да го направи — казах. Светкавицата отново проблесна, а аз се замислих за къщата на доктор Мант. Не можех да си представя, че мога да настаня Филдинг и жена му там или дори някъде наблизо.

— Бездруго е по-разумно да останеш тук — добави той. — А и се надявам, че доктор Мант няма да остане завинаги в Англия.

— Благодаря ти — казах трогнато. — Чудесно ще е, ако можеш да отиваш там няколко пъти седмично.

— Няма проблеми. Можеш ли да ми подадеш Никона?

— Кой по-точно?

— Ами онзи с единичния рефлективен обектив. Мисля, че е в онзи шкаф там — посочи той.

— Ще направим график — казах, като му подадох апарата. — Но вие с Джини няма нужда да отсядате в къщата на доктор Мант, повярвай ми.

— Проблем ли имаше? — запита той, като ми подаде новата снимка.

— Марино, Луси и аз започнахме Новата година с нарязани гуми.

Той отпусна фотоапарата и ме погледна шокиран.

— Мамка му. Да не е било случайно?

— Не мисля така.

Качих се с асансьора на следващия етаж и отключих кабинета си. Видът на коледния подарък от Едингс ми подейства като шамар. Не можех да го оставя на шкафа, затова го взех в ръце, но се оказа, че няма къде да го преместя. За момент обикалях наоколо объркана и притеснена и накрая го върнах на старото му място, защото не можех да го изхвърля, а и не исках да притеснявам някой друг от колегите си със спомени за него.

Хвърлих един поглед към кабинета на Роуз и не се изненадах, че тя все още не бе пристигнала. Възрастта на секретарката ми вече бе доста напреднала и тя не обичаше да шофира из центъра на града дори при най-хубаво време. Закачих си палтото и внимателно се огледах наоколо, доволна, че всичко изглеждаше наред, с изключение на почистването, но чистачите идваха след работно време. Обаче никой от „санитарните техници“, както ги наричаха в общината, не искаше да работи в нашата сграда. Само няколко човека се бяха задържали за по-дълъг период, но и от тях никой не би слязъл долу.

Наследих кабинета си от предишния главен съдебен лекар, но освен ламперията нищо не напомняше за онези задимени с цигари дни, когато патолози като Кагни пиеха бърбън с ченгетата и директорите на погребалните бюра и пипаха труповете с голи ръце. Предшественикът ми не се бе притеснявал особено с резултати от проби с алтернативен източник на светлина и ДНК.

Спомних си първия път, когато ми показаха това място. Доктор Кагни бе починал наскоро и аз кандидатствах за мястото му. Бях огледала мъжкарските сувенири, изложени гордо из целия кабинет, и когато единият се оказа силиконов имплант за гърда от изнасилена и убита жена, се изкуших да си остана в Маями.

Смятах, че бившият шеф не би харесал кабинета си така, както изглеждаше сега. В него вече не се пушеше, а непочтителното и незряло поведение оставаше пред вратата. Дъбовите мебели бяха мои, а не осигурени от общината, и бях покрила пода с арабско молитвено килимче, което беше фабрична изработка, но ярко и жизнерадостно. В стаята имаше царевици в саксии и фикус, но по стените не висяха картини, защото също като психиатрите не исках нищо провокативно, а и честно казано, се нуждаех от повече място за шкафовете и книгите си. Що се отнася до трофеите, доктор Кагни не би се впечатлил от детските коли, камиони и влакчета, които използвах, за да помогна на следователите да реконструират някоя катастрофа.

Нуждаех се от няколко минути, за да прегледам кошничката с входящи документи, пълна със смъртни актове с червена ивица за случаите, изискващи съдебен лекар, и със зелена ивица за останалите. Други доклади също чакаха подписа ми, а съобщение на екрана на компютъра ми напомняше, че трябва да проверя електронната си поща. Помислих си, че всичко това може да почака и отново излязох в коридора, за да видя кой още е в службата. Когато стигнах до предния офис, открих само Клета, но точно тя ми трябваше.

— Доктор Скарпета — каза тя стреснато. — Не знаех, че сте тук.

— Стори ми се разумно да се върна в Ричмънд вече — казах и си придърпах стол до бюрото й. — Доктор Филдинг и аз ще покриваме район Тайдуотър оттук.

Клета беше от Флоренция, Южна Каролина. Носеше много грим, а полите й бяха прекалено къси, защото вярваше, че щастието е в това да бъдеш красив, нещо, което тя никога нямаше да бъде. Беше заета със сортиране на зловещи снимки от различните ни случаи. В ръката си държеше лупа, а не беше свалила и очилата си. Наблизо върху салфетка бе оставен сандвич с наденичка, който вероятно бе купила от съседното кафене. Питието й беше кола.

— Е, струва ми се, че ледът по пътищата започва да се топи — информира ме тя.

— Добре — усмихнах се. — Радвам се, че си тук.

Тя изглеждаше доста зарадвана, докато вадеше следващите снимки от плитката кутия.

— Клета — казах, — помниш Тед Едингс, нали?

— О, да, госпожо — отговори тя и изведнъж доби тъжен вид, като че ли всеки момент щеше да заплаче. — Винаги, когато идваше тук, беше изключително мил. Още не мога да повярвам — добави тя и прехапа долната си устна.

— Доктор Филдинг ми каза, че Едингс е идвал тук в края на миналата седмица. Чудя се дали си спомняш това.

Тя кимна.

— Да, госпожо. Спомням си, разбира се. Всъщност не мога да спра да мисля за това.

— Той поговори ли с теб?

— Да.

— Можеш ли да си спомниш какво ти каза?

— Ами той искаше да говори с доктор Филдинг, но линията беше заета. Попитах го дали да му предам нещо, после се посмяхме малко. Знаете какъв беше — потрепери гласът й, а очите й се навлажниха. — Попита ме дали ям много кленов сироп, защото според него, за да имам такъв сладък глас, трябвало да ям сироп. И ме покани да излезем. — Тя се изчерви притеснено, а аз се заслушах внимателно. — Естествено, той не го мислеше сериозно. Винаги казваше нещо от рода „Кога ще излезем на среща?“ Но не го мислеше — повтори тя.

— Няма нищо лошо в това да е мислел сериозно по въпроса — казах нежно.

— Е, той вече си имаше приятелка.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Каза, че някой път щял да я доведе тук, и аз останах с впечатление, че отношенията им са доста сериозни. Струва ми се, че името й беше Лоурън, но не знам нищо друго за нея.

Очевидно Едингс често бе провеждал лични разговори с персонала ми. Не беше чудно, че той получаваше достъп до мен много по-лесно от другите репортери. Не можех да не си помисля дали същият талант не е довел до смъртта му. Подозирах, че наистина е било така.

— Той спомена ли ти за какво искаше да говори с доктор Филдинг? — попитах, докато се изправях.

Клета се замисли съсредоточено за момент, като разсеяно прехвърляше снимките, които светът никога нямаше да види.

— Изчакайте за момент. А, сетих се. Нещо за радиация. А и какво ще бъде открито, ако човек умре от радиация.

— Какъв вид радиация? — попитах.

— Ами аз си помислих, че е започнал някаква история за рентгеновите апарати. Нали знаете, напоследък доста често говорят за тях по новините, защото много хора се страхуват от бомби в писмата си и разни подобни неща.

Доколкото си спомнях, в апартамента на Едингс нямаше нищо, което да насочва на мисълта, че е работел върху такава история. Върнах се в кабинета си и се захванах с документите и телефона. Няколко часа по-късно ядях късен обед на бюрото си, когато Марино влезе.

— Какво става? — запитах учудена, че го виждам. — Искаш ли половин сандвич с риба тон?

Той затвори двете врати и седна, без да свали палтото си. Изражението на лицето му ме изплаши.

— Говорила ли си с Луси? — запита той.

— Не съм, откак излязохме от къщата — отговорих и оставих сандвича. — Защо?

— Тя ми се обади. — Марино погледна часовника си. — Преди около час. Искаше да разбере как да се свърже с Дани, за да получи колата си. Звучеше като пияна.

Замълчах за момент, вторачена в него. После отместих поглед. Не го питах дали е сигурен, защото Марино беше наясно с тези неща, а и миналото на Луси му бе добре известно.

— Трябва ли да си отида вкъщи? — запитах тихо.

— Не. Мисля, че тя просто е в гадно настроение и се опитва да го оправи. Но поне няма кола на разположение.

Поех си дълбоко дъх.

— Важното е, че в момента е в безопасност. Но мислех, че би трябвало да знаеш.

— Благодаря — отвърнах мрачно.

Бях се надявала, че склонността на племенницата ми понякога да злоупотребява с алкохол, бе отдавна забравен проблем, тъй като не бях виждала тревожни признаци още от онези далечни дни на самоунищожение, когато бе шофирала пияна и едва не умря. Ако не друго, то поне странното й държане сутринта, комбинирано с това, което Марино ми съобщи току-що, ме уведомиха, че има нещо нередно. Не бях сигурна обаче какво трябва да направя.

— И още нещо — каза той и се надигна. — Не е разумно да се връща в академията в този вид.

— Не, разбира се, че не — съгласих се.

Марино си тръгна, а аз останах за известно време зад затворените врати. Бях ужасно потисната, а мислите ми напомняха мудната река зад дома ми. Не бях наясно дали съм вбесена или уплашена, но се сетих за случаите, когато й бях предлагала вино или бира, и се почувствах предадена. Отчаянието ме завладя напълно, когато се замислих върху всичко, което бе постигнала и можеше да загуби, и внезапно в главата ми се появиха нови, зловещи образи. Представих си ужасните сцени, обрисувани от човека, който искаше да бъде бог. Знаех, че племенницата ми, въпреки цялата си гениалност, не осъзнаваше тази мрачна сила. Тя не можеше да разбере злото така, както аз го разбирах.

Облякох си палтото и нахлух ръкавиците. Знаех къде точно трябва да отида. Тъкмо щях да съобщя на колегите си, че тръгвам, когато телефонът звънна. Вдигнах бързо слушалката, защото се надявах, че може да е Луси. Вместо нея обаче се обаждаше шефът на полицията в Чесапийк, който ми съобщи, че името му е Стийлс и току-що се е преместил тук от Чикаго.

— Съжалявам, че трябваше да се запознаем по този начин — каза той, както ми се стори искрено. — Но трябва да поговоря с вас за един от детективите ми на име Роше.

— И аз трябва да поговоря с вас за него — отвърнах. — Вероятно вие можете да ми обясните какъв е проблемът му.

— Според него вие сте проблемът.

— Това е абсурдно — възкликнах, неспособна да удържа гнева си. — Накратко казано, началник Стийлс, вашият детектив е непрофесионалист, некадърник и пречка в това разследване. И му е забранен достъп до моргата ми.

— Вие осъзнавате, че „Вътрешни работи“ грижливо ще разследва това, нали? — запита той. — Вероятно ще се наложи да дойдете тук по някое време, за да поговорим с вас.

— И какво точно е обвинението?

— Сексуален тормоз.

— Е, това е популярно напоследък — казах иронично. — Не знаех, че имам власт над него, тъй като той работи за вас, а не за мен, а при сексуалния тормоз става дума за злоупотреба с властта. Всичко това обаче са пълни глупости, защото в случая ролите са разменени. Вашият детектив е този, който намекваше за секс, а когато не отговорих на авансите му, започна да се държи грубо.

Стийлс замълча за момент, после каза:

— Звучи ми, като че ли имаме само вашата дума срещу неговата.

— Не, звучи само като пълна дивотия. А ако той ме докосне още веднъж, ще получа съдебно решение и той ще бъде арестуван.

Стийлс не проговори.

— Началник Стийлс — продължих, — смятам, че все пак най-важното сега е ужасният случай в юрисдикцията ви. Може ли за малко да поговорим за Тед Едингс?

Той се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Разбира се.

— Запознат ли сте със случая?

— Абсолютно. Информираха ме подробно и съм съвсем наясно с него.

— Добре. Тогава съм сигурна, съгласен сте, че трябва да се заемем с него колкото се може по-сериозно.

— Ами аз мисля, че би трябвало да се занимаваме сериозно с всеки умрял от неестествена смърт, но в случая с Едингс отговорът ми се вижда доста прост.

Докато го слушах, се ядосвах все повече.

— Вероятно знаете, че си е падал по предмети от Гражданската война — имал е цяла колекция. Очевидно недалеч от мястото, където се е гмурнал, са се водили някакви битки, и той сигурно е търсел военни реликви — топове и разни ей такива.

Осъзнах, че Роше сигурно е говорил с госпожа Едингс или пък шефът му е виждал някои от вестникарските статии, които Едингс бе писал за подводните си авантюри в търсене на съкровища. Не бях историк, но знаех достатъчно, за да видя това, което се превръщаше в безумна теория.

— Най-голямата битка по или близо до вода във вашия район е била онази между „Меримак“ и „Монитор“. А това е станало на километри разстояние в „Хемптън Роудс“. Никога не съм чувала за никакви битки в тази част на река Елизабет, където се намира докът — казах разгневено.

— Доктор Скарпета, всъщност не знаем дали е било така, нали? — замислено отговори той. — Възможно е навремето там да са изгорили или изхвърлили нещо, някой да е бил убит. Тогава не е имало телевизионни камери или милиони репортери наоколо. Само Матю Брейди. Между другото аз съм запален по историята и съм чел доста за Гражданската война. Лично аз вярвам, че онзи човек — Едингс — е отишъл на дока, за да огледа реката за реликви. Вдишал отработени газове от машината си и умрял, а каквото и да е имал в ръцете си — металотърсач или нещо подобно — се е загубило в тинята.

— Разглеждам този случай като вероятно убийство — казах твърдо.

— Аз пък не съм съгласен с вас, като се има предвид каква е информацията ни.

— Смятам, че прокурорката ще се съгласи с мен, когато поговоря с нея.

Стийлс не отговори.

— Предполагам, нямате намерение да поканите хората от Бюрото за този случай — добавих. — След като сте решили, че имате работа с нещастен случай.

— В този момент не виждам никаква причина да досаждам на ФБР. Вече им го казах.

— Е, аз пък виждам няколко причини — казах спокойно, като едва се удържах да не му затръшна телефона.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — изругах вбесено, като грабнах нещата си и изхвърчах през вратата.

Долу, в офиса на моргата, взех комплект ключове, които висяха на стената. Отидох на паркинга и отключих шофьорската врата на тъмносиньото комби, което понякога използвахме за транспортиране на трупове. Не беше толкова очебийно като катафалка, но все пак не беше и колата, която очаквате да видите в гаража на съседите. Направена по поръчка, с увеличени размери и затъмнени прозорци, закрити с щори, подобни на използваните от погребалните бюра, а отзад вместо седалка се виждаше покритият с талашит под, където имаше специални скоби, на които се закачаха носилките, за да не се пързалят по време на транспортирането. Началникът на моргата беше закачил няколко освежители за въздух на огледалото за обратно виждане и миризмата на кедър беше доста силна.

Отворих прозореца си и подкарах по улица „Мейн“, благодарна, че пътищата вече бяха само мокри и движението не беше прекалено натоварено. Изпитвах удоволствие от влажния, студен въздух по лицето си и знаех какво трябва да направя. От дълго време не се бях отбивала в църквата на път за вкъщи, защото го правех само когато бях в криза и животът ме притискаше тежко. На авеню „Гроув“ завих към паркинга на „Сейнт Бриджит“, която беше изградена от тухли и плочи. Вратите на църквата вече не оставаха отключени през нощта, заради това, в което светът се бе превърнал. Но в този час там се събираха „Анонимните алкохолици“ и знаех, че мога да вляза спокойно и да не ме притесняват.

Минах през страничната врата, натопих пръсти в свещената вода и се прекръстих, после влязох в храма с многобройните статуи на светци, охраняващи кръста, и сцени от разпъването, изрисувани по стъклата. Избрах последната редица пейки, Искаше ми се да запаля свещ, но този ритуал бе приключил тук отдавна. Коленичих на пейката и се помолих за Тед Едингс и майка му. Помолих се за Марино и Уесли и най-вече за племенницата ми. После поседях мълчаливо със затворени очи. Усетих, че напрежението ми започна да намалява.

Към шест часа тръгнах да излизам от църквата, но спрях в преддверието и видях светлина под вратата на библиотеката надолу по коридора. Не бях сигурна защо се насочих натам, но си помислих, че влиянието на онази ужасна книга може да бъде унищожено от святата книга, а и вероятно свещениците биха предписали няколко минути с катехизиса. Когато влязох вътре, открих възрастна жена, която връщаше книги по рафтовете.

— Доктор Скарпета? — запита тя, като доби едновременно изненадан и зарадван вид.

— Добър вечер — отговорих, засрамена, че не помня името й.

— Аз съм госпожа Едуардс.

Спомних си, че тя отговаряше за социалната служба към църквата и обучаваше новопокръстени католици. Понякога си мислех, че и аз трябва да се присъединя към тях, защото толкова рядко ходех на служба. Дребна и закръглена, тя никога не беше виждала манастир, но извикваше у мен същата вина, като монахините в младостта ми.

— Не ви виждам често тук в този час — каза тя.

— Просто се отбих — отговорих. — След работа. Страхувам се, че изпуснах вечерната молитва.

— Тя е в неделя.

— Разбира се.

— Е, радвам се, че ви видях, преди да си тръгна — каза тя.

Очите й преминаха бързо по лицето ми. Разбрах, че е почувствала нуждата ми.

Огледах рафтовете с книги.

— Мога ли да ви помогна да намерите нещо? — запита тя.

— Екземпляр от катехизиса.

Госпожа Едуардс прекоси стаята, свали книга от рафта и ми я подаде. Беше дебел том и се зачудих дали съм взела правилното решение, тъй като бях доста изморена, а се съмнявах, че Луси бе в състояние да чете.

— Вероятно бих могла да ви помогна с нещо? — любезно каза тя.

— Чудесно ще е, ако мога да поговоря със свещеника за минута — отговорих.

— Отец О’Конър е на посещение в болницата. Мога ли аз да ви помогна?

— Сигурно можете.

— Да седнем тук — предложи тя.

Придърпахме си столове изпод простата дървена маса, напомняща за онези, до които бях седяла в енорийското училище като дете в Маями. Внезапно си припомних чудесата, очакващи ме на страниците на онези книги, защото ученето бе това, което обичах, а душевното ми бягство от къщи бе истинска благословия. Госпожа Едуардс и аз се спогледахме приятелски, но ми беше трудно да заговоря, защото рядко успявах да се отпусна и да изпадна в откровения.

— Не мога да споделя подробностите, защото става дума за случай, по който работя — започнах.

— Разбирам — кимна госпожа Едуардс.

— Достатъчно е да се каже, че ми се наложи да прегледам една сатанинска библия. Не става дума за боготворене на дявола, но все пак за нещо ужасно и зло.

Тя не реагира, а продължи да ме гледа в очите.

— Луси също. Луси е двадесет и три годишната ми племенница. Тя също прочете книгата.

— И в резултат на това имате някакви проблеми? — запита госпожа Едуардс.

Поех си дълбоко дъх и се почувствах доста глупаво.

— Знам, че това звучи странно.

— Не, разбира се. Никога не трябва да подценяваме силата на злото и трябва да избягваме да се докосваме до него, когато това е възможно.

— Не винаги мога да го избягна — казах. — Обикновено точно злото довежда пациентите ми при мен. Но рядко ми се налага да чета книги като тази, за която говоря сега. Започнах да сънувам кошмари, племенницата ми се държи странно, а тя прекара доста време с книгата. Най-вече се тревожа за нея. Затова съм тук.

— „Трябва да продължиш с нещата, които си научил и в които си се уверил“ — цитира тя. — Наистина е просто — добави тя усмихнато.

— Не съм сигурна, че разбирам — отговорих объркано.

— Доктор Скарпета, няма лечение за това, което току-що споделихте с мен. Не мога да поставя ръце върху вас и да отпъдя тъмнината и кошмарите. Отец О’Конър също не може. Нямаме ритуал или церемония, които да свършат тази работа. Разбира се, можем да се молим за вас и ще го направим. Но това, което вие с Луси трябва да направите сега, е да възвърнете собствената си вяра. Необходимо е да се върнете към това, което ви е давало сила в миналото.

— Точно затова дойдох тук днес.

— Добре. Кажете на Луси да се върне към религията и да се помоли. Тя би трябвало да дойде на църква.

Помислих си, че доста ще се учудя, ако Луси наистина отиде на църква, а страховете ми се увеличиха, когато си влязох вкъщи. Още нямаше седем часа, а Луси беше в леглото.

— Спиш ли? — запитах, като седнах до нея и поставих ръка на гърба й. — Луси?

Тя не ми отговори. Бях благодарна, че поне колите ни не бяха пристигнали. Страхувах се, че тя може да потегли към Шарлътсвил и да повтори всички ужасни грешки, които бе допускала преди.

— Луси — казах отново. Тя бавно се обърна.

— Какво?

— Просто искам да видя как си.

Видях я да си бърше очите и осъзнах, че не е спяла, а е плакала.

— Какво има? — попитах.

— Нищо.

— Знам, че има нещо. Време е да поговорим. Напоследък не си на себе си, а аз искам да ти помогна.

Мълчанието не се наруши.

— Луси, ще седя тук, докато не поговориш с мен.

Тя помълча още известно време. Видях как отваря очи и се вторачва в тавана.

— Джанет им разказала — съобщи ми тя. — Разказала на майка си и баща си. Те започнали да се карат с нея, като че ли знаят за чувствата й повече от нея самата. Сякаш тя не е наясно със себе си.

Гласът й звучеше ядосано. Тя се надигна и пъхна възглавниците зад гърба си.

— Те искат да я накарат да отиде на психиатър — добави Луси.

— Съжалявам — казах. — Не знам какво да ти кажа, освен че проблемът е у тях, а не у вас двете.

— Нямам представа какво възнамерява да прави Джанет. Достатъчно лошо е, че се тревожим Бюрото да не разбере за нас.

— Трябва да сте силни и верни на себе си.

— Каквото и да ни струва това. Понякога съм ужасно объркана. — Луси се разстрои още повече. — Мразя това. Толкова е тежко и несправедливо.

Тя тъжно облегна глава на рамото ми.

— Защо не можех да съм като теб? Защо не можеше да е по-лесно?

— Не съм убедена, че искаш да си като мен — казах. — А и моят живот определено не е лесен. Всъщност почти нищо, което е от значение, не е лесно. Вие с Джанет можете да оправите нещата, ако сте твърдо решени. Ако наистина се обичате.

Луси си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— И забрави за самоунищожението — казах, като се надигнах от леглото. — Къде е книгата?

— На бюрото.

— В кабинета ми?

— Да. Оставих я там.

Спогледахме се. Очите й блестяха. Тя подсмъркна и издуха носа си.

— Разбираш ли защо не е разумно да се занимаваш с нещо такова? — попитах.

— Виж ти с какво се занимаваш непрекъснато. Това си върви заедно с работата.

— Не — възразих. — Това, което върви с работата, е да знаеш къде и кога да спреш. Трябва да зачиташ силата на врага по същия начин, по който го презираш. Иначе ще загубиш. Трябва да научиш това още сега.

— Разбирам — каза тя кротко и се протегна към катехизиса, който бях оставила на леглото. — Какво е това и трябва ли да го прочета цялото тази вечер?

— Нещо, което ти избрах в църквата. Мислех, че ще искаш да го разгледаш.

— Забрави за църквата — каза тя.

— Защо?

— Защото тя е забравила за мен. Църквата смята, че хора като мен са ненормални, като че ли би трябвало да ида в ада или в затвора заради това, което съм. Не знаеш какво е да си изолиран.

— Луси, през по-голямата част от живота си съм била изолирана. Ти дори нямаш представа какво означава дискриминация, докато не си била една от трите жени в групата в медицинската академия. Или в правния факултет, където мъжете не ти дават записките си, ако си била болна и си пропуснала лекцията. Точно затова аз не се разболявам. Не се напивам и не се крия в леглото. — Гласът ми звучеше прекалено строго, защото знаех, че тя има нужда от това.

— Това е различно — каза Луси.

— Според мен ти искаш да вярваш, че е различно, за да си намериш извинение и да се самосъжаляваш. Струва ми се, че ти си човекът, който забравя и отхвърля. Не църквата. Не и обществото. Дори не родителите на Джанет, които вероятно просто не я разбират. Мислех, че си по-силна.

— Силна съм.

— Е, достатъчно — казах. — Не искам да идваш тук, да се напиваш и да се завиваш презглава, а аз да се тревожа цял ден. А после, когато се опитам да ти помогна, да ме отблъскваш заедно с всички други.

Луси замълча и се загледа в мен. Най-после каза:

— Наистина ли отиде на църква заради мен?

— Отидох заради мен самата — казах вече с по-лек тон. — Но ти беше основната тема на разговора.

Луси отметна завивките.

— Най-важното за човек е да прославя Бога и да се радва на Бога завинаги — каза тя и стана.

Спрях на прага.

— Катехизис. Всичко е написано с пълни подробности. Изкарах религиозен курс в университета. Искаш ли вечеря?

— Ти какво би искала? — попитах.

— Нещо леко — отговори тя, като се приближи и ме прегърна. — Лельо Кей, извинявай.

Отидох в кухнята и отворих фризера, но не бях особено очарована от съдържанието му. После погледнах в хладилника, но апетитът ми се бе стопил. Изядох един банан и си направих кафе. В осем и половина ме стресна радиостанцията.

— Поделение шестстотин до база едно — чу се гласът на Марино.

Грабнах бързо микрофона и отговорих:

— База едно.

— Можеш ли да ми се обадиш на един телефон?

— Дай го — отговорих притеснено.

Възможно бе радиочестотата, използвана от службата ми, да се подслушва и винаги когато имаше по-особен случай, детективите избягваха да говорят в ефир. Номерът, който Марино ми даде, принадлежеше на обществен телефон.

Позвъних и той вдигна веднага.

— Извинявай, нямах дребни.

— Какво става? — запитах, без да губя време.

— Реших да не търся дежурния съдебен лекар, защото бях сигурен, че ще искаш първо ти да научиш всичко.

— Какво има?

— Мамка му, док, наистина съжалявам. Но Дани е при нас.

— Дани? — запитах объркано.

— Дани Уебстър. От офиса ти в Норфолк.

— Какво искаш да кажеш с това, че е при вас? — попитах уплашена. — Какво е направил?

Помислих си, че са го арестували, докато е шофирал колата ми. Или пък, че е катастрофирал. Марино каза:

— Док, той е мъртъв.

И двамата замълчахме.

— О, Господи — изохках, като се облегнах на плота и затворих очи. — О, Господи. Какво е станало?

— Слушай, смятам, че е най-разумно да дойдеш тук.

— Къде сте?

— В „Шугър Ботъм“, там, където е старият железопътен тунел. Колата ти е една пресечка по-нагоре в парк „Либи Хил“.

Не зададох повече въпроси. Съобщих на Луси, че излизам и вероятно ще се прибера късно. Грабнах лекарската чанта и пистолета, защото познавах добре зловещата част от града, където се намираше тунелът. Не можех да си представя какво може да е привлякло Дани там. Той и приятелят му трябваше да докарат колата ми заедно със „Събърбъна“ на Луси до службата ми, където администраторът щеше да ги посрещне и да ги закара до автогарата. Наистина „Чърч Хил“ не беше далеч от ОГСЛ, но не можех да разбера защо Дани би отишъл някъде другаде вместо на мястото, където го чакаха. Той не изглеждаше от хората, които биха измамили доверието ти.

Подкарах бавно по улица „Кери“, покрай огромни тухлени къщи с медни или плочести покриви и входове, скрити зад черни огради от ковано желязо. Струваше ми се нереално, че бързах в комбито на моргата през тази елегантна част на града, докато един от служителите ми лежеше мъртъв. Притеснявах се, че отново трябваше да оставя Луси сама. Не можех да си спомня дали бях включила алармата и сензорите, когато излизах. Ръцете ми трепереха и ми се искаше да запаля цигара.

Парк „Либи Хил“ се намираше на един от седемте хълма в Ричмънд, където недвижимите имоти бяха станали доста модерни. Вековни къщи в гръцки стил бяха великолепно реставрирани от хора, достатъчно дръзки, за да си върнат обратно историческата част на града, измъквайки я от лапите на разрухата и престъпността. Повечето жители там се чувстваха чудесно, но аз знаех, че не бих могла да живея близо до общинските жилища и бедняшките райони, където основната индустрия бяха наркотиците. Не исках да работя върху случаи в собствения си квартал.

От двете страни на улица „Франклин“ проблясваха сините и червени светлини на полицейските коли. Нощта беше много тъмна и едва успях да различа бронзовия войник върху високия гранитен пиедестал, гледащ към река Джеймс. Мерцедесът ми беше заобиколен от полицаи и телевизионни екипи, а обитателите на квартала бяха излезли пред портите си, за да разберат какво става. Минах бавно оттам, но не можах да видя дали колата ми е повредена, въпреки че предната врата бе отворена и светеше вътрешната лампичка.

На изток от Двадесет и девета улица пътят се спускаше надолу към ниската част на квартала, позната под името „Шугър Ботъм“, кръстена на проститутките, издържани в миналото от вирджинските джентълмени. Реставрираните къщи рязко отстъпваха пред порутени и пренаселени кооперации и колиби от талашит. Встрани от тротоара, на половината път надолу по стръмния хълм, имаше гъста гора. Точно там през двайсетте години се бе срутил тунелът.

Спомних си как веднъж прелетях над този район в полицейски хеликоптер, а черното око на тунела надничаше към нас измежду дърветата. Железопътните линии приличаха на кален белег, водещ към реката. Помислих си за вагоните и работниците, които все още бяха запечатани вътре, и отново се запитах защо Дани би дошъл тук доброволно. Ако не друго, поне трябваше да се тревожи за нараненото си коляно. Отбих встрани и паркирах колкото се може по-близо до форда на Марино. Репортерите ме забелязаха веднага.

— Доктор Скарпета, вярно ли е, че вашата кола е горе на хълма? — запита една от журналистките, като забързано се приближи към мен. — Научих, че мерцедесът е регистриран на ваше име. Какъв цвят е? Черен ли? — настоя тя, когато не отговорих.

— Можете ли да ни обясните как се е озовал там? — Нахален репортер пъхна микрофон под носа ми.

— Вие ли докарахте колата дотук? — обади се още някой.

— Открадната ли беше колата ви? Жертвата ли я е откраднала от вас? Мислите ли, че може да става дума за наркотици?

Гласовете се сляха един в друг, защото никой не изчакваше реда си, а аз не отговарях. Най-после няколко от униформените полицаи осъзнаха, че съм пристигнала, и се намесиха.

— Хей, отдръпнете се назад.

— Веднага. Чухте ме.

— Пуснете дамата да мине.

— Хайде, отдръпнете се. Това е местопрестъпление. Надявам се, нямате нищо против, че си вършим работата.

Внезапно Марино ме хвана за ръката.

— Ама че банда идиоти — изруга той, като гледаше репортерите разгневено. — Внимавай къде стъпваш. Трябва да минем през гората почти до края, където е тунелът. С какви обувки си?

— Ще се оправя.

От улицата надолу по хълма водеше дълга, тясна пътека. Полицаите бяха запалили прожектори, които прорязваха плътния мрак и осветяваха пътя. Встрани дърветата се сливаха в черна маса, раздвижвана от лекия вятър.

— Внимавай — повтори Марино. — Кално е и всичко е покрито с боклуци.

— Какви боклуци? — попитах.

Светнах фенера си и го насочих към тясната кална пътечка, засипана със счупени стъкла, гниеща хартия и изхвърлени обувки, които проблясваха като бели петна сред къпиновите храсти и оголените дървета.

— Съседите упорито се опитват да превърнат това място в бунище — каза Марино.

— Той не може да е стигнал дотук с нараненото си коляно — отсъдих. — Кой е най-добрият начин да се добера дотам?

— Хваната за мен.

— Не. Трябва да огледам мястото сама.

— Не можеш да слизаш долу сама. Не знаем дали там не се крие още някой.

— Тук има кръв — съобщих, като насочих лъча на фенера.

Няколко големи капки проблеснаха по изгнилите листа на около два метра под мен.

— Има още много.

— А горе на улицата?

— Не. Изглежда, че започва оттук. Но открихме кръв и по пътеката чак до долу, където е той.

— Добре. Хайде да действаме.

Огледах се и заслизах внимателно. Марино вървеше след мен. Полицаите бяха закачили жълти ленти по дърветата, ограждайки колкото се може по-голяма част от района, защото още не знаехме докъде се простира сцената на престъплението. Не видях трупа, докато не излязох от гората. Стигнах до малка полянка, където старите железопътни линии водеха към реката на юг от мен и изчезваха в зейналата паст на тунела на запад. Дани Уебстър лежеше по гръб, извърнат настрани, с неудобно усукани ръце и крака. Под главата му имаше голяма локва кръв. Огледах го бавно на светлината на фенера и видях изобилие от кал и трева по пуловера и джинсите му, и парченца листа и други частици, залепнали по окървавената му коса.

— Търколил се е по хълма — съобщих очевидното.

Забелязах, че няколко от каишките по яркочервената му шина се бяха разхлабили, а по лепенката й имаше разни частици.

— Вече е бил мъртъв или почти мъртъв, когато е останал в това положение.

— Да. Струва ми се съвсем ясно, че е бил застрелян там горе — съгласи се Марино. — Първият ми въпрос е дали не е кървял, докато се е опитвал да се измъкне. Успял е да стигне донякъде, но после е припаднал и се е търкалял през останалата част от пътя.

— Или пък са го накарали да си мисли, че има шанс да се измъкне — казах разгневена. — Виждаш ли шината? Имаш ли представа колко бавно се е движил, ако се е опитвал да се измъкне по тази пътека? Знаеш ли какво е да се влачиш едвам с болен крак?

— Очевидно някой кретен е ловил риба във варел — каза Марино.

Не отговорих, а насочих фенера към тревата и боклуците, водещи към улицата. Капки кръв блестяха в червено по сплескана кутия от мляко, побеляла от времето.

— Портфейлът му? — запитах.

— Беше в задния му джоб. Единайсет кинта и кредитни карти. Все още са вътре — отговори Марино.

Очите му се стрелкаха бързо и оглеждаха всичко наоколо. Направих няколко снимки, после клекнах до трупа и го завъртях, за да мога да видя по-добре разбитата глава на Дани. Опипах врата му. Беше още топъл, а кръвта под него се съсирваше. Отворих лекарската си чанта.

— Ето — разгънах найлонов чаршаф и го подадох на Марино. — Дръж това, докато премеря температурата му.

Той закри тялото от погледите на околните, а аз свалих джинсите и слипа му. И двете бяха изцапани. Не е необичайно хората да изгубят контрол над червата и пикочния си мехур при настъпване на смъртта, но понякога това е реакция от страха.

— Имаш ли представа дали се е занимавал с наркотици? — попита Марино.

— Нямам причина да мисля така — отговорих. — Но всъщност не знам.

— Давал ли е някога вид, че живее над възможностите си? Имам предвид, колко е получавал?

— Около двайсет и една хиляди годишно. Не мисля, че е надхвърлял възможностите си. Все още живееше при родителите си.

Температурата на трупа беше двайсет и осем градуса. Поставих термометъра върху лекарската си чанта, за да видя температурата на въздуха. Раздвижих ръцете и краката на Дани. Вкочаняването бе започнало само в малките мускули, като пръстите и очите му. В по-голямата си част Дани бе топъл и гъвкав като жив, а когато се наведох към него, усетих мириса на одеколона му и осъзнах, че ще го помня завинаги. Уверих се, че чаршафът е добре нагласен под него и го обърнах по гръб. Още малко кръв се разля, когато започнах да оглеждам за други рани.

— В колко часа ти се обадиха? — запитах Марино, който се движеше бавно около тунела и осветяваше с фенера си преплетените храсти и лози.

— Един от съседите чул изстрел в района и звъннал на 911 в седем и пет вечерта. Намерихме колата ти и трупа около петнайсет минути по-късно. Значи говорим за преди два часа. Това съвпада ли с откритията ти?

— Времето е доста студено. Той е дебело облечен, а температурата му е спаднала с около осем градуса. Да, всичко съвпада. Би ли ми подал онези пликове? Знаем ли какво е станало с приятеля му, който трябваше да докара колата на Луси?

Нахлузих кафявите хартиени пликове върху ръцете му и ги стегнах на китките с ластичета, за да запазя деликатните улики като следи от барут, влакна или кожа под ноктите му, ако се беше борил с убиеца си. Но не вярвах да го е направил. Каквото и да беше станало, подозирах, че Дани послушно е изпълнявал заповедите му.

— В момента въобще не знаем кой е приятелят му — каза Марино. — Мога да изпратя някой до службата ти, за да провери.

— Струва ми се, че това е разумна идея. Не знаем дали приятелят му не е свързан с това по някакъв начин.

— Номер сто — заговори Марино в радиостанцията, а аз отново започнах да правя снимки.

— Сто — отвърна диспечерът.

— Веднага изпратете някой в офиса на главния съдебен лекар на Четиринадесета улица и „Франклин“.

Дани бе застрелян изотзад, съвсем отблизо, ако не и от упор. Тъкмо щях да попитам Марино дали са намерили гилзи, когато чух шум, който познавах прекалено добре.

— О, не — казах, когато звукът се приближи. — Марино, не им позволявай да се доближат.

Беше прекалено късно обаче. Репортерският хеликоптер се появи над нас и започна да се снишава. Прожекторите му осветиха тунела и ледената, твърда земя, където стоях на колене, с покрити с кръв и мозък ръце. Заслоних очи срещу заслепяващия блясък. Дърветата се залюляха, а листа и прах се завъртяха из въздуха. Не чувах какво крещи Марино, който яростно размахваше фенера си към небето, докато аз закривах с тялото си трупа на Дани колкото се може по-добре.

Сложих найлонов плик върху главата на Дани и го покрих с чаршафа, докато новинарският екип на канал 7 унищожаваше сцената, защото бяха невежи или не им пукаше, или и двете заедно. Дясната врата на хеликоптера беше свалена и операторът висеше навън в нощта. Вбесеното ми лице бе запечатано за новините в единайсет. После хеликоптерът започна гръмовното си оттегляне.

— Шибан копелдак! — изкрещя Марино и размаха юмрук след тях. — Трябваше да прострелям скапания ти задник!