Проклятието

Глава 15Два телефонни разговора

Били прекара останалата част от следобеда в неспокойно обикаляне на хладната от климатичната инсталация къща, като съзираше отраженията на новата си външност в огледалата и в лъскавите предмети.

Това, как се възприемаме, зависи повече от предварителните схващания за физическия ни облик, отколкото обикновено си мислим.

В това съждение не откри абсолютно нищо успокояващо.

Чувството за собствената ми стойност се определя от количеството околно пространство, което измествам, докато ходя. Боже, каква унизителна мисъл. Някой тип, господин Т., може да вдигне човек като Айнщайн и да го мъкне цял ден под мишница като… като учебник или нещо такова. А така става ли господин Т. някак по-добър и по-важен?

Натрапчив спомен от стих на Томас Елиът зазвуча в главата му като прощален звън на неделна камбана: Не това имам аз предвид, изобщо не това. И наистина не беше това. Мисълта, че обемът на човека е функция на добродетелта или на интелигентността, или доказателство за Божията любов, го бе напуснала горе-долу по времето, когато мощно поклащащият се Уилям Хауард Тафт бе отстъпил президентството на женствения — почти нищожен на вид — Удроу Уилсън.

Възприемането на действителността зависи много повече от съзнанието за физическия ни обем, отколкото обикновено си мислим.

Да, действителността. Това беше много по-близо до същината на въпроса. Когато виждаш как чезнеш килограм след килограм, като сложно уравнение, което изтриват от черната дъска ред след ред и изчисление след изчисление, това се отразява на чувството ти за действителност. Собствената ти лична действителност и действителността изобщо.

Преди беше дебел — не наддал, не няколко кила по-тежък, а направо дебел като свиня. После беше едър, после горе-долу на нормата (ако наистина съществуваше такова нещо — триото магьосници от клиниката „Гласман“ все пак мислеше, че съществува), а после слаб. Но сега слабостта му започваше да преминава в ново състояние — мършавост. Какво идваше след това? Съсухряне навярно. А след това — нещо, което едва потрепваше извън границите на въображението му.

Не беше сериозно разтревожен, че наближава отиването му на оня свят; тази работа нямаше да стане бързо. Но последният разговор с Хюстън ясно му показа колко далече са отишли нещата и колко невъзможно е някой да му повярва — сега или някога. Искаше да се обади на Кърк Пенчли — желанието беше почти непреодолимо, макар да знаеше, че Кърк сам ще му се обади, когато някое от трите детективски бюра, използувани от фирмата, открие нещо.

Вместо това набра един нюйоркски номер, който едва успя да намери на гърба на тефтерчето си. Не се досещал с неудобство за името на Ричард Джинели сегиз-тогиз още откакто всичко започна — вече бе дошло времето да му се обади.

За всеки случай.

— „Тримата братя“ — съобщи един глас в слушалката. — Специалното ни меню тази вечер включва телешко с червено вино и известното наше блюдо „Алфредо“.

— Казвам се Уилям Халек и бих искал да говоря с господин Джинели, ако е някъде там.

След пауза за размисъл гласът запита:

— Халек?

— Да. Чу се щракане. Били смътно дочуваше тропането на чинии и прибори. Псуваше се на италиански. Някой се смееше. Както и всичко останало в живота му тия дни, нещата изглеждаха много далечни.

Накрая някой вдигна слушалката:

— Уилям! — На Били му дойде наум, че Джинели е единственият човек в света, който го нарича така. — Как си, пейзан?

— Отслабнал съм.

— А, това е добре — възкликна Джинели. — Ти беше прекалено голям, трябва да се признае, прекалено голям. Колко си отслабнал?

— Десет кила.

— Хей! Браво! А и сърцето ти ще е благодарно. Трудно се отслабва, а? Не ми разправяй на мене, аз го знам. Проклетите калории просто ти се лепят. На ирландци като тебе провисват пред колана им. А жабарите като мене откриват, че панталоните им се късат на задника всеки път, когато се наведат да си вържат обувките.

— Всъщност изобщо не ми беше трудно.

— Е, — ела да се видим в „Братята“, Уилям. Ще ти приготвя собствения си специалитет. Пиле по неаполитански. С едно ядене ще си върнеш цялото тегло, което си загубил.

— Това може и да ме съблазни — поусмихна се Били. Виждаше се в огледалото върху стената на кабинета и изведнъж му се стори, че в усмивката, му имаше прекалено много зъби. Прекалено много и прекалено издадени. Спря да се усмихва.

— Е, добре, наистина те каня. Липсваш ми. Отдавна не сме се виждали. А животът е кратък, пейзан. Искам да кажа, животът е кратък, прав ли съм?

— Да, сигурно е така.

Гласът на Джинели стана по-нисък и по-сериозен:

— Чух, че си имал някакви неприятности там в Кънетикът. — Изговори Кънетикът, като че ли се намираше някъде в Гренландия, помисли си Били. — Съжалявам.

— Как си чул за това? — искрено изненадан запита Били. Имаше кратко съобщение за злополуката във вестника на Феървю „Рипортър“ — благоприличие, без да се споменават имена — и това беше всичко. В нюйоркските вестници не се появи нищо.

— Гледам да съм осведомен — отговори Джинели.

— Това нещо ми създава някои неприятности — започна Били, като подбираше внимателно думите си. — Те нямат… нямат правен характер. Жената — знаеш ли за жената?

— Да, чух, че била циганка.

— Циганка, да. Тя имаше и мъж. Той ми… създаде някои неприятности.

— Как му е името?

— Мисля, че Лемке. Опитвам се да се справя с всичко това сам, но се чудех… дали не мога…

— Разбира се, разбира се. Просто ми се обади. Може би ще мога да направя нещо, а може би не. Нали знаеш, приятелите са си приятели, а бизнесът си е бизнес — разбираш ли ме?

— Разбирам.

— Понякога приятелите и бизнесът се смесват, понякога остават отделни, прав ли съм?

— Да.

— Да не би този тип да се опитва да те нападне?

Били се поколеба:

— Не ми се разпростира много в момента, Ричард. Случаят е доста особен. Но да, той ме напада по свой начин. И то доста яростно.

— Е, по дяволите, Уилям, трябва да говорим сега!

От гласа на Джинели ясно личеше, че той е много разтревожен. Били усети, че сълзи напират по клепачите му и грубо прекара ръка по бузата си.

— Наистина оценявам това. Но искам първо да се опитам да се справя сам. Не съм дори напълно сигурен какво бих искал да направиш ти.

— Ако искаш да се обадиш, Уилям, ще ме намериш тук. Окей?

— Окей. И благодаря.

Той се поколеба.

— Кажи ми нещо, Ричард — ти суеверен ли си?

— А? Да питаш стар италианец като мен дали е суеверен? Израснал съм в семейство, в което майка ми, баба ми и всичките ми лели викаха само „Аве Мария“ и се молеха на всички светии, за които си чувал, и на още толкова, за които никога не си чувал, където огледалата се покриваха, щом някой умре, а на гаргите и на черните котки се показваше знакът срещу урочасване. И ти задаваш на мене такъв въпрос?

— Да — потвърди Били и се поусмихна против волята си. — Задавам ти такъв въпрос.

Гласът на Джинел и отново долетя — равен, твърд и без всякаква веселост:

— Вярвам само в две неща, Уилям. Оръжие и пари — ето в какво вярвам. И можеш да ме цитираш. Суеверен? Не и аз, пейзан. Взел си ме за някой друг жабар.

— Това е добре — отговори Били, още по-широко усмихнат. Беше първата истинска усмивка по лицето му от почти месец насам и тя го накара да се почувствува страшно добре.

Тази вечер, тъкмо след като Хайди се бе прибрала, звънна Пенчли.

— Твоите цигани се оказаха много трудни за откриване — съобщи той. — Сметката ти при бюрото вече наближава десет хиляди долара, Бил. Дали не е време да спрем търсенето?

— Кажи ми първо какво са открили — настоя Били. Ръцете му се бяха изпотили.

Пенчли започна да докладва със сухия си глас на старши държавен служител.

Циганската тайфа отишла първо в Грийно, кънетикътски град на около петдесет километра северно от Милфорд. Една седмица след като ги изхвърлили от Грийно, се озовали в Потикът, близо до Провидънс, Роуд айланд. След Потикът били в Атълбъро, Масачусетс. Там един от тях бил арестуван за смущаване на реда, но бил пуснат под малка гаранция и се измъкнал.

— Изглежда, че е станало така — заобяснява Пенчли. — Някакъв градски кавгаджия загубил десет долара, като играл с двайсет и пет цента на колелото на съдбата. Казал на циганина, че има измама и че ще си го върне. След два дни забелязал, че циганинът излиза от денонощния магазин. Разменили си обиди и се сбили на паркинга. Няколко свидетели — не местни жители — казали, че гражданинът предизвикал боя. А други неколцина от местните хора твърдели, че циганинът го предизвикал. Така или иначе циганинът бил арестуван. Когато го пуснали условно и той не се върнал, местните ченгета били повече от доволни. Спестили си разноските по съдебното разглеждане на случая и се отървали от циганите.

— Така става обикновено, нали? — измърмори Били.

Лицето му изведнъж се загря и пламна. Някак си беше сигурен, че мъжът, който е бил арестуван в Атълбъро, е същият младеж, който жонглираше с фигурите за боулинг в градския парк на Феървю.

— Да, общо взето — съгласи се Пенчли. — На циганите им е известно, че местните ченгета са доволни, когато някой от тях изчезне. Няма окръжни бюлетини, няма издирване. Също, като че ли нещо ти е влязло в окото. Тогава мислиш само за прашинката. След като тя се измие и вече не те дразни, никой вече не се интересува къде е отишла, нали?

— Прашинка — повтори Били. — Това ли е бил той?

— За полицията в Атълбъро е бил точно това. Сега искаш ли да ти кажа останалата история, Бил, или първо ще пообсъдим тежкото положение на различните малцинствени групи?

— Кажи ми останалото, моля ти се.

— Циганите спрели отново в Линкълн, Масачусетс. Изкарали към три дни преди да ги изритат.

— Била е все същата група. Сигурен ли си?

— Да. Все същите коли. Тук имам и списък с номерата — главно тексаски и делауерски регистрации. Искаш ли списъка?

— По-нататък. Не сега. Продължавай.

Нямаше много повече. Циганите се появили отново в Ревиър, на север от Бостън, останали десет дни и си тръгнали сами. Четири дни в Портсмът, Ню Хампшир… а после просто се изгубили.

— Можем да ги открием отново, ако искаш — добави Пенчли. — Със случая се занимават трима първокласни следователи от детективското бюро „Бартън“ и те са почти сигурни, че циганите сега са някъде в щата Мейн. Движили се успоредно на магистрала I-95 по цялото крайбрежие нагоре от Кънетикът — не, още от Южна и Северна Каролина, доколкото следователите са могли да открият следите им. Техният маршрут е почти като на цирк. Навярно ще обработят туристическите области като Огънкуит и Кенъбънкпорт в южната част на Мейн, ше продължат към Бутбей Харбър и ще спрат в Бар Харбър. После, когато туристическият сезон започне да привършва, ще тръгнат обратно към Флорида или към крайбрежието на тексаския залив, за да изкарат зимата.

— С тях има ли и един старец? — попита Били, като стискаше силно слушалката. — Към осемдесетгодишен. С ужасен нос — възпаление, рак или нещо подобно.

Чу се шумолене от книжа, което сякаш продължи вечно.

— Тадъз Лемке — тихо каза Пенчли. — Бащата на жената, която си блъснал с колата си. Да, той е с тях.

— Баща! — възкликна Халек. — Това е невъзможно, Кърк! Жената беше стара, към седемдесет, седемдесет и пет…

— Тадъз Лемке е сто и шест годишен.

За няколко секунди Били изобщо не можа да проговори. Само движеше устни. Изглеждаше като човек, който целува призрак. После успя да промълви:

— Това е невъзможно.

— Възраст, на която всички можем да завиждаме — продължи Кърк Пенчли, — но не е невъзможно. За всички тия хора има документи — те вече не се скитат по източна Европа с катуни, макар че, според мене, някои от по-старите, като този Лемке, биха искали да е така. Имам награда за тебе… номера от социалната им осигуровка… отпечатъци от пръстите, ако ти трябват. Лемке е твърдял в различни случаи, че е на сто и шест, сто и осем и сто и двайсет години. Предпочетох да приема, че е на сто и шест, тъй като съвпада с данните от социалното осигуряване, които следователите от „Бартън“ са получили. Сузана Лемке наистина му е била дъщеря, в това няма съмнение. И, ако това интересува някого, той е вписан като президент на компанията „Тадъз“ в различните разрешителни за хазартни игри, с които разполагат… а това значи, че е главатар на племето или тайфата или на каквото се наричат.

Дъщеря му? Дъщерята на Лемке? В съзнанието на Били това някак си променяше всичко. Ами ако някой беше блъснал Линда? Ако някой я беше прегазил на улицата като бездомно куче?

— … с това?

— А? — Опита се да се върне към думите на Кърк Пенчли.

— Казвам, сигурен ли си, че не искаш да приключим с това? Излиза ти скъпо, Бил?

— Моля ти се, накарай ги да продължат още малко — настоя Били. — Ще ти се обадя след четири дни — не, след три, — за да видя дали сте ги открили.

— Няма нужда да го правиш — успокои го Пенчли. — Ако — или когато — хората от „Бартън“ ги открият, ще ти кажа веднага.

— Няма да съм тук — отмери думите си Халек.

— О? — Пенчли внимаваше да не прояви каквото и да е отношение в тона си. — Къде очакваш, че ще бъдеш?

— Ще пътувам — отвърна Халек и не след дълго затвори. Остана съвършено неподвижен, като главата му объркано се въртеше, а пръстите му — много тънките му пръсти — притеснено барабаняха по ръба на бюрото.