Проклятието

Глава 698

— Колко тежиш? — попита доктор Хюстън. Халек, след като вече бе застанал срещу него, реши да бъде откровен и му каза, че е отслабнал с около петнайсет килограма за три седмици. — Брей! — учуди се Хюстън.

— Хайди е малко разтревожена. Нали ги знаеш какви са съпругите…

— Има право да е разтревожена — каза Хюстън.

Майкъл Хюстън беше типичният жител на Феървю — красив белокос лекар с тропически загар. За някой, който го видеше седнал на една от масите с чадъри около открития бар на градския клуб, той изглеждаше като по-млад вариант на Маркъс Уелби, медицински доктор. Той и Халек сега седяха на бара край басейна, известен като водната дупка. Хюстън бе обут в червени гащета за голф, пристегнати с лъскав бял колан. На краката му имаше бели обувки за голф. Ризата му беше „Лакоста“, а часовникът — „Ролекс“. Пиеше пиня колада4. Една от редовните му смешки беше да я нарича „пенис коладас“. Той и жена му имаха две невероятно красиви деца и живееха в една от по-големите къщи по Лантърн драйв — от тях до градския клуб се стигаше пеша, факт, с който Джени Хюстън се хвалеше, когато бе пияна. Това значеше, че къщата им бе струвала доста повече от сто и петдесет хиляди. Хюстън караше кафяв мерцедес с четири врати. Тя караше кадилак „Симарон“, който приличаше на ролс-ройс, страдащ от хемороиди. Децата им ходеха на частно училище в Уестпорт. Клюката във Феървю — а тя в повечето случаи биваше вярна — беше, че Майкъл и Джени Хюстън са постигнали взаимно съгласие в живота си — той бе отявлен любовчия, а тя започваше коктейлите си с уиски от три часа следобед. Просто типично семейство от Феървю, помисли си Халек и изведнъж се почувствува и уморен, и уплашен. Или познаваше тия хора прекалено добре, или си мислеше, че е така — и в двата случая резултатът бе един и същ.

Погледна към собствените си блестящи бели обувки и си каза: С кого се будалкаш? Ти също се кичиш с перата на племето.

— Искам да те видя в кабинета си утре — отсече Хюстън.

— Имам дело…

— Зарежи делото. Това е по-важно. Кажи ми междувременно следното. Имал ли си някакви кръвотечения? Ректални? През устата?

— Не.

— Забелязвал ли си скалпа ти да кърви, когато си решиш косата?

— Не.

— А рани, които не искат да зараснат? Или корички, които падат и отново се образуват?

— Не.

— Чудесно — обяви Хюстън. — Между другото, днес направих осемдесет и четири точки. Какво ще кажеш?

— Мисля, че трябва да минат още няколко години преди да получиш майсторска степен — отговори Били.

Хюстън се засмя. Пристигна келнерът. Хюстън поръча още един пенис коладас. Халек си поиска бира „Милър“. Милър лека, почти каза на сервитьора по силата на навика, но после се спря. Лека бира му трябваше колкото… ами колкото му трябваше и ректално кръвотечение.

Майкъл Хюстън се наведе към него. Очите му бяха сериозни и Халек отново почувствува страха, като тънка и гладка стоманена игла, да сондира обвивката на стомаха му. Потиснат осъзна, че нещо се е променило в живота му и то не към по-добро. Съвсем не към по-добро. Вече бе много уплашен. Отмъщението на циганина.

Сериозните очи на Хюстън бяха приковани върху Били и на Били се стори, че чува: Възможността да имаш рак е пет към шест, Били. Дори не ми трябват рентгенови снимки, за да ти го кажа. Оставил ли си завещание? Добре ли си се погрижил за осигуряването на Хайди и Линда? Не си мислиш, че това може да ти се случи, докато си сравнително млад човек, но може. Може.

С тихия тон на човек, който казва нещо поверително, Хюстън попита:

— Колко носачи за ковчега са необходими, когато се погребва някой харлемски негър?

Били с престорена усмивка поклати глава.

— Шест — отговори си Хюстън. — Четирима да носят ковчега, а двама — радиото.

Той се изсмя, а Били Халек направи имитация на усмивка. В съзнанието си обаче той ясно виждаше циганина, който го бе причакал пред съдебната палата на Феървю. Зад него, до бордюра, в зоната, където паркирането е забранено, стоеше огромен стар пикап с прикачен домашно изработен караван. Караванът бе покрит със странни знаци около централната рисунка — не особено сполучливо изображение на еднорог, коленичил, с наведена глава пред циганка с гирлянда цветя в ръце. Циганинът бе облечен в зелена жилетка, чийто плат бе изтъкан от диагонални нишки, а вместо копчета имаше сребърни монети. Като гледаше как Хюстън се смее на собствената си смешка, а алигаторът на ризата му подскача заедно с изблиците на смеха, Били си помисли: Ти помниш много повече за този човек, отколкото си мислиш. Струваше ти се, че помниш само носа му, но това изобщо не е вярно. Спомняш си почти всичко.

Деца. Имаше деца в кабината на старата кола, които го гледаха с бездънните си кафяви, почти черни очи.

— По-слаб — бе казал старецът и въпреки мазолестите му ръце милувката му бе милувка на любовник.

Регистрационни номера от щата Далауеър, изведнъж си помисли Били. Колата имаше номера от Делауеър. А лепенката на бронята, нещо…

Ръцете на Били изтръпнаха и за миг си помисли, че би могъл да изкрещи, както веднъж бе чул точно на същото място да крещи една жена, която бе помислила, че детето й се дави в басейна.

Били Халек си спомни как за първи път бяха видели циганите в деня, когато пристигнаха във Феървю.

Бяха паркирали край едната страна на общинския парк във Феървю и децата им бяха изтичали да играят по поляната. Циганите стояха, като си говореха и ги гледаха. Бяха облечени ярко, но не в селските дрехи, които някой по-възрастен човек би могъл да свърже с холивудската версия за циганите през трийсетте и четиридесетте години. Имаше жени в разноцветни летни рокли, жени в рибарски панталони до прасците, момичета с дънки „Джордаш“ или „Калвин Клайн“. Изглеждаха весели, жизнени и някак опасни.

Един младеж изскочи от микробус фолксваген и започна да жонглира с неестествено големи фигури от боулинг. ВСЕКИ ТРЯБВА ДА ВЯРВА В НЕЩО, пишеше върху тениската на младежа, И СЕГА АЗ ВЯРВАМ, ЧЕ ЩЕ ИЗПИЯ ОЩЕ ЕДНА БИРА. Децата на Феървю се затичаха към него като привлечени от магнит и развълнувано запищяха. Под ризата на младежа играеха мускули, а един гигантски Христов кръст подскачаше върху гърдите му. Майки от Феървю събраха някои от децата и ги отнесоха. Други майки не бързаха толкова. По-големите деца от града се приближиха към циганчетата, които спряха играта си, за да ги наблюдават. Градски деца, казваха тъмните им очи. Навсякъде, където ни извеждат пътищата, виждаме градски деца. Знаем очите и прическите ви; знаем как скобите за изправяне на зъбите ви ще проблеснат на слънцето. Ние самите не знаем къде ще бъдем утре, но знаем къде ще бъдете вие. Не ви ли отегчават все същите места и все същите лица? Ние мислим, че ви отегчават. Мислим, че затова накрая винаги ни намразвате.

Били, Хайди и Линда Халек бяха там тогава — два дни преди Халек да блъсне и да убие старата циганка на по-малко от половин километър от това място. Този ден бяха обядвали сред природата и сега чакаха да започне първият пролетен концерт на духовия оркестър. Повечето от останалите бяха дошли този ден в парка по същата причина — факт, който циганите без съмнение знаеха.

Линда се изправи, изтърси дънките си като на сън и тръгна към младежа, който жонглираше с фигурите от боулинг.

— Линда, стой тук! — рязко й нареди Хайди. Ръката й хвана яката на пуловера и я подръпваше, както често правеше, когато беше разтревожена. Халек си мислеше, че тя дори не го съзнава.

— Защо, мамо? Нали е карнавал… поне аз така си мисля.

— Цигани са — отвърна Хайди. — Стой настрана. Те всички са мошеници.

Линда изгледа първо майка си, а после и татко си. Били сви рамене. Линда стоеше, без да съзнава изпълненото си с желание изражение, помисли си Били, както и Хайди не съзнаваше, че е хванала яката си и ту я вдига притеснено към гърлото си, ту я сваля надолу.

Младежът върна фигурите си от боулинг една по една в отворената странична врата на микробуса, а едно усмихнато тъмнокосо момиче с почти неземна красота му подхвърли един след друг пет индиански стика. Младежът започна да жонглира с тях, като се усмихваше и от време на време подхвърляше един от стиковете под ръката си и тогава извикваше „Хой!“.

По-възрастен мъж с гащиризон и карирана риза започна да раздава стрелички. Красивото момиче, което бе хванало фигурите от боулинг и бе подхвърлило индианските стикове, сега с лекота изскочи от вратата на камиона със статив в ръка. Докато го закрепваше, Халек си помисли: Ще ни покаже някои лоши морски пейзажи, а може би и портрети на президента Кенеди. Но вместо рисунка, тя постави на статива мишена. Някой отвътре й подхвърли прашка.

— Джина! — викна младежът, който жонглираше с индианските стикове. Ухили се широко, като разкри липсата на няколко предни зъба. Линда рязко седна. Представата й за мъжка красота бе оформена от постоянното гледане на телевизия и сега хубостта на младежа за нея бе помрачена. Хайди престана да си играе с яката на дрехата си.

Момичето подхвърли прашката на момчето. То пусна един от стиковете и започна вместо него да подхвърля прашката. Халек си спомни, че бе помислил — това сигурно е почти невъзможно. Момчето го направи два-три пъти, после й метна прашката обратно и някак си успя да вдигне изпуснатия стик, докато задържаше останалите във въздуха. Тук-таме изръкопляскаха. Някои от местните жители се усмихваха — самият Били също, — но повечето гледаха недоверчиво.

Момичето се отдалечи от поставката с мишената, извади няколко топчета от джоба си и бързо изстреля три право в центъра — плоп, плоп, плоп. Скоро бе заобиколена от момчета (и няколко момичета), които започнаха настойчиво да искат и те да опитат. Тя ги подреди, като ги организираше бързо и ефикасно, сякаш бе учителка от детската градина, която подготвя децата за тоалетната по време на междучасието в 10,15. Две циганчета приблизително на годините на Линда изскочиха от стар фургон и започнаха да ровят из тревата, за да съберат употребената амуниция. Приличаха си като две капки вода, очевидно бяха близнаци. Единият носеше златна халка на лявото си ухо, а брат му носеше съща такава на дясното. Дали по това ги различава майка им, помисли си Били.

Никой нищо не продаваше. Бяха предпазливи. Нямаше и мадам Азонка, която да гледа на карти.

Въпреки това една полицейска кола от Феървю пристигна твърде скоро и от нея слязоха две ченгета. Единият бе Хоупли, шефът на полицията, мъж с груба хубост на около четиридесет години. Част от дейността престана и още майки използуваха затишието, за да хванат отново прехласнатите си деца и да ги отведат. Някои от по-големите протестираха, а Халек видя сълзи в очите на някои от по-малките.

Хоупли започна да разисква нещо с циганина, който бе жонглирал (индианските му стикове, боядисани в ярки червено-сини черти, сега бяха пръснати около краката му), и с по-възрастния мъж с гащиризона. Гащиризонът каза нещо. Хоупли поклати глава. После жонгльорът каза нещо и започна да ръкомаха. Докато говореше, доближи полицая, който придружаваше Хоупли. Сега сцената вече напомняше на Халек за нещо и след миг той се досети. Приличаха на бейзболни играчи, които спорят със съдиите за някой фал.

Гащиризонът хвана ръката на жонгльора и го изтегли една-две стъпки назад, което подсили впечатлението — треньорът се опитва да предпази буйната млада глава от изгонване. Младежът каза още нещо. Хоупли отново поклати глава. Младежът се разкрещя, но поради силния вятър Били чуваше само звуци, но не и думи.

— Какво става, мамо? — искрено запленена попита Линда.

— Нищо, мила — отвърна Хайди. Изведнъж тя делово започна да прибира храната. — Гладна ли си още?

— Да. Татко, какво става?

За миг той едва не й каза: Наблюдаваш класическа сцена, Линда. Тя е от типа на „изнасилването на сабинянките“. Тази сега се нарича изгонването на нежеланите. Но Хайди не сваляше очи от лицето му, устните й бяха СВИТИ И очевидно мислеше, че сега не е моментът за остроумия.

— Нищо особено — успокои я той. — Малко различие в мненията.

Всъщност нищо особено бе точно казано — нямаше отвързани кучета, поклащащи се палки, нито полицейска камионетка, спряна до ъгъла на парка. С почти театрално предизвикателство жонгльорът се отскубна от гащиризона, вдигна индианските си стикове и отново ги заподхвърля. Гневът обаче бе притъпил рефлексите му и този път не можа да се представи добре. Два етика почти веднага паднаха. Единият удари крака му и от децата долетя смях. Помощникът на Хоупли обезпокоено пристъпи напред. Хоупли, без изобщо да губи самообладание, го задържа почти така, както гащиризонът бе задържал жонгльора. Хоупли се облегна на един бряст и мушна палци в широкия си колан, като не гледаше към нещо определено. Каза няколко думи на другото ченге и полицаят извади бележник от джоба си. Той наплюнчи палеца си, отвори бележника и отиде към най-близката кола — преустроена катафалка кадилак от началото на шейсетте години. Започна да пише. Правеше го с прекалена показност. Когато свърши, отиде до микробуса фолксваген.

Гащиризонът се приближи до Хоупли и започна припряно да му говори. Хоупли сви рамене и погледна настрани. Другият полицай се премести към една стара лимузина форд. Гащиризонът остави Хоупли и отиде при младежа. Каза му нещо настойчиво, като движеше ръце в топлия пролетен въздух. За Били Халек сцената започна да губи и малкото интерес, който бе представлявала. Вече започваше да не забелязва циганите, които бяха направили грешката да спрат във Феървю по пътя си за никъде.

Жонгльорът рязко се извърна и тръгна към микробуса, като просто остави останалите индиански стикове да паднат в тревата (микробусът бе паркиран зад пикапа с жената и еднорога, нарисувани върху домашно изработения караван). Гащиризонът се наведе да ги събере и междувременно говореше оживено на Хоупли. Хоупли отново вдигна рамене и макар че Били Халек нямаше никакви телепатични способности, той знаеше, че Хоупли се забавлява с това, както знаеше, че той, Хайди и Линда ще имат остатъци от храната и за вечеря.

Младата жена, която бе изстрелвала топчета към мишената, се опита да каже нещо на жонгльора, но той сърдито я подмина и се качи в микробуса. Тя остана за миг загледана в гащиризона, чиито ръце бяха пълни с индиански стикове, после също влезе в микробуса. Халек можеше да изличи останалите си възприятия, но за известно време му бе невъзможно да не забелязва нея. Косата й бе дълга и естествено чуплива, без каквато и да е превръзка. Спускаше се под раменете й като черен, почти варварски порой. Импримираната й блуза и скромната машинно плетена пола навярно бяха купени от магазините „Сиърс“ или „Дж. Пени“, но тялото й бе екзотично като на някое рядко животно от семейството на котките — пантера, чита, северен леопард. Докато се качваше в микробуса, плисетата на полата й се вдигнаха за миг и той видя прекрасното очертание на бедрото й отвътре. В този момент той я пожела много силно и видя себе си върху нея в най-късен нощен час. И в това желание имаше нещо много първично. Върна погледа си върху Хайди, чийто устни сега бяха стиснати така, че бяха побелели. Очите й приличаха на матови монети. Тя не бе видяла погледа му, но бе зърнала повдигането на плисетата и онова, което беше под тях, и бе разбрала отлично.

Ченгето с бележника стоеше загледано, докато момичето се прибра. Тогава затвори бележника си, сложи го в джоба и се върна при Хоупли. Циганките привикваха децата си към каравана. Гащиризонът, чиито ръце бяха пълни с индиански стикове, отново се приближи към Хоупли и му каза нещо. Хоупли решително тръсна глава.

И това беше всичко.

Дойде и втора полицейска кола — аварийните й светлини бавно се въртяха. Гащиризонът я погледна, после обърна очи към парка със скъпите, доказано безопасни пособия за детски игри и навеса за оркестъра. Ленти от крепова хартия все още весело се развяваха от някои напъпили дървета — остатъци от предишната неделя, когато тук бе имало великденски празненства.

Гащиризонът се върна към собствената си кола, която стоеше най-отпред на колоната. Когато запали двигателя й, всички останали го последваха. Повечето бяха шумни и нерегулирани.

Халек дочу, че много бутала липсваха и видя кълбета сив пушек от ауспусите, фургонът на гащиризона потегли с пращене и пукане. Останалите тръгнаха в колона след него, без да обръщат внимание на местното движение, завиха покрай парка и се насочиха към центъра на града.

— Всички са запалили фаровете си! — възкликна Линда. — Че то е като погребение.

— Останали са две сладки — делово се намеси Хайди. — Вземи едната.

— Не искам. Преяла съм. Татко, тези хора…

— Никога няма да имаш осемдесет сантиметра обиколка на бюста, ако не ядеш — каза й Хайди.

— Реших, че не ми трябва осемдесетсантиметров бюст — отговори Линда с тона си на високопоставена дама, с който винаги изумяваше Халек. — В наши дни на мода са задниците.

— Линда Джоун Халек!

— Аз ще взема едната — обади се Халек.

Хайди го изгледа хладно — Аха… ти ли ще я вземеш? — и му я подхвърли. После запали едно от дългите си цигари. Накрая Били изяде и двете сладки. Хайди изпуши половин пакет цигари преди концертът на оркестъра да свърши и пренебрегна неумелите опити на Били да я развесели. Но тя оправи настроението си по пътя към къщи и циганите бяха забравени. Поне до вечерта.

Когато влезе в стаята на Линда да я целуне за лека нощ, тя го попита:

— Полицията изгонваше ли тия хора от града, татко?

Били си спомняше, че я бе погледнал внимателно, като се чувствуваше едновременно отегчен и абсурдно поласкан от въпроса й. Тя отиваше при Хайди, щом се интересуваше колко са калориите в парче немски шоколадов кейк, но за по-суровите истини идваше при Били и това някак не му се струваше справедливо.

Седна на леглото й, като си мислеше, че все още е много малка и че е от несъмнено добрите момичета. Можеше да бъде наранена. Чрез лъжа това би се избягнало. Но лъжите за неща като тези, които бяха станали през деня в парка на Феървю, често се връщаха, за да преследват родителите — Били много ясно си спомняше как баща му бе казал, че онанирането води до заекване. Баща му беше добър човек почти във всяко отношение, но Били никога не бе му простил тази лъжа. Все пак с Линда беше преминал през доста тежки изпитания — обсъждали бяха хомосексуалистите, устния секс, венерическите болести и възможността Бог изобщо да не съществува. Бе трябвало да дочака сам да има дете, за да разбере колко мъчителна може да бъде честността.

Изведнъж си помисли за Джинели. Какво би казал Джинели на дъщеря си, ако бе на негово място? Нежеланите не трябва да се допускат в града, сладурано. Защото всъщност до това се свеждаше всичко — просто нежеланите да не се допускат в града.

Но тук имаше повече истина, отколкото можеше да си позволи да й каже.

— Да, мисля, че това правеше. Те бяха цигани, сладка моя. Скитници.

— Мама каза, че са мошеници.

— Много от игрите им са измамнически, а и предсказанията им са също неверни. Когато пристигнат в град като Феървю, полицията ги подканва да си отидат. Обикновено се представят за много ядосани, но всъщност нямат нищо против.

Бам! В главата му се появи малко знаменце. Лъжа № 1.

— Закачат афиши или пръскат листовки, в които казват къде ще бъдат — обикновено се спазаряват с някой фермер или с някой земевладелец вън от града. След няколко дни си тръгват.

— Но защо изобщо идват? Какво правят?

— Ами… винаги има хора, които искат да им се предскаже бъдещето. Има и игри на случайността. Хазарт. Тъкмо те обикновено са мошенически.

Или може би някое бързо, екзотично похождение, помисли си Халек. Отново си спомни за плисетата от полата на момичето, когато се качваше в микробуса. Как се движеше тя? Отговори си наум: Като океана, който се подготвя за бурята, ето как.

— Продават ли на хората наркотици?

В наши дни не ти трябва да купуваш наркотици от циганите, мила; можеш да си ги вземеш от двора на училището.

— Може би хашиш — отговори й — Или опиум.

Беше дошъл в тази част на Кънетикът още като момче и бе останал тук — във Феървю или в съседния Нортпорт. Почти двайсет и пет години не бе виждал никакви цигани… откакто беше малко дете в Северна Каролина, когато загуби пет долара — джобните си пари, които бе спестявал от три месеца, за да купи подарък за рождения ден на майка си — при игра на колелото на съдбата. Предполагаше се, че не е разрешено на деца под шестнайсет години да играят, но — естествено — ако човек разполагаше с монетите или с дългите зеленички, можеше да отиде и да ги заложи. Някои неща никога не се променят, помисли си той, и преди всичко старата поговорка, че когато говорят парите, всичко друго мълчи. Ако преди днешния ден го бяха питали, би свил рамене и би казал, че пътуващите цигански кервани сигурно вече са изчезнали. Идваха отникъде и така си тръгваха — като глухарчетата. Правеха сделки, доколкото можеха, а после изчезваха от града с долари в мазните си портмонета. Печелеха по начин, презиран и от самите тях. Но оцеляваха. Хитлер се бе опитал да ги изтреби заедно с евреите и хомосексуалистите, но те навярно можеха да надживеят хиляди хитлеровци.

— Мислех, че общинският парк е за всички — настояваше Линда. — Така ни учат в училище.

— Е, в известен смисъл е така — отговори Халек. — „Общински“ значи употребяван общо от гражданите. От данъкоплатците.

Бам! Лъжа № 2. Тази идея е отхвърлена през 1931, когато група бедни фермери от картофените плантации издигнали бедняшко селище в самия център на Луистън, щата Мейн. Градските власти подали жалба в Рузвелтовия върховен съд, но делото им дори не стигнало до заседателната зала. Станало така, защото настанили селището си в парка Петингил, а той бил общинска собственост.

— Същото е и когато пристигне някой цирк — подсили мисълта си той.

— А циганите защо не са си взели разрешително, татко? — Гласът й вече бе сънлив. Слава Богу.

— Е, може би са забравили.

Но и никой изобщо не би им го дал, Лин. Не и във Феървю. Не, щом общинският парк се вижда от Лантърн драйв и от градския клуб, не, щом този изглед е част от онова, за което си платил — заедно с частните училища, където децата учат програмиране на чисто нови компютри „Епъл“ и „ТРС-80“, заедно със сравнително чистия въздух и спокойствието през нощта. Пътуващ цирк може. Великденските тържества са още по-добри. Но цигани? Вземай си шапката и да те няма! Познаваме мръсотията веднага щом я видим. Не че самите ние я докосваме, Боже, не! Имаме си домашни прислужници и пазачи, които изхвърлят мръсотията от къщите ни. А покаже ли се в общинския парк, имаме си Хоупли. Но тези истини не са за момиче от прогимназията, помисли си Халек. Това, са истини, които се научават в гимназията и в колежа. Може би ще ги научиш от другарките си в колежанския женски клуб, а може би просто ще си дойдат, като късовълнови предавания от космоса. Те не са като нас, мила. Не ги доближавай!

— Лека нощ, татко.

— Леща нощ, Лин.

Целуна я пак и излезе.

Дъждът, подет от внезапен силен порив на вятъра, зачука по прозорците на кабинета и Халек се събуди като от дрямка.

Те не са като нас, мила, помисли си отново и се изсмя на глас в тишината. Звукът го уплаши, тъй като само откачените се смеят сами в стаята. Те го правят непрекъснато и тъкмо затова са откачени.

Те не са като нас.

И никога да не беше вярвал в това преди, сега му вярваше.

Сега, когато беше По-слаб.

Халек гледаше как медицинската сестра на Хюстън взема едва-две-три ампули кръв от лявата му ръка и ги поставя в количката като яйца в картон. Преди това Хюстън му бе дал три талона за вземане на изпражнения и му бе казал да ги предаде после. Халек ги сложи мрачно в джоба си, след което се наведе за изследването на ануса, като се ужасяваше от унижението, а то както винаги, бе нещо повече от дребно неудобство. Чувството, че го обсебват. Че нахълтват в него.

— Отпусни се. — Хюстън нагласи тънката гумена ръкавица. — Докато не усещаш и двете ми ръце на раменете си, всичко е наред.

И се засмя от сърце.

Халек затвори очи.

С Хюстън се срещнаха отново след два дни — каза му, че се е погрижил кръвната му картина да се направи с предимство. Халек седна в подобната на бърлога стая (картини на платноходи по стените, дълбоки кожени столове, дебел сив килим), където Хюстън правеше прегледите си. Сърцето му биеше силно, а по слепоочията си усещаше капчици студена пот. Няма да плача пред човек, който разказва негърски вицове, каза си не за първи път яростно и мрачно той. Ако трябва да плача, ще подкарам извън града, ще паркирам колата и ще го направя

— Всичко излежда добре — спокойно каза Хюстън.

Халек примигна. Страхът така дълбоко се бе загнездил у него, че бе сигурен — не е чул както трябва:

— Какво?

— Всичко изглежда добре — повтори Хюстън. — Ако искаш, Били, можем да направим и още тестове, но в момента не виждам смисъл. Кръвта ти всъщност изглежда по-добре, отколкото на последните два прегледа. Холестеролът е спаднал, а също и триглицеридите. Отслабнал си още малко — сестрата те е премерила и си бил 97 кила сутринта, — но какво мога да ти кажа? Все още си повече от десет кила над нормата, не искам да забравяш това, но… — Той се усмихна — Бих искал да знам тайната ти.

— Нямам тайна — отговори Халек. Чувствуваше и смущение, и огромно облекчение — изпитвал бе това само няколко пъти в колежа, когато бе изкарвал изпити, за които не е чел.

— Ще изчакаме със заключенията, докато не получим резултатите от изследванията ти по Хейман-Райхлинг.

— Какви изследвания?

— От талоните за изпражнения — отвърна Хюстън и се засмя. — Нещо би могло да се покаже оттам, но наистина, Били, в лабораторията направиха двайсет и три различни теста на кръвта ти и всички изглеждат добри. Това е убедително.

Халек дълго и колебливо въздъхна.

— Бях се уплашил.

— Тъкмо хората, които не се плашат, умират млади — отговори Хюстън. После отвори шкафчето на бюрото си и извади шишенце с малка лъжичка, закрепена на верижка за капачката. Халек забеляза, че дръжката на лъжичката изобразява Статуята на свободата. — Нещо сладичко?

Халек поклати глава. Доволен бе обаче, че седи там със скръстени ръце върху корема си — върху смаления корем — и гледа как най-преуспелият семеен лекар във Феървю смърка кокаин първо с едната, а после с другата си ноздра. Той върна шишенцето в бюрото си и извади друго шише и пакетче тампони. Потопи единия тампон в шишето и го сложи в носа си.

— Дестилирана вода — обясни той. — Човек трябва да си пази синусите. — И намигна на Халек.

Навярно лекува бебетата от пневмония, когато главата му е пълна с тази гадост, помисли си Халек, но не особено ядосано. В момента не можеше да не харесва поне малко Хюстън, защото Хюстън му бе казал нещо хубаво. Сега най-много му се искаше да седи там със скръстени върху смаления си корем ръце, да изследва дълбините на колебливото си облекчение, да го изпитва като нов велосипед или да го изпробва като нова кола. Като излизаше от кабинета на Хюстън, си помисли, че сигурно щеше да се чувствува почти като новороден. Ако някой режисьор филмираше сцената, би могъл да включи темата на „Тъй рече Заратустра“ към музикалния фон. Мисълта накара Халек първо да се усмихне, а после и да се засмее на глас.

— Каква е смешката — попита Хюстън. — В този тъжен свят не трябва да изпускаме нито една смешка, Били, момчето ми. — Той шумно смръкна, а после навлажни ноздрите си с нов тампон.

— Никаква — отговори Халек. — Просто… бях се уплашил, нали? Вече се опитвах да свикна с мисълта за голямото Р.

— Е, може и да ти се наложи — допусна Хюстън, — но няма да е тази година. Не ми трябват лабораторните резултати по Хейман-Райхлинг, за да ти го кажа. Ракът си има собствен облик. Особено когато вече е излапал петнайсетина килограма.

— Но аз си ям не по-малко от всякога. Казах на Хайди, че правя повече упражнения, което не е далеч от истината, но тя възрази, че не може да се свалят петнайсет кила само с усилване на упражненията. Според нея така само би могло да се натрупат твърди тлъстини.

— Това изобщо не е вярно. Най-новите изследвания показват, че упражненията са много по-важни от диетата. Но за човек, който тежи — който тежеше — толкова над нормата като тебе, тя има известно основание. Ако някой дебеланко рязко увеличи упражненията си, утешителната му награда обикновено е някоя солидна и доста тежка тромбоза. Тя няма да те убие, но вече няма и да си помислиш за игра на голф или за возене на най-опасната голяма пистова количка по панаирите.

Били си помисли, че Хюстън става приказлив от кокаина.

— Не го разбираш — продължи той. — Аз също не го разбирам. Но в тоя занаят виждам много неща, които не разбирам. Един приятел неврохирург в града ме извика да ми покаже необикновени черепни рентгенови снимки преди около три години. Някакъв студент от университета „Джордж Вашингтон“ отишъл да се прегледа, защото имал ужасно главоболие. Това било като типична мигрена за колегата ми — момчето изглеждало характерно за такова заболяване, но човек не бива да отминава току-така тия неща, защото подобно главоболие може да е и симптом на мозъчен тумор дори и пациентът да няма известните признаци — да мирише на изпражнения, на развален плод, на стари пуканки или на нещо подобно. Така че приятелят ми му направил пълно рентгеново изследване, пратил го на ЕЕГ и на скенер в болницата. И знаеш ли какво открили?

Халек поклати глава.

— Открили, че момчето, което било трето по успех в гимназията и всеки семестър получавало стипендия от декана в университета „Джордж Вашингтон“, почти нямало мозък. Имало една-единствена гънка на свързаната с черепната кост тъкан, която минавала през центъра на главата — на рентгеновите снимки, които колегата ми показа, гънката изглеждаше просто като копринен шнур за перде, — и толкоз. Този шнур навярно е командувал всичките му подсъзнателни функции, всичко от дишането и сърцебиенето до оргазма. Само тази нишка мозъчна тъкан. Останалата част от главата на момчето била изпълнена единствено с гръбначномозъчна течност. По неизвестен за нас начин в тази течност се е извършвало мисленето му. Както и да е той все още е отличник, все още има мигрена и е типът личност за това заболяване. Ако не умре от сърдечен удар на двайсет или на трийсет години, когато стане на четиридесет, главоболията постепенно ще започнат да изчезват.

Хюстън дръпна шкафчето си, извади кокаина и смръкна от него. Предложи го и на Халек. Халек поклати глава.

— После — продължи Хюстън, — преди около пет години една възрастна госпожа дойде на преглед и се оплака от силни болки във венците си. Тя вече е покойница. Ще си спомниш за нея, ако ти кажа името й. Погледнах вътре и Боже Господи! Не можех да повярвам. Последните й зъби бяха паднали преди десетина години — тя вече беше към деветдесетте — и ето че й бяха се показали няколко нови… всичко пет. Нищо чудно, че се оплакваше от болки във венците, Били! Растеше й трети комплект зъби. Бяха се показали на осемдесет и осем годишна възраст.

— И ти какво направи? — попита Халек.

Беше изслушал всичко това само с част от вниманието си — думите го заливаха и успокояваха като фон, като конфети, които се спускат от покрива на универсален магазин с преоценени стоки. Съзнанието му все още бе насочено главно към облекчението — кокаинът на Хюстън сигурно бе слабо средство в сравнение с това облекчение. Мисълта му се стрелна към стария циганин със скапания нос, но образът бе загубил тъмната си потайна сила.

— Какво направих? — повтори въпроса Хюстън. — Боже, какво можех да направя? Дадох й рецепта за лекарство, което просто бе по-силна форма на мазилото, което се дава на бебетата, когато почват да им растат зъби. Преди да умре, имаше още три — два кътника и един кучешки. Виждал съм и други неща, много неща. Всеки лекар попада на странни случаи, които не може да обясни. Но стига вече с книжката „Ако искаш, вярвай“, фактът е, че много от особеностите на човешкия метаболизъм, на обмяната на веществата, не са ни ясни. Има някои като Дънкан Хоупли… Знаеш го Дънк?

Халек кимна. Шефът на полицията във Феървю, който изгонва циганите и прилича на второкласно издание на Клинт Ийстуд.

— Яде, като че всяко ядене му е последното — продължи Хюстън. Боже Господи, никога не съм виждал толкова лаком човек. Но теглото му остава винаги около седемдесет и пет килограма и тъй като е над метър и осемдесет, той винаги си е наред. Метаболизмът му е така мощен, че изгаря калориите два пъти по-бързо, да кажем, от Ярд Стивънс.

Халек кимна. Ярд Стивънс беше собственикът и единственият работник в „Горе главите“, бръснарския салон на Феървю. Тежеше някъде към сто и четиридесет килограма. Като го гледаш, се питаш дали жена му не му връзва обувките.

— Ярд е горе-долу с ръста на Хоупли — добави Хюстън, — но колкото пъти съм го виждал на обед, той само побутва храната си. Може би яде много, като е сам. Кой знае. Но не вярвам. Той има гладно лице — разбираш ли?

Били се усмихна и кимна. Разбираше. Ярд Стивънс изглеждаше, по думите на майка му, „като че ли храната не му е от полза“.

— Ще ти кажа и нещо друго, макар че това може да са само приказки от улицата. И двамата пушат. Ярд Стивънс казва, че пакет леки „Марлборо“ на ден му стига, което значи, че навярно пуши пакет и половина, два. Дънкан твърди, че пуши два пакета „Камъл“ на ден, което значи, че оправя три, три и половина. Кажи, виждал ли си някога Дънкан Хоупли без цигара в устата или в ръката?

Били си помисли и тръсна глава. Междувременно Хюстън успя да смръкне още една доза.

— Аа, стига толкова — отсече той и властно затвори шкафчето. — Както и да е, ето ти го Ярд, който пуши пакет и половина цигари с ниско съдържание на катран дневно, и Дънкан, който оправя три пакета, или повече, дробозацапватели всеки ден. Но човекът, който наистина кани белодробния рак да дойде и да го изяде, е Ярд Стивънс. Защо? Защото метаболизмът му куца, а темпото на метаболизма е някак си свързано с рака.

Има лекари, които твърдят, че ще можем да лекуваме рака, когато разгадаем тайните на генетичния код. Някои видове рак, може би. Но никога няма да го излекуваме напълно, докато не разберем метаболизма. Което ни връща към Били Халек — невероятния смаляващ се човек. Или може би невероятният смаляващ масата си човек ще е по-добре. Не наслагващ, а смаляващ.

Хюстън се изсмя със странен и доста глупав цвилещ смях, а Били си помисли: Ако кокаинът има такова въздействие, аз може би ще се придържам към бисквитите.

— Значи не знаеш защо слабея?

— Ни най-малко. — Хюстън изглеждаше доволен от това. — Но предполагам, че ти всъщност сигурно се мислиш за слаб. Това може да стане, ще знаеш. Срещаме го доста често. Идва някой, който наистина иска да отслабне. Обикновено нещо го е уплашило — сърцебиене, припадък, докато е играл тенис, бадминтон или волейбол — нещо такова. Така че аз му предписвам хубава, облекчаваща диета, която ще му позволи да сваля по кило-две на седмица през следващите няколко месеца. По този начин може да се отслабне между осем и осемнайсет килограма безболезнено и без напрежение. Добре. Само че голяма част от хората отслабват много повече. Спазват диетата, но отслабват с повече килограми, отколкото може да се обясни с диетата. Като че ли някой часови в ума им, който е спал години наред, се събужда и започва да вика нещо равнозначно на „Пожар“. Самият метаболизъм се ускорява… тъй като часовият му е казал да отпрати няколко кила преди цялата къща да е изгоряла.

— Окей — съгласи се Халек. Имаше желанието да бъде убеден. Бе се освободил от работа за деня и изведнъж най-много от всичко му се искаше да се прибере вкъщи, да каже на Хайди, че е добре и да я качи горе, за да я люби, докато следобедното слънце се прецежда през прозорците на спалнята им. — Убеди ме.

Хюстън стана, за да го изпрати, а Халек развеселен забеляза, че белият прах се е посипал под носа му.

— Ако продължиш да слабееш, ще ти направим цялостно метаболично изследване — каза Хюстън. — От думите ми може да е излязло, че тези тестове не са особено добри, но понякога и те показват много. Както и да е, съмнявам се, че това ще се наложи. Предполагам, че слабеенето ти ще се нормализира — три кила тая седмица, две следващата, половин на третата. Тогава ще се качиш на кантарчето и ще видиш, че си надебелял с кило-две.

— Думите ти много ме успокоиха. — Халек силно стисна ръката на Хюстън.

Хюстън се усмихна самодоволно, макар че всъщност не бе представил на Халек нищо освен отрицания — не, не знаеше какво не му е наред, но не, не беше рак. Пфуу.

— Това ни е работата, Били, момчето ми.

Момчето Били отиде вкъщи при жена си.

— И каза, че си окей?

Халек кимна.

Тя го обви с ръце и силно го прегърна. Той усети примамливата издутина на гърдите й до себе си.

— Искаш ли да се качим горе?

Тя го погледна с танцуващи очи:

— Боже, ти наистина си окей, а?

— И още как.

Качиха се и се любиха прекрасно. Беше един от последните случаи.

След това Били заспа. И засънува.