Проклятието

Глава 4103

През по-голямата част от обратния път към Феървю мълчаха; Хайди беше на кормилото, докато дойдоха на трийсетина километра от Ню Йорк и движението нарасна. Тогава тя изтегли колата на една отбивка и остави Били да кара през останалия път до къщи. Нямаше защо той да не поеме управлението — старата жена вече бе убита, едната й ръка почти откъсната от тялото, тазът й бе станал на прах, а черепът й бе разбит като ваза от династията Минг, строшена в мраморен под, но Били Халек не бе получил дори и дупка в талона на кънетикътската си шофьорска книжка. Добрият стар мераклия по циците Кари Росингтън се бе погрижил за това.

— Чуваш ли ме, Били?

Той я погледна само за секунда, а после върна очи към пътя. Караше по-внимателно тия дни и макар да не използуваше клаксона повече от преди, нито викаше или размахваше повече ръце, бе по-чувствителен към грешките на останалите шофьори и към собствените си, отколкото когато и да е по-рано; бе по-малко снизходителен и към едните, и към другите. Прегазването на стара жена се отразява чудесно върху концентрацията ти. Не допринася нищо за самоуважението ти и поражда някои наистина отблъскващи сънища, но положително подсилва равнището ти на съсредоточаване.

— Бях се замечтал. Извинявай.

— Казах, че ти благодаря за прекрасно прекараната почивка.

Тя му се усмихна и за миг докосна ръката му. Наистина бяха прекарали чудесно, поне Хайди. Тя несъмнено бе оставила всичко зад гърба си — циганката, предварителното заседание, на което щатското обвинение бе оттеглено, стария циганин със скапания нос. За Хайди всичко това бе само неприятност от миналото, като приятелството на Били с италианския хулиган от Ню Йорк. Но нещо друго я тревожеше сега; вторият път, когато го погледна отстрани, го потвърди. Усмивката й бе изчезнала и тя сега го гледаше с миниатюрни бръчици около очите.

— Удоволствието беше мое — отговори той. — Удоволствието беше изцяло мое, мила.

— И като се приберем…

— Ще ти намачкам кокалите пак! — извика той с престорено въодушевление и успя да се захили.

Всъщност той не мислеше, че би могъл да люби когото и да е, дори и ако даласките каубойки преминеха край него в парад по бельо, изработено от холивудския моделиер Фредерик. Нямаше нищо общо с голямата им любовна дейност в Моухонк; беше свързано с онзи проклет късмет. ПО-СЛАБ. Със сигурност не е пишело такова нещо — подсказало му го е въображението. Но не изглеждаше като въображение, по дяволите; изглеждаше истинско като заглавие от „Ню Йорк Таймс“. И това бе най-странното, тъй като никой не можеше да ти предскаже ПО-СЛАБ като очакващ те късмет. Дори СЪДБАТА ТИ Е СКОРО ДА ОТСЛАБНЕШ нямаше да изглежда толкова страшно. Авторите на предсказания се занимаваха с неща като дълги пътешествия и срещи със стари приятели.

Тоест, той си го бе въобразил.

Да, така е.

Тоест, той навярно откачаше.

Е, хайде сега, това не е честно.

Достатъчно честно е. Да загубиш контрол над въображението си не означава нищо добро.

— Можеш и да скочиш върху мене, ако искаш — съгласи се Хайди, — но истинското ми желание всъщност е да скочиш върху кантарчето в банята…

— Стига, Хайди! Отслабнал съм малко, какво от това?

— Много се гордея с тебе, че си отслабнал, Били, но последните пет дни бяхме почти непрекъснато заедно и не можах да разбера как го правиш, по дяволите.

Този път той я изгледа за по-дълго, но тя не му отвърна — само се взираше през предното стъкло със скръстени върху гърдите си ръце.

— Хайди…

— Ядеш, колкото винаги си ял. Може би дори повече. Планинският въздух трябва да е накарал мотора ти да се изфорсира.

— Защо да пресилваме нещата? — попита той, като намали, за да пусне четиридесет цента в автомата за магистралата при Рай. Устните му бяха стиснати така, че образуваха тънка бяла чертица, сърцето му биеше лудо и той изведнъж се вбеси:

— Имаш предвид, че съм голяма едра свиня. Кажи си го направо, щом искаш, Хайди. По дяволите, мога да го понеса.

— Нищо подобно не съм имала предвид! — извика тя. — Защо искаш да ме нараниш, Били? Защо трябва да го правиш, след като прекарахме така хубаво?

Този път не трябваше да я поглежда, за да разбере, че всеки момент ще се разплаче. Позна по разтреперания й глас. Съжаляваше, но това не уби гнева му. Нито пък страха, който го подхранваше.

— Не искам да те засегна — започна той, като стискаше така силно кормилото на олдсмобила, че кокалчетата му побеляха. — Никога не съм искал. Но отслабването е хубаво нещо, Хайди, така че не е нужно все да ми натякваш за него.

— Не винаги е хубаво нещо! — викна тя и го стресна, заради което колата кривна малко. — Не винаги е хубаво нещо и ти го знаеш!

Сега вече плачеше, плачеше и търсеше салфетка в чантичката си по своя едновременно дразнещ и мил начин. Той й подаде носната си кърпа и тя изтри очи с нея.

— Можеш да ми кажеш каквото си искаш, можеш да си лош, можеш, ако искаш, да ме подложиш на кръстосан разпит, Били, можеш дори да развалиш хубавото ни прекарване. Но аз те обичам и ще ти кажа каквото трябва. Когато хората започнат да отслабват, без дори да са на диета, това може да значи, че са болни. Това е един от седемте признака на рака. — Тя му върна носната кърпа. Пръстите им се срещнаха, когато той я пое. Ръката й беше много студена.

Е, вече е казано. Рак. Римува се с юнак и с осра си гащите пак. Господ знаеше, че думата неведнъж се бе мяркала в съзнанието на Били, откакто бе стъпил върху теглилката пред магазина за обувки. Беше се показвала като мръсния балон на някой клоун, а той се бе извръщал от нея. Правил го бе както човек се извръща от бездомните жени, които се полюляват в мръсните си малки ъгълчета пред гарата… или от циганчетата, които подскачат сред останалата част от циганската тайфа. Циганчетата пееха с гласове, които някак си бяха едновременно монотонни и своеобразно приятни. Циганчетата бяха жонгльори. Понякога засрамваха местните смешници, като завъртаха по два, даже три пластмасови диска едновременно — върху ръцете, краката, а понякога и върху носовете си. Смееха се, докато правеха всичко това, и изглежда всички страдаха от кожни брлести, кривогледство или заешка устна. Когато човек изведнъж се оказваше лице в лице с толкова странната комбинация от жизненост и грозота, какво друго му оставаше освен да се извърне? Бездомни жени, циганчета и рак. Дори посоката на мислите му го плашеше. Все пак може би беше по-добре; че вече бе казано.

— Чувствувам се отлично — повтори той, може би за шести път от вечерта, когато Хайди го бе попитала да не му е лошо. А беше и вярно, по дяволите! — Освен това правих и упражнения.

Това също беше вярно… поне за последните пет дни. Бяха се изкачили по пътеката-лабиринт заедно и макар че трябваше да издишва през целия път и да прибира корема си, за да мине през няколкото най-тесни места, не бе имало дори и опасност да се заклещи. Всъщност Хайди, задъхана и пухтяща, трябваше на два пъти да моли за почивка. Били дипломатично не бе споменал прекаленото й пушене.

— Сигурна съм, че си се чувствувал отлично — съгласи се тя — и това е много хубаво. Но много хубаво ще бъде да си направиш и контролен преглед. Не си ходил на лекар повече от осемнайсет месеца и на доктор Хюстън сигурно му липсваш…

— Мисля, че той е малък любител на наркотиците — промърмори Халек.

— Малък какъв?

— Нищо.

— Казвам ти обаче, Били, че не можеш да загубиш почти десет кила за две седмици само с упражнения.

— Не съм болен.

— Тогава просто го направи заради мене.

По останалия път до Феървю не си проговориха. На Халек му се искаше да я притисне до себе си и да й каже разбира се, добре, ще направи каквото тя иска. Само че една мисъл му дойде в главата. Изцяло абсурдна мисъл. Абсурдна, но ужасяваща.

Може би в циганските клетви е възприет нов стил, драги приятели и съседи — какво ще кажете за това? По-рано те превръщаха във върколак или пращаха някой демон да ти отнесе главата посред нощ или нещо подобно, но всичко се променя, нали? Ами ако с докосването си старецът ме е заразил с рак? Права е, това е съвсем очевидно — да загубиш десет кила просто така, както канарчето на някое дете умира в клетката си. Рак на белите дробове… левкемия… меланома…

Мисълта бе налудничава, но това не му помагаше да я отпрати. Ами ако с докосването си ме е заразил с рак?

Линда ги посрещна с порой от целувки и, за тяхно взаимно учудване, извади от фурната много прилична лазаня2 и я сервира върху картонени чинийки с лика на големия любител на лазанята, котарака Гарфилд. Попита ги как са прекарали втория си меден месец („Фраза, която върви добре с израза второ детство“, отбеляза сухо Халек в разговор с Хайди същата вечер, след като кухнята бе почистена, а Линда бе излетяла с две от приятелките си, за да продължат играта на стражари и апаши, която бяха започнали преди близо година), но преди да успеят дори да започнат да й разказват за пътуването си, тя извика „О, това ми напомня!“, и през останалата част от вечерята ги забавляваше с разказите за чудеса и ужаси от прогимназията във Феървю — история с продължение, която бе по-привлекателна за нея, отколкото за Халек и жена му, макар че и двамата се опитваха да я изслушат с внимание. В края на краищата бяха отсъствували почти цяла седмица.

Преди да изхвръкне навън, тя шумно целуна Халек по бузата и извика:

— Довиждане, хърбо!

Халек я проследи с поглед как се качва на велосипеда си и тръгва по алеята пред къщата с развяна конска опашка и тогава се обърна към Хайди. Беше смаян.

— Сега — започна тя, — ще ме изслушаш ли?

— Ти си й казала. Обадила си се предварително и си й поръчала да каже това. Заговор между жени.

— Не.

Той проучи лицето й и уморено кимна:

— Не, сигурно не си.

Хайди го придума да се качи на горния етаж, където накрая се озова в банята без нищо друго върху себе си освен кърпата около кръста. Изпита силно чувство за deja vu3 — изминалото време бе така осезаемо, че леко му прилоша. Беше почти точна възстановка на деня, когато бе стоял върху същото кантарче с кърпа от същия светлосин комплект, увита около кръста. Липсваше единствено приятният мирис на пържещ се бекон откъм долния етаж. Всичко друго бе съвсем същото.

Не. Не, не беше. Имаше нещо съвсем различно.

Миналия път трябваше да се приведе, за да разчете неприятното съобщение върху циферблата. Налагаше се да го направи, защото шкембето му пречеше.

Шкембето си бе там, но бе намаляло. В това нямаше съмнение, тъй като сега можеше да погледне право надолу и да види цифрите.

В прозорчето на кантарчето се четеше 104.

— Това е то — отсече Хайди. — Ще уредя доктор Хюстън да те приеме.

— Това кантарче показва по-малко — тихо се обади Халек. — Винаги си е било такова. Затова го харесвам.

Тя го изгледа студено.

— Стига толкова щуротии, приятелю. През последните пет години все се оплакваш, че показва повече — и двамата го знаем. — В ярката бяла светлина на банята виждаше колко искрено е разтревожена тя. Опънатата по скулите й кожа лъщеше.

— Остани си там — нареди накрая тя и излезе от банята.

— Хайди?

— Не мърдай! — отвърна му, докато слизаше.

Върна се след малко с неотворен пакет захар. „Нето тегло 5 кг.“, пишеше на плика. Тя го метна на кантарчето. Цифрите се повъртяха и накрая спряха на 05,1.

— Знаех си — мрачно отсече тя. — Аз също се тегля, Били. Не показва по-малко и никога не е показвало. Сочи по-голямо тегло, както и ти винаги си казвал. И то ненапразно, защото и двамата го знаем. На по-дебелия човек му харесва неточното кантарче. Благодарение на него по-лесно се пренебрегват реалните факти. Ако…

— Хайди…

— Ако кантарчето показва, че тежиш 104 килограма, това значи, че всъщност си стигнал до 103. Моля ти се, нека…

— Хайди…

— Нека ти уговоря час за преглед.

Той млъкна и погледна босите си крака, а после тръсна глава.

— Били!

— Сам ще си го уредя — реши той.

— Кога?

— В сряда. Ще си го уговоря в сряда. Хюстън отива всяка сряда следобед в градския клуб да играе голф. — Понякога играе с неповторимия любител на цици и целувач на съпруги Кари Росингтън. — Ще говоря лично с него.

— Защо не му се обадиш довечера? Или още сега?

— Хайди — каза той, — стига толкова.

Нещо в лицето му трябва да я е убедило да не настоява повече, защото тази вечер не спомена отново за това.