Проклятието

Глава 2555

— Къде си ти? — Гласът на Хайди беше ядосан, уплашен, уморен. Били без особено учудване откри, че вече не изпитва абсолютно нищо към този глас — дори любопитство.

— Няма значение — отговори. — Идвам си вкъщи.

— Дошъл е на себе си! Слава Богу! Най-накрая е дошъл на себе си! На летището „Ла Гуардия“ ли ще пристигнеш или на „Кенеди“? Ще дойда да те взема.

— С кола съм — отвърна Били и замълча. — Искам да се обадиш на Майк Хюстън, Хайди, и да му кажеш, че си размислила за онова.

— Кое? Били, какво… — Но от внезапната промяна в тона й разбра, че знае точно за какво говори той — беше уплашеният тон на дете, което е заловено, че краде бонбони. Изведнъж цялото му търпение към нея се изчерпа.

— Заповедта за принудително лечение — обясни той. — В бранша понякога й викаме „тапия за лудницата“. Свърших работата, която имах, и с радост ще постъпя, където пожелаеш — клиниката „Глисман“, центъра за изследване на жлезите в Ню Джързи, колежа по акупунктура. Но ако ченгетата ме заловят, щом вляза в Кънетикът, и ме изпратят в норуокската психиатрия, ти много ще съжаляваш, Хайди.

Тя плачеше.

— Направихме само онова, което мислехме, че ще е най-добре за тебе, Били. Някой ден ще разбереш.

Гласът на Лемке се обади в главата му. Ти не си виновен… има причини… имаш приятели. Той пропъди мисълта, но преди да го направи, по ръцете, врата и лицето му пролазиха тръпки.

— Само… — Той замълча, като този път чуваше в главата си Джинели. Само го оттегли. Оттегли го. Уилям Халек казва да го оттеглиш.

Ръката. Ръката на седалката. Широкият златен пръстен на безименния пръст — червен камък, може би рубин. Тънки черни косъмчета растяха между кокалчетата на юмрука на Джинели.

Били преглътна. От гърлото му отекна отчетливо хлъцване.

— Само трябва да обявиш документа за невалиден.

— Добре — бързо се съгласи тя, после маниакално се върна към оправданията — Ние само… аз направих само каквото мислех… Били, ти така слабееше… говореше така шантаво…

— Окей.

— Говориш като че ли ме мразиш. — Тя отново заплака.

— Не се занасяй — намеси се той, а това не беше точно отрицание. Добави по-тихо: — Къде е Линда? Там ли е?

— Не, отиде при Роуда за няколко дни. Тя… е, тя е много разтревожена от всичко това.

Разбира се, помисли си. Беше ходила при Роуда и преди, после се бе върнала. Знаеше, защото бяха говорили по телефона. Сега пак я нямаше, а нещо в тона на Хайди го накара да помисли, че този път Линда сама си е тръгнала. Дали е открила, че ти и добрият стар Майк Хюстън сте направили постъпки да обявите баща й за луд, Хайди? Това ли е станало? Но нямаше особено значение. Важното беше, че Линда я нямаше.

Очите му се стрелнаха към пая, който бе поставил върху телевизора в мотелската си стая в Нортийст Харбър. Коричката все още пулсираше бавно, като някое противно сърце. Важно беше дъщеря му да не се приближава до това нещо. Беше опасно.

— Най-добре за нея ще е да остане там, докато ние двамата се разберем — предложи той.

Хайди избухна в силни ридания. Били я попита какво не е наред.

— Ти не си наред, гласът ти е така студен.

— Ще се затопли — увери я. — Не се тревожи.

Чу я как преглъща риданията си и се опитва да се успокои. Чакаше това да стане с безразличие — всъщност не изпитваше абсолютно нищо. Ужасът, който го бе овладял, когато осъзна, че на седалката лежи ръката на Джинели — това наистина беше последното му силно чувство за тази вечер. Освен, разбира се, неуместния смях, който бе дошъл по-късно.

— В каква форма си? — попита тя накрая.

— Оправил съм се малко. Станал съм петдесет и пет кила.

Тя пое дъх.

— Това е три кила по-малко, отколкото тежеше, като тръгна.

— А също е три кила повече, отколкото тежах вчера сутринта — тихо забеляза той.

— Били… искам да знаеш, че можем да се оправим с всичко това. Наистина можем. Най-важното е ти да оздравееш, а после ще говорим. Ако трябва да приказваме с някой друг… например с брачен консултант… аз съм съгласна, ако ти искаш. Важното е, че ние… ние…

О, Боже, отново ще почне да реве, помисли си той, като едновременно донякъде се изненада и потресе от собствената си коравосърдечност. После тя каза нещо, което му се стори особено трогателно и за миг му възвърна чувството за старата Хайди… а с него и за стария Били Халек.

— Ако искаш, ще се откажа от цигарите — обеща тя. Били погледна към пая върху телевизора. Коричката му бавно пулсираше. Нагоре и надолу, нагоре и надолу. Помисли си колко тъмен стана паят, когато старият циганин го разряза. За показалите се наполовина бучки, които можеха да са всичките физически страдания на човечеството или просто ягоди. Помисли си за кръвта, която капеше от раната му в пая. Помисли си за Джинели. Разнежването му премина.

— По-добре недей — посъветва я. — Ако престанеш да пушиш, ще надебелееш.

По-късно лежеше на леглото, без да се завива, с ръце кръстосани зад главата, и се взираше в тъмнината. Беше един без петнайсет сутринта, но като никога, изобщо не му се спеше, едва сега, в тъмното, разпокъсаните спомени за времето между намирането на ръката на Джинели върху седалката и разговора по телефона с жена му започнаха да се връщат.

Нещо се чуваше в тъмната стая.

Не.

Да, ето го. Звук като дишане.

Не, само си въобразяваш.

Но не си въобразяваше, Хайди си падаше по тия неща, но не и Уилям Халек. Не можеше току-така да приписва нещата само на въображението си. По-рано може би, но вече не. Коричката се движеше като бяла кожа върху нещо живо и дори сега, шест часа след като Лемке му бе дал пая, знаеше, че ако докосне алуминиевата табличка, ще види, че е топла.

— Пурпурфаргаде ансиктет — измърмори в тъмното и думите му прозвучаха като припев.

Когато забеляза ръката, той не реагира. След половин секунда осъзна какво вижда, изпищя и се дръпна от нея. Движението накара ръката да се заклати насам и натам — като че Били я бе попитал как е и тя му отговаряше с жест Comme ci comme ca17. Две от металните топчета излязоха от нея и се превъртяха към пролуката между седалката и облегалката.

Били отново изпищя — дланите му бяха под брадичката, ноктите бяха впити в долната устна, а очите му бяха огромни и влажни. Сърцето запрати в гърдите му голяма слаба тръпка и той усети, че пая се плъзга вдясно от него. За малко щеше да падне и да се разбие в пода на новата.

Улови го и го закрепи. Аритмията в гърдите му попремина, можеше отново да диша. А студенината, която Хайди по-късно щеше да дочуе в гласа му, започна да го обладава. Джинели навярно беше мъртъв — не, като си помислиш, махни „навярно“. Как беше казал? Ако тя успее да ме види преди да я забележа, Уилям, вече няма нужда да си сменям ризата.

Кажи го тогава на глас.

Не, не искаше да го направи. Не искаше да го прави и не искаше вече да поглежда към ръката. Така че направи и двете.

— Джинели е мъртъв. — Замълча и добави, тъй като така изглежда ставаше малко по-добре — Джинели е мъртъв и аз нищо не мога да направя. Така че разкарай се оттука преди някое ченге…

Погледна към кормилото и видя, че ключовете са в контакта. Просташкият медальон със снимката на Оливия Нютън Джон по тениска се поклащаше на каишка. Навярно момичето, Джина, е върнало ключа в контакта, когато е донесло ръката — оправило се е с Джинели, но е решило да не нарушава обещанията, които прадядо й би могъл да даде на приятеля на Джинели, легендарния бял човек от града. Ключовете бяха за него. Изведнъж му хрумна, че Джинели вече беше вземал автомобилни ключове от джоба на мъртвец; момичето после бе направило същото. Но мисълта не го ужаси.

Умът му беше вече много хладен. Това беше добре.

Излезе от новата, закрепи внимателно пая на пода, мина от другата страна и се настани зад кормилото. Като седна, ръката на Джинели отново зловещо му помаха. Били отвори жабката и намери вътре много стара карта на щата Мейн. Разтвори я и покри с нея ръката. После запали новата и подкара по Юниън стрийт.

Беше карал почти пет минути, когато усети, че се движи в погрешна посока — на изток вместо на запад. Но вече виждаше рекламите на закусвалня „Макдоналдс“ в сгъстяващия се мрак отпред. Стомахът му изкъркори. Били зави и спря на временния паркинг.

— Добре дошли в „Макдоналдс“ — приветствува го глас от високоговорителя. — Ще поръчате ли нещо?

— Да, моля — три големи хамбургера, две големи порции пържени картофи и млечен шейк с кафе.

Също като едно време, помисли си и се усмихна. Изплюскай всичко в колата, хвърли боклука и не казвай нищо на Хайди, като се прибереш вкъщи.

— Ще искате ли и десерт?

— Разбира се. Един черешов пай. — Погледна към разгънатата карта до себе си. Сигурен беше, че издутината на запад от Огъста е пръстенът на Джинели. — И кутия сухи сладки „Макдоналдс“ за приятеля ми — добави и се засмя.

Гласът повтори поръчката му и завърши:

— Сметката ви е шест и деветдесет, сър. Моля, преминете по-нататък.

— Така ще е — каза си Били. — Но нали това е целта? Да преминеш по-нататък и да си вземеш поръчката. — Отново се засмя. Чувствуваше се едновременно много добре и като че ли щеше да повърне.

Момичето му подаде два топли бели плика от гишето. Били й плати, получи рестото си и потегли. Спря в края на сградата и вдигна старата пътна карта заедно с ръката. Подгъна долните краища на картата, протегна се и я пусна в кофа за смет. Върху кофата анимационните герои Роналд Макдоналд и Гримас, изработени от пластмаса, танцуваха. На вратичката бе написано: ОСТАВЯЙ БОКЛУКА, КЪДЕТО МУ Е МЯСТОТО.

— Това също е целта — измърмори Били. Триеше ръка в панталона си и се смееше. — Просто се опитвам да оставя боклука, където му е мястото… и да си остане там.

Този път зави на изток по Юниън стрийт в посока към Бар Харбър. Продължаваше да се смее. Помисли си, че никога няма да може да спре — че ще продължи да се смее до смъртта си.

Тъй като някой би могъл да го забележи, като обработва Нивата с онова, което един колега адвокат веднъж бе нарекъл „процедура за отпечатъците“, ако избереше сравнително многолюдно място — например паркинга на бархърбърския мотел, Били отби в изоставено крайпътно място за отдих на шейсетина километра източно от Бангор, за да свърши работата. Нямаше намерение, ако това е възможно, връзката му с тази кола да бъде установена. Излезе, свали си спортното сако, нави ръкавите си и внимателно избърса всяка повърхност, която си спомняше да е докосвал, и всяка, до която би могъл да се е докоснал.

Пред приемната на мотела беше запален знакът „няма свободни места“ и на паркинга Били видя само едно свободно място. То се намираше пред неосветен прозорец и Били почти не се съмняваше, че вижда стаята, в която Джинели бе отсядал като Джон Трий.

Намести Нивата там, извади носната си кърпа и избърса кормилото и скоростния лост. Взе пая. Отвори по-широко вратата и избърса дръжката за отваряне отвътре. Прибра кърпата си, излезе от колата и блъсна вратата с крак. После се огледа. Една уморена на вид майка се разправяше с детето си, което изглеждаше по-уморено и от нея; двама старци стояха пред приемната и си говореха. Не видя другиго, не усети и някой да го гледа. Чу телевизори от мотелските стаи и салонния рокендрол, който придружаваше приготовленията на бархарбърските летовници за поредното тържество.

Били пресече двора, тръгна към центъра и се насочи към най-силно ехтящия рок-оркестър. Барът се наричаше „Соленото куче“, а пред него, както Били се бе надявал, имаше таксита — три коли, които очакваха куците, сакатите и пияните. Били заговори един от шофьорите и срещу петнайсет долара той с радост се съгласи да го откара до Нортийст Харбър.

— Виждам, че си носите хапване — забеляза шофьорът, щом Били влезе.

— Или го нося за някого — отвърна Били и се засмя. — Защото това наистина е целта, нали? Просто някой да занесе на другия хапването.

Шофьорът го изгледа със съмнение в огледалцето, после сви рамене.

— Както кажете, приятелю — вие плащате таксито.

След половин час вече говореше по телефона с Хайди.

Сега лежеше и слушаше как нещо диша в тъмното — нещо, което приличаше на пай, но което бе всъщност дете, създадено от него и от стареца.

Джина, помисли си той, почти наслуки. Къде е тя? „Не я наранявай“, така бе казал на Джинели. Но мисля, че ако аз можех да я спипам, аз самият бих я наранил… много бих я наранил заради онова, което направи на Ричард. Ръката ли? Бих оставил на стареца главата й… бих и натъпкал устата с метални топчета и бих му оставил главата. Ето защо е добре, че не знам къде мога да я спипам, защото никой не разбира как точно започват тия неща; хората се карат и накрая пренебрегват изцяло истината, ако не им изнася, но всеки знае, че трябва да се продължава — те вземат едно, ние вземаме едно, после те вземат две, ние вземаме три… те стрелят на летището, ние вдигаме във въздуха училшце… а кръвта струи в канавките. Защото това наистина е целта, нали? Кръвта в канавките. Кръв…

Били заспа, без да го усети; мислите му просто се примесиха с поредица от противни, изкривени сънища. В някои от тях убиваше, в други го убиваха, но във всички нещо дишаше и пулсираше, а той не можеше да го види, защото самият беше вътре в него.