Проклятието

Глава 27Цигански пай

Паркира наетата кола в алеята зад собствения си буик, вдигна пътната чанта, която бе единственият му багаж, и тръгна през тревата. Бялата къща с яркозелените си щори, винаги символ на удобство, добри намерения и сигурност за него, сега изглеждаше странно — почти като чужда.

Белият човек от града живееше тук, помисли си, но не съм сигурен, че си е дошъл вкъщи все пак — човекът, който пресича тревата, се чувствува повече като циганин. Много слаб циганин.

Външната врата, оградена от два елегантни електрически факела, се отвори и Хайди застана на прага. Носеше червена пола и бяла блуза без ръкави, които Били не си спомняше от преди. Освен това си беше подстригала косата много ниско и той за миг си помисли изненадан, че това изобщо не е Хайди, а някоя непозната, която малко прилича на нея.

Погледна го с пребледняло лице, тъмни очи и треперещи устни.

— Били?

— Аз съм — отвърна той и спря на място.

Стояха и се гледаха — Хайди с нещо като жалка надежда на лицето, а Били с абсолютно нищо. Все пак лицето му трябва да е изразявало нещо, защото след миг тя избухна:

— За Бога, Били, не ме гледай така! Не мога да го понеса!

Той усети, че по лицето му се появява усмивка — усещаше я като нещо мъртво, плуващо по повърхността на спокойно езеро, но сигурно е изглеждало добре, тъй като Хайди й отговори със своя усмивка — неуверена и разтреперана. По бузите й започнаха да се стичат сълзи.

Но ти винаги си се разплаквала лесно, Хайди, помисли си той.

Тя заслиза по стъпалата. Били пусна пътната си чанта и тръгна към нея, като чувствуваше мъртвата усмивка по лицето си.

— Какво има за ядене? — попита. — Умирам от глад.

Направи му огромно ядене — пържола, салата, печен картоф голям почти колкото торпедо, зелен фасул, крем с боровинки за десерт. Били изяде всичко. Макар че тя не се престраши и не го каза, всяко нейно движение, всеки жест и всеки поглед изразяваха едно и също: Дай ми още една възможност, Били — моля ти се, дай ми още една възможност. В известен смисъл това му се струваше извънредно смешно — така би го възприел старият циганин. Тя бе преминала от отказа да приеме каквато и да е вина към приемане на цялата вина.

И лека-полека, с наближаването на полунощ, той усети и нещо друго в жестовете й — облекчение. Тя чувствуваше, че й е простено. За Били чувството й беше добре дошло, защото това също беше целта — Хайди да мисли, че й е простено.

Тя седеше срещу него, гледаше го как яде, от време на време докосваше отслабналото му лице и пушеше една след друга дългите си цигари, докато той говореше. Каза й как е преследвал циганите по крайбрежието, как е получил снимките от Кърк Пенчли и как накрая ги е настигнал в Бар Харбър.

Драматичното противопоставяне, на което разчитали и от което се боял, не протекло както го бил очаквал, заразказва той на Хайди. Първо старецът му се изсмял. Всички му се изсмели. „Ако те бях прокълнал, вече щеше да се под земята“, казал му старият циганин. „Мислите, че ние сме магьосници — всички вие, белите хора от града, мислите, че сме магьосници. Ако бяхме магьосници, щяхме ли да се движим със стари коли и камионетки, чиито ауспуси са привързани с жица? Ако бяхме магьосници, щяхме ли да спим по ливадите? Това не е магическо представление, бели човече от града — това е само странствуващ цирк. Работим с хапльовците, които не знаят колко са им парите, после си заминаваме. Махай се сега оттука преди да съм накарал някой от младежите да те изхвърли. Те знаят проклятие — нарича се проклятието на металните кокалчета.“

— Така ли те наричаше наистина? Бял човек от града?

Той й се усмихна.

— Да. Наистина ме наричаше така.

Каза на Хайди, че после се върнал в мотела си и просто е останал в стаята следващите два дни. Бил прекалено потиснат и почти не докосвал храната си. На третия ден — преди три дни — се качил на кантарчето в банята и видял, че е наддал два килограма, въпреки че почти не бил ял.

— Но като размислих, разбрах, че това не е по-чудно, отколкото да изям всичко от масата и после да видя, че съм отслабнал с две кила — добави той. — И тази мисъл накрая ме извади от умствената безизходица, в която се бях озовал. Останах още един ден в мотелската си стая, като размишлявах повече от всякога през живота си, Започнах да разбирам, че в клиниката „Глисман“ все пак може би бяха прави. Дори Майкъл Хюстън сигурно донякъде е имал право, колкото и да не мога да го понасям.

— Били… — Тя докосна ръката му.

— Няма значение — махна с ръка той. — Няма да го напердаша, когато го видя. — Може обаче да му предложа парче от пая, помисли си Били и се засмя.

— Кажи каква е смешката? — Тя озадачено му се усмихна.

— Няма значение. Така или иначе, важното е, че Хюстън, лекарите от „Глисман“, дори и ти, Хайди, се мъчехте да ми го набиете в главата. Искахте насила да ми кажете истината. А аз просто трябваше да я измисля сам за себе си. Проста реакция на вината ми плюс, предполагам, комбинация от параноични измами и съзнателно самозаблуждение. Но все пак, Хайди, и аз имах донякъде право. Може би необосновано, но имах донякъде право — казах, че трябва да го видя пак и тъкмо така стана номерът. Само че не както аз очаквах. Той беше по-дребен, отколкото го помнех, носеше евтин ръчен часовник и говореше с бруклински акцент. Мисля, че това ми помогна най-много да се откъсна от заблудите си — все едно, че Тони Къртис изопачаваше думите си в оня филм за арабската империя. Така че взех телефона и…

В гостната стенният часовник започна музикално да отмерва часа.

— Полунощ е — забеляза той. — Хайде да си лягаме. Ще ти помогна да прибереш чиниите в умивалника.

— Не, сама ще го направя — тръсна глава тя и го прегърна. — Радвам се, че си дойде вкъщи, Били. Качи се горе. Сигурно си капнал.

— Нищо ми няма — каза той. — Само…

Изведнъж щракна с пръсти като човек, който току-що си е спомнил нещо.

— Почти забравих. Оставих нещо в колата.

— Какво е то? Не може ли да почака до сутринта?

— Да, но трябва да го внеса. — Той й се усмихна. — За тебе е.

Излезе, а сърцето силно тупкаше в гърдите му. Изпусна ключовете за колата на алеята, после си удари главата в калника, като бързаше да ги вдигне. Ръцете му трепереха така силно, че отначало не можа да уцели ключалката на багажника.

Ами ако още пулсира нагоре-надолу, взе да се вайка гласът в съзнанието му. Боже Господи, тя ще изпищи и ще избяга, като го види.

Отвори багажника и когато не видя вътре нищо, освен резервната гума и крика, самият той едва не изпищя. После си спомни — беше на седалката отпред. Затвори багажника и забързано заобиколи. Паят беше там, а коричката бе съвършено неподвижна — както той всъщност си знаеше, че ще бъде.

Ръцете му изведнъж се успокоиха.

Хайди отново беше застанала на входната врата и го гледаше. Той се върна при нея и сложи пая в ръцете й. Все още се усмихваше. Доставих стоката, помисли си. А доставянето на стоката беше още едно от многото неща, които бяха целта. Усмихна се още по-широко:

— Voila19.

— Брей! — Тя се наведе към пая и го помириса. — Ягодов пай… любимият ми!

— Знам. — Били все така се усмихваше.

— И още е топъл! Благодаря!

— Отбих на отклонението при Стратфорд да заредя, а там Женското дружество или нещо подобно беше направило разпродажба на сладкиши в черковния двор — обясни той. — И си помислих… нали… ако вземеш да излезеш на вратата с точилката, да имам подарък за помиряване.

— О, Били…

Тя отново се разплакваше. Прегърна го сърдечно с едната си ръка, като крепеше пая върху опънатите пръсти на другата, както сервитьорите държат подносите си. Докато го целуваше, паят се наклони. Били почувствува как и сърцето му се накланя в гърдите и започва да бие безразборно.

— Внимавай! — изстена той и сграбчи пая, който тъкмо започваше да се изплъзва.

— Боже, толкова съм непохватна — засмя се тя и изтри очи с ъгълчето на престилката, която си бе сложила. — Донесъл си ми любимия пай, а аз почти го изтървах върху обув…

Тя напълно загуби контрол над себе си и захлипа на гърдите му. Той поглади късата й вече коса с едната си ръка, а с дланта на другата благоразумно държеше пая далече от нея — да не направи някое внезапно движение.

— Били, толкова се радвам, че си вкъщи — изхлипа тя. — Обещаваш ли, че няма да ме мразиш за онова, което направих? Обещаваш ли?

— Обещавам — внимателно отвърна той, като гледаше косата й. Права е, помисли си. Още е топъл. — Хайде да си влезем вътре, а?

Като достигнаха кухнята, тя остави пая на бюфета и се върна към умивалника.

— Няма ли да си отрежеш едно парче? — попита Били.

— Като свърша тук може би — отвърна му. — Ти си вземи, ако искаш.

— След цялата огромна вечеря! — засмя се той.

— Известно време ще имаш нужда от всичките калории, които можеш да поемеш.

— Случаят в момента е просто, че няма вече място — обясни той. — Искаш ли да ти подсуша чиниите?

— Искам да се качиш и да си легнеш — настоя тя. — Аз идвам веднага.

— Добре.

Той тръгна нагоре, без да се обръща, защото знаеше, че е по-вероятно тя да си отреже от пая, ако него го няма. Сигурно обаче тази вечер нямаше да го направи. Сега би й се искало да си легне с него — може би дори и да се любят. Помисли си, че знае как да противостои на това. Просто щеше да си легне гол. И когато го видеше…

А колкото за пая…

— „Тра-ла-ла, изтананика Скарлет, ще си изям пая утре. И утре е ден.“

Стана му смешно за мрачния тон на гласа му. Вече беше застанал върху кантарчето в банята. Погледна в огледалото, а оттам го наблюдаваха очите на Джинели.

Кантарчето показа, че отново е наддал, станал беше 59 килограма, но той не се почувствува щастлив. Изобщо нищо не чувствуваше — освен умора. Беше невероятно уморен. Мина по коридора, който сега му изглеждаше така странен и непознат, и влезе в спалнята. В тъмното се препъна в нещо и за малко не падна. Беше сменила местата на някои мебели. Подрязала си косата, купила си нова блуза, променила местата на столовете и на по-малкото от двете бюра в спалнята — но това беше само началото на странностите, които откриваше тук. Бяха се умножили в негово отсъствие, като че ли и Хайди е била прокълната, но много по-неуловимо. Дали това беше толкова глупава мисъл? Били не смяташе така. Линда беше почувстувала странностите и бе избягала от тях.

Започна бавно да се съблича.

Лежеше в леглото и я чакаше да дойде, но вместо това чу шумове, които, макар и слаби, му бяха достатъчно познати, за да разбере какво става. Скърцане на вратичка от бюфета — от шкафчето вляво, където държат чинийките за десертите. Дрънкане на прибори, докато си избира нож.

Били гледаше в тъмнината с разтуптяно сърце.

Шум от стъпките й през кухнята — отиваше към мястото, където е оставила пая. Чу как изскърцва дъската в средата на кухнята, когато тя мина през нея — така скърцаше от години.

Какво ще й направи на нея? Мене ме направи слаб. Кари го превърна в нещо като животно, от което, след смъртта му, можеш да си направиш чифт обувки. Превърна Хоупли в човешка пица. Какво ще й направи на нея?

Дъската в средата на пода отново изскърца, когато тя се върна през кухнята — можеше да си я представи с чинийка в дясната ръка и пакета цигари и кибрита в лявата. Представяше си и резена пай. Ягодите, езерцето от тъмночервен сок.

Очакваше слабото изскърцване от пантите на вратата към столовата, но не го чу. Това не го изненада особено. Тя стоеше край бюфета, взираше се в страничния двор и ядеше пая си с обичайните си бързи и икономични движения. Стар навик. Почти долавяше скърцането на вилицата по чинийката.

Усети, че се унася.

Заспивам ли? Не, невъзможно. Невъзможно е човек да заспи, докато извършва убийство.

Но заспиваше. Чакаше отново да чуе дъската по средата на пода в кухнята — щеше да скръцне, когато тя отива към умивалника. Водата щеше да тече, докато плакне чинийките си. Щеше да я чуе как обикаля из стаите, наглася климатичната инсталация, гаси лампите и проверява светлинките на алармената уредба покрай вратите — всички ритуали на белите хора от града.

Очакваше в леглото си да чуе дъската, а после седеше зад бюрото на кабинета си в Биг Джубили, щата Аризона, където вече шест години практикуваше право. Беше точно толкова просто. Живееше там с дъщеря си и в практиката му имаше достатъчно „корпорационни говна“, както ги наричаше, за да има ядене на масата; останалото беше правна благотворителност. Водеха прост живот. Старите дни — гараж за две коли, градинар три дни седмично, данък от двайсет и пет хиляди долара годишно за имуществото — бяха отдавна забравени. Не му липсваха, а и не мислеше, че липсват и на Линда. Адвокатската си работа вършеше главно в града, а понякога в Юма или Финикс, но там ходеше рядко и живееха достатъчно далеч от блъсканицата, за да чувствуват земята около себе си. Линда щеше да постъпи в колеж догодина и тогава той би могъл да се върне — но не, казваше й, освен ако самотата не започне да го притеснява, а не мислеше, че това ще стане.

Бяха устроили живота си добре и това беше отлично, тъй като уреждането на твоя живот и на живота на близките ти в края на краищата бе истинската цел.

На вратата на кабинета му се почука. Блъсна стола си от бюрото, завъртя го и видя, че там стои Линда, а носът й го няма. Не, там беше. Стоеше в дясната й ръка вместо на лицето й. От тъмната дупка над устата й се стичаше кръв.

Не мога да разбера, татко, каза тя с носов, тръбен глас. Носът ми просто падна.

Събуди се стреснат, като размахваше ръце във въздуха в опит да отпъди видението си. Край него Хайди изсумтя насън, обърна се наляво и покри глава със завивката.

Лека-полека реалността доплува до него. Беше се върнал във Феървю. През прозорците струеше яркото утринно слънце. Погледна през стаята и видя, че кварцовият часовник на тоалетната масичка показва 6.25. До часовника имаше ваза с шест червени рози.

Измъкна се от леглото, пресече стаята, дръпна халата си от закачалката и слезе в банята. Пусна душа и закачи халата зад вратата, като забеляза, че Хайди има и нов халат освен новата блуза и новата прическа — хубава синя дреха.

Стъпи на кантарчето. Беше наддал още едно кило. Влезе под душа и се изкъпа изключително старателно — сапунисваше всяка част от тялото си, изплакваше я и наново я сапунисваше. Ще внимавам да не надебелея, обеща си той. Когато нея я няма, наистина ще внимавам да не надебелея. Никога няма да стана отново шишкото, какъвто бях.

Избърса се с кърпа. Сложи си халата и откри, че е застанал до затворената врата и втренчено гледа новия син халат на Хайди. Посегна и стисна една найлонова гънка между пръстите си. Халатът изглеждаше нов, но изглеждаше и познат.

Просто е излязла и си е купила халат, който прилича на някой от предишните й, помисли си. Толкова за човешките творчески способности, приятел — накрая всички започваме да се повтаряме. Накрая всички робуваме на идеи-фикс.

Хюстън заговори в ума му: Тъкмо хората, които не се плашат, умират млади.

Хайди: За Бога, Били, не ме гледай така! Не мога да го понеса!

Лида: Сега прилича на алигатор… на нещо, току-що изпълзяло от блатото, което е облякло човешки дрехи.

Хоупли: А ти се въртиш наоколо и си мислиш, че този път, само този път, ще има малко справедливост… момент на справедливост заради целия ти говнян живот.

Били държеше синята найлонова материя и в ума му се промъкна ужасна мисъл. Спомни си съня си. Линда на вратата на кабинета му. Кървавата дупка в лицето й. Халатът… не му се струваше познат, защото Хайди някога е имала такъв. Струваше му се познат, защото Линда сега имаше халат, който изглежда същият.

Обърна се и отвори едно шкафче вдясно от умивалника. Там имаше четка за коса, на чиято червена пластмасова дръжка бе написано ЛИНДА.

Между иглите й бяха промушени черни косъмчета.

Мина като сомнамбул по коридора към стаята й.

Скитниците винаги искат да уредят нещата… това е една от причините, заради които съществуват.

Глупакът, Уилям, е човек, който не вярва на очите си.

Били Халек блъсна вратата в края на коридора и видя дъщеря си, Линда, да спи в леглото, сложила една ръка през лицето си. Старото й мече, Еймъс, беше под другата й ръка.

Не. О, не. Не, не.

Опря се на рамката на вратата, като сънено се поклащаше. Всичко можеше да се каже за него, но глупак не беше, защото видя всичко: сивото й велурено яке, окачено на стола, единствения им куфар „Самсънайт“ — отворен, с разпилени край него дънки, шорти, блузи и бельо. Видя етикета от автобусите „Грейхаунд“ на дръжката. Сега се сети и за розите до часовника в неговата и на Хайди спалня. Розите ги нямаше, когато си легна предната вечер. Не… Линда беше донесла розите. Като подарък за помиряване. Беше си дошла вкъщи по-рано, за да се сдобри с майка си преди Били да е пристигнал.

Старият циганин със скапания нос: Няма вина, казваш си. Казваш си, казваш си и пак си казваш. Но залагане няма, бели човече от града. Всеки плаща, дори за нещата, които не е направил. Няма залагане.

Тогава се обърна и тръгна към стълбите. Ужасът го бе парализирал и той се влачеше като моряк при буря.

Не, не Линда, пищеше съзнанието му. Не Линда! Боже, моля ти се, не Линда!

Всеки плаща, бели човече от града — дори за нещата, които не е направил. Защото това наистина е целта.

Останалата част от пая беше на бюфета, покрита внимателно с фолио. Нямаше цяла четвърт. Погледна към масата и видя там портмонето на Линда — към дръжката му бяха прикрепени значки с образите на рокзвезди: Брус Спрингстийн, Джон Кугар Меланкамп, Пат Бенатар, Лайънъл Ричи, Стинг, Майкъл Джаксън.

Отиде до умивалника.

Две чинийки.

Две вилици.

Седнали са тук, яли са пай и са се помирили, помисли си. Кога? Веднага след като съм заспал? Така трябва да е било.

Счу му се как старият циганин се смее и коленете му се подгънаха. Трябваше да се хване за бюфета, за да не падне наистина.

Когато се усети малко по-силен, се обърна и мина през кухнята, като дъската в средата изскърца под краката му.

Паят отново пулсираше — нагоре-надолу, нагоре-надолу. Гадната, упорита топлина бе замъглила фолиото. Дочуваше слабо джавкане.

Отвори бюфета и си взе чинийка за десерт, дръпна шкафчето отдолу и измъкна нож и вилица.

— Защо не? — прошепна и отхлупи пая. Той беше отново неподвижен. Беше отново ягодов пай, който изглеждаше много привлекателен въпреки ранния час.

А както и Хайди беше казала, все още му трябваха всичките калории, които може да поеме.

— Да ти е сладко — промълви Били Халек в тишината на огряната от слънце кухня и си отряза парче от циганския пай.