Проклятието над Прогонващия духове

Глава 9 Катакомбите

Брат Питър се върна към задълженията си в катедралата, докато чакахме слънцето да залезе. Андрю ми каза, че най-добрият начин за влизане в катакомбите е през избата на една изоставена къща близо до катедралата; по-малко вероятно беше да ни забележат след като се стъмнеше.

Докато часовете минаваха, ставах все по-нервен и по-нервен. Когато говорих с Андрю и брат Питър, се бях опитал да звуча уверен, но Изчадието наистина ме плашеше. Непрекъснато тършувах из торбата на Прогонващия духове, търсейки нещо, каквото и да е, което можеше да е от някаква помощ.

Разбира се, взех дългата сребърна верига, която той използваше да оковава вещици, и я вързах около кръста си, скрита под ризата ми. Но знаех, че е едно да мога да я метна върху дървен стълб, а съвсем друго - да го направя с Изчадието. Следваха солта и желязото. След като прехвърлих кутийката си с прахан и огниво в джоба на жакета си, напълних джобовете на бричовете си - десния джоб със сол, левия - с желязо. Съчетанието действа срещу повечето създания, които витаят в тъмното. Именно така най-сетне се бях справил със старата вещица, Майка Мол-кин.

Това не ми се струваше достатъчно, за да довърша такова могъщо създание като Изчадието; ако беше, Прогонващия духове щеше да се е справил с него миналия път, веднъж завинаги. Въпреки това бях достатъчно отчаян, за да опитам всичко, и дори само фактът, че имах това и сребърната верига, ме накара да се почувствам по-добре. В края на краищата този път не планирах да унищожа Изчадието, а да го възпра за достатъчно дълго, за да спася господаря си.

Най-после, с тоягата на Прогонващия духове в лявата си ръка и торбата му с наметалата ни в дясната, вече следвах Андрю през притъмняващите улици в посока към катедралата. Над нас небето бе натежало от облаци и миришеше така, сякаш дъждът не е твърде далече. Започвах да намразвам Прийстаун, с тесните му калдъръмени улици и оградени със стени задни дворове. Липсваха ми скалистите възвишения и обширните открити пространства. Само да бях в Чипъндън, отново в рутината на уроците си с Прогонващия духове! Трудно бе да приема, че животът ми там може би е приключил.

Когато наближихме катедралата, Андрю ни въведе в един от тесните проходи, които се простираха между задните страни на терасираните къщи. Спря пред една врата, бавно вдигна резето и ми кимна да мина през прохода и да вляза в малкия заден двор. След като затвори внимателно дворната врата, той отиде до задната врата на къщата, която тънеше в мрак.

Миг по-късно завъртя един ключ в ключалката и вече бяхме вътре. Заключвайки вратата след нас, той запали две свещи и ми подаде едната.

- Тази къща е изоставена от повече от двайсет години - каза той - и така и ще си остане, защото, както си разбрал, такива като брат ми не са добре дошли в този град. Обитавана е от нещо наистина противно, затова повечето хора стоят доста надалече и дори кучетата я отбягват.

Прав беше, че в къщата има нещо противно. Прогонващия духове бе издълбал знак върху вътрешната страна на задната врата.

Гръцката буква гама, с която се обозначаваше привидение или призрак. Числото вдясно беше „I“, което означаваше, че създанието е призрак от първа степен, достатъчно опасен да тласне някои хора до ръба на безумието.

- Казвал се Мати Барнс - рече Андрю, - и убил седем души в този град, може би повече. Имал големи ръце и ги използвал, за да задушава до смърт жертвите си. Били главно млади жени. Говори се, че ги водел тук и изстисквал живота от тях в същата тази стая. Накрая една от жените отвърнала на нападението и пронизала окото му с игла за шапки. Умрял бавно от отравяне на кръвта. Джон щеше да уговори призрака му да продължи нататък, но размисли. Възнамеряваше да се върне тук един ден и да се справи с Изчадието и искаше да се увери, че този път за слизане в катедралата все още ще е налице. Никой не иска да купува обитавана от духове къща.

Внезапно почувствах как въздухът става по-студен, а пламъчетата на свещите ни започнаха да потрепват. Нещо беше наблизо и идваше още по-близо с всяка секунда. Преди да успея да си поема отново дъх, то пристигна. Не можех наистина да го видя, но усетих как дебне в сенките в далечния ъгъл на кухнята; нещо, което се взираше упорито в мен.

Това, че не можех да го видя в действителност, влошаваше нещата. Най-могъщите призраци могат да избират дали да се направят видими, или не. Призракът на Мати Барнс ми показваше точно колко е силен, като оставаше скрит, и въпреки това ми даваше да разбера, че ме наблюдава. Нещо повече - можех да усетя неговата злост. Той ни желаеше злото и колкото по-скоро излезехме оттам, толкова по-добре.

- Въобразявам ли си, или изведнъж тук вътре стана много мразови-то? - попита Андрю.

- Студено си е - казах, без да споменавам присъствието на призрака. Нямаше нужда да го карам да се чувства по-нервен, отколкото вече беше.

- Тогава да продължаваме - и Андрю ни поведе към стълбите за избата.

Къщата беше типична за множество терасовидно разположени къщи в градовете на Графството: просто две стаи на горния етаж и две - на долния, с таван под стрехите. А вратата на избата в кухнята беше разположена точно по същия начин като онази в Хоршоу, където Прогонващия духове ме беше завел в първата нощ, след като бях станал негов чирак. Онази къща беше обитавана от привидение и за да види дали съм годен да върша тази работа, Прогонващия духове ми нареди да сляза в избата в полунощ. Не беше нощ, която бих забравил; като си помисля за нея сега, още ме побиват тръпки.

С Андрю слязохме по стъпалата долу в избата. По настлания с каменни плочи под нямаше нищо, освен купчина стари рогозки и килими. Изглеждаше достатъчно сухо, но се носеше мирис на плесен. Андрю ми подаде свещта си, после бързо отдръпна рогозките и разкри дървен капак в пода.

- Има повече от един вход за катакомбите - каза той, - но този е най-лесният и най-малко рискованият. Няма вероятност да попаднеш на много хора, които душат любопитно тук долу.

Той повдигна капака и видях каменни стъпала, които се спускаха в тъмнината. Миришеше на влажна пръст и гнилоч. Андрю взе свещта от мен и слезе пръв, като ми каза да почакам за момент. После се провикна нагоре:

- Слизай, но остави капака на пода отворен. Може да се наложи да излезем бързо оттук!

Оставих торбата на Прогонващия духове с наметалата в избата и го последвах, все още стиснал тоягата на господаря си.

Когато слязох, за своя изненада се намерих застанал на калдъръма, вместо в калта, която бях очаквал. Настилката беше толкова добра, колко-то и тази на улиците отгоре. Дали този калдъръм беше направен от хората, живели тук, преди градът да бъде построен; онези, които бяха почитали Изчадието? Ако бе така, то настланите с калдъръм улици на Прийс-таун бяха копие на онези в катакомбите.

Андрю потегли без нито дума повече и изпитах чувството, че иска да приключи с цялата история. Знам, че аз исках.

Отначало тунелът беше достатъчно широк, че двама души да вървят един до друг, но калдъръменият покрив беше нисък и Андрю бе принуден да върви с приведена напред глава. Нищо чудно, че Прогонващия духове ги беше нарекъл „Малките хора“. Строителите със сигурност са били по-дребни, отколкото хората сега.

Не бяхме стигнали много далече, преди тунелът да започне да се стеснява: на места беше разкривен, сякаш тежестта на катедралата и постройките отгоре го смачкваше и обезформяше. Тук-там камъчетата на калдъръма, който обточваше също покрива и стените, бяха опадали, позволявайки кал и тиня да се просмучат и да се процедят надолу по стените. В далечината се чуваше звук от капеща вода, а по камъните на калдъръма - ехото от ботушите ни.

Скоро проходът стана още по-тесен. Бях принуден да вървя зад Ан-дрю, а пътеката ни се разклони на два още по-малки тунела. След като тръгнахме по левия, стигнахме до ниша в стената от лявата ни страна. Андрю спря и вдигна свещта си, така че тя освети част от вътрешността. Взрях се ужасено в онова, което видях. Имаше цели редове от лавици, пълни с кости: черепи с празни очни кухини, кости от крака, кости от ръце, кости от пръсти на ръце и кости, които не разпознах, всичките с различна големина, всичките смесени. И всичките - човешки!

- Катакомбите са пълни с крипти като тази - каза Андрю. - Не е за препоръчване да се изгубиш тук долу в тъмното.

Освен това костите бяха малки, като от деца. Безспорно останките на Малките хора.

Продължихме нататък и скоро дочух бързо течаща вода напред. Завихме зад един ъгъл и ето че се появи - по-скоро рекичка, отколкото поток.

- Това тече под главната улица пред катедралата - Андрю посочи към тъмната вода - и ще пресечем там...

Служещи за брод камъни, девет на брой, широки, гладки и равни, но всеки от тях - едва подаващ се над повърхността на водата.

Андрю отново тръгна начело, прескачайки без усилие от камък на камък. От другата страна спря за миг и се обърна назад да ме види как завършвам прекосяването.

- Тази вечер е лесно - каза той, - но след обилен дъжд нивото на водата може да се покачи доста над камъните. Тогава има истинска опасност да бъдеш пометен от течението.

Продължихме да вървим и шумът от стремително течаща вода започна да заглъхва в далечината.

Андрю спря внезапно и видях над рамото му, че сме стигнали до една порта. Но каква порта! Никога не бях виждал такава. От горе до долу, от стена до стена, метална решетка препречваше тунела изцяло - метал, който блестеше на светлината от свещта на Андрю. Изглежда, беше сплав, която съдържаше много сребро, изработена от много умел ковач. Всяка пръчка от решетката беше изработена не от солиден цилиндричен метал, а от няколко много по-тънки пречки, извити така, че да образуват спирала. Изработката беше много сложна: имаше намек за някакви изображения и форми, но колкото повече гледах, толкова повече сякаш се променяха те.

Андрю се обърна и сложи ръка на рамото ми.

- Това е тя, Сребърната порта. Така че слушай - каза той, - това е важно. Има ли наблизо нещо? Нещо от мрака?

- Не мисля - рекох.

- Това не е достатъчно убедително - изсъска Андрю, с дрезгав глас. - Трябва да си сигурен! Ако оставим това създание да се измъкне, то ще тормози цялото Графство, не само свещениците.

Е, не чувствах студа, обичайното предупреждение, че някое създание от мрака е наблизо. Така че това бе знак, че всичко е безопасно. Но Прогонващия духове винаги ми бе казвал да се доверявам на инстинктите си, така че, за да се подсигуря двойно, си поех дълбоко дъх и силно се съсредоточих.

Нищо. Не долавях абсолютно нищо.

- Хоризонтът е чист - казах на Андрю.

- Сигурен ли си? Наистина ли си сигурен?

- Сигурен съм.

Андрю внезапно се отпусна на колене и бръкна в джоба на бричовете си. В решетката имаше малка извита врата, но мъничката й ключалка беше много близо до земята и именно затова Андрю се беше навел толкова ниско. Много внимателно, той вмъкваше в ключалката миниатюрен ключ. Спомних си грамадния ключ, окачен на стената на работилницата му. Бихте си помислили, че колкото по-голям е ключът, толкова по-важен е, но тук беше вярно обратното. Какво можеше да бъде по-важно от мъничкия ключ, който Андрю сега държеше в ръката си? Ключ, опазил цялото Графство от Изчадието.

Той, изглежда, изпитваше затруднения, и непрекъснато поставяше и местеше ключа. Най-сетне той се превъртя и Андрю отвори портата и се изправи.

- Все още ли искаш да направиш това? - попита той.

Кимнах, после коленичих, проврях тоягата през отворената порта и я последвах, пълзейки на четири крака. Андрю незабавно заключи портата зад гърба ми и провря ключа през решетката. Сложих го в левия джоб на бричовете си, натиквайки го надолу в железните стружки.

- Късмет - пожела ми Андрю. - Аз ще се върна в избата и ще чакам един час, в случай че се върнеш в тази посока по някаква причина. Ако не се появиш, ще си тръгна за вкъщи. Ще ми се да можех да направя повече, за да помогна. Ти си смело момче, Том. Наистина ми се иска да имах смелостта да дойда с теб.

Благодарих му, обърнах се и, носейки тоягата в лявата си ръка, а свещта - в дясната, се отправих сам в тъмнината. След броени мигове ме обзе пълният ужас на онова, което предприемах. Луд ли бях? Сега бях в бърлогата на Изчадието и то можеше да се появи всеки момент. Какво си бях мислил? То можеше вече да знае, че съм тук!

Но си поех дълбоко дъх и си дадох кураж с мисълта, че тъй като не се беше втурнало към Сребърната порта, когато Андрю я отключи, то едва ли е всезнаещо. А ако катакомбите са толкова обширни, колкото твърдяха хората, тогава в същия този момент Изчадието можеше да е на цели мили от мен. Във всеки случай, какво друго можех да сторя, освен да продължавам да вървя напред? Животът и на Прогонващия духове, и на Алис зависеше от това какво ще направя.

Вървях в продължение на около минута, преди да стигна до два разклоняващи се тунела. Спомняйки си какво ми беше казал брат Питър, избрах левия. Въздухът около мен стана по-студен и усетих, че вече не съм сам. В далечината, отвъд светлината на свещта, имаше дребни, едва забележими, светли силуети, пърхащи като прилепи, влизащи и излизащи от криптите покрай стените на тунела. Когато се приближих към тях, изчезнаха. Не се приближиха твърде много, но бях сигурен, че те са призраците на някои от Малките хора. Призраците не ме смущаваха особено; Изчадието беше това, което не можех да избия от ума си.

Дойдох до ъгъла и когато направих завой, тръгвайки наляво, почувствах нещо отдолу под краката си и едва не се препънах. Бях настъпил нещо меко и лепкаво.

Отстъпих назад и вдигнах свещта си, за да погледна по-добре. Онова, което видях, накара коленете ми да се разтресат, а свещта - да затанцува в треперещата ми ръка. Мъртва котка. Но това, което ме обезпокои, не бе фактът, че е мъртва, а начинът, по който бе умряла.

Несъмнено беше слязла в катакомбите да търси плъхове или мишки, но я бе сполетял ужасен край. Лежеше по корем, с изцъклени очи. Горкото животно беше смачкано до такава степен, че в никоя своя част тялото му не бе по-дебело от един инч. Беше размазано в калдъръма, но изплезеният му език още блестеше, така че не можеше да е мъртво от много отдавна. Потръпнах от ужас. Котката несъмнено беше „притисната в пресата“. Ако Изчадието ме откриеше, това със сигурност щеше да бъде и моята участ.

Продължих бързо нататък, с облекчение оставяйки зад гърба си ужасната гледка, и най-после стигнах до подножието на каменно стълбище, което водеше нагоре към дървена врата. Ако брат Питър бе прав, зад тази врата се намираше избата за вино на презвитерството.

Изкачих се до върха на стъпалата и използвах ключа на Прогонващия духове. Миг по-късно отварях вратата. Щом влязох в избата, затворих вратата след себе си, но не я заключих.

Избата беше просторна, с огромни бурета с ейл и безброй редици от прашни рафтове за вино, пълни с бутилки, някои от които явно бяха там от отдавна - покрити с паяжини. Тук долу цареше мъртвешка тишина и освен ако някой не се криеше и не ме наблюдаваше, изглеждаше напълно пусто. Разбира се, свещта осветяваше само малкия участък около мен, а отвъд най-близките бурета цареше тъмнина, която можеше да крие какво ли не.

Преди да тръгне от къщата на Андрю, брат Питър ми бе казал, че свещениците слизат в избата само веднъж седмично да вземат колкото вино им трябва, и че повечето от тях не биха си и помислили да слязат в катакомбите заради Изчадието. Не можеше обаче да обещае същото за хората на Инквизитора: те не бяха местни и не знаеха достатъчно, за да се страхуват. Не само това; щяха да „се обслужат“ с ейла и вероятно нямаше да се задоволят само с едно буре.

Предпазливо прекосих по дължина избата, спирайки на всеки десетина крачки да се ослушам, Най-после можах да видя вратата, която водеше към коридора, и там, в тавана отляво, точно срещу стената, имаше голям дървен люк. Имахме подобен капак у дома. Едно време нашата ферма се наричала „Фермата на пивоваря“, защото доставяла ейл на съседните пивници и ферми. Както брат Питър бе обяснил, този капак в пода се използваше за внасяне и изнасяне на бурета и щайги от избата без усложнението за минаване през презвитерството. И беше прав, когато каза, че това ще е най-лесният начин за измъкване. Ако наистина го използвах, със сигурност щях да рискувам да ме забележат, но да се върна към Сребърната порта щеше да означава възможен сблъсък с Изчадието, а след като беше държан под ключ, Прогонващия духове нямаше да е достатъчно силен, за да се справи с него. Не само това - трябваше да мислим и за проклятието над Прогонващия духове. Независимо дали вярваше в него, или не, не си струваше да предизвикваме съдбата.

Големи бурета с ейл стояха изправени точно под капака в пода. Като сложих свещта върху едно от тях и оставих тоягата настрана, аз се покатерих върху друго буре и успях да достигна ключалката, закрепена в дървения капак, за да може да се заключва или отключва от която и да е от двете страни. Беше достатъчно проста и ключът на Прогонващия духове отново свърши работа, но оставих капака затворен засега, в случай че някой го забележи отгоре.

Отключих вратата към коридора също толкова лесно, завъртайки ключа много бавно, за да не вдигна никакъв шум. Това ме накара да осъзная какъв късметлия е Прогонващия духове, задето има брат ключар.

След това отворих внимателно вратата и пристъпих през нея в дълъг, тесен, настлан с каменни плочи коридор. Беше пуст, но на двайсетина стъпки напред, вдясно, видях припламваща факла в една скоба на стената над затворена врата. Това трябва да беше помещението на стражите, за което ме бе предупредил брат Питър. По-надолу по коридора имаше втора врата, а отвъд нея - каменни стъпала, които сигурно водеха към стаите отгоре.

Тръгнах бавно надолу по коридора към първата врата, почти на пръсти и придържайки се към сенките. Щом наближих помещението на стражите, дочух звуци отвътре. Някой се прокашля, друг се разсмя и се дочу неясен шепот на гласове.

Изведнъж сърцето ми запрепуска. Бях чул плътен глас много близо до вратата, но преди да успея да се скрия, вратата бе широко разтворена с голяма сила. Насмалко не ме удари, но отстъпих зад нея бързо и се притиснах плътно към грубите камъни на стената. Тежки ботуши пристъпиха навън в коридора.

- Трябва да се връщам към работата си - каза един глас, който разпознах. Беше Инквизиторът и говореше с някой, който стоеше точно в рамката на вратата!

- Прати някого да вземе брат Питър - продължи той - и накарай да ми го доведат, когато приключа с другия. Може и да загубихме един затворник заради отец Кеърнс, но знаеше кой е виновен, това му го признавам. И поне имаше благоразумието да ми докладва. Вържи ръцете на нашия добър брат зад гърба му и не пести грубостите. Нека връвта се вреже в плътта му, така че да знае точно срещу какво се е изправил! Няма да му се размине само с няколко сурови думи, можеш да си сигурен в това. Горещите железа скоро ще му развържат езика!

Вместо отговор откъм стражите се чу изблик на силен, жесток смях. После дългото черно наметало на Инквизитора се развя зад него от течението, когато той затвори вратата и тръгна бързо към стъпалата в далечния край на коридора.

Ако свърнеше зад ъгъла, щеше да ме види начаса! За миг си помислих, че ще спре пред затворническата килия, но за мое облекчение той продължи нагоре по стъпалата и се изгуби от поглед.

Горкият брат Питър. Щеше да бъде разпитван чрез изтезания, но нямаше как да го предупредя. А аз бях пленникът, за когото спомена Инквизиторът. Щяха да го изтезават, защото ме беше пуснал на свобода! И не само това - отец Кеърнс беше казал на Инквизитора за мен. Сега, когато бе заловил Прогонващия духове, Инквизиторът вероятно щеше да дойде да търси и мен. Трябваше да избавя господаря си, преди да стане твърде късно и за двама ни.

Тогава насмалко не допуснах голяма грешка, да се отправя надолу по коридора към килията; точно навреме обаче осъзнах, че заповедта на

Инквизитора щеше да бъде изпълнена незабавно. И наистина, вратата на помещението за стражите се отвори отново и двама мъже излязоха, размахвайки тояги, и се отправиха с големи крачки към стъпалата.

Когато вратата отново беше затворена отвътре, вече бях съвсем ясно видим, но късметът ми проработи отново и стражите не се обърнаха. След като се изкачиха по стъпалата и се изгубиха от поглед, изчаках няколко мига, докато далечното ехо от ботушите им заглъхна и сърцето ми престана да блъска в гърдите толкова силно. Тъкмо тогава чух други гласове от килията напред. Някой плачеше; друг напевно редеше молитва. Устремих се към звука, докато стигнах до тежка метална врата, чиято най-горна третина беше оформена от вертикални метални решетки.

Вдигнах свещта точно до решетките и надникнах вътре. На потрепващата светлина килията изглеждаше наистина зле, но миришеше още по-лошо. Двайсетина души бяха натикани в това малко пространство. Някои лежаха на пода и, изглежда, спяха. Други седяха, опрели гърбове в стената. Една жена стоеше близо до вратата и бях чул именно нейния глас. Предположих, че се моли, но тя напевно редеше безсмислици, а очите й се въртяха в орбитите, сякаш онова, което бе преживяла, я беше докарало до безумие.

Не можех да видя Прогонващия духове, не виждах и Алис, но това не означаваше, че не са вътре. Това несъмнено бяха пленниците. Пленниците на Инквизитора, готови за изгаряне на клада.

Без да губя време пуснах тоягата на земята, отключих вратата и бавно я отворих. Исках да вляза и да потърся Прогонващия духове и Алис, но още преди вратата да се отвори напълно, жената, която бе напявала, пристъпи напред и ми препречи пътя.

Тя изкрещя нещо, плюейки думите си в лицето ми. Не можах да разбера какво каза, но го изрече толкова силно, че ме накара да хвърля поглед обратно към стаичката на стражите. Само след секунди други се хвърлиха на гърба й, избутвайки я напред и навън в коридора. От лявата й страна имаше едно момиче, по-голямо от Алис с не повече от година. С големи кафяви очи и мило лице, затова се обърнах към нея.

- Търся някого - казах с глас, съвсем малко по-силен от шепот.

Преди да успея да кажа друго, тя разтвори широко устни, сякаш за да проговори, разкривайки два реда зъби, някои - изпочупени, други - прогнили и почернели. Вместо думи, от гърлото й изригна див смях и тя незабавно предизвика гневен изблик в останалите около нея. Тези хора бяха изтезавани и бяха прекарали дни или дори седмици под смъртна заплаха. Нямаше полза да апелирам към разум или да искам да запазят спокойствие. Пръсти почнаха да се забиват в мен, а един едър дългурест мъж с дълги крайници и обезумели очи сграбчи силно лявата ми ръка и започна да я стиска и мачка в знак на признателност.

- Благодаря ти! Благодаря ти! - изплака той, а хватката му стана толкова здрава, та си помислих, че ще ми строши костите.

Успях да изтръгна ръката си от неговата и да я освободя, вдигнах тоягата и се дръпнах няколко стъпки назад. Стражите вече всеки момент щяха да чуят суматохата и да излязат в коридора да разузнаят какво става. Ами ако Прогонващия духове и Алис не са в онази килия? Ами ако ги държаха някъде другаде?

Сега беше твърде късно, защото, блъскан грубо изотзад, вече се оттеглях отвъд помещението на стражите и след още няколко секунди стигнах до вратата на избата за вино. Хвърлих поглед назад и видях да ме следва опашка от хора. Сега поне никой не крещеше, но все още беше твърде шумно, за да ми харесва. Просто се надявах, че пазачите са пили здравата. Вероятно щяха да са свикнали с шума от затворниците; нямаше да очакват бягство.

Щом влязох във винарската изба, се покатерих на едно буре и се закрепих там, докато бързо бутна капака нагоре. През отворения люк зърнах един каменен контрафорс от външната страна на катедралата и усетих върху лицето си струя хладен въздух и влага. Валеше силно.

По бъчвите се катереха други хора. Мъжът, който ми беше благодарил, грубо ме изблъска настрана с лакти и започна да се провира през люка. Мигове по-късно беше навън, протягайки ръка към мен, предлагайки ми да ме изтегли нагоре.

- Хайде! - изсъска той.

Поколебах се. Исках да видя дали Прогонващия духове и Алис са излезли от килията. После беше твърде късно, защото една жена се покатери на бурето до мен и повдигна ръце към мъжа, който, без миг колебание, хвана китките й и я изтегли нагоре през отворения капак.

След това бях пропуснал шанса си. Имаше други, някои - почти боричкащи се помежду си в отчаянието си да се измъкнат навън. Не всички обаче бяха такива. Друг мъж бутна едно буре на една страна и го изтърколи до изправеното, за да оформи стъпало, което правеше катеренето по-лесно. Той помогна на една старица да се изправи и крепеше краката й, докато мъжът отгоре улови китките й и бавно я издърпа.

Затворниците се измъкваха през люка, но други все още идваха през вратата във винарската изба и аз непрекъснато хвърлях погледи към тях, надявайки се, че някой от тях ще е Прогонващия духове или Алис.

Внезапно ме споходи една мисъл. Ами ако някой от тях беше твърде болен или слаб, за да се движи, и не бе успял да излезе от килията?

Нямах избор. Трябваше да се върна и да видя. Скочих от бъчвата, но беше твърде късно: разнесе се вик, а после - гневни гласове. По коридора се чу гръмък тропот на ботуши. Едър, снажен пазач се вмъкна в килията, размахвайки тояга. Огледа се наоколо и с гневен рев се устреми право към мен.