Проклятието над Прогонващия духове

Глава 17 Инквизиторът пристига

Слязох отново долу точно преди зазоряване. Ясното нощно небе сега беше притъмняло от облаци, въздухът - напълно неподвижен, а ливадите - посипани като с бял прах от първата истинска есенна слана.

Прогонващия духове беше близо до задната врата, все още застанал в почти същата поза, както когато го видях за последно. Изглеждаше уморен, а лицето му беше унило и сиво като небето.

- Е, момче - рече той уморено, - да идем да огледаме пораженията.

Помислих си, че има предвид къщата, но вместо това той се отправи към дърветата в западната градина. Поражения определено имаше, но не толкова тежки, колкото бе прозвучало нощес. Имаше няколко повалени големи клона, пръснати по земята вейки, а скамейката бе преобърната. Прогонващия духове ми направи знак и аз му помогнах да вдигнем скамейката и да я сложим отново на мястото й.

- Не е толкова зле - казах, опитвайки се да го ободря, защото изглеждаше наистина потиснат и унил.

- Достатъчно зле е - отвърна той мрачно. - На Изчадието винаги му е предстояло да стане по-силно, но това е много по-бързо, отколкото очаквах. Много по-бързо. Не биваше да е в състояние да направи това толкова скоро. Не ни остава много време!

Прогонващия духове се отправи обратно към къщата. Видяхме, че от покрива липсват плочи, а една от дългите тръби за отвеждане на дима беше съборена от горната част на комина.

- Това ще трябва да почака, докато намерим време да го поправим -каза той.

Точно тогава от кухнята прозвуча звънец. За пръв път тази сутрин Прогонващия духове се усмихна слабо. Изглеждаше облекчен.

- Не бях сигурен, че ще закусваме тази сутрин - рече той. - Може би не е чак толкова лошо, колкото си мислех...

Щом влязохме в кухнята, първото нещо, което забелязах, бе, че по каменните плочи на пода между масата и огнището има петна от кръв. А кухнята беше истински мразовита. После видях защо. Бях чирак на Прогонващия духове от почти шест месеца, но това беше първата сутрин, ко-гато в решетката на огнището не гореше огън. А на масата нямаше нито яйца, нито бекон, само по една тънка филийка препечен хляб за всеки.

Прогонващия духове докосна предупредително рамото ми:

- Не казвай нищо, момче. Изяж го и бъди благодарен за това, което получихме.

Направих каквото ми каза, но след като преглътнах и последната си хапка препечен хляб, стомахът ми още ръмжеше от глад.

Прогонващия духове се изправи на крака.

- Закуската беше отлична. Хлябът беше съвършено препечен - каза той на празния въздух. - И ти благодарим за всичко, което направи нощес. И двамата сме ти много признателни.

Обикновено богъртът не се показваше, но сега отново прие образа на едрата рижа котка. Чу се съвсем слабо мъркане и създанието се появи за миг близо до огнището. Никога обаче не го бях виждал да изглежда както тогава. Лявото му ухо беше разкъсано и кървеше, а козината на врата му беше сплъстена от кръв. Най-лошото от всичко обаче бе причинено на лицето му. Едното му око беше ослепено. На мястото на лявото сега имаше кървяща вертикална рана.

- Никога вече няма да е същият - рече Прогонващия духове тъжно, докато излизахме през задната врата. - Би трябвало да сме благодарни, че Изчадието още не си е възвърнало пълната сила, иначе щяхме да загинем нощес. Този богърт ни откупи малко време. Сега трябва да го използваме, преди да е твърде късно.

Още докато говореше, камбаната на кръстопътя зазвъня. Работа за Прогонващия духове. При всичко случило се и опасността от страна на Изчадието, си помислих, че ще я пренебрегне, но грешах.

- Е, момче - рече той. - Върви да разбереш какъв е проблемът.

Камбаната спря да звъни точно преди да стигна там, но въжето още се полюшваше. Долу сред плачещите върби беше сумрачно, както обикновено, но ми трябваше само секунда да осъзная, че това не бе призив за помощ към Прогонващия духове. Там чакаше момиче в черна рокля.

Алис.

- Поемаш голям риск! - казах й, като клатех глава. - Имаш късмет, че господин Грегъри не слезе с мен.

Алис се усмихна:

- Старият Грегъри не би могъл да ме хване в състоянието, в което е сега. Не е и наполовина същият човек като преди.

- Не бъди твърде убедена в това! - рекох гневно. - Той ме накара да изкопая яма. Яма за теб. И точно там ще свършиш, ако не внимаваш.

- Силите на стария Грегъри са го напуснали. Нищо чудно, че е накарал теб да я изкопаеш! - подметна заядливо Алис с изпълнен с насмешка глас.

- Не - казах, - накара ме да я изкопая, за да приема това, което трябва да се направи. Че е мой дълг да те затворя там.

Внезапно тонът на Алис стана тъжен.

- Наистина ли би ми причинил това, Том? - попита тя. - След всичко, което сме преживели заедно? Аз те спасих от яма. Не помниш ли това

- когато Костеливата Лизи искаше костите ти? Когато Лизи остреше ножа си?

Спомнях си го добре. Ако не беше помощта на Алис, онази нощ щях да умра.

- Виж, Алис, върви в Пендъл сега, преди да е твърде късно - казах й. - Махни се колкото може по-надалече оттук!

- Изчадието не е съгласен. Той мисли, че трябва да остана наблизо още малко, така смята.

-Изчадието е то, не той! - казах, подразнен от онова, което Алис казваше.

- Не, Том, не е - отвърна Алис. - Подуших го, наистина, и със сигурност е в мъжки образ!

- Изчадието нападна къщата на Прогонващия духове нощес. Можеше да ни убие. Ти ли го прати?

Алис поклати глава в знак на твърдо отрицание.

- Това няма нищо общо с мен, Том. Кълна се. Говорихме, това е всичко, и той ми каза разни неща.

- Мислех си, че няма да имаш повече никакво вземане-даване с него!

- възкликнах, почти неспособен да повярвам на думите й.

- Постарах се, Том, наистина се постарах. Но той идва и ми нашепва разни неща. Идва при мен в тъмното, да, когато се опитвам да спя. Дори ми говори в сънищата ми. Обещава ми разни неща.

- Какви неща?

- Не е лесно, Том. Нощем застудява. Дните се скъсяват и времето се влошава. Изчадието каза, че мога да си имам къща с голямо огнище, с много въглища и дърва, и че никога няма да ми липсва нищо. Каза, че мога да имам и хубави дрехи, та хората да не ме гледат презрително както сега, мислейки си, че съм нещо, току-що изпълзяло от някой жив плет.

- Не го слушай, Алис. Трябва да се стараеш повече!

- Добре правя, като го слушам понякога - рече Алис със странна полуусмивка на лицето, - иначе щеше много да съжаляваш. Знам нещо, виждаш ли. Нещо, което може да спаси живота на стария Грегъри, както и твоя.

- Кажи ми - настоях.

- Не съм сигурна защо би трябвало да го правя, като се има предвид, че планираш да прекарам остатъка от дните си в яма!

- Не е честно, Алис.

- Ще ти помогна отново, да. Но се чудя дали ти би сторил същото за мен...?

Тя направи пауза и ми се усмихна печално.

- Виждаш ли, Инквизиторът е на път, към Чипъндън. Изгори си ръцете в онзи огън, това е всичко, и сега иска отмъщение. Знае, че старият Грегъри живее някъде наблизо, и идва с въоръжени мъже и кучета. Те са едри копои с големи зъби. Той ще пристигне най-късно до пладне. Така че върви и съобщи на стария Грегъри каквото казах. Не очаквам обаче да ми благодари.

- Ще отида да му кажа - рекох и потеглих веднага, затичвайки нагоре по хълма към къщата. Докато тичах, осъзнах, че не бях благодарил на Алис, но как можех да й благодаря, че е използвала нечестивото и тъмното, за да ни помогне?

Прогонващия духове чакаше точно в очертанията на задната врата.

- Е, момче - рече той, - първо си поеми дъх. Мога да позная по лицето ти, че носиш лоши вести.

- Инквизиторът идва насам - казах. - Разбрал е, че живеем близо до Чипъндън.

- А кой ти съобщи това? - попита Прогонващия духове, като се почеса по брадата.

- Алис. Каза, че той ще пристигне до пладне. Изчадието й казало.

Прогонващия духове въздъхна дълбоко:

- Е, по-добре да се махаме колкото е възможно по-скоро. Първо, слез в селото и кажи на месаря, че се отправяме на север през възвишенията към Кастър и няма да се върнем известно време. Иди при бакалина и му съобщи същото, и кажи, че няма да имаме нужда от провизии другата седмица.

Изтичах долу в селото и направих точно каквото ми бе заръчал. Ко-гато се върнах, Прогонващия духове вече чакаше на вратата, готов за тръгване. Подаде ми торбата си.

- На юг ли отиваме? - попитах.

Прогонващия духове поклати глава:

- Не, момче, потегляме на север, както казах. Трябва да стигнем до Хейшам и ако имаме късмет, да говорим с призрака на Нейз.

- Но ние казахме на всички в коя посока отиваме. Защо не се престорих, че потегляме на юг?

- Защото се надявам, че Инквизитора ще посети селото на път за насам. После, вместо да потърси тази къща, ще се отправи на север, а ко-поите ще хванат следата ни. Трябва да ги отклоним от къщата. Някои от книгите в библиотеката ми са незаменими. Ако дойде тук, хората му може да оплячкосат мястото и може би да го изгорят до основи. Не, не мога да рискувам нещо да се случи на книгите ми.

- Ами богърта? Той няма ли да пази къщата и градините? Как изобщо могат да влязат без риск да бъдат разкъсани на парчета? Или сега той е прекалено слаб?

Прогонващия духове въздъхна и заби поглед в ботушите си.

- Не, все още има достатъчно сили да се справи с Инквизитора и хората му, но не искам на съвестта ми да тежи ненужна смърт. А дори и да убие онези, които влязат, някои може да се измъкнат. Какво друго доказателство ще им трябва, че заслужавам да изгоря? Ще се върнат с армия. Няма да има край на това. Няма да имам покой до края на дните си. Ще трябва да избягам от Графството.

- Но няма ли така или иначе да ни заловят?

- Не, момче. Не и ако хванем пътя през възвишенията. Те няма да могат да използват конете си и ще имаме цели няколко часа преднина. Имаме предимство. Познаваме добре Графството, но войниците на Инквизитора са външни хора. Както и да е, да тръгваме. Пропиляхме вече достатъчно време!

Отправяйки се към възвишенията, Прогонващия духове пое с много бърза крачка. Следвах го възможно най-бързо, носейки тежката му торба, както обикновено.

- Няма ли някои от хората му просто да избързат напред и да ни причакат в Кастър? - попитах.

- Несъмнено ще го сторят, момче, и ако отивахме в Кастър, това можеше наистина да е проблем. Не, ще минем покрай града на изток. После отиваме на югозапад, както ти казах току-що, в Хейшам, да посетим каменните гробове. Тепърва трябва да се справим с Изчадието, а времето изтича. Да говорим с призрака на Нейз, е последният ни шанс да открием как да го сторим.

- А след това? Къде ще отидем? Ще можем ли някога да се върнем тук?

- Не виждам причина защо да не можем след време. В крайна сметка ще отклоним Инквизитора от следата си. Има начини да го направим. О, той ще търси известно време и ще досажда, без съмнение. Но не след дълго ще се върне откъдето е дошъл. Там, където може да си стои на топло през идващата зима.

Кимнах, но не бях напълно доволен. Виждах всевъзможни „пукнатини“ в плана на Прогонващия духове. Първо, може и да си даваше вид, че е силен, но все още не беше напълно здрав и прекосяването на възвишенията щеше да е трудна работа. И можеше да ни хванат точно преди да стигнем до Хейшам. Пък и можеше въпреки всичко да потърсят къщата на Прогонващия духове и да я изгорят до основи чисто и просто от злоба, особено ако изгубеха следата ни. А имахме да се тревожим и за следващата година. През пролетта Инквизиторът несъмнено щеше да дойде отново на север. Изглеждаше като човек, който никога не би се предал. Изобщо не виждах как животът някога ще се върне в обичайното си русло. А ми хрумна и друга мисъл...

Ами ако ме хванат? Инквизиторът изтезаваше хората, за да ги накара да отговарят на въпроси. Ами ако ме принудеха да им кажа къде съм живял? Конфискуваха или опожаряваха домовете на вещиците и магьосниците. Представих си как татко, Джак и Ели нямат къде да живеят. А какво ли щяха да направят, когато видеха мама? Тя не можеше да излиза на слънце. И често помагаше на местните акушерки при трудни раждания, и имаше голяма сбирка от билки и други растения. Мама щеше да е в истинска опасност!

Не казах на Прогонващия духове нищо от това, защото усещах, че вече му бе дотегнало от въпросите ми.

Преди да е изтекъл и час, вече бяхме високо на възвишенията. Времето беше тихо и изглеждаше, че ни предстои хубав ден.

Само да можех да си избия от ума причината, поради която бяхме там горе, щях да се наслаждавам, защото времето беше добро за ходене. Компания ни правеха единствено дъждосвирците и зайците, а нататък на северозапад далечното море искреше на слънцето.

Отначало Прогонващия духове крачеше енергично, вървейки начело. Но дълго преди пладне започна да отпада и когато спряхме и седнахме близо до една каменна пирамида, той изглеждаше напълно изтощен. Докато развиваше сиренето, забелязах, че ръцете му треперят.

- Вземи, момче - той ми подаде малко парче. - Не го изяждай всичкото наведнъж.

Следвайки съвета му, загризах бавно сиренето.

- Нали знаеш, че момичето ни следва? - попита Прогонващия духове.

Погледнах го удивено и поклатих глава.

- На около миля по-назад е, ей там - посочи на юг той. - Сега, когато спряхме, спря и тя. Какво предполагаш, че иска?

- Предполагам, че няма къде другаде да отиде, освен на изток в Пен-дъл, а тя никак не иска да отиде там. И не е имала избор, освен да напусне Чипъндън. Там няма да е безопасно, когато Инквизиторът и хората му пристигнат.

- Да, а може би е защото се е привързала към теб и просто иска да отиде, където отиваш ти. Ще ми се да бях имал време да се оправя с нея, преди да напуснем Чипъндън. Тя е заплаха, защото където и да е тя, Изчадието няма да е твърде далече. Засега то сигурно ще се крие под земята, но щом се стъмни, тя ще го привлече към себе си, както пламъкът на свещта привлича нощната пеперуда, и то със сигурност ще витае наоколо. Ако го нахрани отново, то ще стане по-силно и ще започне да вижда през очите й. Преди това то може случайно да си намери други жертви -независимо дали са хора, или животни, резултатът ще бъде същият. След като се напие до насита с кръв, то ще стане по-силно и скоро ще може да се облече отново в плът и кости. Нощес беше само началото.

- Ако не беше Алис, никога нямаше да напуснем Чипъндън - посочих. - Щяхме да сме пленници на Инквизитора.

Прогонващия духове обаче предпочете да не ми обърне внимание.

- Е - каза той, - най-добре да продължаваме. Не ставам по-млад, до-като седя тук.

Но след още час си починахме отново. Този път Прогонващия духове остана седнал по-дълго, преди най-сетне да се изправи с усилие на крака. Продължи така през целия ден, като периодите на отдих ставаха по-дълги, а времето, през което бяхме на крак, се скъсяваше. Когато наближи залез-слънце, времето започна да се променя. Мирисът на дъжд се усещаше силно във въздуха и скоро заръмя.

Когато се стъмни, заслизахме към няколко подредени като кръпки заграждения - зидове от скрепени без хоросан камъни. Склонът на възвишението беше стръмен, а тревата - хлъзгава, и ние и двамата постоянно губехме опора под краката си. Нещо повече - дъждът се усилваше, а вятърът започваше да се надига от запад.

- Ще си починем, докато възстановя дишането си - рече Прогонващия духове.

Той тръгна пред мен към най-близката част от зида и двамата се прехвърлихме през него и приклекнахме на източния му край, за да се скрием от най-силните струи на дъжда.

- Когато човек е на моята възраст, влагата прониква дълбоко в костите му - каза Прогонващия духове. - Ето това причинява на човека един цял живот при климата на Графството. Накрая застига всички ни. Съсипва ти или костите, или дробовете.

Снишихме се нещастно до стената. Бях уморен и отпаднал, и макар да бяхме на открито, бе истинско мъчение да остана буден. Не след дълго заспах дълбоко и засънувах. Един от онези дълги сънища, които сякаш продължават цяла нощ. А към края се превърна в кошмар...