Проклятието над Прогонващия духове

Глава 10 Момичешка плюнка

Без секунда колебание сграбчих тоягата и духнах свещта, потапяйки избата в тъмнина, и тръгнах бързо в посока на вратата, която водеше надолу в катакомбите.

Зад мен цареше ужасна суматоха: викове, писъци и звуци от борба. Хвърляйки поглед назад, видях друг от пазачите да внася факла в избата, така че се шмугнах между рафтовете с вино, като гледах да са между мен и светлината, докато се отправях към вратата в далечната стена.

Чувствах се ужасно, че изоставям Прогонващия духове и Алис. Да стигна чак дотук и въпреки това да не мога да ги спася, оставяше у мен чувство на потиснатост. Само се надявах, че някак са успели да се измъкнат в суматохата. И двамата можеха да виждат добре в тъмното и щом аз можех да намеря вратата към катакомбите, значи и те можеха. Усещах, че някои от затворниците се движат заедно с мен, отдалечавайки се от пазачите в тъмните ъгълчета на избата. Неколцина май бяха пред мен. Може би сред тях бяха господарят ми и Алис, но не можех да рискувам да извикам и да предупредя стражите. Докато си проправях път през лавиците с вино, ми се стори, че видях пред мен вратата към катакомбите да се отваря и затваря бързо, но беше прекалено тъмно, за да съм сигурен.

Няколко мига по-късно вече бях минал през вратата. В мига, щом я затворих зад гърба си, бях потопен в толкова силна тъмнина, че за няколко секунди, не можех да видя ръката си пред лицето. Стоях там на върха на стъпалата, отчаяно чакайки очите ми да се приспособят.

Веднага щом успях да различа стъпалата, слязох внимателно долу и тръгнах по протежение на тунела колкото можех по-бързо, наясно че в крайна сметка някой вероятно щеше да провери вратата; не я бях заключил след себе си, просто в случай че Алис или Прогонващия духове са някъде наблизо зад мен.

Обикновено ме бива да виждам в тъмното, но в онези катакомби сякаш ставаше все по-тъмно и по-тъмно, затова спрях и измъкнах кутийката с прахан и огниво от джоба на жакета си. Коленичих и изтърсих купчинка прахан върху камъните. С помощта на камъка и метала бързо произведох искра и няколко секунди по-късно успях да запаля свещта си.

Воден от светлината й, напредвах по-добре, но въздухът около мен ставаше по-студен с всяка стъпка и не много далече напред видях зловещо потрепване по стената. От сенките отново влизаха и излизаха бели сияещи силуети, но сега далеч повече от миналия път. Мъртвите се събираха. Предишното ми минаване по тунелите ги бе обезпокоило.

Спрях. Какво беше това? Някъде в далечината бях чул воя на куче. Заковах се на място, с блъскащо в гърдите ми сърце. Истинско куче ли беше или... можеше ли да е Изчадието? Андрю бе споменал грамадно черно куче с безмилостни зъби. Грамадно куче, което всъщност е Изчадието. Опитах се да си внуша, че чувам истинско куче, някое, което по някакъв начин е успяло да слезе в катакомбите. В края на краищата щом някоя котка можеше да го направи, защо не и куче?

Воят се разнесе отново и остана да витае дълго във въздуха, отеквайки и вибрирайки надолу по дългите тунели. Пред мен ли беше, или зад гърба ми? В този тунел или в друг? Невъзможно да се каже. Но при положение, че Инквизиторът и неговите хора бяха зад мен, нямах избор, освен да продължа да се движа към портата.

Затова тръгнах бързо, треперейки от студ, заобикаляйки премазаната котка, докато стигнах до точката, където разклонените тунели се събираха. Най-после завих зад един ъгъл и видях Сребърната порта. Там спрях: коленете ми започваха да се тресат, умът ми се страхуваше да продължи. Защото напред, в тъмнината отвъд пламъка на свещта, някой ме чакаше. Обвита в сенки фигура седеше на пода близо до портата, с гръб, опрян в стената, с наведена напред глава. Можеше ли да е някой избягал затворник? Някой, измъкнал се през вратата преди мен?

Не можех да се върна, така че направих няколко крачки към портата и вдигнах свещта по-високо. Към мен се обърна брадато лице.

- Какво те задържа толкова? - обади се глас, който познах. - Чакам тук вече от пет минути!

Беше Прогонващия духове, здрав и читав! Втурнах се напред, изпълнен с облекчение, че бе успял да се измъкне. Над лявото му око имаше грозна синина, а устата му беше подута. Явно го бяха били.

- Добре ли сте? - попитах тревожно.

- Да, момче. Дай ми още няколко мига да си поема дъх и ще съм съвсем добре. Само отвори онази порта и скоро ще сме на път.

- Алис с вас ли беше? - попитах. - В една и съща килия ли бяхте?

- Не, момче. Най-добре я забрави. Не е стока. Донесе ни само беди, а сега не можем да направим нищо, за да й помогнем. - Гласът му звучеше жестоко и сурово. - Тя заслужава това, което ще я сполети.

- Изгаряне на клада? - попитах. - Никога не сте подкрепял изгарянето на вещица, камо ли пък на младо момиче, а и сам казахте на Андрю, че тя е невинна.

Бях потресен. Той никога не беше имал доверие на Алис, но ме заболя, като го чух да говори така, особено понеже самият той беше заплашен от такава ужасна участ. Ами Мег? Невинаги е бил толкова студен и безсърдечен...

- За бога, момче, сънуваш ли, или си буден? - настоя Прогонващия духове с глас, изпълнен с раздразнение и нетърпение. - Хайде, съвземи се! Вземи ключа и отвори онази порта.

Когато се поколебах, той протегна ръка към мен:

- Дай ми тоягата, момче. Бях в онази влажна килия прекалено дълго и старите ми кости ме болят тази вечер.

Посегнах да му я подам, но когато пръстите му започнаха да се затварят около нея, внезапно се дръпнах назад, обзет от ужас.

Не само заради внезапния шок от горещия му, зловонен дъх, който парна лицето ми. А защото той протягаше към мен дясната си ръка! Дясната си ръка, а не лявата!

Това не бе Прогонващия духове! Не беше господарят ми!

Докато гледах, замръзнал на място, ръката му се отпусна отново отстрани, после подобно на змия се загърчи към мен през калдъръма. Преди да успея да помръдна, ръката му се плъзна и се разтегна до два пъти по-голяма от нормалната си дължина, а дланта му се сключи върху глезена ми в здрава, болезнена хватка. Непосредствената ми реакция беше да се опитам да се издърпам, но знаех, че не това е начинът. Останах напълно неподвижен.

Опитах се да се съсредоточа. Стиснах тоягата и се опитах да обуздая страха си, като не забравях, че трябва да дишам. Бях ужасен, но макар че тялото ми не се движеше, умът ми го правеше. Имаше само едно обяснение и то ме накара да потръпна от ужас: бях лице в лице с Изчадието!

Заставяйки се да фокусирам поглед, изучавах внимателно създанието пред мен, усилено търсейки нещо, което да ми помогне дори по най-дребния начин. Изглеждаше точно като Прогонващия духове и звучеше като него. Беше невъзможно да се определи разликата, ако не се броеше виещата се като змия ръка.

След като гледах в продължение на няколко секунди, се почувствах малко по-добре. Това беше хитрина, на която Прогонващия духове ме научи: когато сме лице в лице с най-лошите си страхове, трябва да се съсредоточим силно и да загърбим чувствата си.

- Всеки път им действа, момче! - беше ми казал веднъж. - Нечестивият мрак се храни от страха, а със спокоен ум и празен стомах битката е наполовина спечелена, още преди да започнеш.

И наистина действаше. Тялото ми бе спряло да се тресе и се чувствах по-спокоен, почти отпуснат.

Изчадието пусна глезена ми и ръката се плъзна обратно отстрани до тялото му. Създанието се изправи и пристъпи към мен. Докато го правеше, чух причудлив шум: не звукът от ботуши, който очаквах, а по-скоро нещо като драскане на огромни хищни нокти по камъните на калдъръма. Движението на Изчадието раздвижи и въздуха, така че пламъкът на свещта потрепна, разкривявайки сянката на Прогонващия духове, която падаше върху Сребърната порта.

Бързо коленичих и поставих свещта и тоягата на пода между нас. Миг по-късно бях на крака, с ръце във всеки от джобовете на бричовете ми, сграбчвайки в юмрук по една шепа сол и желязо.

- Само си губиш времето - рече Изчадието, с глас, който изведнъж вече изобщо не приличаше на онзи на Прогонващия духове. Груб и плътен, той отекна през едрите камъни на катакомбите, мина с вибриране през ботушите ми и ме накара да настръхна. - Стари трикове като този няма да ми подействат. От твърде дълго време съм на тоя свят, че това да ми навреди! Твоят господар, оня кокалест дъртак, го пробва веднъж, но хич не му се отрази добре. Ама никак.

Поколебах се, но само за миг. Създанието можеше и просто да лъже - всеки опит си струваше. Но после, сред железните стружки, лявата ми ръка се сключи върху нещо твърдо. Беше малкият ключ за Сребърната порта. Не можех да рискувам да го изгубя.

- Аххх... ясно, имаш това, което ми трябва - рече Изчадието с лукава усмивка.

Мислите ми ли беше прочело? Или може би просто разчете изражението на лицето ми, или пък се досети? Във всеки случай знаеше твърде много.

- Виж - изрече то, с хитро изражение на лицето. - Щом кокалестият дъртак не успя да се справи с мен, тогава какъв шанс имаш ти? Абсолютно никакъв! Скоро ще слязат да те търсят. Не чуваш ли стражите сега? Ще изгориш, спор няма! Ще изгориш заедно с останалите! Няма изход оттук, освен през тази порта. Никакъв изход, виждаш ли. Така че използвай ключа сега, преди да е твърде късно!

Изчадието застана на една страна, така че гърбът му опираше в стената на тунела. Знаех точно какво искаше: да ме последва през портата, да бъде свободно, способно да върши безчинствата си навсякъде из Графството. Знаех какво щеше да каже Прогонващия духове, какво би очаквал от мен. Мой дълг беше да се погрижа Изчадието да остане затворено в капана на катакомбите. Това бе по-важно от собствения ми живот.

- Не ставай глупак! - изсъска Изчадието с глас, отново далеч по-висок и груб, отколкото някога бе звучал този на Прогонващия духове. -Послушай ме и ще бъдеш свободен. А също и възнаграден. Ще получиш голяма отплата. Същата, каквато предложих на костеливия дъртак преди много години, но той не пожела да ме послуша. И виждаш ли докъде го докара това? Кажи ми! Утре той ще бъде съден и обявен за виновен. На следващия ден ще изгори.

- Не! - заявих. - Не мога да го направя.

Щом чу това, лицето на Изчадието се изпълни с гняв. Още приличаше на Прогонващия духове, но чертите, които познавах толкова добре, бяха обезформени и разкривени от злоба. То направи още една крачка към мен, вдигайки юмрук. Може и да беше само трик на светлината на свещта, но създанието сякаш растеше. И можех да почувствам как невидима тежест започна да притиска главата и раменете ми. Докато се принуждавах да застана на колене, се сетих за котката, размазана на калдъръма, и осъзнах, че ме очакваше същата участ. Опитах се да си поема дъх през зъби, но не можах и започнах да изпадам в паника. Не можех да дишам! Свършено беше!

Светлината на свещта се изгуби в мрака, който внезапно покри очите ми. Отчаяно се опитах да проговоря, да помоля за милост, но знаех, че милост нямаше да има, освен ако не отключех Сребърната порта. Какво си бях мислил? Какъв глупак бях, та да вярвам, че с няколкомесечно обучение можех да възпра такова коварно и могъщо създание като Изчадието! Умирах - сигурен бях в това. Сам в катакомбите. И най-ужасното беше, че се бях провалил плачевно. Не бях успял да избавя господаря си или Алис.

Тогава чух нещо в далечината: звук от обувка, влачеща се по калдъръма. Казват, че когато умираш, последното сетиво, което си отива, е слухът ти. И за миг си помислих, че звукът от тътренето на онази обувка е последното преживяване, което щях да имам от този живот. Но после невидимата тежест, която смазваше тялото ми, бавно отслабна. Зрението ми се проясни и внезапно можех да дишам отново. Видях как Изчадието обръща глава и поглежда назад към завоя на тунела. То също беше чуло шума!

Звукът се разнесе отново. Този път нямаше съмнение. Стъпки! Някой идваше!

Погледнах назад към Изчадието и видях, че то се променя. По-рано не си бях въобразил. Наистина растеше. Досега главата му вече почти стигаше до горната част на тунела, тялото му се извиваше напред, лицето се променяше, докато вече не беше това на Прогонващия духове. Брадичката се удължаваше, издавайки се навън и нагоре, за да образува наченки на клюн, а носът се извиваше надолу, за да се допре до нея. Дали се преобразяваше в истинската си форма - тази на каменния гаргойл над главната врата на катедралата? Дали бе придобило пълната си сила?

Заслушах се в приближаващите стъпки. Щях да духна свещта, само че това щеше да ме остави в тъмното с Изчадието. Поне звучеше, сякаш се задава само един човек, а не цял отряд от хората на Инквизитора. Не ме беше грижа кой идва. Засега ме беше спасил.

Видях първо краката, когато някой пристъпи зад ъгъла и се появи в светлината на свещта. Остри обувки, после слабо момиче в черна рокля и полюшването на бедрата й, докато се задаваше зад ъгъла.

Алис!

Тя спря, хвърли бързо поглед към мен и очите й се разшириха. Кога-то погледна към Изчадието, лицето й бе по-скоро гневно, отколкото изплашено.

Погледнах назад и за миг очите на Изчадието срещнаха моите. Освен гнева, който пламтеше в тях, видях и нещо друго, но преди да успея да го определя, Алис затича към Изчадието, съскайки като котка. После, за мое удивление, го заплю в лицето.

Това, което последва, стана толкова бързо, че не го видях. Изви се внезапен вятър и Изчадието изчезна.

Стори ми се, че останахме неподвижни дълго време. После Алис се обърна с лице към мен.

- Момичешката плюнка май не му хареса много, а? - рече тя със слаба усмивка. - Добре, че дойдох точно в този момент.

Не отвърнах. Не можех да повярвам, че Изчадието беше побягнало толкова лесно, но вече бях на колене, мъчейки се да пъхна ключа в ключалката на Сребърната порта. Ръцете ми се тресяха и беше точно толкова трудно, колкото бе изглеждало, когато Андрю го направи.

Най-после успях да сложа ключа в правилното положение и той се превъртя. Бутнах портата и я отворих, стиснах ключа и тоягата и се проврях през портата.

- Донеси свещта! - изкрещях назад към Алис и веднага щом тя се провря благополучно, плъзнах ключа в другата страна на ключалката и се помъчих да го завъртя. Този път сякаш ми отне цяла вечност; всеки момент очаквах Изчадието да се върне.

- Не можеш ли да побързаш? - попита Алис.

- Не е толкова лесно, колкото изглежда - отвърнах й.

Най-накрая успях да заключа портата и изпуснах въздишка на облекчение. После си спомних Прогонващия духове...

- Господин Грегъри беше ли в килията с теб? - попитах.

Алис поклати глава:

- Не и когато ти ни пусна да излезем. Отведоха го за разпит около час преди да дойдеш.

Бях извадил късмет да избегна залавянето. Имах късмет, че измъкнах затворниците от килията. Но късметът си има начин да се разпределя равномерно. Бях закъснял само с един час. Алис беше свободна, но Прогонващия духове все още бе затворник и освен ако не успеех да направя нещо по въпроса, щеше да изгори на кладата.

Без да губя повече време, поведох Алис по протежение на тунела, докато стигнахме до бързо течащата река.

Пресякох бързо, но когато се обърнах назад, Алис още беше на далечния бряг, взирайки се надолу към водата.

- Дълбоко е, Том - проплака тя. - Дълбоко е, а камъните са хлъзгави!

Пресякох обратно до мястото, където стоеше. После, като стиснах

здраво ръката й, я поведох обратно по деветте плоски камъка. Скоро стигнахме до отворения люк, който ни изведе нагоре в празната къща, и вече бяхме вътре в избата, затворих капака след нас. За мое разочарование Ан-дрю вече си бе отишъл. Трябваше да говоря с него: да му кажа, че Прогонващия духове не е бил в килията, да го предупредя, че брат Питър е в опасност и че слуховете наистина са верни - силата на Изчадието се бе върнала!

- По-добре да останем тук долу за известно време. Инквизиторът ще започне да претърсва града веднага щом разбере, че толкова много от вас са избягали. Тази къща е обитавана от духове - последното място, на което някой ще иска да търси, е тук долу в избата.

Алис кимна и за първи път от пролетта насам я погледнах както подобава. Беше по-висока от мен, което означаваше, че бе пораснала поне с един инч, но все още беше облечена като последния път, когато я видях, когато я бях завел при леля й в Стомин. Ако това не беше същата черна рокля, то бе нейна близначка.

Лицето й беше хубаво както винаги, но по-слабо и по-възрастно, сякаш видяло неща, принудили го да порасне бързо; неща, които никой не би трябвало да е принуден да вижда. Черната й коса беше сплъстена и мръсна, а по лицето й имаше петна мръсотия. Алис изглеждаше, сякаш не се беше мила поне от месец.

- Хубаво е да те видя отново - казах. - Когато те видях в каруцата на Инквизитора, си помислих, че с теб е свършено.

Тя не отвърна. Само улови здраво ръката ми и я стисна.

- Полумъртва съм от глад, Том. Нямаш нищо за ядене, нали?

Поклатих глава.

- Дори не и парче от онова плесенясало старо сирене?

- Съжалявам - рекох. - Не ми е останало никакво.

Алис се извърна и хвана единия край на стария килим, който беше най-отгоре на купчината.

- Помогни ми, Том - каза тя. - Имам нужда да седна, а студените камъни не ми харесват особено.

Оставих свещта и тоягата на пода и заедно издърпахме килима върху каменните плочи. Мирисът на плесен беше по-силен от всякога и забе-лязах как бръмбарите и мокриците, които бяхме открили, забързано притичват по пода на избата.

Без да се смути, Алис седна на килима и вдигна колене, така че да опре върху тях брадичката си.

- Един ден ще си уредя сметките - каза тя. - Никой не заслужава да се отнасят с него така.

Седнах до нея и сложих длан върху нейната.

- Какво стана? - попитах.

Тя мълча известно време и точно когато бях решил, че няма да ми отговори, тя внезапно проговори:

- Щом ме опозна, старата ми леля беше добра към мен. Вярно, караше ме да работя здравата, но винаги ме хранеше добре. Тъкмо свиквах да живея в Стомин, когато дойде Инквизиторът. Завари ни неподготвени и разби вратата. Но леля ми не беше като Костеливата Лизи. Не беше вещица.

Потопиха я в езерото в полунощ, докато голяма тълпа се беше събрала да гледа, и всички се смееха и дюдюкаха. Много се изплаших, очаквайки, че после е мой ред. Вързаха краката й за ръцете и я хвърлиха във водата. Потъна като камък. Но беше тъмно и ветровито, и в мига, когато тя падна във водата, повя силен порив на вятъра; угаси много от факлите. Отне много време да я намерят и да я извлекат от водата.

Алис зарови лице в ръцете си и изхълца. Чаках мълчаливо, докато успее да продължи. Когато свали ръце от лицето си, очите й бяха сухи, но устните й трепереха.

- Когато я измъкнаха от водата, беше мъртва. Не е честно, Том. Тя не започна да плава, потъна, така че трябва да е била невинна, но въпреки това те я убиха! След това ме оставиха на мира и просто ме качиха в каруцата с останалите.

- Мама ми каза, че потапянето на вещиците и бездруго не действа -казах. - Само глупаците го използват.

- Не, Том, Инквизиторът не е глупак. Има си причина за всичко, което прави, можеш да си сигурен в това. Той е алчен. Алчен за пари. Продаде къщата на старата ми леля и задържа парите. Гледахме го как ги брои. Ето това прави. Обвинява хората в магьосничество, отстранява ги да не му се пречкат на пътя и им взема къщите, земята и парите. Нещо повече - наслаждава се на работата си. У него има нещо тъмно. Казва, че го върши, за да отърве Графството от магьосниците, но е по-жесток от всяка вещица, която съм познавала - а това вече значи нещо.

Имаше едно момиче на име Маги. Не много по-голяма от мен. Не си направиха труда да я пуснат във водата. Послужиха си с друго изпитание и всички бяхме принудени да гледаме. Инквизиторът използва дълга остра карфица. Забиваше я многократно в тялото й, отново и отново. Трябваше да я чуеш как пищи. Бедното момиче насмалко не полудя от болката. Все припадаше и държаха кофа с вода отстрани до масата, за да я свестяват. Но най-накрая откриха каквото търсеха. Знакът на Дявола! Знаеш ли какво е това, Том?

Кимнах. Прогонващия духове ми беше казал, че това е едно от нещата, които ловците на вещици използват. Но беше казал, че това е поредната лъжа. Нямаше такова нещо като „знак на Дявола“. Всеки с истински познания за мрака знаеше това.

- Жестоко е и не е справедливо - продължи Алис. - След известно време болката става прекалена и тялото става безчувствено, така че накрая, когато иглата влезе, не я усещаш. Тогава казват, че това е мястото, където Дяволът те е докоснал, следователно си виновен и трябва да изгориш. Най-ужасното беше изражението върху лицето на Инквизитора. Толкова доволен от себе си. Ще си отмъстя и още как. Маги не заслужава да изгори.

- Прогонващия духове също не заслужава да изгори! - възкликнах горчиво. - Цял живот се е борил упорито с нечестивата тъмнина.

- Той е мъж и ще го сполети по-лека смърт от някои - каза Алис. -Инквизиторът измъчва жените много повече. Постарава се тяхното изгаряне да отнеме по-дълго време. Казва, че е по-трудно да се спаси душата на жена, отколкото на мъж. Че им трябва много болка, за да ги накараш да съжаляват за греховете си.

Това ми напомни думите на Прогонващия духове, че Изчадието не може да понася жени. Фактът, че те го изнервяха.

- Създанието, което заплю, беше Изчадието - казах й. - Чувала ли си за него? Как успя да го изплашиш и прогониш толкова лесно?

Алис сви рамене:

- Не е твърде трудно да се досетиш кога някое създание се смущава от присъствието ти. Някои мъже са такива - винаги зная кога не съм добре дошла. Това чувство ме обзема в близост до стария Грегъри и тук долу беше същото. А плюнката прогонва повечето създания. Заплюеш ли три пъти крастава жаба, никое създание със студена влажна кожа няма да те тормози в продължение на месец или повече. Лизи се кълнеше в това. Не мисля обаче, че ще подейства така на Изчадието. Да, чувала съм за това създание. И ако сега то е способно да променя формата си, тогава на всички ни предстоят някои сериозни притеснения. Изненадах го, това е всичко. Следващия път ще е готово, така че няма да сляза отново там до^лу.

За известно време никой от нас не проговори. Просто се взирах надолу към плесенясалия стар килим, докато внезапно чух как дишането на Алис става по-дълбоко. Когато погледнах назад, очите й бяха затворени и тя беше заспала в същата поза, с опряна на коленете й брадичка.

Никак не ми се искаше да духна свещта, но не знаех колко дълго ще трябва да останем там долу в избата и беше по-добре да запазя някаква светлина за по-късно.

Щом свещта угасна, самият аз се опитах да заспя, но беше трудно. Първо, беше ми студено и не спирах да треперя. Второ, не можех да избия от ума си Прогонващия духове. Не бяхме успели да го избавим, а Инквизиторът щеше много да се ядоса заради случилото се. Нямаше да мине много време, преди да започне да гори хора.

Накрая трябва да съм се унесъл, защото изведнъж ме разбуди гласът на Алис много близо до лявото ми ухо.

- Том - каза тя, съвсем малко по-силно от шепот, - ей там в ъгъла на избата с нас има нещо. Втренчило се е в мен и не ми харесва особено.

Алис имаше право. Можех да усетя нещо в ъгъла и ми стана студено. Косъмчетата на тила ми започнаха да настръхват. Вероятно отново беше просто Мати Барнс, удушвачът.

- Не се тревожи, Алис - казах й. - Това е просто един призрак. Опитай се да го забравиш. Стига да не се страхуваш, няма да ти стори нищо лошо.

- Не ме е страх. Поне не сега. - Тя се поколеба, после каза: - Но бях изплашена в онази килия. Не мигнах, заради всичките викове и писъци. Скоро пак ще заспя. Просто ми се ще това създание да си отиде. Не е правилно да се взира така.

- Не знам какво да правя по-нататък - казах, мислейки си отново за Прогонващия духове.

Алис не отвърна, но дишането й отново стана по-дълбоко. Беше заспала. А и самият аз сигурно бях заспал отново, защото внезапно ме разбуди някакъв шум.

Беше тропот от тежки ботуши. В кухнята над нас имаше някой.