Проклятието над Прогонващия духове

Глава 6 Договор с Ада

Давайки си време в изобилие, тръгнах бавно през влажните, настла-ни с калдъръм улици. Дланите ми лепнеха от нервност, а краката ми сякаш изпитваха неохота да се движат към катедралата. Сякаш бяха по-бла-горазумни от мен и трябваше постоянно да заставям единия да се мести пред другия. Но вечерта бе мразовита и, за късмет, наоколо нямаше много хора. Не подминах дори един свещеник.

Пристигнах в катедралата към седем без десетина минути и докато влизах през портата в големия, настлан с каменни плочи преден двор, не се сдържах и хвърлих поглед нагоре към гаргойла над главната врата. Грозната глава изглеждаше по-голяма от всякога, а в очите сякаш още потрепваше живот; проследиха ме, докато вървях към вратата. Дългата брадичка беше толкова извита нагоре, че почти опираше в носа, правейки гаргойла да изглежда различен от всяко друго създание, което бях виждал някога. Освен ушите, подобни на кучешки, и дълъг език, подаващ се от устата му, два къси рога се извиваха нагоре от черепа му и той внезапно ми напомни за коза.

Извърнах поглед и влязох в катедралата, потръпвайки от неподправената чудатост на създанието. Вътре в сградата ми трябваха няколко мига, докато очите ми се приспособят към полумрака, и за свое облекчение видях, че мястото е почти празно.

Страхувах се по две причини. Първо, не ми харесваше да съм в катедралата, където свещениците можеха да се появят всеки момент. Ако отец Кеърнс ми бе устроил клопка, то тогава аз току-що влязох право в капана му. Второ, сега бях на територията на Изчадието. Скоро денят щеше да свърши, а веднъж щом слънцето залезеше, Изчадието, подобно на всички създания на мрака, щеше да е най-опасно. Може би тогава умът му можеше да „посегне“ от катакомбите и да ме открие. Трябваше да приключа с тази задача възможно най-бързо.

Къде беше изповедалнята? В дъното на катедралата имаше само две възрастни жени, но един старец бе коленичил недалече от предната част, плътно до вратичката на дървена ниша, опираща в каменната стена.

Това ми подсказа каквото исках да знам. Малко по-нататък имаше също такава ниша. Изповедалните. Над всяка имаше закрепена свещ, сложена в синя стъклена поставка. Но само онази до коленичилия мъж беше запалена.

Тръгнах надолу по дясната пътека и коленичих на скамейката пред него. След няколко мига вратата на изповедалнята се отвори и от нея излезе жена с черен воал. Тя прекоси пътеката между скамейките и коленичи на една скамейка по-назад, докато старият човек влизаше вътре.

След няколко мига го чух да шепне. Никога през живота си не бях ходил на изповед, но имах доста добра представа какво ставаше. Един от братята на татко бе станал много религиозен преди да умре. Татко винаги го наричаше „Светият Джо“, но истинското му име бе Матю. Той ходеше да се изповядва два пъти седмично и след като изслушаше греховете му, свещеникът му налагаше голямо покаяние. Това означаваше, че след това той трябваше да изрича множество молитви отново и отново. Предположих, че старецът разказваше на свещеника за греховете си.

Вратата остана затворена сякаш цяла вечност и аз започнах да ставам нетърпелив. Споходи ме друга мисъл: ами ако вътре не беше отец Ке-ърнс, а някой друг свещеник? Тогава наистина щеше да се наложи да се изповядам, иначе щеше да изглежда много подозрително. Опитах се да се сетя за няколко гряха, които да прозвучат убедително. Лакомията беше ли грях? Или това се наричаше чревоугодничество? Е, със сигурност харесвах храната, но не бях ял нищо цял ден и стомахът ми започваше да ръмжи от глад. Внезапно ми се стори лудост да правя това. След броени мигове можеше да се окажа пленник.

Паникьосах се и станах да си вървя. Едва тогава забелязах с облекчение едно картонче, пъхнато в поставка на вратата. На него беше написано име: „отец КеърнС“.

В този момент вратата се отвори и старият човек излезе, така че заех мястото му в изповедалнята и затворих вратата след себе си. Вътре пространството беше малко и сумрачно и когато коленичих, лицето ми се оказа много близо до една метална решетка. Зад решетката имаше кафява завеса, а някъде отвъд нея - потрепваща свещ. Не можех да видя лице зад решетката, само сенчестото очертание на глава.

- Да чуя изповедта ти ли желаеш? - Гласът на свещеника имаше силен акцент от Графството и той дишаше шумно.

Само свих рамене. После осъзнах, че той не може да ме види както трябва през решетката.

- Не, отче - казах, - но ви благодаря, че попитахте. Аз съм Том, чиракът на господин Грегъри. Искали сте да ме видите.

Настъпи кратка пауза, а после отец Кеърнс проговори:

- А, Томас, радвам се, че дойде. Поканих те тук, защото трябва да говоря с теб. Трябва да ти кажа нещо много важно, така че искам да останеш тук, докато свърша. Ще ми обещаеш ли, че няма да си тръгнеш, докато не ти кажа каквото имам за казване?

- Ще ви изслушам - отвърнах, обзет от съмнения. Вече внимавах с даването на обещания. През пролетта бях дал обещание на Алис и то ме въвлече в цял куп неприятности.

- Това се казва добро момче - рече той. - Поставихме добро начало на една важна задача. И знаеш ли каква е тази задача?

Зачудих се дали говореше за Изчадието, но сметнах за най-добре да не споменавам това създание толкова близо до катакомбите, затова казах:

- Не, отче.

- Е, Томас, трябва да съставим план. Трябва да измислим как да спасим безсмъртната ти душа. Знаеш какво трябва да направиш, за да започнеш процеса, нали? Трябва да напуснеш Джон Грегъри. Трябва да спреш да упражняваш този ужасен занаят. Ще направиш ли това за мен?

- Мислех, че искате да ме видите, за да измислим как да помогнем на господин Грегъри - казах, започвайки да се ядосвам. - Мислех, че той е в опасност.

- В опасност е, Томас. Тук сме, за да помогнем на Джон Грегъри, но трябва да започнем, като помогнем на теб. Така че ще направиш ли как-вото те моля?

- Не мога - отвърнах. - Татко плати доста пари за чиракуването ми, а мама ще е още по-разочарована. Тя казва, че имам дарба и трябва да я използвам, за да помагам на хората. Това правят гонителите на духове. Обикаляме и помагаме на хората, когато са застрашени от създания, които излизат от тъмнината.

Възцари се продължително мълчание. Чувах само дишането на свещеника. Тогава се сетих за нещо друго.

- Помогнах на отец Грегъри, знаете ли - изрекох на един дъх. - Вярно, той умря по-късно, но го спасих от по-ужасна смърт. Поне умря в леглото, на топло. Опита се да се отърве от един богърт - обясних, леко повишавайки тон. - Точно това, на първо място, го вкара в беда. Господин Грегъри можеше да му реши проблема. Той може да прави неща, които един свещеник не може. Свещениците не могат да гонят богърти, защото не знаят как. Нужно е нещо повече от няколко молитви.

Знаех, че не биваше да казвам онова за молитвите и очаквах той много да се ядоса. Той не се разгневи. Запази спокойствие и това накара положението да изглежда много по-лошо.

- О, да, нужно е много повече - отговори отец Кеърнс тихо. - Много, много повече. Знаеш ли каква е тайната на Прогонващия духове, Томас? Знаеш ли извора на силата му?

- Да - казах: собственият ми глас внезапно бе станал много по-спокоен. - Учил е с години, през целия си работен живот. Има цяла библиотека, пълна с книги, и е бил чирак като мен, и е слушал внимателно онова, което му е казвал господарят му, и го е записвал в тефтери, точно как-то правя аз сега.

- Не смяташ ли, че ние правим същото? Отнема дълги, дълги години да се обучиш за свещеническа работа. А свещениците са умни мъже, обучавани от още по-умни. Така че как си постигнал онова, което отец Гре-гъри не успя, въпреки факта, че той четеше от святото Божие писание? Как обясняваш факта, че господарят ти редовно успява да направи това, което брат му не е могъл?

- Това е защото свещениците имат неправилното обучение - заявих. - И защото и двамата сме седми синове на седми синове.

Свещеникът издаде странен звук зад решетката. Отначало си помислих, че се е задавил; после осъзнах, че дочувам смях. Той ми се присмиваше.

Помислих си, че това е много грубо. Татко винаги казва, че трябва да уважаваш мненията на другите хора, дори ако понякога ти се струват глупави.

- Това е само суеверие, Томас - каза отец Кеърнс най-сетне. - Да си седми син на седми син не означава нищо. Това са просто бабини деветини. Истинското обяснение за силата на Джон Грегъри е нещо толкова ужасно, че потръпвам само като си помисля за това. Разбираш ли, Джон Грегъри е сключил договор с Ада. Продал е душата си на Дявола.

Не можех да повярвам на това, което казваше. Когато отворих уста, не излязоха думи, така че просто продължих да клатя глава.

- Вярно е, Томас. Цялата му сила идва от Дявола. Това, което ти и другите жители на Графството наричате богърти, са просто по-слаби и малки дяволи, които отстъпват само защото техният повелител им нарежда да сторят това. За Дявола това си струва, защото, на свой ред, един ден той ще се добере до душата на Джон Грегъри. А една душа е ценна за Бог - нещо светло и прекрасно - и Дяволът е готов да стори всичко, за да я омърси с грях и да я завлече надолу във вечните пламъци на Ада.

- Ами аз? - попитах, разгневявайки се отново. - Аз не съм продал душата си. Но спасих отец Грегъри.

- Това е лесно, Томас. Ти си слуга на Прогонващия духове, както го наричаш, който пък, на свой ред, е слуга на Дявола. Така че силата на злото ти е дадена назаем, докато служиш. Но, разбира се, ако успееш да завършиш обучението си в нечестивите науки и се подготвиш да упражняваш ужасния си занаят като господар вместо като чирак, тогава ще бъде твой ред. Ти също ще трябва да преотстъпиш душата си. Джон Грегъри все още не ти е казал това, защото си твърде млад, но несъмнено един ден ще го стори. И когато този ден настъпи, няма да се изненадаш, защото ще си спомниш думите, които ти казвам сега. Джон Грегъри е допуснал много грешки в живота си и много отдавна е изгубил Божието благоволение. Знаеш ли, че някога е бил свещеник?

Кимнах:

- Вече зная това.

- А знаеш ли как, току-що ръкоположен за свещеник, е изоставил призванието си? Знаеш ли за позора му?

Не отвърнах. Знаех, че отец Грегъри щеше така или иначе да ми каже.

- Някои теолози твърдят, че жената няма душа. Този спор продължава, но в едно можем да бъдем сигурни - един свещеник не може да си вземе съпруга, защото това ще отвлича вниманието му от неговата отда-деност към Бог. Провалът на Джон Грегъри беше нещо лошо в две отношения: не само че една жена отклони вниманието му, но и тази жена вече беше сгодена за един от собствените му братя. Това разкъса семейството. Брат се обърна срещу брата заради една жена на име Емили Бърнс.

Досега вече не харесвах отец Кеърнс ни най-малко и знаех, че ако беше заговорил на мама за това, че жените нямат души, тя щеше да го накълца словесно почти до смърт. Но бях любопитен за Прогонващия духове. Първо бях чул за Мег, а сега ми казваха, че още по-рано той е имал връзка с тази Емили Бърнс. Бях удивен и исках да узная повече.

- Господин Грегъри оженил ли се е за Емили Бърнс? - попитах, изп-лювайки въпроса без заобикалки.

- Не и пред Бог - отговори свещеникът. - Тя идваше от Блекрод, от-където произхожда семейството ни, и живее там сама и до днес. Някои казват, че те се скарали, но каквото и да е станало, Джон Грегъри в крайна сметка си взе друга жена, която срещнал в далечния север на Графството и довел на юг. Тя се казваше Марджъри Скелтън, прочута магьосница. Местните я познаваха като Мег и скоро започнаха да се боят и да я ненавиждат из цял Ангълсарк Мур и в градовете и селата на юг от Графството.

Не казах нищо. Знам, че той очакваше да съм потресен. Бях - от всичко, което бе казал, - но прочитането на дневника на Прогонващия духове в Чипъндън ме беше подготвило за най-лошото.

Отец Кеърнс издаде ново дълбоко сумтене, после се прокашля дълбоко и гърлено:

- Знаеш ли кого от шестимата си братя е оскърбил Джон Грегъри?

Вече се бях досетил.

- Отец Грегъри - отговорих.

- В дълбоко религиозни семейства като Грегъри традицията повелява единият син да се посвети на църквата. Когато Джон се отказа от призванието си, друг брат зае мястото му и започна да се обучава за свещенически сан. Да, Томас, това беше отец Грегъри, братът, когото погребахме днес. Той изгуби годеницата си, изгуби и брат си. Какво друго би могъл да стори, освен да се обърне към Бог?

Когато пристигнах, църквата беше почти празна, но докато говорехме, бях започнал да долавям звуци отвън пред изповедалнята. Досега имаше стъпки и усилващ се шепот. Сега внезапно запя хор. Досега вече сигурно беше доста след седем и слънцето щеше вече да е залязло. Реших да се извиня и да си тръгна, но точно когато отварях уста, чух отец Кеър-нс да се изправя на крака.

- Ела с мен, Томас - рече той. - Искам да ти покажа нещо.

Чух го да отваря вратата си и да влиза в църквата, така че го последвах.

Той ми направи знак да се приближа към олтара, където, ръководен от друг свещеник, спретнато подреден в три редици от по десет души, хор от олтарни прислужници стоеше на стъпалата. Всеки носеше черно расо и широка бяла връхна дреха.

Отец Кеърнс спря и сложи превързаната си длан на дясното ми рамо.

- Послушай ги, Томас. Не пеят ли като свети ангели?

Никога не бях чувал ангел да пее, така че не можех да отговоря, но те със сигурност издаваха по-хубави звуци от татко, който имаше навика да запява, щом наближехме края на доенето. Гласът му бе достатъчно фалшив, че да накара млякото да се пресече.

- Можеше да си член на този хор, Томас, но си твърде закъснял. Гласът ти вече започва да става плътен и този ти шанс да служиш е изгубен.

Беше прав за това. Повечето момчета бяха по-малки от мен и гласовете им бяха по-скоро момичешки, отколкото момчешки. Във всеки случай моето пеене не беше много по-добро от това на татко.

- И все пак има други неща, които можеш да правиш. Нека ти покажа...

Той тръгна пред мен покрай олтара, през една врата и по един коридор. После излязохме в градината зад катедралата. Е, беше с големината по-скоро на поле, отколкото на градина, и вместо цветя и рози, там растяха зеленчуци.

Вече започваше да се стъмва, но все още беше достатъчно светло, за да видя в далечината жив плет от глог, отвъд който едва се виждаха надгробните камъни в черковния двор. Отпред един свещеник на колене плевеше с градинарска лопатка. Градината беше голяма, а лопатката - съвсем малка.

- Ти произхождаш от семейство на фермери, Томас. Това е добър, честен труд. Ще си бъдеш като у дома, ако работиш тук - и той посочи към коленичилия свещеник.

Поклатих глава:

- Не искам да бъда свещеник - заявих.

- О, ти никога не би могъл да бъдеш свещеник - гласът на отец Ке-ърнс бе изпълнен с потрес и възмущение. - Бил си твърде близо до Дявола за това и сега ще трябва да бъдеш наблюдаван внимателно до края на живота си, за да не се подхлъзнеш обратно. Не, този човек е брат.

- Брат ли? - попитах, озадачен, мислейки, че е негов роднина или нещо подобно.

Свещеникът се усмихна:

- В голяма катедрала като тази свещениците имат помощници, които предлагат подкрепа. Наричаме ги братя, защото въпреки че не могат да извършват светите тайнства, те могат да вършат други жизненоважни задачи и са част от семейството на църквата. Брат Питър е нашият градинар и много го бива в това. Какво ще кажеш, Томас? Би ли искал да бъдеш брат?

Съвсем ясно ми беше какво е да си брат. Понеже бях най-малкият от седмина, ми бяха възлагали всякаква работа, която никой друг не искаше да върши. Изглежда, че и тук беше същото. Във всеки случай аз вече си имах работа и не вярвах на онова, което отец Кеърнс ми каза за Дявола и Прогонващия духове. То ме накара да се позамисля, но дълбоко в себе си знаех, че не може да е вярно. Господин Грегъри беше добър човек.

Ставаше все по-тъмно и по-мразовито с всеки миг, затова реших, че е време да си вървя.

- Благодаря, че говорихте с мен, отче - казах, - но може ли сега да ми разкажете за опасността, която заплашва господин Грегъри, ако обичате?

- Всичко с времето си, Томас - той ми отправи лека усмивка.

Нещо в тази усмивка ми подсказа, че съм бил изигран. Че той изобщо нямаше намерение да помага на Прогонващия духове.

- Ще си помисля за онова, което ми разказахте, но сега трябва да се връщам, иначе ще си пропусна вечерята - казах му. В онзи момент това ми се струваше добро оправдание. Той нямаше как да знае, че постя, за-щото трябва да съм готов да се справя с Изчадието.

- Имаме вечеря за теб тук, Томас - каза отец Кеърнс. - Всъщност бихме искали да пренощуваш.

Други двама свещеници бяха излезли от страничната врата и вървяха към нас. Бяха едри мъже и не ми харесаха израженията на лицата им.

Имаше един миг, в който може би щях да успея да се измъкна, но изглеждаше глупаво да побягна, когато не бях наистина сигурен какво щеше да се случи.

После беше прекалено късно, защото свещениците застанаха от двете ми страни, като ме хванаха здраво за ръцете над лактите и за раменете. Не се съпротивлявах, защото нямаше смисъл. Дланите им бяха големи и тежки и ми се стори, че ако остана на едно място твърде дълго, ще започна да потъвам в земята. После те ме въведоха обратно във вестиария.

- Това е за твое собствено добро, Томас - каза отец Кеърнс, като ни последва вътре. - Инквизиторът ще залови Джон Грегъри тази вечер. Той ще бъде съден, разбира се, но изходът е сигурен. Намерен за виновен в общуване с Дявола, той ще бъде изгорен на кладата. Ето защо не мога да ти позволя да се върнеш при него. За теб все още има шанс. Ти си още само момче и душата ти още може да бъде спасена без изгаряне на клада. Но ако си с него, когато го арестуват, ще те сполети същата участ. Така че това е за твое добро.

- Но той ви е братовчед! - избълвах на един дъх. - Той ви е роднина. Как можете да сторите това? Пуснете ме да отида и да го предупредя.

- Да го предупредиш? - изуми се отец Кеърнс. - Нима мислиш, че не съм се опитвал да го предупредя? Предупреждавам го през по-голямата част от зрелия му живот. Сега трябва да мисля за душата му повече, от-колкото за тялото му. Пламъците ще го пречистят. Чрез болката душата му може да бъде спасена. Нима не разбираш? Правя го, за да му помогна, Томас. Има много по-важни нещо от краткото ни съществуване на този свят.

- Вие сте го предали! Собствената ви плът и кръв. Казали сте на Инквизитора, че сме тук!

- Не и двамата, само Джон. Така че се присъедини към нас, Томас. Душата ти ще бъде пречистена чрез молитва, а животът ти вече няма да е в опасност. Какво ще кажеш?

Нямаше смисъл да споря с някого, който беше толкова сигурен, че е прав, затова не си направих труд да си хабя думите. Единственият звук, който се чуваше, беше ехото от стъпките ни и подрънкването на ключовете, докато ме водеха все по-навътре и по-навътре в мрака на катедралата.