Проклятието над Прогонващия духове

Глава 18 Кошмар на хълма

Това съвсем определено бе най-лошият ми кошмар. А в работа като моята бях имал много. Бях изгубен и се опитвах да намеря пътя към вкъщи. Би трябвало да мога да се справя съвсем лесно, защото всичко беше окъпано в светлината на пълната луна, но всеки път, щом свърнех зад някой ъгъл и ми се стореше, че разпознавам някоя отличителна особеност на местността, скоро се оказваше, че греша. Най-сетне превалих билото на Хълма на палача и видях нашата ферма отдолу.

Докато слизах по хълма, започнах да чувствам силно безпокойство. Макар да бе нощ, всичко беше твърде неподвижно и твърде тихо, и нищо не се движеше отдолу. Оградите бяха порутени - нещо, което татко и Джак никога не биха допуснали да се случи, - а вратите на обора висяха, наполовина откачени от пантите.

Къщата изглеждаше запустяла: някои от прозорците бяха счупени, а от покрива липсваха плочи. Помъчих се да отворя задната врата и когато тя поддаде с обичайното рязко движение, влязох в кухня, която изглеждаше сякаш не е била обитавана от години. Навсякъде се стелеше прах, а от тавана висяха паяжини. Люлеещият се стол на мама бе точно в центъра на стаята, а върху него имаше сгънат лист хартия, който вдигнах и изнесох навън, за да го прочета на лунната светлина.

Със сърце, разкъсвано от толкова силна болка, че щеше да се пръсне, изтичах в двора. После спрях пред обора, заслушан внимателно. Навсякъде цареше тишина. Не се долавяше дори полъх на вятъра. Пристъпих нервно в мрака, почти без да зная какво да очаквам. Дали там щеше да има гроб? Маминият гроб?

Точно над мен в покрива имаше дупка и в рамките на един сноп лунна светлина различих главата на мама. Тя гледаше право към мен. Тялото й бе обвито в мрак, но от начина, по който бе обърнато лицето й, изглеждаше, сякаш е коленичила на земята.

Защо би направила това? И защо изглеждаше толкова нещастна? Не се ли радваше да ме види?

Внезапно мама нададе измъчен писък:

- Не ме гледай, Том! Не ме гледай! Извърни се веднага! - изпищя тя, сякаш я изтезаваха.

В мига щом извърнах поглед, мама се надигна от пода и с крайчеца на окото си зърнах нещо, от което костите ми омекнаха като желе. От врата надолу мама беше различна. Видях криле и люспи и проблясване на остри хищни нокти, когато тя литна право нагоре във въздуха и излетя навън, разбивайки покрива на обора, отнасяйки със себе си половината от него. Погледнах нагоре, заслонил лице, за да се предпазя от парчетата дърво и отломки, които падаха към мен, и видях мама - черен силует, очертан върху диска на пълната луна, докато литваше нагоре от разбития покрив на обора.

- Не! Не! - извиках. - Това не е вярно. Това не се случва!

В отговор един глас се обади в главата ми. Беше ниското съскане на Изчадието:

Луната показва истинността на нещата, момче. Вече знаеш това. Всичко, което видя, е вярно или тепърва ще се случи. Нужно е само време.

Някой заразтърсва рамото ми и аз се събудих, облян в студена пот. Прогонващия духове се беше привел над мен.

- Събуди се, момче! Събуди се! Това е само кошмар. Дело на Изчадието, което се опитва да влезе в ума ти, опитва се да ни отслаби.

Кимнах, но не казах на Прогонващия духове какво се бе случило в кошмара. Беше твърде мъчително да говоря за това. Погледнах нагоре към небето. Още валеше дъжд, но облаците бяха разпокъсани и се виждаха няколко звезди. Още бе тъмно, но зората не беше далече.

- Цяла нощ ли сме спали?

- Да - отвърна Прогонващия духове, - но планът ми не беше такъв.

Той се надигна сковано.

- По-добре да продължаваме, докато още можем - рече той неспокойно. - Не ги ли чуваш?

Заслушах се и най-накрая, над шума на вятъра и дъжда, чух далечния лай на хрътки.

- Да, не са много далече зад нас - каза Прогонващия духове. - Единствената ни надежда е да ги отклоним от следата си. За да го сторим, ни е нужна вода, но трябва да е достатъчно плитка, за да стъпваме в нея. Разбира се, в някакъв момент ще трябва да се върнем на сушата, но ще им се наложи да преведат кучетата нагоре и надолу по брега на реката, за да хванат отново следата. А ако наблизо има друг поток, това прави задачата много по-лесна.

Прехвърлихме се през още един зид и заслизахме по стръмен склон, движейки се толкова бързо, колкото се осмелявахме през влажната, хлъзгава трева. Под нас имаше овчарска колиба, очертана като смътен силует на фона на небето, а до нея - престарял трънков храст, приведен към колибата от силните ветрове, с голи клони, подобни на хищни нокти, вкопчени в стрехите. Продължихме да вървим към колибата няколко минути, но после внезапно спряхме.

Напред и вляво от нас имаше дървена кошара. И беше точно достатъчно светло да видим, че вътре има малко стадо овце, около двайсетина. И всичките мъртви.

- Никак не ми харесва тази гледка, момче.

И на мен не ми харесваше как изглежда. Но после осъзнах, че той нямаше предвид мъртвите овце. Гледаше към колибата оттатък.

- Вероятно сме твърде закъснели - каза той съвсем тихо. - Но е наш дълг да влезем и да видим...

С тези думи той се запъти към къщата, стиснал тоягата си. Последвах го, носейки торбата му. Когато минах покрай кошарата, хвърлих кос поглед към най-близката мъртва овца. По бялата вълна на руното й имаше кървави резки. Ако това бе дело на Изчадието, то се бе нахранило добре. Колко ли по-силно щеше да е сега?

Предната врата беше широко отворена, така че влязохме, без да се церемоним, с Прогонващия духове начело. Той тъкмо бе пристъпил през прага, когато спря и си пое дъх през зъби. Беше се загледал наляво. Някъде дълбоко навътре в стаята гореше свещ и на потрепващата й светлина различих нещо, което, на пръв поглед взех просто за сянката на овчаря. Но беше твърде солидно, за да е просто сянка. Той беше с гръб към стената, а закривената част ма гегата му бе вдигната над главата, сякаш за да ни заплаши. Отне ми известно време да разбера какво виждам, но нещо накара коленете ми да се разтреперят, а сърцето ми да запърха и да се качи в гърлото.

Върху лицето му се четеше смесица от гняв и ужас. Зъбите му се виждаха, но някои от тях бяха счупени, а по устата му бе размазана кръв. Беше изправен, но не стоеше. Беше сплескан. Притиснат към стената. Размазан в камъните. Това беше дело на Изчадието.

Прогонващия духове пристъпи на още една крачка навътре в стаята. И на още една. Вървях плътно зад него, докато видях целия кошмар вътре. В ъгъла бе имало бебешко креватче, но то беше разбито в стената и сред отломките имаше одеяла и малък чаршаф, изцапан с кръв. От детето нямаше и следа. Господарят ми се приближи до одеялата и ги повдигна предпазливо. Видяното явно го разстрои и той ми направи знак да не гледам, а после с въздишка върна одеялата на мястото им.

Вече бях забелязал майката на детето. На пода имаше женско тяло, наполовина скрито от люлеещ се стол. Бях благодарен, че не можех да видя лицето й. В дясната си ръка стискаше кука за плетене, а едно кълбо вълна се бе търкулнало в огнището близо до въглените, които вече поси-вяваха.

Вратата към кухнята беше отворена и внезапно изпитах ужас. Изведнъж бях сигурен, че нещо дебне там. Едва ми дойде наум тази мисъл, когато температурата в стаята спадна. Изчадието беше още тук. Усещах го в костите си. Ужасен, едва не побягнах от колибата, но Прогонващия духове не помръдваше от мястото си, а докато той оставаше, нима можех да го зарежа?

В този момент свещта внезапно изгасна, сякаш от невидими пръсти, потапяйки ни в мрак, и от непрогледната тъмнина на кухненската врата проговори плътен глас. Глас, който отекваше из въздуха и вибрираше по настлания с каменни плочи под на колибата, така че можех да го почувствам в стъпалата си.

- Здравей, кокалест дъртако. Най-сетне се срещаме отново. Търсех те. Знаех, че си някъде наблизо.

- Да, и сега ме намери - каза Прогонващия духове уморено, като подпря тоягата си на плочите и отпусна тежестта си върху нея.

- Винаги си обичал да се месиш в чуждите работи, нали, кокалест дъртако? Но вече си се месил прекалено често. Ще убия първо момчето, докато ти стоиш и гледаш. После ще бъде твой ред.

Невидима ръка ме вдигна и ме запрати назад срещу стената с такава сила, че целият дъх излезе от тялото ми. После започна натискът, постоянна сила, толкова мощна, та имах чувството, че ребрата ми всеки миг ще се счупят. Най-лошо от всичко беше ужасната тежест, която притискаше челото ми, и аз си спомних лицето на овчаря, сплескано и размазано в камъните. Бях ужасен, неспособен да помръдна или дори да дишам. Мрак покри очите ми и последното, което си спомнях, беше чувството, че Прогонващия духове се бе втурнал към кухненската врата, вдигайки тоягата си.

Някой ме разтърсваше леко.

Отворих очи и видях Прогонващия духове, наведен над мен. Лежах на пода на колибата.

- Добре ли си, момче? - попита той тревожно.

Кимнах. Усещах ребрата си натъртени. Боляха ме при всяко вдишване. Но дишах. Бях още жив.

- Хайде, дай да видим дали можем да те изправим на крака...

Подкрепян от Прогонващия духове, успях да се изправя.

- Можеш ли да ходиш?

Кимнах и направих крачка напред. Не се държах съвсем стабилно на крака, но можех да ходя.

- Добро момче.

- Благодаря, че ме спасихте - рекох.

Прогонващия духове поклати глава:

- Нищо не съм направил, момче. Изчадието просто изчезна внезапно, сякаш някой го повика. Видях го да се качва по хълма. Изглеждаше точно като черен облак, затулил последните звезди. Нещо ужасно е било извършено тук - той хвърли поглед към страшната сцена вътре в колибата. - Но трябва да се махаме възможно най-бързо. Трябва да спасим първо себе си. Може и да успеем да се измъкнем от Инквизитора, но докато онова момиче ни следва, Изчадието винаги ще бъде наблизо и ще става по-силно през цялото време. Трябва да стигнем до Хейшам и да открием как да се справим с онова отвратително създание веднъж завинаги!

С Прогонващия духове начело напуснахме колибата и продължихме надолу по хълма. Прекосихме още два участъка от стени, докато чух шум от бързо течаща вода. Сега господарят ми се движеше много по-бързо, почти толкова бързо, както когато бяхме потеглили от Чипъндън, затова предполагам, че сънят му се беше отразил доста добре. Аз пък, от друга страна, усещах болки от главата до петите и се мъчех да не изоставам от него, с торбата му, натежала в ръката ми.

Излязохме на стръмна, тясна пътека до един поток - широк, буен водоем, спускащ се стремглаво надолу по скалите.

- На около миля по-надолу този поток се излива в малко планинско езерце - каза Прогонващия духове, като слизаше с едри крачки по пътеката. - Теренът става равен и оттам извират два потока. Това е точно как-вото търсим.

Следвах го възможно най-бързо. Струваше ми се, че вали по-силно от всякога и теренът под краката ни беше опасен. Едно подхлъзване и човек можеше да се озове във водата. Зачудих се дали Алис беше наблизо и дали можеше да върви по пътека като тази толкова близо до бързо течаща вода. Тя също щеше да е в опасност. Кучетата можеше да надушат следата й.

Дори над шума на ручея и на дъжда можех да чуя копоите; изглежда идваха все по-близо и по-близо. Внезапно чух нещо, което ме накара да затая дъх.

Писък!

Алис! Обърнах се и погледнах обратно нагоре по пътеката, но Прогонващия духове ме сграбчи за ръката и ме задърпа напред.

- Нищо не можем да направим, момче! - изкрещя той. - Абсолютно нищо! Така че просто продължавай да се движиш.

Подчиних се, опитвайки се да не обръщам внимание на звуците, които идваха от склона на възвишението зад нас. Чуваха се викове и крясъци, и още ужасяващи писъци, докато постепенно всичко утихна и можех да чуя само бързо течащата вода. Сега небето беше много по-светло и под нас, на първата утринна светлина, видях бледите води на езерцето, разстилащо се сред дърветата.

Сърцето ме заболя при мисълта какво можеше да се е случило с Алис. Тя не заслужаваше това.

- Не спирай да се движиш, момче - повтори Прогонващия духове.

А после чухме нещо на пътеката зад нас - но приближаващо се все повече и повече. Звучеше сякаш надолу към нас тича животно. Голямо куче.

Не ми се струваше честно. Бяхме толкова близо до езерцето и извиращите от него два потока. Само още десет минути и щяхме да можем да отклоним хрътките от следата си. За моя изненада обаче Прогонващия духове изобщо не се движеше по-бързо. Дори сякаш забавяше ход. Най-накрая спря съвсем и ме дръпна встрани до пътеката; запитах се дали не е стигнал края на силите си. Ако беше така, тогава и за двама ни всичко бе свършило.

Погледнах Прогонващия духове, надявайки се, че ще измисли нещо да ни спаси. Но той не го стори. Сега кучето тичаше към нас с пълна скорост. И въпреки това, докато се приближаваше, забелязах нещо странно у него. Първо, то по-скоро джафкаше, вместо да лае настървено като хрът-ка. А очите му бяха приковани напред, вместо върху нас. Мина толкова близо, че можех да посегна и да го докосна.

- Ако не греша, то е ужасено - каза Прогонващия духове. - Внимавай! Идва още едно!

Следващото мина, джафкайки като първото, с опашка между краката. Бързо минаха още две. После, плътно зад тях - пета хрътка. Всичките

- без да ни обръщат внимание, тичащи стремглаво надолу по калната пътека към езерцето.

- Какво се е случило? - попитах.

- Несъмнено ще разберем съвсем скоро - рече Прогонващия духове.

- Нека просто да продължим.

Скоро дъждът спря и ние стигнахме до езерото. Беше обширно и в по-голямата си част спокойно. Но близо до нас ручеят се вливаше в него - яростна бяла вода, устремена надолу по стръмен склон, за да разбуни повърхността. Стояхме, втренчени в падащата вода, където течението помиташе навътре в езерото клонки, листа и дори от време на време по някой пън.

Внезапно нещо по-едро се удари във водата с мощен плясък. Беше натикано дълбоко под повърхността, но се появи на трийсетина крачки по-нататък и плавно се понесе към западния бряг на езерото. Приличаше на човешко тяло.

Втурнах се напред към ръба на водата. Ами ако това беше Алис? Но преди да успея да се гмурна, Прогонващия духове сложи ръка върху рамото ми и го стисна силно.

- Не е Алис - каза той меко. - Това тяло е твърде едро. Освен това, мисля, че тя е призовала Изчадието. Защо иначе би си тръгнало толкова внезапно? С Изчадието на своя страна, тя би спечелила всеки спор, възникнал там. Най-добре да заобиколим до далечния бряг и да погледнем по-отблизо.

Тръгнахме по лъкатушещия бряг, докато след десетина минути стояхме на западното крайбрежие под клоните на голяма черница, стъпили в няколко сантиметра опадали листа. Нещото във водата беше на известно разстояние, но се приближаваше. Прогонващия духове беше прав. Наистина изглеждаше твърде голямо, за да е Алис. Тогава чие бе тялото?

Започнах да се страхувам. Ами ако Прогонващия духове грешеше? Ами ако това все пак беше Алис? Писъкът бе прозвучал високо и тънко.

Започнах да треперя, но не можех да направя нищо, освен да чакам, до-като небето просветляваше, а тялото се приближаваше към нас.

Сега облаците се разкъсваха и скоро небето просветна достатъчно, за да разпознаем тялото отвъд всяко съмнение.

Беше Инквизиторът.

Погледнах носещото се тяло. Беше по гръб и само лицето бе извън водата. Устата бе отворена, а също и очите. Върху бледото мъртво лице беше изписан ужас. В тялото му сякаш не беше останала и капчица кръв.

- Удавил е множество невинни навремето си - каза Прогонващия духове. - Бедните, старите и самотните. Мнозина, които бяха работили усилно цял живот и просто заслужаваха малко мир и покой на стари години, а също и някакво уважение. А сега е негов ред. Получи точно как-вото заслужава.

Знаех, че потапянето на вещица в реката е само суеверна глупост, но не можех да си избия от главата факта, че Инквизиторът се носеше по водата. Невинните потъваха; виновните плаваха. Невинните като лелята на Алис, която бе умряла от шок.

- Алис е направила това, нали? - предположих.

Прогонващия духове кимна.

- Да, момче. Някои биха казали, че е била тя. Но всъщност това е било дело на Изчадието. Тя го призова вече два пъти. Властта му над нейната воля ще расте и то може да вижда това, което вижда тя.

- Не ли по-добре да тръгваме? - попитах нервно, поглеждайки назад през езерото натам, където потокът се вливаше буйно в него. До него беше пътеката. - Няма ли хората му да слязат тук?

- В крайна сметка може и да го сторят, момче. Тоест, ако в телата им още е останал дъх. Но имам предчувствие, че за известно време няма да са достатъчно добре, за да сторят кой знае какво. Не, очаквам някой друг и ако не греша много, ето че и тя идва сега...

Проследих погледа на Прогонващия духове към ручея, където надолу по пътеката се зададе дребна фигурка и спря за момент, гледайки падащата вода. После погледът на Алис се насочи към нас и тя тръгна по брега в нашата посока.

- Помни - предупреди Прогонващия духове, - сега Изчадието вижда през нейните очи. Събира сили и власт, научава слабостите ни. Много внимавай какво казваш или правиш.

Една част от мен искаше да изкрещи и да предупреди Алис да бяга, докато още може. Не се знаеше какво може да й стори Прогонващия духове сега. Друга част от мен изведнъж изпита отчаян страх от нея. Но какво можех да сторя? Дълбоко в себе си знаех, че Прогонващия духове е единствената й надежда. Кой друг можеше да я освободи от Изчадието сега?

Алис се приближи досами водата, оставяйки ме между себе си и Прогонващия духове. Взираше се към тялото на Инквизитора. На лицето й бе изписана смесица от ужас и триумф.

- Не е зле да го огледаш хубавичко, момиче - каза Прогонващия духове. - Разгледай делото си отблизо. Струваше ли си?

Алис кимна:

- Той си получи заслуженото - рече тя твърдо.

- Да, но на каква цена? - попита Прогонващия духове. - Принадлежиш все повече и повече на мрака. Призовеш ли Изчадието още веднъж, ще си изгубена завинаги.

Алис не отвърна и останахме там дълго време безмълвно, просто загледани във водата.

- Е, момче - каза Прогонващия духове, - най-добре да потегляме. Някой друг ще трябва да се оправи с тялото, защото имаме работа за вършене. Колкото до теб, момиче, ще дойдеш с нас, ако знаеш какво е добро за теб. А сега по-добре да слушаш, и то внимателно, защото това, което предлагам, е единствената ти надежда. Единственият шанс, който ще имаш да се освободиш от онова създание.

Алис вдигна поглед с много широко отворени очи.

- Нали си наясно с опасността, в която се намираш? Искаш да бъдеш свободна, нали? - попита той.

Алис кимна.

- Тогава ела тук! - заповяда той строго.

Алис се приближи покорно до него.

- Където и да се намираш, Изчадието няма да е много далече, така че засега по-добре да дойдеш с мен и момчето. Бих предпочел да знам приблизително къде е онова същество, отколкото да допусна да се скита където си ще из Графството, тормозейки почтените хора. Затова ме слушай и ме чуй добре. Засега е важно да не виждаш и да не чуваш нищо -така Изчадието няма да научи нищо от теб. Но имай предвид, че трябва да го сториш доброволно. Послужиш ли си и с най-дребна измама, положението ще се утежни за всички ни.

Той отвори торбата си и затършува в нея.

- Това е превръзка за очи - той вдигна ивица черен плат към Алис. -Ще я носиш ли? - попита.

Алис кимна и Прогонващия духове протегна към нея дланта на лявата си ръка:

- Виждаш ли тези? - попита. - Това са восъчни запушалки за ушите ти.

Във всяка запушалка имаше мъничка сребърна халка, за да може после лесно да се издърпа восъкът.

Алис ги погледна със съмнение, но после покорно наклони глава, докато Прогонващия духове внимателно поставяше първата запушалка. След като пъхна втората, здраво завърза превръзката върху очите й.

Потеглихме, отправяйки се на североизток: Прогонващия духове водеше Алис, като я държеше за лакътя. Надявах се да не минем край никого по пътя. Какво щяха да си помислят хората? Със сигурност щяхме да привлечем много нежелано внимание.