Пророчество

1

Вечерта, в която съм се родил, моят дядо Джоузеф Ток, изрекъл десет предсказания, които са повлияли силно на живота ми. След това, точно в момента на моето раждане, той починал.

Никога преди това не се било случвало Джоузеф да се занимава с пророчества. Той бил сладкар. Бил майстор на еклерите и лимоновия пай, а не на пророчествата.

Някои хора живеят ръководени от мъдрост, рисуват пътища като красиви арки, свързващи този свят с вечността. Аз съм на трийсет години и не мога да видя на къде върви моят живот, но не само, че не е изящна арка, но доста прилича на криволичеща линия от една към друга криза.

Аз съм муден, но това не означава, че съм глупав; просто съм „големичък“ за моя размер и невинаги знам накъде ме водят краката.

Не че не се харесвам или пък съм се примирил с нещо, което не мога да променя. Очевидно мудността е част от моя чар, и то доста печеливша, както ще се убедите.

Без съмнение сега се питате какво имам предвид под „големичък“ за моя размер. Ето че да пишеш за себе си се оказва по-трудно, отколкото си го представях.

Аз не съм толкова висок, колкото хората си мислят. Всъщност въобще не съм висок по стандартите на професионалния, а даже и на училищния баскетбол. Не съм нито набит, нито мускулест като фитнесманиак. Така да се каже, аз съм широкоплещест.

Но мъже, които са даже по-високи и по-тежки от мен, ме наричат „мечо“. Прякорът ми в училище беше „Вола“. От дете слушам шегите на хората за това какви астрономически сметки за храна плащаме. Несъответствието между реалните ми мерки и начина, по който ме възприемат хората, винаги ме е озадачавал.

Жена ми, любовта на моя живот, смята, че имам много по-силно присъствие, отколкото физика. Тя казва, че хората ме измерват по впечатлението, което създавам.

Намирам тази идея за нелепа — просто глупост, родена от любов.

Когато правя „свръхразмерно“ впечатление у хората, то със сигурност не е, защото съм се стоварил върху тях. Нито защото съм ги настъпил.

В Аризона има място, където, след като пуснеш на земята топка, тя започва да се изкачва нагоре, незачитайки земното привличане. Истината е, че това е измама на перспективата, в която елементи от необичайни пейзажи се наговарят, за да измамят окото. Подозирам, че аз съм подобна лудост на природата. Може би изглеждам по-едър, защото светлината се отразява или увива по някакъв специален начин около мен. Вечерта, когато съм се родил в болница „Сноу Каунти“ в Сноу Вилидж, Колорадо, дядо ми казал на сестрата, че ще бъда дълъг петдесет сантиметра и ще тежа четири килограма и петдесет и шест грама.

Сестрата се стреснала от думите му не защото четири килограма и петдесет и шест грама е много за новородено — раждат се и по-тежки — и не защото дядо ми бил сладкар, който изведнъж започнал да говори като ясновидец. Четири дена преди това той получил удар, дясната му страна била парализирана и не можел да говори. Обаче от леглото в интензивното отделение започнал да прогнозира с ясен глас, без никакво усилие или колебание.

Друго негово предсказание било, че ще се родя в десет и четирийсет и шест вечерта и че ще се родя със синдактилия.

Тази дума си е трудна за произнасяне по принцип, а какво остава, ако си получил удар.

Синдактилията, както обяснила сестрата на баща ми, е вроден дефект, при който два или повече пръста са сраснали. При сериозните случаи костите на тези пръсти са така слети, че два пръста имат един нокът. Необходими са няколко операции, за да се оправи такъв дефект и за да е сигурно, че нещастното дете ще се превърне във възрастен, способен да показва среден пръст на всеки, който си го заслужи.

В моя случай проблемът беше в пръстите на краката. Два на левия и три на десния бяха сраснали.

Майка ми — Мадлен, която баща ми с любов наричаше Мади или понякога „лудичката“, твърди, че са смятали да се откажат от операциите и вместо това да ме кръстят Флипър.

Флипър е името на делфин, който в края на шейсетте участвал в известно телевизионно шоу със същото заглавие. Според майка ми това шоу било „радващо, прекрасно и забавно глупаво“. Изчезнало от ефира няколко години преди да се родя.

В ролята на Флипър бил един обучен женски делфин на име Сюзи. Това най-вероятно е първият пример за травестизъм по телевизията.

Всъщност травестит е мъж, който се облича като жена в търсене на сексуално удоволствие.

Но да не забравяме, че Сюзи — съответно Флипър — не е носил никакви дрехи.

Следователно това е било предаване, в което женско същество се е появявало голо и е било достатъчно едро, за да мине за мъжко.

Само преди две вечери, когато се бяхме събрали да хапнем известния само на майка ми пай със сирене и броколи, тя попита риторично дали въобще има някакво съмнение, че потресаващият спад на качеството на телевизията, започнал с Флипър, е довел до настоящото и състояние на скучно-скандален показ на изроди. Подхващайки тази мисъл, баща ми каза:

— Всичко това всъщност започна с Ласи. Във всяко предаване тя се появяваше гола.

— Ролята на Ласи винаги се е играла от мъжки кучета — отговори майка ми.

— Точно за това говорим — заключи баща ми. Отървал съм се от името Флипър, след като пръстите ми са били оправени с няколко успешни операции. В моя случай срастването е включвало само кожата, без костите. Разделянето им е било относително лесна процедура. Въпреки всичко в тази изключително бурна нощ предсказанията на дядо ми за синдактилия се оказали верни.

Ако се бях родил в спокойна нощ, семейната легенда щеше да я превърне в тайнствено спокойствие, листа, застинали в неподвижния въздух, нощни птици, замлъкнали в очакване. Семейство Ток могат да се похвалят с доста добри умения в драматизирането.

Дори да допуснем, че историята е преувеличена, бурята трябва да е била достатъчно мощна да разтресе планината Колорадо до нейните скалисти основи. Небето трещяло и хвърляло мълнии, сякаш боговете воювали.

Намирайки се все още в утробата, аз не съм разбрал за тези трясъци, а след като съм се родил, най-вероятно вниманието ми изцяло се е насочило към странните ми крака.

Това се е случило на 9 август 1974 година, деня, в който Ричард Никсън се оттеглил от длъжността си на президент на Щатите. Падането на Никсън няма нищо общо с мен, с изключение на това, че по същото време музикалните класации се оглавяват от „Песента на Ани“ на Джон Денвър. Споменавам го само за да вмъкна историческа нишка.

И с Никсън, и без Никсън, за мен най-важното за 9 август 1974 година е моето раждане и предсказанията на дядо ми. Разбирането ми за историческа нишка включва и известен егоцентризъм.

Вероятно по-ясно, отколкото, ако съм бил там, благодарение на живите картини, описани в многобройни разкази за тази вечер, мога да видя баща ми Руди Ток как щъка от единия край на болницата до другия, между родилното и спешното отделение, между радостта от предстоящото раждане на сина му и мъката от наближаващия край на обичния му баща.

С този син балатум, бледозелена ламперия, розови стени, жълт таван и оранжево-бели пердета на щъркели, фоайето за бъдещи бащи кипеше с натоварваща енергия от прекаленото оцветяване. То би свършило добра работа като изнервящ фон за кошмар, в който водещ на детско предаване води таен живот на убиец.

Клоунът, който пушеше цигара след цигара, не хареса обстановката.

Руди стоеше буден заради раждане само с още един мъж от цирка, който имаше представления тази седмица на поляната в Хелоуей. Той се представяше като Бизо. Оказа се, че това не е неговият псевдоним като клоун, а истинското му име — Конрад Бизо.

Според някои такова нещо като съдба не съществува и каквото се случва, просто се случва, без да има цел или значение. Фамилното име на Конрад би могло да докаже обратната теза. Бизо беше женен за Натали, акробатка на трапец и част от популярното гимнастическо семейство, наричано цирково кралство.

Нито родителите на Натали, нито някой от братята, сестрите или летящите и братовчеди не придружиха Бизо в болницата. Тази вечер имаше представление и както винаги шоуто трябваше да продължи.

Очевадно въздушните акробати стояха настрана и защото не одобряваха брака на една от тях с клоун. Всяко общество и етнос се отличава с някакъв вид тесногръдие.

Докато чакаше нервно жена му да роди, Бизо си мънкаше някакви обиди по адрес на роднините на Натали. Наричаше ги „самодоволни“ и „фалшиви“. Непрестанното мръщене, дрезгавият глас и огорчението на клоуна караха Руди да се чувства неудобно.

Обвит в тютюнев дим, той яростно изричаше: „лицемерни“, „интриганти“ и поетичното за клоун „весели по върховете, но коварни при паденията си“.

Бизо не беше в пълния си костюм. Освен това неговите сценични дрехи бяха по-скоро в характерния за Емет Кели стил на тъжното лице, отколкото в ярките шарки на Ринглинг Брадърс. Но определено привличаше вниманието.

Светла карирана кръпка се открояваше отзад на размъкнатия му кафяв костюм. Ръкавите на сакото му бяха смешно къси. От единия ревер разцъфваше изкуствено цвете с диаметър колкото чиния.

Преди да се втурне към болницата с жена си, беше успял да смени клоунските обувки с кецове и си беше махнал големия червен гумен нос. Бял театрален грим все още очертаваше очите му, страните му бяха покрити с руж и той все още носеше измачкано бомбе.

Кръвясалите очи на Бизо бяха ярки като напудрените му бузи вероятно заради парливия дим, обгръщащ главата му, макар че според Руди тук беше намесено и силно питие. По това време пушенето беше разрешено навсякъде, дори и в много от чакалните в болниците. Бъдещите бащи по традиция черпеха с пури в радостния миг.

Когато не беше до умиращия си баща, горкият Руди би трябвало да намира утеха в това фоайе. Мъката му би трябвало да бъде облекчена от радостта на очакваното бащинство.

Но и Мади, и Натали продължаваха да се мъчат с часове. Всеки път, когато Руди се връщаше от спешното отделение, в коридора го очакваше сърдитият, мърморещ, с кръвясали очи клоун, който унищожаваше пакет след пакет „Лъки Страйк“ без филтър.

Докато гърмежи разтърсваха небето и отражения на светкавици проблесваха през прозорците, Бизо превърна фоайето в сцена. Той нервно крачеше по синия балатум от едната розова стена към другата, пушеше и пухтеше.

— Вярваш ли, че змиите могат да летят, Руди Ток? Разбира се, че не вярваш. Но змиите могат да летят. Виждал съм ги — високо над сцената. Те са добре платени и харесвани, тези кобри, тези гърмящи змии, тези отровни змии, тези омразни пепелянки.

Горкият Руди отговаряше на тези гневни тиради с мънкане, цъкане с език и кимания в знак на съчувствие. Не искаше да поощрява Бизо, но усещаше, че ако не показва съпричастност, ядът на клоуна ще се насочи към него.

Като се спря пред къпещия се в буря прозорец, където боядисаното му лице ставаше още по-цветно от шарките на светкавиците, носени от спускащите се по стъклото капки, Бизо каза:

— Какво очаквате, Руди Ток, момче или момиче? Той упорито се обръщаше към Руди, изричайки името и фамилията му като едно цяло — Рудиток.

— Тука има нов ултразвуков скенер — отговори Руди — и можеха да ни кажат дали е момче или момиче, но ние не искахме да знаем. Важното е бебето да е здраво.

Клоунът се изправи и повдигна глава, обръщайки се към прозореца, сякаш, за да се потопи в пулсиращата небесна светлина.

— Нямам нужда от ултразвук да ми каже това, което знам. Натали ще ме дари със син. Името Бизо няма да умре с мен. Ще го кръстя Пунчелино, на един от първите и най-велики клоуни.

„Пунчелино Бизо — помисли си Руди. — О, горкото дете!“

— Той ще бъде най-великият клоун — заяви Бизо, — единствен по рода си, невероятния смешник, палячо, комедиант. Ще му се възхищават от бряг до бряг, на всеки континент.

Въпреки че Руди току-що се беше върнал от спешното в родилното отделение, той се чувстваше притиснат от този клоун, чиято тъмна енергия сякаш набъбваше всеки път, когато бурята се отразяваше в трескавите му очи.

— Той ще бъде не просто обожаван. Той ще бъде безсмъртен.

Руди нямаше търпение да разбере какво става с Мади и как върви раждането. В онези дни не беше прието бащите да присъстват на раждането на децата си.

— Той ще бъде най-добрият цирков артист за времето си, Руди Ток, и всеки, който гледа негово представление, ще знае, че Конрад Бизо е негов баща, създател, баща на клоун.

Медицинските сестри в отделението, които би трябвало често да се отбиват във фоайето, за да разговарят с бащите, сякаш нарочно се опитваха да са незабележими. Най-вероятно им беше неприятно присъствието на този ядосан мърморко.

— Кълна се в гроба на баща ми, че моят Пунчелино никога няма да стане въздушен акробат — заяви Бизо.

Силният гръм, който подсили клетвата му, беше първият от две толкова мощни гръмотевици, че стъклата на прозорците се разтърсиха като кожи на барабан и лампите примигнаха и издадоха тъп пукот.

— Какво общо имат акробатите с истината за човешкото съществуване? — попита Бизо.

— Нищо — веднага отговори Руди.

Той по принцип си беше мил и тих човек. Не беше сладкар като баща си, а само пекар, който малко преди да стане баща, предпочиташе да не бъде бит от едър клоун.

— Комичното и трагичното, инструментите на клоунското изкуството — това е всъщност живота — заяви клоунът.

— Комедията, трагедията и нуждата от хубав хляб — каза Руди, присъединявайки на шега и своя занаят към списъка от професии, съдържащи в себе си истината за живота.

Тази малка фриволност предизвика един яростен поглед, поглед, който не просто би спрял всички часовници, а би спрял времето.

— Комедията, трагедията и хлябът — повтори Бизо; може би се очакваше татко да признае забележката си за нелепа.

— Хей — каза татко, — говориш също като мен, — клоунът беше изрекъл последните думи с глас, който беше точно като татковия.

— Казах ти, че съм талантлив, Руди Ток. В много повече отношения, отколкото можеш да си представиш.

Руди сякаш усещаше смразеното му сърце как бие по-бавно и по-бавно, отслабващо под тежестта на студения поглед.

— Моето момче никога няма да стане въздушен акробат. Противните змии ще се разсъскат. Ще съскат и ще трещят, но Пунчелино никога няма бъде въздухар.

Поредното цунами от гръмотевици се разби в стената на болницата и светлините пак бяха наполовина заглушени.

В този мрак, Руди можеше да се закълне, че огънчето на цигарата в дясната ръка на Бизо засвети по-ярко, въпреки че той я държеше долу; сякаш някакъв фантом си дърпаше жадно, с нетърпеливи устни.

Руди си помисли, но не можеше да се закълне, че очите на Бизо за момент проблеснаха като цигарата. Това със сигурност не беше вътрешна светлина, а отражение на… нещо.

Когато кънтенето на гръмотевицата утихна, осветлението се възстанови. Руди стана от стола.

Току-що се беше върнал от спешното и въпреки че не получи никакви новини за жена си, беше готов да хукне обратно към мрачната сцена в интензивното, само и само да не преживее още един гръм, пукот от отвъдното заедно с приглушаване на светлините в компанията на Конрад Бизо.

Когато влезе в интензивното и завари две сестри до леглото на баща си, той си помисли за най-лошото. Знаеше, че Джоузеф умира, и все пак гърлото му се стегна и очите му се насълзиха, когато си помисли, че краят е дошъл.

За негова изненада обаче баща му, полуседнал в леглото, с ръце, вкопчени в страничните перила, развълнувано повтаряше предсказанията, които вече беше изрекъл пред една от сестрите.

— Петдесет сантиметра…четири килограма и петдесет и шест грама… десет и четирийсет и шест тази вечер… синдактилия…

Когато видя сина си, Джоузеф седна и една от сестрите повдигна горната част на леглото за опора.

Не само, че беше възстановил говора си, но явно не беше вече парализиран, както след удара. Той стисна ръката на Руди силно, до болка.

Удивен от случващото се, Руди реши, че баща му като по чудо е оживял. След това обаче съзря отчаянието на умиращ човек, който има да предаде важно нещо.

Лицето на Джоузеф беше изпито, изглеждаше почти смалено, сякаш Смъртта като крадец на дребно беше започнала да прибира тялото му грам по грам. За сметка на това очите му изглеждаха огромни. Уплашено погледна сина си.

— Пет дни — каза Джоузеф и грубият му глас застърга с мъка пресъхналото гърло. — Пет фатални дни.

— Спокойно, татко! Не се вълнувай — предупреди го Руди, но видя, че на кардиомонитора светещата графика показва бърз и равномерен ритъм.

Едната сестра отиде да повика лекар. Другата се отдалечи от леглото, готова да помогне, ако пациентът получи пристъп. Облизвайки напуканите си устни, старецът направи петото си предсказание:

— Джеймс. Ще се казва Джеймс, но никой няма да го нарича така… нито Джим. Всички ще му викат Джими.

Това стресна Руди. С Мади бяха избрали името Джеймс, ако бебето е момче, и Дженифър, ако е момиче, но не бяха го обсъждали с никого. Баща му не би могъл да знае. Но знаеше. Той упорито заяви:

— Пет дни. Трябва да го предупредиш. Пет фатални дни.

— Спокойно, татко! — повтори Руди. — Ще се оправиш.

Баща му, бял като разрязан хляб, стана още по-блед, по-бял от брашно в чаша за дозиране.

— Няма да се оправя Умирам.

— Не умираш. Я се погледни! Ти говориш. Не си парализиран. Ти си…

— Умиращ — настоя Джоузеф с извисяващ се, прегракнал глас. Слепоочията му започнаха да пулсират и графиката на монитора стана по-бърза, докато той се опитваше да пробие през успокоителните думи на сина си и да му привлече вниманието. — Пет дати. Напиши ги. Напиши ги веднага! Веднага!

Объркан, уплашен, че упоритостта на Джоузеф може да му докара още един удар, Руди послуша баща си.

Взе химикал от сестрата. Тя нямаше никаква хартия, а и не би позволила да се използва залепеният за леглото болничен лист.

Руди извади от портфейла си първото нещо, на което можеше да се пише: пропуск точно за този цирк, в който Бизо играеше. Беше го получил преди седмица от Хю Фостър, полицай от Сноу Вилидж. Бяха приятели от детинство.

Хю, също като Руди, беше мечтал да стане сладкар, но не притежаваше умения в пекарството. Кифлите, които приготвяше, чупеха зъби. Лимоновите му пайове дразнеха езика.

Когато благодарение на своята професия, защитаваща закона, Хю получаваше безплатно различни неща — пропуски за цирк, билети за карнавалните надбягвания на областния панаир, мостри на куршуми от различни производители на амуниции, той ги делеше с Руди. В замяна приятелят му му даваше сладки, които не пресичаха апетита, торти, които не дразнеха обонянието, пайове и щрудели, които не причиняваха повръщане.

Червени и черни букви, върху които се тълпяха слонове и лъвове, красяха пропуска. Обратната страна беше бяла. Разгъната, беше шест на дванайсет сантиметра, точно колкото една индекс карта в каталог.

Докато силният дъжд удряше близкия прозорец, наподобявайки звука от тичащи крака, Джоузеф отново се вкопчи в леглото, сякаш се страхуваше да не отлети нагоре и да изчезне.

— 1994. Петнайсети септември. Четвъртък. Пиши!

Седнал до леглото, Руди пишеше с прецизния почерк, който използваше при съчиняването на рецепти: 15 септ. 1994, четв.

С очи огромни и диви като на заек в плен на койот, Джоузеф се беше втренчил в една точка високо на стената срещу леглото му. Сякаш там виждаше нещо повече от стена, нещо отвъд стената. Бъдещето може би.

— Предупреди го! — каза умиращият мъж. — За Бога, предупреди го!

Озадачен, Руди попита:

— Да предупредя кого?

— Джими. Сина ти. Моя внук.

— Той още не се е родил.

— На крачка е. Две минути. Предупреди го. 1998. 19 януари. Понеделник.

Смразен от призрачното излъчване на баща си, Руди държеше химикалката и не помръдваше.

— НАПИШИ ГО! — изръмжа Джоузеф. Устните му така се изкривиха, че сухата му и напукана долна устна се цепна. Алена струйка бавно се спусна по брадичката му.

— 1998 — промърмори Руди, докато записваше.

— Деветнайсети януари — повтори Джоузеф прегракнал. Пресъхналото му гърло съвсем се беше измъчило от силния вик. — Понеделник. Фатален ден.

— Защо?

— Фатален, фатален!

— Защо ще бъде фатален? — настояваше синът.

— 2002. Двайсет и трети декември. Пак понеделник.

Руди написа набързо и третата дата и каза:

— Татко, това е странно. Не разбирам.

Джоузеф все още се държеше здраво за стоманените перила. Неочаквано ги разтърси с ярост, с такава свръхестествена сила, че почти ги отчупи от леглото, произвеждайки тракане, което е необичайно за нормална болнична стая, а в замрялото спешно отделение си беше направо експлозия.

В първия момент наблюдаващата сестра се спусна напред, вероятно с намерението да успокои пациента, но поразяващото съчетание на лудост и страх, изкривяващо мъртвешкото му лице, я разколеба. Гръмовни тласъци отекнаха със сила, изтърсваща прахта от акустичните тавански плочки. Сестрата се отдръпна, като че ли самият Джоузеф беше предизвикал този взрив.

— НАПИШИ ГО! — настоя той.

— Написах, написах — увери го Руди. — 23 декември, 2002, пак понеделник.

— 2003 — нетърпеливо продължи Джоузеф. — 26 ноември. Сряда. Ден преди Деня на благодарността.

След като записа четвъртата дата на гърба на пропуска и баща му спря да тресе перилата, Руди вдигна очи и видя нова емоция в очите на баща си. Нямаше ги яростта и страхът. Бликнаха сълзи и Джоузеф каза:

— Горкият Джими, горкият Руди!

— Татко?

— Горкият, горкият Руди. Горкият Джими. Къде е Руди?

— Аз съм Руди, татко. Тук съм.

Болният примигна и избърса сълзите си като сграбчен от друга емоция, този път трудна за определяне. Някои биха го нарекли удивление. Според други ще е изненада, която само бебе може да изрази, когато прави поредното си откритие.

След миг Руди установи, че това е състояние, много по-неясно от удивлението. Това беше благоговение, категоричното отстъпление на разума пред нещо велико и непреодолимо.

В очите на баща му проблесна изумление. Наслада и страх се бореха за надмощие по лицето му. Все по-стържещият глас на Джоузеф утихна до шепот:

— 2005. — Погледът му остана фиксиран в друга реалност, която очевидно за него беше по-истинска от света, в който беше живял петдесет и седем години.

С трепереща ръка, но все пак четливо, Руди записа и петата дата и изчака.

— О! — каза Джоузеф, като стреснат от разкриването на тайна.

— Татко?

— Не така, не така — с тъга изрече Джоузеф.

Любопитството надделя над тревогата и стреснатата сестра се приближи до леглото. В стаята влезе някакъв лекар.

— Какво става тук?

— Не вярвай на клоуна.

Лекарят май малко се обиди, мислейки, че пациентът се съмнява в компетентността му. Наведен над леглото, опитвайки се да изтръгне вниманието на баща си от другата реалност, Руди каза:

— Татко, откъде знаеш за клоуна?

— Шестнайсети април — каза Джоузеф.

— Откъде знаеш за клоуна?

— НАПИШИ ГО — изкрещя Джоузеф, сякаш небесата се бяха блъснали в земята още веднъж.

Докато лекарят се преместваше от другата страна на леглото, Руди прибави „16 април“ до 2005 на петия ред на гърба на пропуска. Добави и „събота“, след като баща му го изрече.

Лекарят сложи ръка под брадичката на Джоузеф и обърна лицето му към себе си, за да огледа по-добре очите му.

— Той не е този, за когото го мислиш — обърна се Джоузеф не към лекаря, а към сина си.

— Не е кой? — попита Руди.

— Той не е.

— Кой е той?

— Но, Джоузеф — смъмри го лекарят, — ти ме познаваш много добре. Аз съм доктор Пикет.

— О, трагедията — произнесе Джоузеф с глас, изпълнен с такава мъка, сякаш беше актьор в Шекспирова пиеса, а не сладкар.

— Каква трагедия? — попита разтревожено Руди. Изваждайки офталмоскоп от джоба на бялата си престилка, доктор Пикет изрази несъгласието си:

— Няма никаква трагедия. Това, което виждам, е забележително подобряване на състоянието.

Джвузеф се извърна, за да избегне докосването му, и още по-развълнуван каза:

— Бъбреци!

Руди се смути:

— Бъбреци?

— Защо проклетите бъбреци са толкова важни? — настоя баща му.

— Това е абсурд. Всичко това е абсурд.

Сърцето на Руди се свиваше, като гледаше как ясното съзнание на баща му отстъпва на безсмислените брътвежи.

Налагайки контрол на пациента си с още едно хващане за брадичката, лекарят включи офталмоскопа и насочи светлината към дясното око на Джоузеф. Също както ако тънкият лъч беше остра игла, а животът му — балон, Джоузеф Ток издъхна с експлозивна сила и се свлече мъртъв на възглавницата.

Всички машини и инструменти, съществуващи в една добре оборудвана болница, бяха използвани в опит да бъде съживен, но напразно. Джоузеф си беше тръгнал и нямаше да се върне.

А аз, Джеймс Ток, съм се появил. Часът, отбелязан в смъртния акт на дядо ми, съвпада с този в моето свидетелство за раждане.

Съкрушен, Руди остана на леглото до баща си. Не беше забравил за жена си, но мъката го беше парализирала.

Пет минути по-късно една сестра му съобщи, че Мади е зле и той трябва веднага да отиде при нея.

Ужасен от мисълта, че може да загуби баща си и съпругата си в един ден, татко хукнал към родилното.

Както той разказва, коридорите на нашата скромна областна болница се били превърнали в бял лабиринт и той поне два пъти объркал посоката. Прекалено нетърпелив, за да чака асансьора, той се спуснал надолу по стълбите от третия етаж до партера, подминавайки втория етаж, където беше родилното.

С пристигането си във фоайето за бъдещи бащи татко бил посрещнат от изстрел на пистолет. Конрад Бизо убил лекаря на жена си.

За миг татко помисли, че Бизо държи клоунска играчка, някакво „оръжие“, пръскащо червено мастило. Лекарят се свлече на земята без усет към комичното, с грозна решителност и миризмата на кръв изпълни въздуха прекалено истинска. Бизо се обърна към татко и насочи пистолета. Ако оставим настрани смачканото бомбе, късите ръкави и ярката кръпка на седалището на панталоните му, ако оставим белия грим и напудрените бузи, нищо в Бизо сега не беше клоунско. Очите му бяха на дива котка, а оголените му зъби на ръмжащ тигър. Изглеждаше като въплъщение на лудостта на демона. Татко си помисли, че ще застреля и него, но той каза:

— Махни се от пътя ми, Руди Ток. Ти не си мой враг. Ти не си въздухар.

Бизо влезе от фоайето в отделението и затръшна вратата след себе си.

Татко коленичи до лекаря и видя, че е останала капка живот в него. Простреляният мъж се опита да каже нещо, но не успя. В гърлото му се беше събрала кръв и той се давеше.

Баща ми надигна главата му, подпъхвайки стари списания, така че да може да диша, и се развика за помощ, докато усилващата се буря разтърсваше нощта с трясъците си, идващи от отвъдното.

Доктор Ферис Макдоналд беше лекарят на Мади. Повикаха го да поеме и Натали Бизо, когато я докараха изненадващо, вече започнала да ражда.

Смъртно ранен, той изглеждаше повече объркан, отколкото уплашен. След като успя да прочисти гърлото си и да диша, каза на баща ми:

— Тя почина, докато раждаше, но аз не съм виновен.

За един ужасен миг баща ми си помисли, че Мади е умряла. Доктор Макдоналд разбра това и изрече последните си думи:

— Не Мади. Жената на клоуна. Мади… е жива. Съжалявам, Руди. Ферис Макдоналд умря, докато ръката на баща ми беше на сърцето му.

Докато гръмотевиците отекваха, татко чу още един изстрел, идващ отвъд вратата, зад която беше изчезнал Конрад Бизо.

Мади лежеше някъде там, жена, оставена без помощ в мъчителното и раждане. И аз вече бях там, създание, все още недостатъчно едро, за да се защитава.

Баща ми, по това време пекар, никога не е бил мъж на действието; не се промени и няколко години по-късно, когато се издигна до сладкар. Той има средно телосложение, не е слаб, но не е и роден за боксовия ринг. Дотогава беше водил спокоен живот, без особени лишения, без борба.

Но страхът за жена му и детето му го беше обзел до паника — не истерична, а пресмятаща. Без оръжие или план, но изведнъж със сърце на лъв, той отвори вратата и тръгна след Бизо.

Въпреки че въображението му нарисувало хиляда кървави картини, той казва, че не е успял да предвиди какво ще се случи и, разбира се, ни най-малко не е могъл да предположи как тази нощ ще отеква в следващите трийсет години с толкова ужасни и потресаващи последствия за него и за мен.

2

В болницата „Сноу Каунти“, във фоайето за бъдещи бащи имаше врата, която водеше към малък коридор с ниша за медикаменти вляво и баня вдясно, флуоресцентните лампи на тавана, белите стени и белият керамичен под загатваха за безукорни антибактериални процедури.

Познавах това място, защото моето дете се появи на бял свят в същото родилно отделение в една друга незабравима нощ, в която цареше несравним хаос.

Тази бурна вечер през 1974, когато Ричард Никсън се върна в Калифорния, а Бизо беше в плен на лудостта си, баща ми откри просната на пода в коридора, застреляна от упор, една сестра.

Спомня си как чувството на мъка и безпомощност почти го съборили на земята.

Ужасната смърт на доктор Макдоналд не успя да го разчувства, защото беше внезапна и някак нереална. И само няколко мига след това тази безжизнена сестра — толкова млада, невинна, като паднал ангел в бели одежди, със златни коси, разпилени като ореол около неестествено спокойното и лице — го прониза и той осъзна какво всъщност се е случило.

Отвори рязко вратата към складчето и се огледа за нещо, което може да използва за оръжие. Успя да намери само чисти чаршафи, бутилки с антисептичен препарат и един заключен шкаф с лекарства…

Поглеждайки назад, този момент го разтърсваше с жестоката си комичност, но тогава мислеше със сериозността на отчаянието за това как след толкова години месене на толкова много тесто, ръцете му притежаваха опасна сила. Ако можеше да избегне пистолета на Бизо, със сигурност щеше да може да го удуши.

Никакво импровизирано оръжие не можеше да бъде по-смъртоносно от ръцете на освирепял пекар. Това налудничаво хрумване беше плод на ужасеното му съзнание; интересно как това съзнание му беше вдъхнало и кураж.

Късият коридор пресичаше един по-дълъг. В него имаше три врати към родилните зали, както и отделение за новородените, където увити бебета, всяко в своята кошара, размишляваше над новата реалност от светлина, сенки, глад, неудовлетвореност и данъци.

Татко очакваше да намери майка ми и мен, но откри само майка ми. Тя лежеше в безсъзнание в една от стаите. Беше като мъртва. Причерня му, но преди да я отмине, видя, че неговата любима Мади диша. Той се хвана за ръба на леглото, докато погледът му се проясни. С пребледняло и плувнало в пот лице тя не беше енергичната жена, която познаваше, а слаба и уязвима.

Кръвта по чаршафите показваше, че е родила, но отникъде не се чуваше детски плач. Затова пък се чу как Бизо крещи:

— Къде сте, копелета?

Татко неохотно остави майка ми и отиде да види с какво може да помогне, както — държи винаги да отбележи — всеки пекар би постъпил. В съседното помещение откри Натали Бизо. Стройната акробатка беше издъхнала от усложнения при раждането толкова скоро, че сълзите от болка по лицето и все още не бяха изсъхнали.

Според татко дори след агонията си и даже в смъртта си тя била неземно красива. Гладка мургава кожа. Гарвановочерна коса. Светлозелените и очи били отворени като прозорци към райска поляна.

За Конрад Бизо, който явно не беше красив и под грима, не притежаваше кой знае какво, с неприятен характер дори и при нормални обстоятелства, тази жена изглеждаше като награда извън всякаква логика. Това може да обясни, но не и да оправдае жестоката му реакция.

Излизайки от родилната зала, татко се сблъска с клоуна-убиец. Бизо тъкмо излизаше от стаята с детските легълца и връхлетя в коридора, понесъл бебе в едната си ръка.

От това разстояние пистолетът в дясната му ръка изглеждаше два пъти по-голям, отколкото беше във фоайето, сякаш бяха в чудния свят на Алиса, в който предметите растяха и се смаляваха без причина, извън всякакви закони на физиката.

Татко можеше да сграбчи китката на Бизо и със силните си ръце на пекар да му отнеме оръжието, но не дръзна да направи нищо, което би застрашило живота на бебето.

С почервеняло лице и сбръчкано чело, бебето изглеждаше негодуващо и лично обидено. Устата му се разтегна широко и застина в тих шок, сякаш беше осъзнало, че баща му е побъркан клоун.

„Благодаря, на Господ за бебето — често казваше татко. — Ако не беше то, щях да съм мъртъв. Щеше да израснеш без баща и никога нямаше да разбереш как се приготвя крем брюле.“

И така, гушнал отрочето си и размахващ пистолет, Бизо повтори:

— Къде са те, Руди Ток?

— Кои? — попита татко.

Клоунът с кръвясали очи беше разкъсван от ярост, но и сломен от мъка. Сълзи се стекоха върху грима му. Устните му се разтрепериха, сякаш щеше да заридае в несвяст, след това оголиха зъбите, разкривайки такъв гняв, че мраз нахлу в тялото на татко.

— Не се прави на глупак! — предупреди го Бизо. — Трябва да има и други сестри, може би и още един доктор. Копелетата трябва да умрат. Те я убиха.

— Те избягаха — отвърна баща ми, убеден, че е по-безопасно да излъже, че ги е видял да бягат, отколкото да твърди, че не е срещнал никого. — Те се промъкнаха зад гърба ти, когато минаваше през фоайето. Сигурно вече са далеч.

Конрад Бизо сякаш се изду като гигант, черпещ сила от яростта си. Нямаше и следа от палячовщината на Барнум и Бейли, а изпепеляващата ненавист в очите му беше силна като отрова на кобра.

За да не се окаже на мястото на медицинския състав, избягал от Бизо, татко веднага добави, съвсем не за да го заплашва, а само, за да му помогне:

— Полицаите идват. Ще искат да ти вземат бебето.

— Това е моят син — заяви Бизо с такава страст, че миризмата на цигарен дим, пропила дрехите му, можеше да бъде объркана за ефект от необузданата му емоция. — Няма да позволя да отрасне сред въздухари.

Принуден да бъде любезен, за да се спаси, татко каза:

— Твоето момче ще бъде най-доброто — клоун, шут, шегаджия, върхът на сладоледа.

— Върхът на джанката — поправи го убиецът, но без враждебност. — Да, най-великият. Такъв ще бъде. Няма да позволя който и да било да му попречи да следва призванието си.

С пистолета и с бебето на ръце, Бизо избута баща ми и се затича по късия коридор, където прескочи тялото на мъртвата сестра, сякаш беше кофа с вода.

Трескаво обмисляйки как да спре освирепелия, без да нарани бебето, татко стоеше безпомощен. Когато Бизо стигна до вратата на фоайето за бъдещи бащи, спря за миг и се обърна:

— Никога няма да те забравя, Руди Ток. Никога.

Баща ми не разбра дали това е израз на объркани сантиментални чувства, или е заплаха.

Клоунът блъсна вратата и изчезна. Веднага след това татко се втурна към първата родилна зала, защото все пак най-загрижен беше за майка ми и мен.

Все така сама, майка ми лежеше на леглото, където я беше открил татко преди малко. Макар лицето и да беше все още сиво и потънало в пот, тя се беше посъвзела. Изстена от болка и примигна неразбиращо.

Дали е била просто дезориентирана или не на себе си е повод за спор между родителите ми, но баща ми твърди, че се притеснил за нея, когато му казала:

— Ако искаш сандвичи „Рюбен“ за вечеря, трябва да купим сирене от магазина. Мама твърди, че всъщност е казала:

— След всичко това, не си и помисляй да ме докосваш, ти, куче сине.

Тяхната любов е повече от привличане, привързаност или уважение; толкова е дълбока, че извира от чувството за хумор. Смехът е венчелистчето на цветето на надеждата, а надеждата цъфти на лозата на вярата. Те имат вяра един в друг и вяра, че животът има смисъл и тази вяра им носи неуморимия хумор, с който се даряват един друг и мен.

Израснах в дом, изпълнен със смях. Независимо от това, което ми предстои, няма да забравя този смях и прекрасните торти. Разказвайки за живота си, постоянен инструмент ще ми бъде доброто настроение, защото смехът е универсалното лекарство за измъчени сърца, мехлемът за тъга, но не мислете, че ще ви мамя. Няма да използвам смеха за завеса, която да скрие от погледа ни ужаса и отчаянието. Ще се забавляваме заедно, но понякога от този смях ще ни боли.

И така…

Въпреки споровете за състоянието на майка ми и за това дали е обвинила баща ми за родилните си мъки, или пък е споделила за липсата на сирене, за случилото се след това са в относително съгласие. Баща ми видял телефон на стената до вратата и се обадил да повика помощ.

Но това по-скоро било интерфон, отколкото истински телефон и затова вместо нормалните копчета, имало само четири бутона, всеки ясно надписан:

ПЕРСОНАЛ, ФАРМАЦИЯ, ПОДДРЪЖКА, ОХРАНА.

Татко натисна ОХРАНА и информира дежурния служител, че има убити хора, че нападателят, облечен като клоун, може би в момента излиза от сградата и че Мади се нуждае от спешна медицинска помощ.

Майка ми, дошла вече на себе си (ако преди това не е била), се разкрещя:

— Къде ми е бебето?

С телефонната слушалка на ухо, баща ми се обърна към нея изненадан:

— Не знаеш къде е?

Мъчейки се да се надигне, с лице, сгърчено от силна болка, мама каза:

— Откъде да знам? Изгубила съм съзнание. Как така някой е бил убит? Господи, кой е убит? Какво става? Къде ми е детето?

Въпреки че родилната зала нямаше прозорци, въпреки че беше обградена от коридори и други стаи, които съвсем я изолираха от външния свят, в далечината се чу вой на сирени.

Татко си спомни отблъскващия образ на Бизо в коридора, пистолета в дясната му ръка, бебето, гушнато в лявата. Гърлото му се сви и изтормозеното му сърце заби по-бързо.

Може би жената на Бизо и детето му са умрели при раждането. Може би малкото в ръцете му не е било неговото, а малкия Джеймс — или Дженифър — Ток.

— Помислих си, че е отвлечено — разказваше татко. Сетих се за бебето на Линдбърг и за Франк Синатра Джуниър, отвлечени заради откуп; за отгледания от маймуни Тарзан и всъщност каква връзка имаха те? Исках да изкрещя, но не можах и се почувствах точно като онова зачервено бебе с отворена уста, и като си помислих за бебето, о, в този момент просто знаех, че си бил ти, моят Джими.

Готов на всичко, за да спре Бизо, татко пусна телефона и хукна към отворената врата на коридора. Там почти се блъсна в Шарлин Колман, сестра, която сега носеше бебе в ръцете си.

То имаше по-широко лице от това на бебето, което Бизо беше отвлякъл в бурната нощ. Кожата му беше румено-розова, а не петнисточервена. Според татко очите му били бистри и сини, а лицето му сияело от почуда.

— Скрих се с вашето бебе — каза Шарлин Колман. Скрих се от този ужасен човек. Разбрах, че е такъв още, когато дойдоха с жена си. Той носеше тази грозна шапка в сградата и даже не се извини за това.

Иска ми се да можех да потвърдя като присъстващ на случилото се, че всъщност това, което е притеснило Шарлин от самото начало, не е било клоунският грим на Бизо, злобните му тиради по адрес на акробатите или налудничавият поглед от очи, въртящи се като огнени колела, а просто шапката му. За нещастие на възраст по-малко от час все още не бях научил английски и даже не знаех кои са тези хора.

3

Треперещ от вълнение, татко ме взе от сестрата и ме занесе при майка ми. Сестрата повдигна леглото и постави още възглавници, така че майка ми да може да ме подържи.

Баща ми беше сигурен, че първите и думи към мен били:

— Дано да си си заслужавал болката, малък ми синеочко, защото, ако се окаже, че си неблагодарник, ще превърна живота ти в ад.

Обляна в сълзи, поразена от случилото се, Шарлин разказа последните събития и обясни как е успяла да ме скрие на сигурно място, когато започнала стрелбата.

Неочаквано повикан да се погрижи едновременно за две жени с трудно раждане, доктор Макдоналд нямало как да открие квалифициран лекар, който да се отзове веднага. Разпределил вниманието си между двете пациентки, тичайки от едната стая в другата, като разчитал на помощта на сестрите. Задачата му се усложнила от периодично намалящото се осветление и съответно от притеснението дали може да се разчита на генератора на болницата, в случай че бурята прекъсне електричеството.

На Натали Бизо не и беше оказана предродилна медицинска помощ. Оказа се, че страда от прееклампсия. По време на раждането получила силни конвулсии, застрашаващи не само нейния живот, но и този на нероденото и дете.

Междувременно майка ми се измъчвала от родилни болки, идващи от липсата на разкритие. Венозните инжекции синтетичен окситоцин първоначално не предизвикали нужните контракции, които биха позволили на майка ми да ме изхвърли навън.

Натали родила първа. Лекарят опитал всичко, за да я спаси — трахеална тръба, за да може да диша, инжекции антиконвулсанти, но покачващото се кръвно налягане и конвулсиите довели до масивен мозъчен кръвоизлив, който бил фатален. Точно когато пъпната връв между бебето на Бизо и мъртвата му майка била прерязана, моята майка, изтощена, но все още бореща се да ме прогони от себе си, най-накрая получила разширение на шийката. Представлението на Джими Ток започнало. Преди да се нагърби с трудната задача да съобщи на Конрад Бизо, че се е сдобил със син, но е загубил съпругата си, доктор Макдоналд се погрижил за мен и според Шарлин Колман, заявил, че това голямо парче месо със сигурност ще се превърне във футболен герой.

Постигнала успех в пренасянето ми от утробата в големия свят, майка ми веднага загубила съзнание. Не чула предсказанието на лекаря и видяла широкото ми, розово, удивено лице едва когато моята спасителка Шарлин се втурнала и ме представила на баща ми.

След като доктор Макдоналд ме даде на сестра Колман, за да бъда измит и увит в бяла памучна пелена, и след като се увери, че майка ми само е загубила съзнание и ще се съвземе след минути дори и без амоняк за вдишване, той махна гумените ръкавици, свали хирургическата маска и отиде във фоайето, за да успокои Конрад Бизо, доколкото може.

Почти веднага започнаха и крясъците — обидни думи, параноични обвинения, най-мръсните изрази, произнасяни от най-разгневения възможен глас.

Виковете стигнаха дори до Колман, която се намираше в обикновено спокойната и добре изолирана родилна зала. Ако не можеше да разбере, че това е странната реакцията на Бизо след загубата на жена му, то със сигурност долавяше яростта в гласа.

Когато излезе в коридора, за да чуе Бизо по-добре, вътрешното чувство я накара да ме увие в одеялце и да ме вземе със себе си.

В коридора срещна Луис Хансън, друга сестра, която държеше в ръцете си бебето на Бизо. Луис също се бе осмелила да се приближи, за да чуе невъздържаното избухване на клоуна.

Луис допусна фатална грешка. Тя се запъти към затворената врата на фоайето, мислейки, че при вида на сина си Бизо ще се успокои и силната мъка, която е разпалила яростта му, ще бъде потушена.

Шарлин беше успяла да се отърве от агресивен съпруг и не вярваше, че родителското чувство може да надделее над лудостта, обхванала мъж, който в момент на непреодолима загуба реагира с гняв и заплахи, а не със сълзи или с нежелание да приеме истината. Освен това тя си спомни и шапката, която той продължи невъзпитано да носи и в сградата. Шарлин усети, че се задават неприятности. Големи неприятности.

Тръгна заедно с мен по вътрешния коридор на родилното отделение към отделението за новородени. Докато вратата зад нас се люлееше, тя чу изстрела, който уби доктор Макдоналд.

Тази стая се състоеше от бебешки креватчета, в които се бяха свили новородените, повечето спяха, а няколко гукаха. Нито едно не плачеше засега. Огромен прозорец заемаше една от дългите стени, но от другата му страна в момента нямаше нито един горд баща, баба или дядо. При бебетата имаше две сестри. Те бяха чули крясъците, след това и изстрела и бяха по-склонни да се подчинят на съветите на Шарлин.

Сестра Колман ги увери, че престъпникът няма да нарани бебетата, но със сигурност ще убие всеки от персонала на болницата, който му се изпречи на пътя.

Въпреки това, преди да побягнат, всяка сестра грабна по едно бебе, терзаейки се за тези, които трябва да оставят. Изплашени от последвалия втори изстрел, те продължиха с Шарлин покрай големия прозорец, извън родилното отделение, в големия коридор. Трите заедно с поверениците си се скриха в стая, където спокойно си спеше някакъв мъж. Приглушената светлина трудно разсейваше мрака, светкавиците успяваха само да разклатят слабо сенките.

Притихнали, трите сестри се бяха притиснали една в друга, докато Шарлин не чу сирени в далечината. Този приканващ стон я заведе до прозореца, откъдето се виждаше паркингът пред болницата; надяваше се да зърне полицейски коли.

Вместо това видя как Бизо прекосява измития от дъжда асфалт с бебето си на ръце. Изглеждаше като сянка в неприятен сън, странна, измъкваща се, от тези, които биха могли да се видят в нощта на апокалипсиса, когато земята се разцепи, за да покани ядосаните множества от прокълнати.

Шарлин е преселничка от Мисисипи и е баптистка, чиято душа е изпълнена с поезията на Юга.

Бизо беше оставил колата си на такова разстояние, че през дъждовната завеса и зад жълтия натриев плащ около лампите беше невъзможно да се види какъв е моделът или цветът и. Шарлин го наблюдаваше как потегля, надявайки се, че полицията ще го пресрещне, преди да е стигнал до близката магистрала, но задните му светлини изчезнаха в мрака.

Заплахата беше отминала и тя се върна в родилната зала, когато мислите на татко препускаха между трагедията с бебето на Линдбърг, Румпелстилтскин и отгледания от маймуни Тарзан, точно навреме, да го успокои, че не съм отвлечен от клоун с наклонност да убива.

След време баща ми потвърди, че часът на раждането ми, големината и теглото ми съвсем точно са съвпаднали с предсказанията на дядо ми. Първото доказателство, че събитията в интензивното отделение са били не просто необикновени, а свръхестествени, дошло, докато майка ми ме държала. Баща ми разгънал одеялцето и открил, че пръстите на краката ми са сраснали, както Джоузеф предсказал.

— Синдактилия — казал татко.

— Това се оправя — уверила го Шарлин и очите и се разширили от удивление. — Откъде знаеш този термин?

Баща ми нежно, с любов и удивление погалил срасналите ми пръсти и само повторил:

— Синдактилия.

4

Синдактилия е не само медицински термин на моя недъг, но и характеристика на целия ми трийсетгодишен живот. Различни събития често се спояват от неочаквана логика. Моменти, разделяни от много години, неочаквано се съединяват, сякаш единството време-пространство се огъваше от някаква сила, притежаваща странно чувство за хумор или логика със спорни качества, но толкова заплетена, че чак загадъчна. Хора, нямащи нищо общо един с друг, откриват, че са свързани от съдбата, както два пръста от една кожна обвивка.

Хирурзите са се погрижили за краката ми толкова отдавна, че не съм запазил и най-слабия спомен за тези процедури. Нямам проблеми с ходенето, мога да бягам, когато се налага, даже танцувам, макар и да не умея.

Въпреки цялото ми уважение към паметта на доктор Ферис Макдоналд, никога не станах футболен герой, а и никога не пожелах да стана. Семейството ми никога не се е интересувало от спорт.

Вместо това ние сме страстни почитатели на пастичките, еклерите, плодовите пити, тортите и сладкишите, а също така и на непопулярния пай със сирене и броколи, сандвичите „Рюбен“ и всички удивителни ястия, приготвени от майка ми. Бихме разменили тръпката и славата на всички игри и състезания, съществували някога, за една вечеря заедно, съпътствана от разговори и смеха, бликващи като бърз поток с разгъването на салфетките и нестихващи до последната глътка кафе.

С годините ръстът ми се беше променил от петдесет на сто осемдесет и три сантиметра. Теглото ми — от четири килограма и петдесет и шест грама беше нараснало до осемдесет и пет килограма, което би трябвало да докаже твърдението ми, че съм в най-добрия случай здравеняк, далеч не толкова грамаден, за колкото ме смятат повечето хора.

Петото от десетте предсказания на дядо ми, че всички ще ми казват Джими, също се сбъдна.

Още при запознаването хората сякаш определяха Джеймс като прекалено официално, а Джим за прекалено сериозно или неподходящо. Дори в случаите, когато се представях, наблягайки на името си — Джеймс, всички започваха да ме наричат Джими с такава фамилиарност и лекота, сякаш ме познават от времето, когато лицето ми е било следрожденно розово, а пръстите ми са били сраснали.

Сега, когато правя тези аудиозаписи с надеждата да доживея написването и издаването им, четири от петте фатални дни са отминали. Те бяха еднакво и по различен начин ужасни, всеки от тях съдържащ в себе си неочакваното и мъчението, някои, носещи нещастие, но всички носещи и нещо друго. Още много други неща. А сега… ето го и първият.

С родителите ми прекарахме двайсет години, преструвайки се, че точността на първите пет предсказания на Джоузеф не означава непременно, че следващите пет ще се сбъднат. Детството и тийнейджърските ми години минаха гладко без каквото и да е доказателство, че животът ми може да бъде йо-йо на ластика на съдбата.

Въпреки това първият от тези пет дни безмилостно наближаваше — четвъртък, 15 септември 1994, и ние бяхме притеснени. Дневната доза кафе на мама се увеличи от десет на двайсет чаши.

Тя имаше интересна връзка с кофеина. Вместо да дразни нервите и, чашата кафе ги успокояваше.

Ако сутрин не изпиеше нормалните три чаши, около обяд не можеше да си намери място като бръмчаща на прозореца муха с разбити надежди. Ако до вечерта не изпиеше осем, стоеше будна в леглото, толкова бодра, че не само преброяваше докъм хиляда овце, но и ги кръщаваше и измисляше засукана житейска историйка за всяка една.

Според татко обърканият метаболизъм на Мади беше пряк резултат от това, че баща и бил шофьор на камион, който лапал кофеинови таблетки, но-доз вместо бонбони.

— И така да е — понякога отговаряше мама, — какво се оплакваш? Когато бяхме гаджета, беше достатъчно само да налееш пет-шест чаши евтино кафе в мен, за да ме направиш податлива като гума.

С наближаването на 15 септември 1994 година притеснението на баща ми пресече крем карамела, направи коричката на пая мека и крема брюле на топчета. Той не можеше да се съсредоточи върху рецептите си, нито върху фурните.

Смятам, че аз успях да се справя с очакването сравнително добре. Последните два дни преди първата от петте съдбовни дати е възможно да съм се блъснал в повече затворени врати от обикновено и да съм се препъвал по стълбите повече от нормалното за мен. И, признавам си, наистина изпуснах чука върху крака на баба Роуина, докато се опитвах да поставя една картина. Но все пак върху крака, не върху главата и а и единствения път, когато препъването доведе до падане, просто се изтъркалях по едни стълби и нищо не си счупих.

Все пак донякъде ни успокояваше фактът, че дядо Джоузеф беше предрекъл пет фатални дни в моя живот, а не един. Очевидно колкото и гаден да е петнайсети септември, нямаше да е денят на смъртта ми.

— Така е, но възможността да бъдат отрязани крайници и някой да бъде осакатен остава — предупреждаваше баба Роуина. — Или да бъде парализиран, или да се побърка.

Симпатична жена е баба ми по майчина линия, но е много силно усещането и за крехкостта на живота.

Като дете много се плашех, когато настояваше да ми чете, за да ме приспи. Когато не преправяше класическите приказки, а това беше рядко дори когато големият лош вълк биваше победен, както си е редно, баба спираше на ключови моменти в разказа, за да поразмишлява на глас за ужасните неща, които можеха да се случат на трите малки прасенца, ако укрепленията им не бяха издържали или ако стратегията им се беше оказала погрешна. Превръщането им в салами беше най-малкото, с което можеха да се отърват.

И така, по-малко от шест седмици след двайсетия ми рожден ден първото от петте ми изпитания дойде.