Пророчество

41

Корените на живота не трябва да тънат в страх. Родени сме за чудеса, за радост, за надежда, за любов, за възхищение пред загадката на съществуването, за да ни грабне красотата на света, да търсим истина и смисъл, да трупаме мъдрост и чрез отношението си към другите да осветяваме ъгълчето, в което се намираме.

Само със съществуването си, невиждан, скрит в някой окоп, Конрад Бизо правеше света по-мрачно място, но въпреки това ние живеехме в светлина.

Никой не може да ти подари щастие. Щастието е избор, който всеки от нас има силата да направи. Торта има винаги.

След опожаряването на къщата ни през януари 1998 година аз, Лори и Ани се преместихме при родителите ми за няколко седмици.

Преценката на Хю Фостър от нощта на пожара, че нищо не може да бъде спасено от къщата, се оказа вярна за мебелите, домакинските принадлежности, книгите и дрехите.

Но три неща, определени като спомени, бяха изровени от пепелта в добро състояние. Медальон, който бях подарил на Лори. Кристално украшение за елха, което тя беше купила от магазин за подаръци в Кармел, Калифорния, по време на медения ни месец. И пропуска за цирка, на който татко беше написал петте дати.

Лицевата страна беше обгорена и на мокри петна. Думите „за двама“ и думата „безплатно“ се бяха изтрили напълно. Само няколко части от красивите лъвове и слонове бяха оцелели като призрачни образи, надничащи през черните шарки и петната от вода.

Интересно как в долната част на пропуска думите „приготви се за магията“ бяха почти толкова ярки и ясни, колкото винаги са били. След всичко, което се случи, тези думи ме пронизаха както никога преди, сякаш не обещаваха удоволствие, а отправяха неясна заплаха.

Още по-интересно беше, че задната страна на пропуска беше недокосната от огъня и водата. Тук само хартията беше малко пожълтяла; петте дати с почерка на баща ми се четяха идеално.

Хартията миришеше на дим. Но мога със сигурност да кажа, че миришеше и на сяра.

В началото на март започнахме да си търсим къща в града, по възможност близо до родителите ми. В края на месеца къщата до тяхната беше обявена за продан.

Познаваме знаците на съдбата, когато ги срещнем. Направихме предложение на собствениците, което не можаха да отхвърлят, и подписахме договора на петнайсети май.

Ако бяхме богати, можехме да си купим няколко къщи, обградени от стена с един портал, охраняван денонощно. Къща в съседство с моето семейство все пак се приближаваше възможно най-много до начина на живот на семейство Корлеоне.

Животът ни след появата на Ани не се промени много, само дето обръщахме повече внимание на акото и чишкането. Дразни ме несправедливостта на Комисията за Нобелови награди, отреждаща награди за мир на хора като Ясер Арафат, докато година след година отказват да отдадат заслуженото на човека, измислил памперса.

Нямаше нужда да отбиваме Ани. Когато беше на пет месеца, тя непреклонно отказваше да суче и настояваше за кулинарно разнообразие. Изявявайки се като нахакана мадама, каза първата си дума малко преди Коледа тази година. Ако вярвате на Лори и на майка ми, е било на двайсет и втори декември и думата е била „мама“. А ако вярвате на баща ми, е било на двайсет и първи и е казала не една, а две думи: шоколадова торта. На Коледа тя каза „тата“. Не можех да получа по-хубав подарък. Известно време баба бродираше фигури на зайчета, котенца, кученца и други създания, които биха се харесали на дете. Скоро обаче се отегчи и превключи на влечуги.

На 21 март 1999, когато Ани беше на четиринайсет месеца, заведох Лори в болницата, в чудесно време и без инциденти и тя роди Люси Джийн.

Когато плацентата и излезе секунди след като Мело Мелодеон беше прерязал пъпната връв, той я поздрави:

— По-лесно от първия път. Беше без никакви мъки — като опитна кобила, изпускаща поредното конче.

— Веднага след като докараш каруцата пред къщи, ще ти дам порция хубав овес — обещах и аз.

— Смей се, докато можеш — каза тя. — Защото вече си сам мъж в къща с три жени. Достатъчно сме, за да си направим сборище на вещици.

— Не ме е страх. Какво още може да ми се случи? Аз вече съм омагьосан.

Може би Конрад Бизо имаше някакъв начин да ни наблюдава от далечно разстояние — какъвто беше случаят с появата му преди раждането на Ани. При това положение сигурно е решил да не рискува, докато не се разбере полът на бебето.

Въпреки че исках да имам син, с удоволствие бих отгледал пет дъщери или десет, без да се кахъря, че това може да попречи на Бизо да удовлетвори жаждата си за мъст и да го задържи настрана.

Само че ако съдбата ни дари с група сестрички, щеше да се наложи да се отнеса сериозно към уроците по бални танци, с които периодично ме тормозеше Лори. С пет дъщери за придружаване на бал и до олтара щях да се лиша от много спомени, ако не владеех фокстрот.

Впоследствие се научих да танцувам бързо и леко, много по-добре, отколкото очаквах, имайки предвид, че съм големичък за размера си и нещо като куц. Не бих могъл да засенча Фред Астер, но ако ми позволите да ви завъртя на Щраус или Бени Гудман, ще ви накарам да забравите за Бруно и танцуващата мечка.

На 14 юли 2000 година, след като вече бях преминал мъченията на танца, съдбата с един-единствен удар престана да ме пази, удовлетворявайки желанието ми да имам син и предизвиквайки лудия клоун да спази зловещото си обещание.

Излязъл като къпан от майка си, малкият Анди не отвърна на потупването на Мело Мелодеон по дупето с обикновения плач, изпълнен с шок и ужас. Той издаде остър звук като лай, безспорно съдържащ обида, последван от перфектен звук на пръдня, произведен от език между устните.

Веднага се притесних и не можах да не споделя с Мело.

— Господи, има толкова малко… малко нещо.

— Малко какво?

— Пиш-пиш.

— Викаш му пиш-пиш?

— Какво — да не използват по-хубава дума в медицинския колеж?

— Достойнството си му е с нормален размер — увери ме Мело — и големичко за това, за което ще го използва в близко бъдеще.

— Моят съпруг, идиотът — каза Лори с любов. — Джими, скъпи, единственото момче, което ще се роди с инструмент според твоите очаквания, ще се роди също и с рога, защото той ще бъде Антихристът.

— Е, добре, радвам се, че не е Антихристът — отвърнах аз. — Не искам да си представям на какво щяха да миришат пелените му.

Дори и в този радостен момент Бизо беше в мислите ни. Не бягахме в зловещо гробище, смеехме се в него.

42

Фостър беше станал шеф на полицията и като такъв беше разпоредил Лори и Анди да бъдат охранявани, докато са в болницата. Бодигардовете — цивилни полицаи — бяха инструктирани да обръщат внимание на себе си възможно най-малко. Когато след ден и половина заведох съпругата си и бебето вкъщи, пред къщата отново ни чакаше бодигард. Шефът им беше разпоредил да дежурят по дванайсет часа. Идваха и си тръгваха възможно най-дискретно, през гаража, криейки се на задната седалка на колата на татко или на моята. Хю действаше не само от загриженост за нас, но и с надеждата, че ще хване Конрад Бизо.

След една напрегната седмица, в която клоунът не се появи, Хю не можеше повече да оправдава разходите по нашата охрана. А и ако неговите пристрастени към сладкото служители напълнееха още малко, нямаше да могат да си закопчават панталоните.

Само до края на този първи месец татко, мама и баба се преместиха от съседната в нашата къща. Колкото повече, толкова по-добре.

Разчитахме също така и на помощта на колорадската гилдия на професионалните хлебари и сладкари. Тези момчета също пълнееха, но като пекари с опит, лишени от метаболизма на нашето семейство, бяха достатъчно разумни и носеха само панталони с ластици.

В края на месеца доблестните ни колеги се прибраха по къщите.

Татко и мама се върнаха в тяхната къща заедно с Уина.

Започнахме да си мислим, че Конрад Бизо може да е умрял. С постоянния си гняв срещу света, параноята, арогантността и склонността да убива чудно как не се беше самоубил още преди години.

Ако беше жив, може би пребиваваше в някой уютен приют за ненормални. Може би беше живял под прекалено много фалшиви имена и сега живееше в делириума на разкъсваща се самоличност, вярвайки, че е Клапи, Чизо, Слани, Бурпо, Нътси и Бонго — всичките наведнъж.

Въпреки че се страхувах, че бедствието ще ни сполети веднага щом повярваме, че Конрад Бизо е изчезнал завинаги, не можехме да прекараме останалата част от съществуването си в състояние на тревога. Дори и обикновената предпазливост се превърна в непосилен товар. Трябваше да продължим да живеем.

До 14 юли 2001 година, когато Анди празнуваше първия си рожден ден, вече бяхме усетили, че сме преминали от света, в който живееше и Бизо, в свят, в който го нямаше.

Животът беше хубав и ставаше все по-хубав. Ани беше на три и половина и отдавна се беше научила да ходи сама до тоалетната. Люси, на две годинки и нещо, съвсем скоро беше започнала да използва гърнето за големи и беше много ентусиазирана. Анди знаеше за какво служи гърнето, но го мразеше… докато постепенно не усети гордостта, с която Люси се възкачва на големия трон.

Ани и Люси имаха обща стая, точно срещу нашата. Тя беше разделена на две, като кътчето на Ани беше в жълто, а това на Люси — в розово.

Ани вече се очертаваше като мъжкарана и наричаше половината на Люси „момичешка“. Все още неопитна в саркастичния изказ, Люси определяше половината на сестра си като „глупав лимон“. И двете момичета бяха убедени, че в гардероба им живее чудовище.

Според Люси звярът беше космат и с големи зъби. Твърдеше, че яде деца и после ги повръща. Люси се страхуваше да не бъде изядена, но повече се страхуваше да не бъде повърната.

Само на двайсет и осем месеца, тя вече показваше такова предпочитание към реда, каквото други малчугани не само че не притежаваха, но и не разбираха. Всичко в нейната част от стаята си имаше място. Когато и оправях леглото, тя изглаждаше гънките след мен.

Реших, че Люси ще бъде брилянтна математичка или световноизвестен архитект, или обект на силен интерес от страна на психолозите, изучаващи обсебващи и натрапчиви разстройства.

Както Люси се наслаждаваше на реда, така Ани блаженстваше в безредието. Когато оправях нейното легло, тя го поотупваше, за да му придаде по-небрежен вид.

Според Ани чудовището имаше люспи, много на брой малки зъби, червени очи и нокти, боядисани в синьо. Нейното чудовище също като това на Люси ядеше деца, но не на една хапка, а бавно, вкусвайки ги парченце по парченце.

Уверихме момичетата, че никакви чудовища не живеят в гардероба, но както всеки родител знае, такова уверение няма особен ефект.

Лори написа интересно съобщение на компютъра си, принтира го в червено и черно и го залепи на вътрешната страна на вратата на гардероба: „Вижте какво, чудовища! Забраняваме ви да влизате в тази спалня! Ако се промъкнете през някоя пукнатина, трябва веднага да се върнете обратно! Не приемаме такива като вас в нашата къща!“

Това ги успокои за известно време. Ирационалните страхове все пак са най-упоритите.

Не само при децата. Забележете, че в този свят, в който дяволски държави са управлявани от луди хора, търсещи ядрени оръжия, страхът от прекаляваме с калории и пестициди е много по-популярен от този от бомби в куфарчета.

За да се почувстват момичетата още по-сигурни, поставихме капитан Флъфи — мечок с милитаристична шапка, на стол до гардероба. Капитанът служеше за бодигард и щеше да ги защитава.

— Той е просто тъп мечок — каза Ани.

— Да. Тъп — съгласи се Люси.

— Не може да уплаши чудовищата. Те ще го изядат — каза Ани.

— Да — потвърди Люси. — Ще го изядат и ще го повърнат.

— Напротив — обясни им Лори. — Капитанът е много умен и произхожда от род на мечки, които векове наред са охранявали малки момиченца. Нямат случай на изгубено дете.

— Нито едно изгубено дете? — попита Ани подозрително.

— Нито едно — уверих я аз.

— Може би са изгубили някое, но са излъгали — заяви тя.

— Да — каза Люси. — Излъгали са.

— Капитан Флъфи прилича ли ви на лъжец?

Ани го огледа и тогава заяви:

— Не. Но и прабаба Уина не прилича, но дядо казва, че не е познавала човек, който се е самоубил с пръдня, както тя твърди.

— Да — изрече Люси, — самоубил се с пръдня.

— Дядо никога не е обвинявал прабаба в лъжа — казах аз. — Той само казва, че тя понякога малко преувеличава.

— Капитан Флъфи не прилича на лъжец и не е лъжец — обади се Лори, — и трябва да му се извиниш.

Ани прехапа за момент горната си устна.

— Извинявай, капитан Флъфи!

— Да. Флъфи — каза Люси.

Освен, че оставяхме светната нощната лампа, дадохме на момичетата и по едно фенерче. Както всеки знае, лъч светлина би изплашил всяко чудовище, независимо дали повръща, или яде в момента.

Минаха дванайсет месеца, още една прекрасна година, изпълнена със светли спомени, без истински страх.

Три от петте дати, написани на гърба на пропуска, оставаха в бъдещето и не можехме да сме сигурни, че ще са свързани с Конрад Бизо. Благоразумието предполагаше повече внимание от наша страна към заплахи, които могат дойдат от източници, различни от клоуна и опандизения му син.

Двайсет и осем години изминаха от нощта на моето раждане. Ако все още беше жив, Бизо трябваше да е почти на шейсет. Дори и все още да е побъркан като лабораторна мишка в лабиринт, годините със сигурност са сложили своя отпечатък. Едва ли е толкова избухлив в омразата си и толкова енергичен в яростта си. Лятото на 2002 година си отиваше и аз имах усещането, че повече няма да видим Конрад Бизо.

През септември Анди стана на двайсет и шест месеца и вече си имаше собствено чудовище в гардероба. То беше клоун, който яде деца.

Едва ли можехме да се почувстваме по-зле. Въпреки че не се поддавахме лесно на такива асоциации, си сложихме аларма, обхващаща всички врати и прозорци.

Не бяхме казали на децата за Конрад Бизо, за Пунчелино или за каквото и да било, свързано с нещата, които бяха направили, и нещата, които бяха заплашили, че ще направят. Ани, Люси и Анди бяха прекалено малки, за да разберат ужасните истории и да носят такъв товар. Най-страшното, което можеха да понесат на тази възраст, беше чудовище в гардероба или три чудовища в гардероба.

Мислехме, че може да са чули нещо от децата, с които си играят. Но децата ни винаги си играеха с други деца под наше наблюдение.

Не можехме да си позволим да мислим, че Конрад Бизо е мъртъв или е затворен в някоя лудница; затова един от нас винаги беше с децата, докато си играят, и често единият или двамата ми родители също присъстваха. Гледахме. Слушахме. Със сигурност щяхме да чуем.

Може би Анди беше видял лош клоун във филм, по телевизията, в анимационно филмче. Въпреки че преглеждахме всичките им филми и се опитвахме да ги предпазим от медии, настървени да ги опорочат по стотици различни начини, не можехме да сме абсолютно убедени, че не сме пропуснали нещо и че лесно впечатляващият се Анди не се е натъкнал на злобен клоун с трион. Момчето не показа какво е причинило този страх. От неговата гледна точка ситуацията беше проста: Имаше клоун. Клоунът беше лош. Лошият клоун искаше да го изяде. Лошият клоун се криеше в гардероба. Ако заспи, лошият клоун ще го сдъвче.

— Не усещате ли миризмата му? — попита Анди. Не можехме да уловим и най-лек дъх. Поставихме бележка от вътрешната страна на неговия гардероб с предупреждение към клоуна-канибал. Представихме на Анди мечока, наричан сержант Снъгълс, негова версия на капитан Флъфи. Получи също и унищожаващо чудовища фенерче, лесно за използване, подходящо за малки, несигурни ръце.

Освен това поставихме аларма и вътре, купихме малки спрейчета и ги поставихме из къщата на места, недостъпни за децата. Добавихме по още една ключалка на входната, на задната и на вратата между кухнята и гаража.

Дядо Джоузеф не беше споменал 12 януари 1998 година в предсказанията си — нощта, в която Бизо се опита да отвлече Лори, да изроди първото ни дете и да избяга с него — а беше посочил само 19 януари, когато изгоря къщата ни. Това ни накара да мислим, че може да е пропуснал и друг кофти ден наблизо до приближаващата трета дата от списъка му. Трябваше поне две седмици предварително да си създадем състояние на разумна параноя.

Бяхме се насладили на почти четири години спокойствие, на нормалност. Сега, когато третата от петте дати наближаваше — 23 декември 2002 година, понеделник усещахме как огромна сянка се спуска над нас, сянка извън времето, сянка, родена на 9 август 1974 година.

43

Стане ли въпрос за Коледа, се вдетинявам и съм ценен за всеки доставчик на гирлянди и украси.

От Деня на благодарността до началото на януари на покрива ни до комина стои голям светещ Дядо Коледа, с голяма торба, пълна с подаръци, и маха на минувачите.

Покривът, корнизите, прозорците, подпорите на верандата — всичко в къщата ни е украсено с толкова много ленти от пъстроцветни светлинки, че със сигурност ни виждаха и космонавтите в орбита. Пред къщата, от едната страна на пътеката, е разположена сложна сцена на рождеството, със святото семейство, мъдреци, ангели и камили. Имаше още и вол, магаре, две крави, едно куче, пет гълъба и девет мишки.

От другата страна на пътечката бяха феите, елените, снежните човеци и коледарите. Всички бяха механични, движещи се, свирещи тиха симфония от тиктакане на часовници и бръмчене на трансформатори.

На входната ни врата е закачен венец, който може би е по-тежък и от самата врата. Иглолистни клонки в комплект с чимшир, украсени с борови шишарки, орехи, сребърни звънчета, златни мъниста, дрънкулки, лентички и лъскави дреболии.

През тези шест седмици не можех да понеса неукрасена повърхност или безцветно ъгълче в къщата. От всяка каса на врата и от всяка лампа висеше имел.

Въпреки че Бъдни вечер, двайсет и трети декември, се очакваше да бъде ужасът на цялата година, украсите бяха разопаковани, лъснати, закачени, завързани и задействани.

Животът е прекалено кратък и Коледа е само веднъж в годината. Нямаше да позволим Бизо да помрачи празника ни.

Вечерта на двайсет и втори декември мама, татко и баба трябваше да дойдат вкъщи в девет часа за вечеря. Щяха да пренощуват при нас и да ни помогнат да останем будни след полунощ, когато часовникът щеше да ни заведе в третия ден от списъка на дядо Джоузеф.

В седем часа масата беше заредена с коледен порцеланов сервиз, изумрудени, кристални чаши, блестящи сребърни прибори и свещи в стъклени снежни човеци. В средата имаше малка коледна звезда, забучена в букет от бели хризантеми. В 7:20 телефонът звънна. Вдигнах го от кухнята, където с Лори приготвяхме вечерята.

— Джими — каза Хю Фостър, — имаме добри новини за Конрад Бизо, които ще искаш да чуеш.

— Това не е много в духа на коледните празници — отвърнах аз, — но се надявам, че сте намерили ненормалника мъртъв.

— Новините не са чак толкова радостни, но почти. Тук съм с един агент на ФБР, Портър Карсън, от отдела им в Денвър. Иска да говори с теб и Лори възможно най-скоро и съм сигурен, че ще искаш да го чуеш.

— Доведи го веднага — казах аз.

— Не мога да го доведа, но ще го пратя — отвърна Хю. — Тази вечер е коледното парти на отдела. Яйчният коктейл е безалкохолен, но аз като началник, имам правото да му прибавям алкохол, а след това раздавам бонусите за годината. Обясних на Портър къде се намирате, макар че спокойно би ви намерил по светлината на коледната ви украса. Затворих телефона, а Лори свъси вежди:

— Бизо?

Казах и какво ми съобщи Хю.

— По-добре да качим децата горе — предложи тя. — Не искам да слушат това.

Трите ни ангелчета бяха на пода в хола заедно с пастели и двуметров коледен плакат с екстравагантно украсен надпис — „ОБИЧАМЕ ТЕ, ДЯДО КОЛЕДА“ — който Лори беше направила на компютъра си. Задачата им беше да го оцветят с внимание и любов, така че на Бъдни вечер добрият Дядо Коледа да бъде предразположен да им остави камион с подаръци.

Бяхме адски изобретателни в измислянето на задачи, които да ангажират три прекалено активни дребосъци.

На Коледа Ани беше почти на пет, Люси беше на четири без три месеца, а Анди — на две и половина. С гордост мога да кажа, че често играеха заедно и по десетобалната система на хаоса не надминаваха четворката.

Тази вечер бяха още по-спокойни. Ани и Люси се състезаваха в оцветяването и бяха силно вглъбени, прехапали езичета между зъбките. Анди беше изгубил интерес към плаката и оцветяваше ноктите на краката си с пастелите.

— Момичета, хайде да преместим това творчество във вашата стая — казах аз, помагайки им да съберат материалите си. — Трябва да подредя хола. Дядо, баба и прабаба ще дойдат след малко. Всъщност трябва и да се преоблечете, за да сте красиви, когато пристигнат.

— Момчетата не могат да са красиви — търпеливо ме информира Ани. — Момчетата са хубави.

— Аз съм красив — противопостави се Анди и ни показа разноцветните си пръстчета.

— И татко е красив — каза Люси.

— Благодаря ти, Люси Джийн. Разбиранията ти за красотата са много важни за мен и съм сигурен, че един ден ще бъдеш Мис Колорадо.

— Ще съм повече от това — съобщи Ани, докато се качвахме по стълбите. — Когато порасна, ще стана ега си артиста.

Наистина ме изненадват. Постоянно. Стреснат от това изявление, я попитах:

— Ани, къде си чула това?

— Вчера пощальонът каза на прабаба, че изглежда секси, а тя му каза: „Ти си ега си артиста, Джордж.“ Той се засмя и прабаба го ощипа по бузата.

В такива случаи не се казва, че изразът е забранен. Ако направех тази грешка, и тримата щяха да използват „ега си артиста“ във всяко свое трето изречение, което щеше да направи Коледата незабравима, но не по очаквания начин. Оставих я без коментар, с надеждата, че ще я забравят, и ги настаних с пастелите им в момичешката стая.

Не се притеснявах да ги оставя на горния етаж, докато с Лори сме долу, първо, защото цялата къща беше добре заключена, и второ, защото алармата беше на мониторинг. Ако някоя врата или прозорец се отвореше, алармата няма да се развъни, а електронен глас ще съобщи през тонколоните, който са из цялата къща, точното място на пробива. Слязох във фоайето и се загледах през един от високите, тесни френски прозорци до входната врата.

Полицейският участък беше на по-малко от десет минути от нас. Исках да отворя вратата, преди Портър Карсън да звънне и децата да разберат, че имаме гост.

След около две минути един „Меркюри Маунтиниър“ се качи на бордюра в края на нашата пътечка.

Мъжът, който слезе от него, носеше тъмен костюм, бяла риза, тъмна вратовръзка и разкопчано палто. Висок и издокаран, вървеше уверено.

Когато стигна до стълбите, светлините на прага разкриха, че е на около четирийсет години, привлекателен, с тъмна коса, сресана назад. Когато ме забеляза, ми даде знак с показалец, означаващ: „Само момент!“ и извади от палтото си сгънат портфейл с документи. Задържа ФБР идентификациите си до стъклото, така че да мога да ги прочета и да сравня лицето му със снимката, преди да отворя.

Очевидно Хю Фостър го беше предупредил, че сме предпазливи, а и ако агентът познава историята на Бизо, то той знае, че в случая параноята е нещо разумно.

44

Явно съм гледал прекалено много филми, защото очаквах Портър Карсън да заговори стегнато и с хладната незаинтересованост на федерален агент от сериал. Вместо това имаше глас, който веднага сведох до по-топлото определение: дружелюбен и с акцент от Джорджия, заоблящ всички остри неравности на думите. Когато отворих вратата, електронният глас съобщи: „Входна врата отворена!“

— Имаме същата аларма — каза той, докато си стискахме ръцете. — Синът ми Джейми е на четиринайсет и е компютърен факир. Опасна комбинация. Учи алармата на нови думи. Изведнъж почна да казва: „Входна врата отворена, пази си задника!“ Това му спечели едно наказание. Заключих вратата след него.

— Имаме три деца, едното — на пет, другите — по-малки. Ще бъдат тийнейджъри по едно и също време.

— Леле!

Докато закачах палтото му във фоайето, казах:

— Чудим се дали да не ги заключим в една стая и да ги храним през процеп, докато всичките навършат двайсет и една.

Той шумно пое въздух и каза:

— Къщата мирише на елитен квартал в рая. Гирлянди от кедър, коледна елха, останал аромат от фъстъчени бонбони, печени този следобед, пуканки, свещи с аромат на ванилия и канела, прясно кафе, шунка, печаща се в череши, и шоколадова торта в другата фурна.

Смаян от гирляндите, светлините и заобикалящата ни колекция от коледни играчки, Портър Карсън наостри уши да чуе „Сребърни звънчета“ в изпълнение на Бинг Кросби.

— Вие, приятели, празнувате Коледа, както почти никой в наши дни.

— Да, така е, за съжаление — отговорих аз. — Елате в кухнята. Жена ми бели някакви красоти от Айдахо за картофите в раковина.

Всъщност Лори беше приключила и когато и представих Карсън, си бършеше ръцете в кърпа на коледни звезди.

Ако останалата част от къщата миришеше на рай, то кухнята беше уханният палат на божествата. Федералният агент изглеждаше впечатлен от Лори, като всички мъже, и се отнасяше с нея с южняшка изисканост. Остана прав, докато тя наливаше прекрасно колумбийско кафе в три чаши, а после и издърпа стола, за да седне. Почувствах се като простак и си напомних да не сърбам кафето. Карсън седна и премина по същество:

— Не искам да ви давам напразни надежди. Пази Боже да кажа нещо, което да ви накара да свалите гарда прекалено рано, но мисля, че неприятностите ви с Конрад Бизо са към края си.

— Не се притеснявайте — отвърна Лори, — няма да повярвам, че е мъртъв, докато не видя как тялото му гори в крематориум и се превръща в пепел.

Доколкото знаех, убийствата на Бизо не бяха под федерална юрисдикция.

— Какво общо има ФБР със случая? — учудих се.

— Невероятно кафе, мадам. Каква е тайната?

— Малко ванилия.

— Чудесно. Както и да е. Скоро след като подпалил къщата ви, Бизо скъсал страница от тефтерчето на сина си, събрал малка групичка и започнал да обира банки.

Обирът на банка е федерално престъпление. Същото се отнася и за продажбата на матраци без етикети. Познайте кое от двете е привлякло вниманието на ФБР!

— Още нищо не е взривил — каза Карсън, — но не се притеснява да убива бодигардове, касиери и всеки, който му застане на пътя.

— Кажете ми, че бандата му не е от клоуни — помоли Лори.

— Не, мадам, не е. Може би синът е изчерпал запасите от клоуни-обирджии. Един от хората му е мъж на име Емъри Орнуол, лежал в затвора в Ливънуърт за банков обир. Другите двама са общи работници.

— С какво по-точно се занимават? — попитах аз.

— Това са момчетата, които опъват и прибират цирковите палатки, грижат се за екипировката, генераторите, такива неща.

— Колко банки са ударили? — заинтересува се Лори. — Добри ли са?

— Да, мадам, бяха. Седем през 1998, четири през 1999. И после две нападения срещу бронирани коли през август и септември 1999 година.

— Нищо през последните три години?

— Истината е, че втората от бронираните коли била такова попадение — шест милиона в брой и два милиона в разплащателни чекове — че Бизо е решил да се оттегли, особено след като той и Орнуол са убили общите работници и не се налагало да делят с тях.

— Не мога да си представя, че хора, които познават Конрад Бизо, биха се обърнали с гръб към него дори и за миг — казах аз.

— Може би не са. И двамата са били застреляни в лицата с толкова висококалибрен снаряд, че главите им се изпразнили от съдържание като тикви на Хелоуин.

Карсън се усмихна, но после се усети, че това, което е нормално за агент на ФБР, може да е прекалено за нас.

— Извинете, мадам.

— Значи сте били по следите на Бизо през цялото това време? — попита Лори.

— Хванахме Орнуол през март 2000 година. Живееше в Маями под името Джон Дилинджър.

— Шегувате се — казах аз.

— Не, сър. — Карсън се усмихна и кимна. — Орнуел знае всичко за банките и бронираните коли, но мозъкът му е колкото две бобени зърна.

— Може би колкото едно.

— Каза ни, че да е Дилинджър, било като в разказа на Едгар Алан По „Откраднатото писмо“ — криеш се насред равна поляна. Кой би очаквал издирван банков обирджия да живее с името на известен мъртъв престъпник?

— Очевидно вие.

— Е, да, това беше, защото първия път, когато арестувахме Емъри Орнуол и го пратихме в Ливънуърт, той се криеше под името Джеси Джеймс.

— Не е за вярване — казах аз.

— Много от престъпниците — поясни Карсън — са с празни глави.

— Още кафе? — попита Лори.

— Не, мадам, благодаря. Виждам, че готвите голяма вечеря, така че няма да ви досаждам още дълго.

— Ще се радваме да останете.

— Опасявам се, че не мога. Но благодаря за поканата. И така… както казах, Орнуол… знае всичко за банките и бронираните коли, но не е стратег или тактик. Бизо планирал обирите и бил перфектен.

— Говорите за нашия Бизо? — попита невярващо Лори.

— Имам предвид, че сме виждали умни хора да се занимават с такива неща, но такъв като него не бяхме срещали. Бяхме възхитени.

Това ме изненада.

— Той е побъркан.

— Може, а може и да не е — каза Карсън, — но що се отнася до големи удари, е гений. Казват, че е бил на път да бъде признат за най-добрия клоун за времето си, но явно е открил и друг свой талант.

— По наша преценка той е само емоция и гняв, никакъв разум.

— Така или иначе мозъкът не бил нито Орнуол, нито някой от общите работници. Щели са да прецакат всичко, ако не е бил Бизо да планира толкова добре и да ги държи във форма. Той е гений.

— Определено е имал план, за да сложи подслушватели в къщата ни и да ни наблюдава от къщата на Недра Лам — припомни ми Лори. После се обърна към Карсън и направо попита:

— Къде е сега?

— Орнуол ни подсказа, че Бизо е отишъл някъде в Южна Америка. Не знае къде точно, а континентът си е голям.

— Когато бях затворена с него в експлоръра, там, в гората, той ми каза, че е отишъл в Южна Америка през седемдесет и четвърта — каза Лори, — след като убил доктор Макдоналд.

Карсън кимна.

— Прекарал е шест месеца в Чили и две години и половина в Аржентина. Този път…не беше лесно, но открихме следите му в Бразилия.

— Хванали сте го?

— Не, мадам. Но ще го хванем.

— Сега е там — в Бразилия?

— Не, мадам. Напуснал е на първи този месец, трийсет и шест часа преди да установим самоличността и адреса му в Рио.

Лори ме погледна многозначително.

— Почти го хванахме там — продължи Карсън. — Но той отскочил до Венецуела, където в момента имаме проблеми със споразумението за екстрадирането. Но те са незначителни. Няма да излезе от там, освен ако не го изведем с белезници.

Само страхът за семейството и можеше така да стегне лицето на Лори, че да се отрази на красотата и.

— Вече не е във Венецуела — каза тя. — Утре…ще бъде тук.

45

Шоколадрва торта, шунка, потопена в черешов сок, черно колумбийско кафе и неясната горчилка на пробождащ страх, който придавате лек метален вкус.

До този момент не бях осъзнавал, че дълбоко в себе си таях надеждата, че Конрад Бизо е мъртъв.

Казвах си, че не мога да го изключа от сметките и че разумът изисква да го смятам за жив.

Подсъзнателно обаче бях забил кол в сърцето му. Бях наврял скилидка чесън в устата му, бях сложил кръст на гърдите му и го бях погребал с лицето надолу в гробище. Сега Бизо се завръщаше.

— Утре — предсказа Лори — или още в полунощ той ще бъде тук.

Хладната увереност изненада и обърка Портър Карсън:

— Не, мадам, това е невъзможно.

— Бих си заложила живота — отговори тя. — И всъщност, господин Карсън, точно това ще направя, независимо дали ми харесва.

Той се обърна към мен:

— Господин Ток, дойдох, за да ви помоля за нещо, но повярвайте ми, не съм дошъл, за да ви предупредя, че Бизо е на прага ви. Не е. Мога да ви уверя.

Лори ми отправи въпросителен поглед, който можех да прочета като напечатан текст: „Да му кажем ли за дядо Джоузеф и петте дати?“

Само възрастните от семейството и няколко близки и доверени приятели знаеха за пророчеството, с което живеех: пет меча на Дамокъл, висящи на пет косъма, два от които вече ме пощадиха, а три все още подрънкваха.

Хю Фостър знаеше, но не мисля, че е споделил с Портър Карсън.

Разкрий такова нещо на упорит федерален агент и той ще те обяви за глупав фаталист! Почти го чувах: „Значи вярвате, че сте прокълнат, господин Ток? Тези неща с вещиците и вуду магиите?“

Дядо Джоузеф не ме беше проклел. Не беше ми пожелал пет фатални дни. Благодарение на някакво чудо преди срещата със смъртта му беше дадена силата да предсказва, за да ме предупреди, да ми даде шанс да спася — вероятно не себе си, а тези, които обичам.

Неизбежно обаче на Карсън щеше да му прозвучи като проклятие. Дори ако успеех да премахна скептицизма му и да го накарам да разбере разликата между проклятие и предсказание, едва ли щеше да повярва в ясновидството повече, отколкото в силата на шамана.

Като отговорен служител на закона можеше да се почувства задължен да докладва на службите за защита на децата, че Ани, Люси и Анди растат с родители, които се смятат за омагьосани, чувстват се насилвани от сатанисти и магьосници; споделят тези си страхове с отрочетата си и по този начин ги тероризират.

През годините вестниците бяха писали за многобройни случаи на неоснователни обвинения в тормоз, последвани от загуба на родителски права, разпадане на семейства, след което обвинителите признават, че са лъгали, или се доказва безусловно, че са били злонамерени. През това време човешки съдби рухват, деца биват травматизирани.

Понеже никой не иска да излага децата на риск, в такива случаи властите често приемат за истина най-прозрачните лъжи на хора. Един честен федерален агент, който няма нищо общо с нас и няма причина да ни клевети, би бил изслушан внимателно и приет насериозно.

Не исках да рискувам, като кажа на Портър Карсън за дядо Джоузеф, приканвайки рояци подведени и убедени в правотата си бюрократи, и отговорих на въпроса в очите на Лори с поклащане на глава. Тя се обърна към Карсън и му каза:

— Добре, чуйте ме, не мога да ви кажа откъде знам, но знам, че този побъркан кучи син идва точно насам и някъде между полунощ тази вечер и полунощ утре ще бъде тук. Той иска…

— Но, мадам, това просто не е…

— На вас говоря, моля ви, чуйте ме! Той иска моя малък Анди и вероятно иска да убие останалите от нас. Ако наистина държите да го хванете, забравете за Венецуела, ако въобще е бил там. Помогнете ни да го заловим тук и сега.

Пламналото и лице и твърдостта в гласа и смутиха Карсън.

— Повярвайте ми, мадам, мога да ви уверя, че Бизо не е на прага ви и няма да бъде там утре. Той…

Разстроена, пребледняла от тревога, Лори избута стола си назад, изправи се и размахвайки ръце, ми каза:

— Джими, за Бога, накарай го да повярва. Имам усещането, че Хю няма силата да ни защити този път. Няма да имаме предишния късмет. Нуждаем се от помощ.

Карсън изглеждаше изтощен, но беше прекалено изискан, за да седи, докато дамата е права; той също стана и каза:

— Госпожо Ток, позволете ми да повторя и да обясня това, което полицай Фостър каза на съпруга ви по телефона преди малко.

Той се изкашля и продължи:

— Джими, имаме добри новини за Конрад Бизо, които ще искаш да чуеш.

Най-невероятното нещо беше, не че повтори точните думи на Хю, а че звучеше точно като него, не като Портър Карсън.

Не, това не беше казано от Хю. Не бях говорил с Хю преди малко, а с този мъж. Федералният агент се обърна към мен:

— А твоят отговор, доколкото си спомням беше остър. — Пауза. — Това не е много в духа на коледните празници, но се надявам да сте намерили ненормалника мъртъв.

Гласът му звучеше съвсем като моя и остри иглички обсипаха тялото ми.

Той бръкна под сакото си и извади пистолет със заглушител.

46

Портър Карсън каза, че не е дошъл да предупреди Лори, че Конрад Бизо е на прага.

Беше искрен за две неща. Първо, нямаше намерение да я предупреждава. Второ, Бизо вече беше прекрачил прага на къщата и се намираше в кухнята.

Беше сигурен, че Бизо няма да бъде тук утре, защото беше тук днес.

Конрад Бизо имаше светлокафяви очи. Очите на Портър Карсън бяха сини. Цветните лещи бяха измислени отдавна.

Бизо беше почти на шейсет. Карсън изглеждаше на четирийсет и пет. Сега можех да забележа прилики в тялото, но иначе бяха като двама различни мъже.

Някои от най-добрите пластични хирурзи имаха кабинети в Рио, за да обслужват богатите от целия свят, пътуващи с реактивни самолети. Ако си богат и ако си склонен да приемеш медицинските рисковете, можеш да бъдеш променен, подмладен, направен наново.

Ако си параноик и си завладян от жажда за мъст, ако смяташ, че всички са се наговорили да не признават гениалността ти, може би си достатъчно мотивиран да понесеш болката и рисковете на множество операции. Лудостта може да бъде изразена и по друг начин освен чрез безразсъдна постъпка; някои параноици със склонност да убиват имат търпението да прекарат години в планиране на отмъщението си.

Слушайки свръхестествената имитация на гласа ми, си спомних, че беше иронизирал татко, като имитирал гласа му във фоайето за бащи преди двайсет и осем години.

В отговор на удивлението на баща ми Бизо заявил: „Казах ти, че съм талантлив, Руди Ток. В много повече отношения, отколкото можеш да си представиш.“

За баща ми тези думи били просто самохвалство на суетен и измъчен човек, носещ сърце на шоумен.

Близо три десетилетия по-късно аз осъзнах, че не е било самохвалство, а предупреждение: „Не ме подценявай!“

Стояхме тримата около кухненската маса и усмивката на Бизо беше злобна. Кафявите очи зад сините лещи горяха в порочна екзалтация.

Със собствения си глас, но не с мекия южняшки акцент на Портър Карсън, а с по-грубия тембър на мъжа, който ни притискаше с хамъра, Бизо изрече:

— Както казах, тук съм, за да поискам нещо от вас. Моята компенсация.

Вниманието ми и това на Лори се придвижи в къса вертикална линия: от сгърченото му от омраза лице към пистолета със заглушител и обратно.

— Къде е моето танто за танто? — настоя той.

За да спечелим време, направихме неумел опит да покажем, че не сме разбрали въпроса. Лори попита:

— Какво танто за танто?

— Отплатата ми, липсващата част — отвърна Бизо нетърпеливо, — моето нещо в замяна на друго нещо, вашия Анди за моя Пунчелино.

— Не — каза Лори без никаква злоба или видим страх, а просто като последно изявление с безвъзвратна решителност.

— Ще се отнасям добре с него — обеща Бизо. — По-добре, отколкото вие се отнесохте с моя син.

Ярост и страх заседнаха на гърлото ми, но Лори отново твърдо изрече:

— Не.

— Отнеха ми славата, отредена за мен. Всичко, за което мечтаех, беше безсмъртие, но сега смятам да се сдобия с малко слава от втора ръка. Ако науча момчето на това, което мога, то ще бъде най-великата циркова звезда.

Той няма талант за това — увери го Лори. — Той е потомък на сладкари и преследвачи на урагани.

— Кръвта няма значение — каза Бизо. — Важен е само моят талант. Преподаването е една от дарбите ми.

— Махай се! — Лори шепнеше, сякаш изричаше магически думи като заклинание, в случая може би обричащо ш разум. — Направи си твое дете.

Той продължаваше:

— Дори и момче с минимум дадености за клоунство може да бъде моделирано до съвършенство, ако има мен за негов водач, господар и гуру.

— Направи си твое дете — повтори тя. — Дори и плазмодий като теб може да накара някоя ненормалница да разтвори краката. Хладно презрение се прокрадна в гласа и и не можех да разбера защо иска да го ядоса още повече. Тя продължи: — За достатъчно пари някоя надрусана курва, някоя отчаяна уличница, ще потисне гаденето си и ще ти пусне. Невероятно, но вместо да го разяри повече, презрението и го разстрои. Докато говореше, той се сепна няколко пъти и нервно облиза устните си.

— Подходящата психясала старица — продължи тя — ще те дари с друго малко капризче, толкова побъркано, колкото и първото.

Може би, защото нямаше куража да погледне Лори в очите или защото в гневното ми мълчание усети по-голяма заплаха, Бизо насочи вниманието си към мен.

Трепереше, а пистолетът в дясната му ръка после погледа му и дулото му ми разкри черната дупка на вечността.

В момента, в който Конрад Бизо отмести поглед от нея, жена ми пъхна ръка в джоба на веселата си коледна престилка и извади малко спрейче. Бизо усети, че е сгрешил, и се извърна от мен.

Когато се завъртя към Лори, тя го уцели. Ръждиво червено петно се разпльока върху лицето му.

Заслепен, Бизо натисна спусъка — едно отчетливо, приглушено „туп“ — счупи прозореца на вътрешната врата и разпръсна чинии.

Грабнах един стол и го хвърлих към него. Той стреля пак. Последва и трети изстрел, а аз го избутах назад през кухнята като дресьор на диви животни, заплашват разярен лъв.

Четвъртият изстрел проби стола между нас. Трески от бор и меки снопчета баласт ме пернаха по лицето, но куршумът не ме достигна. Той се отдръпна назад към мивката и аз разбих краката на стола в него. Извика от болка и петият изстрел проби паркета.

Притиснат в ъгъла, плъхът беше открил тигъра в себе си. Изтръгна стола от мен, стреля за шести път и разби прозорчето на фурната. Хвърли стола. Аз му се изплъзнах.

Задъхан, хриптящ от парите на спрея, облян в сълзи, с кръвясали очи, размахвайки оръжието, той се заклатушка през кухнята, почти се самонокаутира в хладилника и с трясък влезе в гостната.

Лори беше застинала в ужасяващо мълчание. Простреляна. И, о, Господи, кръвта!

47

Не можех да я оставя там сама, но не можех и да остана при нея, докато Бизо върлува из къщата.

Тази разкъсваща дилема беше преодоляна чрез едно от многото трудни уравнения на любовта. Обичах Лори повече, отколкото обичах живота. Но и двамата обичахме децата си повече от самите нас, което на езика на математиката може да се определи като любов на квадрат. Любов плюс любов на квадрат се равняваше на неизбежен избор. Сломен от вероятността вече да съм загубил Лори, ужасен от мисълта за още една нетърпима загуба, тръгнах след Бизо, решен да го спра, преди да е намерил децата. Едва ли си е заминал с мисълта да намине някой друг ден. Бяхме видели новото му бразилско лице. Вече не би могъл да се наслади на ефекта на изненадата.

Играехме последната игра. Той щеше да вземе компенсацията си — Анди за Пунчелино. Щеше да застреля момичетата и да го нарече справедлива лихва.

Когато влетях в гостната, той се клатушкаше, блъсна се в касата на вратата и излезе от стаята.

Беше вече в хола, когато ме простреля. Погледът му сигурно беше замъглен и по-скоро шансът направляваше куршума, отколкото умението.

Дясното ми ухо сякаш пламна. Въпреки че внезапната болка не беше смразяваща, аз се уплаших, препънах се, паднах. Изправих се. Бизо беше изчезнал.

Открих го във фоайето с пистолета в дясната ръка, с лявата се беше вкопчил в парапета, упорито изкачваше стълбите. Беше стигнал вече до половината.

Сигурно си мислеше, че ме е ранил сериозно в главата или даже че ме е убил, защото не погледна назад, сякаш не ме чуваше. Още не беше успял да изкачи първото стълбище, когато го сграбчих отзад и го издърпах надолу.

Страхът за семейството и ужасът при мисълта за самотен живот не ми дадоха смелост, но ме направиха дързък, дори непредпазлив.

Паднахме върху перилата. Те се счупиха. Той изпусна оръжието и двамата се прекатурихме заедно до пода на фоайето.

Дясната ми ръка заклещи врата му, а лявата и помагаше да увеличи натиска. Без никакво угризение щях да затегна хватката, докато притисна трахеята, и с дивашко удоволствие щях да слушам как петите му барабанят в агонистични гърчове.

Преди да успея да го притисна обаче, Бизо насочи брадичката си надолу, притискайки ръката ми и лишаващ ме от възможността да приложа пълен смъртоносен натиск.

С двете си ръце започна да ме дере, опитвайки се да стигне очите ми. Тези жестоки ръце, които бяха удушили Недра Лам. Тези безмилостни ръце, които бяха застреляли доктор Макдоналд и сестра Хенсън. Опитах се да държа лицето си настрани. Той хвана ожуленото ми от куршума ухо и го извъртя.

Такава болка пламна в мен, че не можех да дишам и почти изгубих съзнание.

Бизо усети, че задушаващата хватка се разхлаби за момент, пръстите му лепнеха от кръв и вече знаеше слабото ми място. Опъваше се и се огъваше напред-назад, за да се освободи от прегръдката ми, като през цялото време се опитваше да намери ухото ми. Рано или късно щеше да го стисне отново.

Следващия път болката щеше да доведе до безсилие, до безсъзнание, уязвимост и смърт. Пистолетът беше на няколко крачки, до стълбите. Дръпнах ръката си от Бизо и го блъснах.

Едно прекатурване ме заведе до стълбите. Грабнах пистолета, обърнах се и стрелях.

Приближавайки се към мен, той вече беше много близо и куршумът разкъса гърлото му. Падна по гръб с разперени ръце. Дясната му ръка се удряше конвулсивно в пода.

Ако бях сметнал правилно, това беше осмият изстрел. Ако оръжието беше с нормален пълнител, оставаха два куршума.

Бизо се давеше, бълбукаше, въздухът свистеше през разкъсаното му гърло. Умираше, хриптящ в шуртяща кръв.

Иска ми се да кажа, че го прострелях втори път от съжаление, но истината е, че съжалението нямаше нищо общо с действията ми.

Смъртта се настани в тялото му, а нещо по-мрачно прибра душата му. Почти усетих полъха, когато това нещо влезе, за да вземе каквото му принадлежеше.

Очите му — едното синьо, другото кафяво — изглеждаха кръгли като безжизнените очи на уловена риба, все още носещи загадките на океанското дъно.

Дясното ми ухо беше чаша, пълна догоре с кръв, и въпреки това чух как Ани вика от коридора на втория етаж:

— Татко? Мамо?

Чух и Люси, а също и Анди. Децата не бяха стигнали до стълбите, но се приближаваха.

За да им спестя гледката на разкъсания, мъртъв Бизо, изкрещях:

— Влизайте в стаята си! Заключете вратата! Тук има чудовище!

Никога не се подигравахме за чудовищата. Отнасяхме се към страховете им сериозно и с уважение.

И затова те взеха думите ми на сериозно. Чух бягащи крачета, последвани от затръшването на вратата на момичешката спалня с такава сила, че стените потрепериха, стъклата се разтърсиха, а клончето имел, висящо на светлинните украшения във фоайето, се разлюля на панделката си.

— Лори — прошепнах аз, уплашен, че Смъртта, дошла за Бизо, може да се огледа за още една жертва. Втурнах се към кухнята.

48

„Любовта може всичко, но не може да съживи мъртвия.“

Умът е плаващ пясък, от който нищо не излиза и дори наученото с неохота в училище, смятано по-късно за забравено, отново изскача на повърхността не защото ни трябва, а защото някакъв мрачен дух иска да се подиграе на безполезността на всичките ни знания.

Когато нахълтах в кухнята, този стих — „Любовта може всичко, но не може да съживи мъртвия“ — изплува от уроците по английски заедно с името на поетесата — Емили Дикинсън. Нейното творчество утешаваше сърцето, но тези думи разкъсваха моето.

Това, което научаваме, не е това, което знаем. С блъскането на вратата към кухнята знаех, че любовта ми е толкова силна, че може да направи това, което поезията смята за невъзможно.

Ако откриех Лори мъртва, щях да я върна към живот със силата на обичта, заради нуждата да бъда винаги с нея и устни в устни щях да влея в нея от собствения си живот. Беше лудост да вярвам в съживяващата сила, както беше лудост всичко, в което вярваше Бизо. И въпреки това не можех да допусна, че любовта ми е безсилна пред смъртта; това щеше да е смърт приживе.

В кухнята всеки един момент имаше значение и трябваше да се действа не само бързо, но и в определен ред. В противен случай всичко щеше да е загубено.

Първо, минах покрай счупения стол към телефона, оставяйки Лори без внимание. Слушалката се хлъзна в потната ми ръка; набрах 911 и изчаках две позвънявания, всяко, от които продължи цяла вечност.

Преди третото позвъняване полицейският оператор вдигна. Беше една жена, която познавам — Денис Диърборн. Бяхме излизали два пъти. Харесахме се достатъчно, за да не си губим времето с трета среща.

Говорех бързо, гласът ми трепереше:

— Денис, Джими Ток е, жена ми е простреляна. Лори е простреляна зле, трябва ни линейка, моля те, веднага, моля те!

Знаех, че адресът ни се изписва на компютъра и в момента на обаждането, и не губих повече време с нея. Пуснах слушалката, тя увисна на кабела и издрънча в стената. Коленичих до Лори в локва кръв. Красотата — толкова идеална и безцветна — може да се открие само в мраморни скулптури.

Беше простреляна в корема.

Очите и бяха затворени. Клепачите и не трепваха.

Притиснах пръсти към врата и и опипах, опасявайки се за най-лошото, и тогава усетих пулс — бърз и слаб, но пулс.

Избухнах в плач, но после осъзнах, че макар и в безсъзнание, тя можеше да ме чуе и да се уплаши от мъката ми. Заради нея се сдържах и въпреки че гърдите ми се надигаха от вътрешно ридание, аз издавах само слаб звук.

Макар че не беше на себе си, дишането и беше учестено, плитко. Докоснах лицето и ръката и. Кожата и беше студена и влажна. Ужас!

Моят ужас беше емоционален, а тя страдаше от психологически шок от насилието и от загубата на кръв. Ако раните и не я убиеха, шокът можеше да го направи. Лежеше по гръб, в идеална позиция за преглед.

Сгънах една кърпа за чинии и я пъхнах под главата и като възглавничка.

Издърпах няколко готварски книги от рафтовете и внимателно повдигнах краката и на тях.

Заедно с рязко падащото кръвно налягане загубата на топлина можеше да бъде пагубна в това и състояние. Трябваха одеяла, но не смеех да я оставя и да изтичам да взема. Ако умираше, нямаше да я оставя да умре сама.

Съседното мокро помещение служеше и за антре. Откачих зимните палта. Завих я с моето и нейното палто, с тези на Ани, Люси на Анди.

Легнах до нея, без да обръщам внимание на кръвта, притиснах тялото си до нейното, за да я топля.

Чу се сирена и аз докоснах врата и. Пулсът и не беше по-силен отпреди, но поне се уверих, че не беше и отслабнал. Знаех, че се самозалъгвам.

Заговорих в нежното и ухо, надявайки се, че ще се хване за гласа ми, че думите ми ще я вържат за този свят. Не помня какво точно и говорих, уверявах я, окуражавах я, но скоро останаха само две думи, най-великата истина, която знаех, повторена настойчиво, с жар: „Обичам те, обичам те, обичам те, обичам те…“

49

Баща ми избута притеснените съседи от стълбите и пътечката на полянката сред коледните фигури. Веднага след татко дойдоха двама медици и изведоха Лори на количка. Тя лежеше в безсъзнание под вълнено одеяло.

Вървях до нея и държах високо банката с плазмата. Медиците предпочитаха помощта на полицай, но в случая имах доверие само на себе си.

Трябваше да повдигнат количката по стълбите. Колелцата издрънчаха в пътеката и затракаха по улицата. Майка ми беше на горния етаж с трите деца, успокояваше ги и внимаваше да не погледнат през прозореца.

Половин дузина полицейски коли с мърморещи двигатели се бяха наредили на улицата; войски от светлини оцветяваха снежните дървета и близките къщи в червено, синьо, червено, синьо. Линейката чакаше до тротоара, зад меркюри маунтиниъра, с който беше пристигнал Конрад Бизо.

Кевин Толивър, който щеше да се грижи за Лори по пътя до болницата, взе банката с плазма от мен и се качи отзад, а партньорът му Карлос Нунез избута количката в линейката. Понечих да се кача, но Карлос ме спря:

— Няма място, Джими. На Кевин няма да му е лесно. Нали не искаш да усложниш нещата.

— Но аз трябва…

— Знам — прекъсна ме той, — но като пристигнем в болницата, тя ще постъпи веднага в хирургията. Не можеш да я придружиш и там.

Макар и с нежелание, отстъпих. Той затвори вратите между нея и мен, скри я от погледа ми и каза:

— Баща ти ще те закара, Джими. Ще бъдеш точно зад нас.

Карлос се втурна напред към шофьорското място. Татко се появи и ме дръпна на тротоара.

Минахме покрай яслите, където ангели, мъдреци и кротки зверове пазеха святото семейство.

Прожекторът беше оставил един ангел в сянка. На фона на светлата сцена тъмната фигура с полуприбрани криле изглеждаше зловеща.

Пред къщата на родителите ми се носеше парата на татковия чеви блейзър.

Баба Роуина беше изкарала джипа от гаража и го беше приготвила. Тя беше там, облечена за вечеря, без връхна дреха.

Въпреки че беше на осемдесет и пет, можеше да ти счупи ребрата с прегръдка.

Карлос включи сирената и потегли. Един полицай му махна да продължава през близкото кръстовище.

Сирената се отдалечаваше; баба пъхна нещо в дясната ми ръка, целуна ме и ме избута в блейзъра.

Полицаят на кръстовището махна и нас да минаваме и докато пътувахме към болницата, усетих, че дясната ми ръка е свита в юмрук. Пръстите ми бяха покрити с моята и на любимата ми съпруга кръв. Разтворих длан и открих, че баба, която се беше качила при мама и децата за малко, беше взела от кутията за бижута на Лори медальона, който и бях подарил, когато бяхме гаджета.

Медальонът беше едно от трите неща, които оцеляха след пожара в първия ни дом. Толкова фин — чудно как не се беше изгубил. Златната верижка и позлатената висулка би следвало да се разтопят. Профилът на жена би трябвало да се напука, да почернее. Обаче само част от косата и беше леко потъмняла. Чертите и бяха ясни, както преди. Някои неща не са толкова крехки, колкото изглеждат.

Стиснах медальона в окървавения си юмрук толкова силно, че когато стигнахме до болницата, дланта ме болеше, сякаш си бях забил пирон. Лори вече беше в операционната.

Една медицинска сестра ме накара да отида в спешното. Куршумът на Бизо беше разкъсал хрущяла на дясното ми ухо. Сестрата почисти ухото и проми съсирената кръв от евстахиевата тръба. Съгласих се само на местна упойка, докато някакъв млад лекар зашиваше раната.

С това ухо щях да приличам на боксьор, прекарал прекалено много години на ринга.

Не беше позволено да стоим в коридора пред операционната, където беше Лори. След операцията щеше да бъде преместена в интезивното и затова с татко останахме там. Фоайето беше потискащо. Отговаряше на настроението ми. Не исках да съм обгърнат от ярки цветове, меки столове и вдъхновяващо изкуство. Исках да ме боли.

Кой знае защо се притеснявах, че ако нечувствителност обземеше ума, сърцето или тялото ми, ако допуснех и най-малката степен на изтощение, Лори щеше да умре. Чувствах, че само със силното си страдание можех да задържа вниманието на Господ и да Го накарам да чуе молбите ми. Но трябваше да не плача, защото сълзите ще са знак, че очаквам най-лошото. Такъв знак щеше да е покана към Смъртта да вземе каквото иска.

Тази нощ бях подвластен на повече суеверия, отколкото управляваха закодираното всекидневие на маниаците, изпълняващи сложни домашни ритуали, за да отблъснат лошия късмет чрез магия.

За известно време във фоайето имаше и други хора. После останахме сами с татко.

Лори беше приета в 8:12. В 9:30 доктор Уейн Корнъл, хирургът, изпрати сестрата да поговори с нас.

Първо, тя ни каза, че доктор Корнъл — квалифициран в общата хирургия, специализирал за стомашно-чревната област — е изключителен хирург. Каза, че екипът му е „страхотен“.

Не ми трябваше реклама. За да не се побъркам съвсем, вече си бях повярвал, че доктор Корнъл е гений с чувствителни като на най-великите, неподражаеми пианисти ръце.

Според сестрата, въпреки че Лори все още е в критично състояние, операцията върви добре. Но предстоеше дълга нощ. Доктор Корнъл смяташе, че в най-добрия случай ще приключи между полунощ и един часа. Беше улучена с два куршума. Бяха и нанесли доста поражения. Точно тогава не исках да знам повече детайли. Не бих ги понесъл. Сестрата ни остави. Отново бяхме само двамата. Малкото фоайе изглеждаше голямо колкото хангар за самолет.

— Тя ще се оправи — ми каза баща ми. — Ще бъде като нова.

Не можех да седя. Трябваше да се движа.

Беше неделя, 22 декември, не беше от списъка на пропуска. В полунощ третият ден от този списък щеше да настъпи. Какво по-лошо от това, което се случи преди полунощ, можеше да случи след полунощ?

Залъгвах се, че не знам отговора. Отхвърлих и самия въпрос.

Въпреки че бях станал, за да се движа, се оказах до един от прозорците. Не знаех колко време съм стоял там. Опитах се да се съсредоточа върху гледката зад стъклото, но гледка нямаше. Само мрак. Бездънна празнота.

Бях стиснал рамката на прозореца. Виеше ми се свят. Усетих, че ще падна през прозореца.

— Джими! — извика татко.

Не отговорих. Той сложи ръка на рамото ми.

— Сине! — каза той.

Обърнах се. Направих това, което не бях правил от дете. Заплаках в прегръдката на баща ми.

50

Към полунощ майка ми дойде с голяма кутия домашно приготвени сладки: лимонови бисквити, кексчета, шотландски масленки и китайски сусамови хапки.

Уина я следваше в жълт зимен екип. Тя носеше два големи термоса с любимото ни колумбийско кафе.

В болницата имаше автомати за снаксове и кафе. Дори и в кризи, не сме хора, които биха се хранили от автомати.

Ани, Люси и Анди бяха преместени в къщата на родителите ми. Грижеха се за тях и ги пазеха цяла рота доверени съседи.

Мама беше донесла и дрехи, за да се преоблека. Обувките, панталоните и ризата ми се бяха втвърдили от съсирената кръв.

— Скъпи, измий се в мъжката тоалетна в края на коридора — каза тя. — Ще се почувстваш по-добре.

Да отсъствам от фоайето, за да се измия и да се преоблека, означаваше да прекъсна бдението, да изоставя Лори. Не желаех.

Преди да излезе от къщи, мама открила любимата си снимка на Лори и я пъхнала в малка рамка. Снимката сега беше в скута и, а тя я гледаше като талисман, който ще осигури пълното възстановяване на снаха и.

Баща ми седна до майка ми и хвана ръката и. Прошепна и нещо. Тя поклати глава. Погали снимката, сякаш докосваше косата на Лори. Уина внимателно взе медальона от ръката ми, притисна го между дланите си, стопляйки го, и тихо каза:

— Отивай, Джими! Приведи се в приличен вид за Лори.

Реших, че бдението няма да се — не може да се прекъсне, щом остават трима човека.

В мъжката тоалетна се поколебах дали да си измия ръцете, от страх, че ако измия кръвта, ще отмия и Лори от себе си.

Страхуваме се да не загубим тези, които обичаме, повече от това да загубим собствения си живот. Изправен пред такава загуба, човек става малко луд, отказвайки да приеме действителността.

Когато се върнах във фоайето, пихме кафе и ядохме сладки в такава тишина, сякаш получавахме причастие. В 12:30 сестрата дойде да ни каже, че операцията ще продължи по-дълго. Лекарят щеше да говори с нас към 1:30.

Лори беше в операционната вече повече от четири часа. Сладките и кафето се вкисваха в стомаха ми.

В 1:33, облечен в зелените си дрехи и с шапка, хирургът дойде заедно с нашия интернист доктор Мело Мелодеон. Доктор Корнъл беше около четирийсетгодишен, изглеждаше по-млад, но вдъхваше увереност и сигурност.

— Като се има предвид колко сериозни са пораженията — каза той, — всичко мина възможно най-добре.

Беше извадил далака, без който можеше да живее. По-обезпокоителното беше, че се беше наложило да махне и единия и бъбрек. Но ако Господ позволеше, щеше да продължи да живее пълноценно и без него. Пораженията в стомашната област изискваха много внимателна работа. Трябваше да вземе части от вена в крака и. Прободено на две места, тънкото черво беше оправено. И от дебелото черво се наложило да отрежат пет сантиметра.

— Ще бъде в критично състояние поне двайсет и четири часа — каза доктор Корнъл. Можеше да се получи перитонит, което щеше да наложи още една операция.

— Лори все още не е прескочила трапа — предупреди той, — но сега съм много по-спокоен, отколкото когато я отворих.

— Борец е, нали?

— Силна е — каза доктор Мело Мелодеон.

— По-силна е от мен — уверих го аз.

След като я преместиха в интензивното и я настаниха, ми позволиха да вляза при нея за пет минути.

Все още беше под упойка. Дори отпусната в дълбок сън, можех да видя колко е изстрадала.

Докоснах ръката и. Кожата и беше топла, но вероятно моите ръце бяха ледени.

Лицето и беше бледо и въпреки това сияещо, като икона от времето, когато повечето хора и най-вече художниците са вярвали в светците.

Беше на системи, свързана с кардиомонитор, и с тръбички за кислород в ноздрите. Отместих поглед от нея само за да погледна графиката, върху която светлинни остриета отчитаха пулса и.

Мама и баба прекараха няколко минути с Лори, след което се прибраха вкъщи да успокоят децата. Казах на татко и той да се прибере, но той остана.

— Все още има сладки в тази кутия. В тези предутринни часове щяхме да сме на работа, ако не бяхме в болницата, така че не ми се спеше. Живеех за кратките свиждания, които ми позволяваха.

На заранта една сестра дойде да ми каже, че Лори се е събудила. Първото нещо, което казала, било: „Къде е Джими!“

Когато я видях будна, се сдържах да не се разплача само защото сълзите щяха да замъглят погледа ми. А толкова исках да я гледам.

— Анди? — попита тя.

— В безопасност е. Добре е.

— Ани, Люси?

— Всички са добре. В безопасност са.

— Наистина?

— Абсолютно.

— Бизо?

— Мъртъв е.

— Добре. — Тя затвори очи. — Добре. — След малко каза: — Коя дата сме?

Исках да я излъжа, но казах истината:

— Двайсет и трети декември.

— Денят — прошепна тя.

— Явно дядо е сгрешил с няколко часа. Трябвало е да ни предупреди за двайсет и втори.

— Може би.

— Най-лошото мина.

— За мен — каза тя.

— За всички ни.

— Може би не и за теб.

— Аз съм добре.

— Не сваляй гарда, Джими!

— Не се притеснявай за мен.

— Не сваляй гарда и за минута!

51

Баща ми се прибра вкъщи да поспи и обеща, че ще се върне с огромни сандвичи с телешко, маслини и с цяла торта с шам фъстък и бадеми.

По-късно сутринта, когато доктор Корнъл минаваше на визитации, изказа задоволство от прогреса на Лори. Трапът, който не беше прескочила все още, беше там, но час по час ставаше все по-малък и по-малък.

Пострадали хора идваха и си тръгваха от фоайето на интензивното. Бяхме само двамата, когато хирургът седна и ме помоли и аз да седна.

Веднага разбрах, че има да ми каже нещо, което ще обясни защо дядо беше определил двайсет и трети като фатален ден.

В главата ми се въртяха мисли за черва, разкъсани бъбреци, наранени кръвоносни съдове и се зачудих какви други поражения можеха да съществуват. Изведнъж се сетих за гръбнака.

— О, Господи, не. Парализирана е от кръста надолу, нали?

Доктор Корнъл се стресна:

— Не, за Бога! Щях да ви кажа още снощи, ако имаше нещо такова.

Не си позволих да се успокоя, защото беше ясно, че има нещо за казване, което нямаше да доведе до отваряне на шампанско.

— Разбрах, че имате три деца.

— Да. Ани, Люси, Анди. Три.

— Най-голямото скоро ще бъде на пет?

— Да. Ани. Нашата мъжкарана.

— Три деца, всичките по-малки от пет годинки — не е шега работа. — Особено когато всяко държи да има собствено чудовище.

— Това ли е идеалното семейство според Лори? — попита той.

— Много добри деца са — казах аз, — но не са идеални.

— Имам предвид броя им.

— Е, тя иска двайсет.

Той така се втренчи в мен, сякаш през нощта ми беше пораснала втора глава.

— Това е шега — обясних. — Беше се съгласила на пет, но може да поиска шест или седем. Двайсет — това е просто преувеличение, с което искаше да каже колко е важно семейството за нея.

— Джими, знаеш каква късметлийка е, че остана жива?

Кимнах и отвърнах:

— И знам, че ще бъде слаба, ще се нуждае от много време, докато се възстанови, но не се притеснявайте за децата. Семейството ми и аз ще се оправим. Лори няма да полага никакви усилия.

— Не е там въпросът. Джими, истината е, че Лори не може да има повече деца. Ако това ще е удар за нея, по-добре да го научи, когато си стъпи на краката.

Ако можех да имам само Лори, Ани, Люси и Анди, щях всяка сутрин да благодаря на Господ, че ми е дал толкова много.

Не знаех как точно ще приеме новината. Тя е практична, но и мечтателка, реалист и романтик в едно.

— Трябваше да извадя единия и яйчник и фалопиевата тръба — каза той. — Другият яйчник е незасегнат, но нараняването на тръбата неизбежно ще доведе до запушване.

— И няма да може да бъде оправено някой ден?

— Съмнявам се. Освен това е вече само с един бъбрек. Така или иначе не трябва да забременява.

— Ще и кажа, когато усетя, че е дошъл моментът.

— Направих всичко, което можах, Джими.

— Знам. И съм по-благодарен, отколкото бих могъл да изразя с думи. Имате безплатни сладки до края на живота ми.

След като лекарят излезе и денят започна да чезне, продължавах да съм нащрек, в очакване на някакво неописуемо бедствие, предсказано от дядо ми, но се чудех дали не става въпрос за стерилитета на Лори. За мен това беше тъжно; за нея обаче можеше да е трагедия.

Както се оказа, нямаше да разберем през следващите няколко месеца, защо двайсет и трети декември беше почти толкова ужасен, колкото и вечерта на двайсет и втори.

Отпочинал, татко се върна със сандвичите с телешко, маслините и тортата с шам-фъстък и бадеми.

По-късно при едно от кратките ми свиждания Лори каза:

— Пунчелино е все още там.

— В добре охраняван затвор. Не се притеснявай за това.

— Ще се притеснявам малко.

Изтощена, тя затвори очи. Останах до нея, погледах я и и казах нежно:

— Толкова съжалявам.

Не спеше, както си мислех. Без да си отваря очите, отвърна:

— За какво?

— Че те въвлякох в това.

— Не си ме въвлякъл в нищо. Ти ми спаси живота.

— Когато се омъжи за мен, направи моето проклятие и свое.

Тя отвори очи, погледна ме и каза:

— Слушай, бисквитко! Няма проклятие. Има само живот.

— Но…

— Не казах ли „слушай“?

— Да, мадам.

— Няма проклятие. Има само живот, такъв, какъвто е. И в моя живот ти си най-голямата благословия, на която съм се надявала. Ти си отговорът на всяка моя молба. При следващото ми посещение, когато тя беше заспала, нежно поставих медальона на врата и фин, но неунищожим. Издръжлива красота. Профилът на любовта, неумиращ никога.

52

На 11 януари 2003 година Лори беше изписана от болницата. За известно време тя остана в къщата на родителите ми, където имаше повече хора да се грижат за нея.

Спеше на легло на колелца в ателиенцето на майка ми, до хола, под наблюдението на недовършения портрет на Лъмпи Дъмпи, нечия домашна костенурка.

Времето до 26 януари, неделя, Лори прекара на дълга диета със задоволителен успех и затова я смятахме за готова да се наслади на празнична вечеря в стил Ток.

Никога коледната ни трапеза не е била толкова отрупана. Сериозна дискусия се проведе на тема възможността масата да се счупи под товара на толкова много изкушения. След изчисления, в които децата включиха и собствената си, неучилищна, но творческа математика, заключихме, че ако добавим две франзели, ще достигнем теглото, необходимо за предизвикването на катастрофа.

Събрахме се всички около масата за едно закъсняло пиршество. Децата бяха повдигнати от възглавнички, а възрастните — от хубаво вино. Никога лицата ни не са били толкова топли и светли, под светлината на свещите. Децата искряха като безгрижни духчета а когато погледнах към майка, татко, баба и Лори, почувствах, че съм в компанията на ангели. Бяхме на супата, когато баба Роуина каза:

— Виното ми напомни за времето, когато Спарки Андерсън отвори бутилка мерло и намери отрязан пръст в него.

Децата потрепериха, ужасени и доволни.

— Уина — предупреди я баща ми, — историята не е подходяща за вечеря, особено за коледна вечеря.

— О, напротив — отвърна баба, — това е най-коледната история, която знам.

— Няма нищо коледно в нея — каза татко раздразнен.

Мама се опита да защити баба:

— Не, Руди, тя е права. Историята е коледна. Има елен в нея.

— И дебел мъж с бяла брада — добави баба.

— Знаете ли, все още не съм чула историята за това как Хари Рамирес се самосварил до смърт — обади се Лори.

— Това също е коледна история — заяви майка ми.

Татко изпухтя.

— Да, така е — съгласи се баба. — В нея има пигмей.

Татко зяпна.

— Защо пигмеят да е коледен?

— Не си ли чувал за феите? — попита баба.

— Феите не са като пигмеите.

— Има ги в книгата ми — каза Уина.

— И в моята — обади се Люси.

— Пигмеите са хора — настояваше татко. — феите са приказни същества.

— И феите са хора — скара му се баба, — независимо че предпочитат да си лягат със същества от същия пол.

— А пигмеят не се ли казваше Крис Крингъл? — сети се майка ми.

— Не, Мади, скъпа — поправи я баба, — Крис Прингъл, с „п“.

— Хей, това е достатъчно коледно за мен — каза Лори.

— Това не е нормално — ядоса се татко.

Мама го потупа по рамото:

— Не бъди такъв Скрудж, скъпи.

— И така — започна баба, — Спарки Андерсън платил осемнайсет долара за тази бутилка мерло, което било много повече пари, отколкото са сега.

— Така поскъпна всичко — отбеляза мама.

— Особено, ако искаш да си купиш нещо с отрязан пръст вътре — обади се и Лори.

Следващият фатален ден беше след десет месеца, което в тази нощ — блестяща в гирлянди и ухаеща на печена пуйка — изглеждаше цяла вечност.