Пророчество

53

На шестнайсет километра от Денвър, в подножието на Скалистите планини се намираше федералният затвор, който имаше максимално добра охрана. Заради това гората беше изсечена и мястото се беше превърнало в долина. Хълмовете зад него и под него бяха покрити с гъсти гори, но земята на затвора беше гола, лишаваща бегълците от каквото и да е прикритие от прожектори или куршуми.

Никой не беше успял да избяга от Скалистите планини досега. Двата начина да излезеш от там са или да си помилван, или мъртъв.

Каменните стени се извисяваха нагоре. Имаха само прозорчета с решетки, прекалено малки, че да може човек да се провре през тях. Покривът със стръмно разположените плочи беше надвиснал над всяка подпора.

Между главния портал и оградения паркинг в камъка бяха издълбани думите ИСТИНА•ЗАКОН•СПРАВЕДЛИВОСТ•НАКАЗАНИЕ. Имайки предвид как изглежда това място и по закоравелите престъпници вътре, думата „реабилитация“ едва ли беше пропусната по невнимание.

Тази сряда, 26 ноември, четвъртият от петте ми съдбоносни дни, небето притискаше затвора и го помрачаваше като бъдещето на всеки един в него. Леденият вятър пронизваше костите.

За да бъдем допуснати през портата към паркинга, и тримата трябваше да излезем от експлоръра, а двама сръчни служители да го претърсят отвътре и отдолу за по-големи съмнителни предмети като куфарче с бомба или пусково съоръжение на ракета.

— Страх ме е — призна Лори.

— Не е нужно да влизаш — казах и.

— Нужно е. Прекалено е важно. Трябва да съм там.

След като ни пуснаха, спряхме колкото е възможно по-близо до входа. Суровият вятър превръщаше дори и най-кратката разходка в изпитание.

Персоналът ползваше отоплен подземен гараж. Този на открито беше за посетители.

Ден преди Деня на благодарността може би очаквате поток от посетители. Вместо това всичките девет места за паркиране бяха празни.

Затворниците бяха от различни краища на западните щати и вероятно разстоянието беше прекалено голямо за роднините им, за да ги посещават редовно. Или семействата им не даваха и пукната пара за тях.

В някои от случаите, разбира се, те бяха убили роднините си и съответно не можеха да се надяват на семейни сбирки.

Дори и в този сантиментален сезон не можех да почувствам никакво съжаление към самотните мъже в сиви килии, носещи тежест в душата си, с очи, изпълнени с копнеж, насочени към птичките в пепелното небе, отвъд жестоките им прозорци. Никога не съм разбирал странната холивудска романтика на осъдения и на живота в затвора. Освен това повечето от тези момчета имаха телевизори, абонамент за „Хъстлър“ и достъп до каквито си поискат наркотици. След като влязохме в малък коридор с рецепция и трима въоръжени охранители — единият, от които с пушка — се идентифицирахме, показахме си документите и се разписахме. Минахме през детектор за метал и скенер. От тавана ни наблюдаваха камери.

Красива немска овчарка, тренирана да намира наркотици, лежеше в краката на господаря си, с муцуна подпряна на едната лапа. Кучето надигна глава, подуши в нашата посока и се прозя.

Скритият аспирин и хапчета против киселини не бяха достатъчна провокация, за да се озъби. Учудих се как би реагирало на посетители с предписан легално прозак. В края на коридора бяхме огледани дистанционно от друга камера. Тогава от далечния край пазач отвори още една стоманена врата, за да ни пусне в следващата стая. Понеже Хю Фостър беше уредил това посещение и поради необичайността на целта ни бяхме третирани като важни гости. Самият помощник-надзирател, придружен от въоръжен охранител, ни заведе от стаята към асансьора, два етажа нагоре, през поредица от коридори и през две допълнителни порти, които се отвориха, след като скенери разпознаха пръстовите му отпечатъци.

Пред стаята за срещи ни накараха да свалим палтата си и да ги окачим на стената. Прочетохме кратък списък, озаглавен „Правила на поведение“, закачен до вратата.

Първо, само аз и Лори влязохме в стаята, с размери — около шест на четири. Сиви плочки на пода, сиви стени, нисък акустичен таван с флуоресцентни панели.

Слабата светлина на мрачното небе беше неспособно да пробие през прозорците от армирано стъкло.

По средата имаше маса за разговори, дълга два метра и половина. На по-далечната страна имаше един стол; четири стола чакаха на по-близката.

На самотния стол седеше Пунчелино Бизо, който все още не знаеше, че притежава силата да спаси семейството ни от една трагедия или да ни обрече на почти непоносимо страдание.

54

За масата от страната на Пунчелино бяха запоени две стоманени халки, увити с кабел, да не дрънчат. Китките му бяха оковани. Дължината на веригата му позволяваше да застане до стола с опънати крака, но не можеше да се отдалечи от масата или да се движи около нея. Краката на масата бяха заковани към пода.

Обикновено посетителите разговарят със затворниците през бронирано стъкло в обща за няколко човека стая. Стаи за разговори като тази бяха използвани най-вече от адвокати, които държаха да се уединят с клиентите си.

Бяхме поискали среща на четири очи с Пунчелино, не за да обсъждаме нещо тайно, а защото мислехме, че интимната атмосфера би увеличила шансовете ни да го убедим да ни даде това, за което бяхме дошли.

Думата „атмосфера“ беше прекалено надута за скованото и отблъскващо настроение в стаята за разговори. Не изглеждаше като място, където злонамерен мъж може да бъде накаран да действа добронамерено.

Пазачът, който ни доведе, остана в коридора и затвори вратата след нас. Човекът, охраняващ Пунчелино, излезе през друга, междинна врата. Той остана до прозорчето на тази врата. Не чуваше, но виждаше какво става при нас.

Бяхме насаме с човека, който щеше да ни убие преди повече от девет години и беше осъден до живот донякъде заради нашите показания.

Като се има предвид враждебността, с която би отговорил на всяка наша молба, ми се прииска правилата на затвора да позволяваха внасянето на сладки.

Деветте години зад решетките не бяха оставили отпечатък върху Пунчелино. Прическата му не беше толкова стилна и добре оформена, колкото когато взриви градския площад, но беше все така привлекателен, младолик.

Холивудската му усмивка беше перфектна. Зелените му очи проблесваха с жив интерес.

Когато седнахме срещу него, той помръдна пръстите на дясната си ръка, както бабите, когато казват „чаочао“.

— Изглеждаш добре — казах аз.

— Чувствам се добре — отговори той.

— Не е за вярване, че минаха девет години.

— За вас — може би. За мен са като сто.

Струваше ми се странно, че не изпитваше злоба към нас. Все пак той беше Бизо, което означава изпълнен с обида и негодувание. Но не успявах да уловя никаква враждебност в гласа му.

— Да, предполагам, че разполагаш с доста време тук — казах аз без особена връзка.

— Оползотворявам го добре. Получих диплома по право — макар че като углавен престъпник никога няма да бъда допуснат да практикувам.

— Диплома по право. Впечатляващо. — Подадох молби за обжалване за мен и за други затворници. Няма да повярвате колко невинни има тук.

— Всички? — предположи Лори.

— Почти всички, да — отвърна той твърдо, без ирония. — Понякога е трудно да не се отчаеш при цялата несправедливост в това общество.

— Торта има винаги — казах аз и се усетих, че като не е чувал приказката на баща ми, сигурно си мисли, че говоря глупости.

Приемайки спокойно объркващия ми коментар, той каза:

— Е, обичам торта, разбира се, но и малко справедливост няма да откажа. Освен дипломата по право се научих да говоря перфектно немски, защото това е езикът на справедливостта.

— Защо немският е езикът на справедливостта? — учуди се Лори.

— Не съм абсолютно наясно. Каза го един герой от филм за Втората световна война. Прозвуча ми правдоподобно. — Той каза нещо на Лори, което звучеше на немски, и после го преведе: — Много си красива тази сутрин.

— Винаги си бил ласкател — отвърна тя.

Той и се усмихна широко и и намигна.

— Научих също и перфектно норвежки и шведски.

— Не познавам никого, който някога да е учил норвежки и шведски — каза Лори.

— Ами, сметнах, че ще е по-учтиво да говоря на техния език, когато получавам Нобелова награда. Стори ми се съвсем искрен и го попитах:

— Нобелова награда в каква категория?

— Не съм решил. Например за мир, или пък за литература.

— Амбициозно — отбеляза Лори.

— Работя върху роман. Половината момчета тук твърдят, че пишат роман, но аз наистина пиша.

— Аз мислех да напиша нещо като биография — казах му.

— На трийсет и втора глава съм — съобщи Пунчелино. — Главният ми герой току-що разбра какви дяволи са въздушните акробати. — После каза нещо на норвежки или шведски и после го преведе: — Скромността, с която приемам тази награда, е голяма колкото мъдростта на решението ви да я дадете на мен.

— Ще ги разплачеш — предположи Лори.

Въпреки че беше и побъркан, и убиец, бях впечатлен от очевидния му талант.

— Диплома по право, немски, норвежки и шведски, роман… щяха да са ми нужни много повече от девет години.

— Тайната е, че мога да оползотворявам времето по най-добрия начин и да фокусирам енергията си, без да бъда разсейван от тестиси. Знаех, че рано или късно ще стигнем до тази тема.

— Съжалявам за това, но ти не ми остави никакъв избор.

Той махна с ръка, сякаш тази загуба не беше от значение.

— Много вина витае тук. Миналото — минало. Не живея в миналото. Живея за бъдещето.

— Аз куцам, когато е студено — казах му.

Той размаха пръст, като разклати веригата, която свързваше ръката му с масата.

— Не хленчи! Ти също не ми остави никакъв избор.

— Сигурно е така.

— Искам да кажа — продължи той, — че ако ще играем на обвинения, силните карти са в мен. Все пак ти уби баща ми.

— И не само това — казах аз. — И не кръсти първородния си син на мен, както обеща. Ани, Луси, Анди, но не и Конрад. По гърба ми пропълзя хлад, докато изричаше имената на децата ни.

— Откъде знаеш имената им?

— Имаше ги във вестника миналата година след голямото аху-иху.

— Под „аху-иху“ имаш предвид опита му да ни убие и да отвлече Анди?

Помръдвайки ръката си, сякаш да погали Лори, Пунчелино каза:

— По-спокойно, по-спокойно. Между нас го няма случаят „Хартфийлд-Маккой“. Може би е труден човек.

— Може би „труден“ не е точната дума — отбеляза жена ми.

— Наречи го, както искаш, момиче. Кой знае по-добре от мен? Може би си спомняш преди девет години, когато бяхме в подземието на банката. Тогава всичко беше забавно и още не беше станало грозно. Аз ви казах, че детството ми беше студено и без любов.

— Така е — съгласих се. — Каза точно това.

— Опитваше се да бъде добър баща, но просто не го носеше в себе си — поясни Пунчелино. — Знаете ли, че за всичките години, прекарани тук, не ми е изпратил нито една коледна картичка или дребни за бонбони.

— Това е жестоко. — Действително изпитах съжаление.

— Но със сигурност не сте дошли, за да обсъждаме какво копеле беше.

— Всъщност… — започнах аз.

Той вдигна ръка, за да ме прекъсне:

— Преди да ми кажете защо сте тук, нека да се разберем.

— За какво?

— Очевидно искате от мен нещо важно. Не сте дошли чак дотук, за да ми се извините, че ме кастрирахте, макар че го оценявам. Ако ще получите нещо от мен, би било справедливо да бъда компенсиран.

— Може би е по-добре първо да чуеш какво искаме — предложих аз.

— Не, предпочитам първо да се разберем — каза той. — И ако реша, че ми е изгодно, ще обсъдим сделката.

— Добре — съгласи се Лори.

— Първо, искам да получавам картички за рождения ми ден — 9 август, и картичка за Коледа, всяка година. Повечето момчета понякога получават картички, а аз никога не получавам.

— Две картички — съгласих се аз.

— И не от онези измислени картички, които трябва да са смешни, но са само злобни — доуточни той. — Нещо от „Холмарк“, с приятен сентимент.

— „Холмарк“ — съгласих се аз.

— Библиотеката тук не разполага с много средства и получаваме книги накуп директно от издателя или от някоя книжарница, а не от определени автори — обясни той. — Много бих искал да ангажирам някоя книжарница да ми праща всяко ново книжле на Констанс Хамърсмит.

— Знам ги тези книги — казах аз. — Тя пише за детектив, болен от неврофиброматоза, който обикаля Сан Франциско с качулка на главата.

— Невероятни книги са — заяви той и изглеждаше доволен, че имаме еднакъв литературен вкус. — Той е като мъжа-слон и никой не го обича. Всички го отхвърлят и не би следвало той да дава и пукната пара за когото и да било, но не е така. Той помага на хора в беда, докато останалите стоят безучастно.

— Тя пише по две книги на година — отбелязах аз. — Ще ги получаваш веднага след като излизат от печат.

— Последното нещо е…позволено ми е да имам сметка за пари в брой. Ще искам малко пари за сладки, дъвки и от време на време за сиренки.

Накрая се беше превърнал в такова жалко чудовище.

— Парите ще са проблем — възрази Лори.

— Не искам много. Четирийсет-петдесет долара на месец. И не вечно, а докато е справедливо. Животът тук без пари е като ад.

— Когато обясним защо сме тук — казах аз, — ще разбереш защо не можем да ти дадем пари. Но съм сигурен, че ако сме дискретни, можем да уредим трето лице да ти праща периодично някаква сума.

Лицето му светна.

— Еха-а, това ще е супер. Когато четеш Констанс Хамърсмит, е добре да имаш и бонбони „Хърши“. Деформираният детектив с качулката беше луд по шоколада. И по клавесина.

— Не можем да ти донесем клавесин — предупредих аз.

— Това не е проблем. Така или иначе, не съм музикално надарен. Само това, за което вече се споразумяхме — то ще промени живота ми. Животът тук е толкова… ограничен. Не е правилно да имаш толкова много лишения и толкова малко удоволствия. А как се държат с мен! Ще кажеш, че съм убил хиляда човека.

— Ти наистина уби няколко — припомни му Лори.

— Но не хиляда — възрази той. — А и върху онази стара дама се срути съдът. Не съм искал да я очистя. Справедливото наказание трябва да е пропорционално на престъплението.

— Де да беше така — казах аз.

Пунчелино се наведе напред, изтрака с веригите, сложи ръце на масата и каза:

— Е, умирам да разбера. Защо сте тук?

— Синдактилия — отговорих аз.

55

Синдактилия.

Така го стресна тази дума, сякаш му бях ударил шамар. Затворническата му бледност мина през нюансите на сметаната, на млякото, чак до тебешира.

— Откъде знаете за това? — попита.

— Родил си се със сраснали пръсти на левия крак — казах аз.

— Копелето ви е казало, нали?

— Не — отвърна Лори. — Научихме за синдактилията ти преди седмица.

— Три пръста на дясната ти ръка са били сраснали — казах аз.

Той вдигна ръце и разпери пръсти. Хубави ръце, добре оформени, въпреки че в момента трепереха ужасно.

— Само кожата беше сраснала, не и костите — възрази Бизо. — Но той ми заяви, че нищо не може да се направи, че ще трябва да живея с това. Очите му се напълниха със сълзи, които потекоха като реки. Той закри лицето си с ръце. Погледнах Лори. Тя кимна. Дадохме му време. Трябваха му няколко минути.

Зад прозорците небето беше потъмняло, сякаш някакъв небесен редактор беше съкратил деня от три действия на две, като беше елиминирал следобеда и беше съединил сутринта със свечеряването.

Не знаех какво мога да очаквам от Пунчелино, но тази мъка определено не беше в списъка ми. Гледката ме разтърси.

Когато вече можеше да говори, показа мокрото си лице.

— Великият БИЗО…ТОЙ ми каза, че походката ми, накуцвайки заради петте сраснали пръста, ми дава естествено предимство като клоун. Ходил съм бил „автентично“.

Пазачът на прозорчето гледаше с любопитство, без съмнение удивен да види жестокият убиец да плаче.

— Хората не виждаха крака ми, а само смешната ми походка. Но виждаха ръката ми. Не можех постоянно да я държа в джоба.

— Не може да е била грозна — установих, че го успокоявам.

— Просто различна… и дяволски неудобна.

— О, за мен беше грозна — възрази той. — Мразех я. Майка ми е била перфектна. Великият Бизо ми е показвал нейни снимки. Майка ми е била перфектна… но аз не бях.

Помислих за моята майка — Мади. Въпреки че беше наслада за окото, красотата и съвсем не беше перфектна. Милото и щедро сърце обаче струваха повече от целия блясък на Холивуд.

— От време на време, докато растях, великият Бизо правеше снимки на деформирания ми крак и ръка. Пращаше ги без адрес за обратна връзка на свинята на всички свине, на старата сифилистична невестулка Вирджилио Вивасементе.

— Защо? — попита Лори.

— За да покаже на Вирджилио, че най-красивата и талантлива дъщеря не беше създала въздушен акробат; че следващото поколение циркови звезди от династията Вивасементе ще дойдат от другите му, не толкова обещаващи деца. Как бих могъл аз с моя крак да ходя по въже? Как бих могъл с моята ръка да се прехвърлям във въздуха от трапец на трапец?

— Кога се оперира? — попитах аз.

— Когато бях на осем, бактерия стрептокок засегна лошо гърлото ми. Великият Бизо ме заведе в клиника. Лекарят каза, че костите не са засегнати и че да се разделят пръстите е лесно. След това отказах всякакви уроци по клоунство, докато не ме оправят.

— Но ти не си имал талант за клоун.

Той кимна.

— След операцията опитах всичко, за да оправдая очакванията, но просто не ставах за клоун. От момента, в който пръстите ми бяха разделени, знаех, че не ставам.

— Бил си роден за въздушен акробат — каза Лори.

— Да. Тайно взех няколко урока. Беше прекалено късно. Почва се от съвсем малък. Освен това в очите на тази помия аз бях омърсен с клоунска кръв. Щеше да дръпне всички нишки на мрежата, за да не ми позволи да се изявя.

— И съответно ти реши да захвърлиш живота си в лудостта на отмъщението — отбелязах аз, почти цитирайки неговите думи от нощта през 1994, когато се запознахме. Той повтори това, което ни беше казал преди почти десет години:

— Ако не можеш да летиш, по-добре да умреш..

— Налудничавата история за нощта на раждането ти, която ти е разказал, за сестрата-убиец и доктора, подкупен от Вирджилио да убие майка ти — всичко това е гнусна лъжа — казах аз.

Пунчелино се усмихна през сълзите си и поклати глава.

— Подозирах, че е възможно.

Това признание ме шокира.

— Подозирал си, че е така? И въпреки това дойде в Сноу Вилидж да убиваш хора и да взривяваш сгради?

Той сви рамене.

— Все нещо трябва да се прави. Омразата беше нещо, за което можех да се хвана. Нямах нищо друго.

Нещо да се прави. Скучна петъчна вечер, хайде да взривим някой град! Вместо да изрека тази мисъл, отбелязах:

— Изглежда, ти се удават чуждите езици. Можеше да станеш учител или преводач.

— През целия си живот не успях да направя щастлив великия Бизо. А нямаше никой друг, който да иска аз да го направя щастлив. Не можех да го впечатля, като стана учител. Но да отмъстя за смъртта на майка ми — това щеше да го направи горд. — Усмихна се почти като ангел. — Знам, че баща ми ме обичаше заради това.

— Наистина? — попитах с презрение, което не можах да скрия напълно. — Така ли мислиш? Той не ти е пратил и една коледна картичка.

Малко ножче тъга скъси усмивката му.

— Ще призная, че не беше добър баща. Но знам, че ме обичаше за това, което направих.

— Сигурна съм, че те е обичал, Пунч. Мисля, че си направил, каквото е трябвало да се направи — каза Лори и ми напомни, че сме тук, да го спечелим, а не да го отчуждаваме. Одобрението и, неискрено за моите уши, но неподправено за неговите, възстанови колебливата му усмивка.

— Ако нещата не се бяха объркали в Сноу Вилидж, не ти и той, а ти и аз бихме могли да имаме бъдеще заедно.

— Хей, това е нещо, за което можеш да мислиш, нали? — отговори тя и се усмихна.

— Синдактилия — казах аз отново. Той примигна и объркано ме изгледа. — Не казахте откъде знаете.

— Аз нямах проблеми с ръцете, но три пръста на десния и два на левия ми крак са били сраснали.

Беше по-скоро ужасен, отколкото учуден:

— Каква, по дяволите, е била тази болница?

Учудих се как може понякога да е абсолютно разумен, а друг път толкова побъркан; как може да вземе диплома по право, да научи немски и да изрече нещо толкова глупаво като това.

— Няма нищо общо с болницата!

— Трябваше да я взривя.

Погледнах Лори. Тя пое дълбок дъх и кимна. Обърнах се към Пунчелино:

— И двамата сме имали сраснали пръсти, защото сме братя. Близнаци сме.

Удостои ме с удивен поглед; после го насочи към Лори. След това бавно опъна усмивката си с весело подозрение.

— Опитай този номер с някой глупак, който никога не се е поглеждал в огледалото.

— Не си приличаме — поясних, — защото сме двуяйчни близнаци.

56

Не исках да ми е близнак не само защото това ме правеше брат на убиец, но и защото не исках да сложа снимката на Конрад Бизо в семейния албум и да напиша под нея „татко“. Натали Вивасементе Бизо може да е била изключително красива, но дори и тя не беше добре дошла в семейното ми дърво.

Имам един баща и една майка — Руди и Мади Ток. Единствено и само те са ме направили човека, който съм; дали са ми шанса да бъда това, което мога да бъда. Призванието ми беше в кухнята, а не на арената. Ако кръвта им не тече във вените ми, то силната им любов беше там завинаги.

Други възможности — като например Натали да запази живота си или пък да умре, а аз да попадна в ръцете на Конрад — бяха изключени.

А и всички други възможни съдби всъщност попадаха в категорията „невъзможни“. Помислете си! Дядо Джоузеф, който не ми е истински дядо, предсказва не за истинския си внук, който се родил мъртъв онази нощ, а за мен — бебето, което Руди и Мади щели да решат, че е тяхно. Защо да има видения за събития от живота на „внук“, с който всъщност не е имал връзка?

Единственото обяснение за мен беше, че някаква висша сила, която е била наясно с превратностите на съдбата, е използвала дядо ми не само, а може би и не на първо място, да ме предупреди за петте фатални дни в живота ми, но и, което е и по-важно, да се подсигури, че Руди ще повярва с цялото си сърце, че това бебе със сраснали пръсти, което няма никаква прилика с родителите си, е детето, което Мади е носела девет месеца. Дядо Джоузеф е казал на Руди, че ще се родя в 22:46, дълъг петдесет сантиметра, тежък четири килограма и десет грама, със сраснали пръсти. Когато съм попаднал в ръцете му, увит в одеялце, татко ме познал и ме приел като сина, който отговарял на предсказанията на умиращия му баща.

Някой ангел-хранител не е искал да попадна в сиропиталище или да бъда осиновен от друго семейство. Искал е да заема мястото на Джими Ток, който е починал по пътя към този свят. Защо? Може би Господ е сметнал, че светът има нужда от още един сладкар.

Може би е решил, че Руди и Мади заслужават дете, което да отгледат с любовта, грижата и всеотдайността, с която обсипваха мен.

Пълният и истински отговор е забулен в толкова дълбоки загадки, че никога няма да го достигна, освен, ако той не ми се разкрие след смъртта ми.

За едно нещо сгреших. Джими Ток не е умрял по пътя към този свят, починало е безименно бебе. Аз съм единственият Джими Ток; този, който трябваше да бъда, син на Руди и Мади, независимо от чии слабини бях излязъл. Бях предопределен за сладки и за Лори Лин Хикс, и за Ани, Луси и Анди, предопределен за още много неща, които още не знаех, и всеки ден аз изпълнявах план, който не осъзнавах.

Аз съм дълбоко благодарен. И смирен. И понякога уплашен.

През 1779 година поет на име Уилям Купър е написал: „Неведоми са пътищата Господни и чудесата по тях.“ Път ни чака, Бил!

С усмивка, която изразяваше недоверие, Пунчелино каза:

— Обяснете ми!

— Довели сме човек, който ще е по-убедителен — каза Лори.

Отворих вратата, надникнах в коридора и поканих Шарлин Колман, земния инструмент на моя ангел-хранител, да се присъедини към нас.

57

Шарлин Колман, сестрата от родилното, която е била на смяна в нощта на моето раждане, и на петдесет и девет все още работеше там, след толкова години в Колорадо не беше изгубила напълно мисисипския си акцент. Лицето и беше толкова мило, колкото и тогава, и със сигурност не по-малко черно.

Беше понапълняла, което отдаваше на години безплатни сладки от баща ми. Но както тя казва, за да отидеш в рая, трябва първо да минеш през този живот и е добре да имаш меки възглавнички, защото пътят е доста неравен.

Малко жени имат нейното излъчване. Тя е невероятно компетентна, без да е самодоволна. Решителна е, без да е властна; морално убедена, без да е обвиняваща. Харесва се, но не е обсебена от себе си. Шарлин седна между мен и Лори, точно срещу Пунчелино.

— Ти беше червендалесто, измършавяло, начумерено малко вързопче, но се оказа, че притежаваш красота, която разбива сърца, без дори да се опитва — каза му тя.

За моя изненада руменина обля затворническата му бледност.

Пунчелино изглеждаше поласкан от комплимента, но възрази:

— Не че съм спечелил нещо от това.

— Малко агънце, никога не се съмнявай в Божите дарове. Ако не можем да се възползваме от тези дарове, вината е наша, а не Негова. — За момент се загледа в него. — Мисля, че ти никога не си знаел, че си красиво момче. Не го вярваш и сега.

Той се втренчи в ръката, която някога беше прокълната със синдактилия. Разтвори пръсти, помръдна всеки един поотделно, сякаш вчера ги бяха разделили и още се учеше как да ги използва.

— Майка ти също беше красива — каза Шарлот — и мила като дете, но крехка.

Той вдигна поглед от ръката си и по навик се върна към налудничавата фантазия, съчинена от баща му.

— Тя е била убита от доктора, защото…

— Нищо подобно — прекъсна го Шарлин. — Както аз, така и ти много добре знаеш, че това е лудост. Когато вярваш в неща, които не са истина, просто, защото е по-лесно, отколкото да се справиш с фактите, превръщаш целия си живот в една лъжа. И докъде ще те доведе това?

— Дотук — заяви той.

— Като казвам, че майка ти беше крехка, нямам предвид само това, че почина по време на раждането, въпреки че добрият доктор опита всичко, за да я спаси. Духът и беше крехък. Някой го беше пречупил. Тя беше малко същество, уплашено не само от раждането. Тя сграбчи ръката ми и не искаше да ме пусне. Искаше да ми каже неща, които явно и аз се страхувах да чуя.

Имах чувството, че ако не беше прикован към масата и ако изнесените правила за поведение го позволяваха, той щеше да се пресегне към Шарлот, както майка му беше направила. Беше приковал поглед в нея. Лицето му беше като езеро от тъга, в очите му се бяха удавили надеждите, а на повърхността се носеше детски копнеж.

— Въпреки че майка ти почина — продължи Шарлин — тя роди две здрави близначета. Ти си по-малкият. Джими е по-големият.

Оглеждах го, докато се беше втренчил в Шарлот, и си мислех колко щеше да е различен животът ми, ако тя беше грабнала него, а не мен.

Мисълта за разменени съдби трябваше да ми помогне да погледна на него като на брат, но цялата ми душа се противеше. Оставаше си чужд за мен.

— Мади Ток — каза Шарлин на Пунчелино — също имаше трудно раждане, но с нея се случи точно обратното. Мади запази живота си, но бебето и почина. Последната и контракция беше толкова болезнена, че тя припадна и така и не разбра, че новороденото и е мъртво. Взех малкото ценно вързопче и го сложих в кошарка, така че да не види телцето, когато се събуди…и да не се налага да го гледа, ако реши, че не иска. Интересно, но когато си помислех за това мъртвородено, ми беше мъчно като за загубен брат, каквито чувства не можех да изпитам към Пунчелино. Лори каза:

— Тогава доктор Макдоналд отишъл във фоайето за бъдещи бащи да успокои Конрад Бизо за загубата на жена му и Руди Ток за загубата на детето му.

— Нямахме достатъчно персонал онази вечер — спомни си Шарлот. — Върлуваше лош вирус и много хора бяха болни. Освен мен Луис Хенсън беше единствената акушерка. Когато чухме Конрад Бизо да крещи на доктора толкова грубо, обвинително, с такива срамни ругатни, и двете си помислихме за близнаците, но по различни причини. Според Луис Конрад щеше да се успокои, като види бебетата, но аз съм имала жесток мъж в къщата си и усещах същата агресия и в този глас. Гняв, който не може да бъде потушен с мила гледка, а може само да изригне в ярост. Единствената ми мисъл беше да спася бебетата. Луис те занесе във фоайето и беше застреляна, а аз отидох в другата посока с Джими и се скрих.

Опасявах се, че въпреки разкритието, че и двамата сме родени със синдактилия, Пунчелино ще приеме историята на Шарлот с недоверие, ако въобще я приеме. Вместо това се оказа, че не само вярва на всичко, но е във възторг от разказа и.

Може би романтично беше стигнал до представата за себе си като предадения главен герой на Александър Дюма от „Мъжът с желязната маска“; като за героичния селянин, а аз, неговият близнак, се бях възкачил на френския трон.

— Когато открих, че този мил мъж, нашият прекрасен доктор Макдоналд е убит и Луис Хенсън също — продължи Шарлот, — осъзнах, че съм единственият човек, който знае, че бебето на Мади се роди мъртво и че Натали Бизо роди близнаци. От мен зависеше дали Мади и Руди ще преживеят трагедия в разцвета на младостта си. Бебето, което спасих, под грижите на държавата щеше да бъде пратено в сиропиталище или по приемни семейства… или роднините на Конрад Бизо, всеки един от тях луд, колкото и самия него, щяха да предявят претенции към детето. И цял живот хората щяха да го сочат и да казват: „Това е синът на убиеца.“ Знаех колко добри и честни хора са Руди и Мади и знаех колко много ще обичат момчето си, затова направих това, което направих, и нека Исус Христос ми прости, ако мисли, че съм се правила на Господ.

Пунчелино затвори очи, обмисляйки разказа на сестрата в мълчание около половин минута, и се обърна към мен:

— А какво се случи с истинския ти?

Не разбрах какво ме пита. После осъзнах, че „истинският ти“ е загубеното бебе на мама и татко.

— Шарлин имала голяма плетена чанта — отвърнах аз. — Увила мъртвото бебе в меко бяло одеялце, пъхнала го вътре, изнесла го от болницата и го занесла при свещеника.

Шарлин се обърна към Пунчелино:

— Аз съм баптистка по рождение и възпитание; това е едно от миролюбивите вероизповедания. Още като момиче ходех на църква всяка неделя и бях по-добре облечена, отколкото в събота вечер. Семейството ми обичаше да възхвалява Бога в песни. Ако свещеникът ми кажеше, че съм сгрешила, бих го послушала, предполагам. Ако се колебаеше, съчувствието поглъщаше обективността му и го размекваше. Църквата ни си има собствено гробище и ние със свещеника намерихме едно подходящо ъгълче за бебето на Мади. Погребахме го с молитва само двамата и след около година купих малка надгробна плоча. Когато нещо ме измъчва, нося цветя и му разказвам какъв достоен живот води и какъв добър брат беше станал Джими.

Бях отишъл в това гробище с мама и татко и бях видял надгробната плоча — обикновен дебел пет сантиметра, гранитен правоъгълник. Думите, издълбани в него, бяха: „Тук лежи бебе Т. Господ го обичаше толкова много, че побърза да го вземе при себе си.“

Може би е от заблудена свободна воля или просто глупава гордост, но всички живеем с убеждението, че сме в центъра на събитията. Малко са моментите, които ни разделят от егото ни и ни карат да видим голямата картина, да осъзнаем, че събитията са един гоблен, в който всеки от нас е просто нишка в живата плетеница; и все пак всяка нишка е важна за целостта на тъканта.

Когато застанах пред надгробната плоча, такъв момент ме грабна като приливна вълна, издигна ме, преобърна ме и ме върна на брега — почитащ неописуемата сложност на живота и смирен към неразгадаемите загадки.

58

Сух мраз превърна снежинките в гранули. Тропаха по прозорците като духове на жертви на затворниците, търсещи вниманието им.

След като Шарлин му разказа за случилото се някога и се върна в коридора, Пунчелино се наведе към мен и ме попита с очевидна искреност:

— Питаш ли се понякога дали си истински?

Този въпрос ме изнерви, защото не го разбрах и защото се опасявах, че ще ни отведе до някоя налудничава повърхност, от която нямаше да можем да отправим молбата си безопасно.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знаеш какво имам предвид, защото никога не си се съмнявал, че си истински. Понякога, когато се разхождам по улицата, никой не ме забелязва и съм сигурен, че съм станал невидим. Или се събуждам през нощта, убеден, че няма нищо отвъд прозореца ми, само мрак, вакуум. И се страхувам да дръпна завесите, и да погледна, страхувам се, че ще видя идеална празнота. И като се обърна, стаята също ще е изчезнала и ще заплача, но няма да мога да издам никакъв звук. Ще се нося, без да мога да докосна нещо, без да мога да вкуся или да помириша, глух и сляп. Светът — сякаш никога не е съществувал. Аз — без тяло, което да чувства, без сърце, което да усетя. Но без да мога да спра мислите си. Гневни и безумни мисли за това, което нямам, за това, което искам, за това, което имам, но не искам. Как аз съм никого за когото и да било, и никой не е нищо за мен. Никога истински и въпреки това всички тези спомени, тези кипящи, упорити, омразни спомени.

Отчаянието идва, когато надеждата си отиде. Яростта; активизирано отчаяние, мощно в действията си, крайно дръзко. Той ми обясняваше как всичко, което беше научил — от оръжията и експлозивите до немския, от законите до норвежката граматика, е научил от отчаяние, сякаш с трупането на знания ще се сдобие с реалност. И след всичко това продължава да се събужда през нощта, убеден, че отвъд прозореца се простира поглъщаща празнота. Беше отворил врата към себе си и това, което се виждаше, беше тъжно и ужасяващо.

Думите му казваха повече, отколкото той самият осъзнаваше. Беше ми показал, че и след най-дълбокия самоанализ, на който беше способен, той продължаваше да не осъзнава най-важното — той все още живееше в лъжа. Той ми се показа — и на себе си също — като съмняващ се в собствената си реалност и затова и в смисъла на съществуването си. Всъщност той се съмняваше в съществуването на света и само за себе си вярваше, че е истински.

Нарича се солипсизъм и дори сладкар като мен знаеше какво е: теорията, че само съществуването на аза може да се докаже; изключителна замисленост и задълбочаване в чувствата и желанията на отделния индивид. Той никога нямаше да се види като нишка от гоблена. Той беше вселената и всички ние бяхме неговите фантазии; да бъдем убити или не, нямаше реални последици за нас или за него. Този начин на мислене не е започнало като лудост, макар че може да приключи като безумие. Този начин н мислене започнал като избор — преподаван е като философия, заслужаваща внимание в най-перфектните вселени, който го направил по-внушителна фигура, отколкото, ако си останеше бедно момче, доведено до лудост от обстоятелствата.

Изплаши ме повече от всякога. Бяхме дошли с надеждата, с желанието да докоснем сърцето му, но успехът ни беше колкото на мънкащ призрак от сън, който се опитва да ни накара да се жертваме. Това беше четвъртият от петте фатални дни и вече знаех защо ще е най-отвратителният от петте. Щеше да ни откаже и щеше да ни обрече на непоносима загуба.

— Защо сте тук? — попита той.

Не за пръв път, когато думите ми бягаха, Лори знаеше какво да каже. Хвана се за фундаменталната лъжа, чрез която се беше самоубедил, че е жертва, а не чудовище.

— Дойдохме — заяви тя, — за да ти кажем, че си истински и че има начин един път завинаги да го докажеш на себе си.

— И какъв е този начин?

— Искаме да спасиш живота на дъщеря ни. Ти си единственият, който може да го направи, и това е толкова реално, че няма накъде повече.

59

Лори извади от портмонето си снимка на Ани и я плъзна към Пунчелино.

— Хубава е — каза той, но не докосна снимката.

— Ще навърши шест след по-малко от два месеца — обясни Лори, — ако доживее дотогава.

— Аз никога няма да имам деца — напомни ни той.

Не отговорих. Вече се бях извинил веднъж, че съм го кастрирал, въпреки че след мен работата беше довършил хирургът.

— Тя има нефробластом — каза Лори.

— Звучи като гръндж група — отговори Пунчелино и се усмихна на тъпата си шега.

— Това е рак на бъбреците — обясних аз. — Туморите нарастват много бързо. Ако не се хванат навреме, разсейките обхващат белите дробове, черния дроб и мозъка.

— Слава Богу, че диагнозата беше поставена навреме — каза Лори. — Извадиха и двата бъбрека и последва облъчване и химиотерапия. Всички ракови образувания вече ги няма.

— Това е добре за нея — отбеляза той. — Никой не трябва да има ракови образувания.

— Но сега има усложнения.

— Онова с бебетата беше по-интересно — каза Пунчелино.

Не се чувствах сигурен. Усещах, че животът на Ани виси на нишка, толкова фина, че една дума може да я скъса.

Лори продължи, сякаш той не беше казал нищо:

— Без бъбреци тя трябва да е на хемодиализа по четири часа, три пъти в седмицата.

— Щом е на шест — отвърна Пунчелино, — значи не ходи на работа или нещо подобно. Сигурно има много свободно време. Не можех да разбера дали е толкова безочлив, колкото е и непукист, или просто ни дразнеше и се наслаждаваше на мъката ни.

— В центъра на машината за диализата има голям съд, наречен диализатор.

— Може ли тази Шарлин да си навлече неприятности със закона заради това, което е направила? — попита Пунчелино.

Решен да не се поддам на провокациите и да си изпусна нервите, отвърнах:

— Само в случай че родителите ми имат претенции. Те нямат.

Лори продължи да се бори:

— В диализатора има хиляди малки фибри, през които минава кръвта.

— По принцип не обичам черни хора — информира ни той, — но тя изглежда свястна.

— И има разтвор, пречистваща течност — продължи Лори, — която извежда нечистотиите и излишната сол.

— Ама иначе е като бъчва — каза Пунчелино. — Сигурно яде толкова много, че вместо да е погребала бебето, може да го е изяла.

Лори затвори очи. Пое дълбоко въздух и изрече:

— Много рядко, но се случва пациентът да е алергичен към един или повече от химикалите в пречистващия разтвор.

— Не съм предубеден към черните хора. Те трябва да имат равни права и всичко, но просто не ме кефи това, че не са бели.

— Диализатът, пречистващият разтвор, съдържа няколко химикала. Само съвсем малки количества от тези химикали се връщат в тялото с кръвта; толкова малки, че обикновено са безвредни.

Пунчелино отбеляза:

— Не ми харесва начинът, по който дланите им са светли, а ръцете отгоре са тъмни. Стъпалата им също са светли. Сякаш носят недобре обмислени костюми.

— Ако лекарят предпише диализат, който не действа, както трябва — обясни Лори, — или пациентът се окаже чувствителен към него, формулата може да бъде променена.

— Едно от нещата, които ме убеждават, че светът не е наред — каза той, — са черните хора. Дизайнът щеше да е по-убедителен, ако всички бяха бели.

Без да го осъзнава, беше се приближил възможно най-много до признанието, че светът е просто сцена, илюзия, създадена да го заблуждава и че само той е единственото парченце добър дизайн. Лори ме погледна; лицето и беше спокойно, но очите и пламтяха в безсилие. Кимнах, за да я окуража. Усещах, че шансовете ни намаляват, но ако се откажехме, оставахме без никаква надежда за Ани.

— Много рядко, почти никога — каза Лори, — пациент може да е толкова алергичен и към най-малките количества химикали, основни за диализата. Алергичната реакция става все по-силна, докато се стигне до анафилактичен шок.

— Добре, де, за Бога, дай и един от твоите бъбреци! — извика той. — Би трябвало да си подходящ донор.

— Благодарение на баща ти — припомни му тя — имам само един.

— Тогава един от твоите — обърна се той към мен.

— Вече щях да съм на операционната маса, ако можех казах аз. — Когато ме тестваха за съвместимост, откриха, че имам хемангиоми и в двата бъбрека.

— И ти ли умираш?

— Хемангиомите са доброкачествени тумори. Мога да живея цял живот с тях, но не мога да бъда донор.

Последното нещо, което дядо Джоузеф казал на смъртното си легло, било: „Бъбреци! Защо бъбреците да са толкова важни, по дяволите! Това е абсурд, всичко това е абсурд.“

Баща ми си помислил, че дядо ми говори несвързано и последните му думи нямат смисъл.

Знаем какво щеше да каже поетът Уилям Купър, ако не беше умрял в далечната 1800.

Освен за неведомите пътища на Господ старият Бил написа и: „Зад намръщеното провидение Господ крие усмихнато лице.“

Винаги съм вярвал в това. Но напоследък, трябва да призная, се случваше да се питам дали Неговата усмивка е толкова изкривена, колкото тези, с които ни удостояваше Пунчелино. Следващото предложение на моя брат-убиец беше:

— Запишете детето в списък за трансплантации, както правят всички други.

— Сигурно ще чакаме година — каза Лори — или повече, докато се намери подходящ донор. Люси и Анди са прекалено малки, за да са донори.

— Една година не е толкова дълго. Оперираха ме за синдактилия, когато бях вече на осем. Вие къде бяхте тогава?

— Ти не ме слушаш — отвърна Лори сухо. — Ани трябва междувременно да е на диализа, но не може. Вече ти обясних.

— Може да не съм подходящ за донор.

— Почти е сигурно, че си — казах аз.

— Пак ще бъде от онези глава в кофата неща — предположи той. — Винаги става така.

Жена ми се опита да създаде емоционална връзка между него и Ани:

— Ти си неин чичо.

— И ти си ми брат — обърна се той към мен. — Но къде си през последните девет години, когато правосъдната система ме тъпче? Като Пилат Понтийски ти си изми ръцете от мен.

Безумието на това обвинение и самоизмамното великолепие, загатнато в сравнението с Христос, не допускаха отговор. — Друга грешка в идеята за черните хора е — каза той, — че спермата на черните мъже трябва да е черна, щом като на белите е бяла. Но тя също е бяла. Знам това — достатъчно порно съм гледал.

Понякога ми се струва, че в литературата най-убедителното описание на света, в който живеем, може да се открие във фантасмагоричното царство, в което Луис Карол изпрати Алиса. Лори продължаваше да го убеждава:

— Рано или късно анафилактичният шок ще погуби Ани. Не можем да рискуваме повече. Нямаме изход. Остават и буквално… — гласът и пресекна.

Довърших изречението вместо нея:

— На Ани и остават буквално няколко дена.

След като облякох този ужас в думи, силен страх стегна сърцето ми и за момент не можех дишам.

— Значи пак стигаме до добрия, стар Пунчелино — каза брат ми. — Най-великият клоун ще бъде Пунчелино Бизо. Само дето не беше. Но, о, най-великият въздушен акробат ще бъде Пунчелино Бизо. Само дето не ми беше позволено да бъда. Пунчелино Бизо ще отмъсти за смъртта на майка си, както никой друг не го е правил. Само дето не избягах с парите и ми отрязаха тестисите. И ето пак — само Пунчелино от всички хора на земята, само Пунчелино може да спаси малката Ани Ток — чието име, между другото, по право трябваше да е Ани Бизо — само Пунчелино. Но накрая тя все пак ще умре, защото както всички други случаи това е просто постановка, за да ми бъде подложена бананова кора.

Речта му съсипа Лори. Тя стана и се обърна на другата страна. Стоеше така, треперейки неконтролируемо. Всичко, което аз успях да изрека, беше:

— Моля те!

— Махай се! — извика той. — Отивай си вкъщи! Когато малката кучка умре, погреби я в баптисткото гробище до безименното бебе, чийто живот открадна.

60

Когато излязохме в коридора, Шарлин Солман прочете ужасната истина на лицата ни. Разтвори ръце и Лори рухна в прегръдките и.

Като мислех за случилото се през последния половин час, ми се искаше да мога да върна времето и да подходим с повече хитрост.

Знаех, разбира се, че друга среща с него би имала същия край, както и още десет срещи, още сто срещи. Да говориш на него, беше като да говориш на торнадо; думите потъваха, сякаш крещиш „падни-стани“ на мусон.

Знаех, че не сме предали Ани, а идването ни беше обречена кауза още от началото. Въпреки това имах чувството, че сме я предали, и ме завладя такова изтощаващо отчаяние, че не знаех дали ще мога да отида до паркинга.

— Снимката — изведнъж се сети Лори. — Снимката остана в долното копеле.

Нямаше нужда да обяснява. Знаех защо кожата около очите и посивя и потрепери, а устата и се сви от отвращение.

Не можех да понеса мисълта, че ще стои в килията си сам със снимката на моята Ани, изпивайки я с очи и утолявайки жаждата си за жестокост с мисълта за болезнената и смърт.

Блъснах вратата и нахлух. Заварих го с пазача, който се готвеше да му отключи белезниците от масата. Приближих се и му казах:

— Снимката е наша.

Той се поколеба, подаде я, но когато се опитах да я взема, не я пусна.

— Какво за картичките? — попита той.

— Какви картички?

— За рождения ми ден и за Коледа.

— А, да.

— Истински „Холмарк“. Такава ни е сделката.

— Нямаме сделка, кучи син, такъв! Лицето му почервеня.

— Не обиждай майка ми.

Беше сериозен. Вече бяхме минавали през това. Гневът го напусна и той каза:

— Но аз забравих… тя е и твоя майка, нали така?

— Не е. Моята майка е в Сноу Вилидж и рисува игуана.

— Това означава ли, че няма да има и дребни за бонбони?

— И сиренки няма да има.

Той изглеждаше изненадан от уточнението ми.

— А книгите на Констанс Хамърсмит?

— Дай ми снимката!

Той я пусна в ръката ми и се обърна към пазача:

— Искаме още няколко минути насаме, ако може!

Мъжът ме погледна:

— Сър?

Не бях в състояние да отговоря. Кимнах. Пазачът излезе от стаята и застана на прозорчето.

— Носите ли документ да подпиша? — попита Пунчелино.

От прага на мрачната стая, където държеше вратата към коридора отворена за мен, Лори отвърна:

— Имам три копия в чантата си, съставени от добър адвокат.

— Влез — каза той. — Затвори вратата.

Жена ми дойде при мен, от другата страна на масата, макар че сигурно подозираше, че той ни разиграва и ни подготвя още един жесток обрат.

— Кога ще го направим? — попита той.

— Утре сутринта — отвърнах аз. — Болницата в Денвър е подготвена. Искат само дванайсетчасово предупреждение.

— Сделката, която направихме…

— Имаш я, ако все още я искаш — увери го Лори, изваждайки формулярите и химикал от чантата си.

Той въздъхна:

— Обожавам тези детективски истории.

— И бонбоните „Харши“ — припомних му аз.

— Но когато преговаряхме, не знаех, че ще давам бъбрек, което не е малко, като се има предвид, че вече ми взехте тестисите.

Не реагирахме.

— Има още едно нещо, което искам — каза.

Ето сега щеше да ни повали и да се забавлява с унищожението ни.

— Това е специална стая — осведоми ни той. — Няма подслушвателни устройства, защото затворниците обикновено се срещат тук с адвокатите си.

— Знаем — каза Лори.

— И се съмнявам, че глупакът на прозорчето може да чете по устните.

— Какво искаш? — попитах аз, убеден, че ще е нещо извън щедростта ми.

— Знам, че не ми се доверяваш като на брат — каза той. — Така че не очаквам да го направиш, преди да си дам бъбрека. Но след това ще си задължен.

— Ако е нещо, което мога да направя.

— О, убеден съм, че можеш — изрече той бодро. — Виж какво направи с великия Бизо.

Въобще не разбирах накъде клони, дали това щеше да се окаже порочна шега или истинско предложение. Пунчелино каза:

— Искам да убиеш този глист от гъза на Сатаната — Вирджилио Вивасементе. Искам да го накараш да страда и да му кажеш, че аз съм те изпратил. И накрая го искам по-мъртъв от всички мъртъвци досега. Не се шегуваше. Мислеше го.

— Добре — обещах.

61

Белите флуоресцентни панели в сивия таван, белите документи на сивата стоманена маса, гранулите бял сняг, излизащи от сивия ден, тропащи по прозорците, химикалът, чертаещ подпис с едва доловим шепот върху хартията…

Охраняващият Пунчелино и този, който ни беше довел до стаята, бяха свидетелите. Сделката беше подпечатана, въпреки че условията не бяха написани на хартия.

Не си стиснахме ръцете. Ако беше поискал, щяхме — един неприятен миг в замяна на живота на Ани. Но той явно не смяташе за необходимо да си подаваме ръце.

— Когато всичко това свърши и Ани е добре — каза той, — бих искал да я водите да я виждам от време на време, най-малкото на Коледа.

— Не — отсече Лори без колебание, въпреки че аз бих обещал всичко, което той искаше да чуе.

— Аз съм и чичо все пак — възрази той. — И неин спасител.

— Няма да те лъжа — каза му тя. — Нито Джими ще го направи. Никога няма да бъдеш и най-малката част от живота и.

— Е, може би най-малката. — Пунчелино се опита да посочи, доколкото му позволяваха белезниците, левия си бъбрек.

Лори се втренчи в него и го смути.

Той се усмихна.

— Страшна работа си.

— И ти не падаш по-долу — каза тя.

Оставихме го и занесохме новината на Шарлин Колман в коридора.

От затвора потеглихме към Денвър, където подготвяха Ани за всеки случай и където ние бяхме отседнали в „Мариот“. Потъмнялото небе пръскаше гранули сняг като парчета от счупени зъби.

В града кръпки лед изпъстряха павираните улици. Вятърът развяваше палтата на пешеходците.

С Шарлин се бяхме срещнали тази сутрин пред хотела. Сега след прегръдки, благодарности и благословии тя отпътува обратно към Сноу Вилидж.

Отново бяхме в нашия експлорър само двамата. Лори беше зад волана и пътувахме към болницата. Аз казах:

— Направо ме изплаши до смърт, когато му заяви, че Ани никога няма да бъде част от живота му.

— Той знаеше, че няма да позволим такова нещо — обясни тя. — Ако се бяхме съгласили, щеше да разбере, че лъжем. Съответно щеше да осъзнае, че си го излъгал, че ще убиеш Вивасементе. Но сега си мисли, че наистина ще го направиш, защото както той каза, виж какво направи с великия Бизо. Ако вярва, че ще го направиш, ще изпълни и неговата част от сделката.

Помълчахме и после аз се обадих:

— Луд ли е или е злобен?

— Разликата не ме интересува. Какъвто и да е, трябва да се справим.

— Ако е луд и после е станал злобен, може да бъде оправдан. И донякъде може да бъде съжаляван.

— Нищо подобно — заяви тя; беше лъвица, малкото и беше в опасност и тя не можеше да проявява разбиране към хищника.

— Ако първо е бил злобен и злобата му го е побъркала, не му дължа нищо, което човек дължи на брат си.

— Мислиш за това от известно време.

— Да.

— Не се тормози! Забрави го! Съдът приключи въпроса, като го определи за умствено здрав, за да бъде съден. Тя спря пред червения светофар.

Пред нас мина черна катафалка. Прозорците бяха затъмнени за дискретност. Може би в нея беше трупът на известна личност.

— Аз всъщност няма да убия Вивасементе — уверих Лори.

— Хубаво. Ако някога решиш да убиваш, не убивай, когото ти падне. Говори с мен! Ще ти дам списък.

Светна зелено.

Докато минавахме през кръстовището, три хилещи се момчета на ъгъла отправяха неприлични жестове към нас. Носеха черни ръкавици, на които бяха отрязани средните пръсти, за да е по-ясно посланието. Единият хвърли снежно-ледена топка, която се удари силно във вратата ми. На една пряка от болницата, все още завладян от мисли за Пунчелино и притеснен за Ани, казах:

— Ще се откаже.

— Не си го и помисляй!

— Защото това е четвъртият от петте фатални дни.

— Доста си беше фатално там за известно време.

— Не беше достатъчно. Нещо по-лошо наближава. Така е, ако съдим по миналото.

— Силата на негативното мислене — предупреди ме тя. Въпреки парното по чистачките се образува ледена коричка, те спряха да се движат и зацепиха на стъклото. Беше ден преди Деня на благодарността. Приличаше на замръзналото сърце на януари. Носеше атмосферата на Хелоуин.

62

Капитан Флъфи, смелото мече-бодигард, което пазеше нощните чудовища да не изпълзят от гардероба и да схрускат децата, беше на болничното легло до Ани. Това беше най-трудната задача през цялата му кариера.

Когато пристигнахме, заварихме дъщеря ни да спи. Напоследък непрекъснато беше изморена и спеше много. Прекалено много.

Въпреки че Ани не знаеше колко близо беше майка и до смъртта преди единайсет месеца, знаеше за медальона и че е оцелял в опустошителен пожар. Знаеше, че майка и го е носела в спешното отделение. Ани го беше поискала. Сега беше на нея.

Моята красива, малка Ани се беше стопила. Очите и бяха безжизнени, устните и — бледи. Изглеждаше дребничка като птиче, стара.

Нито списанията, нито телевизията, нито гледката през прозореца представляваха някакъв интерес за мен. Не можех да откъсна поглед от малкото ми момиче; виждах я, каквато беше преди и каквато можеше да бъде отново. Не исках да отместя поглед или да изляза от стаята от страх, че като се върна, Ани няма да я има и аз ще имам само нейни снимки, такава, каквато беше преди.

Упоритият и дух, куражът и през всичките тези изтощителни месеци на болест, болка и влошаване бяха вдъхновение за мен. Но вдъхновението не ми стигаше. Исках нея — излекувана, здрава, отново изпълнена с живот. Моята мъжкарана. Моята бъдеща ега си артиста. Родителите ми не ме бяха учили да моля Бог за благословия и подаръци. Да ми покаже пътя — да. Да ми даде сила да постъпя правилно — да. Но не и да спечеля от лотарията, не и да ми даде любов, здраве или щастие. Молбата не е списък с „дай ми“; Бог не е Дядо Коледа. Така ме бяха учили и аз вярвах, че ни се дава всичко, от което се нуждаем, без да молим за него. Необходимо е да притежаваме разума и мъдростта да откриваме силата и средствата, когато ни трябват, и да намираме куража да правим това, което се налага да се направи.

В случая обаче бяхме направили всичко, което можехме като човешки същества. Ако съдбата и сега беше в Божиите ръце, щях да го приема по-лесно. Но съдбата и беше в ръцете на Пунчелино Бизо и притеснението като рояк от крилати същества летеше напред-назад в стомаха ми и трептеше в костите ми.

И се помолих на Господ да ми върне моята мъжкарана и Го помолих Пунчелино да постъпи правилно, макар и поради порочното желание да купи убийството на Вирджилио Вивасементе.

Сигурно и Господ щеше да има нужда от специален калкулатор за математиката на морала.

Докато аз седях до Ани парализиран от страх, Лори не се спираше, обаждаше се по телефона, за да координира нещата между болницата и затвора. Когато Ани се събуди, разговаряхме за много неща, за зеле и крале, за следващата година в Дисни Уърлд и последващата на Хаваите, за уроци по ски и сладкарство, но без да използваме „тук“ и „сега“, без мрачното „ако“.

Челото и беше топло, фините и пръсти — ледени.

Китките и бяха станали толкова тънички, че сякаш щяха да се счупят, ако вдигнеше ръце.

Философи и теолози бяха прекарали векове в обсъждане на съществуването и същността на Ада, но в болницата разбрах, че Адът съществува и даже можех да го опиша; аз познавах улиците му. Адът е изгубено дете и страхът от среща, която никога няма да се състои.

Служителите на болницата и на затвора се оказаха изключително отзивчиви и експедитивни. Пунчелино Бизо пристигна следобед с микробус на затвора, с белезници и вериги на глезените, под зоркия поглед на двама въоръжени пазачи. Не го видях. Тестовете бяха направени. Ставаше за донор. Трансплантацията щеше да бъде направена в шест сутринта.

Имаше още много време до полунощ. Можеше да си промени мнението или да избяга.

В 8:30 баща ми се обади от Сноу Вилидж, за да преобърне предсказанието на дядо Джоузеф по неочакван начин. След като легнала да дремне преди вечеря, Уина починала тихо в съня си на осемдесет и шест годишна възраст.

Лори ме измъкна против волята ми в коридора, за да ми съобщи новината, без Ани да чуе.

Поседях известно време в една празна болнична стая, за да не види Ани сълзите ми и да се притесни, че плача заради нея.

Обадих се на мама по клетъчен телефон и си поговорихме за баба Роуина. Беше ми тъжно за майка и за баба, разбира се, но когато животът е бил дълъг и щастлив и когато краят е дошъл без болка или страх, би било почти богохулство да скърбиш прекалено много.

— Това, което ме изненада, е — каза майка ми, — че си отиде точно преди вечеря. Ако знаеше какво ще се случи, първо щеше да хапне и тогава да дремне. Полунощ дойде. И утрото на Деня на благодарността. Понеже влошаващото се състояние на Ани щеше да я направи прекалено слаба за операция в следващите дни, не може да се каже, че подраниха с Трансплантацията, като започнаха в шест часа. Пунчелино не се отказа.

Няколко часа след това отидох в стаята му, където беше прикован към леглото и надзираван от охранител. Пазачът излезе в коридора, за да ни остави насаме. Въпреки че добре познавах природата на това чудовище, от вълнение успях само да изрека:

— Благодаря.

Той се усмихна като филмова звезда, примигна и отвърна:

— Няма нужда да благодариш, братко. С нетърпение очаквам картичките, бонбоните, книжките… и измъчването с нажежени жици и разчленяването, докато е още жив, на един въздушен акробат със змийско сърце. Ако ти допада този начин, де.

— Да, идеално ми пасва.

— Не искам да преча на твоето въображение.

— Не се притеснявай за мен. Важното е какво искаш ти.

— Може би ще е добре, ако преди да започнеш, го заковеш на стената — предложи той.

— Пироните не държат на зид. Ще е добре да купя кабъри. Той кимна.

— Добра идея. И преди да започнеш да му режеш пръстите и ръцете и т.н., отрежи му носа. Знам от великия Конрад Бизо, че е суетно копеле, много гордо с носа си.

— Добре, но ако има още нещо, което искаш, ще трябва да си записвам.

— Това е всичко — въздъхна той. — По дяволите, как искам да съм там, с теб.

— Би било прекрасно.

Ани премина през операцията леко като реещ се балон с горещ въздух.

За разлика от донора си бъбрекът не беше нито луд, нито злобен и беше толкова подходящ за племенницата му, че не предизвика никакви следоперативни усложнения. Ани живееше. Ани разцъфваше.

Сега беше очарователна, грееше, блестеше, такава, каквато беше преди да я повали ракът.

Само един от петте дни — 16 април 2005 — беше все още пред мен. Животът след него щеше да е странен, без плашещи дати в календара, с бъдеще, незасенчвано от мрачни очаквания. В случай, че останех жив, де.