Пророчество

63

Между печенето на торти и допълнителните уроци по стрелба с пистолет, между усъвършенстването на шоколада с кестени и уговарянето на убийство с ненормален донор на бъбрек написах и предходните шейсет и две глави от тази книга, в годината, предходна на петата от петте дати на дядо Джоузеф. Не съм сигурен защо се чувствах принуден да пиша.

Доколкото знам, не се е случвало мемоари на сладкар да попаднат в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“. Признания на звезди, продаващи омраза политически трактати, диетоложки разкрития как да отслабнем, като ядем само масло, и самоучители как да станем въшливи от пари, като приспособим кода на самурая към бизнесделата, явно бяха нещата, които вълнуваха съвременния читател.

Не ме беше мотивирало егото ми. Ако по някакво чудо книгата имаше успех, всички щяха да продължат да ме смятат за големичък за размера ми. Не бях Джеймс и дори и да напишех цяла библиотека книги, пак нямаше да стана. Бях Джими по рождение и като Джими щяха да ме погребат.

Донякъде написах книгата, за да разкажа на децата си как са стигнали дотук, през какви бурни морета и опасности сме минали. Искам да знаят какво е семейството. И какво не е. Искам да знаят колко обичани са били, в случай че не живея достатъчно дълго, за да го кажа на всеки от тях по сто хиляди пъти.

Донякъде я написах заради жена ми, за да знае, че без нея можех да умра още на първия от петте дни. Всеки от нас си има собствена съдба, но понякога две съдби се вплитат толкова здраво, че ако Божият пръст пререже едната, прерязва и другата.

Написах я и за да си обясня живота. Мистерията. Хуморът, тъмнината и светлината, които са основата и тъканта на гоблена. Абсурдът. Ужасът. Надеждата. Радостта, тъгата. Господ, който никога не стигаме, освен по околни пътища.

В това не успях. Остават по-малко от четири месеца до трийсет и първия ми рожден ден. Преживях много, натрупах всички тези думи и въпреки това мога да обясня живота толкова добре, колкото можех и когато Шарлот Колман ме спасила от съдбата на Пунчелино. Не мога да отговоря на въпросите на живота, не разбирам начина, по който се развива. Не мога да го обясня, но, Господи, как го обичам! И тогава, след седемнайсет месеца мир и щастие, дойде утрото на петия ден, 16 април.

Бяхме подготвили всичко, което опитът ни беше научил да подготвяме, но знаехме, че въобще не е възможно да се подготвим. Моделът може да бъде предположен, но не и предвиден.

Понеже живеехме с лекарски режим и не искахме децата ни да живеят по друго разписание, те се обучаваха в къщи. Уроците им започваха в два през нощта и свършваха в осем сутринта, след което закусваха с нас, играеха на слънце или в сняг и си лягаха.

Обикновено за класна стая им служеше гостната и от време на време кухнята. Майка им беше тяхната учителка, и то каква. Ани беше отпразнувала седмия си рожден ден миналия януари с торта във формата на бъбрек. След няколко месеца Люси щеше да навърши шест, а Анди уверено пътуваше към пет. Обичаха да учат и бяха дяволски ученици в най-добрия смисъл на думите.

Както обикновено във фаталните ми дни не отидох на работа. Ако мислех, че ще има полза да завържа крокодили около къщата и да закова всички прозорци, щях да го направя. Вместо това помогнах на децата за уроците и после приготвих закуска.

Бяхме на кухненската маса и хапвахме ягодови вафли, когато на вратата се позвъни.

Люси отиде на телефона, сложи ръка на слушалката и се приготви да набере 911. Ани взе ключовете за колата от стената, отвори вратата към мокрото помещение и гаража, готова за бягство на колела. Анди изтича към тоалетната да се изпишка, за да е готов за излитане. Лори ме съпроводи до свода между гостната и хола и бързо ме целуна. Отново се позвъни.

— Средата на месеца е, сигурно е вестникарчето — казах аз.

— Да.

Не толкова в чест на деня, колкото за прикритие на кобура, носех хубав спортен костюм от туид. Във фоайето плъзнах ръка под палтото.

През високия френски прозорец до вратата можех да видя посетителя. Той ми се усмихна и поднесе към мен сребриста кутия с червена панделка.

Изглеждаше около десетгодишен, симпатичен, с черна лъскава коса и зелени очи. Панталоните му бяха от сребриста материя; червената му копринена риза беше украсена със сребристи копчета. Върху ризата носеше лъскаво сребристо сако с копчета в сребрист и червен цвят, завъртени в спирала.

Изглеждаше така, сякаш се подготвяше за имитатор на Елвис.

Ако вече и десетгодишни момчета идваха, за да ме убият, то сигурно щях да умра, без да роптая. Със сигурност нямаше да убия малко момче, независимо какви са му намеренията. Когато отворих вратата, той попита:

— Джими Ток?

— Аз съм.

Поднесе кутията, усмихна се като предводител-талисман на парад в деня на щастието и каза:

— За теб е!

— Не го искам.

Усмивката му стана още по-широка.

— Но то е за теб.

— Не е от теб. Кой те изпрати?

Усмивката угасна.

— Господине, за Бога, вземете тъпата кутия. Ако се върна с нея в колата, той ще ме пребие от бой.

На бордюра стоеше сребриста лимузина мерцедес с червени ленти и тъмни стъкла.

— Кой? — попитах аз. — Кой ще те бие?

Вместо да пребледнее, лицето на момчето стана сивкаво кафяво.

— Много дълго се задържах. Ще иска да знае за какво сме говорили. Не трябва да говоря с теб. Защо ми го причиняваш? Защо ме мразиш? Защо си толкова подъл?

Приех кутията. Момчето извади веднага усмивката на талисман, поклони ми се и каза:

— Приготви се за магията!

Нямаше нужда да размишлявам къде съм чувал тази фраза.

Той се завъртя — буквално се уви на сто и осемдесет градуса като пумпал — и слезе по стълбите. Забелязах, че беше със странни обувки, подобни на балетни пантофки, меки, с тънки подметки. Бяха червени.

С необичайна грация той слезе по стълбите и сякаш заплува към мерцедеса. Качи се отзад в лимузината и затвори вратата. Не можах да видя шофьора или някакви други хора вътре. Лимузината отпътува, а аз внесох опакованата като подарък бомба в къщата.

64

Кутията стоеше на масата в кухнята, блестяща, интересна. Не вярвах, че наистина е бомба, но Ани и Люси бяха убедени, че не може да е нещо друго.

Със самодоволно пренебрежение към способностите на сестрите си да анализират заплахи, Анди заяви:

— Не е бомба. Това е отрязана глава, натъпкана в кутията и с улика между зъбите.

Никой не можеше се съмнява, че е правнук на Уина по темперамент, ако не по кръв.

— Това е тъпо — каза Ани. — Улика за какво?

— За загадка.

— Каква загадка?

— Загадката кой е пратил главата, глупачке.

Ани въздъхна с престорено раздразнение:

— Ако този, който е пратил главата, иска да разберем кой я е изпратил, защо просто не си напише името там.

— Къде там? — попита Анди.

— На нещото каквото и да е там, между зъбите на тъпата глава — уточни тя.

— Ако има глава, ще повърна — каза Люси сериозно.

— В кутията няма глава, сладурчета — обеща им Лори. — И бомба няма. Не доставят бомби в лъскави сребристо-червени лимузини.

— Защо не? — попита синът ни.

— Никой не прави така — каза Ани.

Лори взе ножица от кухненското чекмедже и отряза червената панделка.

Като поогледах кутията, установих, че ставаше точно за глава. Или за баскетболна топка. Ако трябваше да залагам на едно от двете, бих си заложил парите на главата.

Преди да вдигна капака, Ани и Люси поставиха ръце на ушите си. Бяха по-загрижени за шума от експлозията, отколкото за последствията. Под капака имаше лист бяла опаковъчна хартия.

Анди беше коленичил върху един стол, за да вижда по-добре и когато посегнах към хартията, ме предупреди:

— Може да са змии.

Вместо змии обаче имаше пачки двайсетдоларови банкноти.

— Охо, богати сме! — заяви Анди.

— Това не са наши пари — каза Лори.

— Чии са тогава? — учуди се Ани.

— Не знам — отвърна Лори, — но знам, че са лоши пари и не можем да ги задържим. Мога да усетя дяволската им миризма.

Анди подуши парите:

— Не ми мирише.

— На мен ми мирише само на боба на Анди от снощи — заяви Ани.

— Може би парите са мои — предположи Люси.

— Не и докато съм ти майка.

Всички заедно извадихме парите от кутията и ги натрупахме на масата, за да можем да усетим миризмата по-добре.

Имаше двайсет и пет пачки с двайсетдоларови банкноти. Всяка пачка съдържаше по сто банкноти. Петдесет хиляди долара.

В кутията имаше и плик. От плика Лори извади обикновена бяла картичка, надписана от едната страна. Тя прочете картичката и промърмори:

— Хммм.

Когато ми я подаде, шест детски очички я проследиха с жив интерес.

Никога не бях виждал толкова старателно написано съобщение. Буквите бяха ясно написани, елегантно оформени, нанизани прецизно, сякаш не от човешка ръка, а от машина: „Моля, приемете това като знак за уважението ми и доказателство за искреността ми. Моля да ме удостоите с най-сърдечна среща в седем вечерта в «Халоуей Фарм». Точното място на срещата ще разберете, като пристигнете.“ Бележката беше подписана от Вивасементе.

— Това — казах на децата — са дяволски пари. Ще ги сложа обратно в кутията и всички ще си измием ръцете с много сапун и толкова гореща вода, че чак малко ще боли.

65

Казвам се Лори Ток.

Не съм богиня, за каквато ме представя Джими. Първо, защото имам остър нос. И второ, зъбите ми са толкова равни и симетрични, че изглеждат изкуствени.

И независимо от старанието на хирурга, след като веднъж вече си прострелян в корема — е поне в случай че носиш бикини — привличаш погледите, но не, защото изглеждаш като Мис Америка.

Джими ви е накарал да повярвате, че съм упорита като една от онези кръвопиещи буболечки от филмите за пришълеца. Това е преувеличено, макар че ще сгрешите, ако ме ядосате.

Никой не е правил предсказания за бъдещето ми в нощта на моето раждане и благодаря на Господ за това. Баща ми преследвал торнадо в Канзас, а майка ми тъкмо била решила, че змиите ще са по-добра компания от него.

Трябва аз да се заема с този разказ по причини, които ще станат ясни и за които може вече да се досещате. Ако ми позволите да ви хвана за ръка, метафорично казано, ще минем през това заедно. И така…

Преди полумрак, под пламнало небе, заведохме децата при родителите на Джими. Когато влязохме, Руди и Мади бяха в хола.

Веднага след нас шестима от най-близките ни съседи дойдоха на гости уж, за да играят на карти, макар че всички носеха бейзболни бухалки.

— Ставаме агресивни, като играем — каза Мади.

Аз и Джими прегърнахме децата, целунахме ги за довиждане, целунахме ги още един път, но гледахме да не прекаляваме, за да не ги притесним.

После се върнахме в къщи, за да се облечем подходящо за „най-сърдечна среща“. В подготовка за петия от петте дни гардеробът ни се беше увеличил. Имахме раменни кобури, пистолети, два малки спрея за всеки от нас.

Джими се опита да ме накара да остана с децата, а той да се срещне сам с въздушния акробат, но аз му изложих убедителен аргумент да го придружа:

— Нали си спомняш какво стана с тестисите на Пунчелино? Ако искаш да не идвам с теб, ще установиш, че Пунч се е отървал леко.

Безгласно се съгласихме, че да се обадим на Хю Фостър и да извикаме ченгетата е тъпа идея.

Най-малкото, засега Вивасементе не ни беше направил нищо. Трудно щяхме да убедим съдебните заседатели, че подарък от петдесет хиляди долара в брой представлява заплаха.

Освен това се притеснявахме, че каквото и да е намислил Вивасементе, нямаше да го признае пред ченгетата и по-късно щеше да се върне да го направи по-дискретно. Макар и стреснати от постъпката му, по-добре щеше да е да не привличаме внимание. Най-добре всичко да си остане под небето и между нас.

Времето беше изненадващо меко за априлска вечер във високия Колорадо. Това не е много точно казано, защото понякога през април, ако не е смразяващо, се смята за меко. За Джими фактите са като съставките на рецептите, така че преди да пише за температурата, щеше да е проучил в „Сноу Каунти Газет“. Ако питате мен, беше около петдесет градуса.

Стигнахме до „Халоуей Фарм“ и решихме, че Вивасементе иска да се срещнем в огромната червено-бяла циркова шатра.

На тази равна поляна, в съседство с магистралата, циркът се беше разположил през август 1974 година, когато се е родил Джими. От тогава не бяха идвали, може би защото са сметнали, че продажбата на билети ще е повлияна негативно от факта, че при предишното им посещение един от клоуните им е убил някои много обичани местни хора.

Нито аз, нито Джими бяхме чули за идването им в града този април. Със сигурност и децата не бяха чули, защото щяха да включили на станция: „Хайде да купиш билети, хайде, хайде!“ Анди щеше да е започнал да сънува клоуна от гардероба отново. И аз може би.

Като се поогледахме, установихме, че не целият цирк е тук. За да разберем дали наистина е така, преброихме камионите, къщите на колела, огромните преносими генератори и другите превозни средства. Подредени покрай пътя до далечната ферма бяха само четири питърбилта, един автобус и лимузината, която докара момчето с петдесетте хиляди долара.

Огромни червени букви отстрани на всеки сребрист камион тържествено съобщаваха: „ВИВАСЕМЕНТЕ!“ С по-малки, но все пак ясни букви пишеше: „ГОЛЯМА АРЕНА! ГОЛЯМО ШОУ! ГОЛЯМ СМЯХ!“

— Голяма работа — подхвърлих аз.

— Голям проблем — намръщи се Джими.

66

Очакваше ни само огромната шатра. Никакви малки палатки за многото обичайни второстепенни атракции, никакви клетки с животни, никакви сергии за хот-дог, захарен памук и пуканки.

Така самата шатра правеше по-голямо впечатление, отколкото когато е в центъра на обикновения, оживен, старомоден панаир.

Тя имаше четири върха. На всеки под светлината на прожектор се вееше червен флаг със сребрист кръг по средата. Във всеки кръг имаше червено „В“ и удивителен знак. На равно разстояние една от друга ленти от празнични, нисковолтови светлинки се спускаха от върха до земята, редувайки червено и бяло. Мъждукащи бели светлини ограждаха главния вход.

Източникът на енергия беше в единия от четирите питърбилта. Единственият звук в нощта беше грухтенето и мученето на генераторите.

Над мъждукащите светлини на главния вход стоеше надписът: „Приготви се за магията!“ Взимайки под внимание това предупреждение, си извадихме пистолетите, проверихме за всеки случай, дали са заредени — въпреки че ги бяхме проверили, преди да излезем — и ги извадихме от кобурите, за да сме сигурни, че нищо няма да ни попречи да реагираме бързо.

Никой не излезе да ни посрещне и ние слязохме от колата. Ако не смятаме шатрата и светлините, поляната беше пуста.

— Вероятно не преценяме правилно Вирджилио — каза Джими.

— Ако според Конрад Бизо е чудовище, то най-вероятно е светец — отбелязах аз.

— Не се сещам да е казал нещо, което да не е родено от побъркания му ум?

— Точно така — съгласи се Джими. — И ако Пунч го смята за загнояваща гангрена от гъза на Сатаната… — …свиня на свинете… — …движеща се помия… — …плазмодий от червата на сифилистична невестулка… — …изчадие на вещица… — …то тогава вероятно е добър човек — заключих аз.

— Да.

— Да.

— Готови?

— Не.

— Да тръгваме!

— Добре.

Бяхме завързали здраво сребристата кутия. Джими я беше хванал за новата червена панделка и двамата заедно прекосихме моравата към тентата. Влязохме.

Под големия купол тревата беше окосена, но нямаше никакви стърготини. Нямаше скамейки за зрители. Щеше да е представление за двама.

На всеки ъгъл на тентата бяха издигнати мощни стълбове, които поддържаха уредите на въздушните акробати. Въжени стълби и въжета с халки осигуряваха Достъп до висините.

Устремени към по-високи светове, снопове светлина разкриваха хора, летящи във въздуха. Мъжете изглеждаха като супергерои в сребристи и червени чорапогащи, без пелерини. Жените носеха гимнастически трика в сребристо и червено, а краката и ръцете им бяха голи.

Ръцете им висяха надолу, а коленете им бяха закрепени за лостове. Извиваха се, правеха салта, въртяха се, летяха, хващаха се във въздуха.

Не се носеше циркова мелодия; нямаше нужда от музика. Самите акробати бяха музика — нежна хармония, изтънчен ритъм, симфония от сложни задачи и рутинни упражнения. Джими остави кутията с парите на земята.

Няколко минути стояхме в транс. Все още усещахме теглото на екипировката ни, тежките пистолети в кобурите, но всички мисли за опасност бяха изпратени назад.

Завършиха с изключително смайваща серия от въздушни размени, през които акробатите летяха от трапец на трапец, с изчислено до секундата време, трима винаги в полет, а други двама на трапец, през цялото време под риск от сблъсък и падане. Един мъж полетя високо над лостовете, превъртя се във въздуха, свит в позиция за салто, и въртейки се, започна да пада надолу, надолу. В последния момент разпери ръце като птица, опъна тялото си и се приземи по гръб на мрежата.

Отскочи нависоко, после още веднъж, претърколи се до края на мрежата и се приземи като балетист след пирует, с ръце, извити над главата.

От това разстояние можех да видя, че е красив, с груби черти и горд римски нос. Изпъчените му гърди, широките рамене, слабите бедра и стройната фигура го превръщаха в забележителен мъж.

Макар че косата му беше черна и не изглеждаше на повече от четирийсет и пет, бях сигурен, че това е Вирджилио Вивасементе, защото излъчваше гордостта на крал, на господар, на баща, на глава на семейство. Още през 1974 той е бил патриархът и най-ярката звезда на цирковия небосклон, баща на няколко деца, в това число и двайсетгодишната му дъщеря Натали, и съответно в тази априлска вечер, би трябвало да е поне на седемдесет. Не само изглеждаше по-млад, но и показа невероятна атлетичност и гъвкавост. Животът в цирка явно беше неговият извор на младост.

Един по един се приземиха и другите акробати. Те отскачаха, стъпваха на земята и се нареждаха в полукръг зад Вирджилио.

Когато и последният зае мястото си, всички вдигнаха високо десните си ръце. После артистично ги смъкнаха надолу, така че да сочат към мен и Джими, и изрекоха в хор:

— Летящите Вивасементе летят за вас.

С Джими започнахме да ръкопляскаме, но се приближихме един до друг и спряхме да се усмихваме като деца.

Трупата се състоеше от мъже и жени, всичките красиви. Имаше и едно момиче на осем-девет и момче на десет. Те скачаха като газели, превъртаха се заедно, сякаш демонстрацията високо горе не изискваше особено усилие, сякаш беше просто игра.

През входа за изпълнителите, откъдето излязоха всички, влезе висок, много едър мъж с алена мантия на ръка. Той се приближи до Вивасементе и задържа мантията разтворена, докато звездата пъхаше ръце в ръкавите.

Носачът на наметалото имаше грубо лице с белези. Дори и от разстояние очите му изглеждаха стряскащи като на усойница.

Въпреки че си тръгна и ни остави насаме с шефа му, бях доволна, че носим пистолети. Искаше ми се да бяхме помислили и за агресивни кучета.

Тежката, но красива мантия беше от скъп плат, вероятно кашмир, с подплънки на раменете и големи ревери. С него акробатът придобиваше излъчването на филмова звезда от трийсетте, когато Холивуд все още не беше заменил блясъка с кича.

Усмихнат, тръгна към нас и колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно се виждаше, че не е оставил времето да прави, каквото си иска с външността му. Блестящият черен цвят беше прекалено наситен, за да е естествен. Вероятно дължеше фигурата си на енергични и безпощадни упражнения в съчетание с диета, но годините бяха заличени от лицето му от множество скалпели.

Всички сме виждали нещастни жени, които започват с лифтинга на лицето прекалено млади и се подлагат на поддържащи операции прекалено често, докато се окаже, че на шейсет — понякога и по-рано — лицето им е опънато до озъбване. Челата им са като пластмасови. Не могат да си затворят докрай очите дори когато спят. Ноздрите им са винаги зачервени, сякаш постоянно им мирише на гадно, а подутите им устни са дръпнати и свити в нацупена полуусмивка, която неизбежно ни напомня на Джак Никълсън в ролята на жокера в „Батман“. Макар че беше мъж, Вирджилио Вивасементе изглеждаше като една от тези нещастни жени.

Той дойде толкова близо, че двамата с Джими неволно отстъпихме назад, което предизвика ехидната усмивка на домакина. Очевидно част от манипулативния му стил беше да навлиза в личното пространство на другите.

Когато заговори, баритоновият му глас се оказа по-близо до бас, отколкото до тенор.

— Вие, разбира се, знаете кой съм.

— Да, кажи-речи — каза Джими.

Само заради това, че десетгодишното момче, което донесе кутията, беше изплашено и заради агресивния подтекст на самите пари нямахме намерение да проявяваме вежливост, която не беше заслужил. Беше решил да играе на „Кой е голямото куче?“ и ние нямаше да лаем по-слабо от него.

— Във всеки край на света — заяви патриархът — всички знаят кой съм.

— Първо те помислихме за Бенито Мусолини — обадих се аз, — но се сетихме, че той никога не е бил въздушен акробат.

— А и Мусолини — продължи Джими — не се е съживявал от края на Втората световна война.

— А ти не изглеждаш като да си бил мъртъв толкова дълго — казах аз.

Вирджилио Вивасементе се усмихваше широко, а усмивката му все повече заприличваше на рана от нож.

Лицето му беше много стегнато и не можех да усетя нюансите на усмивката му, но прочетох мислите в очите му, докато ни слушаше. Беше човек, който не притежава каквото и да било чувство за хумор. Никакво. Нула. Нищо.

Той не разбра, че се шегуваме, и понеже не усети тона и смисъла, не осъзна и че го обиждаме. За неговите уши това бяха безсмислици и той се чудеше дали не сме умствено изостанали.

— Преди много години летящите Вивасементе спечелиха световна популярност — високопарно изрече той — и аз имах възможността да купя цирка, в който работех. И в момента има три цирка „Вивасементе“ с представления по целия свят.

Джими се престори, че не му вярва:

— Истински циркове? Имате ли слонове?

— Разбира се, че имаме слонове! — заяви Вивасементе.

— Един? Два?

— Много слонове.

— Имате ли лъвове? — попитах аз.

— Стада от лъвове!

— Тигри? — попита Джими.

— Озъбени орди от тигри!

— Кенгура?

— Какви кенгура? Няма цирк с кенгура.

— Няма цирк без кенгура — настоя Джими.

— Абсурд! Какво знаеш ти за цирка!

— Имате ли клоуни? — попитах аз.

Твърдото лице на Вивасементе се вкамени окончателно. Зъбите му бяха открити открай докрай като зъбци на лешникотрошачка. Той просъска:

— Всеки цирк трябва да има клоуни, за да привлича слабоумните, тъпи, малки деца.

— А-ха! — отбеляза Джими. — Значи имате по-малко клоуни от другите циркове.

— Имаме колкото ни трябват и повече. Гъмжим от клоуни. Но никой не идва само заради клоуните.

— Ние с Лори сме луди по клоуните — каза Джими.

— Или по-скоро — изрекох, — клоуните са луди по нас. — Абе, лудост да има.

Акробатът продължи да се хвали:

— Това, с което винаги привличаме хората, са безсмъртните Летящи Вивасементе, най-великото цирково семейство в цялата история. И в трите ми шоупрограми всеки член на акробатична трупа е Вивасементе, свързан с кръв и талант, които карат другите изпълнители да хленчат от завист. На някои съм баща; духовен баща съм на всички.

Джими се обърна към мен:

— Ако си очаквала такъв велик мъж да е надменен, колко си грешала.

— Скромен — съгласих се аз. — Забележително скромен.

— Скромността е за губещите! — извика Вивасементе.

— Това съм го чувал някъде — каза Джими.

— Ганди? — предположих аз.

Съпругът ми поклати глава.

— Мисля, че беше Исус.

Очи, отново опулени с убеждението, че сме идиоти.

— И от всички Летящи Вивасементе аз съм най-великият. На трапеца аз съм като летяща поезия.

Джими каза:

— „Летяща поезия“, Джони Тилотсън, топдесет в началото на шейсетте. Хубав ритъм, би могъл да танцуваш на него.

Вивасементе не му обърна внимание и продължи:

— На високото въже аз съм разходка на лунна светлина, любовта на всяка жена, завистта на всеки мъж. — Той пое въздух, изду широкия си гръден кош и продължи: — И съм достатъчно богат и упорит, за да получавам винаги това, което искам. В случая съм убеден, че това, което искам, съвпада с това, което вие искате, защото то ще ви донесе богатство и огромна чест, с каквито иначе не бихте се сдобили.

— Петдесет хиляди долара са много пари — каза Джими, — но не са богатство.

Вивасементе примигна, доколкото клепачите му го позволяваха.

— Петдесет хиляди са просто добри пари, доказателство, че съм искрен. Изчислил съм, че цялата сума е триста двайсет и пет хиляди.

— И какво очакваш в замяна? — попита Джими.

— Сина ви — отвърна Вивасементе.

67

Ние с Джими можехме да напуснем арената и да се приберем вкъщи, без да сме довършили разговора с акробата-маниак. Ако си бяхме тръгнали обаче, нямаше да разберем подбудите му и нямаше да намерим покой от притеснение какъв ще е следващият му ход.

— Казва се Анди — каза той, сякаш имахме нужда да ни се припомни името на собствения ни син. — Но аз ще му дам по-добро име, разбира се; нещо от класа, не толкова плебейско. За да стане най-великата звезда на поколението си, трябва да започна да го обучавам, преди да е навършил пет години.

Освен тъжно-смешно всичко това ставаше прекалено плашещо, за да продължаваме да играем неговата игра. Аз заявих:

— Анди, както винаги ще се казва, няма талант за акробат.

— Трябва да има. Той е Вивасементе. Той е внук на моята Натали.

— Щом знаеш това, тогава трябва да знаеш, че е внук и на Конрад Бизо — припомни му Джими. — Най-вече ти би трябвало да признаеш, че е прекалено клоун за високото въже.

— Той не е измърсен — заяви патриархът. — Наблюдавал съм го. Гледах филмите с него. Той е естествен.

Филми с него! Въпреки че нощта беше мека, почувствах студ.

— Хората не продават децата си — казах аз.

— О, продават ги — увери ме Вивасементе. — Аз самият купих децата на някои братовчеди, чиито семейни връзки са достатъчно силни, за да създадат добри акробати. Купих някои още като бебета, други на по две-три, но винаги преди петия рожден ден.

С отвращение, което със сигурност убягна на домакина ни, както му беше убягнало и чувството ни за хумор, Джими посочи кутията на земята.

— Донесли сме ти парите. Приключваме с това.

— Триста седемдесет и пет хиляди — предложи Вивасементе.

— Не.

— Четиристотин хиляди.

— Не.

— Четиристотин и петнайсет хиляди.

— Спри! — заповяда Джими.

— Четиристотин двайсет и две хиляди и петстотин и това е последното ми предложение. Трябва да притежавам това специално момче. То е последният ми шанс, най-добрият ми шанс да създам такъв като мен. Кръвта на акробат е концентрирана в него, както в никой друг.

Докато подплатеното му и стегнато лице се опитваше да изрази силните емоции, които бушуваха в него, имах чувството, че ще се напука и ще се свлече от костите.

Той притисна ръце като за молитва и вместо да се нахвърли срещу Джими, започна да го моли и да му се извинява:

— Ако знаех през 1974 или в следващите няколко години, че Натали е родила близнаци и че са те дали на пекар и жена му — думата „пекар“ излезе от него с горчивото презрение на аристократ, — щях да дойда за теб, кълна се. Щях да те купя или да те спася по някакъв друг начин. Винаги получавам това, което искам. Но мислех, че имам само един син и че проклетият Бизо го е отвлякъл.

Джими хладно отхвърли странната заявка за бащинска любов:

— Не си ми баща дори и в смисъла, който влагаш в израза „духовен баща“. Биологично сме ти внуци, слава Богу! Но не приемам и тази връзка. Не ти позволявам да ми бъдеш дядо, отказвам ти, отхвърлям те, не те искам!

Молещите ръце, които бяха притиснати една в друга, внезапно се разделиха и се свиха в юмруци с изпъкнали бели кокалчета.

Вивасементе нямаше чувство за хумор, но беше способен на такава омраза, която се изписваше на кривите черти на насеченото му лице и превръщаше очите му в остриета.

Гласът на стария мъж сякаш извираше от кожата му, а думите му бяха отровни.

— Конрад Бизо никога не е имал дете от която и да е жена, с която е спал. Той беше нищожество, беше стерилен.

В съзнанието ми изплува спомен, който ме разтърси. Сигурна съм, че и Джими си спомни същото. Когато Конрад Бизо беше оставил настрани превъплъщението си в Портър Карсън, точно преди да ме простреля, той искаше Анди като компенсация за изпращането на Пунчелино в затвора; като „нещо в замяна на друго нещо“. Той не е знаел, че Джими е близнак на Пунчелино и че Анди носи неговата кръв. Просто искаше неговото „танто за танто“, това, което му се полага, за да сме квит. Когато го попитах защо не легне с някоя отчаяна старица, която би му пуснала и би му родила дете, той потрепери и не можа да ме погледне в очите. Вече знаех защо.

Тази отровна гнусотия пред нас, този ходещ червей в алено наметало, се изпъчи и с ненормална гордост заяви:

— Исках да концентрирам гени на акробати, както не са били концентрирани никога преди. Мечтата ми беше оплодена в библейския смисъл. Но тя ме изостави заради Бизо и ми отказа това, което беше мое. Натали беше моя дъщеря, но аз съм твой дядо и твой баща.

След като беше свикнал със страховитото разкритие, че е син на Конрад Бизо и брат на Пунчелино, горкият Джими, сладкият ми Джими, сега трябваше да приеме дори по-страшната мисъл, че освен брат на Пунчелино той е и син, и внук на Вивасементе, плод на кръвосмешение. Давай нататък, Джони Тилотсън! Хитовете продължават.

68

Вниманието ни беше привлечено от някакво движение. На главния вход се появи едрият грубиян с отровните очи. Той застана там, разкрачен, способен да спре и слон-беглец. Беше въоръжен с пушка.

Друг мъж, стряскащо приличащ на този — само дето имаше такива жестоки белези по лицето и врата, че сякаш го беше шил Виктор Франкенщайн — се появи на входа за изпълнители. Той също носеше пушка.

Други трима се провряха под брезента от страната на тротоара. Разположиха се около арената, зад прожекторите, в сянка, но все пак се виждаха. Предполагах, че и те имат оръжия, но не бях сигурен.

— Както разбирате — продължи Вивасементе, — вашият син Анди е внук на моята Натали. А освен това е и мой внук, и правнук. Мечтата ми беше отложена с едно поколение, но сега вече ще се сбъдне. Ако не ми продадете малкия Анди за четиристотин двайсет и две хиляди и петстотин долара, ще ви убия и двамата. Ще убия Руди и Мади и ще взема и трите ви деца, без да плащам за тях.

Джими не искаше да откъсва очи от Вирджилио Вивасементе, защото щеше да е като да се обърнеш с гръб към гърмяща змия. Въпреки това ме погледна.

Винаги знаех за какво си мисли моят Джими. Всичко в прекрасната му глава ми беше познато; там се чувствах като у дома.

Този път обаче очите му не бяха прозорци към мислите му, каквито винаги са били. Изражението му беше празно, загадъчно.

За друг мъж всичко това щеше да е непоносим удар; щеше да предизвика парализа от шок, отвращение и отчаяние. Джими можеше да бъде шокиран и отвратен, но никога не губеше надежда. Той каза:

— Това чудо стреля ли?

— Бъди сигурен — отвърнах аз.

Вивасементе надушваше победата и самодоволно изражение се настаняваше на лицето му. Той пъхна ръце в аленото си наметало и започна да се поклаща напред-назад в червените си пантофи.

— Ако мислите, че не съм способен да ви убия всичките и да се измъкна, грешите. Когато вие двамата, Руди и Мади лежите мъртви в краката ми, ще ви разчленя, ще накисна частите ви в бензин, ще ви изгоря, ще се изпикая върху пепелта ви, ще сложа мократа пепел в кофа, ще я закарам в прекрасната ми ферма и ще я изсипя в калната кочина на свинете. Правил съм го. Никой не отмъщава като Вирджилио Вивасементе. Все още втренчен в мен, Джими тихо каза:

— С помощта на подходяща вещица би могъл да станеш баща на още един малък убиец, толкова луд, колкото и първия.

Вивасементе наостри уши:

— Какво каза?

Разпознах думите на Джими. Това бяха моите думи към Конрад Бизо в кухнята, в онази декемврийска нощ на 2002 година, точно преди клоунът да ме простреля.

Бях се опитала да разстроя Бизо с отношението си и обидите и до някаква степен бях успяла. Тогава той потрепери, премести поглед от мек към Джими, като ми даде възможност да извадя спрея и да го изпръскам в лицето. Джими опитваше подобна тактика с Вивасементе. Видя, че съм разбрала. Маниакът продължаваше да ни измъчва:

— Когато вие сте просто пропита с пикня пепел в свинска кочина, аз ще взема трите ви деца в имението ми в Аржентина. Там ще превърна Анди и може би Люси в най-добрите акробати. А може би и Ани. Ако се окаже, че на седем е прекалено стара… е, ще я използвам за други неща. Да загубите живота си и всичките си деца, или да ми продадете Анди. Само клоун би могъл да вземе грешното решение при такава дилема.

— Това са много пари — обърна се към мен Джими. — Почти половин милион в брой, без данъци. — И ще си имаме Ани и Люси — казах аз.

— Винаги можем да си направим друг син — предложи съпругът ми.

— Ако имаме друго бебе, съвсем ще забравим за Анди.

— До три месеца и съм го изключил — каза Джими.

— Аз — най-много до шест.

— Млади сме. Дори и осем месеца да ни отнеме, след това ни чакат толкова много хубави години.

Вивасементе се усмихваше, или поне така изглеждаше; но със сигурност можеха да кажат само хирурзите му.

Невероятно, но той май купуваше това, което продавахме. Наивността му не ме изненада особено. Все пак ние с Джими имахме много опит с маниаците и говорехме езика им.

— Ама, чакай — каза ми Джими, — това ми дава една още по-добра идея. Сложих си маската на любопитство с опулените очи.

— Каква е?

Джими се обърна пак към Вивасементе:

— Би ли купил две?

— Две какво?

— Две момчета. Ако имаме още едно, би могъл да го купиш рано, още като пеленаче.

— Джими… — казах аз.

— Млъкни, скъпа — предупреди ме той. — Никога не си разбирала от финанси. Остави това на мен.

Никога преди не ми беше казвал да млъкна. Искаше да разбера, че той ще забаламоса мишената, за да ми даде възможността, от която се нуждаех.

— Аз съм истински бик в правенето на деца — обясни Джими на побъркания акробат, — а тази дама тук наистина знае как да ги изхвърля. Тя би могла да вземе някаква дрога за плодовитост и да ги изкарваме на партиди.

И двамата щяхме да умрем. Знаехме, че вече сме студено месо. При цялото това въоръжение около нас нямаше как да избягаме. Но ако ще умираме, можехме да вземем с нас и Вивасементе. Ако това чудовище се просне мъртво, разкъсано от куршуми, децата ни ще са в безопасност при Руди и Мади.

Подхождайки към предложението си с ентусиазъм, унесен, Джими завладя стария мъж и когато моментът изглеждаше идеален, посегнах към пистолета си.

Не мисля, че Вивасементе ме видя. По-скоро като гениален играч на покер усети нещо в Джими.

Без да си вади ръцете от кашмирената пелерина, откри огън срещу Джими с пистолет, скрит в дълбокия и десен джоб. Преди аз да успея да извадя пистолета, той вече беше прострелял Джими два пъти в корема. Когато го насочвах към него, други два куршума уцелиха Джими в гърдите. След първите два изстрела той се олюля, а след вторите падна на земята.

Вивасементе беше определил петия куршум за мен, обърна се, но недостатъчно бързо. Прострелях го в главата и той падна.

Крещях като валкирия, обзета от ярост, неразбираема за лудия. Прострелях го още три пъти — това нещо, което изнасилило собствената си дъщеря, това чудовище, което купуваше деца, този демон, който щеше да ме направи вдовица.

Зад разкъсаното му лице видях учудено изражение. Той не вярваше, че може да умре.

Трябваше да пестя патроните, защото едрите сценични работници бягаха към мен. Така или иначе, не можех да убия всичките, а и не държах да стрелям по когото и да било от тях; нищо нямаше значение, щом Вивасементе беше повален завинаги.

Когато се обърнах към първия от приближаващите мъже, той пусна пушката си на земята. Вторият вече я беше захвърлил.

Другите трима излязоха от сянката покрай прожекторите. Единият имаше брадва. Хвърли я. Вторият беше с чук. Метна го встрани. Ако третият е имал оръжие, значи го е оставил някъде.

Бях колкото учудена, толкова и уплашена; гледах как тези яки мъже се събират около трупа на Вирджилио Вивасементе. Бяха шокирани, изплашени и… внезапно избухнаха в смях.

Моят сладък Джими, моят бисквитко, лежеше по гръб, мълчалив, а работниците се смееха. Единият си сложи ръцете пред устата и издаде някакъв звук от цирковия им език, който не разбрах.

Коленичих до Джими, а трупата въздушни акробати нахлуха в шатрата, все още в костюмите си и се разпискаха като птици.

69

Гърдите и стомахът ме боляха толкова много през следващите дни, че почти реших, че четирите куршума не са били спрени от бронираната жилетка под ризата, а са проникнали дълбоко. Ужасното натъртване поотмина едва след седмици.

Както ви каза Пори, след като оставихме децата при родителите ми, се облякохме, подходящо за „най-сърдечна среща“ с предполагаем лунатик. С бронираните жилетки се бяхме сдобили чрез Хю Фостър преди година.

Добре де, вдигнахме ви адреналина, както направихме и в двайсет и четвърта глава! Едва ли щеше да е много интересно, ако бяхте сигурни, че съм оцелял?

Жилетката спря и четирите куршума, но ударът, макар и разнесен по повърхността на жилетката, ми изкара въздуха и изпаднах в безсъзнание. Потънах в кратък, но неприятен сън за шоколадов чизкейк с амарето.

Когато се осъзнах, някакви хора се смееха неистово. Други пискаха, в началото сякаш шокирани и изплашени, но после обзети от неописуемо щастие.

Възрастните, тийнейджърите и децата се струпаха около тялото на Вирджилио. Никой не изглеждаше нещастен заради смъртта му или натъжен заради състоянието му.

Напротив, всички оглеждаха мъртвеца с неверие, но постепенно лицата им се озариха от мисълта за свобода.

Вивасементе не вярваше, че може да умре; не вярваха и хората от трупата, които скачаха под ударите на камшика му. Със сигурност това за тях беше много по-голяма изненада от разпадането на Съветския съюз.

Когато осъзнаха какво се е случило и го повярваха, акробатите започнаха да ликуват. Бягаха и се прехвърляха по въжените стълби и халките от земята до най-високите части. В далечината се чуха сирени; Лори ми помогна да стана, а летците полетяха във възторг и въодушевление.

70

По-рано, във ветровито време, написах, че отмъщението и справедливостта са частите на една и съща плитка, тънка колкото въжето на въздушния акробат и ако не можеш да пазиш равновесие, си обречен и прокълнат, независимо дали ще паднеш от лявата, или от дясната страна на въжето.

Да не реагираш на злото не е морално; не е морално обаче и прекаленото насилие.

Единственият въпрос, който продължаваше да си задава, след като излезе от арената, беше дали щеше да е оправдано да напълни тялото му с олово, или беше достатъчно просто да го повали.

Тази мисъл я измъчваше около двайсет и четири часа, но когато настъпи тържеството на десертите при родителите ми на 17 април, събота, а Вивасементе продължаваше да лежи в моргата, тя стигна до удовлетворяващо спокойствие. Реши, че ако беше простреляла кучия син пет пъти, четири, от които, след като вече беше умрял, вместо само три пъти, това щеше да е неоправдан и несправедлив отговор. Беше убедена, а също и аз, че постъпката и я приближаваше до ангелите. Във всякакви морални дилеми до бързо и обикновено удовлетворяващо решение се стига, ако се консумират големи количества захар.

Що се отнася до мен, разминах се със заплетените морални въпроси. Истината за зачеването ми не промени това, което съм, и това, което винаги съм бил. Реших да не се задълбочавам в темата.

Най-важното е, че петият фатален ден дойде и си отиде. Бях оцелял. Всички от семейството ми бяха живи и здрави, с изключение на баба Роуина, която беше починала в съня си.

Доста страдахме по пътя към този спокоен пристан. След болката винаги има торта.

Застрахователните компании определят цените на полиците си на базата на различни фактори. Те имаха стабилна формула за изчисляване на очакваната продължителност на живота ти. Без такава формула бързо щяха да фалират.

За мен очакваната продължителност на живота не се измерва от времето, а от качеството; от очакванията, с които посрещам дните си, и начина, по който дните посрещат очакванията ми. Това, което научих от истинския ми баща Руди, от истинската ми майка Мади, от невероятната ми съпруга и от обичните ми деца, е, че колкото повече очакваш от живота, толкова повече ще ти даде. Като се смееш, не изразходваш запасите си от смях, а трупаш още повече в склада. Колкото повече обичаш, толкова повече ще те обичат. Колкото повече даваш, толкова повече ще получаваш.

Животът ми доказва тези истини всеки ден и всеки час. И не спира да ме изненадва.

Четиринайсет месеца след инцидента в цирка Лори забременя. Бяха и казали, че няма да зачене никога повече, и лекарите бяха толкова убедени в безплодието и, че ние спряхме да се пазим. Имайки предвид всичко, което преживя Лори, и факта, че е с един бъбрек, доктор Мело Мелодеон ни посъветва да го махнем. Нощта, след като научихме новината, докато си лежахме в леглото, Лори каза:

— Никога няма да имаме пет. Можем да се надяваме най-много на четири. Това е последният ни шанс. Може да е рисковано. А може и да не е.

— Не искам да те загубя — прошепнах в мрака.

— Не можеш да ме загубиш — каза тя. — Ще те навестявам в този живот, а когато най-после те дочакам в следващия, ще ти ритам задника, да не ми се туткаш.

След кратко мълчание изрекох:

— Това ме парализира.

— Въпрос.

— Казвай!

— След като се намерихме и разбрахме, че ще е завинаги, след като всеки от нас можеше да разчита на подкрепата на другия, кога ни е било страх?

Помислих известно време и накрая казах:

— Кога?

— Никога. Защо да го позволяваме сега?

Месеци по-късно малката Роуина дойде на бял свят лесно като филийка от тостер. Беше дълга четирийсет и пет сантиметра. Тежеше три килограма и шестстотин грама. Нямаше синдактилия.

Бяхме още в родилната зала и Шарлин Колман (ден преди пенсионирането си) за пръв път даде увитото ни бебе на Лори, когато една млада червенокоса сестра влезе и извика Мело. Поговориха няколко минути в коридора, после се върнаха заедно в стаята.

— Това е Британи Уолтърс — каза ни той. — Тя работи в спешното и има нещо да ви каже.

Според Британи Уолтърс преди четирийсет и осем часа в отделението е била приета възрастна жена на има Една Картър. Била получила силен удар, парализирала се и не можела да говори. Внезапно тази вечер Една седнала в леглото си — както се оказа, минути преди Лори да роди, и започнала да говори ясно и бързо.

Когато сестра Уолтърс стигна дотук, не посмях да погледна Лори. Не знаех какво ще видя в очите и, но се опасявах, че тя ще види страха в моите. Сестрата продължи:

— Тя твърдеше, че след минути в болницата ще се роди бебе на име Роуина. То щяло да е дълго четирийсет и пет сантиметра и да тежи три килограма и шестстотин грама.

— О, Боже! — каза Шарлин Колман.

Сестра Уолтърс извади едно листче.

— И Една настоя да напиша тези пет дати. След това… тя се отпусна назад и умря. Взех листчето с трепереща ръка.

Когато погледнах Мело Мелодеон, той нямаше сериозното и тъжно изражение, което се очаква от приятел в такъв момент. С неохота погледнах датите и измърморих поразен:

— Пет фатални дни.

— Това пък какво беше? — попита сестра Уолтърс.

— Пет фатални дни — повторих аз, но не намерих сили да и обясня.

— Една Картър каза друго — отвърна сестрата.

— Какво каза? — развълнува се Мело, но си личеше, че знае отговора.

Озадачена от реакциите ни, сестра Уолтърс обясни:

— Значи, каза, че това са пет щастливи дати, пет изключително радостни дни в един благословен живот? Не е ли странно? Мислите ли, че има някакъв смисъл?

Най-накрая успях да погледна Лори.

— Мислиш ли, че означава нещо? — попитах аз.

— Вътрешното ми чувство казва „да“.

Сгънах листчето, напъхах го в джоба и въздъхнах.

— Определено е страшничко в тази част на рая.

— Но и прекрасно.

— Загадъчно.

— Винаги.

— Забавно.

— О, да — съгласих се, — забавно.

Внимателно взех малката Роуина от Лори. Наистина беше много малка, много по-малка от нас по размери, но не и по дух.

Държах я с лице обърнато настрани и се завъртях. Въпреки че очите и не можеха да фокусират още, може би щеше да види стаята, в която се роди, и хората, които я посрещнаха. Може би се чудеше кои са и какво я очаква извън тази стая. Завъртях се пак и пак и и казах:

— Роуина, това е светът. Това е твоят живот. Приготви се за магията!