Пророчество

24

Събитията от 15 септември 1994 година, когато значителна част от градския площад беше вдигната във въздуха, ме накараха да приема насериозно останалата част от предсказанията на дядо Джоузеф. Преживях първия от петте „фаталните дни“. Но спасението си имаше цена.

Да си на двайсет, с крак, пълен с метал, да накуцваш, би могло да е романтично, ако е следствие от службата ти в морската пехота. Съвсем не е славно да те прострелят, докато се бориш с клоун за пистолета му.

Дори и да е неуспял клоун, обирджия на банки, все пак ще лиши историята ти от героизъм. И ще я направи абсурдна.

Хората подхвърляха: „Значи ти му взе оръжието, но той успя да задържи шишенцето с отрезвяващата течност?“

През последните осем или десет месеца размишлявахме и правехме планове за втория ден от списъка — повече от три години след първия: понеделник, 19 януари 1998. Като част от подготовката си купих 9-милиметров пистолет. Мразя оръжията, но още по-малко обичам да съм беззащитен.

Уверих близките си, че не трябва да излагат живота си на риск, като обвързват моята съдба с тяхната. Въпреки това мама, татко и баба твърдо решиха, че ще бъдат с мен през всичките двайсет и четири часа на съдбовния ден.

Основният им аргумент беше, че Пунчелино Бизо нямало да ме вземе за заложник в библиотеката, ако е трябвало да вземе и тях с мен. Колкото повече, толкова по-безопасно.

Отговорих им, че щеше да застреля тях и да вземе само мен за заложник.

Това изкара от тях възможно най-слабите контрааргументи, но те винаги си мислят, че печелят спора с енергично изказаните си възклицания: „Глупости! Тинтири-минтири! Празни приказки! Пфу! Дрън-дрън! Не ставай глупав! Виждаш ли корабче в окото ми? Глупости!“

Не е възможно да спориш истински със семейството ми. Всички са като силната река Мисисипи — просто не спират и скоро се озоваваш в делтата, замаян от слънцето и бавните движения на водата.

Много вечери над безброй кани с кафе обсъждахме дали е разумно да се затворим между четири стени, да заключим вратите и прозорците и да отстояваме земята си срещу всички клоуни или каквито други пратеници на хаоса се появят.

Според мама трябваше да прекараме деня на място, пълно с хора. И понеже никъде в Сноу Вилидж нямаше място, където денонощно да се стичат тълпи от хора, тя предложи да прелетим до Лас Вегас и да прекараме времето между две обиколки на часовниковата стрелка в някое казино.

Татко предпочиташе да сме в средата на огромно поле, където всичко в разстояние на километър се виждаше.

Баба предупреди, че метеорит, падащ от небето, е еднакво опасен в полето, в затворената къща или във Вегас.

— Нищо такова не може да се случи във Вегас — настоя мама, извличайки увереност от чаша кафе, два пъти по-голяма от главата и.

— Не забравяй, че мафията все още управлява това място. Те контролират всичко.

— Мафията! — извика баща ми разгневено. — Мади, мафията не може да управлява метеоритите.

— Сигурна съм, че може — заяви майка ми. — Те са много упорити, безскрупулни и хитри.

— Определено — съгласи се баба. — Четох в едно списание, че преди две хиляди години в Сицилия е кацнал космически кораб. Извънземните се съвокуплявали със сицилианците. Ето защо тези хора са толкова силни.

— Кое тъпо списание би публикувало тази измислица? — попита татко.

— „Нюзуик“ — отговори баба.

— За нищо на света „Нюзуик“ не биха публикували такава простотия!

— Но го направиха — увери го тя.

— Прочела си го в някой от твоите побъркани таблоиди.

— „Нюзуик“.

Усмихнах се и се отпуснах в делтата.

Минаха дни, седмици, месеци и съдбата все така не се съобразяваше с плановете на хората. Ситуацията беше усложнена от факта, че бяхме бременни.

Да, наясно съм, че за някои е арогантно мъж да използва думата „ние“, като се има предвид, че той споделя удоволствието на зачеването и радостта да си родител, но нито частица от болката между двете. Миналата пролет жена ми, любовта на живота ми, щастливо съобщи на семейството:

— Бременни сме.

Щом веднъж ми беше дала картбланш да използвам местоимението в множествено число, се възползвах докрай. След като определихме датата на зачеването, семейният ни лекар каза, че терминът ще е осемнайсети-деветнайсети януари.

Бяхме убедени, че първото ни дете ще дойде на бял свят в деня, за който дядо Джоузеф беше предупредил татко: понеделник, деветнайсети.

Залозите изведнъж се оказаха толкова високи, че ни се искаше да излезем от играта. Когато играеш покер с дявола, никой не става от масата, преди той да е станал.

Въпреки че всички се опитвахме да не го показваме, бяхме толкова уплашени, че нямахме нужда от разслабително. Докато времето ни носеше към тази среща с неизвестното, надеждата и силата, които черпехме от семейството, значеха повече от всякога.

25

Моята любима съпруга е в състояние да втрещи — „Влюбена съм в друг“ — и затова аз втрещих и вас.

Не забравяйте: научил съм структурата на разказа от семейство, което обожава да разказва и разбира магическия реализъм на живота. Знам рутината, знам триковете; може да съм неумел в други отношения, но в разказването на живота си ще направя всичко възможно да не си заклещя главата в кофата и ако идва номерът с мишката в гащите, сигурен съм, че няма да ме освиркват.

С други думи: не бързайте! Което изглежда трагично, може да се окаже смешно на второ разглеждане, а смешното може след време да донесе сълзи. Като живота.

И така, да се върнем за малко назад, аз съм в кухнята на нашите в нощта през ноември 1994 година, подпрял съм се на плота, за да не натоварвам гипсирания крак, обяснявам на Лори, че не съм кой знае какво, че може да съм обикновен и скучен, и дърдорещ, и нетърсещ приключения, но се надявам тя да пожелае да се омъжи за мен. А тя казва:

— Влюбена съм в друг.

Можех да и пожелая щастлив живот. Можех да поскърцам, излизайки от кухнята, да се изкача по стълбите, да намеря убежище в спалнята си и да се задуша с възглавница.

Това щеше да означава да не я видя повече през този живот, а може би и през следващия. Стори ми се непоносимо.

Освен това все още не бях изял достатъчно сладки, за да се съглася да разменя този свят за такъв, за който теолозите не гарантират, че предлага захар.

Без да издавам чувствата си, решен да говоря като стоически губещ, който не би помислил да се самозадуши, попитах:

— Друг?

— Пекар е — отвърна тя. — Но приликите с теб май свършват дотук! Хм!

Сноу Вилидж определено е по-малък от Ню Йорк Сити. Ако беше влюбена в друг пекар, аз със сигурност го познавах.

— Трябва да го познавам — казах аз.

— Познаваш го. Той е много талантлив. В кухнята създава парченца от рая. Той е най-добрият.

Не можех да понеса да изгубя любовта на живота си и полагащото ми се място в йерархията на лекарите в Сноу Вилидж наведнъж.

— Да, сигурен съм, че е свястно момче, но както знаеш, в околността само баща ми е по-добър от мен и аз доста бързо го настигам.

— Ето го и него — изрече тя.

— Кой?

— Този, в когото съм влюбена.

— Той е при теб? Дай ми го!

— Защо?

— Искам да разбера дали въобще знае как се прави добро pate sablee.

— Какво е това?

— Като е толкова добър, трябва да знае какво е. Виж, Лори, светът е пълен с хора, които твърдят, че са богове в кухнята, но това са само приказки. Я го дай го на телефона!

— Той вече е на телефона — отвърна тя. — Онзи странният, другият Джими, който постоянно се подценява, като ми говори колко е обикновен и скучен, надявам се той да е изчезнал завинаги.

— О!

— Моят Джими — продължи тя — не е самохвалко, но знае колко струва. Моят Джими не се отказва, докато не получи, каквото иска.

— И така — казах аз, неспособен да прикрия вълнението в гласа си, — ще се омъжиш ли за твоя Джими?

— Ти спаси живота ми, нали?

— Но после ти спаси моя.

— Какъв е бил смисълът да минем през всичко това, ако няма да се оженим?

Две седмици преди Коледа се оженихме.

Кръстник ни беше баща ми.

Чилсън Стробъри долетя от бънджи екскурзия в Нова Зеландия, за да бъде шаферка. По нищо не и личеше, че някога си е разбила лицето в парапета на мост.

Бащата на Лори изостави за малко гоненето на бури, за да предаде булката.

Когато пристигна, изглеждаше обрулен от вятъра; облечен в смокинга под наем, също изглеждаше обрулен от вятъра и когато си тръгваше, изглеждаше обрулен от вятъра. Просто беше белязан от професията си.

Алиша Хикс, майката на Лори, се оказа наистина приятна и очарователна жена. Но все пак ни разочарова, като дойде без нито една змия.

Три години след сватбата ни вече бях сладкар. Лори смени професията си от инструктор по танци на уебсайт дизайнер, така че да работи, когато работят и пекарите.

Купихме си къща. Нищо особено. На два етажа, с две спални и две бани. Просто място, където да започнем живота си заедно. Разболявахме се. Оздравявахме. Планирахме. Любихме се. Имахме проблем с миещите мечки. Играехме на карти с мама и татко.

И забременяхме.

По обяд в понеделник, 12 януари, след три часа сън, Лори се събудила с болки в долната част на корема и слабините. Полежала известно време, отмервайки контракциите. Били нередовни и нарядко.

Понеже това беше точно седмица преди термина и, решила, че е фалшива тревога.

Беше преживяла същото преди три дни. Тогава отидохме до болницата и се прибрахме вкъщи с бебето, все още във фурната.

Контракциите били достатъчно болезнени да не и позволят да заспи. Внимателно, за да не ме събуди, се измъкнала от леглото, взела душ, облякла се и отишла в кухнята.

Въпреки периодичните болки чувствала глад. На кухненската маса, докато четяла детективски роман, препоръчан от мен, изяла парче шоколадово-черешов пай и две парчета кимионов сладкиш. През следващите няколко часа контракциите не станали по-болезнени или по-редовни.

Зад прозорците белите крила на небето си сменяха перата. Снегът падаше бавно и украсяваше дърветата и двора.

Лори се замислила за снега. В нормален февруари сняг вали през половината от месеца.

Събудих се малко след четири следобед, изкъпах се, обръснах се и отидох в кухнята, а денят бавно се превръщаше в ранно зимен полумрак.

Все още на масата, Лори отвърна на целувката ми, като за момент вдигна очи от книгата. После попита:

— Хей, бог на сладкото, ще ми дадеш ли парче щрудел? По време на бременността си беше развила ненаситен глад към много храни, но първи в списъка бяха щрудел с кафе и различни видове kugelhopf.

— Бебето ще се роди, говорейки немски — предсказах аз. Преди да взема пая, погледнах през прозореца на задната врата и видях бяла снежна покривка върху стълбите.

— Явно метеоролозите пак са сгрешили — казах аз. — Това е повече от слабо преваляване.

Пленена от книгата, Лори не беше забелязала, че мързеливият снеговалеж се беше превърнал в дебела снежна покривка.

— Красиво е — каза тя за хермелиновата гледка.

Половин минута след това се скова на стола си:

— Ох, ох!

Тъкмо режех парче щрудел и си помислих, че нейното „ох, ох“ е свързано с неочаквано развитие на историята, която четеше. Пое въздух през зъби, изохка и пусна книгата на масата. Извърнах поглед към нея, а тя изведнъж беше побеляла като снежната покривка навън.

— Какво има?

— Мислех, че пак е фалшива тревога.

Отидох до масата.

— Кога започна?

— Около обяд.

— Преди пет часа? Защо не ме събуди?

— Болката беше само ниско долу и в слабините, като преди — каза тя. — Но сега…

— Целия корем?

— Да.

— Чак до гърба ти?

— Да.

Специфичното разпространение на болката говореше за наближаващо раждане. За миг се вцепених. Страхът отстъпи на въодушевлението, че ще ставам баща.

Страхът нямаше да отстъпи на нищо, ако знаех, че къщата ни е наблюдавана и че чувствителен уред, поставен в кухнята, току-що е предал разговора ни на слушател на разстояние не повече от двеста метра от нас.

26

Първото раждане продължава средно дванайсет часа. Имахме много време. Болницата беше само на десетина километра от нас.

— Аз ще приготвя джипа — казах. — Ти си довърши романа.

— Дай ми щрудела!

— Може ли да ядеш, щом ще раждаш?

— За какво говориш? Умирам от глад. Смятам да ям през цялото време.

След като и дадох отрязаното парче щрудел, се качих на горния етаж да взема чантата, която бяхме приготвили за случая. Изкачих стълбите предпазливо и слязох, обзет от нещо като параноя. Ако въобще съществуваше подходящ момент да паднеш и да си счупиш крака, със сигурност не беше сега.

За три години брак несръчността ми беше намаляла забележително; сякаш чрез осмоза бях усвоил част от нейната грация.

Въпреки това не рискувах по никакъв начин, докато носех куфара към гаража и бързо го натоварих в багажника на нашия форд експлорър. Имахме и понтиак транс ам от 1986 с цвят на червена ябълка и черна каросерия. Лори изглеждаше фантастично в него.

Вдигнах автоматичната врата на гаража с няколко сантиметра, за да влезе въздух, запалих експлоръра и оставих двигателя да работи. Исках да е топло, когато Лори се качи. Заради слабия снеговалеж преди четири дена бях сложил вериги на гумите. Сега се почувствах далновиден, компетентен и отговорен. Реших, че ще пътуваме като по мед и масло благодарение на моята предвидливост.

Под силното влияние на Лори се бях превърнал в неуморен оптимист. Щях да заплатя за това още преди изгрев слънце.

В коридорчето между гаража и кухнята си свалих обувките и бързо сложих ботите за ски. Грабнах си анорака, закачен на стената, и го облякох.

Взех такъв анорак и за Лори и отидох в кухнята. Заварих я до хладилника да стене.

— Болката е по-силна, когато се движа, отколкото когато стоя на едно място или седя — каза тя.

— Тогава ще се движиш само до експлоръра. В болницата ще ти вземем количка.

След като и помогнах да седне отпред и и сложих предпазния колан, се върнах в коридорчето. Изключих осветлението в къщата. Затворих вратата и заключих.

Не бях забравил за 9-милиметровия пистолет, но не мислех, че ще ми трябва.

Вторият от петте фатални дни беше едва след седмица. Имайки предвид преживяното, не мислех, че дядо Джоузеф може да е сбъркал втората дата или пък да е пропуснал една. Когато седнах зад волана, Лори ми каза:

— Обичам те повече от всичкия щрудел на света.

— Аз те обичам повече от крем брюле.

— А обичаш ли ме повече от мунго-бийн крем? — попита тя.

— Два пъти повече.

— Аз съм щастливка.

Докато вдигащата се врата на гаража дрънчеше, Лори потрепери от болка.

— Мисля, че е момче.

Беше се преглеждала с ултразвук, за да е сигурна, че бебето е здраво, но не искахме да знаем пола. Аз съм за всички модерни технологии, но не и когато те лишават от най-приятните изненади.

Излязох на пътя и установих, че се е появил слаб вятър. Въпреки това издигаше снега пред светлините, скривайки нощта с издуващи се воали.

Нашата къща беше на Хоксбил Роуд — две платна асфалт, които свързваха Сноу Вилидж с курорта, носещ същото име. Курортът, в който работехме с татко, е на два километра и половина на север, а предградията на града са разположени на девет километра южно.

В момента пътят беше пуст и в двете посоки. Само работници по пътищата, безмозъчни глупаци и бременни биха излезли в такова време.

Нямаше много къщи покрай Хоксбил Роуд. Земята до шосето беше скалиста и твърда — неподходяща за строителство.

На по-гостоприемната земя, където живеехме ние, имаше пет къщи с големи дворове — три от нашата страна на пътя и две от източната страна на асфалта.

Познаваме се и сме приятели със съседите от четири от къщите. В петата, точно срещу нас, живееше Недра Лам, която е местна забележителност от десетилетия.

На поляната пред къщата и имаше половин дузина тотеми, с височина два метра и половина, които тя беше издялала от дърво и беше украсила с рога от елени. Тези гротескови фигури бяха обърнати към шосето, заплашвайки с вуду насилие нежеланите посетители. Недра Лам беше отшелник с чувство за хумор. На изтривалката и не пишеше „добре дошли“, а „махайте се“.

Зарад силния снеговалеж почти не виждах къщата и — някаква бледа форма на още по-блед фон. Докато се движехме по нашето шосе към областния път, някакво раздвижване около къщата на Лам привлече вниманието ми. От тъмната дупка на отворения и гараж излезе нещо, което от това разстояние изглеждаше като голям камион с изгасени фарове.

Повече от трийсет и осем години Недра караше плимът вейлиънт от 1960 — може би най-грозната кола, произведена някога в Детройт — който тя поддържаше в идеално музейно състояние, сякаш беше класика на автомобилния дизайн.

Когато приближаващият се автомобил излезе на Хоксбил Роуд, разкъсвайки воалите от сняг, реших, че е черен хамър — градския вариант на военния хъмвий. Голям, бърз, 4x4, незачитащ сняг и лед, хамърът не зави нито наляво, нито надясно, а без светлини се насочи към нас.

— Какво прави този? — учуди се Лори.

За да не се блъснем, натиснах спирачката и спрях.

Хамърът стигна до спирката на ъгъла и застана на пътя ни.

Вратата на шофьора се отвори. От джипа излезе мъж с пушка.

27

Мъжът беше висок, с широки рамене и изглеждаше още по-едър заради коженото палто. Носеше скиорска шапка, която закриваща ушите и челото му.

Не забелязах други модни детайли, защото се съсредоточих върху пушката, която не изглеждаше ловна, а по-скоро бойна. Той застана пред хамъра, само на половин метър от експлоръра, и вдигна оръжието — или за да сплашва или за да убива.

Обикновеният пекар може би щеше да се парализира, но аз бях готов за действие.

Когато той вдигна оръжието, аз настъпих газта. Той започна това, не аз, така че нямах никакви угризения, че отвръщам с превъзхождаща сила. Исках да го смачкам между двете коли.

Бързо осъзнавайки, че може да ми пробие главата, но не може да спре експлоръра, той пусна пушката и се покатери на капака на хамъра с пъргавина, предполагаща значителна доза маймунска кръв в родословното му дърво.

Когато стигна до страничните фарове, вероятно решил да се качи на покрива, аз завих рязко надясно, за да избегна вече безсмисления сблъсък. Бронята на експлоръра целуна грубичко хамъра, произведе метален писък, танцуващи искри проблеснаха за момент в падащия сняг и ние се измъкнахме.

Завих през полето, благодарен, че земята под снега, замръзнала преди седмици, беше твърда като асфалт.

— Какво беше това? — попита Лори.

— Искаше да ме застреля.

— Познаваш ли го?

— Не мисля. Но не можах да видя лицето му отблизо.

— Аз не искам да видя лицето му отблизо.

Наведените клони на огромен кедър бяха отрупани със сняг, образувайки големи бели форми върху белия фон. Падащият сняг допълнително закриваше дървото. Без да губя и секунда, завъртях волана силно надясно и се разминах на косъм от челен удар с кедъра.

За момент си помислих, че експлорърът ще се завърти, но това не стана. Клоните изскърцаха в покрива и прозорците. Каскади от сняг се изсипаха от клоните върху предното стъкло, лишавайки ме от видимост.

Най-вероятно, още, когато сме минавали покрай него, мъжът е изскочил от хамъра и е грабнал пушката. Нямаше дори да чуя мощния залп, ако и да счупи задното стъкло, да пробие облегалката и да се вреже в мозъка ми. Или в мозъка на Лори. Сърцето ми се беше качило в гърлото ми и така туптеше, че не можех да преглътна.

Включих чистачките, а те изметоха снега и върнаха нощта на мястото и. Прекосихме канавката с друсане и изскочихме направо на платното в посока юг.

— Добре ли си? — попитах.

— Гледай пътя! Много съм добре.

— Бебето?

— Бясно е — някой се опитва да застреля неговото мамче.

Тя се обърна назад към къщата, доколкото коланът и състоянието и позволяваха.

Аз не виждах в огледалата нищо освен пустия път зад нас и снежния хаос, движен от въздушната струя в хоризонтални спирали, отразяващи задните ни светлини.

— Виждаш ли нещо? — попитах.

— Идва.

— Ще му избягаме.

— Можем ли?

Хамърът имаше по-мощен двигател от експлоръра. Гангстерът не возеше бременна жена и можеше да рискува и да стига докрай.

— Обади се на 911! — казах аз.

Клетъчният телефон беше пъхнат в чашодържателя.

Тя го измъкна, включи го и нетърпеливо въздъхна, докато чакаше логото на телефонната компания и предварителната информация да минат по реда си.

Появиха се светлини в огледалото за обратно виждане. Бяха по-нависоко от светлините на обикновения джип. Хамърът!

Лори набра 911. Изчака, заслуша се, натисна „край“ и отново набра.

Телефонната мрежа в някои селски райони не беше толкова добра през 1998, колкото е сега, само седем години по-късно. Бурята усложняваше нещата, като накъсваше сигнала.

Хамърът ни настигаше. Беше на около двайсет метра от нас и виждах, че е машина с характер — сърдита и войнствена.

Трябваше да преценя кое е по-малко рисковано: дали да натисна газта на експлоръра в това ужасно време, или да изчакам да видя дали хамърът може да ни настигне.

Вече се движехме със седемдесет километра, което беше прекалено бързо за такива условия. Натрупаният сняг закриваше маркировката. Не можех да разбера къде е краят на шосето.

Често пътувам по този път и знам, че на едни места е тесен, на други — широк. Мантинели ограждат най-опасните части; но някои от неоградените склонове отвъд пътя са достатъчно стръмни, за да се преобърнем, ако се приближа повече от половин метър по тротоара. Увеличих на деветдесет и като призрачен кораб, чезнещ в мъглата, хамърът се изгуби в гъстия сняг.

— Проклет телефон — каза Лори.

— Продължавай да опитваш!

Бурята изведнъж се развилня. Кръпки земя се мержелееха на изток, над Хоксбил Роуд. Понякога вятърът се спуска от върховете и набира такава скорост до низините, че се превръща в цяло бедствие за магистралата.

По-високи превозни средства — големи камиони и каравани — понякога биват издухвани, ако шофьорите им са пренебрегнали прогнозите за вятъра. Жесток вятър се нахвърли върху нас, унищожавайки всичките ми усилия да задържа експлоръра в това, което смятах, че е южното платно.

Трескаво започнах да обмислям по-добра стратегия от това безразсъдно втурване. Но нищо не ми хрумваше. Лори изстена по-силно отпреди и издиша през зъби.

— О, бебче — говореше на нероденото ни, — моля те, не бързай! Не бързай, бебчо, недей!

От бляскавия бял мрак отново изскочи хамърът: черен, голям, горящ, като дяволска кола от слаб филм на ужасите.

Не бяхме изминали и два километра. Предградията на Сноу Вилидж все още бяха на повече от седем километра.

Веригите издрънчаха на асфалта. Въпреки веригите и управлението 4x4 всяка скорост над седемдесет беше покана за катастрофа. Фарове проблеснаха в огледалото за обратно виждане. Лори нямаше успех с телефона. Направи грубо предложение на телефонния ни оператор и аз я подкрепих.

За пръв път в това гонене различих рева на хамъра от ръмженето на експлоръра. Беше просто машина, без собствени намерения, неспособна да мрази и все пак звучеше зловещо.

Въпреки риска на високата скорост не можех да оставя мъжа с пушката да ни блъсне отзад. В този сняг щяхме да изгубим контрол, да се завъртим на пътя или да се преобърнем извън него. Увеличих на сто. Сто и двайсет. На следващото надолнище щяхме да се чувстваме като в улей за бобслей. Хамърът в огледалото се смаляваше, а после изведнъж пак започна да ни настига.

В страховити виелици като тази заместник-шерифите понякога обикалят покрайнините на Хоксбил Роуд, екипирани със снегорини, крикове и термоси кафе, за да търсят закъсали шофьори. С повече късмет щяхме да намерим помощ, преди да сме стигнали града. Молех се за полицейски патрул. Фаровете на хамъра изведнъж блеснаха зад нас, изпълниха експлоръра и така ни осветиха, че все едно бяхме под прожекторите на някоя сцена.

Не мисля, че беше възможно мъжът да кара и да използва пушката в същото време. Въпреки това ме полазиха тръпки.

Оформено от времето скално образувание на западната страна на магистралата служеше като преграда за зловещия източен вятър. До преградата се беше натрупал сняг като могила, спускаща се от запад на изток, но опасна по ширината на шосето.

Магьосница за очите, бурята мамеше по много начини. Тежкият падащ сняг наполовина те лишава от зрението ти, но също и поправя погрешното впечатление за наклон на повърхността. Бяло върху бяло, преспите бяха изваяни като от специалист по камуфлажа и изглеждаха като лек наклон.

Преди да успея да реагирам, се блъснахме в мека, висока един метър стена и заорахме в нея, губейки една трета от скоростта си. Бяхме изблъскани в предпазните колани и Лори извика. Само се молех да е поела сблъсъка повече с ограничителя на раменете, а не със скута.

Вече в преспата, предните гуми забуксуваха. Сплъстен сняг изскърца под каросерията. Въпреки че бързо загубихме скорост, продължавахме напред; едната гума се въртеше, другите се мъчеха в хватка за свобода и когато мислех, че ще успеем, моторът изгасна.

28

Двигателят никога не изгасва, когато обикаляш из страната и имаш предостатъчно време да установиш и да премахнеш проблема. Не, двигателят изгасва, когато пътуваш с бременната си съпруга към болницата във виелица, докато те преследва убиец в джип с размерите на военен кораб.

Това доказва нещо. Може би животът си има план, макар и труден за разгадаване. Може би съдбата наистина съществува. А може би когато жена ти е бременна, трябва да живееш до болницата.

Понякога, докато пиша за живота си, имам странното усещане, че някой друг го пише, а аз само го описвам.

Ако Господ е писател, а вселената е най-дългият роман, писан някога, може да си мисля, че съм главният герой, но като всеки мъж и жена на земята аз изпълнявам поддържаща роля в една от милиардите сюжетни линии. Такива герои често ги убиват още в глава трета или десета, или трийсет и пета. Второстепенният герой винаги трябва да е нащрек.

Сега, когато бях нащрек, там, на Хоксбил Роуд, видях, че хамърът спира на не повече от четири метра зад нас. Шофьорът не слезе веднага.

— Ако излезем, ще ни застрелят каза Лори.

— Вероятно.

Завъртях ключа и натиснах газта. Дъвченето на стартера и мърморенето на мотора не вдъхваха надежда.

— Ако останем тук, ще ни застреля — каза тя.

— Вероятно.

— Мамка му!

— Стара! — съгласих се аз.

Хамърът се приближи, фаровете на покрива сега светеха над експлоръра — огряващи и криещи магистралата напред.

Притесних се, че ще задавя мотора, и го оставих да почине.

— Забравих си чантата — каза Лори.

— Ще е трудно да се върнем.

— Само казвам, че този път нямам и пиличка.

Хамърът се приближи и тръгна да ни заобикаля по северното платно.

Бях се концентрирал върху ключа, опитвайки се да запаля двигателя, и не смеех да вдигна поглед не защото се страхувах от хамъра, а защото милионите падащи снежинки ми действаха зле. Чувствах се носен от вятъра като тях, подвластен на всяко течение, неспособен да определя собствения си път.

— Какво прави той? — попита Лори.

Не знаех какво прави, затова останах съсредоточен върху ключа и моторът почти зацепи.

— Джими, изкарай ни от тук! — извика тя.

„Не я дави — казах си. — Не я насилвай! Остави я да намери искрата!“

— Джими!

Двигателят зацепи и изръмжа.

Хамърът беше застанал встрани от нас, не успоредно, а под ъгъл четирийсет и пет градуса. Предният му калник проблесваше на няколко сантиметра от моята врата на височината на прозореца, като ме оставяше без изход. Отблизо изглеждаше доста голям, отчасти, защото имаше огромни гуми, които добавяха трийсет сантиметра към музейната му височина, сякаш шофьорът му щеше да се състезава в рали за камиони-чудовища.

Експлорърът потегли бавно, но упорито напред, борейки се с преспата, преодолявайки я, но хамърът се раздвижи и застана пред нас. Металният звук от удар беше последван от изскърцване на изкривен метален лист.

С превъзходството си в размерите и мощността хамърът започна да ни избутва настрани към скалите от западната страна, макар че и двете превозни средства продължаваха да се тътрят напред.

Погледнах към хамъра, опитвайки се да видя лицето на това ненормално копеле — шофьора като че ли нещо в изражението му можеше да обясни защо постъпва така. Фаровете и допълнителните светлини на покрива ме заслепиха и не можах да видя нищо.

Една от веригите ми се счупи, но продължи да трака около въртящата се гума, произвеждайки поредица от бумтежи, наподобяващи стрелба с картечница.

Не можех да се справя със снежната стена и в същото време да задмина хамъра.

Почти изгубих надежда, че можем да му се измъкнем, когато съпротивлението внезапно намаля и даде знак, че сме преодолели преспата. Надеждата се върна.

От високата си позиция нашият нападател трябва да е видял какво ще се случи и да е натиснал газта в предпоследния момент. Изведнъж, докато се клатушкахме напред, джипът заплашително се приближи.

Кривите скални образувания от западната страна бяха изчезнали и на тяхно място имаше стръмен горист склон.

— Няма мантинела.

Експлорърът се плъзна достатъчно встрани, така че със сигурност бяхме извън платното. Когато се опитах да задмина хамъра и да се върна на пътя, се завъртяхме обратно на часовниковата стрелка. Щяхме да паднем в каквато пропаст имаше там. Ужасяваща перспектива! Лори издаде звук — тихо пъшкане и хленчене, предизвикан от контракция и от мисълта за падане в непозната територия, което щеше да е далеч по-неприятно от влакче на ужасите.

Отпуснах газта. Това промени физическото уравнение и експлорърът се завъртя по посока на часовниковата стрелка и се изправи.

Прекалено късно. Дясната част на предницата рязко хлътна и бях сигурен, че сме заклещени на ръба на шосето. Хамърът щеше да ни избута безмилостно и ние щяхме да се изтърколим надолу в неизвестното.

Обратно на това, което ми казваше инстинктът, завъртях волана силно надясно, към пропастта, което Лори сигурно прие като самоубийствен ход, но аз се надявах да извлека полза от хамъра, вместо да продължавам да се боря с него. Завъртяхме се на деветдесет градуса на ръба на бездната, далече от нашия нападател, очи в очи с дълъг снежен склон — нито съвсем безопасен, нито невъзможно стръмен — очертан от борови дървета, чезнещи в зимния мрак, който светлините на фаровете не можеха да прогонят.

Тръгнахме надолу и аз веднага натиснах спирачката. Задържахме се на върха. Вече знаехме какво има долу, но и при това положение не ми се ходеше там.

Хамърът тръгна в другата посока, без съмнение с намерението да ни блъсне отзад. При нашето положение, силно наведени напред, той лесно можеше да ни бутне в гората. Нямах избор. Отпуснах спирачката.

— Дръж се! — казах на Лори.

Неработещият двигател и гравитацията ни издърпаха надолу от билото.

29

За да се отдалечим от убиеца, нямаше накъде другаде да отидем освен надолу. Натисках спирачката в опит да контролирам слизането ни.

Счупената верига се отдели от гумата. Освен ръмженето на мотора и тихото тракане на другите вериги се чуваше само хрущенето на натрупващия се по гумите сняг.

Това беше гора с огромни дървета, високи клони, гъсто преплетени в грижовен покрив, и натрупалият сняг беше дълбок само трийсет сантиметра, на места и по-малко. Освен това много малко слънчева светлина достигаше до почвата на тези дървета и никакви ниски израстъци не ни се пречкаха. И най-малките разклонения бяха високо над нас.

Дърветата бяха по-малко на брой, отколкото в млада, вечнозелена гора. Огромните, нахални възрастни, алчни за слънчева светлина, потискаха новородените и те бързо умираха.

Съответно иглолистните дървета бяха по-отдалечени едно от друго, отколкото биха били където и да е другаде. Масивните им стволове — прави и грапави — ми напомняха на релефните колони, поддържащи сводестия таван ш катедрала, въпреки че тази катедрала не предлагаше топлина на тялото или душата и се клатеше като потъващ кораб.

Докато можех да контролирам скоростта, можех и да заобикалям дърветата. Все някога щяхме да стигнем до долина или може би тясно дефиле. Тогава можех да завия на север или на юг и да намеря път, използван от лесовъдите, който щеше да ни изведе от този пущинак.

Не беше възможно да се върнем по хълма, по който сега слизахме. Машина 4x4 можеше да се справи със снега и терена, но острият ъгъл на наклона щеше да я провали рано или късно, отчасти заради голямата надморска височина, която щеше да задави мъчещия се двигател.

Надеждата ни да избягаме и да се спасим, зависеше изцяло от стигането ни на дъното невредими. Докато експлорърът се движеше, имаше надежда.

Въпреки че никога не се бях учил да карам ски, трябваше да мисля като скиор на слалом, докато управлявах експлоръра зигзагообразно през лабиринта от дървета. Не смеех да правя остри завои като скиорите, когато минават покрай флагчетата, защото със сигурност щях да преобърна джипа. Хватката беше в плавните завои, отдалече, които изискваха бързи решения за всяка нова конфигурация от прегради, но също предполагаха и възприемане на гората като цяло, за да мога да измисля и маневрата след тази, която правя в момента. Това се оказа забележително по-трудно от приготвянето на перфектен яйчен крем.

— Джими, скали!

— Виждам.

— Сухи клони!

— Завивам вляво.

— Дървета.

— Да.

— Много е тясно!

— Ще минем.

Минахме.

— Добър ход — каза тя. — Само дето се подмокрих. — Къде си се учил да караш?

— Филмите на стария Стив Маккуин.

Не можех да избегна контролираното друсане просто като тръгна само надолу, защото на места беше толкова стръмно, че експлорърът сигурно щеше да се преобърне, ако се движи направо. Така че се успокоих, доколкото можах, от думата „контролирано“.

Ако колата се повреди и се наложи да я напуснем, ситуацията щеше да стане неконтролируема.

В това състояние Лори не можеше да върви дълго дори и на нормална настилка. Не беше обула и ботуши, а спортни обувки.

Анораците ни топлеха добре, но не носехме подходящо бельо. Аз имах кожени ръкавици без подплата, а тя дори не си беше взела ръкавици.

Температурата беше най-много двайсет градуса под нулата. Когато ни откриеха спасители — ако това станеше преди пролетта — щяхме да сме замръзнали дълбоко като мастодонти в полярен лед.

— Джими, скали!

— Не се съмнявай в мен!

Заобиколих каменните образувания.

— Дупка! — предупреди ме тя.

Обикновено не се изявяваше като досаден навигатор-мърморко. Може би това желание да направлява шофирането ми и беше останало от преподаването на танци, когато е направлявала стъпките на фокстрота на учениците си.

Проблемът — дупката — беше около шест метра широка и два дълбока. Преминахме я, като си одраскахме дъното, разминахме се на косъм със стъбло на иглолистно и счупено огледало от страната до шофьора.

Докато експлорърът се друсаше през неравната земя, танцуващи сенки се въртяха и ни връхлитаха. Установих, че е опасно лесно да объркам някои от тези фантоми за истински фигури и да се разсея.

— Сърни! — извика Лори.

Седем животни с бели опашки бяха застинали на пътеката ни; всичките възрастни — нямаше млади по това време на годината. Водачът на стадото, горд елен със забележителни рога, беше замръзнал на пътя ни с вдигната глава и очи — яркожълти, като светлоотражатели.

Реших да завия наляво, за да ги заобиколя, и видях коридор през дърветата.

Като обърнах експлоръра в тази посока, старият елен се стресна. Изпусна две кълбета замръзнал дъх и скочи напред, последван веднага от останалата част от стадото.

Нямаше как да свия толкова рязко вдясно, че да ги избегна. Когато ударих спирачките може би прекалено силно, експлорърът задълба, откривайки някаква тяга в одеялото от мъртви иглички и шишарки под снега. За момент забавихме и после се натъкнахме на лед. Гумите се запъваха, докато се спускахме към стадото.

Сърните бяха красиви, гъвкави, грациозни. Движеха се като духове от някой сън.

Силно се надявах да ги избегнем, не само защото мисълта да ги убием ме отвращаваше, но и защото бяха много тежки. Да ударим една, щеше да е толкова фатално за експлоръра, колкото и удар в стена.

Срещата беше като среща между различни вселени. Животните се движеха в различни измерения и едва се виждахме през някакъв междугалактически прозорец. Понеже не съществувахме в техните светове, джипът се шмугна през стадото, без да се блъсне в нито една сърна, въпреки че сигурно сме се разминали на сантиметър с някои от тях. Въпреки че животните вече ги нямаше, гумите останаха блокирани. Не можех нито да завия, нито да спра. Спускането продължи без контрол; плъзгане по сняг, който се беше превърнал в трошлива кора от мръсен лед. Тази мантия пукаше и скърцаше под нас, а скоростта ни се увеличаваше.

Видях още сухи клони на пътеката. Паднало дърво. Било е на земята толкова дълго, че листата и повечето малки клончета се бяха разпаднали, оставяйки дънер с диаметър метър и двайсет да бъде изпъстрен от лишеи и окичен с гъби през топлите месеци, но сега неукрасен, затънал в глинестата почва.

И Лори сигурно го беше видяла, но не изкрещя, само се напрегна.

Блъснахме се в дънера. Ударът не се отрази добре на експлоръра. Бяхме отделени от седалките, тествайки предпазните колани, но с по-слаба сила от тази на забиването ни в преспата на пътя. Падналото дърво е било нападнато от червеи и бръмбари и загнило. Беше като обвивка без съдържание.

Сблъсъкът не превърна експлоръра в купчина ламарини; само го забави. Парчета дървесна кора и камбии обвиха предницата, обгърнаха гумите, създавайки триене и забавяйки ни още повече.

Започнахме да се извъртаме, докато се спускахме. Воланът се въртеше в ръцете ми безполезен. После продължихме на заден ход, предните фарове осветяваха нагорнището, спускайки се напосоки в долината, точно както си представях най-големия кошмар, когато хамърът ни избутваше към пропастта.

30

За щастие не продължихме достатъчно дълго, за да наберем скорост отново. Лявата странична броня се удари в дърво. Отскочихме настрани и се ударихме в друго дърво и после задницата на експлоръра се заклещи между двете дървета. Не можехме да мръднем.

— Голям майсторлък — каза Лори сухо.

— Добре ли си?

— Бременна съм.

— Контракции?

— Поносими.

— Все още са нарядко.

Тя кимна.

— Благодаря ти, Господи!

Изключих фаровете. Оставихме добри следи, но не виждах защо да помагаме допълнително на нашия загадъчен нападател.

Тук, под навеса на вечнозелените дървета, мракът беше още по-дълбок. Въпреки че бяхме изминали надолу около четиристотин метра, сякаш бяхме на хиляди километри от магистралата и даже по-далеч от надеждата, че

31

ще се издигнем достатъчно, за да видим небето отново.

Въпреки че не миришеше на бензин и явно резервоарът не беше повреден и въпреки че трябваше да поддържаме колата топла, аз изключих двигателя. Като нямаше светлини да му помогнат, нападателят можеше да се опита да ни намери по шума на машината. Надявах се самият той да е принуден да използва светлина и така да разкрие местоположението си.

Щеше да се наложи да слиза пеша. Дори и за машина като хамъра не можеше да е сигурен, че ще се изкачи обратно; не и в разредения въздух на тази височина. Не би поел такъв риск.

— Заключи вратите след мен — казах аз.

— Къде отиваш?

— Ще го изненадам.

— Не. Хайде да бягаме.

— Ти не можеш.

Тя изглеждаше шокирана.

— Мамка му!

Усмивката ми, която трябваше да вдъхва сигурност, вероятно е била плашеща.

— Трябва да вървя.

— Обичам те.

— Повече от мунго-бийн крем — казах аз.

Докато излизах, светлинката на тавана малко ни издаваше, но тя бързо изгасна, когато тихо затворих вратата. Лори посегна към таблото и натисна копчето за заключване.

Отделих секунда, за да се уверя, че дърветата са блокирали експлоръра и той не може да падне по-надолу. Нито можеше да се отвори задната врата. Нямаше и да се плъзне и да се преобърне.

Тъмнината не беше просто липса на светлина, а сякаш имаше пълнеж; сякаш милиарди черни следи се ръсеха от дърветата. Влагата, студът и повечето от страховете ми се обединиха, за да създадат тази особена тъмнина от специална материя. Задържах си дъха и се заслушах, но чух само пукота и скърцането на експлоръра, докато изстиваше. Нищо не издаваше приближаващ враг.

Гангстерът може би все още беше много над нас, на Хоксбил Роуд, обмисляйки следващия си ход. Подозирах, че е от бързодействащите и не би отделил много време да обмисля възможностите.

Нямах намерение да се чудя кой е, да търся някакво обяснение. Ако ме убиеше, никога нямаше да разбера. При благоприятно развитие на нещата щях да получа отговорите. И в двата случая размишленията бяха безсмислени.

Да оставя Лори сама в заключената кола беше като предателство, въпреки че, ако не я оставех, нямаше надежда да спася нея и бебето. Постепенно очите ми свикнаха с тъмнината.

Минах покрай дървото, до което бяхме заклещени, и отидох до задната част на експлоръра.

Земята в гората поставяше хитри капани. Втвърденият сняг беше по-малък проблем от детрита, разпръснат по него — маси хлъзгави сухи иглички и шишарки се търкаляха предателски под краката ми.

От мястото на престъпника на върха на склона пейзажът надолу нямаше очертания; гората беше забулена в черна мъгла. Знаех, че не може да ме види, като се движа на юг по склона, но въпреки това ясно си представях снайпера, прицелен в главата ми.

Снежната покривка не беше еднаква, пет-шест сантиметра на места, трийсетина на други, с много кръпки гола земя. Когато очите ми се адаптираха, видях издигащата се земя като странна покривка от слабо осветени бели парчета, зашити безразборно с тъмни кръпки.

Бързо разбрах как да се придвижвам по-безшумно, но теренът правеше потайното вървене невъзможно.

През няколко стъпки спирах да се ослушам за знак, че нашият нападател слиза. Не чувах нищо освен фученето на вятъра в най-високите клони и заплашително — почти нереално — ниско бръмчене, което сякаш идваше от самата земя, но всъщност трябва да е било ехо на вятъра.

Когато изминах около десетина метра, се обърнах на изток и започнах да се катеря успоредно на следите, които бяхме оставили. Пълзях по земята, хващайки се за камъни, стърчащи корени; катерех се като маймуна, макар и не толкова пъргаво.

Надявах се да съм изминал половината или две трети от пътя нагоре, преди да видя убиеца да слиза надолу. Щях да залегна ниско, да го изчакам да мине и да се опитам да пропълзя зад него.

Планът беше безумен. Не съм Джеймс Бонд. Дори Максуел Смарт не съм. Предпочитам месенето на тесто пред разбиването на глави и миксерите пред автоматите. Не можех да измисля алтернатива, която да е по-малко безумна, и продължавах да се катеря; колкото по-високо стигах, толкова по-маймунски се чувствах.

Ръцете ми се вледениха. Неподплатените ръкавици бяха в единия джоб на анорака и бих могъл да си ги сложа, но пръстите ми щяха да станат по-нечувствителни на допир и щяха да ограничат движенията им. Предпочетох да стопля ръцете си с дъха си.

По-лошо от премръзналите ръце беше, че ме заболя левият крак и туптеше като корен на възпален зъб. Когато е топло, не усещам металните пластини около костта ми, но през зимата се е случвало да съм наясно с точното им разположение и форма.

Когато установих, че съм изминал две трети от пътя, и не бях видял светлина или друг знак за движещ се мъж, спрях. Пробвах дали е здрава земята под краката ми и се изправих, за да огледам хълма, който продължаваше още стотина метра над мен.

Дори и хамърът да беше оставен на пътя, не очаквах да го видя. Мислех, че мога да забележа фаровете, но билото беше очертано само от слабо сиво блещукане на падащ сняг. Съмнявах се, че похитителят може просто да си е тръгнал. След като беше толкова решен да ни спре, едва ли щеше да си замине. И ако планът му е бил да ни убие, едва ли разчиташе този стръмен, но преодолим хълм да му свърши работата.

Добрият сладкар трябваше да е търпелив, но се случваше да не съм такъв дори и в кухнята. Стоях там и чаках нашия похитител да се издаде и се изнервих така, както понякога, докато правех английски крем от жълтъци, захар и мляко, което изискваше неспирно бъркане на слаб огън, за да не се пресече млякото.

Яйцата започнаха да се пресичат, така да се каже, когато отгоре се чу някакъв шум. Това не беше просто вятърът, а нещо страховито, падащо от високия навес на клоните.

Като се има предвид, че като ученик не бях силен по история и гръцки, ми се стори странно, че се сетих за меча, висящ над главата на Дамокъл. Погледнах нагоре.

Многобройни остриета разцепиха въздуха със свистене: крила с двуметров размах. Видях светещи кръгли очи и остра човка; чух познатия въпрос — „кой“ — и разбрах, че е сова. Прелетя над мен и аз изкрещях стреснат.

В търсене на горски гризачи величествената птица се спусна безшумно на север-северозапад надолу по склона. Мина над следата, която джипът ни беше оставил, и се спусна покрай човек, който дотогава не бях забелязал.

Въпреки че очите ми бяха свикнали с тъмнината, видимостта в тези гори беше слаба. Съчетанието от гола земя и проблясващ сняг беше като зловеща картина, постоянно променяща се като черно-бялото дъно на бавно въртящ се калейдоскоп.

Той стоеше на десетина метра северно от мен, незакрит от дърветата. Разминали сме се тихо, без да се усетим.

Въпреки че извиках тихо, бях се издал; а него го издаде пак совата. Не можех да видя кой знае какво, не виждах даже кожената му яка, а само човешка фигура. Мислех, че ще се издаде с фенерчето си. Няма как да е проследил експлоръра на такова разстояние, в толкова дълбок и мамещ мрак без помощта на светлина. Чудех се дали ме вижда поне толкова, колкото аз него. Не смеех да мръдна; може би не беше определил посоката, от която беше дошъл викът. Той започна да стреля.

Близо до нашата къща, когато за пръв път излезе от хамъра, оръжието му ми заприлича на артилерийско. Това нападение, звучащо като таката-таката-таката, потвърди първото ми впечатление. По-звучни от плющене на камшик мощни залпове обсипаха дърветата вляво и вдясно от мен.

Изненадах се, че дъждът от куршуми ме остави незасегнат, и мисълта, че днес не беше един от фаталните дни в списъка на дядо Джоузеф, не ме успокои особено.

Стоях като дърво. Изглеждаше сякаш Джими Ток, мъжът на действието, няма да свърши друга работа, освен да произведе огромно количество краен биологичен продукт в гащите си. Тогава тръгнах да бягам.

Хукнах някъде на юг и ми се искаше величествените дървета да бяха расли по-близо едно до друго. Движех се зигзагообразно сред големите стволове, търсейки защитата, която можеха да ми дадат, преследван от нов продължителен обстрел. Всеки миг очаквах куршум в гърба. Чух „туп“, когато беше ранено дърво, и „дзън“ при рикошет от скала. Нещо изжужа покрай главата ми и със сигурност не беше пчела.

Разточителството на амуниции може би беше необмислен ход. При такова темпо дори и голям магазин бързо щеше да се изпразни.

Ако изхабеше патроните в пушката, преди да ме е повалил, щеше да се наложи да спре, за да презареди. Ако спре, аз ще продължа да бягам. Ще ме изгуби. Ако ме изгуби, може да отиде направо към експлоръра и да убие Лори. Настръхнах. Спънах се и се стоварих върху рамото си, като зарових лице в студения сняг и настръхналите вечнозелени иглички.

Неудържимо започнах да се търкалям надолу. Докато се премятах, коленете и лактите ми се удряха в камъни, корени и замръзналата земя.

Въпреки че не го бях измислил аз, да съм ниско долу и в движение, се оказа умен ход. След няколко превъртания обаче осъзнах, че ако се забия в някое дърво, мога да си счупя врата. Така че това търкаляне не беше безопасно.

Спрях премятането, вкопчен в снопове суха трева, клонки замръзнал бръшлян и каквото там можеше да забави галопа ми. Изправих се. После се затичах приведен. Бягах, докато не се запитах дали трябва да бягам още; спрях.

Объркан, огледах дърветата; открих, че безцветният пейзаж беше все така подвеждащ за окото. Опитах се да успокоя дишането си. Не знаех колко съм се отдалечил; вероятно достатъчно, за да съм му избягал.

Не го виждах, което вероятно означаваше, че и той не ме вижда. Грешах. Чух го как бяга към мен.

Без да се обърна назад, се затичах на юг, по криволичеща пътечка между дърветата, като се препъвах, хлъзгах се, после запазвах равновесие и пак залитах, и се засилвах напред.

Той не откри огън веднага и аз си помислих, че са му свършили всичките патрони или не е спрял да зареди. Ако вече беше лишен от предимството на оръжието, може би щеше да е умен ход да се обърна и да го атакувам. Едва ли очакваше такава дързост.

Няколко камъчета се изтърколиха под краката ми и ме подведоха, но ми дадоха идея. Ако се окажехме в ръкопашна хватка, той можеше да разполага с нож или със сериозни бойни умения. Имах нужда от изравняване на силите. Сред камъните под краката ми имаше и по-големи скални парчета. Спрях наведох се и веднага напипах камък колкото малък грейпфрут. Но като се наведох, планът ми беше унищожен от поредните куршуми.

Когато смъртта зашептя сантиметри над главата ми, оставих камъка, където го бях намерил, придвижих се приведен през реката от камъчета, минах между две дървета, свих наляво, дръзнах да се изправя, за да съм по-бърз, и пропаднах от ръба на скалата.

32

Скала е силно казано, но на такова приличаше, когато десният ми крак пропадна, а след него и левият.

Извиках от изненада и се озовах четири метра по-ниско в мека купчина пръст. След удара разпознах шума на течаща вода, видях потока с фосфоресцираща пяна и разбрах къде се намирам. И знаех какво трябва да направя.

Стрелбата раздираше нощта, когато паднах от ръба и ако похитителят е чул вика ми, може да си е помислил, че съм ранен. За да затвърдя тази грешка, извиках още веднъж, възможно най-страдалчески, после малко по-слабо и се надявах да звучи убедително.

После бързо станах и придържайки се към брега, се преместих три метра нагоре.

Голдмайн Рън, която е по-голяма от поточе и по-малка от река, идваше от горещ артезиански кладенец, който на изток, в планините, образуваше горещо вулканично езеро. Хоксбил Роуд я заобикаля; този западен склон я приема. Каналът е тесен — не е повече от шест метра и образува бърз дълбок поток. Докато стигне дотук, водата вече не е топла, но понеже течението е бързо по стръмния склон, тя не замръзва дори и в най-студените дни. Почти неповторим стенопис от лед, образуван от пръските, се образува само по бреговете на реката.

Ако прострелян човек падне в тези води, бързо ще бъде отнесен в долината долу и размазан по пътя.

Крайбрежието не се спускаше надолу по Голдмайн Рън, а беше вдлъбнато като скоби. Мрежата от корени предпазваше от срутване.

Скрих се под навес от пръст; краката ми бяха затънали в струпаните листа и иглички. Притиснах гръб към насипа, сигурен, че не се виждам отгоре.

Дори и в тази мразовита нощ хладният въздух тук носеше лек аромат на разлагаща се растителност и на застояло, който щеше да се засили през пролетта и в началото на лятото. Исках си кухнята, аромата на препечена коричка, насладата на целувките. Не се опитах да си успокоя дишането. Шумът на буйната вода щеше да прикрие тези звуци.

Веднага намерих подслон, от дясната ми страна, на сантиметри от лицето ми, се изсипа ситен дъжд от пръст, малки камъчета и сухи листа. Вероятно са се откъртили, когато престъпникът е стъпил на ръба.

Надявах се, като види силата на водата, да реши, че, лошо прострелян, съм паднал в Голдмайн Рън и бил съм повлечен надолу, и щях да умра от загуба на кръв, щях да се удавя или да умра от студ.. Ако той слезе долу, за да огледа тясната брегова ивица, щях да бъда забележим като черешка върху шоколадова торта. Отново се изсипаха пръст и камъчета, което подсказваше, че убиецът се движи.

В интерес на истината, аз се съмнявах, че ще слезе долу, за да огледа по-подробно. От позицията си едва ли се досещаше, че под краката му имаше вдлъбнатина, достатъчно голяма, за да подслони човек. Сигурно си мислеше, че вижда всичко.

Сега вече трябваше да извади фенерче и да освети канала, но времето минаваше и мракът все така не се разсейваше.

Това ми се стори странно. Дори от моето място, когато погледнех към скалните образувания покрай брега и вътре във водата, много ми приличаха на паднал, ранен мъж или труп. Мислех, че толкова упорит нападател ще иска да се разбере дали мишената му е елиминирана, или е ранена.

Може би съм загубил представата си за време. Страхът обърква вътрешния часовник. Не броях секундите, но имах чувството, че е минала минута, а може би повече.

Не можех да чакам повече. Вероятно не съм най-добрият пример за човек на действието, но със сигурност не съм и инертен.

Ако изляза прекалено рано, ще ме застреля в лицето. Въпреки че притежавах упоритост, не бях такъв инат като баба Роуина. В моето положение друга възможност, освен да бъда улучен в главата, не съществуваше.

От друга страна, ако чаках прекалено дълго, злодеят щеше да тръгне към експлоръра. Лори не беше с мен и ако той знаеше, че е бременна, щеше да се сети, че е в джипа.

Наречете го предчувствие или интуиция, но подозирах, че не представлявам особен интерес за него, дразнеща муха, която трябва да убие. Всъщност той се интересуваше от Лори. Не знам защо. Просто го знаех.

Когато излязох от скривалището си, почти очаквах внезапна светлина, противен смях и изстрел.

Бълбукане на вода, фучене на вятър, воали тъмнина, дълбока горска застиналост. Нямаше никакъв силует на ръба отгоре.

Понеже се страхувах да не се спъна и да падна в буйните води, внимателно се придвижих надолу покрай брега. Трескаво затърсих подходящо място, откъдето да се кача, да речем ескалатор.

Левият ми крак беше доста пострадал и накуцвах. Той сякаш туптеше. Като сиви кости буци пръст стърчаха от брега, вплетени в изпъкналите корени на дърветата. С този крак дори въжета и стълба нямаше да са ми от голяма полза.

На върха се наведох и огледах мрачната гора. Никакви сърни, никакви сови, никакви въоръжени социопати. Вътрешното чувство ми каза, че съм сам. Вътрешното чувство ми помага, когато измислям нови рецепти; затова, реших да му се доверя и при тези обстоятелства. Въпреки че куцах, успявах да се движа бързо. Тръгнах през гората.

Бях изминал известно разстояние, когато разбрах, че съм загубил ориентация. Контурите на този хълм сякаш се бяха разместили, докато бях долу. Магистралата беше над хълма, разбира се, в посока изток. Така че на запад беше пропастта. Голдмайн Рън беше на юг, зад мен. Експлорърът беше на запад от Хоксбил Роуд и северно от мен. Изглежда логично.

Но когато заобиколих още едно дърво, минах между други две, се озовах отново до рекичката и почти паднах до брега. При положение, че познавах компаса, се бях завъртял в кръг.

Целия си живот бях прекарал в планините, в град, обграден от гори, и бях чувал истории за опитни планинари, които се загубвали посред бял ден и при чудесно време. Спасителните отряди много често откривали объркани и засрамени екскурзианти.

Някои бедни души не били нито объркани, нито засрамени. Били мъртви. Обезводнени, прегладнели, разкъсани от мечка, убити от пума, наранени при падане… В жестоката колекция на майката-природа инструментите на смъртта бяха безбройни.

Всеки кът дива природа можеше да се окаже неразгадаем лабиринт. През година-две „Сноу Каунти Газет“ публикуваше на първа страница история за турист, лутал се в продължение на няколко дена, като през цялото време се намирал на километър от магистралата.

Никога не съм бил безстрашен в гората. Обичам цивилизацията, огъня в камината, уюта в кухнята.

Обърнах гръб на безсловесния брътвеж на бягащата вода и се опитах с всички сили да различа вековните форми на дивата гора. Колебливо тръгнах напред, после забързах, изпълнен с повече страх, отколкото решителност.

Сама и в опасност, Лори имаше нужда от Дейви Крокит. Вместо това имаше само мен — Джулия Шилд с окосмени гърди.

33

Това не го видях, но ми беше разказано.

Заключена в експлоръра, Лори се опитала да ме проследи с поглед. В този дълбок мрак това не продължило повече от петнайсет секунди, след което тя спокойно можела да се отдаде на мисли за смъртта си.

Извадила телефона и пак набрала 911. Както и преди, не успяла да се свърже.

Часовникът и бил отмерил само половин минута, а тя вече нямала никакви идеи как да си прекара времето. Обстоятелствата не бяха благоприятни за пеене на „Деветдесет и девет бутилки бира на стената“.

Въпреки че и бях спасил живота (и тя моя) през нощта, в която се запознахме, тя не беше напълно убедена в способността ми да издебна злодея и да го победя с голи ръце.

Когато всичко отмина, ми каза: „Не се обиждай, скъпи бисквитко, но смятах, че ще те убие, а аз ще свърша като булката на Голямата стъпка или още по-зле.“

Изведнъж я обзело силно безпокойство — твърди, че не се притеснила толкова за себе си, колкото за мен и аз и вярвам, защото това е типично за Лори. Рядко поставя себе си на първо място.

Нероденото ни дете било толкова важно за нея, колкото и аз. Безсилието да защити детето си предизвикало изблици на гняв и безпокойство.

Обзета от силни емоции, осъзнала, че ако само седи и чака, притеснението и страхът ще разстроят разума и и ще го превърнат в безредица от разкъсани мисловни нишки.

Хрумнало и нещо. Ако почвата под експлоръра го позволявала и ако големият и корем не и попречел, може би щяло да е добре да се измъкне от джипа, да се свие под него и да чака там скрита.

Ако съм се върнел като победител, щяла да ми извика от скривалището си. Ако злодеят се появял, щял да си помисли, че или е избягала с мен, или по-късно е избягала сама.

Отключила вратата и я отворила. Студеният въздух веднага я пронизал.

Зимната нощ беше вампир с крила от мрак и зъби от студ.

Под експлоръра щяла да лежи върху замръзнала земя. Приятелска топлинка щяла да се излъчва от изстиващия двигател, но слабо и за кратко.

Остра контракция я накарала да изпъшка. Затръшнала вратата и пак се заключила.

Никога не се била чувствала толкова безпомощна. Безсилието подхранвало безпокойството, страха и гнева и. Чула изстрели.

Завъртяла ключа — не толкова, че да запали мотора — само да свали прозореца си няколко сантиметра.

Нов залп потвърдил, че е чула автомат. Стомахът и се свил от страх, че може би вече е вдовица.

Любопитното в случая е, че третият залп и припомнил, че е неуморим оптимист. Решила, че ако нападателят не е успял да ме убие веднага, може би не е толкова добър стрелец или аз не съм лесен за убиване. При отварянето на вратата голяма част от топлината излязла. Сега студената нощ се промъквала през леко смъкнатото стъкло на прозореца и тя треперела. Вдигнала стъклото, завъртяла ключа обратно и затърсила оръжие, като започнала с джоба на вратата. Там имало кутия за боклуци, пълна с използвани салфетки и тубичка крем за ръце.

Нищо по-добро не намерила и в жабката. Пакетче дъвки „Лайф Сейвърс“. Балсам за устни. Портмоне, пълно с дребни за паркинги, и вестници.

„Ако пощадиш мен и бебето ми, ще ти дам два долара седемдесет и пет цента.“ На таблото имало кутия „Клинекс“ и два пакета влажни кърпички. Въпреки че не и било лесно в нейното състояние, успяла да се наведе и да опипа под седалката, с надеждата да намери нещо каквото и да е. Например отвертка. А защо не и револвер? Ако е револвер, защо да не е вълшебна пръчица, с която да превърне злодея в жабок. Не намерила пръчица, нито револвер, нито отвертка, нищо. Нищо, нула. Пред експлоръра от мрака се появил мъж, който издишал пара през устата си. Носел пушка и не съм бил аз.

Сърцето и се свило и топли сълзи напълнили очите и; появата на този мъж предполагала, че аз съм мъртъв или в най-добрия случай сериозно ранен.

Обзели я суеверия и си помислила, че ако просто откаже да ме жали, то в края на краищата ще се окаже, че не съм умрял. Само ако приемела, че ме е загубила, загубата щяла да е реална и истинска. Да го наречем стратегията за възкресяване на Тинкърбел. Преборила се със сълзите. Погледът и се избистрил. Мъжът се приближил и Лори видяла, че носи странни очила. Предположила, както после се разбра, правилно, че са очила за нощно виждане. Той ги свалил, напъхал ги в джоба на палтото си и се доближил до вратата. Опитал се да я отвори и установил, че е заключена.

Усмихнал и се през прозореца, помахал и и почукал на стъклото.

Имал широко лице и груби черти, като глинен модел на нов Мъпет. Не го била виждала преди, но нещо в него и се сторило познато. През стъклото гласът му се чул слабо, но ясно:

— Здрасти!

Като младо момиче, търсещо ред в свят от змии и урагани, Лори беше прочела известната книга на Емили Поуст за етикета, но нищо в дебелата тухла не я беше подготвило за тази странна среща. Той почукал отново на стъклото.

— Госпожице!

Интуицията и подсказала, че не трябва да му отговаря. Трябвало да се държи с него, както учеха децата да се държат с непознати, които им предлагат бонбони: „Не отговаряй, обърни се, бягай!“ Не можела да бяга, но можела да откаже да разговаря.

— Госпожице, моля, отворете вратата!

Тя се обърнала напред, загледала се някъде в далечината и мълчала.

— Млада лейди, дойдох от много далече, за да ви видя.

Била вкопчила ръце една в друга толкова силно, че ноктите и се били впили в дланите.

— Идва ли бебето?

Като чула за бебето, сърцето и се разтуптяло.

— Не искам да ви нараня — уверил я той.

Тя се загледала в мрака пред експлоръра с надеждата, че ще се появя, но уви!

— Не искам нищо от вас, освен бебето — каза той. — Искам бебето.

34

Плик с боклуци, крем за ръце, дъвка „Лайф Хейвърс“, балсам за устни, портмоне, „Клинекс“, влажни кърпички…

Дори обсебена от страстно, непреодолимо желание да се превърне в машина за убийства, Лори пак не успяваше да види оръжие сред тези предмети. Обикновено въже можеше да послужи за удушаване. С вилица също биха се постигнали определени успехи. Но тя нямаше нито въже, нито вилица, а едва ли можеше да умори някого, като му сложи прекалено много балсам за устни.

Гласът на мъжа по никакъв начин не показваше обвинение, омраза или вражда. Очите му блестяха, той се усмихваше и говореше закачливо:

— Дължиш ми едно игриво бебе, едно сладко, мъничко бебе.

Въпреки че не беше джудже, беше неразвит в умствено отношение, което накара Лори да си помисли: „Румпелстилтскин“. Той беше дошъл да вземе нейния дял от някаква чудовищна сделка.

След като тя не му отговори, той тръгна към предницата на експлоръра и тя знаеше, че отива към вратата на шофьора.

Този Румпелстилтскин никога не беше я учил как да превръща лен в злато и нямаше никакъв начин кучият син да получи първото и дете. Тя се наведе и включи фаровете.

Осветена, стръмно слизащата гора със скованите си черни стволове и клони изглеждаше нереална и стилизирана като сценичен декор.

Разкрит от светлините, Румпелстилтскин спря и се взря в нея през гъстата плащаница от преплетени клони. Те се извиваха като празнични конфети около ухиления, ръкомахащ мъж. Смъртта никога не е изглеждала толкова весела.

Лори не знаеше дали светлините се виждаха от Хоксбил Роуд. Може би не в бурята, може би не и в ясна нощ.

Все още наведена към волана, тя натисна клаксона. Един продължителен сигнал. После още един.

Румпелстилтскин тъжно поклати глава, сякаш беше разочарован от нея. Прозя се, изпусна кълбо пара и продължи към вратата на шофьора. Лори отново натисна клаксона и после пак. Когато го видя да си издърпва пушката, пусна клаксона, обърна се на другата страна и скри лицето си.

Той счупи прозореца от страната на шофьора. Лепкави, остри стъкълца обсипаха Лори. Той отключи и се настани зад волана, оставяйки вратата отворена.

— Нищо не върви по план — каза. — Това е един от онези лоши дни, които те карат да вярваш в магиите и в лошите очи. Той изключи фаровете.

Когато постави пушката между седалките, до Лори, тя се отдръпна със страх и се опита да се свие.

— Успокой се, малка госпожице. Успокой се. Нали вече казах, че няма да те нараня! Въпреки прочистващия вятър и освежаващия студ навън той вонеше на какво ли не: уиски, цигари, барут. Включи вътрешната лампа и каза: — За пръв път от много време насам имам надежда. Приятно е.

Тя неохотно го погледна.

Имаше мило и щастливо изражение, но толкова несвързано с мъката в очите му, че усмивката му изглеждаше като нарисувана. Всяка пора излъчваше страдание и най-долният слой от миризмите му беше на хронична тревога. Очите му — като на животно в капан — бяха изпълнени с потискан страх и тъга.

Чувствайки, че Лори е надникнала в сърцето му, той остави за момент мъката да изплува на повърхността, но после пак си нарисува щастието, два пъти по-ярко. Широката му усмивка стана невъзможно широка. Ако не беше ужасена, щеше да изпита съжаление.

— Само защото е до тебе — каза той, — не си и помисляй. Не знаеш как да го използваш. Ще се нараниш. Освен това не искам да те удрям — ти си майката на моето момче.

Майчината аларма на Лори се беше включила, когато и заговори за бебето през прозореца. Сега главата и се изпълни с безброй камбанарии, тресящи се в тревога.

— За какво говориш? — попита, разтревожена да чуе разтреперания си глас.

Ако ставаше въпрос само за нейния живот, можеше да се прави на безстрашна. Но сега носеше в утробата си заложник на съдбата и не можеше да скрие страха си за невинното.

Той извади малък, черен, кожен калъф и издърпа ципа около три от страните му.

— Вие ми отнехте сина, единственото ми дете — каза, — и съм сигурен, че ако погледнеш в душата си, първа ще признаеш, че ми дължите вашето.

— Сина ти? Не познавам сина ти. Спокойно и любезно и обясни:

— Изпратихте го в затвора до живот. И мъжът ти, неблагодарният син на Руди Ток, му се отплати като… го лиши от потомство.

Смаяна, Лори каза:

— Ти си… Конрад Бизо?

— Единствен и неповторим, дълги години като търкалящ се камък и често извън светлините на прожекторите, разкриващи таланта ми, но все още клоун в душата си, изпълнен с гордост. Той отвори черното калъфче. Вътре имаше две спринцовки и шишенце с кехлибарена течност.

Въпреки че и се струваше познат, не приличаше много на снимките от вестниците, които Руди пазеше от август 1974 година.

— Не приличаш на себе си — каза тя.

Усмихнат, кимна и гласът му звънна с необяснима доброта:

— Е, да, двайсет и четири години оставят следите си върху всеки човек. Докато избягвах определена популярност, прекарах една дълга ваканция в Южна Америка с моя малък Пунчелино, където се подложих на достатъчно пластични операции, за да си възстановя анонимността.

Той разопакова едната спринцовка. Върхът на иглата проблесна в приглушената светлина.

Лори знаеше, че да спори с този мъж ще е толкова полезно, колкото да обсъжда музиката на Моцарт с глух кон, и все пак каза:

— Не можеш да обвиняваш нас за случилото се с Пунчелино.

— Обвинявам е толкова жестока дума — отвърна той с невероятна искреност. — Не е нужно да говорим за обвинение и вина. Животът е прекалено кратък, за да си го позволим. Случило се е нещо по някаква причина и сега съвсем справедливо трябва да се плати цената.

— По някаква причина?

Усмихнат, кимащ, неуморно сърдечен, Бизо каза:

— Да, да, всеки има причини и със сигурност и вие си имате вашите. И кой съм аз да казвам, че не сте прави? Няма нужда от съд, няма полза от обвинения. Всяка история има две страни, а някои имат и по десет. Въпросът е, че ми беше отнет синът, и беше лишен от възможността да ме дари с внуци, наследници на таланта на Бизо и затова единствено справедливо е да бъда компенсиран.

— Твоят Пунчелино уби много хора и щеше да убие и мен, и Джими — изрече Лори, наблягайки на всяка дума, объркана от непоклатимата развеселеност на Бизо.

— Така казват. — Той и намигна. — Но повярвай ми, госпожице, на вестниците не може да се вярва. Истината трудно може да бъде написана.

— Не съм го чела, преживях го — възрази тя.

Бизо се усмихна, кимна, намигна, усмихна се и кимна, засмя се, кимна и насочи вниманието си към спринцовката.

Лори осъзна, че крехкият му самоконтрол зависеше от поддържането на приятелска атмосфера, независимо от факта, че беше очевидно неискрен. Ако тази фасада паднеше, всичко щеше да рухне; потисканото му самосъжаление и ярост щяха да експлодират. Щом престанеше да се контролира, щеше да убие нея и бебето, което толкова много искаше. Зад тези усмивки и закачки не стоеше нещастно влюбен Паглиаци, а обезумял убиец. Тя погледна към шишенцето и попита:

— Какво е това?

— Просто слабо успокоително, малко сок за сънища. — Ръцете му бяха едри, груби, но сръчни. Като опитен лекар потупа шишенцето и напълни спринцовката.

— Не мога да го взема — възпротиви се тя. — Ще раждам.

— О, не се притеснявай, мила, то е много слабо. Няма да забави много бебето.

— Не! Не! Не!

— Мило момиче, раждането ще продължи с часове.

— Откъде знаеш?

Усмихна се лукаво, намигна, мръдна си носа и каза:

— Скъпа, трябва да си призная, че бях малко непослушен. Преди седмица сложих подслушвателни устройства в кухнята и в хола ви, за да чувам гласовете ви от къщата на Недра Лам.

На Лори и причерня.

— Познаваш Недра?

— Познавах я за няколко минути, горката — разкри Бизо. — Какви са тези тотеми с рога, не можах да разбера!

Чудейки се дали Недра почива в мир сред тоновете борови дървета в бараката или във фризера в мазето, Лори постави едната си ръка върху пушката.

— Това не е много мило, госпожице.

Тя си премести ръката.

Бизо постави отвореното калъфче на таблото, а спринцовката върху него.

— Бъди послушна, свали си анорака, навий си ръкава и ме остави да намеря вена. Вместо да се подчини, тя попита:

— Какво ще ми правиш?

Той я изненада със закачливо щипване по бузата, сякаш беше неомъжената леля, а тя — любимата и племенница.

— Прекалено много се тормозиш, госпожице. Притеснението може само да направи реални най-големите страхове. Ще те упоя малко, за да станеш по-мила и послушна.

— И после?

— Ще отрежа предпазните колани, ще ги завържа като прашка и с тях ще те издърпам нагоре до Хоксбил Роуд.

— Бременна съм!

— Само сляп не би забелязал — отговори Бизо и и намигна. — Ето, че пак се притесняваш. Ще те вържа така, че да не нараня нито теб, нито бебето. Не мога да те нося нагоре. Прекалено е трудно. И опасно.

— И като стигнем шосето?

— Ще те кача в хамъра и ще те откарам на едно уютно местенце. Когато настъпи моментът, ще изродя превъзходното ти бебе.

— Ти не си лекар — възрази тя паникьосано.

— Не се притеснявай! Знам каква е процедурата.

— Как така знаеш?

— Прочетох цяла книга за това — усмихна се той. — Имам всички необходими материали и инструменти.

— О, боже мой!

— Ето, пак се стряскаш. Наистина се нуждаеш от по-добро отношение. Отношението е тайната на щастливия живот. Мога да ти препоръчам някои чудесни книги по темата. Той я потупа по рамото.

— Ще те превържа както трябва и ще те оставя на безопасно място, докато те открият. Аз и момчето ще започнем нашето велико приключение.

Тя се втренчи в него безмълвна, ужасена.

— Ще го науча на всичко, което знам, и въпреки че във вените му не тече моя кръв, ще стане най-аплодираният клоун на века. — Ироничен смях избълбука от него като газ от тресавище. — От моя Пунчелино разбрах, че талантът не винаги се предава от поколение на поколение. Но аз имам толкова много да дам и такова желание да дам, че съм убеден, че ще го направя звезда.

— Ще е момиче — каза тя.

Усмихнат, винаги усмихнат, той размаха пръст и вежливо и напомни:

— Не забравяй, че ви подслушвам от една седмица. Не искахте да знаете пола на бебето.

— Но какво ще стане, ако е момиче?

— Ще бъде момче — настояваше Бизо. Намигна, намигна, пак намигна и накрая усети, че е на път да му стане неконтролируем тик. — Ще бъде момче, защото ми трябва момче.

Не смееше да откъсне поглед от него, но едва понасяше гнева и мъката в очите му.

— Защо? О! Защото няма момиче, което да е станало известен клоун.

— Има жени-клоуни — осведоми я той, — но не и от такава величина. Веселото кралство на арената се управлява от мъже.

Ако бебето се окажеше момиче, той щеше ги да убие и двете.

— Студено е — каза Бизо — и става много късно. Бъди мила и си свали анорака, навий си ръкава.

— Не!

Усмивката му замръзна. С усилие успя да си я върне.

— Ще ми е мъчно да те ударя, за да загубиш съзнание. Но ще се наложи, ако не ми оставиш друга възможност. Нещо се е случило по каквато и да било причина и дълбоко в сърцето си си убедена, че справедливостта изисква компенсация. Ти винаги можеш да имаш друго бебе.

35

Вратата беше отворена. В дясната си ръка държах камък колкото малък грейпфрут. Наведох се и точно когато злодеят ме усети и се обърна, забих камъка в лявото му слепоочие доста силно, макар и не толкова, колкото ми се искаше.

Беше толкова изненадан, колкото всеки друг би бил, ако види прострелян и след това удавен сладкар отново на крака.

За момент си помислих, че трябва да го ударя пак. Тогава той се свлече върху волана, натискайки клаксона!

Бутнах го назад, клаксонът млъкна и погледнах към Лори, която за мое неописуемо облекчение не беше наранена.

— Никога повече не искам да чувам онази песен „Извикай клоуните“ — каза тя.

Не за пръв път тази жена ме изумяваше.

Кимайки към отпуснатия мъж на шофьорското място, жена ми каза:

— Таткото на Пунчелино.

Удивен, аз се наведох и дръпнах скиорската му шапка, за да го огледам.

— Предполагам, че малко прилича на Конрад Бизо…

— Двайсет и четири години плюс пластична хирургия — обясни тя.

Докоснах го със студените си пръсти, за да потърся пулс. Беше слаб, но стабилен.

— Какво прави тук? — попитах.

— Събира дарения за УНИЦЕф. И между другото иска нашето бебе.

Сърцето ми се сви, стомахът ми се преобърна, нещо стискаше пикочния ми мехур — забележително пренареждане на вътрешните органи.

— Бебето?

— Ще ти обясня по-късно. Джими, контракциите не са по-начесто, но определено са по-болезнени и ми е много студено.

Думите и ме изплашиха повече от куршумите. Бизо беше обезвреден, но бяхме доста далеч от болницата.

— Ще го завържа и ще го сложа на задната седалка — казах аз.

— Можем ли да се измъкнем от тук с джипа?

— Не мисля.

— Нито пък аз. Но трябва да опитаме, нали!

— Естествено.

Тя нямаше да може да стигне догоре пеша. Прекалено е далече и е прекалено стръмно. В нейното състояние, ако се подхлъзне и падне лошо, вероятно ще започне да кърви.

— Ако ще се движим с джипа — каза тя, — не го искам вътре с нас.

— Той ще е безсилен.

— … каза той и умря. Това не е просто кварталният маниак. Ако беше обикновен маниак, щеше да седне на скута ми и аз щях да му давам „Лайф Сейвърс“. Но това е великият Бизо. Не го искам тук.

Съгласих се.

— Добре! Ще го завържа за дърво.

— Добре!

— Когато стигнем до болницата, ще кажем на полицията и те ще се върнат да го приберат. Но е ужасно студено и може да е получил сътресение. Може да не оцелее.

Втренчена в Бизо с жестокост, каквато се надявах да не видя насочена към мен, Лори отвърна:

— Миличък, ако имах пиличка, щях да го закова на дървото и нямаше да кажа на никого.

Това беше важен урок за злодеи, които се надяват на дълга кариера в нарушаването на закона. Майчиният инстинкт за запазване на детето е чудно нещо. Никога не заплашвайте бременна жена, че ще вземете скъпоценното и дете, особено ако е дъщеря на дресьорка на змии. Взех пушката, отворих вратата на багажника и я пъхнах там. В кутията с инструменти имаше навито въже. В краищата му имаше закопчалки.

Отпред Лори внезапно изкрещя:

— Джими! Събужда се.

Изтичах да отворя вратата до шофьора и открих Бизо да стене и да тресе главата си напред-назад. Мърмореше уплашено:

— Вивасементе.

Преди това, когато му търсех пулса, бях оставил камъка на седалката зад него. Взех го и го фраснах силно по челото.

Дясната му ръка докосна леко лицето му и той избоботи:

— Сифилистична невестулка, свиня на свинете…

Ударът ми не беше достатъчно силен, фраснах го още веднъж и той падна в безсъзнание.

Пунчелино беше извадил на повърхността агресията в мен преди четири години и сега не се учудвах от собствената си жестокост, но ме притесни фактът, че изпитвам и удоволствие. Приятно удовлетворение се разля по нараненото ми лице и ми се прииска да го ударя пак, но не го направих. Въздържах се и този самоконтрол — следствие от добродетелите, в които бях възпитан — беше достоен за възхищение. Въпреки това част от мен вярваше — и все още вярва — че сдържаният отговор на злото не е морален. Отмъщението и справедливостта са частите на една и съща плитка, тънка колкото въжето на въздушния акробат и ако не можеш да пазиш равновесие, си обречен и прокълнат, независимо дали ще паднеш от лявата или от дясната страна на въжето.

Издърпах Конрад Бизо извън експлоръра и го завлякох до един бор. Не беше лесно да го влача, но ако беше в съзнание, щеше да е още по-трудно.

Подпрях го на дървото, разкопчах му палтото и бързо прокарах въжето нагоре по левия му ръкав, пред гърдите му и надолу през десния му ръкав. После закопчах палтото догоре. Едно по едно издърпах краищата на въжето към дървото и свързах двата края.

Въжето остана леко хлабаво. Нямаше как да премести ръцете си отпред и да си съблече палтото. Може да се каже, че беше в усмирителна риза, която доста му прилягаше.

Проверих пулса на врата му още веднъж. Артерията туптеше силно и стабилно.

Напоследък с нашите често се шегувахме, че единственият начин да убиеш клоун е да го биеш с мимики до смърт. Върнах се в експлоръра и си сложих кожените ръкавици. Разчистих парченцата стъкло от шофьорската седалка, седнах зад волана и затворих вратата.

Свита на седалката до шофьора, Лори притискаше с ръце корема си и ту вдишваше шумно през стиснатите си зъби, ту пъшкаше.

— Влошава ли се? — попитах.

— Помниш ли сцената с взривяването на гръдния кош от „Пришълецът“?

На таблото имаше малко черно кожено калъфче с две спринцовки.

— Искаше да ме упои, за да стана по-мила и послушна.

Гняв се разпали в душата ми, но нямаше полза да го оставям да се превърне в опустошителен пожар.

Внимателно прибрах пълната спринцовка на мястото н закопчах калъфчето, оставих го настрана за доказателство и казах:

— Към домашно разбирателство чрез модерна химия. Как не съм се сетил за това? Какво не бих дал, за да имам послушна жена!

— Ако беше така, нямаше да се ожениш за мен.

Целунах я по бузата.

— Права си.

— Достатъчно приключения за днес. Заведи ме, където има упойки.

Колебаех се да завъртя ключа; притеснявах се, че няма да запали и че дърветата няма да ни освободят от хватката.

— Бизо искаше да ме върже с предпазните колани и да ме влачи до магистралата като ловец, който мъкне убита сърна.

Прииска ми се да изляза от експлоръра и да го убия. Молех се да не попаднем в клопката на неговия план.

36

При втория опит моторът запали. Включих фаровете. Лори увеличи парното, за да разчупи ледения въздух, който нахлуваше от счупения прозорец.

Разстоянието между вековните дървета, заклещили джипа, беше достатъчно тясно, за да не ни позволи да тръгнем назад; но може би прегръдката на тези дървета не беше достатъчно силна, за да устои на напъна на машината напред.

Натиснах газта и моторът изръмжа. Гумите се завъртяха, запънаха се, пак се завъртяха. Експлорърът изскърца, съпротивлявайки се на грубата хватка на дърветата.

Натиснах по-силно газта и машината изпищя. Гумите изскърцаха и дрънченето се засили, без да мога да разбера какво го беше предизвикало.

Експлорърът започна да се тресе като уплашен кон, когато кракът му е попаднал на търкалящи се камъни.

Чу се силен звук на стържещ метал. Не ми хареса особено.

Когато отпуснах газта, експлорърът се дръпна четири-пет сантиметра назад. Не мисля, че се бях придвижил с толкова напред.

Започнах последователно да натискам и да отпускам газта. Експлорърът се движеше бавно напред-назад, като стържеше кората на дърветата.

Завъртях волана леко надясно, но нямаше полза. Когато го завъртях наляво, се придвижихме десетина сантиметра напред и пак спряхме.

Върнах волана надясно и натиснах педала. Силно „бум“ се разнесе около нас, сякаш бяхме в камбана и само след миг бяхме вече на свобода.

— Надявам се и бебето да излезе така лесно — каза Лори.

— Ако нещо се промени, искам да знам на момента.

— Да се промени?

— Да ти изтекат водите например.

— О, скъпи, ако ми изтекат водите, ще разбереш и без да ти казвам. Ще си нагазил до глезените.

Заради височината не вярвах, че джипът ще стигне далеч в директна битка с хълма. И все пак трябваше да опитам.

Наклонът не беше толкова голям тук долу, колкото ставаше нагоре и стигнахме по-далече, отколкото очаквах, отклонявайки се от движението нагоре само за да избегнем дърветата и скалите. Може би бяхме изминали стотина метра, когато стана по-стръмно и задавеният двигател започна да кашля.

Оттук нататък смятах да се изкачвам зигзагообразно, което щеше да е по-лесно за двигателя. Да продължа само на север или само на юг, прекосявайки хълма под деветдесетградусов наклон, щеше да е самоубийство; прекалено стръмно беше и експлорърът рано или късно щеше да се преобърне. Но ако лавирам наляво и надясно под внимателен ъгъл, нямаше нито да затрудним мотора, нито да се преобърнем, а щяхме да си проправим път, все едно се движим по стълби. Тази стратегия изискваше предпазливост и пълна концентрация. Всеки път, когато завивахме, трябваше да изчислявам само чрез инстинкт ъгъла на изкачване, който би ни позволил да се придвижим най-много при най-малък риск.

Теренът се оказа невъобразимо неравен. Много пъти, когато тръгнех малко по-бързо, джипът започваше да се тресе върху набраздената земя, друсайки ни върху седалките, набирайки допълнителна сила, която при този наклон можеше да ни обърне. Неведнъж виждах как се озоваваме на дъното на долината, отскачайки от дърво на дърво, като пинбол във флипер.

Няколко пъти забавях, за да се стабилизира колата. На моменти даже спирах, уплашен от начина, по който воланът се движеше в ръцете ми. Тогава оглеждах неприветливия пейзаж, осветен от фаровете, и премислях траекторията.

Бяхме изминали половината от пътя и аз дръзнах да си помисля, че ще успеем.

И Лори трябва да се бе поуспокоила малко, защото наруши напрегнатото мълчание, в което преминаваше изкачването:

— Има нещо, което ще съжалявам, че не съм ти казала, ако умрем тази вечер.

— Че съм невероятен любовник?

— Мъжете, които се мислят за невероятни любовници, са арогантни тъпаци. Ти… ти си обичливо кученце, но това не е нещо, за което бих съжалявала, че не съм ти казала.

— Ако бях умрял, без да го чуя, и на мен нямаше да ми е зле.

— Знаеш — каза тя, — че родителите, децата и любовта могат да са свързани в странна комбинация. Имам предвид, че родителите ти може да те обичат и ти да знаеш, че те обичат, ти също да ги обичаш и въпреки това да растеш толкова самотен, че да се чувстваш… празен.

Не очаквах такова сериозно откровение. Знаех, че е искрена, и се досещах какви ще са следващите и думи.

— Любовта не е достатъчна — каза тя. — Родителите ти трябва да знаят как да се отнасят с теб и един с друг. Трябва да искат да са с теб повече, отколкото с който и да е друг. Трябва да обичат дома си повече от всички други места по света и трябва да се интересуват от теб, повече, отколкото от…

— Змии и торнада — предположих аз.

— Господи, как ги обичам. Те са мили, Джими, наистина, и ми мислят доброто. Но живеят вътре в себе си и държат вратите затворени. Можеш да надникнеш само през прозорците. Гласът и трепереше все повече.

— Ти си съкровище, Лори Лин — казах аз.

— Ти си израснал, заобиколен от всичко, за което съм мечтала. Твоето семейство живее заради теб и заради всеки един от него. Уина по свой начин, също. Това е истинското щастие, Джими. И аз съм толкова благодарна, че ме допуснахте при вас.

Под неподражаемата сила, под бронята на красотата и остроумието съпругата ми е нежна душа и можеше да е срамежлива дама, ако вместо това не беше избрала да е борец; борец със стил при това.

Под моята не толкова твърда фасада аз съм мекушав. Известно е, че плача, като видя убито животно на пътя.

Признанието и ме остави без думи. Ако се опитах да говоря, щях да заплача. Направлявайки експлоръра по хребета, не можех да си позволя да имам замъглен поглед. За щастие тя издърпа следващата си нишка от мисли и с по-стабилен глас продължи:

— Не можеш да си представиш какво щастие ще е за мен, Джими, да отгледаме децата си, както ти си бил отгледан, да им дадем подаръка на Мади, на Руди и на Уина, да пораснат в такова сплотено семейство, че да могат да открият смисъла на живота си в него.

Бяхме на два-три завоя от върха.

— Никога не сме обсъждали колко деца ще имаме. Сега съм на мнение да са например пет. Ти какво мислиш? Пет добре ли е?

Най-накрая бях в състояние да отговоря:

— Винаги съм си мислел за три, но след тази кратка реч смятам, че трябва да са двайсет.

— Пет и си стискаме ръцете. Засега.

— Съгласен — казах аз.

— Едно на път да излезе от фурната, четири ще имаме да печем.

— Две момичета и три момчета — замисли се тя, — или три момичета и две момчета?

— И за това ли можем да вземем решение?

— Вярвам, че формираме собствената си реалност чрез позитивно мислене. Сигурна съм, че ние можем да създадем, каквато комбинация решим, макар че за идеален баланс трябва да имаме две момичета, две момчета и един хермафродит.

— Това може би ще е прекален баланс.

— О, Джими, тези деца ще са най-обичаните на света.

— Но няма да са разглезени — казах аз.

— Разбира се, че няма да са, малките проклетии. Може прабаба им Роуина да им чете приказки. Това ще ги държи във форма.

Тя говореше и скоро осъзнах, че мъдро беше разведрила ужасното и опасно катерене до върха.

37

Когато се изкачихме до Хоксбил Роуд, се оказа, че сме на шест метра пред паркирания хамър. Преминахме през наскоро натрупан сняг към южното платно, което беше изчистено почти до асфалт.

Служители по поддръжка на пътищата разчистваха пътя към града. Грейдер с огромни релефни гуми, свързани с ъгловат снегорин, разчистваха, следвани от камион, разпръскващ сол и луга.

Карах на безопасна дистанция зад камиона. В това отвратително време и полицейски ескорт нямаше да ни помогне да стигнем по-бързо.

Нощното небе се скри зад падащия сняг, а вятърът се издаваше само с белите воали, които разнасяше, въртеше, развяваше и издигаше на талази.

Също скрито, бебето показа нетърпение да се освободи от деветмесечния си затвор. Контракциите на Лори станаха периодични. Отмерваше ги по часовника си, а аз разбирах по пъшканията и по-силните и викове и се молех колата отпред да се движи по-бързо.

Когато страдат, хората обикновено проклинат болката си. Изглежда, вярваме, че острата болка може да бъде контролирана от инжекции гадно отношение. Лори не позволи нито една такава дума да излезе от устните и тази нощ.

Мога да потвърдя, че по принцип е способна да се отнесе към порязване или натъртване с вербална серия от нападки — по-вцепеняващи и от йод. Нощта на раждането беше различна. Твърдеше, че не ругае, защото бебето може да си помисли, че е нежелано. Не бях се сетил, че детето ни може да се роди с развити езикови умения. Приех загрижеността и за основателна. Обичам я тази жена!

Когато пъшканията, сумтенето и виковете вече не и бяха достатъчни, тя прибегна в името на бебето към думи, които описват някои от красотите и даровете на природата.

— Смокини, слънчогледи, скариди — каза тя, произнасяйки звучно съскащите звуци с такава жар, че ако някой, който не разбира английски, я слушаше, щеше да си помисли, че призовава всички чуми и проклятия за най-омразния си враг.

Когато пристигнахме в града и след това в болница „Сноу Каунти“ водите на Лори още не бяха изтекли, но сякаш излизаха през всяка една нейна пора. Тези родилни мъки, както сеченето на дърва и копаенето на яма, изстискваха от нея реки от пот. Тя си разкопча анорака и го съблече. Беше мокра от пот.

Паркирах пред входа на спешното отделение, втурнах се вътре и след минута се върнах със санитар и количка.

Санитарят, млад мъж с лунички, на име Кори, си помисли, че Лори е изпаднала в делириум, когато, разменяйки експлоръра за количка, тя се озъби и взе да ги нарежда едно след друго:

— Здравец, кока-кола, гъски, коледни сладки и лакомства.

Говореше с такава страст, че чак го изплаши. Докато влизахме, му обясних за посрещането на бебето с красиви думи, вместо с ругатни, но мисля, че само го уплаших повече и вече се боеше и от мен.

Не можах да придружа Лори чак до родилното отделение, защото трябваше да представя застраховката ни на рецепцията зад чакалнята на спешното. Една медицинска сестра се присъедини към санитаря и заедно отведоха Лори към асансьорите. Когато излезе от полезрението ми, я чух да крещи имена на сладкиши на френски.

Предположих, че ако бебето се роди, разбиращо английски, то би могло да владее и френски и вече да е решило да стане сладкар.

Докато служителката ксерокопираше застрахователната ми полица и попълваше един килограм регистрационни формуляри, аз използвах телефона, да се обадя на Хю Фостър. Той беше приятел на баща ми от детските години — неуспелия пекар, който беше станал ченге.

От Хю татко беше получил пропуска за цирка, на който написал петте фатални дни в моя живот. Не обвинявахме Хю за това.

Той работеше нощем и го заварих в участъка. Когато му казах за Конрад Бизо, избягалия убиец, прикован за дърво в горите, три-четири метра надолу и на запад от мястото, където беше оставил хамъра си, Хю каза:

— Това е под юрисдикцията на щатската кавалерия. Веднага ще ги пратя. Ще отида с тях. След всички тези години искам лично да му сложа белезниците на това побъркано копеле. После се обадих вкъщи само да кажа, че сме в болницата и Лори ражда.

— Рисувам едно дебело прасе — отвърна мама, — но това може да почака. Ще дойдем възможно най-бързо.

— Не е необходимо да идвате в това време.

— Скъпи, дори и да валяха скорпиони и кравешки лайна, пак щяхме да дойдем, макар че нямаше да ни е приятно. Ще ни отнеме известно време, защото първо трябва да напъхаме Уина в зимния и екип. Знаеш какво изпитание е за нас, но ще дойдем.

Все още не ми беше побеляла косата, когато служителката приключи с попълването на формулярите и ми ги даде за подпис. От нейното бюро се запътих към родилното отделение.

Фоайето за бъдещи бащи беше променено от нощта, в която съм изтормозил майка ми с раждането си. Веселите контрастиращи цветове бяха заменени от сив килим, бледосиви стени и черни кожени столове, сякаш директорите на болницата бяха стигнали до извода, че през последните двайсет и четири години радостта от бащинството е изчезнала.

Служителката на рецепцията се беше обадила по телефона да съобщи, че идвам. Една медицинска сестра ме заведе до тоалетна, където се измих, както бях инструктиран, и се преоблякох в болничните зелени одежди. След това бях заведен при съпругата ми.

Водите и все още не бяха изтекли, но всички знаци за наближаващо раждане бяха налице. Затова, а и защото нямаше друга бременна, толкова неразумна, че да тръгне да ражда посред буря, беше подготвена бързо в отредената и стая и извозена до залата за раждане.

Когато влязох, набита червенокоса сестра и мереше кръвното, а доктор Мело Мелодеон, нашият лекар, слушаше сърцето и със стетоскоп.

Мело е едър като всеки краен защитник във футбола, представителен като известен собственик на таверна, чийто чар пълнеше заведението, и е човек на място. Ако съдите по стафидения цвят на лицето, спокойното му изражение и медения му глас, може да си помислите, че някога е бил ямайски певец, който е заменил регето за кариера в медицината. Истината е, че е роден в Атланта и произхожда от семейство на професионални певци на госпъл. Той приключи със стетоскопа и каза:

— Джими, как така, когато Рейчъл прави ябълкова торта с шоколад, тя не става като твоята?

Рейчъл беше жена му.

— Откъде е взела рецептата? — попитах.

— В курорта ти я дават, ако я поискаш. Бяхме там, в ресторанта, миналата седмица.

— Трябваше да я поискате мен. Това е оригиналната рецепта на курорта, но аз съм я променил. Най-важното е, че прибавих лъжичка ванилия и лъжичка индийско орехче.

— Индийското орехче го разбирам, но ванилия в шоколадова торта?

— Това е тайната — уверих го аз.

— Хей! Аз съм тук! — напомни ни Лори.

Хванах ръката и.

— И не крещиш за торти и крем.

— Заради една още по-красива дума — каза тя. — Епидурал. Не е ли красива дума?

— Чакай сега! Просто прибавяш ванилия в пълнежа? — попита Мело.

— Не в пълнежа. В тестото.

— В тестото — повтори той, кимайки мъдро.

— Някой да се нуждае от дизайн на уебсайт? Аз с това се занимавам. Правя дизайна на уебсайтове. И бебета правя.

— Дизайнът на уебсайт е интересно нещо, мила — увери я Мело Мелодеон, — но не може да бъде по-интересно от това, което прави Джими. Уебсайтът не става за ядене.

— И бебета не стават — каза тя, — но точно сега ми се иска да хапна едно вместо ябълкова торта с шоколад.

— Няма причина да се лишаваш от едното — отвърна Мело. — Можеш да си ги хапнеш и двете, макар и не едновременно.

Правейки гримаси, стиснала в ръцете си колкото може от чаршафите, тя каза:

— Имам нужда от още епидурал.

— Като твой лекар аз вземам тези решения. То е за облекчаване на болката, я не за цялостното и премахване. Тя се обърна към мен:

— Знаех си, че трябва да имаме истински лекар.

Мело се обърна към мен:

— Значи прибавяш ванилия, когато слагаш какаото?

— Не. Прекалено е рано тогава. Прибавя се точно преди жълтъците.

— Преди жълтъците — повтори той, изумен от кулинарната тактика.

Разговорът продължи, докато водите на Лори изтекат. Тогава тя стана неоспоримият център на внимание.

С Лори се бяхме разбрали — без видеокамера. Според нея заснемането на благословения момент щеше да е проява на лош вкус. Освен това надминаваше техническите ми способности.

Въпреки това исках да присъствам, както, за да споделя радостта и да приветствам нашето първородно дете, така и за да докажа на баба Роуина, че няма да припадна и да си разбия носа, както тя твърдеше.

Точно когато водите на Лори изтекоха, медицинска сестра със скърцащи обувки влезе в стаята, сякаш придружавана от хор мишки, и съобщи, че ме викат спешно на телефона. Капитан Хю Фостър от полицейския отдел в Сноу Вилидж искал да говори с мен веднага.

Ще се върна след минута — казах на Лори.

— Задръж!

— Да, добре.

Вдигнах телефонната слушалка:

— Какво става, Хю?

— Изчезнал е.

— Кой?

— Кой мислиш? Бизо.

— Не може да е изчезнал. Не сте открили правилното дърво.

— Извини ме, Джкми, но си залагам лявата буза на задника, че само едно дърво е украсено с въжета и разкъсано палто с кожени ширити. Съберете всичките потъвания на сърцето ми тази нощ и ще се окажете на „Титаник“.

— Няма как да е използвал ръцете си — възразих аз. — Бяха на гърба му. Бях го вързал здраво. Как, по дяволите, е успял — сдъвкал е палтото си?

— Горе-долу, така изглежда.

Черният хамър бил оставен точно където им бях казал да го потърсят.

— Между другото — каза Хю — току-що разбрахме, че е бил откраднат преди дванайсет дни в Лас Вегас.

Няколко полицаи слезли през гората по следите на експлоръра. Когато открили, че Бизо е избягал, решили да извикат полицаи с кучета, но времето нямало да позволи такова разследване.

— Няма да стигне далече в този студ без палто — каза Хю. — Като мине пролетта, ще го открием мъртъв като динозавър.

— Не и него — отвърнах уморено. — Той е… различен. Той е като клоун на пружина, който всеки път изскача от кутийката.

— Не е извънземен.

— Не бих разчитал на това.

Хю въздъхна.

— И аз почти стигнах до това заключение. Обадих се на четирима колеги, които не са на работа. Ще дойдат в болницата за всеки случай.

— След колко време ще са тук?

— Десет минути. Може би петнайсет. Междувременно внимавай за Лори. Не мисля, че ще се стигне дотам, но е възможно. Тя роди ли?

— Ражда в момента. Хю, слушай, той се настанил в къщата на Недра Лам, за да ни наблюдава.

— Недра не е в час, но не би позволила такова нещо.

— Не мисля, че е имала избор. Може би ще се върне там. Ако смята, че е опасно да кара хамъра, то тя има кола, която може да му свърши работа.

— Този грозен стар плимът велиънт.

— Запазен е като музеен експонат и си стои с веригите.

— Ще го проверим — обеща Хю. — Сега по-добре отивай при твоето специално момиче и не допускай нещо да и се случи, докато дойдат моите хора.

Затворих. Дланите ми лепнеха от пот. Избърсах ги в болничните дрехи.

Бизо идваше. Усещах го в костите си. След повече от двайсет и четири години се връщаше в родилното на болница „Сноу Каунти“. Този път бебето, което искаше, беше нашето.

38

Не исках Лори да разбере за ситуацията. Точно сега имаше друга работа. Е, не работа, но беше в такова състояние, че нямаше да и се отрази добре, ако научи, че Бизо е на свобода.

Ако се върна сега в родилната зала, независимо колко е вглъбена, един бърз поглед, щеше да и е достатъчен, за да види страха в очите ми. Нямаше да мога да я излъжа дори и за нейно добро. Ще се превърна в масло на горещия и нож и тя щеше да ме размаже на препечена филийка за шест секунди.

Освен това доктор Мелон Мелодеон щеше да задава още въпроси за ябълковата торта с шоколад, а сега нямах време за това.

Затичах се към фоайето за бъдещи бащи, където на различен декор доктор Ферис Макдоналд беше застрелян. От тази стая Бизо беше нахлул в родилното отделение, убивайки сестра Хансън.

Ако престъпниците наистина обичат да се връщат на местопрестъпленията си, той можеше да стигне до нашето бебе по този път. Можеше.

Нямах намерение да оставям съдбата на съпругата ми и на бебето на случайността.

Избърсах си ръцете още веднъж в болничните дрехи и тръгнах по главния коридор на втория етаж.

Беше неестествено тихо, прекалено тихо дори и за болница, сякаш снеговалежът имаше заглушаващ ефект върху стените.

По-нататък, от дясната страна на коридора, имаше четири врати, които очевидно водеха до различни части на родилното. Зад вратите беше дългият прозорец, който разкриваше отделението за новородени.

На края на коридора вратата към аварийните стълби беше маркирана със светещ знак „Изход“.

Бизо можеше да се качи по стълбите и да избере, който си иска вход към отделението. Нямаше да го видя от фоайето за бащи, така че трябваше да пазя тук, в коридора.

Дрън! Мек, но лесно определим звън дойде от нишата на асансьора, която беше в средата на главния коридор. Някой беше пристигнал на втория етаж.

Напоследък толкова често задържах дъха си, че скоро щях да съм готов за кариера в гмуркането за перли.

Лекар в бяла лабораторна мантия излезе от нишата, носейки папка. Разговаряше със сестра, която беше прекалено малка и прекалено жена, за да е Конрад Бизо. Насочиха се към другия край на коридора.

Може би трябваше да отида до аварийното стълбище и да се ослушвам за стъпки, но не исках да се обръщам с гръб към коридора.

Къде бяха хората на Хю Фостър? Вече трябваше да са пристигнали.

Погледнах си часовника и установих, че са минали само две минути, откакто бях затворил телефона. Хората на Хю все още се обуваха.

Времето тече поне два пъти по-бавно, когато чакаш убиец, отколкото когато се забавляваш в кухнята. Болницата имаше охрана във фоайето на партера.

Помислих си да извикам пазача да се качи, за да ми помогне да покрием територията.

Казваше се Върнън Тибит. Беше на шейсет и осем, шишкав, късоглед, без оръжие. По принцип работата му беше да насочва посетителите, да придружава пациентите в колички, да носи кафе на дамата на рецепцията и да си лъска значката.

Не исках Върнън да бъде убит и да няма кой да занесе кафето на дамата. Ако Конрад Бизо все пак не пристигне с танк през стените на болницата, то поне щеше дойде със застрашително оръжие. Имах неясното впечатление, че не излиза без такова.

Аз нямах пистолет. Нямах нож. Нямах тояга. Нямах топче хартия.

Когато се сетих за пушката, която взех от Бизо и сега беше в експлоръра, тръпки ме полазиха. Беше сменил магазина в гората и със сигурност не беше изпразнил втория. Поддадох се на глупостта на мачото, виждайки себе си като Рамбо, само че значително по-блед от него.

Тогава осъзнах, че не можех да се разхождам в болница и да стрелям с пушка. Не бях от персонала, а часовете за посещение бяха минали.

Страхувайки се да не бъда застрелян, загрижен за раждащата Лори, притеснен за нероденото ми дете, уплашен, че болният ми ляв крак — понесъл прекалено много — ще ме предаде в решаващия момент, аз бях допълнително изнервен от болничните дрехи. Не ми бяха удобни.

Свалих разтягащите се терлици, които бяха върху обувките ми, но не се почувствах по-добре. Имах усещането, че съм нагизден за маскарад.

Хелоуин беше подранил с девет месеца. Всеки момент вманиачен клоун в нормални дрехи и въпреки това ужасно страшен щеше да попита: „Номер или лакомство?“ Дрън!

Глътнах си адамовата ябълка и тя затуптя в стомаха ми.

След дрънченето вторият етаж изглеждаше по-тих от всякога. Това беше тишината на прашна улица в малък западен град по обяд, когато всеки жител е залегнал, а бандитите ще излязат всеки момент.

Вместо бандит от асансьора излязоха татко, мама и баба Роуина.

Бях учуден, че са дошли толкова бързо, половин час по-рано, отколкото ги очаквах. Идването им отпусна сърцето ми и подхрани смелостта ми. Те тръгнаха към мен и аз се размърдах да ги посрещна, нетърпелив да ги прегърна.

И тогава осъзнах, че хората, които обичах най-много — мама, татко, баба, Лори и моето бебе — се бяха събрали на едно място. Бизо би могъл да ги убие в една кървава забава.

39

Когато излизаше навън през зимата, баба винаги обличаше костюми, опаковащи цялото тяло, които шиеше от ватирани платове.

Не понасяше студа и вярваше, че в предишния си живот е живяла на Хаваите. От време на време се размечтаваше как носи гердан от миди и риза от трева и танцува в подножието на вулкан. Уж тя и всички в селото са загинали при изригване на вулкан. Мислите си, че това би довело до страх от огън. Тя обаче подозираше, че в друг, по-скорошен живот е била ескимос и е умряла с кучетата, които теглели шейната, в зловеща буря, която не им позволила да намерят обратния път към иглуто.

Опакована в пухкав зимен костюм, закопчан до брадичката и разкриващ само лицето и, Уина тръгна към мен с широко разтворени ръце. Не можех да преценя дали прилича повече на тригодишен хлапак, облечен за игра в снега, или на Мишелин Тайър Мен.

Нито мама, нито татко си падаха по екстравагантни дрехи — или ако беше така, никога не го показваха, защото знаеха, че има неща, за които баба държеше да е център на вниманието.

Имаха толкова много въпроси. Покрай всички прегръдки и въодушевление за бебето трябваше да им привлека вниманието за една минута, за да им кажа, че Бизо се върна. Те ме наобиколиха със стоманената решителност на преториански войници, сякаш неведнъж са се справяли с престъпници.

Това ме уплаши повече, отколкото ако се бяха разтреперили от страх. Почувствах голямо облекчение, когато след няколко минути първият от хората на Хю Фостър пристигна униформен и въоръжен.

Скоро на стълбището се появи още един. Други двама покриха коридора, който водеше до родилното; четвъртият застана на пост до асансьора.

Последният дошъл донесе новината, че Недра Лам е била убита в дома си. Предварителният оглед на тялото показвал, че е била удушена.

Когато заведох нашите във фоайето, една сестра ми съобщи, че Лори все още ражда и че Хю Фостър е на телефона.

Оставих мама, татко и баба под надзора на полицаите и отидох пак на телефона.

По природа Хю беше емоционален човек. Дори и ченгетата в малките градове виждат по-ужасяващи неща от обикновения гражданин; даже само катастрофите са достатъчни, за да видиш много кървави гледки. Но Хю Фостър не беше позволил работата му да го изцеди през емоционална центрофуга.

Поне досега. Говореше мрачно, ядосано и отвратено, всичко наведнъж. На няколко пъти спираше, за да си поеме дъх.

По информация на офицер Паолини Недра Лам била удушена, но все още не можеше да се определи колко е била изтезавана преди това.

Толкова горда, колкото и чудата, Недра беше ловец на елени. Имаше огромен фризер, пълен с еленско месо. Конрад Бизо струпал пакетираното месо пред задната врата и натикал Недра във фризера? Преди да я остави на големия мраз, я съблякъл чисто гола. Боядисал цялото и тяло в ярките райета и точки на традиционния клоунски костюм. Може да е била още жива.

С нещо, което трябва да е било сценичен грим, изрисувал лицето и, така че да прилича на клоунско. Три зъба боядисал в черно, а езикът — в зелено. В едно чекмедже в кухнята намерил шприц за пълнене на пуйка. Махнал гумената част, боядисал го в червено и го залепил на носа на Недра.

Гримът не беше просто намазан набързо. Съдейки по начина, по който изглеждаше, на Бизо му беше отнело часове и той се беше отнесъл с педантично внимание към детайлите.

Независимо дали е била жива през това време, със сигурност е била мъртва, когато с игла и конец е зашил клепачите и. Отгоре нарисувал звездички.

Накрая избрал чифт рога от колекцията на Недра от гаража и и ги закрепил за главата и. За да я навре във фризера с рогата, така че лицето и да приветства този, който я открие, се наложило да счупи краката и на няколко места — задача, която изпълнил, с помощта на чук. Хю Фостър каза:

— Джими, кълна се, направил го е, щото е смятал, че е забавно. Мислел е, че някой ще отвори фризера и ще се смее, че всички ще се кискаме за Недра и клоунския и вид години наред, обсъждайки какъв майтапчия е този Бизо. Тук, до телефона, ми стана по-студено, отколкото навън, във виелицата.

— Е, побърканият кучи син не ни разсмя — изрече Хю. — Нямаше и една усмивка. Младият щатски кавалерист избяга навън и повърна в двора.

— Къде е Бизо, Хю?

— Замръзнал до смърт в гората, надявам се.

— Не се е върнал за плимъта на Недра?

— Все още е в гаража.

— Той не е в гората, Хю.

— Може би — призна той.

— Ако се е качил до Хоксбил Роуд, може някой да го е качил на стоп.

— Кой ще е толкова тъп, че да го качи?

— Кой нормален, свестен човек не би го качил в такава нощ? Виждаш човек, леко облечен за такова време, застанал до хамъра, и си мислиш, че джипът се е повредил. Ако не качиш човека, вероятно ще замръзне. Не си казваш: „По-добре да не го качвам, че ми прилича на клоун-убиец.“

— Ако някой го е качил, сигурно вече няма кола.

— А самият той лежи мъртъв в багажника.

— Има ли убийство в този град за последните трийсет години, което да не е извършено от това влечуго или сина му!

— Какво следва?

— Щатската полиция смята да блокира пътищата. Има само пет начина да излезеш от областта и снегът вече ни помага.

— Той няма да избяга тази вечер — предположих аз. — Има недовършена работа.

— Силно се надявам да грешиш.

— Имам вграден готварски таймер — казах аз.

— Имаш какво?

— Когато пека нещо във фурната, винаги го проверявам пет секунди преди да е изтекло времето. Винаги. Инстинктивно знам кога нещо е изпечено и кога не. Бизо не е приключил.

— Наследил си това от баща си. Със същия успех той можеше да е ченге. Ти също може би. А що се отнася до мен, аз нямах този избор.

— Страх ме е, Хю.

— Да. И мен.

Когато затворих телефона, една сестра дойде да ми каже, че Лори е родила.

— Раждането беше леко — каза тя.

Момче; нямаше нужда да я питам.

В родилната зала червенокосата сестра, застанала до един леген в ъгъла, миеше нашето малко чудо.

Доктор Мело Мелодеон чакаше Лори да изхвърли плацентата, внимателно масажирайки корема и за да контролира кръвоизлива.

Независимо дали можех да съм толкова добро ченге, колкото бях добър пекар, със сигурност не можех да бъда лекар. Аз дори добър пациент не можех да бъда.

Единственото нещо, което ме спаси да не припадна и да си разбия носа на пода, беше мисълта, че баба Роуина ще се вмъкне вътре и ще ми направи снимка. Със сигурност имаше фотоапаратче за еднократна употреба, завряно в някой джоб на зимния и екип.

Щеше да използва снимката за модел и да избродира сцената на моето унижение върху възглавница, на която щеше да отреди почетно място на дивана в хола.

Леглото беше повдигнато и Лори беше полуседнала. Беше потна, измъчена, изтощена и… сияеща.

— А, ето те и теб — каза тя. — Помислих си, че си отишъл да вечеряш. Облизах устните си, потупах си корема и отвърнах:

— Нюйоркска пържола, печени картофи, царевица със сметана, салата от пипер и парче шоколадово-бонбонен сладкиш.

— Когато правиш шоколадово-бонбонен сладкиш — попита Мело Мелодеон, — винаги ли използваш бадеми или могат да се сложат и лешници?

— Боже Господи, какво трябва да направи едно момиче, за да му обърнат внимание? Кога ще съм звездата? — възкликна Лори.

И в този момент изхвърли плацентата. Имаше нещо зрелищно в този финален акт, но беше далече от звезден миг. Застанал до леглото и, аз залитнах, хванах ръката и, а тя каза:

— Можеш да се облегнеш на мен, мечо.

— Благодаря — искрено отговорих.

Когато червенокосата сестра донесе бебето, то беше измито и розово, увито в меко бяло одеялце.

— Господин Ток, поздравете дъщеря си.

Лори пое ценното вързопче, докато аз стоях парализиран и безмълвен. От девет месеца знаех накъде вървят нещата, но въпреки това то ми изглеждаше нереално.

Бяхме решили да го кръстим Анди, ако е момче и Ан, ако е момиче.

Ан имаше копринена златна коса. Носът и беше перфектен. Очите, брадичката и малките и ръчички, цялата беше перфектна.

Сетих се за Недра Лам във фризера, Пунчелино в затвора, Конрад Бизо някъде отвън в зимната нощ и се запитах откъде бях взел смелост да създам уязвимо дете в свят, мрачен като нашия, който с всяка година ставаше все по-мрачен и по-мрачен.

Когато вселената изглежда жестока или поне безразлична, баща ми имаше една приказка, на която разчиташе да го ободри: „Когато има торта, има и надежда. А торта има винаги.“

Независимо от Конрад Бизо и всичките ми тревоги се просълзих от радост и казах:

— Добре дошла, Ан Ток.

40

Както може би помните, Ани се появи на 12 януари 1998, понеделник, точно седем дни преди втория от петте фатални дни, предвидени от дядо Джоузеф.

Следващата седмица беше най-дългата в живота ми. Щеше да падне и другата огромна клоунска обувка.

Бурята отмина. Небето стана толкова синьо, познато само на тези, които живеят нависоко, толкова чисто и твърдо и остро синьо, че сякаш, ако го пипнеш, ще си порежеш пръста. При положение, че Бизо беше на свобода и съдбовният ден наближаваше, къщата ни на Хоксбил Роуд изглеждаше опасно изолирана. Останахме в града при нашите. Естествено, най-големият ни страх беше, че Ани — нашата благословия, може да ни бъде отнета по един или друг начин. Бяхме готови да умрем, но да не допуснем това да се случи.

Хю Фостър знаеше всичко за предсказанията на дядо ми и плашещата им точност. Затова полицията в Сноу Вилидж назначи охрана на къщата на родителите ми от сряда сутринта, когато заведох Лори и Ани у дома. Всъщност напуснахме болницата с полицейска кола.

Всеки полицай стоеше по осем часа. Оглеждаше къщата на всеки час, проверяваше дали са заключени вратите и прозорците, оглеждаше съседните къщи и улицата.

Татко отиде на работа, но аз си бях взел отпуска и останах вкъщи. Е, разбира се, когато напрежението ме подлудяваше, готвех.

Всяко от ченгетата избираше кухнята за свой пост и в четвъртък всички бяха на мнение, че никога не са се хранили по-добре.

Когато преживяваш някаква загуба или неприятност, съседите обикновено изразяват загрижеността и солидарността си, като носят храна. В нашия случай съседите не смееха да предложат обикновени ястия и торти.

Вместо това донесоха DVD-та. Не знаех дали независимо един от друг бяха стигнали до заключението, че в тези времена, наводнени от медии, DVD-ата бяха приемлив заместител на утешителните подаръци с храна, или бяха провели събрание, за да обсъдят проблема. До петък нуждите ни за домашно развлечение за следващите две години бяха покрити.

Баба Роуина прибра всички филми с Шварценегер и ги гледаше в спалнята си на затворена врата.

Останалите поставихме в кутия в ъгъла на хола и ги забравихме за дълго време.

Мама приключи с дебелото прасе и се захвана с портрет на бебето. Май прекалено дълго беше рисувала животни, защото на новото и платно нашето сладко, малко момиченце доста приличаше на зайче.

Ани не ни ангажираше толкова, колкото очаквах. Беше чудесно бебе. Не плачеше. Рядко се цупеше. Спеше през нощите — нощите на лекарите, от девет сутринта до четири следобед — по-непробудно и от нас.

Почти си пожелах да стане по-раздразнителна, за да ме разсее от мислите за избягалия Бизо.

Дори и с полицай в къщата през цялото време, се радвах, че имам пистолет и знам как да го използвам. Забелязах, че Лори винаги имаше под ръка остър нож и ябълка, която щеше да обели „ей-сега“. До събота сутринта ябълката загуби свежестта си и беше заменена с круша. По принцип плодове се белят с ножче за белене. Лори предпочиташе острието на касапина.

Татко пък, представете си, се прибра вкъщи с две бейзболни бухалки. Не бяха от модерните от алуминий, а солидни, дървени „Луисвил Слъгърс“. Никога не се е интересувал от оръжия и нямаше време да се учи. Даде едната бухалка на мама.

Никой не го попита защо не е донесъл и за баба. Без да се напряга, всеки от нас можеше да създаде във въображението си цял филм в обяснение на неговото решение. Най-накрая ужасният ден настъпи.

Понеделник беше почивен ден за татко и от полунощ н неделя до утрото на 19 януари шестимата бяхме заедно в гостната. Подсилвахме се със сладки, щрудел и кани черно кафе.

Завесите бяха дръпнати. Разговорът беше непринуден, както винаги, но говорехме по-тихо от обикновено и от време на време млъквахме, заслушани в шумовете на къщата и свистенето на вятъра под стряхата. Зората дойде без клоун. Небето остаря отново, сиво и брадясало.

Полицаите се смениха. Този, който си тръгваше, взе със себе си торбичка със сладки; новодошлият носеше празна торбичка.

Когато светът започваше да работи, ние си лягахме. Сега обаче само баба и бебето бяха способни да заспят. Понеделник сутрин си отиваше без инциденти. Настъпи обяд и следобед.

Охранителите се смениха отново в четири часа, а час по-късно се спусна зимният полумрак.

Липсата на събития не ме окуражи. Напротив. Когато настъпиха и последните шест часа, всеки нерв в тялото ми се сви като пружинка на часовник на експерт по организация на труда.

В това състояние, освен да се прострелям сам в крака, не знам какво друго бих могъл да направя. Още един момент от семейната история, достоен за собствена възглавничка.

В седем часа Хю Фостър се обади да каже, че къщата ни е в пламъци. Според пожарникарите всичко говори за умишлен палеж.

Първата ми мисъл беше да се впусна към огъня, да съм там, да направя нещо.

Полицай Паолини, който беше на смяна вкъщи, направи убедителното предположение, че Бизо може да е подпалил къщата, за да ме накара да изляза навън. Останах с жена си, дъщеря си и добре въоръженото семейство.

Към осем часа научихме, че къщата е изгоряла до основи с такава бързина, че са останали само горещи въглени. Очевидно вътрешността е била обилно залята с бензин, преди да се драсне клечката. Не било възможно да се спасят никакви мебели, никакви кухненски уреди, никакви дрехи. Никакви спомени.

Върнахме се на масата в гостната, този път за да вечеряме, не по-спокойни, не по-малко притеснени, не по-малко нащрек. Когато стана десет часът, нищо друго не се беше случило и започнахме да се чудим дали най-лошото вече не е минало.

Да изгубиш къщата си и всичките си материални придобивки в пожар не е много приятно нещо, съгласен съм, но е много по-добре от това да бъдеш прострелян два пъти в крака и е неизмеримо по-добре от това невероятната ти красива дъщеричка да бъде отвлечена от маниак.

Бяхме готови на тази сделка със съдбата: вземи къщата и всичките ни придобивки, няма да се сърдим, само да знаем, че ще доживеем третия фатален ден според дядо Джоузеф — 23 декември 2002 година, понеделник. Тази цена за почти четиригодишно спокойствие изглеждаше ниска.

Към единайсет часа всички — дори и полицай Паолини, който отиде на поредния си оглед — решихме, че съдбата е приела предложението. Колебливо празнично настроение започна да освежава разговора ни.

Хю се обади с новини, които сякаш слагаха край, но не ни накараха да вдигнем тост с шампанско.

Докато пожарникарите разчиствали мястото и прибирали маркучите, един от тях забелязал, че пощенската ни кутия била отворена. В нея намерил буркан. В буркана сгънато парче хартия.

На хартията имало четливо написано съобщение за нас. По-късно полицията свързала почерка с Конрад Бизо попълнените от него формуляри при постъпването на жена му Натали в болницата в нощта на моето раждане. Това не беше просто съобщение. Това беше обещание.

„Ако някога имате момче, ще се върна за него.“