Пророчество

5

На четиринайсети септември, сряда, в девет часа вечерта, отидох при родителите ми в тяхната гостна, за да прибавим такава тежест в стомасите, че коленете ни все пак да издържат под напора и.

Искахме и да обсъдим още веднъж най-добрите стратегии за поведение през съдбовния ден, от който ни деляха само три часа. Надявахме се, че като съм подготвен и действам внимателно, можех да посрещна шестнайсети септември невредим, като трите малки прасенца след срещата им с вълка.

Баба Роуина се присъедини към нас, за да говори от гледната точка на вълка. По-точно се вживяваше като адвокат на дявола и ни обясняваше всички пропуски, които виждаше в нашите предпазни мерки.

Както винаги вечеряхме в позлатен сервиз от лиможки порцелан, ползвайки прибори на Бучелати от чисто сребро.

Противно на впечатлението, което създава масата, родителите ми не са богати, а са от стабилната средна класа. Въпреки добрата заплата, която получава баща ми като сладкар, възможностите за трупане на капитал и ползване на служебен самолет не бяха включени в характеристиката му.

Майка ми печелеше малко, като рисуваше портрети на домашни любимци, най-вече котки и кучета, но също така и на зайци, папагали, а веднъж и на млечна змия, която дойде да позира и не искаше да си тръгне.

Малката им къщичка във викториански стил можеше да мине за скромна, ако не беше уютна до разкош. Таваните не са високи и стаите не са големи, но са обзаведени с вкус и със стремеж към удобство.

Не можете да обвинявате Ърл, че се скатаваше зад дивана във всекидневната, до крачетата на ваната в горната баня, в коша за дрехи, при картофите в килера и къде ли още не през трите интересни седмици, когато ни осинови. Ърл беше млечната змия, а домът, в който живееше, беше стерилно място с мебели от неръждаема стомана и черна кожа, абстрактно изкуство и кактуси вместо цветя.

От всички симпатични кътчета на тази малка къща, където можеш да четеш, да слушаш музика или да съзерцаваш кристалния зимен ден, най-уютно е в гостната. Така е, защото за семейство Ток, храната и веселото настроение около всяко ядене, са центърът, главината, въртяща спиците на колелото на живота. Оттам и луксът на Лимож и Бучелати.

Имайки предвид, че не ставаме, преди да сме приключили с всичките пет ястия и че смятаме първите четири, на които се отдаваме изцяло, просто за подготовка за петото, цяло чудо е, че никой от нас не е дебел.

Веднъж татко установи, че най-хубавият му вълнен костюм му стяга в кръста. Достатъчно беше да не обядва три дни и панталоните вече му бяха широки.

Отношенията на мама с кофеина съвсем не е най-любопитното от гледна точка на необикновената ни връзка с храната. И от двата рода, Ток и Гринуич (Гринуич е моминското име на майка ми), роднините имаха метаболизъм като на колибри. Тези същества ядяха три пъти повече от собственото си тегло и оставаха достатъчно леки, за да могат да летят. Мама веднъж изказа предположението, че с баща ми се привлекли мигновено донякъде благодарение на подсъзнателно усещане, че метаболизмът им е кралски.

Гостната беше с махагонов таван, махагонова ламперия и махагонов под. Ефирната коприна по стените н персийският килим придаваха мекота на всичко дървено.

Има стъклен полилей с кристални висулки, но вечерята винаги се сервира на свещи. В тази специална септемврийска вечер на 1994 свещите бяха много и дебели, поставени в малки кристални купи, някои прозрачни, други рубиненочервени, пречупващи светлината на призматични форми върху ленената покривка, стените и шкафовете.

Ако някой надникнеше през прозореца, нямаше да разбере, че вечеряме; щеше да си помисли, че провеждаше сеанс, а храната просто ни помага да дочакаме идването на духовете.

Въпреки че родителите ми бяха приготвили любимите ми ястия, се опитах да не ги приемам като последното желание на осъдения.

Пет изключителни блюда не могат да бъдат претупани като Хепи меню в „Макдоналдс“, особено в комбинация с внимателно подбрани вина. Бяхме се подготвили да прекараме дълга вечер заедно.

Татко е главният сладкар в световноизвестния „Сноу Вилидж Резорт“, работа, която наследи от баща си Джоузеф. Хлябът и сладките трябваше да са пресни всеки ден и затова той отиваше на работа в един часа през нощта, пет, а често и шест дни в седмицата. Към осем, когато всичко за деня е опечено, се прибира вкъщи за закуска с мама, след което спи до три следобед.

Този септември и аз работих в тези часове, защото бях чирак там. Ток вярват в традициите. Според татко въпросът не е в семейството, а в таланта. А на мен ми дайте само добра фурна и съм цял дявол. Странно, но в кухнята никога не съм муден. Пека ли, аз съм Джийн Кели, аз съм Фред Астер, аз съм изяществото в човешки образ.

След вечерята татко беше на работа, но не и аз. Подготвяйки се за първия от петте дни, предсказани от дядо Джоузеф, си бях взел една седмица отпуск. Предястието ни беше соу бюрек по американска рецепта. Това са много тънки кори, разделени от също толкова тънки пластове масло и сирене, покрити със златиста коричка. По това време все още живеех с нашите. Татко каза:

— Трябва да останеш вкъщи от полунощ до полунощ. Скрий се. Поспи, почети, погледай телевизия.

— И какво да очакваме — обади се баба Роуина, — той да падне по стълбите и да си счупи врата.

— Не използвай стълбите — посъветва ме мама. — Стой си в стаята, скъпи! Аз ще ти нося храна.

— В такъв случай къщата ще изгори — отбеляза Роуина.

— Слушай, Уина, къщата няма да изгори — увери я татко. — Електричеството е в изправност, фурната е съвсем нова, двата комина са почистени, къщата е заземена и Джими не си играе с кибритените клечки.

Баба беше на седемдесет и седем, вдовица от двайсет и четири години, преодоляла мъката си, щастлива, но своенравна жена. Беше се възприела като адвокат на дявола и не излизаше от роля.

— Ако не пожар, то газова експлозия — заяви тя.

— Да бе, не искам да съм виновен за разрушаването на къщата — казах аз.

— Уина — обясни татко, — досега газова експлозия не е разрушавала къща в цялата история на Сноу Вилидж.

— Значи пътнически самолет ще се разбие тук.

— О, това, виж, е нещо, което се случва всяка седмица — иронично изрече баща ми.

— Винаги има първи път — отстояваше Роуина.

— Колкото е възможно пътнически самолет да се разбие за пръв път в къщата, толкова е възможно и за пръв път вампири да се нанесат в съседната къща, но нямам намерение да нося огърлица от чесън.

— Ако не пътнически, то от онези на „Федерал Експрес“, дето са пълни с пакети — каза Роуина.

Татко зяпна и поклати глава.

— „Федерал Експрес“ значи.

Мама му обясни:

— Мама иска да каже, че ако съдбата е намислила нещо за нашия Джими, той не може да се скрие. Съдбата си е съдба. Ще го открие.

— А може би самолет на „Юнайтед Парсъл Сървиз“ — каза Роуина.

Над димящи купи с крем-супа от карфиол, освежена с бял боб и пелин, решихме, че най-добрият ход беше да карам така, както всеки друг почивен ден, макар и с малко повече внимание.

— От друга страна — продължи баба Роуина, — предпазливостта може да го убие.

— Хайде сега, Роуина, как може предпазливостта да убие човек? — зачуди се баща ми.

Баба преглътна още една лъжица супа, млясна с устни, както не беше мляскала никога, преди да навърши седемдесет и пет. Примлясна още няколко пъти с някакво задоволство.

По средата между седмото и осмото си десетилетие беше решила, че дълголетието и и дава право да се отдаде на някои малки удоволствия, които никога преди не беше си позволявала. Това бяха неща като мляскането, шумното духане на носа (все пак никога на масата) и оставянето на лъжицата или вилицата отстрани, подпряна на чинията, вместо в чинията, както майка и, истинска викторианка и педант на тема етика, я беше учила, че трябва да прави в знак, че е приключила с яденето.

Тя примлясна пак и обясни как предпазливостта може да бъде опасна:

— Да речем, че Джими иска да пресече улицата, но се страхува да не го блъсне автобус…

— Или камион с боклук — предложи мама. — Тези грамадни, тромави неща по тези стръмни улици. Ами да — ако спирачките откажат, нищо не може да ги спре. Ще минат направо през къщата.

— Автобус, боклукчийски камион, а може и засилена катафалка — предположи баба.

— За какво и е на катафалката да бърза? — попита татко.

— И да бърза, и да не бърза, ако е катафалка — каза Роуина, — няма ли да е иронично — премазан от катафалка? Кой знае, животът често е ироничен по начин, който никога не показват по телевизията.

— Широката публика не би го понесла — поясни мама. — Способността и да възприема ирония се изчерпва някъде по средата на епизод от „Убиец, написа тя“.

— Това, което минава за ирония по телевизията напоследък — отбеляза баща ми, — са някакви долнопробни сюжетчета.

— Боклукчийските камиони не са толкова страшни, колкото онези грамадни бетоновози. Всеки път имам чувството, че въртящата се част ще падне на земята и ще ме размаже — обадих се аз.

— Така значи — уточни баба. — Джими се страхува от бетоновози.

— Не че ме е страх — възразих аз, — просто им нямам доверие.

— И така, стои си той на тротоара, поглежда наляво, поглежда надясно, пак наляво, понеже е предпазлив, не бърза, застоява се на бордюра и на главата му пада сейф.

В интерес на полезния дебат баща ми би приел и някои доста екзотични хипотези, но това вече преля чашата на търпението му.

— Падащ сейф? Откъде ще падне този сейф?

— Разбира се, че от някоя висока сграда — каза баба.

— Няма никакви високи сгради в Сноу Вилидж — внимателно се противопостави татко.

— Руди, скъпи — каза мама, — пропускаш хотел „Алпайн“.

— Той е само на четири етажа.

— Сейф, изпуснат от четвъртия етаж, би размазал Джими — продължаваше баба и някак загрижено попита: — Извинявай. Това разстройва ли те, скъпи?

— Ни най-малко, бабо.

— Опасявам се, че това е самата истина.

— Знам, бабо.

— Ще те размаже.

— Със сигурност — съгласих се. — Но тази дума е толкова крайна — „размазва“.

— Определено е силна.

— Трябваше да помисля, преди да я използвам. Трябваше да кажа „смачка“.

В бледата светлина на свещите Уина се усмихваше като Мона Лиза. Протегнах се и я погалих по ръката.

Като сладкар баща ми трябва да смесва прецизно определени количества от различни съставки и съответно уважава математиката повече от майка ми и баба ми, които са по-артистични и неробуващи на логиката.

— Защо някой ще качи сейф на най-горния етаж на хотел „Алпайн“?

— Ами, то е ясно, че за да се съхраняват ценните вещи в него — каза баба.

— Чии ценни вещи?

— На хотела.

Въпреки че татко никога не побеждаваше в такива спорове, всеки път се надяваше, че ако е упорит, разумът ще надделее.

— Защо — попита той — да не си сложат големия, тежък сейф на първия етаж? Кой ще тръгне да го пренася на покрива?

— Защото е сигурно, че ценните им вещи са на последния етаж — обади се майка ми.

В такива моменти никога не бях сигурен дали тя се застъпва за абсурдния светоглед на Уина, или се будалка с баща ми.

Изражението и е наивно. Очите и са винаги бистри и честни. По природа си е откровен човек. Емоциите и са прекалено ясни, за да бъдат изтълкувани погрешно, а намеренията и никога не са двусмислени.

И все пак, както казва татко, за човек, толкова възхитително откровен и директен по природа, тя може да се превърне в загадка с такава лекота, сякаш просто е превключила на друг канал. Затова я обичаше.

Разговорът ни продължи на салата от цикория, круши, орехи и синьо сирене, последвана от филе миньон, поднесено на палачинки с картофи и лук, украсени с аспержи.

Преди татко да донесе десерта от кухнята, стигнахме до заключението, че през идния важен ден трябва да се придържам към нормалните за почивен ден дейности. И да бъда предпазлив, без да прекалявам. Полунощ дойде. Петнайсети септември започна. Нищо необичайно.

— Може би нищо няма и да се случи — каза мама.

— Ще — възрази баба и примлясна с устни. — Ще се случи нещо.

Ако не бях размазан или смачкан до девет часа вечерта, щяхме пак да вечеряме заедно. Щяхме да чупим от хляба, докато се ослушваме за приближаващ пътнически самолет и очакваме да замирише на газ.

След полудесерта, истинския десерт и пандишпана, съпроводени от океани кафе, татко отиде на работа, а аз помогнах за разтребването.

В един и половина през нощта вече се бях настанил във всекидневната с книга, която очаквах да е интересна. Обожавам да чета за убийства.

На първата страница жертвата беше накълцана и натъпкана в сандък. Казваше се Джим. Оставих тази книга настрана, избрах си друга от купчината на масичката и се върнах на фотьойла. От корицата се пулеше красива мъртва блондинка, удушена със старинен японски пояс, красиво увит около врата и. Първата жертва се казваше Делорес. Това ме удовлетворяваше и се настаних удобно. Баба седеше на дивана, заета с бродирането на възглавница. Беше майстор на бродерията още от детските си години.

Откакто се беше пренесла при мама и татко преди почти двайсет години, режимът и беше като на пекар и всяка нощ бродираше сложни фигури. Майка ми и аз следвахме същия график. Мама беше поела обучението ми, защото семейството ни живееше нощем.

Напоследък баба бродираше най-вече насекоми. Пердетата и на пеперуди, а пък и възглавничките за столове на калинки бяха симпатични, но не можех да приема по облегалката ми да се нижат паяци, или по възглавницата ми да се разхождат хлебарки.

Мама беше в близката ниша, преустроена на студио, и рисуваше поредното животно. Този път беше отровен гущер с искрящи очи, носещ името Убиец.

Понеже Убиец не обичаше непознати, а и не беше се научил къде да ходи по нужда, гордите му собственици бяха донесли цял топ снимки на майка ми, за да го прерисува. Един съскащ, хапещ, тормозещ гущер беше в състояние да развали иначе приятната вечеря.

Всекидневната е малка и артистичната ниша, отделена само от копринените завеси на широкия свод. Завесите бяха дръпнати, така че мама можеше да ме вижда и би реагирала бързо в случай, че усети, да кажем, признаци на вълнение.

След като прекарахме около час в мълчание, заети с разнообразните си занимания, мама каза:

— Понякога си мисля, че се превръщаме в семейство Адамс.

Първите осем часа от моя първи фатален ден преминаха без особени инциденти.

В 8:15 татко се прибра вкъщи с побелели от брашното вежди.

— Не можах да направя хубав крем пломбиер, та да ми спаси задника. Нямам търпение да свърши този ден и да мога да се концентрирам отново.

Закусихме заедно в кухнята. Към 9:00 ч, след повече от обикновеното прегръдки преди лягане, се прибрахме по спалните си и се скрихме под завивките. Може би другите не се криеха, но аз със сигурност го правех. Вярвах в предсказанията на дядо ми повече, отколкото си признавах пред останалите, и гърлото ми се стягаше с всяко тиктакане на часовника. Лягайки си в час, когато повечето хора отиват на работа, имах нужда от щори и тежки завеси, които да изолират светлината и шума. Стаята ми беше тиха и мъртвешки черна.

След няколко минути вече имах непреодолима нужда да светна нощната лампа. От дете така не ме е било страх от тъмното.

Извадих от чекмеджето на нощното шкафче калъф, в който се съхраняваше пропускът за цирка, който полицай Хю Фостър беше дал на баща ми преди повече от двайсет години. Хартийката с размери шест на дванайсет, беше като нова, само с една линия по средата от сгъването, за да се побере в портфейла на баща ми. На обратната страна татко беше записал продиктуваното от Джоузеф на смъртния му одър. Петте дати.

На предната страна имаше лъвове и слонове. „ЗА ДВАМА“, упътваха черни букви и „БЕЗПЛАТНО“, обещаваха червени.

Почти най-долу бяха написани четири думи, които през годините бях препрочитал безброй пъти: „ПРИГОТВИ СЕ ЗА МАГИЯТА!“ В зависимост от настроението ми изречението понякога звучеше като покана за предстоящо приключение. Друг път виждах в него заплаха: „ПРИГОТВИ СЕ ЗА УЖАСА!“

Прибрах пропуска в чекмеджето и останах да лежа буден в леглото. Едва ли щях да заспя. Но заспах.

Три часа по-късно седях в леглото, събуден внезапно. Треперех от страх.

Ако вярвам на разума си, не бях се събудил от гаден сън. Никакви кошмарни образи не витаеха из паметта ми.

Но въпреки това се бях събудил с ясна и ужасяваща мисъл, толкова потискаща, че сърцето ми беше като в менгеме и можех да изтръгна само бързи и плитки вдишвания. Фаталните дни бяха пет и нямаше как да умра на първия. Разбира се, Уина, само както тя си може, правилно отбеляза, че това не изключва отрязани крайници, осакатявания, парализи или мозъчни увреждания.

Не можех да изключа и смъртта на някой друг. Някой скъп за мен човек. Баща ми, майка ми, баба ми…

Ако това щеше да е фатален ден, защото някой от тях ще умре по мъчителен и болезнен начин, а образът му ще ме преследва цял живот, то по-добре аз да умра.

Седнах на ръба на леглото, доволен, че бях оставил лампата да свети. Ръцете ми лепнеха от пот и така се тресяха, че щеше да ми е абсолютно невъзможно да намеря ключа на лампата или да го натисна.

Да имаш сплотено и любящо семейство е дар божи. Но колкото повече хора обичаме и колкото по-силно ги обичаме, толкова по-уязвими сме за загубата, мъката и самотата. Бях приключил със спането. Часовникът показваше 13:30.

Оставаше по-малко от половината ден, само десет часа и половина до полунощ. Време, достатъчно да бъде отнет един живот, да изчезне един свят, една надежда.

6

Милиони години преди Травъл Ченъл, който би могъл да ни информира за такива събития, от вътрешността на земята се надигнали такива бури, че я набръчкали на сгъстени вълнообразни форми като оформен от мусон морски пейзаж, принуждавайки всеки движещ се по тези места да върви нагоре, надолу и почти никога хоризонтално.

Вечно зелени дървета — борове, ели, смърчове, разкриват гънките на почвата и скалите, извивайки се покрай Сноу Вилидж, но и врязвайки се дълбоко в пределите на града.

Тук живеят четиринайсет хиляди човека. Повечето изкарват прехраната си директно или косвено чрез природата, като например тези, които населяват земите покрай местата за риболов.

Курортът и минералните извори на Сноу Вилидж, както и скипистите, плюс още хотели и приспособления за зимен спорт, привличат толкова много почиващи, че от средата на октомври до март населението нараства с шейсет процента. Палатките, походите, плаването с лодки и рафтингът привличат почти толкова туристи през останала част от годината. Есента пристига рано на Скалистите планини, но този септемврийски следобед не беше от освежаващо хладните. Приятно топъл въздух, спокоен като гъсто океанско дъно, в компанията на златно следобедно слънце потапяше Сноу Вилидж в магията на кехлибара.

Къщата на родителите ми е в отдалечен квартал и до центъра, където имах няколко поръчки, ходех най-често с кола.

По това време имах седемгодишен додж дейтона шелби зет. Като се изключеха майка ми и баба ми, все още не бях срещнал жена, която да обичам колкото тази малка спортна кола.

Не притежавам никакви умения в механиката, а нямам и талант да придобия такива. Не можех да си обясня как работи тази машина, точно както и не разбирах какво толкова и харесват на тая риба тон в касерол.

Вероятно харесвах този симпатичен малък додж заради формата му, изчистените линии, черния цвят, ивиците в есенно жълто. Беше като парченце нощ, спуснало се от небето, носейки следи от лунен прах.

По принцип не виждам романтика в неодушевените предмети, особено ако не стават за ядене. Доджът беше рядко изключение.

Стигнах до центъра — на този етап, без да се блъсна челно в някоя, незнайно за къде бързаща катафалка — и сдед няколко минути успях да намеря най-доброто място за паркиране.

Повечето от местата за паркиране на нашата главна улица — Алпайн Авеню, бяха едно до друго на тротоара, каквито по онова време гледах да избягвам. При небрежно отваряне на вратите на колите можеше да пострада моят шелби зет и да му се олющи боята. Приемах такива неща доста лично.

Предпочитах паркирането един зад друг и открих едно такова местенце срещу Сентър Скуеър Парк, който всъщност е квадратен и е в центъра на града. Оказва се, че колкото пищна е природата в планината, толкова хората в нея са семпли в изразяването си.

Паркирах шелбито зад едно жълто бусче пред Сноу Меншън — забележителност, отворена за посещения единайсет месеца в годината, но затворена през септември между двата основни туристически сезона.

Както обикновено понечих да изляза от страната на шофьора. Точно преди да го направя, някаква камионетка профуча покрай мен. Беше опасно близо и се движеше с два пъти по-голяма скорост от разрешената. Ако бях слязъл от колата секунди по-рано, щях да прекарам есента в някоя болница и да посрещна зимата с по-малко крайници.

Ако беше друг ден, щях да измърморя нещо за безразсъдството на шофьора и да си отворя вратата, вдишвайки праха, който е вдигнал. Но не и днес.

Понеже бях предпазлив, но надявам се не прекалено, се прехвърлих на мястото до шофьора и слязох откъм тротоара.

Веднага погледнах нагоре. Нямаше падащ сейф. Дотук добре.

Основан през 1872 година с пари от златни мини и железопътни релси, Сноу Вилидж е като открит музей на викторианската архитектура, особено градският площад — най-голямото постижение на активистите по запазване на ценностите. Четири блока от тухли и варовик, украсени с железни релси, с изпочупени и плесенясали корнизи над вратите и прозорците, обграждаха парка.

Градските дървета са широколистни — високи, островърхи и стари. Все още не бяха заменили летните си зелени премени за златистоесенни.

Трябваше да отида до химическото чистене, до банката и до библиотеката. Никоя от тези сгради не се намираше от страната на парка, където си намерих място за паркиране.

От трите най-много ме притесняваше банката. Случваше се банките да ги обират. Понякога загиват и случайни минувачи.

Благоразумието ми ме посъветва да оставя банката за утре.

От друга страна, въпреки че не бяха предизвиквали катастрофа, докато обработват вълнен костюм от три части, бях сигурен, че използват разяждащи, токсични, а най-вероятно и взривоопасни химикали.

В този ред на мисли, с тези тесни пътечки между дървените лавици, претъпкани с лесно запалими книги, библиотеката си е направо огнен капан.

И така, в чудене накъде да тръгна, стоях на тротоара, изпъстрен от слънчевата игра на листата.

Предсказанията на дядо Джоузеф за петте фатални дни не включваха какво точно ще се случи, така че нямаше как да подготвя защитен план. Така или иначе през всичките тези години се подготвях психически.

Тази подготовка обаче не ми донесе спокойствие. Въображението ми раждаше страх, който пълзеше надолу по гръбнака и стигаше до всички точки на тялото.

Когато бях вкъщи, уютът на дома и подкрепата на семейството ми ме спасяваха от страха. Сега се чувствах като на показ, уязвим, под прицел.

Параноята може да е в списъка на професионалните изкривявания на шпионите, политиците, наркопласьорите и ченгетата в големите градове, но не и в този на пекарите. Буболечките в брашното или липсата на горчив шоколад в килера не ни навежда на мисълта за коварен враг и всеобщ заговор срещу нас.

Водейки приличен, подходящ, а след нощта на моето раждане и приятно скучен живот, не си бях създал врагове, или поне не знаех за такива. Въпреки това обаче огледах внимателно прозорците на втория и третия етаж от страната на градския площад, убеден, че ще видя снайпер, насочен към мен.

До този момент бях убеден, че каквото и да се случи през тези пет дни, нямаше да е лично, а щеше да е породено от природни закони: мълния, ухапване от змия, мозъчен удар, падащ метеорит. Би могло да бъде също и инцидент вследствие на човешка грешка: бетоновоз-беглец, неуправляем влак, грешно конструирана цистерна с пропан.

Дори и ако се натъкна на банков обир и ме застрелят, пак щеше да е инцидент, като се има предвид, че можех да отложа отиването в банката и да се разходя в парка, да храня катерички, те да ме хапят и да хвана хидрофобия.

Сега се сковах от мисълта, че може някой съзнателно да е избрал мен за обект за нанасяне на тежка телесна повреда или осакатяване.

Можеше да е някой, когото не познавам. Най-вероятно да е някой побъркан самотник. Някой непознат с наклонност да убива, недоволен от живота, с цял снаряд празни аргументи, запасен с вкусни протеинови хапчета, да го държат буден през дългия му престой в полицията.

Много прозорци проблесваха с оранжевите цветове на следобедното слънце. Други, скрити от лъчите, оставаха мрачни. Всеки един можеше да е отворен, а снайперистът да се крие в сянката отзад.

Така парализиран, осъзнах, че притежавам способността да виждам в бъдещето, също като дядо Джоузеф в предсмъртния му час. Снайперистът не беше просто една от възможностите, той беше там с пръст на спусъка. Образът му не се беше родил във въображението ми; бях усетил присъствието му, него и моето надупчено на решето бъдеще.

Опитах се да направя крачка напред, след това се опитах да отстъпя назад, но не можех да помръдна. Усетих, че една стъпка в грешната посока ще ме заведе в траекторията на куршума.

Но като стоях на едно място, аз бях идеалната мишена. Така или иначе никакъв логичен аргумент не беше в състояние да ме размърда.

След като бях огледал прозорците, вдигнах поглед към покривите, които бяха даже по-удобно място за снайперист.

Така бях потънал в мисли, че чух, но не отговорих на въпроса. Той го повтори:

— Попитах — добре ли сте?

Престанах да търся снайперист и насочих погледа си към младия мъж пред мен. Тъмнокос, със зелени очи, красив като филмова звезда. Почувствах се объркан, сякаш за момент бях излязъл времето, и връщайки се от друго измерение, не можех се адаптирам към темпото на живота. Той хвърли поглед към покривите, които ме интересуваха, след което прикова забележителните си очи в мен.

— Не изглеждате добре.

— Аз… просто… мисля, че видях нещо там — промърморих смутено. Това изречение беше достатъчно странно, за да предизвика усмивка.

— Имате предвид в небето?

Не можех да призная, че говорех за покривите, защото това със сигурност щеше безжалостно да разкрие, че съм хипнотизиран от мисълта за снайперист. Затова казах:

— Да, ъ, в небето, нещо…странно — и усетих, че това изказване не ме прави по-малко чудноват, отколкото, ако бях споменал снайпериста.

— Искате да кажете НЛО? — Той се усмихна очарователно, като Том Круз в роля на веселяк.

Може би наистина беше известен актьор, някоя изгряваща звезда. Много шоумени прекарваха ваканциите си в Сноу Вилидж.

Дори и да беше известен, нямаше да го позная. Не се интересувах особено от филми; бях прекалено зает с лекарството, със семейството и с истинския си живот.

Единственият филм, който бях гледал тази година, беше „Форест Гъмп“. Почувствах се, сякаш имам IQ като на главния герой. Топла вълна заля лицето ми и някак смутено казах:

— Може би някакво НЛО. Или не. Не знам. Вече го няма.

— Добре ли сте? — повтори той.

— Да, разбира се, всичко е наред; само онова нещо в небето, дето вече го няма — казах смутен.

Изуменият и вторачен поглед ме извади от парализата ми. Пожелах му приятен ден, отминах го, препънах се и почти паднах на тротоара.

След като запазих равновесие, не се обърнах назад. Знаех, че ме гледа с усмивката за милиони.

Усетих, че ме е обзел безпричинен страх. Да ме застреля снайперист беше толкова възможно, колкото и да ме отвлекат извънземни. Сериозно решен да се взема в ръце, се запътих направо към банката.

Да става каквото ще. Ако безмилостна банда хулигани ме осакатят с куршум в гърба, това може да се окаже за предпочитане пред грозно обезобразяване при пожар в библиотеката или живот, прекаран на изкуствено дишане след вдишване на токсични изпарения при критичен инцидент в химическото чистене.

Банката щеше да затваря след минути; имаше само няколко клиенти и всеки от тях ми изглеждаше подозрително. Стараех се да не заставам с гръб към тях.

Съмнителна ми беше даже и осемдесетгодишната дама, която си мърдаше главата нагоре-надолу. Някои професионални обирджии са майстори в маскирането; това клатене може да е просто част от добрата игра. Но пък брадавицата на брадичката изглеждаше съвсем истинска.

В деветнайсети век се е очаквало от една банка да е впечатляваща. Гранитен под и стени, колони и много бронз.

Когато един банков чиновник, прекосявайки помещението, изпусна счетоводната книга, която носеше, стените така пречупиха звука, че прозвуча като изстрел. Изтръпнах, но не се изпуснах в гащите.

Депозирах един чек, взех малко пари в брой и напуснах банката без инциденти. Въртящата се врата ме накара да се почувствам притиснат, но все пак ме върна в топлия следобед, без да ме нарани. Трябваше да взема едни дрехи от химическото и за да не ги разнасям със себе си, оставих тази задача за накрая и се запътих към библиотеката.

Библиотеката „Корнелий Ръдърфорд Сноу“ е много по-голяма, отколкото може да се очаква за малък град като нашия, с приятна варовикова структура. От двете страни на входа стоят два каменни лъва върху постаменти във формата на книги.

Лъвовете не са разярени. Интересно, но и двата спят, сякаш са чели автобиографията на някой политик и това ги е упоило.

Корнелий, с чийто пари е била построена библиотеката, не се интересувал много от книги, но смятал, че трябва да се интересува. Построяването на хубава библиотека било по неговата логика такъв полет за духа и така поучително за ума, както и самото прочитане на стотици томове. И затова когато строежът приключил, той се смятал за много начетен човек.

Градът ни не е кръстен така заради снега. Името му е дадено в чест на железопътния и минен магнат, чийто данък общ доход са го създали: Корнелий Ръдърфорд Сноу.

Щом влезеш в библиотеката, виждаш портрета му. Железен поглед, мустаци, бакенбарди и гордост — това е той.

Когато влязох, нямаше хора на масите за четене. Единственият посетител, когото виждах, беше на рецепцията и небрежно подпрян на бюрото, водеше задушевен разговор с Лайнъл Дейвис, главния библиотекар.

Приближих се и разпознах посетителя. Зелените му очи блеснаха, като ме видя, а широката му усмивка беше приветлива, а не подигравателна, но все пак това, което каза на Лайнъл, беше:

— Мисля, че господинът ще иска нещо за летящи чинии.

Познавах Лайнъл Дейвис, откакто се помня. Животът му беше посветен на книгите, както моят — на фурната.

Той беше сърдечен, мил, запален по всичко от египетска история до брутални детективски романи.

Той имаше вече захабеното и все пак непроменено детско излъчване на учтив ковач или почтен свещеник от Дикенсов роман. Познавах лицето му — никога не е изглеждало така, както изглеждаше сега.

Усмивката му беше широка, но очите — присвити. Левият ъгъл на устата му потрепери и разкри, че очите му са по-откровени от усмивката.

Дори и да бях прочел предупреждението на лицето му, нищо не можех да направя, за да спася него или себе си. Красивият мъж с порцелановите зъби беше решил какво следва в момента, в който влязох. Първо, застреля Лайнъл Дейвис в главата.

7

Звукът, който произведе пистолетът, беше приглушен; очаквах да е поне два пъти по-силен.

Налудничаво се сетих как във филмите, понеже не използваха истински куршуми, а халосни, се налагаше да увеличават звука допълнително.

Почти се огледах за камерите, за режисьора. Убиецът приличаше на филмова звезда, изстрелът не звучеше убедително, а и кой би убил симпатяга като Лайнъл Дейвис, което ще рече, че всичко това беше режисирано, а филмът ще излезе следващото лято по кината в цялата страна.

— Какъв е средният брой на мухите, които лапваш за ден, така като си стоиш със зяпнала уста?

Изглежда, вече аз бях интересният, Лайнъл беше забравен, сякаш да убиеш библиотекар е все едно да стъпиш върху мравка. Чух се как с изпълнен с гняв глас питам:

— Какво ти беше направил?

— Кой?

Ако си мислите, че недоумението му беше някаква игра, блестящо изпълнение на мъжага, демонстрация на жестокостта му, уверявам ви — грешите. За него нямаше връзка между въпроса ми и човека, който току-що беше убил. Думата „луд“ съвсем не го описваше, но за прилагателно, с което да започна, беше добре.

Изненадан, че в гласа ми все още не се прокрадва страх, а само гняв, казах:

— Лайнъл. Той беше добър човек, внимателен.

— А, този.

— Лайнъл Дейвис. Имаше си име, нали се сещаш? Имаше живот, приятели, беше някой.

Изключително озадачен, усмивката му се изкриви и той каза:

— Не беше ли просто библиотекар?

— Ти, побъркан кучи сине…

Усмивката му се скова, лицето му пребледня и се втвърди, сякаш кожата му се превръщаше в пластмасова маска. Вдигна пистолета, насочи го към гърдите ми и с невероятна сериозност каза:

— Да не си посмял да обиждаш майка ми.

Забележката за грубия ми език, толкова далеч от лекотата, с която извърши убийство, ми се стори като черен хумор. Ако се бях разсмял, било то и от напрежение, той щеше да ме застреля.

Стоейки срещу дулото на пистолета, по коридорите на съзнанието ми се промъкна страх, но аз не му дадох ключове за всички стаи.

По-рано, на улицата, мисълта за снайперист ме беше сковала от страх. Сега осъзнавах, че не ме беше страх от снайперист, скрит някъде горе. Бях се вцепенил, защото не знаех дали наистина е там, или смъртната заплаха дебнеше от хиляди други места. Когато опасността може да бъде усетена, но не може да бъде идентифицирана, тогава всеки и всичко буди безпокойство и целият свят е враждебен.

Страхът от неизвестното е страх в най-чист вид, с най-голям заряд. Вече знаех кой е врагът ми. Въпреки че приличаше на социопат, способен на всякакви зверства, чувствах облекчение, защото видях лицето му. Всички възможни опасности бяха сведени до тази единствена и истинска опасност. Изразът на лицето му поомекна. Свали пистолета.

Имайки предвид, че бяхме на разстояние около пет метра един от друг, не посмях да му се нахвърля. Успях само да повторя:

— Какво ти беше виновен?

Той се усмихна и сви рамене.

— Нямаше да го застрелям, ако ти не беше дошъл.

Като бавно въртяща се бургия, болката от смъртта на Лайнъл се забиваше все по-дълбоко в мен. Гласът ми трепереше от мъка, не от уплаха:

— За какво говориш?

— Аз съм един и не мога да се справя с двама заложници. Той беше тук сам. Помощникът му е болен и отсъства. Нямаше никакви посетители. Той щеше да заключи вратата, но тогава влезе ти.

— Не ми казвай, че аз съм виновен.

— О, не, съвсем не — увери ме той, загрижен за чувствата ми. — Не си виновен. Това беше просто от онези неща.

— Просто от онези неща — повторих с някакво удивление, неспособен да разбера разум, толкова безразличен към убийство.

— Можех да застрелям теб — каза той, — ама нали преди това те срещнах на улицата и знаех, че ще си по-интересна компания от скучен стар библиотекар.

— За какво ти е заложник?

— В случай, че нещо се обърка.

— Какво нещо?

— Ще разбереш.

Спортното му палто беше стилно скроено. От голям външен джоб той извади белезници.

— Ще ти ги хвърля.

— Не ги искам.

Той се усмихна.

— С теб ще е забавно. Дръж! Заключи едната на дясната си китка. После легни на пода с ръце на гърба и аз ще довърша.

Той хвърли белезниците и аз подскочих встрани. Издрънчаха в една маса за четене и хлопнаха на земята. Пак насочи пистолета към мен. Това беше вече втората ми среща с дулото, но не мисля, че бях по-спокоен.

Никога не бях докосвал пистолет, камо ли да стрелям. В професия като моята на оръжие прилича само ножът за торти. Хайде, да кажем, и точилката. Така или иначе, ние, лекарите, нямаме навика да носим точилки в кобур на рамо и ето, затова сме безпомощни в ситуации като тази.

— Вдигни ги, мечо.

Мечо. Той беше почти колкото мен.

— Вдигни ги или ще те пратя при Лайнъл, и ще почакам докато влезе следващият заложник.

Бях използвал мъката и яда си, за да потисна паниката. Страхът можеше да ме направи слаб и да ме провали, но сега осъзнавах, че безстрашието можеше да ме убие.

Мъдро отстъпих на пъзльото в мен, наведох се, взех белезниците и стиснах едната стоманена халка около дясната си китка. Той грабна връзка ключове от бюрото на библиотекаря и каза:

— Не лягай на земята още! Стой прав, да те виждам, докато заключваш вратата!

Когато се намираше между бюрото и портрета на Корнелий Ръдърфорд Сноу, вратата се отвори. Млада жена влезе с куп книги на ръце. Беше по-красива от торта с глазура от шоколад, украсена с карамелизирана портокалова кора и череши. Нямаше да понеса да видя как я застрелва. Не и нея.

8

Беше по-красива от шоколадово суфле, сервирано в лиможка купа на лиможка чиния, върху сребърен поднос, отразяващ светлина на свещи.

Вратата се беше затръшнала зад нея и тя беше направила няколко крачки, когато осъзна, че това съвсем не е типична картина за библиотека. Не можеше да види убития зад бюрото, но забеляза белезниците на дясната ми китка.

Заговори с прекрасния си гърлен глас, като актьор, който се обръща към публиката, докато другите актьори се правят, че не го чуват:

— Това пистолет ли е?

— Не е ли очевидно, че е пистолет?

— Би могло да е и играчка — каза тя. — Имам предвид истински пистолет ли е?

Размахвайки оръжието си срещу мен, той каза:

— Да ти покажа ли как мога да го застрелям?

Бях се превърнал в най-нежелания от присъстващите заложниците.

— Охо — изрече тя, — това е малко екстремно.

— Трябва ми само един заложник.

— И все пак — каза тя с умопомрачаваща самоувереност, — можеш просто да стреляш в тавана.

Убиецът и се усмихна с такава топлота, каквато бях почувствал аз по-рано на улицата. Всъщност беше даже по-силна и съдържаше доза възхищение.

— Защо шепнеш? — попита той.

— В библиотека сме — прошепна тя.

— Тези правила не важат. — Ти библиотекарят ли си? — попита го тя.

— Аз — библиотекар? Не. Всъщност…

— Значи нямаш власт да премахваш правилата.

— Това ми дава властта — заяви той и изстреля няколко куршума в тавана.

Тя погледна към прозорците, които показваха улицата само през процепите на щорите. После ме погледна и разбрах, че също като мен е разочарована от звука, който произведе изстрелът. Стените, подплатени от книги, абсорбираха звука. Отвън би се чуло като потисната кашлица.

Без да показва по какъвто и да е начин, че стрелбата я е уплашила, тя каза:

— Може ли да оставя някъде тези книги? Тежички са.

Той и показа с пистолета:

— Там.

Когато жената остави книгите, убиецът отиде до вратата и я заключи, без да откъсва поглед от нас.

— Без да критикувам — изрече жената, — вие си знаете работата, но грешите, че ви трябва само един заложник.

Беше толкова неустоима, че при други обстоятелства би могла да накара всеки мъж да оглупее от желание. В този момент обаче бях по-заинтересован от думите и отколкото от външността и, по-впечатлен от дързостта и отколкото от очарователното и лице.

Маниакът май също беше впечатлен. Изражението му показваше, че е очарован. Убийствената му усмивка стана по-сияеща.

Когато и заговори, в гласа му нямаше язвителност, нито сарказъм:

— Имаш някаква теория за заложниците или какво?

Тя поклати глава.

— Не е теория. Просто практически наблюдения. Ако се окажеш очи в очи с полицията и имаш само един заложник, как ще успееш да ги убедиш, че не блъфираш и наистина ще убиеш човека.

— Как? — попитахме и двамата.

— Няма как — отговори тя. — Не можеш да си убедителен. Те могат да те атакуват и да ликвидират теб и заложника.

— Аз мога да бъда доста убедителен — увери я той с по-мек тон, предполагащ следваща крачка — покана за среща.

— Ако бях ченге, не бих ти повярвала и за минута. Прекалено си сладък за убиец. Обърна се към мен:

— Не е ли прекалено сладък?

Почти изразих несъгласието си — нали ви казах, че човек можеше да оглупее.

— Но ако имаш двама заложници — продължи тя, — би могъл да убиеш единия, за да покажеш, че не се шегуваш, и след това вече вторият би бил сигурна защита. Кой би пробвал втори път!

Погледът му остана прикован в нея за секунди.

— Има нещо в теб — каза той накрая с неприкрито възхищение.

— Е — отвърна тя и кимна към купчината книги, които току-що беше върнала. — Чета и мисля, това е всичко.

— Как се казваш? — попита той.

— Лори.

— Лори чия?

— Лори Лин Хикс — отвърна тя.

— А ти си?

Той отвори уста, почти изрече името си, усмихна се и произнесе:

— Аз съм загадъчен мъж.

— И доколкото разбирам, мъж с мисия.

— Вече убих библиотекаря — каза той, сякаш отчиташе дейността си.

— Опасявах се, че си го направил.

Покашлях се.

— Аз съм Джеймс.

— Здрасти, Джими — изрече тя и въпреки че се усмихваше, в очите и имаше много мъка и трескаво пресмятане.

— Иди до него! — нареди маниакът.

Лори дойде при мен. Ухаеше така добре, както и изглеждаше — на свежо, чисто, лимонено.

— Закопчай се за него!

Тя заключи празната халка на лявата си китка, свързвайки съдбите ни, и аз усетих, че трябва да кажа нещо, да успокоя отчаянието в очите и. Духовитостта ми беше изчезнала и успях само да промърморя:

— Ухаеш на лимони.

— Цял ден правих домашен лимонов мармалад. Щях да го опитам довечера върху препечени английски кифлички.

— Аз ще приготвя горчиво-сладък шоколад с дъх на канела — казах аз. — Комбинацията с мармаладови кифлички ще е чудесна за тържество.

Тя оцени вярата ми в добрия изход, но очите и бяха все така угрижени. Маниакът си погледна часовника и каза:

— Времето тече. Доста неща има за оглеждане, преди да се заемем с експлозиите.

9

Всичките ни отминали дни, грижливо подредени на рафтове, времето — разграфено в чекмеджета; новините — ронливи и крехки под библиотеката, в катакомби от хартия.

Убиецът беше разбрал, че повече от век остарелите издания на „Сноу Каунти Газет“ се съхраняват тук, в подземието, два етажа под градския площад. Наричаха го „безценния архив на местната история“. Запазени за поколенията, в моргата на „Газет“ се съхраняваха подробности за момичетата-скаути и техните сладкиши, изборите за училищно настоятелство и битката на „Шугър Таим Донътс“ да се разраснат.

Всяко издание от 1950 година и нататък може да бъде видяно на микрофиш. Ако търсенето ти те отведе в по-далечното минало, трябва да дадеш заявка за копие на „Газет“ в нормален размер; а после някой от персонала ще те надзирава, докато четеш вестника.

Но ако си от тези, които застрелват библиотекари за няма нищо, стандартните процедури не са за теб. Маниакът обиколи архивите и постави на маса за четене каквото му трябваше. Държеше пожълтелите вестници с такава грижа за запазването им, каквато би проявил към днешния брой на „Ю Ес Ей Тудей“.

Мен и Лори Лин Хикс ни беше зарязал на два стола на другия край на огромната стая, в която работеше. От това разстояние не можехме да видим какво чете.

Седяхме под сводест таван, под двойна редица от свещници, разпръскващи светлина, която би могла да е достатъчна само за онези писари, които са живели във време, когато електричеството е било нещо ново, а спомените за газените лампи — все още пресни. Освен един за друг с втори чифт белезници бяхме заключени и за единия стол.

Понеже архивът не беше събран само в тази стая, нашият похитител отиваше от време на време в съседното помещение и ни оставяше сами. Отсъствието му съвсем не ни даваше възможността да избягаме. Заключени един за друг и влачейки стол, не бихме могли да се движим нито бързо, нито тихо.

— Имам пиличка за нокти в чантата — прошепна Лори.

Погледнах към заключената до моята ръка. Силна, но изящна ръка.

— Ноктите ти изглеждат чудесно — уверих я.

— Наистина ли?

— Абсолютно. Харесва ми цветът на лака ти. Като карамелизирани череши е.

— Казва се Glacage de Framboise.

— Значи не е кръстен правилно. Не съм използвал такива малини.

— Ти използваш малини?

— Пекар съм, още не съм станал сладкар.

Тя беше разочарована:

— Изглеждаш по-опасен от сладкар.

— Големичък съм за размера си.

— А! Това ли било?

— И пекарите имат силни ръце.

— Не — каза тя. — Очите ти. Има нещо опасно в очите ти.

Това беше сбъдната младежка мечта от най-чист вид — да чуеш от красива жена, че имаш опасни очи.

Тя каза:

— Искрени са, хубаво синьо, но притежават нещо налудничаво.

Налудничавите очи са опасни, така е, но не са романтично опасни. Джеймс Бонд има опасни очи. Чарлс Менсън има налудничави очи. Чарлс Менсън, Осама бен Ладен, Уайл Е. Койот. За Джеймс Бонд жените се редят на опашка, но Уайл Е. Койот не може една среща да си уреди.

Тя каза:

— Споменах за пиличката, защото е метална и с остър край. Достатъчно остър за оръжие.

— О — почувствах се неловко и не можех да обвинявам за недосетливостта си само външния и вид, причиняващ оглупяване.

— Той ти взе чантата.

— Вероятно мога да си я върна.

Дамската и чанта беше на масата, на която той четеше стари издания на „Сноу Каунти Газет“.

Следващия път, когато излезеше от стаята, можехме да се изправим, доколкото столът ни позволява, и куцук-куцук, в синхрон и възможно най-бързо, да стигнем до целта си.

Или пък можехме да прекосим стаята тихомълком, което ще рече да се движим бавно, като сиамски близнаци през минно поле. Съдейки по това за колко време ни оставяше сами, нямаше как да стигнем до чантата, преди да се върне.

Тя сякаш беше усетила какво си мисля, както беше забелязала лудостта в очите ми.

— Нямах това предвид. Мисля, че ако кажа, че имам спешна женска нужда, той ще ми даде чантата. „Женска нужда.“

Може би заради сбъдването на предсказанията на дядо ми или може би от натрапчивия спомен за убития библиотекар, но не успявах да осмисля значението на тези две думи.

Разбрала объркването ми като че ли виждаше всяко размърдване на мозъчните ми клетки, Лори поясни:

— Ако му кажа, че съм в цикъл и спешно се нуждая от тампон, той със сигурност ще се прояви като джентълмен и ще ми даде чантичката.

— Той е убиец — припомних и.

— Да, но не изглежда да е от най-грубите убийци.

— Застреля Лайнъл Дейвис в главата.

— Това не значи, че не може да бъде любезен.

— Не бих разчитал на това.

Лицето и се изкриви от недоволство, но продължаваше да е все така ужасно красиво.

— Моля се на Бог да не си песимист по рождение. Това би било прекалено — в плен на убиец на библиотекар, прикована към песимист по рождение.

Не желаех да и противореча. Исках да ме хареса. Всеки мъж иска да бъде харесван от хубави жени. Въпреки това не можех да преглътна определението, което ми направи.

— Не съм песимист. Реалист съм.

Тя въздъхна:

— Така казват всички песимисти.

— Ще видиш — казах неуверено. — Не съм песимист.

— Аз съм неизтощим оптимист — информира ме тя. — Знаеш ли какво означава тази дума — „неизтощим“?

— Думите пекар и неграмотен не са синоними — уверих я. — Не си единствената в Сноу Вилидж, която чете и мисли.

— И какво означава неизтощим?

— Който не може да бъде изтощен. Неспиращ.

— Неуморим — натърти тя. — Аз съм неуморим оптимист.

— Оптимистът е само на крачка разстояние от безразсъден.

На петнайсет метра от нас убиецът, който беше напуснал стаята преди малко, се върна на масичката си с купчина жълти вестници.

Лори погледна към него. — Когато дойде подходящият момент — прошепна тя, — ще му кажа, че имам женска нужда и ми трябва чантата.

— Остра или тъпа, пиличката няма да свърши работа срещу пистолета — не се съгласих аз.

— Ето пак. Песимист по рождение. Това не е добре дори и за пекар. Ако очакваш всичките ти торти да не станат както трябва, няма и да се получат.

— Всичките ми торти се получават.

Тя повдигна вежда.

— Така смяташ ти.

— Значи мислиш, че можеш да го прободеш в сърцето и да го спреш, както се спира часовник? — попитах с леко пренебрежение, за да разбере отношението ми, но без да прекалявам със сарказма, за да си оставя вратичка за вечеря заедно, ако преживеем този ден.

— Да му спра сърцето? Не, разбира се. Бих могла да се насоча към врата и да му прекъсна сънната артерия. Най-добрият вариант обаче е да му извадя окото. Изглеждаше като блян, а говореше като кошмар. Усетих се, че пак съм я зяпнал.

— Да му извадиш окото? — усетих, че говоря прекалено бързо.

— Ако задълбая, мога да стигна и до мозъка му — каза тя, поклащайки глава, сякаш се съгласяваше със себе си. — Той ще получи внезапен гърч и ще изпусне пистолета, а ако не го изпусне, ще бъде толкова втрещен, че лесно ще му го отнемем.

— Боже Господи, ти ще ни убиеш!

— Ето пак — каза тя.

— Слушай — опитах се да я вразумя, — когато дойде критичният момент, няма да събереш смелост да направиш такова нещо.

— Ще събера, за да си спася живота.

Притеснен от спокойната и увереност, продължих:

— Ще се изплашиш в последния момент.

— Нищо не може да ме изплаши.

— Изваждала ли си око досега?

— Не. Но вече си представям как го правя.

Не можех да потискам сарказма си повече:

— Каква си всъщност — наемен убиец?

Тя се намръщи.

— По-тихо! Инструктор по танци съм.

— И преподаването на балет те подготвя за изваждането на очи.

— Разбира се, че не, глупчо. Не преподавам балет. Давам уроци по бални танци, фокстрот, валс, румба, танго, ча-ча, суинг, каквото се сетиш.

Ето това е късмет: аз, непохватният, да съм окован за красива жена, която се оказва и учителка по бални танци.

— Ще се изплашиш — настоях, — няма да му уцелиш окото и той ще ни убие.

— Дори и да не успея — каза тя, — а аз ще успея, той няма да ни убие. Не го ли чу? Има нужда от заложници.

— Не и такива, които искат да му извадят очите — не се съгласих аз.

Тя забели очи, сякаш отправяше молба към небесата:

— Моля те, кажи ми, че не съм окована за песимист и страхливец.

— Не съм страхливец. Просто съм отговорно предпазлив.

— Така твърдят всички страхливци.

— Така твърдят и всички отговорно предпазливи — отговорих, надявайки се да не звучи като оправдание.

В другия край на стаята маниакът започна да блъска с юмрук по вестника, който четеше. После започна да блъска и с двата юмрука. Блъскаше и блъскаше, като разгневено бебе.

Издаваше нечленоразделни звуци и лицето му се кривеше. Някакво грубо неандерталско съзнание, останало в гените му като че ли се беше изтръгнало от оковите на времето и ДНК. Ярост изпълни гласа му, после безсилие, после нещо като необуздана мъка и после пак ярост — нарастваща. Това беше представлението на виещо, изгубено животно, чиято скръб се коренеше в мръсната почва на нещастието.

Той бутна стола назад и взе пистолета. Прицели се във вестника и изпразни пълнителя в него.

Всеки изстрел избумтяваше от сводестия таван, иззвъняваше от месинговия мрак на извитите свещници и се разбиваше в металните рафтове с каталози. Всяко разтърсване отекваше с бръмчене в зъбите ми.

Два етажа под земята тази бомбардировка в най-добрия случай би се усетила на улицата като немощен пукот.

Разхвърчаха се трески от старата дъбова маса, късчета хартия се завъртяха в торнадо, няколко куршума разцепиха въздуха, носейки нишки дим. Мирисът на стара хартия беше допълнен от пиперливия мирис на използвано оръжие, плюс този на сурово дърво, идващ от раните на масата.

За момент, когато той натисна спусъка няколко пъти без ефект, се зарадвах, че амунициите му са свършили. Разбира се, имаше допълнителен пълнител, вероятно няколко.

Докато зареждаше оръжието, изглеждаше сякаш има намерение да изпразни още десет пълнителя в омразния вестник. Вместо това, преминал на друг вестник, гневът му внезапно отслабна. Започна да хлипа. Опитваше се да сподави риданията си.

Свлече се още веднъж на стола и остави пистолета. Наведе се към масата и сякаш искаше да събере страниците, които беше разпилял, като съдържащи много ценна за него история.

Все още достатъчно лимонова, за да смекчи вгорчения от стрелбата привкус, Лори Лин Хикс наведе глава към мен и прошепна:

— Виждаш ли? Уязвим е.

Чудех се дали прекаленият оптимизъм може да бъде квалифициран като форма на лудост.

Взрях се в очите и и отново видях страха, който тя непреклонно отказваше да изрази. Тя примигна.

Както бях уплашен от упоритата и съпротива на паниката, толкова безразсъдна и ирационална, така вече я обичах заради това.

Неусетно през мен, като духа на черния кон на Смъртта, премина предчувствието, че тя ще бъде застреляна. Това усещане беше последвано от отчаяние, защото бях безсилен да я защитя.

По-късно това наистина се случи и нищо от това, което успях да направя, не беше в състояние да промени траекторията на куршума.

10

С влажни от сълзите страни, с чисти от горчиви емоции очи, освободени от колебание, маниакът изглеждаше като поклонник, стигнал до върха на планината, наясно с призванието си, с целта си, знаещ какво се очаква от него.

Той отключи белезниците, които ни приковаваха към стола, но остави тези, които свързваха мен и Лори.

— И двамата ли сте местни? — попита, докато се изправяхме на крака.

След изразената ярост и силния емоционален взрив сега едва ли искаше просто да си побъбрим. Целта на въпроса беше от такова значение, каквото думите сами по себе си не носеха. Това означаваше, че отговорите ни можеха да предизвикат непредвидими за нас последствия. От предпазливост се поколебах какво да отговоря и по тази причина Лори също не продумваше. Той настоя:

— Хайде, Джими? Това е областна библиотека, сигурно тук идват хора от цялата околност. В града ли живееш или някъде извън него?

Въпреки че не знаех кой е правилният отговор, усещах, че мълчанието ще ми спечели куршум. Той застреля Лайнъл Дейвис за по-незначителна, всъщност без никаква причина.

— Аз живея в Сноу Вилидж — отвърнах аз.

— От колко време?

— Откакто съм роден.

— Харесва ли ти животът тук?

— Като пленник в подземието на библиотеката — не — казах аз, — но иначе повечето места в града ми харесват.

Усмивката му беше странно молеща и не можех да разбера как въобще очите на някого могат да блестят така безспирно, освен, ако нямат имплантирани кристали, които не пропускат да отразят всяка светлинка от заобикалящата среда. Със сигурност друг маниакален убиец не би създал желание в теб да го харесаш само с кимване и крива усмивка. Той подхвърли:

— Забавен човек си ти, Джими.

— Не съм го искал — извиних се, търкайки стъпала в гладкия варовиков под. И прибавих: — Освен, ако ти не искаш да съм такъв, разбира се.

— Въпреки всичко, което съм преживял, имам чувство за хумор — каза той.

— И аз така мисля.

— А ти? — обърна се към Лори.

— И аз имам чувство за хумор — отговори тя.

— Със сигурност. Ти си много по-забавна от Джими.

— Много по-съгласи се тя. — Но въпросът ми беше дали живееш в града.

След като аз вече отговорих на въпроса положително и все още не бях застрелян, тя се осмели да каже:

— Да, на две преки оттук.

— Винаги ли си живяла тук?

— Не. От една година съм тук.

Това обясняваше защо не съм я виждал цели двайсет години. В общество от четиринайсет хиляди човека може да прекараш целия си живот, без някога да си говорил с деветдесет процента от хората.

Ако дори само веднъж я бях зърнал как се скрива зад ъгъла, щях да запомня лицето и завинаги. Образът и щеше да ме държи буден дълги нощи, разсъждавайки коя е тя, къде отива, как мога да я намеря.

— Израснах в Лос Анджелис — поясни тя. — Деветнайсет години в Ел Ей не успяха да ме докарат до пълна лудост, но знаех, че ако остана още малко, ще е фатално.

— Харесва ли ти Сноу Вилидж? — попита той.

— Да, засега. Хубаво е.

Все още усмихнат, с блеснали очи, пуснал чара си на пълни обороти и без капка лудост в гласа, той заяви:

— Сноу Вилидж е дяволско място.

— Е — каза Лори, — със сигурност е дяволско, но някои негови части са приятни.

— Като ресторант „Морели“ например — обадих се аз.

— Правят превъзходно пиле „Ал Алба“. И „Бижу“ е страхотно място — продължи тя.

Доволен, че говорим за любимите си места, казах:

— Представи си кинотеатър да носи името „Бижу“.

— Всичките тези готини арт деко детайли — изрече тя. — И слагат истинско масло на пуканките.

Маниакът не се съгласи:

— Не, мястото е дяволско. Гледах изпражненията на птиците върху статуята на Корнелий Рандолф Сноу.

— Какво му е дяволското на това? — учуди се Лори. — Ако е изглеждал много надут, птиците са оправили положението.

— Не казвам, че птиците са дяволски — обясни маниакът с добронамерена усмивка. — Макар че биха могли. Имам предвид, че паркът е дяволски, земята, цялата земя, на която е построен този град.

Искаше ми се да говоря с Лори и за други неща, които харесваме — някакви общи интереси. Бях убеден, че и тя иска да си поговори с мен, но и двамата знаехме, че трябва да слушаме усмихващия се човек с пистолета.

— И… да не би да са построили града върху индианско гробище или нещо такова? — попита Лори.

Той поклати глава:

— Не, не. Самата земя си е била хубава едно време, но е била опорочена от лошите постъпки на лоши хора, които са живели тук.

— За щастие — каза Лори — не притежавам никакви недвижими имоти тук. Живея под наем.

— Аз живея със семейството си — уточних аз, с надеждата, че това ме освобождава от връзка с лошата земя.

— Настъпи часът за разплата — изрече той.

Заедно със заканата му се появи един паяк, който бавно се спусна на копринена нишка, проблесваща под една от лампите над главите ни.

Носена от конуса на светлината, осемкраката сянка на пода между нас и маниака имаше размер на чиния, но разкривена и въртяща се.

— Когато се отвръща на злото със зло, всички са в губеща позиция — каза Лори.

— Аз не отвръщам на злото със зло — отговори той леко раздразнен. — Отвръщам му със справедливост.

— Е, това е нещо е различно — отбеляза Лори.

— Ако бях на твое място — обърнах се към маниака, — щях да се питам как да разбера, че нещо, което правя, е справедливо, а не е просто още едно зло. Искам да кажа, че лошото на злото е, че е подвеждащо. Майка ми казва, че дяволът знае как да ни заблуди, че правим правилното нещо, когато всъщност вършим неговата работа.

— Майка ти явно е грижовна жена — каза той. Усетих, че бях докоснал нещо у него, и отвърнах: — Такава е. Когато бях малък, гладеше дори и чорапите ми.

След това мое откровение Лори изглеждаше притеснена.

Загрижен да не ме помисли за ексцентрик или още по-лошо — за мамино детенце, бързо добавих:

— Гладя се сам от седемнайсетгодишен. И никога не си гладя чорапите.

Изражението на Лори не се промени.

— Не че майка ми все още ми ги глади — побързах да поясня. — Вече никой не ми глади чорапите. Само идиотите гладят чорапи.

Тя се намръщи.

— Не че майка ми е идиот — продължих. — Тя е чудесна жена. Не е идиот, просто е грижовна. Исках да кажа, че другите хора, които си гладят чорапите, са идиоти. Веднага разбрах, че с обясненията си сам се бях заклещил в ъгъла.

— Не че ако някой от вас си глади чорапите — казах аз, — е идиот. Това е просто грижовност, като на майка ми.

Учудващото беше, че Лори и маниакът ме гледаха по еднакъв начин — все едно току-що бях слязъл от рампата на приземила се летяща чиния.

Помислих си, че да е окована за такъв като мен, е неочаквано предимство и маниакът ще реши, че в края на краищата един заложник му е съвсем достатъчен, за да се чувства сигурен.

Спускащият се паяк все още висеше над главите ни; сянката му беше с неясни очертания и с размер на по-малка чиния. За моя изненада очите на убиеца се насълзиха:

— Много трогателно — чорапите. Много мило. Моята чорапена история обаче не беше трогнала Лори. Тя се беше втренчила в мен с присвити очи.

— Ти си късметлия, Джими — каза маниакът.

— Така е — съгласих се, въпреки че единственото ми парченце късмет — това да съм прикован за Лори Лин Хикс, а не за някой болен алкохолик, изглеждаше недостатъчно.

— Да имаш грижовна майка — замисли се маниакът. — Какво ли е?

— Хубаво — казах аз, — хубаво е — но не си се доверих да изрека нещо повече.

Предейки паяжини от вътрешностите си, паякът размота една по-дълга от пъпа си и най-накрая се провеси пред лицата ни.

Замечтан, убиецът изрече:

— Да имаш грижовна майка, която да ти приготвя горещо какао всяка вечер, да те завива в леглото всяка нощ, да те целува по бузата, да ти чете, докато заспиш…

Преди да се науча да чета, почти винаги някой ми четеше, докато заспя, тъй като нашето семейство си е четящо семейство. Най-често този някой беше баба ми Роуина.

Понякога приказката беше за Снежанка и нейните седем джуджета, които бяха преследвани от злополуки и болести, докато накрая Снежанка остане сама срещу лошата кралица. Като се замисля, двутонен сейф пада върху Късметлията веднъж. Това беше много по-разбираемо, отколкото случилото се с горкия Снийзи. Друг път Уина прочиташе тази за Пепеляшка — как опасните стъклени обувки болезнено се натрошават около краката и, а тиквената каляска отскача от пътя и полита надолу в долината.

Вече бях голям мъж, когато установих, че в увлекателните книги на Арнолд Лейбъл за жаби и жабчета не винаги има сцена, в която на някой от главните герои му изгризваха крака.

— Аз нямах грижовна майка — каза маниакът и сякаш нотка на самосъжаление се беше прокрадвала в гласа му. — Имах трудно, студено, лишено от любов детство.

Неочаквано нещата се обърнаха с главата надолу: страхът, че ще бъда застрелян, отстъпи първото си място на мисълта, че този човек ще ни залее със словоизлияния, изброявайки монотонно едно по едно мъченията, на които е бил подлаган. Бит с метална закачалка за дрехи. Принуждаван да носи момичешки дрехи до шестгодишна възраст. Лишаван от овесена каша преди лягане.

Нима трябваше да бъда отвлечен, заключен с белезници и държан на мушка, за да слушам някакви оплаквания. Можех просто да си остана вкъщи и да гледам дневните телевизионни предавания. За щастие той прехапа устни, изправи се и каза:

— Да се живее с миналото е губене на време. Станалото — станало.

За нещастие сълзливият проблясък на самосъжаление в очите му не беше отместен от очарователния живец, а напротив, от искра на налудничавост.

Паякът не беше приключил със спускането си. Висеше пред лицата ни, вероятно втрещен от това, което вижда, замръзнал на място от страх.

Като винар, откъсващ грозде от асмата, маниакът стисна дебелия паяк между палеца и показалеца на лявата си ръка, смачка го и приближи разкъсаните останки към носа си, за да ги помирише.

Надявах се да не ми предложи да го помириша и аз. Имам много изострено обоняние и това е една от причините да съм пекар по рождение. За щастие той нямаше намерение да споделя опияняващия аромат.

За нещастие обаче поднесе залъка към устните си и бавно облиза паяковия крем. Опита този странен плод, реши, че не е достатъчно узрял, и избърса пръстите си в ръкава на сакото.

Имахме пред себе си абсолвент от университета на Анибал Лектър, готов за кариера в сферата на обслужването, като мениджър на мотел „Гняв“.

Дегустацията на паяк не беше представление за пред нас. Случилото се беше толкова естествено, колкото да замахнеш, за да прогониш муха.

Без да осъзнава ефекта, който е имало кулинарното му любопитство върху нас, той каза:

— Както и да е, времето за приказки мина отдавна. Сега трябва да се действа за справедливост.

— И как ще бъде достигната справедливостта? — учуди се Лори. За момент не беше способна да поддържа веселия, несериозен тон.

Въпреки дрезгавия си глас той говореше като малко ядосано момченце:

— Ще вдигна във въздуха доста неща, ще убия много хора и ще накарам този град да съжалява.

— Звучи доста амбициозно — каза тя. — Планувам го, откакто се помня.

След като бях размислил, изрекох:

— Всъщност наистина бих искал да чуя за металните закачалки за дрехи.

— Какви метални закачалки за дрехи? — попита той.

Преди да направя още една крачка към куршума между очите ми, Лори се обади:

— Дали ще може да ми дадете чантата?

— Защо? — намръщи се той.

— Имам женска нужда.

Не можех да повярвам, че го прави. Знам, че не бях спечелил спора, но мислех, че съм я разколебал.

— Женска нужда? — попита маниакът. — Какво имаш предвид?

— Нали се сещаш — срамежливо изрече тя.

За мъж, който изглеждаше като магнит за жените, той се оказа изненадващо необразован по темата.

— Откъде да се сещам?

— Тази част от месеца — каза тя.

Той се пробва неуспешно:

— Средата?

Смущението му сякаш беше заразно и Лори го беше прихванала:

— Средата?

— Сега е средата на месеца — припомни и той. — Петнайсети септември. И какво от това?

— Сега е моята част от месеца — разясни тя.

Той се беше втренчил в нея, объркан.

— В цикъл съм — заяви нетърпеливо.

Бръчките на челото му се изгладиха:

— А! Женска нужда.

— Да. Именно. Алилуя! Сега ще ми дадеш ли чантичката?

— Защо?

Само да се докопаше до пиличката, с удоволствие щеше да я забие в него.

— Имам нужда от тампон — каза тя.

— Искаш да кажеш, че в чантичката ти има тампон?

— Да.

— И ти трябва сега, не можеш да почакаш.

— Не, въобще не мога да чакам — потвърди тя.

Надяваше се той да покаже състрадание, което застреляният в главата библиотекар не видя, но което според нея съществуваше, съдейки по това, че не е бил груб:

— Гледай ти! Съжалявам! Това е толкова неловко. Може женските въпроси да не му се удават, но опре ли до хитри схеми — надушва ги веднага: — Какво всъщност има в чантата ти? Пистолет?

Признавайки си, че я беше хванал натясно, Лори сви рамене.

— Не е пистолет. Само една остра пиличка.

— И какво, щеше да ми я забиеш в сънната артерия?

— Само ако не успеех да ти извадя окото — каза тя.

Той вдигна пистолета и въпреки че го насочи към нея, знаех, че започне ли да стреля, ще направи и мен на решето. Видях какво стана с вестника.

— Би трябвало да те убия веднага — спокойно изрече той.

— Би трябвало — съгласи се тя. — На твое място бих го направила.

Той се ухили и поклати с глава.

— Изумителна си.

— Почти колкото теб — каза тя и също се усмихна.

Моите зъби също бяха на показ от кътник до кътник, въпреки че усмивката ми беше толкова схваната от безпокойство, че ми причиняваше болка.

— През всичките години подготовка за този ден — каза маниакът — съм знаел, че ще бъде удовлетворяващо по някакъв животински начин, дори вълнуващо, но никога не съм предполагал, че ще бъде толкова забавно. — Едно парти никога не е по-интересно от хората, които са на него. Лудият убиец сякаш току-що беше чул едно от най-сложните философски съждения на Шопенхауер. Кимна сериозно, прокара език по зъбите си — по горните, после по долните — сякаш за да вкуси изяществото на тези думи, и накрая каза:

— Вярно е. Колко е вярно само!

Осъзнах, че трябва да се включа в разговора. Не исках да си помисли, че парти с двама може да е по-забавно от такова с трима.

Когато отворих уста, за да изрека нещо още по-неадекватно от глупавата ми идея за металните закачалки, нещо, което щеше да ме приближи към куршум в корема, силен звън се разнесе из сводестото подземие. Кинг Конг блъсна с мощните си юмруци веднъж, два пъти, три пъти огромната врата в масивния зид, която разделяше неговата половина от острова и тази, на която живееха нервните местни жители. Лицето на маниака светна.

— Това са Хонкър и Кринкъл. Ще ги харесате. Носят експлозивите.

11

Оказа се, че Корнелий Рандолф Сноу е бил почитател не само на викторианската архитектура, но също и на викторианските потайности, от рода на тези, които се появявали в мелодрамите от този период и които сър Артър Конан Дойл беше използвал с изключителен успех в заплетените истории на вечния Шерлок Холмс — замаскирани врати, тайни стаички, скрити стълбища, тесни коридорчета.

Ръка за ръка, но само заради белезниците, бързо, но не само заради пистолета, който ни побутваше в гърбовете, с Лори стигнахме до този край на стаята, където маниакът беше разкъсал вестника.

Рафтове бяха заели цялата стена; розово от пода до тавана. В подвързии бяха подредени периодичните издания.

Маниакът внимателно разгледа няколко полици, отгоре надолу, отзад напред, може би търсейки изданията на „Лайф“ от 1952 година, или може би се надяваше да намери някой по-сочен паяк. Не! Нито едното, нито другото. Търсеше скрит електрически ключ. Намери го и част от рафтовете се завъртяха, разкривайки ниша зад тях.

В отсрещната каменна стена, в нишата, имаше дъбова врата с метален обков. Във време, когато закъсняващите читатели били жестоко наказвани, е възможно тук да е стоял заключен някой муден почитател на Джейн Остин, докато самотата и малките дози кашичка са накарали злодея да се разкае.

Маниакът почука с юмрук по вратата три пъти — явно като сигнал.

От другата страна се чуха две почуквания — кухи и ясни.

След като маниакът отговори този път с две, отсреща се чу един сигнал. И той съответно отговори с едно почукване.

Всичко това изглеждаше излишно усложнена парола, но маниакът беше доволен от ритуала. Усмихна ни се щастлив.

На многозъбата усмивка вече и липсваше милият вид. Той изглеждаше възхитително и въпреки всичко ти все още би имал желанието да го харесаш, но не можеш да не се загледаш за някой черен паяков остатък по устните и езика му.

Веднага след последното почукване от другата страна на вратата се чу бръмченето на малък, бърз мотор. Последва удар на метал в метал.

Някаква бургия се пъхна в ключалката, завъртя се, пречупи заключващия механизъм и парченцата от него се разпръснаха по пода. Нашият домакин с момчешки ентусиазъм обясни:

— Изтезавахме един член на Обществото за запазване историята на Сноу Вилидж, но не можахме да получим ключ от него. Сигурен съм, че ако знаеше откъде да намери ключ, би ни го дал. Но за наш — съответно и за негов — лош късмет бяхме избрали да измъчваме неподходящия човек. Затова се наложи да прибегнем до това. Лори потърси моята ръка и я стисна силно.

Искаше ми се да се бяхме срещнали при други обстоятелства. Например на пикник в града или дори на следобедни танци. Бургията излезе от ключалката и млъкна. Разбитата врата се разтрака, раздрънча, похлопа и се отвори. Това, което се виждаше от другата страна, беше мрачен тунел.

През нишата покрай завъртените шкафове в подземието на библиотеката влезе намръщен мъж. Следваше го подобно същество с ръчна количка.

Първият новодошъл беше на около петдесет, плешив, с черни, толкова рунтави вежди, че щяха да стигнат за оплитането на детско пуловерче. Носеше каки, зелена риза „Бан Лон“ и пистолет в раменен кобур.

— Супер, супер. Точно навреме, Хонкър — каза маниакът.

Нямаше начин да разбера дали истинското му име беше, да кажем Боб Хонкър, или това беше прякор заради размера на носа му. Носът му беше огромен. Предполагам, че някога е бил прав и горд, но времето го беше превърнал в гъбеста бучка, почервеняла от фина мрежа пукнати капиляри — това си беше нос на сериозен пияч. Сега обаче мъжът беше трезвен, но мрачен и подозрителен.

Погледна навъсено към мен, към Лори и сърдито каза:

— Кои са кучката и Голямата стъпка?

— Заложници — обясни маниакът.

— За какво, по дяволите, са ни притрябвали заложници?

— В случай, че нещо се обърка.

— Мислиш, че нещо ще се обърка.

— Не — отвърна маниакът, — но ме забавляват. Вторият новодошъл остави количката, за да се включи в разговора. Приличаше на Арт Гарфънкъл — певеца; порочно лице на момче-хорист и електрически настръхнала коса.

Носеше тениска и шушляков анорак с цип, но под него се виждаха очертанията на кобура и оръжието.

— И да се обърка, и да не се обърка — заяви той, — ще трябва да ги очистим.

— Естествено — съгласи се маниакът.

— Ще е срамота да убием това нещо, без да сме го използвали — каза хористът.

Небрежният разговор как ще ни убият не ме смути толкова, колкото отношението към Лори като към предмет. Тя стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя.

— Избий си я от главата, Кринкъл. Това няма да стане — възрази маниакът.

Независимо дали това беше истинското му име, или беше псевдоним, предполага се, че някой, на когото му викат Кринкъл, има или много сбръчкано лице, или е забавен. Лицето на този беше гладко като добре сварено яйце и беше толкова забавен, колкото бактерия стрептокок, неподдаваща се на антибиотици. Кринкъл се обърна към маниака:

— Защо да не е позволена? Да не е твоя?

— На никого не е — отговори с раздразнение домакинът ни. — Не сме изминали целия този път само за да изчукаме някоя курва. Ако не сме съсредоточени върху главната цел, цялата операция ще пропадне.

Исках да кажа, че за да се докопат до Лори, ще трябва първо да минат през мен. Истината обаче беше, че така въоръжени и ненормални, щяха да минат през мен като остриетата на миксер през тесто за кекс.

Мисълта за моята смърт не беше толкова стряскаща, колкото чувството, че не мога да защитя Лори.

Не бях станал сладкар все още, но винаги съм се възприемал като герой или поне когато се наложи. Като дете често си фантазирах как разбивам шоколадово суфле, достойно за крале, и в същото време водех битки със слугите на Дарт Вейдър.

Сега реалността имаше думата. Тези агресивни ненормалници щяха да хапнат Дарт Вейдър в хот-дог и да използват лазерния му лъч като клечка за зъби.

— Независимо дали нещо се обърка или не — повтори Кринкъл, — ще трябва да ги издухаме.

— Вече се разбрахме за това — нетърпеливо изрече маниакът.

— Понеже ни видяха лицата — настоя Кринкъл, — ще трябва да ги кръцнем.

— Ясно ми е — увери го маниакът.

Кринкъл имаше очи с цвят на бренди. Сега станаха по-бледи и той каза:

— Когато дойде моментът, искам аз да охладя кучката.

Очиствам, кръцвам, издухвам, охлаждам! Този беше ходеща съкровищница, ако говорим за синоними на „убивам“.

Причината може би беше, че е убил толкова много хора, та обсъждането на убийства му беше скучно и се нуждаеше от по-цветист речник, за да му е по-интересно. Или пък, точно обратното — изживява се като голямата работа, много надувки и жаргон, а когато се стигне до мръсната работа, подвива опашка и бяга.

Като имах предвид, че Кринкъл е в компанията на умопобъркан, който застреля библиотекар без никаква причина и не прави разлика между паяци и бонбони, сметнах, че е най-разумно да не поставям под съмнение думите му. — Можеш да я издухаш, когато нямаме нужда от заложници — обеща маниакът. — На мен ми е все тая.

— По дяволите, можеш да ги издухаш и двамата — обади се Хонкър. — Въобще не ме интересува.

— Благодаря — каза Кринкъл. — Оценявам го.

— За нищо — отвърна Хонкър.

Маниакът ни настани на други два дървени стола. Въпреки че вече имаше подкрепление, ни закопча за единия стол, както беше направил и преди това.

Двамата новодошли започнаха да разтоварват количката. В нея имаше най-малко сто еднокилограмови парчета със сивкав цвят, завити в някаква лъскава, прозрачна хартия.

Не съм специалист по взривовете, нито някога са ме интересували, но разбрах, че това са експлозивите, за които говореше маниакът. Хонкър и Кринкъл бяха едри и дебеловрати, но пъргави. Напомняха ми на Бийгъл Бойс.

В комиксите за Скрудж Макдък, които обожавах като малък, група от братя престъпници постоянно планираха да нападнат огромната кофа с пари на чичо Скрудж, в която той се гмуркаше, сякаш беше океан, и от време на време преброяваше безбройните златни монети с булдозер. Тези углавни престъпници с глуповати физиономии, заоблени рамене и широки гърди, приличаха доста на кучета, но стояха изправени като хора, имаха ръце вместо лапи и притежаваха затворнически гардероб с раирани ризи.

Въпреки че Хонкър и Кринкъл бяха решили да не демонстрират престъпността си чрез дрехите си, които носят, те бяха двойници по телосложение на разбойници от комиксите. И все пак Бийгъл Бойс бяха по-симпатични от Хонкър и по-малко страховити от Кринкъл.

Тези двамата действаха бързо и неуморно. Очевидно бяха щастливи, че са ангажирани с полезна криминална дейност.

Докато другарите му разпределяха парчетата пластичен експлозив на различни места в подземието, в тази стая и в други, маниакът седеше на масичката за четене. Той внимателно сверяваше часовниците на повече от дузина детонатори. Беше се прегърбил, изцяло съсредоточен в работата си. От напрежение беше изплезил език. Тъмната му коса падаше пред лицето му и той постоянно я отхвърляше назад, за да не пречи на очите му.

Като си присвиех очите, той ми приличаше на дванайсетгодишен любител, изработващ модел на военноморски боен самолет.

С Лори бяхме достатъчно далече, за да си говорим, без да ни чува. Тя се наведе по-близо и заговорнически прошепна:

— Ако останем насаме с Кринкъл, ще му кажа, че имам женска нужда.

Да е в ръцете на трима психопати вместо на само един, да говорят за нея като за неодушевен предмет, да слуша дискусия на тема нашата екзекуция, проведена със същата емоция, каквато има и в разговор за това, кой ще хвърли боклука — мислех си, че всичко това със сигурност ще я накара да размисли относно дръзки действия, основани на невероятен оптимизъм. За Лори Лин присъствието на трима психопати означаваше просто две възможности в повече да баламоса някого с измислицата за женската нужда, да се докопа до пиличката и да пробие пътя си към свободата.

— Ще ни убиеш — предупредих я.

— Това е неубедително. Така или иначе те ще ни убият. Глух ли си?

— Заради теб ще ни убият по-скоро — отвърнах аз, успявайки да шепна изненадващо пискливо, и осъзнах, че говоря като дипломат от университет по пъзливост.

Какво се беше случило с момчето, готово за между галактически битки? Не беше ли все още някъде в мен?

Лори нямаше как да измъкне ръката си от белезниците, но я измъкна от моята. Имах чувството, че иска да я измие в карболова киселина.

Ако говорим за жени, имах някакъв успех, но не бях превъплъщение на Рудолф Валентино. Истината е, че нямах нужда от черно тефтерче, в което да си записвам телефонните номера на всичките си завоевания. Дори ми беше много и една страница. Една малка бележчица щеше да свърши работа. Една от онези, малките, които залепяме на хладилника, да ни напомнят за нещо — толкова малки, колкото да поберат: „КУПИ МОРКОВИ ЗА ВЕЧЕРЯ“.

В момента Купидон проявяваше най-голямото си благоволение — обвързваше ме с най-красивата жена, която съм срещал, и аз не можех да се възползвам от ситуацията, не можех да я ухажвам и да я спечеля поради глупавата причина, че исках да остана жив.

— Ще имаме възможност — казах и — и когато дойде, ще се възползваме. Но трябва да е нещо много по-добро от номера с женската нужда.

— Като например?

— Нещо, което ще има резултат.

— Като кое?

— Нещо. Не знам. Нещо.

— Не можем просто да чакаме — заяви тя.

— Напротив, можем.

— Но така чакаме да умрем.

— Не — отвърнах аз, претендирайки, че анализирам ситуацията и съвсем не съм се оставил на надеждата и чудото. — Аз чакам добрата възможност.

— Ти ще ни убиеш — предсказа тя.

— Какво се случи с неуморната оптимистка? — попарих я с подигравка.

— Ти я задушаваш.

Толкова бързо ми върна подигравката, че лицето ми пламна, преди да съм разбрал, че ми е нанесен удар.

12

Седнали два етажа под дяволските улици и заобиколени от дяволската земя на Сноу Вилидж, наблюдавахме как Хонкър, Кринкъл и безименният маниак поставят експлозиви на ключови места и включват таймерите.

Може би си мислите, че страхът ни се засилваше с всяка минута. Като човек с опит мога да кажа, че страхът не може да се задържи на върха си за дълго време.

Ако голямото нещастие е болест, то страхът е симптом. Като всеки друг симптом не се проявява постоянно с еднаква сила, а последователно се засилва и отслабва. Като си болен от грип, не повръщаш на всяка минута и не се гърчиш заради диарията от сутрин до мрак.

Аналогията може да е неприятна, но е точна и звучи истински. Радвам се, че не ми беше дошла наум, когато бях окован с Лори, защото в желанието си да поправя нещата и да наруша студеното мълчание, най-вероятно щях да изтърся и това.

Не след дълго установих, че Лори не е от хората, които обичат да подхранват собствения си гняв. Не бяха минали и две минути, когато тя наруши мълчанието и отново се превърна в мой приятел и съучастник.

— Кринкъл е мека Мария — отбеляза тя. Харесваше ми гърленият и глас, но ми се искаше да го използва, за да говори по-смислени неща.

По това време Кринкъл прикрепяше пластични експлозиви в основата на една носеща колона. Държеше взривната смес с не повече безпокойство от дете, което си играе със Сили Пути.

— Не ми изглежда като мека Мария, но може би си права — помирително отвърнах. — Повярвай ми, такъв е. Ръцете на Кринкъл бяха заети с оформянето на експлозива, затова държеше детонатора със зъби.

— Знаеш ли защо той е меката Мария? — попита Лори.

— Умирам да разбера.

— Защото ме харесва.

Преброих до пет, преди да отговоря, за да съм сигурен, че няма да говоря заядливо.

— Той иска да те убие.

— Преди това.

— Преди кое?

— Преди да попита хилещия се малоумник дали може да ме убие, той определено показа интерес към мен като към жена. Този път преброих до седем.

— Доколкото си спомням — изрекох аз, — той искаше да те изнасили.

— Не искаш да изнасилиш някого, ако не го харесваш.

— Всъщност искаш. Случва се постоянно.

— Може би ти искаш — каза тя, — но повечето мъже не са такива.

— Изнасилването няма нищо общо със секса — обясних аз. — Там става въпрос за власт.

Тя се намръщи.

— Защо не искаш да повярваш, че Кринкъл ме смята за сладка.

Този път стигнах до десет и отвърнах:

— Ти си сладка. Ти си нещо повече от сладка. Ти си великолепна. Но Кринкъл не е от мъжете, които се влюбват.

— Наистина ли го мислиш?

— Абсолютно. Той е от мъжете, които обичат да мразят.

— Не, имам предвид другото.

— Кое друго?

— Сладка-повече-от-сладка-великолепна. Друго?

— Ти си най-невероятно изглеждащият човек, който съм виждал някога. Но трябва да…

— Това е толкова мило — каза тя — и въпреки че като всяко момиче обичам комплиментите, не ги вземам насериозно. В края на краищата предпочитам честността. Наясно съм какъв ми е носът например.

Хонкър се домъкна от съседната стая и се отпусна върху количката с експлозиви. Заприлича ми на трол, потънал в дълбок размисъл, дали е сложил достатъчно подправки и масло на детето, което се печеше във фурната.

Все още с детонатор между зъбите, Кринкъл се изсекна в ръката и се избърса в ръкава на сакото си.

Маниакът приготви последния детонатор. Забеляза, че го гледам, и ми махна.

— Носът ми е остър — каза Лори.

— Не е остър — уверих я, защото истината беше, че не беше по-остър от носа на богиня.

— Остър е — настоя тя.

— Добре, може би е остър — съгласих се, за да избегна спора, — но е перфектно остър.

— Ами зъбите ми!

Как ми се искаше да докосна прекрасните и сочни устни, да ги разтворя, да разгледам резците и, както ветеринар преглежда състезателен кон, и да заявя, че състоянието им е идеално. Вместо това се усмихнах и с тих глас казах:

— Нищо ти няма на зъбите. Бели и равни са, перфектни като перли.

— Именно — отвърна тя. — Не изглеждат истински. Хората сигурно си мислят, че са изкуствени.

— Никой не би си помислил, че млада жена като теб има изкуствени зъби.

— Ами Чилсън Строубъри?

Колкото и да се опитвах да го напъхам в колелата на мисловната си мелница, това име оставаше несмилаемо.

— Какво е Чилсън Строубъри?

— Една моя приятелка на моите години. Тя се занимава с бънджи екскурзии.

— Бънджи екскурзии?

— Тя организира пътувания и събира хора от цял свят, които скачат с бънджи от мостове и разни такива неща.

— Никога не съм си мислел, че някой може да си изкарва прехраната от бънджи екскурзии.

— Тя печели доста добре — увери ме. — Но не ми се мисли как ще се е отразила гравитацията на гърдите и след десет години.

Не знаех какво да отговоря на това. Бях горд, че от началото на разговора все намирах нещо да кажа, независимо от неочакваните обрати, които търпеше той. Заслужавах почивка. Лори спря, колкото да си поеме дъх, и продължи:

— Чилсън загуби всичките си зъби.

Заинтересован, напук на себе си, попитах:

— Как се е случило това? По време на бънджи скок ли?

— Не, не било през работно време. Завъртяла се на мотора си, блъснала го и си размазала лицето в парапета на моста.

Изведнъж зъбите така ме заболяха, че за момент не можех да говоря.

— Когато и оправяха челюстта — каза Лори, — и извадиха всички остатъци от зъби. По-късно и поставиха изкуствени. Може да троши орехи с тях.

— Имайки предвид, че ти е приятелка — изрекох със сериозен тон, — чудя се какво е станало с парапета на моста.

— Нищо особено. Наложило се е да измият кръвта. Имало е и няколко драскотини, и малка пукнатина.

Изражението и беше невинно. Бистрите и очи бяха искрени. Дори и да ме будалкаше, това по нищо не личеше.

— Трябва да те запозная със семейството ми — отбелязах аз.

— Опа — предупреди ме тя. — Нещо се случва.

Примигвайки, леко дезориентиран, се огледах, сякаш излизах от транс. Напълно бях изключил за Хонкър, Кринкъл и хилещия се малоумник.

Въпреки че поне половината от експлозивите бяха все още в количката, Хонкър я издърпа през нишата към тунела, откъдето беше дошъл. Безименният маниак беше сверил и последния детонатор. Подаде го на Кринкъл заедно с ключа за белезниците и го инструктира:

— Като приключиш тук, доведи мацето и вола с теб.

Вол. Малоумникът беше колкото мен и съм убеден, че не се смяташе за вол. Той последва Хонкър в тунела.

Останахме сами с Кринкъл, което си беше като да останеш насаме със Сатаната в садомазохистичното отделение на Ада.

Лори изчака минута, за да е сигурна, че в тунела не могат да я чуят, и каза:

— О, господин Кринкъл?

— Не го прави — помолих я.

Кринкъл беше отишъл на другия край на стаята, за да включи последния детонатор. Явно не я беше чул.

— Дори и да мисли, че си сладка — предупредих я аз, — той е от мъжете, които с удоволствие биха те изнасилили и преди, и след като са те убили. И каква полза можем да извлечем от това?

— Некрофилия? Не е хубаво да се говори така за човек.

— Той не е човек. Той е Морлок.

Лицето и светна.

— Х. Г. Уелс. „Машината на времето“. Ти наистина четеш. Е, може би говориш за филма.

— Кринкъл не е човек. Той е Грендел.

— Биуулф — каза тя, имайки предвид творбата, в която чудовището Грендел се спотайваше. — Той е Том Рипли. — Това е психопатът от книгите на Патриша Хайсмит.

— В пет от книгите и — казах аз. — Том Рипли е образът на Анибал Лектър, трийсет години преди появата на самия Анибал Лектър.

Кринкъл приключи с дейността си в другия край на стаята и тръгна към нас.

Той се приближи и аз очаквах Лори да му каже за женската си нужда. Тя му се усмихна, примигна, но не посмя да го заговори.

Устата на Кринкъл беше странно изкривена. Мисля, че въртеше нещо между зъбите си, докато отключваше втория чифт белезници, свързващ ни със стола.

Когато стъпихме на краката си, все още оковани един за друг, Лори отметна глава. Със свободната си ръка откопча най-горното копче на блузата си и показа прекрасната си шия. Ужас. Искаше да изглежда по-съблазнителна, преди да съобщи за женската си необходимост.

Да изглеждаш съблазнително пред Кринкъл беше толкова смислено, колкото и да се опитваш да разсееш свита на кълбо гърмяща змия, като я целунеш. Щеше да схване идеята по-бързо и от безименния маниак и така щеше да се вбеси от опита и да го манипулира, че щеше да забие пиличката в нейното око. Явно твърденията ми като читател и аналогиите между Кринкъл и различни чудовищни герои, които бях направил, и бяха дали повод да се замисли. Погледна ме; колебаеше се.

Преди да проговори, Кринкъл изплю нещото, което моташе в устата си. Беше кръгло, подобно на голяма дъвка, сива, блестяща от слюнката.

Зловещото топче можеше и да е нещо различно от парче пластичен експлозив, но си беше точно такова.

Може би имаше тръпка в това да държиш в устата си няколко грама концентрирана смърт, толкова мощни, че ако бъдат взривени, лицето ти ще стане на каша.

Или беше ритуал за добър късмет, като целуването на зара, преди да го хвърлиш на масата.

А може би просто му беше вкусно. Да не забравяме, че все пак има и хора, които харесват свинско от консерва. Кулинарното удоволствие е било пълно, ако преди това е хапнал порцийка размазани паяци.

Без да се впуска в разяснения, той постави сивото парченце на моя стол и каза:

— Да се махаме! Мърдайте!

Докато вървяхме към нишата зад тайната врата в рафтовете, минахме покрай масата, на която беше чантичката на Лори. Тя смело я грабна. Зад нас Кринкъл нищо не каза.

13

Широк два метра и петдесет сантиметра, покритият с варовик тунел, имаше нисък, сводест таван и прави стени. Под краката ни правоъгълните павета бяха наредени зигзагообразно.

Светлината на дебелите жълти свещи в бронзови свещници потрепваше от течението, хвърляше бледи проблясъци към стените и тъчеше постоянно променящи се гоблени по извивките на тавана.

Този неприветлив коридор се оказа дълга смесица от шарки и криволичещи форми на светлината.

Нямаше да се учудя, ако бяхме срещнали Едгар Алан По, но нямаше и следа от него, както и от Хонкър, и от безименния маниак.

Въпреки че хладният сух въздух беше учудващо свеж, без следа от зловония, с есенция само на суров варовик и горещ восък, очаквах прилепи, плъхове, хлебарки, притичващи загадъчни същества, но засега трябваше да се задоволя само с Кринкъл.

Бяхме изминали едва три-четири метра, когато той каза:

— Спрете там за минута!

Докато чакахме, той затвори тайната врата от рафтове и после затвори дъбовата врата към нишата. Вероятно идеята беше да сведе до минимум ефекта от взрива в тунела, ако експлозивите в библиотеката гръмнат, а ние още не сме излезли от него.

Докато той затваряше де каквото имаше зад нас, Лори отвори чантичката си и започна да тършува. Намери пиличката. За нейна изненада аз я изтръгнах от нея. Тя очакваше, че ще я захвърля и когато не го направих, ми каза:

— Дай я!

— Изтръгнах този Ескалибур от скалата и само аз имам силата да го използвам — прошепнах и като на литератор с надеждата, че ще я очаровам и ще се съгласи.

Изглеждаше така, сякаш беше готова да се нахвърли върху мене. Подозирах, че юмрукът и би могъл да нанесе няколко силни удара. Кринкъл се приближи, мина покрай нас, толкова арогантен и убеден в боязливостта ни, че всъщност ни обърна гръб и ни поведе.

— Хайде, хайде, и не си мислете, че нямам очи на тила.

Сигурно имаше. Там, откъдето идваше, всички имаха очи на тила.

— Къде сме? — попитах, докато го следвахме.

Психопатският гняв беше прилепнал като лоена топка към истинската му същност и той беше способен да изпълни и най-простия отговор с ярост.

— Под Сентър Скуеър Парк.

— Имам предвид тунела. Какъв е?

— Какво, по дяволите, имаш предвид под „какъв е“? Това е тунел, пълен с лайна, малоумна главо!

Без да се засягам, го попитах:

— Кой го е построил? Кога?

— 1800-те, преди всичко друго. Корнелий Сноу го е конструирал — алчното, ненаситно копеле.

— Защо?

— За да може да се движи незабелязано.

— Да не е бил викториански батман или нещо такова?

— Тунелите свързват четири от най-големите му имоти около площада. Това пълзящо по корем, капиталистическо прасе…

По време на този разговор Лори ми хвърляше многозначителни погледи, подканвайки ме да атакувам Кринкъл с Ескалибура.

Като говорим за магически саби, от пиличката имаше още много да се желае. Скрита в ръката ми, усещах, че е твърда, но по-тънка от нож. Острият и край не можеше да убоде палеца ми.

Ако Лори носеше обувки с тънки токчета вместо бели маратонки, щях да предпочета да нападна Кринкъл с една от тях.

Отвърнах на все по-яростните и погледи с дълги, некачествени мимически изразни средства, като и казах да бъде търпелива, да не бърза, да ми даде време да намеря най-добрата възможност за нанасяне на тежка телесна повреда…с пиличка.

— Е… какви четири големи сгради са свързани с тунелите? — попитах Кринкъл, докато се движехме през трептяща светлина и прилепващи сенки. Той ги изброи с нарастваща злоба:

— Имението му, тази купчина пищен излишък. Библиотеката му, която не е нищо повече от храм на декадентската западна псевдолитература. Съдът му, гнездо на покварени съдии, които потискали хората по негова воля. И банката, където крадял от бедните и лишавал от права вдовиците.

— Имал е собствена банка? — попитах. — Супер!

— Притежавал е по много от всичко — кръвопиещото злобно куче. Ако състоянието му беше разделено между сто човека, всеки от тях щеше да е толкова богат, че щеше да бъде убит заради състоянието си. Защо не съм живял по онова време! Щях да откъсна главата на тази империалистическа свиня и да играя кикбол с нея.

Даже и в този полумрак можех да видя, че лицето на Лори беше почервеняло и напрегнато от едва сдържан — някои биха казали почти истеричен — гняв. И без специалист по израженията на лицето можех да си преведа, че на нейното пишеше: „Давай, Джими, давай, Джими, давай, давай, давай! Наръгай копелето, наръгай копелето! Тряс, бум, бам!“ Вместо това аз предпочетох да изчакам момента.

Ако носеше обувки с остри токчета, сега със сигурност щеше да ги свали и да ми татуира главата.

След минута стигнахме до пресечка с друг тунел. И тук имаше течение, макар и по-слабо. Свещници с допълнителни дебели жълти свещи хвърляха къдрави завеси от светлина през пълзящия мрак.

Трябваше да се сетя, че пресичането на коридори вероятно се пада под градския площад, защото четирите сгради, които Кринкъл изброи с горчивина, се намираха в различните части на парка: северната, южната, източната и западната.

Въпреки това не можех да не се впечатля от сложната подземна структура. Наляво, надясно, назад, напред накъдето и да погледнех, се сещах за каменните коридори, и стаи, осветени с факли, от старите филми за гробници на мумии, и въпреки опасната ситуация, в която бяхме попаднали, изпитах приключенска тръпка.

— Насам! — каза Кринкъл и зави наляво.

Преди да го последва, Лори остави чантичката си на пода — бутна я в мрака на коридора, по който минахме, излизайки от библиотеката.

Ако безименният, хилещ се малоумник я видеше с чантичката, номерът щеше да се провали — ако разрешите този жалък план с пиличката да бъде определен така величествено като номер.

Не и се искаше да си оставя чантичката. Със сигурност я смяташе за арсенал от потенциални оръжия. Бихме могли да задушим Кринкъл с пудра. Ако имаше четка за коса, можехме жестоко да го пребием. Продължавахме да вървим след нашия гид.

— За какво са всичките тези свещи? — попитах.

Той загуби търпение:

— За да виждаме в тъмното, ненормален идиот, такъв!

— Ефектът не е много голям.

— Само това са имали през 1870 година, свещи и газени лампи, лигав слабоумник, такъв.

Лори наново започна да ми дава сигнали чрез невероятни физиономии и налудничаво въртене на очите, че моментът да го промуша е настъпил. Не бях се привързал много към Кринкъл, така че почти бях готов да го издълбая като дърводелец резба.

— Да, но сега не сме 1870. Можехте да използвате фенери, лампи с батерии, онези туби с химикали за бенгалски огън — казах аз.

— Не мислиш ли, че знаем, мъртвомозъчен мухльо? Но атмосферата нямаше да е автентична. След още няколко крачки не се стърпях и попитах:

— Защо трябва атмосферата да е автентична?

— Шефът така иска.

Реших, че шефът е безименният маниак, освен, ако нямаше някой господин Биг, който все още не бяхме видели.

В някакъв момент, много след първоначалното построяване, последните три метра от този коридор са били срутени. Бяха използвали двойни бетонни блокове с вградени стоманени летви.

Сега половината от блоковете бяха изкъртени. Стоманените летви бяха отрязани с ацетиленова горелка. От едната страна на коридора имаше купчина чакъл.

Последвахме Кринкъл през процепа на това отделение в последната част на коридора. Още една дъбова врата зееше отворена на края му. Електрическото осветление на тавана, прибавено десетилетия по-късно към оригиналната конструкция, разкриваше обширна каменна стая с масивни колони и зигзагообразен под. Две каменни стълбища с железни орнаменти се изкачваха по срещуположните стени към врати от блестяща неръждаема стомана. Тази неръждаема стомана създаваше усещането, че сме в окултен храм.

Половината от пространството беше празно. Другата половина беше заета от редици зелени рафтове с пътечки между тях. Хонкър и убиецът на библиотекари стояха до количката с намаления брой експлозиви и тихо разговаряха. Загрижен, че по-ярката светлина ще покаже прекалено много, тайно пуснах пиличката в джоба на панталоните си.

14

Нашият усмихнат домакин грейна, като ни видя, все едно бяхме стари приятели, дошли на коктейл, и махна с ръка към заобикалящите ни стени.

— Какво място, а? Историческите записи на институциите се съхраняват на този етаж.

— Кои институции? — попитах.

— Под банката сме.

— Да ме вземат мътните! Вие ще я оберете! — каза Лори.

— Нали за това са банките — вдигна рамене той.

Бийгъл Бойс вече поставяха експлозиви до две от колоните.

Доволен от себе си, маниакът посочи грамаден уред в ъгъла на стаята:

— Знаеш ли какво е това?

— Машина на времето? — предположи Лори.

Произхождам от семейство, за което липсата на логика беше нещо обичайно, и стилът на младата госпожица Хикс много ми допадна.

Въпреки че маниакът беше впечатлен от нея, не можеше да и партнира в танците, както аз можех, ако ми позволите такава метафора. Зелените му очи блеснаха и усмивката му се изкриви в учудване.

— Как така машина на времето?

— Науката напредва — поясни тя. — Космически совалки и рентгени, сърдечни трансплантации и компютъризирани фурни, сега и клетъчни телефони, които можеш да носиш навсякъде, и червило, което не оставя следи… Е, в този ред на мисли рано или късно ще измислят и машина на времето и ако ще има такава машина, защо да не е тук и сега?

Той погледна Лори за момент, после погледна към уреда в ъгъла, сякаш се чудеше дали не се е объркал и дали наистина това не е машина на времето.

Ако аз бях изказал това предположение, щеше да реши, че съм чалнат или че му се подигравам. Раздразнен или обиден, щеше да ме застреля.

Красивата жена обаче можеше да си говори, каквото си иска и мъжете щяха да го приемат насериозно.

Откритото и лице, бистрите и очи и искрената усмивка ме направиха неспособен да определя дали изказването за машината на времето или всяко друго странно хрумване беше сериозно или на шега. Повечето хора не се забавляват, докато ги държат заложници и ги заплашват до смърт такива като Кринкъл. Подозирах обаче, че Лори Лин Хикс е способна и на това. Нямах търпение да я запозная с нашите.

Много хора не се забавляват дори когато са на парти. Това е, защото нямат чувство за хумор. Всички твърдят, че имат чувство за хумор, но част от хората лъжат, а и немалко се самозаблуждават.

Това обяснява успеха на повечето скечове и комедии. Тези предавания често са доста скучни, но маса хора им се смеят гръмогласно, защото са видели етикета „смешно“. Оперираната от чувство за хумор публика смята за безопасно да се смее, където това се очаква.

Тази част от шоубизнеса обслужва общество от безхуморни, горе-долу както производител на протези обслужва нещастните, загубили ръце или крака. Това, което те даваха, може би беше по-важно и от храната за бедните.

За семейството ми смехът винаги е бил важен, не само през щастливите дни, но и във време на беди, дори и изправени пред загубата и трагедията (макар че точно сега най-вероятно се бяха побъркали от тревога къде съм). Може би бяхме наследили силно чувствителен, разпознаващ смешното ген. Или просто постоянно бяхме надрусани със захар.

— Не — каза анонимният маниак, — не е машина на времето. Това е генераторът на банката за спешни случаи.

— Много лошо — изплака Лори. — Предпочитам да беше машина на времето.

Загледан замислено в генератора, маниакът въздъхна:

— Да. Разбирам какво имаш предвид.

— Значи сте изключили генератора на банката — обадих се аз.

Думите ми го извадиха от фантазиите му за пътуване във времето и го върнаха в реалния свят.

— Откъде знаеш?

— От парченцата, разпръснати по земята — отбелязах.

— Бърз си — изрече с възхищение.

— С моята професия се налага да съм.

Не ме попита какво работя. От това, което бях научил през последните десет години за психопатите, те обикновено са заети само със себе си.

— Банката затвори преди час — каза той, явно горд от сложния план и удовлетворен, че има възможността да го разкаже на някого. Касиерите вече се били отчели и се били прибрали по домовете си. Подземието трябвало да е затворено преди десет минути. Управителят и двамата бодигардове обикновено излизали последни.

— На някакво място — предположи Лори — вие сте сложили енергиен трансформатор, който ще се взриви, като прекъсне захранването на градския площад.

— Когато токът дойде — уточних аз, — генераторът няма да се включи и подземието ще е уязвимо.

— И двамата сте много бързи — похвали ни той. — Каква е истината? Да не сте подготвяли кражба някога?

— Не и в този живот — отговори Лори. — Но това е друга история.

Той посочи по-далечното стълбище.

— Това води до тази част от партера на банката, където нареждат монети, правят пачки, потвърждават получени пратки и приготвят външни трансфери. Предният вход на трезора също се намира в тази част.

— Трезорът има и заден вход? — попитах с известно недоверие и го развеселих.

Ухили се, кимна и посочи по-близкото стълбище.

— Тази врата горе води право в трезора.

Тази подробност изглеждаше като част от извратения свят на маниака, а не от истинската реалност, която аз населявах. Доволен от моята почуда, каза:

— Корнелий Сноу бил единственият притежател на акции в банката, когато я е построил. Подредил е нещата, както му е било удобно.

— За някаква измама ли става въпрос? — учуди се Лори и като че ли и се искаше да има нещо такова.

— Съвсем не — увери я той. — По всичко личи, че Корнелий Сноу е бил честен, загрижен за хората човек.

— Бил е ненаситна, алчна, лигава свиня — ядосано заяви Кринкъл, докато поставяше друг експлозив.

— Не е злоупотребявал с пари на вложители, защото осемдесет процента от началния капитал е бил негов. Кринкъл не се интересуваше от цифри — за него нещата бяха само емоция:

— Щях да го изпека на шиш и да го хвърля на кучетата.

— През 1870 години — каза маниакът — сложната мрежа за управление и контрол, използвана сега от банките, не е съществувала.

— Имало е само кучета с недостатъчно добро обоняние, за да надушват злобните копелета — добави Кринкъл с такава горчивина, че можеше да пресече мляко.

— Малко след настъпването на новия век този просто устроен свят започнал да се променя.

— Дори и свирепите прегладнели плъхове не биха яли от сребролюбивото влечуго, ако и да е изпържено в мазнина от бекон — доразви си темата Кринкъл.

— След смъртта на Корнелий, когато цялото му състояние било оставено за благотворителна дейност, тази част от тунела, която водела към входа на подземието на банката, била зазидана. Спомних си дупката в стената, през която бяхме минали. Бийгъл Бойс са имали работа.

— Стоманената врата в началото на стълбището към подземието всъщност не се използва — продължи анонимният маниак. — Старата дъбова врата била заместена от стоманена през трийсетте години, която по-късно била заварена. А от другата страна има укрепена с бетон стена. Но всичко това би ни отнело не повече от два часа, стига да сме изключили алармата.

— Изненадана съм, че тази стая там няма аларма — каза Лори. — Но ако това беше машина на времето, щеше да има.

— Не са сметнали за нужно. По всичко личи, че не е голяма банка и никой не би я обрал. Нещо повече, след 1902 година, когато заградили подземния път, вече не е имало заден вход. И заради сигурността на банката от благотворителната агенция — собственичка на имението Сноу, се съгласили да не затварят тунелите. Само няколко човека от историческото общество са ги виждали, и то след като са подписали договор за мълчание.

По-рано беше споменал за член на историческото общество, когото са измъчвали и който сега беше мъртъв също както и библиотекарят. Колкото и прецизно да е оформен договорът за мълчание, винаги има вратички.

Не може да се каже, че бях като ударен от гръм при тези разкрития, но със сигурност бях учуден, независимо от деликатността на момента. Въпреки че съм роден и израснах в Сноу Вилидж и въпреки че обичах живописния си роден град, и се интересувах от историята му, никога не бях чувал толкова много клюки за тайни коридори под градския площад.

Когато изразих удивлението си, топлата искра в очите му кристализира в по-хладен блясък, който ми беше познат от очите на чудовището Килър Дъ Гила и млечната змия Ърл.

— Не може изцяло и истински да познаваш един град — каза той, — ако го обичаш. Щом го обичаш, ти си очарован от повърхността. За да познаваш изцяло и истински един град, трябва да мразиш, да го ненавиждаш, да го ненавиждаш с неугасима, възпламенима страст. Трябва да си обсебен да научиш всичките му гнили, срамни тайни и да ги използваш срещу него, да откриеш скритите му ракови образувания и да ги храниш, докато се превърнат в апокалиптични тумори. Трябва да живееш за деня, в който всеки камък и всяка пръчица ще бъдат заличени завинаги от лицето на земята.

Смятам, че някога, в миналото, нещо лошо му се е случило в нашата туристическа Мека. Нещо по-травмиращо от това да ти дадат малка стая, когато си платил за двойна, или да не успееш да се вредиш за пропуск за ски лифта.

— Но ако си говорим честно — започна Лори (малко рисковано според мен), — в тази лудория не става въпрос за омраза или справедливост, както спомена по-рано. Това е банков обир. Става въпрос за пари.

Лицето на маниака така посиня — от челото да брадичката, от ухо до ухо — че заприлича на голяма синина. Усмивката му стана права линия.

— Не ми пука за парите — заяви толкова лаконично, че думите сякаш избягаха от устата му, без да разделят гневно присвитите му устни.

— Не ограбваш зеленчуков магазин, за да отмъкнеш много моркови и грах. Ограбваш банка.

— Ограбвам банката, за да разоря града.

— Пари, пари, пари — настоя тя.

— Става дума за отмъщение. Заслужено, закъсняло отмъщение. И според мен това е достатъчно близо до справедливостта.

— Не и за мен — намеси се Кринкъл, оставяйки настрана експлозивите, за да се включи в разговора. — Става дума за пари, защото богатството не е просто богатство, то е коренът, стъблото и цветът на силата, а силата освобождава силните и потиска слабите, разрушава разрушаващото се, измъчваните трябва да измъчат мъчителите си.

Не направих дори опит да пусна втори път това изречение през складовете на паметта си. Опасявах се, че ако се опитам да го подредя, мозъкът ми ще блокира. Това беше Карл Маркс, филтриран през обектива на Абът и Костело. Разбрал от израженията ни, че мисълта му не е достатъчно остра, за да проникне в мозъците ни, той предложи философията си в по-стегнат вариант:

— Част от парите на това гнусно, вонящо прасе принадлежат на мен и на много други хора, които той е мамел.

— Хей, по-полека, къде отиде! — извика му Лори. — Корнелий Сноу никога не те е мамил. Той е умрял много преди да се родиш.

Тя беше дала газ и по инерция обиждаше всеки, който имаше власт и причина да ни убие.

Разтърсих окованата и към моята ръка, за да и напомня, че всяко ято куршуми, което кани, най-вероятно ще умъртви и мен.

Кълбото от жици на главата на Кринкъл, играещо ролята на коса, се втвърди и той вече не приличаше толкова на Арт Гарфънкъл, колкото на невестата на Франкенщайн.

— Това, което правим, е политическо заявление — настоя той.

Доста муден в сравнение с другарите си, Хонкър се присъедини към тях, толкова раздразнен от цялото това бръщолевене за отмъщение и политика, че веждите му мърдаха като гъсеници, съживени от електрически удар.

— Пари — каза той. — Това е то. Пари в брой. Тук съм, за да взема парите и да бягам. Ако нямаше банка, нямаше да съм тук; останалото не ме засяга, затова вие, момчета, ако не млъкнете и не си свършите работата, аз изчезвам — ще се справяте без мен.

Хонкър явно притежаваше умения, необходими за успеха на обира, защото заплахата му укроти партньорите му. Гневът им обаче не отслабна. Изглеждаха като настървени кучета с намордници, физиономиите им — потъмнели от сдържана ярост, очите им — пламнали от желание да атакуват, което нямаше да се охлади, докато не им се позволи да хапят.

Нямаше да е зле да имам малко бисквитки да им дам, например хрупкави шотландски масленки. Или шоколадова пита с орехи. Поетът Уилям Конгрийв е написал: „Музиката може да укроти и звяр“, но подозирам, че вкусните кифлички биха свършили по-добра работа.

Вероятно Хонкър беше наясно, че заплахата и подчинението не бяха част от работата в екип и подхвърли залъгалка за манията на всеки един, като започна с Кринкъл:

— Часовникът тиктака, а имаме работа да вършим. Това имам предвид. И ако просто си свършим работата, твоето политическо заявление ще бъде направено високо и ясно. Кринкъл прехапа долната си устна, напомняйки на младия ни президент, и неохотно кимна в съгласие. Хонкър се обърна към зеленоокия маниак:

— Измисли тази лудория, щото искаш справедливост за смъртта на майка си. Е, хайде да си свършим работата и да си получиш тази справедливост.

Очите на убиеца на библиотекари се размътиха, както когато струните на душата му бяха раздрънкани от моето признание, че майка ми ми е гладела чорапите.

— Намерих вестниците, в които беше описана историята — каза той на Хонкър.

— Сигурно ти е било трудно да ги четеш — изрази съчувствие приятелят му.

— Сякаш някой разкъсваше сърцето ми. Едва се насилих да ги прочета — гласът му натежа. — И така се разгневих…

— Разбираемо е — показа съпричастност Хонкър. — Човек има само една майка.

— Не само, че е била убита, но и лъжите, Хонкър. Почти всичко във вестниците беше лъжи.

— Те са просто галените кученца на капитализма — отбеляза Кринкъл.

— Пишеше, че майка ми е умряла по време на раждането и полудял от гняв, татко застрелял доктора, сякаш в това има някаква логика.

Анонимният маниак може би беше на моята възраст. До деня? До часа? Почти до минутата? Ако е взел красотата и зелените очи на майка си… Удивен, без да се замисля, възкликнах:

— Пунчелино?

Хонкър сбърчи чело и гъстите му веждите хвърлиха сенки на съмнение върху очите му.

Кринкъл спусна дясната си ръка в якето, докосвайки дебелия край на кобура на пистолета.

Стрелящият във вестници направи крачка назад — стреснат, че знам името му.

— Пунчелино Бизо? — казах аз.

15

Тримата клоуни поставиха последните експлозиви и вкараха сверените детонатори.

Клоуни си бяха — макар и без костюми. Хонкър и Кринкъл — сценични псевдоними, изключително подходящи, ако подскачаш в обувки 58-ми размер, с панталони на точки и яркооранжева перука. Може би Пунчелино използваше истинското си име на сцената, или под големия купол беше известен като Скуигъл или Слапи.

И на цирковата арена, и навън, в свят на наивници, името Нътси би му подхождало много добре.

С Лори седяхме на каменния под, облегнати на редица зелени чекмеджета, пълни с исторически записи на банката от първите и сто години. Като гледах приготовленията около нас, сградата щеше да приключи с историята си на седемдесет и осмата година от втория си век. Бях в особено настроение.

Въпреки че не бях обзет от страх, който превзема волята и парализира тялото, усещах нещо повече от лошо предчувствие.

Освен че бях обезпокоен, имах и чувството, че съдбата не е много честна с мен. Семейство на добри, благородни пекари не би трябвало да бъдат измъчвани от две поколения на семейство Бизо. Все едно една седмица след победата на Чърчил във Втората световна война в съседната къща до неговата да се нанесе жена с двайсет и шест котки и да се окаже, че е лудата сестра на Хитлер.

Добре де, аналогията не е брилянтна, може би даже е безсмислена, но показва как се чувствах. Измамен. Жестоко превърнат в жертва. Невинно хлипащо момче, обгърнато от лудостта на вселената.

В допълнение на тревогата и силното ми усещане за несправедливост бях тормозен и от неопределена решителност. Неопределена, защото решителността се нуждае от граници, в които да действа, но не знаех какви трябва да са тези граници, не знаех какво да правя, кога да го направя, нито как да го направя.

Искаше ми се да разтърся глава и да се разкрещя. Спираше ме само притеснението, че ако се разкрещя, Хонкър, Кринкъл и Пунчелино щяха да се разкрещят заедно с мен, да надуят роговете, свирките и да стиснат пърдящите възглавнички.

Никога досега не бях страдал от арлекинофобия, което ще рече страх от клоуни. Безброй много пъти бях чувал историята за нощта на моето раждане, за пушещия убиец — беглец от цирка, но действията на Конрад Бизо никога не са ми внушавали омраза към всички клоуни.

След по-малко от два часа лудият син бе постигнал това, което бащата не беше успял. Наблюдавах него и двамата му подчинени смешника, докато работят над експлозивите, и ми изглеждаха като пришълци; уж бяха човешки същества, но мрачният им и странен план на действие оставаше извън човешките разбирания. Както ви казах, в особено настроение съм.

Силният ген на хумора на семейство Ток все още действаше. Не бях забравил колко объркана е ситуацията, но това не ме забавляваше особено.

Лудостта не е зло, но всяко зло е лудост. Злото само по себе си никога не е смешно, но лудостта понякога е. Трябва да се смеем на безразсъдността на злото, защото така пренебрегваме властта му над нас, намаляваме влиянието му в света и отхвърляме чара, който според някои хора притежава.

Там, в подземието на банката, се провалих в задължението си да пренебрегна, да намаля, да отхвърля. Бях атакуван от съдбата, неспокоен, ядосан и дори Лори Лин Хикс въпреки своята прелест не можеше да повдигне духа ми.

Както можете да се досетите, тя имаше много въпроси. По принцип обичах да разказвам историята на моето раждане, но сега нямах такова желание. И все пак тя успя да изтръгне от мен малко за Конрад Бизо. Неуморима е.

Не споменах предсказанията на дядо ми. Ако бях стигнал дотам, със сигурност щях да кажа и за предчувствието, което имах в моргата за вестници — по-силно от интуиция, но без ясни детайли — че ще бъде убита.

Нямаше смисъл да я притеснявам, още повече че моето внезапно шесто чувство може да е просто глупост, искра от пренажеженото ми въображение.

Смешниците без костюми приключиха с приготовленията около експлозивите, запалиха и наредиха редица фенери, за да осветяват стаята, когато електричеството спре. Всъщност нямаха достатъчно, за да осветят цялата стая, а само за ъгъла, в който щяха да работят.

С Лори бяхме оставени да седим на разстояние. Когато спреше токът, щяхме да сме в сянка. След като осмисли разказа ми, тя се замисли за момент и после каза:

— Всички клоуни ли са толкова намръщени?

— Не познавам много клоуни.

— Познаваш тези тримата. И Конрад Бизо.

— Никога не съм виждал Конрад Бизо. Бил съм на възраст пет минути, когато пътищата ни са се пресекли.

— Аз го броя за среща. И говорейки за намръщени клоуни, това е четири от четири. Не е истина! Все едно да срещнеш истинския Дядо Коледа и да се окаже, че той е алкохолик. Ножчето е в теб, нали!

— Кое?

— Ножчето.

— Искаш да кажеш пиличката.

— Щом така ти харесва да го наричаш.

— Такова е.

— Както кажеш. Кога ще преминеш към действие?

— Когато дойде моментът — казах търпеливо.

— Да се надяваме, че това ще е преди да се пръснем на парченца.

Бяха приключили с поставянето на петте фенера. Имаше един пред стълбите, един по средата на стълбите и трети най-отгоре, до задния вход към подземието.

От няколко големи куфара Пунчелино извади инструменти, маски за оксиженисти и разни други неща, които не можех да различа от това разстояние.

Хонкър и Кринкъл избутаха нагоре по стълбите един казан на колела, пълен с ацетилен.

— Що за име е Пунчелино? — попита Лори.

— Баща му го кръстил на известен клоун. Нали се сещаш — като Пънч и Джуди.

— Пънч и Джуди са кукли.

— Да — казах аз, — но Пънч е също и клоун.

— Това не го схванах.

— Носи една такава смешна шапка.

— Мислех, че Пънч е продавач на коли — каза тя.

— Откъде ти е хрумнало това?

— Просто с такова впечатление съм останала.

— Шоуто на Пънч и Джуди ни връща в деветнайсети, може би осемнайсети век — поясних аз. — Тогава не е имало коли.

— Е, кой би искал да има една и съща професия цели два века! Тогава, преди появата на колите, той сигурно е правил свещи или е бил ковач.

Тя е магьосница. Така те омагьосва, че ти се, иска да видиш света през нейните очи.

Това беше причината да се чуя как отговарям, сякаш Пънч беше толкова реален, колкото и ние с нея.

— Той не е такъв човек — да прави свещи или да кове. Просто не е такъв човек. Такава работа не би му донесла удовлетворение. А и носи смешна шапка.

— Шапката не доказва нищо. Може да е бил модерен ковач с фънки стил. Тя се намръщи.

— Той много често обезумява от ярост и пребива Джуди, нали така? Е, станаха пет.

— Пет какво?

— Пет намръщени клоуни и нито един щастлив.

— За да бъдем честни — казах аз, — Джуди също много го тормозеше.

— Тя клоун ли е?

— Не знам. Може би.

— Добре, Пънч е неин съпруг, така че тя е клоун, най-малкото по брак. Стават шест, всичките намръщени. Това си е откритие.

Транформаторът гръмна. Сигурно беше поставен в някоя ниша под земята, защото тътенът от заглушения взрив като че ли дойде отстрани, през стените на подземието.

Електрическото осветление веднага изгасна. Другият край на стаята беше огрян от светлината на фенерите, а ние с Лори седяхме в мрак.

16

На широката площадка, където свършваше стълбището, стояха Хонкър и Кринкъл с маски на оксиженисти, в огнеупорни костюми и с ръкавици с широки маншети. Хонкър, с фенерче в ръка, разряза печата на стоманената врата.

Пунчелино се усмихваше, главата му се тресеше и той падна на колене пред мен и Лори.

— Ти наистина си Джими Ток?

— Джеймс — казах аз.

— Син на Руди Ток?

— Точно така.

— Баща ми казва, че Руди Ток е спасил живота му.

— Татко може и да се изненада, ако чуе това — казах аз.

— Е, освен смел Руди Ток е и скромен — заяви Пунчелино. — Но когато онази псевдосестра с отровна кама в юмрука се опитала да се промъкне зад великия Конрад Бизо — моя баща, твоят баща я застрелял на място и го отървал от сигурна смърт.

Докато аз седях изумен, Лори каза:

— Това е ново за мен.

— Не си и казал? — обърна се към мен Пунчелино.

— Скромен е като баща си — изрече Лори.

Докато миризмата на гореща стомана и разтопено спойващо вещество се носеха из стаята, Лори попита:

— Какво стана с фалшивата сестра?

Вече седнал на пода пред нас с кръстосани крака, Пунчелино каза:

— Била е изпратена в болницата да убие великия Конрад Бизо, майка ми и мен.

— Кой я е изпратил?

Дори и в мрака можех да видя омразата в забележителните му очи, докато през зъби изговаряше името:

— Вирджилио Вивасементе.

Чух отговора му, произнесен с повече съскащи звуци, отколкото думите всъщност съдържаха, и звучащ като галеща ухото поредица от безсмислени срички.

Явно и на Лори и беше прозвучало по същия начин, защото каза:

— Gesundheit.

— Мръсните въздухари — произнесе той с горчивина. — Световноизвестните летящи Вивасементе. Акробати на трапец, ходещи по въже, предобре платени примадони. Най-арогантният, най-надутият, най-суетният, най-прехваленият от всички тях е Вирджилио, главата на семейството, бащата на майка ми. Вирджилио Вивасементе, свиня на свинете.

— Е, хайде, хайде — укори го Лори, — не е хубаво да говориш така за дядо си. Тази забележка предизвика гневен изблик:

— Отнемам му правото да ми бъде дядо, отказвам му, изоставям го, захвърлям тази стара, надута купчина лайна.

— Това звучи доста крайно — каза Лори. — Лично аз бих дала последен шанс на дядо си.

Пунчелино се наведе към нея и започна да обяснява:

— Когато майка ми се омъжила за баща ми, нейното семейство било разгневено и шокирано. Летяща Вивасементе да се омъжи за клоун! За тях въздушните акробати не са просто кралете на цирка — те са полубогове, а клоуните са низша форма на живот — мръсна утайка.

— Може би, ако клоуните не бяха толкова намръщени — обади се Лори, — другите хора от цирка щяха да ги харесват повече.

Май не я чу. Беше решен да довърши речта против семейството на майка си.

— Когато майка ми се омъжила за великия Конрад Бизо, въздухарите първо започнали да я отбягват, след това я намразили, после я лишили от наследство и се отрекли от нея. И понеже се омъжила по любов, омъжила се за човек, когото те смятали за недостоен, тя вече не била тяхна дъщеря, тя била боклукът на рода.

— Така — каза Лори, — да видим дали съм разбрала правилно? Всички са били в един и същи цирк, майка ти е живеела в клоунската част на лагера, а семейство Вивасементе са живеели в съседната, по-елитната част. На пътя всички са били заедно, но всъщност са били разделени. Сигурно е имало доста неприятно напрежение.

— Дори не можеш да си представиш! На всяко представление Вивасементе се молели на Исус великият Бизо да си счупи гръбнака, когато го изстрелват от топа, и да остане завинаги парализиран. На всяко представление баща ми се молел на Исус цялото им семейство да паднат от високия трапец и да умрат по ужасен начин, размазани на централната арена.

Лори ме погледна:

— Не ти ли се иска да видиш лицето на Исус, когато им е четял имейлите.

Останал без дъх, Пунчелино каза:

— Нощта, в която съм се родил, тук, в Сноу Вилидж, Вирджилио наел убиец, който, преоблечен като сестра, дошъл в болницата.

— Той е можел да намери наемен убиец, когато си пожелае? — попита тя.

Гласът на Пунчелино трепна от омраза и страх:

— Вирджилио Вивасементе, тази движеща се помия, наричаща себе си човек… той е свързан, той е в центъра на мрежа, изплетена от зло. Достатъчно е да дръпне една нишка и престъпници на края на света усещат вибрациите, и се отзовават. Той е надут шарлатанин и глупак… но е също и отровна гъсеница, бърза и покварена, изключително опасна. Уредил е да ни убият, докато той и неговото непочтено семейство имат представление — желязно алиби.

Това беше историята на нощта, в която съм се родил, разказана от пиян лунатик.

Пунчелино е бил закърмен с тази история, а не с майчино мляко и любов. Чувал е този разказ хиляди пъти, израснал е в атмосфера на параноя и омраза и е повярвал на този абсурд, както идолопоклонниците някога са повярвали в разума и божествеността на златния телец и големи парчета камък.

— И точно когато във фоайето за бъдещи бащи — каза той — наемният убиец се промъкнал зад баща ми, влязъл Руди Ток, видял дявола, грабнал пистолета му и го застрелял, преди да успее да изпълни нарежданията на Вирджилио.

Горкият Луис Хансън, убит от клоун-психопат, беше превърнат от същия клоун в какво ли не, от сестра до комбинация между нинджа и убиец на бебета, пратен от крал Ирод.

Лори, ме потупа по коляното, за да ме извади от изумлението, и уточни:

— Баща ти е носел пистолет, така ли? Мислех, че е просто сладкар.

— По това време е бил просто пекар — казах аз.

— Брей! Какво ли носи сега, когато е сладкар? Шмайзер?

Принуден да разкаже жалката си история, Пунчелино нетърпеливо настоя да продължи:

— След като бил спасен от Руди Ток, баща ми осъзнал, че майка ми и аз също сме в голяма опасност. Нахлул родилното, намерил родилната зала и влязъл точно в момента, когато лекарят се опитвал да ме удуши — мен, невинното новородено.

— И лекарят е бил фалшив? — попита Лори.

— Не. Макдоналд бил истински доктор, но е бил подкупен от Вирджилио Вивасементе, този плазмодий от червата на сифилистична невестулка.

— Невестулките могат ли да хванат сифилис? — учуди се тя.

Той реши да го приеме като риторичен въпрос и продължи:

— На доктор Макдоналд му е била дадена огромна сума, цяло състояние, за да направи така, че да изглежда, че майка ми е умряла при раждането и че аз съм се родил мъртъв. Вивасементе, да гори в ада дано, смятал, че скъпоценната кръв на Вивасементе е била замърсена от великия Конрад Бизо и аз и майка ми, вече опетнени, трябва да бъдем унищожени.

— Какъв подъл човек — каза Лори, сякаш вярваше на всичко чуто.

— Нали ти казах — изрева Пунчелино. — Той е по-долен и от загнояваща гангрена в гъза на Сатаната.

— Това наистина е долно — съгласи се тя.

— Конрад Бизо застрелял доктор Макдоналд, докато той се опитвал да ме удуши. Моята майка, моята красива майка вече била мъртва.

— Ей-това е история — беше единственото, което посмях да кажа, защото, ако направех коментар на някой от многобройните абсурди в тази Нътхаус Тиътър версия на отдавна отминали събития, щях да изглеждам като приближен на Вирджилио.

— Но Вирджилио Вивасементе, това изчадие проклето…

— О, това ми хареса — прекъсна го Лори.

— … тази движеща се кучешка повърня, той е знаел колко корумпиран е този град, колко лесно може да скрие истината. Подкупил е полицията и местните журналисти. Официалната версия е невероятен буламач от лъжи, разказани в „Газет“. Успях да покажа съпричастност към неговата версия:

— Когато знаеш истината, този буламач е доста прозрачен.

Той енергично кимна.

— Руди Ток трябва да е бил принуден да мълчи през всичките тези години.

— Татко не е взел пари от Вирджилио — побързах да го уверя, страхувайки се, че по-късно може да се разходи из града, за да застреля татко, мама и Уина. — Нито пени.

— Да, да, разбира се, че не е. — Пунчелино се извини прочувствено, че бях усетил такова обвинение. — Конрад Бизо, моят баща, ми е разказвал колко почтен човек е Руди Ток. Сигурен съм, че са го накарали да мълчи, като са го заплашили.

Вече бях разбрал достатъчно добре психологията на Пунчелино и предполагах, че единствено преувеличаването и лъжите му звучат като истина и затова казах:

— От години бият татко всяка седмица.

— Този дяволски град.

— Ако беше само това, нямаше да го накарат да млъкне — добавих. — Заплашват да убият баба ми Роуина, ако проговори.

— И нея я бият — каза Лори.

Не можех да преценя дали искаше да помогне, или да навреди.

— Само веднъж — уточних аз.

Лори разкри:

— Избиха и зъбите.

— Само два зъба — побързах да я поправя, притеснен, че може да прекалим.

— Разкъсаха и ухото.

— Не ухото — уточних бързо. — Шапката.

— Мислех, че е ухото — каза Лори.

— Шапката и беше — настоях аз с тон, който казваше „стига толкова“. — Скачали са върху шапката и и са я разкъсали.

Пунчелино закри лицето си с ръце, заглушавайки гласа си:

— Да разкъсат шапката на възрастна дама. Шапката на възрастна дама. Всички страдаме в ръцете на тези чудовища.

Преди Лори да заяви, че доверениците на Вирджилио са отрязали пръстите на баба Роуина, попитах:

— Къде е прекарал баща ти последните двайсет години?

Махна маската от пръсти от лицето си и отвърна:

— На път, винаги в движение, две стъпки пред закона, но само стъпка пред частните детективи на Вирджилио. Отгледал ме е на десетки различни места. Наложило се е да се откаже от голямата кариера. Великият Конрад Бизо… принуден да се изявява като клоун в малки шоупрограми и да се унизява като клоун на детски партита, в автомивки, на карнавали. Заставен да живее под фалшиви имена — Чийзо, Гигълс, Клапо, Соси.

— Соси? — попита Лори.

Пунчелино се изчерви:

— За известно време той беше клоун в стриптийз бар. Такова унижение. Мъжете, които ходят по такива места, не могат да оценят гения му. Те се вълнуват само от цици и дупета.

— Простаци — съгласих се аз.

— Измъчен, отчаян, постоянно кипящ от ярост, изплашен, че пратеник на Вивасементе може да го открие във всеки един момент, той беше добър баща, доколкото това беше възможно при тези обстоятелства, въпреки че Конрад Бизо беше загубил способността си да обича, когато загубил майка ми.

— Холивуд би могъл да направи от това страхотна мелодрама — каза Лори.

— Баща ми мисли, че него трябва да го играе Чарлс Бронсън — съгласи се Пунчелино.

— Ненадминатият крал на мелодрамите — пак се обади Лори.

— Детството ми беше студено, лишено от любов, но това беше донякъде компенсирано. Например, докато се подготвях за деня, в който ще трябва да издебна и да убия Вирджилио Вивасементе, още на десет години научих страшно много за оръжията, ножовете и отровите.

— Другите десетгодишни момчета не знаят такива полезни неща — каза Лори. — Само бейзбол, видеоигри и картички Покемон са им в главите.

— Не ми даде любов, но поне ме спаси от порочния Вирджилио… искаше да ме научи на нещата, които го бяха превърнали в легенда.

Силен, неприятен звън се разнесе из стаята.

Най-отгоре на стълбището, Хонкър и Кринкъл бяха отворили стоманената врата, измъкнаха я от рамката и я хвърлиха на земята.

— Сега трябва да свърша моята част от работата — каза Пунчелино. Гневът и омразата се изпариха като поставени на реостат и топлота и нещо, което можеше да мине за обич, озариха лицето му.

— Но не се притеснявай. Когато това свърши, аз ще те защитя. Знам, че можем да разчитаме на теб. Ти няма да ни предадеш. И косъм няма да падне от главата на сина на Руди Ток.

— А аз? — попита Лори.

— Ти ще трябва да умреш — отговори той без колебание, усмивката му повехна в любезно механично изражение, а очите му внезапно се изпразниха от състрадание.

Ако злото беше лудост, а лудостта можеше да бъде смешна от безопасно разстояние, то малко бяха лудите с чувство за хумор. Ако приемем, че Пунчелино имаше такова, то със сигурност не беше достатъчно изкривено, за да създаде такъв сюжет. Знаех, че е сериозен. Щеше да освободи мен, но щеше да убие Лори.

Бях шокиран и не можах да реагирам на момента, но когато той се изправи и тръгна, извиках:

— Пунч, почакай! Трябва да ти кажа една тайна.

Той се обърна към мен. Мрачното му лице изведнъж светна, като ято птици, рязко сменящо посоката си, за да се влее във внезапно появило се течение. Каменното изражение и студеният поглед бяха изчезнали. Сега целият беше блясък и приветливост: красиво лице, страхотна коса, светещи приятелски очи.

— Лори — казах му — ми е годеница.

Той извади една от онези усмивки за милиони.

— Фантастично! Страхотна двойка сте.

Не бях убеден, че е разбрал какво искам да му кажа, и добавих:

— Ще се оженим през ноември. Ще се радваме, ако дойдеш на сватбата, ако това е възможно. Но няма да има сватба, ако я убиеш.

Усмихнат, той кимаше и премисляше, докато аз почти не дишах. Премисляше и обмисляше. Най-накрая каза:

— Искам само синът на Руди Ток, моят и на баща ми спасител, да е щастлив. Малко ще е проблемно с Хонкър и Кринкъл, но ще се справим.

„Благодарято“ излезе от мен като експлозивно издишване. Той ни остави и продължи към стълбите.

Колкото и да не и се искаше да показва слабостта си, Лори не можа да скрие облекчението, което разтрака зъбите и. Когато Пунчелино не можеше да я чуе, тя каза:

— Нека да изясним нещо, пекарю! Няма да кръстя първото дете нито Конрад, нито Бизо.

17

Пунчелино замахваше с чука и разбиваше стената. Хонкър режеше арматурата, която се подаваше. Кринкъл преместваше боклука най-долу на стълбите и встрани от пътеката. За трио клоуни бяха забележително ефективни и сработени.

Всеки път, когато Пунчелино спираше да си почине, даваше на Хонкър фенерчето и се отдръпваше, за да избегне искрите, струящи от арматурата. И всеки път поглеждаше часовника си.

Очевидно бяха изчислили времето, за което енергийната компания ще поправи трансформатора, и май се чувстваха спокойни. Не изглеждаха нервни. Ненормални — да, но ни най-малко притеснени.

Часовникът ми беше на лявата ръка, така че можех да го поглеждам, без да безпокоя Лори, която беше закопчана за дясната ми ръка. Не че така, както се бяхме облегнали на уютните метални шкафове, щеше да подремне. Беше си съвсем будна и — това едва ли ще ви изненада — говореше.

— Иска ми се баща ми да беше клоун — изрече замечтано.

— Защо би искала да живееш с такъв намръщен човек?

— Баща ми нямаше да е намръщен клоун. Той е приятен човек, просто е безотговорен.

— Рядко е бил до теб, а?

— Винаги по следите на някое торнадо.

— Защо? — реших да попитам.

— Занимава се с преследването на всичко, което прилича на торнадо. Така си изкарва хляба — пътувайки из Средния Запад с подобрения си събърбън.

Беше 1994 година, филмът „Туистър“ излезе към 1996. Не можех да си представя, че има такава професия.

Мислех, че това е някаква измислица, и продължих шегата:

— Хващал ли е някога нещо?

— О, десетки.

— И какво ги прави, като ги хване?

— Продава ги, разбира се.

— Значи, като хване торнадо, то вече е негово? И има правото да го продаде?

— Естествено. Той притежава авторските права.

— Значи, вижда торнадо, започва да го гони и като се приближи достатъчно…

— Те са безстрашни — прекъсна ме тя, — влизат направо в него.

— Значи влиза направо в него и после какво? Не можеш просто да застреляш торнадо, все едно е лъв на поляната.

— Разбира се, че можеш. Почти същото е.

Това вече не приличаше толкова на шега, колкото на лудост, каквато Пунчелино веднага би приел.

— Дали баща ти би продал един и на мен?

— Ако имаш толкова пари.

— Не мисля, че мога да си позволя цяло торнадо. Сигурно са скъпи.

— Е — каза тя, — зависи за какво смяташ да го използваш.

— Мислех си да заплаша с него Чикаго и да поискам десет милиона, може би двайсет милиона, нещо такова.

Погледна ме с нетърпение и с известно съжаление.

— Доста изтъркана шегичка.

Започнах да подозирам, че пропускам нещо.

— Извинявай! Искам да знам. Наистина.

— Добре! Цената донякъде зависи от това, колко дълъг видеозапис искаш да купиш — една минута, две, десет?

Видео филм. Естествено! Няма как да хване торнадо с ласо например. Дотолкова бях приел изказванията и за смахнати, че когато заяви, че баща и преследва урагани, не мислех, че точно това иска да каже.

— На учените — продължи тя — им взима по-малко пари, отколкото на телевизиите и филмовите студиа.

— Брей, това наистина е опасна работа.

— Да, но сега ми изглежда, че и да беше клоун, пак нямаше да е лесно. — Тя въздъхна. — Просто ми се иска да прекарваше повече време с мен, когато бях малка.

— Сезонът на торнадото не продължава цяла година.

— Така е. Но той преследва и урагани.

— Сигурно е пресметнал, че е набрал необходимата скорост и затова.

— Точно това е пресметнал. Когато приключи един сезон, започва следващият, така че преследва докладите за времето от Гълф Коуст до бреговете на Атлантика.

Най-отгоре на стълбите тримата крадливи смешници бяха отворили достатъчно голяма дупка, за да могат да влязат в трезора.

Пунчелино и Кринкъл с фенерчета в ръце се изгубиха в разбития зид. Хонкър остана отзад, хвърляйки погледи към нас.

— Когато генераторът не се е включил при спирането на тока — каза Лори, — е възможно да се е включила автоматична аларма по телефонната линия и в банката вече да има полицаи.

Въпреки че се надявах непоклатимият и оптимизъм да се окаже оправдан, отвърнах:

— Тези пичове са щели да покрият и това. Изглежда са помислили за всичко. Тя млъкна. Аз също. Подозирах, че сме обсебени от едно и също притеснение: дали Пунчелино ще спази обещанието си да ни пусне.

Проблемът щеше да е в приятелчетата му. Не бяха луди по начина, по който синът на великия Конрад Бизо беше. Бяха стъпили на земята много по-здраво от него. Хонкър беше воден от алчност, а Кринкъл — от алчност и завист. Едва ли биха проявили сантименталност към сина на Руди Ток.

Тишината ни погълна. Безпокойството разцъфваше в нея. Достатъчно ми беше да слушам Лори да говори и затова се опитах да я заприказвам:

— Учуден съм, че майка ти не е пътувала заедно с баща ти. Ако бях женен за преследвачка на бури, която постоянно отсъства от къщи, щях да искам да съм с нея.

— Майка ми си има успешен бизнес. Харесва и това, което прави, и ако напусне Ел Ей, ще трябва да се откаже.

— С какво се занимава? — попитах.

— Държи змии.

Това звучеше обещаващо. Лори продължи:

— Да имаш майка, която държи змии, не е толкова забавно, колкото си мислиш.

— Така ли? Мисля, че е интересно.

— Понякога. Но тя не работеше вкъщи. Змиите не са толкова лесни за трениране като кученцата.

— Змиите могат да бъдат тренирани?

— Не говоря за обикновено трениране. Имам предвид трикове. Кучетата обичат да учат такива неща, но змиите бързо се отегчават. Когато им доскучее, се опитват да се измъкнат и могат да бъдат доста пъргави.

Пунчелино и Кринкъл се върнаха от трезора. Носеха кутии. Сложиха ги на земята и ги отвориха.

Когато видя какво има вътре, Хонкър извика. Тримата мъже започнаха да се смеят и да удрят ръце един с друг.

Явно кутиите съдържаха нещо много по-интересно от змии и сладки.

18

Донесоха шестнайсет кутии, свалиха ги по стълбите и ги натовариха на количката, на която преди това бяха експлозивите. Това бяха кашони от твърд картон, с капаци, подобни на тези, в които слагаш книгите си, когато се местиш в ново жилище.

— Повече от три милиона в брой — изрече Пунчелино, когато ни избута да станем и ни заведе до плячката.

Спомних си какво беше казал по-рано: „По всичко личи, че не е голяма банка и никой не би я обрал.“

— Няма толкова много пари в брой в повечето банки в големите градове — поясни Пунчелино. — Това е колекция на отдел „Ценности“ от така наречената „изхабена валута“. Всички банки изваждат захабената валута от обращение. От дванайсет области я пращат тук всяка седмица и в замяна получават нови банкноти.

— Две трети от това е изхабена валута — каза Хонкър, — а останалият един милион е нов. Няма значение. Стойността е еднаква.

— Просто изцедихме малко кръв от капиталистическата пиявица — обади се Кринкъл, а слабата му метафора отразяваше физическото му изтощение. Жичките на главата му се бяха сплъстили от пот.

Пунчелино си погледна часовника и каза:

— Ще трябва да си размърдаме задниците, за да има фойерверки.

Кринкъл и Хонкър излязоха от подземието първи, като единият дърпаше, а другият буташе количката. Ние с Лори ги следвахме, а Пунчелино се движеше зад нас.

В тайните подземни коридори на Корнелий Сноу половината от дебелите жълти свещи блещукаха в свещниците. Трептящите пламъчета осветяваха пътя, вече не толкова добре, колкото в началото. Извиващи се светлинни форми и плъзгащи се сенки тихо се сражаваха на бойното поле на варовиковите стени и таван като духове във война между доброто и злото.

Това беше едно от онези места, на които няма да е чудно, ако от някой ъгъл изскочи Ледърфейс от тексаското клане и започне да стреля с марковото си оръжие. Можеше да открие сродна душа сред клоуните-убийци.

— Тази вечер — каза Пунчелино, когато стигнахме разклона надясно, водещ към библиотеката — най-накрая ще накарам баща ми да се гордее, след като се провалих във всичко останало.

— О, скъпи — обади се Лори, — не бъди толкова жесток към себе си. Изглежда, си гений на тема оръжия, ножове, отрови.

— Това не го интересуваше. Единственото нещо, което искаше от мен, бе да стана клоун, най-великият клоун, звезда, но аз нямам талант.

— Ти си още млад — окуражи го тя. — Имаш много време да учиш.

— Не, той е прав — възрази и Хонкър с очевидна искреност. — Момчето няма талант. Неговият баща е Конрад Бизо, така че с имал за учител най-добрия. Но той дори не може да стане за резил като хората. Обичам те, Пънч, но е така.

— Няма нищо, Хонкър. Осъзнах истината преди много време. На кръстовището не завихме нито наляво, нито надясно. Оттук вече можех да се ориентирам. Направо трябва да беше имението на Сноу, пред което бях паркирал шелбито си, точно срещу банката, до градския площад.

Кринкъл каза:

— Бях с Пунч на арената. Заедно правехме елементарната взривяваща се клоунска кола, евтиния номер с крака в кофата, смешката с дъжда под чадъра и дори номера с мишката в гащите, които никой не може да прецака…

— Но аз ги прецаках всичките — мрачно изрече Пунчелино. — Публиката му се смя — уточни Хонкър.

— Нали това се очаква? — попита Лори.

— Това не е хубав смях — рече Пунчелино.

— Наистина, госпожице, това е гадничко — каза и Хонкър. — Те се смеят на, а не с него.

— Как можете да усетите разликата? — учуди се тя.

— О, лейди, ако си клоун, усещаш — поясни Кринкъл.

Докато се движехме под Сентър Скуеър Парк, бях шокиран от промяната в отношението на двамата мъже. Изглеждаха по-приятелски настроени към нас, по-общителни. Лори вече беше госпожица и лейди вместо неодушевен предмет.

Вероятно трите милиона ги бяха разведрили. Или пък Пунчелино беше поговорил с тях. Беше им обяснил кой съм и те вече не гледаха на нас като на заложници, а като на почетни клоуни.

Може би възнамеряваха да ни очистят след малко и предпочитаха да застрелят хора, с които са създали връзка. Опитвайки се да разсъждавам като психопат, се питах: „Какво ли е да застреляш непознат?“ В настроение да се самобичува Пунчелино разкри:

— Вместо да си заклещя крака в кофата, веднъж си заклещих главата в проклетото нещо.

— Това звучи доста смешно — каза Лори.

— Не и както го направи той — увери я Хонкър.

— Те ме освиркаха — отбеляза Пунчелино. — Освиркаха ме от голямата сцена.

Пред количката, дърпайки, както Хонкър буташе, задъхан, Кринкъл му рече:

— Ти си добро момче, Пунч. Това е важното. Щях да съм горд, ако беше мой син.

— Много мило, Кринкъл. Много мило.

— Какво му е толкова великото да си клоун? Дори когато наивниците се смеят с теб, те се смеят на теб, а и служебните привилегии не си заслужават — каза Хонкър.

На края на коридора се озовахме пред друга масивна дъбова врата с железен обков. Отвъд нея беше подземието на имението Сноу.

Тримата мъже осветиха пространството със силните си фенерчета. Най-много се набиваха на очи експлозивите с вградени в тях детонатори, поставени стратегически из огромната стая в основите на поддържащите колони.

Установих, че четвъртото ключово място от градския площад — Съдебната палата — беше подготвено да се взриви. Тихото, малко Сноу Вилидж щеше да е новина номер едно. Лекарите са странни птици, особено ако нещо в рецептата куца, така че попитах Пунчелино:

— Защо тук има фенери, а в тунелите — свещи?

— Свещите придават автентичност — обясни той. — Аз съм познавач на автентичното във всичките му форми, но то все по-трудно се намира, в този все по-пластмасов, полиестерен свят.

— Не разбирам.

Той ми отговори с някакво съжаление:

— Не разбираш, защото не си артист.

Това не ми помогна много да разбера, но вече бяхме стигнали до кухненски асансьор от деветнайсети век със сгъваема месингова портичка вместо врата. Задвижваше се от макари и тежести и имаше капацитета и механичната сила да приюти количката с парите.

Изкачихме четири стълбища, докато стигнем до кухнята в задната част на партера. Светлината на фенерите разкри бели керамични плотове, блестящ мед и релефно стъкло. Забелязах голяма лъскава гранитена подложка на един керамичен плот. Това беше идеалната повърхност за приготвяне на тесто за кексове и пити. Дори и ако Корнелий е бил алчен, експлоатиращ, кръвопиещ, злобен лицемер, олигавено, ядящо бебета прасе, както го беше описал Кринкъл, в него все пак е имало нещо добро, щом е имал специално отношение към сладкишите.

— Вижте тази невероятна стара желязна печка — каза Хонкър.

— Храната е имала истински вкус, когато е излизала от тази сладурана — добави Кринкъл. — Защото е била автентична — поясни Пунчелино.

Хонкър постави фенерчето си на плота и дръпна лоста, който задвижи кухненския асансьор, и донесе резултата от банковия обир в кухнята.

Пунчелино застреля Хонкър в гърдите, Кринкъл — в гърба и докато се свличаха на пода с викове, ги простреля по още два пъти.

19

Непредвидимостта и жестокостта на тези убийства поразиха Лори и тя не продума, но мисля, че аз изкрещях. Не можех да бъда сигурен, защото крясъците на жертвите — по принцип кратки — са ужасни и по-силни от полусподавения писък, който бях или не бях произвел.

Нещото, за което нямах съмнения, беше, че едва не повърнах. Гаденето се търкаляше в мен, а внезапно нахлуване на горчива слюнка препречи пътя на киселинната вълна от стомаха.

Стиснах зъби, поех дълбоко няколко пъти въздух, преглътнах и потиснах гаденето най-вече като отворих кранчето на гнева.

Тези убийства ме втрещиха, уплашиха и разяриха дори повече от убийството на Лайнъл Дейвис, нашия библиотекар. Не знаех защо, физически бях по-близо до тези жертви, отколкото до Лайнъл, който се беше свлякъл зад бюрото. Може би това беше близостта, която миришеше на смърт. Не само неясният полъх от кръвта, но и вонята на вътрешности, гърчещи се в спазми. Или пък бях толкова потресен, защото убиецът и двамата му партньори, разговаряха с очевидна обич точно преди да ги очисти.

Жертвите бяха от ниско качество, в това няма съмнение, но такъв беше и Пунчелино. Независимо каква категория нещастна, изгубена душа носиш, заслужаваш поне безопасно общество от себеподобни.

Вълците не убиват вълци. Пепелянките не атакуват пепелянки.

Единствено в разнообразните общества от човешки създания трябва да се пазиш от брат си.

Този урок беше толкова нагледно показан — с шест куршума, че се почувствах закован от мразовитата истина. Шокът потисна дишането ми и след още едно издишване дробовете ми останаха без въздух.

Пунчелино извади пълнителя на пистолета, останал с четири куршума, и вкара пълен. Не разчете правилно реакциите ни. Усмихна се, доволен от себе си, убеден, че и ние сме доволни от него.

— Изненадах ви, а? Сигурно сте си мислели, че ще ги перфорирам едва когато сме в караваната, извън града, с парите. Но повярвайте ми, това беше най-подходящият момент.

Може би, ако ние с Лори не бяхме попаднали в тази лудост, щеше да убие партньорите си точно на такова място. Три милиона долара са добър мотив.

Ако беше способен да екзекутира тези мъже, които изглеждаха като негови чичовци, да наруши обещанието си към нас би го притеснило толкова, колкото да наруши правилата за уличното движение.

— Сватбения ми подарък за вас — каза той, сякаш ни връчваше тостер или чаен сервиз и, разбира се, очакваше благодарствена бележка.

Да го наречем луд или зъл, да покажем отвращение или ярост към неговата безпощадност — това можеше да предизвика моментална екзекуция. Когато балансираш бутилка нитроглицерин върху острие на сабя, никога не усложнявай задачата, като се опитваш да танцуваш степ.

Въпреки че безмълвието ни можеше да му разкрие истинските ни чувства, не успявах да изрека каквото и да е.

Не за пръв път, а със сигурност не и за последен, Лори ни отърва кожите:

— Дали бихме могли да покажем и капка от благодарността си, ако кръстим първото си дете Конрад?

Помислих си, че това предложение ще го обиди като очевиден опит за манипулация. Грешах. Тя беше уцелила в десятката.

Светлината на фенерите се отразяваше в очите на Пунчелино и разкри вълнението му. Той прехапа долната си устна.

— Това е толкова мило — каза. — Толкова мило. Едва ли има нещо, което ще зарадва баща ми, великия Конрад Бизо, повече от това да узнае, че внукът на Руди Ток е кръстен на него.

Лори отвърна със сияйна усмивка, за която Леонардо да Винчи би си дал левия крак.

— Единственото нещо, което би ни направило още по щастливи, е ти да станеш кръстник на бебето.

В присъствието на принца на лудостта спасението е — ако въобще го има — в това да се представяш за член на същото кралско семейство.

Емоционалният му отговор беше предшестван от ново прехапване на устната:

— Разбирам каква е отговорността. Аз ще бъда пазителят на малкия Конрад. Всеки, който му навреди, ще трябва да се разправя с мен.

— Не можеш да си представиш какво успокоение е това за една майка — изрече Лори.

Без да ни заповядва, а по-скоро като приятел, молещ за помощ, той ни накара да закараме количката през криволичещото историческо имение до входната врата; Аз я бутах, а Лори осветяваше пътя с фенерче.

Пунчелино ни следваше с фенерче в едната ръка и пистолет в другата. Не исках да е зад мен, но нямах избор. Ако се бях засуетил, той можеше да направи от онези остри завои на настроението си.

— Знаеш ли кое е ироничното? — попита той.

— Да — че се притеснявах да отида до химическото чистене. Моята ирония не го заинтригува.

— Какъвто профан съм като клоун, такъв гений съм на въжето и на трапеца. — Наследил си таланта на майка си — каза Лори.

— И тайно взех няколко урока — призна той, докато се движехме през кухнята и килера към огромна гостна. — Ако бях отделил половината време от уроците за клоун в такива тренировки, щях да съм звезда.

— Ти си още млад — отново повтори момичето. — Не е прекалено късно.

— Никога. Дори и да продам душата си, за да опитам, не мога да стана един от тях. Никога няма да съм акробат. Вирджилио Вивасементе е живата легенда на акробатите и ги познава всичките. Ако аз имам такива изяви, той ще чуе за мен. Ще дойде да ме види. Ще види лицето на майка ми в моето и ще ме убие.

— Може би ще те прегърне — предположи Лори.

— Никога. За него моята кръв е покварена. Ще ме убие, ще ме разчлени, ще ме маринова в бензин, ще ме изгори, ще се изпикае на пепелта ми, ще сложи мократа пепел в кофа, ще я занесе в някоя ферма и ще я изсипе в калната кочина на прасетата.

— Може би надценяваш подлостта му — предположих, докато преминавахме в по-широк коридор.

— Това, което ви описах, вече го е правил — увери ме Пунчелино. — Той е арогантен звяр. Твърди, че е наследник на Калигула — лудия император на древен Рим. Вече бях виждал Пунчелино в действие и не бих оспорвал предположението му, че има такъв произход. Той въздъхна.

— Затова реших да отдам живота си на безумието на отмъщението. Ако не мога да летя, по-добре да умра.

Дълго стълбище потъваше в мрака на пищно обзаведено фоайе. Вграден черен гранит и под от теракота изобразяваха облечени в тоги фигури и митологични същества, напомнящи на образи от античните гръцки урни.

Лъчите на фенерите ни създадоха илюзията за движение на сцените и шествие под краката ни, сякаш тези същества живееха в двуизмерен свят, реален, колкото и нашия триизмерен.

За миг получих световъртеж, не толкова свързан, предполагам, с нашарения под, колкото с някаква закъсняла реакция на убийствата в кухнята. Освен това залитнах, като си спомних за предчувствието, че Лори ще бъде убита, и се зачудих дали това може да е мястото, където ще бъде дръпнат спусъкът.

Устата ми беше пресъхнала. Ръцете ми бяха влажни. Исках един хубав еклер.

Лори сграбчи дясната ми ръка и я стисна. Тънките и пръсти бяха ледени.

До един от прозорците, разположен до висока входна порта, Пунчелино изгаси фенера си, разкъса пъстрата завеса и се взря в тъмнината. — Навсякъде около площада е тъмно. Детонаторите в подземието тиктакаха. Чудех се колко остава, преди всичко под нас да се взриви. Сякаш прочел мислите ми, той се обърна и каза:

— Разполагаме с около седем минути.

Включи фенера си, сложи го на пода, извади ключ за белезници от джоба на палтото си и дойде при мен.

— Бих искал да закараш количката надолу по входните стълби, по тротоара, до жълтата каравана, паркирана на ъгъла.

— Добре, няма проблем — отвърнах аз и се свих под смирения си тон. Все пак не можех да кажа: „Направи си го сам, клоунчо!“ Когато ми отключи белезниците, ми мина през ума да грабна пистолета от ръката му. Нещо в езика на тялото му ми каза, че очаква такъв ход и ще реагира грубо и решително.

Една зле обмислена постъпка от моя страна можеше да е причина за смъртта на Лори. Имаше логика и аз не се опитах да му отнема пистолета.

Очаквах, че ще освободи и нея с бързо магическо движение, но той я заключи за себе си и прехвърли оръжието си от дясната в лявата си ръка. Държеше го с такава лекота — явно можеше да си служи еднакво добре и с двете ръце.

20

Беше се закопчал за нея.

Видях как го прави и въпреки това имах нужда от време, за да го осъзная. Не исках да повярвам, че няма възможност да се спасим.

Закопчани един за друг, двамата с Лори можехме да се борим за свободата си, когато излезем навън. Сега тя беше заложник не само за да бъдат държани полицаите на разстояние, ако случайно ни срещнат, но и за да бъда държан и аз в покорство.

Пунчелино беше решил, че ако нещата се усложнят, аз не бих му свършил никаква работа.

Да го питаме защо се закопча за Лори щеше да е като да се усъмним в обещанието му да ни освободи. Това съвсем би влошило нещата. Затова не показахме, че поведението му ни е стреснало. Щяхме да изглеждаме наивни като новородени. Бяхме ухилени сякаш… Боже Господи, сякаш се забавлявахме страхотно.

Усмивката и беше застинала като усмивките на претендентките за Мис Америка по време на тази част от конкурса, в която водещият задава изключително подвеждащи въпроси: „Мис Охайо, ако видите кученце и котенце да си играят на железопътната линия, а към тях приближава влак и имате време да спасите само едното от двете, кое ще оставите да умре по ужасен начин — кученцето или котенцето?“

Лицето ми беше като колосано, а устните ми като прострени на въже и защипани в двата края — още една усмивка стил Мис Охайо. Отворих входната врата и избутах количката навън. Свежият въздух с аромат на вечнозелени гори охлади потта ми. Луната още не беше изгряла. Разпенени облаци пропускаха само нишки звездна светлина. Никаква светлинка не проблесваше в парка и уличното осветление не беше включено. Сградите около площада бяха тъмни и тихи.

Никакво движение по улицата. Никакви пешеходци по тротоара — доколкото надвисналите дървета ми позволяваха да видя. Пунчелино и Лори ме последваха. Той беше оставил фенерчето си вътре. Сред тези многопластови сенки не можех да видя лицето му добре.

Може би така беше по-добре. Ако можех да го видя по-ясно, сигурно щях да прочета нещо налудничаво и нямаше да знам как да реагирам.

Искаше ми се да виждах Лори по-ясно. Със сигурност усмивката и беше изчезнала. Моята също.

Десетте стъпала между варовикови перила водеха към тротоара. Изглеждаха стръмни.

— Ще трябва да нося кутиите по една-две до караваната. Количката ще заседне по тези стълби.

— Няма — увери ме той. — Специално сме я купили с големи колела. Ще се спусне надолу плавно и лесно.

— Но…

— По-малко от шест минути — предупреди той. — Постарай се да не я изпуснеш и парите да не се разпилеят. Това би било… тъпо.

Препоръката му си беше чиста подигравка с несръчността ми, която гарантираше, че ще се просна на тротоара затрупан от три милиона долара.

Застанах пред количката, дръпнах я по стълбите, оставих гравитацията да я движи, като с тялото си и пречих да се засили надолу. Невероятно, но стигнах до тротоара без инциденти. Пунчелино и Лори слязоха след мен.

Не знаех дали да се моля да се появят някакви пешеходци или напротив. Уравновесеността му се крепеше на толкова тънка нишка, че дори и невинна среща можеше да доведе до още убийства.

Къде беше нарочно хвърленият сейф, когато най-много ми трябваше! Избутах количката до караваната. Само на два метра от нея беше моята сладка и уязвима додж дейтона шелби зет.

— Вратите са отключени — каза той, като спря близо до бордюра. — Сложи кутиите отзад! И побързай!

Бях научил всичко за действието на маята и за химичните процеси, които превръщат яйцата в суфле, но бях пренебрегнал уроците си по експлозиви. Не знаех какво точно ще се случи, когато взривният материал се активира. Докато отварях задните врати на караваната, си представих как имението Сноу се срутва върху нас и ни погребват под тонове тухли и варовик.

Докато товарех кутии в караваната, видях как силният взрив ни разкъсва на парченца. Шест кутии, осем кутии, десет кутии…

Вече се виждах изгорен и разкъсан, обстрелван от буря руини, заслепен от стичащата се кръв, бягащ по улицата с горяща коса. Благодаря ти, бабо Роуина.

След като натъпках и последната кутия, Пунчелино каза:

— Остави вратите отворени засега. Ние ще се возим отзад с парите. Ти ще караш. Когато стигнехме там, където отивахме, той щеше да е зад мен, в идеалната позиция да ме застреля в тила. Знаех, че ще го направи.

Както я караше този тип, щеше да се наложи да си търсим друг кръстник за малкия Конрад.

— Дръж! — каза той.

Когато осъзнах, че ще ми хвърли ключовете, извиках:

— Не! Чакай! Ако ги изпусна, ще паднат в канала и сме загубени.

Между нас имаше стоманена решетка. Щом стъпих върху нея, усетих полъха на мръсна вода.

Той ми подаде ключовете и въпреки че пистолетът му не беше насочен към мен, имах чувството, че щом протегна ръка да ги взема, ще ме застреля.

Най-вероятно се страхувах, защото не се чувствах сигурен в плана си. Взех ключовете с лявата си ръка, завъртях десния си юмрук ниско долу в чатала му и забих пиличката дълбоко в мъжкия му пакет, като със сигурност му придадох нова, невиждана форма. В тъмното не можех да видя как кръвта напуска лицето му, но почти я чувах.

Бях изненадан от себе си и от жестокостта, която никога не бях показвал или изисквал от себе си в кухнята. Завъртях пиличката.

Смътно си спомних, че Джак беше направил нещо подобно на великана изпод стъблото на боба, само дето беше използвал вила. Оставих оръжието си забито и се насочих към пистолета.

Пиличката му изкара въздуха и той издаваше полухриптящи, полуквичащи звуци. Тя стоеше в него, въздухът му — извън него, и докато се опитваше да си го върне, издаваше ужасни стонове.

Мислех, че ще изпусне оръжието или поне ръката му ще е по-отпусната, но той го беше стиснал с непреклонна решителност.

Лори се завъртя, преплете крака в неграциозен танц, опитвайки се да не застава под прицел, и го удари в лицето със свободната си ръка; удари го отново и отново, като сумтеше всеки път, показвайки нечовешката решителност на фигура, размахваща чук в анимиран швейцарски часовник.

С две ръце се опитвах да изтръгна пистолета от ръката му. Проблесна дуло, чу се изстрел, по лицето ме удариха парченца цимент; звук на метал от караваната или от моето сладко шелби зет.

Почти се докопах до оръжието, но той успя да натисне спусъка още веднъж и противно на всичко, което моят баща беше направил за неговия, неблагодарникът ме простреля два пъти.

21

Ако кракът ми беше ранен от брадва, едва ли болката щеше да е по-голяма.

По филмите прострелват героя, но той продължава напред в името Господне, от любов към родината, заради любимата жена. Може да потрепери, но най-често само се ядосва и стига до още по-велики подвизи.

Както казах по-рано, от дете смятам, че нося героя в себе си. Сега осъзнах, че със сигурност не отговарям на едно от изискванията — висок праг на чувствителност.

С викове паднах от бордюра между караваната и шелбито. Главата ми издрънча в решетката на канала или може би решетката издрънча в главата ми.

Бях ужасен, че ще ме простреля в лицето, докато не осъзнах, че пистолетът е в мен.

Протягайки се към слабините си, той се опитваше да извади пиличката, но само я докосваше и се гърчеше още по-ужасно от прасе, видяло ножа на касапина. Падна на колене. После се сгърчи на земята на една страна, дърпайки Лори със себе си.

Лежахме и стенехме от болка — аз и Пунчелино — като две тийнейджърки от филм на Джейми Лий Къртис, които току-що са открили отрязана глава.

Чух Лори да крещи името ми и нещо за времето. Болката ми пречеше да се съсредоточа и в някакъв делириум си представих какво може да ми казва: „Времето не чака. Времето и реката, колко бързо текат. Времето отнася всичко.“

Дори и в моето състояние бързо осъзнах, че едва ли е тръгнала да философства в момент като този. Когато усетих тревогата в гласа и, разбрах и за какво най-вероятно говореше:

„Времето тече. Бомбите!“

Болката в левия ми крак закипя с парливи иглички и аз се изненадах да видя, че плътта ми не е в пламъци. Усещах и нещо да пробожда месото ми — сигурно счупени кости. Каквото и да беше, не можех да помръдна крака си.

Доста е странно да си изплашен до смърт и в същото време почти заспал от изтощение. Изтерзан от болка и способен да си дремне за малко. Бордюрът щеше да е възглавница, а лекият полъх на катран — завивки.

Изкушаващият покой, разбира се, беше самата смърт, която успях да разпозная и да отблъсна.

Без да се опитвам да се изправя, влачейки ранения крак, сякаш бях Сизиф и той беше моят камък, се качих на високия бордюр. Пропълзях до Лори.

Легнал настрани върху едната си ръка, Пунчелино все още беше закопчан за Лори. Със свободната си ръка извади пиличката от чатала си и моментално повърна върху себе си.

Почувствах се доволен от доказателството, че той е по-зле от мен.

През последните няколко часа за пръв път през двайсетгодишния си живот бях започнал да вярвам, че Злото съществува. Изведнъж повярвах в Злото не просто като необходим противник във филмите и книгите — лошите хора и торбалановците, не просто като последствие от родителска незаинтересованост, прекалена отдаденост или някаква социална несправедливост, а в Злото като живо присъствие в света.

Това е присъствие, което неуморно измисля небивалици и мами, но не може да сключи сделка, освен, ако не го поканят. Пунчелино може и да бе отгледан от зъл мъж, може и да бе направляван от думите на злото, но в крайна сметка изборът как да живее си беше само негов.

Удовлетворението, което почувствах при вида на неговите страдания, може да е било противно, покварено, но не вярвам, че само по себе си е част от злото. В момента, в който го почувствах, а пък и все още го чувствам, беше като справедливо удовлетворение, предизвикано от доказателството, че злото си иска цената от тези, които го приемат и ако си бил от тези, които са го отхвърлили, цената, която плащаш — макар и висока — е все пак по-ниска от тази на съгласието.

Интересно как една празнословна философия може да бъде вдъхновена просто от едно повръщане.

Ако повръщането може да предизвика някакво разкаяние у повръщащия, то със сигурност не може да спре тиктакането на детонатора. Сигурно нямахме повече от минута-две, преди творенията на Корнелий Ръдърфорд Сноу да се превърнат в развалини, наподобяващи империята на Озимандий.

— Дай! — каза Лори.

— Какво?

— Пистолета.

Не осъзнавах, че пистолетът все още е в мен.

— Защо? — попитах.

— Не знам в кой джоб пусна ключовете.

Нямахме време да тършуваме из джобовете на панталоните, палтото и ризата му. А след като повърна, нямахме и желанието.

Не разбрах какво общо има оръжието с ключа за белезниците. Страхувах се, че ще се нарани, и затова реших да не и давам пистолета. И тогава установих, че тя вече го е измъкнала от ръката ми.

— Вече си го измъкнала от ръката ми — казах и гласът ми прозвуча обвинително.

— По-добре се обърни — предупреди ме тя, — може да има шрапнел.

— Мисля, че харесвам шрапнел — казах аз, макар че не се сещах какво означава тази дума.

Тя държеше непохватно оръжието. Хвърли му един бърз поглед в тъмното.

— Мисля, че вече ме боли по-малко — казах и. — Сега ми е студено.

— Това не е добре — изрече тя загрижено.

— И преди ми е било студено — уверих я.

Пунчелино изпъшка, потрепери и пак започна да повръща.

— Обърни се! — повтори Лори, този път остро.

— Не бъди толкова груба с мен. Аз те обичам.

— Е, да, винаги нараняваме тези, които обичаме. — Тя ме хвана за косата и извъртя главата ми настрани.

— Това е тъжно — казах, имайки предвид това, че винаги нараняваме тези, които обичаме, и тогава открих, че лежа на тротоара.

Чу се изстрел, а аз едва по-късно разбрах, че е поставила дулото върху веригата, свързваща белезниците, и с този изстрел се е освободила от Пунчелино.

— Ставай — побутна ме тя. — Хайде! Хайде!

— Ще полежа тук, докато се посъвзема.

— Ще полежиш, докато умреш.

— Е, не, това ще е дългичко.

Тя ме убеждаваше, ругаеше, заповядваше, буташе, издърпваше и ръчкаше и следващото нещо, което осъзнах, е, че съм на краката си, подпрян на нея, промъквайки се между караваната и шелбито по улицата, далеч от имението.

— Как е кракът ти?

— Кой крак?

— Имам предвид боли ли?

— Мисля, че го забравихме на тротоара.

— Господи, ти наистина си едричък — каза тя.

— Просто съм по-як, това е.

— Всичко е наред, добре си си. Подпри се на мен. Хайде!

С глас, плътен като английски яйчен крем, казах:

— В парка ли отиваме?

— Да.

— На пикник?

— Точно така. И закъсняваме. Да побързаме!

Чух шум от приближаваща се кола. Появиха се някакви фарове. Съчетанието на синьо и жълто във въртяща се сигнална лампа на покрива показваше, че това е или полицейска кола, или междугалактическо превозно средство.

Колата намали и спря на около четири метра от нас, вратите се отвориха рязко и двама мъже излязоха от нея.

— Какво става тук?

— Този мъж е прострелян — каза им Лори. Зачудих се за кого говори. Преди да успея да я попитам, тя добави: — Трябва ни линейка.

Ченгетата се приближиха предпазливо.

— Къде е виновният?

— Там, на тротоара. Ранен е. Няма оръжие.

Когато полицаите тръгнаха към Пунчелино, тя изкрещя:

— Не! Върнете се! Сградата ще се взриви.

В моето състояние предупреждението и ми звучеше озадачаващо; май и полицаите не я разбраха. Побързаха към Пунчелино, който лежеше осветен наполовина от фаровете. Подчинена на една-единствена цел, Лори продължаваше да ме влачи към парка.

— Много е студено за пикник — казах. — Толкова е студено.

— Ще си запалим огън. Само не спирай!

Зъбите ми тракаха и заеквах:

— Ще има ли к-к-картофена салата?

— Да. Много картофена салата.

— От тази консервираната?

— Да, от нея, не спирай!

— Мразя консервираната.

— Имаме и от двата вида.

Един бордюр почти ме спря. Тротоарът изглеждаше толкова мек и привлекателен.

— М-м-много е с-с-студено за пикник — казах — и ттъмно. А миг след това беше и прекалено шумно.

22

Четирите почти едновременни експлозии — имението, банката, съда и библиотеката, прогониха обърканите ми мисли. За момент можех да разсъждавам съвсем ясно.

Когато земята се разтресе, вечнозелените дървета в парка се разлюляха и поръсиха мъртви иглички. Първоначалните взривове отстъпиха на тракането на каменни кегли от боулинга на полуделите богове и си спомних, че бях прострелян два пъти и че и двата пъти не ми хареса.

Болката не се върна заедно със спомена и сега с поясни мисли осъзнах, че да не си чувствам крака въобще, е по-лошо от жестоката агония, която преживях по-рано. Абсолютната безчувственост предполагаше, че кракът ми е безвъзвратно унищожен, мъртъв, ампутиран, край с него.

Изнемощял, когато земята се разтърси, се препънах. Лори ми помогна да легна на тревата, където, подпрян на един чинар, останах, докато не отекна и последният гръм.

Със спомена за простреляния ми крак си представих трите убийства на Пунчелино, на които бях станал свидетел. Тези кървави картини сега, в спомена ми, бяха по-истински, отколкото във времето, в което се бяха случили, вероятно, защото тогава, загрижен за моето и на Лори оцеляване, не се бях осмелил да осъзная потресаващите подробности от страх, че ужасът ще ме парализира.

Гадеше ми се и се опитах да потисна тези образи, но те не ме оставяха. Картините, родени в съзнанието ми, винаги са ми носели приятни чувства, но този пейзаж беше изцапан с кръв и опорочен от злокобно затъмнение.

Когато си пожелах отново успокояващата неяснота, от която бях избягал, тя се върна като огромна сива вълна, поглъщаща светлините на полицейската кола, а между дърветата се носеше мъгла на могъщи едри талази, и движена незнайно от какво в тази безветрена нощ. Прах.

Бурната маса не беше нито мъгла, нито мозъчно затъмнение, а гъсти облаци прах от превръщането на имението на Корнелий Сноу от величествено здание в руина. Стрит на прах варовик, тухли на пясък, паднала мазилка — с хиляди миризми и вкусове, прахът се търкаляше върху нас.

Блед на цвят, облакът донесе тъмнина, мрак, по-дълбок и от самата нощ. Надигнах се от чинара и се търкулнах на дясната си страна, затворих очи и си издърпах ризата нагоре като маска за носа и устата.

Протегнах се да докосна безчувствения си ляв крак, за да се уверя, че все още е там. Ръката ми се хлъзна в топла кръв.

За момент ми се стори, че прахът е втвърдил кръвта и е образувал ужасна обвивка.

Първо реших, че Лори е на тревата, до мен, скрила лицето си от задушаващия плащ. После чух гласа и над мен и разбрах, че стои права. Викаше за линейка, кашляше, хриптеше, не спираше да крещи за помощ — прострелян беше човек. Исках да я настигна, да я дръпна надолу, но нямах сили да си вдигна ръката. Бях завладян от плашещо безсилие.

Успокояващата неяснота, която си бях пожелал, се върна. Обезумял от тревога за Лори, вече не желаех това бягство, но не можех да му се противопоставя.

Мислите ми плетяха несвързан разказ за скрити врати, тунели със свещи, мъртви лица, изстрели, дресьори на змии, торнада, клоуни… Трябва да съм бил в безсъзнание или да съм сънувал, защото бях въздушен акробат и ходех по въже с дълга пръчка за баланс. Движех се бавно и несигурно към платформа, на която ме чакаше Лори.

Когато се обърнах назад, за да видя колко съм изминал, се натъкнах на Пунчелино Бизо, който ме преследваше. И той носеше пръчка за баланс, но краищата и бяха остри. Той се усмихваше, беше уверен и по-бърз от мен. „Можех да съм звезда, Джими Ток. Можех да съм звезда.“

Някак си се отнесох от цирковите сънища и по тайни коридорчета на душата си осъзнах, че се движа. Бях на носилка. После ме пристегнаха с ремък в количка в топла линейка.

Когато не успях да си отворя очите, си казах, че просто са залепнали от прах и сълзи. Знаех, че не е така, но мисълта ме успокои. Накрая някой каза:

— Не можем да спасим крака.

Не знаех дали беше в съня ми или истински лекар, но му отговорих с глас, който щях да имам, ако бях принц жаба:

— Трябват ми и двата крака. Аз гоня урагани.

След това потънах дълбоко в бездна, където сънищата бяха прекалено истински, за да са сънища, където загадъчни гиганти в периферията на полезрението ми бдяха над мен и където въздухът ухаеше на черешова пита фламбе.

23

Шест седмици по-късно Лори Лин Хикс дойде на вечеря. Изглеждаше по-красива от pommes a la Sevillane. За пръв път на масата имаше нещо по-възхитително от храната.

Рубиненочервени свещи и кристални лампени шишета разпръскваха трепкаща копринена геометрия по стените и развълнувани кехлибарени кръгове върху разграфения на квадрати таван.

Тя светеше по-ярко от свещите. Ядяхме предястието — раци, печени в сусам, когато баща ми каза:

— Никога не съм познавал човек, чиято майка е дресьор на змии.

— Доста жени се захващат с това, защото звучи забавно — отвърна Лори, — но е доста по-трудно, отколкото си го представят. И рано или късно се отказват.

— И все пак е забавно — отбеляза майка ми.

— О, да! Змиите са супер. Не лаят, не драскат мебелите и си решавате проблема с гризачите.

— И не трябва да ги разхождаш — добави мама.

— Е, ако много искаш, можеш, но не се отразява добре на съседите. Мади, раците са превъзходни.

— Дресьорът на змии как изкарва пари? — поинтересува се татко.

— Мама има три основни източника на доходи. Тя предлага разнообразни змии на телевизионните и филмовите продукции. По едно време сякаш всеки музикален клип използваше змии.

— Значи ги дава под наем! — изненада се майка ми.

— За час, ден, седмица? — попита татко.

— Обикновено за ден. Дори и за филмите с много змии ги вземат за не повече от четири-пет дена.

— Сега няма филм, който да не нашарят с малко живи змии — заяви баба Роуина. — Особено тези на Дъстин Хофман.

— Тези, които наемат змии на час — каза Лори сериозно, — са най-вече непочтени хора.

Това ме заинтригува.

— Никога не съм чувал за компания за непочтено наемане на змии.

— О, има ги, със сигурност — навъси се Лори. — Дават под наем на отделни хора и не задават въпроси.

С татко и мама разменихме озадачени погледи, но Уина беше наясно:

— За еротични неща.

Татко промърмори:

— Оппа!

А мама отбеляза:

— Страшничко.

А аз казах:

— Понякога ме плашиш, бабо!

Лори държеше да поясни:

— Майка ми никога не дава на отделни хора.

— Когато бях малка — каза Уина, — малкият Нед Ярнел, комшийското дете, беше ухапан от гърмяща змия.

— Дива или взета под наем? — попита татко.

— Дива. Малкият Нед не умря, но имаше гангрена. Трябваше да ампутират първо два пръста, после цялата китка.

— Джими, скъпи — каза мама, — толкова се радвам, че не се наложи да ти отрежат крака.

— И аз се радвам.

Татко вдигна чашата си с вино.

— Да пием за неампутирания крак на нашия Джими.

След тоста Уина изрече:

— Малкият Нед стана единственият еднорък шампион в стрелянето с лък, който някога е участвал в олимпийските игри.

— Това е невъзможно — удиви се Лори.

— Мило момиче — каза Уина, — ако мислиш, че е имало много едноръки олимпийски шампиони в стрелбата с лък, явно не си наясно с този спорт.

— Не е спечелил злато, разбира се — изясни татко.

— Сребърен медал — призна баба. — Но щеше да спечели златен, ако имаше две очи.

Лори остави вилицата, за да подчертае удивлението си:

— Бил е циклоп?

— Не — отвърна майка ми, — имал е две очи, просто с едното не е виждал.

— Но не трябва ли да имаш изострени възприятия, за да си добър в стрелбата с лък? — учуди се Лори.

Горда с приятеля си от детството, Уина отбеляза:

— Малкият Нед имаше нещо по-важно от изострени възприятия. Имаше кураж. Нищо не можеше да сломи малкия Нед.

Лори взе вилицата си и каза:

— Искам да разбера дали малкият Нед не е бил освен всичко и джудже.

— Каква странна, но интересна идея — обади се майка ми.

— Според мен само странна — заяви баба. — Малкият Нед беше метър и осемдесет и три, когато беше на единайсет, и стигна до метър и деветдесет и пет — голямо момче, като нашия Джими. Каквото и да си мислеше баба ми, аз бях с няколко сантиметра по-нисък от малкия Нед. Сигурно и тежах много по-малко от него, освен ако не се теглят само ръцете. В такъв случай със сигурност го превъзхождах.

Ако сравня двата си крака, левият тежи много повече от десния благодарение на двете метални пластини и многобройните пирони, които крепяха бедрото ми, плюс металната пластинка в пищяла. Беше се наложила и сериозна съдова хирургия, но това не добави и грам към теглото на крака.

На тази вечеря в началото на ноември 1994 година дренажната тръбичка вече я нямаше, което подобряваше мириса ми, но все още носех гипс. Седях на края на масата с крак, опънат встрани, сякаш се надявах да спъна баба. Уина приключи с рака, примлясна звучно с устни, което смяташе за подходящо за възрастта си, и каза:

— Спомена, че майка ти изкарва пари от змиите по три начина.

Лори докосна прекрасните си сочни устни до салфетката.

— Тя също и дои гърмящи змии.

— Какъв магазин, по дяволите, би продавал такова нещо? — извика татко ужасен.

— Имахме една малка, сладка млечна змия у нас за малко — обърна се мама към Лори. — Казваше се Ърл, но винаги съм мислела, че Бърнард ще му подхожда повече.

— На мен ми изглеждаше като Ралф — каза баба Роуина.

— Ърл беше момче — уточни мама, — или поне го мислехме за момче. Ако беше момиче, щеше ли да се налага да го доим? Все пак, ако не доиш кравата, тя може да умре.

Вечерята беше започнала чудесно. Погледнах татко. Той ми се усмихна. Знаех, че си прекарва страхотно.

— Всъщност в млечните змии няма мляко — каза Лори. — Нито в гърмящите. Това, което изцежда майка ми, е отрова. Хваща главата отзад и масажира жлезите с отрова. Секретът излиза от зъбите, които при гърмящите са подкожни, и се съхранява в стъкленица.

Татко смята гостната за храм и никога не поставя лакти на масата. Но сега се облегна и подпря брадичка с ръката, сякаш се приготви за дълго слушане.

— Значи майка ти има ранчо с гърмящи змии.

— Ранчо е силно казано, Руди. Не е и ферма. По-скоро е градина за развъждане.

Баба ми доволно се оригна и каза:

— На кого продава тази отрова — на убийци или може би на онези пигмеи с фунийки за стреляне.

— Производителите на лекарства я използват, за да правят антиотрова. Има и още няколко приложения в медицината.

— Ти спомена и за трети източник на доходи — припомни и баща ми.

— Майка ми е невероятна със змиите — изрече Лори с любов. — Ходи по партита и изпълнява номера с тях.

— Кой би поръчал такова представление? — учуди се баща ми.

— Кой не би? — попита майка ми и вероятно вече мислеше за годишнината им и за рождения ден на Уина.

— Именно — каза Лори. — Всякакъв вид фирмени празненства по повод пенсиониране, Коледа, бар мицвах, Американската асоциация на библиотеките, каквото се сетиш.

Мама и татко вдигнаха чиниите от предястието. Донесоха купи със супа от пиле и царевица, украсени с парченца чедър.

— Обичам царевица — каза баба, — но имам газове от нея. Преди ми пукаше, ама вече не. Дойде рокът на златните години.

Татко вдигна тост, не с вино, а с първата си лъжица супа:

— Нека негодникът да не излезе от затвора! Нека се пържи! Негодникът, разбира се, беше Пунчелино Бизо. На следващата сутрин предстоеше предварителен разпит, за да се определи дали е психически здрав.

Беше убил Лайнъл Дейвис, Хонкър, Кринкъл и Байрън Меткалф — дългогодишен водач на общността за запазване на града, когото беше измъчвал, за да получи информация за коридорите под площада.

Освен това експлозиите бяха убили двама чистачи в съда и един безделник, който изследвал ценностите на контейнера зад библиотеката. Нарта Файе Джийтър, възрастна вдовица, която живееше до съда, също беше починала.

Осем си е голяма цифра, като говорим за човешки животи, но като се имат предвид сериозните разрушения, можеше да има много повече жертви. Причината да са само толкова беше, че експлозиите бяха два етажа под земята и част от енергията беше потънала в разбиването на подземните тунели. Библиотеката, имението и банката се срутиха върху подземията си, сякаш превърнати в руини под прецизните изчисления на експерт по взривовете.

Съдебната палата също беше взривена, но камбанарията и падна в съседната сграда и предизвика неочакван ужас в иначе спокойния живот на вдовицата Джийтър.

Двете и котки също бяха премазани. Някои от жителите на Сноу Вилидж като че ли бяха по-наскърбени от тяхната смърт, отколкото от човешките или архитектурните загуби.

Пунчелино беше съжалил, че не са умрели стотици. Каза на полицията, че ако можеше да го направи пак, щеше да сложи допълнителни пакети напалм, за да предизвика такава огнена буря, която да унищожи много сгради.

Части от улицата и парка бяха хлътнали в тайните коридори на Корнелий Сноу. Моето красиво, черно, спортно купе с жълти ивици беше погълнато от една такава дупка.

Спомняте ли си, когато казах, че не съм срещал млада жена, която можех да обикна толкова, колкото обичах този седемгодишен додж дейтона шелби зет? Интересно — когато го загубих, не ми домъчня дори за миг.

Лори щеше да изглежда добре в шелбито, но щеше да изглежда още по-добре в понтиак транс ам от 1986, може би не черен, а червен или сребрист, някой цвят, който да отива на емоционалността и. Или пък едно чеви камаро ИРОК-3, кабрио от 1988.

Моят проблем беше проблем като на всеки млад пекар със заплата, достатъчна за насъщния и малко торти. Имаше мъже по света, които само ако зърнеха Лори, щяха да и купят по един ролс-ройс за всеки ден от седмицата. И не всички такива мъже изглеждат като тролове.

— Нали не смяташ, че ще пратят негодника в някой приют и ще го оставят да се отърве? — попита татко.

— Той самият не иска това — поясних аз. — Заяви, че е знаел точно какво прави и че всичко е било отмъщение.

— Луд е по негов си начин — каза Лори. — Но много добре различава доброто от злото. Мади, Руди, тази супа е фантастична, дори и да причинява газове.

Баба Роуина имаше историйка, подходяща и за тази тема:

— Хектор Санчес, дето живееше до Брайт фолс, се самоуби с пръдня.

Рационалистът в баща ми беше възмутен от изказването на баба.

— Уина, това е просто невъзможно.

— Хектор работеше в производството на козметика — спомни си баба. — Имаше прекрасна коса, но не и много мозък. Това беше преди петдесет и шест години, в далечната трийсет и осма, преди войната.

— Дори и тогава не е било възможно — заяви татко.

— Ти още не си бил роден, нито пък Мади, така че не ми казвай какво не е било възможно. Видях го с очите си.

— Никога не си го споменавала. — Татко, подозираше лъжата, но все още беше неподготвен за обвинение. — Джими, споменавала ли го е досега?

— Не — потвърдих аз. — Помня за Хари Рамирес, който се самосварил до смърт, но не и този Хектор Санчес. — Мади, спомняш ли си да си чувала за това преди?

— Не, скъпи — призна майка ми, — но какво доказва това? Сигурна съм, че просто на мама и е било изскочило от ума.

— Да видиш как някой умира от пръдните си не е нещо, което ей-така ти изскача от ума. Татко се обърна към Лори:

— Съжалявам, мила. Разговорите ни на масата не винаги са на такова ниво.

— Не знам какво е нивото, докато ядеш равиоли от консерва и слушаш истории за пошла употреба на змии и за миризмата на торнадо, изсмукало помията от канализацията.

Баба нетърпеливо изрече:

— Хектор Санчес никога не е изскачал от ума ми. Просто за пръв път подхващаме тази тема.

— С какво точно се е занимавал в тази индустрия? — попита мама.

— При положение, че се е взривил с пръдня преди петдесет и шест години — каза татко, — на кого му пука с какво се е занимавал?

— На семейството му — изрече Уина. — Това е била прехраната им. Както и да е, той не се е взривил. Това е невъзможно.

— Случаят приключен! — тържествено произнесе баща ми.

— Навърших двайсет и една и съпругът ми — Сам, ме заведе на таверна за пръв път. Бяхме в сепаре. Хектор беше седнал на бара. Поръчах си розова катеричка. Харесваш ли розова катеричка, Лори?

Лори отговори „да“, а татко каза:

— Побъркваш ме с това; и в момента виждам розови катерички — пълзят по тавана.

— Хектор пиеше бира с парченца лимон през един стол от един здравеняк. Той имаше бицепси колкото бедра и най-красивата татуировка на озъбен булдог на ръката.

— Хектор или здравенякът? — попита майка ми.

— Хектор нямаше никакви татуировки — поне не на места, на които да се виждат. Но пък имаше маймуна на име Панчо.

— И Панчо ли пиеше бира? — попита майка ми.

— Маймуната не беше там.

— А къде беше?

— Вкъщи със семейството. Не беше от онези маймуни, които обичат да обикалят кръчмите. Панчо беше домошар.

Мама потупа татко по рамото.

— Такива маймуни обичам.

— И Хектор, както си седеше на бара, пусна една мощна…

— Най-накрая — каза баща ми.

— … и здравенякът го обиди на миризма.

Хектор му каза да се разкара.

— Колко едър беше този Хектор? — учуди се Лори.

— Към метър и седемдесет и четири, около шейсет килограма.

— Щеше да е добре да вземе маймуната за подкрепление — каза Лори.

— После здравенякът го удари с юмрук два пъти, хвана го за косата и му изтрещя лицето в бара три пъти. Хектор падна мъртъв, а здравенякът си поръча още едно уиски с бира и две пресни яйца заради протеините.

Баща ми победоносно изрече:

— Значи бях прав. Не го е убил излизащият газ. Убил го е пияният здравеняк.

— Ако не беше пръднал, нямаше да бъде убит — настояваше баба.

Лори довърши супата си и попита:

— А как Хари Рамирес се е самосварил?

Следващото ястие беше печено пиле, пълнено с кестени, месо, полента и грах със салата от коренчета от целина.

Когато след полунощ татко донесе таблата с десертите от кухнята, Лори не можа да си избере между мандаринова крем-пита и парче яйчена торта; взе си и от двете. Опита и от трите редици сладкиши.

Ядеше сладкиш с невероятна концентрация, докато не осъзна, че всички на масата са млъкнали. Когато вдигна поглед, всички я гледахме с усмивка.

— Вкусно — каза тя.

Ние се усмихнахме.

— Какво? — попита тя.

— Нищо, мила — отвърна майка ми. — Просто сякаш винаги си била тук.

Лори си тръгна в един през нощта, което за нас беше рано, но за нея — късно. В девет сутринта трябваше да учи на танци двама намръщени унгарци.

Намръщените унгарци са друга история. Ще ги оставя за друга книга, ако доживея да напиша такава.

На входната врата, както стоях с помощта на патерица, Лори ме целуна. Това би било идеалният завършек на вечерта…, ако не беше ме целунала само по бузата и ако цялото ми семейство не беше на един метър разстояние, наблюдаващо и усмихващо се, отдадено на прекалено много примляскване с уста.

После тя целуна баба ми, майка ми и баща ми, което сложи край на илюзиите ми, че съм специален.

Тя се върна при мен, целуна ме пак по бузата и това донякъде оправи положението. Когато излезе от къщата и потъна в мрака, имах чувството, че взе със себе си всичкия кислород. Без нея дишането беше почти болезнено.

Татко закъсня за работа. Тръгна по-късно, за да остане до края с Лори. Преди да излезе, каза:

— Синко, никой уважаващ себе си пекар, не би оставил такова момиче да си отиде.

Докато мама и баба почистваха масата и зареждаха двете съдомиялни машини, аз седнах на един фотьойл в хола и се облегнах на паяците по него. С приятно пълен стомах и гипсиран крак, опънат на стол, се почувствах изоставен.

Опитах се да чета криминален роман от поредицата за частен детектив с неврофиброза — болестта, нашумяла покрай мъжа-слон. Той пътуваше от единия край на Сан Франциско до другия, винаги с качулка на главата, за да закрива деформираните му черти. Не можах да вникна в разказа.

След почистването баба се върна на дивана и се захвана с бродериите си. Беше започнала възглавница на стоножки.

Мама седна пред статива в нейното си ателиенце и се захвана с портрета на едно коли, което по желание на собственика трябвало да е с кариран шал и каубойска шапка.

Размишлявайки за живота си и за приятната вечеря, естествено се замислих и за ексцентричността. Сега като пиша за рода Ток, членовете му изглеждат странни и неповторими. Каквито всъщност са. Това е и една от причините да ги обичам.

Всяко семейство е ексцентрично по собствен начин, както и всяко човешко същество.

Ексцентричен означава извън или встрани от нормалното, извън или встрани от това, което се смята за нормално. Като цивилизация чрез консенсус сме определили кое е нормално, но този консенсус е обширен като река; не е като въже високо над арената.

Въпреки това никой от нас не води абсолютно нормален живот. В края на краищата ние сме хора. Всеки е уникален толкова, колкото никое друго създание не е, сравнено с подобните му. Имаме инстинкти, но те не ни управляват. Чувстваме привличането на безмозъчната тълпа, блазним се от стадото, но устояваме на силните ефекти на това влияние. А ако не успеем, дърпаме обществото надолу към кървави останки от срутени утопии, ръководени от Хитлер, Ленин или Мао Дзе Дун. И тази разруха ни напомня, че Господ ни е дал самоличност и че ако я забравим, тръгваме по тъмни пътеки.

Когато не виждаме и не се радваме на собствената си ексцентричност, се превръщаме в егоистични чудовища. Както моето, така и всяко друго семейство е ексцентрично по свой начин. Гарантирам. Да си отвориш очите за тази истина е да си отвориш сърцето за човешкото. Четете Дикенс! Той е знаел.

Всички от моето семейство искат да бъдат единствено и само себе си. Не биха се редактирали, за да впечатлят другите.

Откриват смисъла в тихата си вяра един в друг и в малките чудеса от ежедневието. Нямат нужда от идеологии или философии, за да определят какви са. Определя ги живеенето, с всички усещания, които носи, с надеждата и с нестихващия смях.

Почти от момента, в който я срещнах в библиотеката, бях сигурен, че Лори Лин Хикс знае всичко, което Дикенс знаеше, независимо дали го беше чела или не. Красотата и идваше не толкова от външния и вид, отколкото от факта, че не беше фройдистки робот и никога не би позволила да бъде определена като такава. Тя не беше жертва, не беше наивница. Ръководеше се не от постъпките на другите, не от завист, не от убеждение за морално превъзходство, а от възможностите, които предлага животът.

Оставих настрани романа с детектива и се прехвърлих от фотьойла в приспособлението за ходене. Колелцата изскърцаха. Влязох в кухнята, затворих вратата и отидох до телефона на стената. Известно време постоях там, бършейки влажните си длани в ризата. Треперех. Тази нервност не беше толкова силна, но беше много по-дълбока от всичко, което бях почувствал пред пистолета на Пунчелино.

Това беше безпокойствието на катерача, който иска да стигне до най-високия връх за рекордно време; който знае, че в живота му ще се отвори едно прозорче и той ще притежава уменията и физическата издръжливост да постигне мечтата си, но се страхува, че бюрокрацията или бурите, или съдбата ще му пречат, докато накрая прозорчето се затвори. И тогава кой ще бъде той, какъв ще стане?

През шестте седмици след нощта на клоуните бяхме разговаряли по телефона много пъти. Бях запомнил номера и наизуст. Набрах три цифри и спрях.

Устата ми беше пресъхнала. Поскърцвайки с патерицата, отидох до шкафа, взех една чаша, после скръц-скръц до чешмата. Напълних я с охладена и филтрирана вода от специалното кранче.

С двеста грама по-тежък, но все още с пресъхнала уста, се върнах до телефона. Набрах пет цифри и спрях.

Нямах доверие на гласа си. Пробвах: „Здрасти. Джими е.“

Дори и аз се бях отказал да се наричам Джеймс. Когато осъзнаеш, че се бориш срещу фундаментален закон на вселената, най-добре е да се предадеш. „Здрасти. Джими е. Извинявай, ако съм те събудил.“ Гласът ми звучеше несигурно и с две октави по-високо. Не е звучал така, откакто бях на тринайсет.

Изкашлях се, опитах отново и вече можех да мина за петнайсетгодишен.

След като набрах шест цифри, спрях отново. И после с импулсивна невъздържаност натиснах и седмата.

Лори вдигна на първото позвъняване, сякаш беше до телефона.

— Здрасти. Джими е — казах. — Извинявай, ако съм те събудил.

— Прибрах се преди петнайсет минути. Не съм легнала още.

— Беше ми приятно тази вечер.

— И на мен — отвърна тя. — Семейството ти е страхотно.

— Виж, това не е за по телефона, но ако не го кажа, няма да мога да заспя. Ще лежа буден и ще си мисля как се затваря прозорецът ми и как пропускам последния си шанс в планината.

— Добре — каза тя, — но ако смяташ да си толкова загадъчен, по-добре да си водя записки, така че по-късно да имам възможността да разгадая за какво, по дяволите, говориш.

Така, взех химикал и лист.

— Първо, не съм красавец.

— Кой го казва?

— Огледалце, огледалце. И съм несръчен.

— Така смяташ ти, но аз не съм получила никакви доказателства, като изключим моменти като този.

— Не можех да танцувам и преди да се сдобия с тези железа в крака ми. А сега притежавам толкова грация, колкото първото изчадие на доктор Франкенщайн.

— Трябва ти добър учител. Веднъж учих двама слепи да танцуват.

— И освен това аз съм пекар, може би един ден ще бъда сладкар, което ще рече, че никога няма да стана милионер.

— Ти искаш ли да си милионер? — попита тя.

— Не особено. Постоянно ще се притеснявам, че ще загубя парите. Трябва да искам да съм милионер, нали! Някои смятат, че не съм достатъчно амбициозен.

— Кой?

— Какво?

— Кой казва, че не си достатъчно амбициозен?

— Вероятно всички. Друго нещо — не обичам да пътувам. Повечето хора искат да видят света, но аз съм домошар. Мисля, че можеш да видиш целия свят в едно ограничено пространство, ако знаеш как да гледаш. Никога няма да се впусна в приключения в република Китай или република Тонга.

— Къде е република Тонга?

— Нямам идея. Никога няма да видя Тонга. Вероятно няма да видя и Париж или Лондон. Някои биха го определили като трагедия.

— Кой?

Продължих с критиката:

— И въобще не съм изискан.

— Чак пък въобще!

— Някои хора мислят така.

— Пак те.

— Кои?

— Някои хора — каза тя.

— Живеем в един от най-известните зимни курорти в света — задълбочавах се аз, — а аз не карам ски. Никога не съм имал желание да се науча.

— Това престъпление ли е?

— Показва липса на авантюризъм.

— Някои хора държат на авантюризма — отбеляза тя.

— Не и аз. И всеки е запален по походи, маратони, вдигане на тежести. Тези неща не могат да ме грабнат. Аз обичам книги, дълги вечери и разговори, дълги разходки и разговори. Не можеш да разговаряш, докато летиш надолу по скиписта. Не можеш да говориш, когато участваш в маратон. Някои казват, че говоря прекалено много.

— Много са упорити, а?

— Кои?

— „Някои хора“. Интересува ли те какво мислят за теб хората извън твоето семейство?

— Всъщност не. А това е странно, не мислиш ли? Имам предвид, че само на социопат може да не му пука какво мислят другите за него.

— Мислиш ли, че си социопат? — попита тя.

— Сигурно е възможно.

— Не мисля, че е възможно.

— Може би си права. Трябва да си авантюрист, за да си завършен социопат. Трябва да обичаш опасностите, промяната и рисковете, а аз не обичам нищо от тези. Аз съм обикновен. Скучен съм.

— И затова ми се обади — за да ми кажеш, че си обикновен, скучен, дърдорещ, неавантюристичен социопат.

— Всъщност да, но всичко това е за встъпление.

— На какво?

— На нещо, което не трябва да питам по телефона; нещо, за което сигурно е прекалено рано, но стигнах до странния, ужасяващ извод, че ако не те попитам тази вечер, ще бъда спрян от съдбата или от бури и прозорчето на шанса ще се затвори, и така въпросът е… Лори Лин Хикс, ще се омъжиш ли за мен?

Мислех, че мълчанието и е от изненада; после реших, че иска да ме държи в напрежение и когато ми се струваше почти зловещо, тя каза:

— Влюбена съм в друг.