Пророчеството

Осма глава

Каеде се завърна от далечен зловещ ален пейзаж, обгърнат в пелена от огън и кръв. По време на треската си бе видяла ужасяващи образи; сега отвори очи сред познатите светлини и сенки в къщата на родителите си. Като заложница в имението на Ногучи често бе сънувала как се събужда у дома, за да може само миг след това да се събуди истински за действителния живот в крепостта. И този път остана да лежи неподвижно, със затворени очи, очаквайки второто събуждане, с притъпена болка ниско в корема, чудейки се от къде на къде в съня си ще долавя мирис на мокса10.

— Свести се!

Непознатият мъжки глас я стресна. Усети нечия ръка върху челото си и разпозна, че е на Шизука. Спомняше си я, тъй като и по-рано неведнъж бе чувствала допира на твърдата хладна длан, единствената преграда, отделяща съзнанието й от ужасите, които я връхлитаха. И май че това бе всичко, което си спомняше. Нещо бе станало с нея, но съзнанието й сякаш нарочно изключваше всякаква мисъл за случилото се. Движението й напомни за падане. Вероятно бе паднала от коня на Такео — Раку, малкия сив жребец, който й бе подарил — да, беше паднала и беше загубила детето си.

Очите й плувнаха в сълзи. Знаеше, че съзнанието й е замъглено, но беше сигурна, че детето вече го няма. Усети как ръката на Шизука се махна и после отново се върна с леко затоплена кърпа, за да избърше лицето й.

— Господарке! — рече Шизука. — Господарке Каеде!

Девойката се опита да раздвижи собствената си ръка, но тя сякаш бе скована и в нея също усещаше някакви бодежи.

— Не се движете — каза Шизука. — Доктор Ишида, лекарят на владетеля Фудживара, в момента ви лекува. Сега вече ще се оправите. Не плачете!

— Нормално е — чу тя да казва лекарят. — Онези, които са се доближили до смъртта, винаги плачат, когато ги връщат… от радост ли, от мъка ли, никога не съм можел да разбера…

Самата Каеде също не знаеше. Сълзите се стичаха и когато накрая спряха, тя потъна в сън.

През следващите няколко дни спеше, събуждаше се, хапваше малко и отново заспиваше. После почна да спи по-малко, но лежеше със затворени очи, заслушана в шумовете на къщата. Чу гласа на Хана, който започваше да звучи по-самоуверено, нежния тон на Аи, чу как Шизука пееше и хокаше Хана, която не се отделяше от нея и я следваше като сянка, опитвайки се да й угоди. Беше къща на жени — мъжете стояха на разстояние, — жени, които си даваха сметка, че са били на ръба на бедствието, че все още не са в безопасност, но засега са оцелели. Есента бавно преминаваше в зима.

Единственият мъж наоколо бе лекарят, който бе отседнал в постройката за гости и я посещаваше всеки ден. Беше дребен и пъргав, с дълги пръсти и тих глас. Каеде започна да му се доверява, чувствайки, че той не я съди. Не я смяташе за добра или лоша, не си служеше с подобни определения. Единственото, което искаше, бе да я види оздравяла.

Той използваше похвати, които бе усвоил на Голямата земя — сребърни и златни игли, каша от листа на еньовче, която се гореше върху кожата, и чай от върбови кори. Той бе първият неин познат, който бе ходил там. Понякога лежеше и слушаше гласа му, докато той разправяше на Хана истории за животните, които бе видял, за огромните китове в океана и за мечките и тигрите на сушата.

Когато вече можеше да става и да излиза, доктор Ишида предложи да се изпълни церемония за загубеното дете. Каеде бе отнесена в храма в паланкин и там остана дълго на колене пред светилището в чест на Джизо — божеството, което се грижеше за водните деца, които умираха, преди да се родят. Скърбеше за детето, заченато и умъртвено сред насилие, чийто живот се бе оказал тъй кратък. При все това бе дете, заченато в любов.

„Никога няма да те забравя“, обеща тя в сърцето си и отправи молитва следващия път преходът му да е по-безопасен. Чувстваше, че духът му сега е в покой, докато поемеше отново своя път в живота. Отправи същата молитва и за детето на Шигеру, осъзнавайки, че тя е единственият човек освен Шизука, който знаеше за неговия кратък миг на съществуване. Сълзите й рукнаха отново, но когато се върна вкъщи, наистина почувства, че се е освободила от тежко бреме.

— Сега трябва да се върнете към живота — каза й доктор Ишида. — Млада сте, ще се омъжите и ще имате други деца.

— Мисля, че съм орисана да нямам съпруг — отвърна Каеде.

Той се усмихна, приемайки думите й като шега. „Разбира се, помисли си тя, че е шега.“ Жени с нейното положение, с нейния ранг винаги се омъжваха или бяха омъжвани за онзи, който предлагаше най-изгодния съюз. Но подобни бракове се уреждаха от бащата или от главата на клана, или от върховния господар, а тя изведнъж се бе оказала без всички тях. Баща й бе мъртъв, както и повечето му васали. Кланът Сейшуу, към който принадлежаха както фамилията Маруяма, така и фамилията Ширакава, бе изцяло обсебен от политическите вълнения и смут, последвали падането на Тохан и неочакваното издигане на Араи Дайичи. Кой щеше да й каже какво да прави? Може би сега вече Араи? Трябваше ли да сключи официален съюз с него, признавайки го за свой върховен господар, и какви бяха преимуществата и недостатъците на един такъв ход?

— Станахте много сериозна — рече доктор Ишида. — Може ли да ви попитам какво занимава мислите ви? Помъчете се да избягвате тревогите.

— Трябва да реша какво да правя.

— Предлагам да не правите нищо, докато не укрепнете. Зимата ще настъпи скоро. Трябва да си почивате, да се храните добре и много да внимавате да не настинете.

„Освен това трябва да укрепя владенията си, да се свържа със Сугита Харуки в Маруяма и да го уведомя, че възнамерявам да си поема наследството, както и да намеря пари и храна за хората си“, помисли си тя, но не го изрече на глас пред Ишида.

Щом усети, че силите й се възвръщат, се зае да стегне къщата преди падането на снеговете. Всичко бе измито, бяха застлани нови рогозки, преградите бяха поправени, счупените керемиди — подменени. Грижата по градината бе възобновена. Тя не разполагаше с пари, за да се разплати, но намери мъже, които да й работят срещу обещанието да им плати напролет, и всеки ден научаваше повече за това, как един поглед или подходящ тон могат да спечелят преданата им служба.

Премести се в помещенията на баща си, където най-накрая имаше неограничен достъп до книгите му. Чете и се упражнява в писане часове наред, докато Шизука, обезпокоена за здравето й, доведе Хана да я отвлече. После поигра със сестра си, като й показа как да чете и да използва четчица като мъж. Под строгите грижи на Шизука Хана се бе променила и вече не бе тъй буйна и необуздана. Беше жадна за знания също като Каеде.

— Трябвало е и двете да се родим момчета — въздъхна Каеде.

— Тогава татко щеше да се гордее с нас — каза Хана. Притиснала език върху горните си зъби, тя се бе съсредоточила върху йероглифите.

Каеде не отвърна. Тя не говореше за баща си и се опитваше да не мисли за него. Наистина вече не бе в състояние да разграничи реално случилото се около смъртта му от трескавото бълнуване по време на болестта си. Не питаше нито Шизука, нито Кондо, защото се боеше от отговорите им. Беше ходила в храма, беше изпълнила ритуалите по траура и бе поръчала фин камък за гроба му, но продължаваше да се ужасява от призрака му, който бе видяла в края на алената пустош от съня си. Макар че се бе вкопчила в мисълта „Не съм сторила нищо лошо“, не можеше да си спомни за него без чувство за срам, което прикриваше с гняв.

„Той ще ми е полезен повече като мъртъв, отколкото приживе“, реши тя и обяви, че си връща фамилията Ширакава, изпълнявайки волята на баща си да бъде негова наследница и да остане в родния дом. Шоджи се върна в къщата след периода на траур и започна да преглежда документите и сметките заедно с нея. Стори й се, че долавя скрито неодобрение в отношението му, но сметките бяха в такова окаяно състояние, че тя използва гнева си, за да го сплаши. Трудно й беше да повярва, че нещата можеше да бъдат занемарени до такава степен. Изглеждаше невъзможно да се осигури достатъчно храна за мъжете, с които вече разполагаше, и за семействата им, камо ли за другите, които се надяваше, че би могла да наеме. Това бе основната причина за безпокойството й.

Заедно с Кондо прегледаха доспехите и оръжията и дадоха нареждания за поправки и подмяна. Тя почваше все повече да разчита на неговия опит и преценка. Според него тя трябваше да възстанови границите на владението, да предотврати всякакви посегателства и да поддържа бойните умения на воините си. Каеде се съгласи, чувствайки интуитивно, че трябва да поддържа заетостта и интереса на хората си. За първи път установи, че изпитва признателност за годините, прекарани в крепостта, тъй като осъзнаваше колко много бе научила за воините и оръжията. Оттогава Кондо често поемаше на оглед, яздейки заедно с още петима-шестима мъже, като използваше тези обиколки и за да събира информация.

Тя нареди на Кондо и Шизука да се погрижат до хората й да достигат откъслечни сведения — съюзът с Араи, кампанията за Маруяма през пролетта, възможността за напредък и богатство.

Не беше виждала владетеля Фудживара, макар че той изпращаше дарове — яребица, сушени сливи, вино и топли дрехи. Ишида се върна в имението на благородника и тя знаеше, че лекарят ще го уведоми за възстановяването й и без съмнение няма да посмее да скрие нищо. Не желаеше да се среща с Фудживара. Срамуваше се, че го бе измамила, и съжаляваше, че бе загубила уважението му, но в същото време изпитваше облекчение, че не й се налага да се изправи пред него очи в очи. Настоятелният интерес, който проявяваше към нея, я плашеше и отвращаваше също както бялата му кожа и очите му на корморан.

— Той е полезен съюзник — каза й Шизука.

Двете бяха в градината и наблюдаваха подмяната на счупения каменен фенер. Беше един от редките слънчеви дни, ясен и студен.

Каеде наблюдаваше една двойка ибиси в оризовата нива отвъд портите. Бледорозовото им зимно оперение грееше на фона на голата земя.

— Много е мил с мен — каза тя. — Знам, че му дължа живота си чрез доктор Ишида. Но няма да скърбя, ако не го видя никога повече.

Ибисите вървяха един след друг през локвите, които се бяха събрали в края на нивата, и топяха извитите си клюнове в мътната вода.

— Както и да е — добави тя. — За него аз вече съм грешна. Той ще ме презира повече от всякога.

Шизука не й бе казала нищо за желанието на благородника да я направи своя съпруга, не го спомена и сега.

— Трябва да вземете някои решения — рече тя тихо. — Иначе всички сме обречени на глад още преди края на зимата.

— Не ми се ще да се обръщам към когото и да било — отвърна Каеде. — Не бива да изглеждам като просякиня, отчаяна и смазана от нуждата. Знам, че накрая ще трябва да отида при Араи, но мисля, че това може да почака до пролетта.

— Смятам, че ще има вести по-рано — рече Шизука. — Очаквам Араи да ви проводи пратеник.

— А ти, Шизука? — попита Каеде. Колоната бе отново на мястото си, строшеният фенер бе заменен с нов. Тази вечер щеше да сложи в него лампа и той щеше да изглежда прекрасно в обгърнатата от мраз градина под ясното небе. — Какво ще правиш? Не смятам, че ще останеш с мен завинаги, нали? Сигурно си имаш и други грижи. А синовете ти? Вероятно си закопняла да ги видиш. Какви нареждания получаваш от Племето?

— Понастоящем единствено да продължавам да се грижа за вас и да защитавам интересите ви — отвърна Шизука.

— Щяха ли да вземат детето, както взеха Такео? — попита Каеде и тутакси добави: — Ох, не ми отговаряй, вече няма смисъл — усети, че всеки миг сълзите й ще рукнат, и стисна устни. Остана безмълвна за малко и после продължи: — Предполагам, че ги уведомяваш за моите действия и решения?

— От време на време пращам съобщения на чичо ми. Когато смятах например, че не ви остава много. Трябва да го уведомявам за евентуални нови събития — ако решите да се омъжите, такива неща.

— Нямам подобни намерения.

Следобедната светлина взе да избледнява и розовото оперение на ибисите се открояваше още по-ярко. Наоколо цареше покой. Работниците бяха приключили и градината изглеждаше по-безмълвна от всякога. И в настъпилата тишина тя отново чу призива на Бялата богиня. Бъди търпелива.

„Ще се омъжа за Такео и за никого другиго, закле се тя отново. Ще бъда търпелива.“

Беше последният слънчев ден. Времето ставаше все по-влажно и по-студено. След няколко дни Кондо се върна от поредния си обход насред проливен дъжд. Скочи от коня си и извика към жените в къщата:

— На пътя има непознати, хора на владетеля Араи, петима-шестима конници.

— Кажи на жените да приготвят храна — нареди Каеде на Шизука. — Всичко, което имаме, нека трапезата бъде изобилна. Трябва да изглеждаме благоденстващи. Помогни ми да се преоблека и доведи сестрите ми. После вече не се мяркай.

Оттегли се в стаята си и се премени с най-елегантната си роба — подарък от владетеля Фудживара, — спомняйки си както винаги деня, в който я бе обещала на Хана.

„Ще я получи, когато й стане по мярка, помисли си, и кълна се, ще бъда край нея, за да видя как я носи.“

Хана и Аи влязоха в стаята. Хана бърбореше възбудено и подскачаше нагоре-надолу, за да се сгрее. Следваше ги Аяме с мангал в ръце. Каеде трепна, когато видя колко много дървени въглища имаше в него — заминеха ли си хората на Араи, щяха да мръзнат още повече.

— Кой пристига? — попита Аи нервно.

След смъртта на баща им и болестта на Каеде бе станала още по-крехка, сякаш тези две сътресения бяха изчерпали силите й.

— Хора на Араи. Трябва да направим добро впечатление. Затова взех назаем робата, която подарих на Хана.

— Внимавай да не ми я изцапаш — предупреди я Хана, стенейки, докато Аяме решеше косите й. Обикновено ги носеше вързани отзад, тъй като разпуснати надхвърляха ръста й.

— Какво искат? — Аи бе пребледняла.

— Очаквам да ни кажат — отвърна Каеде.

— Трябва ли да бъда тук? — почти изплака Аи.

— Да, сложи другата роба, която изпрати владетелят Фудживара, и помогни на Хана да се облече. Когато пристигнат, трябва да сме тук заедно.

— Защо? — попита Хана.

Каеде не отговори. Тя самата едва ли знаеше отговора. Изведнъж си бе представила трите в самотната къща, трите дъщери на владетеля Ширакава, далечни, красиви, опасни… така трябваше да изглеждат пред воините на Араи.

— Всемилостива, всесъстрадателна, помогни ми! — помоли се тя на Бялата богиня, когато Шизука завърза пояса й и среса косите й.

Чу тропот на конски копита пред портата и после гласа на Кондо, който поздрави посетителите с добре дошли. Гласът му прозвуча с най-подходящия тон, съчетаващ вежливост и лично достойнство. Тя благодари на Небесата за актьорските умения на Племето с искрената надежда, че и нейните ще се окажат на висота.

— Аяме, отведи посетителите в помещението за гости — каза. — Поднеси им чай и храна. Най-хубавият чай в най-красивите съдове. Когато приключат с яденето, помоли водачът им да дойде тук и да разговаря с мен. Хана, ако си готова, ела да седнеш до мен.

Шизука помогна на Аи да си облече робата и бързо среса косите й.

— Ще се скрия, така че да мога да чувам — прошепна тя.

— Отвори капаците, преди да излезеш — каза Каеде. — Нека се насладим на последните слънчеви лъчи.

Навън дъждът бе спрял и капризното слънце хвърляше сребриста светлина над градината и в стаята.

— Аз какво да правя? — попита Хана и коленичи до Каеде.

— Щом мъжете влязат, трябва да се поклониш в същия миг, в който го правя и аз. После, докато говоря, стоиш, без да помръдваш, и се стараеш да изглеждаш колкото се може по-красива.

— Това ли е всичко? — попита Хана разочарована.

— Наблюдавай мъжете, изучавай ги скришом. После ще ми кажеш какво мислиш за тях. Ти също, Аи. Не бива да изразявате никакви чувства, няма да реагирате на нищо — ще стоите като статуи!

Аи отиде и коленичи от другата страна на Каеде. Трепереше, но успя да се успокои.

Последните лъчи на слънцето нахлуха в стаята, осветявайки танцуващите из въздуха прашинки и трите момичета. Откъм градината се чуваше наскоро почистеният водопад, подсилен от дъжда. От една скала се стрелна сянка с окраската на синьо рибарче и се устреми към водата.

Откъм помещението за гости долитаха приглушените гласове на мъжете. Каеде имаше чувството, че долавя непознатия им мирис. Това я напрегна. Изпъна гръб и съзнанието й се вледени. Щеше да противопостави на силата им своята собствена. Спомни си колко лесно можеха да се простят с живота си.

Не след дълго чу гласа на Аяме, която съобщи на мъжете, че господарката Ширакава очаква да ги приеме. Водачът им и един от спътниците му се приближиха до главната постройка и се качиха на верандата. Аяме коленичи на прага на стаята; васалът също коленичи отвън. Щом другият мъж прекрачи прага, Каеде го остави да ги види и трите и после се поклони, опирайки чело в пода. Хана и Аи сведоха глави заедно с нея. После пак така едновременно сестрите вдигнаха глави и изпънаха рамене.

Воинът коленичи и обяви:

— Аз съм Акита Цутому от Инуяма. Изпратен съм при господарката Ширакава от владетеля Араи — сведе глава в поклон и застина.

Каеде каза:

— Добре дошли, владетелю Акита. Благодарна съм на вас за това изнурително пътуване и на владетеля Араи, задето ви е пратил. С нетърпение очаквам да науча как бих могла да му служа — после добави: — Можете да се изправите.

Той го стори и тя го изгледа открито. Знаеше, че в присъствието на мъже от жените се очаква да стоят със сведен поглед, но тя вече почти не се чувстваше жена. Запита се мислено дали някога щеше да се върне към тази част от себе си. Даде си сметка, че Хана и Аи също са се втренчили в Акита с непроницаеми погледи.

Той наближаваше средна възраст; косите му бяха все още черни, но вече бяха почнали да оредяват. Носът му бе малък, но леко извит, като клюн на птица, и му придаваше хищен вид, смекчен от добре оформена уста с плътни устни. Дрехите му бяха измърсени от пътуването, но с добро качество. Ръцете му бяха квадратни, с къси пръсти и силни широки палци. Каеде предположи, че е делови човек, но и заговорник, способен на измама. Нищо в него не й даваше основание да смята, че може да му се довери.

— Владетелят Араи се интересува от здравето ви — рече той, огледа последователно другите две сестри, след което отново впери поглед в Каеде. — Пристигна вест, че сте болна…

— Вече съм добре. Можете да благодарите на владетеля Араи за загрижеността.

Той сведе леко глава. Изглеждаше смутен, сякаш се чувстваше по-непринудено сред мъже, отколкото сред жени, и не беше сигурен как трябваше да се държи с нея. Тя се запита доколко можеше да е наясно с положението й и дали знаеше истинската причина за неразположението й.

— Посрещнахме с прискърбие вестта за смъртта на владетеля Ширакава — продължи той. — Владетелят Араи е загрижен от факта, че ви липсва закрила, и държи да заяви недвусмислено, че ви смята за свой близък съюзник, все едно сте част от семейството му… — Хана и Аи обърнаха глави една към друга, размениха погледи и после възобновиха безмълвното си наблюдение. Това като че ли още повече смути Акита. Той се прокашля. — В този смисъл владетелят Араи би желал да приеме вас и сестрите ви в Инуяма, за да обсъдите съюза и бъдещето на владетелката Ширакава…

„Изключено“, помисли си тя, макар че няколко мига остана безмълвна. После заяви с лека усмивка:

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. За съжаление здравето ми все още не е достатъчно укрепнало, за да ми позволи да пътувам, а и все още сме в траур за баща ни, тъй че засега не е уместно да напускаме дома си. Наближава краят на годината. Ще уговорим посещение в Инуяма през пролетта. Можете да кажете на владетеля Араи, че дълбоко ценя нашия съюз и съм му благодарна за закрилата. Ще се допитвам до него, когато ми е възможно, и ще го уведомявам за решенията си.

Хана и Аи отново размениха погледи, които проблеснаха като светкавица. „Наистина е неестествено“, помисли си Каеде и внезапно я напуши смях.

Акита каза:

— Длъжен съм да призова владетелката Ширакава да се върне с мен…

— Невъзможно — отвърна тя, срещна погледа му и добави: — Не е ваша работа да ме призовавате за каквото и да било.

Порицанието го изненада. По врата му изби червенина, която плъзна нагоре и стигна до скулите му.

Хана и Аи се приведоха леко напред и в погледите им се появи напрежение. Слънцето се скри зад облаците, от което в стаята настана сумрак; внезапно рукна дъжд, който затрополи по покрива.

Акита смотолеви:

— Извинявам се. Разбира се, че трябва да направите онова, което според вас е най-уместно.

— Ще дойда в Инуяма през пролетта — повтори тя. — Предайте това на владетеля Араи. Поканени сте да прекарате нощта тук, но мисля, че трябва да поемете обратно утре сутринта, за да се върнете преди падането на снега.

— Господарке Ширакава — каза той с поклон доземи.

Докато Акита отстъпваше назад, все така на колене, тя попита:

— Кои са спътниците ви? — изрече го рязко, с преднамерена нотка на нетърпение в гласа, усещайки интуитивно, че е спечелила надмощие над своя съперник. Нещо в самата сцена, в сестрите й и в собственото й поведение го бе уплашило. Тя долавяше притеснението му.

— Сонода Мицуру, син на сестра ми, и трима от васалите ми…

— Оставете племенника си тук. Може да ми служи през зимата и напролет да ни придружи до Инуяма. Той ще бъде гаранция за добронамереността ви! — той се втренчи в пода, слисан от предложението, макар че, помисли си гневно тя, всеки мъж в нейното положение би поискал същото. Ако младежът останеше в къщата й, неговият вуйчо едва ли би си позволил да я представи в невярна светлина или да я злепостави пред Араи по какъвто и да било начин. — Разбира се — продължи тя с растящо нетърпение, докато другият се колебаеше, — доверието между нас е символ на собственото ми доверие към владетеля Араи.

— Не виждам причина да не остане — съгласи се накрая Акита.

„Сдобих се със заложник“, помисли си тя, удивена от чувството за власт, което й вдъхваше това ново положение.

Тя се поклони на Акита. Хана и Аи последваха примера й, а той опря чело в земята пред тях. Все още валеше, когато си тръгна, но слънцето бе успяло да пробие отново, превръщайки в късчета цветни дъги нанизите от капки по голите клони и последните есенни листа. Тя даде знак на сестрите си да не помръдват.

Преди да влезе в помещението за гости, Акита се обърна да ги погледне. Те останаха неподвижни, докато го изгубиха от очи. Слънцето се скри и дъждът се усили.

Аяме се изправи от мястото, където бе коленичила в сумрака, и затвори капаците. Каеде се обърна и прегърна Хана.

— Добре ли се справих? — попита Хана с удължени, искрящи от вълнение очи.

— Беше великолепно, почти като магия. Но какви бяха тези погледи, които си разменяхте?

— Не трябваше да го правим — рече Аи засрамена. — Толкова е детинско. Преди се държахме така, когато мама или Аяме ни възпитаваха. Хана го започна. Те никога не бяха сигурни дали си въобразяват, или е наистина. Не сме си го позволявали пред татко. А пред такъв голям господар…

— Просто така се получи — рече Хана през смях. — На него не му хареса, нали? Взе да мести поглед и да се поти.

— Той не е голям господар — каза Каеде. — Араи можеше да изпрати някой с по-висок ранг.

— Тогава щеше ли да направиш каквото ти каза? Щеше ли да се върнеш с него в Инуяма?

— И лично Араи да бе дошъл, пак нямаше да отида — отвърна Каеде. — Винаги ще ги карам да ме чакат.

— Знаеш ли какво още забелязах? — попита Хана.

— Кажи.

— Владетелят Акита се страхуваше от теб.

— Много си наблюдателна — рече Каеде и се засмя.

— Не искам да заминавам! — възкликна Аи. — Не искам да си напускам дома.

Каеде се взря в сестра си със съжаление.

— Един ден ще трябва да се омъжиш. Догодина може да се наложи да отидеш в Инуяма и да останеш за известно време.

— И аз ли? — попита Хана.

— Може би — отвърна Каеде. — Много мъже ще желаят да се оженят за вас.

„Заради съюза с мен“, помисли си тя, натъжена, че щеше да й се наложи да използва сестрите си по този начин.

— Ще отида само ако Шизука дойде с нас — заяви Хана.

Каеде се усмихна и я прегърна отново. Нямаше смисъл да й обяснява, че докато Араи е там, Шизука никога не би могла да отиде безпрепятствено в Инуяма.

— Иди и кажи на Шизука да дойде. Аяме, ти по-добре виж с какво можем да нахраним тези мъже довечера.

— Радвам се, че им казахте утре да си вървят — рече Аяме. — Едва ли бихме могли да си позволим да ги храним по-дълго. Свикнали са да ядат до насита — тя поклати глава. — При все това, господарке Каеде, длъжна съм да ви заявя, че според мен баща ви нямаше да одобри поведението ви.

— Не, не си длъжна — отвърна рязко Каеде. — И ако искаш да останеш в това домакинство, повече не си позволявай да ми говориш по този начин.

Стресната от тона й, Аяме отстъпи уплашено.

— Господарке Ширакава — рече тя глухо, падна на колене и запълзя заднешком към вратата.

Скоро след това пристигна Шизука с лампа в ръка, тъй като вече се здрачаваше. Каеде нареди на сестрите си да отидат да се преоблекат.

— Какво успя да чуеш? — попита тя, когато момичетата излязоха от стаята.

— Достатъчно, а и Кондо ми разказа какво е казал владетелят Акита, след като се върна в помещението за гости. Смятал, че в тази къща действала някаква свръхестествена сила. Вие сте го ужасили. Казал, че сте като есенния паяк, златен и смъртоносен, който тъче паяжина от красота, за да пленява в нея мъже.

— Доста поетично — отбеляза Каеде.

— Да, и Кондо смята така.

Каеде си представи ироничния блясък в очите му. Един ден, обеща си тя, този човек щеше да я гледа без тази ирония. Щеше да я приема насериозно. Всички те щяха да го правят… тези мъже, които се смятаха за толкова могъщи.

— А моят заложник, Сонода Мицуру, и той ли е ужасен?

— Вашият заложник! — засмя се Шизука. — Как посмяхте да го предложите?

— Сгреших ли?

— Не, напротив, това го накара да смята, че сте много по-силна, отколкото са предполагали първоначално. Момчето е малко разтревожено, че трябва да остане тук. Къде възнамерявате да го настаните?

— Шоджи може да го вземе в своята къща и да се грижи за него. Аз със сигурност не го искам тук — Каеде млъкна за момент и после продължи с нотка на горчивина: — С него ще се държат много по-добре, отколкото с мен навремето. А ти? Смяташ ли, че може да представлява някаква опасност за теб?

— Араи сигурно знае, че все още съм с вас — отвърна Шизука. — Не смятам, че младежът ме застрашава по някакъв начин. Вуйчо му, владетелят Акита, сега ще бъде внимателен и ще гледа да не ви разстройва. Вашата сила закриля и мен… и всички нас. Араи вероятно е очаквал да ви завари покрусена от скръб и отчаяно нуждаеща се от помощта му. Само че ще чуе съвсем различна история. Казах ви, скоро ще има вести.

— В такъв случай кой е следващият, когото ще очакваме?

— Предполагам, че преди началото на зимата ще пристигне и някой от Маруяма в отговор на проводените от Кондо пратеници.

Каеде се надяваше на същото; мисълта й често се връщаше към последната й среща с нейната родственица и даденото тогава обещание. Баща й я бе предупредил, че ще й се наложи да се бие за това наследство, но тя все още не беше наясно кои бяха истинските й противници, нито как да води тази война. Кой щеше да я научи, кой щеше да предвожда армията от нейно име?

На следващия ден се сбогува с Акита и хората му, благодарна, че престоят им бе толкова кратък, и посрещна с добре дошъл племенника му, след което повика Шоджи и му го предаде. Беше наясно с въздействието си върху младежа — той не можеше да откъсне очи от нея и трепереше в нейно присъствие, — но я интересуваше единствено и само като неин заложник.

— Гледай винаги да се занимава с нещо — нареди тя на Шоджи. — Отнасяй се добре с него, проявявай нужното уважение, но не му позволявай да научава твърде много за нашите дела.

През следващите няколко седмици при портата й взеха да пристигат мъже. Бяха пуснати тайни съобщения, че наема воини. Идваха поотделно или по двама-трима, но никога на големи групи. Това бяха мъже, чиито господари бяха починали или загубили собствеността си, блуждаещи останки от години война. Двамата с Кондо им бяха подготвили изпитания — тя не желаеше измамници или глупци, — но не върнаха много, тъй като повечето от тях се оказаха опитни бойци, които с настъпването на пролетта щяха да се превърнат в ядрото на собствената й армия. Въпреки това бе загубила надежда, че ще може да осигури храна и подслон за всички през дългата зима.

Няколко дни преди зимното слънцестоене Кондо дойде при нея с вестта, която очакваше.

— Владетелят Сугита от Маруяма е тук с неколцина свои хора.

Тя ги посрещна с радост. Те благоговееха пред паметта на владетелката Маруяма и бяха свикнали да гледат жена в ролята на водач. Особено щастлива бе да види Сугита, когото помнеше от пътуването до Цувано. Той ги бе оставил там и се бе прибрал у дома, за да предотврати всякакви посегателства над владението в отсъствието на господарката Маруяма. Дълбоко опечален от смъртта й, бе твърдо решен да се погрижи волята й да бъде изпълнена. Човек с голяма вещина по практическите въпроси, Сугита бе донесъл ориз и разни други провизии.

— Няма да добавям към грижите ви — рече той на Каеде.

— Те не са чак толкова тежки, че да не можем да нагостим стари приятели — излъга тя.

— Всички ще страдат тази зима — отвърна той мрачно. — Бурите, смъртта на Ийда, кампаниите на Араи… Реколтата е нищожна част от онова, което трябва да бъде.

Каеде го покани да яде с нея — нещо, което не бе сторила с никого от останалите, които оставяше на грижите на Шоджи и Кондо. Поговориха малко за събитията в Инуяма и после надълго и нашироко за наследството Маруяма. Той се отнасяше към Каеде с уважение, зад което се усещаха привързаност и близост, все едно бе неин чичо или братовчед. Тя се чувстваше спокойна в негово присъствие — не го застрашаваше по никакъв начин, но той я възприемаше с подобаваща сериозност.

Когато свършиха да ядат и съдовете бяха прибрани, Сугита каза:

— Желанието на моята господарка бе да види владението предоставено на вашите грижи. С радост получих съобщението ви, че възнамерявате да заявите претенциите си относно наследството. Пристигнах незабавно, за да ви уведомя, че ще ви помогна — мнозина от нас ще го сторят. Трябва да започнем да планираме действията си преди пролетта.

— Такова е и моето намерение, затова ще имам нужда от цялата помощ, която бих могла да получа — отвърна Каеде. — Нямам представа, откъде да започна. Възможно ли е просто да получа земите? Чия собственост са те понастоящем?

— Ваша — отвърна той. — Вие сте следващата наследница и нашата господарка заяви желанието си владението да бъде ваше. Но някои други хора също предявяват претенции за него — основният ви съперник е доведената дъщеря на владетелката Маруяма, която е омъжена за братовчед на владетеля Ийда. Араи засега не е успял да се справи с него и той разполага с внушителна сила — хора на Тохан, избягали от крепостта Ногучи при падането й, както и недоволни Сейшуу, които не виждат причина да се подчинят на Араи. Те ще изкарат зимата в далечния Запад, но напролет ще поемат към Маруяма. Ако не действате бързо и дръзко, владението ще бъде превзето и унищожено.

— Обещах на господарката Наоми, че няма да допусна това да се случи — каза Каеде, — но нито знаех какво точно обещавам, нито как да го постигна.

— Има много хора, които са готови да ви помогнат — рече той, приведе се напред и продължи шепнешком: — Изпратен съм от нашия съвет на старейшините да ви помоля да дойдете при нас, и то скоро. Владението процъфтяваше под управлението на господарката Наоми; всички разполагахме с достатъчно храна, дори най-бедните не гладуваха и имаха какво да дадат на децата си. Търгувахме с Голямата земя, копаехме сребро и мед, поставихме началото на множество леки промишлености. Съюзът между владетеля Араи, владетеля Отори Шигеру и Маруяма щеше да разпростре това благоденствие из цялата Средна провинция. Искаме да спасим каквото можем от този съюз.

— Възнамерявам да посетя владетеля Араи през пролетта — каза Каеде. — Тогава ще уредя официално нашия съюз.

— В такъв случай едно от условията ви трябва да е да ви подкрепи в претенциите ви за Маруяма. Само Араи разполага с достатъчно сила, за да убеди доведената дъщеря и съпруга й да се оттеглят без бой. А ако се стигне до сражение, единствено неговата армия е достатъчно голяма, за да ги победи. Налага се да действате бързо; веднага щом пътищата бъдат отворени отново, трябва да отидете в Инуяма и после, с вече осигурената подкрепа на Араи, да дойдете при нас — той впери поглед в нея, усмихна се и каза: — Съжалявам, не искам да изглежда, че ви се налагам по какъвто и да било начин, но се надявам да приемете съвета ми.

— Ще го сторя — каза тя. — Такива бяха и моите планове за действие, но с вашата подкрепа вече се чувствам истински насърчена.

Продължиха да обсъждат колко мъже може да събере Сугита, и той обеща да предаде владението единствено на нея. Каза, че ще си тръгне на следващия ден, тъй като иска да се прибере в Маруяма преди Нова година. После добави уж между другото:

— Жалко, че Отори Такео е мъртъв. Ако бяхте сключили брак с него, името му и връзките на Отори щяха многократно да увеличат силата ви.

Сърцето на Каеде сякаш спря да бие и падна в корема й.

— Не съм чула да е мъртъв — рече, опитвайки се да владее гласа си.

— Е, казвам само какво говорят хората. Не знам подробности. Предполагам, че е най-вероятното обяснение за изчезването му. Може да е само слух.

— Възможно е — каза Каеде, но мислено продължи: „Или наистина лежи мъртъв в някоя нива или в планината, а аз никога няма да науча.“ — Чувствам известна умора, владетелю Сугита. Простете.

— Господарке Ширакава — той се поклони и стана. — Ще поддържаме връзка, доколкото позволява времето. Напролет ви очаквам в Маруяма. Войската на клана ще подкрепи искането ви. Ако настъпи някаква промяна, ще намеря начин да ви уведомя.

Тя обеща да стори същото с едва сдържано нетърпение да го отпрати. Когато най-накрая гостът си тръгна и вече се намираше на безопасно разстояние в постройката за гости, тя извика Шизука, крачейки нервно из стаята, а щом младата жена се появи, Каеде я сграбчи:

— Криеш ли нещо от мен?

— Господарке? — изненадана, Шизука се втренчи в нея. — Какво искате да кажете? Какво се е случило?

— Сугита каза, че Такео вероятно е мъртъв.

— Това е само слух.

— Но ти си го чула?

— Да, само че не му вярвам. Ако беше умрял, щяха да ни уведомят. Толкова сте бледа! Седнете. Не бива да се преуморявате, иначе пак ще ви прилошее. Ще приготвя постелите.

Тя я отведе от приемната в помещението, където спяха. Каеде се свлече на пода, а сърцето й продължаваше да бие до пръсване.

— Толкова ме е страх да не умре, преди да го видя отново.

Шизука коленичи до нея, развърза пояса й, а после й помогна да съблече официалната роба, която носеше.

— Ще ви направя масаж на главата.

Каеде не можеше да се успокои, въртеше глава, дърпаше коси и стискаше и отпускаше юмруци. Ръцете на Шизука не я успокояваха, а просто й напомняха за непоносимия следобед в Инуяма и за последвалите събития. Цялата трепереше.

— Разбери каква е истината, Шизука, трябва да знам със сигурност. Прати съобщение на чичо си. Прати Кондо. Да тръгне незабавно!

— Мислех, че почвате да го забравяте — измърмори Шизука, без да спира да разтрива скалпа на Каеде.

— Не мога да го забравя. Опитах се, но щом чуя името му, всичко се съживява. Помниш ли деня, в който го видях за първи път в Цувано? Влюбих се в него в същия миг. Връхлетя ме треска. Беше като… и сега е… като магия, болест, от която няма да се излекувам. Ти каза, че ще го превъзмогна, но това никога няма да стане.

Челото й гореше под пръстите на Шизука, която попита тревожно:

— Да пратя ли да повикат Ишида?

— Онова, което ме измъчва, е неутолимо желание — изрече глухо Каеде. — А срещу него доктор Ишида е безпомощен.

— Едно желание може да се облекчи съвсем лесно — отбеляза Шизука спокойно.

— Но моето е само за Такео. Нищо и никой друг не може да го утоли. Зная, че трябва да се науча да живея без него. Имам задължения към семейството си, които трябва да изпълня, и ще го сторя. Но ако е мъртъв, трябва да ми кажеш.

— Ще пиша на Кенджи — обеща Шизука — и утре ще изпратя Кондо, макар че всъщност не можем да се лишим от него…

— Прати го! — настоя Каеде.

Шизука направи отвара от върбовите клонки, които бе оставил Ишида, и убеди Каеде да я изпие, но сънят й бе неспокоен и на сутринта бе унила и трескава.

Ишида дойде, сложи й мокса и използва иглите си, като я укори ласкаво, че не се грижи по-добре за себе си.

— Нищо сериозно — обясни той на Шизука, когато двамата излязоха навън. — Ще премине след ден-два. Каеде е твърде чувствителна и изисква прекалено много от себе си.

— Ще приеме да се омъжи само за един човек… което е невъзможно — рече Шизука.

— Бащата на детето?

Шизука кимна.

— Вчера до нея достигна слух, че е мъртъв. Тогава я втресе.

— А-а — погледът в очите му стана замислен и отвлечен.

Тя се запита какво или кого си е спомнил от младостта си.

— Страхувам се от идващите месеци — рече тя. — Щом се озовем засипани отвсякъде с непроходим сняг, тя ще се отдаде на мрачни размисли…

— Имам писмо за нея от владетеля Фудживара. Кани я най-любезно да му гостува за няколко дни. Смяната на обстановката може да повдигне духа й и да я разведри.

— Владетелят Фудживара е неимоверно милостив към тази къща и ни посвещава твърде много внимание.

Докато поемаше писмото, Шизука изрече официалните думи за благодарност съвсем механично. Почувства с невероятна острота присъствието на мъжа до себе си, мимолетното докосване на ръцете им. Отвлеченият поглед в очите му бе запалил нещо в нея. По време на болестта на Каеде двамата бяха прекарали заедно дълги часове и тя бе започнала да се възхищава на неговото търпение и вещина. За разлика от повечето мъже, които бе познавала, беше много мил.

— Ще дойдете ли и утре? — попита тя, вперила поглед в него.

— Разбира се. Тогава можете да ми предадете и отговора на господарката Каеде. Ще я съпровождате ли, когато гостува на владетеля Фудживара?

— Разбира се! — отвърна тя, закачливо повтаряйки думите му.

Той се усмихна и отново я докосна, съвсем преднамерено, по ръката. Натискът на пръстите му я накара да потръпне. Толкова отдавна не бе спала с мъж. Внезапно изпита силно желание да почувства ръцете му по цялото си тяло; искаше й се да лежи с него и да го държи в обятията си. Той го заслужаваше заради добрината си.

— До утре — каза той, а от очите му струеше топлина, все едно бе отгатнал чувствата й и ги споделяше.

Тя обу сандалите си и хукна да извика слугите с паланкина.

Треската на Каеде премина и до вечерта тя бе възстановила част от силите си. Загрижена за бъдещето, беше лежала неподвижно цял ден, затоплена под огромния куп завивки до мангала, който Аяме бе настояла да запали. Възможно бе Такео да е мъртъв, детето им със сигурност беше мъртво: сърцето й копнееше единствено да ги последва в отвъдното, но разумът й подсказваше, че би било най-обикновена слабост да се откаже от живота си и да изостави онези, които зависеха от нея — една жена можеше да постъпи така, но един мъж в нейното положение — никога!

„Шизука е права, каза си тя, познавам само един човек, който може да ми помогне сега. Трябва да разбера каква договореност мога да постигна с него.“

Шизука й подаде писмото, което Ишида бе донесъл същата сутрин. Фудживара бе изпратил и подаръци за Нова година — специално оформени оризови питки, сушени сардели и подсладени кестени, рулца от водорасли и оризово вино. Хана и Аи бяха заети в кухнята да помагат за подготовката на празника.

— Ласкае ме — пише ми на езика, който използват мъжете, защото, както сам казва, знае, че го разбирам — рече Каеде. — Но има толкова йероглифи, които не познавам — тя въздъхна дълбоко. — Трябва още много да уча. Дали една зима ще ми стигне?

— Ще посетите ли владетеля Фудживара?

— Да, струва ми се. Той може да ми преподава. Смяташ ли, че би се наел?

— Едва ли има нещо, което би желал по-силно — отвърна Шизука сухо.

— Мислех си, че повече няма да иска да има нищо общо с мен, но той пише, че очаква оздравяването ми. Сега съм по-добре… и ще продължа да се възстановявам — в гласа й имаше съмнение. — Трябва да се оправя. Длъжна съм да се грижа за сестрите си, за земята и хората си.

— Както неведнъж съм ви казвала, Фудживара е най-добрият ви съюзник в тези начинания.

— Може би не най-добрият… единственият. Но в действителност му нямам доверие. Какво иска от мен?

— А вие какво искате от него? — попита в отговор Шизука.

— С това съм наясно. От една страна — да ме обучава, от друга — пари и храна, за да събера армия и да я поддържам. Само че какво му предлагам в замяна?

Шизука се запита дали да не спомене желанието на Фудживара да се ожени за Каеде, но се отказа, опасявайки се, че това щеше да я разтревожи, вследствие на което можеше пак да я втресе. Нека благородникът и го кажеше сам. Беше сигурна в това.

— В обръщението си към мен ме нарича „владетелката Ширакава“. Срам ме е да се изправя пред него след онази лъжа.

— Вероятно е научил за волята на баща ви относно името — каза Шизука. — Всички знаят, че преди смъртта си вашият баща ви е назовал като негова наследница. Погрижихме се за това.

Каеде я погледна, за да види дали не й се подиграва, но изражението на Шизука бе сериозно.

— Разбира се, че трябва да постъпя според волята на баща си — съгласи се тя.

— В такъв случай не е необходимо владетелят Фудживара да знае нищо повече. Синовното подчинение стои на първо място.

— Така твърди и Конфуций — отвърна Каеде. — Не е нужно владетелят Фудживара да знае нищо друго, но подозирам, че той иска да научи много повече. При положение че все още се интересува от мен.

— И още как — увери я Шизука, отбелязвайки мислено, че Каеде е по-красива от всякога. Болестта и скръбта бяха изтрили последните следи от детството и бяха придали на изражението й вглъбеност и загадъчност.

Отпразнуваха Нова година с даровете на Фудживара и ядоха юфка от елда и кестени, които Аяме предвидливо бе скътала в края на лятото. В полунощ отидоха в храма и слушаха пенията на свещениците и звъна на камбаните, биещи за погасяване на страстите човешки. Каеде знаеше, че трябва да отправи молитва за освобождение от всички тях и за пречистване, но се улови, че се моли за онова, което желаеше най-силно — Такео да е жив, и освен това — за пари и власт.

На следния ден жените от къщата взеха свещи, тамян и фенери, мандарини, сушени сливи и сладки кестени и отидоха до местността, където река Ширакава извираше от поредица подземни пещери. Тук те изпълниха свои ритуали пред скалата, която водата бе изваяла във формата на Бялата богиня. Вътре не трябваше да влизат мъже — стореха ли го, планината можеше да се срути и Ширакава да бъде затрупана. Зад светилището, при входа към пещерата, живееха възрастни хора — мъж и жена, но само старицата влизаше вътре да отнесе приношения на богинята. Каеде коленичи върху влажния камък, заслушана в старческия глас, който редеше думи, чийто смисъл й бе непознат. Помисли си за майка си и за владетелката Маруяма и помоли за тяхното застъпничество и помощ. Осъзна колко много означаваше за нея това свято място, и почувства, че богинята бди над нея.

На следващия ден отиде на посещение при владетеля Фудживара. Хана бе горчиво разочарована, че трябва да си остане вкъщи, и се разплака, когато й се наложи да се сбогува не само с Каеде, но и с Шизука.

— Разделяме се само за два дни — успокои я Каеде.

— Защо да не дойда с вас?

— Владетелят Фудживара не те е поканил. Освен това там няма да ти хареса. Ще трябва да се държиш прилично, да говориш на официален език и да седиш неподвижно почти през целия ден.

— И на теб ли ще ти е неприятно?

— Да, струва ми се — въздъхна Каеде.

— Но поне ще си хапнеш вкусна храна — каза Хана и добави с копнеж: — Яребица!

— Ако ние ядем при него, за теб тук ще има повече.

Всъщност това бе една от причините да се радва, че ще отсъства известно време, защото, колкото и да оглеждаше запасите от храна и да изчисляваше дните до края на зимата, беше пределно ясно, че всичко заделено ще свърши преди настъпването на пролетта.

— Освен това някой трябва да забавлява младия Мицуру — добави Шизука. — Трябва да се погрижиш да не тъгува прекалено за дома си.

— Това може да го свърши Аи — отвърна троснато Хана. — Той харесва нея.

Каеде също го бе забелязала. Сестра й не бе споделила дали момчето й допада, но тя бе срамежлива за такива неща, а и бездруго, помисли си Каеде, какво значение имаха нейните чувства? Аи скоро трябваше да бъде сгодена. Тази година ставаше на четиринайсет. Можеше да се окаже, че Сонода Мицуру е добра партия, ако вуйчо му го осинови, но тя нямаше да даде сестра си евтино.

„Само след година ще се редят на опашка за брак с момичетата от фамилията Ширакава“, каза си тя.

Аи бе поруменяла от репликата на Хана.

— Пази се, сестричке — каза тя, прегръщайки Каеде. — Не се тревожи за нас. Аз ще имам грижата тук всичко да е наред.

— Не сме толкова далеч. В случай на нужда прати да ме повикат — не се сдържа и добави: — Ако пристигне съобщение за мен или пък Кондо се върне, ме уведоми незабавно.

Пристигнаха в имението на владетеля Фудживара в ранния следобед. От сутринта времето бе меко и облачно, но още докато пътуваха, вятърът се обърна на североизток и застудя.

Посрещна ги Мамору, който предаде поздравите на благородника и ги поведе не към помещението за гости, където бяха стояли предния път, а към друга, по-малка постройка, чиято декорация не бе тъй пищна, но в очите на Каеде изглеждаше още по-красива заради елегантната си простота и приглушените багри. Каеде беше признателна за тази съобразителност, тъй като стаята, в която тайната й бе разкрита пред баща й, я изпълваше с неистов ужас и я караше да си представя неговия гневен призрак.

— Владетелят Фудживара предположи, че тази вечер господарката Ширакава ще предпочете да си почине — каза тихо Мамору. — Той ще ви приеме утре, ако това ви е удобно.

— Благодаря — отвърна Каеде. — Моля, кажете на владетеля Фудживара, че съм изцяло на негово разположение. Ще сторя каквото пожелае.

Тя вече усещаше скритото напрежение. Мамору бе изрекъл името й без колебание и се беше взрял в нея за миг, когато пристигнаха, сякаш се бе опитал да установи някаква промяна, но оттогава не я бе погледнал нито веднъж. Тя обаче знаеше колко внимателно я наблюдава, макар и да не му личеше. Изпъна рамене, изправи гръб и го изгледа с едва доловимо презрение. Нека я изучаваше, колкото си иска, заради ролите си на сцената. Завинаги щеше да си остане само нейна имитация и нищо повече. Не я интересуваше какво си мислеше за нея. Но мнението на Фудживара я засягаше дълбоко. „Сигурно ме презира, каза си тя, но покаже ли го дори и с моментно трепване на вежда, ще си тръгна незабавно и никога повече няма да го видя независимо от всичко, което би могъл да стори за мен.“

Изпита искрено облекчение, че срещата се отлагаше за следващия ден. Посети ги Ишида, измери й пулса и погледна очите й. Каза, че ще приготви нов вид чай за пречистване на кръвта и за укрепване на корема, и я помоли на другия ден да изпрати Шизука до личните му помещения, за да й го даде.

Имаше приготвена гореща вана, в която Каеде се стопли не само от водата, а и от обзелата я завист заради количеството дърва, с които бе сгрята. После им поднесоха вечеря прислужници, които почти не говореха.

— Традиционната зимна храна за дами! — възкликна Шизука, щом видя деликатесите за сезона: суров спарид11 и сепия, печена змиорка със зелена перила и хрян, мариновани краставички и солени корени от лотос, редки черни гъби и репей, поставени върху черни полирани подноси. — Точно това биха яли в столицата. Питам се дали и в Трите провинции има други жени, които ще вечерят нещо толкова изтънчено!

— Тук всичко е изтънчено — отвърна Каеде. „Колко е лесно, помисли си тя, да показваш лукс и вкус, когато разполагаш с пари!“

Бяха привършили с яденето и мислеха да се оттеглят, когато някой почука леко на вратата.

— Прислужниците идват да приготвят постелите — предположи Шизука и тръгна към вратата.

Когато я плъзна встрани обаче, отвън стоеше Мамору. Косите му бяха обсипани със снежинки.

— Простете — рече той, — но заваля първият сняг. Владетелят Фудживара желае да посети господарката Ширакава. Гледката от този павилион е особено красива.

— Това е къщата на владетеля Фудживара — каза Каеде. — Аз съм негова гостенка. Удоволствието за него е удоволствие и за мен.

Мамору си тръгна и тя го чу да казва нещо на прислужниците. След малко две от тях донесоха топли подплатени роби в червен цвят и й помогнаха да ги облече. Съпроводена от Шизука, тя излезе на верандата. Възглавниците за сядане, сложени специално за тях, бяха застлани с кожи. По клоните на дърветата бяха окачени фенери, които осветяваха падащите снежинки. Земята вече бе побеляла. Под два ниски бора бе подредена миниатюрна градина от камъни, които бяха съчетани в живописна композиция и очертаваха гледката като в рамка. Зад тях сивата маса на планината почти не се виждаше през вихрения танц на снежинките. Каеде застина безмълвна, омагьосана от красотата на картината, от пропитата с покой чистота.

Движейки се тъй безшумно, че те дори не го чуха, на верандата се появи владетелят Фудживара. Двете тутакси коленичиха пред него.

— Госпожице Ширакава — каза той, — толкова съм ви признателен. Първо, че приехте да посетите скромната ми обител и, второ, че задоволихте прищявката ми да споделя с вас съзерцанието на първия сняг — след което добави: — Моля, седнете. Трябва да се загърнете добре; сега не бива да настивате.

Зад тях един след друг се точеха слуги, които носеха мангали, стъкленици с вино, чаши и кожи. Мамору взе една от кожите и я сложи върху раменете й, после загърна с друга Фудживара, който бе седнал до нея. Каеде погали козината със смесица от наслада и отвращение.

— От Голямата земя са — обясни й Фудживара, след като си размениха обичайните вежливи поздрави. — Ишида ги донася, когато ходи там на експедиции.

— От какво животно?

— Някакъв вид мечка.

Трудно й бе да повярва, че има толкова голяма мечка. Опита се да си я представи в естествената й среда, тъй далечна и чужда за нея. Сигурно е била много силна, с бавни движения, свирепа, но въпреки това ловецът бе успял да я убие и да я одере. Запита се дали духът й по някакъв начин все още обитаваше кожата и дали я ненавиждаше, задето се ползваше от топлината й. Побиха я тръпки.

— Доктор Ишида е не само умен, но и смел, щом предприема такива опасни пътувания.

— Той изпитва неутолима жажда за знания. Разбира се, оздравяването на госпожица Ширакава е едно прекрасно възнаграждение за способностите му.

— Аз му дължа живота си — каза тя с приглушен глас.

— В такъв случай за мен доктор Ишида е още по-ценен, отколкото за самия себе си.

Каеде долови в тона му обичайната ирония, но не и презрение. Действително едва ли би могъл да бъде по-ласкателен.

— Колко прекрасен е първият сняг! — възкликна тя. — И все пак в края на зимата вече копнеем да се стопи.

— Обичам да се любувам на снега — каза той. — Харесвам белотата му и начина, по който разстила пелена над света. Под нея всичко изглежда чисто.

Мамору наля вино и им го поднесе. После изчезна в сенките. Слугите безмълвно се оттеглиха. В действителност не бяха сами, но се пораждаше странна илюзия за усамотение, сякаш не съществуваше нищо друго, само те двамата, светещите мангали, тежките мечешки кожи и снегът.

Известно време съзерцаваха снега в мълчание, след което Фудживара нареди на слугите да донесат още лампи.

— Искам да виждам лицето ви — каза той, приведе се напред и впери в нея изучаващ поглед точно както гледаше съкровищата си. Каеде вдигна очи и се взря покрай него в снега, който сега падаше по-нагъсто, виеше се на светлината на фенерите, забулваше планината и замъгляваше външния свят. — Може би по-красива от всякога — каза той тихо. Стори й се че долови нотка на облекчение в гласа му. Знаеше, че ако неразположението й бе накърнило по някакъв начин хубостта й, той щеше да се оттегли вежливо и повече нямаше да пожелае да я види. Тогава те всички щяха да умрат от глад в имението, без всякакъв жест на състрадание или помощ от негова страна. „Колко е студен!“, помисли си тя и почувства как я побиват тръпки, но не се издаде, а продължи да се взира покрай него, остави снегът да изпълни очите й и да замъгли зрението й. Щеше да бъде студена, като лед, като целадон12. И ако искаше да я притежава, щеше да му се наложи да плати най-високата цена. Той пи, напълни чашата си отново и пак пи, без да откъсва очи от лицето й. И двамата седяха безмълвни. Накрая той заключи отривисто: — Естествено, трябва да се омъжите.

— Нямам никакво намерение да се омъжвам — отсече Каеде и после се стресна, че тонът й е твърде рязък.

— Предполагах, че ще го кажете, след като мнението ви за света винаги е тъй различно от общоприетото. Но от практическа гледна точка трябва да сте омъжена.

— Репутацията ми е твърде неблагоприятна — каза Каеде. — Прекалено много мъже, свързани с мен, погинаха. Не искам да ставам причина за още смърт.

Тя почувства, че интересът му към нея нараства, забеляза как извивката на устните му става по-отчетлива. Но не от желание да я има, знаеше го. Беше същото онова вълнение, което бе доловила и по-рано, изгарящото любопитство, макар и старателно обуздавано, да научи всичките й тайни.

Той повика Мамору и му нареди да отпрати слугите и да се оттегли.

— Къде е прислужницата ви? — попита той. — Наредете й да ви изчака вътре. Искам да говоря с вас насаме — Каеде отпрати Шизука. След известна пауза Фудживара продължи: — Достатъчно ли ви е топло? Не бива да се разболявате отново. Ишида ми каза, че имате предразположение към внезапни трески…

„Разбира се, че Ишида му е казал всичко за мен“, помисли си тя и отговори:

— Благодаря ви, засега ми е добре. Но владетелят Фудживара ще ме извини, ако не остана още дълго. Твърде лесно се изморявам.

— Ще поговорим още малко — каза той. — Разполагаме с много седмици напред, надявам се… всъщност с цяла зима. Но има нещо в тази нощ, снегът, вашето присъствие тук… това е спомен, който ще ни остане за цял живот.

„Той иска да се ожени за мен“, помисли си Каеде най-напред слисана, а после обзета от дълбоко безпокойство. Ако й предложеше брак, как би могла да откаже? Или по собствените му думи „от практически гледна точка“ този брак имаше своя съвършен смисъл. Беше далеч по-голяма чест, отколкото тя заслужаваше, щеше да разреши всичките й проблеми с храната и парите, представляваше безспорно желателен съюз. При все това знаеше, че предпочитанията му са към мъже, той нито я обичаше, нито я желаеше. Помоли се мислено да не й отправи предложение, защото не виждаше как би могла да му откаже. Страхуваше се от силата на волята му, която винаги постигаше желаното и винаги намираше свой начин за това. Съмняваше се в собствената си сила да му откаже. Не само че подобен отказ би бил немислимо оскърбление за някого от неговия ранг, но той и я очароваше също толкова, колкото и я плашеше, и това му предоставяше власт над нея, която тя трудно можеше да си обясни.

— Никога не съм виждала мечка — каза тя с надеждата да смени темата, загръщайки се по-плътно в тежката кожа.

— Тук в планината имаме малки мечки… веднъж една се появи в градината след особено дълга зима. Наредих да я заловят и да я сложат в клетка за известно време, но тя залиня и умря. Но беше далеч от тези размери. Някой ден Ишида ще ни разкаже за пътуванията си. Струва ли ви се интересно?

— Много. Той е единственият човек, когото познавам, ходил на Голямата земя.

— Това е твърде опасен воаяж. Освен бурите съществува заплаха и от срещи с пирати.

В този момент Каеде осъзна, че би предпочела по-скоро да срещне дузина мечки или двайсетима пирати, отколкото да остане с този ужасен човек. Не можа да измисли какво друго да каже. Чувстваше се безсилна дори да помръдне.

— И Мамору, и Ишида ми казаха какво говорят за вас хората, че желанието, което предизвиквате, носи смърт… — Каеде не каза нищо. „Нямам от какво да се срамувам, помисли си. Не съм сторила нищо лошо.“ Вдигна очи и се взря в него с невъзмутимо изражение и твърд поглед.

— И все пак — продължи той, — както ми каза Ишида, един мъж, който ви е пожелал, е избегнал смъртта.

Тя почувства как сърцето й заподскача подобно на риба, усетила живата си плът пронизана от ножа на готвача. На бузата й трепна мускулче. Той отмести поглед и се взря в снега. „Пита нещо, което няма право да пита, помисли си, и аз ще му отговоря, но той ще трябва да плати цената.“ Щом съзря слабостта му, тя осъзна собствената си сила. Смелостта й взе да се възвръща.

— Кой е той? — прошепна Фудживара.

Нощта бе безмълвна, ако не се смятаха тихо сипещият се сняг, вятърът в боровете и ромонът на вода.

— Владетелят Отори Такео.

— Да, би могъл да бъде само той — потвърди Фудживара, което я накара да се запита как ли се е издала и какво му е известно за Такео. Той се приведе към нея с оживено на светлината на лампата лице. — Разкажете ми какво се случи.

— Бих могла да ви разкажа много неща — започна тя бавно. — За това, как бе предаден владетелят Шигеру, за смъртта му, за отмъщението на владетеля Такео и за нощта, в която Ийда намери смъртта си, а Инуяма рухна. Но всяка история струва скъпо. Какво ще ми предложите в замяна?

Той се усмихна и попита съучастнически:

— Какво желае владетелката Ширакава?

— Нуждая се от пари, с които да наема хора и да им осигуря облекло и оръжие, и от храна за домочадието ми.

Той едва удържа смеха си.

— Повечето жени на вашата възраст биха си пожелали ново ветрило или роба. Но вие винаги сте способна да ме изненадате.

— Приемате ли цената ми? — тя чувстваше, че няма какво да загуби заради дързостта си.

— Да. За Ийда пари, за Шигеру крини ориз. И за оцелелия… предполагам, че все още е жив… какво да ви платя за историята на Такео?

Докато произнасяше името му, гласът му се промени, все едно се опитваше да усети вкуса му в устата си. Каеде отново се запита какво ли бе научил за Такео.

— Учете ме — каза тя. — Има толкова неща, които трябва да знам. Обучавайте ме, все едно съм момче.

Той кимна в знак на съгласие.

— За мен ще бъде удоволствие да продължа преподаването на баща ви.

— Но всичко трябва да се пази в тайна помежду ни. Както съкровищата във вашата колекция, нищо не бива да бъде излагано на показ. Ще разкрия тези неща само пред вас. Никой друг не бива да ги знае.

— Това ги прави още по-ценни и по-желани.

— Никой друг не ги е чувал — прошепна Каеде. — И след като ви ги разкажа, повече никога няма да говоря за тях.

Вятърът се бе позасилил и във верандата нахлуваше снежна вихрушка. С тих съсък снежинките се удряха в лампите и мангалите. Каеде почувства, че по тялото й плъзва студ, който се сливаше със студенината в сърцето и духа й. Обзе я неистово желание да си тръгне, но знаеше, че не може да си го позволи, преди да я е освободил.

— Вие мръзнете — каза той и плесна с ръце.

Слугите изникнаха от тъмното и й помогнаха да се изправи, поемайки тежката кожа, с която бе загърната.

— Очаквам с нетърпение вашите истории — каза той, след което й пожела лека нощ с необичайна топлота.

Каеде обаче се улови, че се пита дали не бе сключила договор с демон от пъкъла. Отправи безмълвна молитва да не й предложи брак. Никога нямаше да му позволи да я затвори в тази луксозна красива къща и да стои скрита като съкровище, което ще съзерцава единствено той.

В края на седмицата се прибра у дома. Първият сняг се бе стопил и замръзнал и пътят бе заледен, но проходим. От стрехите на къщите се бяха обточили ледени висулки, които блестяха на слънцето и се превръщаха в искрящи нанизи от капчици. Фудживара бе удържал на думата си. Беше се проявил като строг и взискателен учител и й беше поставил задачи, които да изпълни, преди да го посети отново. Вече беше изпратил храна за семейството и хората й.

Бяха прекарали дните в учене, а нощите — в разказване на истории. Тя интуитивно чувстваше какво го интересува, и му описваше подробности, които дори не подозираше, че си спомня — багрите на цветя, птичата песен, моментните капризи на времето, докосването на ръка, мириса на роба, начина, по който светлината пада върху нечие лице. И подмолните течения на желанието и заговорничеството, които уж познаваше, но и не познаваше и които едва сега й се изясняваха в хода на описанието. Разказваше му всичко с ясен, добре овладян глас без всякакъв външен израз на срам, тъга или съжаление.

Той й позволи с явна неохота да се прибере у дома, но тя използва за извинение сестрите си. Той искаше да я задържи там завинаги, Каеде го знаеше и безмълвно се съпротивяваше на това желание. Но, изглежда, всички в къщата го споделяха. Слугите го очакваха и това личеше в привидно незначителната промяна в поведението им. Подчиняваха й се, все едно тя вече беше нещо повече от желан и скъп гост. Търсеха нейното позволение и мнение и Каеде си даваше сметка, че те биха се държали така само по негово нареждане.

Почувства дълбоко облекчение, когато си тръгна, и дори мисълта за следващата им среща я изпълваше с ужас. При все това, когато се озова вкъщи и видя храната, дървата за огрев и парите, които Фудживара бе изпратил, изпита признателност, че бе спасил семейството й от крайната мизерия. Същата нощ лежеше в постелята и си мислеше: „Аз съм в капан. Никога няма да успея да избягам от него. Но какво друго мога да сторя?“

Дълго време не можа да заспи и на следното утро се събуди късно. Когато отвори очи, Шизука не беше в стаята. Извика я, но вместо нея се появи Аяме и донесе чай.

Сипа й една чаша и каза:

— Шизука е с Кондо. Той се върна посред нощ.

— Кажи й да дойде при мен.

Взря се в чая, все едно не знаеше какво да го прави. Отпи глътка, остави чашата върху подноса и после я взе отново. Ръцете й бяха ледени. Притисна длани в чашата, опитвайки се да ги стопли.

— Чаят е от владетеля Фудживара — каза Аяме. — Пратил е цяла кутия. Не е ли чудесен?

— Намери Шизука и ми я изпрати! — кресна гневно Каеде. — Кажи й да дойде незабавно!

След малко Шизука влезе в стаята и коленичи. Лицето й бе мрачно.

— Какво става? — попита Каеде. — Мъртъв ли е? — чашата в ръцете й се затресе, разсипвайки чая.

Шизука я пое и стисна ръцете й в своите.

— Не бива да се тревожите. Иначе пак ще се разболеете. Не е мъртъв. Но е напуснал Племето и сега срещу него има издаден указ.

— Какво значи това?

— Помните ли какво ви каза в Тераяма? Че ако не отиде с тях, няма да го оставят жив. Сега е същото.

— Защо? — попита Каеде. — Защо? Не разбирам.

— Такива са законите на Племето. За тях подчинението е всичко.

— Тогава защо ги е напуснал?

— Не е ясно. Имало е някакви пререкания, някакво несъгласие. Бил е изпратен на мисия, от която не се е върнал — Шизука млъкна. — Кондо смята, че може да е в Тераяма. Ако е така, ще бъде в безопасност до края на зимата.

Каеде издърпа ръцете си от Шизука и стана.

— Трябва да отида там!

— Невъзможно — рече Шизука. — Снегът вече е откъснал храма от света.

— Трябва да го видя! — възкликна Каеде, а очите й пламтяха върху бледото лице. — Ако е напуснал Племето, значи отново ще стане Отори. А след като е Отори, можем да се оженим!

— Господарке! — Шизука също стана. — Каква е тая лудост? Не можете да хуквате след него просто ей така! Дори и пътищата да бяха отворени, това би било немислимо! Много по-добре е, ако искате онова, което заявявате, че искате, да се омъжите за Фудживара. Това е и неговото желание.

Каеде отчаяно се мъчеше да се овладее.

— Нищо не може да ме спре да отида в Тераяма. Наистина, трябва да отида там… на поклонение… да благодаря на всемилостивия, задето ми спаси живота. Обещах да тръгна за Инуяма при Араи веднага щом се стопят снеговете. На път за там ще се отбия в храма. Дори и владетелят Фудживара наистина да желае да се ожени за мен, аз не мога да предприема никакви действия, преди да съм ги съгласувала с владетеля Араи. Ох, Шизука, колко време остава до пролетта?