Пророчеството

Пета глава

На другия ден Фудживара й изпрати подаръци заедно със специална покана да посети театралното представление, което щеше да се състои при пълнолуние. Каеде разгъна две роби — едната стара и строга, с красиво избродирани изображения на фазани и есенни треви в златисто и зелено върху коприна с цвят на слонова кост, а другата съвсем нова на вид и по-пищна, с тъмноморави и сини божури върху бледорозов фон.

Хана и Аи пристигнаха да им се възхитят. Владетелят Фудживара бе пратил и храна — яребица и сладка риба, питки със сливи и боб. Вечно на ръба на глада като всички тях, Хана беше впечатлена.

— Не пипай — сгълча я Каеде. — Ръцете ти са мръсни — ръцете на девойчето бяха изцапани от събиране на кестени, но тя мразеше някой да я порицава. Бързо ги скри зад гърба си и се втренчи гневно в по-голямата си сестра. — Хана — каза Каеде, като се опитваше да бъде мила, — нека Аяме ти измие ръцете и тогава можеш да гледаш.

Общуването между Каеде и по-малката й сестра все още бе изпълнено с напрежение. Тя смяташе, че детето е разглезено от Аяме и Аи. Щеше й се да можеше да убеди баща си да обучава и Хана, усещайки, че по-малката й сестра има нужда от дисциплина и от предизвикателства в живота си. Искаше самата тя да й ги внуши, но не притежаваше нито времето, нито търпението да го стори. През дългите зимни месеци щеше да й се наложи да мисли за нещо друго. Сега Хана се втурна с плач към кухнята.

— Ще отида при нея — рече Аи.

— Толкова е своенравна! — възкликна Каеде към Шизука. — Какво ще стане с нея, след като е тъй красива и тъй упорита? — Шизука й отправи присмехулен поглед, но си замълча. — Какво? — възкликна Каеде. — Какво искаш да кажеш?

— На вас прилича, господарке — измърмори Шизука.

— И по-рано каза същото. Все пак има по-голям късмет от мен.

Каеде млъкна, замислена за разликите помежду им. На възрастта на Хана тя вече бе прекарала две години в имението на Ногучи, далеч от семейството си. Вероятно завиждаше на сестра си и това бе причината да няма нужното търпение в общуването си с нея. Но Хана наистина растеше без нужния контрол и дисциплина. Тя въздъхна, вперила поглед в красивите роби, обладана от копнеж да почувства мекотата на коприната върху кожата си. Нареди на Шизука да донесе огледало и вдигна по-старата роба до лицето си, за да види как отива на косите й. Беше по-впечатлена от подаръците, отколкото показа. Вниманието на Фудживара я ласкаеше. По думите му тя бе успяла да го заинтригува. В интерес на истината той също бе събудил интереса й.

Когато тя, баща й, Шизука и Аи отидоха на гости на владетеля Фудживара, за да гледат представлението, Каеде облече по-старата роба, тъй като изглеждаше по-подходяща за късната есен. Щяха да останат да пренощуват, тъй като пиесата щеше да продължи до късно под пълния диск на луната. Отчаяна, че отиват без нея, Хана се нацупи и не излезе да каже довиждане. Каеде съжаляваше, че нямаше как да остави баща си вкъщи. Непредсказуемото му поведение я притесняваше; тя изпитваше искрени опасения, че той можеше да се изложи в присъствието на външни хора. Но баща й бе безкрайно поласкан от поканата и нямаше как да го разубедят.

Няколко актьори, сред които и Мамору, представиха „Тепавицата“. Пиесата дълбоко развълнува Каеде. По време на краткото й посещение Мамору я бе наблюдавал по-внимателно, отколкото тя бе предполагала. Сега тя се видя изобразена пред собствените си очи, разпозна движенията си, чу гласа си да произнася скръбно: „Есенният вятър разказва за една повехнала любов“, докато героинята бавно губеше разсъдъка си, очаквайки завръщането на своя съпруг. „Сиянието на луната, дъхът на вятъра.“ Думите на хора пронизаха плътта й като тънко острие. „Скреж с блясък леден сърцето ти сковава, щом тепавица затрака и ветровете нощни пак застенат.“

Очите й плувнаха в сълзи. Самотата и копнежът на жената на сцената — жена, чийто образ бе изваян по подобие на нейния — наистина сякаш изразяваха собствените й чувства. Тази седмица тя дори бе помогнала на Аяме да изтепа копринените им роби, за да ги омекоти и освежи. По този повод баща й бе казал, че монотонният ритъм на тепавицата е един от най-призивните звуци на есента. Пиесата свали бронята й. Тя копнееше за Такео неистово, болезнено. Ако не можеше да го има, щеше да предпочете смъртта. При все това, макар че сърцето й се късаше, си спомни, че е длъжна да живее заради детето. Стори й се, че долавя трепета от първите му, едва доловими движения в утробата си.

Над сцената ярката луна на десетия месец сипеше хладното си сияние. От мангалите с дървени въглища към небето се виеше дим. Тихият ритъм на барабаните заглъхваше в тишината. Неколцината зрители бяха потънали в унес, обсебени от красотата на луната и силата на чувствата, които се разкриваха пред тях.

След представлението Шизука и Аи се върнаха в стаята си, но за изненада на Каеде владетелят Фудживара я помоли да остане в компанията на мъжете, поканени да се насладят на изискано вино и екзотични блюда, гъби, раци, мариновани кестени и дребна сепия, доставена в лед и слама от крайбрежието. Оставили встрани маските си, актьорите се присъединиха към тях. Владетелят Фудживара ги похвали и им поднесе подаръци. По-късно, когато виното вече бе развързало езиците и усилило шума, той се обърна тихо към Каеде:

— Радвам се, че баща ви дойде с вас. Предполагам, че не е бил особено добре напоследък?

— Много сте внимателен към него. Разбирането и загрижеността ви означават много за нас — реши, че не е прилично да обсъжда психичното състояние на баща си с един благородник, но Фудживара бе настоятелен.

— Често ли изпада в мрачни настроения?

— На моменти е малко нестабилен. Смъртта на мама, войната…

Каеде погледна към баща си, който говореше развълнувано с един от по-възрастните актьори. Очите му искряха трескаво и той наистина изглеждаше леко невменяем.

— Надявам се, че ако имате нужда от помощ, ще ме потърсите по всяко време — тихо рече той.

Тя се поклони мълчаливо, с ясното съзнание за огромната чест, която й оказваше Фудживара, и смутена от вниманието му. Никога не бе стояла по този начин в пълна с мъже стая и чувстваше, че мястото й не е там, но не знаеше как да напусне. Той умело смени темата:

— Какво ви е мнението за Мамору? Научил е много от вас, струва ми се.

Каеде забави отговора си за момент, отмествайки поглед от баща си към младежа, който бе излязъл от женската си роля, но следите от нея все още личаха и в тях тя разпозна част от себе си.

— Какво бих могла да кажа? — рече накрая. — Изглеждаше блестящ.

— Но…? — подкани я той.

— Вие крадете всичко от нас — бе възнамерявала да се изрази по-меко, но гласът й прозвуча рязко дори в собствените й уши.

— Вие? — повтори той с известна изненада.

— Мъжете. Вземате всичко от жените. Дори болката ни… същата онази болка, която вие ни причинявате… Открадвате я и я изобразявате като своя собствена…

Непроницаемите му очи обходиха лицето й.

— Никога не съм гледал по-убедително и по-вълнуващо превъплъщение от превъплъщението на Мамору.

— Защо женските роли не се играят от жени?

— Каква любопитна идея! — възкликна той. — Мислите, че вашето изпълнение би било по-правдоподобно, защото сте убедена, че тези емоции са ви познати? Но нали именно умението на актьора да претвори чувства, които не е изживявал лично, разкриват гениалността му?

— Но… така не ни оставяте нищо — тонът на Каеде прозвуча плачевно.

— Даваме ви нашите деца. Това не е ли справедлива размяна? — той я погледна изпитателно. Девойката отново доби усещането, че той може да вижда през нея. „Не го харесвам, помисли си тя, макар че е интригуващ. Двамата нямаме какво да правим заедно, каквото и да смята Шизука.“ — Засегнах ви — рече той, сякаш бе прочел мислите й.

— Твърде нищожна съм, за да заслужавам интереса на владетеля Фудживара — отвърна тя. — Моите чувства са без значение.

— Вашите чувства ме интересуват дълбоко! Те винаги са тъй своеобразни и неочаквани — Каеде не отговори. След миг той продължи: — Трябва да дойдете и да гледате следващата ни пиеса — „Ацумори“. Очакваме само нашия свирец на флейта. Той е отдавнашен приятел на Мамору и трябва да пристигне тези дни. Запозната ли сте с историята?

— Да — отвърна тя, а в съзнанието й изплува вълнуващата трагедия.

По-късно, вече в стаята, лежейки до Шизука и Аи, продължаваше да мисли за нея — младежът, тъй красив и даровит музикант, жестокият воин, които го посича и взема главата му, а после, разкайвайки се, става монах в дирене на покоя на Просветления. Мислеше за призрака на Ацумори, зовящ от сенките: „Моли се за мен! Нека духът ми получи опрощение!“

Непознатото вълнение, емоциите, породени от пиесата, късният час — всичко това я бе изпълнило с напрежение. Мислейки си за Ацумори, тя блуждаеше между съня и будността и сякаш долавяше трели на флейта някъде навън в градината. Сториха й се някак познати. Постепенно потъваше в съня успокоена от музиката, когато изведнъж си спомни. Събуди се внезапно. Беше същата музика, която бе чула в Тераяма. Младият монах, който им бе показал рисунките… нима той не бе свирил същата мелодия, така наситена с мъка и копнеж?

Тя отметна завивката и стана тихо, плъзна встрани хартиената преграда и се заслуша. Чу тихо похлопване, лек шум на отваряща се дървена врата, гласа на Мамору, гласа на флейтиста. В дъното на коридора лампата в ръцете на слугата за кратко освети лицата им. Не сънуваше. Наистина беше той!

Шизука прошепна зад гърба й:

— Всичко наред ли е?

Каеде върна преградата на мястото й и коленичи до приятелката си.

— Един от монасите в Тераяма.

— Тук?

— Той е свирецът на флейта, когото очакваха.

— Макото? — промълви Шизука.

— Никога не съм знаела името му. Дали ще се сети коя съм?

— Как би могъл да забрави? — отвърна Шизука. — Трябва да го избегнем, да тръгнем рано сутринта. Ще се престорите на болна. Макото не бива да ви вижда. А сега се опитайте да поспите. Ще ви събудя на разсъмване.

Каеде легна, но сънят се бавеше. Накрая задряма, а когато се събуди, зад капаците видя светлината на настъпващия ден. Шизука бе коленичила до постелята й. Прислугата вече бе на крак. Чу се шум от отваряне на капаците — баща й винаги се събуждаше рано. Не можеше да тръгне, без поне да го уведоми.

— Иди при татко и му кажи, че не ми е добре и че трябва да се прибера у дома. Помоли го да поднесе извиненията ми на владетеля Фудживара.

Шизука се върна след минути.

— Владетелят Ширакава посрещна с огромна неохота желанието ви да си тръгнете. Попита дали сте достатъчно добре, за да отидете при него.

— Къде е той?

— В стаята с изглед към градината. Помолих да ви донесат чай, изглеждате много бледа.

— Помогни ми да се облека — подкани я Каеде. Наистина се чувстваше зле и беше като замаяна. Чаят я посъживи. Аи се беше събудила, но си лежеше под завивките. С потъмнели от съня очи и порозовели страни миловидното й личице изглеждаше като кукленско.

— Каеде, какво има? Какво се е случило?

— Не ми е добре. Трябва да се прибера.

— Ще дойда с теб — Аи отмахна завивката си.

— По-добре остани с татко. И се извини от мое име на владетеля Фудживара — обзета от внезапен порив, Каеде коленичи и погали сестра си по косите. — Бъди моя заместница! — изрече тя умолително.

— Ха! Та владетелят Фудживара изобщо не забеляза присъствието ми — усмихна се Аи. — Ти си го е омаяла…

Птичките в клетка в градината нижеха звучни трели.

„Той ще открие измамата и никога повече няма да иска да ме види“, помисли си Каеде, но онова, от което се страхуваше, бе реакцията не на благородника, а на баща й.

— Слугите ми казаха, че владетелят Фудживара спи до късно — прошепна Шизука. — Идете и говорете с баща си. Вече помолих да изкарат паланкина.

Каеде кимна безмълвно. Пристъпи върху лакирания дървен под на верандата. Колко красиво бяха наредени дъските. Докато крачеше към стаята, където бе настанен баща й, пред очите й се разгръщаха различни картини от градината — каменен фенер, очертан от последните червени листа на клена, слънцето, проблясващо върху неподвижната водна повърхност на езерото, багрите в черно и жълто, които се мярваха върху дългите опашки на кацналите по коловете птици.

Баща й седеше и съзерцаваше градината. Дожаля й. За него приятелството на владетеля Фудживара означаваше толкова много.

Насред езерото дебнеше чапла, застинала неподвижно като статуя.

Каеде коленичи и зачака баща й да заговори пръв.

— Що за глупости, щерко? Проявяваш невероятна грубост!

— Прости ми, не се чувствам добре — промълви тя, но не получи отговор и леко повиши глас: — Татко, лошо ми е. Прибирам се.

Той пак не каза нищо, все едно — като не й обърнеше внимание, това щеше да я накара да го остави на мира. С внезапен плясък на крила чаплата отлетя. В градината влязоха двама млади мъже, за да нахранят птиците в клетка.

Каеде се огледа из стаята, търсейки преграда или каквото и да е, където би могла да се скрие, но наоколо й нямаше нищо подходящо.

— Добро утро! — извика жизнерадостно баща й.

Мъжете се обърнаха, за да му засвидетелстват уважението си. Мамору я видя. За момент Каеде си помисли, че той ще си тръгне от градината, без да я доближи, но отношението на владетеля Фудживара към вечерта, когато я бе включил в мъжкото увеселение, вероятно му бе вдъхнало кураж. Той поведе другия млад мъж и подхвана обичайните учтиви реплики при запознанство. Тя се поклони ниско с надеждата да скрие лицето си. Мамору съобщи името на монаха — Кубо Макото, както и името на храма в Тераяма. Макото също се поклони.

— Владетелят Ширакава — обяви Мамору — и дъщеря му, господарката Отори.

Младият монах не можа да сдържи реакцията си. Пребледня и впери поглед в лицето й. Позна я и заговори тутакси:

— Господарката Отори? Значи все пак се омъжихте за владетеля Такео? Тук с вас ли е?

Последва миг мълчание. После се обади бащата на Каеде:

— Съпругът на дъщеря ми бе владетелят Отори Шигеру.

Макото отвори уста, сякаш се канеше да го отрече, но се отказа и се поклони безмълвно. Бащата на Каеде се приведе напред.

— Вие нали сте от Тераяма? И не знаете, че венчавката им се е състояла там? — Макото остана безмълвен. Без да обръща глава към нея, баща й нареди: — Остави ни сами.

Тя изпита гордост от това, колко спокойно прозвуча гласът й, когато заговори:

— Отивам си у дома. Моля те, поднеси извиненията ми на владетеля Фудживара.

Той не й отговори. „Ще ме убие“, помисли си тя. Поклони се на двамата млади мъже и видя тяхното неудобство и смущение. Докато се отдалечаваше, налагайки си да не ускорява крачка и да не движи глава, в гърдите й се надигна вълна от емоции. Изведнъж си даде сметка, че винаги щеше да е обект на такива смутени погледи, на подобно презрение. Задъха се от силата на това чувство, от остротата на отчаянието, което го съпровождаше. „По-добре да умра, помисли си тя. Само че какво ще стане с детето ми… детето на Такео? Нима то трябва да умре с мен?“

В края на верандата я очакваше Шизука.

— Можем да тръгнем веднага, господарке. Кондо ще дойде с нас.

Каеде остави мъжът да я вдигне и да я качи на паланкина. Изпита облекчение, че е вътре, в полумрака, където никой не можеше да види лицето й. „Татко никога повече няма да ме погледне, помисли си тя. Ще извърне очи дори когато ме убие.“

Щом се прибра вкъщи, свали робата, която й бе подарил Фудживара, и я сгъна внимателно. Облече едно старо кимоно на майка си, а под него подплатена дреха. Беше й ужасно студено, а не искаше да трепери.

— Ти се върна? — възкликна Хана, пристигнала тичешком в стаята й. — Къде е Аи?

— Тя ще остане малко по-дълго у владетеля Фудживара.

— А ти защо се върна? — попита детето.

— Не се чувствах добре, но вече ми мина — обзета от внезапен порив, продължи: — Смятам да ти дам онази роба, есенната, която толкова ти хареса. Трябва да я прибереш и да се грижиш за нея, докато пораснеш достатъчно, за да я носиш.

— Вече не я ли искаш?

— Искам да стане твоя и когато я обличаш, да ме споменаваш и да се молиш за мен.

Хана се втренчи в нея.

— Защо? Къде отиваш? — Каеде не й отвърна и тя възкликна: — Не заминавай пак, сестричке!

— За теб е все едно — каза Каеде, за да я подразни. — Няма да ти липсвам.

Остана слисана, когато Хана захлипа шумно, а после се разпищя:

— Не! Ще ми липсваш! Не ме оставяй! Недей!

Аяме дотърча в стаята:

— Сега пък какво има, Хана? Не бива да си толкова лоша със сестра си…

В стаята влетя и Шизука.

— Баща ви е при брода — рече тя. — Пристига сам, на кон.

— Аяме — каза Каеде припряно. — Отведи Хана за известно време. Идете в гората. Нека прислужниците дойдат с вас. Не искам никой да остава в къщата.

— Ама, господарке, още е толкова рано, навън е ужасно студено…

— Моля те, направи каквото ти казах! — рече умолително Каеде.

Хана се разплака още по-сърцераздирателно, докато Аяме я отвеждаше.

— Скръбта й я прави тъй необуздана — отбеляза Шизука.

— Опасявам се, че ще й причиня още скръб — възкликна тя. — Но сега не бива да е тук.

Тя стана и отиде до малкия сандък, където си държеше някои неща. Извади ножа си и изпробва тежестта му със забранената лява ръка. Скоро за никого нямаше да има значение, коя ръка е използвала.

— Къде е по-добре: в гърлото или в сърцето?

— Не се налага да го правите — каза тихо Шизука. — Можем да избягаме. Племето ще ви скрие. Помислете за детето…

— Не мога да избягам! — Каеде бе изненадана от силата на собствения си глас.

— Тогава ми позволете да ви дам отрова. Ще е бързо и безболезнено. Просто ще заспите и никога…

Каеде я прекъсна:

— Аз съм дъщеря на воин. Не се страхувам да умра. Ти знаеш по-добре от всеки друг колко често съм мислила да сложа край на живота си. Първо трябва да помоля татко за прошка, а после да използвам ножа върху себе си. Единственият ми въпрос е къде е по-добре?

Шизука се приближи до нея.

— Опирате острието тук, отстрани на врата си. Мушкате и дърпате нагоре. Това движение ще среже артерията — гласът й, в началото делови и безпристрастен, секна и Каеде видя сълзи в очите й. — Не го правете — прошепна накрая. — Още не се отчайвайте!

Каеде прехвърли ножа в дясната ръка. Чу виковете на стражите, а после и тропот на копита, докато баща й минаваше през портата. Чу как Кондо го поздрави. Впери поглед навън в градината. В съзнанието й проблесна внезапен спомен — тя като малко дете тича по верандата от баща си до майка си и обратно. „Никога досега не съм си спомняла тази картина, помисли си тя и прошепна беззвучно: Мамо, мамо!“

Баща й стъпи на верандата. Щом мина през вратата, двете с Шизука паднаха на колене с опрени в пода чела.

— Дъще — рече той, а гласът му прозвуча неуверен и изтънял.

Тя вдигна поглед към него и видя, че лицето му е набраздено от сълзи, а устните му потръпват. Беше се страхувала от гнева му, но сега видя лудостта му и тя я изплаши още повече.

— Прости ми — прошепна Каеде.

— Сега трябва да сложа край на живота си — той седна тежко пред нея, измъкна кинжала от пояса си и дълго време се взира в острието.

— Прати да извикат Шоджи — рече той накрая. — Трябва да ми помогне. Кажи на твоя човек да препусне до къщата му и да ми го доведе.

Тъй като тя не реагира, той внезапно кресна:

— Кажи му!

— Аз ще отида — прошепна Шизука и пропълзя на колене до края на верандата.

Каеде я чу да разговаря с Кондо, но мъжът не се отдалечи, даже, напротив — качи се на верандата и тя знаеше, че чака отвън, досами прага.

Баща й направи внезапен жест към нея. Тя неволно се дръпна, мислейки, че той се кани да я удари.

— Не е имало никакъв брак! — промълви той.

— Прости ми — повтори тя. — Аз те опозорих. Готова съм да умра.

— Но има дете? — беше се втренчил в нея, все едно тя бе усойница, която щеше да го нападне всеки миг.

— Да.

— Кой е бащата? Или не знаеш? Просто един от многото?

— Вече няма значение — отвърна тя. — Детето ще умре с мен — и добави мислено: „Натискаш острието встрани и нагоре.“ В този миг сякаш усети как ръчичките на детето се вкопчват в мускулите й, за да й попречат.

— Да, да, трябва да сложиш край на живота си — гласът му се извиси, заплашвайки да се превърне в писък. — Сестрите ти също трябва да се самоубият. Това е последната ми заповед към теб. Така родът Ширакава ще изчезне съвсем навреме. И няма какво да чакам Шоджи. Трябва да го извърша сам. Това ще бъде моето последно достойно дело… — баща й разпусна пояса си и разтвори робата си, избутвайки встрани долната си дреха, за да оголи тялото си. — Не се извръщай — нареди й той. — Трябва да гледаш. Ти ме докара дотук — той опря върха на острието до отпуснатата си сбръчкана кожа и пое дълбоко въздух. Тя не можеше да повярва, че ставащото е истина. Видя как пръстите му се сключват около дръжката. Кокалчетата му побеляха, лицето му се сгърчи. Той нададе дрезгав вик и кинжалът падна от ръцете му. Но нямаше кръв, нямаше рана. От гърдите му се изтръгнаха още няколко резки вика и после отстъпиха място на мъчителни ридания. — Не мога да го направя! — изплака. — Не ми остана нито капка смелост. Ти ме изсмука, женско изчадие такова! Отне ми честта и мъжеството. Не си ми дъщеря, ти си демон! Носиш смърт на всички мъже, ти си прокълната! — той протегна ръце, сграбчи я и взе да дърпа дрехите й. — Нека да те видя! — извика. — Нека видя онова, което желаят другите мъже! Прати ми смърт, както си сторила с останалите.

— Не! — изпищя тя, опитвайки се да спре ръцете му, да го отблъсне. — Татко, недей!

— Наричаш ме „татко“? Не съм твой баща! Моите истински деца са синовете, които никога не съм имал, синовете, чието място заехте ти и проклетите ти сестри. Твоите демонични сили сигурно са ги убили още в утробата на майка ти! — лудостта му вдъхваше сили. Тя усети как робата се смъква от раменете й, почувства допира на ръцете му. Не можеше да използва кинжала; не можеше да се отскубне от него. Докато се съпротивяваше, робата се свлече до кръста й, разголвайки я. Косите й се разпуснаха и обгърнаха голите й рамене. — Красива си! — извика той. — Признавам. И аз съм те пожелавал. Докато те обучавах, копнеех да те имам. Това бе наказанието ми, задето се опълчих против природата. Ето, сега можеш да ме поразиш със смърт!

— Пусни ме, татко! — извика тя, като полагаше неистови усилия да залази спокойствие с надеждата да го вразуми. — Ти не си на себе си. Ако трябва да умрем, нека го направим с достойнство — но всички думи изглеждаха слаби и безсмислени пред неговия лунатичен изблик.

Очите му бяха мокри, устните му потръпваха. Грабна ножа й и го запрати през стаята, после сграбчи двете й китки с лявата си ръка и я дръпна към себе си. С дясната отметна косите й, наведе се над нея и опря устни в тила й.

Връхлетяха я ужас, отвращение и накрая ярост. Беше готова да умре в съответствие със суровия кодекс на своята класа, да спаси честта на семейството си. Но баща й, който така строго я бе възпитавал според същия този кодекс, който така старателно й бе втълпявал превъзходството на собствения си пол, се бе предал на лудостта, разкривайки онова, което лежеше под строгите правила за поведение на воинската класа — похотта и себичността на мъжете. Яростта съживи онази сила, която, знаеше, таеше в себе си, и тя си спомни как бе спала в леда. Сега призова Бялата богиня. Помогни ми!

Чу собствения си глас:

— Помогни ми! Помогни ми! — и още докато викаше, хватката на баща й отслабна. „Дошъл е на себе си“, помисли си и накрая успя да го отблъсне. Изправи се с мъка, загърна робата си, бързо завърза колана си и почти без да мисли, се отправи залитайки към отсрещния край на стаята. Хлипаше от потрес и гняв. Обърна се и видя Кондо да коленичи пред баща й, който седеше полуизправен, подкрепян, както си помисли първоначално, от Шизука. После си даде сметка, че той гледа с невиждащ поглед. Кондо направи рязко движение, все едно тикна ръка в корема на баща й, и разсече на кръст. Острието сряза плътта с противен глух звук, кръвта рукна, пенеста и бълбукаща.

Шизука пусна врата на мъжа и той падна ничком. Кондо постави ножа в дясната му ръка. Каеде усети, че й призлява, преви се на две и повърна. Шизука се приближи до нея с безизразно лице.

— Всичко свърши.

— Владетелят Ширакава загуби разсъдъка си — каза Кондо. — И сложи край на живота си. Изпадал е в многобройни пристъпи на лудост и неведнъж е заявявал намерението си да го стори. Умря достойно и с несъмнена доблест — той се изправи и я погледна право в очите. В един момент тя можеше да извика стражите, да ги изобличи и да даде заповед за екзекуцията им, но той отмина и тя не стори нищо. Знаеше, че завинаги щеше да запази в тайна току-що извършеното убийство. Кондо се усмихна едва забележимо и продължи: — Господарке Отори, незабавно трябва да изискате клетва за вярност от хората на баща си. Трябва да покажете сила. В противен случай някой от тях ще си присвои владението ви и ще узурпира властта, която ви се пада по право.

— Възнамерявах да сложа край на живота си — изрече тя бавно. — Но сега май вече няма смисъл…

— Така е — съгласи се той. — Стига да сте достатъчно силна.

— Длъжна сте да живеете заради детето! — възкликна настоятелно Шизука. — Никой няма да се интересува кой е бащата, ако притежавате достатъчно власт. Но трябва да действате незабавно. Кондо, свикай хората възможно най-скоро.

Каеде остави Шизука да я отведе в женските помещения, да я умие и да й помогне да се преоблече. Бе в потрес, но се вкопчи във вярата в собствената си сила. Баща й бе мъртъв, а тя бе оцеляла. Той неведнъж бе пожелавал смъртта си; нямаше да й е трудно да се престори, че доброволно е сложил край на живота си и го е сторил с достойнство. Помисли си с горчивина, че наистина бе проявявала уважение към неговия избор и бе бранила честта на името му. Нямаше обаче да се подчини на последната му заповед. Нямаше да убие себе си, нито да допусне смъртта на сестрите си.

Кондо бе свикал стражите, а до селото бяха пратени момчета, за да доведат мъжете от околните чифлици. В рамките на един час повечето от васалите на баща й вече бяха дошли. Жените бяха извадили траурните одежди, неотдавна прибрани след смъртта на майка й. Пратиха и за свещеник. Слънцето се издигна по-високо и взе да топи скрежа. Въздухът бе наситен с мирис на пушек и борови иглички. След като първият шок попремина, Каеде изпита чувство, което трудно можеше да си обясни — неистова потребност да обезпечи собствеността си, да осигури закрила на сестрите си и на домочадието, да се погрижи нищо от собствеността й да не бъде загубено или откраднато. Всеки от тези мъже би могъл да й отнеме имота и те не биха се поколебали, ако покажеше и най-малък признак на слабост. Бе видяла абсолютната безпощадност, скрита под привидното безгрижие на Шизука и ироничното излъчване на Кондо. Същата тази безпощадност бе спасила живота й и тя възнамеряваше да откликне по достоен начин, като се равняваше по нея.

Припомни си решимостта, която бе видяла в Араи, която караше хората да го следват и благодарение на която по-голямата част от Трите провинции понастоящем се намираха под неговото управление. Сега бе длъжна да прояви същата решимост. Араи щеше да се отнася с уважение към съюза им, но ако някой заемеше мястото й, дали щеше да се въздържа от война? Нямаше да позволи хората й да бъдат съсипани, нито сестрите й да бъдат отведени някъде като заложници.

Смъртта все още я зовеше, но този нов дух на непримиримост в нея нямаше да й позволи да откликне. „Аз наистина съм обсебена“, помисли си тя, докато излизаше на верандата, за да говори пред мъжете, събрани в градината. „Колко нищожен е броят им!“, възкликна тя мислено, припомняйки си числеността на хората под разпореждането на баща й в детството й. Десетима бяха хората на Араи, подбрани от Кондо; оставаха още двайсетина, които все още служеха на Ширакава. Познаваше ги поименно до един — откакто се бе прибрала, неизменно следваше решението си да опознае хората си и да научи по нещо за всекиго.

Шоджи бе пристигнал сред първите и се бе проснал пред тялото на баща й. По лицето му и досега личаха следи от сълзи. Той застана от дясната й страна, а Кондо — от лявата. Каеде констатира уважението, което Кондо проявяваше към по-възрастния мъж, и си даде сметка, че е престорено, както повечето от действията му. „Но той уби баща ми заради мен, помисли си тя. Сега заявява готовността си да ми служи. Каква ли ще бъде цената, която ще трябва да платя в замяна?“

Мъжете коленичиха пред нея със сведени глави, след което седнаха на пети, когато заговори:

— Владетелят Ширакава сложи край на живота си. Това бе негов избор и въпреки скръбта си съм длъжна да заявя своето уважение и почит към извършеното от него. Намерението на баща ми бе да ме направи своя наследница. С тази цел започна да ме обучава, все едно съм негов син. Решена съм да изпълня волята му — млъкна за момент. За втренчените в нея мъже излъчваше някаква дълбока сила, която озаряваше очите й и правеше гласа й неустоим. — Моля хората на моя баща да положат клетва за вярност към мен, така както са го сторили за него. Тъй като с владетеля Араи се намираме в съюз, очаквам онези, които му служат, да продължат да служат и на мен. В замяна ви предлагам защита и повишение. Планирам да укрепя Ширакава, а следващата година да поема земите, които са ми завещани в Маруяма. Баща ми ще бъде погребан утре.

Шоджи пръв коленичи пред нея. Последва го Кондо, макар че поведението му за пореден път я смути. „Той играе театър, помисли си тя. Васалната зависимост не означава нищо за него. Той е от Племето. Какви ли планове имат за мен? Може ли да им се доверя? Ако установя, че не мога да имам доверие в Шизука, какво ще правя?“

Сърцето й се сви, макар че никой от мъжете, които се редяха пред нея, не би могъл да се досети за безпокойството й. Тя приемаше клетвата им за вярност, като оглеждаше всеки един поотделно — чертите им, дрехите им, доспехите и оръжията им. Повечето бяха зле въоръжени — връзките на броните им бяха скъсани и оръфани, шлемовете им — напукани и осеяни с вдлъбнатини от удари, но всички имаха лъкове и мечове и доколкото й бе известно — коне.

Всички коленичиха пред нея, с изключение на двама. Единият, истински исполин, който се казваше Хирогава, й викна:

— Моите уважения към вас, господарке, но никога не съм служил на жена и вече съм твърде стар, за да започвам тепърва — поклони се превзето и се отправи към портата с наперена походка, която я вбеси.

Друг, по-дребен мъж, чието име бе Накао, го последва безмълвно, без дори да сведе глава.

Кондо отправи поглед към нея:

— Господарке Отори?

— Убий ги — нареди тя, знаейки, че трябва да бъде безпощадна, с ясното съзнание, че се налага да започне от този миг.

Той се оказа по-бърз, отколкото тя смяташе, че е възможно, и посече Накао, преди мъжът дори да разбере какво се случва. Хирогава се обърна при портата и извади меча си.

— Ти наруши клетвата си за вярност и трябва да умреш! — изкрещя му Кондо.

Исполинът се изсмя:

— Ти дори не си от Ширакава! Кой ще ти обърне внимание? — хвана меча си с две ръце, готов да атакува. Кондо рязко пристъпи напред, когато Хирогава нанесе удара си. Кондо го парира със собствения си меч, отклонявайки острието му с неочаквана сила и боравейки с оръжието си като с брадва. После с бързо движение обратно замахна към незащитения корем на Хирогава. Този път по-скоро като бръснач, отколкото като секира, мечът разсече плътта. Хирогава политна напред, Кондо отстъпи вдясно и мина зад него, а после извъртайки се, нанесе рязък удар отгоре, разпаряйки гърба му от раменете до кръста.

Без да погледне умиращия, Кондо се извърна към останалите и заяви:

— Служа на господарката Отори Каеде, наследница на Ширакава и Маруяма. Има ли още някой тук, който отказва да й служи вярно като мен?

Никой не помръдна. На Каеде й се стори, че върху лицето на Шоджи се изписа гняв, но той само стисна устни, без да каже нито дума.

Като признание за доскорошната им служба към баща й Каеде позволи на семействата на мъртвите да приберат телата и да ги погребат, но понеже двамата бяха проявили неподчинение към нея, нареди на Кондо да ги прокуди и да отнеме земите им в нейна полза.

— Това бе единственият начин — каза й Шизука. — Ако ги бяхте пощадили, щяха да причинят размирици или да се присъединят към враговете ви.

— А кои са ми враговете? — попита Каеде.

Беше късно вечерта. Двете се намираха в любимата стая на Каеде. Капаците бяха затворени, но мангалите с дървени въглища едва затопляха мразовития нощен въздух. Тя се загърна по-плътно с подплатените роби. Откъм главната стая долиташе припяването на свещеници, които стояха на бдение край тялото на баща й.

— Доведената дъщеря на владетелката Маруяма е омъжена за Нариаки — братовчед на владетеля Ийда. Двамата ще бъдат главните ви съперници в претенциите за имота.

— Но повечето от Сейшуу ненавиждат Тохан — отвърна Каеде. — Мисля, че ще ме приемат радушно. Аз съм законната наследница, в края на краищата най-близката кръвна родственица на господарката Маруяма…

— Никой не оспорва законното ви право — каза Шизука. — Но ще трябва да се сражавате, за да получите наследството си.

— Хората, с които разполагам, са тъй малобройни, а и доспехите и въоръжението им са в окаяно състояние — каза Каеде замислено. — Дори само за да задържа Ширакава, ще се нуждая от малка армия. Не мога да си позволя такава с наличните средства. Ще ми е нужно богатството на Маруяма. Когато траурът ми приключи, трябва да изпратиш някого при Сугита Харуки, главния васал на покойната господарка Наоми. Знаеш го — срещнахме го по време на пътуването до Цувано. Да се надяваме, че все още той управлява владението.

— Аз да пратя някого?

— Ти или Кондо. Някой от вашите шпиони…

— Значи искате да наемете Племето? — възкликна Шизука изненадана.

— Вече съм наела теб. Сега желая да се възползвам от уменията и връзките ти.

Щеше й се да разпита Шизука за куп неща, но беше изтощена и чувстваше тежест в корема. „Утре-вдругиден ще говоря с нея, обеща си тя, но сега трябва да си легна.“

Гърбът я болеше; когато най-накрая се озова в леглото, не можа да се отпусне и сънят не идваше. Беше изтърпяла този ужасен ден и бе оцеляла, но сега, когато къщата бе утихнала, когато плачът и песнопенията бяха секнали, изведнъж я завладя неистов ужас. Думите на баща й отекваха в ушите й. Лицето му и лицата на останалите загинали заради нея мъже непрестанно бяха пред очите й. Страхуваше се, че призраците им ще се опитат да й отнемат детето на Такео. Накрая заспа, обгърнала с ръце корема си.

Сънува, че баща й я напада. Измъква нож от колана си, но вместо да го забие в собствения си корем, се приближава до нея, слага ръка на тила й и го забива дълбоко в плътта й. Прониза я пареща болка, от която се събуди с вик. Болката продължи да я връхлита на талази. Краката й вече бяха целите в кръв.

Погребението на баща й се състоя без нея. Детето се плъзна навън от утробата й като змиорка, а кръвта й заплашваше да изтече до капка. Последва треска, която сякаш забули очите й с алена пелена, накара езика й да зареди безсмислици и непрестанно я измъчваше със зловещи видения.

Шизука и Аяме приготвиха всички билкови отвари, които им бяха известни, после в отчаянието си гориха тамян и биха гонгове, за да прогонят злите духове, обсебили Каеде, а накрая повикаха свещеници и една жена, веща в лова на духове, за да го сторят с тяхна помощ.

Три дни по-късно всички бяха изгубили надежда. Явно нищо вече не можеше да помогне. Аи не се отделяше от постелята й. Дори Хана не удържа сълзите си. Рано следобед Шизука тъкмо бе излязла, за да донесе още вода, когато един от мъжете в стражницата й викна:

— Идват посетители. Конници и два паланкина. Май е владетелят Фудживара.

— Той не бива да влиза — каза тя. — Тук е осквернено от кръв и от смърт!

Носачите оставиха паланкините на земята пред портата. Шизука падна на колене, щом владетелят Фудживара надзърна през прозорчето.

— Господарю Фудживара, простете. Не бива да влизате…

— Разбрах, че господарката Отори е тежко болна — отвърна той. — Нека поговорим в градината — тя остана на колене, докато той мина покрай нея, после се изправи и го последва до беседката край потока. Той отпрати с жест слугите си и се обърна към Шизука: — Много ли е сериозно?

— Едва ли ще преживее нощта — отвърна Шизука с приглушен глас. — Опитахме всичко.

— Доведох моя лекар — каза Фудживара. — Покажете му къде да отиде, и после се върнете при мен.

Тя се поклони и се върна при портата, където лекарят — дребен човек на средна възраст с благо и интелигентно излъчване — тъкмо слизаше от втория паланкин. Отведе го в стаята, където лежеше Каеде. Сърцето й се сви, когато видя бледата й кожа и премрежения й поглед. Дишането на болната бе бързо и повърхностно; от време на време от гърдите й се изтръгваше рязък вик, без да бе ясно дали от е болка или от страх.

Когато Шизука се върна, владетелят Фудживара стоеше, втренчил поглед в дъното на градината, където потокът се спускаше върху облите камъни. Захладняваше и звукът от падащата вода бе скръбен и самотен. Тя отново коленичи и зачака той да заговори.

— Ишида е много вещ — рече благородникът. — Не губи надежда!

— Милостта на владетеля Фудживара е изключителна — измърмори тя. Можеше да мисли единствено за бледото лице и за безумния поглед на Каеде. Копнееше да се върне при нея, но не можеше без позволението му.

— Не, не съм милостив — отвърна той. — Просто удовлетворявам собствените си желания, помагам от егоизъм. В природата ми е да съм жесток — той й хвърли бърз поглед и попита: — Откога служиш на господарката Ширакава? Не си от тази част на страната, нали?

— Бях изпратена при нея през пролетта, докато още беше в имението на Ногучи…

— Изпратена от кого?

— От владетеля Араи.

— Така ли? И докладваш ли му редовно?

— Какво има предвид владетелят Фудживара?

— В теб има нещо необичайно за една прислужница. Питам се дали не си шпионка.

— Владетелят Фудживара има твърде високо мнение за жалките ми възможности.

— Моли се никога да не предизвикаш жестокостта ми! — сетне продължи, все едно говореше на себе си: — Личността й, животът й ме затрогнаха както нищо досега. Смятах, че отдавна не мога да изпитвам нови емоции. Няма да позволя на никого и на нищо… дори на смъртта… да ми я отнеме.

— Всеки, който я види, сякаш попада в плен на магията й — прошепна Шизука, — но съдбата е била невероятно сурова към нея.

— Ще ми се да познавах истинския й живот. Зная, че има много тайни. Скорошната трагедия — смъртта на баща й, предполагам, е поредната. Надявам се един ден ти да ми разкажеш, ако тя не може — гласът му секна. — Мисълта, че подобна красота може да се погуби, пронизва душата ми… — добави той. Шизука си помисли, че долавя изкуствена нотка в гласа му, но очите му бяха пълни със сълзи. — Ако оживее, ще се оженя за нея — каза той. — Така ще я имам завинаги. Сега можеш да тръгваш. Но ще й го кажеш, нали?

— Владетелю Фудживара — Шизука опря чело в земята и все така на колене, се отдалечи заднешком. „Ако оживее…“