Пророчеството

Четвърта глава

В този последен ден от пътуването на Каеде към дома на родителите й небето бе ясносиньо, а въздухът — хладен и прозрачен като изворна вода. Лека мъгла се стелеше в долините и над реката, посребрявайки паяжините и ластарите на дивия повет. Но точно преди пладне времето започна да се променя. От северозапад по небето плъзнаха облаци, излезе вятър. Смрачи се рано и привечер заваля дъжд.

Оризовите ниви, зеленчуковите градини и овошките бяха силно засегнати от бурите. Селата изглеждаха полупразни и малкото хора наоколо я посрещаха с втренчени погледи и навъсени лица. Покланяха се само когато стражите ги заплашваха, и то с неохота. Каеде нямаше представа, дали я разпознаваха; не желаеше да се бави сред тях, но не можеше да си обясни защо изпочупените стобори не бяха поправени, защо мъжете не работеха на нивите, за да спасят каквото можеше от реколтата, защо никой не си правеше труда да премете, да разчисти или да отстрани повредите.

Сърцето й току замираше в предчувствие за нещо лошо, а после в миг завързваше, блъскаше лудо в гърдите й от вълнение и страх. Оставащото разстояние й се струваше безкрайно; едновременно с това равномерният ход на конете го стапяше твърде бързо. Повече от всичко се страхуваше какво ще завари у дома.

Пред очите й се редяха картини, които й се струваха познати, и тогава сърцето й се качваше в гърлото, но когато накрая стигнаха до опасаната със зид градина и портата към дома на родителите й, тя не можа да ги познае. Нима това бе къщата, където бе живяла? Беше тъй малка; дори не беше укрепена и охранявана. Портата зееше широко отворена. Щом Раку престъпи през нея, Каеде не можа да се сдържи и ахна.

Шизука вече бе слязла от коня. Вдигна поглед към нея и попита:

— Какво има, господарке?

— Градината! — възкликна Каеде. — Какво се е случило с нея?

Навсякъде личаха пораженията от свирепите бури. Напряко през потока се бе прострял изкоренен бор. При падането си бе съборил и строшил близкия каменен фенер. В съзнанието й проблесна внезапен спомен — фенерът, току-що закрепен, свети; вечер е, празникът на мъртвите, запалена лампа се носи надолу по потока, майчината ръка гали косите й.

Тя се взря недоумяваща в съсипаната градина. Това не бяха само последствията от бурята. Очевидно месеци наред никой тук не бе полагал грижи за храстите или мъха, не бе почиствал езерцата и не бе подрязвал дърветата. Нима това бе нейната къща — едно от главните имения в Западната провинция? Какво бе станало със силния някога клан Ширакава?

Конят наведе глава и я потърка в предния си крак. Изцвили, нетърпелив и уморен, в очакване, след като бяха спрели, да го разседлаят и нахранят.

— Къде са пазачите? — попита Каеде озадачена. — Къде са всички?

Мъжът, когото бе нарекла Белега — капитанът на ескорта — отиде яздейки до верандата, приведе се напред и извика:

— Хей, има ли някой вътре?

— Не влизай — викна му тя. — Изчакай ме. Аз ще вляза първа.

Дългоръкия стоеше до Раку и държеше юздите. Каеде се плъзна по гърба на коня в ръцете на Шизука. Дъждът бе намалял и сега само леко ръмеше, обсипвайки косите и дрехите им с блестящи капчици. В градината се стелеше тежка миризма на влага и гнилоч, на кисела почва и окапали листа. Каеде усети как образът на светлия дом от детството, съхраняван грижливо в сърцето й през тези дълги осем години, изведнъж става непоносимо ярък и после изчезва завинаги.

Дългоръкия тикна юздата в ръцете на един от пешаците и изваждайки меча си, застана пред Каеде. Шизука ги последва. Събуха сандалите си на верандата и влязоха, но мирисът на къщата й се стори напълно непознат. Това бе нечий чужд дом. Доловил внезапно движение вътре, Дългоръкия се хвърли напред в сумрака. Последва стъписан момичешки вик. Мъжът дръпна девойката на верандата.

— Пусни я! — нареди Каеде гневно. — Как смееш да я докосваш?

— Той само ви охранява — измърмори Шизука, но Каеде не слушаше.

Тя пристъпи към девойката, хвана я за ръцете и се втренчи в лицето й. Беше почти на нейната височина, с нежно лице и светлокафявите очи на баща й.

— Аи? Аз съм сестра ти Каеде. Не ме ли помниш?

Момичето се втренчи в нея. Очите му се напълниха със сълзи.

— Сестричке? Наистина ли си ти? За момент срещу светлината… помислих те за майка…

Каеде я прегърна, усещайки как собствените й очи плувнаха в сълзи.

— Починала е, нали?

— Преди около два месеца. Последните й думи бяха за теб. Копнееше да те види, но новината за брака ти й донесе покой — гласът на Аи секна и тя се отскубна от прегръдката на Каеде. — Защо си тук? Къде е съпругът ти?

— Нямахте ли вести от Инуяма?

— Тази година ни връхлетяха страшни тайфуни. Много хора умряха, реколтата беше съсипана. Научихме съвсем малко… само неясни слухове за бунт, за война. След последната буря оттук профуча някаква войска, но нито разбрахме с кого се бият, нито защо.

— Армията на Араи?

— Бяха Сейшуу от Маруяма и от Юг. Възнамеряваха да се присъединят към владетеля Араи срещу клана Тохан. Татко беше бесен, защото се смяташе за съюзник на владетеля Ийда. Искаше да им попречи да минат оттук. Пресрещна ги близо до Свещените пещери. Те се опитаха да преговарят с него, но той ги нападна.

— Татко се е сражавал с тях? Мъртъв ли е?

— Не, победиха го, разбира се, и повечето от хората му бяха убити, но той оцеля. Смята Араи за предател, жаден за власт. Все пак той е положил клетва за вярност към Ногучи, когато са те пратили при тях като заложница.

— Ногучи са разбити и аз вече не съм тяхна заложница. Сключих съюз с Араи — каза Каеде.

Очите на сестра й се разшириха.

— Нищо не разбирам. Съвсем нищо — тя сякаш едва сега забеляза Шизука и мъжете отвън. Махна безпомощно с ръка. — Прости ми, сигурно си изморена. Идваш от дълъг път. Хората ти вероятно са гладни — тя се намръщи и внезапно придоби вид на объркано дете. — Какво да направя? — прошепна. — Почти няма какво да ви предложим.

— Къде са прислужниците?

— Пратих ги да се скрият в гората, когато чухме конете. Мисля, че ще се върнат едва привечер.

— Шизука — рече Каеде. — Иди в кухнята и виж какво има. Приготви храна и чай за мъжете. Могат да отдъхнат тук тази вечер. Нужни са ми поне десетина, които да останат с мен — тя посочи Дългоръкия. — Нека той ги подбере. Другите трябва да се върнат в Инуяма. Ако навредят по какъвто и да било начин на моите хора или на собствеността ми, ще заплатят с живота си.

Шизука се поклони.

— Да, господарке.

— Ела, ще те заведа — каза Аи и тръгна пред Шизука към задната част на къщата.

— Как се казваш? — обърна се Каеде към Дългоръкия.

Той коленичи пред нея.

— Кондо, господарке.

— От хората на Араи ли си?

— Майка ми беше от клана Сейшуу. Баща ми, ако ми позволите да ви се доверя, беше от Племето. Сражавах се с хората на Араи при Кушимото и бях поканен да отида на служба при него.

Тя сведе поглед към него. Дългоръкия не беше в първа младост. Косите му бяха посребрени, а кожата на врата му — набраздена от бръчки. Запита се какво ли е било миналото му, какво ли е вършил за Племето и доколко можеше да му има доверие. Но й беше нужен човек, който да се оправя с войниците и конете, както и да брани къщата; Кондо бе спасил Шизука, хората на Араи се страхуваха от него и го уважаваха, а и той притежаваше бойните умения, които тя изискваше.

— Вероятно ще имам нужда от помощта ти за няколко седмици — рече тя. — Може ли да разчитам на теб?

Той вдигна поглед към нея. Сгъстяващият се здрач й попречи да види добре изражението му. Мъжът се усмихна и белите му зъби проблеснаха в мрака. Когато заговори, в гласа му прозвучаха искреност и дори преданост.

— Господарката Отори може да разчита на мен, докогато реши.

— Тогава се закълни — рече тя, усещайки как се изчервява, докато заявяваше власт, която не бе сигурна, че притежава.

За момент бръчките около очите му се свиха. Той опря чело в рогозката и се закле във вярност към нея и семейството й, но тя си помисли, че долавя в гласа му нотка на ирония. „Членовете на Племето никога не са искрени, рече си тя усещайки че я побиват тръпки. Освен това се подкрепят само помежду си.“

— Иди и подбери хората, на които смяташ, че можеш да имаш доверие — нареди тя. — Виж колко зоб има за конете и дали мястото в оборите е достатъчно за подслон.

— Господарке Отори — отвърна той и Каеде отново си помисли, че долавя в гласа му скрита ирония. Запита се доколко Кондо бе наясно с истината и каква част от нея му бе разкрила Шизука.

След няколко минути Аи се върна, хвана ръката на Каеде и попита:

— Да кажа ли на татко?

— Къде е той? Какво е състоянието му? Ранен ли е?

— Само леко. Но не е от раната… смъртта на мама, загубата на толкова хора… понякога сякаш не е на себе си и като че ли не знае къде се намира. Разговаря с призраци и привидения.

— Защо не си е отнел живота?

— Първоначално, когато го донесоха, искаше… — гласът на Аи секна и тя се разрида. — Аз му попречих. Бях толкова слаба. Двете с Хана се вкопчихме в него и го умолявахме да не ни изоставя. Аз му прибрах оръжията — тя извърна набразденото си от сълзи лице към Каеде: — Вината е моя. Трябваше да имам повече смелост. Трябваше да му помогна да умре и после да убия себе си и Хана, както подобава да стори дъщерята на един воин. Но не можах. Нямах сили да отнема живота й, нито да я оставя сама. Затова живеем в срам и това подлудява татко.

Каеде си помисли: „Аз също трябваше да се самоубия, когато разбрах, че владетелят Шигеру е станал жертва на предателство. Но не го сторих. Вместо това убих Ийда.“ Тя докосна страната на Аи и усети влагата от сълзите й.

— Прости ми — прошепна Аи. — Проявих такава слабост.

— Не — отвърна Каеде. — Защо трябва да умираш? — сестра й бе едва тринайсетгодишна, не бе извършила никакво престъпление. — Защо която и да е от нас да избира смъртта? — продължи тя. — Напротив, ще живеем. Къде е Хана?

— Пратих я в гората с жените.

Каеде почти никога не бе изпитвала състрадание. Сега то избликна в нея болезнено като скръбта. Спомни си как й се бе явила Бялата богиня. Всемилостивата я бе утешила, бе й дала дума, че Такео ще се върне при нея. Но наред с обещанието си бе изискала от нея да почувства състрадание, да остане жива и да се погрижи за сестрите си и за хората си, за нероденото си дете. Чу как отвън Кондо с рязък глас дава заповеди и как мъжете се провикват в отговор. Изцвили кон, отвърна му друг. Дъждът се беше усилил и барабанеше в ритъм, който й се стори познат.

— Трябва да видя татко — рече тя. — После ще нахраним мъжете. Можем ли да разчитаме на помощ от околните села?

— Точно преди мама да умре, земеделците пратиха делегация. Оплакваха се от данъците върху оризовия добив, от състоянието на дигите и нивите, от загубите на реколта. Татко се вбеси. Дори отказа да разговаря с тях. Аяме ги убеди да ни оставят на мира, защото мама е тежко болна. Оттогава всичко се обърка. Селяните се страхуват от татко… казват, че е прокълнат.

— А съседите ни?

— Наблизо е владетелят Фудживара. Преди време идваше да навестява татко, макар и рядко.

— Не си го спомням. Що за човек е?

— Странен. Доста елегантен и сдържан. Говорят, че е от много знатно потекло и че навремето е живял в столицата.

— В Инуяма?

— Не, в истинската столица, където живее императорът.

— Значи е благородник?

— Предполагам. Говори по различен начин от местните. Почти не го разбирам. Изглежда много начетен. Татко обичаше да разговарят за история и класиците.

— Добре, ако пак навести татко, може би ще го помоля за съвет.

Каеде замълча за момент. Бореше се с умората си. Краката я боляха, чувстваше тежест в корема. Копнееше да легне и да поспи. Някъде дълбоко в себе си изпитваше вина, че не скърби особено. Не че не страдаше заради смъртта на майка си и унижението на баща си, но душата й не можеше да поеме повече скръб, нито й бяха останали сили да й се отдаде.

Огледа стаята. Дори в здрача успя да различи, че постелките са стари, че стените са с петна от влага, че преградите са прокъсани. Аи проследи погледа й.

— Срам ме е — прошепна тя. — Има толкова много работа, а пък аз не знам как да я свърша.

— А как беше едно време — рече Каеде. — Всичко тук грееше!

— Заради мама — каза Аи, полагайки усилие да не се разридае отново.

— Пак ще го направим така — обеща й Каеде.

Внезапно откъм кухнята до тях долетяха мелодични звуци — някой пееше. Каеде разпозна гласа на Шизука и песента — беше я чула, когато се бяха срещнали за пръв път — любовна балада за селцето и бора.

„Как има смелостта да пее сега?“, помисли си тя и в този момент в стаята влезе Шизука. Носеше две лампи.

— Намерих ги в кухнята — рече тя — и за щастие огънят все още гореше. Вече наготвих ориз и ечемик. Кондо прати хора до селото да купят каквото могат. Прислужниците се върнаха.

— Сестра ни е с тях — рече Аи с въздишка на облекчение.

— Да, донесла е пълна престилка с билки и гъби и настоява да ги сготвим.

Аи се изчерви.

— Станала е полудива — понечи да обясни тя.

— Нека да я видя — каза Каеде. — А после ще ме заведеш при татко.

Аи излезе. Каеде чу откъм кухнята лека препирня и след малко Аи се върна с едно момиче на около девет години.

— Това е по-голямата ни сестра Каеде, Хана. Тя замина, докато ти беше още бебе — обясни Аи и подкани момичето: — Поздрави я, както е редно.

— Добре дошла у дома — прошепна Хана, после се отпусна на колене и се поклони на Каеде.

Каката коленичи пред нея, хвана я за ръцете и я изправи. Взря се в лицето й.

— Бях по-малка от теб, когато напуснах дома ни — рече тя, докато изучаваше изящните очи и безупречните очертания под детската заобленост.

— На вас прилича, господарке — обади се Шизука.

— Надявам се да е по-щастлива — отвърна Каеде, притегли Хана към себе си и я прегърна. Усети как слабото телце се разтресе и осъзна, че детето плаче.

— Мама! Искам мама!

Очите на Каеде също плувнаха в сълзи.

— Тихо, Хана, не плачи, миличка — опита се да я успокои Аи. — Съжалявам — обърна се тя към Каеде. — Тя все още скърби. Не е научена как да се държи.

„Е, ще се научи, помисли си Каеде, както на мен ми се наложи. Ще се научи да не дава израз на чувствата си, да приема, че животът се състои от страдание и загуба, да плаче насаме, ако изобщо го прави.“

— Ела — каза Шизука и хвана Хана за ръка. — Трябва да ми покажеш как да сготвим гъбите. Тези, които растат тук, не са ми познати.

Тя срещна погледа на Каеде над главата на детето. Усмивката й бе сърдечна и ведра.

— Прислужницата ти е чудесна — рече Аи, когато Шизука излезе. — Откога е с теб?

— Отпреди няколко месеца, точно преди да напусна имението на Ногучи — отвърна Каеде. Двете сестри останаха коленичили на пода, без да знаят какво да си кажат една на друга. Дъждът вече се лееше отвън, стичаше се от стрехите като завеса от стоманени стрели. Здрачът все повече се сгъстяваше. Каеде си помисли: „Не мога да кажа на Аи, че самият владетел Араи изпрати Шизука при мен като част от тайния заговор за свалянето на Ийда или че Шизука е от Племето. Не мога да й кажа нищо. Още е толкова малка, никога не е напускала Ширакава, не знае нищо за света.“ — Мисля, че трябва да отидем при татко — каза тя.

Но в този момент го чу да вика от една отдалечена част на къщата:

— Аи! Аяме! — стъпките му приближаваха. Той нареждаше жално: — Ах, всички са заминали и са ме изоставили. Тези никаквици! — влезе в стаята и щом видя Каеде, замръзна намясто. — Кой е там? Гости ли имаме? Кой е дошъл по това време на нощта и в този дъжд?

Аи стана и отиде при него:

— Това е Каеде, татко, Каеде, тя се върна. Жива и здрава.

— Каеде? — той пристъпи към нея.

Тя не стана, но както беше на мястото си, се поклони дълбоко, опирайки чело в пода. Аи помогна на баща си и той коленичи пред Каеде.

— Изправи се, хайде — каза той нетърпеливо. — Нека видим най-лошото един в друг.

— Татко? — попита тя, вдигайки глава.

— Аз съм опозорен мъж — рече той. — Трябваше да умра. Но не го сторих. Сега съм празен, жив съм само привидно. Погледни ме, дъще!

Наистина с него бяха станали ужасни промени. Той винаги бе тъй овладян, с величествена осанка. Сега изглеждаше като жалко подобие на себе си. От слепоочието до лявото му ухо се виждаше полузаздравяла рана от острие; косата около нея бе обръсната. Нозете му бяха боси, кимоното — осеяно с петна, а лицето — потъмняло от отдавна небръснатата брада.

— Какво е станало с теб? — възкликна тя, стараейки се в гласа й да не прозвучи гняв. Бе дошла тук, дирейки убежище, закопняла за изгубения дом от детството, който бе оплаквала през тези осем години, за да го намери сега почти унищожен.

Баща й махна вяло с ръка:

— Какво значение има? Всичко е погубено, унищожено. Твоето завръщане е последният удар. Какво стана с брака ти с владетеля Отори? Не ми казвай, че е мъртъв.

— Не по моя вина — отвърна тя горчиво. — Ийда го уби.

Баща й стисна устни и лицето му побледня.

— Тук нищо не сме разбрали за това…

— Ийда също е мъртъв — продължи тя. — Армията на Араи превзе Инуяма. Тохан са свалени от власт.

Споменаването на Араи видимо го напрегна.

— Този предател! — измърмори той, втренчен в мрака, все едно там се бяха събрали призраци. — Той е победил Ийда? — замълча за момент и после продължи: — Значи за пореден път се озовавам на губещата страна. Семейството ми сигурно е прокълнато. За първи път съм доволен, че нямам син, който да ме наследи. Кланът Ширакава може да се затрие, без някой да скърби за него.

— Имаш три дъщери! — отвърна Каеде, обзета от гняв.

— Най-голямата от които също е прокълната да причинява смъртта на всеки мъж, който се обвърже с нея!

— Ийда причини смъртта на владетеля Отори! Беше си заговор от самото начало. Бракът ми бе замислен, за да го примами в Инуяма в ръцете на Ийда — дъждът барабанеше шумно по покрива и струеше от стрехите. В стаята тихо влезе Шизука с още лампи, сложи ги на пода и коленичи зад Каеде. „Трябва да се овладея, помисли си Каеде. Не бива да му казвам всичко.“

Той се бе втренчил в нея с озадачено изражение.

— И сега ти омъжена ли си или не?

Сърцето й биеше устремно. Никога не бе лъгала баща си. Почувства, че не може да изрече нито дума. Извърна глава, все едно обладана от скръб. Шизука се притече на помощ и прошепна:

— Може ли аз да ви обясня, владетелю Ширакава?

— Коя е тази? — попита той Каеде.

— Личната ми прислужница. Дойде при мен в имението на Ногучи.

Той кимна към Шизука:

— Какво имаш да ми кажеш?

— Господарката Ширакава и владетелят Отори се венчаха тайно в Тераяма — подхвана Шизука с приглушен глас. — Вашата роднина Маруяма им беше свидетелка, но тя също умря в Инуяма.

— Маруяма Наоми е мъртва? Нещата отиват от зле на по-зле. Сега владението ще попадне в ръцете на семейството на заварената й дъщеря. Може да се наложи да им дадем и Ширакава…

— Аз съм нейна наследница — каза Каеде. — Тя повери цялата си собственост на мен.

Баща й се засмя горчиво.

— Спорят за това владение от години. Съпругът й е братовчед на Ийда и се ползва с подкрепата на мнозина и от Тохан, и от Сейшуу. Трябва да си загубила разсъдъка си, за да смяташ, че ще ти позволят да станеш нейна наследница!

Каеде по-скоро усети, отколкото чу как Шизука се раздвижи леко зад гърба й. Баща й бе само първият от мнозина, цял клан, армия, може би дори всичките Три провинции, които щяха да се опитат да й попречат.

— Въпреки това смятам да го сторя.

— Ще трябва да се бориш за него — заяви той с презрение.

— Тогава ще се боря — няколко минути седяха безмълвно в сумрачната стая.

Дъждът продължаваше да се лее в градината навън.

— Останали са ни твърде малко хора — заяви баща й с горчивина. — Кланът Отори ще стори ли нещо за теб? Предполагам, че трябва да се омъжиш отново. Предложиха ли ти някого?

— Твърде рано е да се мисли за това — рече Каеде. — Все още съм в траур — пое въздух тъй дълбоко, че сигурно и баща й я чу. — Мисля, че нося дете.

Той отново впери поглед в нея от мрака:

— Шигеру те е дарил с дете? — тя се поклони в знак на потвърждение, без да смее да отвърне. — Значи така — рече той, изведнъж неуместно развеселен. — Трябва да празнуваме! Един мъж може да е умрял, но семето му продължава да живее. Забележително дело! — до момента бяха разговаряли приглушено, но сега той изненадващо извиси глас: — Аяме!

Каеде неволно подскочи. Виждаше как съзнанието му се луташе, полюшвайки се между яснотата и мрака. Това я плашеше, но тя се опита да загърби страха. За момента той й вярваше и това й стигаше. Каквото и да й предстоеше оттук нататък, беше готова да го посрещне.

Аяме влезе и коленичи пред Каеде.

— Господарке, добре дошли у дома. Простете ни за тъжното посрещане.

Каеде стана, взе ръцете й в своите и я изправи на крака. Двете се прегърнаха. Масивната непоклатима фигура, която Каеде си спомняше, се бе стопила почти до крехкостта на старица. При все това й се стори, че усеща познатия мирис на тялото й — той предизвика внезапни спомени от детството й.

— Иди и донеси вино — нареди баща й. — Искам да пия за внука си.

Каеде усети, че я побиват тръпки на ужас; сякаш, приписвайки фалшива самоличност на детето, тя бе направила живота му лъжлив.

— Твърде рано е — каза тя с приглушен глас. — Недей още да празнуваш.

— Каеде! — възкликна Аяме, произнасяйки името й, сякаш разговаряше с дете. — Не говори такива неща, не предизвиквай съдбата!

— Донеси вино — нареди баща й гръмко. — И затвори капаците. Защо седим тук на студено?

Аяме се отправи към верандата. В същото време от вън се чу шум от стъпки и прозвуча гласът на Кондо, който извика:

— Господарке Отори!

Шизука отиде до вратата и размени няколко думи с него.

— Кажи му да се качи — обади се Каеде.

Кондо стъпи на дървения под и коленичи на прага. Каеде забеляза бързия поглед, с който обходи стаята, и само за миг прецени разположението на къщата и хората в нея. Заговори на нея, а не на баща й:

— Успях да взема малко храна от селото. Избрах мъжете, за които помолихте. Появи се един момък — Амано Тензо — и пое грижата за конете. Ще се разпоредя хората да получат нещо за ядене и ще сложа пазачи за през нощта.

— Благодаря ти. Ще говорим утре сутринта.

Кондо се поклони повторно и напусна безмълвно.

— Кой е този? — попита баща й. — Защо не се обърна към мен за мнение или разрешение?

— Той работи за мен — отвърна Каеде.

— Ако е от хората на Араи, не го ща в тази къща!

— Казах, че работи за мен — търпението й бе на изчерпване. — Сега сме в съюз с владетеля Араи, който държи под контрол по-голямата част от Трите провинции. Той е нашият върховен господар. Трябва да го приемеш, татко. Ийда е мъртъв и всичко вече е различно.

— Това означава ли, че дъщерите могат да говорят на бащите си по този начин?

— Аяме — рече Каеде, — отведи баща ми в стаята му. Тази вечер ще яде там — при тези думи баща й запротестира шумно. За първи път в живота си тя му повиши тон: — Татко, уморена съм. Ще говорим утре — Аяме й хвърли поглед, който тя предпочете да подмине. — Прави каквото ти казвам — нареди й Каеде хладно и миг по-късно възрастната жена покорно изведе баща й.

— Трябва да хапнете, господарке — каза Шизука. — Седнете, сега ще ви донеса нещо.

— Погрижи се всички да са сити — нареди Каеде. — А сега затвори капаците.

По-късно тя лежеше, заслушана в дъжда. Семейството й, прислугата и хората й имаха покрив над главата си, бяха нахранени някак и се намираха в безопасност, ако можеше да се вярва на Кондо. Тя остави събитията от деня да се изредят в мислите й, както и проблемите, с които щеше да й се наложи да се справи — баща й, Хана, занемареното имение Ширакава, спорното владение Маруяма — как щеше да заяви претенциите си и да запази онова, което й принадлежеше? „Само ако бях мъж, помисли си тя. Колко лесно щеше да бъде всичко. Ако бях татков син, какво ли не би сторил за мен!“

Тя знаеше, че притежава безпощадността на мъж. Все още заложница в имението на Ногучи, бе намушкала онзи пазач, без да се замисли, но Ийда бе убила съвсем съзнателно. И по-скоро отново би отнела човешки живот, отколкото да позволи някой мъж да я смаже. Мислите й се понесоха към владетелката Маруяма. „Щеше ми се да ви познавам по-добре. Съжалявам, че нямах възможност да науча повече от вас. Съжалявам за болката, която ви причиних. Само ако можехме да си поговорим свободно!“ Имаше чувството, че вижда пред себе си красивото й лице и отново чува гласа й: „Поверявам ти земята и хората си. Грижи се добре за тях!“

„Ще го сторя, обеща тя. Ще се науча как.“ Посредственото й образование я потискаше, но за това имаше лек. Реши, че ще разбере как да управлява имението, как да разговаря със селяните, как да обучава мъже и да води битки — всичко, на което един син започва да се учи още от раждането си. „Татко ще трябва да ме обучи, помисли си. Това ще му предостави възможност да мисли и за нещо друго, не само за себе си.“

Прониза я болезнено чувство — страх или срам, или може би смесица от двете. В какво се превръщаше? Не се ли държеше странно? Нима бе омагьосана или прокълната? Със сигурност никоя жена не би разсъждавала по нейния начин в такъв момент. Освен владетелката Маруяма. Вкопчена в спасителното въже на собственото си обещание към покойната родственица, накрая потъна в сън.

На следващия ден се сбогува с хората на Араи, подтиквайки ги да тръгнат колкото се може по-скоро. Те бяха доволни, че си заминават, обзети от нетърпение да се включат отново в решаващите събития на Изток преди началото на зимата. Каеде също копнееше да се раздели с тях от страх, че не може да си позволи да ги храни нито ден повече. После даде нареждания на прислужниците да започнат да почистват къщата и да оправят пораженията от бурите в градината. Обзета от срам, Аяме й призна, че не могат да наемат работници, защото няма с какво да им платят. По-голямата част от състоянието на клана Ширакава, както и всички пари, бяха загубени.

— Тогава трябва да направим каквото можем със собствени сили — заяви Каеде и щом работата започна, отиде в конюшните, придружена от Кондо.

Един момък я поздрави с уважение, което не бе в състояние да скрие възторга му. Това бе Амано Тензо, който бе придружавал баща й до имението на Ногучи и когото тя познаваше, откакто те двамата бяха още деца. Сега бе около двайсетгодишен.

— Хубав кон — рече той, докато извеждаше Раку и го оседлаваше.

— Подарък ми е от сина на владетеля Отори — каза Каеде, галейки шията на животното.

Амано засия:

— Конете на Отори са прочути със своята издръжливост и интелигентност. Говори се, че ги отглеждат и пасат във водните ливади и че са чеда на речния дух. С ваше позволение ще му пуснем нашите кобили и следващата година ще се сдобием с истински породисти жребчета.

Понрави й се откритият начин, по който момъкът се обръщаше към нея и обсъждаше подобни неща. Състоянието на конюшните бе значително по-добро от останалата собственост. Бяха чисти и добре поддържани, макар че освен Раку, личния дорест жребец на Амано и четирите коня, собственост на Кондо и хората му, имаше само още три бойни коня — стари и грохнали, единият от които даже куц. На стрехите бяха закрепени конски черепи и вятърът стенеше през зейналите очни кухини. Тя знаеше, че са сложени там, за да закрилят и да успокояват животните в конюшните, но в момента броят на мъртвите надхвърляше оцелелите.

— Да, трябва да имаме повече коне — съгласи се тя. — С колко кобили разполагаме?

— Останали са само две-три.

— Можем ли да се сдобием с още няколко до началото на зимата?

Той помръкна.

— Войната, гладът… тази година бе пагубна за Ширакава.

— Време е да погледна истината в очи… — промълви тя.

Раку бе вирнал глава с щръкнали напред уши. Сякаш наблюдаваше и слушаше. Щом Каеде го доближи, той изцвили тихо, но продължи да се взира в далечината.

— Тъгува за някого… вероятно за господаря си — рече Амано. — Но вие не се безпокойте. Ще свикне с нас и ще го превъзмогне.

Тя потупа бледосивия врат на коня. „И аз тъгувам за твоя господар“, прошепна тя беззвучно. Усети как връзката между нея и жребеца се засилваше.

Всяка сутрин яхваше Раку и поемаше с него навън да изследва своето владение, придружавана от Кондо и Амано. След няколко дни на портата се появи старец, когото прислужниците посрещнаха със сълзи на радост. Това бе Шоджи Кийоши — главният васал на баща й, за когото се знаеше, че е ранен, и дори имаше опасения, че е мъртъв. Неговите познания за имението, за селата наоколо и за земеделските стопани бяха незаменими. Каеде бързо си даде сметка, че той може да й каже голяма част от онова, което искаше да научи. Първоначално той се шегуваше с нея, защото му се струваше странно и дори леко комично едно момиче да проявява подобни интереси, но нейната схватливост и памет го изненадаха. Постепенно започна да обсъжда с нея съществуващите проблеми и да й дава съвети. Въпреки постоянното чувство, че възрастният човек не я одобрява, Каеде доби увереност, че може да му се довери.

Баща й не проявяваше особен интерес към ежедневното поддържане на имението и Каеде взе да подозира, че е бил немарлив и дори несправедлив, макар че подобни мисли изглеждаха като проява на неуважение към него. Той запълваше дните си с четене и писане в личните си помещения. Всеки следобед тя го навестяваше, сядаше край него и го наблюдаваше търпеливо. Той прекарваше значително време втренчен в градината, без да казва нито дума, докато Аяме и прислужниците се трудеха неуморно в нея, и само понякога измърморваше нещо на себе си, оплаквайки се от сполетялата го окаяна участ.

Каеде го помоли да я обучава като син и наследник, но той отказа да я възприеме сериозно.

— Ха! Една съпруга трябва да бъде покорна и ако е възможно — красива. Мъжете не обичат жени, които мислят като тях…

— Но така винаги биха имали с кого да разговарят — възрази тя.

— Мъжете не разговарят със съпругите си, а помежду си — отвърна той рязко. — А ти и бездруго нямаш съпруг. По-добре използвай времето си да се омъжиш отново.

— За никого няма да се омъжвам! — отвърна рязко Каеде. — Затова трябва да уча. Всичко, което би правил за мен един съпруг, сега трябва да върша сама!

— Разбира се, че ще се омъжиш — възрази той. — Все нещо ще се уреди — но за нейно облекчение не направи повече усилия в тази посока.

Каеде продължи да го посещава всеки ден. Коленичила до него, наблюдаваше как приготвя мастилото и четките, след което следеше всяка нанесена от него чертица. Тя владееше плавното четмо и писмо, на което бяха обучавани жените, но баща й пишеше на характерния за мъжете език, в който йероглифите бяха непроницаеми и неподатливи като затворнически решетки. Затова сега го наблюдаваше търпеливо, докато един ден той й подаде четката и поиска от нея да напише йероглифите за мъж, жена и дете.

Тъй като по рождение бе по-сръчна с лявата ръка, тя пое четчицата с нея, но виждайки недоволната му гримаса, я премести в дясната. А това означаваше, както винаги, че трябва да вложи повече усилия в работата си. Започна да пише отчетливо, имитирайки движенията на неговата ръка. Той дълго съзерцава резултата и накрая заяви:

— Пишеш като мъж.

— Отнасяй се с мен така, все едно наистина съм — рече тя. Усети погледа му върху себе си и вдигна очи, за да срещне неговите.

Той се бе втренчил в нея, все едно я виждаше за пръв път; тя го изпълваше с тревога и в същото време го интригуваше, сякаш бе някакво екзотично животно.

— Би било любопитно — рече той — да видим дали едно момиче може да бъде обучено като момче. След като нямам син, а и вече не бих могъл да имам…

Гласът му заглъхна и той се втренчи в далечината с невиждащи очи. Това бе единственият път, в който загатна, макар и бегло, за смъртта на майка й.

От този момент нататък баща й се зае да я научи на всичко, което тя вече щеше да знае, ако бе родена мъжка рожба. Аяме не криеше неодобрението си; такова бе отношението и на повечето от останалите, както и на мъжете, особено на Шоджи, но Каеде не им обръщаше внимание. Тя учеше бързо, макар че голяма част от вече усвоеното я изпълваше с отчаяние.

— Всичко, което баща ми казва, цели да ми покаже защо мъжете управляват света — оплакваше се тя на Шизука. — Всеки текст, всеки закон обяснява и оправдава тяхното господство.

— Така е устроен светът — отвърна Шизука.

Беше нощ и двете си шепнеха, легнали една до друга. Аи, Хана и другите жени спяха в съседната стая. Нощният мрак навън бе студен и безмълвен.

— Не всички смятат така. Може би съществуват други страни, в които нещата са по различен начин. Дори и тук има хора, които дръзват да изповядват други убеждения. Владетелката Маруяма например… — Каеде добави почти беззвучно: — Скритите…

— Ти пък какво знаеш за Скритите — каза Шизука и се засмя тихо.

— Ти ми разказва за тях. Беше преди много време, първия път, когато дойде при мен в замъка на Ногучи. Каза ми, че според вярата им всички са създадени равни от техния Бог. Спомням си, че тогава ви взех за луди — и теб, и тях. Но сега, когато вече знам, че дори Просветленият говори лошо за жените… или поне неговите свещеници и монаси… това ме кара да се замисля защо трябва да е така…

— А ти какво очакваш? — попита Шизука. — Мъжете пишат историята и свещените текстове. Дори поезията. Не можеш да промениш начина, по който е устроен светът. Трябва да се научиш как да се справяш в него.

— Има и жени писателки — каза Каеде. — Помня някои техни истории, които съм чувала в имението на Ногучи. Но татко казва, че не бива да ги чета, че ще покварят съзнанието ми.

Понякога си мислеше, че баща й нарочно подбира за нея четива, в които се казват такива груби неща за жените, после пък взе да се съмнява, че изобщо има други произведения. Особено не й се нравеше Конфуций, когото баща й обожаваше. Един следобед точно изписваше някои мисли на мъдреца под диктовката на баща си, когато пристигна посетител.

През нощта времето се бе променило. Въздухът бе станал влажен и мразовит. Над долините се стелеше мъгла, примесена с дим. В градината тежките цветове на последните хризантеми бяха клюмнали от влагата. Последните няколко седмици жените бяха заети да приготвят зимните одежди и Каеде бе благодарна за подплатените дрехи, които носеше под робите си. От дългото седене, докато четеше и пишеше, ръцете и краката й изстиваха. Скоро трябваше да се разпореди за мангали с дървени въглища… страхуваше се от настъпващата зима, за която все още бяха тъй неподготвени.

Аяме дотърча до прага и съобщи с глас, в който се долавяше тревога:

— Владетелят Фудживара е тук, господарю!

Каеде каза:

— Ще ви оставя — след което пусна четчицата и се изправи.

— Не, остани. За него ще е забавно да те види. И бездруго е дошъл да научи какви вести си донесла от Източната провинция — баща й отиде до вратата и прекрачи прага навън, за да посрещне своя гост. Обърна се, кимна на Каеде и падна на колене.

Дворът бе изпълнен с мъже на коне и други помощници. Владетелят Фудживара тъкмо слизаше от един паланкин, оставен на земята до грамадна каменна плоча, която бе пренесена в градината специално за целта — Каеде си спомняше този ден от детските си години у дома. За момент се почуди как някой може да пътува така по свой избор, и изпита чувство за вина заради скритата надежда, че гостите може да си носят собствена храна. После се отпусна на колене, когато един от прислужниците отвърза сандалите на благородника, който ги изу и влезе в къщата.

Успя да го огледа крадешком, преди да сведе поглед. Беше висок и слаб, с бяло, подобно на маска лице и неестествено високо чело. Одеждите му бяха в убити цветове, но елегантни и ушити от изискана материя. От него се носеше съблазнителен аромат, предполагащ дързост и оригиналност. Той отвърна грациозно на поклона на баща й, след което откликна на поздравите му с вежлив и красив език.

Каеде остана неподвижна, докато той мина покрай нея и влезе в стаята, а ароматът изпълни ноздрите й.

— Най-голямата ми дъщеря — представи я дежурно баща й, както вървеше след госта си. — Отори Каеде.

— Госпожа Отори — чу го да казва тя. — Бих искал да я видя.

— Влез, дъще — рече нетърпеливо баща й и тя ги последва, все така на колене, след което изрече едва чуто:

— Владетелю Фудживара.

— Много е красива — отбеляза благородникът. — Нека видя лицето й — тя вдигна очи и срещна погледа му. — Изящна е! — в присвитите му оценяващо очи тя съзря възхита, но не и желание. Това я изненада и тя се усмихна леко, но непредпазливо. Той изглеждаше не по-малко изненадан и строгите очертания на устните му се смекчиха. — Аз ви причинявам безпокойство — извини се той, плъзвайки поглед по пособията за писане и свитъците. Любопитството му надделя. Едната му вежда се вдигна. — Урок ли имате?

— А, не… нищо — отвърна баща й смутен. — Момичешка глупост. Ще ме помислите за много отстъпчив баща…

— Напротив, очарован съм — той вдигна страницата, върху която бе почнала да пише Каеде. — Ще позволите ли?

— Моля, моля — отвърна баща й.

— Твърде умела ръка. Човек не би повярвал, че е на момиче… — Каеде усети, че се изчервява. Отново й бе припомнена дързостта да се опитва да усвоява мъжки дейности. — Харесва ли ви Конфуций? — обърна се направо към нея владетелят Фудживара, с което я смути още повече.

— Опасявам се, че чувствата ми към него са противоречиви — отвърна тя. — Струва ми се, че моята личност не го вълнува особено.

— Дъще — опита се да възрази баща й, но устните на Фудживара отново се раздвижиха в нещо прилично на усмивка.

— Едва ли е предвиждал такова близко познанство — отвърна той шеговито. — Доколкото разбрах, наскоро сте пристигнали от Инуяма. Трябва да призная, че посещението ми отчасти се дължи на желанието ми да чуя някакви вести от там.

— Върнах се преди около месец — отвърна тя. — Не направо от Инуяма, а от Тераяма, където е погребан владетелят Отори.

— Вашият съпруг? Не знаех. Моите съболезнования.

Погледът му се плъзна по формите й. „Нищо не му убягва, помисли си тя. Погледът му реже като нож.“

— Ийда причини смъртта му — каза тя тихо — и бе убит на свой ред от Отори.

Фудживара продължи да изразява съчувствието си, а тя разказа накратко за Араи и за положението в Инуяма, но имаше чувството, че под повърхността на официалната му елегантна реч съзира глад да научи още. Това я обезпокои в известен смисъл, но в същото време се почувства изкусена. Стори й се, че може да му каже всичко и че нищо няма да го изненада. Освен това бе поласкана от явния му интерес към нея.

— И това е същият Араи, който беше дал клетва за вярност към Ногучи — обади се баща й, връщайки се гневно към основното си недоволство. — Заради предателството му трябваше да се сражавам с хора от клана Сейшуу на собствената си земя… някои от тях мои роднини. Станах жертва на предателство и числено превъзходство.

— Татко! — опита се да го накара да замълчи Каеде. Това не беше грижа на владетеля Фудживара и колкото по-малко се говореше за преживяния позор, толкова по-добре.

Благородникът отбеляза разкритието с лек поклон:

— Владетелят Ширакава е бил ранен, предполагам.

— Твърде леко — отвърна баща й. — По-добре да ме бяха убили. Трябваше сам да си отнема живота, но дъщерите ми ме разубедиха.

Каеде нямаше желание да слуша повече. За щастие бяха прекъснати от Аяме, която донесе чай и парченца подсладен бобен пастет. Каеде поднесе на мъжете и после се извини, оставяйки ги да си говорят насаме. Фудживара я проследи с поглед, докато излезе от стаята, и тя се улови, че се надява да поговори отново с него, но не в присъствието на баща си.

Не можеше да предложи направо подобна среща, но от време на време се замисляше за някакъв начин, по който би могла да я осъществи. Няколко дни по-късно обаче баща й я уведоми, че е пристигнала вест от благородника, който кани Каеде да му отиде на гости и да разгледа колекцията му от картини и други скъпоценности.

— По някакъв начин ти предизвика интереса му — отбеляза той леко изненадан.

Доволна, макар и изпълнена с известни опасения, Каеде каза на Шизука да отиде в конюшните и да помоли Амано да й приготви Раку, след което да я придружи до имението на Фудживара, което се намираше на около час път от тяхното.

— Трябва да отидете с паланкин — отвърна Шизука твърдо.

— Защо?

— Владетелят Фудживара е от двора. Той е благородник. Не може да му отидете на посещение яздейки, все едно сте воин — отбеляза Шизука със строго изражение, но после развали постигнатото въздействие, като се разсмя и добави: — Ако бяхте момче и пристигнехте на Раку, той никога нямаше да ви пусне! Но вие трябва да го впечатлите като жена; трябва да се представите безупречно — тя огледа критично Каеде: — Без съмнение ще реши, че сте твърде висока.

— Той вече каза, че съм хубава — възрази Каеде жегната.

— Не е достатъчно, той е от ония мъже, за които жената трябва да е безупречна. Като късче фин порцелан или картина на Сешу. Тогава ще изпита желание да ви добави в колекцията си.

— Не желая да ставам част от колекцията му! — възкликна Каеде.

— А какво искате всъщност? — гласът на Шизука бе станал сериозен.

Каеде й отвърна с подобаващ тон:

— Искам да възстановя земята си и да получа онова, което ми принадлежи. Искам да притежавам власт, каквато имат мъжете.

— В такъв случай ви е нужен съюзник — отвърна Шизука. — Ако ще е владетелят Фудживара, трябва да ви смята за съвършена. Пратете му съобщение, че сте имали лош сън и че посоченият ден ви се струва неблагоприятен. Кажете му, че ще го посетите вдругиден. Необходимо ни е, за да спечелим малка отсрочка.

Съобщението бе изпратено и Каеде се предостави на усилията на Шизука. Косите й бяха измити, веждите — оскубани, кожата й — изтъркана с трици, масажирана с отвари и изтъркана повторно. Шизука прегледа всички дрехи в къщата и избра някои от роклите на майка й. Те не бяха нови, но платовете бяха от високо качество, а багрите — сивото на гълъбово крило и моравото на горската детелина — подчертаваха кожата й с цвят на слонова кост и синьо-черните отблясъци в косите й.

— Наистина сте достатъчно красива, за да предизвикате интереса му — каза Шизука. — Но освен това трябва да го заинтригувате. Не му казвайте твърде много. Предполагам, че е мъж, който обича тайни. Ако решите да споделите своите с него, погрижете се да ви плати добра цена.

С падането на първите слани нощите бяха станали студени, но дните бяха ясни. Планината, която ограждаше дома й, искреше в багрите на кленовете и смрадликата, ярки като огнени пламъци на фона на тъмнозелените кедри и синьото небе. Сетивата на Каеде се бяха изострили от бременността и щом слезе от паланкина в имението на Фудживара, красотата, която се разкри пред очите й, я развълнува дълбоко. Беше един съвършен миг от есента и скоро щеше да изчезне завинаги, пометен от бурни ветрове, които връхлитат с вой откъм планината.

Къщата бе по-голяма от нейната и значително по-добре поддържана. През градината течеше вода, плъзгайки се по стари камъни и през езерца, където лениво плуваха златни и червени шарани. Планината сякаш се издигаше направо от градината, а далечен водопад бе като отглас и отражение на потока. В синьото безоблачно небе се рееха два големи орела.

Един момък я посрещна на стъпалата и я поведе през просторна веранда към главното помещение, където вече бе седнал владетелят Фудживара. Каеде престъпи прага и коленичи, опирайки чело в пода. Рогозката бе нова и свежа, цветът — все още бледозелен, а мирисът — остър.

Шизука остана отвън, коленичила на дървения под. В стаята цареше мълчание. Каеде чакаше домакинът й да заговори пръв, знаейки, че я изучава, и се опитваше да види колкото може повече от стаята, без да движи очи или глава. Беше истинско облекчение, когато накрая той се обърна към нея и я помоли да седне.

— За мен е удоволствие, че успяхте да дойдете — каза той и двамата си размениха любезности — тя с приглушен глас, а той с такъв пищен език, че на моменти Каеде можеше само да гадае значението на думите.

Надяваше се, че ако говори колкото се може по-малко, той ще я помисли по-скоро за загадъчна, отколкото за скучна или невежа.

Момъкът се върна с прибори и съдове за чай и Фудживара сам приготви чая, разбивайки зеления прах на пенеста течност. Купичките бяха грапави, розово-кафеникави на цвят, приятни за окото и ръката. Тя завъртя своята, като й се наслаждаваше.

— От Хаги е — рече той. — От родния град на владетеля Отори. И ми е любимата — замълча за момент и после попита: — Ще отидете ли там?

„Разбира се, че би трябвало, помисли си Каеде бързо. Ако той наистина бе мой съпруг и аз носех детето му, бих отишла в къщата му, при семейството му.“

— Не мога — отвърна тя просто, вдигайки поглед. Както винаги, споменът за смъртта на Шигеру и за ролята, която бе изиграла в нея и в отмъщението, почти я просълзи, очите й потъмняха и заблестяха.

— Винаги има причини — каза той уклончиво. — Ето моето положение например. Синът ми и гробът на съпругата ми са в столицата. Може и да не го знаете… но бях приканен да напусна. Писанията ми не се бяха понравили на регента. След като се озовах в изгнание, градът претърпя две силни земетресения и поредица от пожари. Всеобщото убеждение бе, че това е недоволството на Небесата заради несправедливото отношение към един безобиден учен. Бяха отправени молитви, аз самият бях умоляван да се върна, но засега животът ми тук ме удовлетворява и имам своите основания да не се подчиня незабавно, макар че, разбира се, в крайна сметка ще съм принуден да го сторя.

— Владетелят Шигеру сега е почитан почти като божество — рече на свой ред тя. — Всеки ден стотици хора отиват да се помолят пред мощите му в Тераяма.

— За наше всеобщо съжаление владетелят Шигеру е мъртъв, докато аз все още съм жив. Твърде рано ми е да стана божество.

Той й бе споделил нещо за себе си и сега тя се почувства длъжна да стори същото.

— Чичовците му пожелаха неговата смърт — рече тя. — Затова няма да отида при тях.

— Знам твърде малко за клана Отори — каза Фудживара, — ако не се смятат красивите грънчарски изделия, които произвеждат в Хаги, седалището на Отори. Градът е труднодостъпен, струва ми се. Освен това кланът се родее с императорското семейство от памтивека — гласът му бе ведър, дори леко шеговит, но когато продължи, в него прозвуча едва доловима промяна. Същата наситеност на чувството, която бе забелязала предния път, се появи отново. — Простете, ако се натрапвам, но как умря владетелят Отори?

Тя бе говорила тъй малко за ужасните събития в Инуяма, че внезапно усети неистово желание да изрече болката си пред него, но щом Фудживара се наклони към нея, тя отново усети глада му — не за нея самата, а да научи какво бе изстрадала.

— Не мога да говоря за това — рече тя с приглушен глас. Щеше да го накара да заплати за тайните й. — Болката е твърде голяма.

— А-а — Фудживара сведе поглед към купичката в ръката си.

Каеде си позволи да го огледа по-подробно — изваяните кости на лицето му, чувствените уста, дългите деликатни пръсти. Той остави купичката върху подложката й и се взря в Каеде. Девойката съвсем съзнателно задържа погледа му, остави очите си да плувнат в сълзи и после отмести поглед.

— Може би някой ден… — промълви едва чуто.

Известно време двамата останаха безмълвни и неподвижни.

— Заинтригувахте ме — каза той накрая. — Твърде малко жени успяват да го сторят. Позволете да ви покажа скромната си обител и оскъдната си колекция.

Тя остави купичката на пода и се изправи грациозно. Той наблюдаваше всяко нейно движение, но не с хищното желание на другите мъже. Каеде осъзна какво бе имала предвид Шизука. Ако успееше да заслужи възхищението му, този благородник щеше да поиска да я добави към колекцията си. Каква цена би платил за нея и какво би могла да поиска тя?

Шизука се поклони до пода, когато минаха покрай нея, и младият мъж, който ги бе посрещнал, отново се появи от сумрака. Бе нежен и деликатен като момиче.

— Мамору — обърна се към него Фудживара, — госпожа Отори даде любезното си съгласие да разгледа жалките ми експонати. Ела с нас! — щом младежът й се поклони, Фудживара продължи: — Нека ти бъде за пример. Изучавай я. Тя е съвършен екземпляр!

Каеде ги последва към центъра на къщата, където имаше вътрешен двор и сцена.

— Мамору е актьор — поясни Фудживара. — Въплъщава се в женски роли. Обичам да организирам театрални представления в това малко пространство — направи широк жест. Макар и неголямо, мястото бе прелестно. Гладки дървени колони поддържаха пищно украсен с дърворезба покрив, а в дъното на сцената върху спусната завеса бе изрисувано извито борово дърво. — Трябва да дойдете на някое представление. Скоро започваме репетиции на „Ацумори“7. Очакваме да пристигне флейтистът. Но преди това ще представим „Тепавицата“. Мамору може да научи много от вас и аз бих желал да чуя мнението ви за изпълнението му — тъй като тя не каза нищо, той продължи: — Познавате пиесата, предполагам?

— Гледах няколко, докато пребивавах в имението на владетеля Ногучи — отвърна тя, — но не зная много за тази.

— Баща ви ми каза, че сте били заложница при Ногучи.

— От седемгодишна възраст.

— Какъв странен живот водят жените — отбеляза той и тя усети, че я побиват тръпки.

От театъра отидоха в друга приемна, която имаше излаз към малка градина, залята от слънце. Каеде бе признателна за сияйната й топлина. Но слънцето вече бе увиснало ниско над планината. Скоро върховете й щяха да го закрият, а назъбените им сенки щяха да плъзнат над долината. Тя не успя да се овладее и потръпна.

— Донеси един мангал — нареди Фудживара. — На госпожа Отори й е студено.

Мамору изчезна за кратко и се върна с много по-възрастен мъж, който носеше малък мангал с искрящи дървени въглища.

— Седнете до печката — подкани я Фудживара. — По това време на годината се настива твърде лесно.

Мамору отново излезе от стаята, без да изрече и дума. Движенията му бяха грациозни, почтителни и безшумни. Когато се върна, носеше малко сандъче от пауловния8, което остави внимателно на пода. После отново напусна стаята и се върна, стори го още три пъти, като всеки път носеше сандъче или кутия. Дървото, от което бяха изработени, винаги беше различно — тис, кипарис, череша, — полирано така, че цветът и влакнестата структура говореха за дългия му живот, преди да е отсечено, за склона, на който е расло, за сезоните на студ и горещини, на дъжд и вятър, които е понесло.

Фудживара отваряше кутиите една по една. Вътре имаше предмети, увити в няколко ката плат. Самите материи бяха красиви, макар и явно много стари — най-фини коприни в изискани цветове, — но онова, което лежеше между диплите им, далеч надмина всичко, което Каеде бе виждала някога. Той развиваше всяка вещ, оставяше я на пода пред нея и я канеше да я огледа, да я погали с пръсти, да я опре до устните си или до челото си, тъй като често усещането от допира или мирисът на предмета бяха тъй важни, както и видът му. После го увиваше отново и го прибираше, преди да й покаже следващия.

— Рядко им се наслаждавам — каза Фудживара с любов в гласа си. — Всеки път, когато върху тях падне недостоен поглед, той уязвява съвършенството им. Дори самото им развиване за мен представлява еротичен акт. А да ги споделя с някого, чийто взор гали, вместо да дращи, за мен е най-върховното, но и най-рядко удоволствие.

Каеде остана безмълвна, знаейки твърде малко за стойността или традицията, свързана с предметите пред нея — купичка за чай от същата кафеникаворозова изпечена глина, тъй крехка и в същото време здрава; нефритена фигурка на Просветления, седнал в лотосов цвят; златна полирана кутия, толкова семпла и едновременно с това съвършена. Тя просто ги съзерцаваше с невероятното усещане, че тези изящни предмети имат собствени очи, които също са вперени в нея.

Мамору не остана да се любува на вещите. Излезе и след доста време — или поне така й се стори, защото всъщност за нея времето бе спряло — се върна с голяма плоска кутия. Фудживара извади от нея рисунка — зимен пейзаж с два гарвана на преден план, които се открояваха с черната си окраска на фона на белия сняг.

— О-о, това е Сешу! — прошепна тя, проговаряйки за пръв път.

— Всъщност не е той, а един от неговите учители — поправи я Фудживара. — Има твърдение, че детето не може да учи родителя, но в случая със Сешу трябва да признаем, че ученикът е надминал учителя.

— Няма ли поговорка, че синьото на боята е по-наситено от синьото на цветето? — попита тя в отговор.

— Която вие одобрявате, предполагам.

— Ако и детето, и ученикът не бяха по-мъдри, нищо нямаше да подлежи на промяна…

— И повечето хора биха изпитали огромно удовлетворение!

— Само онези, които притежават власт — рече Каеде. — Искат да я задържат колкото се може по-дълго, и нещата да остават непроменени… Мъжете на важни постове с все сили бранят позициите си, ала има много други, алчни и амбициозни, които също се стремят към тая власт и така предизвикват промените. Младите отхвърлят старите…

— Амбицията присъща ли е и на жените?

— Никой не си прави труда да ги пита — тя отново впери поглед в картината. — Гарван и врана, паток и патица, елен и кошута… винаги ги рисуват заедно, винаги в двойка.

— Така го е замислила природата — каза Фудживара. — В крайна сметка това е една от петте основни зависимости според Конфуций.

— И единствената достъпна за жените. Той ни вижда само като съпруги.

— Това е призванието ви.

— Но без съмнение една жена също би могла да бъде владетел или приятел? — погледът й устоя на неговия.

— Вие сте много дръзка за момиче — отвърна той с изражение, което повече от всякога наподобяваше усмивка. Тя се изчерви и отново се взря в рисунката. — Храмът в Тераяма е прочут с картините на Сешу, които се съхраняват там. Вие видяхте ли ги?

— Да, владетелят Отори искаше владетелят Такео да ги види и да ги прерисува.

— По-малкият му брат?

— Осиновеният му син — последното, което Каеде желаеше, бе да разговаря с Фудживара за Такео. Опита се да намери друга тема, но всички мисли сякаш я бяха изоставили освен спомена за рисунката на малката планинска птичка, която Такео й бе подарил.

— Онзи, който е отмъстил за смъртта му, предполагам? Трябва да е много смел. Съмнявам се, че собственият ми син би сторил толкова за мен.

— Той все мълчеше — каза тя, подвластна на неистовото си желание да говори за него и в същото време обладана от страх. — Не бихте го възприели точно като смел. Много обичаше да рисува. А се оказа безстрашен — чувайки собствения си глас, тя внезапно млъкна, убедена, че е прозрачна за Фудживара.

— А-ха — рече той и отново впери поглед в картината. Остана дълго така, безмълвно съзерцавайки я. Накрая каза: — Нямам право да се меся в делата ви, но по всяка вероятност ще бъдете омъжена за сина на владетеля Шигеру.

— Има и други съображения — отвърна тя, опитвайки се да говори непринудено. — Аз съм собственик на земя тук и наследница на имението Маруяма, към което трябва да предявя претенции. Ако отида и се скрия при Отори в Хаги, може да изгубя всичко.

— Усещам, че за млада дама имате твърде много тайни — промърмори той. — Надявам се някой ден да ги споделите с мен — слънцето захождаше към планината. Сенките на огромните кедрови дървета започнаха да се удължават към къщата. — Става късно — рече той. — Съжалявам, че трябва да се лиша от присъствието ви, но виждам, че е време да ви изпращам. Скоро ще ми гостувате отново — той уви картината и я върна в кутията.

Тя долови слабия мирис на дърво и на листата от отровно седефче, които бяха сложени вътре против насекоми.

— Благодаря ви сърдечно — рече, щом се изправиха.

Мамору се бе върнал безмълвно в стаята и когато Каеде мина покрай него, той сведе глава в дълбок поклон.

— Гледай я, Мамору — обърна се към него Фудживара. — Наблюдавай как пристъпва, как отвръща на поклона ти. Успееш ли да възпроизведеш всичко това, можеш да се наречеш актьор!

Размениха си прощални слова. Владетелят Фудживара излезе лично на верандата, за да види как тя се качва в паланкина, и прати васали да я придружат.

— Справихте се добре — рече Шизука, след като се прибраха у дома. — Успяхте да събудите любопитството му.

— Той ме презира — каза Каеде. Чувстваше се изтощена от срещата.

— Той презира жените, но във вас вижда нещо различно. Нещо неповторимо и изключително, което никой друг не притежава.