Пророчеството

Шеста глава

Мацуе бе северен град, студен и суров. Пристигнахме там в средата на есента, когато вятърът откъм голямата суша виеше над морето, потъмняло като олово. Паднеха ли снеговете, Мацуе щеше да бъде откъснат също както Хаги от останалата част на страната в продължение на три месеца. Идеалното място да науча онова, което трябваше да науча.

Една седмица бяхме вървели по цял ден, следвайки крайбрежния път. Не валеше, но небето често бе забулено с облаци и всеки следващ ден бе по-кратък и по-студен от предишния. Спирахме в много села и показвахме на децата жонглиране, въртене на пумпали и игри с върви, които Юки и Кейко знаеха. През нощта винаги намирахме подслон у търговци, които бяха част от мрежата на Племето. Лежах буден до късно, слушайки водени шепнешком разговори, а ноздрите ми се изпълваха с вонята на поредната пивоварна или готварница. Сънувах Каеде и копнеех за нея. Дори понякога, когато оставах сам, вадех писмото на Шигеру и препрочитах последните му думи, с които ми нареждаше да отмъстя за смъртта му и да се грижа за господарката Ширакава. Съвсем съзнателно бях взел решение да се присъединя към Племето, но дори в онези първи дни, точно преди да заспя, ме връхлитаха неканени образите на чичовците му, които си живееха безнаказано в Хаги, и на меча му Джато, който спеше в Тераяма.

Докато пристигнем в Мацуе, двамата с Юки вече бяхме станали любовници. Случилото се сякаш бе неизбежно и все пак не стана по моя воля. Винаги чувствах къде е по пътя, а сетивата ми улавяха гласа й, мириса й. Но бях твърде несигурен в бъдещето си, в мястото си в групата, твърде строго пазен и предпазлив, за да направя каквато и да било стъпка към нея. Беше явно, че Акио също я намира за привлекателна. Държеше се с нея по-непринудено, отколкото с всеки друг, диреше компанията й, вървеше редом с нея по пътя, сядаше до нея по време на храна. Не исках повече да разпалвам враждебността му.

Положението на Юки в групата не беше ясно. Тя се съобразяваше с Акио и винаги се отнасяше към него с уважение, при все това двамата изглеждаха равни по ранг, а и както имах основание да смятам, по умения тя значително го превъзхождаше. Кейко определено бе по-ниско в йерархията, вероятно от по-второстепенно семейство или от страничен клон на рода. Тя продължаваше да ме пренебрегва, но проявяваше сляпа вярност към Акио. Колкото до по-възрастния мъж, Казуо, всички се отнасяха към него като към нещо средно между слуга и чичо. Той имаше много практически умения, в това число завидна вещина в кражбите.

Акио бе Кикута и по майчина, и по бащина линия. Падаше ми се втори братовчед и имаше същата форма на ръцете като мен. Физическите му умения бяха удивителни — не бях срещал човек с по-бързи рефлекси от неговите. Можеше да скача тъй високо, че сякаш летеше; умееше да улавя употребата на невидимост или на фалшив образ, но освен това и сръчността в жонглирането бе лишен от изключителните дарби на Кикута. Юки ми го каза един ден, докато вървяхме на известно разстояние пред останалите.

— Учителите се страхуват, че талантите отмират. С всяко следващо поколение онези, които ги притежават, стават все по-малко — тя ми хвърли кос поглед и добави: — Затова е толкова важно за нас да те задържим.

Майка й бе казала същото и на мен ми се щеше да можех да чуя повече, но Акио ми викна, че е мой ред да бутам колата. Видях ревността, изписана на лицето му, докато вървях към него. Разбирах отлично причините, които я пораждаха, както и враждебността му към мен. Той бе верен до фанатизъм на Племето, отгледан и възпитан в техните принципи и начин на живот. Нямаше как да не си давам сметка, че внезапната ми поява вероятно щеше да осуети редица негови амбиции и надежди. Но това, че разбирах антипатията му, не ми помагаше особено да я понасям, нито да го харесвам.

Не казах нищо, когато поех дръжките на колата от ръцете му. Той изтича напред, за да тръгне редом с Юки, и взе да й шепне, забравяйки, както често се случваше, че чувам всяка дума. Беше започнал да ме нарича „Кучето“ и тъй като в прякора имаше голяма доза истина, изборът се оказа подходящ. Както вече съм споменавал, аз се родея с кучетата, мога да чувам като тях и знам какво е да си безсловесен.

— Какво говореше на Кучето? — попита той Юки.

— Обучавах го, както всеки път — отвърна тя непринудено. — Има толкова много да учи.

Но онова, в което се оказа най-добра като учител, бе изкуството на любовта.

Наложеше ли се, както Юки, така и Кейко възприемаха ролята на проститутки на пътя. Така постъпваха мнозина от Племето — мъже и жени, — което по никакъв начин не се отразяваше върху мнението на останалите за тях. Беше просто поредната роля, в която се превъплъщаваха и после изоставяха.

Разбира се, клановете имаха твърде различни разбирания за девствеността на своите невести и за верността на своите съпруги. Мъжете можеха да правят каквото си поискат; от жените се очакваше да бъдат целомъдрени. Принципите, с които бях израсъл, се намираха някъде по средата — от Скритите се изискваше да бъдат чисти по отношение на физическото желание, но на практика те си прощаваха един на друг за грешките в това отношение, както и във всичко останало.

Четвъртата нощ спряхме в голямо село и отседнахме у едно богато семейство. Въпреки оскъдицата в цялата област вследствие на опустошителните бури те разполагаха с купища запаси и се оказаха щедри домакини. Търговецът ни предложи жени — от прислужниците на домакинството — и Акио и Казуо приеха. Аз смотолевих някакво извинение, което ми докара буря от подигравки. По-късно, когато момичетата дойдоха в стаята и легнаха с другите мъже, преместих завивките си на верандата и си постлах там, потръпвайки под крехките ледени остриета на звездите. Желанието, копнежът по Каеде и, честно казано, в този момент по която и да е жена не ми даваха мира. Вратата се плъзна встрани и едно от момичетата от домакинството, както си помислих в първия момент, излезе при мен на верандата. Щом затвори вратата зад гърба си, долових мириса й и познах стъпките й. Тя коленичи до мен. Беше Юки. Протегнах ръце и я притеглих към себе си. Поясът й вече бе развързан, робата — готова да открие тялото й. Спомням си чувството на безкрайна благодарност, която изпитах към нея. Тя разхлаби дрехите ми, улеснявайки ме… дори прекалено — бях твърде бърз. Тя ме сгълча за проявената нетърпеливост с обещанието да ме научи. И го стори.

На следващата сутрин Акио ме изгледа изпитателно:

— Промени ли решението си снощи?

Запитах се как бе разбрал, дали не ни бе чул през тънките прегради, или бе просто предположение.

— Едно от момичетата дойде при мен. Стори ми се неучтиво да го отблъсна — отвърнах.

Той изсумтя, без да задълбава повече, но наблюдаваше внимателно и мен, и Юки, макар че двамата не си казахме нито дума, все едно знаеше, че нещо между нас се е променило. Мислех за нея постоянно, като се люшках между въодушевлението и отчаянието — въодушевление, защото любовният акт с нея бе неописуемо прекрасен, и отчаяние, защото тя не бе Каеде и защото онова, което сторихме заедно, ме обвързваше още по-здраво с Племето.

Не можех да забравя думите на Кенджи на тръгване: „Добре е, че Юки ще бъде наоколо да те наглежда.“ Знаел е, че това ще се случи. Беше ли възможно да го е планирал заедно с нея, да й е дал указания? В такъв случай Акио е бил наясно, защото са му казали. Бях изпълнен със съмнения и нямах доверие на Юки, но това не ме спираше да ходя при нея всеки път, когато се откриеше такава възможност. А тя, толкова по-веща по тези въпроси, правеше необходимото, за да ми се случва често. И с всеки изминал ден ревността на Акио ставаше все по-явна.

И така, нашата малка дружина пристигна в Мацуе външно сплотена и сговорна, но всъщност раздирана от противоречиви страсти, които като истински членове на Племето ние криехме не само от външните, но и един от друг.

Отседнахме в поредната къща на Кикута — жилище на друг търговец, пропито с мириса на ферментиращи соеви зърна, пастет и сос. Собственикът Госабуро бе най-малкият брат на Котаро, също първи братовчед на баща ми. Не се налагаше да крием самоличността си. Вече се намирахме отвъд Трите провинции и извън обсега на Араи, а в Мацуе местният клан Йошида нямаха разпри с Племето, тъй като смятаха, че са им полезни както за отпускане на заеми, така и за шпиониране и извършване на убийства. Тук получихме вести за Араи, който се бе заел да покорява Източната и Средната провинция, да сключва съюзи, да влиза в сражения по границите и да изгражда собствена администрация. Чухме първите слухове за кампанията му срещу Племето и за намерението му да прочисти земите си от тях — слухове, които станаха повод за искрено забавление и куп подигравки.

Няма да се впускам в подробностите около обучението ми. Целта му бе да огруби сърцето ми и да ме изпълни с безпощадност. Но дори сега, след години, при спомена за неговата суровост и жестокост потръпвам и едва се сдържам да не извърна поглед. Бяха безмилостни времена — може би Небето бе гневно, може би човеците бяха превзети от дяволи, може би, когато силите на доброто отслабват, бруталното се развихря с неговия усет за разпад. Племето — върхът на жестокостта — процъфтяваше.

Не бях единственият член на Племето, подложен на обучение. Имаше още няколко момчета, повечето значително по-млади, всички родени Кикута и отгледани в семейството. Единият, почти мой връстник, бе добре сложен младеж с ведро лице, с когото често ни караха да си партнираме. Казваше се Хаджиме и макар че не се противопоставяше на яростта на Акио към мен — да го прави открито, би било немислимо непокорство, — все пак често успяваше да я отклони. У него имаше нещо, което ми допадаше, макар и не чак дотам, че да спечели доверието ми. По бойни умения значително ме превъзхождаше. Беше изкусен борец, но и достатъчно силен, за да опъва огромните лъкове на майсторите стрелци. В онези умения обаче, които са по-скоро вродени, отколкото придобити, нито той, нито който и да е от останалите можеха дори да ме доближат. Едва тогава почнах да си давам сметка, какво представлявам. Можех да ставам невидим за десетина минути даже в голия коридор с белосани стени и понякога дори Акио не успяваше да ме види. Можех да се раздвоявам по време на бой и да наблюдавам от другия край на помещението как противникът ми се боричка с фалшивия ми образ. Можех да се движа, без да издавам и звук, докато собственият ми слух ставаше все по-остър. По-малките момчета бързо се научиха никога да не ме гледат право в очите. В някакъв момент бях приспал всеки един от тях. Учех се бавно да владея това свое умение, докато се упражнявах върху тях. Щом се взирах в очите им, виждах слабостта и страховете, които ги правеха уязвими за моя поглед — понякога техните собствени вътрешни страхове, а друг път — страха от мен и от тайнствените способности, с които бях надарен.

Всяка сутрин правех упражнения с Акио за повече сила и скорост. Бях по-бавен и по-слаб от него почти във всички области, а той не беше отбелязал напредък по отношение на търпимостта си. Но трябва да му отдам дължимото — Акио бе твърдо решен да ме обучи на някои от собствените си умения в скачане и летене и успя да го стори. Част от тези умения бяха в мен — неслучайно вторият ми баща едно време ме наричаше дива маймуна, а и обучението на Акио — безпощадно, но вещо — ги извади на повърхността и ме принуди да ги владея. Само след няколко седмици вече осъзнавах разликата в себе си, сам виждах в каква степен се бях калил тялом и духом.

Винаги приключвахме с ръкопашен бой — не че от Племето използваха това изкуство кой знае колко, предпочитайки убийството пред действителния бой, но всички ние бяхме обучавани в него. После седяхме в безмълвна медитация с наметната върху изстиващите ни тела роба, поддържайки телесната си температура със силата на волята. Главата ми обикновено бучеше от някой удар или падане и не можех да изпразня съзнанието си, както се предполагаше да сторя, но в замяна на това ме обсебваше свирепата мисъл, колко би ми се искало да видя Акио да страда. Подлагах го на всички мъчения на Джо-Ан, които самият той ми бе описал преди време.

Обучението ми целеше да насърчава жестокостта и навремето аз го приемах с охота, радостен заради уменията, които ми предоставяше, доволен от начина, по който те засилваха онези умения, които бях усвоил със синовете на воините на владетеля Отори, докато Шигеру бе още жив. Във вените ми се съживи кръвта на баща ми Кикута. Майчиното състрадание повехна заедно с онези принципи, в които бях възпитаван като дете. Вече не се молех; нито тайното божество, нито Просветленият, нито древните духове означаваха нещо за мен. Вече не вярвах в съществуването им и не виждах никакви доказателства, че подкрепят онези, които вярваха в тях. Понякога внезапно се будех посред нощ, поглеждах се сякаш отстрани и потръпвах от онова, в което се превръщах. Тогава ставах безшумно и ако можех, отивах да намеря Юки, лягах при нея и се загубвах в нея.

Никога не прекарвахме цялата нощ заедно. Срещите ни бяха кратки и необичайно безмълвни. Но един следобед двамата се озовахме сами в къщата, далеч от слугите, които бяха заети в магазина. Акио и Хаджиме бяха завели по-малките момчета в светилището за някаква церемония на посвещение, а на мен ми бе наредено да препиша няколко документа за Госабуро. Бях признателен за тази задача. Рядко хващах четчица и понеже се бях научил да пиша твърде късно, вечно се опасявах, че йероглифите ще изчезнат от паметта ми. Търговецът притежаваше няколко книги и както ми бе заръчал Шигеру, аз четях, когато можех, но си бях загубил мастилницата и четките в Инуяма и оттогава почти не бях писал.

Прилежно преписах документите, които представляваха описи от магазина, както и сметки на количеството соеви зърна и ориз, купени от местните селски стопани, но ръцете ме сърбяха да порисувам. Спомних си за първото си посещение в Тераяма — прекрасния летен ден, красотата на картините, малката планинска птичка, която бях нарисувал и подарил на Каеде.

Както всеки път, замислех ли се за миналото, откривайки сърцето си, Каеде идваше при мен и отново ме обсебваше изцяло. Чувствах присъствието й, усещах уханието на косите й, чувах гласа й. Така осезаема бе появата й, че имаше мигове, в които изпитвах страх, все едно в стаята се бе промъкнал нейният дух. Той бе гневен, изпълнен с негодувание и ярост, че я бях изоставил. Думите й отекваха в ушите ми: „Страхувам се от себе си. Чувствам се в безопасност единствено с теб.“

В стаята бе студено, а сгъстяващият се здрач бе пропит със заплахата на настъпващата зима. Потръпнах, изпълнен със съжаление и угризения. Ръцете ми бяха вкочанени от студ.

Долових стъпките на Юки, които се приближаваха откъм дъното на постройката. Започнах отново да пиша. Тя прекоси вътрешния двор и изу сандалите си на верандата отвън. Усетих мириса на горящи дървени въглища. Явно бе донесла малък мангал, който малко по-късно постави на пода до мен.

— Май ти е студено — рече Юки. — Да ти донеса ли чай?

— Не сега — оставих четчицата и протегнах ръце към топлината.

Тя ги пое, разтри ги между дланите си и каза:

— Ще затворя капаците.

— Тогава ще трябва да донесеш и лампа. Няма да виждам, за да пиша.

Тя се засмя тихо. Дървените капаци се плъзнаха един след друг, закривайки прозорците. Стаята потъна в сумрак, осветяван единствено от горящите въглени. Когато Юки се приближи отново, вече бе разхлабила робата си. Скоро и двамата се бяхме загрели. Но след любовния акт, прекрасен както винаги, безпокойството ми се върна. Духът на Каеде бе в стаята с мен. Дали не й причинявах болка и не събуждах нейната ревност и ненавист?

Сгушена в мен и излъчваща топлина, Юки каза:

— Пристигна съобщение от братовчедка ти.

— Коя братовчедка? — вече ги имах с десетки.

— Муто Шизука.

Отдръпнах се от Юки, за да не чуе зачестилите удари на сърцето ми.

— Какво казва?

— Господарката Ширакава умирала. Шизука се опасява, че краят й е съвсем близо — добави тя с вял и изпълнен с наслада глас. — Горката — Юки сияеше от живот и доволство. Но единственото, което усещах в стаята, бе Каеде, нейната крехкост, страст и свръхестествена красота. Призовах я в душата си: „Не можеш да умреш! Трябва да те видя отново. Ще дойда за теб. Не умирай, преди да те видя отново!“ Духът й се взря в мен с очи, пълни с тъга и укор. Юки се обърна и ме погледна, изненадана от мълчанието ми: — Шизука смята, че трябва да знаеш… Имало ли е нещо между вас? Баща ми намекна нещо подобно, но каза, че било просто незряла любов. Каза, че всеки, който я видел, бил като омагьосан от нея…

Не отговорих. Юки седна и се загърна в робата си:

— Било е нещо повече, нали? Обичал си я… — тя сграбчи ръцете ми и ме накара да се обърна към нея. — Обичал си я! — повтори тя, а в гласа й се прокраднаха нотки на ревност. — Приключило ли е?

— Никога няма да приключи — отвърнах. — Дори и да умре, няма да престана да я обичам — сега, когато бе твърде късно, за да го кажа на Каеде, знаех, че е истина.

— Тази част от твоя живот е свършила — каза Юки тихо, но разпалено. — Напълно! Забрави я! Никога няма да я видиш отново — долових гнева и разочарованието в гласа й.

— Нямаше да ти кажа, ако не я бе споменала — издърпах ръцете си от нейните и се облякох. Топлината си бе отишла от мен така бързо, както бе дошла. Мангалът гаснеше. — Донеси още малко въглища — рекох. — И лампа. Трябва да си довърша работата.

— Такео — започна тя, но в следващия миг гласът й секна. — Ще пратя прислужницата — рече и стана.

На излизане ме докосна по врата, но аз не отвърнах. Физически ние бяхме здраво свързани — ръцете й ме бяха разтривали и удряли за наказание. Бяхме убивали рамо до рамо, бяхме правили любов. Но тя едва бе докоснала сърцето ми и в онзи момент и двамата го знаехме.

Не дадох израз на тъгата си, но вътрешно ридаех за Каеде и за живота, който можехме да имаме заедно. Не получихме повече вести от Шизука, макар че аз непрестанно се вслушвах за пратеници. Юки повече не отвори дума за нея. Не можех да повярвам, че Каеде е мъртва, и през деня се вкопчвах в това убеждение, но нощем всичко бе различно.

Последните багри се стопиха, когато листата окапаха от кленовете и върбите. Низове от диви гъски се носеха на юг по навъсеното небе. Градът се затваряше за зимата и обичайните пратеници идваха все по-рядко. Въпреки това от време на време те пристигаха с вести за дейностите на Племето, за сраженията в Трите провинции и неизменно с нови заповеди, свързани със занаята ни.

Това бе начинът, по който описвахме работата си, състояща се в шпиониране и убийства. Занаят с човешки животи, измервани в толкова много единици. Аз преписвах и тези сводки, като често оставах до късно през нощта заедно с Госабуро, прехвърляйки се от реколтата на соя към другите смъртоносни дела. И двете показваха добра печалба, макар че добивът на соя отбелязваше загуби заради опустошителните бури, и за разлика от убийствата, въпреки че един от набелязаните за премахване се бе удавил, преди Племето да се добере до него, и в момента течаха спорове за заплащането.

Членовете на фамилията Кикута, известни със своята безпощадност, се смятаха за по-вещи в убийствата от Муто, които пък по традиция бяха по-добри шпиони. Тези два рода съставляваха аристокрацията на Племето; другите три — Курода, Кудо и Имаи — се изявяваха в по-банални дейности, които не изискваха особени умения — работеха като слуги, дребни крадци и информатори. И тъй като потомствените умения се тачеха, имаше много бракове между Муто и Кикута и по-малко между тях и представителите на останалите фамилии, макар че изключенията често излъчваха такива таланти, като убиеца Шинтаро.

След като приключехме със сметките, Кикута Госабуро ми даваше уроци по родословие, като ми обясняваше сложните връзки в Племето, които се разпростираха като есенна паяжина из Трите провинции, стигаха до Севера, че и отвъд. Беше дебел, с двойна брадичка като на жена и гладко топчесто лице, което излъчваше измамна благост. Миризмата на ферментация бе пропила дрехите му и се бе просмукала в кожата му. Ако бе в настроение, заръчваше да му донесат вино и минаваше от родословието към история — историята на Племето, на моите предци. Почти нищо не се бе променило за стотици години. Военачалници се издигаха и падаха, кланове процъфтяваха и изчезваха, но дейността на Племето във всички основни направления на живота си оставаше неизменна. Само дето сега Араи си бе наумил да постигне промяна. Всички останали могъщи военачалници действаха заедно с Племето. Единствено Араи искаше да ги унищожи.

Двойната брадичка на Госабуро се разтресе от смях при тази идея.

Първоначално бях използван само като шпионин — пращаха ме да подслушвам разговори по кръчми и чайни, нареждаха ми да се катеря по зидове и покриви посред нощ и да дебна за поверителна информация, която мъжете споделяха със своите синове или съпруги. Чувах тайните и страховете на гражданите, кроежите на клана Йошида за идната пролет, тревогите на двора за намеренията на Араи отвъд границите и за селските размирици близо до дома. Ходех в планинските селца, подслушвах тези селяни и разкривах подбудителите.

Една нощ Госабуро неодобрително зацъка с език за някаква отдавна просрочена сметка. Не само че нямаше разплащания, но и бяха поръчани още стоки. Името на човека беше Фурода — воин с нисък ранг, който се бе захванал със земеделие, за да издържа голямото си семейство и да удовлетворява слабостта си към хубавите неща в живота. Под името му прочетох знаците, които указваха нарастващия брой на вече отправените към него предупреждения — подпален хамбар, похитена дъщеря, пребит син, убити кучета и коне. При все това той все повече затъваше в дългове към Кикута.

— Това може да е работа за Кучето — каза търговецът на Акио, който се бе присъединил към нас за чаша вино. Като всички останали, с изключение на Юки, той ме наричаше с прякора, който ми бе лепнал Акио.

Акио взе свитъка и плъзна поглед по информацията за окаяната история на Фурода.

— Позволил си е твърде много разходи…

— Иначе е свестен човек. Познаваме се от деца. Само че не мога все да му правя отстъпки.

— Чичо, ако не се разправиш с него, няма ли останалите да очакват за себе си същата снизходителност? — попита Акио.

— Това е бедата. В момента никой не се разплаща навреме. Всички си мислят, че ще им се размине както на Фурода — Госабуро въздъхна дълбоко и очичките му почти изчезнаха в диплите на месестото му лице. — Твърде съм мекушав. Това ми е проблемът. Братята ми все ми го натякват.

— Кучето е мекушав — каза Акио. — Но ние го обучаваме да се промени. Той може да се погрижи за Фурода вместо теб. Ще му бъде полезно.

— Ако го убиете, няма да може да си изплати дълга — рекох аз.

— Но всички останали ще побързат да го сторят — заяви Акио рязко.

— Често се оказва по-лесно да изискваш от мъртвец, отколкото от жив — добави извинително Госабуро.

Не познавах този безотговорен любител на удоволствията с широко сърце и пръсти и не исках да го убивам. Но го сторих. Няколко дни по-късно отидох посред нощ в къщата му, разположена в покрайнините на града, накарах кучетата да замлъкнат, станах невидим и се промъкнах покрай стражите. Къщата бе добре обезопасена с решетки, но аз го изчаках отвън при нужника. Бях наблюдавал дома и знаех, че призори винаги отива да се облекчи. Беше едър пълен мъж, който отдавна бе зарязал всякакви тренировки и бе прехвърлил тежката земеделска работа на синовете си. Беше се занемарил. Умря, без да издаде звук.

Когато охлабих гаротата, бе завалял дъжд. Керемидите на зидовете бяха хлъзгави. По това време на нощта мракът бе непрогледен. Дъждът наподобяваше суграшица. Върнах се в къщата на Кикута, сякаш онемял от мрака и студа, все едно бяха проникнали в мен и бяха оставили сянка върху душата ми.

Синовете на Фурода платиха дълговете му и Госабуро бе доволен от мен. Не допуснах никой да разбере до каква степен убийството ме бе разстроило, но следващото ми повлия още по-зле. Беше по заръка на фамилията Йошида. Твърдо решени да сложат край на размириците сред селяните преди зимата, те поставиха искане за премахването на предводителя им. Познавах човека, който бе набелязан за жертва, и знаех нивите му, макар че не ги бях разкрил пред никого. Сега казах на Госабуро и Акио къде може да бъде намерен сам всяка вечер, и те ме изпратиха да се срещна с него.

Той имаше ориз и сладки картофи, които бяха скрити в една пещера в страничния склон на планината, замаскирана с камъни и шубрак. Когато се приближих безшумно по склона, работеше в края на нивата. Бях го подценил — бе по-силен, отколкото предполагах, и взе да се отбранява с мотиката. Докато се биехме, качулката ми се смъкна и той видя лицето ми. Втренчи се в мен с изумление, примесено с ужас. В този миг използвах второто си аз, минах зад него и му прерязах гърлото, но преди това го чух как извика пред фалшивия ми образ:

— Господарю Шигеру!

Бях целият в кръв — негова и моя, замаян от удара, който не бях успял да избегна. Мотиката се бе плъзнала по скалпа ми и драскотината кървеше обилно. Думите му ме разстроиха дълбоко. Дали бе призовал духа на Шигеру, или ме бе взел за него заради приликата помежду ни? Искаше ми се да го попитам, но очите му се взираха с празен поглед в тъмнеещото небе. Бе издъхнал, безмълвен завинаги.

Станах невидим и вървях така почти до къщата на Кикута. За първи път използвах това свое умение толкова дълго и ако зависеше от мен, бих останал невидим завинаги. Не можех да забравя последните думи на мъжа, а после си спомних какво бе казал Шигеру преди толкова време в Хаги: „Никога не съм убивал невъоръжен човек, нито съм отнемал нечий живот за удоволствие.“

Владетелите от клана бяха изключително доволни. Смъртта на този мъж бе отнела душата на бунта. Селяните незабавно се смириха и станаха покорни. Много от тях щяха да умрат от глад още преди края на зимата. „Отличен резултат“, рече Госабуро.

Само че аз започнах да сънувам Шигеру всяка нощ. Влизаше в стаята и заставаше пред мен, сякаш току-що бе излязъл от реката. По тялото му се стичаше вода, примесена с кръв. Не казваше нищо, само ме гледаше втренчено, все едно ме чакаше, така както бе очаквал с търпението на чаплата да проговоря отново.

Постепенно взех да си давам сметка, че не бих могъл да понеса живота, който водех, но не знаех как да избягам от него. Имах договорка с Кикута, която вече не ми бе възможно да спазя. Бях сключил тази сделка, обладан от страст, без да очаквам, че ще преживея онази нощ, и без да разбирам себе си. Тогава мислех, че учителят Кикута, който сякаш ме познаваше, ще ми помогне да разреша дълбоките противоречия и раздвоения в природата ми, но той ме прати в Мацуе с Акио, където животът ми с Племето може би ме учеше как да ги прикривам, но не ми помагаше да ги разреша — те просто бяха запратени още по-дълбоко вътре в мен.

Потиснатостта ми се усили, когато Юки замина. Не ми спомена нито дума за това, просто един ден изчезна. Сутринта, докато тренирахме, чух гласа й, стъпките й. После чух как отиде до входната врата и тръгна, без да се сбогува с никого. Цял ден се ослушвах в очакване да се върне, но това не се случи. Опитах се да разбера къде е, питайки уж небрежно, но отговорите бяха уклончиви, а аз не исках да попитам открито Акио или Госабуро. Липсваше ми много, но, от друга страна, чувствах облекчение, че повече няма да ми се налага да се изправям пред въпроса, дали да спя с нея или не. Откакто ми бе казала за Каеде, всеки ден решавах, че повече няма да го правя, и всяка нощ вършех обратното.

Два дни по-късно, докато си мислех за нея по време на медитация в края на сутрешните упражнения, чух как една от прислужниците дойде до вратата и тихо повика Акио. Той отвори бавно очи и с изражение на ведро спокойствие, което винаги добиваше след медитация (и което, бях убеден, бе само привидно), стана и отиде до вратата.

— Господарят е тук — каза момичето. — Очаква ви.

— Ей, Куче — викна ми Акио.

Докато ставах, другите продължаваха да седят неподвижно, без да вдигат поглед. Акио ми кимна подканващо и аз го последвах в гостната на къщата, където Кикута Котаро пиеше чай с Госабуро.

Влязохме в стаята, коленичихме пред него и се поклонихме до пода.

— Изправи се — нареди той и няколко мига ме изучава безмълвно. После се обърна към Акио: — Имаше ли проблеми?

— Всъщност не — отвърна Акио, намеквайки за обратното.

— А отношението? Някакви оплаквания?

Акио бавно поклати глава.

— Но преди да заминете от Ямагата…?

Усетих как Котаро ми дава да разбера, че знае всичко за мен.

— Приключено е — отвърна Акио лаконично.

— Той ми беше от голяма полза — намеси се Госабуро.

— Радвам се да го чуя — рече Котаро сухо. Брат му се изправи и поднесе извиненията си — неотложните задължения, работата, която го принуждавала да се върне в магазина. Щом той си тръгна, учителят каза: — Снощи разговарях с Юки.

— Къде е тя?

— Няма значение. Но тя ми каза нещо, което малко ме обезпокои. Ние не знаехме, че Шигеру е отишъл в Мино специално за да те открие. Той е оставил Муто Кенджи с впечатлението, че срещата е била случайна — Котаро млъкна, но аз не казах нищо. Спомних си деня, в който Юки го бе установила, докато ме подстригваше. Беше сметнала, че е важна информация, достатъчно важна, за да я съобщи на учителя. Без съмнение му бе казала и всичко останало за мен. — Това ме кара да подозирам, че Шигеру е знаел повече за Племето, отколкото сме предполагали — рече Котаро. — Така ли е?

— Истина е, че знаеше кой съм — отвърнах. — Беше приятел с учителя Муто от години. Това е всичко, което ми е известно за връзката му с Племето.

— И никога не ти е казвал нищо повече?

— Не — излъгах. Всъщност Шигеру ми беше казал и друго през онази нощ, в която бяхме разговаряли в Цувано — че си е поставил за задача да научи каквото може за Племето, и че вероятно знае за тях повече от всеки друг непосветен. Не бях споделил тази информация с Кенджи и не виждах причина да я предоставя на Котаро. Шигеру беше мъртъв, понастоящем аз бях обвързан с Племето, но нямах никакво намерение да издавам тайните му. Опитах се да изглеждам и да звуча простодушно и рекох: — Юки ме попита същото. Какво значение има това сега?

— Мислехме, че познаваме добре Шигеру — отвърна Котаро, — ала той продължава да ни изненадва дори и след смъртта си. Оказва се, че е имал тайни дори и от Кенджи, например връзката му с Маруяма Наоми. Какво ли друго е криел?

Свих рамене. Замислих се за Шигеру, чието прозвище бе Земеделеца, с добродушната му усмивка, с привидната му прямота и простота. Всички го бяха подценили, особено Племето. Той бе толкова повече от онова, което всеки от тях бе предполагал за него.

— Възможно ли е да е поддържал архив с информация за Племето?

— Не знам. Обичаше да си води отчет за всичко — отвърнах привидно озадачен. — За сезоните, за експериментите, за земята и културите, за васалите си. Ичиро, неговият бивш учител, му помагаше, но Шигеру често си го пишеше лично… — представих си го над свитъците късно през нощта до примигващата лампа на проникващия студ с будно и интелигентно лице, тъй различно от обичайното му изражение на благост.

— А тези негови пътувания… ти придружаваше ли го?

— Не, ако не се смята бягството ни от Мино.

— Колко често поемаше на път?

— Не съм сигурен; докато бях в Хаги, не е напускал града.

Котаро изсумтя. В стаята настъпи тишина. Едва чувах дишането на останалите. Отвън долитаха обичайните обедни шумове от магазина и къщата, потракването на сметалото, гласовете на клиентите, виковете на амбулантните търговци по улицата. Вятърът се усилваше, свиреше под стрехите, разклащаше преградите. В дъха му вече се долавяше предвестие за сняг.

Накрая учителят заговори отново:

— Най-вероятно е водил някакъв архив и в такъв случай той трябва да бъде иззет. Попадне ли точно сега в ръцете на Араи, би било гибелно. Ще трябва да отидеш в Хаги. Разбери дали съществува такъв архив, и го донеси тук.

Не можех да повярвам. Вече смятах, че никога няма да отида там отново. А сега ме пращаха в къщата, която обичах толкова много.

— Въпросът е в славеевия под — продължи Котаро. — Смятам, че Шигеру е направил такъв около къщата си и ти си го опознал добре.

Все едно се бях завърнал там — усетих натежалия нощен въздух на шестия месец, видях се да тичам безшумно като призрак и чух гласа на Шигеру: „Можеш ли да го сториш отново?“ Опитах се да овладея изражението си, но усетих как мускулите ми, разтягащи устните в усмивка, потръпват.

— Налага се да тръгнеш незабавно — продължи Котаро. — Трябва да стигнеш до Хаги и да се върнеш, преди да паднат снеговете. Вече е почти краят на годината. До средата на първия месец и Хаги, и Мацуе ще станат недостъпни заради снега… — до този момент в гласа му не се долавяше гняв, но сега си дадох сметка, че е ядосан, при това много. Вероятно бе усетил усмивката ми. — Защо не си го казал на никого? — попита той строго. — Защо си го скрил от Кенджи?

Усетих как собственият ми гняв се надига в отговор:

— Владетелят Шигеру постъпваше така и аз следвах примера му. Първата ми клетва за вярност бе към него. Никога не бих разкрил нещо, което е държал да остане в тайна. В края на краищата тогава бях един от клана Отори!

— И все още се мисли за такъв — намеси се Акио. — Въпрос на вярност. За него той ще си остане докрай — после добави под нос: — Кучето знае само един господар.

Изгледах го гневно с желанието да срещна очите му, за да мога да го накарам да млъкне, да го приспя, но след бърз, изпълнен с презрение поглед той отново се втренчи в пода.

— Е, това ще се докаже по един или по друг начин — отвърна Котаро. — Мисля, че тази мисия ще изпита верността ти до краен предел. Ако въпросният Ичиро знае за съществуването на архива и е запознат със съдържанието му, ще трябва да бъде премахнат, разбира се.

Поклоних се, без да кажа нищо, като се питах дали сърцето ми се е закалило до степен, в която бих могъл да убия Ичиро — някогашния учител на Шигеру, а после и мой. Преди време често бях изпитвал подобно желание, когато ме наказваше и ме принуждаваше да уча, но той бе един от Отори, от домочадието на Шигеру. Бях обвързан с него посредством клетвата си за вярност, но и с обичта и признателността си.

В същото време изучавах гнева на учителя, усещайки вкуса му в устата си. В него имаше нещо, което до известна степен наподобяваше постоянния гняв на Акио към мен, сякаш двамата ме мразеха и едновременно с това се страхуваха от мен. „Когато откриха, че Исаму е оставил син, фамилията Кикута бяха въодушевени“, бе казала съпругата на Кенджи. Като са се зарадвали толкова, защо ги изпълвах с такъв гняв? Но нима тя не бе добавила: „Както и всички ние“? А после Юки ми бе разказала за някогашните чувства на майка й към Шинтаро. Възможно ли е неговата смърт действително да я бе зарадвала?

В онзи момент ми изглеждаше като словоохотлива старица и бях приел думите й буквално. Но само след миг ми бе позволила да зърна част от уменията й. Беше ме ласкала и галила суетата ми по същия начин, по който бе галила слепоочията ми с призрачните си ръце. Реакцията на Кикута към внезапната ми поява бе по-неясна и сложна, отколкото им се искаше да смятам — вероятно бяха доволни от дарбите ми, но в мен имаше още нещо, което ги изпълваше с тревога, а аз все още не можех да схвана какво точно.

Гневът, който би трябвало да ме сплаши и да ме принуди към подчинение, само бе засилил упорството ми, бе го разпалил и ме бе захранил със сила. Чувствах как се спотайва в мен, докато се дивях на съдбата, която ме връщаше в Хаги.

— Навлизаме в опасен период — рече учителят, като ме гледаше изпитателно, сякаш можеше да прочете мислите ми. — Къщата на Муто в Ямагата е била претърсена и обърната наопаки. Някой е заподозрял, че си бил там. Сега обаче Араи се е върнал в Инуяма, а Хаги е твърде далеч. За теб е опасно да отидеш там, но пък рискът събраните сведения да попаднат в чужди ръце е много по-голям.

— Ами ако се окаже, че архивът не е в къщата на господаря Шигеру? Може да са го скрили навсякъде.

— Предполага се, че Ичиро знае. Разпитай го и донеси архива, където и да се намира.

— Очаква ли се да тръгна незабавно?

— Колкото по-рано, толкова по-добре.

— Като актьор?

— Няма актьори, които да пътуват по това време на годината — отбеляза презрително Акио. — Освен това тръгваме сами.

Отправих безмълвна молитва да не го изпратят с мен. Учителят каза:

— Акио ще те придружава. Неговият дядо… вашият дядо… е починал и вие се връщате в Хаги за възпоменателната служба.

— Бих предпочел да не пътувам с Акио — рекох.

Акио рязко пое въздух. Котаро каза:

— Нямаш право на предпочитания, а единствено на подчинение.

Усетих как упорството ми припламва, и го погледнах право в очите. Той се бе втренчил в моите както онзи път, когато ме бе приспал за миг. Сега обаче бях в състояние да срещна погледа му, без да му се покоря. Имаше нещо скрито зад този поглед, което го накара леко да се отдръпне от мен. Потърсих очите му и в съзнанието ми изведнъж изникна подозрението: „Това е човекът, убил баща ми.“

За миг ме обзе ужас от онова, което вършех, но после собственият ми поглед се изпълни с пронизваща сила. Зъбите ми проблеснаха, макар че не ми и хрумваше да се усмихна. Видях как в очите на учителя се мярна удивление, след което зрението му се замъгли. В този миг Акио скочи и стовари юмрук в лицето ми, като замалко не ме събори на земята.

— Как смееш да правиш това на учителя? Нямаш и капка уважение, измет такава!

Котаро нареди:

— Сядай, Акио!

Тутакси го стрелнах с поглед, но той гледаше встрани.

— Съжалявам, учителю — рекох тихо. — Простете.

И двамата знаехме, че извинението ми е неискрено. Той се изправи рязко и прикри смущението си с привиден гняв.

— Откакто те открихме, непрестанно се стараем да те предпазим от самия теб — не повиши глас, но гневът му бе очевиден. — Не само за твое добро, разбира се. Ти знаеш какви са дарбите ти и колко полезни могат да бъдат за нас. Но възпитанието ти, смесената ти кръв, опърничавият ти характер — всичко това работи против теб. Смятах, че обучението ти тук ще помогне, но не разполагаме с повече време. Акио ще дойде с теб в Хаги и ти ще продължиш да му се подчиняваш за всичко. Той е много по-опитен, знае къде са къщите, в които ще бъдете в безопасност, с кого да се свържете и на кого можете да се доверите — замълча, докато се покланях в знак на съгласие, и после продължи: — Двамата с теб се договорихме в Инуяма. Тогава ти избра да пренебрегнеш заповедите ми и да се върнеш в крепостта. Последствията от смъртта на Ийда не се оказаха добри за нас. Имахме много повече изгода под неговото управление, отколкото при Араи. Освен по собствените ни правила за подчинение, които всяко дете научава, преди да е навършило седем години, твоят живот вече ми принадлежи по силата на собственото ти обещание!

Не отговорих. Чувствах, че е на ръба да се откаже от мен, че търпението му е на изчерпване. Както и моето доверие към него. Ужасното подозрение се бе загнездило в съзнанието ми и вече нямаше как да бъде изтръгнато — баща ми бе умрял, премахнат от Племето, може би дори от ръката на самия Котаро, защото се бе опитал да ги напусне. По-късно щях да осъзная, че това обяснява много неща около сделките ми с Кикута, изричното им настояване да им се подчинявам, противоречивото им отношение към уменията им, презрението им към верността, която проявявах към Шигеру, но по онова време това само усили потиснатостта ми. Акио ме мразеше, аз бях оскърбил и засегнал учителя Кикута, Юки ме бе напуснала, Каеде вероятно бе мъртва… не исках да продължавам със списъка. Втренчих се с невиждащ поглед в пода и останах безмълвен, докато Кикута и Акио обсъждаха подробностите около пътуването.

Тръгнахме на следващата сутрин. Сляхме се с множеството на пътуващите, решили да се възползват от последните седмици преди да падне снегът, за да се приберат у дома за новогодишния празник. Бяхме двама братя, които се връщаха в родния си град за погребението на близък роднина. Не беше трудно да се престоря на опечален. Единственият светъл лъч в мрака, който ме обгръщаше, бе мисълта, че ще видя къщата в Хаги и ще чуя за последен път зимната й песен.

Първия ден с нас пътува партньорът ми в тренировките Хаджиме; отиваше в една школа по борба, за да се подготви за пролетните турнири. Същата нощ останахме с борците и вечеряхме заедно с тях. Те погълнаха огромни порции яхния от зеленчуци и пиле — месо, което според тях носи късмет, защото крилете на пилето никога не докосват земята — с фиде от оризово брашно и елда. Единичната дажба бе по-голяма, отколкото храната, която повечето семейства изяждаха за цяла седмица. С масивното си телосложение и спокойно лице Хаджиме вече приличаше на тях. Беше свързан с школата, ръководена от Кикута, още от дете и борците се отнасяха към него със заядлива привързаност.

Преди вечеря се изкъпахме заедно с тях в просторната, изпълнена с пара баня, построена върху горещ извор, който пръскаше наоколо миризма на сяра. Масажисти и треньори разтриваха и търкаха масивните крайници и туловища. Все едно се намирахме сред великани. Те всички познаваха Акио, естествено, и се отнасяха към него с иронична почит, тъй като той принадлежеше към господарската фамилия. В поведението им се чувстваше и леко презрение, защото той не се числеше към кастата на борците. Никой не каза нищо за мен и никой не ми обърна внимание. Бяха погълнати от собствения си свят. Очевидно аз нямах особена връзка с него и затова не представлявах интерес.

Тъй че не говорех, но слушах. Чух планове за пролетния турнир, надеждите и желанията на борците, шегите, пускани шепнешком от масажистите, направените предложения, отхвърляни или приемани. И доста по-късно, когато Акио ми нареди да си лягам и вече се бях отпуснал върху рогозката в общото помещение, чух как двамата с Хаджиме разговаряха в стаята под нас. Бяха решили да поостанат още известно време и да пийнат заедно, преди да се разделят на следващия ден.

Изолирах се от хъркането на борците и се съсредоточих върху приглушените гласове в долното помещение. Чувах ги съвсем ясно през пода. Чудех се как така Акио все забравяше колко остър слух притежавам. Предполагах, че просто не желаеше да признае способностите ми, и поради това ме подценяваше. Първоначално реших, че това е негова слабост, почти единствената; после ми хрумна, че е имало неща, които може би е държал да чуя.

Разговорът бе обикновен — за предстоящите тренировки на Хаджиме, за приятелите, които бяха срещнали… Докато накрая виното взе да развързва езиците им.

— Ще отидете в Ямагата, предполагам? — попита Хаджиме.

— По-скоро не. Учителят Муто все още е в планината и къщата е празна.

— Мислех, че Юки се е върнала при семейството си.

— Не, пратиха я в селото на Кикута, северно от Мацуе. Ще остане там, докато роди детето.

— Детето? — Хаджиме звучеше не по-малко изумен от самия мен.

Настъпи продължително мълчание. Чух как Акио отпи и преглътна. Когато заговори отново, гласът му бе много по-тих.

— Тя носи детето на Кучето.

Хаджиме изсъска през зъби.

— Извинявай, братовчеде, не искам да те разстройвам, но това е било част от плана, така ли? Винаги съм си мислел, че вие двамата… че накрая ще се ожените…

— Бяхме обещани един на друг още от деца — отвърна Акио. — Все още можем да се оженим. Учителите искаха тя да спи с него, да го залъже, да отклони вниманието му и ако е възможно, да се сдобие с дете — и да изпитваше болка, не го показа. — Аз трябваше да се правя на подозрителен и измъчван от ревност — поясни той с равен тон. — Ако Кучето знаеше, че е манипулиран, можеше никога да не си легне с нея. Е, не ми се налагаше да се преструвам… изобщо не си давах сметка, че ще й хареса толкова. Не можех да повярвам, че му се отдаде така, че ще го търси ден и нощ, като разгонена кучка… — гласът му секна. Чух го да пресушава чаша вино, а после — звън от стъкленица и бълбукане, докато си наливаха още.

— Все пак трябва да е за добро — предположи Хаджиме, възвръщайки отчасти предишния си весел тон. — Детето ще наследи рядко съчетание от таланти…

— Така мислят учителите Кикута. А и ще бъде с нас от раждането си. Ще бъде възпитано, както трябва, без недостатъците на Кучето.

— Удивителна новина — рече Хаджиме. — Нищо чудно, че си тъй умислен.

— През повечето време си представям как ще го убия — призна Акио и отново отпи голяма глътка.

— Наредиха ли ти? — попита Хаджиме направо.

— Зависи какво ще се случи в Хаги. Може да се каже, че е изправен пред последния си шанс.

— Той знае ли? Че е подложен на изпитание?

— И да не го знае, скоро ще разбере — каза Акио. След поредна дълга пауза добави: — Ако Кикута бяха разбрали за съществуването му, щяха да го приберат още като дете и да го възпитат. Но него първо го е съсипала мътилката на Скритите, а после и връзката му с клана Отори.

— Баща му е умрял преди раждането му. Знаеш ли кой го е убил?

— Теглили са жребий — прошепна в отговор Кикута. — Никой не знае кой го е извършил, но решението е било взето от цялата фамилия. Учителите ми го казаха в Инуяма.

— Жалко — измърмори Хаджиме. — Толкова талант да отиде на вятъра.

— Заради смесената кръв — рече Акио. — Вярно е, че понякога от нея се пръкват редки таланти, но, изглежда, си идват с глупостта. А единственият лек за глупостта е смъртта.

Скоро след това дойдоха да си легнат. Аз не помръдвах, престорих се на заспал и не мигнах до зори, като напразно се опитвах да осмисля новината. Бях убеден, че каквото и да направех в Хаги, успешно или не, Акио нямаше да пропусне и най-малката възможност да ме убие.

Докато се сбогувахме с Хаджиме на следващото утро, той не смееше да ме погледне в очите. Гласът му звучеше с престорена веселост, а като тръгнахме, ни изпрати с втренчен поглед и мрачно изражение. Мислел си е, предполагам, че повече няма да ме види.

Пътувахме три дни почти без да си говорим, докато стигнахме бариерата, от която почваха владенията на клана Отори. Не беше проблем за нас, тъй като Акио бе снабден с необходимите плочки, които удостоверяваха самоличността ни. Той вземаше всички решения по време на пътуването — къде да ядем, къде да пренощуваме, по кой път да поемем. Аз се подчинявах безмълвно. Знаех, че няма да ме убие, преди да стигнем в Хаги — нужен му бях, за да проникна в къщата на Шигеру, преодолявайки славеевия под. След известно време започнах да изпитвам някакво съжаление, че не бяхме добри приятели, поели заедно на път. Струваше ми се жалко за самото пътуване. Копнеех за другар, някой като Макото или като моя някогашен приятел от Хаги Фумио, с когото можех да си приказвам и да споделям обърканите си мисли.

Когато навлязохме в земите на Отори, очаквах да видя областта процъфтяваща както по времето, когато бях минал оттук заедно с Шигеру, но навсякъде личаха опустошенията от вилнелите бури и последвалия ги глад. Редица села изглеждаха обезлюдени, порутените къщи не бяха стегнати, а край пътя просеха гладуващи. Долавях откъслечни разговори за това, как сега владетелите Отори изисквали почти две трети от оризовата реколта наместо четирийсетте процента, които вземали по-рано, за да плащат за армията, която събирали, да се опълчат срещу Араи, как хората предпочитали да убият себе си и децата си, вместо бавно да погинат от глад след настъпването на зимата.

В по-ранните месеци от годината човек можеше да се придвижи по-бързо с лодка, но сега зимните ветрове вече връхлитаха крайбрежието, запращайки пенести сиви вълни върху черния бряг. Рибарските лодки бяха завързани, където можеше да се намери закътано място, или бяха изтеглени навътре върху едрия пясък. През зимата рибарите палеха огньове, за да добиват сол от морската вода. Веднъж-дваж спряхме, за да се посгреем и да хапнем с тях, като Акио им плати с дребни монети. Храната бе оскъдна — солена риба, супа от водорасли, малки морски раци и миди.

Един мъж ни помоли да купим дъщеря му, да я отведем в Хаги, където да я задържим за себе си или да я продадем в някой бордей. Беше на не повече от тринайсет години, едва-що започнала да се превръща в жена. Не беше хубава, но все още помня лицето й, изпълнените й с ужас очи и нямата й молба, сълзите й, както и изражението на облекчение, когато Акио любезно отказа, а и отчаянието, с което баща й се извърна.

Същата нощ, недоволствайки от студа, Акио открито съжали за решението си.

— Щеше да ме топли — измърмори той ядно няколко пъти.

Помислих си за нея, представих си я как спи до майка си изправена пред избора между глада или онова, което с нищо не бе по-добро от робство. Сетих се за близките на Фурода, прогонени от мизерната им, но уютна къща, за мъжа, чийто живот бях отнел, издебвайки го в тайната му нива, и за селото, което щеше да загине заради мен.

Тези неща не вълнуваха никого другиго… просто така бе устроен светът… но на мен не ми даваха мира. И, разбира се, както всяка нощ, изваждах мислите, които бях таил в себе си през целия ден, и ги оглеждах.

Юки носеше детето ми. То щеше да бъде отгледано от Племето. Най-вероятно нямаше да го видя никога.

Кикута бяха отнели живота на баща ми, защото бе нарушил правилата на Племето, нямаше да се поколебаят да убият и мен.

Не вземах решения, нито стигах до някакви изводи. Просто лежах буден часове наред в нощния мрак и съзерцавах тези мисли, както бих съзерцавал върху дланта си черни, огладени от водата камъчета.

Планината се спускаше досами морето около Хаги и бяхме принудени да навлезем навътре в сушата и да изкатерим една доста стръмна част, преди да преминем през последния проход и да започнем да се спускаме към града.

Сърцето ми преливаше от вълнение, макар че нито казах нещо, нито се издадох по някакъв начин. Както винаги, Хаги лежеше сгушен в люлката на залива, обкръжен от своите реки близнаци и морето. Беше късен следобед в деня на зимното слънцестоене и бледите слънчеви лъчи се мъчеха да пробият през сивите облаци. Дърветата бяха голи, а земята под нозете ни бе застлана с дебела шума. Пушекът от последните оризови стъбла, запалени от стопаните, се стелеше като сивкава мъгла над реките, на едно ниво с каменния мост.

Приготовленията за новогодишните празненства вече бяха в ход — навсякъде висяха свещени въжета от слама, а до вратите бяха поставени борчета; в светилищата се стичаха посетители. Реката бе придошла от прилива, който току-що бе свършил и се оттегляше. Напяваше ми своята буйна песен и сякаш изпод пенестите й води до мен достигаше гласът на зидаря, зазидан в своето творение, отдаден на неспирния си диалог с реката. Щом приближихме, от плитчината излетя чапла.

Докато минавахме по моста, отново прочетох наум надписа, който навремето ми бе прочел Шигеру: „Кланът Отори посреща с добре дошли преданите и достойните. Предателите и подлеците да се пазят!“

Предателите и подлеците. Аз бях и двете. Бях изменил на Шигеру, който ми бе поверил земите си, и на справедливостта. Подобно членовете на Племето бях станал нечестен и безмилостен.

Крачех по улиците с наведена глава и забит в земята поглед, променяйки чертите си, както ме бе обучил Кенджи. Не смятах, че някой ще ме разпознае. През последните месеци бях пораснал малко и бях станал по-слаб и мускулест. Косите ми бяха подстригани късо, а дрехите ми бяха на занаятчия. Езикът на тялото ми, речта ми, походката… всичко се бе променило от онези дни, в които бях бродил по същите тези улици като млад господар от клана Отори.

Отидохме в една пивоварна в края на града. Навремето бях минавал покрай нея десетки пъти, без да имам и най-малка представа за действителната й дейност. „Но, казах си сега, Шигеру сигурно е бил наясно.“ Харесваше ми да си мисля, че е следял действията на Племето, че е научавал неща, които те не са подозирали, че е знаел за съществуването ми.

В пивоварната кипеше работа по подготовката за зимата. Складираха се огромни количества дърва за сгорещяване на каците, а въздухът бе натежал от миризмата на ферментиращ ориз. Посрещна ни дребен, залисан човек, който ми заприлича на Кенджи. Беше от фамилията Муто, малкото му име бе Юзуру. Не бе очаквал посетители толкова късно през годината, а моето присъствие и онова, което му казахме за мисията ни, го изпълниха с безпокойство. Побърза да ни отведе в поредната тайна стая.

— Времената са ужасни — рече той. — Отори със сигурност се готвят за война с Араи през пролетта. Само зимата ни закриля.

— Чул ли си за кампанията на Араи срещу Племето?

— Всички говорят за това — отвърна Юзуру. — По тази причина ни бе наредено да подкрепим Отори в борбата му срещу Араи — той хвърли поглед към мен и заяви с неприязън: — Положението беше къде-къде по-добро под управлението на Ийда. Голяма грешка е да го водиш тук. Ако някой го познае…

— Утре си тръгваме — отвърна Акио. — Само трябва да прибере нещо от предишния си дом.

— От къщата на владетеля Шигеру? Това е лудост. Ще го хванат.

— Едва ли. Той е много талантлив — стори ми се, че долових присмех зад привидната похвала, и го възприех като поредния знак, че възнамерява да ме убие.

Юзуру издаде напред долната си устна:

— Дори и маймуните падат от дърветата. Какво може да е толкова важно?

— Предполагаме, че Отори е водил подробен архив за дейностите на Племето.

— Шигеру? Земеделеца? Изключено!

Акио впери в него стоманен поглед.

— Защо смяташ така?

— Всеки го знае… Шигеру беше добър човек. Беше всеобщ любимец. Смъртта му беше ужасна трагедия. Но умря, защото… — Юзуру замига яростно и ми хвърли извинителен поглед. — Беше прекалено доверчив. Почти до наивност. Никога не е бил съзаклятник. Не знаеше нищо за Племето.

— Ние пък имаме основания да мислим другояче — рече Акио. — До утре призори вече ще знаем кой е прав.

— Ще ходите там довечера?

— Трябва да се върнем в Мацуе преди снеговете.

— Тази година се очакват рано. Може би още преди празниците — в гласа на Юзуру прозвуча облекчение, че говори за нещо тъй обикновено, като времето. — По всичко личи, че ни предстои дълга и тежка зима. А ако пролетта ще ни носи война, хич да не идва.

Вътре в малката тъмна стая вече бе ужасно студено. Това бе третото подобно помещение, в което щях да бъда скрит. Юзуру лично ни донесе храна, вече изстиващ чай и вино. Акио пи вино, но аз не, тъй като знаех, че трябва да остана с изострени сетива. Седяхме мълчаливо, докато настана нощ.

Пивоварната около нас потъна в тишина, макар че миризмата не намаля. Вслушвах се в звуците на града, които познавах толкова добре. Имах чувството, че мога да посоча точно от коя улица, от коя къща идват. Това съзнание за близка и позната атмосфера ми подейства успокоително и поразсея потиснатостта ми. Прозвуча камбаната на Дайшоин — най-близкия храм — за вечерните молитви. Представих си избледнялата от времето постройка, тъмната зеленина на гората околовръст, каменните фенери при гробовете на владетелите Отори и на васалите им. Изпаднах в нещо като сън наяве, в който крачех между тях.

После отново ми се яви Шигеру, който сякаш изплува от плътна бяла мъгла; беше подгизнал от вода и кръв, черните му очи пламтяха, а в тях се четеше недвусмислено послание за мен. Стреснах се и се събудих, треперейки от студ.

Акио каза:

— Пий малко вино, ще ти отпусне нервите.

Поклатих глава, станах и направих упражненията на Племето за раздвижване, докато се посгрях. После седнах и се отдадох на медитация, опитвайки се да запазя топлината, да се съсредоточа върху предстоящата нощна задача, да събера всичките си сили, вече със знанието, как да постигна онова, което някога вършех по инстинкт.

Откъм Дайшоин се разнесе нов камбанен звън. Полунощ.

Чух приближаването на Юзуру, а после и отварянето на вратата. Той ни направи знак и ни преведе през къщата до външните порти. Там предупреди стражите и ние се прехвърлихме през зида. Едно от кучетата излая, но рязък удар го накара да млъкне.

Беше тъмно като в рог, въздухът бе мразовит, откъм морето духаше студен вятър. В подобна противна нощ улиците бяха пусти. Отидохме мълчаливо до брега на реката и поехме на югоизток към двореца, където двете реки се сливаха. Рибният яз, където често бях преминавал от другата страна, лежеше открит след отлива. Точно под него се падаше къщата на Шигеру. На отсамния бряг бяха вързани рибарски лодки. Често прекосявахме реката с тях към земите му на отсрещната страна, към оризовите ниви и чифлици, където се опитваше да ми обяснява за земеделие, напояване и култури. Лодки бяха превозвали дървен материал за чайната и за славеевия под, нагазили дълбоко във водата, натежали от сладко ухаещите дъски, току-що нарязани от прясно отсечените дървета в гората отвъд стопанствата. Тази нощ мракът бе тъй гъст, че скриваше дори планинския склон, където бяха расли дървета.

Клекнахме край тесния път и се втренчихме в къщата. Не се виждаха светлини освен мъждукането от мангала в помещението за пазачите при входа. Чувах тежкото дишане на хора и кучета, потънали в дълбок сън. Мина ми мисълта, че едва ли щяха да спят така, ако Шигеру беше жив. Хвана ме яд заради него, че и заради самия мен.

Акио прошепна:

— Знаеш ли какво трябва да правиш?

Кимнах.

— Тръгвай тогава.

Не уговорихме нищо повече. Той просто ме прати към целта, все едно бях ястреб или ловджийско куче. Имах донякъде представа, какъв бе и собственият му план — когато се върнех с архива, най-вероятно щеше да го прибере… и щеше да докладва за мен, че за съжаление са ме убили стражите, а тялото ми е било хвърлено в реката.

Пресякох улицата, станах невидим, прехвърлих се през зида и скочих в градината. Тутакси ме обгърна приглушената песен на къщата — диханието на вятъра в клоните на дърветата, ромонът на потока, плисъкът на водопада, реката, която се надигаше с прилива. Връхлетя ме тъга. Какво правех, връщайки се тук посред нощ като крадец? Почти несъзнателно оставих лицето ми да си възвърне чертите на клана Отори.

Славеевият под опасваше цялата къща, но за мен не криеше опасност. Дори и в тъмното можех да го прекося, без да запее. При отсрещната страна се изкатерих по зида до прозореца на втория етаж — същия път, който Шинтаро, убиецът на Племето, бе изминал преди около година. Горе се заслушах. Стаята изглеждаше празна.

Капаците бяха затворени срещу мразовития нощен въздух, но не бяха залостени, затова не ми беше трудно да ги открехна, колкото да се промъкна между тях. Вътре бе почти толкова студено, колкото и вън, и даже още по-тъмно. В стаята се стелеше миризма на плесен и вкиснало, все едно не бе отваряна от дълго време, сякаш в нея вече витаеха само призраци.

Чух дишането на обитателите и разпознах съня на всеки един от тях. Не можах обаче да открия онзи, който ми трябваше — Ичиро. Слязох по тясната стълба, знаейки местата, където скърцаше най-силно, както познавах собствените си ръце. Щом се озовах долу, осъзнах, че къщата не е съвсем тъмна, както изглеждаше откъм улицата. В най-отдалечената стая, любимата на Ичиро, гореше лампа. Поех безшумно натам. Хартиената преграда бе затворена, но върху нея падаше сянката на възрастния човек. Плъзнах вратата встрани и я отворих.

Той вдигна глава и ме погледна без всякаква изненада. Усмихна се скръбно и направи лек жест с ръка:

— С какво мога да ти помогна? Знаеш, че бих сторил всичко, за да постигнеш покой, но вече съм стар. Използвал съм повече писало, отколкото меч.

— Учителю — прошепнах. — Това съм аз, Такео — влязох в стаята, затворих вратата зад гърба си и се отпуснах на колене пред него.

Той трепна, все едно спеше и току-що бе изтръгнат от съня или сякаш бе пребивавал в света на мъртвите и сега бе призован обратно от живите. Сграбчи ме за раменете и ме притегли към себе си в светлината на лампата.

— Такео? Възможно ли е наистина да си ти? — прокара ръце по главата ми, по тялото, сякаш се страхуваше, че съм привидение, а по страните му се стичаха сълзи. После ме прегърна, притискайки главата ми до рамото си, все едно бях неговият отдавна изгубен син. Усещах как мършавите му гърди хриптят немощно. После се отдръпна леко и се взря в лицето ми: — Помислих те за Шигеру. Той често ме навестява посред нощ. Стои тук на прага. Знам какво иска, но какво мога да сторя! — избърса сълзите си с ръкав и продължи: — Пораснал си и си станал досущ като него. Къде беше през всичкото това време? Предполагахме, че си убит, но понеже през две-три седмици някой идва в къщата да те търси, накрая решихме, че сигурно си още жив.

— Бях скрит от Племето — рекох, питайки се доколко бе наясно с моя произход. — Първо в Ямагата, а през последните два месеца в Мацуе. Сключих сделка с тях. Те ме отвлякоха в Инуяма, но ме пуснаха да отида в крепостта и да изнеса владетеля Шигеру. В замяна се съгласих да им служа. Може би не знаете, но имам кръвна връзка с тях.

— Е, предположих — отвърна Ичиро. — Иначе защо Муто Кенджи би се появил тук? — той хвана ръката ми и я стисна развълнувано. — Всички знаят как си избавил Шигеру от мъките му и си обезглавил Ийда в знак на отмъщение. Мога да ти призная, че винаги съм смятал осиновяването ти за грешка, но ти заличи всичките ми съмнения и в онази нощ изплати до един дълговете си към него.

— Не съвсем. Владетелите Отори го предадоха на Ийда, но и до днес не са наказани.

— С такава цел ли си дошъл? Това би донесло покой на духа му.

— Не. Изпрати ме Племето. Смятат, че владетелят Шигеру е поддържал архив за тях, и искат да го приберат.

Ичиро се усмихна иронично:

— Той водеше архив за много неща. Преглеждам го всяка вечер. Владетелите Отори твърдят, че осиновяването ти е незаконно и тъй като ти и бездруго най-вероятно си мъртъв, вследствие на което Шигеру остава без наследници, неговите земи трябва да бъдат върнати на крепостта. Търся още доказателства, за да можеш да запазиш онова, което е твое — гласът му доби сила и настоятелност. — Трябва да се върнеш, Такео. Половината клан ще те подкрепи заради онова, което извърши в Инуяма. Мнозина подозират, че чичовците на Шигеру са планирали смъртта му, и са възмутени. Върни се и довърши отмъщението си!

Присъствието на Шигеру бе навсякъде около нас. Очаквах всеки миг да влезе в стаята с типичната си енергична крачка, с добродушната си усмивка и с тъмните си очи, които гледаха тъй открито и в същото време криеха толкова много.

— Чувствам го като свой дълг — рекох бавно. — Няма да имам покой, ако не го сторя. Но напусна ли Племето, те със сигурност ще се опитат да ме убият… даже нещо повече — няма да се спрат, докато не го постигнат.

Ичиро пое дълбоко въздух:

— Мисля, че съм те преценил правилно. Ако не, ти и бездруго си дошъл с намерението да ме убиеш. Аз съм стар. Готов съм да продължа нататък. Но бих искал да видя делото на Шигеру завършено. Така е, той наистина събираше сведения за Племето. Смяташе, че никой не може да осигури мир за Трите провинции, докато Племето е толкова силно, тъй че се посвети на усилията да открие всичко възможно за тях, като записваше всяка получена информация. Погрижи се никой да не знае какво е съдържанието на архива му, дори аз. Беше изключително потаен, много повече, отколкото някой би могъл да допусне. Налагаше му се — за десет години и Ийда, и чичовците му на няколко пъти се опитаха да се отърват от него.

— Можете ли да ми го дадете?

— Няма да го предоставя на Племето — отвърна той. Лампата премига, внезапно осветявайки го. Лицето му бе придобило лукаво изражение, което никога не бях виждал. — Трябва да сипя още масло, иначе ще останем на тъмно. Нека да събудя Чийо.

— По-добре недейте — спрях го, макар че с искрено удоволствие бих видял възрастната жена, която поддържаше къщата и се отнасяше с мен като със син. — Не мога да остана.

— Сам ли дойде?

Поклатих глава:

— Кикута Акио ме чака навън.

— Опасен ли е?

— Най-вероятно ще се опита да ме убие. Особено ако се върна с празни ръце — запитах се колко ли е часът и какво ли прави Акио. Зимната песен на къщата звучеше навсякъде около мен. Не исках да я напусна. Шансовете ми май намаляваха. Ичиро никога нямаше да ми даде събраните от Шигеру сведения за Племето; аз нямаше да мога да го убия, за да ги взема. Извадих ножа от пояса си, почувствах познатата тежина в дланта си: — Сега ще отнема собствения си живот!

— Е, това е един от възможните варианти — каза Ичиро и изсумтя. — Но не особено задоволителен. Тогава ще си общувам с два лишени от покой призрака, които ще ме посещават през нощта. А убийците на Шигеру ще останат ненаказани… — лампата изсъска. Ичиро стана: — Ще донеса още масло — измърмори. Слушах как тътри крака из къщата, и мислех за Шигеру. Колко ли нощи бе седял до късно в същата тази стая? Около мен имаше множество кутии със свитъци. Докато се взирах вяло в тях, изведнъж си спомних с кристална яснота дървеното сандъче, което бях носил нагоре по склона като подарък за игумена през онзи ден, в който бяхме посетили храма, за да разгледаме картините на Сешу. Стори ми се, че виждам как Шигеру ми се усмихва. Ичиро се върна, нагласи лампата и каза: — И бездруго архивът не е тук.

— Знам. В Тераяма е.

Ичиро се усмихна:

— Ако искаш съвета ми, макар че в миналото изобщо не го зачиташе, иди там. Тръгни веднага, още тази нощ. Ще ти дам пари за пътуването. В храма ще ти предоставят убежище до края на зимата. А от там можеш да планираш отмъщението си за владетелите Отори. Това е волята на Шигеру.

— И аз го желая. Но съм сключил сделка с учителя Кикута. Сега съм обвързан с Племето чрез собствената си дума.

— Мисля, че първо си се заклел във вярност към клана Отори. Нима Шигеру не ти спаси живота, когато Племето дори още не беше чувало за теб? Пък и сам каза, че Акио ще те убие? Значи вече са нарушили договорката с теб. Можеш ли да се промъкнеш край него? Къде те чака?

— Оставих го на пътя пред портата. Сега вече може да е навсякъде.

— Е, нали ще го чуеш пръв? Ами онези номера, дето ми ги играеше на мен? Винаги някъде другаде, докато аз си мислех, че учиш…

— Учителю… — започнах. Канех се да му се извиня, но той ми махна да замълча.

— Прощавам ти всичко. Не онова, на което те научих, ти помогна да изведеш Шигеру от Инуяма, нали? — той отново излезе от стаята и се върна с малък наниз монети и няколко оризови питки, увити в листа от водорасли. Нямах вързоп или кутия, където да ги сложа, а и бездруго двете ми ръце трябваше да останат свободни. Завързах парите в препаската си под робата и мушнах питките в пояса си. — Ще намериш ли пътя? — Ичиро взе да се суети както едно време преди посещение на светилище или преди друго пътуване.

— Мисля, че да.

— Ще ти напиша писмо, с което да минеш през бариерата. Ти си слуга от това домакинство — така изглеждаш, — който урежда подробностите около посещението ми в храма през следващата година. Ще се срещнем в Тераяма, когато се стопят снеговете. Чакай ме там. Шигеру беше в съюз с Араи. Не знам как стоят нещата помежду ви, но трябва да потърсиш закрилата му. Той ще ти бъде благодарен за всякаква информация срещу Племето… — взе четчицата и взе да пише припряно. — Можеш ли все още да пишеш? — попита, без да вдига поглед.

— Не особено добре.

— Ще имаш на разположение цялата зима да се упражняваш — запечата писмото и се изправи. — Между другото какво стана с Джато?

— Пазят ми го в Тераяма.

— Време е да се върнеш за него — той се усмихна отново и после измърмори недоволно: — Чийо ще ме убие, задето не съм я събудил — скрих писмото под дрехата си и двамата се прегърнахме. — Някаква странна съдба те свързва с тази къща — рече той. — Мисля, че е привързаност, от която не можеш да избягаш — гласът му секна.

Видях, че за пореден път едва сдържа сълзите си.

— Знам — прошепнах в отговор. — Ще сторя всичко, което предлагате.

Бях убеден, че не мога да се откажа от този дом и от наследството си. Те ми принадлежаха. И щях да си ги възвърна. Всичко, което каза Ичиро, имаше своя съвършено ясен смисъл. Трябваше да избягам от Племето. Архивът на Шигеру щеше да ме закриля от тях и да ми предостави силна позиция за преговори с Араи. Само да успеех да се добера до Тераяма…