Пророчеството

Десета глава

Веднага щом снегът взе да се топи и размразяването започна, подобно на течаща вода плъзна мълва, че се намирам в Тераяма, че ще се опълча срещу владетелите Отори и ще предявя претенции за наследството си. И подобно на течаща вода, първо на тънка струйка, а после на талази, към храма в планината поеха воини. Имаше и такива без господари, но повечето бяха Отори, които признаваха правото ми на законен наследник на Шигеру и намираха претенциите ми за основателни. Моята история се бе превърнала в легенда и аз, изглежда, бях станал герой не само за младежите от класата на воините, но и за земеделските стопани и селяните от владението на Отори, които бяха стигнали до отчаяние след свирепата зима, увеличените данъци и безмилостните закони, наложени от Шоичи и Масахиро — чичовците на Шигеру.

Въздухът бе изпълнен със звуците на пролетта. Върбите се бяха окичили със своите златистозелени кичури. Лястовици се стрелкаха над наводнените ниви и виеха гнездата си под стрехите на храмовите постройки. Всяка нощ изпълнението на жабите се усилваше. Покрай дигите бяха нацъфтели цветя — кукуряк, лютиче и яркорозов глушник. Чапли, ибиси и жерави се връщаха към реките и вировете.

Игуменът Мацуда Шинген ми разреши да използвам всички ресурси и възможности на храма и така прекарах първите седмици на пролетта в организиране на хората, които идваха при мен, в екипирането и въоръжаването им. Ковачи и оръжейници, дошли от Ямагата и от други места, отвориха работилниците си в подножието на свещената планина. Всеки ден пристигаха нови търговци — предимно джамбази и оръжейници — и обикновено успяваха да осъществят добри продажби. Аз самият също купувах коне и оръжия. Независимо от броя на хората, с които разполагах, и въоръжението им моите главни оръжия винаги щяха да бъдат бързината и изненадата. Нямах нито времето, нито средствата да събера огромна армия от пешаци както Араи. Налагаше ми се да разчитам на малка, но подвижна конница.

Сред първите пристигнали бяха братята Мийоши — Кахей и Гемба — с които бях тренирал в Хаги. Онези дни, когато се сражавахме с дървени мечове, ми изглеждаха невъзможно далечни. Появата им означаваше много за мен, много повече, отколкото самите те подозираха, когато коленичиха и помолиха за позволение да се присъединят към мен. Това означаваше, че най-добрите от хората на Отори не бяха забравили Шигеру. Те доведоха със себе си още трийсет мъже и също толкова желани вести от Хаги.

— Шоичи и Масахиро знаят, че се готвиш да се завърнеш — каза ми Кахей. Той бе няколко години по-голям от мен и имаше известен воински опит, тъй като на четиринайсет бе участвал в битката при Яегахара. — Но не се боят особено, защото не те възприемат насериозно. Смятат, че още след първата схватка ще те разгромят и ти ще избягаш с подвита опашка… — после ми се усмихна. — Не искам да те обиждам, но са с впечатлението, че си някакъв слабак…

— Виждали са ме само като такъв — отвърнах. Спомних си Абе, васала на Ийда, който плати с живота си, задето ме бе подценил. — В известен смисъл са прави. Вярно е, че съм млад и познавам войната само на теория, но правото е на моя страна и изпълнявам волята на Шигеру.

— Хората говорят, че си Божи избраник — рече Гемба. — Казват, че си надарен със способности, които не са от този свят…

— Много добре знаем! — възкликна Кахей. — Помниш ли битката с Йошитоми? Но той смяташе, че тези способности са ти от лукавия, не от Бог.

Бях се сражавал срещу сина на Масахиро в една схватка с дървени мечове. Той бе по-добър от мен в боя с меч, но аз имах други умения, които той смяташе за измама, и ги бях използвал, за да му попреча да ме убие.

— Взели ли са ми къщата и земята? — попитах. — Чух, че възнамерявали да го сторят.

— Все още не — главно защото старият ни учител Ичиро отказва да им ги предаде. Дал им е да разберат, че няма да ги отстъпи без бой. Владетелите не изпитват особено желание да влизат в разпра с него и с оцелелите хора на Шигеру… Те са най-верните ти поддръжници.

С облекчение научих, че Ичиро е жив. Надявах се скоро да тръгне и да дойде тук в храма, където можех да го закрилям. Откакто почна топенето на снеговете, го чаках всеки ден.

— Освен това не са сигурни в отношението на гражданите — намеси се Гемба. — Сега не искат да разпалват ничие недоволство. Страхуват се от въстание.

— Винаги са предпочитали да заговорничат тайно — отбелязах.

— Те наричат това преговори — рече Кахей неприязнено. — Пробвали ли са се да преговарят с теб?

— Нямам никакви вести от тях. Освен това няма нищо за преговаряне. Те са виновни за смъртта на Шигеру. Опитаха се да го убият в собствената му къща и като не успяха, го предадоха на Ийда. Не мога да се споразумея с тях, дори и да го предложат…

— Какво си намислил? Как ще действаш? — попита Кахей, присвивайки очи.

— Няма начин да атакувам Отори в Хаги. Изискват се много повече средства и възможности от тези, с които разполагам. Мисля, че трябва да се обърна към Араи… но няма да правя нищо, преди да дойде Ичиро. Той каза, че ще пристигне, щом пътят се изчисти.

— Изпрати ни в Инуяма — предложи Кахей. — Сестрата на майка ни е омъжена за един от васалите на Араи. Можем да установим дали зимата е променила отношението му към теб.

— Когато му дойде времето, ще го сторя — обещах, радостен, че разполагам с възможност да подходя към Араи по заобиколен начин. Не споделих с тях, нито с другиго, решението, което вече бях взел — първо да отида при Каеде, където и да се намираше, и да се оженя за нея, да получа чрез брака ни власт върху земите на Ширакава и Маруяма и така да стоя на по-различни позиции пред Араи. Стига тя все още да ме искаше и да не се бе омъжила…

С всеки следващ пролетен ден неспокойствието ми нарастваше. Времето бе непостоянно — един ден слънчево, друг — мразовито и ветровито. Сливите цъфнаха насред градушка. Дори когато вишневите дръвчета напъпиха, все още беше студено. Но вече навсякъде личаха признаците на настъпващата пролет и най-вече, изглежда, в собствената ми кръв. Подчиненият на строга дисциплина живот през току-що отминалата зима ме бе направил по-издръжлив от всякога — физически и умствено. Обучението на Мацуда, несъмнената му привързаност към мен, съзнанието, че съм потомък на клана Отори — всичко това ми бе вдъхнало нов вид увереност и самочувствие. Вече не се терзаех толкова от мисли за раздвоената си природа, от противоречиви чувства за дълг и вярност. Не давах външен израз на безпокойството, което все повече ме терзаеше. Учех се да не показвам нищо, да не се издавам по никакъв начин. Ала нощем мислите ми се устремяваха към Каеде, последвани от мощно желание. Копнеех за нея, страхувах се, че може да се е омъжила за друг и да съм я загубил завинаги. Когато не можех да спя, се измъквах от стаята и напусках храма, изследвах околността и понякога стигах чак до Ямагата. Часовете в медитация, учене и тренировки бяха усъвършенствали всичките ми умения и не се боях, че някой може да ме разкрие.

С Макото се виждахме всеки ден, за да учим заедно, но по негласно споразумение не се докосвахме. Приятелството ни бе преминало на друго ниво, което, чувствах, щеше да продължи до края на живота ни. Не спях и с жени. Те не се допускаха в храма, а опасенията, че може да ме убият, ме държаха далеч от публичните домове; освен това не исках да създам още едно дете. Често мислех за Юки. Не можах да устоя и минах покрай дома на родителите й в една безлунна нощ в края на втория месец. Цветовете на цъфналото сливово дръвче се открояваха в мрака, но в къщата не светеше и при портата имаше само един пазач. Бях чул, че през есента хората на Араи я били преобърнали наопаки. Сега изглеждаше опустяла. Дори мирисът на ферментиращи соеви зърна бе изчезнал.

Мислех за нашето дете. Бях сигурен, че ще е момче, отгледано и възпитано от Племето в омраза към мен и по всяка вероятност предопределено да изпълни пророчеството на сляпата старица. Това, че знаеш бъдещето, не означава, че можеш да го избегнеш — ето част от горчивата скръб на човешкия живот.

Питах се къде ли е Юки в този момент — може би в някое тайно селце на север от Мацуе; често мислех и за Кенджи, баща й. Той вероятно не бе толкова далеч, сигурно се спотайваше в някое от планинските села на Муто, без да знаеше, че тайната мрежа от скришни убежища на Племето ми е известна до последна подробност. Бях наизустил архива, оставен от Шигеру, но още не знаех какво точно щях да правя с тази информация. Можех да се възползвам от нея, за да си купя опрощението на Араи, или да я използвам лично, за да унищожа тайната организация, която ме бе осъдила на смърт.

Преди много време Кенджи се бе заклел да ме закриля до края на дните ми. Аз зачеркнах това негово обещание като част от нечестната му природа и не му бях простил за ролята му в предателството на Шигеру. Но в същото време си давах сметка, че без него нямаше да успея да осъществя отмъщението си, и не можех да забравя, че същата нощ той ме бе последвал обратно в крепостта. Ако можех да избирам нечия помощ, щеше да е неговата, но не смятах, че някога би се опълчил срещу решенията на Племето. Срещнехме ли се, щяхме да сме като врагове — всеки от нас дирейки възможност да отнеме живота на другия.

Веднъж, както се прибирах призори, чух забързано дишане на животно и изненадах на пътеката вълк. Той можеше да ме подуши, но не ме виждаше. А аз се бях приближил достатъчно, за да различа ярката козина зад ушите му, да усетя дъха му. Той оголи зъби от страх, отстъпи, обърна се и потъна в храстите. Чух го как спира и души отново с обоняние, остро като моя слух. Нашите светове на сетивата се застъпваха — моят бе по-силният в чуването, а неговият — в обонянието. Запитах се какво ли би било да влезеш в дивия и самотен свят на вълка. В Племето ме знаеха като Кучето, но аз предпочитах да се виждам в мислите си като този вълк, без повече да съм нечия собственост.

После настъпи утрото. Беше в края на третия месец, когато вишните всеки миг щяха да разцъфтят. Когато небето просветля, вървях нагоре по стръмната пътека, вперил поглед в планинските върхове, които изгряващото слънце обагряше в розово. И тогава зърнах моя Раку. Беше сред десетина непознати коне, завързани пред странноприемницата. Сякаш никой вътре още не се бе събудил, макар че отсреща през двора чух да се отваря врата. Погледът ми се зарея над конете и в същия миг Раку обърна глава, видя ме и изцвили радостно.

Бях го оставил като дар на Каеде. Той бе единствената ми собственост, останала след падането на Инуяма. Възможно ли бе тя да го е продала или да го е подарила на някого? Или щом той бе тук, значеше, че и тя е наблизо?

Между конюшните и помещенията за гости в странноприемницата имаше малък вътрешен двор с борове и каменни фенери. Влязох вътре. Знаех, че има още някой наоколо, чувах нечие дишане зад капаците на прозорците. Отправих се към верандата, тласкан от неистово желание да разбера дали е Каеде, и в същото време сигурен, че в следващия момент ще я видя.

Беше даже по-прекрасна, отколкото си я спомнях. След болестта бе станала по-слаба и крехка, което подчертаваше изящните й черти, нежността на китките и врата й. Сърцето ми биеше така, че заглушаваше околния свят. После, осъзнавайки, че за миг ще останем сами, преди обитателите на странноприемницата да се събудят, излязох от прикритието си и коленичих пред нея.

Твърде скоро след това чух, че жените в стаята почват да се надигат. Станах невидим и се отдалечих безшумно. Чух как Каеде ахна слисана, и си дадох сметка, че още не бях й казал за уменията ми като потомък на Племето. Имахме да си говорим за толкова неща — дали някога щяхме да разполагаме с достатъчно време? Когато минах под чановете, те звъннаха. Видях, че конят ми ме търси, но без да може да ме види. После възвърнах реалните си очертания. Крачех нагоре по хълма, преливайки от жизненост и радост, все едно бях изпил някаква вълшебна отвара.

Както всеки ден, отидох в гробищата при храма и коленичих пред гроба на Шигеру. В този ранен час под кедрите беше пусто и сумрачно. Слънцето докосваше короните им; отвъд долината мъглата се стелеше по склоновете и върховете, сякаш плуваха в пяна.

Водопадът струеше в неспирен ромон, съпроводен от тихото бълбукане на водата, която течеше през канали и тръби към езерцата и водохранилищата в градината. Чувах монасите, отдадени на молитва, напевния ритъм на сутрите, внезапния ясен звън на храмова камбана. Радвах се, че Шигеру почива тук, в това място на мир и покой. Обърнах се към неговия дух и го помолих за сила и мъдрост. Казах му онова, което той без съмнение вече знаеше — че възнамерявам да изпълня последната му воля. И най-вече — че ще се оженя за Ширакава Каеде.

Внезапно земята се разтърси. Бях обладан от сигурност, че постъпвам правилно, но и от чувството за неотложност. Трябваше да се венчаем незабавно.

Промяна в мелодията на водата ме накара да се обърна. В голямото изкуствено езеро, току на повърхността, се мятаха и биеха с опашки шарани — искряща рогозка от червено и златно. Вперил поглед в тях със спокойно и ведро лице, Макото ги хранеше.

Червено и златно изпълниха очите ми — цветовете на сполуката, цветовете на женитбата.

Той видя, че го гледам, и извика:

— Къде беше? Пропусна закуската.

— Ще хапна по-късно — изправих се и тръгнах към него. Не можех да сдържам вълнението си. — Владетелката Ширакава е тук. Ще отидеш ли с Кахей да я съпроводиш до женското помещение за гости?

Той хвърли последната шепа просо във водата.

— Ще кажа на Кахей, но предпочитам да не ходя. Не искам да й напомням за болката, която й причиних.

— Може би си прав. Да, кажи на Кахей. Нека я доведат тук преди пладне.

— Защо е дошла? — попита Макото, хвърляйки ми кос поглед.

— На поклонение, да изрази благодарността си за оздравяването си. Но сега, когато вече е тук, възнамерявам да се оженя за нея.

— Просто ей така? — засмя се той невесело.

— Защо не?

— Опитът ми по отношение на браковете е твърде ограничен, но смятам, че при такива важни фамилии, като Ширакава, или ако се стигне дотам — Отори, е нужно съгласие, владетелите на клана трябва да заявят одобрението си.

— Аз съм владетелят в моя клан и заявявам своето съгласие — отвърнах шеговито, чувствайки, че той създава излишни проблеми.

— Твоят случай е малко по-различен. Но на кого се подчинява владетелката Ширакава? Семейството й може да има други планове за нея…

— Тя няма семейство — усетих, че почвам да се дразня.

— Не се дръж като глупак, Такео. Всички имат семейство, особено неомъжените момичета, които са наследници на големи владения…

— Аз имам и законното право, и моралното задължение да се оженя за нея, тъй като тя е била годеница на моя осиновител — в тона ми вече звучеше яд. — Шигеру недвусмислено изрази волята си да го сторя!

— Не се дразни — каза той, след като замълча за момент. — Знам какво изпитваш към нея. Казвам само онова, което ще чуеш от всекиго.

— И тя ме обича!

— Любовта няма нищо общо с брака — той поклати глава и ме изгледа така, все едно бях дете.

— Нищо не е в състояние да ме спре! Тя е тук. Няма повече да допусна да си отиде от мен. Ще се оженим още тази седмица.

Заби храмовата камбана. Един от по-възрастните монаси пое през градината, като ни гледаше неодобрително. Докато си разменяхме реплики, Макото говореше с приглушен глас, но моят тон бе висок и настъпателен.

— Трябва да отивам на медитация — каза той. — Може би и за теб ще е по-добре. Помисли, преди да пристъпиш към действие.

— Вече съм решил. Ти отивай да медитираш! Аз ще кажа на Кахей. И после ще говоря с игумена.

Времето, в което обикновено ходех при него всяка сутрин за два часа упражнения по бой с меч, вече минаваше. Побързах да намеря братята Мийоши и успях да ги настигна надолу по хълма. Бяха тръгнали да говорят с оръжейника.

— Владетелката Ширакава? — попита Кахей. — Безопасно ли е да я доближим?

— Защо го казваш? — попитах аз.

— Не се обиждай, Такео, но всички знаят легендата за нея. Тя носи смърт на мъжете.

— Само ако я пожелаят — добави Гемба, видя изражението ми и продължи: — Така говорят хората!

— Била толкова красива, казват, че видиш ли я, нямало как да не я пожелаеш — Кахей доби мрачно изражение. — Пращаш ни на сигурна смърт.

Нямах настроение за цирковете им, но думите им показваха още по-ясно колко важно бе да се оженим. Каеде бе казала, че е в безопасност единствено с мен, и вече разбирах защо. Единствено бракът й с мен щеше да я спаси от проклятието, което тегнеше над нея. Бях сигурен, че никога няма да представлява опасност за мен. Други мъже, които я бяха пожелавали, вече не бяха между живите, но аз бях слял тялото си с нейното и бях жив.

Нямах намерение да обяснявам всичко това на братята Мийоши.

— Доведете я в женските помещения за посетители колкото се може по-скоро — отсякох. — Погрижете се да не я съпровожда никой от хората й. Кондо Киичи и Муто Шизука да заминат още днес. Тя ще води със себе си само една прислужничка. Отнасяйте се към тях с най-голяма вежливост. Кажете й, че ще отида при нея след часа за обяд.

— Такео наистина е смелчага! — измърмори Гемба.

— Госпожица Ширакава още тази седмица ще стане моя съпруга.

Това ги стресна. Видяха, че съм сериозен, и си замълчаха. Поклониха се официално и безмълвно поеха към стражницата, откъдето взеха със себе си още петима-шестима мъже. Вече отвъд портата пуснаха още няколко шеги по мой адрес, без да осъзнават, че ги чувам. Помислих си да ги догоня и добре да ги подредя, но вече бях закъснял за срещата с игумена.

Заслушан в смеха им, който заглъхваше надолу по склона, поех бързо към главната постройка на храма, където се провеждаха тренировките ни. Мацуда вече беше там, облечен в монашеската си роба. Аз все още бях с грубите одежди, които бях носил през нощните си митарства — разновидност на черната униформа на Племето: панталони до коленете, гамаши и ботуши с обособен палец, удобни както за бой с меч, така и за катерене по зидове и тичане по покриви.

Мацуда изобщо не изглеждаше затруднен от дългите поли и широките ръкави на робата си. Обикновено приключвахме тренировките така: аз — задъхан и облян в пот, а той — благ и спретнат, все едно бе прекарал тези два часа в молитви.

Коленичих пред него, за да се извиня за закъснението си. Той ме огледа с насмешливо изражение, но не каза нищо, а само посочи с глава към бойната тояга. Взех я от стойката. Беше тъмна на цвят, почти черна, по-дълга от Джато и много по-тежка. Откакто тренирах с нея ежедневно, мускулите на китките и ръцете ми бяха станали по-здрави и гъвкави и най-накрая, изглежда, бях преодолял травмата, която Акио ми бе причинил в Инуяма. Първоначално тоягата беше като твърдоглав кон, който отказва да захапе юздечката; постепенно се бях научил да я владея, докато вече можех да я управлявам така сръчно, както чифт пръчици за хранене.

В тренировката тази прецизност бе също толкова необходима, колкото и в истинския бой, тъй като едно погрешно движение можеше да пукне череп или да строши гръдна кост. Не разполагахме с достатъчно хора, за да рискуваме да се убиваме или да се нараняваме по време на упражнение.

Щом вдигнах тоягата в готовност за бой, усетих, че ме залива вълна от умора. Почти не бях спал предишната нощ и не бях ял от последната вечеря. Тогава си помислих за Каеде, представих си я така, както я бях видял по-рано — коленичила на верандата. Силите ми се възвърнаха. В тази част от секундата осъзнах колко съвършено необходима бе тя за мен.

Обикновено не бях равностоен партньор на Мацуда. Но нещо ме бе променило, бе обединило всички елементи от обучението ми и ги бе сляло в едно цяло — някакъв твърд, неразрушим дух избликна от сърцевината на съществото ми и се вля в ръката, която стискаше меча. За първи път си дадох сметка, че съм четирийсет години по-млад от Мацуда. Видях възрастта и уязвимостта му. Проумях, че зависи от моята пощада.

Отказах се от атаката си и отпуснах тоягата. В този момент неговата намери незащитеното място и ме уцели отстрани по врата с удар, който ме замая. За щастие не го стори с всичка сила. Обичайно ясните му очи сега пламтяха от неподправен гняв.

— Това да ти е за урок — изръмжа той. — Първо, да не закъсняваш и, второ, да не си позволяваш мекушавост, докато се биеш! — отворих уста да кажа нещо, но той отсече: — Не спори! Първо ми даваш някакъв знак, че не си губя времето с теб, а после се отказваш. Защо? Не защото си ме съжалил, надявам се? — аз поклатих глава. Той въздъхна: — Не можеш да ме заблудиш. Видях го в очите ти. Видях момъка, който дойде тук миналата година и бе затрогнат от Сешу. Това ли искаш да бъдеш? Художник? Тогава ти казах, че можеш да се върнеш тук, да учиш и да рисуваш… това ли искаш?

Не бях склонен да отговоря, но той настоя с поглед и аз отроних:

— Част от мен може да го пожелае, но още е рано. Първо трябва да изпълня волята на Шигеру.

— Сигурен ли си? Ще се посветиш ли на това с цялото си сърце?

Чух, че тонът му е съвършено сериозен, и отвърнах по същия начин:

— Да.

— Ще водиш много мъже в битка, някои от тях ще изпращаш на сигурна смърт. Убеден ли си, че си готов? Ако имаш някаква слабост, Такео, тя е именно тази — твърде жалостив си. Онова, от което се нуждае един воин, е много повече от изблик на безпощадност или на гняв. Мнозина ще умрат, докато те следват, ти самият ще отнемеш живота на десетки хора. Тръгнеш ли по тази пътека, трябва да я следваш докрай. Не можеш да спираш атаката си или да сваляш защитата си, защото си изпитал съжаление към своя противник.

Усетих как лицето ми пламва.

— Няма да се повтори. Не исках да ви обидя. Простете.

— Ще ти простя, ако повториш това движение и го изпълниш докрай!

Той зае изходно положение, като ме гледаше право в очите. Нямах опасения да срещна погледа му — той не бе подвластен на съня на Кикута, а и аз никога не го бях пробвал върху него. Не бях прибягвал до невидимост или до второто си аз, макар че понякога, в разгара на битката, усещах как фалшивият ми образ почва да се изплъзва.

Тоягата му разсичаше въздуха като светкавица. Престанах да мисля за друго, съсредоточих се върху противника си и движението на оръжието, върху пода под нозете ни и пространството около нас, което запълвахме почти като в танц. Още два пъти стигах до момента, в който съзирах превъзходството си над него, и не се поколебах да се възползвам, завършвайки движението докрай.

Когато свършихме, дори Мацуда лъщеше от пот, макар и леко. Докато триехме лицата си с пешкирите, които ни бе донесъл Норио, игуменът каза:

— Не мислех, че от теб може да излезе добър боец с меч, но ти се справи по-добре, отколкото очаквах. Когато се съсредоточиш, не си зле, даже никак… — онемях от тази похвала. Той се засмя: — Не се възгордявай. Ще се видим следобед. Надявам се, че си готов с проучването на военните стратегии?

— Да, отче. Но има нещо друго, за което трябва да говоря с вас.

— Нещо за владетелката Ширакава?

— Как разбрахте?

— Вече чух, че пристига на посещение в храма. За нас това е голяма чест. По-късно през деня ще отида да я видя.

Изреченото звучеше като небрежен разговор за обикновен гост, но вече познавах Мацуда твърде добре — той не правеше нищо просто така. Опасявах се, че ще има същите възражения относно брака ми с Каеде, които бе изразил Макото, но рано или късно бях длъжен да го уведомя за намеренията си. Всичко това просветна в главата ми за миг, след което ми хрумна, че ако трябва да подиря нечие позволение, то това е неговото.

Паднах на колене и рекох:

— Искам да се оженя за владетелката Ширакава. Може ли да получа благословията ви и възможно ли е церемонията да се извърши тук?

— Това ли е причината, която я води в храма? Има ли разрешение от своето семейство?

— Не, дошла е с друга цел, иска да се поклони в израз на благодарност за оздравяването си. Но това бе едно от последните нареждания на владетеля Шигеру към мен… да се оженя за нея… и сега съдбата ми я води… — долових в гласа си умолителна нотка.

Игуменът също я чу. Усмихна се и каза:

— Проблемът не е от твоя страна, Такео, тъй като ти трябва да сториш точно това. Но тя не може да се омъжи без одобрението на своя клан, на владетеля Араи… Имай търпение, поискай разрешението му. Миналата година той се отнасяше благосклонно към този брак. Имаме всички основания да смятаме, че все още мисли така.

— Може да ме убият всеки момент! — възкликнах. — Нямам време да бъда търпелив! А има и друг, който иска да се ожени аз нея.

— Сгодени ли са?

— Официално — не. Но очевидно той очаква бракът да се състои. Благородник е, имението му е до нейното.

— Фудживара…

— Познавате ли го?

— Знам кой е. Всички го знаят освен полуграмотните като теб. Това е много подходящ съюз. Именията ще се слеят, синът на Фудживара ще наследи и двете и което е по-важно, тъй като Фудживара почти със сигурност ще се върне в столицата, при това скоро — Араи ще разполага с приятел в двора на императора.

— Нищо подобно няма да стане, защото тя ще стане моя съпруга, и то преди края на седмицата!

— Двамата заедно ще те смажат — беше вперил очи в лицето ми.

— Не и ако Араи смята, че мога да му помогна да унищожи Племето. А когато сключим брак, незабавно ще се преместим в Маруяма. Господарката Ширакава е законна наследница на владението, както и на собствеността на баща си. Това ще ми предостави средствата, от които се нуждая, за да се изправя срещу Отори.

— Като стратегия не е зле — рече Мацуда. — Но е твърде рисковано, тъй като може да настроиш Араи срещу себе си. Според мен по-добре е да му служиш известно време и да усвоиш изкуството на войната. А и не ти трябва да се сдобиваш с враг като Фудживара. Този ход, колкото и да е дързък, може напълно да съсипе надеждите ти. Не бих искал да стана свидетел на това. Държа да видя изпълнена волята на Шигеру. Струва ли си риска?

— Нищо няма да ми попречи да се оженя за нея — заявих приглушено, но твърдо.

— Ти си влюбен. Не позволявай това да повлияе на преценката ти.

— Не е просто любов. Тя е моят живот и аз съм нейният.

Той въздъхна:

— На определена възраст всички мислим така за една или друга жена. Повярвай ми, това е преходно…

— Отори Шигеру и Маруяма Наоми са се обичали силно години наред — посмях да заявя аз.

— Е, да, сигурно има някаква лудост в кръвта на Отори — отвърна той рязко, но изражението му се смекчи и погледът му стана замислен. — Истина е — рече той накрая. — Тяхната любов просъществува до смъртта им. И озаряваше всичките им планове и надежди. Ако се бяха оженили и бяха осъществили съюза, за който мечтаеха, обединявайки Средната провинция и Запада, кой знае какво биха постигнали… — той се пресегна и ме потупа по рамото. — Като че ли техните духове сега жадуват втори шанс чрез теб и владетелката Ширакава. Съгласен съм, че имението Маруяма би било идеалната база за начинанията ти. Само заради това… и заради паметта на мъртвите ще дам съгласието си за този брак. Можеш да се заемеш с нужната подготовка.

— Никога не съм присъствал на сватба — признах, след като се поклоних доземи с признателност. — Какво трябва да се направи?

— Жената, която придружава Каеде, ще знае. Питай нея. Надявам се, че не ме е обзела старческа сенилност…

Наближаваше време за обяд. Отидох да се измия и да се преоблека. Премених се грижливо с една от другите копринени роби с герба на Отори на гърба, които бях получил, когато пристигнах в Тераяма след дългия поход през снега. Ядох разсеяно, без да усещам вкуса на храната, наострил слух за пристигането на Каеде. Накрая чух гласа на Кахей пред столовата. Викнах го и той дойде при мен.

— Владетелката Ширакава е в женското помещение за гости — рече той. — От Хаги пристигнаха още петдесет души. Ще ги разквартируваме в селото. Гемба го урежда…

— Ще се срещна с тях довечера — казах, въодушевен от двете новини.

Оставих го да яде и се върнах в стаята си, където коленичих при писалището и извадих свитъците, които игуменът ми бе казал да прочета. Имах чувството, че ще умра от нетърпение, докато видя Каеде отново, но постепенно изкуството на войната ме погълна — разказите за спечелени и загубени битки, разборът на стратегия и тактика, ролите, изпълнявани от Земята и Небето. Задачата, която ми бе поставил, бе как да бъде превзет град Ямагата. Решението трябваше да бъде само теоретично, нищо повече; Ямагата все още се управляваше от Араи чрез неговия временен губернатор, макар че пристигаха сведения, според които Отори планирали да си върнат града — тяхна бивша собственост — и затова събирали армия на южната си граница близо до Цувано. Намерението на Мацуда бе да осъществи връзка с Араи от мое име и да ни помири, след което аз да служа на Араи, докато уреждам въпроса с наследството си от клана Отори. Сега обаче си дадох ясна сметка, че ако рискувам отново да предизвикам негодуванието на Араи, женейки се за Каеде, може да ми се наложи да превзема Ямагата незабавно. Това придаде известен практически смисъл на изучаваните от мен стратегии.

Познавах града толкова добре; бях изследвал всяка негова улица; бях се качвал в крепостта. Познавах и терена наоколо, планините, долините, хълмовете и реките. Главният ми проблем беше, че хората под мое командване бяха твърде малко — не повече от хиляда. Ямагата бе процъфтяващ град, но зимата бе тежка за всички. Ако нападнех в началото на пролетта, дали крепостта щеше да издържи на една продължителна обсада? Дали дипломацията щеше да доведе до капитулация там, където силата щеше да се окаже безрезултатна? Какви преимущества имах пред защитниците?

Докато разсъждавах над тези проблеми, мислите ми се насочиха към Джо-Ан, низвергнатия. Бях казал, че ще го потърся през пролетта, но все още не бях сигурен дали исках. Никога нямаше да забравя жадния, страстен поглед в очите му, в очите на лодкаря и на останалите отритнати от обществото. „Той е твоят човек сега, бе казал Джо-Ан за лодкаря. Както и всички ние.“ Бих ли могъл да включа низвергнати в своята армия или пък земеделските стопани, които всеки ден идваха да се помолят и да оставят приношения при гроба на Шигеру? Не се съмнявах, че можех да разчитам на тези хора, ако ги приемех. Но така ли действаше воинската класа? Не бях чел за битки, в които са се сражавали селяни. Обикновено те стояха далеч от сраженията, мразейки еднакво и двете страни, а после безпристрастно ограбваха мъртвите.

Както често се случваше, пред погледа ми изплува лицето на стопанина, когото бях убил в тайната му нива на хълма зад Мацуе. Чух отново вика му: „Владетелю Шигеру!“ Повече от всичко друго исках да постигна покой за духа му. Но той ми напомни също за смелостта и решимостта на другарите си — резерв, който в момента отиваше нахалост. Ако го използвах, дали духът на убития щеше да престане да ме преследва?

Земеделците в земите на Отори както в настоящите им владения около Хаги, така и в отстъпените на Тохан, обичаха Шигеру. Те вече се бяха вдигали на бунт, изпълнени с гняв след смъртта му. Вярвах, че ще подкрепят и мен, но се страхувах, че ако ги използвам, това ще отслаби верността на собствените ми воини.

Върнах се пак към задачата за превземането на Ямагата — ако можех да се отърва от временния лейтенант, когото Араи бе назначил в крепостта, съществуваше много по-голяма вероятност градът да падне и без продължителна обсада. Онова, от което се нуждаех, бе наемен убиец, на когото можех да имам доверие. По признания на Племето аз бях единственият човек, който бе успял да се изкатери съвсем сам в крепостта на Ямагата, но подобно действие в качеството ми на главнокомандващ вече не изглеждаше добър замисъл. Мислите ми взеха някак да се реят, което ми напомни, че почти не бях спал предишната нощ. Запитах се дали не бих могъл да подготвям млади момчета и момичета по почина на Племето. Дори да не притежаваха вродени дарби, постигнатото от мен в значителна степен бе въпрос на обучение. Виждах всички преимущества на една мрежа от шпиони. Дали пък нямаше да има и някои недоволни членове на Племето, които можеха да бъдат убедени да ми служат? На този етап изоставих тази идея, но по-късно щях да се върна към нея.

Навън се постопли, а времето почна да тече още по-бавно. Събудени от зимния им сън, край прозорците забръмчаха мухи. Чух първото коприварче, което се обаждаше от гората, крилата на стрелкащите се лястовици и потракването на човчиците им, докато ловяха насекоми. Край мен ромоляха звуците на храма — стъпки на нозе, шумолене на роби, припяване, което ту се усилваше, ту заглъхваше, внезапен ясен звън на камбана.

От юг полъхваше лек ветрец, изпълнен с благоуханията на пролетта. До седмица двамата с Каеде щяхме да бъдем женени. Животът се надигаше край мен, обгръщаше ме със своята сила и енергия. А коленичил тук, аз се бях вглъбил в теорията на войната.

И когато с Каеде се срещнахме същата вечер, не разговаряхме за любов, а за стратегия. Нямахме нужда да говорим за любов; щяхме да сключим брак, да станем съпруг и съпруга. Но ако искахме да живеем достатъчно дълго, за да имаме деца, трябваше да действаме бързо за обединяване на силите си.

Съобщението на Макото, че тя събира армия, се оказа истина. От жена ми наистина щеше да излезе страховит съюзник! Тя се съгласи с мен, че трябва незабавно да отидем в Маруяма, и ми разказа за срещата си със Сугита Харуки през есента. Той очакваше вести от нея и тя предложи да пратим неколцина от хората й при него, за да го уведомят за намеренията ни. Съгласих се и предложих Гемба, по-младият от братята Мийоши, да отиде с тях. Не изпратихме никакво съобщение до Инуяма. Колкото по-малко знаеше Араи за плановете ни, толкова по-добре.

— Шизука каза, че нашият брак ще го вбеси — рече Каеде.

Предполагах, че бе права. Трябваше да постъпим по-разумно. Трябваше да проявим търпение. Вероятно ако се бяхме обърнали към Араи по съответния ред, чрез лелята на Кахей или чрез Мацуда, или даже чрез Сугита, той щеше да вземе решение в наша полза. Но и двамата бяхме обладани от неистово чувство за неотложност, знаейки колко кратък можеше да се окаже животът ни. И така, няколко дни по-късно се оженихме пред светилището, в сенките на дърветата около гроба на Шигеру, в съответствие с волята му, но против всички закони на нашата класа. Единственото ни оправдание бе, че и двамата не бяхме получили типичното за класата ни възпитание. И двамата бяхме избегнали по различни причини строгото обучение на повечето деца на воини в подчинение. Това ни даваше свободата да действаме според желанията си, но старейшините на класата ни щяха да ни накарат да си платим за това.

Времето бе все така топло под влиянието на южния вятър. На сватбения ни ден вишните цъфнаха — феерия от розово и бяло. Хората на Каеде бяха получили разрешение да се присъединят към моите и най-висшият по ранг сред тях, Амано Тензо, говореше като неин представител и от името на клана Ширакава.

Когато Каеде бе изведена от пазителката на светилището пременена в пищни червени и бели одежди, които Манами по някакъв начин бе успяла да й намери, тя изглеждаше красива като в безвремие, сякаш бе свято същество. Аз се нарекох Отори Такео и назовах Шигеру и клана Отори като мои предци. Разменихме си ритуалните чаши вино, три пъти по три, и когато свещените клонки бяха поднесени, внезапен пристъп на вятъра ни обсипа със снежен вихър от цветчета.

Може да е изглеждало като смразяваща поличба, но онази нощ след пиршеството и празненствата, когато накрая се озовахме сами, не мислехме за никакви предзнаменования. В Инуяма се бяхме любили, обладани от диво отчаяние, в очакване да умрем преди утрото. Сега обаче, в сигурното убежище на Тераяма, имахме време да изследваме телата си, да се отдадем един другиму, да си дарим взаимно наслада спокойно и без да бързаме… а и Юки добре ме бе обучила в изкуството на любовта.

Разговаряхме за живота си, след като се бяхме разделили, особено за детето. Разсъждавахме за душата му, запратена отново в кръговрата на живота и смъртта, помолихме се за нея. Аз разказах на Каеде за посещението си в Хаги и за бягството си през снежната пустош. Не й разправих за Юки, но и тя запази някои неща в тайна, тъй като, макар че ми спомена за владетеля Фудживара, не се впусна в подробности, като например споразумението, което бяха сключили. Знаех, че й е дал много пари и храна, и това ме разтревожи, тъй като ме накара да смятам, че неговите възгледи за брака са по-широки от нейните. Усетих да ме полазват леки тръпки, които може и да са били предупреждение, но тогава загърбих тази мисъл, защото не исках нищо да помрачава радостта ми.

Събудих се на разсъмване и я намерих да спи в обятията ми. Кожата й беше бяла, копринена под пръстите ми, топла и в същото време прохладна. Косите й, тъй дълги и гъсти, че ни покриваха като шал, ухаеха на жасмин. Бях мислил за нея като за недостижимо цвете високо в планината, но тя беше тук, беше моя. Клепачите ме засмъдяха от нахлулите в очите ми сълзи. Небето бе великодушно, божествата ме обичаха. Те ми бяха дали Каеде!

Няколко дни небето продължи да ни се усмихва, дарявайки ни с ласкаво пролетно време и слънце. Всички в храма изглеждаха щастливи заради нас — от Манами, която сияеше от радост, когато ни донесе чай първата сутрин, до игумена, който възобнови уроците ни, като ме дразнеше безмилостно, щом ме хванеше да се прозявам. Десетки люде се качваха в планината да носят дарове и да ни пожелават всичко най-хубаво точно както биха направили хората в Мино.

Само отношението на Макото бе по-различно.

— Отдай се на щастието си — каза ми той. — Радвам се за теб, повярвай ми, но се страхувам, че няма да е за дълго.

Вече го знаех, бях го научил от Шигеру. „Смъртта настъпва внезапно и животът е крехък и кратък, беше ми казал той в деня след като ми бе спасил живота в Мино. Никой не може да промени това нито с молитви, нито със заклинания.“ Точно тази крехкост на живота го правеше тъй драгоценен.

Затова и щастието ни беше толкова огромно и наситено — непрестанно осъзнавахме колко мимолетно може да се окаже.

Вишневите цветчета вече окапваха, дните нарастваха, наближаваше краят на сезона. Зимата на подготовката бе свършила; пролетта си отиваше, за да отстъпи място на лятото, а лятото бе сезонът на войната. Предстояха ни пет битки. Четири победи и едно поражение.