Пророчицата

8.

Силиконовото хлапе, издокаран в нови ярки дрехи и лъскави черни ботуши, влезе в таверната „Краят на пътя“, изчака вратите да се затворят зад него и се огледа. Обстановката съвпадаше с представата му за Вътрешната граница: хазартни играчи и проститутки, миньори и авантюристи, всичките въоръжени, всичките истински или потенциални убийци. Синия павилион наистина принадлежеше на Демокрацията, а „Краят на пътя“ беше точно там, където трябваше да бъде — Търговски град на малък свят по Границата, чието име бе Последен шанс.

Огледа залата още веднъж, щастливо осъзна, че няколко клиенти се взираха любопитно в него, и кимна одобрително. Най-накрая отиде на бара.

— Какво да бъде? — попита Ледения, приближил се накуцвайки да го обслужи.

— Една бира.

— Идва веднага.

Ледения поднесе празна чаша под кранчето, измърмори „Налей“, изчака един момент, заповяда му да спре и плъзна чашата по плота до Силиконовото хлапе.

— Желаете ли нещо друго?

— Не, само бира — отвърна Хлапето и постави няколко шестоъгълни монети на плота.

Замълча и се вгледа съсредоточено в Ледения.

— Нещо не е наред ли? — последният отвърна подозрително на погледа му.

— Странно.

— Кое?

— Съвсем не приличате на жива легенда.

— Е, да си кажа правичката, не се чувствам като такава. Но просто от любопитство ме интересува — как трябва да изглежда една жива легенда?

— Не знам — вдигна рамене Хлапето. — Ама не като вас… И все пак сигурно наистина сте толкова изключителен, колкото разправят, иначе не бихте доживял тази възраст.

— Синко, нека ти дам един приятелски съвет, ако ми позволиш — рече Ледения, вперил напрегнато поглед в Хлапето.

— Какъв съвет?

— Не знам дали съм толкова изключителен, колкото казват, или не съм, но мога да те уверя, че съм достатъчно силен… Не можеш да ги видиш, но точно в този момент в теб са прицелени четири пистолета, така че моят съвет е да не предприемаш нищо, за което няма да доживееш да съжаляваш.

— Четири? — възкликна изненадано Хлапето и се огледа още веднъж наоколо. — Къде са?

— Това се казва въпрос — Ледения се усмихна студено. — А като говорим за въпроси, може би ще ми кажеш какво точно правиш на Последен шанс?

— Дойдох да ви намеря.

— Добре, намери ме. И сега какво?

— А сега ще ви предам съобщение от Гробокопача.

Ледения го изгледа.

— Какво знаеш за Гробокопача? — попита накрая.

— Може да се каже, че сме партньори.

— Не, аз не бих казал такова нещо — отвърна Ледения. — Мъже като Ломакс работят сами.

— Ами… — Хлапето малко се смути. — Той ми даде кораба си и ми се довери да ви предам съобщението му.

— Добре — съгласи се Ледения. — Какво трябва да ми кажеш?

— Тук ли? На бара?

Ледения го изгледа развеселено.

— Няма никой на метър около нас. Може би предпочиташ да ми го кажеш до рулетката или в мъжката тоалетна?

Хлапето вдигна рамене и се наведе над плота.

— Мъжът, който изпраща хора да те убият, е ръководител на религиозен култ и се нарича Миропомазания.

Ледения се намръщи.

— Никога не съм чувал за него. Защо иска смъртта ми?

— Не знам.

Ледения започна да бърше една чаша, докато обмисляше чутото.

— Защо Ломакс просто не ми се обади по радиото? Защо изпрати теб?

— Тръгна за среща с Миропомазания и… ами…

— Ти не беше поканен?

Хлапето кимна.

— Ами така става, когато си младши партньор.

— Има и още.

— О?

Хлапето извади пръстена на Ломакс.

— Той каза да ти покажа това.

— Добре, виждал съм го, негов е. А какво още трябва да ми кажеш?

— Че независимо какво чуеш за него, не е тръгнал да те убива.

— Ще чуя ли такова нещо? — попита Ледения.

— Така мислеше.

— Значи се е срещнал с Миропомазания под прикритието на наемен убиец?

— Бързо се досети.

— Е, нека се надяваме, че Миропомазания няма да му предложи толкова много, та да забрави за лоялността.

— Няма да забрави — увери го Хлапето.

— Ще се изненадаш какво могат да направят хората за пари. — Ледения извади бутилка иззад бара, взе две чаши и се отправи накуцвайки до празна маса недалеч от вратата. — Ела, млади човече, трябва да си поговорим.

Хлапето го последва и седна срещу него.

— Пийни едно — Ледения напълни двете чаши и побутна едната към младежа. — За сметка на заведението.

— Благодаря. Какво е това?

— Уиски от системата Байндър.

Хлапето отпи глътка. Алкохолът опари езика и гърлото му, но той се насили да се усмихне и измърмори:

— Добро е.

— Никога не ставай дипломат или политик — рече кисело Ледения.

— Моля?!

— Лош лъжец си.

— Казах, че ми харесва — раздразнено повтори Хлапето и изпи остатъка на един дъх, като неуспешно се опита да прикрие задавянето си.

— Как, по дяволите, се хвана Ломакс с тебе?

— Това пък какво значи?

— Искам да знам как, по дяволите, се хвана Ломакс с теб — повтори спокойно Ледения.

— Направих му една услуга на Сивия облак.

— Каква?

— Спасих му живота.

Ледения го изгледа.

— Ти? — не повярва Ледения.

— Аз.

— Ако попитам как, вероятно ще ми разкажеш.

— Мислиш, че лъжа ли? — разгорещи се Хлапето.

— Нека просто кажем, че преувеличаваш. И така ще е най-добре — добави той. — Ако на Ломакс му се е наложило ти да го спасяваш, значи не съм наел човека, когото трябва. А аз остарях, защото не греша в преценката си за хората, с които работя. — Замълча. — Къде срещнахте Миропомазания?

— Не сме се срещали. Свързахме се с един от неговите хора на Олимп, но аз не знам къде е Миропомазания.

— А какво знаеш за него?

— Не много. Само че е водач на някакъв култ и че желае смъртта ти.

— Сигурен ли си, че говориш за мъж, а не за жена? — попита Ледения и отпи глътка от чашата си.

— Да. Поне Корбеккиан — това е неговият човек на Олимп, който продължава да наема хора да те убият — та той говореше за мъж. Защо? — попита Хлапето. — Да не би някоя жена да ти има зъб?

— Възможно е. Просто исках да съм сигурен, че новото й име не е Миропомазания.

— Значи все пак някъде има жена, която иска да те убие — повтори Хлапето с озарено от любопитство лице. — Какво си й направил?

— Дълга история — Ледения пресуши чашата си.

— Целият съм в слух.

— Не е твоя работа.

— Знаеш ли, не си най-дружелюбният човек, когото съм срещал.

— През последния месец четирима души, които никога преди не съм виждал, се опитаха да ме убият. А сега ти се появяваш изневиделица и ми казваш, че някакъв религиозен куку, за когото никога не съм чувал, желае смъртта ми и че тези дни ще ми кажат, че Гробокопача работи за него. При тези обстоятелства някои хора може и да се държат дружелюбно, но аз не съм от тях.

— Но аз съм тук, за да ти помогна!

— Ти? — усмихна се развеселено Ледения. — Ти пък какво можеш да направиш?

— Ще се изненадаш.

Ледения вдигна рамене.

— Вероятно… Как се казваш?

— Наричат ме Силиконовото хлапе.

— Кой те нарича така?

Хлапето преглътна.

— Всеки, който ме е срещал, откакто напуснах Сивия облак — отговори неубедително той.

— Всичките, а? Е, изглежда интересно име, особено за младеж, който е от плът и кръв. Как се сдоби с него?

— Гробокопача ми го даде.

— В такъв случай съм впечатлен — рече Ледения, — Защо си Силиконовото хлапе?

— Имам имплантирани чипове за виждане в инфрачервения и ултравиолетовия спектър. А по пътя от Олимп дотук изобретих един, който ще ми даде възможност да реагирам по-бързо от всеки друг в галактиката.

— Но все още не е имплантиран в теб?

— Не, но това е проста хирургическа операция. Ако имате лекар на Последен шанс, мога да я извърша за по-малко от час.

— Имаме един — отговори Ледения, — но не е изтрезнявал от близо десет години. Ако бях на твое място, щях да почакам, докато посетя по-голям свят.

Хлапето изглеждаше страшно разочарован.

— Надявах се да я осъществя тук, за да мога да те защитавам.

— Благодаря за загрижеността, но нямам нужда от защита на собствения си свят… Освен това този следобед тръгвам.

— О? Къде отиваш?

— В Демокрацията.

— Защо?

— Защото ако стоя тук, ще съм удобна мишена за убийците на тоя Миропомазан — отговори Ледения. — Може би Ломакс ще се справи със ситуацията, а може би не… Не смятам да остана, за да разбера.

— Но защо в Демокрацията? Не съм казал, че Миропомазания е там. По дяволите, не знам къде е.

— Нито пък аз. Но смятам да разбера на всяка цена.

— И мислиш, че някой в Демокрацията може да ти каже?

— Да — отговори убедено Ледения. — Там има някой, който ще ми каже.

— Защо ще биеш целия път? Защо просто не му изпратиш съобщение по радиото?

— Не твърдя, че ще иска да ми каже — отвърна Ледения. — А само, че може да ми каже… И ще го направи — заключи мрачно той.

— Идвам с тебе — каза внезапно Хлапето.

— Не си спомням да съм те канил.

— Нищо няма да се случи тук, след като тръгнеш.

— Хлапе — започна сериозно Ледения, — гробищата са пълни с млади мъже, дошли по Вътрешната граница в търсене на приключения. Повярвай ми, ще си много по-добре, ако просто си седиш тук до идването на Ломакс.

Младежът поклати глава.

— Там има цяла галактика, която чака да бъде видяна. — Той се усмихна. — Смятам да я видя.

— Стани турист. Ще живееш по-дълго.

— Ако не ме вземеш, ще те последвам с кораба на Гробокопача.

— Това е твое право. Опитай се да не потрошиш кораба.

— По дяволите, Леден, защо не разбираш, че съм на твоя страна!

— Хлапе, ти дори не знаеш каква е играта.

— А ти знаеш ли?

— Не — призна Ледения. — Но смятам да разбера.

— Може да имаш нужда от мен.

— Съмнявам се.

— Веднъж имплантирам ли си чипа, ще бъда най-бързият човек, който някой е виждал.

— Да си бърз е добре, да си точен е по-добре — той млъкна за миг. — А да знаеш кога да не стреляш, е най-добре.

— Ако съм с тебе, ще ми казваш кога да стрелям и кога не.

— Да ти казвам какво да правиш не ми влиза в работата, — Ледения вторачи поглед в Силиконовото хлапе. — Не знаеш в какво се забъркваш. Ако имаш ум в главата, ще се върнеш на Сивия облак и ще останеш там.

— Ти също не знаеш в какво се забъркваш.

— Аз вече съм вътре. Четирима мъже се опитаха да ме убият.

— Защо мислиш, че ще престанат да те преследват, ако просто напуснеш Последен шанс? Мога да ти помогна.

— Защо?

— Защо какво? — попита объркано Хлапето.

Ледения го изгледа любопитно.

— Не те бях виждал допреди десетина минути. Защо искаш да рискуваш живота си заради мен?

— От малък слушам истории за тебе. Вероятно няма да ми повярваш, но си един от моите герои.

— Прекалено съм стар, дебел и куц, за да бъда нечий герой.

— Още една причина да съм ти от полза. На Последен шанс може и да си неуязвим, но се превръщаш в пушечно месо веднага щом го напуснеш.

— Виж какво Хлапе, дори и да имплантираш този твой чип, просто реакциите ти ще станат по-бързи.

— Това не е ли достатъчно?

Ледения го изгледа развеселен.

— Означава, че можеш да пропуснеш двойно повече мишени в сравнение с нормалните хора.

Хлапето стана, взе бутилката и отиде до бара. Сложи я в най-отдалечения край и се върна при масата.

— Може ли да затъмниш прозорците и да угасиш осветлението?

— На няколко дузини от моите клиенти няма да им хареса.

— Само за една-две секунди.

— Защо?

— За да ти докажа, че се нуждаеш от мен.

Ледения го изгледа, после вдигна рамене.

— Ще затъмним залата само за момент — съобщи той на събралите се клиенти и играчи. — Не се притеснявайте за нищо. Ако имате карти или пари на масата, поставете ръцете си върху тях.

Изчака няколко секунди, после кимна на един от подчинените си. Онзи влезе в офиса, а миг по-късно вратите се затвориха, прозорците се затъмниха и светлините угаснаха.

— И сега какво? — попита Ледения.

— Сега ще ти покажа какво мога.

Последва секунда тишина, нарушена от изстрел и трясък на счупено. Една жена изпищя, а неколцина от мъжете изпсуваха.

— Какво, по дяволите, беше това? — изкрещя Ледения. Осветлението се включи незабавно и той видя, че половината му клиенти бяха извадили оръжията си.

— Всичко е наред, приятели — успокои ги Ледения. — Няма за какво да се горещите.

— Само погледни — каза гордо Хлапето и посочи парчетата от бутилката върху плота.

Ледения докуцука до бара и застана на метър от стъкълцата.

— Наистина ли виждаш в тъмното?

Хлапето кимна.

— И улучвам в каквото се прицеля.

— Откъде да знам, че просто не си запомнил къде я сложи?

— Наистина ли се съмняваш? Можем да повторим опита — ще поставиш бутилка, където искаш, щом угасне осветлението.

Ледения се замисли над предложението и поклати глава.

— Няма нужда, вярвам ти. Добре де, направи ми впечатление.

— Е, и?

— От този момент работиш за мен.

— И колко ще ми плащаш?

— Зависи какво поискам да свършиш. — Ледения извади пачка кредити и ги подаде на Хлапето. — Това ще ти стигне за известно време.

— Благодаря. — Младежът прибра парите. — Кога тръгваме?

— След като си изям обяда и си опаковам нещата. Ще се срещнем при хангара.

— Благодаря, Леден. Няма да съжаляваш.

— Ще видим.

9.

Името на планетата бе Сладка вода. Тя бе сравнително нова на междузвездния пазар на недвижими имоти — свят за оттегляне на много богатите.

Сладка вода се гордееше с по едно игрище за голф на всеки петдесет от общо тридесет и пет хилядите жители, закрити и открити басейни във всяка къща, бърза доставка по домовете от местните магазини, лекар на всеки двеста души, километър и половина плажна ивица на сладководен океан за всеки собственик на недвижим имот, внесени птици от всеки вид и цвят, ежедневни транспортни услуги до повече от дузина главни светове на Демокрацията, стотици частни хангари, половин дузина брокерски къщи, свързани с всяка главна борса на Демокрацията, високи охранителни огради около всеки недвижим имот и многобройна, но незабележима частна охрана за цялата планета.

— Сигурно са нужни куп пари, за да се настаниш тук — рече Хлапето, когато заедно с Ледения слязоха от кораба.

— Повечето хора, които живеят тук, могат да си позволят не само това — отвърна кисело той.

— Кой все пак живее тук?

— Всеки, който може да си го позволи.

— Едва ли е гъсто населено — отбеляза Хлапето.

— Не, не е.

Минаха през космодрума, в който имаше елегантен ресторант и два много скъпи магазина за подаръци. Единият продаваше само редки творби на извънземното изкуство. После излязоха на яркото слънце и ги обгърна топлият сух въздух на Сладка вода.

— Мъжът, с когото трябва да се видя, няма да говори пред непознати — обърна се Ледения към Хлапето. — Лекарите на тази планета не са никак малко. Защо не опиташ да имплантираш чипа си, докато аз се погрижа за своята работа, а след пет-шест часа ще се срещнем пред ресторанта. Ще си поръчаме хубав обяд, преди да тръгнем.

— Съгласен съм.

Ледения посочи към асансьора.

— Този води към еднорелсова платформа, от която можеш да се качиш на лентите към града и да стигнеш за около десет секунди. Там лесно ще намериш лекар.

— Ти няма ли да дойдеш в града?

Ледения поклати глава.

— Мъжът, когото търся, живее в обратната посока. Ще наема кола и ще отида при него.

— Добре. Ще се видим по-късно.

Младежът отиде до асансьора, а Ледения се погрижи за кола под наем. Няколко минути по-късно караше покрай приятна местност с имения по брега на океана, докато стигна къщата, която му трябваше.

Сви по алеята и след петстотин метра се натъкна на високоволтово енергийно поле.

— Кой е? — попита металически глас от холопредавателя.

— Карлос Мендоса.

— Проверка на файловете… Положителна идентификация.

После се чу човешки глас:

— Проклет да съм! Влизай!

Полето изчезна и Ледения измина останалите триста метра до къща от извънземен материал, който хвърляше стотици променящи се отблясъци. Бе заобиколена от басейни, тераси и екзотични градини, пълни с блестящи кристални цветя, а една дълга стъклена стена предлагаше панорамна гледка към синьозелен океан.

Спря колата и слезе върху въздушна възглавница, която плавно го отнесе до втория етаж на къщата. Когато се приближи до входната врата, завари я отворена. Тръгна по коридор с огледала от двете страни. Стар плешив мъж с тънки източени ръце и крака и малко шкембенце го посрещна.

— Карлос Мендоса! Откога не сме се виждали!

Ледения кимна.

— Как си?

— Не мога да се оплача — отвърна старецът и го поведе през коридора към огромна кръгла стая с фантастична гледка към брега.

Ледения огледа стаята и се усмихна.

— Ще те затворят в лудница, ако се оплачеш. Това се казва местенце!

— Нали си идвал и преди?

— Само веднъж, точно когато се премести.

— А, да — прощалното празненство… Да ти предложа ли нещо за пиене?

— Защо не?

— Какво да бъде? — попита старецът.

От пода се издигна бар, когато го приближи.

— Каквото пиеш и ти.

— Ами пазя една бутилка цигниански коняк за специални случаи. И тъй като си първият ми гост от близо месец, мисля, че това е добър повод.

— Звучи добре — Ледения отиде до стъклената стена и погледна към океана. — Страхотна гледка.

— Нали? — съгласи се старецът с нотка на гордост.

— Невероятен свят. Кара ме да мисля, че оттеглянето е добра идея.

— Нагоре по пътя се продават няколко имота. Защо не си помислиш? — Старецът докосна едно бутонче на часовника си и блестящ метален робот влезе в стаята. — Донеси ни два коняка, Сидни.

Роботът се поклони и излезе.

— Сидни? — повтори Ледения с усмивка.

— Полудявам при мисълта да го наричам модел А-644… Седни, Карлос.

Ледения се приближи и седна. Столът веднага зае формата на тялото му, а домакинът му се настани срещу него. Роботът се появи отново след минута с два коняка върху блестящ поднос от сплав, която Ледения не познаваше.

— Благодаря ти, Сидни, това е всичко.

Роботът отново се поклони.

— Колко ти струва тази машинария?

— Доста.

— Прави ли нещо друго, освен да сервира питиета?

— Да — в онези редки случаи, когато успея да измисля нещо друго — отвърна старецът и отпи от коняка. — Чудесно! Все още го правят най-добре в системата Цигни.

Ледения също надигна чашата си.

— Няма да споря с теб.

Настана миг мълчание и старецът впери поглед в госта си.

— И така, Карлос, наистина ли мислиш да се оттеглиш?

— Мисля за това през цялото време.

— И защо не? Направил си купища неща по Вътрешната граница и Бог знае, че си спечелил доста пари. Какво те спира?

— Последния месец четирима различни мъже се опитаха да ме убият — рече Ледения.

— Не те разбирам.

— Някой е решил да ме премахне. Мислех, че ще ми помогнеш да разбера защо.

— Оттеглих се преди около четири години, Карлос — каза старецът. — Не знам какво става по Вътрешната граница — или някъде другаде.

— Но можеш да разбереш.

— Как?

— Знам името на човека, който иска смъртта ми.

— Казах ти — скъсал съм всички връзки.

— Хайде де — укори го Ледения, — Ти беше на служба повече от половин век. Не можеш да ме убедиш, че не ти се обаждат за сведения или пък че твоят компютър не е свързан с главния на Делурос VIII.

Старецът започна да се дразни.

— Искаш прекалено много за човек, появил се изневиделица.

— Направих за теб доста, Тридесет и две.

— Вече не съм Тридесет и две. Заличиха кодовото ми име, след като напуснах. Сега съм просто Робърт Гибс.

— Ако не се бях съгласил да тръгна след Пенелопа Бейли преди шест години, щяха да те уволнят, без да дочакаш пенсия — твърдо каза Ледения. — Преди време извадих пълничкия Тридесет и две от огъня и този Тридесет и две ми дължи услуга. Тук съм, за да си я получа.

— Беше ти добре заплатено за този инцидент.

— Както и на теб, показва го жилището ти… Все още си ми длъжник.

— Не съм съвсем съгласен, Карлос — отвърна Гибс. — Работех за правителството. Ти беше наемник, който получи огромен хонорар за услугите си.

— И ти осигурих подкрепа, когато никой друг в галактиката не можеше да ти помогне. Недей да се държиш толкова покровителствено само защото остана на служба. Аз работих за тях петнайсет години, преди да тръгна по своя път. И получиха всичко, за което бяха платили, дори с лихвата.

— И въпреки това…

— По дяволите, не бих те молил за услуга, ако не се нуждаех — прекъсна го рязко Ледения. — Казах ти — имаше четири опита да ме убият.

— Спечели си доста врагове през годините.

— Наистина. Но Миропомазания не е сред тях, а именно той ме преследва.

Гибс го погледна стреснато.

— Миропомазания? — повтори той.

— Точно така.

Гибс стана, отиде до прозореца и погледна към океана.

— Защо желае смъртта ти?

— Това искам да разбера. Имам нужда от всякаква информация за него.

— Не знам нищо по този въпрос.

— Но можеш да научиш.

Гибс кимна.

— Мога.

Сега бе ред на Ледения да се намръщи.

— Защо е тази странна промяна в настроението ти? Мислех си, че ще започнеш да ми обясняваш, че нямам право да те моля за информация.

— Това е друго — Гибс се обърна към него. — Демокрацията преследва Миропомазания от близо три години.

— Защо?

— Защото от незначителен дразнител се превърна в сериозен проблем. Този човек има около двеста милиона последователи.

— Защо тогава не съм чувал за него?

— Започна да действа по Външната граница, по Рамката и Спиралния ръкав. Едва преди година стигна до Демокрацията. Именно затова съм толкова изненадан, че те преследва — доколкото знам, все още не е предприемал набези по Вътрешната граница.

— Разкажи ми за него — Ледения отново отпи от коняка.

— Претендира да е религиозен водач — отвърна Гибс, пресуши чашата си и отиде до малка масичка, където я остави. — Имаше проблеми с данъците и един ден свидетелите на правителството починаха. Тогава започнахме да го следим.

— Продължавай.

— Не ни е известна целта му, но можем да го свържем с повече от петдесет убийства. Знаем, че трескаво купува оръжия, че има голяма армия и я финансира чрез няколко нелегални бизнеса. Завеждали сме дела срещу него за неплащане на данъци на повече от осемдесет свята и деветдесет процента от тях се протакаха чрез безкрайни отлагания, докато твърдеше, че представлява освободена от данъци религиозна институция. — Гибс изсумтя презрително. — Колко религии познаваш, които притежават огромна армия?

— Според теб какво цели?

Гибс вдигна рамене.

— Не знам, по дяволите, никой не знае. Първо си мислехме, че иска да превземе няколко свята по Рамката и да си създаде своя малка империя, но после той започна да се придвижва към самата Демокрация.

— Едва ли смята да се опълчи срещу Демокрацията.

— Известно време мислехме, че ще го направи — Гибс се загледа към терасата, където три златисто-пурпурни птици бяха кацнали върху автоматичната хранилка.

— Но армията има милиарди кораби.

— И те са пръснати по петдесет-шестдесет хиляди свята. Един бърз удар срещу Делурос VIII може да причини толкова голям хаос, че вероятно бихме се споразумели с него.

— Много се съмнявам.

— Е, така смятахме тогава. В края на краищата изтеглихме двадесет и трета флотилия обратно да помага за защитата на системата Делурос, дори когато изобщо не му стигаха сили за нападение. Но през последната година той като че ли промени намеренията си.

— О?

Гибс кимна.

— Да. Според информацията ни той се е настървил маниакално срещу друга религиозна фигура, наречена Пророка, който вероятно е негов съперник в култовия бизнес. — Той се усмихна и поклати учудено глава. — Не знам откъде ги вземат тия имена… Въпреки това в последно време изглежда, че заобикаля Демокрацията и се отправя към галактическото ядро, което значи, че ще достигне Вътрешната граница много скоро.

— Защо?

— Надявах се ти да ми кажеш. Нали ти си този, когото се опитва да убие?

— Допреди два дни въобще не бях чувал за този човек — Ледения впери поглед през прозрачната стена към две от трите луни на Сладка вода, които се носеха бързо в небето.

Гибс отново вдигна рамене.

— Е, казах ти всичко, което знаех за него.

— Но не и всичко, което Демокрацията знае. Искам да ми кажеш къде е сега.

— Ако знаехме, щяхме да го преследваме.

— Все пак искам да узная всичко, което Демокрацията има за него — Ледения вторачи поглед в Гибс. — Искам поверителното му досие.

Гибс заповяда на Сидни да му донесе още един коняк.

— Не мисля, че има такова.

— Хайде де — презрително му отвърна Ледения. — И аз работех в същата институция, не помниш ли?

— Не се шегувам, Карлос. Те не знаят нищо за него.

— Трябва да имат снимки, холограми, минало, списък от сегашни съдружници…

— Това е строго секретен материал, Карлос. — Гибс пое коняка от Сидни. Роботът се поклони, взе празната му чаша и се оттегли в другата стая. — Не мога да ти го дам.

— Разбира се, че можеш. Просто се свържи с Делурос и им кажи, че го искаш. Все още имаш достъп до всичко.

— Сигурно има някакъв поверителен материал, който ще постави правителството в неудобно положение, а на теб не ти върши работа. В службата също се среща корупция. Ако някои агенти или служители се разследват, без още да са обвинени, няма да ти дам имената им. — Той замълча за миг и изгледа Ледения. — Това е сделката: взема ли файла от Делурос, настоявам да го прегледам пръв и насаме, а после ще ти дам само онова, което мисля, че е безопасно да знаеш.

— Съгласен съм. Бих искал и файла за Пророка.

— Не мога да ти помогна и това е истината — рече Гибс. — Нямаме нищо за него. Всъщност ако нашите информатори не споменаваха, че Миропомазания е вманиачен на тази тема, дори нямаше да знаем, че Пророка съществува.

— Очевидно той го смята за заплаха — заключи Ледения. — Щом мъж с такава мощ се притеснява от Пророка, как така Демокрацията не знае нищо за него?

— Убий ме, не знам, Карлос — призна Гибс. — Но ако научим нещо за него, ще ти го кажа при същите условия: няма да разкривам никакъв материал, който може да постави службата в неудобно положение… Това е най-доброто, което мога да направя…

— Добре — съгласи се Ледения.

Гибс излезе и по дълъг коридор стигна до кабинета си, активира компютъра и изпрати молба за файла на Миропомазания. През това време Ледения стана от стола и се разходи из стаята, като се възхищаваше на предметите на извънземно и човешко изкуство, събрани от Гибс — или по-скоро купени от неговия декоратор.

Няколко минути по-късно старецът се върна.

— Ще стане след малко.

— Главното, което искам — обади се Ледения, — е списък на местата, където е вероятно да намеря него или заместниците му, няколко холограми, историята му и списък на хората, които е използвал в миналото.

— Мисля, че работи с наемници на свободна практика, когато може. И още отсега ти казвам: нямаме негови снимки или холограми. Изпращаше свои хора да го представляват в съда.

— Тогава откъде знаете, че е мъж? — попита настоятелно Ледения.

— А ти защо мислиш, че не е?

— Защото изглежда, че никой не го е виждал през последните шест години.

Гибс замълча, опитвайки се да проследи мисълта на Ледения, и накрая се усмихна.

— Смяташ, че е Пенелопа Бейли ли?

— Възможно е — Ледения седна отново на мястото си.

— Грешиш, Карлос. Казва се Мойсей Мохамед Христос, което е доста мъжко име — вярвам, ще се съгласиш. Освен това сме арестували много негови последователи и всички свидетелстват, че Миропомазания е мъж към четиридесетте… А и Пенелопа Бейли е мъртва.

Ледения се наведе напрегнато напред.

— Я го повтори.

— Мъртва е, Карлос.

— Не може да бъде! — категорично отсече Ледения.

— Беше затворена в килия на Алфа Крепело III.

— Да, последния път, когато я видях. Местните го наричат Хадес.

— Е, Хадес вече не съществува.

— Какво говориш?

— Удари го огромен метеорит преди около осемнайсет стандартни месеца. Нищо не е останало освен прах и няколко астероида в орбита около Алфа Крепело.

— Сигурен ли си?

— Отиди и се увери сам, щом не ми вярваш — Гибс стана. — Файлът трябва да е пристигнал. Извини ме…

Ледения остана седнал, мълчалив и неподвижен през цялото време, докато Гибс цензурираше файла на Миропомазания. Накрая старецът се върна в стаята и подаде на Ледения папка с копието.

— Надявам се този материал да ти е полезен. Нямам власт да давам такива задачи вече, но Демокрацията ще ти бъде изключително благодарна, ако намериш начин да унищожиш Миропомазания.

— Демокрацията има много по-голям проблем от един религиозен фанатик с бълнувания за империя — рече мрачно Ледения, изправи се и тръгна към вратата.

— За какво говориш, Карлос?

Ледения се обърна на прага.

— Никой от вас така и не разбра с какво си има работа. И все още не разбирате.

— Може би ще си направиш труда да ми обясниш — в гласа на Гибс прозвуча раздразнение.

— Защо? Няма да ми повярваш.

— Опитай.

Ледения го изгледа.

— Пенелопа Бейли е жива.

— Грешиш — присмя му се Гибс.

— Как пък не!

— Казах ти — Алфа Крепело III бе унищожен от метеорит.

— Не се и съмнявам.

— Всяко живо същество на планетата бе убито — включително и тя.

Ледения изгледа Гибс продължително и въздъхна дълбоко.

— Ти си глупак — каза той и тръгна към колата си.

10.

Когато Ледения се върна на космодрума, Хлапето го чакаше пред ресторанта.

— Всичко наред ли е?

— Малко ме боли. Хирургът използва местна упойка и действието й започва да минава.

— Незначителна цена за това да си най-бързият стрелец в галактиката — каза сухо Ледения. — Ако можеше да бъдеш и най-точният…

— Работя по въпроса — увери го Хлапето.

— Ще ти трябва доста практика.

— Практиката е за губещите. Ще го направя с чипове — той внезапно се ухили. — Не помниш ли, аз съм Силиконовото хлапе!

— Ще се опитам да не го забравям повече — отговори саркастично Ледения.

— А как мина твоят ден? — попита след малко Хлапето.

— Не много добре — намръщи се Ледения. — Никак дори.

— О?

— Няма смисъл да говорим тук. Хайде да хапнем и после си тръгваме.

Извика управителя, който ги поведе покрай многоцветен фонтан в средата на пода до усамотено място в задната част на ресторанта.

Хлапето взе веднага менюто.

— Всичко изглежда внесено. А един свят с толкова умерен климат би трябвало сам да отглежда продуктите си.

— Не е бил създаден с тази цел — отвърна Ледения.

— Но така е много по-скъпо.

— Ако живееш на Сладка вода, не се тревожиш за цените.

— Предполагам, че си прав. — Хлапето се огледа наоколо, а после разгледа и кристалните чаши за вино и вода. — Доста хубаво място.

— Бил съм и на по-хубави. Виждаш ли онези ракообразни там? — добави Ледения и посочи към аквариума със солена вода, разположен дискретно до стената.

— Да?

— Мутанти са. Идват от системата Перконоги… Не мога да произнеса името им, но са най-вкусната морска храна в галактиката.

— Никога не съм харесвал морската храна.

— Е, довери ми се — Ледения се огледа наоколо. — И всички тези картини на стената са наистина хеспоритски, а не имитация.

— Откъде знаеш?

— Наблюдавай, когато някой сервитьор минава покрай тях. Блестят навсякъде, където попадне сянката му.

— И защо така?

— За създаването на картините се използва ларвата на някакво фосфоресциращо насекомо — отвърна Ледения. — През деня изглеждат като нарисувани с маслени бои, а в тъмното блестят.

— Никога не съм знаел това.

Ледения се усмихна.

— Вероятно много неща не знаеш. Но като поживееш достатъчно, ще научиш доста от тях.

— Имам чувството, че всеки по-млад от Гробокопача не може да ти бъде полезен — каза хладно Хлапето.

— Вероятно — съгласи се Ледения. Повика един сервитьор и поръча антарианско вино. Хлапето помоли за бира.

— Знаеш ли, никога не бях виждал жив сервитьор, преди да напусна Сивия облак — отбеляза Хлапето. — А тази седмица виждам за втори път.

— Те са като повечето луксозни неща. Плащаш и получаваш — а на място като това плащаш доста.

— А… Докато не разбера какво точно ще върша по Границата, имам ограничен бюджет.

— Няма проблеми — успокои го Ледения. — Когато пътуваш или работиш за мен — а в момента правиш и двете — аз плащам.

— Толкова ли си богат?

— Всъщност да.

— И как се става богат колкото теб?

— Живей дълго и не прави нищо глупаво — посъветва го Ледения с усмивка.

— Ето пак!

— Ето пак какво?

— Това презрение към хората на моята възраст.

— Не към всички. Точно сега най-опасният човек в галактиката е двадесет и осем годишна жена на име Пенелопа Бейли. Вероятно тя е била най-опасният човек от момента, в който се е родила.

— Никога не съм чувал за нея.

— Напротив, просто не знаеш истинското й име.

— Коя е тя?

— По различно време е била известна като Гадателката и Оракула.

— Оракула? — ентусиазирано възкликна Хлапето.

— Точно така.

— Разкажи ми за нея.

— След минутка — рече Ледения, когато техният сервитьор донесе питиетата и им изреди специалитетите на деня.

Хлапето поиска обикновена пържола, а Ледения поръча ракообразно в специален сос.

— Искате ли да го изберете сам? — попита сервитьорът.

Той поклати глава.

— Доверявам се на вашия вкус.

— Много добре, господине.

— Наистина обичам морска храна — каза Ледения, след като сервитьорът се оттегли. — Сигурен ли си, че не искаш да опиташ? Винаги можеш да си поръчаш пържола.

— Не, благодаря.

— Правиш голяма грешка. Дори и само сосът си струва цената.

— Нека се върнем на Оракула — нетърпеливо рече Хлапето. — Как изглежда?

— Тя е млада жена с невероятен дар. За пръв път я срещнах преди двайсет години, когато бе малко уплашено момиче. Дори тогава двеста от най-добрите ловци на глави по Вътрешната граница не можаха да се справят с нея.

— Искаш да кажеш, че осемгодишно момиче е надвило двеста въоръжени ловци на глави? — попита скептично Хлапето.

Ледения се усмихна и поклати глава.

— Казваш го така, сякаш ги е победила в престрелка. Дарбата й не работи по този начин.

— А как по-точно?

— Вижда в бъдещето.

Хлапето се намръщи.

— И какво означава това?

— Че може да вижда бъдещето. Или по-точно означава, че вижда няколко варианта на бъдещето и чрез своите действия може да накара да се сбъдне най-благоприятният за нея.

— Как?

Ледения вдигна рамене. Струнен квартет се приближи до фонтана и изпълни стаята със своята музика.

— Не знам как го прави. Знам само, че става по този начин.

— Дай ми пример.

— Добре. Нека да приемем, че тя се крие тук, в товарната зона, а ти си нает да я убиеш. — Ледения замълча и се наведе напред. — Какъвто и подход да избереш, през който и вход да влезеш, тя ще го знае дори преди самия тебе. Ще види безкраен брой варианти на бъдещето. Може би ти я убиваш във всички, освен в три от тях. Тя ще открие какво трябва да направи, за да се сбъдне един от тези трите.

— Как? — попита Хлапето.

Ледения вдигна рамене.

— Вероятно ще е нещо просто — например да излезе от едната врата, докато ти влизаш от другата. А може и да е по-сложно — да те подтикне да застанеш под каса, като вероятността тя да падне и да те убие е едно на милион, а след това ще направи всичко необходимо точно тази възможност да се случи. Или ще види, че в един от всички възможни варианти на бъдещето умираш от внезапен инфаркт; тя ще анализира всеки елемент от това бъдеще, ще види какво го различава от останалите и ще направи това, което е необходимо, за да се сбъдне.

— Но сигурно има случаи, в които не оживява. Какво ще стане, ако обсадя сградата с петдесет стрелци?

— Вероятно ще успее да намери бъдеще, в което се спасява.

— Ха! — извика момчето и един от цигуларите го изгледа.

— Говори по-тихо. Повечето клиенти биха предпочели музиката.

— Съжалявам. Но ти каза „вероятно“. А ако все пак не успее?

— Тогава ще се предаде и ще намери начин да ти избяга след час, ден или седмица… Не всички проблеми имат непосредствено разрешение. Беше пленник на извънземен ловец на глави, прикована с верига към легло в стаята му, когато един мой приятел я намери за пръв път. — Ледения помълча. — И до днес не съм сигурен дали моят приятел наистина я е намерил или тя е изманипулирала събитията така, че да бъде намерена.

— Това се казва дарба да… как го нарече? Да вижда в бъдещето.

— Така е — съгласи се Ледения. — Именно затова Демокрацията толкова искаше да я използва.

— Демокрацията?

— Кой мислиш, че нае всичките тези ловци на глави? Само си помисли какво може да направи човек, който не само вижда, но и умее да манипулира бъдещето. Никога нямаше да загубят война или дори битка. Щяха да знаят как да организират галактическата икономика. Вероятно щяха да я водят на всеки нов свят, за да им каже дали си струва да започнат миньорски операции или не. — Той се усмихна. — И разбира се, успееха ли да я контролират, никога нямаше да загубят избори, да направят лоша инвестиция на пазара или да излъжат съпругите си, ако съществува шанс да ги хванат. Щяха да са предупредени, преди да хванат рак или някоя друга болест и щяха да вземат всички предпазни мерки.

— Започвам да разбирам — проточи Хлапето. — По дяволите, тя струва милиарди.

— Именно това си мислеха и те — съгласи се Ледения. — Затова бяха толкова настоятелни в опитите да я заловят.

— Казваш го, сякаш са сбъркали.

— Не знаеха с кого си имат работа.

Ледения понижи глас още повече, когато единият цигулар от квартета започна да се разхожда из стаята, свирейки романтични солови партии до тези маси, където можеше да спечели бакшиш.

— И какво са си мислели?

— От тяхна гледна точка това бе само едно осемгодишно момиче, което просто им се бе изплъзнало. От моя гледна точка — а времето доказа правотата ми — това дете бе останало на свобода въпреки усилията на най-голямото и могъщо правителство в историята. Доста легендарни ловци на глави я настигаха от време на време — Гробаря Смит, Оли Трите юмрука, Джими Неделята, но когато прахът се разнесе, те бяха мъртви, а тя все така свободна.

— Тя ги уби всичките? — попита Хлапето невярващо.

— Не в буквалния смисъл на думата, но бе виновна за смъртта им, сякаш лично бе натиснала спусъка. — Ледения се замисли за времето, когато за пръв път се сблъска с Пенелопа Бейли. — Въпросът бе, че тя изобщо не изглеждаше като най-опасния човек в галактиката. Приличаше на обикновено уплашено момиченце, което стиска парцалена кукла за утеха. Но в края на краищата, всички, свързани с нея — тези, които се опитваха да я заловят или убият, и онези, които я защитаваха — умряха, а тя остана на свобода.

— А ти?

— Имах късмет — Ледения потупа изкуствения си крак. — Е, едно време беше от плът и кръв.

— Но не те е убила.

— Беше доста млада и силите й все още не бяха напълно развити. Остави ме, защото мислеше, че съм мъртъв. Тогава не можеше да види толкова далеч в бъдещето, за да разбере, че ще оживея.

— И това ли бе срещата ти с Оракула?

Ледения поклати глава.

— Тогава тя бе просто Пенелопа Бейли, въпреки че някакъв извънземен, който я придружаваше — буквално я боготвореше през цялото време — и я наричаше Гадателката и за определен период това име й остана.

Сервитьорът донесе салатите им. Хлапето бутна своята настрана, но Ледения започна да яде.

— Има нужда от малко пипер — обади се той.

— Разбира се, господине — сервитьорът му подаде подправката и се оттегли в кухнята.

— А как се превърна в Оракула?

— Ами както казах, беше много млада и силите й не бяха развити напълно — отвърна Ледения. — Заедно с извънземния си приятел потърсиха подслон на планета, наречена Хадес. По някакъв начин расата там разбрала какво представлява и успяла да я затвори в стая, обградена с непроницаемо силово поле — както обясних, по това време силите й не бяха съвсем развити. — Той хапна още малко от салатата си. — Както и да е, сключили сделка с нея: да я хранят и да я запазят жива, а тя да подпомогне опитите им да останат независими от Демокрацията. Четиринайсет години от нейната килия излизали препоръки и правителството на Хадес се вслушвало в тях — така тя станала Оракула.

— А ти как се срещна отново с нея?

Ледения въздъхна.

— Дълга история. В общи линии, човек, наречен Тридесет и две, който работеше за Демокрацията — същият, с когото се видях предиобед, ме нае да я убия. — Той изяде последната хапка от салатата си и бутна чинията настрана. — И тъй като знаех каква заплаха представлява, приех поръчката, но понеже и тя ме познаваше, я прехвърлих на човек по-млад и по-издръжлив от мен.

— Не поемаш никакви рискове, нали?

— Не и когато мога да ги избегна — отвърна Ледения, без да показва раздразнение. — Нямаше да остарея, ако търсех неприятности.

Сервитьорът пристигна с обяда им и двамата замълчаха, докато не ги остави сами.

— Чудесно! — възкликна Ледения с пълна уста с морска храна. — Трябва да свикна да посещавам Тридесет и две по-често.

— Добре де — обади се Хлапето веднага щом сервитьорът се отдалечи достатъчно. — Значи нае някой друг да я убие. А ти защо отиде там?

— Трябваше да се премине през доста Сини дяволи, както наричахме онези извънземни, за да се добереш до нея — Ледения поклати одобрително глава и при следващата си хапка. — За тях беше безценна, затова бяха поставили няколко кръга охрана. Когато разбрах, че моят човек си проправя път към нея прекалено лесно, отидох да го спра.

— Да го спреш? — намръщи се Хлапето. — Защо?

— Фактът, че никой не бе в състояние да го спре или дори да го забави означаваше, че тя иска той да успее — не да я убие, а да стигне до нейния затвор. А щом тя го искаше, аз бях против.

— И ти й спаси живота?

Ледения поклати глава.

— Животът й никога не е бил в опасност. Вероятно от деня, в който се е родила.

— Но ако твоят убиец беше стигнал до затвора й…

— Ти все още не разбираш. Дори да я изправиш до тази стена — той махна ръка към стената на ресторанта — и програмираш дузина лазерни оръжия да стрелят безразборно по нея, тя ще знае кога ще стреля всяко от тях и къде ще удари лъчът му… и просто ще го избегне. А ако изстреляш толкова много лъча от толкова много оръжия, че да не може да ги избегне, тя ще намери бъдеще, в което едно от оръжията ще избухне в лицето ти, преди да успееш да задействаш останалите.

— И какво се случи на Хадес?

— Моят човек имаше информация, която й бе необходима за бягството, но бе убит, преди тя да успее да се възползва от него. — Ледения вторачи празен поглед през прозореца към площадката за кацане. — Беше дяволски добър мъж.

— Значи тя остана затворник на Хадес?

— Точно така.

— А сега отново е свободна?

Ледения кимна.

— Кога е избягала?

Ледения вдигна рамене.

— Нямам представа, Най-малко преди осемнайсет месеца.

— Как може някой да избяга от силово поле? Не знаех дори, че сме развили такава технология.

— Не сме. Жителите на Хадес не бяха хора и имаха силово поле.

— И как е избягала?

— Не знам.

— Къде е сега?

Ледения отново вдигна рамене.

— Надявах се тя да е Миропомазания, но имам чувството, че не е. Прекалено много хора са го виждали и свидетелстват, че е мъж около четирийсетте.

— Чакай малко — усъмни се Хлапето. — Не знаеш кога е избягала, как го е направила, нито пък къде е сега. Прав ли съм?

— Да.

— Тогава откъде си сигурен, че въобще е избягала?

— Защото преди осемнайсет месеца метеор се е блъснал в Хадес и е разбил целия проклет свят на парчета. Няма оцелели.

— Ами чудесно! Умряла е при удара с метеора.

Ледения поклати глава.

— Не и тя. Ако имаше едно бъдеще на трилион, в което метеорът не се сблъсква с Хадес или се разминава с планетата, или е разбит от оръжие или друг метеор, тя би намерила начин да го накара да се сбъдне.

— Няма логика. Щом е можела да го накара да мине покрай планетата, защо тогава тя е унищожена?

— Защото е било време за разплата — отвърна напълно убеден Ледения. — Малко преди удара тя е намерила начин да се измъкне от силовото поле… И както би избрала бъдеще, в което метеорът отминава Хадес, докато е на планетата, така е накарала да се сбъдне едното бъдеще на милион, в което метеорът и Хадес се сблъскват, след като тя вече не е там. Тази раса я бе затворила близо две десетилетия, няма начин да им е простила греха.

Хлапето се замисли върху думите му.

— Наистина ли мислиш, че е имала сила да го направи? — попита недоверчиво.

— Знам, че го е направила — отговори твърдо Ледения.

Най-накрая Хлапето опита пържолата си и се намръщи.

— Какво има?

— Студена е.

Ледения, който не престана да яде през цялото време на разговора им, взе последната хапка от чинията си.

— Жалко. Вероятно с месеци няма да можеш да похапнеш така добре.

— Мислиш ли, че ще те преследва? — попита Хлапето, дъвчейки парче от студената пържола.

— Не. За нея не съм нищо повече от едно насекомо. И никой не е.

— Добре — заключи Хлапето. — Остави я на Демокрацията, а ние ще се притесняваме за Миропомазания.

— След двайсет години Демокрацията все още не знае пред какво е изправена. Освен това си мислят, че е мъртва.

— Заради метеора?

— Да.

— Е, кой знае… Може те да са правите, а ти да грешиш.

— Не греша! — ядоса се Ледения.

— Добре, не грешиш. И какво мислиш да правиш?

— Нищо. Засега.

— Няма да тръгнеш след нея, нали?

— Накъде?

— Значи ще направим както предложих: ще се съсредоточим върху Миропомазания.

— Той не е нищо повече от незначителен дразнител.

— Който обаче е платил на петима мъже да те убият — изтъкна Хлапето.

— Ломакс ще се справи с него — Ледения приключи обсъждането. — Или поне ще ме предупреди, ако още някой тръгне след мен. Имаме по-важни неща, за които да се притесняваме.

Хлапето вдигна вежди.

— Например?

Ледения впери поглед в него.

— Не чу ли какво ти казах преди малко? В галактиката скита чудовище и никой друг не подозира заплахата, която представлява… Трябва да я намеря, да разбера какво име използва и колко добре е защитена.

Хлапето се намръщи объркано.

— Току-що каза, че няма да я преследваш.

— Няма. Тя знае кой съм и как изглеждам. Ще съм мъртъв, преди да успея дори да се приближа до нея.

— Тогава?

— Щом я открия, трябва да разбера какво смята да прави. — Той изгледа Хлапето още веднъж. — И тогава те вкарвам в играта.

— Мен ли?

— Искаше да бъдеш истински герой по Вътрешната граница, нали? — попита Ледения с мрачна усмивка.

— Да — внезапно се въодушеви Хлапето. — Да, искам.

11.

— Ето това е — каза Ледения, когато корабът намали скоростта си под светлинната в системата Алфа Крепело. Силиконовото хлапе отиде до видеоекрана.

— Искаш да кажеш, че вече я няма.

Ледения отмести поглед от вихрите прах и камъни — единствените остатъци от Алфа Крепело III.

— Исках да съм сигурен. Сега знам, че е вярно.

— И тази Пенелопа Бейли просто си го е пожелала да стане така? — попита Хлапето, взирайки се в праха и опитвайки се да си представи изчезналата планета.

— Да. По-сложно е, но в общи линии това е същността.

Хлапето леко подсвирна.

— Това се казва дама! Пред нея вие с Гробокопача сте дребни риби.

— Вече си имаш нов герой, а? — попита развеселено Ледения.

— Не и аз. Тя ме плаши до смърт — Хлапето продължи да се взира във видеоекрана. — Хората не могат да вършат такива неща.

— Тя не е човек. Вече не. От доста отдавна. — Замисли се и добави; — А може би никога не е била.

— Казват, че е убила Вечното хлапе, когато е била Гадателката. Вярно ли е?

— Не съвсем.

Хлапето се намръщи объркано.

— Не разбирам.

— Тя не го уби — обясни Ледения. — Можеше да го спаси, но не избра това решение. От законна гледна точка не е едно и също. От морална обаче е.

— И всички онези легендарни мъже и жени… А ти си единственият оживял. Каква е твоята тайна?

Ледения вдигна рамене.

— Бях късметлия.

— Първия път може би. Но не и втория.

— Хлапе, ако знаех отговора на този въпрос, щеше да ми се иска да се изправя отново срещу нея.

— А може би ти също притежаваш някаква сила? — предположи Хлапето. — Без дори да съзнаваш.

— Ако имах, досега щях да знам — Ледения хвърли последен поглед към това, което бе останало от Хадес. — Убила е страшно много Сини дяволи. А и много хора.

— Не знаех, че на Хадес е имало и хора.

— Не, но Хадес имаше три луни със земни условия: Порт Маракайбо, Порт Маракеш и Порт Самарканд. Сега не ги виждаш, нали?

— Какво се е случило с тях?

— Вероятно са паднали върху Слънцето, когато планетата е избухнала.

Хлапето помълча за известно време, после се обади отново:

— Е, ако трябва да бъдем справедливи, имала е оправдание. Шестнайсет-седемнайсет години е била пленничка.

— Това оправдава ли убиването на всяко живо същество на Хадес и на неговите луни?

— Първо на първо, не са имали никакви причини да я затварят. Просто са разбрали за дарбата й и са я заключили.

— А ти какво би направил? — попита Ледения.

Хлапето вдигна рамене.

— Не знам. Ще говоря с нея, Ще се опитам да разбера какви са й плановете и ще видя има ли начин да я накарам да работи за мен.

— Ти си глупак.

— Откъде знаеш, че не е искала да използва дарбите си за добро?

— Чие добро? Нашето или нейното?

— Може би е едно и също.

— Никога не е било. Правиш същата грешка, която Тридесет и две и всички останали допуснаха и продължават да допускат. Мислиш, че щом изглежда като човек, трябва да е човек. Нека ти кажа нещо, Хлапе: от доста дълго време тя не е човек — ако изобщо някога е била.

Младежът обърна лице към него:

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото знам как работи нейният ум или поне дотолкова, доколкото някой човек може да го узнае и разбере — отговори Ледения. — Това, което ме плаши и би трябвало да плаши всекиго от вас, не приключва с факта, че тя има власт да взриви Хадес на парчета. За Бога, и армията може да го направи. — Той поклати глава. — Не, плаша се, защото тя го върши без да се замисли и без угризения. По времето, когато се превърна в Оракула, в нея не бе останало нищо човешко — за нея ние не сме нещо по-важно, отколкото песъчинките са за нас.

— Но в началото тя е била човек — настоя Хлапето. — Каза ми, че първия път, когато си я срещнал, е била просто едно малко уплашено момиченце. Частица от човешкото трябва да е останала някъде в нея.

Ледения въздъхна тежко.

— Добре, търси я ти.

— Смятам да го направя, ако имам този шанс.

— Желая ти успех — Ледения приключи темата. Заповяда на корабния компютър да ги изведе от системата Алфа Крепело. — Видях всичко, което ми трябваше. Няма нужда да висим повече тук.

— А сега какво ще правим?

— Сега — Ледения избра свят от холографската карта на Вътрешната граница и даде координатите на навигационния компютър, — се отправяме към Конфуций IV.

— Никога не съм чувал за него.

— Това е малък грозен свят на самия край на Границата.

— А защо отиваме там?

— Защото там обикновено може да се купи информация.

— А каква информация търсим? — попита Хлапето, вперило поглед в холографската карта, докато тя не изчезна.

— Ще се опитаме да разберем нещо за Пророка.

— Пророка? — попита изненадано Хлапето. — Не е ли някакъв бандит по Границата?

— Възможно е.

— Възможно? Мислиш, че може да е Пенелопа Бейли?

— Не знам. Това ще се опитам да разбера — Ледения прекоси кухнята, извади бутилка с екзотична форма и си наля питие. — Ти искаш ли?

— Разбира се. Какво е това?

— Алфардско бренди — Ледения подаде бутилката и чаша на Хлапето. — Не е толкова добро, колкото онова от системата Теразейн, но издържа по-лесно светлинните скорости.

— Благодаря — Хлапето напълни чашата си и върна бутилката. — Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?

— Казвай.

— Не си избрал за цел Пророка просто така — Хлапето отпи глътка от брендито и реши, че го харесва. — Тук има хиляди бандити със странни имена. Защо смяташ, че точно Пророчицата е Пенелопа Бейли? Защо не Дядо Коледа или Гробаря Макнеър, или Граничния лорд?

— Е, името й подхожда — отговори Ледения и остави чашата си пред навигационния компютър. — Но това е на второ място. Имало е пророци и преди, ще има и занапред. — Замълча за миг. — Свързано е и с нещо, което Тридесет и две ми каза.

— Какво?

— Че Миропомазания събира сили за военна акция срещу Демокрацията, но през последната година изглежда е сменил целта си. Сега търси Пророка.

— И какво от това?

— Помисли малко. Ето го този фанатик с двеста милиона въоръжени последователи, в пълна готовност да се опълчи срещу Демокрацията. И внезапно решава, че най-голямата заплаха за него е Пророка. — Вторачи поглед в Хлапето. — Демокрацията има армия от почти милиард кораба и може би десет милиарда войници. Какво според тебе може да представлява по-голяма заплаха?

— Звучи доста логично — призна Хлапето, — но е възможно Миропомазания да е решил, че не е готов да разгроми Демокрацията… Или иска да асимилира последователите на Пророчицата.

— Какви последователи? — настоя Ледения. — Според Тридесет и две Демокрацията няма никаква информация за Пророчицата. Не мислиш ли, че щяха да знаят, ако тя управлява милиони хора, готови да се бият? — Отново помълча. — Казваш, че Пророка е просто бандит от Границата. Добре. Кого е ограбил? В какъв сектор действа?

— Не знам — Хлапето впери поглед в Ледения. — Но и ти не знаеш. Може би Пророка е просто някакъв треторазряден бандит.

— Пак повтарям — възможно е.

— Тогава защо тръгваме на безсмислено преследване след нея или него?

— Тръгвам след Пенелопа Бейли, защото Демокрацията я мисли за мъртва. Те със сигурност няма да тръгнат да я търсят. — Той замълча. — А причината, поради която тръгвам да търся Пророка, е дори по-проста. Нямам никакви други следи. — Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. — И още нещо…

— Какво?

— Никога не съм срещал Миропомазания. Никога не бях чувал за него допреди няколко седмици.

— И какво общо има това с Пророка?

— Може би нищо — призна Ледения, взе чашата и отпи още една глътка. — След като никога не сме се срещали и не съм му пречил по никакъв начин, мога да се сетя само за една причина, поради която иска смъртта ми… Аз съм единственият човек, срещал се някога с Пенелопа Бейли и оживял да разказва за това. Което може да наведе на мисълта, че работя за нея.

— Но ти не работиш за нея! — изтъкна Хлапето.

Ледения се усмихна.

— Ти го знаеш и аз го знам. Но Миропомазания няма причина да го знае. Единственото нещо, за което е сигурен, е: бил съм в нейно присъствие много пъти и въпреки това съм жив.

— Ти работиш дори с по-малко информация от него! — възкликна Хлапето и пресуши чашата си наведнъж. — Всичко се отнася за мотивите на Миропомазания и личността на Пенелопа Бейли, ако тя все още е жива.

— Предполага се, че брендито се пие глътка по глътка.

— Ще го запомня за следващия път.

— Моля те, доста е скъпо. Ако си просто жаден, има вода и бира.

— Добре — раздразнено отговори Хлапето. — Казах, че ще го запомня, и ще го направя. — Помълча малко. — И така, как ще разберем дали си прав за Пророчицата или не?

— Допускаме, че съм прав и че тя е Пенелопа Бейли, и работим по това предположение. Започваме от Конфуций IV. Аз не знам нищо за Пророка, както и ти. Дори Демокрацията не знае нищо за нея. Но сме сигурни, че тя съществува. Хората са чували за нея. Хората говорят за нея. Ти си чувал за нея. Знаем, че Миропомазания я търси по Вътрешната граница. — Ледения замлъкна, а пръстите му потрепваха по компютърния пулт. — Така че започваме да обикаляме от един свят на друг, докато не намерим някого, който знае повече за нея или за името й. Може би ще разберем за някое място, за сцена на скорошно престъпление, дори име на съдружник… Рано или късно ще се доберем до нещо.

— И тогава?

— Тогава ще продължим да събираме парчетата информация, докато разберем дали тя е Пенелопа Бейли или не.

— Не знам — усъмни се Хлапето. — Целият сценарий, който изгради, всичко, което каза, са само предположения.

— Вярно — съгласи се Ледения, — но пък звучи логично.

— Тръгваме по цялата Вътрешна граница да преследваме бандита, само защото звучи логично? — Хлапето се усмихна саркастично.

— Когато ти плащаш сметките, ще го правим както ти казваш. Междувременно ако си против, мога да те оставя на най-близкия кислороден свят.

— Не, оставам с теб. Все още има доста светове, които искам да видя. И ще е по-добре да съм на заплата. — Той се замисли. — А ако тя наистина е жива, искам да се срещна с нея. — Внезапно се усмихна. — Кой знае, може би ще вляза в историята като човека, убил Пенелопа Бейли.

— Не бих заложил и кредит на това — каза сухо Ледения.

12.

Конфуций IV беше незначителен свят. Състоеше се от три изоставени Търговски града, няколко почти изчерпани мини, огромни равни полета, които нямаха нито богата почва, нито достатъчно влага, и един малък град.

Градът, Нов Макау, бе доста незабележителен дори за стандартите на Вътрешната граница. Павираните му улици, някога толкова красиви, имаха ужасна нужда от поправка и затрудняваха движението както на пешеходците, така и на автомобилите. Най-големият хотел приличаше на пагода от стомана и стъкло, а стаите бяха обзаведени със същата липса на вкус. Друг хотел наподобяваше императорски дворец според представата на някого, който не беше виждал нито император, нито дворец. Улиците бяха тесни и криволичещи, с множество барове и наркотични бърлоги, а надзорът на властите — сведен до минимум.

— Наистина ми харесва — обади се Силиконовото хлапе, докато вървяха по главната улица покрай два хотела и три скъпи нощни клуба.

— Мръсен и опасен град.

— Именно затова ми харесва. Екзотичен е.

— Твоята и моята представа за екзотично доста се различават — рече мрачно Ледения.

— Само погледни мъжете на входовете на някоя от тези сгради! — възкликна развълнувано Хлапето. — Обзалагам се, че съм виждал поне половината на обявите „Търси се“.

— Вероятно — съгласи се Ледения. — Трябва да те предупредя — това не ги прави желана компания.

— През целия си живот съм общувал единствено с фермери. Тези момчета изглеждат поне по-интересни.

— Кога за последен път някой фермер ти е свил портфейла, прерязал гърлото и те е оставил да умираш насред улицата?

— Ще ми се някой да опита, особено сега, когато имам имплантирани чипове — отговори Хлапето.

— Така ли? — попита развеселено Ледения. — Добре, може би ще мога да задоволя любопитството ти.

— Какво искаш да кажеш? — напрегна се внезапно Хлапето.

— Когато завием по тази улица, върви двайсет метра след мен и ти гарантирам, че ще имаш шанса да използваш новото си подобрено „аз“.

— А ти?

— Аз? Отказах се от такива номера преди половин век.

— Имах предвид, че ако мястото, където отиваме, е опасно, защо няма да преследват теб?

— Защото искат да живеят.

Хлапето се изсмя.

— Ти си един дебел куц старец.

— Точно така.

— Тогава защо няма да те нападнат?

— Защото аз съм Ледения — дойде отговорът с толкова студен глас, че накара Хлапето да приеме по-възрастния си спътник за много по-внушителен, отколкото изглеждаше.

— И така — къде отиваме?

— На място, където дори полицията не ходи. Две преки по-нататък.

— Има ли си име?

— Кошмарната алея.

— Живописно име — отбеляза Хлапето.

— Не. Точно. — поправи го Ледения.

Продължиха още петдесет метра и свиха в странична тясна уличка.

— Това ли е Кошмарната алея?

— Скоро ще стигнем.

Минаха покрай две полуразрушени сгради и стигнаха до криволичеща алея. Внезапно местността се промени — от нещо, което Хлапето смяташе за екзотично, а Ледения — просто за развалина, се превърна в нещо, което и за двамата беше странно.

Клубовете следваха един след друг по алеята, повечето от тях със собствени викачи. Имаше наркотична бърлога, салон за залагания, бар, друга наркотична бърлога, порнографско шоу, публични домове за мъже, за жени, за извънземни и за онези, които желаеха най-големия порок-табу — секс между видовете. Таверни, всяка по-мрачна и по-долнопробна от предната, подслоняваха всички раси.

Пискливи крясъци и дрезгав смях се носеха откъм публичните домове и ужасяващи викове се разнасяха от едната наркотична бърлога. Имаше два оръжейни магазина, единият специализиран за лазерни пистолети и пушки, а другият — за метателни. Хлапето си помисли, че в никой от тях няма да намери оръжие със сериен номер. Почти на всеки пет метра се натъкваха на тяло, проснато на паважа. Някои бяха пияни, други — заспали. Ледения не им обръщаше никакво внимание.

— Мисля, че току-що видях Гущера Малой в бара отсреща — прошепна развълнувано Хлапето.

— Е, това е добро място да прекараш времето си, когато има награда за главата ти.

Няколко лица се извърнаха да проследят Ледения и Хлапето, но никой не направи опит да ги спре и дори викачите отстъпваха встрани, когато Ледения ги наближаваше.

— Изглежда те познават — смаяно промълви Хлапето.

— Във всеки случай знаят, че не трябва да ми досаждат.

— Мислех, че не си напускал Последен шанс от четири години.

— Така е.

— Тогава си оставил страхотно впечатление последния път.

Ледения не отговори, но забави крачка.

— Влизаме тук. — Той посочи един вход. — Вътре си затваряй устата и си отваряй очите на четири. Ясно?

— Да — Хлапето замълча несигурно. — За какво трябва да внимавам?

— Ще разбереш, когато го видиш.

Ледения влезе, последван от младежа.

— Добре дошли в Къщата на Ъшър — каза висок мъж, облечен в избелели дрехи. Той изгледа Ледения и пролича, че го разпозна. — Мина доста време, господин Мендоса. До нас достигнаха слухове, че сте бил убит.

— Могат да ме убият само със сребърен куршум — усмихна се неприветливо Ледения. — Мислех, че всеки знае това. — Извади банкнота от сто кредита. — Наемам една от масите до бара. Ще ми бъде офис през следващите два часа.

Мъжът сграбчи банкнотата и кимна.

— Ще получаваш по сто кредита за всеки човек, когото ми доведеш, ако имат нещо полезно за продан.

— А какво купувате?

— Информация.

— Има много видове информация, господин Мендоса.

— Кажи, че Ледения се интересува от информация, свързана с Пророка.

Мъжът потри замислено брадичка.

— Ще е по-трудно, отколкото си представяте, господин Мендоса. Откакто съм тук, съм чул да споменават Пророка само два пъти.

— Това е Кошмарната алея — натърти Ледения. — Все някой ще знае нещо. — Той извади още две банкноти. — Съобщи и по улицата. Кажи им, че ще съм тук два часа и после напускам Конфуций.

— Ще го съобщя веднага, щом ви заведа до масата.

— Няма нужда, знам пътя.

Високият мъж излезе през вратата, а Ледения се обърна към Хлапето:

— Последвай ме и не се зазяпвай!

— По какво?

— По всичко, което виждаш. Проява на лош вкус е.

Ледения го поведе през коридор-лабиринт покрай няколко полутъмни стаи. В една от тях мъже и жени, пристрастени към семето алфанела, лежаха в различни етапи на унес и кататония — зениците им разширени, очите широко отворени, лицата изкривени в кошмарни усмивки. В друга три зеленокожи извънземни, приличащи на маймуни, седяха голи на пода, заобиколени от над двеста свещи със син пламък. Всеки от тях подлагаше на дисекция малко животно. Хлапето се опита да игнорира писъците на животинките и се чудеше дали наблюдава религиозен ритуал или незаконен обяд, или и двете.

Минаха покрай още три стаи, във всяка от които хора или извънземни правеха неестествени неща, и накрая стигнаха до бара. В стаята имаше дузина равномерно разположени маси, три от тях бяха заети от почти еднакъв брой хора и извънземни. Ледения избра най-отдалечената от коридора, през който бяха дошли. Двамата мъже, които седяха до масата, само го погледнаха и бързо я напуснаха при приближаването му.

— Добре дошли отново, господин Мендоса — поздрави барманът, грамаден пълен плешив мъж с дълги щръкнали мустаци, боядисани в светлосиньо. — Доста време мина.

— Не не достатъчно — отвърна неприязнено Ледения и барманът се изсмя. — Донесете ни две бири.

Барманът кимна и миг по-късно се върна, поклащайки се, с питиетата им.

— Не мога ли все пак да ви предложа „Прашен дявол“ или „Син гигант“? — попита той, задъхан от прекосяването на стаята.

— Просто бири — каза Ледения и подхвърли два долара Мария Тереза на подноса.

— Може би по-късно?

— Може би — кимна Ледения и барманът се оттегли.

— Ама че място! — Хлапето не успя да сдържи ентусиазма си.

— Харесва ли ти тук? — попита Ледения.

— А на теб не ти ли харесва?

— Утайките по Вътрешната граница, когато паднат достатъчно ниско, идват на Конфуций IV, а най-лошите се озовават на Кошмарната алея. Ако нямах работа тук, не бих стоял и две секунди, дори и да ми плащат.

— Има такава атмосфера!

— Е, ако се изтъркаш достатъчно добре под душа, ще успееш да свалиш по-голямата част.

— Не си падаш по приключенията — усмихна се Хлапето.

— Това не е приключение, Хлапе. Това е бизнес, и то смъртоносен.

Хлапето понижи глас.

— Виждаш ли онази жена на масата ей там? Кльощавата с червената коса?

— Да.

— Мисля, че е Сали Камата.

— И?

— Убила е трийсет души, може би трийсет и пет! — развълнувано прошепна Хлапето.

— Знам.

— Познаваш ли я лично? Искам да се запозная с нея.

— Защо просто не отидеш и не й поискаш автограф? — попита язвително Ледения.

— Може би ще го направя.

— Недей.

— Защо?

— В Къщата на Ъшър не идваш да се срещаш с фермерчета, които си падат по герои. Тук се върши бизнес. Мъжът, с когото е, не я черпи просто така и не се опитва да легне с нея. И не мисля, че ще му хареса някой непознат да ги прекъсне… Може дори да помисли, че ще се опиташ да го изнудваш, когато Сали свърши това, за което й плаща.

Хлапето се замисли над думите му.

— Добре — каза кисело накрая, — Не е нужно да ми се подиграваш.

— Съсредоточи се върху бизнеса. Тук сме да открием нещо за жената, която унищожава светове толкова лесно, колкото Сали прерязва гърла.

Не проговориха близо десет минути. Тогава към тях се приближи един много нисък мъж с белези по лицето от неизлекувана кожна болест и седна на масата.

— Чух, че търсиш Пророка — каза дрезгаво той.

— Точно така — кимна Ледения.

— Колко плащаш?

— Зависи какво продаваш.

— За триста рубли Нов Сталин ще ти посоча човека, който работи за него.

— На тази планета?

— Не, но не е далеч оттук. Ще бъдеш при него за половин ден.

— А когато разбера, че не съществува или че никога не е чувал за Пророка, колко време ще ми трябва, за да те намеря? — попита Ледения.

— Лъжец ли ме наричаш? — разгорещи се мъжът.

— Не, просто лош търговец. А сега се махай.

— Няма да мръдна оттук, докато не ми платиш за изгубеното време.

— Хлапе, дай му нещо за изгубеното време.

Младежът извади звуковия пистолет толкова бързо, че дори Ледения, който го очакваше, не успя да проследи движението. За частица от секундата пистолетът бе насочен срещу главата на мъжа.

— Кога искаш да ти платим — сега или по-късно?

Мъжът го зяпаше, опитвайки се да скрие страха си, после тихо изруга и се изнесе бързо към коридора.

— Предполагам, че това се искаше от мен? — попита Хлапето.

Ледения кимна.

— Но не стреляй по никого, докато не ти кажа. Никаква работа няма да можем да свършим, ако се разчуе, че убиваме клиентите си.

— Нямаме нужда от клиенти като него.

— Разпратили сме съобщение сред отрепките на човечеството — отвърна Ледения. — Пет от всеки шестима ще са като него. Предложи им достатъчно за алкохол и секс и те ще се закълнат във всичко, ще ти продадат информацията, която уж търсиш и ще са изчезнали или мъртви, когато откриеш, че са излъгали.

— И как ще познаеш кой казва истината?

— Има си начини.

Ледения стана, върна празните чаши на бара и поръча още две бири. Преди да отпие от новото питие, до него седна добре облечен мъж с дълга руса коса.

— Ти си Ледения, нали?

— Точно така.

— Знам нещо за Пророка.

— Какво по-точно?

— Първо, това е жена.

Ледения извади руло банкноти, отдели една и я сложи на масата пред русокосия мъж.

— Продължавай.

— Тя е на Вътрешната граница.

— Къде?

— Не зная точно на кой свят. По различно време съм чувал, че е на Океана, Порт Рейвън и Примроуз.

Ледения прибави още една банкнота.

— Какво е намислила?

— Казват, че събира армия и иска да превземе някои от граничните светове.

Този път Ледения не сложи друга банкнота.

— Това не е вярно. Тя няма нужда от армия.

— Хей, казвам само каквото съм чул.

— Какво друго знаеш или си мислиш, че знаеш за нея?

— Сигурно има достъп до наистина мощни оръжия. Казват, че взривила някакъв свят на извънземни.

— Стара информация — отвърна Ледения, отказвайки да даде още пари. — Имаш ли нещо друго?

— Това е. — Мъжът прибра двете банкноти.

— Почакай малко — спря го Ледения.

— Да?

— Ще удвоя това, което ти дадох, ако ми кажеш име.

— Име ли? — озадачи се мъжът.

— Името на човека, който ти е казал, че Пророка е жена.

— Няма да ти е от полза. Мъртъв е.

— Въпреки това ще ти дам сто кредита за името му.

Мъжът го изгледа любопитно.

— Занзибар Брукс — каза накрая.

— Кой е той?

— Правеше от всичко по малко, ако разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам. Имаше ли награда за главата му?

— Да. Петдесет хиляди кредита, жив или мъртъв… Умря в някакво сбиване в бар на Порт Рейвън преди няколко месеца. — Мъжът внезапно се усмихна. — Ако знаех, че ще стане така, лично щях да му пръсна черепа и да взема наградата.

— Той е видял Пророчицата?

— Твърдеше, че я е видял.

Ледения му подаде последна банкнота.

— Благодаря.

— Удоволствието беше мое. Ако искаш да ме попиташ още нещо, ще бъда в една от стаите надолу по коридора.

Стана и се отдалечи от масата.

— Вярваш ли му? — попита Хлапето.

— На първия въпрос отговори правилно — отбеляза Ледения. — А колкото до останалото, това са просто слухове — последното нещо, от което Пенелопа Бейли има нужда, е армия. — Той отпи от бирата си. — Но ако не открием нищо друго, ще изпратим съобщение до Порт Рейвън да научим къде Занзибар Брукс е прекарал последната година от живота си.

През следващия час при тях дойдоха още двама мъже и една жена, но никой не предлагаше повече от сълзлива история колко се нуждаят от пари. Ледения се канеше да тръгва, когато висок слаб мъж влезе в стаята, огледа се и приближи масата им.

— Ти ли си Мендоса?

— Да.

— Казвам се Куин. Може ли да седна?

— Заповядай.

Мъжът на име Куин се настани.

— Кой е той? — попита, посочвайки Хлапето с глава.

— Приятел. Каквото и да имаш да казваш, можеш да го кажеш пред него.

Куин се усмихна.

— След като ми плащаш толкова добре, мога да кажа всичко пред всички.

— Не знаеш какво ще ти платя.

— Ако е по-малко от пет хиляди кредита, нямаме за какво да говорим.

Ледения го погледна изпитателно.

— Какво е това, за което мислиш, че си струва да получиш пет хиляди кредита?

Куин се облегна назад и се усмихна уверено.

— Знам къде можеш да намериш Пророчицата… Ще сключим ли сделка, или да си тръгвам?

— Ще сключим сделка.

— Все още не съм видял никакви пари.

Ледения извади рулото банкноти, отброи пет хиляди кредита и ги сложи пред него на масата.

— Започвай да говориш.

— Тя е на Моцарт.

— Моцарт? Никога не съм чувал това име.

— Една звезда в сектора Теразейн се нарича Симфония — обясни Куин. — Дали са имена на композитори на всички планети, дори на необитаемите. Бетовен и Зондхайм са газови гиганти. Моцарт е третата планета около звездата.

— И защо мислиш, че е на Моцарт? — попита Ледения.

— Защото я видях.

— Как изглежда?

— Русокоса, средна на ръст, двадесет и седем-двадесет и осем годишна, доста хубава всъщност.

Ледения побутна купчината пари към Куин.

— Какво друго можеш да ми кажеш за нея?

— Тя е доста странна дама, това поне мога да кажа.

Ледения сложи още пари върху масата.

— Продължавай.

— Работя на товарен кораб. Преди два месеца имахме проблеми с двигателя близо до системата на Симфония и влязохме в орбита около Моцарт, докато го поправим. Неколцина прекарахме един ден на планетата.

— И?

— Не е кой знае какъв свят, просто земеделска колония, която осигурява храна на половин дузина близки миньорски свята. Но тя я управлява като някаква богиня. Имам предвид, че думата й е закон и Бог да е на помощ на всеки, който не й се подчини или дори помисли да не й се подчини… Трябва да е някакъв вид мутант или нещо подобно, защото изглежда знае какво си мислят, преди те изобщо да имат представа. Опитали са се да я убият няколко пъти, но въпреки че няма телохранители, никога не са се добрали до нея. Сериозно говоря, за Бога, та аз лично я видях посред бял ден да върви през града, като че ли няма никакви грижи на тоя свят. Дори не попита какво правим там, сякаш вече знаеше.

— Откога е там?

Куин вдигна рамене.

— Четири или пет месеца.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо е на Моцарт? Каква е целта й?

— Това ще ти струва още пет хиляди.

Ледения преброи парите и Куин алчно ги сграбчи.

— Смята да основе собствена империя по Вътрешната граница.

— Тя ли ти го каза?

— Не, но го е казала на един от Моцарт, с когото говорих.

— Сигурен ли си?

— Нямам причини да те лъжа.

— И как смята да го направи?

— Разправят, че работи доста тясно с група наемници — отвърна Куин. — Може би смята да ги използва и да превзема колониалните светове един след друг.

— Знаеш ли още нещо за нея?

— Това е всичко.

— Оказа ми голяма помощ, господин Куин. Нека ти купя едно питие, преди да си тръгнеш.

— Вече направи достатъчно за мен — усмихна се Куин и размаха парите.

— Няма да ме затрудни.

— Наистина трябва да тръгвам.

— Но аз настоявам.

— Казах ти, трябва да…

Внезапно Куин се оказа срещу звуковия пистолет на Хлапето.

— Опитай се да проявиш по-голяма благодарност, господин Куин. — Ледения се изправи. — Веднага се връщам.

Отиде до бара, прошепна нещо на пълния барман и се върна с питието.

— Заповядай, господин Куин — каза любезно той и постави чашата на масата пред мъжа.

— Ако мислиш, че можеш да ме отровиш точно тук пред всички, трябва да знаеш, че имам доста приятели.

— Колко успокоително! А сега го изпий.

Куин погледна към пистолета на Хлапето още веднъж, после много бавно надигна чашата.

— А сега го глътни — каза твърдо Ледения.

Куин затвори очи, пое дълбоко въздух и изпразни чашата на един дъх. После се облегна назад в очакване да умре в страшна агония. Когато нищо не се случи, премига бързо, наведе се напред, опита се да каже нещо и внезапно се вдърви.

— Всичко е наред, господин Куин — рече Ледения. — Можеш да чуваш и разбираш всяка дума, която изричам. Искам да те уверя, че не си отровен, нито пък имам намерение да те ограбя. Трябва просто да повторя някои от моите въпроси… Какво е намислила Пророчицата на Моцарт?

— Не знам — измърмори Куин, думите му прозвучаха леко завалено.

— И никой на Моцарт не ти е казвал, че тя мисли да основе собствена империя?

— Не.

— Но си я видял там?

— Да.

— Благодаря ти много, господин Куин — рече Ледения, наведе се напред и взе половината от парите, които му бе дал. — Ти си заслужи първите пет хиляди кредита… но не биваше да си толкова алчен. Не съм забогатял, плащайки на хора като теб. — После стана и даде знак на Хлапето.

— Сега си тръгваме, господин Куин — продължи той. — След десетина минути ще си възвърнеш контрола върху мускулите. Наркотикът, който сложих в питието ти, няма да причини никакви странични ефекти. Това е прах, който те кара да говориш истината и ще направи следващите ти няколко минути наистина приятни. — Потупа неподвижния мъж приятелски по рамото, но внезапно гласът му се снижи и вледени: — Настоятелно те съветвам да се забавляваш с тези пет хиляди кредита и да изоставиш всякакво желание да ни проследиш, когато възвърнеш способността си да се движиш.

След това заедно с Хлапето тръгнаха по коридора-лабиринт и излязоха през главния вход на Къщата на Ъшър.

— А сега какво ще правим? — попита Хлапето.

— Сега ли? — повтори Ледения. — Сега ще вървим по тези следи, докъдето можем. Ще се опитаме да научим нещо повече за Моцарт и да открием още хора, които са били там и са видели Пророчицата. После ще се заинтересуваме какво е направила, та Миропомазания да усети нейното присъствие и да реши, че тя представлява по-голяма опасност за него от Демокрацията.

— Ако е направила нещо — поправи го Хлапето.

— О, разбира се, че е направила — каза абсолютно убеден Ледения. — Просто съм изненадан, че се е досетил.

— И когато свършим всичко това, отиваме на Моцарт, нали?

— Един от нас ще отиде — съгласи се Ледения.

13.

Ледения остана на Конфуций IV още един ден, но не научи нищо друго за Пророчицата. Силиконовото хлапе обаче научи нещо повече за Ледения.

Седяха в салона на техния хотел-пагода и закусваха, преди да отидат на космодрума, когато Куин влезе в сградата, прекоси салона и се изправи пред тях.

— Виждам, че се чувстваш по-добре — каза любезно Ледения.

— Ти, кучи сине! — изръмжа Куин, привличайки вниманието на другите клиенти. — Ти ме упои и ми отмъкна парите.

— Ти искаше да ми продадеш информация, която не притежаваше. Така че парите си бяха мои.

— Напротив, не са твои и съм дошъл да си ги взема. Дори да се наложи да те убия, пак ще го направя.

Хлапето се напрегна, но Ледения се облегна назад и сложи ръка на рамото му.

— Мъжът е просто бизнесмен. По-добре да му дадем това, което иска.

— Но… — започна Хлапето.

— Става въпрос за пари. Не си струва да се умира заради тях.

Ледения бръкна в джоба, където държеше пачката с банкноти, а Куин го наблюдаваше наежено. После спокойно извади малък пистолет и стреля точно между очите му. Две жени изпищяха, а сервитьор изпусна таблата. Високият мъж беше мъртъв, преди да падне на земята.

— Казах ти, че не си заслужава да се умира заради тях — подхвърли Ледения към трупа.

— Ти го уби? — възкликна Хлапето.

— Надявам се.

— Не му даде никакъв шанс!

— Ти май си мислиш, че това е игра — подразни се Ледения. — Тук не спазваме никакви правила… Мъжът дойде да ме обере или убие. Може би смяташ, че трябваше да изчакам той пръв да извади оръжието?

Хлапето не отговори, а Ледения се изправи, когато управителят и двама представители на охраната се приближиха до него.

— Всички в ресторанта са ми свидетели — каза той. — Заплаши, че ще ме убие.

— Заплаши, че ще те убие, ако не му върнеш парите — обади се един мъж от съседната маса.

— Все същото е. Не съм дошъл тук, за да ме ограбват, заплашвайки ме с оръжие.

— Пистолетът му е все още в кобура — отбеляза управителят.

— Той не ставаше за обирджия.

— Имаме го записано на холокасета — обади се единият от охраната. — Ако се е случило, както казвате, няма да имате никакъв проблем.

— Никога не съм имал — отговори Ледения и Хлапето знаеше, че той казва истината.

Миг по-късно двама полицаи влязоха в хотела, преминаха през тълпата, обградила тялото на Куин, и изслушаха историята на Ледения.

— Според мен всичко е наред — каза единият от тях. — Искате ли да дойдете в управлението и да дадете показания?

— Ще го направя тук — отвърна Ледения. — Мъжът беше глупак и плати за глупостта си.

— Нямах предвид такъв тип показания — усмихна се офицерът.

— Това е единственото, което имам да кажа — отбеляза Ледения. — Можете ли да проверите холокасетата тази сутрин? Придружителят ми и аз искаме да напуснем Конфуций следобед.

Офицерът го гледаше напрегнато.

— Вие сте Карлос Мендоса, нали?

— Да.

Другият кимна.

— Така си и мислех. Щом казвате, че е самозащита, за мен това е достатъчно, Засега сте свободен, ще прегледаме касетата до обяд. Ако подкрепя историята ви, ще можете да тръгнете според плана си.

— Добре.

Холокасетата потвърди разказа на Ледения за инцидента и те излетяха в ранния следобед.

— Сега знам защо те наричат Ледения — започна Хлапето, когато оставиха КонфуциЙ далеч зад тях.

— О?!

— Ти си студен и безчувствен точно каквато според теб е Пенелопа Бейли. Не казвам, че е лошо — добави бързо Хлапето. — Тук вероятно това е начинът да оцелееш… Трябва да си бил страшно опасен човек на младини.

— По-опасен съм сега.

Хлапето го изгледа продължително, после вдигна рамене.

— Щом казваш… Между другото доста хора на Конфуций те познават.

— Имал съм работа тук.

— Наричат те Мендоса, а не Ледения. Защо?

— Прякорите идват и си отиват, но през целия си живот съм бил Карлос Мендоса.

— Ледения ти отива повече.

— Благодаря — отвърна мъжът с доволна усмивка.

— Какви други имена си имал през годините?

— Не са важни.

През следващите няколко минути мълчаха. После Хлапето отиде в кухнята и си направи обяд. Когато се върна на мястото си, намери Ледения да изучава холографската карта на сектора Теразейн.

— Моцарт ли търсиш? — попита Хлапето.

— Намерих го — Ледения посочи една звезда, мигаща в жълто. — Това е Симфония. Моцарт е третата планета, която я обикаля.

— Колко далеч е?

— Оттук ли? С пълна скорост ще стигнем там за малко повече от един стандартен ден.

— И какво ще правя, когато отида там? — попита Хлапето.

— Евентуално ще се опиташ да се приближиш до Пенелопа Бейли и да откриеш какви са нейните планове. Но с какво ще започнеш, все още не знам. Затова сме се запътили към Аристотел.

— Аристотел?

— Това е университетска планета на края на Демокрацията. Ще платим такса и ще влезем в техния компютър — така ще открием всичко за Моцарт.

— А защо просто не се свържем с главния компютър на Делурос VIII? — попита Хлапето.

— Защото е по-вероятно някой да следи главния компютър, отколкото този на Аристотел — отвърна Ледения.

— Защо мислиш така? — настоя Хлапето. — В края на краищата ако е толкова умна, колкото казваш…

— Никога не съм казвал, че е умна, казах само, че вижда в бъдещето.

— Както и да е. Защо да не следи и компютъра на Аристотел?

Ледения се облегна назад и изключи холографската картина.

— Тя е най-могъщото и опасно живо същество, но съществуват граници на възможностите й. До осмата си година прекара детството си в бягство, а следващите шестнайсет-седемнайсет години — в килия пет на пет метра. Колко е видяла от галактиката? Делурос VIII е столицата на човешката раса, така че тя със сигурност знае за него, но мога да се обзаложа, че никога не е чувала за Аристотел.

— Дано да си прав. Може и да се обзалагаш, но аз съм този, който ще плаща, ако грешиш.

— Не греша. Тя притежава сили, които никой не може да разбере, но не е всезнаеща. Както и да е, щом научим малко повече за Моцарт, ще имаме по-добра идея като какъв да се представиш там.

— Защо просто не отида като наемен убиец? — предложи Хлапето.

Ледения се изкиска.

— Какво е толкова смешно? — остро попита Хлапето.

— Никой няма по-малка нужда от наемен убиец от Пенелопа Бейли. Освен това дори и да има, тя ще иска препоръки — а тъй като аз съм единственият ти поръчител, няма да оцелееш и до обяд.

— Мога да кажа, че работя за Гробокопача.

— Самият Ломакс е наемен убиец. Той не наема други.

Хлапето сви рамене.

— Беше просто предложение.

— Ако вярваше на поне половината от това, което ти разказах за нея, нямаше да направиш такова глупаво предложение — отговори Ледения. — Искаш ли да останеш жив след всичко това, по-добре започни да мислиш с главата си.

— Добре — съгласи се раздразнено Хлапето. — Не е нужно да мия откъсваш.

— Тя е всичко, което имаш. Съветът ми е да запомниш това и да забравиш своите физически възможности, придобити по силиконов начин.

— Някои от тези способности могат да се окажат полезни на Моцарт.

— Например?

— Например, че мога да виждам в тъмното.

— На нея не й е нужно да вижда. Тя ще знае къде си или къде ще бъдеш след трийсет секунди или трийсет минути.

— Ако съм толкова глупав и безполезен, защо изобщо ме пращаш?

— Щях да отида сам, стига да можех. Невъзможно е обаче да прикрия това накуцване, а освен това тя щеше да знае кой съм при всички случаи… Отиваш ти, защото си единствената пионка, с която разполагам.

— Благодаря, че ми повиши самочувствието — саркастично подметна Хлапето.

— Просто се грижа да не си прекалено самоуверен. Колкото и да те подготвям, когато се срещнеш с нея — ако оживееш достатъчно дълго — ще видиш една нормална млада жена и ще си помислиш, че съм преувеличил заплахата, която представлява — той помълча малко. — Просто запомни: по-добри мъже от теб са се опитвали да я спрат и всички са мъртви.

— Тогава защо отивам?

— Не отиваш там, за да я нараниш или заплашиш. Само ще се опиташ да събереш информация. Ако тя не може да види далечното бъдеще и ако не знае какво ще успееш да направиш с тези сведения, може би ще останеш жив и здрав.

Ледения стана, протегна ръце (доколкото можеше да ги протегне в претъпканата пилотска кабина) и се обърна към Хлапето:

— Ще се опитам да поспя, преди да стигнем Аристотел — съобщи той. — Ако искаш, направи същото.

Хлапето кимна и отиде до своята койка. Беше сигурен, че много трудно ще заспи, но му се стори, че сякаш само след минута Ледения го разтърси.

— Какво има? — попита младежът замаяно, изправяйки се рязко и удряйки глава в стената. — Не съм улучил койката ли?

Ледения се усмихна.

— Те са само две.

— Тогава какво има?

— Нищо. Спиш вече единайсет часа. В орбита сме около Аристотел.

— Шегуваш се? — Хлапето вдървено стъпи на крака.

— Провери хронометъра на кораба, щом не ми вярваш. Вече приготвих закуската.

— Никога не пропускаш ядене, нали?

— Не и ако не се налага.

Хлапето се присъедини към Ледения в кухнята, която действаше почти толкова клаустрофобично, колкото и пилотската кабина.

— Мислил ли си някога да си купиш по-голям кораб? — попита той, когато взе своята чаша с кафе и отпи една глътка.

— Предполагам, че ако се бях сетил, щях да си купя — призна Ледения. — Не смятах да напускам Последен шанс отново.

— Не е кой знае какъв свят, ако питаш мен.

— Не те питам.

— Човек като тебе и с парите, които имаш, би трябвало да живееш до приятеля си на Сладка вода.

— Въпрос на вкус. Предпочитам Вътрешната граница.

— Сладка вода е на Границата.

— Но не прилича на свят от Границата. Тя е рай за оттеглилите се милиардери. Последен шанс е точно каквото ми харесва.

— Аз лично харесах Конфуций. Особено Кошмарната алея.

— Още си доста млад.

Сигналната лампичка на компютъра светна два пъти.

— Да? — попита Ледения.

— Установих връзка с геополитическия компютър на Аристотел — съобщи компютърът.

— Добре. Извлечи информацията за планетата Моцарт.

— Звездна система?

— Симфония, в Теразанския сектор.

— Проучване… готово.

— Сега провери има ли информация за човек с прякор Пророка.

— Проверка… Информация за такова лице липсва.

— Добре. Прекъсни връзката и нека таксата бъде удържана от сметката ми на Байндър X.

— Работи… готово… връзката прекъсната — съобщи компютърът.

— А сега ми отпечатай информацията, която извлече.

Минута по-късно се появи една страница.

— Това ли е всичко? — намръщи се Ледения.

— Да.

— Изключи се.

Той взе листа хартия и го прочете, после погледна към Хлапето.

— Няма много, за което да се захванем — рече накрая.

— Така и предположих. И какво ще правим сега?

Ледения погледна отново към листа.

— Моцарт е кислороден свят, деветдесет и шест процента от стандартната гравитация, жителите му са 27 342 според последното преброяване… Населението се разделя по следния начин: шестдесет и три процента земеделци; двадесет и два процента в експорта — разбира се, изнасят земеделски продукти; останалите се занимават с различни неща. Няма постоянна армия, нито флота. Планетата е разделена на шест щата с централизирано правителство, което се избира на три години. Един космодрум, няма развит туризъм.

— Значи да се появя като земеделски работник, който си търси работа? — попита Хлапето.

Ледения поклати глава.

— Заседнеш ли в някоя ферма, възможно е да не успееш да се откъснеш от нея.

— Мога да отида в някой от градовете като наемен работник… предполагам.

— Прекалено бие на очи — отговори Ледения след известен размисъл. — Кой, за Бога, отива на земеделски свят, за да става чиновник или продавач?

— Тогава какво?

Ледения го погледна за миг.

— Ти си Силиконовото хлапе. Така че отиди като специалист и продавай уменията си. — Той мълча, докато обмисляше целия план. — Ти пътуваш по Вътрешната граница и създаваш чипове, каквито са необходими на клиентите ти. Фермерът, който има проблеми с нашествия на вредители в земите си, иска да вижда в тъмното, за да пази стоката си; занимаващият се с износ желае да знае дузина чужди езици; на бармана му се ще да размесва питиетата много по-бързо. А ти можеш да направиш необходимите чипове. Мисля, че номерът ще мине.

— Добър съм — съгласи се Хлапето, — но не съм чудотворец, нито пък хирург. Дори и да направя чиповете, не мога да ги имплантирам.

— Това не те засяга — вдигна рамене Ледения. — Ти трябва само да ги създаваш. От купувачите ще зависи да си ги имплантират.

— На планета с някакви си двадесет и седем хиляди жители може дори да няма лекар.

— Още по-добре. Ще имаш причина да се навърташ там, докато докарат хирург. Няма да те пуснат, преди да са сигурни, че продуктите си струват.

— И какъв чип мога да продам на Пенелопа Бейли?

— Тя няма нужда от чипове.

— Лошо. Това щеше да е страхотен начин да я накарам да ме забележи.

— Отиваш там, за да събереш информация. Ако извадиш късмет, тя дори няма да разбере, че си там.

— Според теб тя не е човек, който се доверява на подчинените си. А щом няма да се срещна лично с нея, как ще открия каквото и да било?

— Бих се учудил, ако тя има преки подчинени — отвърна Ледения. — А колкото до събирането на информация, просто си дръж ушите и очите отворени.

— Имаш предвид дали внасят оръжие и амуниции?

Ледения поклати глава.

— Тя няма нужда от това.

— Тогава какво?

— Искаше ми се да мога да ти кажа! Вероятно ще е нещо много обикновено, докато не си спомниш, че зад него стои съвсем необикновена жена.

— Дай ми пример.

— Ако тя поръча половин дузина книги за Делурос VIII, това означава, че смята да отиде там. Открий дали е поръчвала касета с лодинитски език — може да планира съюз с лодинитите. Не се занимавай с това, което прави в момента — тя е виждала настоящето толкова пъти и в толкова варианти, че сега сякаш играе в пиеса. Каквото и да казва или прави, за нея вече е минало, тя гледа дни и седмици напред.

— Не ми даваш много като начало.

Ледения се усмихна мрачно.

— Да не си се заблуждавал, че ще бъде лесно?

— Не, но…

— Помни, че си там само да събереш информация. Ако е прекалено трудно да го направиш и се наложи да откраднеш или да убиеш някого, за да я получиш, просто се откажи — тя ще види какво смяташ да правиш дори преди да си го помислил. Разбираш ли какво точно ти казвам?

— Да.

— Добре, защото от това зависи животът ти… Твоят и може би още на четиридесет трилиона — поправи се той.