Пророчицата

27.

Пенелопа Бейли стоеше до дървена пейка край езерото до къщата й, с очи, сляпо вперени в небето. Те — виждаха това, което никой друг на Моцарт не можеше да види, а и само няколко сложни уреда на планетата успяваха да уловят.

— Ти си глупак, Мойсей Мохамед Христос — прошепна тихо тя. — Нищо ли не научи от предишните ни сблъсъци? Мислиш, че силата ми се ограничава с унищожаването на църквите ти? — Тя замълча за миг. — Все още има време да се оттеглиш — но ти няма да го направиш, нали? Каква лудост те е обзела, какви демони са те подвели да ме нападнеш, когато единственият възможен изход е твоята гибел?

Въздъхна дълбоко, после влезе вътре да си направи чаша чай. Флотата все още не бе сформирана както тя искаше и знаеше, че има малко повече от час да се приготви. Седна на малката масичка в кухнята, добави няколко капки лимон в чая, разбърка го разсеяно и продължи да гледа през прозореца.

Трябваше да се подредят още няколко фактора, да се намерят алтернативите и да се помисли върху действията. Шест от корабите на Миропомазания имаха проблеми с двигателите. Трябваше ли да ги унищожи или да ги остави да живеят, за да разказват за поражението, да пръснат легенди за нейните сили из цялата галактика? Имаше още един кораб, за който тя предвиждаше, че няма да се присъедини към формацията, и който изглеждаше някак по-специален, въпреки че все още не можеше да определи защо.

После насочи вниманието си към Демокрацията. Планът й изискваше постоянни изменения и уточнения. Този човек трябва да умре, тази жена не. Икономиката на този свят да се разпадне, този самотен миньор да открие единствената диамантена жила на планетата. Тя потрепваше, ставаше, заемаше различни пози и правеше всичко необходимо, за да станат желаните събития. После започваше да проверява резултатите, защото всеки от тях променяше милион възможни варианти на бъдещето, и пред нея се разкриваше нова поредица от алтернативи, които трябваше да огледа, анализира и да стигне до съответните изводи и решения.

Концентрира се върху плана за около четиридесет минути. После, доволна, че всичко ще върви добре и този ден, тя си направи още една чаша чай и се върна до езерото. И отново погледна сляпо нагоре.

— Скоро, Мойсей Мохамед Христос — прошепна тя. — Скоро.

Изпи чая си и остави чашата и чинийката на дървената пейка.

— Щях да ти дам още шест години — каза меко тя, вперила поглед в небето. — Вероятно щях да те победя в сектора Спика, но щеше още шест години да се радваш на сила и власт. А сега ще трябва да променя организацията ти и да се разкрия по-рано. Ще се справя и ще триумфирам, но не мога да разбера защо реши да жертваш живота си? Когато щяхме да се срещнем на Спика, щях да ти предоставя избор — да се биеш или да избягаш и тъй като не би се унижил пред последователите си, щеше да се биеш. — Тя млъкна и се намръщи. — Но няма никакъв смисъл от този сблъсък днес, няма причина да умираш по Вътрешната граница. Трябва да разбера какво те доведе до този нещастен край, защото се появи като възможност чак преди седмица, а стана сигурно едва тази сутрин.

И тъй като не можеше да чете миналото, тя отново насочи внимание към бъдещето, към безкрайните му варианти, търсейки сред тях ключ за разбиране на близкото минало, за да открие причината за самоубийственото решение на врага й.

След няколко минути го намери.

— Разбира се — каза тя без изненада. — Трябваше да си ти.

Затвори очи, за да види бъдещето по-добре.

— Поучил си се, Карлос Мендоса — полуусмивка заигра върху устните й. — Няма да се приближиш, преди да започне атаката, а по това време ще съм прекалено заета да неутрализирам смъртоносните оръжия, за да се занимавам с теб. Тяхната заплаха е непосредствена, докато твоята, макар и по-голяма, е по-отдалечена във времето и ще трябва да те оставя да кацнеш.

Концентрира се още по-силно, пресявайки вариантите.

— Избрал си позицията с предвидливост и интелигентност — продължи тя. — Нито метеор, нито астероид, нито отломки могат да те достигнат, преди да се присъединиш към битката. И все пак мога да ти покажа, че имам повече оръжия в арсенала си, отколкото предполагаш.

Внезапно се усмихна.

— Сърдечен стимулатор? Регулатори на кръвта? Подготвил си се, нали? Много добре. Няма да умреш от инфаркт или удар, преди да се срещнеш с мен… Някои неща дори аз не мога да променя. Очевидно било писано в книгата на съдбата да се изправя срещу теб още веднъж.

Внезапно лицето й се изкриви от ярост.

— Никога не съм искала да ми ставаш враг. Два пъти имах възможност да те убия и двата пъти ти позволих да живееш. Можех да разруша Последен шанс с едно мигване, но не го направих. И въпреки това ти ме издирваш и продължаваш да искаш смъртта ми. Заради теб станах беглец сред собствените си хора и прекарах последните двайсет години в криене или в затвор. Ти си причината за моето нещастие и днес, но когато свърша с приближаващата се флота, ще се изправя пред теб за последен път.

Тя замълча, опитвайки се да обуздае емоциите си.

— Няма да проявя никаква милост към теб, както и ти към мен — прошепна тя. — Има неща, които трябва да направя в галактиката, големи неща, които са извън твоите жалки разбирания. Никога повече няма да попречиш на плановете ми.

Тя погледна още веднъж към небето, но не към мястото на събиращата се флота, а там, където самотен кораб, все още на светлинни години оттук, се насочваше бързо към Моцарт.

— Ще видиш какво значи да ми се противопоставяш, когато силите ми са развити — обеща тя. — Ще научиш защо хората се страхуват от тъмнината и защо сама по себе си смъртта е милост. Приготви се, Карлос Мендоса, защото това ще е последният ден от живота ти.

28.

Ломакс извика втория командир на мостика на кораба.

— Сър? — попита мъжът.

— Имаме сериозен проблем.

— Проблем ли, сър?

Ломакс кимна.

— Една от проклетите бомби се е задействала.

Отстъпи встрани така, че човекът да види контролния пулт и най-вече мигащата червена светлинка отляво.

— Възможно ли е да има повреда в контролния пулт, сър?

— Вече помислих за това — отвърна Ломакс. — Но той работи отлично.

— Нека проверя самата бомба, сър. Вероятно излъчва фалшив сигнал.

— Направете го. И нека да е дискретно. Няма смисъл да тревожим целия екипаж, докато не сме сигурни с какво си имаме работа.

Мъжът кимна и се отправи към оръжейния склад. Върна се след няколко минути.

— Задействана е, сър — рапортува той.

— Според вас колко време имаме, преди да се взриви?

— Не знам, сър. Може би десет минути, може би десет часа. Не сме носили такъв тип оръжие досега.

— И за мен е ново — призна си Ломакс. — За Бога, целият кораб е нов за мен. Аз съм просто един убиец, когото Миропомазания хареса.

— Вие му спасихте живота, сър — възрази мъжът с патоса на фанатик. — Готови сме да изпълним всичките ви заповеди.

— Проблемът е, че не знам какви заповеди се дават в такава ситуация — отвърна мрачно Ломакс. — Предполагам, че трябва да изхвърлим бомбата, но според моя компютър тя е разположена така, че ще се наложи да изхвърлим целия товар. — Той замълча за миг. — Не искам да го правя. Атакуваме с много по-малко сили, отколкото бих препоръчал, ако времето не бе от такова съществено значение. Пророчицата е най-страшният противник в галактиката, ще ни е необходимо всичкото оръжие, с което разполагаме.

— Има и друг изход, сър.

„Чудех се кога най-после ще ти хрумне.“

— Какъв? — попита на глас Ломакс.

— Можем да преместим екипажа на десантните кораби и да ги оставим да летят към планетата зад прикритието на флотата, а вие и аз да останем на борда и да се опитаме да деактивираме бомбата.

— Чудесно предложение! — възкликна Ломакс. — Дайте команда. Искам всички да напуснат кораба в рамките на петнайсет минути… Включително и вие.

— Моля за разрешение да остана на борда, сър.

— Разрешението се отказва.

— Настоявам, сър. Единият от нас ще трябва да отиде в оръжейния склад и да се опита да деактивира бомбата, а другият да управлява кораба.

— Ще го оставя на автоматично управление.

— Така може да работи в дълбокия космос, но ние сме във военна зона. Може да ви атакуват.

— Съмнявам се — рече Ломакс.

— Вие самият казахте, че тя е най-страшният враг, пред когото сме се изправяли, сър.

Ломакс осъзна, че ако продължи да спори, ще събуди подозренията на човека. Освен това беше от жизнено значение да свали екипажа от кораба колкото се може по-скоро, преди някой да се е досетил какво всъщност става.

— Добре, вие оставате. А сега се погрижете за евакуацията. И ми докладвайте, когато се осъществи благополучно. Ще продължа с опитите да деактивирам бомбата оттук.

Мъжът отдаде чест и се оттегли, а Ломакс запали малка пура и продължи да се преструва, че работи с командния пулт, докато мостикът се опразни. Наблюдаваше на екрана как совалките напуснаха кораба-майка една след друга, докато и последният човек от екипажа не се махна и не останаха единствено Ломакс и неговият втори командир.

Мъжът се приближи и отдаде чест.

— Евакуацията е приключена, сър.

— Добре — каза Ломакс.

— Сега ще сляза долу и ще се опитам да деактивирам бомбата, сър.

— Бъдете много внимателен.

— Да, сър.

Мъжът излезе, а Ломакс запали друга пура, надявайки се Пророчицата да вижда достатъчно далеч в бъдещето, за да разбере, че този кораб не е заплаха за нея.

Около десет минути по-късно мъжът се върна озадачен.

— Сър… — започна той.

— Да?

— Доколкото разбрах, бомбата не е повредена.

— Имате предвид, че не е задействана?

— Задействана е — но сякаш е направено нарочно, оттук.

— Не може да бъде.

— Да, сър. От вашия контролен пулт.

Ломакс извади пистолета си.

— Трябваше да напуснете кораба с другите.

— Не разбирам, сър.

— Вие сте добър човек. И искрено съжалявам, че трябва да го сторя.

Стреля. Мъжът извика изненадано и падна мъртъв на палубата.

И тогава, направил всичко възможно, за да увери Пророчицата, че неговият кораб не иска да участва в предварително решената битка, Ломакс се облегна назад в очакване на крайния резултат.

29.

В първите тридесет секунди на мнимата битка животоподдържащите системи на седемдесет и четири от корабите на Миропомазания изгубиха мощност, осемнадесет избухнаха, когато техният товар, за разлика от този на Ломакс, наистина се задейства и експлодира.

Метеор унищожи още двадесет и седем кораба. Комета, изкривявайки по невероятен начин вечния си ход, завлече още деветнадесет. Един оръдеен компютър се повреди и удари тридесет и седем от съюзниците си, преди да се взриви на свой ред.

— Какво става? — извика Миропомазания с лице, изкривено от гняв и ужас — Никой не е стрелял по нас и въпреки това сме разгромени. — Намръщено се вгледа в планетата Моцарт, която се въртеше, синьозелена и спокойна, на екрана му. — Та тя е просто една жена! Какво става?

На милиони километри под него Пенелопа Бейли, вперила невиждащ поглед в небето, се усмихваше и шептеше:

— Не още, мой малък глупако. Не още. Нека първо видиш колко глупаво и наивно е да ме нападаш. Когато всичките ти хора са убити и всичките ти кораби се носят мъртви в пространството, тогава ще се заема с теб.

30.

След като получи разрешение за кацане от отегчен служител на космодрума, който нямаше и представа, че на милион километра над главата му е избухнала война, корабът на Ледения се спусна към повърхността на Моцарт. Не се страхуваше, че може да стрелят по него, защото знаеше, че каквито и защитни сили да притежава Пенелопа, не бяха военни по принцип. Колкото до местните власти, те въобще не го притесняваха. Искаше му се да се обзаложи, че никой друг не знае, че флотата на Миропомазания е някъде над тях или е разбита на пух и прах.

Когато беше на десетина километра от повърхността, натисна един бутон и отвори три парашута, чиято цел беше да го спасят, в случай че Пенелопа е успяла да открадне няколко секунди за него от концентрацията си върху тежковъоръжените кораби в орбита. Но приземяването мина гладко и Ледения се приготви да свали товара си.

Отне му почти двадесет минути да сглоби частите. После ги закрепи към свободната жилетка, която бе донесъл, облече я, сложи отгоре широкото си палто и накрая слезе от кораба.

Старши служител на космодрума го очакваше.

— Добре дошли на Моцарт — поздрави той.

— Благодаря — отвърна Ледения.

— Забавихте се с излизането — продължи служителят. — Всичко наред ли е? Имате ли нужда от медицинска помощ?

— Не. Просто преподреждах товара си.

— Ще искате ли гориво или място в хангар?

— Не. Работата ми тук трябва да приключи преди падането на нощта.

— Ако ли не, ще трябва да платите такса от двеста кредита защото сте оставили кораба си там, където е.

Ледения бръкна в джоба си, извади пачка банкноти и отдели две по сто кредита.

— Ето — той ги подаде на служителя. — Можете да ми ги върнете, когато си тръгна довечера.

— Ще ви приготвя разписка, докато минавате през митницата — мъжът сложи банкнотите между страниците на малък бележник.

— Къде е тя?

— В основата на кулата — отвърна служителят и поведе Ледения към фоайето на наблюдателната кула до митническото бюро, където хубава жена без униформа го погледна.

— Името ви, моля?

Ледения извади титановата си паспортна карта и я постави на бюрото й.

— Карлос Мендоса.

Тя прекара картата през компютъра, изчака няколко секунди машината да сканира ретината и да потвърди самоличността му и му я върна.

— Мога ли да попитам за целта на вашето посещение, господин Мендоса?

— Тук съм да довърша една много стара работа.

— А името на човека, когото сте дошли да видите?

— Пенелопа Бейли.

Тя погледна компютъра си, после впери очи в него.

— Знае ли госпожица Бейли, че идвате при нея?

— Бих се изненадал, ако не знае — отвърна Ледения.

— Добре, господин Мендоса, разрешено ви е да останете на Моцарт за четиринайсет дни. Ако искате да удължите престоя си след посоченото време, моля да уведомите нашата служба.

— Благодаря.

— Кредитите на Демокрацията са официалната парична единица на Моцарт, но приемаме също рубли Нов Сталин, долари Мария Тереза и Ново Зимбабве и лири Далечен Лондон. Ако притежавате друга валута, моля да я декларирате на този формуляр — тя му подаде официален документ — и да отбележите сделките си по обмяната на валутата.

Ледения взе формуляра, сгъна го прилежно и го сложи в джоба на палтото си.

— Приятен престой на Моцарт, господин Мендоса — каза тя. — Днес температурата е двадесет и осем градуса по Целзий, което означава петстотин четирийсет и два градуса по Ранкин, двайсет и два градуса по Реомюр и осемдесет и три градуса по Фаренхайт… Може би ще ви е горещо с вашето палто.

— Няма да го нося дълго — отвърна той. — Как да стигна до града?

— Има обществен транспорт на всеки два часа. — Служителката погледна часовника си. — Опасявам се, че току-що го изпуснахте. Но ако не искате да чакате, обикновено има коли под наем пред космодрума.

— Благодаря ви — отвърна Ледения. Обърна се, прекоси малкото фоайе в основата на наблюдателната кула и излезе през главния вход. Там имаше само една кола и той бързо се вмъкна в нея.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Търся частна резиденция — отговори Ледения. — Имате ли указател?

Шофьорът натисна едно копче и се появи холоекран във въздуха, на около половин метър от Ледения.

— Само кажете името на човека — обади се шофьорът. — Адресът му ще се появи на екрана, таксите само за отиване и за отиване и връщане ще бъдат изчислени и показани ниско в десния ъгъл.

— Пенелопа Бейли.

Веднага се появи адрес. Последва го карта със седем или осем маршрута, сетне избор на най-краткия, подробното му очертаване, а после такса от четиридесет и осем кредита за отиване и осемдесет и осем кредита за отиване и връщане.

— Живее извън града, нали? — отбеляза шофьорът, когато същият екран се появи и над неговите уреди.

— Предполагам. Никога не съм ходил там преди. Колко време ще ни отнеме?

Шофьорът се вгледа в картата.

— Може би двайсет, двайсет и пет минути, ако попаднем в задръстване.

— Задръстване? На тази планета?

— Жътвари и комбайни — пътуват от една ферма към друга — обясни шофьорът. — Могат доста да ви забавят… Е, ще тръгваме ли?

— Да.

Колата се отдалечи от космодрума.

— Отиване или отиване и връщане?

— Само отиване — отвърна Ледения. — Като реша да се връщам, ще си повикам кола.

— Запомнете номера ми и помолете за него. Парите няма да са ми излишни.

— Ще го направя — обеща Ледения.

Почти двадесет минути караха в мълчание през града и по пътищата извън него, и накрая Ледения се намръщи.

— Колко остава още?

— Около три километра.

— Спри на около километър и половина.

— Сигурен ли сте?

— Просто се опитвам да ти спестя проблеми с мотора.

— Нямам никакви проблеми с мотора си.

— Никога не се знае — Ледения му подаде банкнота от сто кредита.

— Вие сте шефът — вдигна рамене шофьорът. Миг по-късно колата намали и спря встрани на пътя, а Ледения слезе.

— Ако картата е вярна, трябва да е точно зад следващия завой — обясни шофьорът. — Сигурен ли сте, че не искате да ви изчакам?

— Сигурен съм.

— Добре… Както чувам, тази дама е много странна. Не знам каква работа имате с нея, но ви желая късмет.

— Благодаря. Вероятно ще ми потрябва.

Колата зави и тръгна обратно към космодрума, а Ледения се запъти към къщата на Пенелопа Бейли покрай поле от мутирало жито. Когато накрая видя върха на геодезичната кула, свали палтото и го остави в канавката до пътя.

Спря, запали пура, наслади се на първото дръпване, после мушна ръка под жилетката си и натисна два малки превключвателя. Продължи да върви и пет минути по-късно достигна целта си.

Приближи се до входната врата, откри, че е заключена, и тъй като не можеше да я разбие, внимателно се насочи към задния двор, където видя млада русокоса жена да седи с гръб към него до малко езеро и с очи, вперени в небето, да променя позицията си почти всяка секунда.

— Добре дошъл, Леден — проговори тя, без да се обръща. — Доста отдавна чакам този момент.

— Не се и съмнявам — Ледения спря.

— Трябва да унищожа само още четирийсет кораба — съобщи тя, — и тогава ще имаш пълното ми внимание… А сега двайсет и три, вече седемнайсет. Доста си умен, щом се добра дотук, Леден.

— Имах късмет.

— Щеше да имаш още по-голям късмет, ако бе избрал да останеш на своя свят — отвърна тя все още неподвижна. — Единайсет, сега седем, вече четири… Остана само Миропомазания. — Най-накрая се обърна към Ледения. — Да го оставим ли да поживее още малко, та да осъзнае напълно размерите на разгрома си?

— Все ми е едно — отвърна Ледения.

— Разбира се. На теб ти пука за Мойсей Мохамед Христос толкова, колкото и на мен. — Тя млъкна и впери поглед в очите на Ледения. — Така всичко се сведе до теб и мен, както винаги съм знаела, че ще стане.

31.

Ледения се вгледа в младата жена, която го предизвикваше.

— Беше трогателно малко момиче, Пенелопа — каза той, мислейки за времето, когато я срещна за пръв път. — Малко, уплашено, уязвимо… Трябваше да те убия тогава.

Тя се усмихна.

— Нямаше да успееш.

— Сигурно — призна той. — Дори тогава умееше добре да се защитаваш.

— И все още мога. Станах по-силна през годините.

— И двамата се променихме, Пенелопа — Ледения срещна погледа й. — Ти стана по-силна, а аз по-мъдър.

— Достатъчно мъдър, за да ме убиеш? — попита развеселено тя.

— Така мисля — отвърна сериозно той.

Тя се изсмя.

— Не се нуждая от силата си, за да те унищожа. Ти не си помъдрял, просто си остарял. Ти си дебел сакат старец. Вече се задъхваш и потиш само от изминаването на последния километър и половина до къщата ми. Сърцето ти бие по-бързо, кръвта ти препуска по цялото тяло и имаш проблеми с дишането. Мога да те убия с голи ръце, Ледени.

— Погледни напред и виж какво ще се случи, ако го направиш — предложи Ледения.

— Ще умреш.

— Но не сам.

— Имаш предвид жилетката, която носиш, разбира се.

— Ако ме удариш или застреляш, ще падна. И половин секунда по-късно всяка карта на Моцарт ще е остаряла. Нося достатъчно експлозиви, за да превърна това място в център на трийсеткилометров кратер.

Тя го изгледа.

— Значи пет милиона умряха тази сутрин само за да ти позволят да се приближиш до мен с твоите планове и експлозиви — и ти наричаш мен чудовище?

— Не те наричам никак, Пенелопа. Аз съм твоят екзекутор, а не съдия.

— И си мислиш, че ще бъде толкова просто? Не ти ли хрумна, че има поне едно бъдеще, в което твоите ключове не успяват да задействат експлозивите?

Ледения почувства внезапно стягане в стомаха си.

— Блъфираш — рече той с повече убеденост, отколкото чувстваше.

Тя спокойно поклати глава.

— Нямам нужда от блъф. Можех да обезвредя експлозивите, когато си поискам.

— Но не си го направила? — намръщи се той.

— Не, Леден, не съм. — Тя го изгледа продължително. — Готов си да умреш днес, нали?

— Да.

— И аз. Нашата смърт, както и животът ни са преплетени… Но първо ми се иска да поговоря с теб.

Той я погледна изненадано.

— За какво искаш да си говорим?

— О, за много неща. Странно, свързана съм с теб чрез омраза, но те чувствам близък така, както никое друго живо същество. И единствено ти никога не си ме лъгал… Заплахата от нашествие е ликвидирана. Имаме всичкото време на света да си говорим — тя се усмихна иронично, — до края на живота си. А аз имам няколко въпроса към теб.

— Какви въпроси? — подозрително попита той.

— Простички.

— Добре, задавай ги.

— Защо всички живи същества ме отбягват? Не само хората, но и животните… дори и малките животинки.

Ледения бе страшно изненадан. Не бе очаквал точно такъв въпрос. Накрая проговори:

— Защото си различна. Защото вече нямаш нищо човешко в себе си.

— Хората не отбягват осакатените и грохналите, бавноразвиващите се и деформираните. Вземат ги в семействата си и ги обгръщат с обич и съчувствие. Защо от всички синове и дъщери на твоята раса единствено аз бях отхвърлена?

— Защото нито един от нещастниците, към които се причисли, не притежава силата да разрушава цели светове от каприз. Не само имаш тази сила, но и я упражняваш.

— Само за да се защитя. — Тя замълча за миг. — Знаеш ли, че нито едно човешко същество не ме е докосвало от деня, в който Мишката умря преди двайсет години? Нито едно!

— Не — рече Ледения, — не знаех.

— Котенцата съскат, кученцата бягат от мен — продължи тя. — Птичките отлитат. Дори влечугите в градината ми се крият в сенките, когато се появя.

— Нямам друг отговор — почувства се неудобно Ледения. От близкото поле се чу бръмченето на трактор. — Имаш ли още въпроси?

— Ти ме намрази още първия ден, когато ме видя. Защо? Какво съм ти направила?

— Не те мразя, Пенелопа — отвърна той. — Не мразиш йонната буря, която заплашва кораба ти, или потока от метеори, който бомбардира планетата ти. Ако си сам в джунглата, не мразиш хищниците, които те дебнат нощем. Нито едно от тези неща не е добро или лошо. Те просто са природни бедствия, които трябва да се преодоляват, за да се оживее… Въобще не те мразя, нито тая злоба към теб. Обвинявам те само за едно нещо — смъртта на Мишката.

— Тя предаде доверието ми.

— Ти беше дете. Не можеше да усетиш тънкостите. Не можа да схванеш какво става. — Той отново замълча за миг. — Тя те обичаше като своя собствена дъщеря. Единствената причина да е мъртва е, че никога не разбра какво точно представляваш. Мислеше си, че те спасява, сякаш ти можеш да бъдеш застреляна като обикновено човешко същество.

Пенелопа не отговори веднага.

— Не бях мислила за Мишката от доста дълго време — обади се накрая.

— Мисля за нея всеки ден — рече Ледения.

— Нима смъртта й ти причини толкова много болка?

— Да.

— Тогава съм ти върнала малко заради болката, която ти ми причини.

Ледения я изгледа, но не каза нищо.

— Тя наистина ли ме обичаше? — попита Пенелопа след кратко мълчание.

— Да, наистина.

— Чудя се дали някой някога ще ме обича пак… — изказа мислите си на глас тя.

Ледения поклати глава.

— Не, няма.

— Знам — съгласи се тя. — Знаеш ли какво е да се изправиш пред бъдеще, в което няма нито един човек, който да те обича? Бъдеще, в което всеки член на собствената ти раса те отбягва така, сякаш си някакъв звяр?

— Не — отвърна Ледения. — Не завиждам на никого, който има такова бъдеще.

— Никога не съм искала тази дарба. Леден. Всичко, което исках, е да бъда обикновено малко момиче, да играя с други момичета, да живея със семейството си. — Тя млъкна, потънала в спомени. — Собствената ми майка се ужасяваше от мен. Взеха ме, когато бях само на шест, и убиха баща ми, когато се опита да ги спре. Знаеш ли колко пъти след това съм играла с деца на моята възраст, Леден?

— Не.

— Един-единствен следобед, когато Мишката и аз се криехме от теб — каза горчиво тя. — Един следобед в целия ми живот! — Внезапно въздъхна. — И след двайсет минути те всички избягаха от мен. — Тя го погледна. — Винаги ще бягат от мен, нали?

— Малките момичета ли? — попита объркано той.

— Всички.

— Да, предполагам, че ще те отбягват.

Тя го погледна отново и само за миг неземната й безизразна маска изчезна.

— Мислех, че съм избягала от Уестърли, Калиопа, Убийствен рай и Хадес, но всъщност никога не е имало истинско бягство, нали? Моцарт е просто една по-голяма килия от тази на Хадес, а галактиката е още по-голяма килия от Моцарт.

— Не можеш да избягаш от това, което си — отвърна Ледения.

Тя пак не отговори веднага.

— Знаеш ли нещо много интересно, Леден?

— Какво?

— От всички хора, които съм познавала, откакто напуснах Хадес като зряла жена, единствено ти ме гледаш без отвращение. Със страх — да, както и се полага, и напрегнатост, но без отвращение.

— Не се отвращавам от теб — отвърна Ледения. — Да, имам различни чувства, но отвращението не е сред тях.

— Всеки друг мъж или жена го чувстваше — видях го дори на лицето на Черната смърт, а и в очите на твоя млад шпионин. — Тя въздъхна дълбоко. — Виждах го всеки ден от моя живот, дори в очите на собствената си майка.

— Съжалявам — каза искрено Ледения.

— Мислиш ме за чудовище — продължи тя. — Но ти гледаш само отвън. Повярвай ми, Леден, много по-лошо е да бъдеш Пенелопа Бейли, отколкото да се страхуваш от нея. Вдъхвам страх и омраза със самото си съществуване. Намирам се в постоянен затвор, хваната в капана на това тяло, както самото то бе пъхнато в малката килия на Хадес… Единственото ми успокоение беше Планът.

— Планът? — повтори той.

— Работя над него с години — обясни тя. — Започна да се оформя в главата ми, докато бях в килията на Хадес, а го осъществявам от момента, в който си върнах свободата.

— Какво включва? — попита Ледения. — Контрол над Демокрацията? Или премахването й?

— Дори и сега, в последния ден на нашия живот, по средата на този разговор, ти не успяваш да ме разбереш. Нямам никакво желание да управлявам никого. Нямам армия, не контролирам политици, не съм събрала несметни богатства.

— Тогава какво представлява този план? — настоя той.

Тя го изгледа равнодушно.

— Просто това — върху нито едно дете няма да тежи отново проклятието да вижда бъдещето. Има около триста мъже и жени с генетичен потенциал да родят още една Гадателка, още един Оракул, още някой като мен. Манипулирах събитията, строях и унищожавах планетни икономики, променях цели политически системи, за да не допусна тези хора да се срещнат. — Тя пак замълча. — Това е моят подарък към твоята галактика, Ледени. Нещо повече, това е дарът ми към неродените. Нито едно дете няма да бъде отблъснато от хората си, както бях аз.

Той отвърна на погледа й.

— Ти наистина си готова да умреш, нали?

— Скоро. Имам да свърша още няколко неща. — Тя затвори очи за момент, после отново ги отвори. — Позволих на Мойсей Мохамед Христос да живее и да се бие за каузата си. С разгрома му тази сутрин той повече не може да заплаши изхода на Плана. — Тя вдигна рамене, — Нека вашата прехвалена Демокрация открие дали може да управлява, или е толкова корумпирана, че времето й е отминало.

— Не знаеш ли отговора?

— Повече не се интересувам от отговора.

Внезапно тя мина покрай него, заобиколи езерото и влезе в къщата. Миг по-късно излезе с нещо малко и меко в едната си ръка.

— Като че ли се сещам за тази кукла — обади се Ледения.

Тя поклати глава.

— Нова е. Тази, която ти помниш, се разпадна, докато бях в затвора на Хадес, и разбира се, аз не помолих за друга, тъй като жените не си играят с кукли. — Тя въздъхна. — Някъде по пътя открих това, което другите винаги са знаели: че не съм жена. — Тя отново впери поглед в него. — Мисля, че е време.

Той внимателно извади оръжието си от кобура и се прицели в нея.

— Кажи си молитвата към твоя Бог — каза спокойно Пенелопа. — Вълната енергия от натискането на спусъка ще активира експлозивите ти.

— Само за секунда — рече Ледения. — Има по-добър начин.

— Мислех, че си готов да умреш. Надявах се, че не лъжеш, защото и двамата няма да преживеем този ден.

Той внимателно извади една малка капсула от жилетката си и я прикрепи към ударника на пистолета.

— Позволи ми да сваля жилетката и да я изключа.

— Защо?

— Тази бомба е повече от достатъчна да убие и двама ни. Ако жилетката избухне, ще убие десет хиляди души.

— И защо да ми пука за тях? — попита Пенелопа.

— Нека го направя заради това, което биха били за теб при други обстоятелства.

Тя помисли върху настойчивата му молба, после кимна. Той прекъсна превключвателя, свали жилетката, влезе в къщата с нея и я остави внимателно на дивана. После се върна при езерото, където Пенелопа го очакваше.

— Прицели се добре, Карлос Мендоса.

— Точно за това съм тук — отвърна той, вдигна оръжието и го насочи към сърцето й. Внезапно замръзна.

— Имам един въпрос. Вероятно ти си единственият жив човек, който може да знае отговора.

— Какъв е той?

— Можеш ли да видиш дали има живот отвъд?

— Господи, надявам се, че не! — каза тя и потръпна от погнуса.

Ледения натисна спусъка.

32.

Преди да се освободи от тялото на мъртвия командир, Ломакс изчака, докато корабът на Миропомазания се оттегли към Новата Гоби, оставяйки след себе си разбитите си съратници. После, тъй като беше предпазлив човек и имаше всички намерения да оцелее, почака още няколко часа.

Накрая, изчакал колкото сметна за необходимо, поиска разрешение за кацане и се приземи на малък космодрум на около двеста метра от кораба на Ледения.

Няколко минути прекара в митницата, после уреди презареждане на кораба и място в хангара. Отвън, пред наблюдателната кула, чакаха две коли и той се качи в по-близката.

— Накъде? — попита шофьорът.

Ломакс извика адреса на Пенелопа Бейли от компютърния указател.

— Вчера закарах един човек там — отбеляза шофьорът, когато минаваха покрай огромните пасища и полета от двете страни на пътя.

— Накуцващ старец ли?

— Точно така.

— Знаеш ли дали се е върнал обратно?

— Ако се е върнал, не е наемал кола — отвърна шофьорът.

Ломакс провери лазерния си пистолет, за да е сигурен, че е с пълен заряд.

— Каза ли ти нещо?

— Само че имал лична работа, за която трябва да се погрижи — рече шофьорът. — Странно нещо обаче: накара ме да го оставя на около километър и половина от мястото, където отиваше. Предполагам, че е искал да се поразходи.

— Вероятно — съгласи се уклончиво Ломакс.

Продължиха в мълчание, докато не видяха геодезичната кула.

— Е, тук е — обади се шофьорът. — И вие ли ще искате да повървите?

— Не, предпочитам удобството.

Колата спря пред къщата минута по-късно.

— Да ви почакам ли?

— По-добре не. Ще ти се обадя, ако имам нужда.

Ломакс слезе от колата и отиде до входната врата. Беше заключена. Тъй като не го разпозна, системата за сигурност отказа да го пусне вътре и той предпазливо заобиколи отзад.

Намери каквото бе останало от тях до езерото. Не много, но достатъчно, за да ги разпознае. Задната врата на къщата не беше заключена и вътре той откри жилетката на Ледения, пълна с експлозиви. Въпреки че се опита, не можа да възстанови какво точно се е случило, макар крайният резултат да бе ясен за всекиго.

Намери барака за инструменти, скрита в храстите, счупи ключалката, унищожи алармата с лазерния си пистолет и претърси малката стая, за да намери лопата. Избра едно сенчесто място под огромно дърво до езерото, изкопа плитък гроб и погреба останките им.

Запълни гроба, после се замисли как да го отбележи. Съмняваше се, че някой от двамата ще иска религиозен символ, а нямаше намерение да остава на Моцарт, докато им направят надгробен камък. Тогава погледът му попадна върху нещо дребно и меко на земята. Отиде до него и го вдигна — беше малка обгоряла кукла.

Опита се да си представи какво общо можеше да има куклата с някой от тях и накрая сви рамене. Пък и нямаше голямо значение: освен жилетката, която беше прекалено опасна, това беше единственият предмет наоколо с който можеше да отбележи гроба. Закрепи я на един къс клон и го заби в земята.

Вярно, не беше кой знае какъв белег, но бе най-доброто при дадените обстоятелства. Влезе в къщата, извика колата по видеофона и двадесет минути по-късно бе на път за космодрума.