Пророчицата

14.

Космодрумът на Моцарт беше точно до границите на на град Менует. Той осигуряваше основните неща на заобикалящата го земеделска общност — бакалия, малка медицинска клиника, три магазина за семена, два ресторанта, няколко малки хотела и театър, в който даваха представления четири-пет пъти в годината.

Съвсем близо до космодрума имаше огромни силози, където мутирали царевица и пшеница съхнеха и се складираха, докато не ги натовареха в корабите. Грамадни обори бяха пълни с генетично променен добитък, който стигаше до хиляда и осемстотин килограма, когато порасне.

Хлапето се приземи, уреди корабът на Ледения да бъде настанен в хангара и влезе в малката сграда на космодрума, където пътека го отведе директно до митническата кабина. Влезе вътре, седна и се оказа пред компютър със светещ червен сензор.

— Име? — попита механичен глас.

— Нийл Кайман — отговори той и после добави: — Познат още като Силиконовото хлапе.

— Покажете паспорта на сензора, моля.

Той вдигна паспорта си.

— Носите ли някакви храни или животни от друга планета?

— Не.

— Моля да посочите естеството на работата си на Моцарт.

— Търговец съм, специалист по компютърни чипове по поръчка на клиента, които могат да се имплантират по хирургически път.

— Притежавате ли поне две хиляди кредита или тяхната равностойност в брой или в банков кредит?

Хлапето показа парите, които Ледения му бе дал, и сензорът сканира стойностите им.

— Няма нужда от виза за екскурзията ви на Моцарт. Приятен престой, Нийл Кайман… Не мога да намеря нищо за вашия псевдоним — продължи компютърът. — Бихте ли желали да бъде вписан във вашия паспорт?

— Да.

— Подайте си отново паспорта, моля.

Той го направи и един много фин лазерен лъч изгори малък надпис върху титановата карта, точно под холограмата и законното му име.

— Имам няколко въпроса — Хлапето прибра паспорта в джоба си.

— Програмиран съм да отговарям на повечето въпроси, които се отнасят за Моцарт — отвърна компютърът. — Ако вашият изисква субективен отговор, ще ви насоча към подходящите планетни власти, които могат да ви дадат необходимата информация.

— Доста удобничко — каза хапливо Хлапето.

— Съществувам, за да служа.

— Трябва да отседна някъде, докато съм тук. Можеш ли да ми препоръчаш хотел в Менует?

Внезапно екранът на компютъра се оживи.

— В тези пет заведения има свободни стаи или апартаменти в момента — на екрана се появи списък.

— Можеш ли да ми направиш резервация?

— Да.

— Добре — Хлапето прегледа списъка. — Искам стая в Имението.

— За колко нощи ще искате да ви запазя стая?

— Не знам. Можеш ли да направиш отворена резервация?

— Да. На първия или на втория етаж?

— На втория.

— Стая 207 е резервирана на ваше име.

— Ще имам нужда и от кола.

Екранът се промени.

— Ето списък на свободните коли под наем на космодрума плюс дневните им разходи.

Хлапето избра една.

— И още нещо. Искам да разбера дали някой на планетата е специалист по имплантиране на биочипове.

— Не.

— Добре. Мога ли да дам обява в планетарните вестници или видео, че току-що съм пристигнал, че това е моята специалност, и че могат да се свържат с мен в Имението?

— Проверявам… Има три планетарни видеоканала, господин Кайман — два седмични и един ежедневен. Всеки от тях помоли за допълнителна информация за вашата обява.

— Разбирам — Хлапето замълча за миг. — Предполагам, че в стаята ми в Имението има компютър с планетарна връзка.

— Точно така.

— Вкарай адресите на рекламните отдели на трите видеоканала в компютъра ми. Ще съставя обявите, когато стигна там.

Чу се кратко бръмчене.

— Направено е.

— О, и още нещо. Искам списък на църквите на планетата.

Веднага се появи списък от четиринадесет църкви. Всичките секти му бяха познати, никоя не бе свързана с Миропомазания или Пенелопа Бейли.

— Благодаря.

Хлапето излезе от будката, отиде до площадката за наемане на коли и се подписа за тази, която избра. Включи карта, която показваше космодрума и Менует на видеоекрана в колата, и я подкара към града, минавайки покрай четири-пет километра оградени пасища на добитък.

Менует бе малък град и едва когато наближи търговския център, осъзна, че компютърът доста оптимистично е използвал думата „хотел“. Имението, също като останалите общежития, беше подновено здание, построено преди около два века. Било е доста внушителна къща, преди да я превърнат в пансион със стаи под наем. Сега подслоняваше гостуващите бизнесмени, повечето от които се занимаваха с мутирали семена и с торове, създадени за светове като този.

Остави колата на паркинг зад къщата, регистрира се на рецепцията, изчака докато ключалката на стая 207 бъде кодирана с неговия глас и се остави да бъде пренесен плавно с асансьора до второто ниво на общежитието.

Самата стая бе малко по-спартанска, отколкото онази на Олимп. Състоеше се от легло, два стола, компютърна станция в единия ъгъл и баня със сух душ и химическа тоалетна. Той извади адресите на офисите на видеоканалите от компютъра, написа кратка обява и я изпрати на всеки от тях. После поръча електронни издания на трите видеоканала, прегледа ги на екрана и не бе изненадан, че не намери нито дума за Пророчицата в тях. Излезе от стаята след час, слезе долу, прекоси улицата и влезе в малък ресторант, където си поръча обяд.

Когато се върна в хотела, вече имаше един отговор на обявата му от директор на силоз. Той се бе надишал на средствата за запазване на продукцията си и искаше чип, който да го предупреждава кога химичните съставки във въздуха са достигнали определено ниво. Хлапето помоли човека да му изпрати формулите на използваните средства и обеща да му се обади до три дни. После, понеже нямаше какво друго да прави, а не му се искаше да прекарва следобеда в създаване на чипа, реши да дремне преди вечеря.

Когато се събуди, изяде вечерята от мутирали соеви продукти в същия ресторант, където обядва, а сетне се разходи по улицата тъкмо когато слънцето залязваше. Беше хладно и сухо, с лек бриз откъм запад, който му се стори страшно освежителен.

Поогледа се по улицата, тъй като не му се връщаше веднага в стаята. Повечето хора от града се бяха прибрали и той откри, че ако иска да остане навън, трябва да избира между холотеатър, таверна и казино. Не обичаше холотеатри, а знаеше достатъчно добре, че не го бива в хазарта, затова се запъти към таверната.

Беше доста малка, особено за единствена таверна в града. Веднага щом влезе, се сблъска с пурпурно-златна птица, окована за своята метална стойка. Тя го огледа за миг, изпищя пронизително и продължи да се пощи, без да му обръща повече внимание. Хлапето я заобиколи отдалеч — беше сравнително малка, не повече от килограм и половина, но пък имаше огромна човка. Отиде до бара и си поръча бира. Барманът кимна, напълни чаша и я бутна към него. Хлапето я взе и отиде на една празна маса в ъгъла.

Няколко минути по-късно висок мъж с тъмна кожа и два златни зъба, които проблясваха, когато заговореше или се усмихнеше, се приближи до него с бира в ръка.

— Може ли да седна? Всички други маси май са заети.

— Заповядайте — отговори Хлапето.

— Благодаря — мъжът протегна ръка. — Казвам се Джеймс Мбоя.

— Нийл Кайман — Хлапето пое ръката му.

— Нов си тук, нали?

Хлапето кимна.

— Току-що пристигам.

— Какво продаваш?

— Защо си мислиш, че продавам нещо?

Мбоя се засмя.

— Защото никой не идва на фермерски свят за удоволствие.

— Никой ли не идва да купува?

Мбоя поклати глава.

— Всичкото ни месо и зърно са продадени за следващото десетилетие. Доставчици сме на доста светове… Ако искаш, мога да ти продам малко злато — той се усмихна, показвайки двата си златни зъба. — Те се вадят. Залагам ги, когато имам нужда от пари, после, като се опарича, си ги купувам отново.

Хлапето отпи от бирата си.

— Чипове — каза накрая.

— Моля?

— Компютърни чипове. Това продавам.

— Какъв вид?

— Каквито искаш да ти създам.

— Нещо, което да ме кара да се чувствам десет години по-млад, когато се събуждам сутрин — усмихна се Мбоя.

— Може да се направи.

— Наистина ли?

— Няма да си по-млад, но мога да създам чип, който ще притъпи всички твои болки.

Мбоя щракна с пръсти.

— Просто ей така? — попита той, все още усмихнат.

— Не. Трябва да говоря с лекаря ти, да открия какво те боли, кои мускули атрофират, да науча цялата ти медицинска история. Тогава ще мога да го направя — Хлапето замълча, после продължи; — Обаче той ще трябва да го имплантира. Аз съм техник, а не хирург.

— Колко смяташ да останеш на Моцарт? — попита Мбоя. — Ако мога да отделя малко пари настрана, ще имаш клиент.

Хлапето вдигна рамене.

— Зависи от бизнеса, който ще завъртя тук — и отпи отново от бирата си. — Пуснах няколко обяви. Сега просто чакам.

— Може би няма да е зле да те поразведа наоколо, докато си тук — предложи Мбоя. — Не че има кой знае какво да се види.

— Е, има едно нещо, което искам да видя — отговори Хлапето след известен размисъл.

— Така ли? И какво е то?

— Докато бях на един свят наблизо, чух, че тук живее жена, наречена Пророчицата, която може да вижда в бъдещето… Иска ми се да се срещна с нея.

— Защо?

Хлапето се усмихна.

— Трябва ми малък съвет къде да инвестирам. Може би ще мога да разменя няколко чипа за това.

— Ами аз я виждам от време на време — отговори Мбоя. — Мога да попитам дали ще се заинтересува… Защо пък не? — добави замислено той. — И да знаеш предварително, че ще се събудиш с махмурлук, това не го премахва, нали?

— Оценявам мнението ти — Хлапето забеляза, че Мбоя е свършил бирата. — Нека те почерпя една.

— Благодаря, много благодаря.

Хлапето махна на бармана да донесе още две бири.

— Като изключим честите посещения до казиното по-надолу, как се забавляват хората тук?

— Това е земеделски свят — изсмя се Мбоя. — Говорят за растения, торове и времето. Най-вече за времето. Понякога организират изложби на добитък. Май че е само това.

— Не звучи кой знае колко вълнуващо.

— Ако искаш забавления, отиди на свят като Калиопа или може би Конфуций, а не на фермерски свят.

— Бил ли си някога там?

— Един-два пъти.

— Каква работа, за Бога, може да има един фермер на Конфуций? — попита Хлапето, когато барманът пристигна с двете бири.

Мбоя не отговори веднага, а го изгледа.

— Не съм казвал, че съм фермер.

— Не, мисля, че не си — съгласи се Хлапето. — Какво правиш тогава?

Мбоя сви безразлично рамене.

— Ами малко от това, малко от онова. Тук една сделка, там друга.

— Откога си на Моцарт?

— От няколко месеца. Приятен свят. Малко скучен, както вече си забелязал, но климатът е хубав, хората дружелюбни и парите ти стигат за доста време… Не по-лош от повечето светове, а вероятно и по-добър от доста други.

— А къде си роден? — Хлапето вдигна новата чаша и отпи.

— В Демокрацията — отвърна презрително Мбоя. — На един малък свят, наречен Далечен Лондон… Реших, че човек с моите таланти трябва да дойде по Вътрешната граница.

— А какви са тези таланти?

— Ще се смееш.

— Няма.

Мбоя вдигна рамене.

— Точно в момента се занимавам с контрол над паразитите и вредителите.

— Контрол над паразити? — повтори изненадано Хлапето.

— Ако имаш такъв проблем, повикай ме и ще се справя с него.

— Е, поне разбирам защо си на този свят. Сигурно тук има доста работа за теб.

— Да, има — отвърна Мбоя, довърши бирата си и сложи празната чаша на масата.

— Не искам да те обидя, ама е скучна работа.

— На мен ми харесва.

— Всеки с вкуса си.

— Наистина — съгласи се Мбоя. — Ако питаш мен, аз ще полудея да прекарвам цялото си време в създаване на компютърни чипове.

— И аз — отговори Хлапето. — Затова търся малко разнообразие.

— Ако не си падаш по хазарта, късметът няма да ти се усмихне на Менует — предупреди го Мбоя.

— Хрумна ми, че Пророчицата може да разори казиното, ако е такава, за каквато я мислят всички — рече Хлапето.

— Съмнявам се, че биха й позволили да играе.

— Толкова ли е добра?

— Ако ти притежаваше казино, щеше ли да поемеш такъв риск?

— На първо място се чудя какво, по дяволите, прави човек като нея тук.

— Много се интересуваш от нея — отбеляза Мбоя.

— Тя просто изглежда интересен човек. А и наистина бих се възползвал от съвет относно инвестициите си.

— И какво по-точно си чул за нея?

— Само че е способна да вижда бъдещето.

— И нищо повече?

— Е, чух някакви слухове, че преди била Оракула, но не им вярвам — Хлапето следеше Мбоя за някаква реакция, но напразно. — По дяволите, всеки знае, че Ледения уби Оракула преди няколко години.

— Ледения! Как пък ти хрумна точно това име?

— Чувал ли си за него?

— Кой не е? — отвърна Мбоя. — Тук той е легенда… Иска ми се да го срещна някой ден — ако все още е жив.

Хлапето погледна към празните чаши.

— Още по една?

— Не. Мисля да си опитам късмета на рулетката надолу по улицата.

— Никога не съм обичал рулетката. Вземат прекалено голям процент за заведението.

— И на мен не ми харесва кой знае колко — Мбоя внезапно се ухили. — Но както казва една стара поговорка, това е единствената игра в града. А в нашия случай и съвсем буквално.

— Късмет — пожела му Хлапето.

— Защо не дойдеш с мен? — предложи Мбоя и стана, — Има и двадесет и едно, покер и джабоб.

— Може и да намина по-късно. Но първо ще изпия още една бира. Поспах доста този следобед, ще съм буден още дълго време.

— Е, благодаря за бирата, господин Кайман. Надявам се, че ще ми позволиш да върна жеста, ако се появиш в казиното, преди да си тръгна.

— Дадено — каза Хлапето.

Мбоя се усмихна.

— Разбира се, при условие, че не съм се разорил междувременно.

— Един от тези златни зъби все ще може да купи най-хубавата бутилка в заведението.

Мбоя се изсмя и излезе навън в тъмното, а Хлапето взе чашата си и отиде на бара.

— Още една.

— Веднага — барманът му подаде току-що напълнена чаша.

— Интересен тип е този Мбоя. Често ли идва тук?

— О, идва от време на време, когато шефът му го изпрати — отвърна барманът. — Но никога не съм чувал да се нарича Мбоя.

— Това не е ли истинското му име?

Барманът сви рамене.

— Доколкото знам, да. Но по Границата го наричат Черната смърт.

— Черната смърт? — повтори Хлапето.

— Като ви гледах как си приказвате, помислих, че се познавате.

Хлапето поклати глава.

— Той просто влезе и се представи. Каза ми, че се занимава с контрол над паразити и вредители.

Барманът се изхили.

— Е, донякъде е прав.

— Донякъде?

— Той е телохранителят на Пророчицата.

15.

Хлапето пи бирата си още половин час, после отиде в казиното.

Беше голяма зала, доста по-просторна от тази на Ледения на Последен шанс. Имаше половин дузина маси за двадесет и едно, четири за покер, две рулетки, една за зарове, билярдна маса, две игри джабоб и още една извънземна игра, която никога преди не бе виждал.

Казиното бе сравнително празно, когато Хлапето влезе. Вероятно имаше петнадесетина мъже и жени, които играеха различни игри, но не се виждаше нито един извънземен. Хлапето веднага забеляза Мбоя — единствения играч на една от рулетките, и отиде при него.

— Здравей, Нийл — Мбоя му се усмихна приятелски. — Радвам се, че се отби.

— Нямаше какво друго да правя — вдигна рамене Хлапето. — Между другото, как да те наричам — господин Мбоя или господин Смърт?

Мбоя се засмя.

— И Джеймс ще свърши работа.

— Но си Черната смърт, нали? — настоя Хлапето.

— Някои хора ме наричат така — Мбоя огледа масата, после сложи два чипа на нечетно и още един на червено.

— Виждам, че играеш на сигурно — отбеляза Хлапето.

— Шансът да загубиш е трийсет и пет на едно, ако заложиш на число. Не очаквам да печеля, когато съм тук, но ми се иска да имам достатъчно пари, за да се насладя на играта.

— Защо въобще си тук? — попита Хлапето.

— Обичам хазарта. Къде да бъда?

— Да говориш с мен. Това ти беше задачата, нали?

— Аз говоря с теб — каза простичко Мбоя. — Няма причина в същото време да не се забавлявам.

— Тя при всеки новодошъл ли те изпраща?

— Не — отговори Мбоя, докато колелото се въртеше. — Само при онези, които са й интересни.

— А защо се интересува от мен?

Мбоя вдигна рамене.

— Кой знае какво може да привлече вниманието й или защо въобще прави каквото прави. — той изруга тихо под носа си, когато печелившото число се оказа четно и черно. — По дяволите! Можеш ли да си представиш, че някой ще губи през цялото време! Заложих на черно четири пъти последователно и четирите пъти се падна червено… Когато накрая играя на червено, пада се черно. Ако не бях сигурен, щях да кажа, че колелото е мошеническо.

— А защо да не е?

— Защото ако беше, нито един човек, свързан с това казино, нямаше да е жив до утре сутринта — отговори сериозно Мбоя. — И те го знаят — той огледа масата още веднъж, чудейки се къде да заложи, накрая вдигна рамене и се изправи. — Достатъчно играх. Време е да намеря по-бавен начин да губя парите си. — Видя празна маса за билярд. — Играл ли си някога билярд, Нийл?

— Няколко пъти.

— Добре — Мбоя тръгна към масата и огледа зелената покривка. — Искаш ли да играем на малък залог, просто за да стане по-интересно?

— Няма да е честно — възрази Хлапето.

— Не съм измамник — увери го Мбоя.

— Знам. Няма да е честно, защото не можеш да победиш.

Мбоя се ухили.

— Аз не съм на същото мнение…

— Това е истината.

— А защо трябва да ти вярвам?

— Вярвай на каквото искаш. — Внезапно Хлапето вдигна рамене и се усмихна. — Сто кредита на игра?

— Звучи ми добре — Мбоя си избра щека и започна да търка върха й с тебешир.

— Просто помни, че те предупредих.

Хлапето също си избра щека и отиде до масата.

— Възхищавам се на самочувствието ти — рече Мбоя. — Давай.

Самочувствието на Хлапето се оказа добре подплатено, точно според собствените му очаквания. Чиповете, свързани с очите му, показваха и най-малката неравност по масата; чиповете в раменете му даваха възможност да удря всеки път с еднаква сила и точност, а чипът, който си бе имплантирал на Сладка вода, му позволяваше да се навежда, без да губи равновесие. Лесно победи Мбоя три игри поред и щеше да го направи и четвърти път, когато Черната смърт спря играта и извади три банкноти по сто кредита от портфейла си.

— Трябва да зарежеш бизнеса с чиповете и да станеш билярдна акула — каза унило той и сложи парите на масата.

— Някой ден може би — отвърна Хлапето, взе банкнотите и ги напъха в портфейла си.

Мбоя махна на един самотен сервитьор, който се мотаеше из казиното и приемаше поръчки.

— Две бири, моля — каза, когато сервитьорът ги приближи. Избърса чело и се обърна към Хлапето. — Нека седнем. Загубата на рулетка и билярд усилва жаждата.

— Изобщо нямаше шанс — Хлапето го последва към свободната маса за карти.

— Разбрах това още след петия удар — съгласи се с крива усмивка Мбоя, настанявайки се срещу него. — Не знам къде си се учил да играеш, но стилът ти е необичаен като ада — някой доста се е потрудил да те научи.

Сега беше ред на Хлапето да се усмихне.

— Съмнявам се да съм играл повече от половин дузина пъти през целия си живот.

— Не го вярвам! — извика упорито Мбоя.

— Няма причина да те лъжа. Нито пък излъгах за шансовете ти: от самото начало ти казах, че ще победя.

— Ами откъде да знам, че си толкова добър?

— Има много неща, които не знаеш за мен — отвърна Хлапето и замълча. — Които нито ти, нито твоят шеф знаете.

— Предполагам, че няма да ми се довериш — усмихна се Мбоя.

Хлапето поклати глава.

— За всичко, което иска да знае, може да ме попита сама.

— Не е в неин стил, Нийл.

— Тогава ще трябва да го промени — каза твърдо Хлапето.

На Мбоя като че ли му стана забавно.

— Тя не се променя за другите хора, те се променят заради нея.

— Защо?

— Защото тя е Пророчицата… Защо толкова искаш да се срещнеш с нея?

— Вече ти казах.

— Знам какво ми каза. Помислих си, че ще поискаш да ми кажеш истината.

— Лъжец ли ме наричаш? — попита Хлапето.

— Не — отговори Мбоя спокойно. — Ако те нарека лъжец, вероятно ще се обидиш и тогава ще трябва да те убия — а ти ми изглеждаш приятен младеж.

— Може би ще ти е по-трудно да ме убиеш, отколкото си мислиш.

— Възможно е — призна Мбоя. — Много от хората, които съм убил, са били по-трудни мишени, отколкото съм си мислил — но така или иначе са мъртви… По-добре да сменим темата, преди да стана прекалено любопитен колко трудно ще ми е да те убия.

— Съгласен съм. Не искам да се карам с теб. Ти си просто наемник… Но пък ти ме излъга в таверната.

— И защо да съм те излъгал?

— Каза ми, че се занимаваш с контрол над паразити и вредители.

— Точно така е — отвърна Мбоя. — Именно за това съм тук: да видя каква напаст възнамеряваш да бъдеш и доколко трябва да те контролираме.

— Вече ти казах — повтори Хлапето. — Продавам компютърни чипове.

— Знам какво ми каза. Не ти повярвах тогава, не ти вярвам и сега.

— Поръчай си чип при мен и ще видиш, че грешиш — Хлапето се усмихна. — Ако не с друго, доказах го с играта си на билярд.

Сервитьорът дойде най-накрая с бирите, Мбоя хвърли две монети на подноса.

— На Моцарт правят доста добри неща — той направи гримаса, докато си пълнеше чашата, — но уви, бирата не е сред тях.

— Поръчай си вносна.

— Докато съм тук, се чувствам длъжен да подкрепям местния бизнес.

Хлапето го изгледа любопитно.

— Доста си странен за убиец.

— Честно казано, и ти си доста странен за пътуващ търговец — отвърна Мбоя.

Хлапето отново го погледна.

— Аз си гледах бизнеса — защити се той. — Ти дойде при мен.

— Това ми е работата.

— Така каза — потвърди Хлапето. — Но ми се иска да знам защо тя се интересува от мен.

Мбоя се ухили.

— Не е моя работа да питам защо.

— Ти само трябва да я защитаваш с цената на живота си, така ли?

— Грешиш.

— Барманът в таверната каза, че си й телохранител.

Мбоя поклати глава.

— Тя няма нужда от телохранител. Аз просто съм нейните очи и уши, когато е заета с друго — както през повечето време.

— Какво представлява?

— Различна е.

— В какъв смисъл?

— Аз би трябвало да задавам въпросите.

— Не съм длъжен да ти отговарям.

— Не — съгласи се Мбоя. — Но ще ме улесниш, ако го направиш.

Хлапето отпи една голяма глътка от бирата, после впери поглед в Мбоя.

— Не ми пука дали ти е лесно да си вършиш работата!

— Но когато съм разтревожен във връзка с работата си, ставам много лош. Повярвай ми, няма да ти харесам лош.

— Май и сега не ми харесваш кой знае колко — отвърна Хлапето.

Мбоя го изгледа внимателно.

— Може би не ми казваш нещо, Нийл?

— Като например?

— Не знам. Но повечето хора не ми говорят по този начин, освен ако не крият нещо.

— Това, което знам, си е моя работа — отговори Хлапето. — И престани да ме наричаш Нийл.

— Мислех, че така се казваш.

— Преди. Сега съм Силиконовото хлапе.

— Никога не съм чувал за теб.

— Ще чуеш. Това е обещание.

— И мислиш, че ще си изградиш репутация, като победиш Пророчицата, така ли? — попита Мбоя, очевидно развеселен от тази мисъл. — Приеми съвета ми, Хлапе, и забрави за нея. Тръгни след Гробокопача или може би Гущера Малой. Кой знае, ако си късметлия или ги хванеш в лош ден, може и да оживееш.

— Не съм дошъл на Моцарт да убивам — отвърна Хлапето. — Тук съм, за да продавам компютърни чипове.

— А, сега разбирам — усмихна се Мбоя. — Ще слушаме за теб като за най-известния галактически пътуващ търговец.

— Ще чуеш за мен, защото винаги ще има някой като теб, който не ме взема на сериозно. А това е грешка.

— Добре, ще се опитам да го запомня. — Мбоя млъкна и се вгледа в него. — Между другото, къде е силиконът, който те прави Силиконовото хлапе?

— На мястото си.

— Сигурно е така. Ти си специалист по чиповете за имплантиране, нали?

— Да.

— Е, ще ме извиниш, че не припадам от ужас.

— Извинен си — отвърна сериозно Хлапето.

Мбоя остави чашата си на масата.

— Интересен младеж си — продължи той. — Не ти се сърдя и ти желая дълъг и щастлив живот.

— Благодаря, смятам да му се насладя.

— Тогава приеми съвета ми и не търси… — внезапно Мбоя замръзна, вперил очи във вратата.

— Нещо не е наред ли? — попита Хлапето и се обърна да проследи погледа му.

В казиното бяха влезли трима мъже, облечени в семпли дрехи с джобове, пълни с оръжия. Но вместо да тръгнат към масите, разпръснаха се край стената, гледайки към Мбоя.

— Време е за работа — отбеляза ледено той. Стана и стигна до средата на залата. Спря на около пет метра от новодошлите.

— Вече ви казах, че не сте добре дошли тук — обърна се той към мъжа в средата.

— Знам какво каза — отвърна му онзи.

— Нищо не се е променило от последната седмица. Все още не сте добре дошли на Моцарт.

— О, напротив — мъжът се ухили. — Този път не съм сам.

— Както вече казах, нищо не се е променило — повтори Мбоя. — Мисля, че ще е най-добре и тримата да се обърнете и да се върнете обратно на космодрума.

— Няма начин.

— Е, не мога да ви накарам да се държите разумно — вдигна рамене Мбоя. — Но мога поне да го предложа.

— Знаеш за какво сме тук — продължи мъжът. — Къде е тя?

— Коя?

— Без игри. Дошли сме за Пророчицата.

— Пророчицата? — повтори Мбоя. — Никога не съм чувал за нея.

— Ако трябва да те убием, за да стигнем до нея, ще го направим.

— Какви са тия приказки за убиване? — попита приятелски Мбоя. — Това е мирен малък свят.

Мъжът се засмя.

— Щом е толкова мирен, какво правиш ти тук?

— Пазя мира.

— Ще те попитам само още веднъж. Къде е тя?

— Не е ваша работа. А сега аз имам един въпрос към вас.

— Така ли?

— Можете ли да броите до пет? Защото имате само пет секунди, за да изчезнете оттук.

Мъжът го изгледа за част от секундата, после заедно с другите двама посегна към оръжието си. Звуковият пистолет на Мбоя се появи в ръката му като с магия и двамата мъже бяха мъртви, преди да са извадили оръжията си. Той приклекна, прицелвайки се в третия, но разбра, че онзи вече е ранен — лявата му ръка димеше от лъча на лазерен пистолет. Мъжът стреля, но неточно и Мбоя го уби секунда по-късно.

— Някой да извика полицията! — заповяда Мбоя на редовните клиенти, повечето от които бяха налягали по пода и сега се изправяха. Двама мъже веднага излязоха от залата.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря. — Мбоя се обърна към Хлапето, чийто лазерен пистолет още бе в ръката му. — Но беше глупаво да се намесваш. Защо, по дяволите, го направи?

— Исках да видя дали съм по-бърз от теб — отвърна Хлапето. — По-бърз съм.

— Застреля човек, когото не си виждал никога преди, само за да видиш дали си по-бърз от мен? — невярващо повтори Мбоя.

— Точно така.

— Някои биха нарекли това предумишлено убийство.

— Ако арестуват мен, със сигурност ще трябва да арестуват и теб. Мислиш ли, че ще го направят?

Мбоя го изгледа продължително.

— Знаеш ли, ти си опасен младеж.

— Да.

— Колко души си убил досега?

— Нито един — призна Хлапето. — Но имам чувството, че ще ми хареса, когато го направя най-накрая.

— Обзалагам се, че ще е така — Мбоя замълча за миг. — По-добре се прибирай в хотела. Аз ще се погрижа за властите.

Хлапето кимна и тръгна край телата към вратата. На прага се обърна към Мбоя.

— Бях по-бърз от теб.

— Но не го уби. Не улучи.

— Все още свиквам с чиповете. Ще се целя по-добре следващия път.

— Ако аз бях на неговото място, нямаше да има следващ път. Изненада го. Гледаше в мен, когато ти стреля… Вече знам на какво си способен и никога не би могъл да ме изненадаш.

— Аз и не искам. Ако те победя, ще бъде в честен двубой.

— Успокоително е да го знам — каза кисело Мбоя.

Хлапето остана на прага.

— Мислиш ли, че сега тя ще иска да ме види? — попита накрая.

— Не знам.

— Припомни й, че искаха да я убият.

— Не е нужно да й припомням — отвърна Мбоя. — Именно затова от ресторанта дойдох тук. Тя знаеше, че ще се появят.

— Припомни й го все пак — настоя Хлапето. — Все още имам нужда от съвет за инвестициите си.

— Разбира се.

Хлапето чу шум една пряка по-надолу. Полицията придружаваше двамата играчи от казиното, затова реши да последва съвета на Мбоя и да се върне в хотела. Оставането тук нямаше да го приближи до Пророчицата, а тази публичност можеше да го лиши от достатъчно клиенти и от претекста да остане две или три седмици на планетата.

— Отседнал съм в Имението — каза той на Мбоя.

— Знам.

— Ще чакам да се обадиш.

— Не се надявай прекалено много.

Хлапето излезе навън, изчака, докато полицията и играчите минаха покрай него и влязоха в казиното, после се прибра в хотела.

Беше интересна нощ. Свърза се с човек, който работеше за Пророчицата и стана свидетел на една престрелка. Всъщност бе участвал в нея и адреналинът му все още бе повишен. Беше страхотно усещане, невероятно вълнение и той знаеше, че е намерил бъдещото си призвание веднага щом тази работа с Пенелопа Бейли свърши. Взе асансьора до стаята си и се просна на леглото както беше с дрехите. Обеща си, че онези певци, които бродят от свят на свят и пеят песни за Сантяго, Танцуващия с елени и Ледения, един ден ще пеят и за Силиконовото хлапе.

16.

Хлапето закусваше, когато Мбоя влезе в ресторанта и отиде до неговата маса.

— Тя ще се срещне с теб — каза той.

— Кога? — попита Хлапето.

— Сега.

— Само да си свърша закуската и идвам с теб.

— Вече я свърши. Не можеш да караш Пророчицата да чака.

— Мога — каза Хлапето, напълни отново устата си и задъвка замислено.

— Губиш си времето, ако правиш това, за да й направиш впечатление. За нея не си повече от едно насекомо.

— Може би ти не си повече от буболечка. Аз съм.

— Какво те кара да мислиш така? — презрително попита Мбоя.

— Защото никой не кани буболечки на разговор.

В следващите няколко минути Хлапето довърши яденето си под погледа на Мбоя, после си изпи кафето, сложи две рубли Нов Сталин на масата и най-накрая се изправи.

— Добре, нека да тръгваме.

Последва Мбоя до колата и миг по-късно пътуваха на юг, извън града. Минаха покрай няколко ферми, после намалиха до една, не по-различна от другите и спряха пред геодезичната кула, която гледаше към малко езеро.

— Няма стража — отбеляза Хлапето.

— Не й е необходима.

— Дори и ти ли?

— Дори и аз.

— Добре, нека да влизаме.

— Тя иска да те види насаме. Ще те чакам тук.

— В коя стая е? — попита Хлапето, слизайки от колата.

— Откъде да знам?!

Хлапето вдигна рамене, позволи на пътеката да го отведе до главния вход и изчака вратата да се отвори. Нямаше камери или скенери за идентифициране по ретината, нито признаци на някаква система за сигурност. Вратата се плъзна към стената и той влезе в кръгло фоайе.

— Тук съм — извика женски глас и той го последва в огромна стая, една от стените на която беше стъклена и гледаше към езерото.

Върху екзотичен стол, изработен от някакво непознато дърво, седеше Пенелопа Бейли. Беше русокоса, стройна, облечена в свободна бяла рокля. Хлапето реши, че би могла да е доста хубавичка, но някак си не притежаваше нито сексуалност, нито дори малко човечност. Имаше нещо в очите й, което не можеше да разбере. Когато се обърна към него, сякаш се взираше в нещо зад него, което единствено тя виждаше.

— Добре дошъл, господин Кайман.

Дори гласът й звучеше далечен, като че ли умът й беше някъде другаде, а останалата част от нея участваше в предварително организирано представление.

— Добро утро, Пророчице — отговори Хлапето.

— Моля, седнете.

— Къде?

— Където си изберете.

— Благодаря.

Хлапето седна върху диван, покрит с материя с металически блясък, която постоянно менеше цвета си според слънчевите лъчи.

Внезапно Пенелопа промени позата си и вдигна дясната си ръка над главата за секунда.

— Нещо не е наред ли? — попита Хлапето.

— Не.

— Изглежда не се чувствате комфортно — отбеляза той.

— Вие сте много прозрачен, господин Кайман — каза тя с почти нечовешка усмивка.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Знаете защо промених позата си, няма смисъл да се преструвате.

— Нямам ни най-малка представа защо помръднахте — отговори Хлапето.

Тя поклати глава, все още усмихвайки се, с очи, вперени в някаква далечна точка.

— Вие дойдохте да ми искате съвет, господин Кайман, но въпреки това отказвате да бъдете честен с мен.

— Искрен съм с вас.

— Не, господин Кайман. — Тя стана и отиде до прозореца. — Дошъл сте на Моцарт, за да ме откриете, и знам, че не сте изпратен от онзи странен криминален тип, който се нарича Миропомазания… Това означава, че който ви е изпратил, ме познава от много години, отпреди да стана Пророчицата. Има само двама останали живи оттогава и единият от тях се оттегли — тя се обърна към Хлапето с очи, вперени в неговите, но фокусирани извън тях. — Изпратен сте от Карлос Мендоса, познат още като Ледения. И тъй като той не би ви пратил тук, без да ви каже коя съм и какво съм, вие знаете, че когато направя внезапно движение или извърша действия, неразбираеми за вас — каквито са повечето от тях — аз контролирам и манипулирам различните варианти на бъдещето.

Хлапето я изгледа продължително, преди да отговори.

— Бива си ви, както той ми каза.

— Приемам това като висока похвала. Той е единственият мъж, застанал някога срещу мен, единственият човек в целия свят, от когото винаги съм се страхувала.

— Все още ли се страхувате от него? — попита Хлапето.

Тя поклати глава.

— Не.

— И няма защо, той е един дебел и накуцващ старец.

— Накуцване, с което го дарих преди двайсет години.

Тя се взираше в далечината.

— Защо не го убихте тогава?

— Бях много млада — отговори Пенелопа. — Мислех, че ще умре от раните си и исках да страда.

Хлапето тъкмо щеше да се обади, когато тя протегна ръка.

— Какво има? — попита той.

— Вижте — тя посочи далечния край на езерото.

— Какво трябва да гледам?

— Там едно животинче се показа от дупката си, нали? — попита тя, все още надничайки в очите му.

— Да — съгласи се той. — Червеникавокафяво на цвят.

— Наблюдавайте внимателно — каза тя. Няколко секунди по-късно една птица се спусна надолу, сграбчи животинчето в ноктите си и отлетя с него.

— Вие знаехте какво ще се случи.

— Знам всичко, което ще се случи. Аз съм Пророчицата.

— Можехте ли да спасите гризача?

— Разбира се. Има безброй варианти на бъдещето. В някои от тях гризачът виждаше птицата навреме и успяваше да се скрие в дупката. В други вниманието на птицата се отвличаше от нещо и тя не го забелязваше.

— Как можехте да промените това, което се случи? — попита Хлапето.

Тя се усмихна отново, но не му отговори.

— Искате ли нещо студено за пиене, господин Кайман? Денят обещава да е топъл.

— Защо не го направите по-хладен? — предложи Хлапето.

— В къщата има климатик — отговори тя. — А и имам по-важни неща за вършене.

— В такъв случай бих желал малко вода.

— Последвайте ме, моля.

Тя тръгна по ослепително белия коридор към кухнята.

— Нямате ли слуги? — попита Хлапето, докато оглеждаше пълната с уреди стая.

— Милиони — отвърна тя и поднесе чаша под кранчето. — Студена — прошепна и водата потече. Когато чашата се напълни, тя каза: — Стоп — струята спря и тя подаде чашата на Хлапето.

— Благодаря.

Той я пресуши на един дъх.

— Няма защо, господин Кайман. Елате да седнем отвън под дърветата.

— Сигурна ли сте, че искате да излезете навън? Както казахте, в къщата има климатик.

— Имах неприятно изживяване, за което съм сигурна, че знаете — отвърна Пенелопа, докато го водеше към закрития двор. — Не обичам да се чувствам затворена.

Хлапето си припомни праха и астероидите, заобикалящи Алфа Крепело.

— Предполагам, че не обичате.

Той седна на една дървена пейка, а тя се настани на подобна пейка на около три метра от него, после веднага стана.

— Какво има? — попита Хлапето.

— Няма нищо, господин Кайман.

— Тогава какво…

Тя се усмихна.

— Има едно събитие — неговата същност не ви засяга, което трябва да се случи на свят, наречен Чероки. Миналото е определено и неизменно, господин Кайман, но има безброй варианти на бъдещето. Във всяко бъдеще, в което останех седнала, то не се случваше. В няколкото варианта, в които ставам, все още може да се случи.

— Но как може едно ставане на Моцарт да повлияе на нещо, което се случва на светлинни години оттук? — попита Хлапето.

— Нито знам, нито питам защо. Знам само, че е така… А сега да пристъпим към нашата работа, господин Кайман.

— Именно затова съм тук.

Тя го изгледа и само за миг очите й се фокусираха върху него. Той неспокойно си помисли, че предпочита тя да гледа в далечината, която според него бе бъдещето.

— Трябва да ме извините, господин Кайман, но не съм сигурна точно защо сте тук.

— Мислех, че знаете всичко.

— Знам множеството варианти на бъдещето — отвърна тя. — Но не знам всичко, което е било.

— В това няма логика.

— За мен има; А сега ще бъдете ли любезен да ми кажете защо дойдохте на Моцарт?

— Ако виждате бъдещето, значи знаете какво ще ви отговоря.

— Можете да кажете куп неща. Вие сте голям лъжец и егоист. Искам да чуя точно какво ще кажете.

— Как ще разберете дали лъжа?

— Знам повечето отговори на въпросите, които задавам.

— Тогава защо въобще ще ги задавате?

— За да разбера доколко може да ви се вярва, господин Кайман.

— А защо се интересувате?

— Всичко с времето си — отвърна Пенелопа, вперила поглед отново в някакво далечно време и място. — А сега ви моля да отговорите на въпроса ми.

— Дойдох на Моцарт да продавам компютърни чипове.

— Това е истина — отбеляза тя спокойно, — но не цялата.

— Добре — той вдигна рамене, — бях пратен от Ледения.

— Знам.

— Това е всичко.

— Защо ви изпрати тук?

— Според него нищо не може да ви убие, затова когато чу, че Хадес е разрушен, заключи, че сте избягала преди това.

— А Демокрацията съгласна ли е с него?

— Не… Той смята, че те са глупаци.

— Прав е.

— Както и да е, иска да знае какво смятате да правите сега.

— Разбира се.

— Не вашите непосредствени планове — продължи Хлапето, — а дългосрочните.

— Възнамерявам да оживея в една вселена, която при всяка възможност ми доказва, че е враждебно настроена — отвърна Пенелопа без капка емоция.

— Ами от това, което видях, оживяването е най-малката ви грижа, ако въобще имате някакви грижи.

— Аз съм от кръв и плът, господин Кайман, Един ден ще умра както всички човешки същества. — Внезапно тя се усмихна развеселено. — Няма вие да ме убиете, господин Кайман. Ако се опитате да извадите лазерния си пистолет и да стреляте, както мислите да направите, той ще експлодира в ръцете ви.

— Не съм смятал да направя такова нещо — излъга Хлапето.

— Бяхте предупреден, господин Кайман. Съдбата ви е във вашите ръце.

Хлапето извади пистолета си и го разгледа.

— Снощи беше съвсем наред — отбеляза той.

— В един милион варианта на бъдещето той функционира прекрасно тази сутрин. Но аз няма да разреша на нито един от тях да се случи.

Хлапето погледна пистолета си още веднъж, после вдигна рамене и го прибра в кобура.

— И аз имам един въпрос към вас — каза накрая той.

— Относно инвестициите ли? — попита тя с подигравателен тон.

— Не.

— Кажете го, господин Кайман.

— Защо не сте станала господар на цялата проклета галактика? Не мисля, че някой притежава сила да ви спре.

— Може би някой ден ще стана — отвърна тя. — Първо трябва да свърша други, по-неотложни неща.

— Като например?

— Няма да разберете.

— Опитайте.

Тя го изгледа и презрителна усмивка премина по устните й.

— Ако можехте да видите това, което виждам аз и се опитате да го разберете и да внесете ред, щяхте да полудеете. Дори докато говорим, звезден кораб на път към Антар трябва да претърпи повреда в уредите, миньор на Нелсън V трябва да копае километър и половина на запад от своя лагер, политик на Нова Родезия да приеме подкуп, кристален извънземен от Атрия да приеме подпространствено съобщение от далечния Орион. Има хиляди събития, които трябва да се случат в много точен ред, милион варианти на бъдещето ще изчезват всяка наносекунда. И вие искате да ви обясня всичко това? Бедният малък човек, който се стреми единствено да напълни стомаха и портфейла си, мечтае за героични дела и благодарни девици и е обречен да се превърне в прашинка на галактиката, която и без това е препълнена с прах… Не, господин Кайман, не мисля, че ще разберете моите цели или обяснения.

Хлапето я изгледа.

— Каквито и да са целите ви, имате нужда от по-добър подчинен от Джеймс Мбоя.

— Предлагате някой да смени Черната смърт ли? — попита тя и той имаше усещането, че му се присмива.

— Да, той е точно пред вас.

— Мислех, че работите за Ледения.

— Работя за победителите. А вие сте такава.

— Доволна съм от услугите на Черната смърт.

— По-добър съм от него.

— В какъв смисъл?

— Аз съм по-бърз и по-силен. И мога да направя и вас по-бърза и по-силна.

— С вашите чипове ли?

— Точно така. Вие ще уволните Мбоя и ще наемете мен, а аз мога да ви направя още по-добра от това, което сте в момента.

— Да ме направите още по-малко човек, отколкото съм? — попита тя подигравателно. — Това е интересно предложение, господин Кайман.

— Дори не е необходимо да го уволнявате. Мога да го убия веднага след като изляза от къщата. Той чака отвън.

— Но аз не искам да го убивате, господин Кайман. Нито пък желая вашите чипове. — Тя впери поглед в него и очите й за втори път се фокусираха в настоящето. — Никога не съм искала да бъда Пророчицата. Това, което на вас ви изглежда като дарба, на мен често ми се е струвало проклятие. Исках да бъда като всяко друго човешко същество, а бях тормозена, преследвана и затваряна през по-голямата част от живота си, защото съм различна. А сега вие предлагате да ме направите още по-различна? Трябва да измислите нещо по-добро.

— Ако искате да бъдете като останалите, защо просто не приемете нова самоличност и не се преместите на Спиралния ръкав или на Външната граница? — попита Хлапето.

— Защото съм различна — отвърна Пенелопа. — Не исках да съм такава, но и не мога да отрека този факт. Където и да отида, те ще ме преследват, където и да се скрия, ще ме намерят. Съдбата беше доста жестока към мен, господин Кайман. И сега, когато силите ми нараснаха, мисля да се защитавам както мога.

— Можете да се защитите, като се скриете.

— Мога да се защитя, като направя така, че нито един жив човек или такъв, който тепърва ще се роди, да не може някога да ме нарани отново. Ще направя каквото е нужно, за да си осигуря безопасност.

— Включително и взривяване на планети?

— Око за око, господин Кайман — а на Хадес имаше доста очи. Това, което се случи там, беше раздаване на правосъдие… Помислете по този въпрос, преди да решите да застанете на пътя ми.

— Не се и опитвам. Само искам да се присъединя към вас.

— Ако ви позволя да ми служите, трябва да ми се подчинявате напълно.

— Ще го имате.

— Ще сте добре платен, но ще трябва да вършите доста неща, които може да не са ви приятни.

— Вие ми давайте парите, а аз ще се тревожа за останалото — увери я Хлапето.

— Първото нещо, което ще поискам от вас, е да предадете Ледения.

— Така си и помислих — ухили се Хлапето.

— Това не ви ли притеснява?

— Не.

— Въпреки че ви е приятел?

— Той е от другата страна на барикадата. Няма начин да победи. Ако не ви го предам аз, някой друг ще го направи — тогава защо да не изкарам малко пари от това?!

Пенелопа го изгледа замислено.

— Изглеждате доста практичен млад човек, Нийл Кайман. Може би ще ми бъдете полезен по начин, по който дори не можете да си представите.

— Тогава съм нает, нали?

— Да.

— Все още не сме говорили за пари обаче — отбеляза той.

— Ще разберете, че съм доста щедра. И ако вие сте лоялен, ще придобиете такава власт, за която досега само сте си мечтал.

— Звучи доста добре. А между другото, вече не съм Нийл Кайман.

— О?

— Всеки тук по Вътрешната граница си избира ново име. Моето е Силиконовото хлапе.

Тя се усмихна.

— Доста впечатляващо и образно име. Ще свърши работа известно време.

— Имате ли друго предвид?

— Може би.

— Предполагам, че няма да ми го кажете сега?

— Когато му дойде времето — отвърна Пенелопа и се изправи. — А сега нашата среща свърши. Черната смърт ще ви заведе до хотела ви. Знам, че искате да пробвате силите си срещу него… Но от този ден нататък няма да се биете с никого, освен ако нямате изрична заповед от мен. Ясно ли е?

— Да — отговори неохотно той.

— Добре. Ще ви се обадя, когато имам нужда от вас.

— Виждате бъдещето — каза Хлапето, докато тя го съпровождаше през къщата. — Защо просто не ми кажете кога ще имате нужда от мен?

— Защото не съществувам, за да му служа, господин Кайман.

Той излезе през външната врата и се качи в колата на Мбоя. Пенелопа ги наблюдаваше как потеглят, после влезе в спалнята си и миг по-късно се показа отново с малка парцалена кукла. Притисна я обичливо до гърдите си и продължи да се взира невиждащо във времето и пространството, като от време на време правеше някой жест или заемаше различна поза, които да помогнат да се случи онова бъдеще, което тя виждаше и искаше.

17.

Мбоя чакаше Силиконовото хлапе в колата. Пътеката от покоите на Пророчицата отведе Хлапето при него и той се качи, все още опитвайки да вникне във всичко чуто. Миг по-късно Мбоя караше обратно към Менует.

— Как мина?

— Ще работя за нея — отвърна Хлапето.

Ледена усмивка се появи по устните на Мбоя.

— Напомни ми никога да не обръщам гърба си към теб.

— И какво трябва да значи това? — поиска да узнае Хлапето.

— Знам защо си дошъл и кой те изпраща. Ти току-що го предаде, Юда.

— Смятам да получа много повече от трийсет сребърника! — рече Хлапето. — Освен това, той няма никакви шансове. И ти го знаеш.

— Това няма значение. Когато се обвързваш с някого, трябва да си му верен.

— Защо не ме оставиш аз да се притеснявам за това? — попита ядосано Хлапето.

— Ами ако решиш, че Миропомазания е по-могъщ от Пророчицата? Пак ли ще си смениш работодателя?

— Трябва да е нещо доста специално, за да бъде по-могъщ от нея.

— Може би е. Предполага се, че има повече от сто милиона последователи, които го боготворят.

— Той е просто човек. А тя е нещо… повече.

Следващите няколко минути Мбоя караше мълчаливо. Минаха покрай същите ферми, както на идване. Когато приближиха Менует, той се обади отново:

— Надявам се, че ще трябва да се изправиш срещу него.

— Срещу Миропомазания? — попита Хлапето.

Мбоя поклати глава.

— Срещу Ледения.

— Той е един дебел старец, мога да се справя с него.

— Много хора си мислят, че могат да се справят с него. Но все още е жив. Дори Пророчицата не успя да го убие.

— Няма да създаде никакви проблеми — увери го Хлапето. — По дяволите, той все още си мисли, че съм на негова страна.

Мбоя се усмихна.

— Хлапе, той никога не е мислил, че си на негова страна.

— Откъде, по дяволите, знаеш какво си мисли той? Ти дори не си го срещал.

— Живял е над седемдесет години по Вътрешната граница — отговори непринудено Мбоя. — Тук не стигаш до тази възраст, ако си глупав.

— Искаш да кажеш, че аз съм глупав? — попита разгорещено Хлапето.

— Щом си мислиш, че можеш да излъжеш Ледения или да го убиеш, тогава си глупак. Дори да не познава теб, той познава нея. Знае какво може да направи тя и как влияе на хората и събитията.

— Тогава кой ще го убие? Ти ли?

— Когато му дойде времето.

— И какво те прави по-добър от мен?

— Аз го уважавам — рече Мбоя. — Няма да направя грешка от небрежност или глупост.

— А аз ще направя, така ли?

— Възможно е… Знаеш, че той се е изправял срещу Пророчицата два пъти и все още е жив, за да разказва. Въпреки това продължаваш да го описваш като дебел старец, който не представлява никаква заплаха за теб.

— Точно така.

— Все още не разбираш, нали?

— Какво? — попита раздразнено Хлапето.

— Нима мислиш, че е оживял след срещите си с Пророчицата, защото е по-бърз от теб? Какво значение имат физическите възможности, когато тя знае какво ще направиш преди теб самия. Той е жив благодарение на ума си, а не на пистолета. И точно така ще се справи и с теб.

— Чух достатъчно глупости! Мога да се справя с него и с теб едновременно, без дори да си поемам дълбоко въздух — никога не го забравяй!

— И с Гробокопача ли можеш да се справиш? — попита Мбоя.

— Какво знаеш за него?

— Проучих те внимателно, Хлапе. Знам всяко място, на което си бил след Сивия облак, и всеки, с когото си се срещал.

— Браво на теб — каза кисело Хлапето.

— Между другото това не беше риторичен въпрос. Можеш ли да се справиш с Гробокопача?

— Защо?

— Защото сега той работи за Миропомазания — отговори Мбоя. — Това означава, че рано или късно някой от нас ще трябва да се изправи срещу него.

— Мога да се справя с всекиго — каза убедено Хлапето.

— Веднага щом се научиш да стреляш точно — подхвърли саркастично Мбоя.

— С всекиго — повтори Хлапето.

— Дори с мъже, които знаят твоята тайна?

— Сега пък какво искаш да кажеш?

— Просто и Ледения, и Гробокопача знаят, че каквито и да са възможностите ти, дължиш ги на имплантираните си чипове. Ако се наложи да се изправят срещу теб, не мислиш ли, че ще намерят начин да ги неутрализират?

— Няма начин да го направят — отвърна Хлапето. — Това са биочипове. Аз съм техният енергиен източник. Не можеш да създадеш поле, което да ги накара да спрат функционирането си.

— Не знам нищо за това.

— Аз пък знам.

— Може би… Тъкмо когато кажеш на един човек, че не може да направи нещо — независимо дали се отнася за изкачване на дървета, пресичане на океан, управляване на звезден кораб или неутрализиране на биочип, той обикновено намира начин да го направи. Ние сме раса, която опровергава законите — победихме законите на гравитацията, и на Айнщайн, и…

— Спести ми лекцията. Тези чипове ще функционират, докато съм жив.

— Е, желая ти дълъг и щастлив живот — каза Мбоя и спря пред хотела.

— Знаеш ли — Хлапето слезе от колата и се обърна към Мбоя. — преди да се притесняваш за Ледения или за Гробокопача, трябва да се занимаеш с по-голям проблем.

— О?

— Ще се наложи да се изправиш срещу мен.

— Защо?

— Тя не може да има две доверени лица. Трябва да й докажа, че аз съм по-добрият. А има само един начин за това.

— Ако искаш, можем да го направим веднага, тук и сега, щом си твърдо решен — Мбоя не показа страх или изненада.

Хлапето поклати глава.

— Аз ще избера мястото и времето.

— Защо смяташ, че ще ти позволя?

Хлапето се ухили.

— Защото си почтен човек.

Той се обърна и влезе във фоайето на Имението. Избра си касета с новини, занесе я в стаята си, изгледа незаинтересовано заглавията и отиде до огледалото, където започна да се изучава замислено.

Дрехите му бяха блестящи и стилни, но реши, че има нужда от нещо като запазена марка. Вярно, че Ледения се обличаше удобно, Ломакс винаги носеше черно, а на холоснимките, които бе виждал, Дядо Коледа винаги беше в стилизиран червено-бял костюм на Санта Клаус, с чифт звукови пистолети, подаващи се от излъскан черен кожен колан. Какво облекло можеше да послужи като марка на Силиконовото хлапе? Риза, обшита с чипове? Той поклати глава — прекалено крещящо. Нещо с неговите инициали „С. Х.“? Бързо отхвърли идеята като аматьорска. Тогава какво?

Можеше да се облича така, както сега, но какъв беше смисълът да бъде Силиконовото хлапе, ако хората не го знаеха? Това беше проблемът с Ледения и Мбоя — имаха слава, но им липсваше стил. А ако той ще бъде дясната ръка на Пророчицата, поне докато не измисли начин да се отърве от нея, искаше всички да го разпознават в момента, когато кацнеше на някоя планета или влезеше в град или стая.

Може би оръжие, което ще бъде единствено негово? В края на краищата със своите имплантирани чипове той можеше да действа с всякакво оръжие със скорост и сръчност, с каквито никой друг не можеше да се похвали. Така че защо да се ограничава с лазерни, звукови или метателни оръжия?

Колкото повече мислеше върху тази идея, толкова повече му допадаше тя. Можеше да създаде оръжие, каквото никой друг не притежава и което можеше да бъде неговата запазена марка завинаги. А ако бъде и такова, което ще убие Пророчицата в подходящият момент, толкова по-добре.

Развълнуван, той отиде до компютъра, включи го и поиска да се свърже с малката библиотека на Менует и да извади информация за различните видове оръжия, използвани в момента. Не откри нищо полезно и започна да размишлява над идеята да се свърже с по-богата библиотека на някой от близките светове, когато екранът на компютъра почерня.

— Какво има?

— Получих съобщение — отвърна компютърът с механичен глас.

— Добре, нека го видим.

Беше от млада жена, загубила при катастрофа способността да си служи с лявата си ръка и сега се чудеше дали той може да създаде чип, който да възстанови контрола над ръката й.

— Кажи й, че ако нервите са прекъснати, по-добре да опита с изкуствена ръка. Ако е нещо друго, нека лекарят й да ми изпрати подробностите.

— Работя… — каза компютърът.

— Чакай! — извика Хлапето внезапно.

— Операцията спряна.

Вече се беше срещнал с Пророчицата, нямаше защо да продължава с преструвките.

— Просто й кажи, че съжалявам, но не мога да й помогна.

— Работя… Направено.

— Изключи се.

Компютърът се изключи, но миг по-късно се включи видеофонът.

— Да? — обади се Хлапето.

Над машината се появи холографското изображение на Пенелопа Бейли.

— Чувам, че моите две кучета пазачи са си ръмжали едно на друго — усмихна се тя.

— Мислех, че е мъж и няма да дотича при вас да се оплаква — каза презрително Хлапето.

— Той ми е подчинен, както и вие — отговори спокойно тя. — Моите служители нямат тайни от мен.

— Кажете му да си ходи.

— Защо?

— Нямате нужда от него. Сега имате мен.

— Бедни безполезни малък човеко, ти, който се мяташ в тъмнина и бленуваш за триумф и слава! Откъде можеш да имаш някаква представа за моите нужди?

— Не сте го наела заради личността му. Наели сте го, защото е Черната смърт… Е, сега за вас работи по-добър.

— По-добър в какво? — попита с усмивка тя. — Наистина ли мислиш, че имам нужда от теб, за да убивам враговете си?

— Нямахте нищо против той да го направи вместо вас снощи — отбеляза Хлапето.

— Той просто ми спести досадата да отстранявам трима неприятни индивиди. Нито за миг не съм била заплашена от тях.

— Хайде сега, мадам, ако нямате нужда от убийци, защо хора като Мбоя и мен работят за вас?

— Задействали са се велики сили — отговори тя, — сили, които са извън вашите представи. Всеки от вас има роля, която трябва да изиграе.

— Каква роля?

— Ще научиш съдбата си, когато настъпи моментът.

— Имам съдба?

— Разбира се. Именно затова те оставих жив.

— И какво щяхте да направите — да накарате Мбоя да ме застреля отвън, ако не поискахте да ме наемете?

— Все още не разбираш с какво си имаш работа, нали? В милион варианти на бъдещето ти преживяваш този ден, Нийл Кайман. Ти си доста здрав млад мъж, но в няколко от вариантите на бъдещето, които виждам, умираш от внезапен кръвоизлив в мозъка. А в едно бъдеще получаваш предупреждение за твоята смърт. Това бъдеще се случва, когато направя това — след тези думи тя отиде до стъклената стена и сложи двете си ръце на нея, с широко разперени пръсти и поглед, вперен в езерото.

Внезапна болка проряза главата на Хлапето. Извика, после падна на колене. Болката ставаше все по-силна, не можеше да се сравни с нищо, преживяно досега, и той се сви на топка, с юмруци, притиснати до слепоочията.

После болката изчезна внезапно. Отне му цяла минута да се изправи на крака и да фокусира поглед. Видя образа на Пенелопа да се усмихва срещу него няколко сантиметра над видеофона.

— Започна ли да разбираш? — попита спокойно тя.

— Как, по дяволите, го направихте от такова разстояние? — промърмори той.

— Видял си какво направих с Хадес и въпреки това се учудваш на възможностите ми. Може би Черната смърт е прав — не си достатъчно умен, за да си ми полезен.

— Той ли ви каза това? — извика Хлапето.

— Разбира се — отвърна тя. — Той няма тайни от мен.

— Е, ако съм толкова тъп, че да не мога да работя за вас, може би трябва да се върна при Ледения — каза грубо той.

За частица от секундата си помисли, че най-накрая улови емоция на лицето й — вероятно ужас или омраза, или просто презрение, но тя се изпари веднага щом погледът й се фокусира отново върху него.

— Няма да е много умно от твоя страна, Нийл Кайман. Ще си мъртъв, преди да напуснеш планетата… Ти ми даде клетва за вярност. Само аз мога да те освободя от нея, ти не можеш да си я оттеглиш сам. — Усмихна се безчувствено. — Или искаш още една демонстрация на моята сила?

— Не. Вие печелите. — Поне засега, добави той наум.

— Ти си буен точно като младо животно. Няма да го считам за твой недостатък. Всъщност му се възхищавам. Но като всяко младо животно е нужно да те опитомя. Нравът ти трябва да се обуздае. Тогава ще започнеш да оправдаваш вложените средства.

— Аз не съм животно — промърмори Хлапето.

— Всички вие сте животни — рече тя и прекъсна връзката.

18.

Следващите пет дни Хлапето прекара в шляене из Имението. Ядеше, спеше, гледаше холовидео, пиеше по малко, играеше понякога хазарт и неуспешно се опитваше да не скучае. Прие няколко сделки за биочипове само за да избегне бездействието.

Нетърпеливо чакаше Пенелопа Бейли да го повика и не можеше да разбере защо го нае и го остави да гние в малък хотел на безинтересна планета. И тогава, на петата вечер след срещата им, той хвана новините по видеоканала и разбра, че тя не е бездействала.

Според репортажа повече от осемдесет храма на тридесет различни свята, принадлежащи на последователите на Мойсей Мохамед Христос, известен още като Миропомазания, са изгорели по неизвестни причини. Убити били почти 200 000 мъже и жени и ранени двойно повече. Разбира се, имаше подозрения за умисъл, но в нито един от храмовете не бяха открити следи от палеж.

А и защо да открият някакви доказателства, помисли си Хлапето с мрачна усмивка. Искаш този храм изгорен до основи? Направи с ръката си така и вятърът ще духне пламъка на свещта към пердетата. Искаш храмът да бъде обхванат от пламъци? Мини три метра вдясно и човек със запалена пура в ръка ще получи сърдечен удар и минута по-късно рогозката ще се подпали. Застани на един крак и светкавица ще удари друг храм.

Беше непонятна сила — и въпреки това се нуждаеше от него, от Мбоя и много други, чиито имена не знаеше, а за функциите им можеше само да гадае. Тя беше въплътената мощ, но не бе всемогъща — жителите на Хадес я бяха държали в плен почти седемнадесет години. Имаше нужда от помощ, неговата помощ, въпреки че не разбираше защо. А и можеше да бъде победена или поне притисната до стената. Ледения го бе доказал, а Хлапето положително бе способен да стори същото като него, ако не и повече.

Провери новините и следващата сутрин — още дванадесет храма бяха прибавени към общия брой, и отиде на закуска. Изчака два камиона да минат, прекоси улицата и влезе в малкия ресторант, където ядеше през повечето време. За негова изненада Мбоя, който обикновено седеше до късно в казиното, пиеше кафето си на една маса в края на почти празната зала.

— Добро утро — поздрави той, когато видя Хлапето.

— Добро утро.

— Седни при мен.

Хлапето огледа ресторанта, после вдигна рамене и мина покрай дузината празни маси. Седна срещу Мбоя и си поръча кафе и кифла.

— Не съм те виждал през последните дни — рече мъжът.

— Размотавах се наоколо. Работех върху чипове през повечето време.

— Защо се занимаваш с това? Сега работиш за нея. Не се нуждаеш от прикритие.

— Ще спра, когато тя реши да ми даде някаква задача — Хлапето зарея поглед през прозореца. — Израснах на подобна планета. Тук няма какво да се прави.

— Упражнявал ли си се да стреляш напоследък? — попита ухилено Мбоя.

— Няма нужда. Това е просто въпрос на приспособяване към имплантираните чипове. Вече свикнах с тях.

— Тогава приемам, че повече няма да пропускаш целта.

— Точно така — отвърна сериозно Хлапето.

— Добре, радвам се да го чуя.

— Не обичам някой да ми се подиграва рано сутринта — добави Хлапето и понечи да стане от масата.

— Не ти се подигравах — възрази Мбоя. — Бях искрен.

— Да бе.

— Така е, аз се отказвам. Рано или късно тя ще те изпрати срещу хора, които аз усмирявах заради нея. Не си ли точен в стрелбата, няма да се радваш на добро здраве.

— Ти се отказваш? — попита изненадано Хлапето.

— Да.

— Не си ли малко млад за пенсиониране?

— Не се оттеглям. Просто повече няма да работя за нея.

— Защо? — попита Хлапето, когато кафето му най-после пристигна.

— Не слушаш ли новините, не гледаш ли каналите? Тя току-що започна необявена война срещу Миропомазания.

Хлапето се намръщи.

— Знаеш ли нещо за него, което аз не знам?

— Вероятно не.

— Тогава какво общо има това с напускането ти?

— Виж, аз съм стрелец. Изкарвам си прехраната с убийства. Не се гордея с това, но не се и срамувам. Живея според моите правила: никога не съм се изправял срещу човек, който да няма шанс да ме победи, и повечето от онези, които съм убил, са си го заслужавали.

— И какво?

— Не разбираш ли? Тя може да убие милион хора, без дори да напусне дома си — той се намръщи. — Това вече не е убийство, не и както аз го разбирам. Това е геноцид, а аз не искам да участвам в него.

— Каква е разликата между това да убиеш трима или три хиляди? Те всички са последователи на Миропомазания и искат смъртта й.

Мбоя въздъхна.

— Трудно е да се обясни.

— Опитай.

— Добре. За мен убийството е професия и си има своите правила. Стоиш достатъчно близо, за да видиш очите на противника си, даваш му шанс да се откаже, говориш с него, опитваш се да надникнеш в душата му и да разбереш слабостите му. Рискуваш живота си, за да отнемеш неговия. Това е лична работа… За нея е просто целесъобразност. Десет или десет милиона човека — няма значение. И никой от тях не е имал възможност да избяга. Никой от тях дори не е знаел какво го е убило.

Хлапето помисли върху думите му, после поклати глава.

— Не те разбирам. Ти уби нейни врагове и тя уби свои врагове. Единствената разлика е в броя.

— Това е състезание или поне така трябва да бъде. Аз се състезавам с моя противник, да, но също така и със стандарта за съвършенство, който съм си изработил. Не ме интересува дали човекът, за когото работя, е на вярната или грешната страна, въобще не ме засяга. Това е принцип и е важно състезанието… Но тя — тя наруши всякакви правила. Аз се състезавам със себе си, — а тя с Господ или може би с Природата. Никой друг не може да убива така разточително. Тя не се нуждае от мен, а аз не искам да съм част от нищо, което тя прави.

— Но тя наистина има нужда от теб, иначе не би ти плащала.

Мбоя поклати глава.

— Сега има теб и й желая късмет. Колкото до мен, отивам в звездния куп Кинелус, където никой никога не е чувал за Миропомазания или Пророчицата.

— Скоро всеки ще чуе за мен — долетя глас откъм вратата. Двамата се обърнаха и видяха Пенелопа Бейли да стои там, вперила поглед в тях.

— Предполагах, че ще се появите — обади се Мбоя.

— А какво очакваше? — отвърна Пенелопа. — Даде ми клетва, а сега смяташ да я нарушиш.

— Сигурно сте знаела, че ще го направя, иначе не бихте наела него — Мбоя кимна с глава към Хлапето.

— Защо го наех, не е твоя работа.

— Така е — съгласи се Мбоя и сви рамене. — Единствената ми грижа е как да се измъкна от тази ситуация. — Той впери поглед в Пенелопа. — Можете да задържите всички пари, които трябваше да получа.

Тя поклати глава.

— Нямам нужда от пари. Наех теб. Все още не си изпълнил задачата си.

— Щом можете да виждате бъдещето, значи знаете, че напускам и нищо не може да промени решението ми. Ако ме принудите да остана сега, просто ще хвана следващия кораб оттук веднага след като си тръгнете.

— Не, няма — отвърна Пенелопа. — Няма да напускаш, докато не ти кажа, че можеш.

— Но защо? Имате Хлапето. Казва, че е по-бърз от мен, и от всичко, което знам, личи, че е прав. Нямате нужда от мен.

— Единствено аз знам от какво се нуждая — настоя Пенелопа. — Ти ми даде клетва, че ще ми служиш. Няма да те освободя от нея.

— Можете да убиете цели планети, без дори да напускате къщата си — възрази Мбоя. — Защо съм ви необходим да убивам враговете ви един по един?

— Не ти дължа никакви обяснения — студено рече Пенелопа. — Ти дойде при мен да търсиш работа. Аз те наех. И сега ти ще изпълниш условията на нашата уговорка.

— Вероятно сте ме подвела да дойда — както манипулирате всичко останало. Вие не признавате свободната воля.

— Какво правите тук? — попита Хлапето, който ги бе слушал напрегнато.

— Тук съм, за да спра Черната смърт да ме предаде.

— Ако виждате бъдещето, знаете, че нямам никакво намерение да ви предавам — Мбоя се опита да говори разумно и с равен глас. — Просто искам да се махна оттук.

Пенелопа го гледаше в очите, без да мига.

— Няма да го допусна — каза тя.

— Но защо? — настоя той.

— Казах ти: все още не си изпълнил задачата си.

— А каква, по дяволите, е моята задача?

— Да ми служиш вярно и покорно.

— Колко дълго?

— Докато вече нямам нужда от теб — отвърна Пенелопа.

— А колко време ще отнеме?

Пенелопа красноречиво вдигна рамене.

— Ден, седмица, месец, година, цял живот — или просто още един миг.

— И как ще разбера?

— Аз ще ти кажа.

Мбоя я изгледа продължително и накрая кимна.

— Добре. Но нека да е по-кратко от цял живот.

— Сега ти ли ми даваш заповеди? — Тя дори не се опита да прикрие, че й е забавно.

— Не.

— Доста бързо си промени решението — отбеляза саркастично Хлапето.

— Тя е Пророчицата — обясни Мбоя. — Ако не мога да я убедя да ме пусне, какво друго ми остава?

— Радвам се, че видя грешката си. Сега искам и двамата да дойдете с мен. Имаме работа на друго място.

Мбоя и Хлапето се изправиха, оставиха няколко монети на масата и я последваха на улицата. Слънцето беше високо в небето, сутрешната роса се бе изпарила, а въздухът се бе стоплил. Няколко коли бяха паркирани пред различните магазини, но общо взето нямаше много пешеходци.

Пенелопа се обърна наляво и тръгна на юг, а Хлапето и Мбоя я последваха. Бяха изминали половин пряка, когато тя спря.

— Какво има? — попита Хлапето. Пенелопа се обърна към него, но погледът й бе фокусиран в бъдещето.

— Ресторантът не бе подходящото място — отговори тя. — Тук, на улицата, ще разрешим нашите конфликти.

— Не разбирам.

Тя посочи Мбоя.

— Този човек се опита да ме изостави. Все още храни надежда, че ще напусне планетата веднага щом се върна вкъщи. Не мога да търпя такова неподчинение.

Внезапно Хлапето почувства дулото на звуков пистолет в ребрата си.

— Извинявай, Хлапе — каза Мбоя, — но ми дай пистолета си.

Младежът остана неподвижен за момент.

— Дай му го — обади се Пенелопа.

— Не давам оръжието си на никого.

— Ще те убие, ако не му се подчиниш — рече Пенелопа. — И каква полза ще имам от теб тогава? Дай му го.

Хлапето се поколеба още миг, после много внимателно извади лазерния си пистолет и го подаде на Мбоя.

— Благодаря, че не се държа глупаво. — Мъжът затъкна пистолета в колана си, после погледна към Пенелопа. — Мислех, че имаме уговорка.

— Нямаше намерение да я спазиш.

— И какво ще стане сега? Ще умра от удар или от инфаркт? Или ще накарате метеор да падне върху главата ми? Зная, че не мога да докосна вас, но каквото и да ми се случи, смятам да пратя и него на оня свят.

— Няма да направя нищо, за да те спра — Пенелопа се усмихна — усмивка, която го ужаси много повече, отколкото мисълта за бъдещата му съдба.

— Нима ще ме оставите просто да стигна до космодрума и да взема кораба си оттам? — усъмни се Мбоя.

— Няма да доживееш да стигнеш до космодрума.

— Нали току-що казахте, че няма да ме убиете.

— Няма — Пенелопа погледна към Хлапето. — Той ще го направи.

— По дяволите, какви ги говорите? — попита рязко младежът. — Той е опрял пистолет в ребрата ми, а вие ме накарахте да му дам своя.

— Аз съм Пророчицата — каза тя спокойно. — Не обеща ли сляпо да ме следваш?

— Да, но…

— Тогава го убий.

Хлапето се вгледа за момент в безизразното й лице. После се опита с пета да избие пистолета от ръката на Мбоя.

Мъжът очакваше това и отстъпи назад. Хлапето не го улучи и се просна на улицата.

— Стани — заповяда Пенелопа.

Младежът се изправи внимателно, без да изпуска от очи звуковия пистолет, насочен към него.

— Не ме карай да го правя, Хлапе — рече Мбоя, раздвоявайки вниманието си между младежа и Пенелопа.

— Сега го нападни — подкани го Пенелопа.

— Вие сте луда! — отвърна грубо Хлапето. — Една стъпка към него и съм мъртъв!

— Срещу кого предпочиташ да се изправиш — срещу него или… срещу мен?

Хлапето обмисли въпроса й, после се хвърли към Мбоя с животинска ярост, очаквайки да бъде мъртъв, преди да го достигне.

Мбоя дръпна спусъка, звуковият му пистолет изпука и изключи. Миг по-късно Хлапето го хвана и двамата се затъркаляха на улицата. Деряха се, удряха се, ритаха се.

Хлапето се опита да извади ножа от ботуша си, но Мбоя го изби от ръката му и той излетя няколко метра встрани. После внезапно се изправиха и тогава младежът осъзна, че се бори с по-добър противник — мъж, който владее всяко бойно изкуство, чиито крака бяха смъртоносни като ръцете му и дори повече.

Хлапето опита удар с широк замах, но Мбоя се сниши, влезе под него, нанесе му два бързи удара с юмрук в ребрата и един ритник в челюстта, който го събори на земята.

Хлапето стана веднага и най-сетне си спомни за имплантираните чипове. Повече не се опита да надвие по-тежкия си противник, а се концентрира в блокирането на ударите с ръце и крака, като в същото време правеше опити да отвърне със светкавична сръчност. Проби защитата на Мбоя три пъти, но разбра, че не постига нищо особено и че скоростта му не може да срази опитния боец. Започна да отстъпва към ножа и миг по-късно позволи на Мбоя да го ритне здраво в гърдите, което го запрати обратно на земята.

Когато този път се изправи, държеше ножа в ръката си. Мбоя го видя и застана в отбранителна позиция, но всичките му умения не можеха да го предпазят от бързината, с която Хлапето размахваше оръжието. Няколко секунди бяха необходими на младежа да го наръга два пъти в ребрата и веднъж във врата. Мбоя инстинктивно сложи ръка на последната рана и откри тялото си. Хлапето заби ножа дълбоко в корема му. Мъжът падна на земята, стенейки, като държеше новата рана с две ръце.

— Довърши работата — обади се Пенелопа, когато Хлапето отстъпи назад.

— Защо? Няма да причинява неприятности доста дълго време.

— Казах — довърши работата — повтори Пенелопа.

Хлапето изгледа Мбоя, после се обърна към Пенелопа.

— Защо?

— Защото ти казах да го направиш, друга причина не е необходима.

— Мислех, че го пазите за някаква задача.

— Той я изпълни — отвърна Пенелопа, вперила поглед в далечината. — Довърши работата.

Хлапето я погледна още веднъж, после коленичи до Мбоя, сграбчи косата му и му преряза гърлото. Мбоя изхърка веднъж и умря.

— Доволна ли сте? — Хлапето се изправи.

— Да. Доволна съм.

— За какво беше всичко това? — Той се огледа за полиция, но не откри никого наоколо. — Защо не го убихте сама?

— Защото това беше част от обучението ти — обясни Пенелопа.

— Не научих кой знае какво — отвърна сухо Хлапето.

— Научи най-важния урок: когато ти кажа да направиш нещо, трябва да го направиш, дори да е свързано с риск и смърт… Научи също, че когато ти кажа да довършиш работата, не можеш да не ми се подчиниш — тя му се усмихна, а погледът й, вместо в бъдещето, бе втренчен в лицето му. — Скоро ще ми се подчиняваш, без да се колебаеш и без да се замисляш. Тогава ще си достоен за задачите, които ще ти поставя, и за наградите, които ще получиш. Доста бързо се учиш, Нийл Кайман.

— Казах ви и преди — вече не се казвам така.

— Знам, няма да използвам повече това име. Ти доказа своята вярност и си заслужи ново.

— Добре. Радвам се, че сме на едно мнение по този въпрос.

— Да — Пенелопа мина покрай трупа на Мбоя и тръгна към колата си. — Последвай ме, Фидо.

Хлапето понечи да възрази. После се сети за болката, която му беше причинила в началото на седмицата, въздъхна и я последва.

19.

Пенелопа заповяда на входната врата да се отвори и въведе Хлапето през фоайето до голямата стая с изглед към езерото. Младежът се огледа и видя парцалена кукла на канапето.

— Чие е това? — попита той и я посочи.

— Моя — каза Пенелопа без признак за неудобство. Вдигна я и я притисна до гърдите си.

— Не сте ли прекалено голяма за кукли?

— Веднъж имах котенце. — Тя стисна по-здраво куклата, като че ли се страхуваше някой да не влезе в стаята и да й я отнеме. — Не идваше при мен и когато се опитвах да го погаля, съскаше и драскаше.

— Може да е било страхливо котенце — предположи той.

Тя поклати глава.

— Преди три месеца си купих кученце. Отиваше при всеки непознат и въртеше опашка, но никога не остана само с мен в една и съща стая.

— Парцалената кукла не може да ги замени.

— Вероятно — съгласи се тя. — Но никога не бяга от мен и не се опитва да ме предаде, а това не мога да го кажа за нито един човек, когото съм познавала.

— Нито един?

Тя замълча, тъга се изписа на лицето й.

— Много, много отдавна имаше една жена, която ме хранеше и ме защитаваше и която много обичах — но накрая дори тя се обърна срещу мен. — Тя извърна лице към Хлапето. — Много по-трудно е да си Пророчицата, отколкото си мислиш. Да знаеш, че всеки член на расата, която те е родила, те мрази и се страхува от теб.

— Вероятно имат причина. Снощи сте свършила страхотна работа срещу тях.

— Само защото Миропомазания издаде заповед за моята смърт — тя се усмихна горчиво. — Миропомазания, когото никога не съм срещала, не съм го предизвиквала, нито съм му се противопоставяла. Беше на път да атакува Демокрацията, но тогава някак си разбра за моите сили и реши да води война с мен вместо с армията. Ледения, който знае, че не може да ме спре и въпреки това ти плаща да ме шпионираш. Черната смърт, който знаеше какво става с онези, които не са ми верни, и предпочете да умре, вместо да остане да работи за мен. — Тя замълча и въздъхна. — Винаги съм знаела, че ще го направи.

— Ако сте знаела, че ще ви изостави, защо не се отървахте от него по-рано?

— Както ти казах, имаше да изпълнява задача.

— Да умре в Менует?

— Да ти даде възможност да докажеш своята вярност към мен. Беше необходимо да се окажеш в такава ситуация, в която би умрял, ако нямаш доверие в моите сили и не се подчиняваш на моята власт.

— Защо? — попита Хлапето. — Вече имахте Мбоя.

Тя поклати глава.

— Той беше обречен да ме изостави.

— А откъде знаете, че аз няма да го направя?

— Защото си достатъчно себичен, алчен и неморален и знаеш, че имаш най-голяма полза от лоялността си към мен.

— Не съм сигурен дали тази характеристика ми харесва.

— Въпросът не е дали ти харесва — отвърна Пенелопа, — а дали е вярна. Имаш само двама приятели по Вътрешната граница — Феликс Ломакс и Карлос Мендоса, а си тук, работиш за мен и си готов да предадеш и двамата.

— Какво знаете за Гробокопача? — попита изненадано Хлапето.

— Нима мислиш, че аз нямам шпиони и информатори или че можеш да скриеш някакви тайни от мен? — попита тя развеселено. — Не се опитвай да смениш темата, Фидо: изостави ли ги или не?

— Името ми е Силиконовото хлапе.

— Името ти е това, което аз ти избера. Точно както и твоята съдба.

— Като говорим за съдби, има много хора, които биха платили страхотни суми, за да узнаят каква е вашата.

Тя погледна към езерото.

— Знам каква трябва да бъде, но все още има прекалено много променливи и неизвестни величини в уравнението — тя се обърна и го изгледа. — Именно затова си тук.

— Какво очаквате да направя? — попита Хлапето.

— Имам много задачи за теб, а ако успееш да ги свършиш, ще бъдеш богато възнаграден. Провалиш ли се, със сигурност ще умреш.

Хлапето въобще не се стресна.

— Това е глупаво. Защо просто не прочетете бъдещето и не ми кажете какво да правя, за да успея?

Тя поклати глава и отново погледна към езерото.

— Това предполага, че има само едно бъдеще — отговори тя. — А както вече ти обясних, вариантите на бъдещето са повече, отколкото песъчинките на плажа. Все още не мога да видя всички еднакво ясно.

Хлапето седна на канапето и простря ръце на облегалката зад гърба си.

— Добре. Тогава ми кажете каква е следващата ми задача.

Тя се обърна към него, но той отново имаше усещането, че гледа покрай и през него в бъдещето.

— Ще убиеш Мойсей Мохамед Христос, който се нарича още Миропомазания.

— Просто така? — попита усмихнато Хлапето. — Той вероятно е пазен по-добре от Секретаря на Демокрацията и сигурно е добре скрит.

— Знам къде е.

— Колко телохранители има?

Тя вдигна рамене.

— Няма значение. Неговите телохранители, с едно изключение, няма да ти създадат проблеми.

— Кой ще ми създаде проблеми?

— Феликс Ломакс.

— Гробокопача? Какъв проблем може да създаде той? За Бога, той все още мисли, че работя за него и за Ледения.

— Ще разбере.

— Ако вие не му разкриете, няма — каза уверено Хлапето. — Или искате да кажете, че е телепат?

— Нито той, нито аз сме телепати — отговори Пенелопа. — Но от друга страна, не сме и глупаци. Той ще те види и ще се досети защо си там.

Хлапето размисли над думите й и вдигна рамене.

— Тогава ще го убия.

— Няма да е толкова лесно, колкото си мислиш.

— Убих Мбоя, нали?

— Аз бях там да ти помагам.

— Вие дори не си помръднахте пръста. Убих го съвсем сам.

— Не съм помръднала дори пръст? — повтори тя с усмивка. — А защо според теб пистолетът му засече?

— Е, след това — отвърна неохотно Хлапето.

— Ти наистина си вярваш, а? — попита тя с въздишка. — Ти си глупак, фидо.

— Казах ви да не ме наричате така! — извика грубо той.

Тя го погледна развеселено.

— Мислиш, че ще ме уплашиш? Или че и мен ще убиеш толкова лесно, колкото Черната смърт?

Той я погледна сърдито, но не отговори.

— Възхищавам се на проявите на характер във всяко младо животно, дори и в млад мъж — продължи тя. — Но ако още веднъж го проявиш спрямо мен, ще се наложи да те накажа. Там има много мъже, които трябва да бъдат убити. Необходимо е да се научиш да направляваш яростта си… Трябва също да се научиш, че да си млад, силен и бърз, дори безстрашен не е достатъчно, за да се изправиш срещу противник като Феликс Ломакс.

— Хайде де — подхвърли небрежно той. — Ако загазя, вие ще направите както в случая с Мбоя и всичко ще свърши. Защо се опитвате да го изкарате по-сложно, отколкото е?

— Ще бъдеш на стотици, може би хиляди светлинни години от мен — каза тя, — Не мога да контролирам събитията с такава прецизност от толкова голямо разстояние. Ако можех, нямаше да имам нужда от теб.

— Мога да се справя и без вас — рече уверено той.

— Ако задачата беше непосилна, нямаше да те изпращам. Презирам безсмислените загуби.

— Е, тогава?

— Знам, че можеш да убиеш Миропомазания. Но не знам дали ще го направиш наистина.

— Благодаря за доверието — каза саркастично той.

— Има много варианти на бъдещето, в които го убиваш, и няколко, в които убиваш и Феликс Ломакс. Но има и почти толкова, в които ти лежиш мъртъв в краката на Ломакс.

— Никой от последните няма да се случи.

— Надявам се, но не знам със сигурност.

— Аз знам — Хлапето замълча за миг. — Веднага след като се погрижа за Гробокопача и Миропомазания, вероятно ще тръгна след Ледения.

Тя поклати глава.

— Той е единственият мъж, от когото някога съм се страхувала. Няма да го убиеш.

— Той е един старец, който оставя други хора да се бият заради него.

— Няма да се изправиш срещу него нито сега, нито в бъдеще.

— Но аз мога да се справя с него!

— Той беше отговорен за смъртта на единствения човек, когото някога съм обичала — каза тя толкова тихо, че Хлапето трудно долови думите й. — Той е мъжът, който убеди Демокрацията да се опита да ме убие. — Тя млъкна, а спомените нахлуваха в съзнанието й. — Той е причината да остана затворена на Хадес, след като подредих събитията и организирах бягството си. Когато и да страдах — а аз съм изстрадала доста, повярвай ми, той беше в дъното на нещата.

— Още една причина да го убия.

За пръв път, откакто я познаваше, безизразната маска падна от лицето на Пенелопа. Тя обърна лице към него, а очите й блестяха с ужасяваща омраза.

— Той е мой — прошепна тя.

Хлапето напусна Моцарт шест часа по-късно. Докато корабът му излизаше от орбита, той все още размишляваше над невероятната ярост в гласа на Пенелопа и чувстваше облекчение, че всичко, което трябва да направи, е да се изправи срещу най-добрия убиец и най-могъщия фанатик в галактиката. Не завиждаше на Ледения.

А далеч зад него Пенелопа Бейли притискаше своята кукла до гърдите си и се чудеше какъв би бил животът й, ако се беше родила обикновена жена. Тогава осъзна, че за пръв път от много години плаче. Изтри сълзите от бузите си, отпъди всички мисли за нормален живот и отново започна да подрежда различните варианти на бъдещето.